Земя за прицел

Глава първа

В Женева, на рю „Гийом Тел“, близо до езерото, се издигаше една триетажна стара къща, от времето на Наполеон, с олющени стени, потъмнели и загубили цвета си. Построена на малко пространство, повече на височина, отколкото на ширина, тя бе сраснала със съседните сгради, които сякаш я крепяха да не падне. Само мансардата с ламаринен покрив се извисяваше над останалите къщи. Един прозорец се открояваше в средата на мансардата точно под ветропоказалеца от ламарина във форма на петел. Зад този прозорец стоеше изправен един младеж с наметнат халат на раменете. Той се взираше в припадащия ноемврийски здрач и в мъглата, която се стелеше над Леманското езеро, но все още позволяваше да се види мостът над река Рона и островът на Жан Жак Русо82. Младежът беше малко над средния ръст, с широк гръден кош, който придаваше на тялото му нещо атлетическо и набито. Но тесният му ханш и дългите крака заличаваха това впечатление за физическа сила. Лицето му бе голобрадо, закръглено, с правилен чип нос, издадени скули, с юношеска свежест и живост. Това, обаче, което най-много привличаше в него, бяха големите дръпнати черни очи. Тия очи бяха толкова изразителни, че веднага се запомняха. Гъстите му прави коси, също черни, сресани назад, се спускаха почти до раменете му. Младежът гледаше острова и си мислеше за швейцареца Жан Жак Русо, дал толкова много на човечеството. Той току-що бе затворил последната страница на „Общественият договор“. Странно му бе, че тук, съвсем близо до него, на острова, бе живял, творил, мислил и мечтал този гениален човек. И сега, толкова години след смъртта му, хората, които се раждаха и живееха, продължаваха да общуват с него, да се съгласяват или да му опонират, сякаш бе жив. Защото безсмъртието е единствената привилегия на гения. Но каква непостижима привилегия!… И в тая бързо настъпваща ноемврийска вечер младежът сякаш се сливаше със здрача и мъглата навън. Той бе развълнуван. Той мечтаеше. Мечтаеше така, както човек мечтае в младостта. А тя е една поема от илюзии, от дивни блянове, една огромна сцена под открито небе с един-единствен герой. Младият човек бе все още във възрастта, когато не искаше да се раздели с въображаемата представа, че вселената е създадена заради него. В душата му бушуваше неудържимият стремеж към славата — едно понятие, въведено от древните римляни, смътно, неопределено, но толкова примамливо, че хората не можеха да се откажат от него. Това бе единственото нещо в света, заради което заслужаваше да се живее, защото постигането на тоя стремеж, те правеше безсмъртен. Тогава всичко каквото вършиш, има смисъл. Учение, труд, личен живот — всичко е подчинено на тая цел. И в такива минути на покой, след бясно четене за знания в мизерната мансардна стаичка, се излъчваше бляскавото сияние на бъдещето, бъдеще неясно, но красиво и велико. В тоя момент той не мислеше, че после щяха да дойдат разочарованията, грубото училище — наречено живот, краховете, болестите, старостта… Но когато един ден дойдеха, в ония печални минути, от които е съставен почти целият човешки живот, сиянието на тази илюзия, назована стремеж към славата, щеше да накара кръвта му отново да се раздвижи по жилите му, усмивка щеше да се яви на скръбното лице и виденията на чудните образи като калейдоскоп щяха да минат през вътрешния му поглед, за да го утешат, макар и за миг. Така че не бе срамно, задето младежът мечтаеше за слава. Защото един ден щеше да каже: „да, аз се стремях към славата, аз се борих за нея, аз жертвах всичко за нея! Е, добре. Този стремеж е повалил много хора. Един от тях бях и аз…“

Но засега той само учеше в Женева и никой освен него не знаеше за тази му всеобхватна страст. Когато пристигна тук преди няколко години, Швейцария не го разочарова. Още от средата на XIX век тази страна започна да се превръща не само в световен банкер, но и в един от културните центрове на света. Тя привличаше от цял свят студенти, благодарение на старите си демократични университети. И затова българските студенти бяха толкова много на брой. Животът тук бе евтин, хората скромни, пестеливи, с малки провинциални радости и забавления, а това допадаше на българина. Швейцария освен друго бе и планинска страна и българинът, обкръжен тук от високите Алпи, се чувствуваше като у дома си, за разлика от студентите, дошли от равнините. Тях високите върхове и тесните долини ги подтискаха. А самата Женева бе с особена атмосфера. Разположена край голямото езеро, тя бе очарователна и с лазура на Леман, и със своята старинност, и със своя покой. Едно привлекателно място за банкери, революционери, социалисти, анархисти, емигранти, студенти, избягали заточеници, философи, икономисти, социолози, успели и неуспели писатели, изгонени политици… Защото само в демократична Швейцария, а може би и в Англия, бе възможно такова вавилонско стълпотворение на толкова различни хора. Разбира се, имаше и някакъв регламент, за да живееш в Швейцария. Общо правилата се свеждаха до две: да имаш пари и да не правиш бели. Но все пак парите бяха по-важното. Що се касае до швейцарците, те се правеха, че не забелязват тази емигрантска тълпа, но знаеха добре, че печелят от нея. Без да сервилничат, те се държаха с леко презрение към чужденците, скрито под извънредна любезност. Швейцарецът си бе швейцарец, а чужденецът чужденец и единствената връзка между тях бяха парите. Защото швейцарецът бе започнал да се чувствува като полубог, избран от всевишния за хубав и спокоен живот. Въпреки всичко такъв сив живот, без сътресения и преживявания, беше за някои хора крайно скучен. И все пак най-силното впечатление, което младежите, дошли в тая малка страна, получаваха от нея, бе това, че светът е голям, че нациите и хората са много, с най-различни характери, мисли и идеи. Това усещане разширяваше кръгозора на бедните студенти от малките страни в покрайнините на Европа и завинаги оставаше в съзнанието им великото, хуманитарно, интернационално чувство, че отечеството им е част от целия свят, а те самите част от човечеството. И тази истина беше най-значителната, която със знание не се придобиваше, а само като живееш в подобна страна и се срещаш с хората около теб. Това бе чувството на световното единение, несбъдната мечта на човечеството, пророкувана от неговите най-светли умове, от Еразъм83 до Толстой.

Младежът се отдръпна от прозореца чак когато мракът обгърна всичко и светнаха уличните фенери. Тази вечер той се колебаеше между двете възможности: да остане в къщи, в хладната си стая (ноември в Швейцария е доста студен), или да отиде на бала в Университета. Бе се установил на първата възможност още преди седмица. Странно е, че понякога младите хора с чудесно здраве и весел нрав толкова обичат да играят ролята на мрачни аскети. Това бе маска, мимикрия на младостта, в която още не бе се изградил неповторимия, индивидуален облик, младежът не бе станал личност, от която да не се срамува. Колко много млади хора играят ролите на други себеподобни и загубват цели години в това превъплъщение. За щастие на младежа неговата кипяща жизненост взимаше връх. Във всекидневието той ходеше с извехтели дрехи, наметнал черната пелерина, в чиито джобове мъкнеше и книги, и записки, и цели трактати. Но имаше и един елегантен фрак — комплект с панталони, риза, ботинки и вратовръзка. Бедността личеше във всичко — и в евтината студена стая, и в мебелировката, и в хлътналите бузи и горящи очи на младежа, издаващи хроничен глад. Това не беше бедността на обикновения човек, който не е принуден да я скрива. Това беше бедността на гордия, умен, способен млад човек, който се срамува от бедността и вместо да се нахрани добре, е принуден да къса, в буквалния смисъл, от залъка си, за да има подходящи дрехи и една златна монета в джоба, която да хвърли върху масата с небрежен жест, докато в същия миг изтръпваше пред последствията, които го чакат. Това беше потрисащата бедност на интелигента. И сега, уморен от мислите си до прозореца, той с неочаквана пъргавина, без в това да намира противоречие със старото си решение да не отива на бала, започна грижливо да се облича.

Стаята бе малка с отсечени стени. В единия край стърчеше високо легло, в средата се намираше малко бюро-секретар, а в другия край — маса с огледало и леген. На пода, до бюрото, бяха наредени на няколко високи купчини книги и тетрадки.

Обличането продължи дълго. По-скоро не обличането, а стоенето пред огледалото. Той няколко пъти смени израза на лицето си, докато избра според него най-подходящия — незаинтересован, скучаещ, скептичен, умен и малко мрачен. След като изпразни джобовете на пелерината, той я изчетка, наметна я небрежно на раменете и закопча катарамата. Завъртя се за последен път пред огледалото. Широката нагъната пелерина направи красив, елегантен кръг. Остана доволен. Загаси лампата и заслиза по дървената стълба, която ужасно скърцаше. Той искаше да мине незабелязан от мадам. А мадам Ролан беше хазайката — жена на неопределена възраст, повече клоняща към старост, която даваше под наем една стая на последния етаж и мансардната стаичка на тавана. Мина тихо край отворената врата на кухнята. Мадам Ролан беше при печката с гръб към него. Лъхна го миризмата на пържени картофи. Той преглътна. Стомахът му се сви. Промуши се през тъмния коридор, без да пали лампата, и безшумно отвори вратата.

Долу на улицата бе вече нощ. Пое дълбоко в гърдите си студения и влажен въздух и едно радостно и бодро чувство го обзе. Той тръгна.

Когато навлезе в парка Promenade des Bastions84, младежът почна да се колебае. Тук, сред парка, бе разположен университетът. Спря се далеч от главната сграда под едно дърво. Оттук можеше добре да наблюдава. Ноември бе месецът на баловете в Женева, а университетският бал — от най-реномираните. Електрическите фенери превръщаха нощта в ден. Пристигаха едно след друго купета, файтони, ланда, каляски. Не липсваха и няколко автомобила с лакирани купета и ацетиленови фенери — една новост на XX век, символ на престиж и богатство. От тях излизаха строго облечени във фракове и цилиндри охранени мъже със зачервени, самодоволни лица. Жените бяха отрупани с бижута. Бавно и спокойно изкачваха стъпалата на широката, парадна стълба и преминаваха през вратата, от двете страни на която стояха като статуи двама лакей. Младежът бе решил почти да си тръгне обратно, когато по алеята откъм университетската библиотека забеляза фигурата на един мъж. В тъмнината се очертаваше висок, строен силует в черна пелерина, ботуши и широкопола шапка, каквато носеха италианските художници. Но младежът знаеше, че мъжът не е художник, а писател. Когато стигна до фенера, мъжът спря, всмукна дълбоко дим от цигарата и после я смачка с ботуша на алеята. Сега ясно се виждаше лицето му — слабо, аскетично, удължено, обкръжено като с ореол от късо подстригана руса брада. Младежът се учуди много. Той не предполагаше, че може да го срещне. Зарадва се и се запъти към него. Сега отблизо му се видя много отслабнал. Искаше да прегърне този мил и скъп за него човек, но нещо го спираше.

— Ти си се върнал?! — възкликна младежът.

— Изглежда, че всички са изненадани и ме посрещат като четиридневния Лазар. А може би са очаквали повече от мене… Развалил съм поне едно мило, родно, българско, завистчийско траурно събрание в „Ландолт“. Ако си бях оставил кокалите по македонските чукари, доста хора щяха да се радват…

— Аз не!

Но мъжът продължи сякаш не е чул.

— И ето, след повече от година аз се върнах в кротката, буржоазна Женева и, Бога ми, вижда ми се като Рая Божий в балния сезон!…

Младежът искаше да го разпита за времето, в което бе отсъствувал, именно той да му разкаже всичко, защото мъжът се връщаше след разгрома на най-голямото въстание на Балканите, Илинденското. Той бе взел дейно участие в него. Повече от години световният печат бе препълнен с ужасяващи съобщения и подробности от тая касапница. Но когато отново погледна суровото лице на мъжа, върху което се бяха появили още няколко дълбоки и отвесни бръчки, разбра, че не трябва да пита, че не трябва изобщо да споменава нищо.

— А ти, мили Борисе, в тая година си възмъжал. И, както виждам… Маркс не ти е попречил да дойдеш на бала…

Младежът се засмя.

— По-учудващо е, че ти, македонският харамия, си дошъл на бал!

— За да изобличаваш, трябва да познаваш! Аз не идвам да се забавлявам, а да наблюдавам. Освен това не забравяй, че съм все още студент и, ако не друго, плащам годишната си такса. Но да тръгваме!…

Когато започнаха да изкачват стъпалата, една швейцарска двойка се спря и любопитно изгледа двамата, по-скоро мъжа с широкополата шапка и аристократичната фигура. После нещо тихичко изкоментираха.

Тъкмо двамата стигнаха парадната врата, изведнъж мъжът застана пред единия от лакеите.

— Добър вечер, Жан — каза мъжът.

Гласът му беше силен и ясен. Лакеят трепна. От лицето на този вече стар човек слезе безсмислената, раболепна маска и той се превърна от жива статуя в човек.

— Добър вечер, господин Матов. Отдавна не сте идвали в Университета.

— Но си плащам редовно таксата и по тоя начин подпомагам една институция на силните на деня. Така че имам право да дойда на бал!…

— Разбира се, господин Матов! Не исках това да кажа…

— Идвам и да се поклоня на господарите на света!… Любопитството, Жан, ми е по-силно от презрението. Такъв ми е занаятът!…

— Радвам се, че ви виждам, господин Матов.

— И аз, Жан. Ти си един от малцината човеци в тоя панаир. И, горе главата! Те не заслужават да ги посрещаш тук!…

Това Матов изговори високо и ясно на чист френски език. Двойката възрастни швейцарци, които се бяха спрели и слушаха диалога с Жан, чуха и тая последна реплика…

Скарлатов беше слушал много пъти думите на Матов, изречени на висок глас, безкомпромисно, с явната цел да дразни. В началото на следването, когато за пръв път го чу в „Ландолт“, смяташе, че маниерничи, че по тоя начин обръща внимание върху себе си, като играе ролята на изобличител на обществото. Впоследствие се убеди, че този дълбоко честен и искрен човек говори истината на висок глас, без да се съобразява с последствията, и че това е неговата същност. И когато разбра това, се изпълни с дълбоко уважение и с някаква завист към тая негова дръзка прямота. Мислено го нарече в себе си рицаря на истината.

Матов и Скарлатов се отправиха към вътрешността на сградата. Те оставиха пелерините в гардероба.

Чак сега изпъкна цялата оригиналност на Матов. Той остана по черен фрак, отличаващ се по своята английска старинна кройка на ездач с тесни, прилепнали по стройните му крака черни панталони, пъхнати в къси ботуши с обърнати кончове върху прасците. Тази елегантност се подсилваше от черната риза и черната вратовръзка на артист. Той правеше впечатление на всички със своята неповторима индивидуалност. Но и стряскаше кротките швейцарци със своята прилика на анархист.

При влизането в залата трябваше да минат край професорското тяло начело с Ректора и деканите. Един лакей на висок глас съобщаваше имената на почетните гости. А те минаваха и се поздравяваха с професорите. Това бяха политици, кметове на кантони, но преди всичко богаташи, меценати, от чиито дарения зависеше немалко издръжката на Университета. Така че Матов и Скарлатов отминаха незабелязано. Младежът само кимна с глава на италианския си професор по политическа икономия, в чийто семинар се беше записал. Цялото пространство в залата бе заето от студенти и съвсем малко студентки. Общо взето младият мъж се чувствуваше притеснен, но някаква сигурност се излъчваше от Матов и това го успокояваше. Той обичаше да бъде в неговото общество. Тайно му подражаваше в дрехите, походката, а най-много искаше като Матов да казва истината с висок глас, да изработи в себе си тоя кураж. Докато швейцарците се отдръпваха пред Матов и учудено го изглеждаха, двама студенти в хубави фракове застанаха точно на пътя им. Матов трябваше да спре. Единият студент бе висок, строен, почти недействително красив, а другият — среден на ръст, сух, със застинало без мимика лице. Високият красив студент каза на български:

— Господин Матов, каква чест за Университета!… Дошли сте лично?… Може би ще произнесете реч от името на ветераните? Разправят, че отдавна следвате. Но аз не помня. Бил съм дете…

— Дойдох да позяпам…

— И какво, господин Матов?

— Набор от кретени. Да не би в зоологическата градина да е по-интересно? А тук можеш да видиш уникални екземпляри от българо-влашка порода!… Все още ли ви издържат жените, господин Радков?

Студентът със застинало лице тихо каза на красавеца Радков:

— Що се хващаш с него?!

— О, ето и господин Стоянов си отвори устата като манастирска камбана!… Мило черно слънчице, което още не е озарило родината с лъчите си!…

Двамата се отдръпнаха от пътя на матов. Когато Скарлатов ги отминаваше, дочу, че Стоянов каза:

— Пак е пиян…

Глава втора

Балът не беше още започнал. Оркестърът на балкона свиреше потпури от италиански опери. Двамата отидоха към края на залата. Тук бе тихо и безлюдно. Можеше добре да се гледа всичко. Матов се облегна на една колона. Лицето му стана особено сериозно. Скарлатов погледна този профил, изрязан като бюст на римски сенатор. Но сивите му очи, разположени дълбоко в орбитата, бяха като някакъв инструмент, като микроскоп и телескоп едновременно, с който той наблюдаваше всичко — от най-голямото до най-малкото. Скарлатов не го заговори, защото почувствува, че писателският мозък на този човек бе започнал да работи. Но му беше приятно да стои до него. Един мъж, облечен неофициално, нисък на ръст, се насочи право към матов. Той каза на български:

— Извинявайте, господин Матов?…

— Аз съм.

— Търсих Ви. Казаха ми, че сте тук. Аз съм Вангел Бижев. Кореспондент на „Вечерна поща“. Пристигнах вчера. Имам препоръчително писмо до Вас.

— С какво мога да Ви помогна?

— Като ме въведете в тукашния живот.

— Господин Бижев, чел съм Вашите статии по македонския въпрос. Не съм съгласен с много Ваши мисли, да не говоря за идеите Ви.

— Виждате ли, господин Матов, сега нямам намерение да пиша по македонския въпрос. Искам да изпратя репортаж за бала в Университета и участието на българите.

— Тогава моят приятел господин Скарлатов ще Ви бъде от по-голяма полза!

Бижев живо се обърна към него.

— Драго ми е да се запозная със сина на един от най-прославените българи, когото аз лично много уважавам…

Скарлатов само сухо кимна с глава. Той не обичаше да го свързват с името на баща му. Бижев бързо съобрази.

— Нека да почна от Вас, господин Матов… Вие сте известен писател в Отечеството. Кой е Вашият девиз?

Матов насмешливо го изгледа.

— Който не остави държава, имот, баща, майка, братя и сестри и не тръгне след истината, той не може да бъде писател, не може да служи на човечеството!

— А какво цените най-много в човека?

— Това, което най-много му липсва.

— Именно?

— Способността да чувства страданието на ближния като свое.

— Господин Матов, твърдят, че Вашите идеи са особени — социализъм, анархизъм, християнство… и преди всичко изобличение на действителността.

— Просветената личност е преди всичко възпитание на свободния дух у човека.

— Вие станахте… така да се каже… водач на критическата книжнина у нас. Как си обяснявате всичко това? Може би с руския си произход?…

— Едва ли!… Наистина баща ми е руснак. Висш чиновник! Идеалът на Русия! Но майка ми е българка. Израсъл съм в България, където той беше министър след Освобождението. Завърших българско военно училище. Като юнкер участвах в Сръбско-българската война. Тогава скъсах с родителите си. Езикът, който говоря, е български, пиша на български, мисля на български и съм български писател!

— Казват обаче, че Вашият език е езикът на омразата.

Матов искрено се разсмя.

— Интелигентният човек, г-н Бижев, не може да мрази! Той е хуманист въобще!

— Какво според Вас е най-постоянното в хората?

— Нежеланието им да се променят! Затова и не помнят миналото. По-скоро, не желаят да го помнят и всяко поколение почва наново, сякаш нищо не е било до него! Просто историята е натрупан грях…

— Изглежда е вярно, че твърде строго съдите хората…

— Аз съм обществена необходимост, Бижев. Във всяка държава трябва да има по един луд, който да казва истината. В Атина тая функция е изпълнявал Сократ.

— Вие се сравнявате със Сократ?

— Във всеки случай краят ми ще бъде същият!

Докато даваше отговорите, Матов не преставаше да наблюдава залата. Оркестърът беше млъкнал и в настъпилата тишина прозвуча ясният глас на лакея:

— Барон и баронеса Щерн!

Всички насочиха поглед към влизащите — един мъж на средна възраст, доста пълен, с охранено лице, с хубави, пухкави бакенбарди и кротък вид. До него — въздебела дама, богато облечена и обсипана със скъпоценности. Придружаваше ги тънко, стройно момиче със сини очи и бляскави руси, дълги и къдрави коси. Беше облечена скромно, но изискано в розово-бели цветове и пристъпваше изящно като горско животинче.

— Наблюдавайте, господин Бижев! — каза Матов. — Ето един от принцовете на тоя свят! Това са истинските владетели на Университета! Той идва тук, за да купува мозъци. Тия в тогите и приведените глави му казват кой ат има добри качества и каква е цената. Иначе на барон Щерн университетът му е нужен, колкото на нашите попове Христовото учение!…

— Вие сте и марксист?

— Маркс ли?! Вижда ми се доста учтив. Тук е нужен човек решителен, безмилостен, който с камшик да разгони търговците от храма и срине на пух и прах тая сговорна дружина!…

— Аз се запознах вече с някои наши студенти, например Радков и Стоянов… Това са бъдещите политици на България.

— Вие имате орлов поглед!…

Но Бижев не се смути и безцеремонно продължи да задава въпроси:

— Не смятате ли, че за политиката също трябва талант?

— Това е единствената област, в която дарбите пречат! Не сте ли забелязали, че най-сивите хора са политиците?

— Нашият княз обаче не е лишен от дипломатическа дарба!

— Но е лишен от най-важното — любов към страната и народа, който управлява. И въобще малка надежда дава държава с национален химн, който почва с „Шуми Марица“ и се римува с „плаче вдовица“, а столицата й е на два хълма — на единия Семинарията, на другия — Дворецът!…

— Господин Матов, благодаря Ви — каза Бижев. — Къде мога да Ви видя утре?

— В кафене „Ландолт“. Сутрин там пиша, но следобед съм свободен.

— Още веднъж благодаря.

Бижев се скри в тълпата.

— Още един новоизлюпил се журналист!… Дано перото му не бъде така лъжливо и гнусно като на оскотялата софийска преса!… — каза Матов.

— Не изглежда глупав…

Изведнъж Матов заговори страстно:

— Борисе, ние имаме един гений! Поет, писател, журналист, революционер и расов мъж! Само един и това е Христо Ботев! И знаеш ли какво си спомних!… Преди години бях пак в тая зала на бал. И тук присъстваше една едра, хубава, черноока мома с буйни коси. Тогава помислих за нейната трагедия… Беше дъщерята на Ботев — Иванка. Никой българин не смееше да я покани на танц, защото се прекланяха пред баща Й! Не смееха и да я ухажват. А тя беше жена в пълния смисъл на тая дума. Затова и тя странеше от българите. Тогава я попитах какво смята да прави по-нататък. Отговори ми, че се връща в България при майка си. Вестниците в България и Светият Синод нападали майка и, че нямала църковен брак с Ботев!… Представяш ли си?! А на нея казах — чувате ли се какво говорите, Иванке? Христо Ботев — в черквата при поповете!… Та всеки честен човек знае последното му писмо от кораба „Радецки“: „Мила ми, Венето, Димитре и Иванке…“ Неговият Бог беше този на разума в душата!… Тя нищо не ми отговори… Иванка беше много добра, но не беше талантлива. Забелязал ли си, Борисе, че дарбите се предават през поколение? Може би децата на Иванка ще бъдат като дядо си?…

Танците бяха започнали. Свиреха валс от Йохан Щраус. Русокосото момиче със сините очи, което влезе с банкера Щерн, си пробиваше път в тълпата. Няколко студенти — швейцарци й преградиха пътя, но тя не спря. Измъкна се от дансинга и тръгна право към колоната, до която стояха Матов и Скарлатов. Борис я забеляза и неволно се отдръпна зад колоната. Изпитваше стеснение от приятеля си. Не знаеше какво ще бъде поведението му, ако разбере, че той и момичето се познават отдавна. Но после гордостта в него надделя и той се изправи до Матов, като неспокойно зачака момичето.

Тя спря до него, усмихна се и го дръпна за ръката. Той трепна.

— Хей, Вие Бо̀рис, слезте от небето! Чаках Ви да дойдете и ме поканите на танц… Толкова ми се танцува!… Мама и папа също искат да ви видят. Борис, защо не идвате у нас? Сърдите ли се?

Матов с любопитство изгледа девойката. Скарлатов я представи.

— Симон Щерн, студентка първи курс. Матов — български писател…

— Ето най-после Ви срещнах! Борис толкова ми е говорил за Вас!…

Скарлатов се беше много смутил. Той очакваше най-лошото. Но за негово учудване Матов се усмихна. Лицето му се промени. Стана весело и младежко.

— И какво Ви е разказвал?

— О, толкова интересни неща!… Вие сте син на руски аристократ, нали?

— Да речем…

— А после, като офицер, сте участвали в една война…

— С една малка поправка… Не бях още офицер, а само юнкер!

— И след това се случило нещо с Вас, скъсали сте с всичко и сте дошли в Швейцария, и сте станали писател!…

— Горе-долу фабулата е точна.

— А какво Ви накара да направите това?… Борис даже ми преведе някои неща от първата Ви повест. Тя е за любовта, нали?

— Тя е глупава и лошо написана. Тогава още нямах понятие от живота и любовта!

— А сега?

— Сега съм възрастен човек. Женен. Имам две деца…

Борис Скарлатов за пръв път чу подробности от личния му живот, който ревниво пазеше в тайна.

— И не вярвате ли вече в любовта?

Матов внимателно я погледна. Лека червенина се плъзна по лицето й и очите й по детски широко се отвориха. Борис се учуди на промяната в израза й.

— Две неща заслепяват човека — отвърна Матов, — вярата и любовта, но без тях сме зверове, а не хора!

Музиката почти заглуши последните му думи. Сега засвириха валс от Бауер. Многобройни двойки се спуснаха и завъртяха на дансинга.

— О, колко ми се танцува… Вие танцували ли сте на времето?

— Много. Във Военното училище имахме преподавател по танци и етикеция. Един претенциозен французин… — Матов направи крачка назад с изящен старинен поклон.

Симон Щерн се засмя на тази малка пантомима.

— Предполагам, че и сега танцувате великолепно!

— Не мога. Оставих танците завинаги при Цариброд, където сръбски шрапнел ми отнесе половината бут. Но обичам да гледам… Танцувайте с Борис, аз ще ви гледам…

Скарлатов поведе Симон към дансинга. Когато я хвана през талията, усети как цялата потрепери. Те се понесоха. Той бе добър танцьор. Погледна лицето на Симон. Бе притворила очите си. После отведнъж ги отвори. Те блеснаха като синчец. В тоя момент Скарлатов сякаш за пръв път я видя — едно възторжено лице с още наивно, детско изражение. Ореолът от русите й коси имаше оттенъка на лешник. Дългата й шия бе леко наклонена. Гърдите й бурно се повдигаха от дишането и полупритворените й устни, горната от които бе малко придръпната, откриваха белите зъби на момичето. Колко е пораснала, удиви се той, и колко хубава е станала…

А в това време Матов, облегнат на колоната, с удоволствие ги наблюдаваше. Не му убегна от погледа радостта, с която танцуваше Симон. Лека тъга го обзе за миналото, а може би и за младостта… Отдавна, много отдавна той бе скъсал с баловете и танците. И все пак тая вечер той чувстваше как тялото му, болният му крак, макар и мислено, повтарят тия чудни движения на валса.

Симон и Борис се върнаха при него. Тя бе задъхана със силно зачервено и възбудено лице.

— Какво велико нещо е танцът! — заговори изведнъж Матов. — Не тези, изкривени от буржоазията и сведени до нищо, залели сега Франция и целия свят, а танцът, за който говори Волтер85, че е обяснение в любов… Помислете, има ли друг по-красив начин за обяснение в любов? Без думи!… Защото танцът казва всичко!…

— Аз съм напълно съгласна с господин Матов — каза Симон.

Той продължи, сякаш не я е чул.

— … Тази вечер си спомних един бал и девойката, с която танцувах в Двореца, и Александър Батенберг… Какъв танцьор беше Князът! Хубав, млад, той намираше хиляди поводи, а често и без повод, да танцуваме кадрил и котийон до зори!… Бях в неговото обкръжение тогава и приятел на малкия му брат Франц Йозеф…

Неочаквано до тях се беше приближил един младеж. Беше малко по-нисък от Скарлатов, със светъл, прав перчем и изискано елегантен. Това, което правеше впечатление, беше мощният му торс и късата шия, сраснала с гръдния кош. Тая шия внушаваше физическа сила. Носът на младежа беше леко сплескан, но това съвсем не го загрозяваше, а му придаваше нещо смело и весело. Той се поздрави с всичките като стар познат.

Симон Щерн каза:

— Господин Брезов, защо толкова закъсняхте?

— Защото, мила баронесо, трябваше да си изкарвам хляба с пот на челото, за да мога да следвам!…

— Наистина ли?!

— Наистина! Изкарвам насъщния с повече пот от всеки орач, копач, миньор и косач.

— Да не изкачвате като гид Монблан?

— За съжаление, не. Спаринг-партньор съм в боксовата спортна зала. Плащат добре, но почти всичко отива за храна. Трябва да се яде при тая професия месо, много месо. А днес един див англичанин ужасно ме затрудни. Накрая му извадих въздуха и миряса. Така дойдох на бала. Но още два-три такива случая и господарите ще ме изгонят като побойник.

— Но как е възможно!?

— Защо, какво чудно има? Ето и Борис се издържа съвсем сам, като предава уроци на сръбски, гръцки и турски студенти. Миналата година и шестимата му ученици си взеха изпитите.

— Изглежда, от всички вас само аз не си изкарвам сама хляба… а така искам…

Борис се засмя.

— Бо̀рис, не ми ли вярвате?

— Не, Симон, вярвам Ви! Но като се сетя, че до вчера бяхте малко момиче и ми разказвахте сънищата си…

— Да, така беше. Но Вие, Борис, не вярвате в сънища…

— Не! — отвърна неочаквано рязко той.

Оркестърът отново засвири и Брезов покани Симон Щерн и танцува много с нея. Борис и Матов гледаха пъстрата тълпа, която постепенно взе да оредява, и от време на време разменяха по някоя дума. Към единадесет часа вечерта по-възрастните в залата започнаха да се разотиват. Брезов доведе Симон запъхтяна.

— Трябва да си тръгна… Мама и папа ме чакат. Жалко, че ще ви напусна… Борис, елате за малко, имам нещо да Ви кажа…

На него не му бе особено приятно, че тя го хвана за ръка и също като малките деца го повлече към отдалечения ъгъл, за да му съобщи някаква голяма тайна. Лицето й отново бе станало сериозно. Тя пусна ръката му.

— Бо̀рис, защо не идвате вече у нас?

Скарлатов сви рамене.

— Елате да се видите с мама и папа…

— Няма да дойда — каза той.

— Но защо? Нещо лошо ли съм направила?

— Не. Причината не сте Вие, Симон.

Тя разбра, че той повече няма да й каже и че настроението му се беше променило.

— Борис, искам да играем тенис…

— Но сега е ноември! Никой не играе.

— Не бъдете лош… Моля Ви…

— Добре. В сряда, след лекции.

Радост озари лицето на Симон. Тя внезапно се извърна и с бързи стъпки отиде към родителите си.

Късно след полунощ тримата приятели се разделиха пред Понт дьо Монблан. Скарлатов тръгна сам по моста. Наведе се над парапета и се загледа в тъмните води на Рона… Той излъга, че не вярва на сънищата. Сънуваше много рядко, но в повечето случаи сънищата му се сбъдваха. Няколко нощи, преди да умре майка му, той я сънува. Беше още в колежа в Цариград. Донка и Никола опъваха от четирите краища един бял чаршаф. В него увиваха майка му и я положиха в протегнатите ръце на баща му. Събуди се в силна тревога. Не смееше да заспи. Призори се унесе и наново я сънува. Майка му лежеше в белия чаршаф. Изведнъж започна да се смалява, да се смалява почти като бебе и някой му каза: „Човек като умира, става малък, както се е родил“. Когато получи телеграмата, че трябва незабавно да тръгне за София, той знаеше за какво го викат. Оттогава насам не обичаше нито да слуша, а още по-малко да разказва сънища. Смяташе, че ако не ги изрече гласно, те няма да се сбъднат… Духна вятър откъм реката. Той потръпна. Едно самотно ландо изтрополи край него и се скри в мъглата. Той премина моста и стигна „Jardin d’Anglais“86. Спря и запали цигара. Не му се прибираше в къщи. Мъглата се бе спуснала над езерото. Пред него беше кеят. Едно накичено корабче се поклащаше, завързано за един кол. Само фенерът на мачтата му светеше. Някъде в мъглата басово прозвуча корабна сирена.

Глава трета

Той четеше в университетската библиотека. Беше топло, тихо и уютно. Тук Борис се готвеше за изпитите, защото нямаше пари за необходимите книги и помагала и ползуваше тия на библиотеката. Взимаше си обширни бележки в една тетрадка. Погледна часовника на стената. Беше време… събра от масата книгите и ги върна на библиотекаря, като го помоли да ги задържи и за утре. Бързо се запъти навън. В гардеробната облече пелерината си, като пъхна в джоба тетрадката и моливите. Взе торбата с двете тенис-ракети и се затича към изхода. Навън беше студено. Духаше северен вятър. Мъглата се бе разпръснала, но ниско по небето се носеха сиви облаци. Загърна се в пелерината и се запъти към тенис-кортовете. Имаше такива и в университета, но най-добрите бяха покрай кейовете след „Jardin d’Anglais“. Когато мина през парка, вятърът брулеше последните есенни листа. Нямаше никой. Застана прав до стената, на която тренираха ударите, за да се запази от вятъра. Погледна джобния си часовник. Реши да чака само десет минути. В края на краищата не той искаше да играе тенис!… Имаше достатъчно задължения!… Ядоса се, че не отказа на Симон още тогава, на бала. Но нямаше да бъде учтиво. Тя винаги се бе държала много сърдечно с него. Той си спомни първите месеци в Женева… Колко бе самотен… И когато Щерн го покани у тях на вечеря, независимо от целите на барона, Борис никога нямаше да забрави уютното му жилище, простите естествени обноски, хубавото ядене, а също майката на Симон, която имаше вид повече на добродушна и приветлива домакиня, отколкото на баронеса. Тогава Симон учеше в колежа, но я пускаха събота и неделя. Трогваше го нейната наивност, естественост и доброта, както и неподражаемата доверчивост, с която се отнасяше към него, като с по-голям брат. А тя живееше напълно в света на книгите и собственото си богато въображение. Симон бе и много музикална. Той обичаше да я слуша, когато свиреше на пианото и си тананикаше мелодията. Беше олицетворение на детска чистота, невинност и безгрижие. Може би за пръв път у Щернови Борис усети прелестта на задружното семейство, каквото той нямаше. Да, първата година той бе чест гост в дома на банкера. После, когато стана приятел с Брезов, а чрез него и с Матов, започна да се срамува от тази своя връзка. Защото, благодарение на тях, той се запозна със социалистическите идеи и ги възприе като свое верую в живота. Ето защо смяташе, че трябва да скъса с Щернови, колкото и да му бе приятна компанията на малката Симон и баронеса Щерн. Повод му даде самият барон. Не много тактично той започна всеки път, когато се срещаха, да му говори за баща му, даваше му съвети, от които Борис не се нуждаеше, убеждаваше го да се помирят, докато Скарлатов се изпълни с неприязън към него и почна да го избягва. А накрая престана изобщо да ги посещава. Такава е съдбата на помирителя — недоволство и от двете страни.

