Земя за прицел

Глава първа

В един топъл априлски ден на 1904 година, към 11 часа преди пладне, от ниското, разположено на голяма площ здание на Народното събрание, излезе един възрастен, елегантно облечен, висок, строен мъж. Той застана на площадката, за миг примижа, заслепен от слънцето, и когато отвори очи, погледът му спря на планината. Въздухът бе кристално чист и всяка подробност се виждаше. Снежната шапка на върха още не се бе стопила. Той обичаше Витоша, вечния природен символ на Столицата, и никога не му омръзваше да я гледа. Мъжът бе изискано облечен в тъмен, втален редингот, малко по-къс от обикновеното, което подчертаваше стройността на сухото му тяло. Тъмната вратовръзка, завързана на голям възел върху колосаната му висока, права и снежнобяла яка на ризата, бе забодена със златна диамантена игла. Панталоните му бяха светли, тесни, опънати от широки ластици, минаващи под острите черни ботинки с високи токове, лъснати до блясък. Сребърните шпори без назъбени колелца на токовете показваха, че мъжът е бил на времето ездач и спортсмен. Той стисна бастуна под мишница. Бастунът беше скъп, тънък като бич, черно лакиран, с дръжка от ковано злато, изобразяваща глава на орел, с два тюркоаза на мястото на очите, и завършваше с позлатен шип. Без да бърза, мъжът сложи едната ръкавица от тънка, кучешка кожа на добре поддържаната си дясна ръка, с дълги сухи пръсти. После особено грижливо напъха другата ръкавица, за да не закачи на показалеца големия златен пръстен с ониксов печат, гравиран с арабски букви, и другия — с едър диамант на малкия пръст. Мъжът изпъна рамене и високо вдигна характерната си глава с изразени скули и дълбоки бръчки, очертаващи тънките му устни и орловия нос. Лицето му бе прекалено слабо, но големите, бели бакенбарди, сливащи се с правата бяла, гъста коса, намаляваха това впечатление. Мъжът сложи филцовия полуцилиндър на главата си, леко килнат наляво, и заслиза по стъпалата. Сивозелените му очи сякаш не гледаха никой и нищо и усилваха впечатлението на суровост, надменност и недостъпност. Само лекото кривогледство на дясното око смекчаваше тази суровост и внасяше в израза му нещо насмешливо, смело, скептично и арогантно.

В дъното на площада пред Народното събрание, постоянно разкопаван и в ремонт, имаше струпани файтони, ланда̀, купета, кабриолети, брички и каруци. От тях се отдели едно ландо̀ — виенски тип. Двата черни коня бързо поеха в кариер. Зад колелата се вдигна прах. Човекът на капрата — възрастен, с голяма, бяла брада и засукани нагоре мустаци, облечен също в редингот и бяла фуражка с голяма кокарда, каквито носеха руските извозчици, опъна юздите. Единият кон се опита да се вдигне, но човекът още по-силно го дръпна и ландото се закова тъкмо пред стъпалата. Явно, тази демонстративна маневра бе направена заради другите файтонджии и случайни зяпачи, та да оценят качествата на конете, ландото и най-вече на самия кочияш. И с право. Като изключим княжеските каляски, в София нямаше по-красиво, с изящни удължени линии, леко, бързоходно ландо, плавно поклащащо се на дъговидните ресори и по-породисти коне. Но това, което правеше силно впечатление и караше минувачите да се спират, бе малкият герб, по един от двете страни на вратите, открояващ се върху черния лак. Блестеше черният лак, блестяха медните дръжки, блестяха двете бронзови степенни, блестяха двата ацетиленови фенера с кристални стъкла, блестяха гербовете. Възрастният мъж не спря пред кочияша, който го чакаше, а тръгна покрай северозападната стена на Народното събрание. Ландото бавно потегли и се изравни с него. Мъжът излезе на буренясалия площад зад зданието, целият разровен с ями, локви и хълмчета боклук. Сякаш мястото бе извън града. Но там, в дъното, се издигаше червеникавият силует на тухления древен византийски храм „Света София“, дал името на столицата. А зад храма се виждаха редица постройки, оформящи вече площада от северната му страна. В момента строяха една многоетажна сграда. Чуваха се удари на чукове, тесли и брадви, звън на желязо, скърцане на каруци и високите гласове на хората, които работеха. Мъжът спря и се загледа във високото скеле на постройката. Оцени, че е на хубаво място, или по-скоро ще бъде на едно от най-хубавите места в Столицата, там, където щеше да се издигне най-големият на Балканския полуостров величествен храм-паметник „Александър Невски“, засега положили само основния му камък. Цяла София представляваше една работна площадка. Прокарваха се улици, строяха се домове, министерства, учреждения и на всичко това не се виждаше краят. За четвърт век градът нарасна десет пъти, а какво щеше да е бъдещето му, можеше да се предполага. Това бе едва началото…

Някой извика:

— Борисе!…

Възрастният мъж се извърна. Към него идваше един набит мъж с черна брада — облечен небрежно, с разкопчан редингот. Цилиндъра си носеше в дясната ръка. Задъхваше се, защото бе бързал да го настигне. Левият ръкав на редингота бе прегънат и закопчан с безопасна игла. Той нямаше лява ръка.

— Видях те, че си тръгна. Защо ме остави сам? — попита мъжът без ръка.

— Нямаше какво да правя там. Комисията е съставена от некомпетентни хора. От нас, депутатите, се иска да дадем предложение по ремонта и преустройството на Народното събрание. И вместо да вършим работа, почнахте да се карате за суми от сто лева!… Това здание е лицето на нацията, а прилича на кокошарник!…

— Е, да, ти, банкерът Скарлатов — най-големият в тая пикана страна, можеш да се смееш на сто лева!… Но аз знам какво значат те за бедните наши поборници, които не можаха за таксират1 да пукнат на Шипка!… Та и аз барабар с тях, ами останах сакат!…

— Защо винаги подчертаваш загубата на ръката си?

— Ръката е нищо! На Шипка аз погребах сърцето си.

Старият банкер се усмихна. Явно трябваше да възприеме тоя витийски2, приповдигнат начин на изразяване, прилаган почти от всички, и затова каза:

— Сърцето на един от най-големите политици в страната, на най-големия журналист и полемик Димитър Петков3 не е погребано! То гори за ужас на враговете на Народнолибералната партия!…

— Мамицата им ще разплача! Аз не съм погребан! Аз съм жив! Ще видят те!…

— Кой имаш предвид?

— Генералчетата начело с двете мръсни копелета, двата башибозука4, двата пладнешки хайдука Рачо5 и Савов6, седнали на най-святото място — в Народното събрание!… Ако станеше Стамболов7…

— Ти вероятно искаш да говориш нещо с мен? — прекъсна го банкерът.

— По важна работа!

Щом е важна работа, значи е лична и вероятно ще ми иска пари, помисли банкерът, но каза:

— Тогава удобно ли ще ти е в пет и половина да ме вземеш от банката? Ще се разходим навън и ще поговорим…

— Добре. А дотогава ще напиша такава статия, че ще им… — и последва една дълга, мръсна псувня, след което едноръкият се обърна и пое напряко през площада.

Той ще напише статията, ще излее злобата си и всичко ще му мине, помисли старият банкер. Хубаво би било да съм като него, като княза, като генералите… на тях всичко им е ясно и остава само да действат. И те действат, да ги вземат дяволите!… А аз мисля, цял живот мисля и толкова рядко действам… Сякаш важно е мисленето, а не действието!…

Сесия Народното събрание нямаше. Беше свършила отдавна, още на 25 януари. Но тази сутрин се бяха събрали депутати от различни партии да огледат Народното събрание и дадат предложение за ремонт. И вместо това, започнаха старите партийни кавги. Щом не можем да постигнем съгласие по един ремонт, то как ли ще управляваме тая държава по големите въпроси!… Той почувства как сърцето му на два пъти прескочи. Изчака това състояние да премине. Тръгна. И отново даде воля на мислите си. А те бяха едни и същи. Направи ли грешка, че заложи всичко на новата държава? Направи ли грешка, че ликвидира банката в Истанбул, канторите в Измир, Александрия и Виена? И защо? Защото е българин? Несериозен аргумент! За банкера родината му е там, където е печалбата. И все пак нюхът му на ловджийско куче не можеше да го излъже. Тук щяха да бъдат големите печалби!… Трябваше да има търпение. Умът му говореше, че това ще стане скоро. А той винаги се бе опирал на своя ум. Но не само на него. И на късмета, който никога не бе го напускал. Той се загледа в конете на ландото край него. Косъмът им лъщеше. Бяха хубави и породисти. Той разбираше от коне. Цял живот бе яздил кон. Така бе кръстосал със заредена пушка на колене цялата турска империя. Яздил бе най-различни жребци и кобили. Яздил бе като дете, яздил бе като юноша, яздил бе като зрял мъж, яздил бе, вече възрастен, в компанията на княз Александър Батенберг8. Тогава се установи завинаги в София и откри своята банка. Всеки следобед с Княза и компанията му препускаха по ливадите извън София, прескачаха плетища и правеха всевъзможни щуротии. А Батенберг бе голям ездач, най-добрият ездач от коронованите особи в Европа! А аз бях неговият личен банкер… на този красив Княз, тънък, строен, благороден дух, аристократ до мозъка на костите, с пренебрежение към парите, когато ги имаше, и с примирение, когато ги нямаше… Учтив, стеснителен, горд, надменен, храбър и мил, но сантиментален и слабохарактерен… С широк замах на хусар и акъла на дете, но с изявен талант на пълководец!… Той беше княз ездач, дете пълководец, чийто баща бе диктаторът Стамболов. Повече от роден баща, с безкрайна обич към своето дете, но суров, когато се налагаше. Стамболов е друга история… Съвсем друга, помисли старият банкер. Бог да го прости и него!… Ето вече двама, с които почна, ги няма — Княза и Диктатора. Останаха такива като Димитър Петков от втората кохорта… Ездачите си отидоха!… На тяхно място дойдоха дебелогъзите начело с Фердинанд9. Те не обичаха конете. Те се плашеха от тях. С тях нахлуха каляските, файтоните, ландата, купетата, милордите, берлините, специалните влакове с луксозни вагони, които возеха дебели мъже с дебели кореми. И откакто Александър абдикира, аз никога вече не се качих на кон… А може би дойде старостта?… Банкерът се загледа в герба на ландото. Спомни си с каква любов преди години го обмисляше и рисуваше. Така поне му останаха знанията по хералдика10 — една от вечните теми за разговор със сегашния княз — Фердинанд, който се считаше за голям познавач. Спомни си с каква грижовност избра щита в т.нар. английска форма с метален, златен фон. После дълго обмисля сърцето на щита и реши, че трябва да бъде емблемата на професията му — Меркурий11 с крила на краката. Отначало искаше да раздели щита на осем части, но се спря на четири полета. Вдясно горе постави два кръстосани ключа — символ на сейфовете12 и неприкосновеността на парите. Вляво — кула — символ на здравината и сигурността на Банката. Дясно долу — Рога на изобилието. И вляво — звезди — символ на парите. Спомни си, че се бе отказал от манто-колието13 (като външни елементи) и се спря на два лъва — вдясно и вляво, които поддържаха вместо корона слънцето — символ на щастието и късмета. Постепенно старият банкер започна да мисли на френски, защото нямаше по-подходящ език за хералдика от френския. Едно след друго в съзнанието му изпъкваха понятията: blason, ecu14… английска форма, почетни символи, сърце, глава, свършек, дясно поле, ляво поле, коронодържатели…

По конституция гербовете и титлите в България бяха забранени за нейните граждани. Но един малък трик му позволяваше да притежава герб. Той просто бе обиколил герба с една широка, червена елипса, на която със златни букви пишеше „Търговска банка“, в горната половина, а в долната „Скарлатов и &“. Това бе емблемата не на лицето Скарлатов, а на фирмата, на банката. Така се получи този герб, който, погледнат сега през очите на старец, бе претрупан, малко безвкусен, но крещящ и горделив, каквато бе горделива и крещяща младата държава и всичко в нея. Герб, отразяващ духа на народа, зажаднял след петвековно робство за салтанати15, показност, великолепие, слава, шумно самоизтъкване. Велики са амбициите на вечно подтиснатия човек…

Неусетно се бе озовал откъм гърба на двореца. Горе високо се вееше флагът. Той отмина караулното помещение, после кухнята, от комините на която излизаше гъст дим и се стелеше по улицата. Фердинанд бе голям гурман16 и кухнята работеше денонощно. После мина покрай задната желязна порта с гвардеец на пост пред нея. Той добре познаваше тая порта. Оттук, късно вечер, влизаха като заговорници тези, с които Князът разговаряше на четири очи и решаваше държавните работи. Страна, която се управлява по този начин, няма голямо бъдеще, си помисли банкерът. Александър Батенберг приемаше само от парадния вход… Скарлатов спря. Ландото също.

— Прибери конете, Никола. Аз ще сляза сам — каза той.

Ландото потегли. Видя как то отмина по улицата надолу и се скри зад къщата на ъгъла. Старият банкер пресече улицата и застана на височината, която се спускаше стръмно надолу към булевард „Дондуков“. Оттук започваха каменни стъпала, които водеха право на булеварда. Ясно личеше пресечката с улиците „Леге“ и „Търговска“. Това бяха улиците на големите и малките магазини, на дюкянчетата и банките, канторите на лихварите и сарафите17, улиците, където се извършваха сделките и гешефтите18 — едно малко азиатско сити19. Точно под краката му бе банката „Скарлатов“. Тя бе разположена на улица „Търговска“, близо до пресечката с булеварда „Дондуков“. Сграда не голяма, но кокетна, синкавобяла, огряна от слънчевите лъчи, нова и чиста като току-що изсечена монета. Сред полупаянтовите къщи и дюкяни, сред мръсотията и боклуците по улицата, тя му изглеждаше на младо, хубаво, девствено и голо момиче, попаднало сред брантиите20 на цариградски бардак21. Мястото бе избрано с усет за бъдещето и с любов към красотата. Зданието бе доста навътре и пред него имаше голямо пространство от трева без нито едно дърво. И всичко това бе оградено от красива бронзова ограда, съставена от сложни орнаменти — истинско произведение на изкуството. Точно в средата на оградата бе високата бронзова порта с две крила, през която свободно минаваше ландо. Крилата се поддържаха от каменни пилони, подкрепени от стени, облицовани с гладък бял мрамор. От двете страни върху мрамора бяха монтирани два големи емайлирани, елипсовидни диска с герба на Банката. Върху пилоните имаше също два електрически фенера с кристални стъкла. Вечер те осветяваха цялата улица пред къщата. Широка алея, постлана с каменни плочи, водеше от портата към входа на Банката. Тя бе копие на т.нар. „Maison“ или „Hous“. Здание с явна търговска цел, но с вид на уютно, домашно огнище. Такива бяха сградите на неголемите банки и фирми на Запад — във Франция, Англия, Холандия, Швейцария — и може би затова те се наричаха Мезон Щерн или Джейкоб Брадърс Хауз. Казваше се къща, а се разбираше банка. В нея живееше самият собственик. Тя беше едновременно и дом, и работно място. Там той живееше, там беше резиденцията му, където приемаше и гости, и клиенти; там живееха слугите, конярът, градинарят, камериерките, някои от младшия персонал на банката. Тази традиция изхождаше от холандските банкери през средновековието, съчетаващи домашния уют с работата, сигурността с удобството. И все пак това бе в детския стадий на банковото дело, когато тези мезони, хаузи и къщи притежаваше самият банкер, когато печалбата и рискът бяха само за негова сметка, за разлика от сегашните концерни22 с хиляди акционери23, банкови клонове, чиновнически апарат, скъпо платени директори и банкови съвети, а най-богатите, тия, които обричаха лъвския пай от печалбите, нямаха и понятие от банково дело. Защото именно те не работеха, не носеха риска. Скарлатов също можеше да стане като тях. Можеше да вложи парите си в големите европейски банки, в ценни книжа и всичко това да му носи добър лихвен процент, достатъчен за охолен живот без риск и напрежение. В края на живота си можеше да си позволи като награда този малък подарък. Но това значеше да капитулира, да стане рантие24, да бъде победен, да умре преждевременно. Беше уверен, че бъдещето не принадлежи на него и на банки като неговата. Трябваше нещо да се промени. Но знаеше, че в малкия откъслек от време, който му оставаше да живее, това не бе наложително. С този проблем щеше да си бие главата следващият Скарлатов и, бога ми, си помисли старият банкер със злорадство, няма да му бъде лесно…

Самото здание бе на три етажа. Банковото подземие не се виждаше, но старият банкер знаеше, че бе изградено здраво, дълбоко под земята, цялото от камъни, бетон и желязо, със стоманени врати и секретни ключалки. Там бе трезорът25, сейфовете с ценности и ценни книжа. Това бе една от първите постройки в София, изградена от гранитни камъни, тухли, цимент и бетон. Скарлатов първи бе внесъл цимент от Англия за водопровода от Витоша. Сградата бе симетрична. Първият етаж, по-точно — rez de chaussee, се издигаше не много високо над двора. Една стълба от двете страни, оградена с медни, лъскави перила, водеше до площадката пред входа. Долу, където започваше стълбата, имаше два пилона с електрически фенери, които осветяваха двора и самата банка. Така вечер, залято от светлина, бялото здание изглеждаше особено красиво. Той бе влюбен в електричеството и смяташе, че има голямо бъдеще. Обичаше светлината и удобствата, които то носеше. Затова пръв електрифицира цялата къща. От площадката се влизаше в самата банка. Вратата бе дъбова, масивна, с две крила и медни кабъри, изобразяващи звезди с пет лъча върху тъмното дърво. Над вратата, в пространството между нея и балкона, с изпъкващи полирани букви, отлети от мед, бе изписано пак „Търговска банка Скарлатов и &“. От двете страни на входа се виждаха широките двойни прозорци, закрити от бронзови решетки с инкрустирани лъвове. Тия декоративни решетки създаваха чувство на сигурност в клиента. Един дълъг коридор прорязваше вътрешното пространство на първия етаж на две и стигаше до широката мраморна стълба, водеща към втория етаж. Вляво на коридора бе голямата банкова зала с гишетата. Вдясно — стаята на секретаря, чакалнята и неговият личен, обширен кабинет, излизащ на стъклена веранда. И още една малка стаичка за почивка, свързана с кабинета с маскирана врата като част от библиотеката. Вътрешна стълба във вид на серпентина водеше от тази стаичка право за горния етаж. Имаше и още едно помещение, което бе запазил за бъдещото разширение на банката. Официалният вход за самата къща обаче не бе през банката, а от страничната малка, тиха уличка. Вторият етаж бе изцяло зает от жилището на банкера. Един голям салон за приеми с балкон, надвиснал над входа на банката, обширна трапезария, голяма стая-библиотека с камина, спалнята, една по-малка спалня, където всъщност старият банкер спеше, и още една стая. И най-горе, в полуетажа, живееха хората, заети с домакинството на банкера. Полуетажът отвън бе целият облицован с медна ламарина, с плавно извити и заоблени контури във форма на правилен трапец, върху който се открояваха един прозорец в средата и два симетрични отстрани. А най-горе се виждаше парапетът на малко балконче-белведере, което извеждаше на самия покрив с висок стоманен прът в средата, завършващ с платинен шип — гръмоотвода, и вляво — ветропоказалец с четирите посоки на света и флаг от медна ламарина, показващ откъде духа вятърът. Красиво разположените комини и отдушници, както и двете кулички, оформени също от медна ламарина, правеха този покрив едно завършено архитектурно цяло.

Точно под балкона-белведере, на мястото на т.нар. „биволско око“26 — малко кръгло прозорче — банкерът бе пожелал да се монтира скъп часовник, може би най-точният в Столицата, специално поръчан в Швейцария, без камбана, която да отброява часовете и смущава съня му, и по който търговците и дюкянджиите обичаха да си сверяват часовниците. Външната облицовка на зданието бе от бял мрамор. От бял мрамор бяха и колоните на лоджията. Долу на двора като продължение на зданието, а също и като задна стена на двора, се простираше дълга, едноетажна, ниска, белосана постройка. Там беше кухнята, конюшнята, плевнята, помещението, където държеше ландото, файтона, купето и кабриолета, стаичката за коняря, склада за зимнина и пресни продукти, помещението за гориво и дърва. Всичко бе обмислено, всичко бе изпълнено с подробности, здраво и красиво. Да, Скарлатов притежаваше може би най-красивата постройка в столицата и той се гордееше с нея, защото тя се бе родила с всички подробности в собствената му глава. Той бе нейният създател. И когато го питаха колко струва, пренебрежително казваше сумата от триста и петдесет хиляди златни лева. Но това не бе съвсем вярно. По времето, когато кмет на София бе Димитър Петков, а диктатор на страната Стефан Стамболов, той бе участвал, ако не и ръководел спекулациите и гешефтите с парцелите за строежи в Столицата. Така че мястото му бе без пари. Циментът беше от английската доставка за водопровода на София. Тухлите — от собствената му фабрика в Русе. Гранитът и мраморът — от двете му собствени кариери. Дървеният материал — от горите, които притежаваше или експлоатираше, работата — от хора, които му бяха по един или друг начин длъжни. Оградата, медната ламарина, решетките и стъклата — от доставки, които направи на едро за строежите в Столицата от Виена, Париж и Лондон. Само електрическата инсталация, фенерите, часовника и някои други неща бе купил изцяло с налични златни монети. Така че едва ли бе изхарчил повече от сто хиляди златни лева. За своята Банка той избра най-качествения, най-красивия, най-дълговечния материал. Освен че бе електрифицирана, Банката бе свързана с градския водопровод и чиста витошка вода течеше по тръбите и крановете на цялата къща, сервизните помещения, банята и двора. Прокара и оловни тръби за топлата минерална вода от близкия извор пред Централната баня. Що се касае до канализацията — повече не можеше да се желае.

Архитектът на тази сграда бе един млад французин, полъгал се по безотговорните обещания на някой си български политик, посетил Париж. Тук той бе очаквал да намери неразорано поле за своя талант и да спечели несметни богатства, но бе смазан от ориенталската действителност и единственият паметник, който остави зад себе си, бе банката „Скарлатов“. Хонорарът за проекта едва покри разноските за завръщането му. Скарлатов не обичаше да дава пари. Предложи малко, съвсем малко. Архитектът се бе поболял по Франция, по Париж. Не му оставаше друг изход и прие. Но Скарлатов бе взискателен, прекалено взискателен клиент. Той изтормози това парижко момче. Талантливите хора трябва да се държат полугладни, обичаше да казва Скарлатов, иначе талантът им ще повехне. Така се създаде това малко произведение на архитектурата. Сега къщата, според него, струваше повече от петстотин хиляди лева. Но той не бе убеден, че сградата е най-важното в една банка. Той бе виждал кантори от сковани дъски направо на земята в големите пристанища, само с една маса и стол, където обаче се разиграваха милиони. Повтори си наум турската поговорка: „Не продава кюшето, а Кьосето!“. Е, добре… вярно е, че Банката е на кьошето, но аз не съм кой да е! Аз именно съм Кьосето, който продава…

По каменните стъпала с радостен лай и скимтене право към него се изкачваше едно четинесто кученце. Краката му бяха къси и то трудно преодоляваше стъпалата. Бе неопределена порода — с удължено тяло, щръкнали уши и кафеникаво-жълтеникав цвят на козината. Бе го взел случайно или по-скоро то бе тръгнало след него при една от следобедните му разходки. Взе го от съжаление, защото бе гладно, измършавяло, с проскубана козина, но с весели очи и походка на младо конче. Даде го на коняря да го изчисти и нахрани. Сега то придружаваше стария банкер в следобедните му разходки. Кученцето не бе нито породисто, нито особено умно, нито ставаше за лов, нито бе добър пазач. Но то притежаваше две качества, които банкерът ценеше най-много и които никога не бе открил в себеподобните — благодарност и любов. Нарече го Баязид, въпреки че нямаше нищо свирепо в него. Сега кученцето се заумилква около краката му. Той леко го побутна с бастуна, усмихна се и предвождан от него, заслиза по каменните стъпала към кръстовището на „Дондуков“, „Търговска“ и „Леге“, където бе неговата Банка, неговият дом, неговата крепост.

Глава втора

Обедът протичаше мълчаливо, при пълна тишина. Старият банкер седеше сам на огромната маса в трапезарията и знаеше, че притеснява всички домашни, но изпитваше чувство на злорадство, че не само той се измъчва. Кочияшът Никола, надянал сега като английски камердинер27 панталон и жилетка на райе, му прислужваше заедно с една възрастна, пълна жена, облечена в черни полуселски дрехи. Едно момиче-прислужничка влезе в трапезарията. Носеше табла с чинии. Банкерът намръщен я погледна. Таблата в ръцете на момичето се разлюля и една чиния падна на пода, като се счупи. Явно бе неопитно. То се смути и цялото му лице пламна. Никола и жената мълчаливо му помогнаха да събере счупените парчета. После момичето излезе. Таблата взе Никола.

— Нямам нужда от нищо — каза банкерът.

— Вино да налея ли? — попита Никола.

Но въпросът му остана без отговор. Никола излезе с таблата и след малко пак се върна в трапезарията, като застана безмълвно до жената в черно. Старият банкер едва допря салфетката до устните си. Това беше знакът, че е свършил. Почти не беше докоснал ястията. Той не ядеше много. Напоследък не се и сещаше за ядене. Трябваше с усилие на волята да се храни. Обикновено обядваше в „Юнион-клуб“28 и много рядко у дома. Но независимо дали е навън, или в къщи, обедът, който се състоеше от супа, няколко блюда, десерт и вино, се приготвяше всеки ден. Той си спомни някога, когато бе жив баща му, как на огромната софра сядаха всички върху възглавниците на пода — и банковите служители, и изкупчиите, и търговците, специално поканени, и всички домашни, и случайни гости и клиенти, дошли по работа около часа за ядене… След прочитане на молитвата всички чакаха баща му пръв да почне и тогава мълчаливо се нахранваха. Но обедът траеше дълго и когато идваше редът на шербетите и кафето, започваше моабетът. Всички взимаха участие, говореха, смееха се, понякога викаха и се караха, и в миговете тишина отвън долитаха, през широко отворените прозорци, виковете на продавачите, шумът на улицата и само ако малко се надигнеш, можеше да се види като на длан и Златния рог, и Покрития мост, и лодките, платноходките, каиците, а по-навътре — европейските параходи, бълващи кълба дим, да се види цялата тая паплач, дошла за печалба във Великия град Истанбул…

Старият банкер седеше на масата и трябваше да стане, а не искаше.

— Човек не може да намери покой дори в собствения си дом! — каза той тихо, но всички го чуха.

Никола и жената до него се спогледаха. Тя няколко пъти кимна с глава към Никола за кураж. Той заговори:

— Челеби… господин Скарлатов — поправи се той, — дойде пролет… Пусни ни с Донка на село. Молим ти се!… Да идем да помогнеме в полската работа…

— На село?…

И аз искам да отида на село, помисли банкерът. В моето родно село Скарлатово с името на нашата фамилия… За миг той си представи планината, нивите с голям наклон, добитъка, звъна на лопатарите и пожела да бъде сега там, където прекара детските си години, където бяха погребани дедите му, където той щеше да спи своя вечен сън… Да, да, там е моят истински дом, помисли той, но каза:

— Синовете ви са достатъчно големи лонгури, за да се справят сами с работата!

— Не сме ги видели година! Имаме внучета… — каза жената.

— Ще стоите тук!

