Земна светлина

ГЛАВА 21

Средищният град, отбеляза Садлър, се бе разраснал много през последните тридесет години. Всеки от новите куполи лесно би похлупил някогашните седем. Той се зачуди иронично кога ли ще покрият цялата Луна при това темпо. Радваше се, че няма да доживее този миг.

И гарата вече беше голяма колкото предишния централен купол. На мястото на петте успоредни линии имаше поне тридесет. Само монорелсовите вагони си оставаха същите, както и скоростта им. Нищо чудно този, с който пристигна от космодрума, да го бе пренесъл навремето през Морето на дъждовете преди една четвърт от живота му.

Една четвърт… но ако си гражданин на Луната. Тогава би се надявал да отпразнуваш дори сто и двадесетия си рожден ден. И цяла една трета, ако денем и нощем се бориш със земната гравитация.

Стори му се, че возилата по улиците са станали твърде много. Средищният град беше прекалено голям, за да отидеш бързо пеша от единия му край до другия. Над главата му беше синьото, осеяно с облачета небе на Земята и Садлър изобщо не се усъмни, че дъждовете пак валят по строг график.

Влезе в роботакси и набра адреса. Отпусна се на меката седалка. Багажът му сигурно беше доставен в хотела, но той не бързаше да го последва. Отидеше ли веднъж там, работата пак щеше да го затрупа и може би никога нямаше да получи такъв шанс да завърши най-после отдавнашната си мисия.

Доколкото виждаше, бизнесмените и туристите от Земята бяха не по-малко от местните хора. Разбира се, различаваше ги веднага не само по различните стилове в облеклото, но и по походката им в слабото притегляне. Садлър откри с учудване, че макар да беше от няколко часа на Луната, мускулите му си припомниха старите навици и се приспособиха веднага. Подсмихна се — все едно се е научил да кара колело, а това не се забравя…

Виж ти, имаха и езеро, дори островчета и лебеди в него. Вече бе прочел някъде за птиците — подрязваха им крилете старателно, за да не отлетят и да не се пребият в свода на „небето“. Изведнъж над водата изскочи риба. Садлър се питаше дали тя още се чуди, че може да се издигне толкова високо.

Таксито се гмурна в тунел, излизащ от купола. Минаха през неизбежните грамадни и дебели метални врати в най-ниската част на прохода. Знаеше, че се затварят за по-малко от две секунди при заложената в програмите разлика в налягането от двете им страни. Дали такива мисли будеха посред нощ жителите на Средищния град? Съмняваше се. Доста хора бяха живели поколения наред в подножието на вулкани и язовирни стени, без да си тровят живота с тревоги. Само веднъж един от куполите на града беше евакуиран, и то заради незначителен пробив, който би изсмуквал въздуха часове наред, преди да стане опасно.

Таксито отново се изкачи към жилищен район и околността се промени коренно. Този купол не обхващаше цял малък град, а едно-единствено колосално здание с подвижни коридори вместо улици. Таксито спря пред триизмерна схема на сградата. Мястото напомняше за кошерите, използвани от пчеларите преди много векове. Явно свикналите с него лесно намираха пътя си. Садлър обаче постоя смутен пред всичките тези етажи, коридори, зони и сектори.

— Господине, искате да отидете някъде ли? — прозвуча гласец зад гърба му.

Обърна се — момче на шест или седем години го гледаше с твърде умни за възрастта си очи. Май беше колкото неговия внук, втория Джонатан Питър. Господи, наистина отдавна не бе стъпвал на Луната…

— Тук рядко се отбиват хора от Земята — добави детето. — Да не се загубихте?

— Още не, но може и това да ми се случи.

— Къде да ви отведа?

Садлър се взря в доста дългия адрес, съхранен от електронния му бележник. Прочете го бавно на глас.

— Вървете с мен — подкани го малкият водач. Наклонената рампа пред тях свърши изведнъж пред широк подвижен път. След няколко метра се прехвърлиха на бързата лента. Поне километър подминаваха множество коридори, после пак стъпиха на бавната лента и излязоха на огромен шестоъгълен площад. Беше пълно с хора, минаващи от един път на друг или спиращи се да напазаруват нещо от многобройните павилиони. Точно в средата имаше две спирали, едната носеше пътниците си нагоре, другата — надолу. Стъпиха на тази за нагоре и се издигнаха още пет-шест етажа. Оттук Садлър виждаше, че зданието продължава надолу сякаш до безкрая. Далеч под него беше опъната широка мрежа. Пресметна на ум и реши, че зяпльото, паднал от ръба, не би набрал достатъчна скорост да си счупи нещо, преди мрежата да го спре.