Бяха изминали няколко години, когато той срещна Симон в университета. Беше вече студентка, която в хрониките на пресата наричаха „младата баронеса Щерн“. Видяха се в коридора на факултета по социалните науки и тогава остана изумен. Симон Щерн се бе превърнала в красива девойка. И, както преди, трогна го радостта и простотата, с която тя го хвана за ръката и взе да му разказва първите си впечатления от колегите, преподавателите, аудиториите, изпитите и цялото ежедневие в университета. Веднъж го настигна тъкмо когато се бе разделил с Матов и го попита кой е този странен и привлекателен човек. Той и разказа накратко. Друг път го завари в библиотеката и го помоли да й прочете нещо на български език. Той се учуди, но учтиво изпълни молбата й, като й прочете няколко страници от една повест на Матов. И всеки път, когато случайно се срещнеха, тя подчертаваше тази близост с него, сякаш искаше да каже: „Виждате ли, ето това е Борис! Той е по-умен, по-силен от вас и той е моят закрилник!“. Защото Скарлатов бе известна личност — отличен студент и най-добрият тенисист в университета. Един-два пъти я завари на тенис-корта, когато тя заедно с други девойки и младежи вече си тръгваше. Както винаги, тя весело се втурваше към него и му разказваше за успехите си на корта. Симон не преставаше да го пита защо не идва у тях на гости и настояваше да ги посети. А после застудя и до бала никъде не я бе срещнал…

Силен порив на вятъра завъртя и вдигна сбръчканите сухи листа наоколо. Той се загърна още по-плътно с пелерината си и се ядоса на себе си, че се поведе по прищявката на Симон. Какво ли я е прихванало да играе в тоя студ!… Най-после — по алеята право към него тичаше Симон. Пелерината й се вееше от вятъра. Тя спря задъхана и зачервена.

— Извинявайте…

— Вече си тръгвах.

— И щяхте да си отидете, без да ме дочакате?

— Симон, в това време няма даже кучета в парка! Какво ви е прихванало да играете?!…

— Не бъдете лош с мене, моля Ви…

Той я погледна. Лицето й бе помръкнало. Тя се прилепи с гръб към стената съвсем близо до него. Някаква жалост към нея го обзе. Видя му се толкова крехка и безпомощна… Но си помисли — какво ли може да се случи на едно момиче, обкръжено с всички грижи, задоволено от всичко!… Какво тя знае за тоя проклет живот?… Той разбра, че Симон не е дошла заради тениса, но не искаше по никой начин да разговаря с нея. Проблеми тя не можеше да има! Вероятно ще е някоя детинщина…

— Ако играем, да играем! Студено ми е! — рязко произнесе той.

Тя мълчаливо свали пелерината си. Беше по дълга вълнена пола-екосез87, английски обувки с подметки от суров каучук, бели плетени вълнени чорапи и бял пуловер. Скарлатов остави дрехите на една пейка. Изопна мрежата. Симон нямаше добра техника, но в замяна на това влагаше много жар в играта. Често пъти отбитите топки се извисяваха към него и понеже кортът нямаше ограда, Скарлатов трябваше да ги гони далеч по поляната. Играта и гоненето на топката го стопли.

— Ако искате да се научите да играете, елате на стената!

— Скучно ми е. Искам тука…

Симон тичаше по целия корт. Панделката, с която тя бе прибрала дългите си руси, къдрави коси, падна и сега те се развяваха от вятъра. Беше силно зачервена. Скарлатов, като се изключи гоненето на топката, се движеше малко на корта и повече я наблюдаваше. Тя не играеше, а сякаш лудуваше със самозабравата на дете. Понякога полата й се вдигаше от вятъра. Беше дългокрака, със стройни крака и извънредно подвижна. Колко е пораснала, си каза Борис. Той, който нямаше братя и сестри, изпитваше към нея някакво особено топло чувство. Тази игра на тенис го отвлече от невеселите му мисли, защото Скарлатов обичаше физическите движения. Спря играта, когато заваля. Симон беше изпотена. Дишаше бързо. Гърдите й силно се вдигаха и спадаха. Единият й чорап се бе смъкнал над обувката. Той й наметна пелерината. Прибра топките и ракетите. Симон го чакаше до стената.

— А сега тръгвайте! Ще настинете. Майка Ви Ви чака…

— Мама не знае, че съм тук.

Той се изненада.

— Така ли?

— Аз… Аз много исках да Ви видя и говоря. Да се посъветвам с Вас…

— Друг път, Симон.

— Елате тази вечер на концерт в Консерваторията. Ще свирят Бетховен. Може би там ще поговорим…

— Не, Симон, зает съм.

Тя въздъхна.

— Ако получите покана за вечеря в събота, ще дойдете, нали?

Не, помисли той, аз не съм нито поп, нито католически изповедник! Всеки да се оправя сам, но каза:

— Ще видя… Може би…

Тя се извърна и с бързи стъпки се отдалечи, без да се сбогува. Какво става с това момиче, си рече Борис, и тръгна в обратна посока.

А Симон Щерн вървеше по алеята срещу вятъра. Зададе се някакъв мъж. Тя спря и се извърна с гръб. Изчака човека да отмине и избърса с носната кърпичка очите си. После тръгна и заплака.

Глава четвърта

Боксовата зала беше една голяма дървена барака, построена върху пясъците край езерото Леман, извън града. Носеше претенциозната фирма „Спорт-палас“. Вътре имаше две тренировъчни зали и една по-голяма с ринг. Отстрани на залите бяха прилепени без ред причудливи пристройки, където живееше притежателят — ирландец — с жена си и няколко служители. Тук живееше и приятелят на Скарлатов Брезов. Борис открехна вратата и мина по коридора. Ориентира се по шума от ударите върху чувала, които отекваха като ехо. Влезе в залата. Брезов току-що беше свършил тренировката с някакъв млад мъж. Приличаше на швед. Мъжът, наметнат със скъпа хавлия на раменете, влезе в кабината с душове. Брезов се усмихна на приятеля си. Имаше уморен вид. Борис погледна мощния му торс, дебелите мускулести, малко къси ръце и мускулестия корем. Вратът му бе също къс и мощен. Цялата физика на Брезов плашеше, ако не беше лицето му — интелигентно, открито и добро, което веднага предразполагаше към себе си.

— Ще ме почакаш малко да взема един душ и се облека…

Миришеше на пот. След като се избърса, навлече стария, окъсан халат. С два чифта боксови ръкавици той излезе. Скарлатов се отпусна на пейката. В залата бе спокойно. Само един мъж на средна възраст, изглежда англичанин, се упражняваше сам с уредите — крушата и чувала. Понякога взимаше нападателни пози или се биеше с въображаемия противник срещу голямото огледало върху дървената стена.

Когато Скарлатов пристигна в Женева, Брезов още го нямаше. Дойде едва втория семестър от Гренобъл, съвсем измършавял. Двамата се запознаха във факултета и веднага станаха приятели. Отначало Борис му помогна с малко пари и даже Брезов живя три месеца в неговата квартира. Беше открит, прям, амбициозен и унизително беден, но весел и жизнен. Родителите му бяха учители в България с мизерна заплата и отделяха за сина си почти всичко. Но то не беше достатъчно. С тия пари той не можеше да плати даже семестриалните такси. Опита се да намери работа като носач или изкопчия, докато накрая се запозна с ирландеца — съдържател на „Спорт-палас“, и стана спаринг-партньор88 в залата. Ирландецът, който имаше набито око на професионалист, бе оценил огромните възможности на Брезов. Той стана нещо като член на неговото семейство и понеже ирландецът пиеше постоянно, понякога до безсъзнание, цялата работа в залата падна върху плещите на Брезов. Плащаха му добре. Имаше много англичани-спортсмени — и стари, и млади — и тая боксова зала им напомняше Отечеството. По мнението на специалистите Брезов имаше всички качества на шампион. При закрити състезания, каквито ирландецът устройваше за реклама на заведението с професионалисти, бе нокаутирал доста нашумели имена от Британския остров. Ударът му бе страхотен и състезанията приключваха бързо с нокаут. Но при нужда можеше да издържи и двайсет рунда. И въпреки че нямаше достатъчно време за Университета, Брезов се нареждаше измежду първите студенти. Компенсираше недостига на време с феноменалната си памет, желязна самодисциплина и простотата, с които подхождаше към изучаваните науки. Може би нямаше обширни знания, но в замяна на това извънредно точни и съществени. Следваше Юридическия факултет. Членуваше в Българската работническа социалдемократическа партия на тесняците. Беше социалист, така да се каже, по рождение, тъй като родителите му в България имаха славата на първосъздатели на новата, марксическа партия. Така от детинство Брезов бе проникнат от тия идеи и ако следваше, то не бе за да стане съдия в Отечеството или адвокат да печели пари, а да бъде достоен член на Партията!… Той пръв увлече Скарлатов с произведенията на Маркс, Енгелс, Плеханов, Кауцки и други теоретици на научния социализъм от онази епоха. Под негово ръководство Борис упорито се занимаваше предимно с политическа икономия и постепенно навлезе в тази област, където в университета нямаше съперници. Той никога нямаше да забрави възторга, който изпита, когато се запозна с „Капиталът“. До ден-днешен препрочиташе с увлечение главите за стоката и първоначалното натрупване, както някога четеше „Клетниците“ на Виктор Юго. Със страст се хвърли да изучава всичко, издадено от Маркс. Защото неговата честна и непокварена духом натура се изпълваше с особено вълнение, когато стигаше сам до някоя истина. В душата му тя се сливаше с радостната надежда, че най-сетне онова добро — задължително и абсолютно — ще настъпи за всички хора на земята. Социалистическите идеи за Скарлатов бяха едно пътешествие на ума във висините на теорията, което пораждаше романтичен подем на духа му. Докато за Брезов те бяха нещо реално, нещо, което трябваше да се осъществи сега, днес и преди всичко с лична дисциплина и безусловна преданост. Защото ако можеше да се говори в България за дисциплина изобщо в едно политическо сдружение, то тя бе въведена за пръв път от Благоев в Българската социалдемократическа партия и остана крайъгълен камък на нейната практика. Понякога Борис се учудваше на лекотата, с която Брезов възприемаше нарежданията на Партията. Приятелят му зарязваше всичко, когато му поставяха партийна задача от България. Той даваше последния си грош и гладуваше истински, ако Партията искаше от него пари. Скарлатов беше също безкористен и готов да даде всичко, което му потърси Брезов, но намираше неговото отношение за безкритично. На тази почва между тях избухваха спорове.

Сега двамата приятели напуснаха залата. Вървяха бързо по малката пътечка върху пясъчния бряг и разговаряха.

— Борисе, повече така не мога — рече Брезов. — Остават ми още две години, но ще трябва да скъсам с бокса.

— Случило ли се е нещо?

— Не. Предсказват ми дори голямо бъдеще в бокса. Но това значи битки. Серии от удари по главата, докато оглупея напълно. Проклинам деня, в който се свързах с ирландеца!

— А как смяташ да живееш?

— Спестих малко пари, но не са достатъчни. Разчитам на теб. Би ли ми намерил студенти за частни уроци?

— Да преподаваш уроци е по-лошо от бокса.

— Ще ми трябва съвсем малка допълнителна помощ. Да речем, двама-трима студенти…

— Имам двама. Те са изключително глупави.

— Толкова по-добре! А може би ще съкратя срока на следването. Трябва да се връщам час по-скоро в България!…

Беше вече нощ, когато те влязоха в кафене „Ландолт“. То представляваше нещо като екстериториална ивица земя, определена за чужденците — главно славяни — и в различните периоди го окупираха ту руснаци, ту българи. Сега то беше пристанището на българите в Женева. Който откъдето и да дойдеше, първо отиваше в „Ландолт“, тъй като само там можеше да срещне онзи, когото търси, или да получи необходимите сведения по всички интересуващи го въпроси. Беше чисто, уютно и топло старинно кафене. В „Ландолт“ освен кафе можеше да изпиеш и чаша кирш, коняк или да хапнеш нещо. Но най-важното бе, че можеш да седиш цял ден на топло само с едно кафе, да прочетеш цялата световна преса, включително българската и руската, да се приютиш на някоя крайна маса и напишеш писмо, или даже да си преглеждаш записките от лекциите, стига да не ти пречи шумът.

Това кафене беше нещо като частен кабинет на Матов. За неговия личен живот не знаеха нищо. Едва на бала Борис бе научил, че е женен. Явно личеше, че условия за работа в къщи няма, и затова работеше всеки ден в „Ландолт“ на топло. С чаша шварц-кафе пред себе си и бележник Матов седеше в ъгъла на една маса, сам до прозореца, и пишеше с молив. Спираше, вдигаше глава и дълго се взираше с блуждаещ поглед към улицата. Тогава не беше в Швейцария, а някъде в България… никой не го закачаше. Знаеха, че в такъв момент той отсъства. Затова и Борис, когато влезе в кафенето и видя Матов, не му се обади. Тук бяха Радков, Бижев, Стоянов и още много други българи, които шумно разговаряха. Щом го забелязаха, млъкнаха, но след малко продължиха. Беше уверен, че пак нещо клюкарстват по негов адрес. Двама сръбски студенти го чакаха. Четиримата седнаха на една маса. Борис кимна към Брезов.

— Ето този господин също може да ви преподава.

— Но ние искаме Вас!

— Той е по-добър от мене!

Разговорът се водеше на сръбско-български и всички се разбираха. Започна дълъг и безсмислен пазарлък. Колко всичко ми е омръзнало, си каза Борис.

— Е, братко. Ето ти двама студенти! Бъди благословен в новото си поприще!… Ако нямах тоя дефект да ми се замайва главата, с удоволствие бих се сменил с тебе, па макар и всеки ден да ям бой като магаре…

— Изглежда никога не са те трепали както трябва. Иначе щеше да пееш друга песен!…

По-нататък Борис остана на масата безучастен. Пазарлъкът завърши с капаро от една трета. Втората трета щяха да дадат по средата на подготовката, а последната — след взимане на изпита.

— Ами ако не успеем? — попита един от сърбите.

А ти какво, глупако, аз ли да ти ги взема, искаше да викне Борис, но се сдържа. Вместо това, чу гласа на Брезов.

— Ако не ги вземете, последната трета няма да плащате!

Накрая дадоха определената сума и се отдалечиха на друга маса. Брезов потърка парите в небръснатото си лице.

— Виждаш ли, ето ти буржоазното общество в действие.

— Съвсем вярно! При свободната конкуренция винаги единият остава гладен. В случая — аз!

Двамата се засмяха.

Матов беше свършил работата си за този ден и келнерът му донесе голяма чаша кирш. Той отпи от нея и заговори на висок глас без всякакъв повод. Всички млъкнаха.

— На човек са нужни само пет неща, които не е трудно да получи: хляб, да яде, покрив, за да не го вали дъжд и сняг, дрехи — да се предпази от студа, работа, за да се уважава, и култура, за да помни, че преди всичко е дух, а не материя!… Кажете ми, кои от тия неща ти позволява буржоазията да имаш? Тя е готова да отнеме последното късче на сирачето! Разбира се, има разлика между буржоазия и буржоазия. Тук, в Швейцария, знаят, че магаре с камъни не се храни! Но така ли е у нас? Там буржоазията унищожава всичко! Унищожава горите, природните богатства, готова е да теслими България за бучка захар на който и да е! Нацията гладува, изражда се. Населението започва да намалява. От най-голяма нация на Балканския полуостров в скоро време ще се превърнем в най-малката! Защото нашият чорбаджия е мелез между вълк и свиня. Всичко изяжда, а каквото не може — издушва, и все е гладен! За нашия чорбаджия не важи правилото, което имат християнските народи — яж, но дай и на другия да яде! Не му взимай всичко! А и нашият политик е същият! Щом дойде на власт, иска да заграби всичко, да се наплюска! За него няма нищо трансцедентално! Той се ражда с чувството, че вечно ще живее. Затова песните на нашия народ за смъртта звучат толкова мрачно: „В ЧЕРНАТА земя ме зарови!“. И каквато буржоазията — такъв и Дворецът! Сякаш Фердинанд се е родил не на Запад, а в някой български пущинак. Но затова пък каква мания за величие! А и в обикновения българин тая мания е умопомрачителна!… Сложете последното българско говедо за министър-председател на Англия? И какво? Съвсем няма да се уплаши! Нито от отговорност, нито, че няма понятие как се управлява, а ще тресне юмрук по софрата и ще изреве: „Видяхте ли, бе! Най-сетне ме оцениха!“ Простотия, духовна дивотия, лошотия, завистливост, нетърпимост, безпощадност!…

В кафенето се чу възмутеният глас на Бижев:

— Вие, господин Матов, клеветите българина!

— Аз не говоря за българина, а за българската буржоазия, която управлява страната! А кой е погледнал в душата на българина? Кажете ми, какво се таи в нея? Той дори на собствената си жена не казва какво мисли!… Но ще дойде денят, когато омразата ще избухне. И тогава ще видите вие, синковци, българина!… Не само ще се изненадате, но и на очите си няма да вярвате. Защото тая натрупана злоба ще се разрази в апокалиптични картини…

В същото време в кафенето влязоха трима души. Единият беше висок с малки мустачки, изискано облечен и с мека шапка. Останалите двама бяха от този тип хора, които се запомнят. И двамата млади. Единият бе тънък, строен, прекалено слаб, с дълги коси и небръсната рядка брада, с трескав поглед в блестящи очи. Лицето му приличаше на икона. Пълна противоположност бе другарят му. Нисък, набит, с малко криви крака, едро, червендалесто лице и рижави, късо подстригани „а ла Бисмарк“ коси. Селския си кожен калпак държеше в ръка. Облечен бе в цивилен костюм, но от тъмнокафяв шаяк и без вратовръзка. Всички в кафенето се извърнаха и млъкнаха. Бижев скочи да ги посрещне. Изглежда ги водеше високият, строен и изискан мъж. Останалите двама млади имаха типичния израз на българи, попаднали за първи път в чужбина. Всички се отправиха към масата на матов и седнаха при него. Полека-лека монотонният шум от разговорите в кафенето се възвърна.

— Тия кои са? — попита Скарлатов.

— Полковник Стоев от Министерство на войната. Прочут аферист, картоиграч и женкар. Не за добро е дошъл в Швейцария… Другите двама са македонски терористи89.

— А защо отидоха при Матов?

Брезов не отговори веднага и пряко на въпроса.

— Впрочем — каза той, — с Матов сме в обтегнати отношения.

— Но на бала не бяхте!…

— Ти не си идвал тази седмица в кафенето.

— Случи ли се нещо?

— Бижев направи събрание в „Ландолт“ за събиране на помощи за македонското революционно движение. Фарс, който той ще представи в кореспонденциите си като многолюдно, патриотично събрание!… Бяха и двамата терористи със Стоев.

— Събраха ли нещо?

— От българин пари?! — удиви се Брезов на наивността на Борис.

Скарлатов погледна към масата на Матов. Четиримата разговаряха с наведени глави като заговорници.

— Единият нещастник, тоя, по-високият, изглежда е туберкулозен. Абсолютен маниак, но от възвишените!… За пет минути изтърси толкова глупости, колкото си нямаш представа!…

— Какви?

— Стария върховистки лозунг: Пари, оръжие, терор!… И очерта такава бъдеща картина на Македония, каквато може да се сравни само с Дантевия „Ад“.

— Никой ли от нашите не стана?

— Станах аз.

— И какво каза?

— Повторих тезата на нашата Партия… Че освобождението е дело на целия народ и може да се проведе само от революционна организация, дисциплинирани членове и революционни комитети!… Че решението на македонския въпрос е само в бъдещата Балканска федерация!

— Публично ли се скара с Матов?

— Не. След събранието разменихме няколко думи… неприятно ми е да говоря.

— Какви думи? — настояваше Борис.

— В неговия стил… че не е важно откъде ще тръгнеш за истината, важното е да я стигнеш… аз — обратното, и така…

Двамата помълчаха, а после Борис каза:

— Тия наши махленски кавги… Тая наша провинциалност ме отчайва…

— Но, Борисе, помисли, нима може в днешно време да се дава предимство на националните революции, а не на социалните, на общочовешките?! Нима тия наши дългокоси терористи могат да повлияят върху хода на историята без Маркс и Енгелс?! И Матов — в такава компания! Жалко!…

— Не забравяй, че Матов е свързан с македонското революционно движение!

— Нямам нищо против! Но защо има работа с тия типове?

— Може би в едно революционно движение такива типове не са малко и не могат да се пренебрегнат?

— Всеки компромис има далечни последствия!

Борис видя как Матов стана от своята маса, като остави тримата на нея, и тръгна към тях. Беше любезен и усмихнат.

— Здравейте! — поздрави той.

— Здравей! — отвърна Борис.

Брезов само кимна с глава.

— Имам една молба към вас двамата… Бихте ли дошли тази вечер в „Петте бора“?

— А по какъв повод? — попита Брезов.

— Ще хапнем, ще разговаряме, ще се веселим…

— Само това?

— И ще поговорим по една работа. Имам нужда от вашата помощ и вашите знания.

— Ако е свързано с тия, които седят на масата ти, няма да дойда.

— А ти, Борисе?

Скарлатов погледна Матов. В очите му имаше молба. В тоя момент той се разкъсваше между двамата си единствени приятели и, все пак, не можеше да откаже на Матов.

— Аз ще дойда.

Глава пета

Беше късна вечер. Двамата седяха край масата близо до печката, която съдържателят бе разпалил до червено. Бяха единствените в този късен час в тая таверна90 с причудливото име „Петте бора“, макар наоколо и да нямаше помен от такива дървета. Издигаше се върху пясъчна ивица край езерото, извън града, цялата дървена. Матов я бе открил случайно преди години. Понякога той идваше тук да вечеря и да изпие нещо в тишина. За това заведение знаеха само Брезов и Скарлатов. Съдържателят бе италианец с многобройно семейство, който живееше тук. Той бе обслужил клиентите си и ги бе оставил сами. Някъде от кухнята долиташе разпалена италианска реч. Борис бе доволен от вечерята: наденици, свински котлети, младо вино от юра, питка, сирене… бе ял за трима души. Сега те мълчаха и гледаха през малките прозорчета как се сипе снегът навън. Беше завалял внезапно, на вълни, и трупаше не с часове, а с минути. Скоро всичко побеля. Първият сняг за годината падна. Матов пиеше кирш, а Скарлатов коняк.

— Винаги първият сняг дълбоко ме е вълнувал. Все очаквам, че ще ми се случи нещо много, много хубаво и радостно… — каза Борис.

— Зимата има странна прелест наистина… — отвърна Матов. — Особено ако цял ден газиш дълбокия сняг, без надежда, че ще спреш, а наоколо пада мрак и мъгла… И ти ходиш без мисъл, отчаян, вкочанясал, но изведнъж някой казва: „Светлина!“… После прилайват кучета и малко по-късно си пред огнището, излегнат на чергата с другарите си… Протягаш замръзналите си крака към буйния огън, а от опинците и навущата ти излиза пара. В котела над огнището вече се вари овенът, пък ако домакините ти поднесат ракия или вино, щастието ти е пълно!… Жалко, че никога не съм описал зимите в книгите си…

— А защо?

— И в Сръбско-българската война се бих в студ, а и от Илинденското въстание си спомням не лятото и горещините, а мразовете, когато останахме само две-три чети в Македония и цяла зима ни гонеха турските потери…

— Щастлив си, че си участвал във въстание!… Защо не го опишеш?

— Защото трябва да отлежи… Писането, Борисе, е като сънищата. Сънуваш с голямо закъснение. На двайсет години все още сънувах изпитите и военното училище. Сетне сънувах войната, а въстанието сигурно ще сънувам след години… Като почна да го сънувам, знам, че мога вече да пиша за преживяното… Но изобщо, Борисе, малък народ не може да направи велика литература! Това е привилегия на големите народи. Само те могат да създадат литература за цялото човечество.

— Странно, че ти, който си писател, така мислиш…

— Вземи отстъплението на Наполеон в Русия. Че това е територия, не е шега! Само това да опишеш, рече колко е велико!… Малките народи могат да пишат литература само за себе си.

— Не съм мислил никога по това. Но като че ли има нещо вярно…

— А в Русия нещо зрее… — каза Матов.

— Да, Руско-японската война не ще мине даром…

— Зрее нещо, в което ще има толкова убийства и ужаси, а го чакаме с възторг и нетърпение…

— Но как ще преобразим света без революция?!…

— Трябва да бъдем честни пред истината, Борисе. Всички учения, разбираш ли, всички философии, колкото и противоположни, дори враждебни помежду си, стават еднакви в мига, когато признават убийството за необходимост! Но да не говорим за това! — неочаквано рязко каза Матов. — Каквото има да стане, ще стане! Важното е да не загубим интерес към предстоящото!…

Двамата замълчаха. Скарлатов посегна към коняка. Като отпи, му се стори прекалено лют, закашля се и остави чашата пред себе си. Матов изведнъж каза:

— Нуждая се от твоята подкрепа.

— Ти знаеш, че по македонския въпрос съм на едно мнение с Брезов.

— И аз.

Скарлатов изненадано го погледна.

— Не разбирам…

— Социалистите вероятно са прави. Но аз не мога да се отрека от хората, с които съм споделял и опасности, и залъка хляб.

— Ами ако те са на другия полюс, който ти отричаш?

— Именно! Виждаш ли, Борисе, ти малко си живял в България и малко познаваш хората, политиците и партиите. Може би съм най-близо до вас, до социалистите… Едно ме отблъсва — вашата нетърпимост, така както отблъсна някога Херцен. Аз съм за принципа — ненавиждам твоето мнение, но още повече ненавиждам тия, които ти пречат да го изкажеш!

— Но какво общо има тук Волтер?

— Това начало на „Интернационалът“… „Напред, о, парий презрени“… аз го схващам в буквалния смисъл, Борисе. Всички парии, всички просяци, скитници, бездомници… А хората, на които искам да помогна, са именно такива.

Борис се намръщи.

— Изслушай ме, моля те… При тебе ще дойдат двамата пратеници от Македония…

— Отказвам да имам каквото и да е общо с тях!

Матов дълго мълча. Накрая тихо каза:

— А ако те помоля да им помогнеш?

— Но не разбирам как!

— И аз не съвсем добре се разбирам понякога. Останах в Македония в най-лошия период, когато всичко бе загубено. Впрочем, това няма значение!… Тия двамата много са изпатили. Организацията им е дала на разположение пари, за да купят оръжие. Заобиколени са от мошеници. Ще ги ограбят или ще им се случи нещо лошо…

— Но какво мога аз да направя?!

— Ти учиш икономика и финанси, имаш познати в тия кръгове…

— Не за да правя контрабанда с оръжие!…

Матов сякаш не го чу и продължи:

— Тук, в Швейцария, аз лично не мога да им услужа. Може би ще има ново въстание в Македония… Не съм далеч от мисълта да отида пак там, да видя с очите си, да разбера… Но ти, моля те, не казвай не. Помисли. В края на краищата не сте само вие, социалистите, които правите революции! Нито пък те се правят от високообразовани марксисти. Повярвай ми! Измежду тия, с които бях, които се биха и мряха, едва ли трима знаеха да четат и пишат…

Той не завърши мисълта си и млъкна. Думите му объркаха Борис. Не бе съгласен по никой начин с него. Но в цялата му интонация, изражение на лицето, забития поглед в масата, във всичко имаше нещо умолително, каквото той никога не можеше и да предположи в тоя горд човек. Тази проява на човешка слабост не намали уважението му към Матов, а като че ли още повече го сближи.

— Добре — отговори Скарлатов. — Ще проуча случая, доколкото мога…

Те допиха чашите си, без да проговорят повече. Скоро напуснаха заведението и сдържано се разделиха.

Вън снегът трупаше непрекъснато. Този първи сняг изведнъж направи света чист и сега на Борис му се струваше красив и радостен. Не му се прибираше. Когато стигна пред къщата, потърси по джобовете ключа от външната врата. В тоя момент от един съседен вход излязоха двама души и застанаха до него. Позна ги веднага. Това бяха въпросните терористи. Изпита неприятно чувство, че докато е разговарял с Матов, те са чакали именно него, и вероятно такава е била уговорката.

— Какво обичате?

— Господин Матов ви е известил за нас… — отвърна високият и сух мъж с вид на монах.

— Добре, слушам…

Изглежда високият бе негласният ръководител. По говора можеше да се разбере, че е интелигентен мъж.

— Господине, вие сте социалист. Така ви представи господин Матов. Не бих могъл да се призная в особени симпатии към идеите ви — много теория, малко действия! Но все пак имаме допирни точки. И вие сте за световна революция, нали?…

— По-добре щеше да бъде да се обърнехте към някой анархист — каза Борис.

— Няма подходящ, господине.

— С какво мога да ви бъда полезен?

— Да закупим оръжие и боеприпаси.

— Но аз не одобрявам терора!

Заговори ниският:

— А какво ни остава друго, господине? Да легнеме и да ни ко̀лат?!…

— Кои сте вие, впрочем? Би следвало да знам с кого разговарям…

— Няма значение! — каза високият. — Нито имената, нито личността ни! Днес сме ние, утре ще бъдат други. Ние сме хора без личен живот. Напуснали сме всичко — родители, близки, приятели… Това не е ли достатъчно?

Внезапно ниският изтегли изпод палтото си един наган. Високият веднага го последва. И двамата гледаха нагоре по улицата. В първия момент Борис трепна. Забеляза съвсем близо силуета на един полицай. От снега не бяха усетили стъпките му.

— Приберете пищовите и стойте спокойно! Това е швейцарски полицай и прави своя редовен нощен обход — тихо ги предупреди той.

— Тая сволоч по целия свят е еднаква!… — промърмори високият.

Двамата прибраха оръжието си.

— Как са ви документите?

— Редовни, на чуждо име.

Швейцарският пазител на реда застана до тях.

— Добър вечер, господин полицай — каза Борис. — Прекрасна зимна нощ!…

Той не отвърна на поздрава и като всеки полицай подозрително огледа тримата.

— Живея тук, в тази къща. А това са мои приятели. Може би ще искате да видите документите ми?

Изисканият начин на изразяване, солидното облекло на Борис и коженият му сак успокоиха полицая. Той им пожела лека нощ и отмина.

— Нека се качим в стаята ми…

— Не. По-добре хазайката ви да не ни вижда с вас — отвърна високият.

— В Ориента е по-лесно да купите оръжие — каза Борис.

— Да ни пробутат ска̀пани пушки? — възрази ниският.

— Ти мълчи! — спря го високият. — Нас, господине, ни трябва най-модерно оръжие. Последна дума на техниката и взривни материали.

— Това струва много пари!

— Ние имаме.

— Какъв е произходът им?

— Различен. Грошове от народа и пари от експроприация91.

— Какъв род оръжие искате да купите?

— Носим точен списък, но нямаме връзки с фабриките.

— А как ще бъде употребено то?

— По най-добрия начин! Ще вдигнем във въздуха влакове, телеграфни стълбове, ще взривим банки, ще раздрусаме тая гнила империя. Ще обърнем внимание на целия свят за страданията на Македония и ще покажем на какво е способен тоя народ!

— Няма нужда да продължавате! Останалото ми е известно от налудничавите брошури на анархистите!

Настъпи неприятно мълчание, изпълнено с напрежение. Накрая високият сухо рече:

— Знаехме, че няма нищо да излезе, но нашият другар Матов настоя и каза, че сте честен човек. Сега съжаляваме! По-лесно е камила да влезе в иглени уши, отколкото банкерски син да участва в революция!…

— И прав сте, че няма нищо да излезе!

Скарлатов почти викаше. Ниският неволно се огледа.

— А на истината, господа революционери, имат право всички, даже и банкерските синове!…

— Господине, думата на Матов е закон за нас, но да ни обиждате, няма да позволим! Ще помогнете ли, или не?

— Какво предлагате, дявол да ви вземе!

— Нашите пари са в Мезон Щерн. Ще ви дадем генерално пълномощно, за да се разпореждате с тях.

Само това не бе очаквал.

— Е, господине?…

— Не ми е много приятно. Познавам Щерн.

— Известно ни е.

— Матов ли ви каза?

— Да и Матов, но и парите до Мезон Щерн преведе Търговска банка Скарлатов в София.

— Нямам нищо общо с баща си!

— Това не ни интересува в случая.

— Защо не се отнесохте до някой, който разбира от търговия с оръжие?

— Защото човекът, когото предложи баща ви, излезе мошеник. Последната ви дума, господине?

— Утре ще ида при Щерн.

— Лека нощ, господин Скарлатов. Македония няма да ви забрави.

Двамата се обърнаха и скоро се скриха в завоя на улицата. Скарлатов бе объркан и раздразнен. Бяха го оскърбили, а после бяха му благодарили. Но това не намали огорчението му. Бе уязвен в най-чувствителното място — произхода му. И въпреки това, а може би именно затова, той знаеше, че ще изпълни обещанието си, защото дадената дума за него бе закон, бе въпрос на мъжка чест и достойнство. Борис се сети и за баща си — като капак на всичко неприятно, преживяно тази вечер. Какво е виновен той, че баща му ги е свързал с мошеник!… Откъде накъде Борис ще отговаря за постъпката му!…

Когато се прибра в къщи, мадам Ролан го чакаше. Макар и късно, тя го посрещна на вратата.

— Господин Скарлатов, имате покана за вечеря от барон Щерн. Пликът, извинете, не бе залепен и го прочетох, защото мислех, че е нещо важно.

— Не си е заслужавало да не спите заради това!…

— Но, господин Скарлатов, представяте ли си?… Погледнете каква хартия, какъв златен герб! На вечеря у Щернови!… Никога не съм ги виждала, но редовно чета в хрониките за тях. Имат дъщеря. Хубава ли е?

— Благодаря, мадам — я прекъсна сухо Борис.

Глава шеста

На другата сутрин Борис не отиде на лекции. Лежеше в леглото и мислеше. Беше се събудил с тягостно чувство и натежала глава. Защо се забърка в тая каша с терористите? Ако трябваше да отговори, можеше да намери хиляди доводи — че все пак е революционно дело, че се касае за свободата на подтиснати, че ще проникне по тоя начин в тъмните и неизвестни страни на капиталистическата търговия и един ден ще използва своите знания в практиката или даже с научна цел… Борис отдавна беше набелязал темата на бъдещата си докторска дисертация. Щеше да изследва финансовата политика на Германия и Франция, и преди всичко разликата между тях, през призмата на строгия марксически анализ. А търговията с оръжие щеше да бъде една любопитна подробност в темата. Нещо като екзотична подправка в хубаво ястие. Но каквото и да си внушаваше, истината бе друга. Той просто не намери сили в себе си да откаже, както Брезов. Трябваше да постъпи принципно именно като него!

Без да бърза, се облече и малко преди пладне застана пред Мезон Щерн. Банката бе кокетна сграда с колони в стила на неокласицизма и външно приличаше на малък елински храм, облицован целият в мрамор. Тази архитектура придаваше особена тежест на зданието и се подсилваше от свободното пространство около него. Беше сравнително нова постройка, в която липсваха пищните барокови орнаменти от гипс. Но затова пък строгият гладък мрамор създаваше впечатлението на стабилност и вечност. Надписът от големи, полирани метални букви „Мезон Щерн“, хубавата ограда от бронз, неусложнена от излишни украшения, донякъде опростяваха постройката, но същевременно й придаваха особена аристократичност. Въпреки че бе разположена на големия булевард Монблан, където бяха и всички останали банки, Мезон Щерн се различаваше от тях, както се различава хубава вила сред полето от огромен египетски храм. Наистина барон Щерн имаше вкус и някаква художествена жилка.

Борис се колебаеше. По-добре сега, отколкото друг път да си разваля настроението. Влезе в банката…

… Кабинетът на банкера бе огромен, скъпо обзаведен с барокова мебел. Зад стилна маса с извити крака, а не бюро, седеше самият барон. Когато го видя, стана с пъшкане от креслото, което изскърца. Късите му крака носеха сравнително дълго туловище. Насочи се към Скарлатов, сияещ, с най-хубавата си доброжелателна усмивка. Секретарят, който го доведе, се поклони и излезе.