Това беше непреклонната дума на банкера. Жената избърса сълзите си с бяла кърпа, която извади от престилката си. Никола мълчеше. Старият банкер стана. Беше развалил настроението на всички, но и своето не бе оправил. Имаше още цял час, за да си почине. Огледа трапезарията. Големият бронзов полилей се спускаше над масата. Двата тъмни дъбови шкафа, целите в дърворезба, правеха трапезарията мрачна. Само персийският килим с весели шарки омекотяваше това чувство на подтискаща тържественост. Не искаше да отиде в малката спалня, където прекарваше безсънните си нощи. В голямата спалня с огромното легло не влизаше, откакто бе починала жена му. Той се запъти към библиотеката, където имаше обичай да изпуши една пура и изпие следобедното си кафе. Но не остана там. Отвори вратата към тясната спирално извита стълба, която водеше в стаичката до кабинета му. Когато слезе долу, помисли да се изтегне на дивана, но се отказа. Реши да иде в кабинета си. Предстоеше му работа, и то важна, с опаки хора. Въпреки че в дългата си практика бе кален да не се вълнува предварително, този път не можа да превъзмогне чувството за неизвестност от предстоящото и позволи то да го обхване. Той започна да се разхожда по килима на обширния кабинет с висок таван, целият в гипсови орнаменти, като заобикаляше огромното бюро. Спря се и погледна библиотеката зад бюрото, изпълнена с томове в скъпа кожена подвързия с позлатени букви. Тук беше и пълното издание на Ларус, и немската Брокхауз, и неговата гордост — пълното събрание на Британската енциклопедия, купена изгодно преди години от един английски дипломат при напускането му на страната. Скарлатов беше единственият притежател на тази енциклопедия в България. По-нататък стояха банковите сборници, законите както на страната, така и на други страни, книги по международно и търговско право, атласи, географски указатели, пътеводители на страни и градове, борсови отчети, справочници по морски превоз, железопътни тарифи и разписания, речници на чужди езици и още много други, свързани с професията му. Горе, на втория етаж, той имаше друга, много по-голяма библиотека. Но тая, в кабинета, бе част от ежедневната му работа, където можеше да открие всичко или почти всичко, за да намери съответното сведение. Само едно няма, помисли старият банкер. Няма учебник, справочник, гид, или както искате го наречете, който да разкрива човешката душа, човешката подлост, хитрост, мръсотия, алчност, скрити мисли и намерения… А той имаше нужда именно от такава книга, но знаеше, че никой никога не я бе написал. И никога нямаше да бъде написана — книга как да се справяш с хората… Това, което знаеше по тоя въпрос, го знаеше от собствен опит, от сблъсъка с различните хора, а най-вече от пораженията и разочарованията, които бе претърпял, и може би съвсем малко от успехите. А му предстоеше работа с хитри, инатливи като магарета клиенти, при които логиката не играе никаква роля. Мекият персийски килим заглушаваше стъпките му, а спуснатите плътни завеси от тежко кадифе на прозорците не позволяваха отвън да проникне звук. Той искаше да бъде модерен банкер, но в страна без условия за модерно, банково дело. Винаги бе знаел какво иска. Знаеше от какво има нужда и една млада държава, но над тази държава, над тоя народ тегнеше петвековна ориенталска изостаналост. Наистина, той устрои Банката си на модерни начала. Персоналът му бе малък, но подбран. Един счетоводител, един касиер, трима деловодители, от които най-младият изпълняваше ролята на частен секретар. Бяха малко на брой, но най-добрите в страната, най-скъпо платените. Заплатите им бяха такива, каквито получаваха офицерите от капитан нагоре. Но и неговите изисквания към персонала бяха максимални. Домакинството той бе възложил на Донка, която изпълняваше длъжността и на икономка, и на готвач. Никола бе кочияш, камердинер и портиер на Банката, а глухонемият коняр се грижеше и за тревата, и за цветята в двора. Двете млади прислужнички бяха пряко подчинени на Донка и тя ги избираше и командваше. Така бе създадено това царство — уредено и цивилизовано — с точен икономичен механизъм на часовник, чийто единствен и абсолютен владетел бе той. Скарлатов имаше модерна банка, банка, готова да подпомага развитието на страната, а не сарафо-лихварски дюкян! Банка, която да дава заеми на предприемчиви, смели, работливи и компетентни фабриканти, банка, внасяща машини за селското стопанство и индустрията, банка, контролираща акционерни дружества. Банка, която да подпомага със заеми земеделци, въвеждащи в собственото си стопанство модерна обработка. Колко пъти бе развивал тези мисли пред Стамболов!… С часове се разхождаха по Цариградското шосе и обмисляха всичко, а гавазите на диктатора крачеха далеч зад тях, за да не слушат разговора им. Схемата, която развиваше Скарлатов, бе проста и ясна. Българската народна банка да бъде чисто емисионна, а не да се занимава с даване на краткосрочни заеми на частни лица, предимно политици, които мислят, че тя е създадена само за тяхно улеснение, та да бъркат в хазната като в собствен джоб!… Останалите банки трябваше да бъдат частни. Нищо не може да се сравни с услугата, бързината, сигурността и акуратността на частната банка. Те не трябваше да са много на брой, но да бъдат търговско-индустриални по същност. Той бе обяснил на Стамболов разликата между търговска банка и спестовна банка. От спестовните — държавата и народът нямат голяма полза. Те приемат скътаното от хората, плащат една нищожна лихва и толкоз! Парите стоят неизползувани в сейфовете. Те пораждат в хората пагубната илюзия — „малко, но сигурно!“. Това е мъртъв капитал, който в най-добрия случай създава рентиери — една паразитна прослойка. Тези спестовни банки трябва да съществуват, но само като подчинени. Като такива, в чиито каси при нужда могат да бръкнат търговските банки. Защото истинските, двигателите на прогреса са именно търговските банки! Те трябва да бъдат свързващото звено между Българската народна, чисто емисионна банка, и индустрията. Да я финансират! Да организират големите и малки капитали на частни лица за определена, голяма цел, за голям строеж, голяма фабрика, пристанище, жп линия, шосета… Те носят истинските печалби, но и сериозните рискове. Банката подпомага даден индустриалец. Той построява фабрика. Тя дава печалби. Изплаща дълга. И банката печели не само от лихвата, но и от печалбата, защото индустриалецът я влага в нея. Събрала нови капитали, търговската банка ги хвърля в нов строеж, нова индустрия. Така народното стопанство като цяло напредва, укрепва икономически, националният доход расте, растат капиталите и в Българската народна банка. Но рискът е голям. А има ли напредък без риск?… И когато обясняваше всичко това на Стамболов — каква надежда, каква гордост изпълваха гърдите му!… Защото Стамболов не само не му противоречеше, но и добавяше смели, оригинални мисли, а което беше по-важното, разбираше от половин дума какво иска да каже Скарлатов и на другия ден, от трибуната на Народното събрание, тия идеи, пречупени през ясната практическа мисъл на диктатора, ставаха достояние на целия народ. Велик човек бе Стамболов! Той бе надраснал времето, народа си, и това му изяде главата… А каква опора бе за мене, помисли старият банкер. Сякаш убиха не него, а мене!… Той погледна портрета на диктатора, който държеше на бюрото си. Погледна изразителната му кръгла, гола глава с монголските му, придръпнати очи и сякаш устните му щяха да проговорят, да му дадат съвет, кураж… Но фотографията мълчеше и само автографът на нея, с нервен почерк, напомняше, че този човек бе жив до неотдавна. „На моя брат и съмишленик завинаги! Стамболов.“

Време е да действам, си каза старият банкер и огледа кабинета така, както генерал оглежда привечер бойното поле, където на разсъмване ще се разрази битката. Всичко бе на мястото си. И двата дивана, и фотьойлите, тапицирани с кожа, и голямата ниска, кръгла маса, и малките масички. Той дръпна панделката зад себе си и някъде отдалеч достигна приглушен звън. В кабинета влезе млад, голобрад мъж, чисто облечен, среден на ръст, с тънка шия, пристегната от високата му колосана яка, с малка глава и почти липсваща брадичка. Напомняше на пуяк и банкерът мислено го наричаше в себе си demi-dindon, полупуяк…

— Господин Скарлатов, оставих на бюрото ви писмото от Банк дьо Пари е де Пей ба и борсовите бюлетини от Париж, Лондон, Виена, Брюксел и Берлин — каза мъжът с малката глава. — Тази сутрин господин Бускѐ на два пъти изпраща секретаря си да ви напомни за уговорената среща.

— Не съм уговарял никаква среща с тоя… — но не се доизказа.

— За всичко това ви оставих бележка на бюрото.

— Вие сте мой секретар не да ми пишете бележки, а да ми докладвате!

— Слушам, господин Скарлатов.

— Господин Георгиев, ще пускате само хората, които казах, и никой друг!

— Ще се води ли протокол?

— Не.

Секретарят излезе. Скарлатов отиде при един от шкафовете. Отвори го. Вътре бяха наредени папки. Взе една от тях, седна зад бюрото. Разтвори папката. На заглавната страница собственоръчно бе написал с едри букви „КАСТОР И ПОЛУКС“ — името на бъдещите термоелектроцентрали. Той имаше слабост към митологията и с часове можеше да разговаря на тая тема. Знанията му по старогръцки и латински бяха завидни. Четеше свободно Евангелието на старогръцки. Но знаеше и турски, и арабски. Без тия езици не можеш да бъдеш банкер в Отоманската империя. Но му бяха не по-малко нужни и съвременните европейски езици. Частният английски колеж му осигури владеенето на английския и френския. Немския научи от пребиваването си във Виена. Имаше способности на полиглот. Езиците му се удаваха с невероятна лекота. И все пак днес вече това бе недостатъчно. Той си остана рожба на деветнайсти век. Но беше още рано да свие знамената. О, аз имам да им покажа още мурафети, помисли банкерът и запрелиства нататък папката. Следваха техническите чертежи и проекто-сметната документация на френски. От тях имаше значение може би второто. Но и тя беше излишна за предстоящата работа. Затова той отказа на белгийския инженер — един млад фламандец — да присъства на заседанието. Тия, които щяха да дойдат в кабинета му, се интересуваха само от едно — от печалбата, от келепира! И той трябваше да им го поднесе не с научна аргументация и сухите фрази на фактите, а като приказка от „хиляда и една нощ“. Във всеки българин се криеше една всеизгаряща тайна страст, страстта към внезапното забогатяване. Тя поразяваше целия му здрав смисъл, реалистичност и разум. Затова може би имаше толкова много иманяри сред българския народ. Възможността да откриеш, без да си се трудил, съкровище, и то в златни пари, поставени в огромна делва и заровени в земята, ги подлудяваше. И вярваха в съществованието на това имане повече, отколкото в собствените си сили!… Ето на тази струна трябваше да свири Скарлатов. Мислите му прекъсна секретарят, който влезе в кабинета. Скарлатов намръщено го изгледа.

— Дойде господин Кюлев — каза секретарят.

Нямаше нужда от това съобщение, защото самият Кюлев се появи на вратата, избута секретаря и със сияеща усмивка тръгна право към бюрото на Скарлатов. Беше висок, може би прекалено висок и слаб мъж с побелели коси и бели мустачки. Голям простак, си каза банкерът, но стана от бюрото и една също такава сияеща усмивка покри лицето му. Банкерът бе истински актьор. Може би дори велик!… Това бе conditio sine qua non29 за един банкер. Без тази вродена дарба, той не можеше да изпълнява сложната си професия. Скарлатов изтърпя с усмивка и двете целувки на грапавото му лице, и дългото стискане на ръцете. Не обичаше да се допират до тялото му, както не обичаше и той да се допира до другите. Но стара дружба свързваше тия двама възрастни мъже. Бяха израсли заедно, заедно бяха учили частния колеж в Цариград. Бяха на едни години, но Кюлев младееше пред Скарлатов. Имаха период и на съвместна работа, когато бяха разорявали „Общополезните каси“, създавани с такъв труд от Митхад паша. Да, помисли банкерът, все пак по-често сме били съюзници, отколкото противници… Външният вид на Кюлев не говореше нищо или по-скоро излъчваше доброжелателство с оттенък на глупост. Носеше стар изтъркан редингот, измачкани панталони и вместо европейски обувки — кундури. Кожения си калпак държеше в ръка. Добра маска си е избрал, помисли той. Но зад тази кротост и благовидност един Скарлатов знаеше какъв свиреп тигър се крие. С него ще ми бъде най-трудно, помисли банкерът и реши, че най-добре ще бъде да не се държи любезно, а грубо. Може би така щеше да го стресне. Кюлев разкопча редингота си, извади от жилетката стар, голям като луковица сребърен часовник, с доста поочукани капаци и го погледна. После затвори капака и каза:

— Подраних.

— Седни. Ти винаги си добре дошъл!…

Кюлев избра фотьойла срещу бюрото на банкера и седна.

— Борисе, исках предварително да разбера за какво ни събираш. Затова дойдох по-рано.

— Винаги съм те викал за едно и също — за да печелиш пари!…

— Пари, пари, къде са тия пари!?… Ето това искам да знам!…

Старият банкер се усмихна.

— В тебе, например…

Кюлев даже стана от стола, но пак седна и каза с дълбоко учудена физиономия:

— В мене? Пари в мене? Аз нямам пари!

— Жалко.

— Но нали каза, че си ме извикал да спечеля някой лев? Толкова съм закъсал!…

— За да спечелиш пари, трябва да дадеш пари. Парите правят пари. И това ли да ти обяснявам? — отвърна Скарлатов.

— А пък аз така разбирам нещата: пари аз наричам това, което е в джоба ми!

— Само че джобът ти толкова натежа, че един ден ще се скъса и златото ще изтече в чужди торби. Не разбираш ли какво ти готви бъдещето?

— Аллах е велик!

— … и Мохамед е неговият единствен пророк! Не искам аз да съм вторият…

— Аз имам тия две ръце и тука нещо… — Кюлев потупа с ръка челото си. — Тях ти ги давам!

— Мерси. Нямам нужда от тях. Имам нужда от златото ти.

— Аз нямам злато — твърдо повтори Кюлев.

— Тогава защо дойде?

— Чакай, ще се обиждаме, ли?

— Не. Просто искам да ти обясня нещата. От Освобождението на България основните ти занимания са две: първото е изнасяне на злато за Австрия от турската империя. Няма да те питам колко тона изнасяш годишно, по какви пътища и какво е комисионното ти!… Но напоследък трафикът нещо засече. Хвана те страх.

— Ние двамата направихме добра сделка последния път. За същата ли работа ме викаш? Знам, че без твоя помощ няма да я свърша. Готов съм!

— Не, тоя път няма да изнасяме злато за Австрия. Тоя път на нас ще ни трябва!

— И второто? Какво беше второто?

— Второто се отнася до сегашното ти основно занимание — лихварството! Даже не отваряш един сарафски дюкян, да не говорим за кантора, само и само да не плащащ данъци!… Сделките си вършиш на четири очи по сокаците и в къщи. Отпърво се занимаваше с глупавите турци. Това, че знаеш турски, че си израсъл в Цариград, ти помагаше в тая работа. Те ти се доверяваха. Ти просто ги разоряваше, взимаше им златото, имотите, тъй като тия хора искаха да се върнат в родината си. Сетне се зае с българското стадо и почна да го стрижеш с неимоверни лихви…

— Аз не искам да слушам! Това не е вярно!

— Вярно е! Ти мислиш, че ще надхитриш всички. Но излезе Законът за максималната лихва, който ти ежечасно нарушаваш. Идват други времена! Идват млади вълци! И няма да те пожалят като мен, заради старото приятелство. Ти, чувалът със злато, ще бъдеш тяхната плячка!… И, Бога ми, грехота ще е, ако не го направят! Ето помисли, аз ти протягам ръка, за да спася златото ти.

— Ако имах… но нямам!

Труден, тежък случай е Кюлев. Не трябваше да го викам. Твърде хитър е и не само ще напипа слабите ми места, а и гласно ще ги каже на останалите… Но вече е късно, помисли Скарлатов.

— Работата не върви! — пак повтори Кюлев.

— Да оставим тоя разговор! Как е Яна?

— Расте. Вече е на десет годинки. Почна да ми води тефтерите. Умница! Но какво ще и оставя аз?!

Банкерът злъчно се усмихна.

— Бедното дете!… Наистина ще ти е трудно да я изхраниш!…

Но Кюлев се направи, че не разбира сарказма, и каза:

— Борисе, Борисеее, това ли дочакахме на стари години — без жени, с деца на ръце?!…

Очите на Кюлев се насълзиха. Дърт комедиант, помисли си банкерът. Вярно е, че и двамата се оженихме късно, особено той… Но го стори от стиснатост и затова момичето му е на десет години!…

— Момиче е едно, момче е друго… — каза Кюлев. — Имаш син! Вече завършва в Швейцария… ще ти бъде опора и подкрепа, ще поеме работата ти…

Изведнъж лицето на Скарлатов посърна, но бързо се овладя и се усмихна. Той не искаше никой да разбере, че е засегнат болезнено. Ако знаеха само колко съм самотен, колко сам съм на тоя свят, щяха да се радват и злорадстват!…

Глава трета

Ниската кръгла маса бе наредена с мезета и напитки. Времето течеше. Старият банкер очакваше, че ще дойде още някой от поканените. Бяха се събрали едва половината. Тайно се бе надявал на две трети. И докато чакаше, той наблюдаваше хората, събрани в кабинета. Пресмяташе за кой ли път финансовите им възможности и тяхната психология. Последната бе важна част от пресмятането. Кюлев е един от партньорите с най-големи възможности, разсъждаваше старият банкер. Но той е болен по златото си. Превръща всичките си налични капитали в злато. Къде ли го крие?… Пари на ръка има вероятно съвсем малко. Би ли се разделил с част от съкровището си? Едва ли… Банкерът погледна Кюлев, който си наливаше от мастиката. Лицето му изразяваше глупашко самодоволство. Не, си каза банкерът. Със златото той няма да се раздели! Всичко зависи от наличните му пари…

Кюлев разговаряше със съседа си. Това беше един млад, изискано облечен мъж с благородно, издължено лице, гладко обръснат, с добре поддържани ръце, обсипани със златни пръстени. Бе кръстосал дългите си крака, като се облягаше назад във фотьойла. Пиеше коняк с лимон и слушаше с усмивка какво му разказваше Кюлев. Христов е добър и ловък търговец. Може би ако имаше повече амбиции, щеше да бъде един от лъвовете… Но е непостоянен и преди всичко женкар! Чудно е как някои мъже посвещават на жените целия си живот и при това го прекарват щастливо!… Жените му отнемат както време за работа, така и доста пари. Щедър е към тях, колкото е стиснат в търговията. В Банката има налични около двеста и шестдесет хиляди лева. Умен е и веднага ще разбере печалбата. Ще участва!…

От другата страна на ниската, кръгла маса, седнали един до друг на канапето, разговаряха двама мъже, преминали средната възраст. Единият приличаше на руски купец с огромна брада, разделена на две, с рубашка и панталони, вмъкнати в ботуши. Около двеста и петдесет хиляди! — пресметна го Скарлатов. Но тия пари, които държеше в Банката, бяха и неговият оборотен капитал. С тях той изкупуваше тютюните. Ако бе пласирал манипулираните тютюни от миналата година, може би щеше да участва с повече от сто хиляди лева… Толкова бяха възможностите на Карафезиев. Този до него имаше вид на гимназиален учител, което се подсилваше от пенснето му с шнур, надвиснало над огромен нос. Познаваше го само от деловите връзки с неговата банка — малка, провинциална, която отпускаше само краткосрочни заеми при големи гаранции и висока лихва. Това говореше, че човекът е много предпазлив. С колко ли ще участва Дерменджиев… Сто, двеста, триста хиляди лева максимум! Триста хиляди е таванът. Да речем, сто и петдесет хиляди… Това е реално! След като пресметна още веднъж всичко, старият банкер се замисли дали въобще трябва да започне заседанието. И докато се колебаеше, секретарят отвори вратата и съобщи:

— Господин Неделев.

В кабинета влезе възрастен човек, среден на ръст, доста пълен, гладко избръснат, с огромни бели, хайдушки мустаци, завити нагоре и заострени като рога на бик. Бе облечен в полуселски, шаячни дрехи, извънредно чисти. Само панталонът и ботите му бяха европейски. Не носеше и вратовръзка. Когато влезе, той свали астраганения си калпак. Но това, което правеше най-силно впечатление, бе заспалият израз. Клепачите му бяха постоянно спуснати, сякаш спеше. Впечатлението се подсилваше от лицето му, лишено от мимика. Скарлатов не можа да скрие радостта си от идването на Неделев. Той стана от бюрото си, посрещна го, като стисна силно и дълго двете му ръце. Но човекът със заспалия вид даже не си направи труда да повдигне малко клепките си. Инак имаше здрав вид и този недостатък вероятно бе вродена пареза. Искаше да го заведе на най-доброто място, на фотьойла до своето бюро, но Неделев сам избра най-отдалечения кът, почти в ъгъла на кабинета, до голямата завеса, сякаш искаше да покаже, че е дошъл, но не се ангажирва с нищо.

Сега банкерът знаеше, че може да започне. Това бе най-важният човек от поканените, най-богатият, с най-голям капитал, вложен в Банката му, и който най-бързо растеше. Рядко теглеше пари, и то, за да купи имоти. Купуваше ниви, градини, бахчи, ливади, просто земя. Препродаваше винаги с печалба. Неговата страст бе да купува и продава имоти. Бе най-богатият земевладелец в страната. На банкера предстоеше да се пребори с тая юношеска страст на селянина към земята. Но Неделев не бе лишен от здрав смисъл при сделките и обичаше парите. На това разчиташе Скарлатов. Сега от този човек зависеше всичко!…

Старият банкер седна зад бюрото и всички млъкнаха. Когато говореше пред много хора, той избираше някой от седналите пред него и се обръщаше изключително към този човек. И сега несъзнателно избра седналия в ъгъла Неделев, погледна го и заговори с ясния си, малко тих глас:

— Господа. Събрах ви тук вас, българи-патриоти, за едно общонародно дело…

— Да не сме в читалище или в черква… — кисело забеляза Кюлев.

Банкерът го погледна изпод вежди. Това бе последно предупреждение и той разбра. Скарлатов продължи:

— … едно дело, което ще ни донесе добри печалби. Както знаете, след много трудности бе построено бургаското пристанище. То бе започнато от фирмата „Cas & Liscans“30 и завършено от фирмата „Batigno-lles“31 С това Бургас стана най-голямото търговско пристанище в страната. Занапред целият внос и износ по море ще се насочва през него. Самият град има голямо бъдеще, а пристанището ще се разраства, ще има нужда от редица съоръжения. В скоро време предстои свързването с железопътна линия. Тия два големи окръга — Бургаски и Ямболски — ще бъдат обетована земя, една богата, неразорана от финансова гледна точка нива, която ще даде огромни печалби. Ще оставим ли тия пари да отидат отново в джобовете на чужденците? По-глупави ли сме от тях? Нека помислим заедно какво да правим. Какво ще бъде нужно на първо време? Преди всичко енергия; и то електроенергия!…

— Но там няма планини с подходящи реки — каза Христов, който внимателно слушаше банкера.

— Но има въглища! А щом има въглища, навсякъде могат да се построят термоелектроцентрали. Знаете ли какви са печалбите на белгийското дружество за електроенергия в София? Аз съм негов акционер и мога да ви ги кажа. Дружеството започна с шест милиона внесен капитал. За няколко години той нарасна заедно с резервните си фондове на дванайсет милиона! Годишните печалби са над петдесет на сто. Като спаднем за амортизация и резервен фонд около трийсет на сто, за дивиденти остават двайсет на сто годишно. Е, кажете ми, къде, ако вложите парите си, бихте получили по-големи печалби и по-голяма лихва?!… И така, в електричеството е бъдещето! Вземем ли електричеството в свои ръце, значи вземаме Бургаски и Ямболски окръг. В ръцете ни са не само пристанището, но и осветлението на стотици градове и села, ще доставяме електроенергия на бъдещите фабрики…

— Абсолютно е необходимо да се построи поне една голяма мелница за брашно около Бургас! — каза Христов.

— Почакайте — намеси се Кюлев, — само едно не разбрах. Къде са въглищата?

— В мене — каза банкерът. — Аз имам концесия32 за мина в тази част на страната. Тя ще дава продукция не за две електроцентрали, а за десет!

— Сега пък станаха две електроцентрали! Беше една, станаха две! — каза Кюлев.

— Можем да започнем с едната — каза банкерът, — но по-добре ще е направо с двете.

— И след колко време ще бъдат готови? — попита Кюлев.

— Три, може би пет години.

— И кога ще получаваме дивиденти33?

— След пет години.

— Пет години?!… Я камилата, я камиларя… — каза Кюлев, като махна с ръка.

— Дружеството ще бъде смесено — продължи банкерът. — Ще участвуват и белгийците. Но аз държа ние да имаме контролния пакет от акции!

— Значи акционерно дружество? — каза Христов.

— Иначе как ще осигурим валутата за машините? Белгийците ще доставят машините.

— И на колко ще възлиза нашият български патриотичен дял? — попита Кюлев.

— Три милиона и седемстотин хиляди лева! — натъртено каза банкерът.

Всички млъкнаха. Кюлев даже изсвири с уста.

— И то, без стойността на мината, която далеч надминава три милиона. Всичко, заедно с белгийците, около седем милиона лева, като ние запазим контролния пакет.

— Значи на борсите няма да пуснат акции? — попита Христов.

— Ще запазим контролния пакет от нашите акции в Банката. А белгийците вероятно ще пуснат акции, които ще се котират на Брюкселската борса.

— А защо не пуснем и тук, в България? — попита Христов.

— Защото българин акция не купува. Чрез подставени лица белгийците ще ги изкупят и ние ще загубим контрола. Ако имахме пари, добре щеше да бъде ние да изкупим от Брюкселската борса акциите, но това е въпрос на бъдещето. Един ден тези електроцентрали ще бъдат напълно наши! Е, господа? Вие държите щастието в собствените си ръце. Но щастието е като пеперудата. Каца само веднъж…

— А рискът? Искаме да знаем риска — каза Кюлев.

— Практически риск няма. Но ще трябва за няколко години да се лишите от част от капиталите си. Просто да не мислите за тях, докато дойде денят на печалбите!…

Кюлев се закашля и заговори:

— Електроцентрали няма. Железопътна връзка няма. Няма нищо! Всичко е в бъдещето! В тая страна не едно акционерно дружество е фалирвало… Е, вярно, патриоти сме. Аз познавам патриоти, които бяха богати, но благодарение на патриотизма си, сега просят. Така че гаранции, според мене, няма, да не кажа, че работата ми се вижда чурук…

— А защо белгийското дружество само̀ не построи електроцентралите? — попита Христов.

— Защото нямат въглища. Защото мината притежавам аз и това е единствената мина в този край. Те са зависими от мене и не могат нищо сами да направят.

— Господин Скарлатов. Не ви ли предложиха да купят мината?

— Разбира се! Предложиха ми, и то толкова настоятелно, че само един глупак може да откаже. Но аз гледам далеч напред. Аз искам ние, българите, да бъдем собственици на богатствата в нашата страна!

— Аз лично съм тясно свързан с дружеството за износ на зърнени храни „Луи Драйфус“ — каза Христов. — То би било заинтересовано от построяването на голяма мелница в Бургас. По тоя начин вместо зърно, ще изнася брашно. Представете си печалбата!… Бих могъл да заявя, че то ще участва.

— Мене не ме интересува дружество „Драйфус“, а търговецът Христов и неговият личен капитал!

— Аз имам кантора за изкупване на зърнени храни — каза Христов. — И това, което купя, го пласирам на дружеството. То не носи никакъв риск и не плаща никакви данъци на държавата. Рискът и данъците са оставени на нас, българските търговци. И моите възможности не са големи. Но ще участвам с максимума. Сто хиляди лева! Разбирате ли, господин Скарлатов?

Реколтата миналата година беше добра. Но тя беше добра и по целия свят. Цените паднаха…

Банкерът се обърна към тютюнотърговеца с руската брада. Той през цялото време бе мълчал и слушал, като въртеше главата към тоя, който в момента говори, затова малко се стресна, чувайки името си:

— Аз ли? Ами ще ми трябват за изкупуване на тютюните около сто и петдесет хиляди лева.

