Златната планина

VI

Карло се събуди по изгрев слънце.

Той фана да се готви за път.

Когато да положи златните буци в пътната си чанта, вратата се отвори и влезе хотелджият.

— Околийският началник! — обади той.

— Да заповяда — каза Карло и се изправи поочуден от това утрешно посещение.

Околийският началник влезе с доста сериозно лице; очите му изведнъж се втренчиха в златната руда на масата.

Той се отрекомендува, па каза:

— Господин професоре, тази ли е всичката руда! — и показа към буците.

— Тия буци са само мостра, господине администраторе, а такава руда цяла планина остая там… — каза доктор Карло усмихнато и гордо някак.

— Дека се намира тая планина?

— Тая планина се намира във вашата околия, господине мой, но само толкова мога да ви кажа… за повече извинете… — каза Карло, като зе да туря буците в чантата.

Началникът го спря.

— Моля ви, господин професоре, не можете ли отговори по-точно?

— То е секрет, господине.

— Как е името на планината? — настоя началникът.

— Това мога да ви кажа: Монте Карло.

— Как? Монте Карло ли я кръстихте! Гнездото на комарджиите от целия свят.

— Италианското Монте Карло, господине, поглъща златото, а българското Монте Карло го блюва — каза развълнуван професорът, който никому нямаше да допусне да тури пръст на славата му.

Началникът неволно се усмихна, па извади една телеграма и погледна в нея.

— Курт баир не е ли, между Доброли и Камчик махала, при Луда Камчия?

Доктор Карло прибледня. Той се озърна уплашен; той диреше бай Ивана, когото от снощи съвсем бе забравил.

Той се развика вън от себе си:

— Това е низко, господине, да подкупвате човека ми, да ми отнемате правото на великото откритие, за което аз лично и пръв път отивам днес да доложа на главния управител. Това е непростително, това е убийство и по-лошо!…

Началникът се навъси, па каза строго:

— Дайте тия буци на мене!

— Протестирам, господине! Това е грабеж сред пладне!

— Тия буци са крадени, господин професоре!

— Тия буци аз сам ги копах с ръката си из земната утроба… Вие сте страшен клеветник! — викаше Карло настръхнал.

Той виждаше, че всичките му златни сънища и надежди тоя груб началник идеше сега да ги осуети.

— Тая златна руда, господин професоре, е открадната от областния музей и аз имам телеграфическа заповед да я прибера от вас и да я проводя в Пловдив като веществено доказателство за едно престъпление.

Карло се опули прехласнат.

— Четете сами!

И началникът му подаде телеграмата.

— Това е безобразна лъжа! — извика Карло презрително.

Началникът беше издигнал една буца и се взираше в нея.

— А буцата лъже ли? — каза началникът, като му показа на нея осталия крайчец от парченце хартийка, която е била залепена там — очевидно бележка с упоменание отечеството на златната руда.

На професора лицето съвсем побеля!…

……………………………………………………………………………………………………………………………

След малко Карло тръгваше на път с чанта, изпразнена от златните буци, и с душа, изпразнена от златни надежди.

Действително професорът беше жертва на една жестока подигравка. Някой си турчин чиновник крадеше антики, монети и златна руда от цариградския музей, които му се купуваха за нищожна цена в Пловдив и обогатяваха начинающия се областен музей. Един разсилен при това учреждение направи като турчина: открадна буците. Па заедно с един хитър селянин ги заровили изкусно на няколко места на планината при Луда Камчия, с цел да оскубят доверчивия професор, комуто слабостта към колекции знаеха. Както видяхме, селянинът, който си даде лъжливо име, изигра превъзходно ролята си.

Но вчера случайно биде забележено липсването на буците из областния музей, разсилният се улови и изповяда всичко. Телеграмата пък на Карла не оставаше никакво съмнение в истинността на това признание, както и в пълния успех на интригата.

Доктор Карло пролежа два месеца болен.

В това време Антония изфърли из прозореца всичките му геологически съкровища.

Но доктор Карло беше вече член на едно първостепенно учено общество в Европа.

1888