VI част

Вечерта Еньо пи много ракия. В кръчмата му стана някаква продажба и по тоя случай хората седнаха да се почерпят и пиха до късно. Еньо пи заедно с тях. Той бе отворил едно буренце ланска сливовица, станала жълта и силна като коняк. Дружината бе весела. Тук бе Гаврил с тамбурицата, с вечно наметнатото на плещи палтенце, и неговият неразделен приятел Бъзунекът. Гаврил свири, а Бъзунекът игра до припадане.

Еньо се надиграва с него, но ракията беше пресякла краката му и той не можа да издържи. Лицето му бе посиняло, очите му гледаха тъпо и клепките му падаха.

По едно време той седна на стола, провиси глава и захърка. Какво не правиха да го разбудят, но той не можеше да отвори очи. Бъзунекът му пали цигарени книжки на ушите, дърпа го за носа — напразно. Най-после той го разтърси силно, изправи му главата и извика:

— Еньо, стани бре, стани дай по чаша, па ще те сватосам.

Еньо облещи очи, разтри чело с ръка и се изправи.

— Еньо, дай ракийка, байчов, па ще те оженя за Станка гърбушката. Тя не е хубава, но е добра, а главно — имот има. Не са ли те най-богати в село? Половин мерата е тяхна. Кой ще наследи това, като умре утре старият? — Тя. Друг има ли? — Няма.

Еньо слушаше с неподвижно отворени очи Бъзунека и по мъртвопияното му лице бавно-бавно мина силата на живота и му върна човешкото изражение. Бъзунекът, може би на шега, внушаваше на тоя стръвен за имоти човек една мисъл, която, макар и пиян, го запаляше. Еньо се освести. Дадоха му чаша ракия, той отказа да пие и не иска повече да им дава. Когато Бъзунекът почна да го дърпа и да иска още, Еньо се разсърди и ги изгони един по един насила.

Вечерта, преди да си легне, той дълго седя на леглото си с подпряна на ръце глава, замаян от ракията и от мисълта за имотите на Станка. Тая мисъл не беше ясна. Тя димеше през ракиените пари на мозъка му като пушек, който окаждаше светлите мисли за Цвета.

Рано на другия ден снаха му Ана отиде да го види. Той пиеше кафе в стаята си.

— Братче Еньо, къде се изгуби, ти съвсем ни забрави — заговори дружелюбно Иваница.

— Така се случи, како, не можах да дойда.

— Много ти се сърдих, братче, и пак ти се сърдя. И ако не бях видяла Цвета, нямаше да ми мине.

Еньо погледна учудено и любопитно снаха си и лицето му заруменя.

— Видях я вчера на хорото. Какво хубаво хоро имаше, а ти не дойде. Всички се чудеха. Ама Цвета — бива си я — хубава мома! Сега засега тя е най-хубавата в село, пък и по другите села няма като нея.

— Хареса я, а? — попита възбуден от похвалите, но все пак сдържано Еньо.

— Чудо мома! И как сладко приказва! И с майка й говорих.

— Да не си ме годила?

— Още не съм, ама съм готова. Само кажи, взимам китката и отивам.

— Да не бързаме толко, како. Какво има Цвета? — Една хубост! Хубост до време.

— Ха, и таз добра! — рече учудено Иваница. — Че какво искаш да има? — На младост — хубост, какво друго!

— Баща й потънал в дългове, деца много. Ще ми паднат на главата, да се чудя какво да правя. Да е да имаха имот, да донесе нещо, а то…

— Е, хубава работа! — учуди се снаха му. — На тия години, така да мислиш! Какво е то имота и богатството! Хубостта и добротата турям по-високо.

— Аз искам да съм богат, да имам чифлик. Да се кача на коня, да го обикалям, и от единия край да не виждам другия.

И в прояснената мисъл на Еньо се проснаха широките ниви и ливади на Станкиния баща. Той даже отвори уста да каже на снаха си, но само се усмихна. Хвана го срам.

Снаха му, която взе на шега думите на девера си, пак почна да му говори за Цвета, да я хвали искрено и да и се радва на хубостта. Тя се впусна в мечти. Как ще се засмее къщата им, като дойде тя, как ще и се радва, как заедно ще ходят на работа!

— Пък господ и рожба ще ви даде. Ех, ние си нямахме — то пък на вашите ще се радваме.

Думите на Иваница увлякоха Еньо. Неговите хубави чувства към Цвета, повехнали от вчера, отново видяха слънце и цъфнаха. Той помогна на мечтите на снаха си с хубави шеги, с по-добри мисли и думи, оживи се сам и у него се събуди желание да види пак Цвета. Той се изправи веднага, почти скочи. Но споменът за първата среща го жегна и той пак седна.

— Тя ме не ще! — рече като на себе си.

— Как да те не ще? — учуди се снаха му.

— Аз вече я срещах на кладенеца — тя избяга.

Еньо разправи подробно и неговото обидено сърце преувеличи.

— Не може да бъде — рече снаха му, като го изслуша с участие. — Момичето от вчера прехвръкна. То се е засрамило и уплашило. Вчерашно дете, неопитно. Ти си сприхав и лошо си тълкуваш това. Искаш ли аз да разбера тая работа?

— Искам.

Тежък камък падна от сърцето на Еньо. На душата му олекна.

Загрузка...