— Аз не ви питам, господин Карафезиев, колко пари ви трябват, а с колко ще участвате?

— Господин Скарлатов. Аз ви вярвам. Камък да пипнете в ръце, на пари го превръщате. Ако бях продал реколтата, бога ми, щях да участвам с всичките си пари! Сега мога да отделя с труд около петдесет хиляди лева. Повярвайте ми, бих искал да участвам с повече…

Изведнъж провинциалният банкер с пенснето възбудено и бързо заговори, без да са се обърнали към него:

— Господин Скарлатов, аз ще рискувам! Имам три дъщери. Трябва да мисля за тях. Няма да крия, че банката ми не върви. Оборот малък, печалби малки. Във вашето дружество ми е надеждата! Ще участвам с всичките си пари. С триста и петдесет хиляди лева. Аз ви вярвам, господин Скарлатов…

— Благодаря ви, господин Дерменджиев. Вие сте много умен човек.

После в кабинета настъпи тишина. Оставаше най-важният човек — Неделев. Всички обърнаха поглед към него. Но той седеше в своя ъгъл, сякаш спеше, и с нищо не даваше вид, че следи разискванията, а още по-малко, че има някакво отношение към бъдещото акционерно дружество. Той беше скритата карта, която банкерът Скарлатов трябваше да обърне тук пред всички.

— Господин Неделев — заговори банкерът. — Няма да ви кажа колко много съществованието на акционерното дружество зависи от вас. Моля ви, преди да кажете своята решаваща дума, още веднъж помислете…

Когато Неделев заговори, всички трепнаха. Не очакваха от човека със заспалия вид да излезе глас. Но Неделев говореше ясно, отчетливо, макар и бавно, защото търсеше всяка своя дума.

— Господин Скарлатов. Вие сте един от малцината хора, които уважавам, ценя и на които имам абсолютно доверие. Парите си държа във вашата банка и не съжалявам за това. Но простете ми. Няма да участвам.

— Защо, господин Неделев? — без да иска, попита старият банкер.

— За мене истинското богатство са не парите, а имотът. Парите са нищо! Имота може да го видиш, да го пипнеш, да го продадеш, да го завещаеш. Той остава и след тебе.

— Господин Неделев, вие правилно казахте, че аз съм вашият банкер, което е голяма чест за мене. Но като такъв, аз имам известни задължения към вас, към парите ви. Никога не съм имал нищо против, че влагате свободните си средства по ваше усмотрение. Но помислете! Та вие притежавате огромни имоти! Наистина, пръснали сте ги умно, не на едно място. Но не смятате ли, че един ден и те ще попаднат под ударите на закона за едрата собственост? Тогава вие ще станете един средно богат човек!

— И друг ми каза това.

— Но защо не послушате този друг човек, а не мене? Предполагам, че на него му имате доверие?

— Да, имам му абсолютно доверие?

— Аз, господин Неделев, като ваш банкер съм длъжен да насочвам капиталите ви, разбира се, с ваше съгласие там, където има печалба. Увеличението на вашите капитали, значи печалба и за мене!…

— Все още мога сам да се грижа за парите си!

— Господин Неделев, това последната ви дума ли е?

— Мисля, че да…

— Има ли някаква надежда да промените мнението си?

— Съвсем малка.

— Та вие имате в банката ми… — но не се доизказа. Разбра, че ще направи голяма грешка, като разгласи банкова тайна, и спря.

— Колко? — не се сдържа да попита Кюлев.

— Аз имам в банката два милиона триста петдесет и пет хиляди лева — каза спокойно Неделев.

— Абсолютно точно — каза банкерът. — Ала това е мъртъв капитал, както е мъртво златото, заровено в земята!

— Но аз съм все още жив, господин Скарлатов! Нали така?

Настъпи тягостна тишина и в нея се чу гласът на Кюлев.

— А ти, Борисе, с колко ще участваш?

Борис Скарлатов погледна Кюлев. Последният бе приел възможно най-наивната физиономия.

— Аз ще додам това, което не достигне.

— Тогава защо сам не си направиш електроцентралите? Да ти е чиста сметката! Напоследък все купуваш… мини, фабрики, акции, терени… купуваш, купуваш, а печалба не виждам?

— Тя ще дойде неминуемо.

— Но засега само изтощаваш банката!…

Подло копеле, помисли банкерът, напипа веднага слабото ми място! О, колко ли ме мрази! Колко ли завижда!… Дали действително знае баланса на банката?… Старият банкер почувствува тръпки по гърба си. Не, това е блъф! Ти добре го познаваш! Той нищо не знае, но иска да узнае. Затова опипва почвата…

— Банката е във възход! — каза Скарлатов. — И ако аз искам да привлека в акционерното дружество повече хора, то е с едничката цел да освободя капитали за други акционерни дружества, за фабрики, за строежи, които ще останат в България и ще бъдат български! Мога, разбира се, да предоставя всичко това на чужденците. Нека те печелят! Нека те изнасят капиталите от страната! Нека те забогатяват на наш гръб! Впрочем, господа, в момента в страната има седемдесет и две акционерни дружества с общ внесен капитал над четиридесет и един милиона лева. От тях делът на чуждия капитал е петдесет и един процента. Това значи, че те контролират нашата индустрия. Мислите ли, че чужденците са глупави да влагат пари там, където нямат печалби? Съвземете се, господа! — каза старият банкер, но гледаше Неделев и имаше предвид само него.

— А мене защо не питаш дали ще участвам? — каза Кюлев.

— Защото е излишно.

— Не си прав! Размислих. Аз също ще участвам. Това е хубаво, общонародно, патриотично дело! Аз, както знаете, съм патриот и мога да жертвам заради отечествената ни индустрия, заради моя приятел от детинство, съученик, съратник и брат, големия патриот Борис Скарлатов… — тук Кюлев направи артистична пауза — двайсет хиляди лева! Помислете само! Двайсет хиляди лева при моята бедност!…

Лицето на стария банкер побледня от гняв. Това бе подигравка — добре изиграна, подсилена от лицето на Кюлев, придобило особено глупаво изражение. Това бе подигравка, отправена лично към него! Винаги ми е завиждал и мечтае да се въргалям в прахта!… Винаги ме е хапал!… В тоя миг старият банкер бе обхванат от неудържим гняв към хората, към човешката глупост, към човешката подлост. Но събра сили и стана зад бюрото. Всички, включително и Неделев, също станаха от местата си.

— Искам да направя една малка декларация. Този път аз ще помисля! Склонен съм, или почти съм склонен, аз да финансирам електроцентралите. И бъдете уверени, че електроцентрали ще има, а с тях ще дойдат и печалбите! Но ще ги получи този, който е умен, който е смел и гледа напред в утрешния ден!… Ще ви уведомя допълнително за моето окончателно решение. Не ви задържам повече, господа. Човек насила може да вземе, но насила не може да даде!…

Глава четвърта

Седнал зад бюрото, старият банкер с безсмислен поглед следеше как Никола вдига чиниите, чашите, приборите и покривките.

— Не можеш ли по-бързо?

Никола искаше да премести двата фотьойла, но стреснат от гласа му, бързо излезе от кабинета с таблата в ръце.

Горките „Кастор и Полукс“, мислеше банкерът. Близнаците изобщо са кекави и живеят малко… Но защо избрах именно тези имена? Той взе папката от масата, стана, отвори крилото на шкафа и я остави при другите папки. Седна пак зад бюрото. Пари, за да финансира сам електроцентралите, той нямаше. Неусетно бе пръснал доста капитали по други предприятия и бъдещи проекти. Бе се разпуснал прекалено много и в момента Банката нямаше пари. Най-правилното бе да продаде каменовъглената мина на белгийската електрическа компания. Тогава в Банката щяха да влязат много пари, и то девизи, и тя ще се укрепи напълно!… Но тогава „Кастор и Полукс“, неговите любими деца, щяха да умрат. Защо така стана? Защо тия хора не можаха да разберат даже собствения си интерес? Защото насила можеш да вземеш, насила не можеш да дадеш! — си повтори банкерът. И отново го обзе онова чувство на безпомощност, стигащо до отчаяние. Той искаше да стане и си налее чаша коняк, но нямаше сили. Наведе глава, подпря я с две ръце и затвори очи. Не искаше да мисли, не искаше да действа; искаше само покой…

На вратата се почука, после втори път. Беше дал заповед никого да не пускат. Отвори очи. Пак се почука.

— Влез! — рязко извика той.

Вратата тихо се открехна. Банкерът гледаше високо и затова в първия момент не забеляза дребното момче с вестници под ръка. Беше бедно, но чисто облечено. Дрехите му бяха внимателно закърпени. Панталоните му бяха окъсели и стигаха до средата, на прасците. Палтото му бе също умаляло. Момчето имаше руса, почти бяла коса и очи като синчец. Странното бе, че заговори на банкера по френски:

— Votre excellence34 — произнесе то думите с чиста, отчетлива дикция на секретар от Пале дьо Жюстис, който извиква участниците в поредното дело.

Отначало банкерът го гледаше така, че момчето смени за кратко време цяла гама от изражения на подвижното си, нервно лице — от радостно-почтително, с каквото влезе, до уплашено-извинително. У Скарлатов имаше чувство за справедливост. Разбрал, че момчето с нищо не е виновно за състоянието му, строгото и напрегнато изражение се смекчи. Момчето бързо прие израз на облекчение. Тихо се приближи до бюрото и внимателно остави вестниците.

— Е, месьо Ту̀ше Динев — каза банкерът, — как вървят вашите работи?

— Мерси биен, месьо. Надявам се, че и вашите толкова важни работи вървят прекрасно?…

Отдавна двамата бяха създали помежду си особена връзка. Причината вероятно бе френският език. Момчето разнасяше вестници по абонати на чуждата преса. Един път седмично носеше и на Скарлатов френския „Фигаро“ и английския „Таймс“. Първия път, когато заговори на френски, това силно изненада банкера. Отпосле научи историята на вестникарчето и заповяда да го пускат направо в кабинета. Когато имаше време, двамата разговаряха на френски по най-различни въпроси. Историята на момчето бе една от обикновените на хилядите бежанци от Македония, подгонени от ужасите на Илинденското въстание35. Нямаше родители. Беше от Кукуш. Отгледали го католиците в един манастир близо до Солун. Благодарение на тях не само говореше, но четеше и пишеше на френски. Тук, в България, бе прибрано от някакъв роднина, също бежанец — фурнаджия, когото момчето наричаше тетин. То само̀ си изкарваше прехраната, като вечер продаваше по заведенията и цветя. Често пъти старият банкер му даваше по един сребърен лев. Това бяха много пари за момчето и то държеше на тях. Затова неизменно по едно и също време му носеше вестниците и бе готово да остане в кабинета толкова, колкото Скарлатов иска. Макар че бе дребно на ръст и недохранено, той знаеше, че е на 17 години. Продължаваше да учи в гимназията, но финансиите явно се крепяха на косъм, за което говореше облеклото и анемичната му кожа, бледа като пергамент.

— Заповядайте, седнете…

Момчето седна в кожения фотьойл и сякаш потъна в него. Банкерът стана, отвори стъкления шкаф, наля си отново половин чаша коняк. Остави я на бюрото и с кутия шоколадови бонбони застана пред вестникарчето. То скочи от фотьойла и с трепереща ръка взе един бонбон.

— О, месьо, няма защо…

Банкерът продължи да стои пред момчето с разтворена кутия.

— Господине, вие ме разглезвате. Ужасно сте мил… — продължи с напевния си френски момчето и взе още един бонбон.

Банкерът сам му подаде трети.

— Благодаря, господине — пак каза то.

Скарлатов седна във фотьойла срещу него с чашата коняк в ръка. След като отпи малко, заговори:

— Е, месьо Динев, какви са политическите новини?

— О, господине, все едни и същи!… Има интересен коментар във „Фигаро“. Но вие ще го прочетете…

— Нищо, искам да чуя вашето мнение. Alors, monsieur?36

— Коментаторът смята, че Франция не е против един ограничен военен конфликт на Балканите.

— Между кой и кой?

— Не казва директно, но се разбира между България и Турция. Изглежда Франция е на наша страна. А тя е велика сила! Най-великата в света.

Банкерът знаеше, че момчето боготвори Франция. Това бе неговата заветна мечта — да отиде там, да посети Париж. Френските католици добре го бяха обработили и набили в крехкия му възприемчив мозък, че Франция е най-великата сила, най-културната страна с най-богата история, а Париж — земен рай!…

— Как мислите, господине — попита момчето, — скоро ли Македония ще се освободи?

— Би трябвало… Това е историческа необходимост, освен ако тоя тип преиграе играта…

Момчето не попита кой е този тип. Добре знаеше отношението на стария банкер към Княза.

— О, как бих се радвал, господине, да се върна в Македония!…

— А какви са другите новини?

— На дневен ред е историята с Багдадската железница. Но, господине, това е чисто финансов конфликт и вие по-добре знаете от всеки друг подробностите…

— Не — каза банкерът. — Това не е финансов конфликт, а политически! Това е предвестник на друг, още по-страшен, може би военен конфликт…

— „Фигаро“ съобщава, че борсата в Париж е отказала да котира акциите на Багдадската железница. „Таймс“ потвърждава същото за лондонската борса.

— Да, това е интересна новина… твърде интересна… — каза банкерът.

— Ще преживеят трудни дни тия, които притежават акции от компанията — каза момчето.

— Мислите ли? — попита банкерът.

— Разбира се, господине.

— Месьо Динев, един човек, добър мой клиент, ми иска съвет. Бихте ли ми казали своето мнение?

— О, господине!… Вие, толкова умен, искате съвет от мене?… Но, разбира се, господине. С най-голямо удоволствие! Целият съм внимание…

— Този мой клиент и приятел има много акции в Багдадската железница.

— Нещастник! — възкликна момчето. — Акциите на борсите, където се котират — и в Берлин, и във Виена — както пише в статията, са паднали катастрофално. Какъв може да бъде съветът, освен един — да продава и продава час по-скоро! Да се отърве от акциите, докато все още имат някаква цена. Това е атака на Франция, подкрепена от Англия. Следователно Германия е загубена. Разбирате ли? Германците сами не могат да построят железницата.

— Следователно?

— Следователно Франция и Англия ще лапнат цяла-целеничка железницата — най-големия и единствен засега път между Запада и Средния Изток.

Момчето говореше възбудено, сякаш то притежаваше акции от Багдадската железница. Банкерът леко се усмихна.

— Но моят приятел не може да се съгласи с такава загуба! Той е свикнал само да печели!

— Човек трябва да се смири пред неизбежното — каза момчето особено сериозно.

Банкерът го погледна проницателно и почувства, че то каза това от дълбочината си.

— И така, трябва да му дам съвет да продава на загуба?

Момчето кимна с глава.

— Но той се надява, че аз мога да намеря изход?

— Вие не сте Бог, господине.

— Вярно е, не съм, но имам ум. А може би трябва още да помисля, да мисля и тогава да дам съвет…

— Ще бъде вече късно!

— Нека двамата да разсъждаваме малко… — каза усмихнат банкерът. — Да разсъждаваме просто наопаки, на терсенѐ или, както казват философите, да формулираме с не по-малко силни аргументи антитезата! Например какво бихте казали, ако му дам обратния съвет?

— Какъв точно?

— Да не продава акции от Багдадската железница, а да купува!

— Сега?

— Именно сега, когато са стигнали най-ниския пункт.

— Не разбирам, господине. Обяснете ми, ако обичате.

— Французи и англичани в първоначалния проект участваха също с доста големи средства в Багдадската железница. Разбира се, водещата група бе на Дойче Банк. Построи се твърде много и те изчерпаха средствата. Когато трябваше да помогнат, французите и англичаните отказаха. Но ако те предизвикат крах на Багдадската компания, ще загубят също много капитали. Единственият изход е не конфронтация37, а споразумение. Финансистите не са тъпи като военните и знаят кога да отстъпят и се примирят. Просто ще се споразумеят, като водеща финансова група стане френско-английската, а немската — подчинена.

— Мислите ли, господине?

— Почти съм сигурен. Но представете си, че играта е още по-голяма! Играта на борсите. Сега всеки продава. Купувачите са малко. Може би най-умните. И тайно — големите банки. Когато банките се споразумеят отведнъж, курсът на акциите ще се покачи неимоверно. Печалбата ще бъде двойна и тройна. Следователно какво ще кажете, господин Динев, ако дам съвет на приятеля си в смисъл да купува?

— Господине, вие сте най-умният човек на тоя свят!

— Защо така мислите?

— Защото… защото сте много богат, господине.

— Не винаги богатството върви ръка за ръка с ума. Според мене, обратното. По-често богатите хора са безлични, ограничени, както и политиците начело на една държава често са изумително тъпи. Но когато богатството се съчетае с ум, тогава то се превръща в бреме…

— Не ви разбрах съвсем добре, господине, за богатите и политиците…

Банкерът нищо не отговори. Той си позволяваше само пред индиферентна аудитория като файтонджията Никола, момчето или глухонемия коняр да разсъждава гласно по финансови въпроси. Той имаше нужда от такова разсъждаване на глас, защото така изясняваше, избистряше и оформяше някои мисли, чувства и положения, които го вълнуваха, от които зависеше най-важното в работата му — печалбата или загубата. Затова разговорът с момчето съвсем не бе странен. Този разговор бе необходим за банкера. Той стана от фотьойла и извади от малкото джобче на жилетката си една сребърна монета от два лева. Момчето също стана и се колебаеше дали да вземе монетата.

— Не е ли много, господине? — плахо каза то.

— Това не е бакшиш, а хонорар за съвета ви.

— Но съветът ми беше неудачен.

— И отрицателните съвети имат значение — стига тоя, който ги получава, да умее да се възползва от тях.

Момчето внезапно се усмихна, сетило се за нещо, и измъкна изпод палтото си една пъпка роза.

— Позволете, господине, да ви поднеса това цвете в знак на почит и обич!…

Банкерът взе цветето в ръка и попита:

— Още ли се занимавате с продажба на цветя вечер?

— Налага се, господине.

— А кога намирате време за уроците?

— Внимавам в час. Запомням всяка дума и не се налага нито да чета, нито да купувам учебници. Може би не си доспивам, но не съм недоволен. Вечер срещам толкова интересни хора… Например снощи господин Бускѐ38… — оживи се момчето и изведнъж се сепна: да не прекалява с присъствието си.

— Продължете, продължете…

— Господин Бускѐ даде прием в резиденцията си. О, господине, какъв лукс, какви каляски!… Беше целият министерски съвет, дипломатическото тяло, всички по-видни граждани на столицата. А дамите? Какви тоалети!… Накрая сам Князът дойде!…

Името на Бускѐ бе неприятно на банкера. Той се намръщи. Сети се, че една покана за приема, отпечатана със златни букви върху розова японска хартия, седеше в чекмеджето на бюрото му. Момчето спря да говори, защото разбра, че не зарадва банкера.

— Продължете… — повтори той.

— А в казиното снощи полковник Стоев загуби десет хиляди франка! Дамата, която беше с него, му направи ужасен скандал, когато той й поиска пръстените и обиците да ги заложи и си върне загубата. Виждал съм го във вашия кабинет и затова помислих, че би ви интересувало…

Момчето пак млъкна. Чакаше да продължи старият банкер, но той не каза нищо, а отиде при прозореца. Дръпна завесата. На улицата право към банката идваше едноръкият Димитър Петков. Когато разбра, че банкерът няма да заговори, момчето тихо рече:

— Довиждане, господине.

Не получи отговор и неусетно излезе от кабинета.

Глава пета

Слънцето клонеше на запад. Но докато се скрие зад планината, оставаше много време. Априлският ден бе дълъг. Старият банкер и едноръкият отминаха моста на перловската река. Ходеха бавно. Скарлатов — изправен като топола, с насочен поглед напред, а Петков, подвижен и нервен, го отминаваше и пак се връщаше, като през цялото време му говореше. Вдясно от тях бе езерото, или по-скоро блатото, обрасло с шафар и тръстика. Дотук се простираше градът. Цялото място след блатото бе заето от пепиниерата — гордостта на столицата, но вече се очертаваше огромният парк, замислен още от 1882 година. Дърветата бяха доста порасли. Имаше и няколко пясъчни алеи. На равното като площад място до блатото бяха поставени няколко дървени пейки. Никой не седеше на тях. Двамата мъже не влязоха в парка, а продължиха по цариградското шосе. Пред тях вървеше Баязид със ситни стъпки, горделиво извил снага, с вдигната опашка като щандарт на полк. Чу се тропот на кон. Банкерът спря и се загледа към алеята. От завоя изскочи млад ротмистър с мустаци. Конят беше изряден, но ездачът не направи добро впечатление на банкера, по-специално стойката му. Ако така язди дълго през пресечена местност, кръст няма да му остане, си помисли той. Тази стойка нищо не струва за дълги преходи. Самият той на времето яздеше с ниско спуснати стремена, за да облекчава гръбнака.

— Каза ли нещо? — попита едноръкият.

— Нищо.

— Но аз те попитах какво мислиш?

— Мисля само като имам факти! Досега слушах разсъжденията ти. Но те се базират на слухове.

— Когато тия слухове излязат верни, ще бъде късно!

Двамата продължиха разходката си нататък.

— Е, добре — каза старият банкер. — Според теб се готви нов заем в пълна тайна?

— Чужд заем, френски заем! — потвърди едноръкият.

— Какво лошо има в това?

— Не ни е нужен! За пръв път от две години държавният бюджет е с излишък. Реколтата и тази година се очертава добра. Е, питам те, за какво им е този заем?!

— За каквото е нужен на всяко правителство. За да си укрепи властта, за да я задържи, да изкарат още няколко години, а след тях — потоп!…

— Това е едното. Но второто е по-важно! За да си напълнят джобовете! За да се насмучат с кръв като пиявици! Дългоносият харчи като че не е Княз на бедна страна, а руски император! Башибозуците генерали и те!… Но Князът! Той е мръсникът! Половината година е на Запад. Забелязваш ли, че като подготви някоя мръсотия, се омита по шантаните на Париж и Виена. Така стана със Стамболов. Подготви убийството му и замина на запад, а Стамболов го заклаха на улицата!… И после праща съболезнователни телеграми. Какъв подлец, а?!…

— Но вие го доведохте! Стамболов, ти, партията…

— Ти също си в партията!

— Аз ви предупреждавах да остане регентството, да не се кани нов княз. Да остане регентството, като постепенно мине към републиканско управление. Да имаш власт и да я подариш на първия срещнат пройдоха със синя кръв в Европа?!

— Наивни бяхме. Мислехме, че без династия39 България няма да тежи. Сега да бях един от най-богатите хора тука!… — каза едноръкият. — Виж, погледни!…

Двамата се спряха. Петков с широк жест на здравата си ръка посочи обширното поле наляво от шосето. Някъде в дъното се белееха къщите на село Слатина.

— Това всичко беше наше, на мене и на Стамболов! Още една година да бях останал кмет на София, щяхме да парцелираме местата и да ги продаваме на квадратен метър… Но паднахме! А сетне ги продадохме на загуба…

— Нима бяхте платили нещо за тях? — попита с усмивка банкерът.

Едноръкият не отговори. Двамата гледаха хълмистата равнина. Около самото шосе започваха нивите, бахчите, лозята, а по-нататък — пасищата. Близо пасяха крави, коне, магарета и биволи. Пролетта бе в разгара си. Дърветата цъфтяха. Цялото поле бе особено красиво — яркозелено, огряно от лъчите на залязващото слънце. Двамата пак тръгнаха.

— Ти също участва в тая сделка — каза едноръкият внезапно.

— Доколкото вие ми позволихте. И не можах да продам като вас. Ще чакам по-добри времена…

— Да имах твоите пари и аз бих чакал! Но нямам. Имам само разходи. Вестникът не върви. Давам от собствения си джоб. Скоро ще почна да прося. Но имам още места за продан. В тях ми е надеждата!

— Къде?

— Тук. Тези, най-хубавите до шосето, ги изкупи тогава Отоман банк на безценица. Но не можах да продам местата далеч от шосето. Те са пущинак. Никой не искаше да ги вземе.

— И сега ли още ги имаш?

— Имам ги за таксират! Но ако един ден дойда на власт, а това ще стане скоро, много скоро, тогава вместо София да расте натам, където днешните идиоти я планират, ще расте натук! Това са най-хубавите места на София! Чудя се кой стоеше зад сделката с Отоман банк. Българинът акъл няма! Кой фактически изкупи цялата тая златна земя?… Сигурно е бил чужденец!

— Изкупил ги е някой, който е гледал в бъдещето… — каза старият банкер.

Едноръкият спря и застана срещу него. В погледа му се четеше отчаяние и молба.

— Борисе, трябват ми пари.

— Мене също — каза банкерът.

— Трябват ми пари, защото пропадам! Имаш ли възможност да ми отпуснеш заем?

— В момента никаква — каза банкерът и пак тръгна. Не е лишен от търговска жилка, си помисли Скарлатов. Доведе ме на разходка чак тук, за да огледам земята. Вероятно ще гарантира с нея, но не бива да се поддавам. Сега всеки лев е ценен за мене… Ала земята е дивна… И сделката, която ти предлагат, е великолепна!…

Едноръкият го догони.

— А можеш ли да ми намериш отнякъде заем?

— С какво ще гарантираш?

— С местата! Малко ли е? Виж каква красота!

— По света има много прекрасни места, но никой не ги купува, ако от тях няма печалба. Природна хубост, която не носи пари, си остава просто хубост със стойност за поетите и художниците. Аз не съм нито едното, нито другото, нали?

— Но си приятел! Единственият ми верен приятел и в тебе ми е надеждата! Ти няма да ме изоставиш нали, Борисе?

— Ако облагородиш земята, ако превърнеш пущинаците в овощни и зеленчукови градини…

— Ще минат години! Трябва да хвърля средства… А парите ми трябват сега!

— Но ти губиш!

— Предпочитам да се освободя напълно от земята. Тя ми донесе само кахъри.

— Значи продаваш en block40? Колко пари ще искаш?

— Сто и петдесет хиляди лева. Но тя струва десет пъти повече. Ти не знаеш колко е голяма. Като видиш документите, ще се изумиш!…

Не, старият банкер нямаше да се изуми. Той по-добре от едноръкия знаеше колко и какво точно притежава. И сега, като чу цената на земята, взе да го напуска волята. Беше толкова ниска, колкото не бе очаквал!… Почувства тръпки в дланите на ръцете си — предвестник на добрите сделки. Старият банкер имаше воля да се спре, но не и за сделки с печалби от такъв порядък. Той не можа да подтисне вълнението си. За миг в ума му изникна планът, който бе замислил още на времето, но все го отлагаше за момента, когато ще има свободни пари. Сега трябваше да реши. Но това беше само миг. Успя с последно усилие да загаси лумналия огън в гърдите си. После се почувства много уморен. Подухна хладен вятър от планината и усети краката си изстинали. Яви се и болка в прасците. Бяха му развалили единственото удоволствие — разходката!… Сега му бе опротивяло всичко, за разлика от друг път при сделки с успех. Тогава се чувствуваше млад и силен. Но защо винаги изгодните покупки му се предлагаха, когато нямаше пари, когато всеки лев в банката му трябваше?! А той все още вярваше, че ще намери изход за близнаците „Кастор и Полукс“. Скарлатов изпитваше мистично чувство пред печалбата. Смяташе, че ако се откаже от нея, ще предизвика съдбата и късметът ще се отдръпне от него.

— До колко можеш да слезеш в цената? — попита банкерът.

— Имаш ли някого предвид?

— Засега не.

— До сто и четиридесет хиляди!

— Не съм видял документите и не знам фактически с какво разполагаш — излъга старият банкер. Опитваше се за последен път да се измъкне от сделката.

Но едноръкият разбра веднага колебанието му. Беше добър психолог. Трескава надежда блесна в погледа му. Той сложи здравата си ръка върху рамото на приятеля си.