Горната част на сградата беше пълно подобие на онази, през която минаха, само че нямаше такова гъмжило. Човек с житейски опит можеше да се досети, че колкото и демократична да е Лунната република, тук също имаше едва доловими съсловни разграничения. Дори аристокрацията по произход или богатство да бе останала в миналото, винаги щеше да има хора с по-големи заслуги и отговорности от останалите. Садлър изобщо не се усъмни, че наоколо живеят онези, които определят бъдещето на Луната. Може би от долните етажи ги деляха не по-луксозните вещи, а по-сериозните главоболия.

Момчето го поведе по още един подвижен път, после по тих коридор с тясна градинка в средата и по едно фонтанче в двата края. Спря пред една от вратите и обяви:

— Тук е.

Сдържаността обаче противоречеше на самодоволната усмивчица, подсказваща: „Видя ли колко съм умен?“ Садлър изпадна в недоумение каква ли може да е подходящата отплата за помощта. Или момчето би се обидило, ако му даде нещо?

Наблюдателният водач реши да му спести терзанията.

— Бяха повече от десет етажа, значи ми дължите петнадесет.

„Я, имало си твърда тарифа!“ Подаде на хлапето банкнота от двадесет и пет кредита и с изненада прие рестото. Не предполагаше, че всеизвестните честност и предприемчивост на лунните жители се насаждат от толкова рано.

— Моля те, почакай малко — каза на момчето, преди да натисне бутона до вратата. — Ако няма никой, ще трябва и да ме върнеш долу.

— Ама вие не се ли обадихте предварително? — зяпна практичното дете.

Садлър реши, че е безсмислено да му обяснява пропуска си. Енергичните обитатели на новите светове трудно проумяваха чудатостите на старомодните земяни. За щастие търсеният от него човек си беше у дома и водачът помаха весело за сбогом секунда преди да изчезне зад ъгъла.

— Не знам дали ме помните — започна Садлър. — Бях в Обсерваторията в Платон по времето на битката при Пико. Името ми е Бертрам Садлър.

— Садлър? Моля да ми простите, но не си спомням. Влезте, влезте, винаги се радвам да видя приятели от едно време.

Садлър го последва, озъртайки се ненатрапчиво. За пръв път попадаше в лунно жилище. Както и очакваше, по нищо не би могъл да го отличи от земно.

Седна в предложеното му кресло и огледа добре мъжа, заради когото отложи много важна делова среща.

— Изобщо ли не ме помните?

— Уви, не… Да си призная, никак не ме бива с лицата и имената на хората.

— Е, аз съм два пъти по-стар, отколкото тогава, не е чудно. Но вие, професор Молтън, изобщо не сте се променил. Бяхте първият човек, с когото говорих по пътя към Обсерваторията. Случи се малко преди битката при Пико, тогава дойдох за пръв път на Луната.

Молтън не криеше объркването си. Садлър понякога забравяше, че не всички имат неговата феноменална памет.

— Няма значение — побърза да продължи. — Би било странно да ме запомните, защото дори не съм ваш колега. Не останах дълго в Обсерваторията. Счетоводител съм, а не астроном.

— Наистина ли? — все още смутен се обади домакинът.

— Но не в тази роля бях в Обсерваторията, макар и тя да ми послужи като прикритие. По онова време работех за правителството и разследвах изтичане на секретна информация.

Вглеждаше се зорко в лицето на възрастния мъж и не пропусна трепването от изненада. Молтън се позабави с отговора си.

— Да, имаше нещо такова. Но наистина бях забравил името ви. Отдавна беше.

— Да, разбира се. Въпреки това съм уверен, че помните още някои неща. Но преди да продължа, съм длъжен да изясня причината за идването си при вас. Разговорът ни е абсолютно личен. От много години съм само счетоводител, и то преуспяващ, ако не е нескромно да го кажа. Аз съм един от партньорите във фирмата „Картър, Харгрийвз и Тилътсън“, пристигнах тук, за да извърша одиторски проверки на няколко от големите лунни корпорации. От вашата Търговска палата ще потвърдят, ако попитате.

— Не ми е съвсем ясно… — запъна се Молтън.

— Какво общо има това с вас ли? Добре, позволете ми да освежа паметта ви. Изпратиха ме в Обсерваторията, за да проверя наистина ли някой предава информация оттам. Секретните сведения все някак попадаха във Федерацията. Един от нашите агенти бе дочул, че каналът минава през Обсерваторията.

— Слушам ви — подкани го домакинът. Садлър се усмихна малко унило.

— Смятат ме за много добър счетоводител, но за съжаление се оказах неумел контраразузнавач. Подозирах кого ли не, а нищо съществено не открих. Е, все пак разобличих един мошеник.

— Дженкинс — подхвърли Молтън.