— Какъв скъп гост, какъв млад, способен човек виждат очите ми! Добре дошъл, добре дошъл…

И докато говореше, баронът приятелски сложи ръка върху рамото на по-високия от него Скарлатов и го поведе към едно от креслата. Изчака го да седне и сам се настани срещу него.

— Драги господин Скарлатов, толкова се радвам да срещна един такъв представител на новото поколение!… Хубава гледка за очите и надежда за нашите банкерски сърца!…

— Страхувам се, че ще разочаровам както баща ми, така и Вас…

— О, прекалено сте скромен! Впрочем в момента обмислям една сделка… Бихте ли ми дали съвет?

— Ако е по силите ми…

— Какви са според Вас изгледите за печалба, ако човек вложи известен капитал в игралните домове?

Въпросът бе наистина изненадващ за Борис.

— Предполагам, добри! Но това би противоречало на Вашия християнски морал…

— О, съвсем не! Парите са извън сферата на морала, тъй като имат свои правила! Още император Веспасиан решил веднъж завинаги този въпрос, като отговорил на сина си Тит, че парите не миришат… Аз давам пари и получавам пари! Останалото са подробности. Те не ме интересуват!

— Но именно тия подробности интересуват други хора и тия подробности един ден биха се оказали фатални…

— Пак социализъм! Запомнете, момко, без пари, без търговия, без банки обществото не може да живее, освен ако реши отново да се качи по дърветата!… Нали според вашия Дарвин те са слезли на времето от клоните? Впрочем, знаете ли какво първо са направили? Просто са сменили банан за картоф, да речем, и това е била първата дейност на човека!… Обменът на ценности значи търговия, значи банкова операция! Чак след това е дошла религията, моралът и прочее!…

Борис не очакваше такава откровеност от барон Щерн. Затова реши да проведе разговора за оръжието. Може би сега бе моментът…

— Господин барон. Мога ли да поискам, от своя страна, съвет по един въпрос, по който аз трябва да дам съвет на други хора?

— С удоволствие.

— Става дума за търговия с оръжие. Едно лице ме моли да посреднича в сделката…

— Няма нужда да продължите! Гражданинът на Швейцарската република барон Щерн не се занимава с престъпни афери!

Борис се ядоса, като погледна предизвикателната физиономия на банкера.

— Нима? А моите сведения са други…

— Никой на тоя свят не е в състояние да каже, че барон Щерн е замесен в такава долна търговия.

— Но купувачът е Ваш клиент! Парите са във Вашата банка!

— Аз имам хиляди клиенти. Моите сейфове пазят ценности от цял свят. Пак ли да повторя, че аз работя с пари, а не с предмети, даже те да се наричат пушки!

— Излиза, че моят доверител ме е заблудил?

— Вижте, млади момко, когато се касае за сделки с държави — да! Но не и с терористи!

— Значи сте осведомен по въпроса и знаете кой е клиентът?

— Разбира се. Но Вие ме разсмивате, господин Скарлатов. Те искат да купят бандитско оръжие с определена бандитска цел. Е, как мислите? Аз, банкерът Щерн, ще се занимавам с углавни сделки и ще финансирам бандити и революционери?

— Щом Ви носят печалба… — наивно отговори Борис.

— Мерси от такава печалба! Моят девиз в живота е — по-добре да не победиш при Аустерлиц, но и да нямаш поражението при Ватерлоо!

Борис стана от креслото. Барон Щерн също.

— Аз Ви съветвам да не участвате в такива тъмни дела!

— Благодаря за съвета.

— Не си тръгвайте така сърдит… Не наранявайте сърцето ми…

— Аз нямам повече работа тук!

— Получихте ли поканата за вечеря?

— Да.

— Не ми отговаряйте, че няма да дойдете! Чувствам, че точно това ще кажете… А аз дотогава ще помисля по Вашия въпрос… Може би ще направя нещо…

— Но Вие вече отказахте!

— Не съвсем. Очаквам Ви…

Когато напусна Мезон Щерн, Борис с облекчение пое студения чист и сух въздух. Слънцето грееше и всичко наоколо блестеше от падналия сняг. Чувстваше се радостен, че по такъв формален начин се измъкна от тази противна сделка, без при това да нарани приятеля си. Запъти се право към „Ландолт“. Там с нетърпение го очакваше Матов. Скарлатов му разправи за срещата си с барона.

— Но той ти е казал, че ще помисли?

— Блъфира.

— Борисе, иди на вечеря у Щерн!…

— Смятам, че изпълних дадената дума към теб!

— Ще изпиеш ли един коняк?

— Не. Искам да се разходя навън. Времето е прекрасно! Аз тръгвам…

— Почакай, ще дойда и аз с тебе…

Матов се разплати с келнера, наметна пелерината и излязоха на булеварда.

— Накъде? Имаш ли някаква определена цел? — попита Борис.

— Понякога се отбивам в католическата катедрала…

Борис се спря от изумление.

— Аз наистина ще изулавея!…

Двамата тръгнаха.

— Не, не е точно за това, което мислиш… Органистът на катедралата ми е приятел. Отивам да слушам музика. Но не е само това… Ще се опитам да ти обясня… Спомням си, че някога, като дете, бях щастлив. За пръв път почувствах това, когато чух да пее хорът в църквата… Беше рано сутрин, мама и папа ме бяха довели с шейна… И оттогава, като запееха в храма, изпитвах такъв възторг, че се разплаквах. Очаквах всеки миг, че Бог ще слезе от небето и аз ще го видя…

— Добре, че ние, българите, сме се опазили от мистика! Това е все пак предимство за нацията ни!

— А богомилството? На татарите ли ще го теслимиш92?

Борис не искаше повече да спори.

— И все пак ти не ми каза: какво от това, че като дете си бил щастлив?…

Матов въздъхна. Борис с любопитство погледна мъжественото му и сурово лице.

— Ами после дойдоха Военното училище, офицерството, пиянството, жените и пълното отъпяване, докато на двайсет и пет години стигнах до самоубийство… Ако нещо ме е спирало, то е било именно детството ми…

— Съжалявам, но не мога да разбера.

Матов винаги успяваше да наруши духовното равновесие у Борис, равновесието на отговорите, които си бе дал за света и хората, които по-скоро му бе дал научният социализъм, и които го задоволяваха. Но тъкмо с това, че го изкарваше от релсите на неговото мислене, Матов едновременно го отблъскваше и привличаше към себе си, като една своеобразна тера инкогнита, пълна с изненади…

Неусетно бяха стигнали до катедралата. Влязоха вътре. Тя представляваше стар готически храм. Стъпките им отекваха по каменния под. Те отминаха купола с вода, където католиците си потопяват пръстите и се кръстят. Отминаха и няколкото богомолки. Изкачиха се по едни дървени стълби към балкона. Там бе разположена клавиатурата на органа. Един възрастен музикант седеше зад него. Двамата застанаха встрани. Побелелият мъж с буйни коси като на Бетховен кимна с глава на Матов. После засвири нещо от Албинони. Целият храм вибрираше от дълбоките, тревожни звуци, предвещаващи нещо трагично, нещо, което непременно ще се случи. А после дойде примирението и след примирението — малкото, крехко, мимолетно земно щастие… Дали точно това е искал да каже с музиката си Албинони, не беше важно. Но именно такъв бе редът на чувствата, които нахлуха в Борис. Защото той обичаше, разбираше музиката и тя дълбоко го вълнуваше. Вълнуваше го до такава степен, че рядко си позволяваше да я слуша и се оставя в нейната власт. Сега волята му бе смазана и се отдаде на звуците безотказно, напрегнато, сякаш в тях щеше да намери решение и изход на проблемите си. В даден миг не се сдържа и тихо попита отново Матов:

— А защо все пак спомена, че детството те е спряло от самоубийство?

— Защото тогава бях в Царството Божие… — каза Матов. — Ако не станем като децата, никога няма да влезем в Него…

— Какво божествено има в децата?! Те са неразумни същества.

— Съгласен съм, но не това е имал предвид Исус, когато е рекъл, че децата са в Царството Божие.

— А какво, по дяволите, е имал предвид?

— Хората, Борисе, са най-приемливи, когато са болни или като са деца. В останалото време са зверове и бягай далеч!…

Борис не чу отговора на Матов. Той гледаше от балкона към входа на храма. Едно момиче в черна пелерина от копринено кадифе с качулка, цялата обточена с бяла, скъпа кожа, влизаше в тоя миг. Фигурата й бе грациозна под тъмната дреха. Тя свали качулката. Русите и къдрави коси се пръснаха около малкото лице. Той трепна. Това бе Симон Щерн. Тя се прекръсти благочестиво, като натопи пръсти в купола за вода. Тръгна по страничния кораб на катедралата. Падна на колене пред иконата на Мадоната с Младенеца и склони надолу глава. Молитвено бе прилепила дланите на ръцете си. После вдигна очи и устните й нещо шепнеха. Русите й коси върху черния фон на пелерината, осветени от свещите, приличаха на ореол около главата на светица. Нима и Симон Щерн може да бъде нещастна, помисли Борис. С усилие отмести поглед от нея.

— Не, аз не съм дете… — тихо каза той. — И не мога да бъда дете…

Двамата отново се заслушаха в музиката. По-късно те излязоха от храма.

— Отивам в Университетската библиотека — каза Скарлатов.

— Борисе, иди на вечеря в Щернови… — повтори молбата си Матов.

Толкова доверие имаше в неговия чист и топъл поглед, в тия големи, кафяви очи, че Борис не издържа и наведе глава. Те се разделиха на Плас дьо Рон.

Откъде това доверие в мене, джанъм, възбудено мислеше Борис, като вървеше. С какво съм го заслужил?! Защо не се обърне към Брезов?! Той ме превъзхожда във всичко!… Почувства се подтиснат. Разходката не бе го разведрила. Може би за пръв път той усети, че доверието понякога тежи повече от скръбта.

Глава седма

Когато Борис Скарлатов излезе от къщи, погледна джобния си часовник. Имаше още време за Щернови. Навън се здрачаваше. Той тръгна бавно, въпреки студа. Усети глад. Пребърка джобовете си. Нямаше нито стотинка! Хвана го яд, че забрави да вземе пари. Не искаше да отиде в Щернови гладен като пес, но нямаше избор. Сега вървеше по кея. В тази тиха част на града, може би и най-хубавата, с изглед към цялото езеро и снежните върхове в дъното, живееха в красиви, тихи сгради най-заможните хора тук сред огромни английски паркове, заобиколени с високи бронзови решетки. Те не бяха само швейцарци, а богаташи от цял свят. Защото имаха нюх на ловджийски кучета и твърде рано, преди всички останали хора, разбраха, че Швейцария за дълги години, а може би вечно, ще остане единственото тихо пристанище в тая така несигурна и размирна планета.

Домът на барон Щерн бе внушителна триетажна къща, в бароков стил, с балкон, колони и големи прозорци. Приличаше на Петѝ шато̀, често срещани в Южна Франция по долината на Лоара. Но тук, в Швейцария, такава сграда говореше за престижа на богатството. Паркът пред къщата бе малък с шадраван и скулптура на голо момиче, носещо съд на рамото. Заприлича му на Симон Щерн. Бяха източили водата да не замръзне и момичето стоеше самотно сред сухия басейн, покрит от окапали есенни листа. Той позвъни на високата порта. Лакей в червена ливрея, без да бърза, излезе от къщата и му отвори желязната порта. Борис тръгна след него по пясъчната алея, изкачи мраморните стъпала и на входа го чакаше друг лакей. Борис не се бе облякъл официално и когато свали пелерината с джобове, издути от тетрадки и вестници, остана по износения си костюм. Оттук го пое трети лакей и се запъти по вътрешната мраморна стълба. Спря се на площадката с огромното огледало. Видя слабото си изпито лице. Горе, където завършваше стълбата, започваше дълъг коридор. По стените висяха големи маслени картини. Повечето бяха с митологически сюжети. Лакеят отвори една бяла врата и високо обяви:

— Господин Скарлатов.

Борис мина край него и се озова в една голяма зала. Тя бе цялата с гипсови орнаменти, с позлатени инкрустации, а таванът беше изрисуван в небесносин основен тон с ангелчета и амурчета. От средата се спускаше висок полилей. Всичко бе подредено с вкус. Старинните стилни мебели, малко на брой, даваха на залата простор. Един бял роял в дъното до прозорците стоеше на издигнат подиум, до който се стигаше по две стъпала. И тук по стените бяха накачени няколко платна в позлатени рамки — изглежда най-ценните картини.

Посрещна го лично барон Щерн. Бе облечен в стегнат редингот, но явно се чувстваше притеснен в него. Сигурно насаме се облича само в халат, си рече Борис.

— Веднага се познава банкерското Ви потекло… — любезно заговори Щерн. — Точно навреме! Харесва ли Ви къщата ни?

— Да. Но аз съм идвал толкова пъти…

Банкерът не му обърна внимание и продължи да разказва това, което Борис бе вече слушал.

— Беше стара къща, но аз я ремонтирах. Знаете ли колко пари ми струва… Но не съжалявам!… Видяхте ли картините ми? Това е голямата ми любов и страст!

Той го поведе към един малък пейзаж на стената.

— Не разбирам много от живопис — каза Борис.

— Напразно! Живописта е връзката между изкуството и нас, банкерите.

Борис неволно се усмихна.

— Не се смейте! Кажете ми в днешно време кой поддържа художниците? Аристократите? Те нямат пари! Кралете и придворните? В най-добрия случай поръчват собствените си портрети, и то на посредствени художници. Ние, само ние, деловите хора, поддържаме изкуството! Без нас то ще умре. Художниците няма да има какво да ядат. Ние сме меценатите на съвременната епоха.

— Доста стиснати меценати, ако съдя по бедняшкия живот на художниците, които познавам…

— Не сте прав. Хората на изкуството не трябва много да се галят! Ако им дадеш всичко, те престават да работят. Нуждата е, която прави човека гениален!

— Но изкуството не е покупко-продажба!

— Защо не е? Най-великите произведения на живописта са по поръчка, направени за пари! Ако сега бях млад човек, щях да купувам, щях да влагам оскъдните си средства в картини. Това е капитал с нарастване — по-висок от най-високия банков процент в света! Но само при едно условие — ако имаш вкус и поглед към бъдещето! Ние, банкерите, се ориентираме и в тази област… А сега — да видим какво правят нашите дами…

Той отвори съседната врата. Влязоха в не голяма стая с бяла мебел и златни инкрустации, тапицирани в небесносиньо копринено кадифе. Килимът също бе издържан в светли тонове. Имаше много саксии с цветя и две клетки с пойни птици. Баронеса Щерн нещо плетеше. Беше с очила, леко паднали на носа, и Борис помисли, че именно това е истинският й вид — на кротка домакиня. Тя му действаше успокояващо. Малко по-далеч, към прозореца, седеше Симон Щерн и четеше някаква книга. Тя едва вдигна глава, когато двамата влязоха. Борис се учуди, но не даде израз на това. Той се радваше, че щеше да я види, и смяташе нейното присъствие най-приятния момент в предстоящата вечеря. Затова поведението на Симон го озадачи.

— Нашият скъп гост иска да ви поднесе почитанията си…

Скарлатов целуна ръка на баронесата. После застана пред Симон.

— Е, въпреки всичко дойдохте… — каза тя.

Той се смути.

— По работа и… от любопитство.

— Е, задоволихте ли си любопитството?

— Все още не…

Цялото държание на Симон беше подчертано студено с лек оттенък на насмешка, коренно различно от предишните им срещи. Това неловко положение прекъсна барон Щерн.

— Ние ще се оттеглим с младия човек в Библиотеката. Ще се видим на вечерята…

Дамите не възразиха нищо и двамата се запътиха към вратата. Това беше забележителна библиотека със старинни издания, повечето в кожена подвързия. Всички стени представляваха скрити книжни шкафове, неделима част от декорацията на залата. Пред мраморната камина стояха два фотьойла. Огънят в нея пламтеше. В дъното имаше дълга маса с извити крака, с позлатен свещник на нея и едно кресло в същия стил. Те седнаха пред камината и докато банкерът се намести, изпъшка някак по старчески.

— Е, синко, защо като Ви каня не идвате? Или не искате вече да виждате лукавия банкер, експлоататор и капиталистическо изчадие?…

Това беше отново намек срещу идеите на Скарлатов и той отговори в същия дух.

— Господин барон. Знаете, че съм дошъл по работа. И Вие ще простите на нихилиста, на вагабонтина и нехранимайкото, на блудния син, анархиста, комуниста и социалиста, че бърза да разбере какво известие му носите…

— Вие сте оскърбили, уважаеми господине, един стар човек, едно нежно сърце…

Това баронът каза с такъв скръбен израз и тон, че Борис, който още не бе научил изкуството да се владее, искрено се разсмя и едва успя да спре навреме. Баронът никак не се смути и продължи със същия тон и израз на лицето.

— Да, нежно сърце, което се разкъсва от болка за най-обичното същество — своя син…

— Уважаеми бароне, още на времето приключихме разговора по причините за скъсването между мене и баща ми. Аз се отказах от каквато и да е негова помощ.

— Аз, млади господине, уважавам Вашата независимост. Вие се справихте блестящо сам. Вие сте първенец на курса, гордост на Университета!… Дъщеря ми редовно ме уведомява за успехите Ви. Но, господине, още повече уважавам Вашия баща. Гениален банкер в тежките условия на Балканите и Ориента!… И нас ни свързва трайно приятелство.

— До следващата клопка или самоизяждане?

— Цитатите, с които сте си наблъскали главата от социалистическите брошури, само Ви пречат. Повярвайте ми! След това ще трябва дълго време да употребите, за да се научите да мислите самостоятелно.

— Благодаря. Харесвам се и така.

— Младост, младост!… Някога и аз почнах от нищото… Животът на банкера не е сладък. Той е една постоянна война, в която даже най-близките му не го разбират. Даже собствените му деца!… Но, млади момко, как мислите, че ние се запазваме в този вълчи свят? Задавате ли си този въпрос вие, социалистите?

— Отговорът не е труден, даже да не си социалист — интересът!

— Няма по-силно приятелство и по-трайна, по-безкористна помощ от тази между банкерите! Много повече, отколкото между така обичаните от Вас пролетарии…

Скарлатов рязко и грубо го прекъсна.

— Господин барон, аз дойдох по работа! Вие обещахте, че ще помислите по въпроса, който ме интересува. Едва ли ще бъде удобно да го разискваме на вечеря.

Лицето на Щерн стана изведнъж недоброжелателно.

— Да, помислих. И не съм забравил! Надявах се, че Вие сте се отказали…

— И какво?

— Има един човек… — Баронът бръкна в джоба и извади една визитна картичка. — Тук е името на тоя човек… Адреса му знаят малцина, смея да твърдя, че в Женева може би само аз… Ще Ви чака понеделник осем часа вечерта. Бъдете точен! Но, мили момко, все пак Ви съветвам — не отивайте! Това е Сатана, Луцифер, баща на лъжата!…

Борис прибра визитната картичка, без да я прочете. Учуди го само свирепата характеристика, която даде баронът. В Библиотеката влезе лакеят.

— Граф Конрад Щаренберг — съобщи той.

Изведнъж старият банкер пъргаво скочи от фотьойла. Оправи набързо дрехата си. Лицето му засия в усмивка.

— Простете, млади момко, дойде мой скъп гост… Прекрасен, млад човек! Ще Ви бъде приятно да се запознаете. Нека идем и посрещнем този блестящ, културен джентълмен, потомък на една от най-знаменитите старинни фамилии в Европа! А знаете ли колко е изискан и забавен! Симон много го харесва…

Той излезе с бързи крачки от Библиотеката, следван от Скарлатов. В салона видя да чака, изправен спокойно, един млад мъж с руси коси и тънки мустачки, облечен елегантно като лондонско денди — с фрак, светъл панталон и вратовръзка във весели тонове. Банкерът забърза с късите си крака към него и го прегърна.

— Каква радост, скъпи графе! Каква чест! Най-очакваният гост в тоя дом! Елате да ви заведа при дамите… Симон с нетърпение Ви очаква…

Трапезарията бе огромна с масивна, баварска, дъбова мебел. Бе сервирано изискано. Съдовете бяха сребро, порцелан и кристал, разположени сред цветя и позлатени свещници. Ястията и вината поднасяха лакеите. Барон Щерн бе довел храненето до съвършенството на църковен ритуал. Той обичаше да си похапва. Ядеше с наслада. Седеше начело на масата. Ястията бяха малко тежки за несвикналия стомах на Борис. Една типично немска кухня! Въпреки глада, който изпитваше, той се въздържаше от тия тлъсти гозби, за да не му стане лошо. Затова се задоволяваше с по няколко хапки от всяка, просто от учтивост. Повечето време наблюдаваше и пиеше.

От едната страна на масата седяха баронесата и Скарлатов, а срещу тях Симон и Щаренберг. Графът се грижеше по всички правила на етикецията за дамата си, но тя почти не ядеше и седеше мълчалива и замислена.

През цялото време нито веднъж не погледна към Борис. Баронесата също не пророни нито дума. Затова пък заедно с яденето барон Щерн все повече и повече се развеселяваше. Той разкопча златните копчета на жилетката. Заприлича му на Бакхус от Рубенс. И когато отпи от виното, той заговори с усмивка на Борис:

— Обърнете внимание каква прекрасна двойка са!…

Борис нищо не каза. Стана му неприятно. Симон не помръдна, сякаш не се отнасяше до нея.

— Как личи аристократът във всичко!…

— Повярвайте ми, бароне — каза Конрад Щаренберг, — да си аристократ в днешно време е все едно да бъдеш огромно, породисто куче. Всички казват, че кучето е хубаво, но никой не го ще, защото не може да го изхрани. Накрая то умира от глад. Бих предпочел да съм наследил от дедите си не титли, а повече пари.

— Напразно така мислите! — оживи се Щерн. — Именно титлите са Вашият капитал. Аз съм банкер и знам цената на всичко в тоя свят. Но и ние, Щернови, значим нещо…

Баронът с наивна гордост кимна към Симон.

— Поколения е трябвало да минат, за да създаде такъв изящен екземпляр нашият род!…

Изведнъж Симон рязко заговори:

— Папа, какъв род сме ние! Прадядо Ви е бил равин, а Вие сте почнали като амбулантен търговец!

— Симон, добре знаеш, че сме католици! — намеси се баронесата.

Барон Щерн се засмя. Явно, че нищо не можеше да наруши доброто му настроение.

— Започнах не като амбулантен търговец, а като снабдител на австрийската армия. И не се срамувам от миналото си! Дал съм на двама историци да изработят родословното ми дърво. Пък ако се съединят маслината с кипариса…

Той погледна многозначително Симон и Конрад. После банкерът се обърна към жена си с една неподозирана в него нежност:

— А ти, мутер — рече той на родния си немски език, — нямаш нищо против, че стана баронеса, нали?…

Симон сведе глава. Без да иска, Борис я следеше. Спомни си възторженото й лице със затворени очи, когато танцуваше на бала, опряна на ръцете му… Силно му дожаля за нея. Но Щерн с усмивка вдигна чашата с червено вино.

— Хайде, деца, не се мотайте! Да пием и плюскаме като германци, както е казал татко Лютер!…

Всички пиха, само Симон остана мълчалива.

След вечерята Борис се извини пред домакините, че има работа. За негово учудване графът също си тръгна. Борис запомни погледа на Симон, когато си подаде ръката за сбогуване. Имаше толкова отчаяние в очите й, че му стана страшно за нея. Но не й каза нищо, а и не можеше. Двамата с графа излязоха.

Глава осма

Скарлатов искаше да се отърси от тягостното чувство и навън реши да се осведоми от Щаренберг за личността във визитната картичка. Извади я от джоба и му я подаде. Графът стреснато го погледна.

— Барон Базил Захариас93… — прочете той.

— Познавате ли го?

— Лично не. А Вие?

— Аз също.

Тогава графът набързо разказа това, което знаеше за тази тайнствена личност. Бил прекалено богат. Свързан с най-мощните банкери и концерни в света!… На времето се подвизавал в Ориента и в Турция, където спечелил богатството си и достигнал висши правителствени постове. Произходът му бил неясен. Знаел великолепно всички основни европейски езици плюс гръцки, турски, староеврейски и арабски. Живеел ту в Париж, ту в Лондон, ту в Женева, Виена или Берлин, където имал собствени резиденции. Понякога го виждали на игралната маса и никога не губел. Основното му занятие било продажба на оръжие по цял свят, и то неофициално. Имал собствен търговски флот. Именно поради тази търговия, свързана с войни, въстания и убийства, си спечелил славата на злодей. Всички изпитвали мистичен ужас пред личността му, какъвто хората изпитват пред палача. Не протестирал, когато в печата пишели най-невероятни неща за него, граничещи с легенди. Това, според графа, му било приятно. Да, това бил могъщ и с огромни връзки човек!… Но малко пернат на тема окултизъм, ложи, предсказания и магии…

Скарлатов бе толкова силно заинтригован94 от разказа му, че не усети как Щаренберг свойски го хвана подръка.

— Господин Скарлатов… аз също бих искал да Ви попитам за нещо…

— Моля, графе…

— Какво мислите за Симон Щерн?

Борис неволно се намръщи.

— Разбрах, че я познавате от дете… — бързо добави графът.

— Тя е чувствително, гордо и интелигентно момиче.

— Знам, че не е за мен. Изобщо не съм за семеен живот!… А и тя, доколкото схващам, не питае никакви чувства към мене. Но нямам друг изход. Единственият, изглежда, е в изгоден брак.

— Единственият?

Борис попита механично, но не очакваше реакцията, която последва от страна на Щаренберг. Той заговори страстно, някак припряно. Започна с това, че за него, разбира се, има изход. Той го е проверил! Хиляди пъти е бил близо до успеха, но винаги губел, понеже нямал достатъчно средства, за да проведе системата си докрай. От младини играе на рулетка и ако нещо наистина знае досконално, това са правилата и възможностите на тая игра. И в края на краищата той ще покаже кой е! Нека го смятат за вятърничав аристократ! Но той се отнася към рулетката с цялата сериозност и смята, че да посветиш способностите си в тая област съвсем не е глупаво. Това е повече от най-висша математика… И ето, след два дни той заминава за Монте Карло. Наистина капиталът му е малък, но ако играе внимателно, може би този път ще разбере достойнствата на системата си. Щаренберг извади от джоба на палтото едно измачкано тефтерче. Започна да му обяснява цифрите и начините на залагане. Целият се бе изчервил от възбуждение. После му разказа случаи на големи печалби, а също и за няколко тайнствени играчи. Накрая предложи на Скарлатов да отидат заедно на юг, да обединят капиталите си и проведат на по-широка основа системата му. Тоя път той не се съмняваше ни най-малко в нейния успех!… Тия думи, тази непоколебима увереност, изгарящият стремеж към шанса в хазарта, тази неистовост, стигаща до лудост, дълбоко потресоха Борис. Тоя човек бе разкрил себе си на него, непознатия!… Под тая сдържана аристократична маска бушуваше такава страст, която със силата си неволно предизвикваше уважение. Борис бе от хората, които много се колебаеха, преди да вземат решение. Затова тая всеотдайност на Щаренберг го респектира. Тогава той не знаеше, че по-голямата част от човечеството мисли и се колебае в решенията си като него и само една малка част, само единици, вярваха така силно в себе си, че можеха да увличат останалите хора след своите идеи. Такива бяха императорите, пълководците, великите политически личности, създателите на религии и картоиграчите. Хора, дотолкова убедени в своята правота, която изключваше каквато и да е друга истина, освен тяхната!…

— След два дни тръгвам, господин Скарлатов. Елате! — Не изпускайте щастието си! Предполагам, че и Вие сте зле материално. И на Вас Ви трябват пари.

Да, на Скарлатов му трябваха пари, и то много пари, но възрази:

— Доказано е, че от рулетка не може да се спечели, по-точно печелят собствениците!…

— Не е вярно! Освен всичко друго, това е единствената възможност да бъда самостоятелен и да не завися от хората!…

Това графът изрече така убедено и с такъв наивитет, че Борис истински се замисли за неговото умствено състояние. Разделиха се малко преди моста, но Борис не се прибра в къщи. Той седна на една пейка, изчистена от снега, в Жарден д’Англе. Беше тъмна нощ, но не усещаше студ. Силата и възбудата, която излъчваше Конрад Щаренберг, му се беше предала. Той гледаше пред себе си елхите, отрупани със сняг, но не ги виждаше. Защото в тоя момент си представи рулетката и златото, много злато, което печели с един удар!… Опита се да изхвърли тая мисъл от главата си, мисълта за единствения удар, спасителния удар в живота, който би му дал всичко, от което се нуждаеше. Но не можеше да се отърве от това видение. Борис стана.

— Започвам да полудявам… — каза гласно той.

Още долу, от улицата, видя, че прозорецът на мансардната му стаичка светеше. Завтече се, бързо отключи и влезе. Мадам Ролан усмихнато го посрещна.

— Господин Скарлатов, имате гост… Един много изискан мъж. Шик, с такива хубави маниери!… Простете, че го поканих във Вашата стая… Оля-ля-а-а-а… доста е разхвърляна… Чака Ви. Правих му компания, докато дойдете.

Борис се изкачи на няколко скока и отвори вратата на стаята си. Елегантният мъж, който седеше до бюрото, стана и тракна с токовете, като се поклони.

— Полковник Стоев. Интендант от българската армия.

— Скарлатов, студент. По какъв повод ме търсите?

— Господине, аз от дълги години работя съвместно с Вашия баща. Той е мой патрон! Искам да изразя задоволството и радостта си, че сега се запознавам със Скарлатов-син.

Борис сухо каза:

— Не разбирам връзката.

— Мога ли да седна?

— Моля…

Полковникът седна. Борис също, но така, че разстоянието между двамата да бъде по възможност най-голямото. Стоев беше човек, който внимателно наблюдава събеседника. Веднага разбра, че стъпва на хлъзгава почва с името на стария банкер.

— Поводът, по който идвам, съвсем не е свързан с баща Ви. Господин Скарлатов, идвали ли са при Вас двама македонски революционери?

— Двама терористи?

— Можем да ги наречем и така, ако не действаха от името на най-мощната нелегална политическа организация на Балканския полуостров. Но, за да не губим време, ще пристъпя направо към работата. Въпросните лица са упълномощени да купят оръжие и боеприпаси. Вярвам, че знаете това…

Борис бързо съобрази, че сега е моментът да прекъсне разговора. Но любопитството му бе голямо, затова реши да го проведе докрай, с цел да получи необходимите сведения. Спомни си молбата на Матов, ето защо кимна с глава. Полковникът продължи:

— Отлично! Вие не сте се наели с тази работа и правилно! Предполагам, че подозирате в каква каша бихте се забъркали?…

Борис се ядоса. Този нахален тон направо го вбеси. Сякаш някакъв дух на противоречието започна да го ръководи.

— Обещах да проуча въпроса — отвърна той.

Полковникът млъкна. Беше изненадан.

— Значи така… Приели сте да бъдете съветник? При това положение вярвам, че са Ви уведомили какви стъпки са направени.

Борис нямаше и понятие какво се е правило преди него, но реши да блъфира.

— Господин полковник, в течение съм на всичко. Вие досега се опитвахте по наивен начин да разберете какво смятам да предприема. Естествено е, че няма да Ви кажа нито дума! При това положение считам разговора за приключен, освен ако желаете непременно да издекламирате Вашия монолог.

Полковникът взе една чаша от бюрото. Погледна я. Там нямаше нищо. Но Борис мълчеше.

— Е, добре, господин Скарлатов… Сякаш виждам баща Ви пред себе си… Парите на Организацията са преведени на Запад с посредничеството на Търговска банка Скарлатов и син. Не искайте от мене да Ви кажа къде!

— Банката е Мезон Щерн! Стоев стреснато го погледна.

— Значи и това са Ви съобщили?

— Полковник Стоев, Вие лично какво направихте, за да задоволите искането на Организацията?

— Господине, аз съм офицер от българската армия. Наистина патриотичният ми дълг е да подпомагам нашите братя в Македония. Но ако нещо се случи, плащам аз! Разбирате сега, че можех да бъда страна в сделката само като частно лице. Вземете в съображение, че в случая нямаше да има нужда от нелегален трафик. Оръжието е складирано на самата турско-българска граница. Ако се бяхме споразумели, прехвърлянето му щеше да е детска шега!…

О-хо, си каза Борис. Значи тия преговори имат дълга предистория и чак сега научавам.

— И все пак, господин Стоев, защо не осъществихте сделката?

— Намериха се разни типове, които внушиха на двамата терористи, че оръжието е остаряло и бракувано от българската армия.

— Но щом сте тук, в Швейцария, значи не сте изгубили надежда… Може би печалбата не е за изпускане?

— Печалба за мене няма да има никаква!

— Разбирам. Патриотичен дълг. Но като доверено лице ви питам, как смятате да набавите оръжието? Да го купите откъде?

— Господине, ако не се казвахте Скарлатов, щях да помисля, че имам работа с невежа. Знаете добре, че Шнайдер, Круп и Армстронг не биха продали и патрон на частно лице.

— Това знам! — излъга смело Скарлатов. — Става дума… кои ще бъдат посредниците, тъй като са верига. Интересува ме името на главния посредник.

— Аз няма да отговоря на този въпрос. Не мога да ви отговоря!

— В такъв случай ще дам препоръка на моите довереници да бъдете изключен като един от посредниците в сделката!

Полковникът мълчеше. Той наистина не можеше да каже нищо за трафика на търговията с нелегално оръжие, тъй като собствената му кожа бе по-мила от най-голямата печалба.

— Не правете това, господин Скарлатов. Аз ви предлагам блестяща сделка! Няма да има нито нужда от фабрики, нито от посредници. Вие сте студент. Колкото и да е богат баща ви, едва ли би покрил всичките ваши нужди и желания. Обяснете им, че е невъзможно тук да купят оръжие. Тогава ще бъдат принудени да се върнат на първото ми предложение за оръжието на границата. Ще делим печалбата на две!

— Печалбата ви като посредник?

— Не. Почти цялата сума. Оръжието не ми струва нищо. Господин Скарлатов, нека не се самоизяждаме като българи!…

— Вие знаете по-добре от мене какво значи негодно оръжие за революционери! Една истинска касапница!…

— Годно е! Само е малко остаряло…

В тоя момент една мисъл осени Борис. Тя се яви внезапно като повей от дълбините на съзнанието му, както на артистите се явява внезапно вдъхновението. Той попипа портфейла си във вътрешния джоб и каза:

— Господине. Смятате ли, че вие сте единственият, който може да осъществи тази сделка?

— Не мисля, а твърдя!

— Ами ако ви докажа обратното?

— Тогава ще се откажа от нея.

Скарлатов извади от джоба си портфейла. Там някъде бе оставил визитната картичка. Извади я.

— Господине, прочетете това…

Полковник Стоев стана, отиде при него и прочете визитката. Челото му се изпоти.

— Господине, вие сте самият дявол. Надминахте баща си! Приемете моя… моя поклон!…

Борис се усмихна, когато видя, че Стоев наистина изискано се поклони. Този човек умееше да губи. С това му стана донякъде симпатичен. Съобрази също, че сам едва ли би свършил някаква работа. Полковникът щеше да бъде добра маша.

— Не го приемайте толкова трагично, полковник… Все пак ще ви имаме предвид!…

— Благодаря, господин Скарлатов. Заслужавах си този шамар. Аз ви подцених. Никога втори път няма да сторя тази грешка. Ако съм ви нужен, ще ме намерите в хотел „Екселсиор“. Ще бъда в Женева още една седмица.

Борис стана от бюрото. Офицерът също.

— Имам чест — каза Скарлатов.

Полковникът кимна, искаше да каже нещо, но после се завъртя на токовете и напусна стаята с приведена глава. Борис не го изпрати. Остана до бюрото. Всичко му беше странно и чудно.

— Боже господи, какво правя аз?! — каза той гласно.