— Борисе, вземи ти земята! Нека не отиде в ръцете на душмани! Вземи я! Без пари ти я давам!…

— Все пак искам да те предупредя. Не мога да дам повече от сто и двайсет хиляди лева, и то на части, в срок от две години.

— Съгласен!

— Изслушай ме! София расте. Ще минат няколко години и тия места цена няма да имат. Сега всеки иска да струпа къща, дом. Тогава цената не на декар, а на квадратен метър ще бъде голяма. Ти ще станеш богат човек, много богат. Но се изисква едно. Именно сега да не продаваш!

— Бъдещето ли?… За него не мисля. Ще дойда на власт! Ще отделим нови терени, нови парцели. Пак ние ще управляваме, а не князете и генералчетата!…

Горкият, колко е изгладнял за власт!… Той се е поболял в очакване, помисли банкерът и каза:

— Предполагам имаш нотариалните актове и всичко друго…

— Напълно редовни!

— Донеси ги утре сутринта в Банката. Ще видим какво ще направим…

— Борисе, благодаря ти. Доволен съм. За мене не са малко пари. Те ме спасяват. Аз никога няма да забравя това!

— На части, за две години.

— Може ли утре да ми дадеш двайсет хиляди, за да се разплатя с някои от най-зорлиите кредитори?

— Да — кимна банкерът.

— И не се мръщи, моля ти се… Дай да ти стисна ръката!

Едноръкият със замах, както при пазарлък постъпваха джамбазите, удари дясната длан на банкера, а после му стисна силно ръката.

— На хаирлия да е!

— За тебе — да! Но за мене, не съм сигурен… правя го заради старото приятелство, за това, че сега си опората на нашата партия — каза банкерът. — Не забравяй добрината, когато станеш министър-председател.

— Никога няма да забравя добрината. Първата ми работа ще бъде да планирам цялото това пространство с улици, площади, парцели… тогава ти ще ми благодариш!

— Аллах Керим41! — каза старият банкер.

Анонимното лице, което чрез Отоман Банк бе изкупило на безценица терените преди години, беше самият Борис Скарлатов. Сега той отново огледа зеленото поле, което вече му принадлежеше, и остана доволен.

Когато едноръкият и старият банкер стигнаха Юнион-клуб, беше вече здрач. В този час клубът бе в пълния си състав. Скучаещите млади дипломати и кореспонденти нямаше къде да отидат, освен тук. Столицата не предлагаше много забавления от европейски характер. Източната екзотика с липсата на комфорт им бе опротивяла бързо. Всички те изпитваха носталгия по родината си. Само най-умните, най-амбициозните знаеха, че тази страна бе велико политическо училище, истински полигон, където можеха да изпитат силите си, трамплин за бъдеща кариера, и не се лъжеха. Тук всеки ден ставаше нещо. Всеки ден бе като на бойно поле. Ежечасно трябваше да се взимат смели решения. Обстановката изискваше бързи действия, защото политическият живот не се подчиняваше на обикновената логика. И наистина някои от тях израснаха като добри дипломати и кореспонденти на своите страни. Балканите бяха в момента най-невралгичната точка в света.

Когато влязоха в залата, всички млъкнаха и ги изгледаха. Бяха известни личности в Столицата. Особено Димитър Петков се ползуваше с невероятна популярност. И дипломати, и кореспонденти с удоволствие го слушаха и му задаваха въпроси. Той обичаше да разговаря. Отговорите му бяха винаги неочаквани, оригинални, пълни с жлъч и необикновен хумор. Всички четяха статиите му, защото те бяха всекидневният барметър на страната. Удивляваха се на езика му — безстрашен, разпасан, който не подбираше думите и ругатните. Речите му в Парламента бяха винаги едно малко събитие. Един театър сред цялата скука на столицата, където главно действащо лице бе Димитър Петков. Ложите на Народното събрание се изпълваха, щом предполагаха, че ще говори той. Често пъти се превиваха от смях, като слушаха неповторимите му изрази, саркастичните забележки, каквито никога нямаше да чуят в собствените си парламенти. Затова сега в надпревара всички го поздравяваха с усмивка. Едноръкият им отвръщаше. Беше иначе широк по душа, доброжелателен и незлопаметен.

Двамата седнаха на една маса в центъра. Посрещна ги оберкелнерът. Поръчаха коняк и кафе. Оберкелнерът донесе лично поръчката. Сервира, а после се наведе над ухото на банкера.

— Господин Бускѐ Ви чака на масата си.

Старият банкер се извърна нататък, където погледна оберкелнерът. Видя в дъното на една маса Бускѐ, седнал с млад дипломат от френското консулство. Когато очите им се срещнаха, Бускѐ му кимна, но банкерът отмести поглед, сякаш не бе го видял.

— Аз също — отговори банкерът, без да погледне оберкелнера.

— Простете, Ваше превъзходителство — каза объркан той. — Не разбрах…

— Аз също чакам на масата си.

— Това ли да предам?

— Предайте му каквото си искате.

Оберкелнерът се оттегли. Бускѐ беше среден на ръст, въздебел, добре охранен мъж на средна възраст. Малките му бели ръце, обсипани със златни пръстени, дебелата златна верижка на часовника върху пъстрата жилетка, кафявите очи и тънки мустачки му придаваха нещо испанско.

— Пич, истински пич! — каза едноръкият.

— Кой?

— Бускѐ. Пезевенкът42 Бускѐ! Тоя търтей, който смуче България!…

Димитър Петков се бе занимавал с Бускѐ доста често. Статиите му във вестника разсмиваха всички. Но Бускѐ не бе смешен. Никак не е смешен, си мислеше старият банкер. Вече две години, откато дойде в София, но измежду всички членове на дипломатическото тяло е човекът с истинска, реална власт и можеше безпрепятствено да се меси във вътрешните работи на страната. Официалната му титла бе френски делегат на партньорите по титрите от Българските държавни заеми. Имаше дипломатическа инвеститура. Той единствен упражняваше финансов контрол над страната от името на Франция, тъй като заемодавец бе Франция. За всяка стъпка, за всеки изтеглен лев от Народната банка българското правителство бе задължено не само да уведоми делегата Бускѐ, но и да има неговото съгласие за изразходване на сумите. България бе изпаднала под пълен френски финансов контрол. Заплатата му надминаваше сто и двайсет хиляди лева годишно. Дали френският президент получава толкова, се попита банкерът, но със сигурност знаеше, че френският консул в София получава петдесет хиляди лева. По-вероятно реалният му доход да стига до сто и петдесет хиляди лева с далаверите, които върши, с комисионните43, които получава от истинския си господар — Банк дьо Пари е де Пей Ба. Да не говорим за извънсметните му разходи. Той даваше най-големите, най-богатите приеми в София, където канеше понякога повече от сто души. Но скандалните му връзки с жени, подаръците, пръскането на пари не му създадоха облика и популярността на аристократ. Напротив, усилваха впечатлението за нисшия му произход, за детинство и младост, свързани с лишения, за биография на беден буржоа, получил изведнъж шанса да харчи безотчетно. Бе достигнал с превит гръбнак до службата Генерален директор на митниците във Франция, а после внезапно му дадоха тоя висок пост в България. Но директорите на Пари Ба не си бяха направили лошо сметката. А те бяха гениалните финансисти — Торс, Нгуен и Тюретини — фактическите управители на Републиката. Защото Бускѐ притежаваше едно велико качество — бе верен на Банката като куче, защищаваше със зъби интересите и, беше неуморим в измислянето на нови начини да измъкне за своите покровители колкото се може повече печалби. И те му бяха благодарни, удостояваха го със своята милост, пари и подаръци. След като съсипаха финансово Гърция, сега обект на огромния паяк Пари Ба бе България и Бускѐ безмилостно изсмукваше всяка възможна капка кръв от снагата и. Затова презрението на стария банкер към тоя човек, омразата му стигаха патологични размери. Но трябваше да отчете реалността. Търговска Банка Скарлатов бе свързана, дълбоко свързана с Банк дьо Пари е де Пей Ба. Защото банкерът знаеше основното правило. Това бе първото и единствено правило и то гласеше: „За да съществува една банка в малка и зависима страна, тя трябва да суче от друга, богата банка в голяма страна“. И с този постулат44 трябваше да се съобразява, както физиците със законите на Нютон. На практика между двамата би трябвало да царят добри отношения. И двамата бяха от една и съща фамилия — фамилията Пари Ба. Но банкерът не можеше да се пребори с чувството, че е българин, че България е родната му страна, както не можа да се пребори с личната си неприязън към тоя френски „буржоа-благородник“. Знаеше, че последният изпитва не по-малка неприязън към него. Банкерът обаче бе свикнал винаги да анализира чувствата си, бе се питал откъде у него тази дълбока омраза към Бускѐ и бе стигнал до заключението, че се дължи на страх. Страх пред подлеца, страх пред нищожеството, на което е дадена власт. Чувството му за опасност никога не го лъжеше. Той беше убеден, че Бускѐ крои нещо срещу него лично, но какво?… Може би трябваше да се срещне с него?… Така поне щеше да разбере какво го грози?… И ще вземе съответни мерки… Той почти бе решил да стане от масата и отиде при омразния му Бускѐ, когато чу гласа на Димитър Петков.

— Тоя пич идва към нашата маса!…

Сърцето на банкера мъчително прескочи няколко пъти.

— Борисе, смачкай му сурата! — чу той пак гласа на Петков, както го чуха и всички в залата, защото спряха да говорят и се обърнаха към тях.

Тия думи на едноръкия прозвучаха в ушите на банкера като бойна тръба. Всички разумни съображения отстъпиха на заден план. Да, аз ще му смачкам главата! — си каза той и стана от масата, вдигна гордо глава и изчака Бускѐ да дойде срещу него. Така той знаеше, че има предимство пред далеч по-ниския Бускѐ и още в първия момент щеше да го извади от релсите. Беше пребледнял и студен гняв го обхвана, целия. Бускѐ — с разкопчан с палци в джобчетата на жилетката, заел позата на Наполеон, се изпъчи пред Скарлатов.

— Е, господине, най-после Ви срещнах!… Вие не отговаряте нито на поканите ми, нито на хората, които изпращам. Това е най-малко неучтиво, господине…

— Аз работя, господине, и нямам време за приеми.

— Не става въпрос за приеми, господине, а за работа.

— Аз я върша там, където е моето работно място, господине. Вие знаете, предполагам, къде е Банката ми. Ако не я знаете, попитайте. Всеки ще Ви я покаже. Имам обичая деловите отношения да уреждам в кабинета си. Все пак обадете се… дали ще съм свободен… А сега сме в Юнион-клуб, нали така, господине?… Имам чест… — каза банкерът, леко кимна с глава и седна, без да погледне Бускѐ. Последният след малко излезе с бързи крачки от клуба.

— Ашколсун, Борисе! Мед ми падна на душата! — заговори Димитър Петков. — Само как опули очи — като настъпена жаба…

Но банкерът не го слушаше. Той бе предизвикал най-силния човек в България, бе го обидил и унижил. Въпросът бе доколко този слуга на парижките банкери имаше сила да удари и него, Скарлатов, който бе също френска креация? Ще запомнят ли поколенията това име — Жорж Бускѐ, скрито сред имената на князе, царе и политици? Ще знаят ли някога хората на тая страна името на песа, на финансовия палач на България? — помисли банкерът.

Глава шеста

Скарлатов седеше на ниско дървено столче само по жилетка, запретнал крачолите на панталоните, с натопени нозе в големия бакърен леген на килима. Навън бе нощ. Той се чувстваше много уморен от днешния труден ден и не можеше да заспи, тъй като краката го боляха. Тук, в малката спалня, заета от дървеното му легло с вълча кожа пред него, с нощна масичка и малък килим върху пода, той се уединяваше като ранено животно, когато не се чувстваше добре.

На вратата се почука и влезе Никола. Носеше голям, лъскав, бакърен чайник, изпускащ пара. Мълчаливо го сложи на дървената поставка до легена, почака малко, да не би банкерът да иска още нещо, и излезе. Скарлатов взе чайника и наля ново количество гореща вода в легена, толкова, колкото можеше да търпи. Водата беше минерална, но я подгряваха допълнително в кухнята, за да си досипва. Постепенно вкочанясалите му крайници се затоплиха, а заедно с това болката се усили и стана пулсираща. Но той търпеше. Знаеше, че облекчението ще дойде по-късно, когато ще бъде вече в леглото. Той гледаше тънките си старчески крака, бледата, неестествено бяла кожа с изпъкнали вени и белези от рани и чувството, че наближава краят на жизнения му път, още повече се усили. В тази малка спалня, най-тихата стая в къщата, той прекарваше своите мъчителни безсънни нощи, защото със старостта сънят му намаляваше, сякаш тялото му искаше да остане колкото се може повече будно преди най-дългия сън — смъртта. А той мислеше за нея от дълги години. За пръв път такава възможност мина през съзнанието му, когато бе на 39 години. Тогава стреляха по него и го раниха в мускула на бедрото. Една педя по-нагоре и него нямаше да го има. Борис Скарлатов щеше да си отиде от света като животно, без да е мислил, а още по-малко — разбрал какво е това смърт. Тази възможност — не че ще умре, а че щеше да умре, без да е разбрал, го ужаси!… Тогава той не намери опора в религията. Изведнъж се почувства сам в целия свят, изоставен и от Бога, и от Дявола. И трябваше отново камък по камък да изгражда своята философия на живота и смъртта. Затова му пречеше цялото минало и всичко, което бе чул, научил и прочел в тази област на човешкото мислене, наричана най-общо областта на духа.

Целия си живот от тази гледна точка можеше да раздели на три периода. Първият период — на незнанието, на щастливото детство. Тогава всичко му бе ясно, а отношенията с Бога — чисти, безоблачни, такова каквото е и съзнанието на детето — чисто и непорочно. Бе възпитан от майка си религиозно, даже мистично, с цялата суеверна дивотия на затвореното планинско село, където израсна. Спазваше ритуалите на православната църква, но спазваше и обичаите, чиито източници отиваха чак в ония тъмни времена може би на Орфей45, а може би и преди Орфей, неизличени, въпреки хилядите години от съзнанието на човечеството. Това, което знаеше за другия свят, неземния, бе чул или прочел, но повечето чул. Така в съзнанието му се изгради една стройна схема за Вселената, една манихейска46 схема, че на Небето се води битка и животът тук, на Земята, е отражение на тази космична битка. Ненапразно се бе родил и израснал в земя-люлка на всички ереси, сред хора, вечно подтискани и вечно бунтуващи се, където човешкият живот имаше по-малка цена от тази на едно добиче!… Но където пък се бе родила тая чудна приказка за Справедливостта, за Тържеството на истината, за победата на Вечния живот над Смъртта, победата на Доброто над Злото, на Свободата над Страха. Тази манихейска приказка се всмукваше още с майчиното мляко, вярваха в нея, тя даваше на милиони хора опора в смъртта, която не е краят, а началото на нещо друго, мъдро и светло. Да, горе на Небето се водеше битка, макар и вече предрешена, и всичко, което ставаше тук, на Земята, бе само едно отражение и затова тя бе по-малко реална от Истината там, на Небето!… А тази битка бе започнала преди Човека, преди създаването на Вселената. Вселената бе замислена от Бога, но изпълнението на този велик план се осъществяваше от неговия Син Христос. На Христос помагаха ангелите. Но ето: между тях най-умният, най-знаещият, най-красивият се възбунтувал. Той не пожелал да приеме авторитета на Бога и Сина. Смятал, че е свободен и може сам да твори, а не да бъде подчинен. Тогава Бог свалил Луцифер47 тук, на Земята, заедно с ангелите, които се отцепили от Небесното войнство. Бог е могъл да го унищожи в миг, но Вселената внимателно следяла битката. Едно такова унищожение на Луцифер може би щеше да сложи край на разкола, но в съзнанието на другите светове щеше да остане споменът за наказание не на деяние, а на замисъл. Опасно е да наказваш със смърт за неизпълнено намерение. И ето, Бог създал Човека. От този момент Човекът и Земята стават полигонът, предоставен на Дявола да осъществи своя план за Вселената и докаже с устройството на Земята и на човешкото общество своята правота. И резултатът е налице — зверщина, дивотия, войни, убийства, революции, лъжа, страдания. Дяволът се провалил. Той е изобличен пред цялата Вселена. А Човекът? Какво им е виновно това опитно зайче? Но Бог е справедлив! Тогава изпраща Сина си Христос, който казва на хората какво трябва да правят, за да се спасят, като пръв дава пример със своята смърт и възкресение. Всичко оттук нататък следва логично. Тия, които повярват във Възкресението, ще се спасят, а останалите — ще умрат заедно с Дявола. Историята по-нататък ще върви по Апокалипсиса48 на Йоан49 — съвършено предопределена. Ще дойдат язвите, ще има и други поличби и ще дойде Звера с числото 666, долината Армагедон, където ще се разрази последната битка, а после Първото възкресение, Хилядогодишният мир и Второто възкресение за Вечен живот и Втората вечна смърт за грешниците, и Новата Земя, и Новото Небе…

Ако към всичко това се прибавят и духовните учения на Изтока като Мохамеданството, Кабалата50, остатъците от Халдейството51, Египетската религия, стигнала в изкривен вид, и всичко примесено с неумиращата гръцка митология по тия земи… Ако се отчете и фактът, че до ден-днешен това бяха места, където се раждаха нови религии, появяваха се пророчици и врачове, които заемаха достойно място в духовния живот наред с магията и неувяхващата вяра в чудесата, получаваше се в човека, израсъл по тия земи, доста сложна и объркана философия, и все пак стройна, щом позволяваше на хората да живеят в мир със себе си и останалите.

Цялата тази религиозна концепция нямаше никакво отношение към вътрешния морал на Скарлатов. Той смяташе, че спазването на ритуалите, даването на съответните пари за църквата и за милостиня са достатъчна връзка между него и Бога. Дава и в замяна на това получава! В това отношение религията му съвпадаше с практическия смисъл на католицизма. И понеже имайки повече и даваше повече, той смяташе, че е справедливо на него, Скарлатов, и повече да се прощава!… Затова и грешеше на младини. Беше жаден за живот, искаше да изпита всичко, което му предлагаше битието. И на Изток, и на Запад!… Той знаеше от ранна възраст цената на парите, възможностите, които дават. Но най-ценеше свободата и независимостта, които човек можеше да си извоюва, благодарение на парите, както и немалкото власт над хората, когато ги имаш. Затова той си постави за цел да има много пари, да се научи да ги печели. А като ги притежаваше, смело си купуваше удоволствията, които те му даваха — жените, забавленията и властта!… Но за Скарлатов религията си остана религия, а моралът морал. И никога не ги сливаше. Животът на Земята бе едно, а това, което се развиваше на Небето и щеше да се възцари тук, не зависеше от него!… Той смело вършеше всички възможни грехове без особен страх от последствията. Когато се налага да печели пари, не се спираше пред никакви морални терзания. Но когато за пръв път се появи мисълта за смъртта, това понятие излизаше извън границите на неговия разум по простата причина, че не можеше да му даде никакво убедително обяснение. Виждаше му се алогична, безсмислена, а от морална точка — една висша несправедливост спрямо човека! В края на краищата ако тия горе се бият, какво е виновно това създание, наречено човек?! Опита се да намери отговора в Евангелието. Потърси такова на старогръцки, понеже се съмняваше, че преводачите са могли да изкривят смисъла на Христовото учение. Чете и Библията многократно. Неговият буден ум бързо откри противоречията в тия книги. Особено го дразнеше Старият Завет. Дразнеха го героите начело с Давид, който даже от гледна точка на съвременния морал стоеше твърде ниско. Тая „зверски кървава линия“ на Библията, както я нарече Волтер, не можеше да бъде никаква морална опора. Не можеха да бъдат пример убийците, прелюбодейците, кръвосмесителите, предателите, непочтените или, накратко, истинските свине, издигнати в ранг на светци!… Дразнеха го и противоречията в Новия Завет. Според него книгите бяха написани от примитивни хора, чийто основен стремеж е бил да се изкара Христос за Бог, и то непременно от Давидовото коляно, нещо, което би било унижение даже за един престъпник!… Дразнеха го наивните чудеса както и самите апостоли, и техните деяния, и убийството на Стефан52 с камъни — единствения добър и културен грък — и особено Посланията на апостол Павел. Той бързо разбра, че истинският създател на християнството не е Христос, а ренегатът53 Павел.

И така, до тридесет и деветата си година той разделяше Религия, Морал, Финансии, Личен живот и не смяташе, че това е нещо цяло, а още по-малко се стремеше да изгради такъв цялостен човек от себе си, който да вмести всички тия категории без противоречие в душата си. Ако той лъжеше и мамеше в името на една сполучлива сделка, това не бе лъжа в християнския смисъл на думата, а професионална лъжа, необходима лъжа, следователно не лъжа! Да, в младостта си той бе истинско чедо на диалектиката. Чрез нея винаги намираше необходимите аргументи за морално оправдание. Тя бе неговата опора, която му позволяваше да води пълнокръвен и грешен живот — живот с добро и зло, в калта и висините. Тогава, след раняването, той избяга на Запад. Живя в Лондон, Париж, но вторият период започна във Виена. Там имаше много време. Там прочете Давид Фридрих Щраус54, Бруно Бауер55 и Ернст Ренан56. Вярата му се поколеба, а после рухна с трясък. И той заедно с всички тия критици на Християнството рушеше зданието на религията с някаква наслада. Така загуби детската си вяра, но не стана по-щастлив. Започна третият период от живота му. След разрушението трябваше отново да изгражда някаква философия, а предметът на всяка философия според него имаше два обекта. Първият — животът. Какъв е смисълът на живота и как да се живее. Вторият — защо има смърт и как да се обясни тя. И започна мъчително да изгражда в себе си ново знание. Той прочете „Религията в пределите само на разума“ и „Краят на всичко съществуващо“ от Кант57, писмата и трактатите му. Така старият банкер вървеше по тоя мъчителен път, който бяха извървели и други преди него, без да стигнат края… А щяха да вървят и след него. Път, който да даде покой на съзнанието му. Но цялата тая борба, която се извършваше в него, не го промени. Не стана нито по-добър, нито по-лош. Не промени и начина на работата си, и начина на живот. Не стана по никой начин по-добродетелен, но стана по-умен. В момента смяташе, че Вселената е Хаос. В даден момент тоя Хаос, който и хаотично се променя, създава, сякаш за да се надсмее над себе си, същество слабо, крехко, зависимо, смъртно, наречено човек. И отликата на това създание е разумът. А разумът е точно обратното на Хаоса, защото слага ред, търси закони — и в себе си, и в самия Хаос. Ала това е само миг от вечната игра на Хаоса. После всичко ще изчезне и може би в буйните вълни на Хаоса ще изчезне и разумът, и споменът за него… Не бе утешително всичко това, но имаше едно предимство — задоволяваше ума на банкера. И той изпитваше гордост, примесена със страх, че в тази безкрайна, индиферентна Вселена, която нямаше никакво отношение към Човека, е създаден той — Човекът, макар и случайно, макар и като игра на слепите сили, но единствен, който се противопоставя на Хаоса, който иска да се пребори с него, макар да знае, че ще бъде смазан и победен!…

След като потропа на вратата, Никола влезе в стаята.

— Нямам нужда от нищо — каза банкерът.

— Долу чака полковник Стоев.

— Кой чака?

— Стоев. Вън е на улицата.

— Не го пускай!

— Казва, че има нещо важно да Ви предаде.

Старият банкер се изправи в легена. После стъпи с босите си крака на пешкира пред него. Стана му студено. Помисли, че и без това няма да може да заспи. Даже му стана приятно, че ще може с някого да разговаря.

— Запали камината в салона! Стоев да чака там, докато се приготвя.

Когато банкерът влезе в салона, дървата в камината буйно горяха. Миришеше на борина.

— Добър вечер, Ваше превъзходителство — каза военният, който стоеше прав до рояла.

Банкерът само кимна с глава. Стоев беше млад мъж на не повече от тридесет и пет години, строен и елегантен. Лачените му ботуши проблясваха от светлините на огъня. Лицето му бе гладко обръснато с тънки мустачки и малка, остра брадичка. Редките му коси бяха наресани на път по средата. Така всички военни по света копираха своите владетели в облеклото, прическата и външния вид. Не правеше изключение и полковникът.

— Полковник, казал съм Ви, че без предупреждение не трябва да идвате!

— Случаят, Ваше превъзходителство, както ще се убедите, заслужава неудобството, което Ви създавам. Но аз искрено се извинявам за късното посещение.

— Елате да седнем пред огъня.

Полковникът приглади с ръка косите си и тръгна към камината. Шпорите му глухо издрънкаха, докато направи няколко крачки.

— С Ваше позволение — каза той и седна във фотьойла.

Банкерът също седна и протегна ръце към пламъците. Делеше ги една малка масичка с дълги, извити крака в стил Барок. Вратата се отвори и там застана Никола.

— Нещо за пиене? — попита банкерът.

— Едно коняче, ако не Ви затруднявам… — отвърна офицерът.

— А на мене чай!

Никола излезе.

— Е, полковник, говорете! При Вас винаги най-важните работи са личните Ви работи…

— Не е за пари този път…

— Нима? Загубите Ви на карти превишават даже моите възможности и търпение.

— Последния път нямах шанс.

— А сега докладвайте!

— Ваше превъзходителство, както знаете, готви се нов външен заем…

— Това не ми е известно.

— И няма откъде! За този заем знаят Князът, генерал Рачо Петров и генерал Савов.

— Само те?

— Може би пълномощният министър в Париж — Золотович…

— И Вие! А сега кажете ми как Вие узнахте?

— Полковник Рязков заминава за заводите Шнайдер в Крьозо̀. Поиска ми сводка за състоянието на артилерията. Изпусна се да каже, че ще направят най-голямата военна поръчка, откато заводите на фирмата Йожѐн Шнайдер съществуват.

— Слухове! Днес също чух подобни слухове от друг. Значи тайната е всеобща, ако е истина.

— Ами ако Ви докажа?

— Нима криете във вътрешния джоб проектодоговора за новия заем?

Полковникът стана от фотьойла и разкопча джоба на китела си, откъдето извади малък бележник.

— Ще записвате ли?

— Все още паметта не ми изневерява.

В този момент влезе Никола с подноса. Той сервира на банкера чая и остави на салфетката сребърната лъжичка и захарницата. После, с известна немарливост, сложи пред госта кристална чаша, чинийка лимон и бутилка с френски коняк до половината пълна. Полковникът облиза червените си устни. Никола излезе. Банкерът му наля от питието.

— Още един въпрос, преди да започнете. Кой Ви даде тези сведения?

— Нямам право да кажа името му.

Банкерът се облегна назад във фотьойла и се загледа в огъня.

— Аз Ви слушам…

— С подробности?

— Не, кажете първо цифрите. Полковникът разтвори малкото тефтерче.

— Сумата е около сто милиона лева!

— Продължете!

— Годишна лихва между шест и седем на сто. Вероятно по-близо до седем на сто.

— Условията?

— Първото условие. Голяма, военна поръчка за заводите Шнайдер в Крьозо̀.

— На каква сума?

— Двайсет и пет или двайсет и шест милиона. От тях Шнайдер ще получи веднага след подписване на договора два милиона франка на ръка.

— Кой е заемодавецът?

— Банк дьо Пари е де Пей Ба.

— Самостоятелно?

— Вероятно. Въпреки че Пари Ба е в синдикат с немски и други банки. Но тези финансови подробности не са ми известни. Аз не съм специалист.

— А мене именно тези финансови подробности ме интересуват.

— Съжалявам.

— Изпийте си коняка!

Полковникът отпи първо малко, а после наведнъж цялата чаша.

— Наздраве! Великолепен коняк!

— Арманяк — каза банкерът. — Двайсетгодишен.

— Личи си.