— Вярно. Паметта ви не е чак толкова слаба. Както и да е, не разбрах кой е шпионинът. Дори не доказах неопровержимо, че съществува, макар и да проверих всички мислими версии. Скоро вече никой не се интересуваше от това, само след месец се върнах към обичайната си работа, и то с огромно удоволствие. Но наскоро прочетох книгата на комодор Бренан. Вие прочетохте ли я вече?

— Не съм, макар и да чувах какви ли не мнения за нея.

— Донесох ви диска. И съм сигурен, че ще ви бъде много интересно. Книгата е истинска сензация, ако се съди по шума, който се вдигна навсякъде. В желанието си да каже цялата истина Бренан не е пестил приказките и разбирам защо успя да вбеси мнозина във Федерацията. Но за мен важно беше друго. Смая ме неговият разказ за събитията непосредствено преди битката при Пико. Представете си изумлението ми, когато разбрах, че той потвърждава наличието на шпионин в Обсерваторията. Ще цитирам по памет: „Един от най-способните астрономи от Земята измисли невероятно хитроумен начин да ни осведомява за напредъка в «Проект Тор». Не е редно да споменавам името му без негово съгласие, но в момента той е сред най-изтъкнатите граждани на Луната.“

Мълчанието постепенно стана неловко. Набръчканото лице на Молтън сякаш застина в гранитни гънки и не издаваше никакви чувства.

— Професоре — сериозно изрече Садлър, — дано сте ми повярвал, когато ви казах, че дойдох при вас само от любопитство. А и в какви неприятности бих могъл да ви забъркам, щом сте гражданин на Републиката? Но знам, че вие предавахте сведенията. Описанието съвпада, а и от всички други подозренията отпаднаха. Освен това някои мои приятели от Федерацията надникнаха в архивите, също съвсем неофициално. Няма смисъл да се преструвате, че нищо не знаете, Ако не искате да говорите е мен, веднага ще си тръгна. Искате ли все пак да споделите — а не виждам какво значение има това сега, — ще ви бъда безкрайно признателен да науча как го постигнахте.

Молтън бе пъхнал диска в подвижния терминал и преглеждаше указателя. Поклати глава малко недоволно.

— Не биваше да прави това…

Садлър замря в креслото си, предвкусвайки откровението. Възрастният учен се вторачи в него.

— Ако ви разкажа, как ще се възползвате от самопризнанията ми?

— Никак, заклевам се.

— Някои от колегите ми може да се подразнят, макар да мина много време оттогава. Не ми беше леко, да знаете. Никак не ми допадаше необходимостта да правя това. Но на наглостта на Земята трябваше да се сложи край. И досега си мисля, че бях прав.

— Професор Джеймисън — той сега е директор на Обсерваторията, нали? — имаше подобни възгледи, но не стигна до действия като вашите.

— Знам. По едно време едва не му се доверих, но май така стана по-добре. — Изведнъж бръчките се разтегнаха в усмивка. — Спомних си как ви развеждах из моята лаборатория. Бях настроен недоверчиво към вас, защото появата ви в онзи крайно неподходящ момент ми се стори подозрителна. Затова ви показах абсолютно всичко. Омръзна ви, започна да ви мъчи досада.

— Често се случваше — не особено весело потвърди Садлър. — Имахте какви ли не дяволии в Обсерваторията.

— Да, но някои от моите бяха единствени по рода си. Дори колегите ми не се досещаха за какво ги използвам. Предполагам, че слухтяхте за тайни предаватели и подобни щуротии?

— Така е. Нищо не засякохме.

Молтън явно се забавляваше. Садлър допускаше, че и на него му е било трудно да мълчи цели тридесет години, а е искал да се похвали как е надхитрил земната Сигурност.

— Най-милата подробност беше — продължи астрономът, — че моят предавател се виждаше от всички през цялото време. Всъщност беше най-забележителното нещо в цялата Обсерватория. Хилядасантиметровият телескоп.

Садлър си затвори увисналото чене.

— Не ви разбирам.

— Помислете малко. — Молтън по навик заговори с тона на преподавател, какъвто бе станал след напускането на Обсерваторията. — За какво служи един телескоп? Събира светлината от мъничък участък на небето и я фокусира върху фотоплака или спектроскоп. Не разбирате ли, че може да върши работа и в обратната посока?

— Аха, започвам да се досещам…

— Моята програма включваше наблюдения на слаби звезди с големия телескоп. Работех с високите честоти в ултравиолетовата част на спектъра, напълно невидима за човешкото око. Достатъчно беше да заменя уредите с ултравиолетова лампа и телескопът мигновено се превръщаше в невероятно мощен и точен прожектор с тесен лъч. Не само никой не го забелязваше, но и можех да го насоча в която част на небето поискам. Прекъсването на лъча с импулси, за да пренася информация, беше въпрос само на още едно устройство. Дори не преглеждах дисковете, а ги пусках направо през компютъра в автоматичен модулатор.