Още държеше визитната картичка в ръка. Чак сега я разгледа подробно. На едната й страна имаше златен герб с полумесец, звезди и пирамида. Отдолу се четеше името:

Обърна я. Със старинни черни букви бе написано на френски: „както сянката следва тялото, кармата95 следва нас. Всеки по необходимост трябва да вкуси това, което самият е правил!“

Глава девета

На другия ден Скарлатов се отправи към „Ландолт“. Поговори кратко с Матов. Разправи му докъде е стигнала работата. Следобед с негово съдействие се срещна с двамата терористи в италианската таверна. Там уточниха някои подробности и взе списъка на исканото оръжие. Останалото време до мръкване посвети на себе си. Изкъпа се, избръсна се. Извади една риза и внимателно се облече. Без да иска, се вълнуваше. Отиваше на риск. Не познаваше този мистичен барон. Не знаеше как ще се отнесе към него, ако изобщо благоволи да го приеме…

Навън се беше вече стъмнило. Любопитството му се толкова засили, че набързо си метна пелерината и тичешком излезе на улицата. Гъста мъгла се бе спуснала над Леманското езеро и крайбрежния булевард. Скарлатов се загърна и с бързи крачки тръгна към резиденцията. Чу зад себе си тракането на копита и видя един фиакър. Той го спря. Макар и да не бе далеч, но за тежест реши да отиде с превозно средство. Сега играеше ролята на зрял, солиден мъж, комуто предстои сериозна финансова сделка, и Борис взе напълно да се вживява в нея. Фиакърът се движеше бавно по крайбрежния булевард. Спря пред една странна къща с кули, с причудливи и начупени форми. Имаше вид на миниатюрен рицарски замък и впечатлението се засилваше от падналата мъгла. Оградата бе цялата от дълги стволове на пушки с щикове, каквито са били пушките в наполеоновите войни. Върху колоните край портата стояха два малки бронзови топа, а върху крилата на портата от ковано желязо имаше също два щика с бога на войната Марс.

Борис слезе от фиакъра и се разплати. Къщата бе потънала в мрак. Застана пред желязната порта и натисна бутона на електрическия звънец. Беше точно осем без една минута. Не виждаше никого нито в двора, нито пък къщата даваше някакъв признак на живот. Но след малко от къщата излезе един лакей, облечен в черно, прекоси алеята и отвори желязната порта. После направи знак на Борис да го последва. Запътиха се, без лакеят да проговори. Изкачиха стъпалата пред входа на дома и влязоха. В преддверието Борис съблече пелерината си и я подаде на мълчаливия лакей заедно с цилиндъра и ръкавиците. Тръгнаха по една извита мраморна стълба, която водеше до един коридор с картини. Той свършваше с една голяма врата. Лакеят застана пред нея и широко я отвори. Чу се бавен мъжки глас, доста силен, който отекна като ехо в празната къща.

— Влезте!

Борис прекрачи прага и се намери в една огромна зала. Цареше полумрак. Тежките завеси бяха спуснати. Приличаше на оръжеен музей. Цялата бе в картини от битки и по стените имаше накачено оръжие от римските щитове, гръцките дротици през арбалетите, ятаганите, мускетите, пушките — до съвременните на Скарлатов оръжия. Подът бе постлан с дебели ориенталски килими. В дъното на залата съзря фигура на мъж в черно, в гръб, и озарена от пламъците на камината. Борис не пристъпи, а остана до вратата, която се затвори зад него.

— Барон Захариас? — попита тихо Скарлатов. Мъжът се обърна със скръстени ръце и каза:

— Можете да ме наричате и така, а можете да ме наричате Авадон, Аполион или както ви е угодно, защото аз нямам име, нямам родина, нямам националност. Не принадлежа към никоя религия или, по-точно, изповядвам всяка религия.

Очите на Скарлатов свикнаха с полумрака. Сега той разгледа барон Захариас. Беше нисък на ръст, слаб, с черни мустаци, завити нагоре. Но това, което поразяваше, бе неговото облекло. Носеше черен фрак, черна риза с проблясващи черни диамантени копчета, черна вратовръзка и панталони. Черни камъни на копчетата за ръкавели и черен диамант на вратовръзката. Инстинктивно го нарече в себе си черния принц. Лицето на мъжа нямаше мимика. То бе масковидно, изсушено като мумия и това впечатление се подсилваше от голия му череп. Беше възрастен и все пак не можеше да се определят точно годините му. В бледата светлина лицето му в своята безжизненост всяваше страх. Мъжът продължи с глас, който отекваше в залата.

— Аз очаквах да дойдете… Вие също не сте този, за когото се смятате. Един ден ще разберете кой сте всъщност и към кои принадлежите. Сега е още рано… Още дълги години ще търсите своето име, своето истинско „аз“ и може да го намерите, а може и да не го намерите в сегашния си живот… Но аз знам кой сте!…

В първия миг всичко беше толкова неочаквано и странно, че Борис се стресна. Но скоро се взе в ръце.

— Тогава може би знаете, че идвам за сделка.

— Сделка? Тя ще бъде уредена от моите подчинени. Жалка сделка, нищожна!…

Борис и не попита дали говорят за една и съща работа. Чак сега той се приближи и остави на масичката до камината списъка на оръжието.

— Благодаря ви…

Двамата продължиха да стоят прави около огъня.

— Вие мислите сериозно, че няколко хиляди франка значат нещо за мене? Аз ви повиках с мисълта си, за да ме изслушате!… Ние, избраниците, движим човешката история, ние я правим. Какво са Наполеон, Александър Цезар… Наши подчинени, които ние караме да изпълнят волята ни. Ето аз продавам оръжие на някакви жалки терористи. Те вършат своето дело и се сблъскват със слугите на турската империя. Но това, че се бият с модерно оръжие от мен, принуждава цялата турска армия да се превъоръжи, да закупува най-ново оръжие в огромно количество!… И щом то е налице, има и хора, които да го носят, а то никога не мълчи. Само̀ почва да стреля. И ето, отново ходът на световната история забързва, отново кръв и смърт, и след кратка почивка — нисшите същества, направлявани от нас, се вкопчват в битка на живот и смърт помежду си. И пак ние продаваме оръжие!… Явяват се нови пълководци, а нашите имена никой не знае! Никой не предполага, че ние, именно ние, сме принцовете на тоя свят! Вярно е, че ние събираме златото. То е символ на нашата мощ, но истинската ни мощ е в това, че сме избрани да ръководим света, а само ние знаем къде той отива и докога ще съществува!…

Борис го слушаше учуден, но не смутен. Той е побъркан, реши изведнъж в себе си.

— Бароне, преди няколко години в Берн умря един човек. Беше професор и завърши като луд. Той също смяташе, че светът се състои от няколко избраника, а останалото човечество е техен тор.

— Да, Ницше!… Той изрази някои наши идеи, но съвсем не беше от нашите, тъй като не проумя силата на златото. Идея без злато е като кораб без океан! Един друг, евреинът Маркс, проумя силата на златото и обясни света чрез парите. Но също невярно, защото не разбра неизменната, неподатливата на промени същност на човека. Не разбра древната истина, че това създание в зло е заченато и е осъдено да не разбира резултатите от своята дейност. Той мислеше, че като открие законите на парите, ще открие законите на човешката история. Той не прозря, че съдбата на човечеството е предопределена още преди създаването му и тая съдба никой не я знае. Знаят я може би малцина, знаем я ние!…

Изведнъж без никаква връзка Борис си спомни скулптурата на дявола в един от ъглите на тясната тераса, обкръжаваща Нотр-дам в Париж. На времето му бе направила силно впечатление. Дяволът бе замислен и подпрял с двата си юмрука лицето, гледаше надолу великия град… тогава се запита какво мисли тази скулптура, а сетне реши, че нищо не мисли и само наблюдава суетата на тоя свят, уморен от всичко. Дяволът се взираше в града, където всичко бе пропито от съблазънта на хазарта, парите, на внезапното забогатяване и разврата. Сякаш човечеството, въпреки хилядите години, не се бе променило и чакаше, както в първия ден, чудото, и вярваше в него много повече, отколкото в прогреса и великите открития…

Мъжът взе от масичката зад него голяма златна табла. Върху таблата имаше покривка от тъмно кадифе, а върху кадифето блестеше едър, златен пръстен.

— Приближете се, млади човече… — каза той. Борис се подчини. Сега можеше да разгледа добре пръстена. В средата му чрез малки диаманти се очертаваше пирамида, а отстрани бяха изгравирани цифри и древни семитски букви, чийто смисъл не можеше да схване.

— Това е тайна… — каза мъжът. — Това е името на принца на тоя свят. Числото му е 666! Който го открие, ще бъде безсмъртен и ще владее земята!… Вземете го! Където и да го покажете, вратите ще бъдат отворени за вас. От тоя ден вие ще имате помощта и подкрепата на хората като мен. Сега вие сте един от НАШИТЕ!

— А пирамидата какво изразява?

— Тя изразява, че вселената в неспирните си кръговрати се връща отново към своята стабилност — до новия кръговрат. А символ на стабилност е пирамидата.

Борис вдигна пръстена и го погледна съвсем отблизо, а после го прибра в джоба си. Неволно хвърли поглед към ръката на барона и забеляза, че носи същия пръстен.

— А ако решите един ден да работите при мен, тогава ще можете да проникнете в неизречените тайни — каза мъжът.

Борис се поклони и бавно излезе. Пред вратата го чакаше мълчаливият лакей, който го придружи до желязната двукрила порта на двора.

Най-сетне Борис се намери навън и се спря на тротоара. Той избърса потта от челото си. Черният принц му направи неотразимо впечатление със своите мисли и поведение. Сега той ги свърза с ритуалите и аксесоара на масонските ложи, за чието могъщество често пишеха швейцарските вестници. Борис напипа в джоба си пръстена и го измъкна. Той блясна в ръката му под бледата светлина на уличния фенер. И все пак здравият разум в него лека-полека надделя. Той изправи глава, усмихна се и тръгна по тихата улица.

А там, в странната къща като рицарски замък, мъжът в черно бе открехнал пердето и го наблюдаваше през прозореца. Когато Борис отмина, пердето бавно се спусна…

Глава десета

Следващите дни минаха като неприятен кошмар. Сделката с оръжието се уреждаше с невероятна бързина. На два пъти трябваше да ходи при Щерн и да подписва разни разписки. Неприятно му беше, че полковник Стоев присъстваше на всичко това. В крайна сметка той не бе пренебрегнат и сега с нетърпение чакаше Скарлатов да свърши своята формална работа и да се заеме той със своята част. Промяната в него бе забележителна. Носеше нови дрехи, златен часовник с верижка и три пръстена с едри камъни на ръката. Един ден мина край Скарлатов на булеварда във фиакър. Този мъж добре се забавляваше. Дали бе получил своя дял или предварително харчеше парите, които се надяваше да вземе?… Както разбра Скарлатов от документите, поръчката далеч надхвърляше наличната сума в Мезон Щерн. Не се съмняваше, че барон Захариас е този, който я е осъществил. Когато подписа и последния документ, двамата със Стоев излязоха от Банката. Нито грош вече не остана от капитала на Организацията. Стоев го попита:

— Простете, господин Скарлатов, бих ли могъл да Ви задам един нескромен въпрос?

— Моля?

— На колко възлиза Вашият процент?

В първия момент Борис не можа да разбере добре въпроса. Трябваше му малко време. Когато разбра, целият се изчерви от гняв, но се сдържа. Любопитството в него бе много силно. Наслуки, след кратко разсъждение, каза:

— Десет.

— Не е лошо. Но аз Ви питам за процента от барон Захариас…

— А защо не ме питате на колко възлизат капиталите ми?

— Знам, че е тайна, но аз се интересувах с друга цел… Ако действахме заедно, щяхме да измъкнем повече! Не съм самомнителен, но имам по-голям опит от Вас.

— Щом имате толкова опит, кажете какъв е процентът на барон Захариас.

— Никакъв. Погледнато формално, той е на загуба. Но за него това е една отлична сделка. Представете си, господин Скарлатов, той вече афишира в австрийската преса продажбата на оръжието. Искате ли да Ви дам вестника?… И реакцията от турска страна не закъсня! В момента се водят преговори с Турция за доставки на пушки система „Маузер“, с които ще се превъоръжи аскерът. И в центъра на тази сделка е Баронът. Сега разбрахте ли, че печалбата му не може да се изчисли с проценти. Да, господин Скарлатов, той е от принцовете на този свят!… Къде ние двамата ще се сравняваме с него!

— Ние двамата с Вас нямаме нищо общо помежду си! — каза сухо Скарлатов.

— А аз оставам с отлични впечатления от Вас. Приемете моите дълбоки почитания!…

Без да отговори, Скарлатов се извърна и тръгна по булеварда. Чак сега почувства колко се е омърсил. В цялата тая история бе изявил себе си като безхарактерен и безпринципен човек!… А имаше ли друг изход? Да, отговори другият Скарлатов, изходът на честните хора, на идеалистите, които никога не правят компромис с убежденията и съвестта си!… Досега той не подозираше подобна проява в себе си, но тя бе факт и той не си правеше илюзии, че е нещо временно. Вероятно е нещо вродено, си помисли Борис. Той се боеше, че отново в труден момент тази безпринципност ще се покаже. Просто нося бремето на наследствеността, си каза той. В ония времена на Ибсен много неща се обясняваха с наследствеността, както малко по-късно щеше да дойде модата на Фройд. Но Борис беше млад и не знаеше, че компромисът със съвестта не се случва само при него или където и да било по света. А е във всекидневния живот, във всекидневните решения, които човек взима. Защото компромисът е отражение в човешкото съзнание на реално съществуващата случайност в битието. Той е заложен в невъзможността да предвидиш всички обстоятелства. Но Борис дълбоко вярваше в човешкия разум, в неговите неизмерими простори и затова тая слабост го унижаваше, противоречеше на всичко, каквото той бе изградил в себе си, и на всичко, каквото искаше да бъде!… И той реши никому да не разказва преживяното. Утешаваше се, че с времето всичко ще улегне, и този болезнен, срамен спомен щеше да изчезне. По-нататък ще може с други очи да го погледне, тогава, когато целта ще е вече оправдала средствата. Защото все пак той се бе намесил в играта, за да помогне на революцията, на свободата на един народ!… Но дали тази цел наистина оправдаваше средствата, с които се постигаше?… Трябваше ли в едно идеално дело да се намесват хора с нечисти ръце като Стоев, като Захариас, като Щерн, а не на последно място и като него самия?… И така, младият Борис се сблъска за пръв път с противоречието, че целта оправдава средствата, и щеше да се сблъсква през целия си съзнателен живот, да приема или отхвърля тази толкова човешка и затова толкова мъчителна дилема, еднакво убеден и неубеден в различните периоди от съществованието си до смъртта. Но сега, докато крачеше по булеварда и разсъждаваше, без да забелязва нищо наоколо, реши никога, за нищо на тоя свят да не оставя компромисът да ръководи волята му!

Ето защо следващите дни Борис напълно се изолира. Не отиваше в „Ландолт“. Не се срещаше с Матов. С Брезов се виждаха в Университета. Той с нищо не му даде да разбере, че знае за участието му в сделката, и да го упрекне. Беше отслабнал, блед, явно парите съвсем не му стигаха, и Брезов — този весел, силен атлет, започна да прилича на монах. Двамата решиха да вземат колкото се може изпити през тази сесия, а в лятната да приключат със следването и само в краен случай да продължат до есента. Това беше смел и амбициозен план. Двамата не се съмняваха в силите и възможностите си. Тази устременост и простота на поставената цел действаше ободрително на Скарлатов. Той се зае упорито да чете. Осъмваше над учебниците си. Съвсем внезапно, на няколко пъти, изпъкна в съзнанието му лицето на Симон — възторжено на бала, насмешливо от последната им среща. Но той не се опитваше да го задържи, защото смяташе, че нищо не трябва да го отклонява от целта. Дори веднъж я зърна в гръб по коридора на факултета и в първия си порив искаше да я настигне, но се въздържа. Цялото си време той прекарваше в Университета, Библиотеката и у дома. Външно съвсем се занемари. Ядеше каквото му падне. А зимата беше студена. Вечер навличаше всички топли дрехи, намяташе се с одеялото и четеше в мансардата до съмване. Избягваше българите в Университета. Все му се струваше, че знаят за падението му. Най-много му липсваше Матов, но срамът му бе по-голям и Борис направи всичко възможно да не се срещне с него. В дълбочината на душата си го считаше за Съблазнителя, за този, който го подведе, въпреки че чувствата му на обич към него не се измениха, а напротив, тази наложена раздяла сякаш ги засили.

В началото на декември, когато веднъж излезе от Библиотеката и вън бе вече тъмно, купи от близката будка някакъв вечерен вестник. Там, на първа страница, видя портрета на двамата македонски терористи и още един непознат. Под уличната лампа прочете сравнително краткото съобщение, но с обширен коментар. Пишеше, че трима терористи направили атентат, като вдигнали във въздуха цяла влакова композиция в отсечката между гара Кара-Суле и Солун. Влакът бил военен. Броят на загиналите бил сравнително малък, но всички били войници и офицери. Единият терорист загинал по време на експлозията, другият бил убит два дни по-късно при престрелка. Третият, тежко ранен, бил публично обесен на площада във Воден. А в коментара към събитието европейският печат го представяше по традиционния начин като углавно престъпление на поредната разбойническа банда — както в повечето случаи осветляваше трагедията на Македония. Така вестниците създадоха картина на това революционно движение, която малко се отличаваше от тая на сицилианската мафия. Борис бе обхванат от неудържим гняв. Просто се задушаваше и без да мисли, тръгна към „Ландолт“.

А там отдавна бе почнало траурно събрание в памет на загиналите. Борис застана до входа и никой не го забеляза. Събранието водеше Бижев. Откакто бе дошъл в Женева, покрай кореспондентската си работа, той разгърна и голяма дейност по македонския въпрос. Издаваше малък бюлетин на френски, пишеше понякога в швейцарския печат, тъй като владееше езика до съвършенство. А напоследък се заговори за задгранично представителство на македонската организация и вероятно неин резидент щеше да бъде Бижев. Върху тази Македония барем деветдесет на сто от българските политици си изградиха кариерата, помисли Борис.

В момента Бижев казваше обикновените и вече толкова изтъркани думи за жертвата пред олтара на Отечеството… Те безсмислено се лееха от устата му, но още преди да приключи речта си, от дъното на залата се чу мощният баритон на Матов. Той беше станал зад масата с кръвясали очи, брадясал, и този път — наистина пиян.

— Тишина, дявол да ви вземе!… — изрева Матов. Всички онемяха.

— Станете на крака и млъкнете поне за минута! Убити са хора! Хора, които доскоро бяха между нас и ние ги познавахме. Убити са мъченици! Спрете да лаете и им отдайте поклон! Защото не умряха под юрганите си, а умряха за свободата, каквато и да е тя!…

Така в пияно състояние той направи скандала в „Ландолт“, за който после дълго време говореше цялата българска колония. Скарлатов си тръгна, без да дочака края. Беше отвратен от всичко.

Една вечер, към средата на декември, Борис излизаше от семинар. Във фоайето към изхода видя Матов, който разговаряше с Жан портиера. Поздрави го и се спря, тъй като не искаше Жан да разбере, че помежду им е настъпило охлаждане. Освен това го обзе привичното му любопитство, породено този път от странното облекло на приятеля му — груби ботуши с подковани подметки и една полушубка от дебело черно сукно, каквато носеха норвежките моряци. На главата си бе сложил кожен каскет. Матов сърдечно поздрави Борис с ведра и добра усмивка на лицето, сякаш искаше да му каже: „Ти нямаш право да ми се сърдиш, аз не съм те насилил…“. Този човек умееше при нужда да прояви старото си аристократично възпитание и по този начин да обезоръжи събеседника си. Матов хвана Борис под ръка и двамата излязоха.

— Искаш ли да се поразходим и поговорим?

— Тоя път може би ще ми предложиш да подпалим Цариград. Най-сетне да осъществим мечтата на хъшовете!

Матов искрено се засмя на висок глас. Двамата закрачиха и след като пресякоха моста, тръгнаха към кейовете. Вятърът не духаше, небето бе чисто и безоблачно, можеше да се различи всяка звезда, но студът се бе усилил и пронизваше телата им.

В „Петте бора“ цареше топлина и спокойствие. Имаше още няколко посетители, които пиеха виното си, без да нарушават тишината.

— Кирш, двоен! — поръча Матов.

— Грапа — каза Борис.

Когато изпи първата голяма глътка, почувства острия вкус на напитката и след миг топлина се разля по цялото му тяло. Отпи още веднъж, като с това преполови чашата. След толкова дни на глад и безсъние той се отпусна душевно и почувства някаква радост. Матов усмихнат го наблюдаваше.

— Мислиш ли, че алкохолът е нещо лошо? — неочаквано попита Борис.

— Съвсем не! Пиенето е най-великият успокоител, който човечеството е открило. Помисли си как би се чувствал един работник след дванайсет часа скотски труд, ако вечер не изпиеше една чаша?! Именно тя го прави да се почувства човек. Според мене алкохолът е дар на човечеството, един мистичен дар, както е огънят и хлябът.

— Но твоят любим Толстой е въздържател… — усмихна се Борис.

— Той би разбрал какво искам да кажа. А как мечтая да го видя!… Готов съм, Борисе, пеша да тръгна, бос посред зима до Ясна Поляна!… Човечеството никога не може да оцени своите гении приживе! А Толстой е не само гениален писател. Той е последната уникална проява на човешката цивилизация за деветнайсти и двайсти век! И аз ще го видя! Непременно ще отида при него! Трябва да го видя! Може да не ме приеме… Но ей така, отдалеч да ме благослови, че и аз като него, въпреки злото, което се умножава, вярвам в бъдещото човешко единение!

Сега Матов на свой ред вдигна чашата си и отпи много глътки от своя любим кирш.

— Ама ти май наистина заминаваш?

— Да, Борисе, но не за Русия.

— А къде, ако не е тайна?

— В България, а оттам може би ще трябва да премина нелегално границата за Македония.

— Ново въстание?

— Не. Битката между отделните крила на Организацията е дошла до братоубийство. Аз съм длъжен да бъда там!…

Двамата помълчаха.

— Ще ме изпратиш ли до гарата? — попита Матов.

— Да.

Борис разбра, че Матов сигурно бе дошъл в Университета не случайно, а само заради него, за да се сбогуват като приятели… Но ако Борис не бе пожелал да се спре, нямаше да го покани да тръгнат на разходка. Матов стана и отиде в кухнята на италианците. Излезе оттам с пътнически кожен сак в ръка. Двамата напуснаха таверната.

Гарата на Женева беше тиха. С този последен влак пътуваха малко пътници, а и те вече се бяха настанили в топлите купета. Двамата приятели самотно се разхождаха по перона. Матов дръпна ръката на Борис и заговори развълнувано.

— Не съм ти разказвал нищо за моя интимен живот… Ненавиждам това и доколкото съм могъл, съм държал в тайна личните си работи.

— Аз не любопитствам.

— Имам жена и две малки деца. Оставил съм ги с много малко пари.

— Ще имам грижата.

— Милостиня от никого не търся!

Матов му подаде един малък пакет, който измъкна от черната си сукнена полушубка, и откачи джобния си часовник заедно с верижката.

Не исках да усложнявам раздялата си в къщи и затова реших да помоля тебе… Това са няколко скъпоценности от майка ми и часовникът… Продай ги и занеси парите на жена ми.

— Бъди спокоен!

— Освен това съм се договорил с Бижев за издаването на последните ми разкази. Иди при него — може би вече е дошъл хонорар от България…

— Добре. И все пак не ми е ясно, защо тръгваш?

— Ние не винаги правим това, което мислим… — отвърна Матов. — Странно същество е човекът и може би това е интересното в живота, че се изненадваме от себе си!…

Глава единадесета

Коледните празници наближаваха. Тая зима валя много сняг. Всичко наоколо бе побеляло. Цареше весело оживление. Улиците и магазините на Женева бяха изпълнени с хора, които радостни купуваха подаръци и се готвеха за празниците. По улиците се появиха и шейни с весели звънчета. Но всичко това не правеше впечатление на Борис Скарлатов. Той продължаваше да се готви упорито за изпитите. Една сутрин, когато се занимаваше в малката аудитория за семинара по политическа икономия, влезе Жан и тихо му прошепна:

— Господин Скарлатов, вън Ви чака… — той се смути и запъна, а после добави — една Ваша колежка…

— След половин час свършвам.

— Тя настоява да й се обадите сега.

Скарлатов се зачуди кой може да го търси. Излезе в тясната пътека между банките и последва Жан. Той не очакваше, че колежката е Симон Щерн. Намръщи се.

— Какво има, Симон?

— Борис, трябва да поговоря на всяка цена с Вас. Не исках да Ви безпокоя, но нямам друг изход. Търсих Ви у дома.

— У дома?

— Там, където живеете. Мадам Ролан е много симпатична.

— Вие сте били в квартирата ми?!

— Но какво лошо има? — каза тя с треперещ глас.

Той я погледна внимателно и като че чак сега я видя. Беше облечена в пелерината от кадифе с белите кожички покрая. Качулката обкръжаваше миловидното й лице, което видимо бе отслабнало. Имаше много измъчен вид. Стори му се съвсем малка, беззащитна и плаха. Очите й бяха насълзени. Нямаше и помен от надменното, дори презрително отношение на Симон към него при последното му посещение у тях. Изведнъж му стана мъчно за нея. Усети как сърцето му се сви.

— Добре, Симон, ще поговорим. Но не тук, нито в квартирата ми.

Тя като че се поколеба, а после каза:

— Още по-добре. Елате тогава в сладкарницата на рю „Монблан“ до големия магазин, знаете я, нали?

Той, разбира се, знаеше тази сладкарница, където се събираше женският хайлайф на Женева. Бе известна като дамска сладкарница. Никога не бе стъпвал там. След като размисли, прецени, че наистина така е по-добре, отколкото да ходят по студа и разговарят по улиците. Разбраха се да го чака там. Симон бързо си отиде. Какво наистина ставаше с това момиче? Той все пак не можеше да си представи, че дъщерята на банкера Щерн бе способна да преживее нещо, което да я направи толкова нещастна!… Но промяната бе очевидна! Така, лутайки се в догадки, той се запъти към уреченото място. Точно след един час влезе в сладкарницата. Портиерът го погледна изненадано и строго. Тук не бяха свикнали да посрещат мъже, но понеже нямаше явна забрана, принуден бе да приеме пелерината му. Освен това младият човек съвсем не правеше лошо впечатление. Борис попита:

— Госпожица Щерн тука ли е?

— Вие господин Скарлатов ли сте?

— Да.

— Госпожицата всеки момент ще дойде. Помоли да я почакате!…

Когато Борис влезе в това изискано заведение с дебели килими, тежки завеси, много цветя и всякакви декоративни дървета, всички жени по масите се извърнаха и го изгледаха с неприкрито учудване. В края на краищата това бе тяхна територия… Той също огледа сладкарницата, но без да обръща внимание на никого. В ъгъла имаше няколко палми в бурета и разни декоративни храсти. Особено интересна бе една от стените, преградена с тънка мрежа, и зад мрежата, множество пойни птици, които чуруликаха и прехвръкваха. Той избра място до една завеса в дъното. На съседната маса се бяха разположили три жени на средна възраст, които тихо, но оживено бъбреха и от време на време хвърляха погледи към Скарлатов. Явно, темата на разговора бе той. Скоро дойде една келнерка, облечена в тиролски дрехи с боне на главата.

— Какво ще поръча господинът?

— Зависи какво имате.

— Изберете си по листа.

Той погледна листа и бързо схвана, че няма почти нищо, което би могъл да вземе.

— Тортите са току-що приготвени от нашата кухня — осведоми го келнерката.

— Какво имате за пиене?

— Плодови сокове, топло какао, чай, кафе…

— Питам за алкохол.

— Ликьор Кюрасо, прекрасен планински ликьор от малини…

— Друго?

Момичето отрицателно поклати глава. Съседките му млъкнаха и слушаха с интерес разговора.

— Имаме „Курвоазие“ — добави момичето, — но го даваме с чай.

— Напълнете ми тогава една водна чаша с коняк без чай!

Келнерката стоеше и чакаше.

— Това е всичко! — каза той.

Момичето се отдалечи. След малко се върна, като носеше на поднос поръчката му.

— Донесете и минерална вода, лимон и захар. Не знаете ли да сервирате коняк?

— Даваме го с чая… — повтори келнерката.

Той не я дочака и веднага отпи няколко големи глътки. Когато запали цигара, една жена от съседната маса високо каза:

— Господине, тук не се пуши.

— Надявах се, че не съм попаднал в черква… — отвърна кисело той, но загаси цигарата.

Дамите започнаха нещо усилено да си шепнат. Скарлатов извади джобния си часовник и го погледна. Симон закъсняваше. Сега наля минерална вода в чашата и отново я надигна, като въздъхна. Бе решил да почака още малко. Лека-полека се унесе в своите мисли. Не сбърка ли, като се съгласи на среща със Симон?… И без това не му стигаше време за четене… Изведнъж се сепна, защото постоянният монотонен шум от говора на жените бе спрял. Чуваха се само птичките зад мрежата. Учуден, той вдигна поглед. На входа бе застанала Симон — трогателна в своята плахост, наивност и красота. Русите й къдрави коси излизаха изпод качулката и падаха на челото й. Тя бе цялата задъхана и зачервена. Но това, което направи впечатление, бе тъмновиненият кожен, елегантен куфар, доста голям, вероятно мъжки, с инициалите и герба на Мезон Щерн. Тежестта му прегъваше крехкото й тяло. Изведнъж всички в сладкарницата в надпревара почнаха да говорят и гледат Симон. Тя прекоси залата. Скарлатов стана от масата. Той бе изумен. Тръгна срещу нея, взе куфара и я отведе на своята маса. И той се изпоти и изчерви от смущение. Остави тъмно винения куфар до масата и почака Симон да седне. Тя разкопча златната катарама на пелерината и се настани удобно в креслото. Скарлатов седна срещу нея. Тя си подпря главичката с две ръце и го погледна право в очите — така внимателно, сякаш за първи път го виждаше. Сега той забеляза, че си бе сложила обици с два големи скъпоценни камъка. Ръцете й също бяха обсипани с гривни и пръстени. Това съвсем го удиви. Никога не я бе виждал да носи украшения.

— Симон, какво правите всъщност? — тихо попита Скарлатов.

— Това, което трябваше да направя!

— Но сега всички разбраха! Само не знам защо избрахте мен за тази пантомима! Тук са клюкарките на цяла Женева…

— На това и разчитах! Целият курник е налице. Връщане назад няма!

— Симон, сега излезте, докато се разплатя, и ми оставете багажа. След малко ще бъда на улицата… Накичили сте се като коледна елха!…

— Тук е толкова уютно, а аз съм така уморена… Това са бижутата от баба ми. Ще ми потрябват. Какво пиете?

— Не е важно! Искате ли нещо?

— Да, това, което пиете… И бъдете учтив, моля Ви… Казах Ви, че днешният ден ме съсипа.

Той се огледа за чаша. Но такава нямаше. Симон взе неговата и спокойно изпи остатъка от коняка. Малко се закашля и направи гримаса, но после се засмя. Жените на съседната маса отново млъкнаха.

— Обожавам коняк! — обяви Симон.

— Не е време да показвате пиянските си дарби!

— Поръчайте още, моля Ви…

— Това беше последният коняк на заведението.

— Добре — въздъхна тя. — Тогава да се махаме оттук…

— Наистина ли искате?

— Разбира се! Това е най-противната сладкарница в цяла Европа. Любимото заведение на мама!…

Дойде келнерката. Скарлатов хвърли една банкнота. Тя беше учудена от големия бакшиш и бръкна в джоба на престилката, за да върне рестото. Но той й направи отрицателен жест.

— Бог да Ви благослови, господине… — рече объркано момичето.

Скарлатов вдигна тъмновинения кожен куфар и тръгна след Симон. Внезапно куфарът се отвори и на килима почнаха да падат всевъзможни женски принадлежности. Объркан, той се опитваше да задържи вещите. Любопитството на околните стигна най-високия си градус. Някои от жените даже се надигнаха, за да видят какво се е случило. Ядоса се, че Симон не си мръдна пръста да му помогне, и тръгна към изхода. Най-сетне събра багажа, затвори куфара и с наведена глава, целият плувнал в пот, излезе от сладкарницата. На улицата вече го чакаше Симон с радостна усмивка.

— Боже Господи! Да бях искала, по-добре не можеше да стане!

Борис все още въздържаше гнева си и като остави тъмновинения куфар на тротоара, сериозно попита:

— Сега какво смятате да правите?

— Нищо. Просто идвам с Вас!

— Но това е глупост! — викна Борис. — Невъзможно! Помислете!

— Омръзна ми вече да мисля! — викна и Симон.

— Симон, бъдете разумна!

— Слушайте, Бо̀рис, ако се опитате да ме изгоните, ще вдигна цялата улица наопаки. Ще почна да крещя и да хапя…

Няколко минувачи се спряха и гледаха разправията, като хвърляха коси погледи към Скарлатов. Той съвсем се обърка. Сега забеляза Радков и Стоянов, които идваха право към тях. „Ландолт“ бе близо до сладкарницата. В същото време се зададе файтон. Борис веднага го спря.

— Тръгвай, чуваш ли! — каза той грубо на Симон и вдигна куфара. Със свободната си ръка хвана нейната ръка и забърза напред, като почти я влачеше. Симон се задъха.

— Бо̀рис, спрете, моля Ви… Уморих се…

— Вървете, дявол да го вземе и багажа, и…

— И какво още? — все пак попита тя.

Скарлатов не отговори и почти насила я натика във файтона.

Когато заизкачваха скърцащите стълби на мансардата, той се стараеше да стъпва тихо и направи знак на Симон. Най-неочаквано тя се засмя. Хазайката явно я нямаше. Влязоха в стаичката му и той тръшна тъмновинения кожен куфар на земята. Симон въздъхна и го погледна.

— Сега ще останете тук! Няма да вдигате никакъв шум! Аз ще изляза и бързо ще се върна…

— Бо̀рис, не ме оставяйте сама, моля Ви… — протегна ръце Симон.

— Престанете да хленчите! Ще гледам нещо да уредя. Връщам се скоро и тишина, по дяволите!…

Той с яд тръшна вратата след себе си.

В следобедните часове целият състав на кафене „Ландолт“ бе на лице. Скарлатов влезе. Получи се същият феномен, както в сладкарницата — всички спряха да говорят. Той видя лицата на Радков и Стоянов. Потърси с поглед Брезов, но никъде не го откри. Запъти се към Бижев в ъгъла на заведението.

— Да си видял Брезов?

— Не се е мяркал от месец…

— Преместил ли се е вече в нова квартира?

— Нямам понятие. Но какво става с теб?

Скарлатов нищо не отговори и се готвеше да тръгне, когато чу реплика зад себе си:

— Парите отиват при пари!…

Бе гласът на Радков.

— Така е… — отговори Стоянов. — На някои лудо им върви… кой на комар… кой на жени…

Борис още не можеше да разбере, но му стана ясно, когато едно младо студентче с присъщата си простотия отиде при него и искрено му рече:

— Хайде, хаирлия да е, бай Борисе! Хем богата, хем хубава!… Нищо, че ти е пристанала. Ще поритат, па накрая ще се съгласят. Голям дявол си!

Скарлатов го хвана за реверите.

— Слушай! — викна той настръхнал. — Ти скоро бой ял ли си?

— Какво лошо рекох, бай Борисе? Всички разправят… Па и ние, българите, не сме кои да е!

— Идиот!

Скарлатов тръгна. Срещна за миг погледите на Радков и Стоянов. Те се усмихнаха. На тротоара, без да иска спря и си хвана челото с длан.