Банкерът му наля отново чашата и пак се облегна назад във фотьойла.

— Колко батареи казахте?

— На първо време петдесет и четири батареи скорострелни оръдия. Офертата58 се получи във Военното министерство.

— Вие видяхте ли я?

— Да. Имам и препис. Освен това се готви доставката на три торпедни лодки и естествено съответните снаряди за оръдията.

— Какво е Вашето участие в сделката?

— Никакво, господин Скарлатов. Мене напълно ме изолираха. Те знаят, че не съм техен. Затова и не получих повишение.

— Да смятаме ли, че идвате при мене, защото сте разочарован?

— Смятайте, че идвам при Вас, защото съм патриот.

Банкерът беше доволен от доклада на полковник Стоев. Военните можеха да се изразяват стегнато, по същество, точно и ясно. Той ценеше тия им качества.

— И така, Вас са Ви заобиколили, Вас — главния интендант на армията? — каза банкерът.

— Но и Вас са Ви заобиколили, господин Скарлатов, ако смея да забележа.

Скарлатов се намръщи. Той не допускаше такива отношения със събеседниците, граничещи с интимност.

— За мене не се грижете!

— Пазил ме Бог! Но Вие винаги дейно участвахте в другите заеми, във военните доставки. Сега вероятно не желаете да се свържете с такива разбойници!…

— Така ли мислите? — усмихна се банкерът.

Но това, което казваше полковникът, бе самата истина. Този път бяха го заобиколили, него, постоянния посредник по финансовите въпроси между правителството и банките, и фирмите в Европа.

— Е, добре. Как си обяснявате всичко това? — попита банкерът.

— С оглупяването, със самозабравянето на оня горе.

Той посочи с пръст към тавана, което значеше Княза.

— Но той какво разбира от финансии?

— Повярвайте ми, той се смята за най-мъдрия владетел в Европа, за най-големия военен стратег, за най-големия орнитолог59, за най-големия финансист, за най-големия ботаник! За него няма нищо невъзможно! Ласкателите около него извършиха своето дело. Сега, като смята вече, че няма по-голям дипломат от него в света, се насочи към финансиите…

— А какво е неговото участие в заема и военните доставки досега?

— Може да се предполага… все пак има достатъчно факти, които дават повод за размишления…

— Вие знаете ли тези факти?

— Да, знам. Аз съм записвал всичко, което би имало някакво значение за Вас. Знам например, че Фердинанд е бил на гости в Резиденцията на Шнайдер. Това мога да докажа.

— А какво не можете да докажете?

— Парите, подкупите, комисионните, които е взел. За тях мога да съдя косвено. Откакто се върна от Европа, невероятно се разпусна. Харчи и пръска пари наляво и надясно! Приемите вървят един след друг. На министрите подарява диамантени пръстени. На артистките от пътуващите трупи раздава златни часовници и гривни.

— А мене ме интересуват именно тия комисионни или, по-точно, подкупи!

— Ще се постарая да Ви задоволя. Господин Скарлатов, направете нещо! Не оставяйте всичко в ръцете му! Та той е луд, ненормален…

— Смятате ли, че бих могъл нещо да направя?

— Бихте могли да попречите на заема. Бихте могли да използвате пресата, Партията, Парламента. Вие знаете как!…

— Аз нямам никакво намерение да ме заколят в някой софийски сокак. Венци и речи не ми са нужни! — рязко каза банкерът.

Зад тия думи на полковника Скарлатов долови шепненето на суфльор60. Познаваше го добре като картоиграч, вятърничав, но способен офицер. Повече от времето си посвещаваше на жените. И изведнъж — такава страстна реч, добре аргументирана, призивна?!… Кой беше суфльорът? Това трябваше да узнае!…

— Господин Скарлатов, ако добре подготвите атаката в Парламента, ако цялата задкулисна дейност, подкупничество и кражби станат достояние на обществото, заемът ще се провали.

— Даже зад тоя заем да стои Князът, Правителството, Генералитетът, Шнайдер, Делкасе61, Пари Ба и Франция?!

— Няма да бъдете сам, господин Скарлатов. Повярвайте ми, подкрепата ще бъде не по-малко мощна!…

— Господине, Вие говорите, като че сте райхсканцлер на Германия и същевременно главен директор на Дойче Банк!…

Полковникът трепна. Скарлатов забеляза това. Значи бе улучил.

— Позволете ми да не обсъждам такива въпроси с Вас. Като махна настрани Вашата некомпетентност и безотговорност, смятам да приключим разговора за тази вечер.

Изведнъж полковникът заговори трескаво.

— Господин Скарлатов, Вие сте толкова проницателен човек и няма нужда да Ви казвам, че говоря от името на друг човек…

— А защо този друг човек не дойде при мене?

— Защото не знае как ще го приемете. Но той е готов всеки момент, в който пожелаете, да се срещне с Вас!

— Кой е той?

— Паул Кауфман62.

— Той ли Ви изпрати?

— Не.

— Да бъдем наясно, полковник! Вие преди две вечери сте загубили колко хиляди?

— Хиляда! — смело излъга полковникът и гледаше с широко отворени очи банкера.

— Да речем, че са били десет хиляди. Заложили сте къщата, нали?

— На другата вечер аз си върнах загубата.

— Вие не казвате истината, полковник. Някой е изплатил тези пари. А може би сте получили и нещо повече?

— Няма такова нещо!

— И този човек е вероятно Паул Кауфман?

— Не отричам, че ми е помагал.

— А сега, слушайте! Вие сте изместен от сделката с Шнайдер. Няма да вземете нито лев! Ще вземат Князът и генералите около него. Това Ви дразни, това Ви унижава, това Ви съсипва финансово. Вие сте озлобен. Вие искате да попречите на заема, на доставките. Но нямате мозък, за да играете такава голяма игра. Тогава идва Паул Кауфман. Стар познат от редица гешефти с Круп. Той не Ви вярва, но знае, че имате някаква връзка с мене. И Ви изпраща при мене! Внимавайте, полковник, този път няма да простя лъжата Ви! Така ли е?

— Така е. Той смята, че Вие сте единственият човек в страната, който може да сложи прът в колелото на французите.

— Това ме ласкае, въпреки че не е вярно.

— Господин Скарлатов — каза тихо полковникът, — този път не се касае само за мене…

— А за кого?

— И за Вас лично, за Вашата Банка.

— Сигурен ли сте?

— Аз не знам нищо, но Кауфман знае и той специално ми поръча да Ви предам тия думи.

Да, наистина, си каза старият банкер. Паул Кауфман знае това, което ми се готви. Ето нещата вървят към изясняване… Но аз не мога да използвам посредничеството на полковника. Това е невъзможно. Утре ще го направят генерал, достатъчно ще бъде да му подхвърлят някой кокал и той ще издаде всичко. А банкерът знаеше добре кой е Паул Кауфман. Това бе предният патрул на немската финансова група в България. Вероятно нямаше реалната сила на Бускѐ, но зад него стояха финансисти може би по-мощни от тия зад французина. Той бе и личен представител на Фридрих Круп. Ако Пари Ба, ако френската група научи за подобна среща, Банката и лично Скарлатов ги чакаха лоши бъднини. Той не искаше да рискува, а бе принуден!… Само че реши да вземе работата в свои ръце, без какъвто и да е посредник! Затова каза:

— Аз не мога да се срещна с въпросния господин Кауфман.

— Така ли да му предам?

— Точно така! И още му предайте да не се опитва да влиза в каквато и да е връзка с мене, защото ще го направя обществен въпрос. Ясно ли?

— Тъй вярно! — автоматически каза полковникът.

Банкерът стана от фотьойла. Полковникът също.

— И запомнете! Моята Банка е свързана дълбоко и завинаги с Франция. Така предайте на Паул Кауфман!

— Ще предам.

— А Вие лично изгответе ясен и подробен доклад за всичко, което казахте! Приложете и съответните документи — с каквито разполагате! Предпочитам не преписи, а оригинали.

— Но това е невъзможно!

— В България всичко е възможно! Особено ме интересуват гешефтите, подкупите както на Княза, така и на генералите.

— Господин Скарлатов, както знаете, моето лично финансово положение не е блестящо.

— Знам. Смятам, че докладът заслужава хонорара.

Банкерът излезе от салона. Светна лампата в библиотеката. Там, вградена в стената, имаше една малка каса. Негова лична. Извади от жилетката ключа на верижка. Отвори касата. Взе една пачка банкноти и се върна в салона.

— Засега хиляда. Нали толкова Ви бе загубата? Той видя как лицето на полковника изрази разочарование.

— Следващия път може би хонорарът ще бъде по-голям… зависи от Вас и само от Вас!

— Ще направя всичко, каквото е възможно!

Вече разсъмваше, а банкерът лежеше в леглото и четеше своето лично Евангелие на гръцки. Наслуки бе попаднал на Апокалипсиса. Той прочете на глас, а след това бавно, също на глас, преведе на български откъса: „И чух нещо като глас от сред четирите живи същества, който казваше: Един хиникс пшеница за динар и три хиникса ечемик за динар; а дървеното масло и виното не повреждайте!“. Какъв бе смисълът на тия думи, той не разбираше и не можеше да им даде разумно значение. Знаеше само, че се отнася нещо за търговията, за търговците, за банкерите, а може би и за него лично?…

Глава седма

Четири дни по-късно старият банкер чакаше в кабинета на Банката. Наближаваше полунощ. Той не бе запалил светлините и стоеше при прозореца. Лампите пред входа и тия в двора също не бяха запалени. Бе взел всички предпазни мерки за срещата с Паул Кауфман. Нещата се развиваха по предварително обмисления от него план. Файтонът с Никола щеше да чака на гарата. Там като случаен пътник щеше да се качи Кауфман и дойдат направо в Банката. Задната порта бе отворена. Той бе открехнал прозореца. Отвън се чуваше далечен лай на кучета. Трудно установи пряка връзка с Паул Кауфман, без това да стане достояние на шпионите на Бускѐ и Двореца. София не бе голяма, а Кауфман и Скарлатов — видни личности. За немеца банкерът имаше мнение, че е предпазлив човек, познаваше го отдавна, беше се установил в София малко след Освобождението и почти едновременно със Скарлатов. Произходът му бе неясен — австриец, германец, англичанин?… Поне в началото бе британски поданик. А най-вероятно — немски евреин. Тук започна като представител на английските бондхолдери и свърши добра работа за тях при първия заем от англичаните. Но впоследствие, когато те се оттеглиха от заемната политика в България, той остана без работа и изчезна някъде. Върна се като Генерален представител на германските финансови интереси. Нито една сделка не се извършваше без Кауфман. Всички немски фирми сключваха сделките си чрез него. Така този човек си изкарваше прехраната като слуга на богатите и силните, но бе много акуратен и верен. За това говореха годините, през които се задържа в страната. Той бе първият чуждестранен представител на западния капитал в България. Беше деен, невероятно работоспособен, вечно в движение, упорит, не се разколебаваше от временните неуспехи, винаги учтив, спокоен, дори весел човек. Такъв го познаваше Скарлатов от няколко съвместни сделки. Но той нямаше тесен контакт с Кауфман. Те бяха в противни лагери — немския и френския.

Някъде отдалеч достигна тропотът на копита, който се засили. След малко в задния двор, покрит с калдъръм, влезе файтонът. Всичко се виждаше ясно от сребристата лунна светлина. Банкерът затвори прозореца, спусна завесите, запали лампите и зачака. Някъде се отвори и затвори врата, а после тихо се почука. В кабинета влезе Паул Кауфман, усмихнат и доброжелателен. Двамата си стиснаха ръцете. Беше мъж на средна възраст със сиви очи и тънки, завити нагоре мустачки, прилично облечен, но с известна небрежност, което личеше от неогладените му панталони. Говореше добре български — бързо, някак припряно, с типично немско „р“.

— Господин Скарлатов, каква нощ!… Просто е чудесно да обикаляш София при пълна луна! Някаква извънземна гледка…

— Какво ще обичате?

— Не пия и не пуша. Изобщо, икономична личност!…

Двамата седнаха — Скарлатов зад бюрото, а Кауфман във фотьойла. Изглежда не бързаше да говори, разглеждаше с любопитство кабинета, мебелите и вещите, сякаш по тоя начин искаше да си създаде някаква по-точна представа за стария банкер. После лицето му изведнъж стана сериозно и заговори.

— Господин Скарлатов, не съм любител на нощни приключения.

— Аз също.

— Е, добре. A la guerre, comme a la guerre!63 Знаете, че не бих се срещнал с Вас, ако случаят не бе изключителен. Винаги съм изпитвал симпатия и уважение към Вас. Радвам се, че след толкова години, прекарани в София, се срещаме най-сетне tête-à-tête!64

— Смятате ли, че никой не ви е забелязал?

— О, господин Скарлатов. Аз съм един от застъпниците на банковата тайна и разузнаване. Смятам, че една банка от съвременен тип не може да съществува без него. По тоя въпрос бих могъл да ви говоря цяла нощ. Естествено е, че съм отчел всички непредвидени възможности, но трябва ли да ви кажа, че никой не може да даде пълни гаранции?

— Надявам се, че отговорът, който дадох на полковника, не ви обиди.

— Веднага разбрах, че се пазите, но бях сигурен, че ще се свържем.

— И така, аз слушам.

— Господин Скарлатов, готви ви се кален номер.

— Не се учудвам, нито пък особено плаша. Животът на банкерите е изтъкан от такива кални номера.

— Французите се готвят да основат своя банка в София.

Скарлатов замълча. Ударът беше доста силен дори за него. Поне досега той се смяташе за единствената банка-креация65 на френския капитал в България. Освен това не виждаше и разумен смисъл, след като имат неговата, да харчат излишни пари за нова банка. Веднага в съзнанието му изпъкна образът на Бускѐ. Ето удара!…

— Естествено е — продължи Кауфман, — че тяхната банка ще вземе в ръце всички френски интереси и вашата ще остане… как се казва на български?… Ще остане на пътя!

Дали е истина, помисли си за миг банкерът, но разбра, че е истина. Кауфман беше сериозен и отговорен човек. Той не би казал нищо, което да не е проверено. Сякаш разбрал мислите му, Кауфман извади от джоба един лист хартия.

— Ето и една телеграма до Бускѐ от Пари Ба. Няма да ви кажа как се добрах до нея. Телеграмата е шифрована. Отдолу е дешифровката.

Скарлатов взе телеграмата. От няколкото реда разбра всичко. Старият банкер искаше да прекъсне разговора. Искаше да премисли всичко. Но даже в този си вид фактът бе толкова ясен, че не оставяше никакво съмнение.

— Една чисто френска банка в България с френски директор и може би френски персонал не е най-доброто решение! — каза старият банкер. — Финансите и политиката толкова са се омесили, че да ги разделиш, значи да не разбираш нищо от финансии. Кажете ми, господин Кауфман, как една подобна банка ще се оправи в политическите джунгли на България? Тя може да съществува само ако е тясно свързана с властта и политиците на страната. С други думи, нейните сделки могат да бъдат сделки с правителството, а политиката, политическият живот се мени. Днешният съюзник утре може да стане противник.

— Напълно съм съгласен с Вас. Но те не са толкова глупави да не разбират, че една малка, частна банка е великолепно прикритие за сделки от всякакъв характер — без особени ангажименти. Вероятно ще оставят вашата на доизживяване, като докрай използват авторитета ви. Но, надявам се, че не правите логическа грешка, като смятате господин Жорж Бускѐ за причината на това решение…

— Нима Бускѐ няма пръст?

— Разбира, се, господин Скарлатов, че има. Той Ви мрази. Той е готов да Ви удави в капка вода, да срине Банката Ви, да Ви види като просяк. Той е подозрителен, с голямо мнение за себе си. Той никога няма да забрави унижението в Юнион-клуб. Но Бускѐ не може да реши такъв въпрос!

— Вие бяхте ли в Юнион-клуб същата вечер?

— Не. Но ми докладваха. И така, господин Скарлатов, след като Бускѐ не е първопричината…

— Тогава не знам!

— Първопричината е новият държавен заем.

— И друг път са сключвани заеми.

— Само че тоя път предложението е от съвсем друг характер. Те смятат да направят обща конверсия на всички заеми, да вземат в ръцете си всички бюджетни постъпления, да въведат пълен контрол над финансите в страната. С една дума, да изградят система, аналогична на Дет Пюблик66 в Турция, или, по-точно, система, която доведе Кралство Гърция до пълен финансов банкрут и трябваше европейските сили и банки да се съберат и обсъдят мерките за спасение на държавата. Затова им е необходима тяхна банка!… Аз притежавам и доклада на Бускѐ до Пари Ба. Ето го!

Кауфман извади от джоба си един плик.

— Аз ви вярвам, господин Кауфман, но ще го взема да се запозная с доклада в по-спокойна обстановка.

Банкерът взе плика, подаден от Кауфман.

— Простете, господин Скарлатов, за неприятното съобщение. Нали си спомняте прочутата картина от Льоконт дьо Нуи „Носителят на лошите известия“. Знам, че в душата ви ще остане неприятно чувство към мене. Още един път простете, господин Скарлатов.

— Аз съм ви дълбоко благодарен — каза Скарлатов.

— Един нескромен въпрос. Ако искате, можете да не ми отговорите.

— Слушам ви — каза банкерът.

— Какво смятате да правите?

— Ще мисля… засега.

— Разбирам ви. Искате да намерите изход.

Банкерът събра сили и се усмихна.

— Не смятам, че съм победен. Битката тепърва започва.

— И аз така предполагам, че няма да… как беше на български… да легнете да Ви колят!…

— Напротив, тъкмо обратното!

— Радвам се да го чуя. Вие сте смел и силен човек. Мога ли с нещо да Ви помогна?

— Вие вече го направихте. И все пак, господин Кауфман, питам се, защо го направихте? От любов към мене?

— Бих казал — от симпатия.

— Позволете да не се съглася с това. В нашата работа симпатиите и антипатиите играят последната и най-малка роля.

— И това е вярно.

— Тогава?

— Не се ли досещате, господин Скарлатов? Интересът. Та ние сега двамата сме близки, много близки хора… Нищо не прави двама души по-единни от интереса. Ако планът, провеждан от пари ба посредством Бускѐ, успее, вие сте загубен, а и финансовата група, чийто представител съм аз, ще понесе неизчислими загуби. Тогава можете да предполагате какво ще стане с мене?… Няма да ме похвалят, нали? Нас ни грози обща опасност и аз ви предлагам съюз!

Банкерът избегна отговора и попита:

— Господин Кауфман, предполагам, че Вие вече сте имали достатъчно време да изработите контраплан срещу френската група. Бихте ли ми го съобщили в най-общи черти?

— Разбира се, господин Скарлатов. С най-голямо удоволствие! Контрапланът е толкова прост… Да се срине предстоящият договор с Франция. Тогава всичко ще си дойде на мястото.

— А по какъв начин?

— С работа. Упорита, умна работа. Трябва да се разкрият и станат публично достояние намеренията на френската група, да се обработят депутатите в Народното събрание, да се създаде обществено мнение чрез печата.

— Но на Княза и правителството е нужен заем, нужни са им пари!

— Те имат възможност да ги вземат от другаде. От нас, например…

— Знаят ли?

— Уведомени са.

— Тогава защо Вие не действате?

— Отишли са доста далеч. Имат вече предварителен договор с Шнайдер, взели са пари, подаръци…

— Тогава борбата става излишна — каза банкерът.

— Още нищо не е загубено. Французите са мудни.

— Но ако аз се опълча против Пари Ба, какво ще стане с мене и Банката ми?

— На същите начала, със същия капитал, ще Ви финансираме ние. И бъдете уверен, че при нас ще се чувствате далеч по-добре! Никога не бихме си позволили да Ви изиграем такъв кален номер!…

— Това предложение ли е от Ваша страна?

— Та кой съм аз, господин Скарлатов? Това е предложение от тайния съветник Рихард Витинг, най-довереното лице на Кайзера67 по финансовите въпроси в момента.

Банкерът добре знаеше кой е Витинг — директорът на Национал Банк фюр Дойчланд, но каза:

— Във финансовите кръгове се гледа много лошо на такива завои от сто и осемдесет градуса.

— Бих Ви казал още една тайна, която нямам право да издавам. Ние също се готвим да основем своя банка в София — като отговор на френското намерение. Ако се споразумеем с Вас, ние ще се откажем от нашето намерение по простата причина, че Вашата банка напълно ни задоволява.

— А моят статут какъв ще бъде?

— Генерален директор с участие в печалбите. Но това са подробности, които ще уточним.

— Аз не съм казал нищо, което да говори за моето съгласие. Засега само мисля и питам.

— Мислете по-бързо, господин Скарлатов. Събитията се развиват с шеметна скорост!…

Старият банкер се изправи. Кауфман също стана от фотьойла.

— Господин Скарлатов, на първо време ще Ви изпратя всички материали, до които съм се добрал. Ние нямаме нищо против да ги използвате, както намерите за добре.

— Мерси.

Банкерът позвъня. В кабинета влезе Никола.

— Довиждане, господин Скарлатов. Дано следващия път Ви срещна с радостни известия. Моите дълбоки почитания!…

Скарлатов кимна с глава. Бе твърде много смазан, за да може да каже нещо любезно. Кауфман излезе. Отвън се чу приглушеният тропот на конете. Старият банкер дръпна завесата и отвори широко прозореца. Нахлу хладен въздух. Той започна да се разхожда из кабинета. Тази нощ щеше да мисли до разсъмване. Чувстваше се възбуден, нервен, както винаги пред битка. Това, което Кауфман му изложи с немска акуратност, му се виждаше толкова ясно, че го караше да се съмнява. Когато нещо е прекалено вярно, значи не всичко е в ред. Вярно бе, че е в лошо положение. Ясно беше, че интересите им в момента съвпадат. Не по-малко личеше, че немската група иска да го използва, за да вади кестените от огъня. А може би той имаше самостоятелен път, свой път, и тази вечер трябваше да го измисли, начертае и следва. От друга страна, той знаеше добре правилата на банкерите. Правила, не по-малко подробни, точни и свирепи, отколкото който и да е наказателен кодекс. Често пъти си бе мислил, че банкерите са като гаргите. Особено са зли, когато се събират да накажат някого. Той знаеше, че внезапното му прехвърляне от френската в немската група ще се посрещне с недобро чувство от финансовите кръгове. Той знаеше и другото основно правило: „Този, който е неверен в едно, неверен е във всичко“. А и бъдещето, което му очерта Кауфман като Генерален директор, не можеше да го радва. Това значеше да се откаже от Банката си, от дома си, от това, което бе създал със своя ум, и да бъде чучело, богато чучело наистина, но все пак в нафталин. Това значеше да се посегне на личната му свобода. Значеше бавно да изтлее. В дълбочината на душата си, въпреки че виждаше накъде върви банковото дело, Скарлатов бе за свободната търговия, за малките частни банки. Беше прекалено стар, за да се промени. Какво искаше всъщност той? Да запази Банката си? Това е първото. Да запази своята независимост. Да запази значението, което има Банката във финансовия живот на страната, да запази връзките с Пари Ба. Да се махне Бускѐ и така нататък… Но това бе невъзможно! Явно беше, че в името на едно трябва да жертва друго. И тази нощ той трябваше да реши какво ще жертва и какво ще остане. Но това щеше да бъде план, който щеше да се сблъска с плановете и интересите на другите. И как щяха да се развият събитията? Какво щеше да постигне — той не можеше да знае. Но можеше да предполага. И затова, както винаги, прие тази утеха, че ако мисли, много мисли, ако впрегне всичките си знания и опит, каквото и да стане, дори и при неуспех, няма да се упрекне, защото е дал всичко на каквото е способен!…

Постепенно, докато се разхождаше, планът започна да се оформя в главата му. Взимаше предвид всички сили, които действаха, всички възможности, отхвърляше и приемаше решения и съображения, докато накрая се очерта неговият собствен план, на банкера Борис Скарлатов! А добър ли е, или лош този план щеше да реши едва след като преспи. Защото нощта не винаги беше за него най-добрият съветник.

Глава осма

Няколко седмици по-късно старият банкер седеше в трапезарията. Тези ранни сутрешни минути, в които си пиеше кафето, бяха едни от най-приятните. Пиеше силно кафе — мока, без захар, приготвено по френски маниер, в голям порцеланов филджан с много дебели стени, за да запази дълго време топлината.

Постепенно главата му се избистряше след неспокойния кратък сън и неусетно започваше тази основна, постоянна дейност в своя съзнателен живот — да мисли, да анализира, да преценява. Той не се чувстваше нито по-радостен, нито по-угнетен, откакто започна борбата за запазване на Банката. Успокои го донякъде активността, с която я предприе. Някога той играеше шах и обичаше тази игра. Сега битката, която се разрастваше, му приличаше на шахмат. В началото всеки изигра бързо ходовете на дебюта. Получи се доста объркана позиция. На единия фланг предимството бе на белите, а на другия — на черните. Но най-голяма неразбория цареше в центъра. Партията започна така: Кауфман с помощта на финансови специалисти от Германия изготви обширен доклад с общообразователен характер и с непретенциозното заглавие — Финанц политик Грихенланд.68 Там подробно бе проследена финансовата история на младото Кралство Гърция, многобройните заеми, изплащанията им, постепенното попадане на бюджета под пълен контрол и накрая банкрутът на Гърция, което наложи на финансистите и държавниците от цял свят да спасяват кралството. В заключение се даваше картината на пълното финансово разорение на тая съседна балканска страна. Кауфман връчи доклада на банкера. Скарлатов поработи добре върху него, вмъкна факти, каквито само той знаеше, зачеркна ненужните пасажи и написа кратък обзор за България — финансово състояние, заеми…

По-нататък работата се разви така. В момента управляваше Народнолибералната партия. Но фактически Министерският съвет представляваше една военна хунта от министри-генерали, които не се съобразяваха с Народното събрание, а бяха пряко ръководени от Двореца. И въпреки че Скарлатов бе един от лидерите на Народнолибералната партия, той и останалите цивилни нямаха никакво влияние върху управлението на страната. Нещата се решаваха от генералите и Княза на четири очи. Това беше пречка за банкера, защото той не можеше да използва механизма на собствената партия, която формално бе на власт. Ако се откажеше от нея и преминеше в опозиция, нямаше да погледне никой с добро око на него и щяха да го смятат за въжеиграч. Политическото му реноме щеше силно да пострада. Той не можеше да използва и партийната преса начело с Димитър Петков. Оставаше да действа все пак чрез опозицията. Но тук трябваше да пипа крайно внимателно, за да не се открие неговата намеса. Беше улеснен от факта, че никога не скъсваше с политическите си противници. Поддържаше винаги връзка с тях. Това бе негова стара тактика. Доста депутати и журналисти от опозицията бяха длъжници на Банката. Притежаваше добър пакет от техни ипотеки. Можеше при нужда с един удар да ги разори и те добре знаеха това. Той внимателно прегледа списъка на опозицията и се спря на лицата, които щеше да използва в кампанията. За ръководител избра младия и способен, но съвършено безскрупулен журналист Бижев. Държеше го в ръцете си и финансово. За пари бе готов на всичко. А когато му обеща, че ако акцията успее, ще му уреди кореспондентско място в Европа, Бижев бе всецяло негов.

Двамата се срещнаха в полунощ в пълна тайна. Скарлатов му разкри подробно плана. Изтъкна му личната полза, която ще има, но не пропусна да подчертае, че кампанията не ще бъде в противоречие с линията на неговия опозиционен вестник, а напротив. Щеше да му предаде особена тежест. А и той, Бижев, щеше да се превърне в глашатай на истината. Така описаният план бе мечтата на всеки журналист, защото само истината, изречена смело и направо, може да даде една желана известност и престиж на журналиста. Щом минаха вече на точните и документирани факти, Бижев изпадна във възторг и нямаше търпение да започне акцията. Но Скарлатов не бързаше, той опипваше работите отдалеч. Даде му доклада на Кауфман, обработен лично от него. Бижев седна и в два дни превърна почти научния трактат в остър, обвинителен документ срещу правителството. С примера на Гърция и краткия разбор на България той показваше какви бъднини готви проектираният заем.

