Златната планина

I

Доктор Карло рано бе минал в кабинета си. Той бе дълбоко занят. Утринното слънце грееше през прозорците и правеше да лъскат по масата купчета разновидни и разноцветни камъчета, донесени от всичките планини на Южна България. Това бяха драгоценните колекции на почтения професор по геологията и минералогията в местната гимназия.

Доктор Карло, както и много други чужденци, беше дошъл в областта наскоро след войната. Като мъж на науката той се занимаваше само с нея и от друго не щеше да знае. Неговият мир се заключаваше в училищния клас и в кабинета му. Кабинетът особено поглъщаше времето му, дето класифицираше геолого-минералогическия си материал: камъчета, кремъци, руди, кристализации, раковини, сталактити, соли и други произведения от изкопаемото царство. Освен по масата подобни купчета пълнеха полиците и долапите на стаята, а също и много преградки на областния музей, в зародиш още. Всичко това беше плод на много трудни учени разходки из страната, на които докторът посвещаваше всичките си празнични дни и ваканции.

Очевидно тия занятия не влизаха в кръга на строго професорската му длъжност. Но докторът се беше страстно предал към тях и безкористно — единствено из любов към науката, която също има своите маниаци… Той доработваше един свой учен труд за Източна Румелия, който трябваше да му отвори вратата на едно сциентифическо дружество в Европа, на което ламтеше да бъде член. Но неговото честолюбие се спираше дотам; от няколко време обаче у него беше оживял тщеславен червек и той със завист следеше растящото значение на някои учени чужденци в България.

— Тоя неблагодарен предмет, над който старея, няма да ме изведе наникъде — каза си той горчиво днес. — Други дигнаха шум с такива безделци, като описанието на Траяновия друм, изравяне класически статуи из разсипани градове, нищожни археологически открития и съмнителни исторически документи. Гледаш ги — едва ли не Колумби на България! А аз гния гърди над моята бездушна специалност, от която никой не се интересува, даже и мишките, и глупея между тоя див народец, дето ме е фърлила съдбата. Да найдех поне една руда на сол, на желязо, на сребро, та най-после на каменни въглища! А то, чопли земята, обикаляй дивите кърове, само да обогатиш долапчетата на музея с тия глупави камъни, в които никога няма да намеря моя философски камък…

И доктор Карло блъсна сърдито камъните.

Вратата скръцна, влезе жена му.

Тя беше в домашно неглиже, не твърде млада личност, но твърде окръглена и гойна, и с лице завито с дебел пласт тлъстини, благодушие и покой. Както повече пъти бива, тя беше съвършена противоположност на мъжката си половина. Защото Карло, както навярно си го въобразяват и читателите, беше сух, костелив, постал, с голяма прошарена, некултивирана, сиреч учена брада, нервен и разсеян, а главно — постал. Постал като камъните, с които се окръжаваше и живееше. Той наумяваше в това отношение някои животни, които заприличват на почвата, дето се навъртат. Под тоя закон още по можеше да се подведе Карловица, която притежаваше пълнотата и флегмата на почтените птици, що бяха спасили някога Рим от галите, от които тя всеки пазарен ден влачеше дома на гърба на хамалина до десетина, и цялата неделя се занимаваше с унищожението им.

— Карло, един селянин иска да влезе при тебе — каза съпругата му.

— Защо му трябвам? — попита нетърпеливо докторът.

— Щял да ти показва нещо.

— Пак някои шарени камъчета? Тия селяни ще ме уморят с усърдието си. Антонио, кажи му да дойде друг път, сега отивам на екзамена — каза професорът, като стана и се заоблича набързо.

В тоя миг селачът се вмъкна гологлав в кабинета, без да Дочака отговора, сгъна ръце смирено и се поклони.

— Добро утро ви!

Лицето на професора се намръщи, но той се пресили да бъде ласкав.

— Добро утро, чичо, какво желаете?

— Донесох ви една работа тука — каза селачът, като разгърна пазвата си, из която се видяха голи рунтави гърди, опалени от слънцето. Той извади оттам един едър възел.

— Камъчета ли? — попита професорът с кисела усмивка.

— Камъчета го речи, сгурия го речи, каквото щеш — отговори селачът и се мъчеше да развърже кърпата.

— Ти си от тъдява?

— От Дремиградско ида: нарочно за ваша милост — отговори селачът със зъбите, с които сега дърпаше възела.

Професорът се приближи с любопитство.

В същия миг кърпата се отвърза и селачът предпазливо сложи някакви буци на стола.

— Виж какво е, дали си струва труда.

Още из първо поглеждане професорът остана захласнат: пред него стоеше златна руда! Той не можеше да проговори от вълнение. Очите му светнаха необикновено и изпитите му бузи нервно заиграха.

Най-добър вид златна руда!