Намери Брезов късно следобед на стария му адрес. Той продължаваше да живее в една от бараките на „Спорт-палас“. Ирландецът го бе оставил, въпреки че Брезов не му бе вече помощник. Спортистите се поддържат все пак… си помисли Борис. Завари го в една стаичка, цялата облепена с афиши за боксови състезания. Обстановката беше бедна, много по-бедна от тая на Скарлатов. Брезов бе навлякъл всички дрехи и отгоре хавлията, привързана с шнур. Отопление нямаше, но видът му бе бодър и весел. Той сърдечно посрещна Борис. Настани го на единствения стол и запали спиртника да направи чай. Извади изпод кревата бутилка ром и наля в чая солидна доза. Напитката го стопли. Брезов му подейства успокояващо. Борис му разказа всичко, каквото се бе случило. Накрая попита за мнението му.

— Нищо — каза Брезов.

— Но ти разбираш ли в какво положение съм изпаднал?!

— Най-нормално. Не виждам какво те тревожи.

— А ти как би постъпил?!

— Бих я оставил да прави каквото си ще. Ако иска, може да остане да живее и при мадам Ролан. Не предполагах, че е толкова смело момиче, браво!…

— Но аз нямам намерение да се женя!… Аз… аз с нищо не съм виновен. Защо трябваше именно при мене да дойде?!

— Защото ти беше единственият мъж, когото тя познаваше. Не си ли забелязал, че любов, женитби стават между съседи, между младежи и девойки, който живеят в една махала?

— Женева не е България!

— Не е по-различно. По-интересното е защо е така. Не си ли се питал?

— Не!

— Защото в избора човек се спира върху най-близките предмети и хора. Хората са милиони, а изборът е ограничен. Ти посещаваше на времето Щернови. Тя бе още наивно момиче, почти дете. Щернови живеят изолирано от околните, от съседите… Тя няма приятели, приятелки… И насочва вниманието си върху теб. Това е толкова естествено…

— Аз нищо не съм забелязал.

— Странно. Матов и аз забелязахме, мислехме, че знаеш, и че и ти не си безразличен…

— Аз?! Но аз я избягвах!

— Анджък де… — усмихна се Брезов.

— Какво искаш да кажеш?

— Рано или късно, Борисе, това щеше да се случи между вас, но още не си узрял да го признаеш пред себе си.

— Защо така мислиш?

— Не мисля, а знам. Ако всичко бе станало постепенно, с течение на времето, ако ти сам стигнеше до откритието, че си се влюбил, щеше да поемеш инициативата в свои ръце…

— Едва ли!

— … Но тя те изпревари — продължи Брезов, — защото обстоятелствата са я принудили. И сега твоята мъжка Скарлатова гордост се бунтува.

— Излиза, че аз съм виновен! — сърдито каза Борис. Брезов се засмя.

— Не бих казал, но смятам, че носиш известна отговорност. Пък и защо приемаш всичко това трагично? Вземи и човешката страна на въпроса… Момичето се съпротивява, не иска да живее така, както е живяла. Грях ли ще е да й помогнеш и натриеш мутрата на барона и на такива като него?

— А ти би ли й помогнал?

— Аз имам момиче, което ме чака в България. Познаваме се от деца. Родителите ни също. Те са социалисти. Тя вече работи в младежкото движение. И все пак бих помогнал на Симон. Впрочем във вестниците четох, че била сгодена за някакъв граф?

— Един идиот!

— Момичетата на тази възраст могат да направят всичко. Разбираш ли? Може да посегне и на живота си.

— Но това е обществен скандал!

— Какво те интересува? Нали пред себе си си чист? Знаеш ли какво е било отношението към първите социалисти, в България? Родителите ми са разказвали. Били са като прокажени!… Плюй на това гнило общество и върви по своя път, като помагаш на всички угнетени и оскърбени!

Скарлатов си тръгна объркан от разговора с Брезов. Нямаше желание да си дава отговор кое бе вярно и кое не от това, което каза приятелят му. Внезапно почувства как в него бавно се надига онова тъмно, безформено нещо от неизвестните дълбочини на съществото му. Изпита гняв към себе си, към Симон, към Брезов, към всичко и всички. Вървеше с бързи крачки и се мъчеше да се овладее.

Глава дванадесета

Той изкачи тихо стъпалата на мансардата, които сякаш нарочно скърцаха най-много, когато се стараеше да бъде незабелязан. Помъчи се безшумно да отключи вратата, но тя широко се отвори и пред него застана мадам Ролан.

— Господин Скарлатов, няма защо да криете годеницата си! Аз имам вкус и мога да Ви кажа, че е много възпитано момиче. Поздравявам Ви! И моят съвет е да престанете да скитате и се прибирайте навреме!…

— Благодаря за съвета — каза троснато Скарлатов и тръгна към своята стаичка. Той чу гласа на Симон. Тананикаше си някакъв мотив. Отвори вратата. Тя бе облякла домашна роба. Сложила бе стаята му в ред. Имаше даже цветя на масата. Хазайката влезе след него и каза:

— Остава да пренесем двойното легло…

— Мадам, Вие съдена ли сте?

— Не, но защо? — обърка се хазайката.

— Защото скоро ще Ви съдят за сводничество! — каза Борис.

— Но, господин Скарлатов…

Мадам Ролан се просълзи. Симон я прегърна и сякаш тя това бе чакала, за да заговори наново:

— Не се безпокойте, мила… — обърна се тя към Симон. — Напоследък беше много нервен. Преуморен е от четене… Иначе е шик и възпитан мъж! Ще му мине. Всичко ще се оправи! Знам ги аз тия работи…

Най-сетне тя излезе. Борис бе отчаян.

— Ще ида да купя нещо за ядене — каза той.

— Няма нужда. Приготвихме вечеря. Има и десерт.

— Остава само шампанското!…

— По-добре коняк. Толкова ми хареса…

— Изглежда не си почистила както трябва…

Борис измъкна зад пердето на прозореца една бутилка, до половината пълна. Изправена до прозореца, Симон го гледаше — напрегната и леко уплашена. Той сипа по малко в две чаши. Чукнаха се и отпиха по глътка.

— Симон, комедията свърши! Изпийте си чашата и ще взема файтон да Ви заведа в къщи.

— Вие няма да направите това! Аз вярвам във Вас!

— Симон, Вие не сте малко момиченце, нито аз добрият принц от „Хиляда и една нощ“!

— О, Бо̀рис, колко мило, че си спомняте!…

— Симон, аз не се шегувам!

— Да, Бо̀рис, аз тогава се бях простудила и Ви чаках и като дойдохте, Ви попитах искате ли да се качите на луната, а Вие ми казахте: „О, не, ще ми свети цяла нощ“, и аз страшно се смях…

— Симон, престанете да ме разигравате! — викна Борис.

— Но Вие няма да позволите да ме продадат на този идиот!

— Но аз не Ви обичам!

— Знам. Но знам и че нямате друга, която да обичате.

— Откъде сте сигурна?

— Сама се досетих.

— Как?

— Чрез сърцето си. Вие може би мислите, че познавате жените?

— Не, не мисля, или по-точно мислех, преди да се случат някои неща…

— Борис, нека говорим както трябва!… Аз не съм вече малка, дори вече ме сгодиха! — с горчива насмешка каза Симон. — Приемам, че не ме обичате. Така е, въпреки че ми е болно. Но не ме и мразите, нали?

— Не.

— Може би аз Ви харесвам повече от останалите жени?

— Да, харесвате ми.

— Може би с времето биха се появили и някакви чувства към мене?

— С „може би“ не се разсъждава!

— Съгласна съм, но сега това „може би“ е реалност! Аз Ви обичам, а Вие нямате друга. Следователно МОЖЕ БИ Вие бихте ме обикнали?…

— Твърде много предположения!

— Е, добре. Бихте ли намерили по-добра съпруга от мен?

— Не Ви липсва самочувствие, но все пак ще Ви отговоря честно. Вероятно не!

— Така-а-а… За мене най-голямата печалба би била, ако Вие ме обикнете, ако се ожените за мен и ме вземете от семейството ми.

Борис неволно се усмихна.

— А най-малката?

— Ако ме оставите тук. Впрочем аз взех вече най-малката печалба. Скандалът е готов. Поне се отървах от сватбата!

— Сигурна ли сте?

— Не съм сигурна и тъкмо от това изпитвам ужас. Вие не знаете на какво е способен папа!… Това са поколения лихвари, събрали омразата на почти цяла Германия и Австрия! Презирани и гонени, но необходими… Затова и са станали католици. Естествено баронската титла е също купена и сега трябва да се заздрави с поредица бракове на дегенерати, но със синя кръв! Парите от нас, родословието от тях!… А пък аз искам да обичам, да обичам мъжа си, децата си… Много ли искам?

— Нормално…

— Но папа ще направи всичко възможно, за да не получа това, което искам.

— А фон Щаренберг?

— Той иска парите ми. Аз имам и образование. Ще завърша Университета. Мога и сама да се издържам. Освен това имам свои пари. Щернови са пръснати по цяла Европа и Америка. В края на краищата те ще се примирят, ако… ако…

— Какво ако?

— Ако сте смел! И тогава ще имате моята вечна, кучешка благодарност.

— Но Вие не бихте желали Вашата признателност да се превърне в примка на шията ми, нали?

— Разбира се. Но така ли я възприемате наистина?

Борис отмина въпроса и.

— А защо избрахте мене?

— Защото Ви обичам и защото сте единственият мъж, когото познавам с такова кавалерско чувство. И Ви обикнах от дете. Още като влязохте за първи път, помните ли?…

— Не, не помня!

— Плитките ми все падаха върху клавишите. Вие ми отмахнахте едната назад, а като свърших да свиря, ми казахте: „Какви тежки плитки на такава малка главичка!“. О, Борис, аз казах всичко!

Той я остави да се успокои сама. Извади една носна кърпа, подаде й я.

— В едно съм сигурен, ако можете да приемете това за отговор… че наистина не бива да се омъжвате за Щаренберг!

— А ще ми помогнете ли?

— Ще се опитам…

— И ще ме оставите тук?

— Мадам Ролан има стая, която дава под наем.

— Благодаря Ви. А усложненията?

— Ще ги понесем.

— А защо ще ми помогнете, ако смея да попитам?

— Първо, за да не станете жертва на Щаренберг! Второ, защото искам да дам един урок на стария Щерн, че не всичко на тоя свят се купува с пари!…

— О, Борис, нашият изповедник père Жервезо̀ ми каза веднъж, че всяко живо същество има своя небесен покровител. Веднага помислих, че за мен това сте Вие, и не съм се излъгала…

— Симон, аз нямам нищо общо с небето!…

Някой почука на вратата. В стаята наново влезе мадам Ролан.

— Мадам е сервѝ.

— Стаята долу свободна ли е? — попита Борис.

— Но да…

— Тогава я наемам за госпожицата.

Симон хвана за ръка Борис и така тръгнаха за малката трапезария. Тя бе наредена празнично и на масата горяха свещи. Двамата седнаха на определените им места един до друг, а срещу тях мадам Ролан. Тя непрекъснато им се усмихваше.

По-късно, пред стаята на Симон, двамата се спряха за малко.

— Ще спя като пребита — каза тя.

— Аз тепърва ще чета… Скоро съм на изпит.

— Защо не ми казахте?

— Нямаше смисъл. Лека нощ…

Тя си подаде ръката и той я пое. Беше малка, топла и мека.

Борис заизкачва скърцащите стъпала към мансардата. Когато запали лампата, почна да се разхожда напред назад. Изведнъж тръгна към леглото. Наведе се. Измъкна под него един дървен куфар като сандъче и го отключи. Оттам извади някакъв вързоп. Разтвори го. Блясна злато — монети, скъпоценности и накити. Помисли, че сега, когато се забърка в тая каша, може би ще му трябват повече пари. Това съкровище бе от майка му. Донка му го предаде след погребението. Той извади от купчината една проста малка дървена икона на Богородица с Младенеца и един железен кръст. Борис помнеше тия вещи. Майка му никога не се разделяше от тях. Този малък вързоп и едно късо писмо, написано преди смъртта й — беше всичко, оставено от нея. Затова може би не посегна на монетите. Те бяха достатъчно, за да завърши следването си. Още тогава реши сам, със собствени сили, да се справи. Беше изхарчил една част в началото, когато още не бе ориентиран и трябваше да плати пътя до Женева и таксите в Университета. Там, в последната си заръка, тя му казваше да не се лишава от нищо, а ако запази накитите, един ден да ги подари на жена си. Пишеше, че ще мисли за него и само за него, дори след смъртта си. Накрая завършваше: „Бъди много, много щастлив! Твоя майка завинаги!“. Какво остава от хората след тяхната смърт, си мислеше Борис. Дали само споменът от тях?… Хубаво би било тия, които обичаме, да са винаги при нас, поне докато сме на тоя свят! Но сигурно е закон на живота да разделя близките същества…

Скарлатов запали цигара и разтвори широко прозореца. Нахлу студен въздух. Някъде отдалеч се чу тракането на влак, а после долетя призивният вик на локомотивната свирка…

Глава тринадесета

Симон нахлу внезапно в живота на Борис и го обърка. Целия ред, който си беше създал — невзискателен и прост, спартанското отношение към студ и глад — разбра, че трябва да промени. От една страна, това го дразнеше, но едновременно и мобилизираше. Той за пръв път в живота си изпитваше чувството на отговорност към друго същество, което бе потърсило неговата закрила. А Симон със своята нежност и крехкост, със своята доверчивост и детска вяра в силите и способностите му го караше да се страхува, че може да й нанесе неизлечима рана. В две безсънни нощи, в които прецени всичко, той взе твърдото решение да се противопостави и бори с всички, които биха посегнали на свободата й. Защото чувството на кавалерство и справедливост у Борис Скарлатов бяха силно развити. Така че, след като Симон се настани на квартира при мадам Ролан, той всеки момент очакваше да дойде ударът. Беше напрегнат като стоманена пружина и готов да се нахвърли върху всеки. Но в тия дни, за негово учудване, не се случи нищо. Барон и баронеса Щерн не даваха никакъв признак на дейност. Това объркваше Скарлатов. Мъчителното очакване на нещастието е винаги по-силно от самото нещастие. Но той бе трезв и затова първото, което направи, беше да провери финансите си. Прецени, че може да се справи. Той нито за миг и не помисли, че Симон Щерн може да се издържа сама или че би могла да го подпомага в съвместния им живот при мадам Ролан. Знаеше, че сега разходите значително ще се увеличат, и то не поради прищевките на Симон, а поради най-елементарните нужди, от които той се бе лишавал, като например дърва и подпалки за горене, редовно ядене по три пъти на ден, дребни пари за всекидневни нужди, а също и наемът за още една стая. От себе си не можеше нищо да спестява. Сам бе ограничил разходите си до краен предел. Оставаха парите и накитите на майка му. Но и те нямаше да стигнат за година и половина, докато завърши. Имаше един изход. Да вземе изпитите и приключи следването си още през лятната сесия. Това бе изпълнимо, но присъствието на Симон му пречеше. Той не можеше да се отдаде изцяло на учене, както досега. Тя беше човешко същество и изискваше внимание, макар и минимално, а то означаваше време. Поне в тия първи дни той отбягваше да говори със Симон за нещата, които го измъчваха.

Угрижен и умислен той се връщаше в къщи от Университета, когато внезапно се сети за обещанието си спрямо Матов. Трябваше да се отбие на всяка цена в „Ландолт“. Това му бе крайно неприятно. Но когато влезе, кафенето беше почти празно. Зимната ваканция на студентите бе започнала. Завари Бижев и няколко други българи. Седна на масата им. Бижев бе станал нещо като доайен на българската колония и след отпътуването на Матов се чувстваше в „Ландолт“ като господар. Изглежда работите му вървяха отлично. Това не бе плахият кореспондент, който дойде преди месеци в Женева. Беше облечен елегантно, маниерите му бяха станали изискани, говореше френски прекалено добре за чужденец. Но очите му, или по-скоро очичките му, бяха хитри, подвижни, никога не гледаха събеседника право в лицето и все пак забелязваха всичко. Скарлатов решително не го обичаше. Той посрещна Борис дружелюбно. Даже стана от масата. След това почна несдържано да се хвали. Показа му новия брой на списание „Македония“, излизащо на френски. После му подари с автограф новата си брошура по македонския въпрос, също на френски. Борис успя да го прекъсне и попита за хонорара на Матов. Отначало Бижев не разбра за какво става дума. После се сети.

— Драги Скарлатов — каза той, — известна ли ти е издателската дейност у нас, в България?

— Не много…

— Тогава мога да ти кажа, че Матов те е пратил за зелен хайвер. Колко пари има да ти дава?

— Матов никому не дължи и особено на мен! Става въпрос за хонорара му от разказите!

— Първо, издателят, който обикновено е частно лице, трябва да даде пари, за да се отпечата сборникът. После, по абонаментна система да разпространи изданието. После, да се продадат книгите, ако се продадат… После, той да си удържи изразходваните суми, заедно с печалбата, и накрая — каквото остане, след като окончателно се разплати с печатницата, да даде нещо на писателя. Така че в най-добрия случай Матов може да получи някой грош след една година.

— Може би става дума за аванс?

— От комар лой и от български издател аванс!…

— Но той има семейство!

— Разбирам. Ако искаш, можем да уредим една подписка между нас.

— Я не говори глупости! Аз идвам не за помощ, а за пари, които с честен труд си ги е изработил!

— Виж, Скарлатов. Ако той издаваше книгите си с помощта на нашата Организация или с помощта на Военното министерство, Министерството на народната просвета — друг въпрос. Но книгите му ги издават няколко бедняшки социалистически издателства и това на толстоистите. Така че никога той не би могъл да се издържа от писателски труд! Всъщност той се издържа изключително от преводи и кореспонденции. Но и те вече не вървят. Матов трябва коренно да промени тона си и да не обижда кой му падне!… За това нещо си заслужава да поговориш с него…

Скарлатов разбра какво иска да каже Бижев.

— Драги Бижев, все още има хора, които не продават душата си на дявола! Един от тях е Матов и това прави чест не само на него, но и на цялата българска интелигенция! Заслужава си човек да погладува за такава честна слава! Но както и да е… Това за тебе е непонятно!…

— Даже Вазов се издържа, благодарение на държавни субсидии! — възрази Бижев, но отговорът му увисна във въздуха. Скарлатов вече излизаше от „Ландолт“.

Оставаха три дни до Коледа, но хората вече празнуваха. По улиците бяха накичени гирлянди. Във витрините на магазините имаше елхи. Скарлатов опипа в бездънния джоб на пелерината пакетчето и часовника, които му беше дал Матов. Трябваше на всяка цена да отиде при семейството му, и колкото се може по-скоро! За всеки случай, преди Коледа!… Знаеше една заложна къща на рю „дьо Лафонтен“.

Когато влезе в магазинчето, всичко му заприлича на картина от Рембранд. И полутъмнината вътре, и вещите по рафтовете — най-разнообразни, както е разнообразна човешката дейност, а оттам и човешката мизерия. Евреинът зад тезгяха, с малка шапчица от кадифе на главата, с дългите тънки плитки, спускащи се пред ушите, и тихия си глас, напомняше колко е древен този обмен между хората — залог на вещ срещу пари на ръка с приспадната лихва. Беше чел, че от намерените вавилонски глинени плочки с йероглифи деветдесет на сто от текстовете касаели точно такива примитивни банкови операции. Евреинът развърза пакетчето. Вътре имаше един златен медалион от тънка пластинка с малка златна верижка, един пръстен с полускъпоценен камък и друг медалион с емайл върху сребро. Парите, които предлагаше лихварят, бяха нищожни. Часовникът на Матов имаше позлатени капаци. Машината му работеше добре, но цената, която му даде, бе още по-жалка. Борис си спомни една поговорка от един руски емигрант — да тръгнеш за Тула със свой самовар! Същото бе да продадеш стар часовник в Швейцария, която произвеждаше най-хубавите в света! Той се отказа от сделката и отново прибра всичко в джоба си.

Върна се в къщи напрегнат. Само да не ме чакат за обяд, си каза той, но го чакаха, и то от дълго време… Масата в трапезарията бе отрупана с ястия и подредена блестящо, с вкус.

— Симон, аз не съм Ротшилд96! Откъде взехте всичко това? На кредит ли?

— Успокойте се. Не е на кредит.

Мадам Ролан се усмихна. Скарлатов избухна.

— Ще Ви моля, много ще Ви моля, Симон, да запомните следното! Докато сте тук, в тая къща, всички разноски, без изключение, са мои! В момента разполагам с малко пари.

— Но успокойте се. Какво е станало?

— Вие не ми отговорихте откъде са парите?

— Имам много, ще се убедите…

— Симон, погледнете ме! — той отмахна с две ръце дългите й коси. Обиците ги нямаше. — За това ли сте си разпуснали косите като фея. А сега, протегнете ръцете си!

Тя плахо протегна ръце. Виждаха се само два пръстена.

— А гривните? А златният часовник?…

По това време малките ръчни дамски часовници бяха една рядкост и се изработваха само в Швейцария. Симон искаше да каже нещо. Но като видя лицето на Борис, млъкна.

— Няма повече да питам. Къде ги заложихте? Дайте разписката веднага!

Тя му подаде една изящна дамска чантичка, която извади от джоба на домашната си роба. Той рязко я взе. Тежеше доста. Скарлатов изтича навън като луд и се върна чак след един час. Двете жени продължаваха да го чакат в трапезарията. Симон бе посърнала и бледа. Борис учтиво помоли:

— Мадам, бихте ли ни оставили за миг?

Тя излезе. Той посегна към косите на Симон. Тя инстинктивно се дръпна, но се преодоля и се остави в ръцете му. Борис внимателно сложи обиците на малките изящни като мида уши на Симон. После взе ръката й, където постави златния часовник, и сдържано се усмихна.

— Да не повярваш, че сте банкерска дъщеря! Сделките са Ви умопомрачаващи, като на български финансов министър! И, дявол да го вземе, знаете ли колко ми струва този обяд?

— Но аз…

Очите на Симон се насълзиха. Скарлатов разбра, че е прекалил.

— Вече аз ще купувам всичко. Ще видите какво значи сайбия! — каза той и нежно я погали по косата.

Симон с треперещ глас попита:

— Какво е това саебѝ?

— Това е абсолютен Господар над семейството — над жена, деца, имоти, домашни животни, птици… В енциклопедията едва ли ще намерите тая дума. А сега да ядем, защото съм гладен като куче!

Мадам Ролан влезе със супник, от който излизаше пара.

— Мадам Ролан, Бо̀рис е мон шер саебѝ! — извести Симон с детска усмивка.

След като обядваха, Скарлатов се прибра в мансардата. Отново извади пакетчето с бижутата на Матов и часовника му. Остави ги на масата. После измъкна отпод кревата дървеното куфарче с парите и скъпоценностите. Златото не беше много, повече в турски лири. Имаше съвсем малко златни френски франкове. Взе ги и ги сложи на масата. Помисли, че отсега нататък ще бъде чест посетител на заложните къщи. После прибра в джоба на пелерината си вещите на Матов, а в куфара вързопчето. Седна до масата и пресметна франковете, с които можеше да купува. Раздели ги на две купчини. Едната — по-голяма, другата — малка. Подсвиркваше си с уста за кураж. В това занятие го завари Симон, която отвори тихо вратата на стаичката му.

— Аз мога да бия телеграма на баба… — съобщи радостно Симон — да ни прати пари!

— А пък аз на пер Ноел97!… — каза Борис. — И престанете с всичките си роднини, дядовци, баби и тутикванти.

— Извинявайте, но аз също…

Той я прекъсна:

— Звучи като Шекспир, „Дванайста нощ“… Аз ще пиша на татко да ми прати пари, казва сър Ендрю на сър Тоби. Спомняте ли си?

Симон се засмя.

— Ето това е за нас двамата… — каза Борис, като й подаде голямата купчина злато.

— Но защо?

— Защото Вие сте домакинята и Вие ще купувате… И без това всички мислят, че вече съм изял половината капитали на баща Ви… А това — посочи той малката купчина, — за да поддържам лихварското предприятие на висота! Искам не искам, ще трябва да ида в Мезон Щерн! Дано старият Ви папа се е запилял някъде!…

— Не се надявайте. Той спи в Банката!

— Е, добре, на война като на война! А сега да тръгваме и не мислете за нищо!

Това, последното, го каза повече за себе си.

— Не разбрах, къде да тръгваме?

— На разходка, на покупки, на гости, на вечеря… И горе главата! Коледа идва! Ще я отпразнуваме славно!

— Но това е прелестно!

— И си облечете най-хубавите дрехи!…

Когато Симон излезе, той се погледна в огледалото. Отдавна не го беше правил. Втренчи се в него с безстрастно изражение. А после взе един кичур от дългата си черна коса и го стисна под носа като мустак. Премрежи очи и гласно произнесе през зъби:

— Похитител на млади момичета!…

Глава четиринадесета

Когато излязоха на улицата, времето бе тихо и меко. Прехвърчаше сняг на едри парцали. Запътиха се не към големите търговски улици, а към старинната част на града. Скарлатов се надяваше, че там никой няма да ги види. Но изпитваше стеснение и неудобство, че върви със Симон, и крачеше напред, а тя подтичваше след него. Най-сетне не издържа и му хвана ръката, като го накара да спре.

— Хей, Бо̀рис, защо бягате все напред?

Той се спря.

— У нас мъжът върви напред, а жената с децата и добичето след него…

— Но, мон шер, тук е Женева и ме хванете подръка! Нали Вие сте моят саебѝ?

Сега двамата млади хора вървяха по тесните улички на стария град с възбудени весели лица и спираха пред всяка витрина на малките магазинчета. Минаха край някакво магазинче с детски играчки. Изведнъж Скарлатов спря и се загледа. Симон също се зазяпа.

— Обожавам кукли! — каза тя.

— А какво бихте купили, ако имахте момченце и момиченце, да речем…

— Кой, аз ли?!

— Вие, разбира се!

— Момченце и момиченце? Ваши и мои? Искам да кажа наши?

— Е, да речем, да… — каза Скарлатов. — Нямате никакво въображение!

— Грешите, но не искам да споря. И на колко години са?

— Има ли значение?

— Разбира се!

— Малки.

— А каква е разликата между тях. Момчето ли е по-голямо?

— Знам ли? Но престанете с Вашите глупави въпроси!

— Не са глупави! Бих искала наистина да зарадвам децата си, а не да им купя първата попаднала вещ!…

— От десет минути именно това Ви моля да направите.

— Е, добре, за момиченцето е лесно — една голяма кукла.

— А за момченцето, ей тоя крокодил! — посочи Скарлатов витрината.

— Не знам кой няма въображение!…

— Тогава да влизаме…

— Но Вие наистина ли ще купувате нещо?

— Да, разбира се, и то за истински момченце и момиченце — децата на Матов…

Симон го дръпна пак за ръката.

— Бо̀рис, моля Ви, като влезем в магазина, говорете ми на „ти“…

Тогава той я хвана за ръка и влязоха вътре. Звънчетата на вратата иззвъняха. Това бе обикновено швейцарско магазинче, тихо, спокойно, разположено в къщата, където живее притежателят. В случая — бе жена. Звънчетата се чуваха по цялата къща, за да слезе трудолюбивата домакиня от кухнята, където е заета с готвене. Типична швейцарка на средна възраст — пълничка, закръглена, с неизменната доброжелателна усмивка на лице. Насочи се право към Скарлатов. Тя бе търговка и знаеше, че търговията се върши далеч по-лесно с мъже, отколкото с жени. Защото мъжът, без много много да се колебае, купуваше направо и понеже не бе много сигурен в избора си, обикновено взимаше под внимание мнението на продавачката, а в повечето случаи изцяло се оставяше в нейни ръце. Така покупката се извършваше по възможно най-бързия начин. Докато при жените не бе същото. Те се колебаеха, спираха се на една вещ, след това я оставяха. После отново се залавяха за същата. После почти се съгласяваха с покупката, докато внезапно прекъсваха преговорите и излизаха. И тогава когато продавачката, раздразнена от несполуката оправяше нервите си, останала сама в магазина, внезапно вратата се отваряше и жената, която току-що се бе отказала от покупката, се връщаше за нейно огромно изумление и всичко почваше отново…

— Добър ден — поздрави ги притежателката. — Какво ще избере господинът?

Скарлатов, който внезапно се почувства изоставен, се огледа за Симон.

— Момент… — извини се той.

Тя бе хванала вече една кукла и дълбокомислено я въртеше на всички страни.

Продавачката се обърна към нея.

— Имаме великолепни английски кукли, госпожо.

— А за момче? — попита Борис.

— Господине, много се радвам, толкова млади и вече две деца!… Та това е прекрасно съчетание — момче и момиче! Кое е по-голямо?

— Започва се… — промърмори на български Борис, а сетне твърдо отговори:

— Момчето е по-голямо!…

— На колко е години?

— На… на…

Но се намеси Симон.

— Госпожо, мъжете никога не знаят на колко години са точно децата им. Алфред навършва две години, а Фредерика е на една година!

Тя дръпна ръката на Скарлатов, който искаше да каже нещо.

— Моите поздравления, госпожо и господине! Позволете ми да поднеса това цвете на госпожата. Тя напълно го заслужава! Родила Ви е две деца, Боже Господи!…

Тя взе едно изкуствено цвете, едно лале.

— Парижка стока! Трябва само от време на време да се измива и става като ново!…

Симон напълно се бе вживяла в ролята си и я играеше с такава трогателна искреност, че изуменият Скарлатов почна да се пита дали наистина Алфред и Фредерика не са самата действителност.

— Днес е рожденият ден на Алфред!… — обяви Симон.

— Значи, зодия Козирог! Имате голям късмет, госпожо! Това е дълбоко чувствителна и духовна зодия, хора на разума и религиозни водачи!…

— Но също и егоисти, отмъстителни типове и престъпници. Завършват на въжето!…

— Не сте прав, господине… Наистина всяка зодия е двойнствена, но в случая, като ви гледам, убедена съм, че преобладава доброто начало!…

По-късно, двамата натоварени с пакети и пакетчета, излязоха на улицата. Продавачката ги изпрати пред вратата.

— Щастлив рожден ден! Магазинът и аз сме винаги на Ваше разположение…

— Благодаря Ви, госпожо, особено за съветите — отвърна Симон.

Той не можа да се стърпи и се ухили:

— Алфред и Фредерика страшно ще се радват!…

Тръгнаха, но Борис внезапно зави в една странична уличка и почна да се смее като луд. Две пакетчета паднаха от ръцете му. Симон се наведе да ги вземе.

— Какво ти става?

— Като се върнем, Фредерика ще е заревала с пълен глас, а пък Алфред е подпалил къщата…

Двамата не спираха да се смеят.

— Не си прав, скъпи — каза Симон. — Алфред е страшно послушен и е моята опора. А Фредерика сама си намира цукалото…

— Нима?! От кога?…

Така двамата се забавляваха, като измисляха все по-ужасяващи лудории на „децата си“ и не забелязаха колко дълго вървяха, докато стигнаха покрайнините на Женева. Вече навлязоха в един типичен емигрантски квартал, населен предимно от италиански семейства. Спряха се в някакъв двор, където имаше три едноетажни къщи. Скарлатов учтиво попита на френски една бременна жена, която се бе запътила към улицата, къде живее семейството на господин Матов. Но жената не го разбра добре. Тогава той я заговори на италиански. Тя отзивчиво ги поведе към една от къщите и се върна. Борис почука на вратата, но никой не им отговори. Натисна дръжката и влезе, а след него Симон.

В стаята на пода играеха едно момченце около три годинки и едно момиченце към пет, но вече със сериозния вид на дете, на което е възложено да пази по-малкото братче. Симон не можа да се сдържи и веднага грабна малкото момче в ръце.

— Мон пти шушу… — галеше го тя.

Борис отиде при момиченцето. То стоеше и го гледаше недружелюбно.

— Фредерика? — попита той.

— Не съм Фредерика, а съм Цветана — отвърна то на френски.

— Добре, Цветано. Идем ти на гости.

— Седнете, моля…

Скарлатов остави пакетите по масата. Момиченцето се направи, че не ги вижда, и взе да нарежда нещо в бюфета.

— А братчето ти как се казва? — попита наново Борис.

— Иван, Ваня…

— Послушен ли е?

— Ох, не. Той нищо не разбира!

— Къде е майка ти?

— Маман тръгна да занесе прането, а папа е революционер. Той отиде да се бие за свободата на Македония.

— Твоят папа е мой приятел. А това е Симон…

Момиченцето се обърна към нея. Симон й се усмихна.

— Много е хубава — каза внезапно момиченцето на български.

— Какво?! — опули се Борис изненадан, а после преведе думите и на Симон.

Тя подаде детето на Борис.

— Подръж малко Алфред!…

Започна да разпечатва пакетите. Извади първо голямата кукла. Малкото момиченце я гледаше очаровано.

— Тя е твоя!

— Pour moi98 — възкликна то и не можейки да сдържа радостта си, извика на руски с типично детско „р“:

— Пррросто пррелесть!…

Грабна куклата и почна да я разхожда по пода. Куклата бе английска и като я държиш за ръка и тътриш краката и по земята, тя ходеше. Освен това казваше „мамо“, отваряше и затваряше очи. Момиченцето напълно се захласна. Но изведнъж се сети, че е забравила да благодари и отиде при Симон.

— Госпожо, мога ли да Ви целуна?

Симон се наведе и то обви тънките си ръце около шията й.

— А това — каза Симон — е лично за Алфред-Ваня! Тя му подаде голям шоколад.

Момченцето неумело разкъса обвивката на шоколада с дебелите си пръстчета. Без колебание взе да яде, като се цапаше целият.

— О-ля-ля-ааа — възкликна сестричката му. — Ваня, Ваня… пак се изцапа! Трябва сега да те измия!…

— Аз, аз! — каза Симон.

Тя взе да го мие над един леген. Момиченцето се смееше на глас и казваше думата „гледайте“ ту на френски, ту на български, ту на руски. Това многоезичие в емигрантските семейства бе нещо обикновено. Децата трябваше да знаят езика на майка си, на баща си и на страната, където живееха… Така ги завари госпожа Матова — една млада, висока и стройна жена, но малко повяхнала от нелеките й семейни грижи. Тя спря на вратата с празен кош за пране на ръка, изненадана от неканените гости.

— Казвам се Борис Скарлатов, приятел съм на мъжа Ви — веднага се представи той. — А това е моята годеница Симон…

Жената се усмихна.

— Ох, извинете… виждате как е при нас… Миша толкова ми е разказвал за Вас…

Момиченцето се завтече и дръпна майка си.

— Мамо, виж! — показа то куклата си. — Прросто пррелесть!…

Ваня седеше доволен и кротък върху коленете на Симон, която му бършеше лицето и кимна за поздрав на госпожа Матова.

— Госпожо… — започна Скарлатов.

— Наричайте ме Ирина.

— Мъжът Ви, преди да замине, остави някои неща за Вас…

Той й подаде пакетчето със златните бижута и часовника му.

— Но Михаил как ще се оправи без никакви пари?…

— Остави и тази сума…

Той извади от джоба парите, които беше приготвил.

— Не мога да повярвам! Ние рядко сме били толкова богати!… Борис, моля Ви, не ме лъжете!

— Той получи в последния момент някакъв хонорар и ми предаде всичко това на гарата. Аз съм длъжен да изпълня молбата му.

Ирина Матова въздъхна.

Когато двамата излязоха на улицата, Симон беше въодушевена.

— Толкова съм радостна! Какъв прекрасен ден! Благодаря ти за всичко!

— Няма за какво.

— Ти ме нарече твоя годеница…

Скарлатов нищо не отговори.

На другия ден той рано се измъкна от къщи. Всички спяха. Симон обичаше да си поспива. Чете цяла сутрин в Университетската библиотека. Беше почти сам в залата. Повечето студенти и преподаватели вече празнуваха. Както четеше, изведнъж почувствува неудържимо желание да се прибере у дома и види Симон, да направи нещо хубаво за нея… Той просто скочи от стола, събра набързо тетрадките си и напусна залата. Денят беше ясен и слънчев. Борис купи вестници и една плодова торта, а от първия магазин — букетче цветя.