Статията направи страхотно впечатление. Но никой не очакваше, че това е само началото. Скоро последваха серия нападателни, почти хулигански статии. Кампанията поде цялата опозиционна преса. Вестниците, близки на Правителството, отговориха. И понеже нямаха аргументи да защитят Правителството и Княза, те се нахвърлиха с лични обиди и заплахи. Не остана назад и чуждият печат. Банкерът започна редовно да чете немската и австрийската преса. Езикът на техните журналисти бе също груб и директен. Французите отговориха не по-малко злъчно. Последва официалният протест на тайния съветник при Външното министерство барон доктор Фридрих Розен. Зад него стоеше канцлерът фон Бюллов. Те не питаха, а направо обвиняваха България, че е пренебрегнала Германия чрез новия заем и доставки. Правителството и Князът се объркаха. Те мислеха, че досега са действували в пълна тайна. Тревога обхвана и французите. Това бе първият етап на акцията. Във втория етап умело ръководената критика се насочи не само срещу проектодоговора за нов заем, но преди всичко върху готвения пълен контрол над България. Всъщност това бе ахилесовата пета на договора. Този пункт засягаше националните интереси на страната. Ударите се насочиха върху Бускѐ като главен инициатор на това предстоящо финансово родство. Обадиха се и англичаните. Опозиционната преса надмина по разюзданост всичко досега. И цялата игра не струваше нито стотинка на банкера. Плащаше Кауфман, но чрез Скарлатов. Това придаде особена тежест на банкера. Когато се касаеше за чужди пари, той умееше да ги харчи артистично. После започна обработката на депутатите. Първите гласове на протест в Парламента се обадиха. Но старият банкер бе реалист. Той не се увлече. Даваше си ясна сметка, че не е главният играч. Други бяха гросмайсторите. Той бе само една пионка. Бе се намесил не защото искаше, а защото го бяха принудили. И в цялата тая гигантска партия той провеждаше своите обмислени два-три хода, с цел да запази Банката. Тази малка игра бе игра на живот и смърт за него. Другите му работи отидоха на заден план. Той не се зарадва и на добрата печалба, която му подхвърлиха немците от две солидни сделки. Този път се отнасяше до собствената му кожа. Скарлатов отлично знаеше, че зависеше преди всичко от големите, и внимателно следеше ходовете им. Старият банкер не се издаде, че е в центъра на тая конфронтация. Никъде не застана начело. Не остави никакви следи. Не даваше никога пари на ръка, а само чрез трети и четвърти лица. Липсваха каквито и да е документи за тая му дейност. Нито писмо, нито малка бележка! В азиатската коварност и предпазливост западните банкери не можеха да се мерят с него. Отначало Скарлатов стоеше в сянка. Никой не му обръщаше внимание. Даже Бускѐ престана да се занимава с него. На французите в момента никак не им бе до откриване на нова банка. Мина известно време, в което банкерът само чакаше. И той дочака!…

Пристигна екстрено запитване от ръководството на Банк дьо Пари е де Пей Ба директно до него, а не чрез Бускѐ, да си даде мнението за конфликта. Това бе първият пробив. Те вече не се доверяваха само на своя пес. Банкерът написа любезен и подробен отговор. Умело и без обиди изтъкна грешките, допуснати от Бускѐ, неговото фанфаронство, разпуснатия му живот, но най-вече неумението да организира и запазва банковата тайна. Спря само до анализа на фактите. Не даде никакви съвети за излизане от кризата. Последваха нови, тревожни телеграми и писма по куриери. Старият банкер бързо и акуратно отговаряше. Постепенно той създаде впечатление пред ръководството на Пари Ба като за почтен, мъдър, аналитичен и спокоен партньор, на който можеш винаги да се довериш. С такт той вмъкваше единични пасажи, в които скромно изтъкваше, че е верен на първата си любов — Пари Ба, въпреки пренебрежението на ръководството й. Макар и незаслужено обиден, превъзмогва личните си чувства, като е готов да помага в труден момент. Спомена, че ако те се бяха съветвали с него, не би се стигнало дотук. Внушаваше дипломатично колко е неподходяща пряката намеса във финансите на една държава чрез чисто френска банка. Тук той изтъкваше значението на малката частна, национална банка като трансмисия между гиганта Пари Ба и политическия живот на дадената страна. Именно тя се явяваше като чудесно прикритие за скрити цели и намерения, за политически влияния и нелегитимни финансови операции. Писмата на Пари Ба ставаха все по-доверителни и любезни, а неговите доклади все по-директни и независими.

Но освен тия благоприятни факти, той не можеше да не отчете няколко тревожни обстоятелства. Скарлатов никога не се доверяваше на един или два източника за информация. Обърна се за сведения към колеги от неговия ранг. Малките банкери също имаха свой морал, когато трябваше да се защищават от едрите банкови концерни. Те си помагаха в трудни минути и силата им бе преди всичко в обмена на информация. Един негов стар приятел — банкерът барон Щерн от Швейцария, му изпрати доста интересно писмо. Съобщаваше му, че немската и френската група може би ще се споразумеят по някакъв начин. Още по-тревожно бе, че, според Щерн, немците биха били доволни, ако вземат макар и малко участие в заема, и по-специално, ако фирмата Круп вземе дял от военните доставки. Това значеше, че немската група се е примирила със загубата. По това трябваше да се помисли. Нали Паул Кауфман бе преди всичко представител на Круп?! Сега Скарлатов не можеше да вярва нито на Пари Ба, нито на Кауфман и немците. Настъпи решителният момент. Банкерът повече не можеше да изчаква. Написа писмото, което отдавна бе замислил, лично до тримата директори на Пари Ба. В него с голяма тревога съобщаваше, че „току-що“ е научил от сигурен източник за плана на Пари Ба да създаде чисто френска банка в страната. Искаше в най-близко време точен отговор какво смятат да правят с него и неговата Банка. Решително заяви, че в зависимост от техния отговор той ще определи за в бъдеще своето, и респективно на Банката, поведение спрямо Пари Ба. И сега, като изостри съзнателно отношенията си с французите, отново остана да чака, защото бе техен ред. Те неминуемо трябваше да отговорят и да реагират. Затова когато Никола влезе сутринта в трапезарията, той не се учуди на неговото съобщение:

— В кабинета Ви чака господин Бускѐ.

Старият банкер не можа да скрие радостта си, че е предугадил точно ходовете на тримата директори и те, от своя страна, бяха заповядали на песа Бускѐ да дойде лично в Банката му. Все пак ще го накарам да почака малко, помисли банкерът и си сипа още една пълна чаша кафе, което започна да пие преднамерено бавно с някаква злорада наслада. Трябваше да сплаши Бускѐ, да го накара да излезе от релсите, да драматизира така картината, сякаш кризата е готова всеки момент да избухне и тогава Бускѐ да алармира Пари Ба. Не че старият банкер нямаше още няколко запасни хода. С тях неминуемо можеше да предизвика политически скандал. Беше събрал добра колекция от донесения, разписки, оригинални бележки, писма и преписи за рушветчийството на Княза, министрите и генералите. Тази колекция непрекъснато се попълваше. Но тогава щеше да отреже собствения си път за каквото и да било споразумение с Пари Ба. Той не беше убеден, че по тоя начин ще навреди и на Княза, но значеше да стане негов смъртен враг, а с това дейността на Скарлатов и неговата Банка в страната се поставяше под въпрос. Не, той нямаше да използва тези отчаяни ходове, но щеше да запази колекцията за по-благоприятен момент, когато ще бъде силен! Тогава щяха с лихва да му платят и нервите, и безсънните нощи!… Засега обаче и дума не можеше да става за някаква печалба! Сега борбата бе за оцеляване на Банката.

Той нарочно слезе по тайното извито стълбище, което водеше през скритата врата в кабинета му. По тоя начин знаеше, че макар и за миг, ще изненада Бускѐ и ще види истинското му състояние. А всяка изненада означаваше психологическо предимство. Той тихо открехна замаскираната врата, която изглеждаше част от библиотеката, и се удиви от вида на Бускѐ. Последният се разхождаше напред-назад в кабинета и си говореше нещо сам на родния си език. Явно не бе на себе си. Бускѐ не го забеляза веднага, така че банкерът има възможността да го наблюдава по-дълго, отколкото бе очаквал. Когато Бускѐ го видя, той просто не можа да реагира, а като се съвзе, каза:

— По дяволите, защо не влязохте като хората от вратата!

Това бе грубост, проява на невъзпитан човек, каквато бе истинската му същност. Случката предопредели цялото по-нататъшно поведение на Скарлатов.

Щеше да противопостави на арогантността аристократичната любезност. А той беше майстор на етикецията! Избра за разговора френския език и с дълбоко учудване възкликна:

— Но, господине, аз съм у дома си, в собствения кабинет!…

Говореше му с усмивка като на малко, непослушно дете.

— Седнете, господин Бускѐ, Вие сте очакван и скъп гост в моята скромна Банка.

Бускѐ, объркан, седна в близкия фотьойл. Бе потресен. Всичко бе очаквал, но не и такава любезност. Той искаше да се вземе в ръце, да събере мислите си, но старият банкер му пречеше с говоренето си.

— Имате измъчен вид. Трябва по-малко да работите. Но това е естествено… Големите работи ги вършат големите хора!… Ние им се възхищаваме, когато раздават къс по къс себе си, но не можем да бъдем като тях…

Скарлатов отиде при стъкления шкаф с напитките.

— Какво бих могъл да предложа на скъпия гост? Арманяк? Вино?

Бускѐ отрицателно кимна с глава. Тогава старият банкер седна в най-близкия до Бускѐ фотьойл. Съчувствие и загриженост се четеше по лицето му.

— Мога ли да направя нещо за Вас?

Изведнъж Бускѐ нервно заговори:

— Господин Скарлатов! Аз съм обиден! Дълбоко съм Ви обиден! Вие ме пренебрегвате! Вие ме дискредитирате! Вие не ме уважавате!…

Бускѐ спря, погледна банкера. Смяташе, че последният бурно ще реагира. Но Скарлатов мълчеше и доброжелателната усмивка не слизаше от лицето му.

— Е, какво мислите по всичко това? Говорете!

— Какво да кажа… Аз Ви слушам, господин Бускѐ, и си мисля как хората не могат да се разберат, макар Създателят да им е дал език да говорят… Не знаех, че съм могъл да засегна такъв голям човек!… Та кой съм аз? Малък банкер в малка страна! Но ако мислите, че с нещо съм Ви засегнал, готов съм да направя всичко, за да разсея Вашето съмнение!…

Бускѐ го прекъсна. Той не можеше дори да слуша учтиво.

— Вместо, господине, ние да бъдем в един лагер, да ми помагате, да ме подкрепяте, Вие заставате…

Бускѐ млъкна. Той разбра, че настъпва в област, където без преки доказателства само би развалил нещата.

— Аз Ви слушам внимателно, господин Бускѐ. Не разбрах само къде аз заставам?…

— Не ми помагате…

— Господин Бускѐ, когато дойдохте за пръв път в България, ако си спомняте, аз бях първият човек, който Ви посети pour faire une visite d’amitie69. Макар и малък финансист, но изхождащ от същите кръгове, чийто официален представител бяхте Вие, мислех, че ще мога с нещо да облекча Вашите начални стъпки и да поставя основите на бъдещата ни съвместна работа. Кажете ми, как ме посрещнахте тогава?…

Скарлатов никога нямаше да забрави това посрещане. Той щеше да го помни до края на живота си. И дори в миговете, когато смяташе, че е длъжен да помогне на Бускѐ, беше достатъчно само да възстанови в съзнанието си този епизод, за да се спре.

— Да оставим това настрана, господине! — каза Бускѐ.

— Готов съм. От моя страна мога да ви уверя, че не питая никакви лоши чувства към вас.

— Това не е вярно. Спомнете си Юнион-клуб!

— Господин Бускѐ, повярвайте ми, по тоя път доникъде не можем да стигнем…

— Господин Скарлатов, напоследък някои кръгове водят кампания срещу мен.

— Срещу вас?

— Не се правете на наивен! Това са ваши приятели, ваши политически съмишленици!

— Господин Бускѐ. Човек не може да избере родителите си, камо ли приятелите си. Аз нямам приятели, а имам делови връзки с хората. Що се касае до принадлежността ми към народно либералната партия, която в момента управлява, все едно да обвиниш Людовик XVI, че е роялист!… Виждате сам колко несериозно е всичко това!

— Вие бихте могли да спрете опозицията, да й се противопоставите, да й повлияете.

— Но това не са деца, а възрастни хора със свое политическо минало и твърди убеждения. Техните партии са също едни от най-старите, най-големите и най-влиятелни в страната. Те също са ръководили дълги години държавата и може би пак ще я ръководят. Помислете какво биха сметнали хората, какво би станало с моя авторитет, ако аз се нахвърлях върху политическите си противници в зависимост от това към коя партия принадлежат?!

— Ако беше само до моята личност — каза Бускѐ, — щеше да бъде добре, но те нападат финансовите кръгове, към които принадлежим и двамата.

Скарлатов бе помислил, че Пари Ба е инструктирала Бускѐ да поднесе нещо като нота — заповед, но бързо отхвърли тази мисъл. Ако беше така, той нямаше да е толкова разстроен.

— Досега не съм получавал указания в този смисъл — излъга Скарлатов.

— Представител на Пари Ба в момента съм аз и аз изисквам това!

— Господин Бускѐ, вие се самозабравяте. Това е частна банка, моя Банка. Тя наистина е свързана с Пари Ба, както всяка малка банка е свързана с някоя голяма. Простете, че ви припомням тези взаимоотношения. Известно е как биха се отнесли във високите финансови кръгове, ако чуеха вашата перифраза на I’Etat — c’est moi!70

— Можете и това да им докладвате, господине. Напоследък нали с това се занимавате?

Старият банкер в миг съобрази, че Бускѐ прави блъф. Вероятно е усетил, че Пари Ба получава информация и от друго място. Но не знаеше откъде. Явно бе, че Централата с нищо не би издала тайната преписка с банкера. Бускѐ се боеше за себе си и стреляше напосоки — дано отнякъде се обади скритият му враг!…

— Господине, за трети път в нашия разговор Вие ме обиждате. И ако досега не съм писал в Централата за това, не значи, че след Вашите думи няма да го сторя. Аз не ще Ви питам какво Вие пишете за мене и моята Банка!…

— И какво съм писал?

Банкерът изпита огромното желание да цитира някои откъси от секретните телеграми на Бускѐ, които държеше в своята лична каса горе, на втория етаж в библиотеката. Но знаеше, че не е нито времето, нито мястото, нито пък Бускѐ е човекът, пред когото трябваше да издаде какво знае. Затова спокойно отговори:

— Каквото сте пожелали, господин Бускѐ. Нищо тайно няма да остане. Бъдете уверен, че при една среща с директорите на Пари Ба те ще ми съобщят.

— А защо сте толкова уверен?

— Защото те са възпитани хора.

Този път засегнатият бе Бускѐ. Той разбра, но не посмя да реагира. Все едно, че не бе разбрал.

— Имам да Ви съобщя важно известие от Централата. Получих го от директора Торс. Ето го! Можете да го прочетете!

Бускѐ подаде един плик на банкера, но той не го взе.

— Писмото е до Вас лично, господин Бускѐ, ще Ви бъда благодарен, ако устно ми съобщите пункта, касаещ мен.

— Пишат, че трябва тясно да сътрудничим в тия трудни дни.

— Аз винаги съм бил готов.

Бускѐ с мъка продължи:

— Държат аз да се консултирам с Вас по всички въпроси.

— Това наистина е вече ново и неочаквано за мен!…

— Е, господин Скарлатов. Готов ли сте на такова сътрудничество?

Не. Скарлатов не бе готов на такова сътрудничество в момента. Освен това щеше да бъде глупаво от негова страна да даде всичко, за да помогне Бускѐ да се измъкне от тая каша. Какво щеше да спечели? Едно любезно благодарствено писмо. Затова реши да се измъкне от прекия отговор.

— Вие казахте „тия трудни дни“… Как да го разбирам? Както досега ли? И като се измъкнете от „тия трудни дни“, сътрудничеството ще отпадне? Ние никога не сме си сътрудничили! Две години, откак сте в България — защо именно сега решихте това?

— Не аз.

— И после, господине, какво ще е това сътрудничество? Кой ще взима крайното решение?

— Естествено аз!

— А отговорността при неуспех ще нося аз, така ли? И защо се налага да сътрудничим?

— Защото се подготвя заем.

— Нима?

— Господин Скарлатов, ако продължавате да играете ролята на неосведомен, разговорът ни става излишен!

— Зависи кой е осведомителят — опозиционната преса, германската, австрийската?… Не е все едно откъде научаваш. Аз знам това, което всички знаят. И точно тоя въпрос се мъча да изясня. Вие ли ме заобиколихте, или Централата. Ако е Пари Ба, аз нямам претенции към Вас. Ако това е Ваше дело, чакам обяснението!

Бускѐ мълчеше. Той не искаше да отговори.

— Е, господине? Вие в тези години се смятахте безпогрешен. Вие направихте всичко възможно да ме отдалечите от Пари Ба, да скъсате връзките ми с нея. Вие действахте, меко казано, непрофесионално! Вие осъществявахте директно връзката с Княза и правителството на генералите, като афиширахте тази връзка. Според мене Вие, господине, нямате необходимите данни и подготовка, за да осъществите политическите задачи, които Ви поставя Пари Ба. Не се сърдете, но това е мое мнение. А в лицето на моята Банка Вие имахте прекрасна база.

— Тази база е малка — каза Бускѐ. — Вашата банка не отговаря на новите изисквания. Заемите, които сме отпуснали на България, достигат астрономически цифри. А гаранциите, гаранциите?… Там е въпросът, господине!

— Моята банка можеше да се разшири, да уголеми дейността си, за да отговори на новите условия!

— Вече не може.

— Благодарение на вас, господин Бускѐ. И все пак аз съм доволен от вашия отговор. Благодаря ви!

— За какво?

— А нима не разбирате? Щом моята банка не отговаря на новите изисквания, тя е излишна!

— Това не е вярно!

— Тя вече не е необходима на Пари Ба или на вас лично?

— Не, не ме разбрахте.

— Разбрах ви много добре! А сега кажете ми, изпращали ли сте доклади до централата, настоявали ли сте тя да скъса връзките си с мене? Казвали ли сте, че моята банка е излишна? Предложили ли сте план за нова, чисто френска банка?

— Не.

Старият банкер нищо не отговори. Можеше с една дума да изобличи Бускѐ, но нямаше смисъл.

— Господин Бускѐ, както виждате, разговорът не доведе доникъде. Предайте на централата, че в най-близко време бих искал да се срещна с ръководството. Предайте им, че основният въпрос, който ме интересува, е какво възнамеряват да правят с мене, банката ми и добрия алианс помежду ни. Пак повтарям! За да съществува банка в малка страна, тя по принцип следва да бъде дъщерна, със своя майка в лицето на голяма, международна банка. Е, добре! Отказва ли се майката Пари Ба от мен? Докато не получа този отговор, аз ще остана настрани от битката! В зависимост от него ще определя и моето бъдещо поведение! Това, което очаква мен и Банката, не ми е безразлично! Оставам с най-дълбоки почитания…

Старият банкер се изправи. Бускѐ бе принуден да стане. Разговорът бе свършил.

Глава девета

Във всяко дело, изискващо нерви, напрежение и упоритост, настъпва един период на безразличие, независимо, че се касае за собствената съдба. Често пъти хората със сизифови мъки71 докарват една работа почти до успех и точно когато трябва още малко усилие, едно последно малко усилие, тогава настъпва безразличието. Големи дела са били проигравани по този начин. Мъдрата природа, според банкера, бе предвидила това състояние като милост към бъдещите мъки и страдания, за да се посрещнат с притъпено съзнание. Така сърната, която дълго бяга от кучетата, в даден миг се примирява и се оставя да я разкъсат. Така може би осъденият на смърт, който чака изпълнението на присъдата, я посреща с известно безразличие. В своя живот банкерът нямаше кумири. Той умееше да прави разлика между обикновената човешка природа и положението, което бе достигнал човек в обществената пирамида. Защото природата бе една — и добра, и лоша, и за бедни, и за богати, но по никой начин не бе необяснима и необикновена. Наистина заложбите не можеха да се пренебрегнат, но колко хора с едни и същи заложби постигаха коренно противоположни резултати в своята дейност!… Едни на върха, други в калта! Важни бяха не заложбите, а обстоятелствата, късметът, щастието, случайността — както щеш го наречи! А това не зависеше от човека. Следователно — и дейността му беше зависима. Според него тя представляваше резултантна от сблъсъка на желанията, стремежите и волята на милионите хора, които живееха в света заедно с отделния човек. А не по-малко и от тия, които бяха живели преди него, от природната среда, па даже и от планетите, от вселената… И като единствена проява на независимост от обстоятелствата в критичния момент на избор оставаше само волята. Но тя бе толкова малко в човека и така неравномерно разпределена!… Именно тази свободна воля, дадена на човека от природата, сякаш за да му се надсмее, той можеше да използва само в кратък миг, само в критичния миг. Скарлатов не вярваше в съществуването на особени свръхсъщества. Обичаше понякога да разглежда великите личности като обикновени хора, които също е трябвало да удовлетворяват своите нормални потребности и нужди. Общо взето той уважаваше победителите и късметлиите, независимо от тяхната морална същност, и с презрение се отнасяше към победените. С удоволствие четеше за Александър Македонски72, смяташе Юлий Цезар73 за велика историческа личност, а Помпей74 за нищожен. Що се касае до Наполеон Бонапарт75, той бе играл особена роля в неговия живот. Може би в негово лице се бяха съчетали двата фактора — обстоятелствата и волята!… Затова той като маяк привличаше птиците, летящи в мрака, амбициозните слепи птици — хора със стремеж към славата. Това беше на младини. А сетне видя картината на Деларош „Наполеон след битката при Ватерлоо“. Един грохнал, уморен човек седи на стол в бедна стая, с отпуснат корем, с ботуши над коленете, с почти окапала коса — така както изглеждат тия, които са пропуснали критичния миг. От тая картина лъхаше безсрамие и това безсрамие го порази. Той си купи илюстрованата картичка от картината и понякога я разглеждаше горе в библиотеката. Тогава се закле в себе си да не изпадне никога в това състояние. Той се отказа от славата в името на умереното приличие. А това до известна степен значеше уважение към останалите хора, срам от тях. И ето, в тази дълга утрин след излизането на Бускѐ, летаргията и сънливостта постепенно го обзеха. Идваше лятото… Той си мислеше за село, за къщата, за гледката, за разходките по околностите и чувстваше как волята за действие го напуска. Приятно му бе да се отдаде на мечти, в които нищо да не прави. Това, да престане да се бори, бе най-важният елемент на мечтата.

Така старият банкер седеше в кабинета си сам със своите мисли. Стана му неприятно, когато тихо влезе Туше Динев. Облечено както винаги — бедно, но чисто, момчето и този път не носеше вестници. Не ги носеше вече две седмици подред, но Скарлатов, потънал в своята дейност, не забеляза отсъствието му. Вестниците се получаваха редовно в Банката. Той редовно ги четеше, но не се и запита кой ги донася. Освен това не бе свикнал момчето да идва сутрин, в разгара на работата, а следобед, когато бе приключил вече деня. Банкерът не погледна повече към него.

— Оставете вестниците на масата — каза той. Момчето продължаваше да стои до вратата. Все още се надяваше, че старият банкер ще го покани.

— Господин Скарлатов — каза на френски момчето, — аз вече няма да Ви нося вестници.

— Така ли? Но аз ги получавам.

— Там е работата, че вие ги получавате, а аз не ги нося.

— За мене са важни вестниците. Останалото не ме интересува.

— Господин Скарлатов, искам да поговоря по един въпрос с Вас…

На банкера изведнъж му стана неприятно.

— Ще ми предложите сделка?

— Имам нужда от вашата помощ.

О, Господи, помисли Скарлатов, защо всичко в края на краищата се свежда до пари? Ето и този — носи вестници, даваш му бакшиш и накрая решава, че съм му длъжен с нещо!… От всички така наречени обществени дейности банкерът най-много ненавиждаше филантропията. Смяташе, че е безсмислена, че унижава човека и с нищо не му помага.

— Мене ме уволниха от службата — каза момчето. Той не погледна нито веднъж към него, но чу как гласът му затрепери. Само да не се разплаче!… В този кабинет бяха влизали и жени, и мъже, и млади, и стари, и на върха на обществото, и на дъното, и политици, и поети, и художници, и изобретатели, и иманяри, и какви ли не още представители на безкрайните човешки дейности. Те бяха и добри и лоши, и мошеници и наивници, но едно ги сродяваше в тоя кабинет. Всички идваха за пари. А за да бъдеш банкер, се изисква особена нагласа на поведението към останалите хора. Да останеш глух към воплите или към лъжите им, към измамата или нещастието им, и да не дадеш пари! Това може да стане само при едно обстоятелство. Ако не им вярваш нито за миг! От дългия си житейски опит той бе разбрал, че душевна сила и издръжливост са нужни не само да устояваш на злите, но и на добрите, дори повече на добрите. Старият банкер бе тренирал цял живот в това поприще и за него не представляваше никаква трудност или душевна мъка да каже твърдо „не“. И не само да каже, но и да унижи просещия така, че завинаги да му изчезне охотата за подобни молби. Смяташе, че така възпитава ближните и го вършеше с удоволствие. Затова първо ги оставяше да говорят, да плачат, да си кажат мъката или да лъжат, а после с няколко резки думи, тъкмо когато те, самозабравени, смятаха, че са успели да го трогнат, ги поставяше на място.

— Е, господин Динев, да чуем вашата история!…

Момчето заговори бързо и развълнувано.

— Господин Скарлатов, Вие познавате пивовара Хорачек и господин Хайман — техника по електричеството.

— Няма значение, продължавайте.

— Те не си бяха платили абонамента, а аз им носех виенските вестници. И изведнъж са заминали. Съобщих това на господаря. А той каза, че са ми платили, но съм присвоил парите. Уволни ме веднага. От две седмици съм без работа.

— А защо не са си уредили абонамента?

— Вероятно, защото са знаели, че ще заминат.

— Глупостта и доверчивостта също имат своята цена. Вие, господин Динев, я платихте. Бъдете доволен, че ви се е случило в млада възраст. Отсега поне ще знаете!

— Не ми ли вярвате?

— И да ви вярвам, какво ще ви помогне това? Аз не съм поп!

— Знам, господин Скарлатов, но аз идвам за съвет.

— Само за съвет?

— И за помощ. Ето, господин Скарлатов, въпреки всичко аз завърших гимназия. Надявах се на по-висока диплома, но нещастието последните дни ми се отрази. Заповядайте, вижте…

Момчето се приближи до бюрото и остави дипломата. Банкерът не я погледна и заговори изведнъж на български.

— Можете да си я вземете, господин Динев! В тази страна манията за образование е развита патологично. Сега всеки смята, че най-голямото постижение в живота му е да има диплома. Не положението, не парите, не неговата дейност са важни, важна е дипломата. И тия нещастници, хванали се като „кьорави за тояга“ за парчето хартия, упорито изискват от останалите хора уважение пред техния труд. Но животът е сложна дейност, господин Динев. Тя изисква от човека цялата му активност и мозък. Ако образованието даваше на хората поне навика за самостоятелно мислене, би било добре! Но не! Образованието е като един забъркан лабиринт, който не води доникъде, или по-скоро води до късчето хартия. Не си заслужава да загубиш тия години от живота си! Той е толкова кратък…

Това беше една от любимите теми на банкера. Темата за образованието. Тук сарказмът му стигаше до крайни предели. Но време беше да спре. Все пак той каза:

— А образователната система се развива все по-далеч и по-далеч от реалните изисквания на живота, така че в бъдеще моята кобила Зорка, ако я запиша в университета, вероятно ще го завърши. И така, господин Динев, аз не ви поздравявам.