Слънчовите лучи играеха по лъскавите златисти люспици, обилно налепени по червеникавия минерал. Някои части от буците бяха съвсем злато, с твърде слаба примес песъчинки. Те твърде тегнеха сравнително с обема си поради количеството на благородния метал в тях. Кристализираните златни трошици искряха се разноцветно и земаха очите на опуления доктор.

Селачът забележи вълнението му.

— Какви са тия светливи буци, позна ли ги?

— Дека ги найде? — вместо да му отговори, попита възхитеният професор.

— Нали ти казах: татък в Дремиградско, в балкана… То се вика там цялата планина отсам Камчията е такава… А какви са тия камъни, господине?

— На дълбоко ли бяха?

— Че кажи на плитко: на две и три педи нещо в земята.

— Ти с какво се занимаваш?

— Овчар съм. Викат ме Иван Динков.

— Показва ли другиму тия камъни?

— Та кой ти отбира у нас. Имам чичов син Христо — даскалът в Доброли, та той ме научи да се допитам до ваша милост; — иди, каже, при доктор Карлева, беки излезе нещо… Това какво е, господине, на злато мяза?

Професорът се любуваше на искрящите се на слънцето златни люспи и трошици по рудата.

— Знай ли друг мястото? — попита пак докторът, комуто в главата се рояха велики мисли.

— Кой ходи там? Само аз зная.

Докторовото лице огря самодоволна усмивка.

— Благодаря, бай Иване, аз ще ти платя разноските и възнаграждение хубаво ще ти дам… Ти ще останеш у мене малко. Почакай да обядваме заедно… Това е любопитна руда, но трябва да я изследвам в гимназията — схитрува професорът; — ти си почини тук, попуши една-две цигари, не се стеснявай, бъди като у дома си.

И докторът мина с рудата в стаята на жена си.

— Антонио, Антонио драга! — извика той радостно и я цалуна по двете бузи. — Знайш ли какво донесе тоя прост селяк? Той донесе, мила Антонио, моята фортуна, моята слава, да, славата на доктор Карла! Гледай това нещо: тия буци са злато, каквото може да се намери в рудниците на Бразилия и Калифорния само. И една-две педи на плитко; с пръст да разчовъркаш, ще го набараш! И това цяла планина, мила Антонио! Цяла планина — чуваш ли? — такава руда злато, чисто, красно злато! Та това е тайната златна Гвинея на учените… Това е Голконда! Цяла Голконда! Дай да те цалуна пак, златна Антонио! Аз подозирах, моят гений ми нашепваше нещо. Тая девствена земя е пазила съкровищата си цели десетки векове, тя чака търпеливо да дойде един доктор Карло да разтвори недрата й и да зачуди света с едно велико откритие…

Жена му слушаше зяпнала. Ако да не виждаше блестящите златоносни буци, тя би помислила, че професорът се е побъркал. Тя и сега се плашеше от такова нещо.

— Антонио драга, тоя човечец ще ме чака тука, бъди любезна с него: той е нашето провидение… Но дръж се спокойна… Аз ще обядвам с него. Сгответе най-хубаво.

— Имаме супа, и тлъстата гъска, пълнена с ориз и раказии стафиди, ама каква чудесна работа, Карло! И половината от вчерашния пуяк, пържен в прясно краве масло, със соус-паприкаш и гарнитура от хрян и розов чукундур, а за десерт…

— Добре, добре — прекъсна я Карло, като не щя да изслуша тоя сложен каталог на домашната кухня; — ние ще обядваме и ще тръгнем…

— Къде? — попита учудена Антония.

— Ще тръгнем за нашата Голконда, Антонио. Аз отивам да зема отпуск тозчас от директора на гимназията. Не забравяй, бъди ласкава с тоя златен селянин, с тая света овчица и заключи зад мене вратнята с ключ.

И доктор Карло в две минути се озова при директора.

— Господине директоре, ида да ви моля за тридневен отпуск, от днес, от тоя час!

— Отпуск! Невъзможно, сега имаме екзамени.

— Отпуск ми е необходим! — повтори енергически професорът.

— Що ви принуждава?

— Жизнен интерес.

Директорът го изгледа зачудено.

— Да, жизнен интерес — прибави доктор Карло; — повече даже: висшият интерес на страната, господин директоре!

— Пред такива високи интереси и аз свалям шапка — отговори усмихнато директорът.

— Давате ли отпуск, господин директоре?

— Имате го. Желая ви едно велико откритие.

Професорът изскокна на улицата.

— Тоя простак сега се подиграва, а след двайсет и четири часа ще се счита щастлив да стисне ръката на доктор Карла — бъбреше той, като вървеше разсеяно из една тясна улица, цял обзет от щастливите си вълнения и надежди.

На едно място топ се спъна в едно голямо бунище от пера и перушиняк — тоалетът на цяла куда щавени гъски… Това го направя да се сети, че той се намира пред тяхната порта. Той изтропа яката.

Жена му отвори.

— Тук ли е селянинът? — попита безпокойно.

— Тук е.

Професорът бързишката отиде при арестувания си гост.