Наближаваше вече къщата на мадам Ролан, когато видя на улицата ландото с герба на Щерн. Скарлатов спря и сърцето му се разтуптя. Бе смутен. Никак не очакваше среща с банкера. Тъкмо се запъти към вратата, и от нея излезе баронеса Щерн. Тя не си бе спуснала воала на лицето и личеше, че е плакала. Борис й се поклони. Баронесата тръсна гневно глава и мина край него, като го погледна с изпепеляващ поглед. Той се усмихна и въздъхна облекчен. Лошото мина, си каза той. Но в последния миг, преди да се качи в ландото, баронесата с неочаквана пъргавина се върна. Скарлатов спокойно я изчака.

— Господине — каза тя, — не очаквах това от Вас!

— А какво точно сте очаквали, баронесо?

— Че ще постъпите като честен човек!

— А какво нечестно върша?

— Това, което направихте с дъщеря ми!…

— Баронесо, мога да Ви уверя, че Вашата фантазия е далеч по-необуздана, отколкото е действителността.

— Един ден ако имате дъщеря, и то единствена, бих искала да почувствате това, което сега аз чувствам!…

Баронесата се разхлипа.

— Амин, дай Боже! — отвърна на български Скарлатов.

Той се опита да й помогне, за да се качи в ландото, но тя с рязко движение отказа. Колата потегли. Борис влезе в дома. Мадам Ролан и Симон го чакаха. Тя бе прелестно облечена в своята домашна роба и чехли. Той се готвеше да я види обляна в сълзи, но я завари весела.

— Имах преди малко неприятна среща с баронесата-майка!

— Ти си я видял?

— Да, на улицата.

— Но това е чудесно!

Той й подаде букетчето и остави тортата на масата.

— Благодаря, страшно си мил!…

Загледа се втренчено в нея. Обиците с едри диаманти на ушите и се поклащаха. По ръцете й се виждаха всички бижута. Изведнъж най-неочаквано, както ставаше с него, гневът го обхвана неудържимо.

— Веднага да свалите от себе си всички тия дрънкулки!

— Но те струват пари, поне да ги продадем!…

— Именно за това! — викна побеснелият Борис. — И всички да бъдат върнати на майка Ви!

— Но те са мои!

— Те не са Ваши, защото Вие в живота си не сте спечелили едно су!

— Но те са подарък от баба ми! — объркана настояваше Симон като дете.

— Махни ги, чуваш ли!

Симон с посърнало лице започна бързо да сваля накитите. Тя никога не бе видяла Борис Скарлатов в неговия бяс. Беше за нея впечатляващо зрелище.

— И до довечера да бъдат върнати! В противен случай аз ще се махна оттук!

Той излезе. Гневът го бе обхванал като болест. Борис се задушаваше. Почувствува се зле, защото в дълбочината на душата си знаеше, че не е справедлив. Отново отиде при Брезов. Разказа му всичко. Очакваше, че той ще го поздрави.

— Тя е била напълно права! Парите ще ви трябват.

— Аз от Щернови благодеяния не искам!

— Но помисли колко е глупаво от твоя страна! Така или иначе, това са нейни вещи. Ти нямаш право да се разпореждащ с тях.

— Аз не й ги взимам.

— Формално, да. Но фактически ти й ги отнемаш.

Брезов сложи ръка на рамото му.

— Борисе, ти си великодушен и добър човек. Знам, че си разстроен. Но щом веднъж си поел такъв товар, бъди мъж!

— Не мога да понасям Щернови. Кой знае какво ще ми сервират за Коледа. Може би ще ми пратят полиция?…

— Няма от какво да се безпокоиш! От всичко дотук виждам, че Симон има характер. Тя ще съумее да се защити.

След половин час Борис омекна. Почувства се напълно виновен и прокле гнева си. Изведнъж Брезов каза:

— Що не се махнете от Женева?

— Чуваш ли се какво говориш!

— Говоря само за празниците. Така ще избегнеш някои неприятности.

— Аз не искам да си закривам очите пред неприятностите!

— Помисли за Симон. Тя винаги е очаквала с радост Коледа.

— А къде, по дяволите, да се махна?

— Аз мога да ти предложа нещо…

И наистина Брезов му разказа за едно планинско село, в което бил миналата година. До него се стигало с железница, а после с фуникулер. Даде му адреса на една малка кръчма, където предлагали стаи под наем и нямало усложнения с регистрацията.

— Но няма ли окончателно да я компрометирам по тоя начин?

Брезов се усмихна.

— Нали Симон те обича… А и ти, доколкото те познавам… Така ли е?

Борис нищо не отговори. Неочаквано за него, Брезов нежно го хвана за лакътя.

— Борисе, ако чакаш приличието да ти разреши кога да изявиш чувствата си, ще престанеш да ги имаш…

— Винаги ли си бил на такова мнение?

Брезов замълча и сякаш не присъстваше до него, а после заговори сериозно:

— Братко мой, едно нещо отдавна съм разбрал, че човек не бива да сдържа и задушава миговете на щастие, когато нахлуват в сърцето му. Те и без това са рядко… Слуша ти се страстно музика, до сълзи се трогваш от нея!… Слушай я! Обичаш някого искрено и честно — няма нужда да се срамуваш от това, да сдържаш, да отлагаш за по-подходящо време радостта си! Тя може и да не се върне… Позволи на душата си да изживей тия сладостни мигове!… Иначе постепенно ще я парализираш, ще я изсушиш и тя ще стане чувствителна само към глад, към студ и още нещо…

Скарлатов смаяно слушаше думите на приятеля си. И си въобразяваше, че го познава!… Какво ли бе преживял този мил, предан и прям Марат Брезов?…

Когато Борис се върна в къщи, беше тихо. Мадам Ролан не му проговори, сякаш самата тя бе обидена. Той отвори вратата на стаята, която заемаше Симон. Тя седеше на едно столче и гледаше покрусено навън през прозореца.

— Симон, ставай…

Тя стана и се изправи срещу него. Болка прониза Скарлатов, като я видя толкова нещастна и безпомощна.

— Приготви си топли дрехи и тръгваме!

— Къде?

— Ще прекараме Коледа в планината! Хайде, размърдай се, имаме на разположение само един час, за да хванем влака!…

— Моля те, ела и ме прегърни… — каза Симон.

Той нежно я притисна.

— Обещай ми, че никога вече няма да бъдеш такъв…

— Какъв?

— Страшен.

Глава петнадесета

Те слизаха от височината. Бяха стигнали чак до границата на глетчера. Но екипът им и по-точно обувките не бяха подходящи. Беше слънчев, студен ден. Понякога вятърът духаше на вълни, вдигаше ситен пясък сняг и го хвърляше в лицата им. Слънцето клонеше към запад. Тя държеше ръката му, която той бе пъхнал в джоба на полушубката, за да я топли. Спряха малко над боровата гора. Борис я погледна. Ситни капчици от разтопени снежинки имаше по русите й коси. Вълненият шал се бе смъкнал. Тогава Борис го върза върху косите и ушите, а после го намота около врата й.

— Студено ли ти е?

— Не, радостна съм. Само очите ми парят…

Със съжаление се сети, че трябваше да вземат слънчеви очила. Цялата разходка можеше да свърши със снежна слепота. Беше я изпитал веднъж и знаеше колко болят очите.

— Да тръгваме! — каза той. — Тук не е много подходящо да стоим.

— Още малко… — помоли тя. — Толкова е хубаво!…

Но той я дръпна за ръка, затича се надолу и тя по него. Задъхани стигнаха боровата гора и поеха по една тясна пъртина, която ги изведе на голямата, изрината от шейните пътека с жълто-кафеникави петна от конска тор и пикоч. Отстрани се бе получило нещо като снежна стена и те вървяха сякаш по коридор. Слънчевите лъчи преминаваха на ивици през отрупаните със сняг дървета. Цареше тишина и се чуваше само хруптенето на снега под обувките им. Понякога с шум се откъсваха парчета сняг от дърветата и пак настъпваше тишина. Някъде зад тях се чу веселата мелодия на звънчета. Трябваше да се отдръпнат и затънат в стената край пътеката, за да направят място на шейната, карана от ниско, набито конче с много косми над копитата, целите в скреж, сякаш носеше гамаши. Младите хора в шейната закачливо им подвикнаха, но те не чуха какво, защото снегът от плазовете отиде в лицата им. Когато излязоха от гората, долу в краката им беше цялата долина, огряна от последните лъчи на слънцето, залязващо зад високия връх. Оттук се виждаха ясно в кристалния въздух и двете бели сгради на санаториума, а по-ниско — селото с една главна улица, с малките си къщи, с островърхи покриви, черквата с камбанарията и железния кръст, и още по-нататък — дъскорезницата, а край нея жълтеникави обелени трупи, които отдалеч приличаха на кибритени клечки. Влакчето на зъбчатата железница с труд изкачваше последната височина, преди да стигне селцето, и писъкът на спирката му долетя до тях. По пътеката слизаха крави на едри кафеникави петна, водени от нисък швейцарски селянин, който се подпираше на тояга. Дим излизаше от всеки комин на селцето и се стелеше по посока на вятъра. Те и двамата запомниха тая чудна мирна картина на природа, хора и животни, слети в едно, толкова красива и недействителна, сякаш илюстрация на снежна, северна приказка…

Те се забавиха в селото. Отидоха в единствения магазин. Симон си купи снежно бели пухкави и топли вълнени чорапи. После извървяха улицата от край до край. Но мракът в планината бързо се спуска и се отправиха към малкия хотел, по-точно кръчма, с две-три стаи за гости на горния етаж, където си бяха оставили багажа. Странноприемницата беше разположена близо до дъскорезницата на една поляна и до нея се стигаше по снежна пъртина. Когато влязоха, огънят в камината хвърляше искри. На една маса двама швейцарски селяни играеха карти. Съдържателят ги посрещна и настани пред огъня. Те си събуха обувките и протегнаха мокрите си крака към него. Съдържателят им донесе две чаши грог. Така седяха в тихата кръчма, гледаха пламъците и ги обхвана умора и сънливост. Стопанинът стоеше, облегнат зад тезгяха. После дойде жена му — една швейцарска селянка, облечена с няколко вълнени поли. Двамата нещо тихо си казаха. Жената отиде при тях.

— Какво ще пожелаят господинът и госпожата за вечеря?

— Ще се радваме, ако Вие изберете менюто — отвърна Борис.

— Няма да съжалявате… — каза усмихнато съдържателката. — Младата госпожа нуждае ли се от нещо, докато приготвим ястията?

— Всичко е чудесно!

— Виното не влиза в сметката.

И наистина вечерята беше превъзходна. Ядоха с апетит и изпиха от прясното вино една кана. Съдържателката ги отведе лично до стаята им над кръчмата. Прозорците бяха отворени, а стаята студена. Жената остави газената лампа на дървената маса. Имаше широко дървено легло с пухен юрган и дюшек.

— Няма ли да е студено? — попита Борис.

— Студено?… Млади хора, и предполагам скоро женени, и да им е студено?!… Сложила съм и две грейки в леглото. Ако сутринта ми кажете, че ви е било студено, ще ви върна парите. Съветвам ви да не затваряте прозореца.

Жената излезе. Скарлатов започна да се разхожда из стаята. Изпитваше неудобство. Симон стоеше в средата и гледаше замислено през прозореца. Борис духна лампата. От снега беше светло и в стаята се виждаше всичко. Той отиде зад паравана и бързо се съблече. Борис легна под пухения юрган. В краката си почувства топлината на грейката и затвори очи от удоволствие. Скоро Симон по нощница и боса се пъхна в леглото. Сви се на самия край. Борис усети, че цялата трепери. Но не смееше да мръдне. Изведнъж почувства тънката й ръка как хвана неговата и силно я стисна. Той се извърна към нея. Гледаше чистия й профил и светлите като коприна коси върху снежнобялата възглавница. Видя сълзи в сините й очи. Тогава една огромна нежност го обхвана, не желание, а нежност и отговорност към едно същество крехко, слабо, но толкова храбро!…

— Симон — каза той, — ела и сложи глава на ръката ми…

Тя се премести до него и сложи глава на ръката му. Той усети влагата на сълзите й. Погали челото й.

— Не се бой, мила. Успокой се и заспи… Обичам те достатъчно, за да не си позволя да те пипна с пръст!…

— Не, не е това. Аз го желая…

— Не си ли уморена?

— Не.

Те дълго лежаха така един до друг и гледаха през прозореца небето, звездите и Млечния път. И тогава Борис Скарлатов разбра какво е това любов. Попита се защо се случва така, че в целия свят, при толкова милиони хора, се срещат само двама — един мъж и една жена! И беше щастлив, че жената до него е именно тя. Помисли си, че любовта не е нито притежание, нито желание. Разбира се, и те бяха част от нея, но не най-важната! Защото любовта беше преди всичко благост, милост, желание за закрила към тая, която обичаш!… А сетне дойде и другото… Любовта нарасна, стана огромна, не можеше вече никой да я задържи и тя полетя като лавина. И тогава към всичко се прибави желанието и притежанието. Той чу в тоя миг думите, идващи сякаш някъде отдалеч…

— Мили, бъди внимателен. Толкова много те обичам…

… Нощта бе дълга. Те ту дремеха и се унасяха в кратък сън, ту наново се любеха. И двамата искаха нощта никога да не свърши, защото бяха обладани от най-силното в любовта — стремежа да продължава безкрайно. Може би затова тя е свързана с Вечността и любовта към човека, към любимото същество продължава и след смъртта му… Борис заспа за малко и когато се събуди, видя над себе си Симон с широко отворени очи. Навън мракът се бе особено сгъстил, както обикновено става преди разсъмване. И двамата замряха в едно дихание и сякаш времето изчезна. Тя нежно докосна устните му.

— За какво мислиш? — попита Симон.

— Мислех колко е хубаво, когато хората свободно прилагат своя избор в любовта…

— Но това можеш да направиш и с друга, ако те харесва…

— Не, повече няма да мога! Знам го!

Той й хвана главата с две ръце и я притегли към себе си. Симон го гледаше изпитателно. В дълбокото синьо дъно на очите й имаше нещо ново и загадъчно. Почувства, че тази нощ в нея нещо се бе преобразило. Сигурно е вярно, помисли той, че душата на жената узрява в любовта…

Глава шестнадесета

Първите дни след завръщането в Женева Скарлатов бе напрегнат. Очакваше всеки момент старият Щерн да предприеме нещо. Симон, напротив, бе весела и спокойна, напълно доволна от живота, който водеше.

— Не се тревожи! Папа няма да предприеме нищо прибързано.

— Откъде си сигурна?

— Бои се от обществен скандал и, доколкото го познавам, сега само обмисля как да постъпи.

Полека-лека Скарлатов се успокои. Той усилено се готвеше за изпитите и още в първата седмица от сесията взе два. Симон, която бе първи семестър, нямаше изпити и се занимаваше с домакинството. Общо взето и двамата избягваха да се показват заедно на публични места, където околните можеха да ги познаят. Но след двата изпита отидоха с Брезов на вечеря в „Петте бора“.

Както винаги, в таверната бе топло, тихо и уютно. Италианците ги посрещнаха като роднини. Там имаше известна промяна. Притежателите бяха настанили двама свои сънародници — възрастен мъж и едно дете, което му беше син. Това бяха пътуващи певци, с каквито Швейцария бе пълна. Те трудно си изкарваха хляба от случайните дребни монети, които хората — повечето чужденци — им даряваха. Зимният сезон за тях бе най-тежкото време, така както е за пойните птици. В италианците още не бе загубено чувството на общност и взаимопомощ, каквито вече по-рядко се срещаха при швейцарците, немците и французите. Италианците се държаха помежду си като близки роднини, както само бедните по цял свят си помагат като братя. В знак на благодарност бащата и синът пееха в таверната, като създаваха тая неповторима италианска южна обстановка в една студена страна с навъсено небе. С присъщата им чувствителност, още щом тримата приятели влязоха, те веднага схванаха, че Симон и Борис са влюбена двойка. Мъжът изрази с прочувствени думи, че в таверната влиза една красавица, една мадона и те се прекланят пред нея, затова ще изпеят в нейна чест една канцонета за любовта… това вечно и най-прекрасно чувство!… След тази малка блестяща реч двамата настроиха инструментите. Мъжът свиреше на китара. Беше слаб, с мустаци и скулесто лице. Момченцето нямаше повече от десет години — недорасло и недохранено, — но с чист, ясен дискант. То свиреше на мандолина. И след встъпителните звуци, в които накратко бе изсвирена темата, те запяха, като си акомпанираха. Гласът на възрастния беше баритон, малко хрипкав, но с онова непосредствено и топло чувство, което винаги ще отличава италианското пеене.

Симон се взираше в детето. Неговите огромни черни очи също я гледаха. Когато свършиха, тя отиде при него, прегърна го и го целуна. После извади от чантичката си една сребърна монета и му я подаде. Малкият музикант я взе и все я гледаше с огромните си черни очи.

— Да Ви благослави Мадоната! — каза момченцето.

Скоро им поднесоха яденето. Както винаги, беше изобилно и вкусно. Скарлатов поръча и за италианците, а също и кана вино. Трогнати, двамата изпяха още една канцонета. Симон бе щастлива. От виното лицето й се зачерви, а сините й очи блестяха. Смееше се непрекъснато. Брезов беше бодър и весел, както всякога. Само Борис не можеше да се отпусне напълно. Все още не бе наясно пред самия себе си какво трябва да прави по-нататък. Затова разговорът им след вечерята прие неочакван обрат. Брезов простичко запита:

— Какво смятате да правите?…

Отговори Симон.

— Ще се оженим!

Борис се ядоса, че тя така лесно решава един въпрос, по който той си бие мозъка от толкова време.

— Странно нещо е човекът… — въздъхна той. — Как може едновременно да са в него и доброто, и лошото!

— Не те разбирам, Борис…

— Защо, Симон, искаш официален брак? Отговори честно!

— Защото те обичам!

— Не казваш истината. Защото искаш да бъда твоя собственост. Да си сигурна! Да имаш права над мене, ти и никой друг! Това е недоверие към чувствата на партньора…

— Но нали ти ме обичаш!

— Ами ако ти се промениш, ако станеш друга, а не тая, която сега обичам? Пак ли съм длъжен да бъда с теб?

— Но това означава неразбория в… отношенията между мъжа и жената!

— Напротив! Пълно доверие между двама души! Тогава край на жестокото робство на пола! Чак тогава би могло да се говори за истинска свобода! Та тя не е нищо друго, освен свобода на волята, когато сам решаваш да направиш или не направиш нещо, особено да не направиш!…

— Аз… аз… не мисля така… — колебливо каза Симон.

— Мила швейцарко!… Като тебе мислят почти всички мъже и жени, включително и социалистите!

— О, ти измести въпроса!

— Но ти наистина ли не виждаш, че предстои коренен поврат и в пола? Няма ли да е добре, ако това се ускори?!

Брезов се намеси.

— Може би, но само когато обществото стане друго!

— Социалистическо? Не съм убеден. Социална революция още не значи морална революция! Ето тук е моето противоречие с останалите социалисти.

— Но какво лошо искам? Искам да си мой мъж!…

— С помощта на някаква хартийка с печат? Или с помощта на църквата? На държавата? На властта?

— А с какво?

— С революция вътре в човека — най-страшната, но и най-великата!…

Симон се обиди и млъкна. Борис мислеше, че ще получи подкрепа на мислите си от Брезов. Но и той мълчеше. Тогава не се стърпя и го попита:

— Е, Марате, не разбрах докрай твоето мнение?…

Всъщност малкото име на Брезов бе Марат99. Родителите му го бяха избрали и записали под това име. Брезов не го обичаше. Смяташе, че за да носиш това славно име, трябва да си като този, който тъй високо го е носил в най-великата революция досега.

— Моето мнение за брака не съвпада с твоето — спокойно отговори Брезов.

— Това ясно почувствах, но не чух обясненията ти.

— Те са твърде лични и едва ли интересни за вас…

— Напротив!

— Родителите ми са прекрасни хора… Много добри и вече много стари. Безкрайно честни и вярващи в социализма като в религия… И двамата са учители. Скитат от село в село и от град в град… Те са едни от първите социалисти в България, разказвал съм ти. А да си бил на времето социалист е било по-страшно, отколкото да си прокажен!… Осмивани, гонени, преследвани… единствената им опора са били другите приятели — социалисти и вярата!… Аз съм им единствено дете. И те като тебе са вярвали в теорията. Затова може би са ме нарекли така глупаво с такова неподходящо за мене име… Марат!… Все пак добре, че не съм Робеспиер100… — усмихна се той.

— Сърдиш ли им се? — попита Борис.

— Не, разбира се. Те ме обичат, аз ги обичам… И все пак в душата ми остана някакво чувство на негодувание от тях… Те не са се оженили. Не ме разбирай криво! Баща ми не е погледнал друга жена в живота си, а майка ми също. Те все още са нежни един към друг, но не са се оженили…

Брезов спря и запали цигара, нещо, което си позволяваше твърде рядко.

— Не разбирам какво искаш да кажеш…

— Става дума за мене… Щом те нямат официален брак, значи аз съм незаконно дете, разбираш ли? А понякога децата са много зли… В училище ми викаха копелето. Биех се с всеки и с всички по всяко време! Бях се превърнал в малко зверче. И мечтаех, само как мечтаех да отидат двамата в черква, заедно с мене, и се венчаят в присъствието на всички хора!…

— Аз смятам, че не са сгрешили! — каза Борис.

— Не ги осъждам, но какво са виновни децата? И знаеш ли как може да страда едно дете?… Нищо по-късно не е в състояние да изтрие споменът от болката…

Брезов млъкна. Явно не искаше да продължи по-нататък. Очите на Симон се насълзиха.

Този разговор, колкото и да беше неприятен, внесе някакво успокоение в душата на Борис. Защото тази вечер в „Петте бора“ той окончателно реши, че трябва да има официален брак със Симон. Добре, че в Швейцария гражданските бракове се признават и няма да има нужда да се влачим при поповете, помисли си той.

Глава седемнадесета

Но по-късно, когато хванаха големите януарски студове, в разгара на изпитната сесия Симон се разболя. Започна се така…

Симон като първокурсничка нямаше изпити, затова си стоеше повече у дома, а Борис четеше в Библиотеката. Веднъж, като се прибра в къщи, завари Симон много възбудена. Беше цялата зачервена, а движенията й неспокойни. Помисли, че е пила нещо. Но тя не беше пила. Накрая му се оплака от главоболие. Легна си рано и заспа. Борис продължи да чете в мансардата. Но не му вървеше. В главата му непрекъснато се мяркаха сметки и пари. Разноските се бяха увеличили неимоверно. Особено много отиваха за отопление. В стаята на Симон гореше огън през цялото денонощие. Освен това не беше свикнала на никакви лишения. Тя просто не разбираше какво е това да няма. А и гордостта на Борис не му позволяваше да й обяснява постоянно финансовите си затруднения. Понякога за един обяд тя изхарчваше толкова, колкото той си позволяваше за една седмица. Златните монети бързо свършиха. Сега беше ред на скъпоценностите от майка му. Налагаше се утре на всяка цена да иде в заложната къща. Той окончателно се разсея. Погледна наново учебника и изпита отвращение. Повече не можеше да се сдържа и слезе в стаята й. Отвори тихо вратата. Лампата светеше. Това, което завари, го стресна. Симон седеше върху леглото по нощница, цялата червена, с блестящи очи, и тананикаше някаква детска песничка.

— Симон, какво ти е?

— А сега слушай… — каза тя и запя друга, която започваше с думите: „Au claire de la lune, mon ami Pierrot…“101

Той разбра, че има висока температура. Събуди хазайката. Мадам Ролан с готовност стана. Но и тя нямаше термометър. Когато пипна с ръка челото на Симон, той се уплаши. Толкова силно гореше. Веднага излезе. Навън бе сух студ. Духаше леден вятър. Отиде пеш чак до „Спорт-палас“. Събуди Брезов. По негово предложение отидоха и събудиха един друг българин — четвърта година студент по медицина. Казваше се Александров. Макар че още не беше завършил, всички го наричаха Доктора. Беше добър студент. Той с готовност тръгна с тях. И така, тримата на разсъмване се събраха в стаята на Симон. Александров внимателно я прегледа и обясни, че се касае за инфлуенца, но са засегнати и белите дробове. Предписа някакъв сироп. Тримата поговориха, сякаш бяха консулт от професори. Борис излезе да намери аптека. Почака, докато приготвят сиропа. Когато се върна, Александров си беше отишъл, но им бе оставил термометър. До леглото на Симон стоеше Брезов. Температурата й се колебаеше между 40° и четиридесет и две десети. Симон вече не пееше, а дишаше бързо и тежко. Когато Борис я помоли да си отвори очите, тя тихо каза, че я болят от светлината. Загасиха лампата и така останаха в полумрака на идващия ден. Брезов излезе и някъде преди обед се върна с масажиста на „Спорт-палас“ — един възрастен швед с ръце като лопати. Шведът беше самоуверен и говореше смешно френски. Той бързо се разпореди за топла вода, олио и започна масажа. По едно време Борис искаше да го спре. Струваше му се, че от Симон нищо няма да остане. После я завиха с две одеяла и насила й дадоха да изпие чай. Тя се изпоти и температурата спадна. Борис въздъхна от облекчение. Но вечерта постепенно се покачи и се закова отново на четиридесет градуса. Този път и повиканият Александров се уплаши. С файтон доведоха един прочут професор. Той каза, че е засегнат белият дроб. Предписа големи дози хинин. Сега Борис остана сам със Симон. Тя дишаше тежко. Говореше объркано, като я питаха нещо, и бълнуваше. След полунощ заплака и несвързано споменаваше „мама“ и „баба“. Все повтаряше:

— Искам при мама… Искам при баба…

Тогава Борис с пълна сила почувства каква неизмерима отговорност бе поел със Симон. Дали да съобщи на родителите й? Реши да я изчака, докато дойде на себе си. На сутринта температурата малко поспадна и той я запита.

— Не, по никой начин! — отвърна Симон. — Аз никога вече няма да се върна при тях!

А после започна кошмарът. На третия ден диагнозата беше съвсем точно определена — пневмония. Налагаше се да вика ту един, ту друг професор. Хонорарите, които плащаше, бяха огромни. Почти всеки ден тичаше до лихваря. Сега вече с яд си мислеше, че тогава не трябваше да кара Симон да върне накитите. Тя се държеше храбро. Изпълняваше послушно всичко, каквото й казваха. Той се принуди да отложи два от изпитите. Брезов и Александров бяха постоянни посетители в дома му. Особено Брезов му помагаше във всичко. Въпреки това приятелят му си взимаше всички изпити, които беше записал за сесията. Шведът също не ги изоставяше. С буйните си побелели коси той приличаше на някакво старо скандинавско божество, слязло от горите. Говореше срещу професорите, които нищо не разбират, и срещу медицината изобщо. В същото време беше дълбоко убеден в своите знания, в силата на природолечението и масажа. Това не се виждаше чудно на Борис, тъй като наистина от масажите и отварите на стария швед Симон сякаш се чувстваше по-добре и имаше полза.

В началото на втората седмица от заболяването настъпи кризата. Температурата изведнъж спадна. Симон се обля цялата в пот, но лицето й от червено, стана бледо като платно, а дишането й повърхностно. Борис потърси пулса й. Едва се напипваше и беше бърз като на птица, хваната в ръце. Дъхът му спря. Беше сам посред нощ. Разтърси я. Тогава тя отвори сините си като синчец очи и го погледна в пълно съзнание. Беше спокойна и уморена. Той заспа на стола до леглото й.

Борис не си правеше илюзии, че барон Щерн не знае за разболяването на дъщеря си. Бяха извикали почти всички медицински светила на Женева. Все някой бе съобщил на барона, но той не даде с нищо да се разбере това. Изглежда, твърде добре познаваше дъщеря си, за да очаква, че ще се обърнат за помощ към него. А вероятно и обидата от постъпката на Симон, както и общественият срам надделяваха над родителското чувство. Но Борис нямаше време да се замисля над това. Когато кризата мина, Симон продължи да бъде на легло. Трудно се възстановяваше. Трябваше да й помага във всичко, а до тоалетната да я носи на ръце. Все пак той направи усилие да се съсредоточи за следващия изпит. Отиде в Библиотеката да чете. В случай на нужда, мадам Ролан щеше да го извика.

Сега седеше на една от банките, но още не бе почнал да чете. Пред него имаше бял лист хартия, изписан с цифри. На едната колонка бе това, което притежаваше като остатък от накитите на майка му, превърнати в пари. На другата колонка — разноските от съвместния им живот със Симон. Балансът не излизаше. Ако ги вложеше във вид на франкове, като дългосрочен влог в някоя банка, то годишната рента нямаше да стигне за един човек, камо ли за двама. Досега не бе питал Симон за финансовото й състояние. Това и не го интересуваше. Той беше мъж и българин. А българинът не се жени, ако не може да осигури храна и покрив на жената и децата си. Изход почти нямаше. Дори ако продължеше да преподава уроци, парите щяха да подпомогнат съвсем малко бъдещото домакинство. Той не разговаряше със Симон по тия въпроси и никога не би си позволил подобен разговор. Това беше негов и само негов проблем, който не можеше да сподели с никого!… А като завършеше образованието си, щеше ли да стане по-добре?… Той никога не си бе представял бъдещето като банков чиновник или юрист. Виждаше своята дейност в обществото като свободна дейност, несвързана с определени работни часове и учреждения. Знаеше, че след завършване можеше да разчита на място в Университета, което да му осигури много свободно време за собствени занимания и съвсем малко пари. Но и това щеше да стане не по-рано от година, ако успееше да съкрати следването си, като вземаше двойно повече изпити. Само че трябваше да се откаже от частните уроци. Всичко това го гнетеше. Борис толкова искаше да посети университетите в другите страни — Германия, Франция, Англия… А това означаваше да води чергарски живот. В такъв случай университетската кариера отпадаше. За да водиш такъв живот, трябва да имаш един минимален постоянен доход. Оставаше един-единствен изход…

Борис извади от чантата нов лист хартия и започна писмото до баща си. Дълго мисли как да го назове и реши, че щом писмото е строго официално, следва да се обърне не към човека, а към банкера Скарлатов. Затова написа: „Уважаеми господине“. После отново дълго се замисли и добави: „Както Ви е известно, покойната ми майка Цветана имаше свой личен капитал“. Пак спря. Това знаеше от слухове, от Донка, от Никола… Но какви факти имаше? Наистина ли бе така? Борис и не помисли за сумата, оставена за неговото учене в Мезон Щерн. Той искаше само част от наследството на майка си, за да може поне две години да не мисли за насъщния. Със сухи протоколни изрази той уведомяваше стария банкер за своето намерение да се ожени, а също и за бъдещите си проекти. Когато го завърши и го подписа, бе плувнал в пот. Даже и сега не знаеше дали правилно постъпва, тъй като в душата му остана утайката, че е извършил нещо не съвсем почтено.

Жан отвори тихо вратата. Беше в обикновените си черни дрехи, а не в ливрея. Използваха го при балове за лакей, но си бе прислужник във факултета. Той безшумно се промъкна към мястото, където седеше Борис.

— Господин Скарлатов, очакват Ви навън…

Борис трескаво събра листовете в чантата си. Бе сигурен, че е нещо неприятно, свързано със Симон. Когато излезе, барон Щерн го чакаше на стълбището при колоните. Долу стоеше фамилното ландо с герба на барона. Духаше студен вятър. Баронът имаше угрижен и унил вид.

— Млади момко, бих искал да поговорим…

— Нямам нищо против.

— Тук ли?

Борис се замисли. Той не знаеше къде би могъл да го покани, затова рече:

— Вие къде предлагате?

— Мисля, че най-добре ще бъде в Банката.

Изборът на барона никак не му хареса, но нямаше какво да противопостави.

— След половин час съм там — отвърна той.

Глава осемнадесета

Още когато влезе в обширния кабинет, Скарлатов бе точно определил въпросите, по които щеше да разговаря. Той седна на фотьойла, който му посочи с кимване баронът. Изчака известно време, но старият човек мълчеше. Тогава реши да почне пръв, за да го насочи към своята цел, а не към тая, желана от Щерн. Смяташе да не допусне никакви преговори за Симон.

— Господин барон, доколкото ми е известно, на мое име е вложен известен капитал за следването ми…

— Да. И в този период, в който Вие не благоволихте да изтеглите нито сантим, той се удвои.

— А мога ли да го получа, като държа да Ви подчертая, че съвсем не смятам тия пари за бащини! Той е длъжен да върне поне част от наследството на майка ми!…

— Принуден съм да обясня още един път условията на влога. Вие можете да теглите от него само част, съответна на едномесечната Ви издръжка, а тя е от щедра по-щедра. Можете да теглите и пари за покупка на вещи, за екскурзии в чужбина, за дрехи, но при едно условие — като се отчитате!

— И смятате, че бих приел тия унизителни условия?

— Всеки младеж би Ви завиждал на тях! Останалия капитал получавате, когато ми представите диплома.

— Господине, аз завършвам, тоест ще завърша след една година!

— Не е вярно.

— Реших да взема изпитите за две години наведнъж.

— Великолепно!

— Тогава какво Ви пречи преди това да ми дадете капитала?

— Липсата на диплома.

— Но аз ще я имам!

— Млади човече, тук, в Швейцария, идват да учат стотици студенти от цял свят. Записват мнозина, завършват малцина. Представете ми дипломата и капиталът е Ваш!

— А мога ли да ипотекирам капитала си и получа от банката Ви пари?

— Чудесно! Това е вече истинска сделка! Та какво е Банка, ако не учреждение, което дава пари назаем, нали така, господин Скарлатов?…

— Значи ли това, че сте съгласен?

— Ето вече настъпваме в практичната материя… От момента, когато ти искат пари назаем, започва мисленето. Забележете, мило момче, мисленето на живот и смърт! При това не е важна големината на сделката или заема. Защото банкер, който греши в малка сделка, греши и в голяма. И така, банкерът дава пари на някой в заем с надежда да получи и той печалба. Нали? Но кой е този някой? Няма ли да ги пропилее с проститутки, да ги изпие или проиграе на рулетката? Ще бъде ли в състояние да върне заема заедно с лихвата? За колко време ще успее да направи това? Ами ако не ги върне? В състояние ли съм да понеса загубата?…

Скарлатов и друг път бе слушал от Щерн подобни разсъждения за банковото дело. Не му беше до това. Трябваха му пари, пари на всяка цена! Затова дойде тук! Затова се подложи на унижение!… Той знаеше предварително отговора. Но като си влюбен, надеждата ти става толкова голяма, че почваш да вярваш в невъзможното. Добре! Сега поне знаеше, че не може да разчита на нищо, освен на себе си. И когато реши това, изведнъж му стана скучно. Попита се какво прави той тук? Защо разговаря с тоя хитър човек? Защо го слуша?… Той искаше веднага да скочи и си тръгне, но приличието го задържа. Какво прави сега Симон?… И докато мислеше това, Щерн извади от малкия бюфет едно шише коняк и две чаши. Наля ги. Те не се чукнаха. Скарлатов на един дъх изпи своята чаша. Беше умислен и не забеляза, че баронът не докосна своята и напълни отново неговата. И нея изпи наведнъж.

— Изглежда във Вашия род е имало големи пияници… — говореше Щерн бащински. — Виното е във Вашата кръв. Влече Ви. Ох, как Ви влече!… Виното и жените… Но имате воля. Завидна воля! Вие ще преодолеете тия страсти и един ден ще бъдете истински банкер…

Скарлатов се ядоса от този тон и реши също да бъде директен.

— Господин барон, вместо да се опитвате да разберете мен, по-добре ще е да разберете дъщеря си!… Защо правите всичко това? Симон никога не може да бъде щастлива с мъж като Щаренберг. Тя стои неизмеримо по-високо от Вашите мерки за нея. Поне да беше някой друг, а не такава жалка личност!…

— Не, моето момче. Когато и ти един ден имаш деца, ще разбереш, че банкерът никога не сключва бракове както обикновените хора. Неговите бракове са далеч по-обмислени и прецизни от тия в най-големите императорски дворове в Европа!…

— Мисля, че ако продължим нататък разговора, излишно ще се дразним!…

Скарлатов се надигна от стола, но баронът сложи кротко ръка на рамото му и той пак седна.

