Земя

XII част

Възседнал на Звезделин, Еньо пак отиваше към чифлика. Беше подир обед. Тъмни летни облаци играеха по небето, нейде далеч се носеше глух гръм. Отведнаж зароси и пак блесна слънце. Голям куршумен облак отсени слънцето, надвеси се над Еньова чифлик и се закачи на гората, която се тъмнееше в далечината. Скоро там се изви пълна писана дъга — чиста, ясна и близка. Двата й краища се топяха в росните ливади и там трептяха златисти искри. Селото и цялото хълмисто поле, което оставаше зад Еньо, светеше обляно от слънцето. Цялата земя дишаше свежест и изглеждаше текущо родена.

Звезделин вървеше кротко и добре разположен. Той кършеше лъскава шия, пръхкаше и крепеше господаря си съзнателно и гордо. Тая разходка до чифлика, която правеше често, му беше приятна, той обичаше тия места наоколо и водата от близкия извор му се услаждаше. Те минаха близкия дол и пак изскочиха на високата равнина край гъстата млада гора от буки и дъбчета. В чистата тишина се носеше равния и самотен глас на кукувицата. Тоя глас сепна Еньо, който бе потънал в своите страшни мисли за земя. Той дръпна юздата на Звезделин и го спря. Дъгата стоеше като прикована върху куршумения облак, който засеняше целия кръгозор. Еньо чак сега я видя. Кукувицата равно, отмерено и настоятелно кукаше и нейният глас, който идеше от прясната зеленина на гората, даваше тайнствена смисъл на тишина и на преснотата, която пълнеше простора от земята до небето:

— Ку-ку, ку-ку, ку-ку…

Еньо почна да брои: едно, две, три… После като че се сети за нещо, обърна се, поразгледа наоколо и викна с мъжки глас към гората:

— Кукувице-прокобнице, кажи ми колко години ще живея?

Звезделин тупна с крак.

Кукувицата млъкна и не се обади вече. Еньо се усмихна и отново се замисли.

Звезделин тръгна пак полека. Еньовата мисъл неспокойно се заблъска, като река спряна отведнъж, и като не намери течение, върна се назад, назад към Цвета, към хубавата Цвета, към хубавия спомен. Слънчевата картина на пъстрата лития се изпречи пред него и сред нея той видя Цвета. Сърцето му се сви болно и заигра. Из гората отнякъде пак се обади кукувицата:

— Ку-ку, ку-ку…

Еньо дръпна юздите на Звезделин, спря го и викна високо:

— Кукувице-прокобнице, кажи ми, обади ми, обича ли ме Цвета още?

Кукувицата не откука.

Еньо постоя, погледна към онемялата гора, която някак подозрително го гледаше, и бутна кончето.

Наблизо бе чифликът. Пред погледа му се очерта дългата телена ограда, като голяма паяжина, разкъсана от обширната нива на брата му. Сред нея гордо и високо се изправяше столетен дъб, близък на Еньо още от детинство. Нивата на дяда — така я наричаха те, така я казваше и баща им. Колкото пъти идеше тук Еньо, толкова пъти виждаше тая нива с тоя дъб и толкова пъти усещаше завист и злоба, като я гледаше легнала като чуждо добиче сред неговите собствени нивя. Той гледаше счупената линия на оградата и ръмжеше.

Като наближи още, той видя, че там около дъба обикаля човек.

Еньо удари кончето и тръгна по-бързо. Кой можеше да бъде там, из неговото землище? Еньо ревнуваше мястото си и не обичаше да се мяркат и да влизат в него чужди хора. Той беше набил две воловарчета и хората се бояха. Еньо стигна до дъба препуском, сърдит, готов да се кара. Но тоя човек излезе брат му Иван и Еньо омекна и се засрами.

— Добър ден, брате — каза той.

— Добър ден, Еньо.

В това време някой сне дъгата от небето и скри слънцето зад облак.

— Рекох да навидя нивата — заговори веднага Иван. — Мисля да отсека дъба, та да направя и аз ограда отсреща. Тогава цялото място ще бъде обградено. Твоята ограда много ми помага.

Нещо сяде вътре Еньо. Но той премълча, намръщи се, сбра жлъчно устни и захвуча нещо през нос.

— Хубав имот направи! — рече брат му.

— Ех, Еньо, да е нещо друго, никоя вещ — да я махнем, пък то земя, дето е, там е. Какво да се напави? — рече братски Иван.

— Продай ми я, бате.

— Как да я продам, Еньо. Бащиния е. Пък ти не ламти толкова, брате… Какво! Я гледай къде си се разширил! Стига ти.

— Мерак пусти, бате… Искам да имам това място закръглено… Като го гледам щърбо, мисля, че душата ми е щърба. Да направим смяна — рече Еньо с горещина.

Иван се засмя:

— Учудваш ме бре, Еньо… На кого си се мегнал? В нашия род такъв лаком за земя човек няма. Не бъди такъв… По-скоро бих ти я подарил, ама смяна и продан не приемам. Пък по-добре да стои тука, да ти иде на ум, че освен тебе и други хора живеят на земята — рече Иван шеговито.

Еньо пак се намръщи и погледна надолу. Иван видя в очите му зъл огън и го досмеша.

— Ти, бате, деца нямаш — защо ти са имоти? Продавай…

На Иван му стана тежко и обидно:

— Не чаках това от тебе, Еньо. Бива ли така да говориш? И ти нямаш деца…

— Моята се още не знае, аз вчера се ожених, пък ти вече…

— На бога не можем да се сърдим — рече кротко Иван. Стана му мъчно. Той си тръгна, без да каже дума, мина нивата бавно, с наведена глава и излезе на пътя.

Еньо дълго хвуча след него и злоба боядисваше погледа му червено.