Садлър едва се спря да не се плесне по челото. Щом чу обяснението, идеята му се стори ужасяващо проста. Молтън бе превърнал гигантския телескоп в най-мощното фенерче, построено от човешки ръце.

— Накъде насочвахте сигналите?

— Малък кораб на Федерацията се намираше на десет милиона километра от Луната. Дори на такова разстояние лъчът си оставаше забележително тесен и навигаторът доста се е препотил, за да не излиза от него. Уговорихме се, че корабът ще остава между мен и една слаба звезда ма северния небосклон, която винаги беше над хоризонта. Когато изпращах съобщение — те знаеха графика на работата ми, разбира се, — просто насочвах телескопа според координатите им. Имаха в кораба свой малък телескоп с ултравиолетов детектор. А до Марс информацията стигаше по обикновения начин — с радиовълни. Често съм си мислил колко им е било скучно там, само да чакат предаванията ми. Случваше се да нямам нищо ново за тях дни наред.

— А сведенията как стигаха до вас?

— По два пътя. Разбира се, получавахме всички астрономически списания. Трябваше да търся на определени страници в някои от тях. Буквите флуоресцираха под ултравиолетови лъчи много извън видимия спектър. Обикновен детектор не можеше да засече ефекта.

— Другият начин какъв беше?

— Редовно се отбивах в атлетическия комплекс на града. Оставяхме си дрехите в заключени шкафчета, но над вратичката имаше достатъчно голям процеп. Понякога намирах кодиран диск. Най-обикновеното нещо в Обсерваторията, разбира се. Грижех се винаги да имам в джобовете си още няколко с истински работни данни. Дори не знаех какво изпращам. И не знам кой пъхаше дисковете в моето шкафче. — Молтън изгледа изпитателно Садлър. — Не мисля, че сте имал особено голям шанс да ме разобличите. Единствената опасност беше да не заловите свръзките, чрез които информацията стигаше до мен. И пак можеше да ми се размине. Всеки модул имаше и свое предназначение в изследванията ми. Дори модулаторът беше част от спектрален анализатор, от който се отказах, но не го разглобих. А предаванията на компресирани сигнални пакети продължаваха по-малко от минута. После се занимавах с наблюденията си.

Садлър го гледаше с нескрито възхищение. Чувстваше се по-добре, отървал се най-сетне от отдавнашното чувство за безпомощност. Нямаше за какво да се упреква. Друг агент също не би разкрил с какво се е занимавал Молтън в Обсерваторията. Вината се падаше на хората от Сигурността в града и в „Проект Тор“, които е трябвало да спрат изтичането на информация.

Искаше му се да зададе още един въпрос, но не се престраши. А и не го засягаше. Вече знаеше отговора на „как“, можеше и да не научи „защо“.

Сещаше се за няколко възможни обяснения. Човек като Молтън не би се продал за пари или власт. Някакво дълбоко чувство го бе тласнало точно по този път и през цялото време е бил убеден в правотата си.

Молтън вероятно разгада мислите му, защото стана и отмести една от вратичките на старомодната библиотека.

— Веднъж се натъкнах на афоризъм, с който често се утешавах — промълви той. — Не знам дали трябва да го смятаме за израз на цинизъм, но пък е правдив. Изрекъл го е френският държавник Талейран преди четири века: „Искате да знаете що е измяна? Зависи колко време след деянието питате.“ — Върна се с две чаши и голяма бутилка. — Това ми е хоби. Последната реколта от Хесперус. Французите ни се подиграват, но за мен е по-добро от всяко земно вино. — Докоснаха чашите си една в друга. — Да пием за мира между планетите — предложи професор Молтън — и дано никому повече не се налага да играе роли като нашите.

Спомените се рояха в главите им, но нямаше враждебност. Не измислиха какво повече да си кажат — и за двамата историята свърши завинаги.

Молтън съпроводи Садлър по коридора и му обясни как да продължи, след като слезе на шестоъгълния площад. На връщане замалко не го събориха няколко заливащи се от смях дечица, които търчаха към игралната площадка в Девети сектор. Коридорът се изпълни за миг с техните тънички гласчета, които отшумяха като внезапен порив на вятъра.

Усмихна се, съпровождайки ги с поглед. И той се бе погрижил да не ги чака тревожно бъдеще. Това беше най-голямата и истинската му утеха. Не можеше да си представи, че сред човечеството отново ще настъпи такъв разкол. Защото над него, над куполите на Средищния град, неизчерпаемите богатства на Луната отлитаха към всички планети, които хората наричаха свой свят.