— Не съм толкова лош човек, господин Скарлатов… Знам, че Симон Ви обича. Не съм недоволен и от избора й. Мъж на място сте! Но какво, за Бога, й предлагате Вие?

— В истинската любов човек предлага само себе си!

— Та това е нищо! Едно духване и човек си отива.

— Това се отнася и за тия със синята кръв!

— Бракът Ви е обречен. Ще отведете дъщеря ми на Балканите. Там е ад. Няма даже една свястна баня да се изкъпе! Ще й липсват средата, комфортът и полека-лека ще почне да тъжи и да се мъчи. Вие ще пиете, ще тръгнете по други жени… И в резултат — балканска история!… Имали сме в нашите среди и такива случаи. Всички са завършвали по тоя начин.

— Вие смятате Вашия живот за най-примерен?

— Не, просто казвам, че навикът на човека и наследствеността са всичко! А сега, господин Скарлатов, завършете Университета, помирете се с баща си, върнете се в България, поемете банката… Ще имате своите радости и грижи. Ще се ожените за някое от Вашите момичета, което е свикнало на всичките Ви навици. Ще имате деца и един ден ще си спомните, че банкерът Щерн Ви е дал добър съвет…

— Благодаря за щастието. Много сте хитър наистина!

— Не съм хитър, а психолог! Запомнете, момко, за да бъдеш банкер, трябва не да си математик, не философ, не художник, не политик, не военачалник, а трябва да имаш най-важното на тоя свят — дарбата да разбираш хората!

Скарлатов мълчеше. И така, първият тур от битката с Щерн завърши в негова полза. Той пак се надигна от фотьойла. Банкерът, без да му обръща внимание, отиде зад масата. Взе някакви книжа и ги подаде на Скарлатов.

— Прегледайте извлеченията от Вашата сметка.

Борис хвърли поглед на цифрите. Учуден подсвирна с уста.

— Та аз съм бил заможен човек!

— Да, така е. Тук е вписана и сумата от Вашето комисионно за сделката с оръжието…

— Но аз не съм искал нищо!

— Това се разбира от само себе си. Тази сума можете да изтеглите. Нали сте материално затруднен?

— Никога! — каза Скарлатов.

— Жалко. Но позволете да Ви попитам какво всъщност искате? На Вас Ви трябват пари! Аз намирам изход! Вие отказвате! Простете, но това не е съвсем нормално от Ваша страна.

Борис се ядоса и рязко отвърна:

— С мръсни пари не желая да си оправям положението!… Предполагам, че Вашият процент от тази сделка е добър, макар и да участвахте инкогнито…

— Разбира се!

— А къде остана моралът, който искахте да ми внушите?

Но Щерн напълно се владееше. Посочи му наново фотьойла да седне и Борис се подчини.

— Момент, ще Ви обясня… Банкерът никога, запомнете, за нищо на света не участва официално в такива сделки. Той не си цапа ръцете. Има други за тази работа. Аз имам клиенти. Те са вложили своите капитали при мен. Значи ми имат пълно доверие, както децата на бащите. Банката за тях е едно семейно огнище…

— Бароне, Вие сте били поет! Нарисувахте такава пасторална картина на банковото дело, просто да се разплачеш!…

— И да не вярвате, точно така е! Аз търся къде да вложа парите на моите клиенти-деца, те да получат най-голямата възможна печалба!

— Но Вие може и да се разорите заради Вашите деца!…

— Не. Аз просто взимам своите законни двайсет процента.

— Не е ли все пак много за едно инкогнито?…

— Това са трохи, паднали от трапезата.

— Но, ако чедата са хиляди, трохите ще се събират в кошове, както е в Евангелието…

— Вие се отнасяте лекомислено към живота на банкера…

— Нищо подобно! Доколкото разбрах, това не е живот, а денонощна мисъл!…

— Попаднахте в целта!… И ако този банкер има нещастието да му се е родила една-единствена дъщеря, и да я обича с цялата сила на бащиното сърце, Вие ще разберете колко то е нежно и уязвимо…

Той извади кърпичка от джоба и избърса сълзите си.

— Странно колко си приличате с баща ми! — каза Скарлатов.

— Защо?

— Защото и той може да се разплаче, когато пожелае или, по-скоро, когато има полза от това.

— Вие сте още млад и не познавате човешката искреност. Впрочем прав сте. Да говорим като мъже! Аз исках дъщеря ми Симон да избере добър съпруг, но, както е казано, човек предполага, а Бог разполага. Аз не съм деспот и уважавам чувствата й. Но в едно не вярвам.

— В какво?

— Във Вашите чувства. Вие сте много по-ловък, отколкото мислех…

— Тогава считам разговора за приключен!

— Постойте, моля Ви… Ох, това оръжие, това оръжие… Виждали ли сте се отново с този, тозиии…

— Барон Захариас?

— Той е толкова барон, колкото аз съм кюре! Но че е мръсник, гаден левантиец, изрод, безверник, подлога на султаните, баща на бандитите по цял свят…

— Значи е успял да Ви удари в сделката?

— Тепърва ще си премерим силите! Атентатът му дойде като манна небесна. Сам пусна в печата съобщение, че е закупено хиляда пъти повече оръжие за революционерите и в резултат какво? Това изчадие, този…

— Да пропуснем епитетите — прекъсна го Борис.

— Сключва кучият му син една огромна сделка с Турция! Пробутва им цяла флота, ама цяла-целеничка от изгнили кораби, изпразва складовете на Европа от Наполеоновите войни и слага гнусната си ръчичка в строежа на Багдадската железница — единственият път между Изтока и Запада!…

— Чудесно! Значи кадърен човек!

— Той е само едно дяволско семе! Срам за Вселената! Но Господ гледа отгоре! И Вие, господин Скарлатов, му помогнахте, толкова много му помогнахте, че този стиснат скъперник даде голямо комисионно на Ваше име. Тоя мошеник никога не изпуска да ми сложи крак!

— Защо страдате? Щом е във Вашите възможности, изобличете го с цифри и документи! По този начин ще го съсипете…

— О, млади момко, тия работи стават по съвсем друг начин…

— А не го ли щадите, понеже барон Захариас знае твърде много и за Вашите „почтени“ сделки?

Щерн сякаш не чу последните думи и неочаквано рязко го прекъсна:

— Какво смятате да правите със Симон!

— Още не сме решили, но вероятно ще се оженим.

— Ще Ви предложа нещо, изслушайте ме…

— Да чуем…

— Вие още не сте завършили, тя също. За жена това не е важно, но за Вас е друго!

— Казах Ви, че завършвам след няколко месеца!

— Е, как да не уважавам такъв момък!… Всяко зло за добро! Аз съм стар. Няма на кого да оставя Банката и всичко, свързано с нея. Затова един енергичен млад човек, който не се спира пред нищо, е може би най-доброто решение. Не Ви обичам, господин Скарлатов, но Ви уважавам. Да сключим почтена сделка. Скандалът е голям. Ние не смеем да се явим пред обществото. Нека Симон се върне, Вие завършете!… Имате много сериозно да четете. Ще бъдете по-спокоен. Донесете ми дипломата, а след това останете на работа при мен в Банката.

— При Вас няма да остана!

— Добре… Още по-добре… Мезон Щерн е свързана с банки в цяла Европа и Америка. Ще Ви изпратя там на работа, да станете истински финансист! А след това ще видим…

— Какво всъщност искате от мен?

— Да убедите Симон да се върне! Половин година не е толкова много. Тя е още болна. Трябва да укрепи здравето си. После правете каквото искате! И винаги ще имате моята финансова и бащинска подкрепа. Е?

— Това е въпрос, който може да реши единствено Симон. Аз мога само да Ви обещая, че ще й предам разговора.

Настъпи неприятна пауза. Скарлатов си помисли, че ще спечели и втория тур от битката. Дали баронът имаше още предложения в портфейла си? Той наистина имаше, защото след малко заговори:

— Господин Скарлатов, може би като баща не обръщах достатъчно внимание на Симон, по-скоро на възпитанието й. Така че тя не е свързана много нито с мен, нито с майка си. Бих казал повече с баба си, която я е отгледала. Както Ви казах, поемате голям риск! И ако с нея, с нейното здраве се случи нещо, ще търся отговорност от Вас и само от Вас!… Ето писмо от баба й! Предайте й го! Тя предлага Симон да отиде в Кан през зимните и пролетни месеци, докато закрепне. Баба й живее в Лондон, но студените месеци обикновено прекарва във вилата си в Кан. Моля Ви, въздействайте на Симон!… Не искам да Ви кажа в какво състояние е майка й. От наша страна обещавам, че няма в нищо да се месим, нито ще направим опит да й влияем. Е, господин Скарлатов, какво лошо има в това?

Наистина в това предложение Борис не видя нищо лошо. То решаваше, макар и временно, всички затруднения.

— Ще помисля — каза той.

— Това е голяма утеха за стария човек… Мили момко, много бих искал за в бъдеще да работим заедно. Ето аз, старият глупак, Ви подавам ръка, подайте си, моля Ви, и Вашата!…

Скарлатов му подаде ръка. Банкерът пак изхлипа. В тоя момент влезе секретарят.

— Барон Захариас… — обяви той.

— Нали казах никого да не пускате!

Барон Захариас властно го отмести от вратата. Секретарят я затвори след него. Той бе пак целият в черно наметало със златна закопчалка и цилиндър на главата. Отведнъж лицето на барон Щерн се промени. Стана любезно, усмихнато, почтително.

— Кого виждат очите ми! Моя най-близък и скъп приятел на тоя греховен свят!…

Впрочем риториката на стария Щерн бе особена. Той все пак произлизаше от равински род и Библията бе влязла в целия му лексикон. Затова се изразяваше високопарно — с изречения, наподобяващи понякога псалми от Давид.

Но Захариас не му обърна внимание и гледаше към Скарлатов.

— Това е моят бъдещ зет — каза Щерн.

— Внимавайте много, момко! Този Велзевул Ви крои нещо! Не му вярвайте, синко!…

— Аз ви напускам — каза Скарлатов.

Поклони се и излезе.

Глава деветнадесета

В къщи Симон го чакаше и се тревожеше. Много беше закъснял. Той й разказа целия разговор с баща й. Подаде писмото от баба й. Тя бегло го прочете. Очакваше мнението й. Симон стоеше неподвижна, накрая тихо каза:

— Сънят…

— Какво? — попита той в недоумение.

— Сънят излезе верен.

Борис се възмути.

— Симон, но това са глупости! Ти не си вече дете!

Тя втренчено се загледа в очите му и страстно каза:

— Не му вярвай, мили! Не му вярвай нито дума!

Той се изненада, че тя дори и не се замисли.

— Но, Симон, разсъди хладнокръвно! Какво лошо има в това? Що за изпитание от шест месеца!

— Не, не е това! Боже Господи, аз исках да живея като всички хора, да имам радостите на обикновените хора, а не цял живот да бъда свързана с пари и само с пари!…

— Само шест месеца! В които аз ще чета спокойно! Само след шест месеца ще се оженим и ще отидем на работа в Европа или Америка. Целият свят ще бъде пред нас!…

— Да, целият свят, но всеки сам, аз сама и ти сам! Знам, че не мога да искам повече от тебе… Господи мили, помогни ми!

Тя заплака. Борис я прегърна и галеше косите й. Сложи я нежно на леглото. Седя до нея, докато утихне. Стори му се, че заспа, и тихо се прибра в стаята си. Свечеряваше се. Той се разхождаше напред-назад и мислеше по какъв начин да убеди Симон. Все повече се убеждаваше в правотата на предложението от барона. Най-сетне седна и разтвори учебника. Четенето го погълна. Но по-късно на вратата се почука.

— Да — механично каза той.

Влезе Симон и застана виновно в стаята. Върху дългата си бяла дантелена нощница бе наметнала голям небесносин вълнен шал. Заприлича му на младите католички в катедралата, дошли за първото причастие. Той неволно се усмихна.

— Защо чукаш? Още ли не спиш?

— Не, тази нощ ще бъда при теб!

— Мила, но ти си още болна.

— Искам да съм с теб… — упорито каза тя.

Борис я прегърна, вдигна я на ръце и я отведе на леглото. Тя плахо се притискаше до силните му гърди… И отново двамата се изпълниха с копнежа един към друг, който сплиташе телата и душите им, сякаш никога не щяха да се отделят… Едва по-късно, когато Борис се вслушваше в неравномерните и все още бурни удари на сърцето си, той помисли, че може би пълнотата на чувствата е все пак да вършиш това, което не трябва да вършиш… Навън зазоряваше. Симон прошепна:

— Бъди смел, мили! Не ме пъди оттук… Какво ни трябва? Ти си здрав, млад. Аз също. Ще завършиш след шест месеца. Ще работим, ще живеем и ще се радваме…

— Симон, нека да спим и утре ще помислим.

— Моля те, остави ме при себе си…

Тя пак заплака. Борис я прегърна и почна да й говори като на дете:

— След шест месеца ще се оженим и после — накъдето ни видят очите!… Аз съм мъжът в това семейство и аз ще изкарвам прехраната му, на теб и децата… На Фредерика и Алфред…

Изведнъж тя спря да плаче. Притисна го силно с тънките си ръце и едва чуто каза:

— А знаеш ли, може би Фредерика е вече на път… В първия момент той изтръпна. Трябваше му време да осъзнае това неочаквано съобщение. Сега му стана ясно и нейната отпадналост, и резките промени в настроението.

— Сигурна ли си? — попита той.

Да, тя беше сигурна. Взе да му обяснява надълго и широко какво усеща. Симон грижливо бе пазила тайната си, за да я извади като решаващ аргумент в подходящия момент, с цел да убеди Борис, и я остави при него. Но резултатът беше съвсем противоположен. Спорът започна отново. Тоя път той със сурови думи й рече, че тя не само трябва да замине при баба си, но е длъжна така да постъпи. Изтъкна бедността им, липсата на пари и условия за състоянието й. Подчерта опасностите, на които подлага себе си и детето. А сега, когато тя е бременна, в него отпадат последните съмнения, че някой може да им попречи в намеренията. Този силен аргумент бе отправен по-скоро към Щернови. Борис се почувства горд и пълен победител. Едва когато в стаята стана вече светло, те изтощени приключиха спора. Симон щеше да замине при баба си. След сесията, тоест след месец, месец и половина, той щеше да отиде при нея в Кан. Там щяха да се оженят съвсем скромно. После Борис щеше да се върне в Женева, да завърши и оттам нататък — каквото ще да става!… Все пак Симон не беше убедена. Тя само се подчини на това решение. Съмнението се бе загнездило дълбоко в сърцето й. Може би тя повече познаваше родителите си и не им вярваше. И докато Борис беше доволен, тя лежеше до него с отворени очи и мислеше колко е безпомощна като жена… Отново видя пред себе си високата пясъчна дюна край морето и на върха й големия тъмновинен кожен куфар, който потъваше… Тя искаше да извика Борис на помощ, но вместо името му, казваше на немски в съня: „Майн кинд, майн кинд…“102 Симон започна горещо да се моли и устните й шепнеха молитвите, научени от дете, ония католически молитви, отправени не към Бога или Христос, а към Мадоната — закрилница на жените и отрочетата.

Последвалите дни преминаха на един дъх. Борис отиде отново до заложната къща. Купи билет за влака. Изпрати телеграма до баба й. Почти не се свърташе в къщи. Тежко му бе да остане насаме със Симон. Тя така го гледаше със сините си очи, сякаш той извършваше предателство.

Деня преди заминаването той прочете някаква обява за концерт в Музикалното училище. Гостуваше студентски оркестър от Цюрих. Купи два билета. Така поне нямаше да остане цялата вечер със Симон. Когато й каза за концерта, тя не възрази. Облече се грижливо. Борис се страхуваше да отидат пеша и нае файтон.

Седнаха в малката зала на училището. Имаше много студенти и студентки. Местата им бяха на втория ред. Оттук добре се виждаше и чуваше. Това, което направи хубаво впечатление на всички, беше, че столовете, на които седяха младите оркестранти, бяха в стил „барок“, както пюпитрите, а и самите изпълнители носеха костюми от времето на Моцарт. Така се създаде тая неповторима атмосфера на изящество, веселост и лекота. Оркестърът не беше претенциозен. Нямаше даже диригент. Тази роля изпълняваше концерт-майсторът — един младеж с дълги коси, който даваше знак с глава на останалите. Публиката от млади хора топло ги посрещна. Симон сякаш се оживи. Тя стисна с благодарност ръката на Борис. От познатите му българи нямаше нито един. В първата част на програмата оркестърът — съставен предимно от щрайх, изсвири една от ранните симфонии — концертанте на Моцарт. Музиката бе жизнерадостна и безгрижна, построена простичко, но с много украшения, като детска рисунка. Тя събуди у всички чувство на топлота и задушевност. За втората част на концерта донесоха специални свещници, които монтираха на пюпитрите. Един студент от оркестъра запали една по една свещите, поклони се и излезе. Лампите в залата угаснаха. Остана осветен само подиумът от трепкащите пламъчета на свещите. Сега тихо, един по един, оркестрантите се появяваха и сядаха пред пюпитрите. Концерт-майсторът даде знак. Започна прочутата симфония на Хайдн със свещите. А после, в един определен момент от музикалното развитие на творбата, първият оркестрант духна своята свещ и безшумно напусна подиума. Другите продължиха… После стана вторият музикант, духна свещта и стори същото. Така, до края на симфонията, един след друг излизаха изпълнителите в прекрасните копринени и дантелени дрехи. Нежните им цветове все по-рядко проблясваха в меката светлина от оределите пламъчета на свещите. Музикантите постепенно се превръщаха в бели силуети, изчезващи в полумрака… Нещо стегна сърцето на Борис. Погледна изящния профил на Симон до себе си. С полуотворени устни тя слушаше музиката в захлас. Той почувства огромна нежност към нея — толкова бледа, крехка, но храбра и изпълнена с надежда… Не посмя да й хване ръката. Музиката на Хайдн дълбоко го разтърсваше. Какво бе искал да каже старият мъдър човек, слуга на графовете Естерхази?… Дали това, че човешкият живот е една симфония, преливаща в началото от звуците на радостта, а после, сякаш като пламъка на свещ, подухнат от вятъра, един по един загасват, докато остане накрая една трептяща светлинка, толкова ефирна и безпомощна… И последната цигулка млъкна, младежът угаси свещта и излезе. Когато единственият пламък се сля с мрака, настъпи потресающа тишина. Никой не ръкопляскаше. Запалиха лампите. Борис се обърна към Симон. Тя плачеше без глас. Само раменете й се тресяха от ридания. Той нежно й хвана ръката, но тя не отговори на стискането му и я държеше съвсем безжизнено.

Прекараха безсънна нощ. Борис беше неспокоен през цялото време. Продължаваше да говори, объркваше се, повтаряше едно и също и често вмъкваше думичката „нали“. Симон мълчеше. Тя беше особено момиче, което таеше чувствата и мислите си в такъв момент. Изведнъж Борис каза:

— Не ми обръщай внимание! Говоря глупости…

Симон се усмихна.

— Да, наистина, но какви мили глупости, в които виждам целия Борис… Моя Борис… Моето очарователно момче… Гордо, мило, гневно, нетърпеливо… Моя мъж…

Гласът й наново трепна. Той бързо каза:

— Ще чакам твоето идване! Знам, че ще бъде като болест, но ще чакам! Искам да бъдеш вечно с мен. Цял живот!

Симон помълча, а после каза:

— Вечно?… Каква измамна дума…

— Защо измамна?

— Защото в човека няма нищо вечно, миг от живота на Божията вселена!… Странно как е могло да се роди това понятие… По-добре е хората да казват: „Аз съществувам и особено силно чувствам, че съществувам, когато обичам…“

Борис усети сякаш Симон се отдалечи от него. Той се удиви на думите й. И друг път се бе чудил как тя, такава нежна и неопитна, изричаше понякога неща дълбоки, като зрял човек, изпитал всички болки на страданието. Може би това бе свойство на любовта да дарява мъдрост и на най-слабото човешко създание, когато го обладаеше…

— Аз винаги ще те обичам! И повече от това няма! — упорито каза той.

Изведнъж Симон хвана с тънките си ръце главата му.

— Бо̀рис, мили… трябва да живеем с днешния ден, в днешния миг… Той е всичко! Не е нито миналото, нито бъдещето. А като кажеш „вечно“, изпускаме именно тоя миг, нашия миг!…

— Но аз какво ще правя?… — попита Борис като дете.

Симон отново се усмихна.

— Прегърни ме…

Така дълго стояха и мълчаха.

— Няма ли да ми разкажеш съня?

Тя не отговори. Погледна я. Лицето й бе опънато.

— Друг път, мили. Сега няма време… — и гласът й трепна.

Борис бързо каза:

— Искаш ли да ти помогна в багажа?

— Не. Имам… работа, моя лична работа… и трябва да остана сама — съвсем тихо отвърна Симон.

Нещо му стегна гърлото. С мъка се сдържа да не се разплаче. Стана и внимателно затвори вратата след себе си.

Когато излезе на улицата, почувства се съвсем сам и изоставен. Трябваше му време да осмисли всичко. Безцелно закрачи край магазините. Спираше се пред витрините и гледаше, но не виждаше нищо. Отведнъж го обхвана особена тревога. Тя е още болна, а е студено, много студено… И тая мисъл вече не го напускаше. Втурна се в един магазин, където продаваха топли одеяла. Купи едно голямо одеяло от камилска вълна, светлокафяво, сякаш то щеше да запази Симон от студа, от болестта, от всякакви коварни изненади… Но странно, въпреки усилията на волята си, той никак не си представяше, че всичко това ще свърши щастливо и ще бъдат пак заедно завинаги. И сега, взел пакета с одеялото, той го държеше така, сякаш в него беше решението на всички беди. А че го бе постигнала беда, и то голяма беда, той не се съмняваше.

В друг магазин Борис купи два чифта вълнени чорапи. И накрая хлътна в една малка работилничка, където приготвяха пресен шоколад. Купи цяло кило и докато собственицата с усмивка го опаковаше в луксозна хартия с цветна лента, той безсмислено си повтаряше: „Шоколадът е силна храна. Шоколадът дава топлина, ако имаш шоколад, няма да измръзнеш, няма да умреш.“

Борис пристигна в квартирата чак към обяд. Завари Брезов. Беше намерил отнякъде ръчна количка. Симон като че ли се беше успокоила и усмихнато посрещна Борис. Останаха в нейната стая, добре отоплена от кахлената холандска печка. Багажът й се състоеше от големия тъмновинен кожен куфар и един друг сак. Двамата приятели ги пренесоха долу и ги натовариха на ръчната количка. Брезов я забута надолу към дъното на улицата. Борис се върна. Симон седеше на края на леглото. Имаше нещо много тъжно в тая картина, когато човек си отива от някакво място, където е живял. Тя гледаше Борис, който взе да се разхожда из стаята, като непрекъснато говореше за бъдещите планове и как да се пази. После разгъна пакета и й показа одеялото. Почна да й обяснява как да се завива и да сменя чорапите си. Никога да не е с мокри крака!… Тя с тъжна усмивка го слушаше и накрая каза:

— Борис… ела… седни до мене…

Той седна и веднага скочи, но тя го притегли отново.

— А сега ме целуни…

Той я целуна кратко и нервно. Тя пак седеше безмълвна.

— Но кажи нещо, за Бога! — почти извика Борис.

— Нека заедно помълчим преди тръгване…

В тоя миг той с всичка сила отпъждаше съмнението, че много хора, които са се обичали, са сядали като тях двамата, но не с надежда да се срещнат пак, а да намерят за миг покой пред грядущите изпитания, които ги чакат…

Влезе мадам Ролан. Обляна в сълзи, тя прегърна Симон.

— Недейте, госпожо. Защото и на мен толкова ми се плаче…

— Довиждане, госпожице Симон, стаята Ви е винаги на разположение — каза мадам Ролан.

Женевската гара бе крайна гара. Оттук тръгваха и пристигаха влакове от цял свят. Борис и Брезов бяха настанили багажа на Симон в купето. Брезов се сбогува сърдечно с нея. Тя го целуна. Той си тръгна и ги остави сами. Сега двамата се разхождаха по перона. Той отново говореше, но не беше сигурен, че тя го слуша. Изглеждаше много напрегната. Разказваше й какво му предстои да извърши, докато тя се върне. Той не говореше само за едно — за любовта си. Защото разбираше, че в такъв момент именно за нея не може да се говори. Имаше чувството, че му предстои екзекуция, до която остават броени минути, и се стараеше да не мисли за мига на раздялата.

Сега стояха един до друг близо до локомотива. Подухна вятър и парата ги облъхна. Удари втората камбана. Шафнерите започнаха да затварят вратите. Нейното купе бе първото след пощенския вагон. Тръгнаха нататък. Когато стигнаха до него, тя се обърна, силно го прегърна и целуна. После отдалечи лицето си, погледна го с огромните си сини очи, сякаш отдалече, пак го целуна, бързо го пусна и тичешком изкачи стъпалата. В същия миг локомотивът изсвири и плавно потегли. Тя не затвори веднага вратата на вагона, а стоеше така, докато влакът отмина зад завоя и Борис повече не я виждаше. Когато и червените светлини на последния вагон се скриха, той се почувства толкова сам, колкото никога в своя живот. Цялото му тяло трепереше. Не знаеше какво да прави със себе си. Тогава разбра, че човек, когато преживееше нещо силно в един миг, сякаш умираше преди смъртта. Така той завинаги щеше да запомни онова чувство — като че разпъваха душата му, и то винаги щеше да бъде свързано с гара, влак, локомотивна свирка, с червените светлини на последния вагон, чувството за нещо безвъзвратно, наречено раздяла.

Борис излезе на площада пред гарата. Улиците бяха пусти, а магазините затворени.

Глава двадесета

Януари мина неусетно. Борис упорито четеше и блестящо взимаше изпит след изпит. Живееше затворено като отшелник. Не стъпваше в „Ландолт“. С Брезов се виждаше за кратко само в Университета. От него научи, че Матов се е върнал в Женева, но не пожела да се срещне с него. Борис бе променил начина си на живот в името на целта, която си бе поставил, и с нищо не искаше да го наруши. За пръв път усещаше в себе си с такава сила чувството на дълг и отговорност за друго същество и не искаше да смесва това усещане с нищо друго. Скоро получи кратко писмо от Симон, но друго не последва. Полека-лека свикна и с това, че от нея нямаше известия. Смяташе, че по-нататък може би животът и на двамата неминуемо щеше да протече по тоя начин — с дълги раздели. Не мечтаеше нито за семеен уют, нито за охолен живот в общоприетия начин на мислене. Радваше се, че ще има дете — може би син — и бе сигурен, че занапред ще има още едно, макар това да затрудни живота им. Но не се плашеше. Тук, в Европа, бе виждал стотици емигрантски семейства и много измежду тях с деца. От наблюденията, които имаше, това бяха здрави бракове, разводите бяха изключение, а децата, заварвайки трудните условия в чуждите страни, без материална опора зад себе си, растяха сериозни, отговорни, душевно чисти и привързани към родителите си. Единственото, което го тревожеше, беше материалното му състояние в момента. Трябваше да намери някакъв постоянен начин за препитание. Сега дълбоко съжаляваше, че не бе записал такава специалност, която да му осигури при всички обстоятелства поне един екзистенц-минимум. Идеалната професия за тази цел представляваше медицината, а може би инженерството, но беше вече късно… И все пак не се боеше. Бе млад, здрав, умен и знаеше, че ще намери изход. Главното бе да се съберат със Симон!… Стараеше се да не мисли за този ден, защото това за него бе не само нравствена, но и физическа мъка. Само при мисълта, че като се видят, тя пак ще бъде негова, само като си представяше очите, лицето, косите, тялото й, ставаше като болен и му трябваха дълги часове, за да намери някакво равновесие, което да му позволи поне външно, пред хората, да изпълнява всекидневните си задължения. Това бе не само любов. Чак сега, когато Симон я нямаше, почувства до болка, че това нежно и всеотдайно същество бе запалило първата мъжка страст у него, която разтърсваше цялата му природа. Той не се и опитваше да разбере как и кога бе станало това превръщение, в което светлината минаваше в огън. Усещаше как тънкото й тяло се увива около неговото. Усещаше приятния дъх на устните й, чудната й кожа… Галена трева! Да, галена трева… Веднъж, когато беше малък и живееха още на село, майка му го заведе на високите поляни, целите обрасли с галена трева. Събуха се боси и тичаха по нея сякаш по кадифе… После му се приспа и майка му го милваше с едно стръкче галена трева, и миришеше на планина… Понякога Борис се обвиняваше в еротичност, но после си казваше — да, това е вярно, и аз не бива да се заблуждавам, но тази страст е отправена към една-единствена жена!… И тогава, за да се успокои, той си припомняше първите посещения у Щернови. С поглед назад той с умиление съзерцаваше изящното момиче в бяло пред старинното пиано, слязло от картините и гоблените по стените. Главичката й бе леко наклонена встрани, сякаш едва удържаше тежките руси плитки с небесносини панделки. Свиреше тогава До мажорните вариации от Моцарт. Чу как ги пееше с чистия си глас… Неочаквано в ума му живо изпъкна една случка. Бе влязъл в салона и Симон се завтече да го посрещне. Хвана го за ръка и без всякакъв увод го попита как си представя музикалните вариации. Борис се обърка и огледа наоколо. Ето, каза й той, взимаш високия свещник в ъгъла и навиваш около него кълбото на майка си!… Двамата много се смяха. Учуди се на паметта си, която бе задържала толкова подробности, изрази, чувства и случки от срещите му със Симон, които и не подозираше, че знае…

В една нощ, към края на февруари, той прелистваше учебника за изпита, който му предстоеше на другия ден. Бе последният изпит от тая напрегната сесия. Окончателното завършване на образованието му през лятната сесия бе напълно осигурено. По тоя начин, като отидеше при Симон, щеше да бъде вече свободен. Той затвори книгата. Нямаше смисъл да препрочита това, което знаеше. Не го вълнуваше никак утрешният ден. И въпреки това не му се спеше. В такива случаи той излизаше навън и дълго се разхождаше, докато можеше да издържи на студа, а после се прибираше, лягаше в леденото легло и му бе нужно време, за да се стопли. Чрез физическите мъки той се мъчеше да притъпи душевните. Борис чу приглушено звънеца. Никой не отвори. Мадам Ролан спеше дълбоко в една крайна, малка стаичка. Сега в къщата бяха само двамата. Пак се позвъни. Борис слезе по стълбата и отвори външната врата. Долу пред входа стоеше един мъж. Не можа добре да го разгледа.

— Господин Скарлатов? — попита мъжът.

— Да, аз съм.

— Мога ли да поговоря с вас?

Борис нямаше представа кой е човекът. Говореше френски с английски акцент.

— Заповядайте, господине.

Двамата се качиха в мансардната стаичка на Скарлатов. Непознатият седна на креслото. Беше млад мъж, елегантно облечен, с руси къдрави коси и бакенбарди. Борис се попита на кого му прилича, а после отведнъж се сети. Това можеше да бъде само родственик на Щернови. И в миг сърцето му прескочи няколко пъти и се обърна като звяр в гърдите му. Той почувства задух и отвори уста, като дишаше бързо. За да се съвземе, постави малък чайник върху спиртника.

— Не си правете труд — спря го човекът.

Борис пак го погледна. Пред него седеше един спокоен мъж с необикновено достойнство и увереност в себе си. Вероятно много богат.

— Малко коняк?

— Да, благодаря.

Борис му наля една чаша, а после и на себе си.

— Мога ли да знам с кого разговарям?

— Джейкоб Щерн.

Мъжът изпи на един дъх своя коняк без обичайната наздравица.

— Още малко?

— Не, благодаря. Това ми стига.

— Аз Ви слушам, господине.

— Нося Ви писмо…

Той извади изпод пелерината един син плик, който подаде на Борис.

— От Симон?

Мъжът кимна с глава.

— Нещо лошо?

— Моля, прочетете писмото, там е казано всичко…

Борис погледна плика, който държеше в ръце, и изведнъж го хвърли на масата. Изпита някакъв ужас от него.

— Бихте ли ми казали Вие… със свои думи…

Непознатият се поколеба, а после сдържано и кратко съобщи:

— Симон е в Англия. Ще живее при баба си и няма вече да се върне.

Борис бе оглушен. Той не можеше да схване почти нищо. Ръцете му трепереха. Мъчеше се само да не загуби самообладание пред този чужд човек… Защо дойде? Какво търсеше той при него?…

— Тази нощ трябва да тръгна за Париж. Но все пак прочетете писмото.

Борис се заинати по детски.

— Не искам.

— Господине, за да дойде това писмо при Вас, аз съм изминал дълъг път. Уважете поне моите усилия…

Борис мълчеше. После изведнъж лицето му стана злобно.

— Но какъв сте Вие всъщност?

— Първи братовчед на Симон.

— Вие видяхте ли Симон?

— Да.

— И… как е тя? — обърка се Борис.

— Вече мина всякаква опасност.

— Тя е била болна?

— Беше бременна, което Вие добре знаете… А после се случи така, че направи спонтанен аборт… Беше много зле, почти на смъртно легло, но сега се съвзе.

Мъжът стана и сложи цилиндъра си.

— Съветвам Ви да не правите никакъв опит да се свържете със Симон.

— С какво право ми говорите така?!

— Но, господине, не бъдете дете!

Борис съвсем се обърка.

— Моля Ви, останете, много Ви моля…

— Отстранете се от вратата!

Мъжът тръгна и Борис му отвори. Придружи го безмълвен до улицата. Без да се сбогува, мъжът се отдалечи с бързи крачки. Скоро се скри в мъглата. Но Борис продължи да чува още дълго стъпките му в тишината на нощта. Внезапно го връхлетя изгарящото желание всичко това да не е било! Да го прескочи и да тече времето, когато страшното не се бе случило, когато се надяваше… Прималя от болката на това желание и целият плувна в пот на студа. Ако веднъж мога да се върна назад!… Нека това не е вярно!… Нека да поправя стореното!…

От писмото на Симон разбра, че скоро след нейното заминаване се е случило нещастието. Пишеше, че нещо се е откъснало завинаги от нея и сякаш не живее. Пожелаваше му да бъде щастлив. Единственото, което усещала, е, че е уморена, безкрайно уморена и искаше да остане сама. Завършваше с думата „сбогом“. Той не можа веднага да осмисли писмото. Трябваха му много дни на размисъл. Така постепенно стигна до истината. Не веднага, а месеци по-късно… Беше надценил силите на Симон. Бе забравил, че е съвсем младо момиче, което никога не се бе сблъсквало със злото в хората. Наистина тя бе доказала, че го обича повече. Храбро се бе борила, доколкото й стигаха силите, и накрая бе победена. Беше й отнето всичко. Разбра, че нямаше нищо по-страшно от това да разрушиш любовта в едно същество, за което тя бе смисъл. Ако той бе смел, решителен, ако вместо да заобикаля обстоятелствата, се бе хвърлил в битката… Ако я бе подкрепил… Ако я бе заобикалял винаги с нежност и грижи и най-важното — ако не бе се разделил с нея… Но така ставаше с много хора. Така се случи и с Борис Скарлатов. Защото хората узнават за силата на своята любов тогава, когато безвъзвратно я загубят.