— Господин Скарлатов. Мене не ми остава нищо друго, освен да стана чирак във фурната на тетин ми.

— Поне дейността ви ще бъде от полза на хората!

— А аз исках, господин Скарлатов, толкова много исках да стана нещо…

Гласът на момчето пак затрепери. Този път банкерът вдигна поглед. Момчето плачеше, тесните му рамене се тресяха. То все още държеше в слабата си ръка с дълги пръсти парчето хартия, наречено диплома. Ръката му трепереше.

— Не ви задържам повече — каза Скарлатов.

— Ей сега, господин Скарлатов…

Момчето по детски си обърса носа с опакото на закърпения ръкав. За него всичко бе пропаднало. Бяха пропаднали мечтите, пропадна надеждата в помощта, която би му дал този горд и богат старец, в чиято сила той вярваше повече, отколкото в могъществото на франция. Банкерът за последен път го погледна. Лицето на момчето бе изпито, бледо като платно, с прилепнала кожа към костите. То тръгна към вратата. Спря се. Обърна се и каза на звучен френски език:

— Сбогом, господин Скарлатов, не ме помнете с лошо…

То тихо притвори вратата след себе си. Старият банкер, за разлика от друг път, не забрави веднага посетителя. Той стана от бюрото. Отиде към стъкления шкаф. Наля си чаша коняк. Изпи я на един дъх. Наля втора. Настроението му бе развалено. Странно, че това момче го застави да мисли за него и след излизането си. Ама какви задължения, джанъм, имам аз към него!… — ядоса се на себе си банкерът. Аз не се грижа за собствения си син, та за чуждите ли деца?! Но той съзнателно се въздържа от тия мисли. Настъпваше в една област, която можеше да го доведе до тежко пиянство — отношенията със сина му. Той изпи и втората чаша коняк наведнъж. Главата му приятно се замая. Изпитваше желание отново да си налее. Но се преодоля. На младини пиеше много, но и носеше много. Тогава се гордееше с това качество. Алкохолът бе в кръвта на Скарлатови. Тежки запои имаше и дядо му, доколкото си го спомняше, и баща му. Самият той не си позволяваше пиянства по цели дни, но обичаше алкохола или, по-точно, въздействието му. А после, когато стана на години, алкохолът не му даваше вече това приятно чувство. Засилваше в него лошите мисли и настроения, особено на другия ден… Болеше го и черният дроб. Така неприятните последици от пиенето надделяха над приятните преживявания и сега, вече мъж над седемдесет години, той не си позволяваше или рядко си позволяваше истинско напиване. Само когато беше на село във ваканция, а не на работа.

В кабинета влезе секретарят Георгиев. На банкера му стана още по-неприятно, че го завари с чаша коняк в ръка.

— Чукайте, като влизате, и чакайте да ви отговоря!

— Но аз няколко пъти почуках…

— Е, добре, какво има?

— Един млад господин дойде и остави този плик за вас.

Банкерът взе плика.

— Излезте!

Секретарят излезе. Пликът не беше залепен. Скарлатов механично извади от него бял лист хартия. С едри кръгли букви, ясно и четливо бе написано: „Семейство Неделеви има честта да ви покани на вечеря“. Всичко му се видя толкова глупаво и безсмислено, че дълго стоя така с плика в ръка. Не можеше да разбере какво иска от него тоя селянин. И този е полудял по етикецията!… Българската дивотия няма граници. Е, днес много ми дойде. Все едно, няма да отида…

Глава десета

Старият банкер се връщаше от следобедната си разходка. Навън бе здрач. Фенерите още не бяха запалени. Той бе ходил далеч, почти до село Слатина. Беше се донякъде успокоил. Тоя път никой не бе попречил на мислите му. Кученцето Баязид вървеше пред банкера, като от време на време се връщаше, сякаш да се увери, че старият човек не е изчезнал. Но колкото повече навлизаше в центъра на града, толкова повече му ставаше неприятно. Възможностите за прекарване на вечерта бяха малко: Юнион-клуб или в къщи. И двете места не го радваха. В Юнион-клуб щеше да срещне хора, които тъкмо сега не искаше да види. Или Бускѐ, или едноръкия, или полковника, или Кауфман… а може и четиримата наведнъж, което би било най-лошо, тъй като през цялото време ще трябва да се преструва. Най-неприятна му бе мисълта да се върне у дома. Щеше да се заяжда с домашните, да капризничи и в края на краищата пак нямаше да може да заспи. Тогава си спомни за странната покана от Неделев. Почна да мисли за него. Не знаеше нищо за частния му живот. Богат и хитър търговец, макар и на земя, облечен простовато, сдържан, прикрит, мълчалив… Но това не бяха качества, които разкриваха личността. По-скоро я прикриваха. И все пак трябваше да му отдаде дължимото. Милиони без ум не се правят. От последната среща в кабинета бе запазил някакво зло чувство към Неделев като причина да умрат близнаците „Кастор и Полукс“. Но, така или иначе, това бе най-богатият вложител в неговата банка. А знаеше толкова малко за него!… Добре би било да научи нещо повече… Може би тия сведения в бъдеще да му потрябват?… Затова реши да не се прибира в къщи, а да приеме поканата за вечеря. Изпитваше любопитство, което още повече се засили от мислите и предположенията му. Той спря на пресечката между „Леге“ и „Дондуков“. Кучето се върна до краката на банкера.

— Върви, Баязид, в къщи… — каза банкерът и леко го побутна с бастуна си. Баязид се направи отначало, че не разбира, и леко изскимтя. Но когато банкерът втори път почти го отмести с бастуна, кученцето сви опашка и заситни към банката.

Скарлатов тръгна по улица „Търговска“. Лампите пред някои магазинчета бяха запалени и въпреки настъпването на нощта, тълпа от хора все още купуваше. Той вървеше по средата на улицата с гордо вдигната глава и минувачите се отдръпваха да му сторят път. Повечето го познаваха и сваляха шапки. Банкерът не отговори на нито един поздрав. Така отмина банята и тръгна към Вайсовата воденица. Знаеше, че някъде наблизо живее Неделев, но не попита никого. Когато видя дебелия каменен дувар и къщата на два ката, разбра, че именно тя е на Неделев — не можеше да бъде на друг човек. Тази къща бе стара, направена по селски маниер, но много здраво. Каменните зидове бяха високи, както се правеха по време на турското робство, за да защищават обитателите от разбойници и куршуми. Портата бе огромна и висока, та да минават каруци, натоварени със сено. Потъмнялото дърво бе обковано за здравина с желязо. Самата порта бе затворена. Банкерът побутна малката вратичка отстрани. Тя се отвори и той влезе в двора. Едно голямо овчарско куче се втурна към него. Той спокойно го изчака, като стисна здраво бастуна в ръка. Кучето спря на няколко метра от него и започна да ръмжи. То усети силния противник. В своя живот Скарлатов се бе срещал с доста кучета, които бродеха из турската империя, и знаеше да се справя. Той разгледа двора. Беше обширен, целият в калдъръм. Къщата се издигаше на два етажа. Долният бе целият от камък с малки като бойници прозорчета, зарешетени от желязо. Горният бе облицован с дърво. Голям балкон заемаше цялата фасада. Там се виждаше жълтеникава светлина. Къщата не бе още електрифицирана. Един женски глас извика кучето. То подви опашка и се скри в тъмнината. Банкерът тръгна към дървеното стълбище, което водеше към втория етаж. Тънко момиче с газена лампа в ръка го причака. След като го видя, то бързо изтича нагоре по стълбите. Банкерът заизкачва дървените стъпала. Те скърцаха под него. Горе запалиха нова газена лампа. Когато стъпи на балкона, от отсрещната врата излезе млад мъж. Бе среден на ръст и доколкото можа да го разгледа, елегантно облечен в строго черни дрехи, със смокинг и пеперудка на ризата. Смокингът — английско нововъведение — едва сега си пробиваше път като официален костюм, но по никой начин не можеше да замести фрака и редингота.

— Добре дошли, господин Скарлатов — каза младият мъж.

Имаше тънък глас. Той странно провлачаше думите и особено изговаряше буквата „р“. Този акцент напомни на Скарлатов английския език и Лондон, където бе прекарал в младостта си година и половина. Бе раздразнен от тъмнината и каза:

— А защо не прокарате електричество в тая огромна къща?

— Не си струва труда — отвърна младият мъж. — Тази къща, както и всичко тук, трябва да бъде сринато.

Скарлатов се усмихна.

— Свиреп сте.

Същото момиче, което го посрещна, излезе и застана до младия мъж. Беше на около петнайсет години, с чиста народна носия и зачервени бузи на селско девойче.

— Заповядайте, господин Скарлатов…

Младият мъж му направи място, за да мине пред него, но момичето застана пред Скарлатов и попита:

— Че си сва̀лите ли папу̀ците?

— Не й обръщайте внимание — каза младият мъж. — Иди си гледай работата! — Заповяда и той, но не строго.

Момичето влезе в стаята.

— И аз не можах да свикна, господин Скарлатов. Ама че дивотия — да си събуваш обувките всеки път!…

Скарлатов добре познаваше тоя ориенталски обичай да се влиза в къщи по чорапи, но никога не се съобразяваше с него. Забеляза, че и младият човек е с обувки. Те минаха по един коридор. Някъде се долавяше тракането на кухненски съдове. Миризмата на яхния съвсем не раздразни банкера. Той беше голям любител на хубавата източна кухня, а тук изглежда готвеха добре. Младият мъж го въведе в голяма стая-салон. Едната й стена към балкона бе цялата в прозорци с дървени решетки. Тежки завеси, окачени на халки и вмъкнати в дебели, медени пръчки, се спускаха чак до пода — жълтеникав и много чист. Отстрани стаята бе заобиколена с миндери и възглавници. На стените бяха нарисувани най-причудливи пейзажи — градове и планини, но преобладаваха моретата, корабите и лодките. Странно, помисли си банкерът. Българинът въобще няма отношение към морето, да не кажа, че изпитва страх от водата изобщо… а откъде тази мания да има по стените морета и кораби?! Ако българинът живее близо до хубава, плавателна река, да речем Дунава, той ще се изтегли колкото се може по-навътре от водата и ще построи града така, сякаш случайно реката е протекла, след като градът е бил построен. Да не говорим за морето!… Българските квартали в морските градове са най-далеч, на възможно най-голямо разстояние от брега, докато гръцките и турски къщи са свързани с морето, с пристанището, с риболова… От българин моряк не става, защото мистично е свързан със земята. Това е най-голямата реалност за него. Но там е и силата му! И от морето банкерът прехвърли мислите си върху селянина. Ето срещу него там, седнал по турски с кръстосани крака, обути в шарени вълнени чорапи, седеше старият селянин Неделев и падналите му клепачи внушаваха впечатлението, че спи. Но Неделев стана и посрещна на крака банкера. Беше тежък, набит, нисък, което особено личеше в сравнение с високия, строен Скарлатов. В средата на стаята имаше голяма кръгла маса с плетени, виенски столове около нея. Над масата се спускаше газена лампа с абажур. Беше силна и добре осветяваше. Чак когато седнаха на столовете, банкерът можа да разгледа лицето на младия мъж. Беше копие на баща си и по наследство имаше същите спуснати клепачи. И той изглеждаше като че спи, макар в началото банкерът да си състави впечатлението за жив, пъргав човек. Разликата беше, че старият имаше огромни бели мустаци, а лицето на младия бе гладко избръснато. С пъшкане старият Неделев седна на стола. Явно му беше неудобно. Той цял живот бе свикнал да сяда по турски на възглавница. След посрещането настъпи тишина. Банкерът заразглежда отново одаята. Таванът представляваше типична дърворезба със слънце в средата. Подът бе застлан с тъкан вълнен килим, разкрасен от весели орнаменти в червено и черно. Цялата стая не бе селска, но не бе и модерна. Този стил, който се срещаше от средата на миналия век по богатите къщи, банкерът бе нарекъл турско „рококо“76. В света имаше някакъв постоянен обмен на идеи, мисли и стилове между Изтока и Запада, колкото и това да бе трудно. Така, макар и бавно, славният бляскав стил „рококо“ бе проникнал в Ориента под формата на тавани с дърворезба, рисувани стени, орнаментирани долапи и тежки завеси. Беше нещо примитивно, но не и смешно, защото там, където се намесват мисъл и чувство за красота, те винаги респектират. Същото девойче, което посрещна банкера, сега с голяма табла в ръка сервира на масата шише ракия и чашки. Явно беше прислужница. Старият Неделев наля лично на госта от ракията. След малко влезе жена му — дебела, ниска, облечена в селски дрехи. Банкерът стана. Тя скромно протегна ръка.

— Ще ми простите, но имам работа — каза тя, след като го поздрави и бързо излезе.

Всичко това не учуди Скарлатов. В българския дом все още жените и мъжете бяха разделени. Жените никога не се намесваха в разговорите. Тази традиция изглежда строго се спазваше и в дома на Неделев.

— Е, наздраве — каза Неделев.

Тримата се чукнаха. Скарлатов отдавна не бе пил ракия. Хареса му. Беше отлежала сливова.

— На какво дължа честта да бъда поканен за вечеря? — рече Скарлатов.

— Не питай мене, а него. Такива били вече обичаите — отвърна старият Неделев.

— Господин Скарлатов знае, че деловите отношения се уреждат най-добре на вечеря — каза младият човек.

— В България това не е прието — възрази Скарлатов.

Младият мъж млъкна. Изглежда се засегна. Неделев разбра и заговори:

— Уважаеми господин Скарлатов, аз така си представям живота. Ето теглиш една каруца по нанагорнището. Теглиш я и искаш да изкачиш баира. Знаеш, че там ще си починеш, ще се наядеш, ще се наспиш и вече няма да теглиш проклетата каруца. Но минават годините. А не си изминал даже и половината път. Все повече и повече капваш… Накрая, като нямаш вече сили, сядаш сред прахта на пътя и казваш: „Ексик олсун и кола, и живот! Никога няма да стигна билото!“ И тогава Господ ти казва: „Е, добре, човече, спри дотука! Толкова са ти били силите! Но ти имаш син. Нека той сега се впрегне и изтегли каруцата!“ Така и аз вече си отивам. И нека син ми Стефан продължи моя път!…

— Да… — неопределено каза Скарлатов и се обърна към младия човек. — Доколкото знам, вие учите в Англия?…

— Да, господин Скарлатов. Но моята отпуска изтече и аз се връщам.

— Какво следвате?

— Завърших търговски колеж в Лондон. Сега от една година работя в една кантора в сити. Имам още много да уча…

В България няма традиция да учат в Англия.

— А аз уважавам ингилизите — каза старият Неделев. — Ингилизинът е нофузлѝя, тежък човек, голям човек. Виждал съм ги…

— ̀Обяснението на баща ми ви е достатъчно, предполагам… — каза младият мъж. — Но не съм никак разочарован и недоволен от Англия.

— Къде смятате да работите в бъдеще?

— След година се връщам окончателно в България. Ще работя в бизнеса.

— По-точно?

— Интересува ме индустрията.

— А банковото дело?

— Не, господин Скарлатов. Докато стажувах, имах време да преценя силите си. Не ме бива никак в банковото дело.

— Нима няма да продължите пътя на баща си — на едър поземлен собственик?

— Благодаря, господин Скарлатов. Нагледах се в Англия на разорени фермери и благороднически имения. Смятам, че бъдещето не е на поземлената собственост.

— В България все още няма добри условия за развитие на индустрията. Това е трудна, много трудна работа. Ще ви стигнат ли сили да не се разочаровате?

Старият Неделев неочаквано се намеси:

— Аз смятам, че който бяга от земята, той си копае гроба. Но вече съм стар, седнах в прахта до каруцата и не мога нататък да я тегля. Откато се върна, повярвайте ми, господин Скарлатов, животът ми стана ад.

— Това е истина — каза младият човек. — Аз се върнах, за да уточня бъдещите си отношения с баща си. Ако той смята да продължавам линията, водена досега, аз ще скъсам всякакви делови връзки с него.

Старият банкер се усмихна. Всичко това му напомни на нещо… deja vu77. Изглежда тук, в тая стара къща, се бяха разгорели тежки спорове. О, как би искал и той да имаше със сина си подобни спорове!… Какво не би дал за това!… Младият човек решително му харесваше. Хареса му и коректният тон, с който говореше — малко равно, с акцент, никога не повишаваше глас, като запазваше уважение към стария си баща. Явно между двамата царяха приятелски отношения и обич. Скарлатов в някакъв внезапен порив попита:

— Вие единствен син ли сте?

— Единственото дете! — поясни старият Неделев.

Странно, помисли банкерът. Такъв истински селянин и само с едно чедо!

— Това ли е съветникът Ви?

— Аз му разправих всичко — каза старият Неделев.

— Предаде доста добре съвещанието — каза младият мъж. — И аз изтръпнах от неразумните действия на баща ми.

— Все пак не забравяйте, че досега баща Ви е печелил със земята.

— Но вече няма да печели, а ще губи.

— И това е вярно.

— Господин Скарлатов, накратко. По принцип сме съгласни да вложим всичките налични пари в проектираните електроцентрали. Ще ми позволите само да се запозная с документацията. Аз направих, от своя страна, някои проучвания. Вие сте били напълно прав.

— Има риск.

— Разумен риск съпътства всяко дело в бизнеса.

— Няма да ви останат свободни средства.

— Това е вторият въпрос, който искам да засегна. Мене ще ми трябват известни капитали в Англия и преди всичко налични суми във вашата банка, след като се върна в България. След една година да речем…

— Как смятате да ги спечелите, като ще вложите в проекта всички запаси?

— Като продаваме земята.

Скарлатов не можа да скрие изумлението си. Обърна се към стария Неделев.

— Това истина ли е?

— Истина е.

— Вие сте били съвсем прав, като сте го предупредили за бъдещето на едрата поземлена собственост. Надявам се, че все още имаме време и не е станало късно.

— Цените много паднаха… — каза старият банкер. — И с тенденция са още да падат.

— Земята винаги ще има своята цена и тя ще расте! — възрази старият Неделев.

— Дай боже!… — каза Скарлатов.

— Ние се разбрахме с баща ми, че той лично ще продава. Има опит и набита ръка. Вярвам, че няма нищо да загуби.

— Е, сине, ще имаш още нужда от мене! И аз знам някои мурафети78…

— Използвам случая да ви благодаря за съветите, които сте дали на баща ми — обърна се младият Неделев към Скарлатов. — Вие наистина се грижите за клиентите си!…

— Старая се.

— Какви са възможностите да прехвърлите камбио79 в лири стерлинги на мое име в Лондон?

— Има такива.

— А как ще ги прехвърлите? Не е ли опасно? Старият банкер се усмихна.

— Ако гледах опасностите, досега нямаше да спечеля нито лев в тоя живот.

— И един последен въпрос. Откъде ще получа лирите?

— На въпроса с въпрос. За какво Ви е този капитал? Той не е малък.

— За да купя акции.

— Имате ли опит в борсата?

— Имам добри съветници.

— Знаете, че в борсата е като в залагането на коне.

— Знам, но искам да опитам.

— Купувайте сигурни акции.

— Господине, не разбрах как ще получа парите?

— Може би сте чули за банкерската къща Баринг енд Корпорейшън.

Младият човек стреснато погледна Скарлатов.

— Кой не е чул?

— Е, добре… Лорд Левълсток ми е личен приятел.

— Повече въпроси, господине, нямам към Вас.

— Напротив. Утре сутринта на двамата ни предстои много работа и тя ще се състои от въпроси и отговори. Впрочем аз имам на разположение пакет от сигурни акции. Може би ще се разберем и за тях. Не мислете, че добрите случаи са само по борсите.

— С нетърпение очаквам да съмне, господине.

— Е, стига вече! — каза старият Неделев. — Време е и да хапнем…

В одаята влязоха с димящи тепсии в ръце девойчето и жената на Неделев. Разговорът спря.

Късно през нощта старият банкер се връщаше по безлюдните улици. Луната бе изгряла. Сега София му приличаше на стар ориенталски град — такива каквито ги помнеше. Това впечатление се засилваше от джамията при банята. Застана и погледна минарето. То се открояваше на тъмното небе като сребриста стрела. Старият банкер бе пийнал доста, но не за това бе весел. Успешните сделки винаги го ободряваха, вливаха сили в старото му тяло, вяра в бъдещето и успеха. Тази вечер той бе спечелил. „Кастор и Полукс“ щяха да живеят! Щяха да живеят и след него! Те бяха негови деца. Той весело ритна едно камъче, което изтрака по калдъръма. Близо до банката го посрещна Баязид. Старият банкер клекна и погали кучето. Не свикнало на ласки, то взе да подскача от радост. Искаше да лизне банкера по лицето. Той се изправи.

Е, добре, Баязид, ние победихме!…

Баязид заприпка пред банкера наистина като победител — с извита нагоре опашка. А когато излезе на улица „Търговска“, Скарлатов с радост видя Банката — красива и бяла, сякаш жива, залята от електрическата светлина.

Глава единадесета

Старият банкер седеше в дъното на купето. Наоколо бе мрак. Само тропотът на конете и подвикванията на Никола от време на време нарушаваха тишината. Всичко се разви неочаквано бързо. Сутринта той получи секретна телеграма от Пари Ба, последвана от втора. Скарлатов потвърди телеграфически съобщението. Той трябваше да чака на една малка гара след София влака от Париж около полунощ. Там щеше да се срещне с човек от Пари Ба. Банкерът провери разписанието. В тия часове на нощта не минаваше никакъв международен влак. А на указаната гаричка Ориент-експрес изобщо не спираше. Но тази спирка имаше двойна линия и тук можеше да се отбие композицията. Сега, след като бе предизвикал вече Пари Ба, той преценяваше дали е постъпил правилно. Та кой бе той да се опълчи срещу най-голямата финансова империя в света?… Но какъвто и да бъде резултатът, той изпитваше гордост от развоя на събитията. Даже да го смажат, ще го направят лично, а не чрез чиновника Бускѐ. Той не се съмняваше, че тази нощ ще получи окончателен отговор. Поне на сутринта вече ще знае каква му е съдбата. Не изпитваше страх. Бе готов да приеме и отрицателно решение. Тогава щеше да ликвидира с банката. Щяха да му останат много средства под форма на акции, ценни книжа, недвижими имоти, валута. Щеше да се оттегли на село и да дочака както трябва смъртта. Скарлатов винаги бе мислил, че преди смъртта ще има дълго време да разсъждава и да разговаря с нея за условията… Избра за пътуване купето, а не влака, тъй като трябваше да чака на малката гара много часове, а после и да се връща. Не беше далеч от София. Сега тропотът на конете се забави. Изкачваха някаква височина. Красива е България, си помисли банкерът, но тия планини, хендеци и поточета оскъпяват всичко. Един километър железница или шосе струва колкото десет километра в Холандия или Белгия например. И тук нямаме късмет!… Въпреки че беше вече лято, нощта не бе топла. Той си бе наметнал дебелата пелерина от камилска вълна, купена преди много години в Англия — солидна, вечна дреха. Банкерът подаде глава през малкото прозорче отстрани. Виждаше се черната ивица на гората. Погледна напред и проследи шосето чак до завоя, което се стелеше като бяла лента. После пак седна назад и се уви с пелерината.

Когато пристигна на Гаричката, той не слезе от купето. Изпрати Никола да се осведоми за влака. Скоро кочияшът се върна. Чиновникът му бе казал, че влакът е напуснал София и всеки момент ще пристигне. Камбанките на спирката удариха трикратно по два удара. Банкерът наблюдаваше от купето и релсите, и малката едноетажна постройка на гарата. Чу се изсвирването на локомотив. От завоя се подадоха светлините на ацетиленовите фенери. Влакът влезе в гарата. Спирачките изскърцаха. Беше странен влак — с мощен локомотив, пощенски фургон и още три луксозни вагона. Скарлатов слезе от купето. Никола дремеше на капрата. Наближаваше полунощ. Чу се говор на хора. Единият от машинистите скочи от локомотива и заговори нещо с дежурния на гарата. Композицията потегли малко напред, спря и после се върна назад. Чиновникът бе отместил стрелката и сега влакът навлизаше в глухата линия. Банкерът изчака да спре и се запъти към първия луксозен вагон. Вратата се отвори. Млад човек застана на платформата. Беше елегантно облечен — по последна парижка мода.

— Най-после! — каза младият мъж, който слезе от вагона да го посрещне. — Добра вечер, господин Скарлатов. Радваме се да ви видим!… Хубава нощ, прекрасно време!…

— Добра вечер — каза Скарлатов.

— Заповядайте, господине. Господин директорът Тюретини ви очаква.

Банкерът бе предполагал всичко, но че един от господарите на тази финансова империя ще дойде на срещата, го изненада. От тримата директори той познаваше лично само най-стария, Торс. На времето бяха разговаряли около десетина минути в Париж. За втория — Нгуен — често четеше в официалните рубрики на европейските вестници. Но името на Тюретини не му говореше много. Беше най-младият от директорите. Чул бе за него, че е най-амбициозният, най-деловият и най-безкомпромисният от тримата. Името също го стресна. Вероятно е от италиански произход… За да го носи все още във Франция, значеше само едно, че е свързано с историята на Франция. Само в такъв случай чуждо име там можеше да има тежест. Вероятно е с потекло от ломбардските банкери, финансирали кралете на Франция в тъмните средни векове. Това бе и добре, и зле… Не може да не му направи впечатление и моето име, си мислеше банкерът. И нашата фирма има за основоположник италианец — Джовани Скарлати, от Венеция. Полумъртъв след падането на Константинопол, едва се добрал до българския Балкан… В първото планинско село го прибрали и спасили. Там приел православна вяра и името Борис, подходящо за покръстен човек. Оженил се за богата селска мома и започнал търговия… Вероятно е бил заклан по безкрайните пътища на размирната империя… А вагонът бе наистина луксозен. Целият тапициран във виненочервено кадифе, залято от ярката светлина на кристалните глобуси. Дебела пътека от персийски килим постилаше пода. Един лакей пое пелерината на Скарлатов. Младият елегантен мъж отвори широко вратата. Банкерът влезе в салона. Бе голям, обширен, осветен с мека светлина. Красеше го изящна старинна мебел. Друг огромен персийски килим покриваше целия под. Пред бюрото стоеше самият тюретини. Скарлатов видя пред себе си мъж на средна възраст, висок, строен и изящен, с приятно, издължено лице и живи, черни очи. Косите му бяха запазили напълно черния цвят. Докато италианецът прекоси кабинета, Скарлатов забеляза непринудената му гъвкава походка. Да, този човек бе уверен в себе си, богат и свикнал с лукса. И защо не? Щом Пари Ба му осигуряваше всичко!… На Скарлатов направиха впечатление и старинните скъпоценни пръстени на добре гледаните му ръце, красивата и дебела златна верижка на часовника и диамантената игла на вратовръзката. В целия облик на мъжа имаше нещо младежко и закачливо.

— Радвам се, че най-после срещнах един от най-известните банкери на Изтока!

— За пръв път ли пътувате на Изток?

— О, не, господин Скарлатов. Често съм пътувал, но нищо не съм успял да разгледам и всъщност нямам лични впечатления… Това е проклятието на нашата професия!… Но вие сте живели и работили дълги години на Изток…

Той е добре осведомен, си помисли Скарлатов. Запознал се е с досието ми.

Тюретини дружелюбно хвана за лакътя стария банкер и го погледна право в очите. Беше висок колкото него.