Глава двадесет и първа

Това, което последва в другите дни и седмици, потресе не само хората, които познаваха Скарлатов отпреди, но и тия, които за пръв път го виждаха. Той не умееше да сдържа скръбта си, а и не направи никакъв опит. Напротив, даде пълна воля на това чувство. Някога беше успял да се вземе в ръце, когато си отиде майка му. Това бе първият житейски удар върху все още неукрепналия Борис. Защото смъртта на любими същества е такова алогично явление в живота, което е несъвместимо с факта за времето като реалност. Векторът му е еднопосочен и изведнъж някой, който е бил до тебе, за когото също като тебе времето е следвало своя път напред, изведнъж излиза от сферата на тази категория. Нима вечността е свят без време?… И все пак, при смъртта на майка си, той като че разбра тоя вечен закон на живота. Бунтуваше се, но му се подчини. А раздялата със Симон опълчи цялото му същество срещу законите на Природата и остана сам като куче в лунна нощ да вие срещу небето. Той сякаш живееше, благодарение на болката, която усеща. А тя не утихваше, защото беше смесена с чувството на лична и непоправима вина. Има любов, в която човек проявява цялата си нищожност, и Борис мислеше, че това се отнасяше за него. Гласно той не изрази мъката си. Но стана напълно мълчалив и недостъпен. Двамата му приятели, Матов и Брезов, направиха многобройни опити да разговарят с него. Борис отблъсна всяка човешка близост. Веднъж Брезов каза на Матов:

— Той има вид на човек, готов да убие…

И наистина външният му вид плашеше. Беше си пуснал брадата и косата да растат на воля. Занемари се. Дрехите му се окъсаха. Ходеше гологлав в големите студове и пиеше. Преди всичко пиеше. Започна се така…

Първите дни се държеше. После трябваше да опакова някои останали вещи на Симон, за да й ги върне. Това бяха книги, тоалетни дреболии… Но когато през ръцете му минаваха тия изящни, чисти, акуратно подредени неща, гърлото му се стегна. Потърси някаква фотография. Намери една в молитвеника й. На нея Симон бе малкото момиченце с дългите плитки. Борис заплака. И като стенеше на глас, той отвори наслуки молитвеника и взе да чете подчертаните редове, за да се съвземе. Попадна на прочутата „Priere simple“103 на Свети Франциск Азиски104.

изричаше на пресекулки Борис.

Той затвори книгата. За сетен път си помисли, че винаги губиш това, към което не си се стремял силно… В душата му бушуваше смесица от чувства на горчивина, негодувание, отвращение от себе си; на скръб, отчаяние и желание да изкупи вината си на каквато и да е цена. Защото нравствената личност, каквато беше Борис, се познава не само по това, че разбира кога е сгрешила, но и по готовността да понесе наказанието.

Борис не задържа нито една вещ при себе си. След като изпрати колета, отиде в италианската таверна и се напи. Следващите дни от сутрин до вечер седеше там. Хванал с длани главата си и подпрял лакти на масата, той гледаше навън през прозореца. Даваше признаци на живот само когато поръчваше нова чаша грапа. Отиваше си късно вечер, когато затваряха заведението. Не взе последния изпит и престана да ходи в Университета. Това неимоверно пиене почна от ден на ден да руши силната му физика. Лицето му подпухна, очите му бяха постоянно зачервени, ръцете му трепереха. Посетителите на таверната вече го познаваха като „горкото момче“. Като изключим Матов и Брезов, останалите българи със задоволство говореха за падението на Скарлатов. Двамата италианци все още бяха в таверната. Борис нито веднъж не ги заговори, но редовно поръчваше шише вино за мъжа, а на детето порция ядене. Бащата и синът ставаха от местата си и с широк поклон и свалени шапки мълчаливо благодаряха на този самотен, млад мъж. А после в негова чест изпяваха нещо на два гласа. Понякога Борис не можеше да изслуша песента, защото музиката винаги странно го разстройваше, напомняше му Симон. Тогава поглеждаше изпод вежди италианците и те разбираха неговото душевно състояние така, както бедните хора са чувствителни, и млъкваха.

Дойде и месец март. Пролетта започна да се усеща. Времето омекна. Снеговете взеха да се топят. Тази пролет настъпи необичайно рано. Една сутрин брадясалият Борис тихо се измъкна от стаята. Но в коридора го чакаше вече мадам Ролан. На лицето й бе изписано състрадание и тревога.

— Господин Скарлатов, Вие трябва да се лекувате…

— Не, мадам, никога не съм бил по-добре.

— Искате ли да закусите? Приготвила съм…

— Мерси — прекъсна я той и направи отрицателен жест.

Борис излезе. Беше му станало неприятно от тази среща. Ръцете му трепереха. Навън духаше топъл вятър, но той потръпна. Капчуците огласяха улиците с весела мелодия. Когато влезе в таверната, беше рано и нямаше никой. Съдържателят веднага отиде при него.

— Грапа — каза Борис.

— Нещо за ядене?

— Мерси.

Съдържателят му донесе питието. Скарлатов пое първата глътка, после още една. Запали цигара. Подпря си главата с ръце и се втренчи навън. Той не забеляза, когато влезе стегнатият строен Матов. Попадна случайно в погледа му, но не даде вид, че го е видял. Матов отиде право при него. Седна на стола отсреща му и дълго го гледа в очите.

— От съчувствие нямам нужда! — промърмори най-сетне Борис.

— Не идвам за това.

— Тогава пий!

Борис бутна чашата си към него.

— Толкова рано не пия.

— А какво, по дяволите, търсиш тогава в кръчмата?!

— Тебе. Просто се разтъжих. Станах сутринта и дълго мислих за теб. Затова дойдох.

— И какво измисли?

— Нищо друго, освен че си ми приятел, на когото държа.

Лицето на Борис трепна и една гримаса го изкриви.

— Аз, банкерският син?…

— В твое лице обичам себе си, своята младост, своите надежди, своята вяра…

— Господи, колко приличаш на поп!

— Няма да ме обидиш, защото на сърцето ми е радостно!

— Порадвай ми се и се разкарай!

— Ще седя тук!

— Няма спасение.

Борис изпи на един дъх чашата. Повъртя я в ръце и поръча още една. Изведнъж каза:

— Не трябваше да я оставям да замине!… Станах убиец на първото си дете… Може би син…

— Не мисли за това, което не си сторил! Гледай напред! Хората никога не се разделят. Един ден, Борисе, всички ще се съберем на едно място! Всички тия, които се обичахме в краткия ни, проклет живот и бяхме принудени да бъдем далеч един от друг…

— И ти вярваш в тая глупост, измислена от поповете и властниците?!

— Аз вярвам в човешкото единение. Аз мисля, че единението на всички хора е крайната цел на човешкото съществование, на съществованието на Планетата, на Вселената! Иначе всичко би било толкова безсмислено, че ще е срамно, ако сам не сложиш край на живота си!

— Пък аз знам едно. Животът се дава само веднъж! Аз искам да бъда заедно с хората, които обичам, докато живея! Останалото щастие го предоставям на вярващите!…

— Трудно е да възприемеш някои чужди мисли, когато животът не те е подготвил за тях… Когато не си умирал, не си бил ранен, не си замръзвал, покрит със сняг, знаейки, че е дошъл краят, независимо че после санитарите те намират… Или, когато от двайсет и трима души в чета, оставате само петима живи след сражението и се чувствате като последни мръсници за това, че не сте загинали!…

Тази вечер Борис пи много, толкова много, че щеше да умре.

… Той лежеше по корем върху тревата, покрила билото на хълма. Оттук се виждаше селото долу и виещият се път, а още по-нататък — Ломбардската равнина, забулена в мъгла. Голямата моряшка торба с един ремък бе захвърлил до себе си. Намираше се вече в Италия. Тук бе топла пролет, за разлика от Швейцария. Не бе уморен. Пък и не бързаше. Пътят от Бриг през Симплон до Домо Досоло Борис бе взел за два дена пеша. Цели седемдесет километра, като на превала височината достигаше над две хиляди метра. И въпреки че селото бе съвсем близо, той не тръгваше, а лежеше и мислеше по това, което се бе случило и което предстоеше. Беше скъсал с много неща. Но завинаги ли?… Още там, в Женева, разбра, че така повече не можеше да продължава. Реши внезапно и в няколко дни сам събра багажа. След като плати наема, мадам Ролан му предложи да остави двата денка при нея. Нямаше вече нищо ценно. Взе от Университета отпуск за неопределено време. Изтегли една сума от Мезон Щерн. Облече здрави, груби, вълнени дрехи. В торбата имаше чорапи, пуловер и две ризи. Обу алпийските си подковани обувки и една нощ тръгна от Женева. Не се обади на никого. Прекоси Швейцария пеша, като спеше по странноприемниците. Не пи алкохол през целия път. Инстинктивно се стремеше към топлина и слънце, затова избра Италия. И ето, когато вече бе на нейна земя, той отново се колебаеше. Всъщност какво искаше? Топлина и покой?… Поне сега искаше точно това! А после имаше дълго време, за да размисли…

Борис се надигна от тревата и взе моряшкия сак за ремъка. До него стигна ехото на многобройни взривове. Беше пролетта на 1905 година. Приключваха строежа на най-големия тунел в света — Симплонския.

Глава двадесет и втора

Една седмица след като младият Скарлатов напусна Швейцария, в Женева пристигна старият банкер. Въпреки че месеци наред получаваше тревожни писма от барон Щерн, той не предприе нищо. Но когато получи телеграмата, че Борис е напуснал Женева, той замина още същия ден. Искаше сам, на място, спокойно да проумее какво се е случило. По тоя начин избягваше непосредствения конфликт със сина си. Не желаеше ново изостряне на отношенията помежду им. Освен това той периодично правеше посещения в Европа, за да се срещне и разговаря с деловите партньори, да разбере накъде духа вятърът. Тези обиколки, траещи няколко месеца, бяха задължителни в неговата работа. Старият банкер обичаше да пътува както на Изток, така и на Запад. Целия си живот бе пътувал и умееше да извлича удоволствията на промяната. Сега когато отново минаваше през страните, в които бе живял през своята бурна младост, той се чувстваше бодър и радостен. Не се тревожеше, че никой не знаеше накъде е хванал младият Скарлатов. Човек, който преди напускане се запасява с пари, няма намерение да се самоубива. За изтеглянето на парите го уведоми барон Щерн. Не беше малка сума. А това, че синът му бе тръгнал да пътешества, радваше старото му сърце. Защото нищо не лекуваше по-добре душевните мъки от пътуването в чужди, непознати места. Сделките му вървяха отлично. Банката бе напълно укрепена. Трезорът от злато, подсилен от вноската на Пари Ба, направи изведнъж неговата Банка водеща частна банка в страната. И така, едва ли по принуда, а по-скоро за собствено удоволствие, той си позволи този „малък тур“ по Европа, както го наричаха англичаните.

Първо отседна в Женева. Беше си взел достатъчно хубави дрехи за всякакъв случай, а тук, в Европа, и най-вече в Англия, щеше да подмени целия си гардероб с най-модерните качествени и елегантни дрехи, ушити от реномирани шивачи. Избра не най-големия хотел, а един малък в старинната част на града, близо до катедралата Сен Пиер. Това бе хотел с всички възможни удобства, с учтив и внимателен персонал, свикнал да посреща важни особи. И наистина той бе приет както подобава. Не можеха да определят народността му, тъй като банкерът говореше съвършено френски. Но осанката му, гордо изправената глава, скъпите му дрехи, тоалетните му принадлежности, пръстените и златният часовник с дебела златна верижка, както и бакшишите, караха персонала да посреща винаги с поклон този богат, вежлив, стар джентълмен.

Всеки път, щом имаше да върши някаква работа, старият банкер подробно обмисляше новата си роля, новото си превъплъщение, така както го правят само великите актьори. На сина си той знаеше, че не може да повлияе пряко. Но можеше да го стори чрез околните, чрез средата, в която се бе движил. Трябваше да създаде благоприятно впечатление сред тия хора, да ги склони на своя страна. Успееше ли, те неминуемо щяха да повлияят на сина му в негова полза. И така, той избра ролята на съкрушен, стар човек, изпълнен с огромна обич към своето дете, загрижен за неговото бъдеще, кротък, учтив, неконфликтен, доброжелателен, либерален, широк по душа, даващ правото на различни убеждения у другите. Той избра не само ролята си, написа не само пиесата, но избра и публиката. Беше излишно, а и не толкова безопасно, тя да се състои от стари въжеиграчи като него, в лицето на барон Щерн, барон Захариас или други делови хора, към чиято среда принадлежеше. Те бяха не по-малко хитри и не по-слаби комедианти от него и веднага щяха да го разкрият. Разбира се, нямаше да му го покажат. Щяха докрай да гледат пиесата и да я възприемат като азиатско зрелище. Но мълчаливо в себе си щяха да се смеят от сърце. Затова той заложи на младежта, на приятелите на сина си, на неговото всекидневно обкръжение. Тук може би щеше да има успех. В дълбочината на душата си смяташе, че не постъпва много честно. Какво целеше той? Да направи добро впечатление на всички в ущърб на сина си. Да внуши, че той с нищо не е виновен в създалия се конфликт, а е виновен единствено синът му заради непримиримия си характер… И всичко това щеше кротко да извинява с неговата младост. Защото той не бе глупав да го кори пред приятелите му. Напротив, щеше да упреква себе си в недостатъчно разбиране или в лош подход. Като прибавеше към всичката тази велзевулщина и съветите, които щеше да иска от тия млади хора, учтивото си примирение и вниманието, с което щеше да ги изслушва, наистина ролята ставаше толкова убедителна, че не можеше да се отличи от самия живот, следователно от правдата и истината.

Барон Щерн даде вечеря в негова чест. И двамата не показаха вид, че случилото се с техните деца е повлияло на приятелството им и деловите отношения. Защото за тях печалбата стоеше над всичко. И двамата, разбира се, имаха свое лично схващане за нещастното събитие. Това, което ги обединяваше, бе, че и двамата бяха доволни от развръзката. На вечерята баронът бе поканил най-изтъкнатите банкери и финансисти. Някои Скарлатов виждаше за първи път и трябваше да установи делови връзки. Не дойде само барон Захариас. Старият банкер се държа скромно и учтиво. Но разказа няколко случки от Ориента, такива, каквито имаше в неограничен запас. Избра най-интересните и ги поднесе с неподражаемо майсторство. Не постави никъде себе си в позата на герой, но това се чувстваше като нишка в сюжета. Поканените гости, израсли и живели в Европа, където рядко се случваха непредвидени неща, го слушаха захласнато. Образът на стария банкер се изгради в тяхното съзнание като един от най-интересните хора, които бяха срещали в живота си, с ореола на пират, но благороден пират, който добре печели. От своя страна, за него не беше трудно да привлече както тях, така и съпругите им. Цялата му мъжка, Скарлатова природа, очаровала на времето немалко жени, беше в действие. Тази вечеря му осигури нови достъпи, предимно до млади финансисти, които той не познаваше, но които щяха да ръководят, а по-точно, вече ръководеха финансовия свят. Това бяха хора от ново поколение.

По-нататък старият банкер потърси Брезов и лесно се срещна с него. Хареса му много. Но разбра, че никога няма да го има на своя страна, още по-малко, да го привлече на работа в Банката. А той имаше голяма нужда от такъв млад човек като Брезов — възпитан, мислещ и толкова независим. Брезов му разказа всичко, каквото знаеше и което всъщност бе неизвестно за стария банкер, без ни най-малко да унизява приятеля си Борис. Когато беше свободен, го водеше по забележителностите на Женева. Банкерът, разбира се, ги бе разгледал на времето, но се държеше така, сякаш за първи път ги узнава. Посетиха Музея по естествена история и острова на Русо, и Пети Пале, и Музея на Волтер, и така нататък. Скитаха се по старата част на града и по крайбрежието на Леман. Когато Брезов посочи в Университета прислужника Жан — приятел на сина му, старият Скарлатов се посъветва какъв подарък би могъл да му направи като благодарност за тия му чувства към Борис. Банкерът с грижливост избра сребърен часовник от най-висше качество и го поднесе с голям такт на Жан, който не бе свикнал на такива отношения в собствената си страна. Брезов го свърза и с професорите на сина му в Университета. Тяхното мнение за Борис беше повече от ласкаво. Предричаха му попрището на учен. Старият банкер се радваше на тези оценки. Доста се замисли дали банковата кариера, която намираше най-подходяща за сина си, беше най-доброто. Не смяташе за невъзможно все някога в поколенията банкери да се роди един, който не ще бъде банкер, а ще има таланта на художник, ще бъде изобщо човек на изкуството или голям учен. Работата беше там, че той не познаваше така добре хората на науката. Може би една кариера на преподавател в реномиран университет би била слава за Скарлатовия род?… Но една мисъл го тревожеше — дали наистина синът му има качествата за това. Дълбоко в себе си бе убеден, че каквото и поприще да избереш, трябва да бъдеш от най-добрите в него!… Поне сведенията, които получи в Университета, даваха надежда…

Вечерите, когато се прибираше в хотела и си почиваше в леглото, размишляваше върху историята на първата любов между Борис и Симон Щерн. Бе узнал много подробности от Брезов. Така както се бе случило, може би бе най-добре?… Достатъчно беше живял на този свят, за да разбере силата на тая любов, а оттам — и да я уважава. Мъчно му стана за Борис, че е престрадал всичко това. И все пак той не можа докрай да си състави една пълна и точна представа… Защото във всяка друга област на човешкия живот старият банкер се ориентираше добре, с изключение на една — областта на чувствата и по-специално на любовта между младите хора. Самият той никога не бе преживял подобна история и дори го смяташе за слабост в мъжа. Винаги бе поставял много по-високо разума.

Старият Скарлатов помоли Брезов да го заведе и в дома на мадам Ролан. Той за пръв път видя мансардната стаичка — още по-мрачна, по-бедна и запустяла след напускането на Борис. Сърцето на бащата се сви от болка. Това ли бе мечтал за сина си!? Не по-малко бе изненадан и от аскетичната обстановка, в която е била принудена да живее Симон. Той погледна старата холандска кахлена камина, която сигурно единствена е създавала чувството за уют. Изпълни се с уважение към тази млада девойка, която така стоически бе понесла първия сблъсък в живота си с мизерията.

Мадам Ролан непрекъснато говореше и съобщаваше мили детайли от живота в тази овехтяла, разпадаща се къща. Единствената утеха за банкера бе, че синът му е оставил багажа си. Той огледа двата скромни денка… Значи все още не бе скъсал с Женева и може би скоро щеше да се върне?… Накрая той подари на мадам Ролан една изящна златна брошка с гранати. Тя бе очарована и завинаги спечелена от богатия възрастен господин.

Глава двадесет и трета

Банкерът срещна най-големи трудности в контакта си с Матов.

Една сутрин отидоха с Брезов в „Ландолт“. Когато старият Борис Скарлатов влезе в кафенето, всички млъкнаха, тъй като повечето бяха българи. С интерес гледаха тази легендарна личност — жив свидетел и участник в съвременната история на България!… Едни с уважение към миналото му, изпълнено с любородно участие в черковните борби в Цариград, други — с любопитство към скандалната му слава от многобройните му гешефти и спекулации, трети, като човек, достигнал положението на най-богатия в страната.

Матов се държеше подчертано вежливо и недостъпно. Толкова бе заклеймявал богаташите, аферистите, мошениците и не на последно място самия банкер, че другояче не можеше и да постъпи. Срещата бе уредил Брезов, който в последните дни, особено след изчезването на Борис, бе в хладни отношения с Матов. Той демонстративно прибра бележника, в който обикновено сутрин пишеше пред чаша кафе, и изчака прав стария банкер. Скарлатов добре знаеше отношението му към себе си, но не се смути. Напротив, прие някаква примирена поза на старец, който си отива от тоя свят, и, ако не друго — поне заради годините, Матов не бива да го държи прав. Двамата седнаха край масата. Брезов се оттегли. Старият банкер не направи грешката да поръча скъпи напитки или каквото и да е. Наложи се Матов да му поръча кафе, за което Скарлатов учтиво благодари. Разговорът едва-едва тръгна. Старият банкер сякаш се пазеше от темата за сина, но даваше да се почувства, че именно тя го интересува най-много на тоя свят. След няколко минути, изпълнени с едносрични думи и дълги паузи, изведнъж той попита какво пише Матов.

— Книга! — отговори троснато той.

— На каква тема?

— Тази, която познавам — войната!

Старият човек разбра, че се касае за Сръбско-българската война.

— Аз също взех някакво… макар и далечно участие в нея…

— Знам.

— Бях и на бойното поле… Но по-интересна беше нощта преди решителната битка. Прекарах я при Стамболов…

Без да иска, Матов зададе няколко въпроса. Личността на Стамболов, трагическата съдба на този герой-поет, революционер-политик, демократ-диктатор предизвикваше у него не само изключителен писателски интерес. Той ту го осъждаше, ту се прекланяше пред него, докато накрая уважението и състраданието покриха всички останали чувства. Скарлатов сдържано отговаряше. Беше попаднал точно в целта… Изтъкна му и разни подробности от подготовката на сражението при Цариброд. Наистина Матов бе участвал в тая война, но само като боец. Той можеше да опише един ограничен епизод от битката, от местността, от поведението на войниците и командирите, да възпроизведе звуци, миризми, пукота на пушките или взривовете на гранатите. Но му липсваше едно — общият поглед върху сраженията. Какво бе ставало там, в Щаба… Какво в тия мигове бяха мислили, говорили и действали историческите личности като княз Александър Батенберг и диктаторът Стамболов… А старият банкер умееше наистина да разказва и не като историк, а с малки, незабележими неща, така важни за един белетрист, които придават на разказа правда и жизненост. Не пропусна и някои интимни преживявания… Спомена за безответната изгаряща страст на диктатора към най-красивата българка по онова време, истинска „лучезария“ — госпожа Мара Белчева105. Спомни си и историята с предсказанието на врачката в Бояна, при която бяха ходили заедно със Стамболов. Като най-нетърпелив и суеверен пръв я предизвикал Стамболов. Тя мълчала и не искала нищо да му говори. Но той властно настоял. Тогава му взела ръката, само бегло я погледнала, втренчила се в очите му и с ужас рекла, че няма да дочака старини, нито края на века, защото го виждала съсечен, и се разплакала. Банкерът и сега се развълнува, като описваше на Матов как диктаторът пребледнял, стоял известно време като истукан, а после извадил бързо шест златни наполеона и като ги хвърлил в черния скут на старицата, излязъл безмълвно. Той го последвал незабавно. Опитал се по пътя да го разсее и обърне всичко на шега, но Стамболов няколко пъти много сериозно повторил: „Аз си знам, аз си знам…“

Матов го слушаше напълно завладян. Скарлатов с радост усети, че събеседникът му вече и не мисли да прекрати срещата. Но старият банкер не искаше да прекали и не стоя много дълго. Матов прие поканата да го посети в хотела.

Той го посрещна в уютната обстановка на апартамента си. Лека-полека Матов се отпусна и се увлече от разказите на стареца. Стана му някак си симпатичен със своята мъжественост, безскрупулност и дързост. Скарлатов не се жалеше, не се самоизтъкваше, нито пък се оправдаваше за зулумите, които бе вършил в живота си. Сочеше голата истина за нещата, скритите користни подбуди, непочтеното поведение на някои от участниците, а това правеше дълбоко впечатление на правдивия Матов. Защото виждаше другата, сенчестата и може би по-важната страна на събитията. Втората беседа помежду им завърши с това, че Матов бе извадил своя бележник и внимателно записваше фактите, такива, каквито ги бе видял Скарлатов. Пред очите му израснаха като живи и Стамболов, и Княз Батенберг, и капитаните, водили тая победна война, и всички останали… Защото там, в селската къща, присъстваше през цялото време до Стамболов като негов личен приятел и съветник банкерът Борис Скарлатов.

Старият човек разбра, че „Ландолт“ е крайно неудобно място за разговори между двамата. Извини се, че не познава Женева, и помоли Матов да му посочи някое място, не луксозно, разбира се, но уютно, където хранят добре. На третата среща, по молба на банкера, дойде и Брезов. Така тримата се събраха в италианската таверна „Петте бора“ извън града край езерото. Тук Скарлатов очарова всички. Италианците бяха във възторг от него. Говореше италиански, защото на времето беше строил някаква линия в Анадола с италиански инженери. Самият той беше ходил няколко пъти в Италия по търговски работи, и то предимно с кораб. А и обичаше италианците като народ. Заедно със съдържателя обсъдиха подробно менюто. В това време влезе неговата жена и представи шестте си деца на „добрия, стар благородник“. На всички даде по една сребърна монета. Те, от своя страна, обясниха на посетителите в таверната, че старият благородник е съкрушеният баща на „горкото момче“. Така, без много труд, Скарлатов спечели сърцата на всички. Двамата певци — бащата и синът — изпяха в негова чест няколко канцонети. Старият банкер се трогна. Подари им една златна монета чрез съдържателя. Покани ги и на масата да изпият по чаша вино. А после Матов отново го заговори за миналото. Той не се интересуваше само от войната, а от всичко, което бе видял и преживял банкерът, и го слушаше жадно, така, както могат да слушат само писателите и децата. Единствено Брезов се чувстваше малко угнетен. Той бе решил да направи това, което Борис не довърши — да вземе всички изпити и се върне в България. Беше отслабнал от четене и недояждане и сега виното заедно с обилната храна го бяха замаяли. Но това не му попречи да се счепка с банкера. Въпросът беше пак за социализма като идеал и бъдеще на цялото човечество. Скарлатов възрази:

— Личният интерес, единствено личният интерес движи човешкото общество напред! Можете ли да го замените с друго?…

— Да, господин Скарлатов — каза Брезов, — има само едно нещо, което може да замени в съзнанието на хората личния интерес, и това е справедливостта!…

— Аз не съм марксист, господин Брезов, и цялата ми дейност се състои в това да печеля пари. Ако Маркс беше гениален икономист, той би ми помогнал да разбера закономерностите на икономиката и след като ги науча, никога да не греша, следователно да печеля при всички обстоятелства! Повярвайте ми, ако беше така, аз бих носил „Капиталът“ в джоба си, бих лягал и ставал с него, понеже би било въпрос не на идеи, а на съществование!… Впрочем, знаете ли, в Англия един борсов посредник ми разказа, че Карл Маркс се опитал да играе на борсата, за да спечели пари, но се провалил напълно.

— Господин Скарлатов, земята също се върти и по тоя въпрос сме съгласни, нали? — каза Брезов. — Това, че не чувстваме нейното въртене, не значи, че няма такава закономерност. Същото е и с марксизма. Да откриеш законите на обществото и икономиката още не значи да издадеш книжка как се трупат пари! Просто говорим за две съвсем отделни сфери — нисша и висша.

Матов заинтриговано слушаше.

Скарлатов имаше достатъчно мисли и по тоя въпрос, но реши, че ще стъпи на хлъзгава почва в един теоретичен спор. Все пак бе прочел бегло „Капиталът“ на времето. Не му хареса. И то не заради анализа. Напротив, с много неща бе съгласен. Не му харесаха изводите за бъдещето, което чертаеше апокалиптична картина за хора като него. Той промени темата и не се стигна до спор. Остана една приятна вечер, която всички запомниха. Бе се подмладил в тяхната компания, бе се върнала някогашната му живост и остроумие.

Запомни и приема, който даде в негова чест барон Захариас. Единственият поканен той. Баронът не се опита да му играе мистични пиеси. Напротив, цялата му резиденция бе залята от електрическа светлина. Изпрати шофьора си да го вземе от хотела с личния си автомобил. Посрещна го в големия салон. И все пак не се стърпя да изтъкне богатството си. Сервираха цяла рота лакеи и сервизът беше от масивно злато. Скарлатов бе от малцината в света, които знаеха нещо повече за възхода на тая тайнствена личност. За самия банкер нямаше нищо тайнствено в барона. Беше гърче-левантийче, с каквито пазарът на Измир бе претъпкан. Но именно тази левантийска природа, тази наследственост, останала му от древните йонийци, от финикийците и от евреите, препитаващи се с търговия, и съчетана с личните му качества и крепко здраве, го правеха гениален търговец. Той беше по-млад на години от Скарлатов. Когато той стана известен търговец в Изтока, Захариас току-що започваше. И първата сделка, която направи, беше чрез него. Сделка за оръжие. Скарлатов го изкупи чрез турските военни, които за пари бяха готови да продадат и армията, стига да има кой да я купи. Пласира го Захариас. Тогава се казваше Василис Захариадис. Той го продаде предимно на арменци. По-късно, при арменските кланета, това оръжие изигра решаваща роля за разгрома на бунта. Беше негодно. Отпосле малкият левантиец разгърна такава дейност, че смая всички. Оръжието бе най-търсената стока в турската империя. Продаваше го на всички, които искаха — и на разбойници, и на бунтовници, и на религиозни сектанти, и на революционери, и на националисти, а и на самата турска армия. Лозунгът му бе: нека се бият, аз печеля! Достигна даже до висши държавни постове в империята. Получи всички възможни ордени и отличия. Спечели неимоверно богатство. Създаде собствен търговски, пиратски флот. И въпреки че тази търговия носеше най-желаните печалби, Скарлатов инстинктивно се отдръпна от нея. Никога нямаше да забрави труповете на арменците по улиците на Цариград, горящите махали и ужаса, който цареше в дните на клането и който българинът Скарлатов неизменно свързваше с ужасите на Батак и Перущица… Захариас бе силен, защото нямаше убеждения, нямаше религия. По рождение бе православен християнин. После стана върл мюсюлманин. Скарлатов бе видял с очите си, че се е обрязал, когато се къпеха в един турски хамам. Ходи на поклонение в Мека и Медина. Щом търговията му се разшири и отиде на Запад, левантиецът стана католик. Скарлатов подозираше, че в даден момент е бил и израилтянин. Докато накрая се преобрази в масон и на масонска основа се опитваше да създаде нова окултна секта. Скарлатов еволюираше в посока на европейския хуманизъм, Захариас задълбаваше в окултизма. Но и при барона нито религията, нито етиката имаха нещо общо с търговията. Така Захариас разшири зловещата си империя, стъпи на европейския континент и за учудване на всички твърдо се задържа, където владееха най-големите финансисти в света. Приеха го в своите среди и се съобразяваха с него. Баронът отначало искаше да тласне разговора в мистична посока. Но знанията на Скарлатов тук също бяха добри. Захариас се опита да му разяснява новото си учение. Тогава Скарлатов го прекъсна с една саркастична турска поговорка. Двамата разговаряха на турски. Езикът, който владееха до тънкост, им позволяваше да водят беседата с един неангажиран, хумористичен тон. Припомниха си дните на младостта, свирепостта, с която финансово разоряваха империята. Защото никъде по света не можеш да забогатееш така бързо за сметка на държавата, както в дезорганизираната Турция. А и османлиите като народ не бяха създадени за търговци. Честни поради мюсюлманската религия, простодушни и прями, вярващи на думата, те бяха отличен обект за експлоатация и измама. Захариас го заведе при колекцията си от оръжие. По-голямата част бе ориенталско и Скарлатов минаваше за негов добър познавач. Най-много отделиха за колекцията от печати и геми, а нумизматичната му сбирка съперничеше на тия в световните музеи. Правеха си комплименти един на друг и никак не си вярваха, въпреки че им бе приятно. Те си завиждаха свирепо. Скарлатов, заради богатството на Захариас и световната му, макар и скандална известност, а Захариас — за дълголетието и запазената мъжка хубост и представителност на стария банкер. Все пак прекараха заедно с удоволствие и вечерта продължи след полунощ. Накрая гордостта му бе особено поласкана, когато Захариас му каза:

— Искарлат бей, синът ти, Аллах да му даде хиляда години живот, расте като вълче от нашата глутница. Има силна хватка, а още повече късмет! Ще стане велик търговец…

Старият банкер не попита повече. Не попита и откъде Захариас има впечатление за сина му. Знаеше достатъчно за връзката между тях от сведенията, които му дадоха полковник Стоев и барон Щерн. Беше сигурен, че Захариас не е произнесъл горните думи само от учтивост. Такива гениални финансисти като него не грешаха никога по отношение на търговския талант. Може би това беше най-радостното, което чу за сина си в Швейцария, и вля нови надежди в сърцето му.

Вечерта, на другия ден преди заминаването си от Женева, прекара с Матов в италианската таверна. Автомобилът на барон Захариас го чакаше навън. Имаха много време до тръгването на влака. Старият човек пиеше коняк, а Матов — кирш. Беше тихо, спокойно и приятно. Матов, който поначало трудно обясняваше идеите си, тази вечер страстно разкриваше на банкера своята заветна мечта — идеята за човешкото единение. Скарлатов внимателно го слушаше и се удивляваше как един умен човек може да се самозаблуждава.

— Разбирате ли, господин Скарлатов, човечеството, иска не иска, върви към премахване на границите на държавите, на класите, на религиозните и расови различия. Това е бъдещето!

Банкерът не искаше преди раздяла да спори, но не можа да се въздържи и каза:

— Не знам. Никога религиозните, национални, расови и каквито искате различия не са били по-фрапантни от днешно време. Човечеството върви към разделение и това разделение ще се изрази във войни. Но дано греша аз, старият човек!…

— А какво Ви дава основание да правите такива изводи?

— Човешката природа, господин Матов.

— Но човек не може да живее без себеподобните!

— И това е вярно, но не може да живее и с тях. Иначе как ще обясните нетърпимата омраза даже между хора на една идея? Направят, да речем, партия от единомишленици и два дни след това се делят на крила и започват безмилостни битки. Създават общочовешка религия, а накрая се самоизбиват в нейно име. Даже в едно семейство, където всички са свързани с кръвна връзка, цари раздор… не, господин Матов. Не в човека е заложена идеята за единението.

— Значи Вие го отричате по принцип?

— Аз вярвам в него не по-малко от Вас, но единение в материалния живот, а не в съзнанието на хората! Единение, което е извън човека, наложено от други сили и закономерности. И това, господин Матов, е търговията! Според мене търговията е необходимост за съществуването на човечеството, каквито са въздухът, храната и водата. Тя уеднаквява живота на хората, независимо от техните идеи и различия. Вижте, господин Матов, колко си приличат страни като Швейцария, Белгия, Франция, Англия, Германия!… Скоро и нашата страна ще прилича на тях!… А това са народи с толкова различни езици, религии, история!… Кое ги прави така единни? Търговията и само търговията!

— Но какво точно влагате в това понятие, господин Скарлатов, защото се търгува и с оръжие, а то разделя, не обединява…

— Преди всичко обмен на материални ценности между отделни лица, групи, класи, народи, държави и като цяло — човечеството!

— Все пак, като говорим за човешкото единение, ние мислим в духовен аспект, а не в материален!…

— А защо да не приемем, че именно материалното единение ще бъде предпоставка за духовното? — попита Скарлатов.

— Защото материалното единение никога не е донесло щастие и няма да донесе! То е било винаги временно единение между лоши хора с престъпна цел срещу останалите хора!

— И в това има нещо вярно… — съгласи се старият банкер.

Матов изпрати до автомобила стария човек. Сбогуваха се сърдечно. Машината потегли. Когато се върна в таверната, съдържателят му предаде малък пакет от „добрия господин“. Той се намръщи. Все пак отвори пакета и видя вътре един ръчно изработен джобен шведски нож с много детайли и части, с пилички, острия, ножички и какво ли не, събрано накуп. Разгледа го бавно и накрая дръпна лъскавата метална част в задната страна на ножа. Оттам изскочи една кука за обуване на ботуши. Ножът беше от здрава синкава стомана и много качествен. Матов се усмихна. Подаръкът му беше приятен, особено куката за обуване на ботуши. Той тайно обичаше такива малки, джобни вещи и се учуди от неподозираната проницателност на банкера. Вероятно бе схванал тази негова слабост, когато му разказваше за лишенията си като четник в Македония. И въпреки че капиталистът Скарлатов противоречеше дори със самото си съществование на убежденията в Матов, той остави дълбоко впечатление в него като личност, достойна за уважение.

А старият банкер седеше сам в купето на експреса за Париж. Линията се точеше край езерото. Върху огледално гладката му вода пълната луна правеше широка светла пътека. Беше доволен от пребиваването си в Женева. Сега идваше ред на Париж и Лондон. На връщане щеше да остане известно време и във Виена. Не му предстояха никакви неприятни сделки или срещи. Но въпреки това не бе спокоен. А още по-малко щастлив. Той не знаеше какво ще предприеме Борис. Не му беше ясно бъдещето. А за него бъдещето — това, бе синът му. Затова той си каза примирен: „Направих всичко, каквото можах, а сега каквото Бог даде!“

Край на първа книга