— Ето какъв сте бил, господин Скарлатов…

Дали това значеше добро, или лошо, старият банкер не можеше да определи. Тюретини го заведе до единия фотьойл при малката масичка, почака да седне Скарлатов, после се разположи на другия. Старият банкер веднага прецени, че има работа с потомствен аристократ, чиито маниери са придобити още от майчината утроба. Цялото лице на Тюретини излъчваше интелигентност и енергия. Сякаш не бе пътувал през нощта. Изглеждаше напълно свеж. От тия живи, черни очи бликаше ум като фарове в мрака и смущаваха банкера.

На вратата се показа лакей с червена ливрея, по бели чорапи и златни нашивки.

— Какво ще обичате, господин Скарлатов?

— Кафе.

— Сякаш отгатнахте моето желание… Кафе и коняк — добави тюретини, без да се обръща към лакея. Последният излезе. — С какво дойдохте, господин Скарлатов?

— С коне и купе.

— Най-хубаво е човек да пътува с коне. Така може да разгледа всичко. Влакът е наистина бързо превозно средство, но ти отнема възможността да гледаш спокойно, да запомниш местата и хората… аз винаги съм прекосявал България нощем. Само на разсъмване веднъж видях планини… Отвсякъде! България вероятно прилича на Швейцария?…

— Имаме и равнини, и море.

Скоро лакеят донесе кафето и коняка. Тюретини наля коняк в кристалните чаши, след като предварително ги огледа на светлината. Двамата се чукнаха.

— Пожелавам ви, господин Скарлатов, много, много здраве, дълъг живот и успехи!

— На мене не оставихте нищо да прибавя. На вас също пожелавам големи успехи в работата и личния живот!

Настъпи пауза. После лицето на Тюретини стана сериозно и напрегнато. Той заговори:

— Господин Скарлатов, запознах се подробно с конфликта между чиновника Бускѐ и банкера Скарлатов. С Бускѐ не бих искал да се занимаваме. Той е от друга порода, не особено чиста… англичаните не биха търпели нерасово животно, но ние търпим! И знаете ли защо? Защото хапе, лае и пази Банката, пази нашите интереси и тия на нашите вложители. А това е по-важно, отколкото хората да се възхищават от него, нали така, господин Скарлатов?

Банкерът нищо не отговори.

— Той досега добре се справи с работата. Нашите притежатели на титри по миналите заеми получават редовно дивиденти и свръхдивиденти. Те са доволни. Доволни сме и ние. Именно затова предприехме следващата стъпка — нов заем с конверсия80 на всички стари заеми. Сега отвсякъде ще потекат пари. Хората са сигурни в изплащането и печалбата.

— Но конверсията е свързана с друг план — въвеждането на Дет Пюблик, както е в Турция. Не можеш да храниш едно магаре с камъни и да чакаш да ти носи товара! Магарето просто ще умре.

Тюретини искрено се засмя.

— Продължете, господин Скарлатов.

— Напоследък в цял свят се забелязва тенденцията към негарантирани заеми, или по-скоро — към политически гарантирани заеми…

— Това е самата истина.

— А заемната политика на Пари Ба е свързана преди всичко с материални гаранции. Това унижава малките нации и държави. Те са склонни да лавират в противоречията между големите и да измъкват като безпризорни песове кокала оттам, откъдето падне. Светът се промени, господин Тюретини, и заемът вече не е банкова операция, а преди всичко политика!…

— Може би сте прав, господин Скарлатов… Вие навлизате в областта на стратегията, и то далечната… Не мислете, че и при нас всичко е наред. И при нас се водят спорове. И при нас още много не е решено.

— А какво е вашето лично мнение, господин Тюретини?

— Каквото е и вашето. Не бива да си затваряме очите! Аз също съм на мнение, че въвеждането на Дет Пюблик, тоест на пълен финансов контрол, е излишно, непопулярно и свързано с бъдещи усложнения.

— А какви са вашите възможности да не допуснете това?

— Мисля, че шансовете са на моя страна. Ние също дълбоко сме свързани с политиката на франция. Преди да отпътувам, имах среща с външния министър господин Делкасе. Той е склонен да се откажем от пълния контрол. Освен това аз поемам източния сектор.

— Това е добре.

— Още нищо не е сигурно. Приемете го само като най-реална възможност!

— А моята Банка?

— Ето затова ви извиках… Мислех как да разговарям, преди да се видим. Как ще реагирате… Вие сте наш дългогодишен партньор! И аз не исках да ви наскърбя. Сега, като ви срещнах и имам вече лично впечатление, стигнах до извода, че трябва да говоря направо! Вие сте от хората, които понасят истината.

След дълга пауза старият банкер с мъка проговори:

— Това окончателно решение ли е?

— За добро или за зло, но е решение на ръководството. Едва ли ще облекча болката ви, ако кажа, че не мина без борба.

Скарлатов погледна Тюретини. Да, този човек се бе борил да запази банката му.

— Благодаря ви, господин Тюретини.

— Ще ми позволите ли да продължа нататък?

Старият банкер кимна с глава.

— Е, добре. Напълно съм съгласен с вашите изводи за значението на малката банка в малка страна, свързана с голяма банка на голяма страна. И аз смятам, че вашата трябва да остане, нещо повече — да засили своята дейност!

— Не ви разбирам добре…

— Новата банка в България с нищо няма да бъде свързана с вашата! Тя остава напълно самостоятелна. Вашата е също самостоятелна и направо ще бъде свързана с управата на Пари Ба. В работата ви няма да се намесват нито Дет Пюблик, нито респективно Бускѐ. Желателно е колкото се може по-малко да се афишира тази наша директна връзка. Сега разбрахте ли?

— Остава ли моята Банка при същите условия?

— И нещо повече! Ние решихме да подсилим авоарите на Банката Ви на първо време с десет милиона.

— Франка или лева?

— Франка, и то в злато! По техническите подробности ще изпратя специален човек. Освен това в новия заем и в доставките ще участва и Вашата банка. Смятаме част от военните поръчки да минат чрез Вашето посредничество.

— А ще мога ли да разполагам с тия десет милиона?

— Не съвсем, господин Скарлатов.

— Как да разбирам?

— Оставяме ги като резерв. Светът е колело и то се върти. Не знаем утре в каква ситуация ще се озовем. Част от тия пари, разбира се, ще останат за работата Ви, но малка част. С по-голямата ще се разпореждаме ние чрез Вашето посредничество.

— Разбрах. Нещо като таен фонд.

— Вашият Княз, доколкото ми е известно, харчи много и обича златото.

Старият банкер погледна усмихнатото лице на Тюретини.

— Трябва да се внимава — каза банкерът. — Никога да не се задоволява напълно, защото апетитът му расте.

— Ето това оставяме на Вас, господин Скарлатов! А сега искам да чуя Вашето мнение!

Старият банкер помисли за последен път и реши. Условията бяха много по-добри, отколкото бе очаквал. Той запазваше всичко.

— По принцип съм съгласен.

— Отлично, господин Скарлатов! Още като Ви видях, знаех, че ще се разберем като мъже. Сега мога да Ви кажа, че с удоволствие четох Вашите писма и доклади. Научих твърде много от тях. Те ми помогнаха да уточня някои идеи за себе си. И тия идеи съм решил да ги провеждам. Ще мога ли и за в бъдеще да разчитам на Вашите съвети?

Банкерът кимна с глава.

— Трудно ли ще Ви бъде да изпращате по един доклад месечно с пълен финансов и политически обзор?

— Ще се постарая.

— Естествено доклада ще изпращате по мой специален куриер, когото ще познаваме само аз и Вие!

— Съгласен.

Настъпи пауза. После Тюретини каза:

— Господин Скарлатов. Бих Ви помолил да спрете кампанията в печата срещу заема и Бускѐ.

В първия момент Скарлатов искаше да отрече своето участие, но като срещна проницателните очи на Тюретини, реши, че не си струва, и каза истината:

— Бъдете спокоен! От утре ще се разпоредя. Но сами разбирате, че не мога да повлияя на немците и австрийците.

— На откровеността с откровеност. Сега ще Ви издам една тайна… Ние се разбрахме с немската група и с Круп.

— Така и предполагах.

— Вие сте много умен човек, господин Скарлатов. А сега един последен въпрос. Можете и да не отговаряте.

Скарлатов разбра, че това е може би най-важният въпрос тази вечер, и събра всичките си сили.

— Предложиха ли Ви немските финансови кръгове да премине Вашата Банка при тях?

— Да, предложиха ми.

— Какъв беше Вашият отговор?

— Нито да, нито не. Аз трябваше да оставя някаква вратичка зад себе си.

— А ако тази вечер разговорът ни завършеше със скъсване, какво щяхте да предприемете?

— Вероятно щях да ликвидирам Банката. Но сега съм доволен от постигнатото споразумение.

Тюретини стана. Скарлатов също.

— Мога ли да Ви стисна десницата, господин Скарлатов. Вие ми действате ободрително!

Двамата си стиснаха ръцете. Сякаш случайно, на вратата се показа лакеят.

— Шампанско — каза кратко Тюретини.

След миг шампанското бе донесено в сребърна кофичка. Те изпиха наздравицата за успешно сключената сделка. Когато пак седнаха във фотьойлите, Тюретини каза:

— Апропо̀, Вашата фамилия звучи като италианска…

— Патронът на нашата фирма е бил венецианец. Избягал при обсадата на Константинопол и в България основал нашата фирма.

— Почти еднакви съдби… И моите прадеди са италиански банкери, по-точно от Ломбардските. Странно, господин Скарлатов, нали? Може би прадедите ни някога да са се срещали, както Вие и аз?…

— Може би…

Скарлати, Искарлатооглу, Скарлатски, Скарлатовски, Искарлат бей… спомни си старият банкер транскрипциите на фамилията, променяна от обстоятелствата. Как ли ще звучи нашата фамилия след сто години?… Той се усмихна.

— Господин Тюретини, Вие предполагам ще продължите пътя си?

— Да, господин Скарлатов. Следващата спирка е Константинопол, а по-следващата не знам… Може би ще стигна до Багдад… Конфликтът с Багдадската железница се изостри неимоверно.

— Какъв ще бъде резултатът?

— Ако имате акции от Багдадската железница, запазете ги. Ако нямате, час по-скоро купете!…

Старият банкер се изправи. Тюретини също.

— Довиждане, господин Тюретини. Желая Ви от все сърце успех.

— Дано! Беше ми много приятно да се запозная с Вас лично. Повярвайте ми, господин Скарлатов! Ние има на какво да се учим от Вас, толкова много сте видели…

— Кога тръгвате?

— Веднага.

Старият банкер изчака да потегли специалният влак на Тюретини. Когато червените светлини на последния вагон се скриха зад завоя, той остана още малко край линията и чуваше пухтенето на локомотива. После мина зад гаричката и се качи в купето. Никола, вече разсънен, удари конете с камшика и те потеглиха. Навън съмваше. Старият банкер се загърна в пелерината. Беше доволен и мислеше за Тюретини. Радваше се, защото разбра, че Тюретини му е съюзник. За пръв път в живота си старият банкер почувства радостта и облекчението, които даваше закрилата на по-силния от тебе.

Глава дванадесета

Работното време на банкера бе привършило. Но слънцето в тоя юлски ден сякаш нямаше намерение да залезе. Изправен до широко отворения прозорец на кабинета си, старият банкер видя как един по един чиновниците излязоха от Банката и се източиха по сенчестата страна на улицата. Горещината навън бе тропическа. Минувачите редки. Даже кучетата се бяха скрили на сянка и дишаха с изплезени езици. Беше прекалено горещо, за да може банкерът да направи своята обичайна разходка, знаеше, че и нощта ще бъде топла. Едва на разсъмване щеше да се захлади. А имаше този следобед да свърши една важна работа, която бе отлагал месеци наред. Трябваше да напише писмо до банкера барон Щерн в Швейцария. Ако се касаеше до нещо делово, той нямаше да има проблеми, колкото и трудна да бе работата. Но тоя път темата бе лична. Отнасяше се до сина му. Той никога не бе и предполагал, че ще има неприятности със същество, излязло от него, с негова кръв, носещо същото име Борис. Всички първородни мъже във фамилията носеха по традиция името Борис. Неговият син не бе само първороден, но и единствен. Банкерът се бе оженил на петдесет години. Взе също по традиция съвсем младо момиче, израсло на село, но твърде богато. От основаването на фирмата Скарлатови те се бяха женили винаги за здрави български селянки. Затова може би и те бяха здрави и породисти мъже. Бе я видял един-единствен път при някаква сделка с баща й — прочут лихвар и много заможен. Пазарлъкът стана бързо. Изведнъж баща й предложи втора сделка — дъщеря си. Тя му бе едничка. Скарлатов беше преминал годините за женене, но знаеше, че някога трябва да изпълни и тоя дълг. След кратък размисъл той се съгласи. За любов не можеше и да се говори. Момичето не бе красавица, но нямаше и недостатъци. Беше в такава млада възраст, когато всяко момиче е хубаво и миловидно. То безропотно прие решението на престарелия си баща. Направиха пищна сватба в две действия: едното в селото на булката, село в равнината край Марица. Другото действие — в село Скарлатово, в планината. Меденият им месец не трая и две седмици. Скарлатов имаше отношение към жените, каквото има човекът на Ориента. По-скоро като към фурна, откъдето да се извади хубав хляб! Жената беше за раждане на деца. Това съвсем не променяше отношението му към жените за удоволствие. Тия две различни сфери от интимния живот на мъжа от Ориента бяха добре регламентирани и ясно разделени. Той беше мъж красив, силен и никога не бе имал проблеми с противния пол. Още първата година след брака се роди син. Банкерът идваше само два пъти годишно на село. Той не познаваше жена си достатъчно. Беше покорна, не напълня след раждането, остана стройна като фиданка, много чиста и мълчалива. Дразнеше го нейната религиозност. Понякога я измъчваше с въпроси за разни неща. Искаше да разбере какво мисли. Не получи никога отговор. Но това тайнствено същество имаше свой живот. Беше я виждал и да се смее в компанията на домашните — Донка и Никола. Те всички живееха заедно в огромния им сарай на село. Беше добра домакиня и се справяше с имотите, слугите, работниците. Всички я обичаха. Обикаляше по църкви и манастири. Дразнеше се, че води непрекъснато детето с нея. Но когато построи новото здание на Банката и обзаведе жилището си, той я доведе в София. С нея доброволно дойдоха Никола и Донка, въпреки че имаха деца и имоти на село. Тя никога не можа да свикне с новото си положение. За сина си също не знаеше нищо. Виждаше го, че расте сред жените. Тя възприе всичко, каквото той пожела. Облече хубави западни дрехи, които банкерът сам избираше и купуваше. Тя стана привлекателна, нежна, млада жена. Той се гордееше с нейната благородна красота, когато излизаха с ландото или ходеха по улиците на София. Имаше природна интелигентност и неповторимо чувство за такт, което респектираше хората. Княз Александър Батенберг винаги се отнасяше с особено внимание и уважение към нея. А после се случи непоправимото. За пръв и последен път те се сблъскаха заради сина им. Беше време да го изпрати в Роберт колеж в Цариград. Жена му се възпротиви. Никога не бе очаквал такава воля в нея. Но той се наложи грубо и безпрекословно. Просто вдигна един ден малкия Борис и не позволи да се сбогува с майка си. Детето плачеше, когато файтонът напускаше София. Старият банкер смяташе, че дава добър урок в живота и на жена си, и на сина си. А после всичко се разви като в някакъв кошмар. Тя престана да му говори. Седеше сама по цял ден в стаята или обикаляше черквите и манастирите. Почна да слабее. С безразличие му подписа документ, за да разполага с всичките пари и имоти, които наследи след смъртта на баща си. Това бе основата на златния трезор в Банката. Лихварят приживе бе превърнал всичко в злато. Банкерът точно в тоя период нямаше време да се занимава нито с жена си, нито с детето си. Веднъж го посети в Роберт колеж в Цариград. На втората година от раздялата със сина й зимата бе особено сурова. В един студен януарски ден жена му се бе вдигнала да посети Кремиковския манастир. Когато се върна, тя легна и повече не стана. Банкерът събра всички медицински светила на Столицата. Казаха, че е пневмония. Тя не се бореше с болестта. На седмия ден изпадна в безсъзнание. Банкерът и до ден-днешен смяташе, че тя е искала да умре. Синът дойде за погребението на майка си. След погребението се опита да поговори с него. Синът мълчеше. Когато завърши колежа, той се прибра в София и ходеше всеки ден на гробищата заедно с Донка и Никола. Една вечер банкерът спомена, че трябва да избере университет. Синът каза, че се е спрял на Женевския. И когато банкерът поведе разговор за издръжката, момчето най-спокойно му заяви, че това не е негова работа. Банкерът бе изумен от нахалството му. Тогава вдигна ръка. Наистина не го удари. Момчето стоеше все така спокойно и го гледаше с невероятна омраза. Ето тази омраза в очите на сина си той не можа да забрави, както не можа да забрави кроткия поглед на жена си, преди да склопи очи. Внезапно на другия ден синът замина. Трябваше му много време и неимоверен труд, докато разбере, че е в Женева и учи в Университета. Чудеше се откъде има пари. А сетне разбра, че в началото е живял в невероятна мизерия, но малко по малко се съвзел. Почнал да преподава уроци на чуждестранни студенти и да ги готви за изпити. Старият банкер направи стъпки, които според него бяха унизителни. Писа писмо. Не получи отговор. Дълго време остави работите да се развиват от само себе си. И после го заболя. Заболя го мъчително, постоянно, неудържимо. Болеше не тялото, а най-страшното — душата. Болеше го и от жена му, и от сина му. Старият банкер нито за миг не помисли, че може би не е бил прав. По стар навик и с помощта на диалектиката винаги другите бяха причина за болката му. Понякога в безсънните нощи крачеше по огромната къща и един и същ вик сякаш огласяше тишината. Цвето, Цвето… какво лошо ти направих, та ме прокле?!… И мене, и сина ми… Но банкерът беше упорит човек. Той лесно не се предаваше. Свърза се с барон Щерн в Женева. Двамата се срещнаха в Германия. Колкото и да му беше трудно, Скарлатов се принуди да му обясни всичко. Щерн, като всеки евреин, се оказа човек, който добре разбира семейните проблеми и отношенията между бащи и деца. Веднага подхвърли няколко идеи на Скарлатов, които той незабавно възприе. Още тогава се уговориха, че баронът ще се грижи, доколкото може, за сина му. Изпрати една голяма сума на разположение в Мезон Щерн и зачака. Вече чакаше три години в неизвестност, прекъсвана от редовните писма на барона, който го осведомяваше редовно за сина му. Времето течеше, а банкерът навлизаше в старостта. Все повече в него нарастваше чувството за нещо безвъзвратно загубено, нещо по-лошо — чувството, че има мъдрост, която му е непотребна. Не, той трябваше да върне сина при себе си! Синът трябваше да поеме неговото дело — Банката! Само тогава можеше да изпита радостта от съзнанието, че е имало за какво да остарее… Но как?… Търпение, търпение — си казваше Скарлатов, и единственото, което можеше да направи, е да не мисли. Досега синът му не бе изтеглил нито лев от авоарите в Мезон Щерн. Напротив! Писмата на барона съвсем не бяха окуражителни. Бил самостоятелен, обличал се елегантно, бил един от най-добрите студенти, станал социалист, играел отлично тенис… Учтив, с хубави маниери, културен, говорел прекрасно английски, френски, немски, италиански. Имал вид на здраво и красиво момче. Бил весел, обичал да танцува… Старият банкер се измъчваше най-много от това, че може би няма да има време… Трябваше да бърза… Да направи нещо, но какво?…

Старият банкер седна зад писалището. Взе от папката един лист бяла, копринена хартия с герба на Банката встрани и започна писмото до барон Щерн:

„Mon frère81, тежък е нашият банкерски живот. Ние сме заобиколени от врагове и рядко имаме приятели. Сами сме като в пустиня. В трудни мигове можем да се обърнем само към малцина от нашия кръг. Ти, мили приятелю, също си баща. И ето, аз, старият човек, се обръщам към тебе не като банкер към банкер, а като баща към баща…“

Накрая, за да направи удоволствие на барона, написа по староеврейски: „Господи, където ме зовеш, там ще дойда!“

Когато завърши писмото, Скарлатов го сгъна и сложи в голям плик с герба на Банката. После разтопи червен восък и свали огромния, златен пръстен от ръката си, с ониксовия печат. Запечата го на пет места. След това той се почувства напълно грохнал и душевно изчерпан. Та този свят само зло ли е?… — мислеше той. И всичко, което градя, ще рухне? Не! Това е несправедливо! Така светът не може да съществува!… Душевната болка бе твърде силна. Банкерът усети замайване на главата. Знаеше, че ако още малко продължи тия разсъждения, ще се случи нещо непоправимо. И тогава по стар навик, останал от религиозния период на живота му, когато се чувстваше нещастен, мислеше, че ако направи нещо добро на ближния може би и Бог ще му се отплати със същото. Колкото и да бе умен, колкото и да бе разсъждавал върху религията, живота и смъртта, винаги при нещастие това чувство на покорност и вярата му във Висшето същество се връщаше такава, каквато бе в детските му години. С натежала глава и крака той изкачи извитата стълба и влезе в библиотеката на горния етаж. Нямаше никой. Мина през салона. В къщата цареше тишина. Тогава отиде в коридора и заизкачва дървените стъпала към таванския етаж. Завари Никола, Донка и двете млади прислужнички във весел разговор. Пиеха чай и ядяха сладки. Когато той влезе, всички млъкнаха и стреснати станаха на крака. Но банкерът не искаше да им развали настроението. Той не стъпваше в тия стаи. Самият се почувства неловко и не знаеше как да обясни своя порив.

— Седнете… — каза той.

Всички седнаха и зачакаха какво ще каже.

— Времето е горещо — каза банкерът.

Никой не отговори.

— Помислих, че ще е добре в тия жарища да идем на село.

От изумление Никола почна да кашля. Донка стана на крака.

— Никола, пригответе с коняра файтона, ландото и натоварете всичко необходимо на една каруца. Вземете такава под наем! Ще може ли това да направите до вечерта, та да тръгнем през нощта на хлад?

Донка изтича и се наведе, като целуна ръката на банкера.

— Господарю… — каза тя с просълзени очи.

Банкерът внезапно се извърна и излезе от стаята. Спусна се по стълбите и отиде в салона. Оттук чуваше тропота на домашните си, смеха им и веселите гласове. Беше ги зарадвал. Усети как една тиха радост, примесена с печал, нахлува и в неговото вледенено сърце. Когато се чувстваше добър, той се размекваше. Сълзи напираха в очите му. Но аз не съм такъв!… Бил съм озлобен, но никога не съм плакал!… С мъка сдържа това ново, напиращо в гърдите му чувство. Сега той обичаше всички, но най-много обичаше сина си. Защо той нема̀ щастието на всички бащи да направи нещо за него? Да му помогне да завърши, да му даде пари, за да обиколи света, или каквото иска за собствено удоволствие? Защо Бог го наказа и му отне бащинството?… А после, като се съвзе, престана да обвинява и вроденото чувство за справедливост взе връх. Тогава си каза: „Защото бях лош баща. Защото не можех да бъда друг. Защото моята Банка изисква всичко от мене, дори личния ми живот. Но още не е късно! Аз ще поправя всичко! Аз ще върна сина си, който мрази парите ми, помощта ми, мрази мене!…“ И в тоя миг той си спомни едно друго, бледо, слабо момче с очи на синчец, с протегната, трепереща тънка ръка, пръстите на която държаха някакво парче хартия. Видя надеждата, а после отчаянието и ужаса от несбъднатите му мечти, и в същия миг реши.

Припадаше мрак, но навън бе толкова топло, че всички бяха излезли да подишат малко по-свеж въздух на улицата. Старият банкер минаваше през Еврейския квартал, огласян от странни песни, викове на деца — грозен, беден, но не отчаян. И когато навлезе в още по-бедния Ючбунар, той се попита кога, след колко години цивилизацията ще навлезе и тук?… Защото беше сигурен, че един ден и това ще стане. Кученцето Баязид, уплашено от безпризорните едри песове, с които софийските улици бяха пълни, се плетеше в краката на банкера. И най-сетне близо до канала, в една улица, застроена с жалки къщи от дъски, той намери фурната на македонеца Та̀но. Когато банкерът влезе в нея, където едновременно се печеше и продаваше хляб, майсторът стреснат се изправи и после направи дълбок поклон.

— Госпо̀дине… — каза само той. Явно тоя човек бе нещо сбъркал…

— Вие ли сте фурнаджията Тано от Кукуш?

— Сум яз, Ваша милост. Повелете…

— Имате ли някакво момче при Вас на име Туше?

— Госпо̀дине. Да не е чинѝло некой магаретлъ̀к?

— Не. Къде е момчето сега?

— Горе мѐсе бра̀шното. Ке изва̀диме още ѐдна фурна от лѐбот.

— Искам да го видя.

— Сѐга, господине… Ке ме про̀стите… нема дѐка, да сѐднете.

След малко от дървената права стълба заслиза Туше Динев. Бе в някакви платнени шалвари и риза, целите побелели. Бяла беше и косата му от брашното, и лицето му. Само сините му очи светеха. Когато видя банкера, Ту̀ше Динев извика:

— Господин Скарлатов!…

— Е, господин Ту̀ше Динев… Аз не казах сбогом, нали? — заговори на френски банкерът.

— Господине, Сир, Господарю мой!… — извика на френски момчето и сълзи потекоха по бузите му.

— Ела, моето момче!

То не смееше да се приближи до банкера, за да не го изцапа. Но кученцето отиде при Ту̀ше и го подуши. Баязид го позна. Той дружелюбно размаха опашка.

— Господин Тано — каза банкерът, — дошъл съм да взема с мене Ту̀ше Динев. Той ще работи в Банката ми. Имате ли нещо против?

— Ами ка̀о ке имам?!… Сестра ми, Бог да я просте, добра жена беше, го остави сирак. Бедни люгье сме, господин Скарлатов. Не можем още едно дете да изчуваме. Земи го! Да го благослове Господ и да му излейзе късметот! А ти, Ту̀ше, да си послушен, и да се благодареш целиот живот на господинот!…

— Имате ли нещо против, ако още тая вечер дойде с мене?

— Ами он е целиот бербат! Пишин ке го избаняме…

— Аз имам грижата за това. Е, месьо Динев? Предполагам, че багажът Ви не е голям.

— Що веляте, господине!… Една бохчичка салде… — отговори вместо момчето тетин му Тано — фурнаджията.

Половин час по-късно, изпратени от цялото семейство на Тано — жена му, петте му мърляви деца, от комшиите, от улицата и съседните улици, от децата и махленските кучета, Ту̀ше стоеше пред фурната. Новината се бе пръснала мълниеносно по целия беден квартал. А това беше зашеметяваща новина, която се предаваше от уста на уста: „Ту̀ше ке бѝде богат човек!“ А Ту̀ше целуваше на всеки по-възрастен мъж ръка и приемаше целувките на махалата. Преди да тръгнат, старият банкер влезе за малко с Тано във фурната. Беше приготвил не банкноти, а десет златни наполеона.

— Господине, що правите!… Та яз требе да Ви дадум пари, не Вие!

— Вземете, господин Тано. И за в бъдеще можете да разчитате на мене.

Тано се наведе и целуна ръката на банкера.

— Ке викам жената и децата…

— Няма нужда. Нека тази тайна остане между мене и Вас. Не казвайте на Ту̀ше!

Те тръгнаха по улицата. Дълго време след тях вървеше множеството от комшиите и познатите. В тази бедна улица такова нещо не се беше случвало и много време щяха да говорят за това чудо. Чак когато се изравниха с Вайсовата воденица, последните дечурлига от махалата се върнаха. Сега тримата крачеха в следния ред: напред Баязид с вдигната опашка, по него банкерът и отзад Ту̀ше Динев с бохча в ръка. Тук нямаше лампи и тъмнината бе голяма. Но когато излязоха при черквата „Свети Крал“, електрическите фенери осветяваха улицата и те тръгнаха по-бързо. Банкерът бе щастлив тази нощ.