Златната планина

V

Разговорите имаха повече церемониален и общ характер, както въобще между люде, които пръв път се запознават. Повече ставаше дума за днешната буря, която свари професора на полето. Той дойде съвършено на себе си и езикът му се развърза; доктор Карло беше словоохотлив. Той разправяше с въодушевление за своето пътуване и за учената си разходка до Балкана, като замълча за златната руда.

Между това и той, и те дохождаха сегиз-тогиз в недоумение, което при много добра воля, тозчас си обясняваха в ума. Той се малко зачудваше, че го наричат Калев. Но отдаде това на твърде простителна слабост у младите народи — петимни за велики имена — да осиновяват чужди знаменитости. Тук му дойде на ума за поета Петрович, славянин, когото маджарите прекръстиха Петефи. От Карло до Калев по-малка е разликата. Колкото за триумфалното посрещане, което ни насъне не бе мислил да найде в тоя затънтен градец, той си го обясни, както видяхме, още извън него. Гражданите пък посмущаваше неговият небългарски говор и чуждо произношение. Но си обясниха това от дългото му живеене извън България; също ги зачуди разказът му за геологическата му разходка до бърдото, но приеха това за почтено желание на депутата да упознае по-добре колегията си. Повече ги докара в недоумение отказването му да е депеширал кмету из Ямбол за идването си. На това особено настояваше професорът, защото скромността му никога не би му допуснала да си заръча, по един вид, посрещането. Дойдоха прочее до заключение всичките, че някой друг от излишно усърдие и по свой почин е ударил депешата и за по-добре подписал името на депутата. Кметът също с неудоволствие забележи, че досега депутатът приказва доста за успехите на геологията в Румелия, но не зина ни един път да поблагодари за избирането му. Но и кметът се задоволи с някакво обяснение, много или малко правдоподобно. Като махнем тия мънички запъвания в разговорите ученият професор и ученолюбивите граждани си произведоха взаимно най-прекрасно впечатление.

— Както е така, аз да ви помоля за наш Петърча — каза един от гостите, — знайте, искат да го земат във войската… Но той, господин наш депутате, не е за войска и за солдатин, защото е възпитан… та ако видите там майора Менгелсона, кажете му две думици за наш Петърча… Знайте, от вас всичко зависи.

Кметът мушна с лакътя си госта да прекъсне и за да не даде възможност и на останалите да заявяват частни просби, което беше неприлично, за пръв път обърна разговора за политиката.

— Какво стана с родопските села, предадоха ли се? — попита той.

— Реши се въпросът — отговори Карло напосока.

— Как, предадоха ли се вече?

— Сложиха оръжията…

— Чудно, в последната „Марица“ друго се казваше — забележи един.

— „Марица“ е от завчера, а господин Калев вчера е оставил Пловдив… Какво не става в един ден — поясни друг.

— Да, да, да! — потвърди Карло.

— А за преврата в княжеството кои са последните известия?… Свищовското народно събрание се е произнесло за или против Батемберга?… Нам само веднъж иде вестник в неделята.

— Против, против… Ах, каква прекрасна земя имате, господа, просто чудо!

— И ние направихме митинг да протестираме против преврата… Четохте ли нашата резолюция?

— Четох, господа, прекрасна, господа, чудесна, господа!…

— А за Афганистан какво знайте?

— За Афганистан? — попита опулен Карло.

— Да, за Кандахарския проход. Заеха ли го англичаните?

— Да, господа!

Доктор Карло прие за правило тая вечер да отговаря със самоувереност на всичките питания по политиката, които щяха още да валят на него. Той не беше приготвен за такъв екзамен. Това беше голяма изненада за него. Излизаше, че тоя заглъхнал, спокоен, забравен градец, който Карло си представяше вечно спящ, нещо като Квинквандона в „Доктор Окса“4, се интересуваше и вълнуваше от световната политика, правеше овации, даже митинги.

Но едно ново недоразумение дойде да фърли мъгла в отношенията на дремиградците и на Карла. Причиниха го следующите думи на кмета:

— Господин Калев, сега вие, като наш депутат, ще се погрижите икономически някак си за подигането на Дремиград и на околията… Знаете, бедност голяма…

— О, на драго сърце, господин кмете, аз отсега ви гарантирам обогатяването на тоя благороден град и на околията ви. То е в моите ръце, макар и да не съм ваш депутат, както вие ласкателно ме нарекохте.

Общо очудване.

— Как? Вие сте наш представител вече! — каза кметът.

— Ние знаехме, че и вие сте съгласни…

— Вас едногласно избра народът!

Професорът опули очи. Значи той беше депутат! Сега изведнъж той си обясни истинската причина на овациите и на бляскавия прием, що срещна у дремиградците… Какви неожиданости!

Той прибърза и отговори развълнувано:

— Аз съм дълбоко покъртен от вашата чест, господа. Виноват съм, че преди всичко не ви изразих горещата си, да, най-горещата си благодарност… Вашият избор прави особена чест на геологията. И не доктор Карло или Калев, както вие приятелски ме наричате, а обаянието на науката съедини гласовете ви и сърцата ви… Но аз, за жалост, не ще мога да приема вашия избор.

— Защо не приемате сега? — попитаха смаяни всичките.

— Първо, господа, моята специалност и призвание е друго… Никаква наклонност към политиката не чувствувам… Creacum est, non legutur! — казва латинската поговорка, сиреч, гръцко е, не разбирам. Второ, едно велико откритие, което направих, ще погълне всичките ми грижи занапред. Засега мога да ви кажа само, че аз съм решил да се посветя цял на благото на тая просветена страна, която прегръщам като свое отечество, ако и още, за мой велик срам, се считам чужди поданик.

Кметът си прехапа устните.

— Поданик? Та нам не ни бяха казали това! Чужд поданик е неизбираем!

— Да, чужд поданик, но чистокръвен българин по душа.

— Само вашето име можа да събере всичките гласове. Инак турците щяха да изберат Мурад бея! Жално!

При всичките тия сюрпризи никому от дремиградците не хрумваше на ума, че се заблуждават и те, и гостът. Разбраха само, че им е препоръчан бил за депутат един доста оригинален человек, твърде учен и при това твърде скромен.

Но сега самолюбието на Карла силно се нарани, когато той узна, че някакъв си закон се изпречва на пътя му. Това го тури в амбиция! Не, той ще влезе в камарата!

И като извади из задния джеб на сетрето си няколко буци от рудата, тръшна ги яката на масата, щото дребни късове и златен пясък се разфърчаха.

Всички се навалиха да гледат златната руда, която игриво и разноцветно лъщеше на свещта.

— Златна руда! — казаха всички възхитени.

— Да, златна руда в най-чистия си вид, господа избиратели, руда, с която е пълна цяла планина, три часа от Дремиград, във вашата околия. Вашата околия, господа, е българско Колорадо… И това съкровище е спало безбройни векове в земята и трябваше доктор Карло да го изнамери в днешната си разходка!… Ето кой е доктор Карло, комуто сте сторили чест да го изберете за ваш депутат. И аз я приемам сега, господа, против всичко и няма да я отстъпя никому!… Колкото за поданството, то е глупост и ще ви докажа тозчас.

И седна, и написа тая телеграма до главния управител на областта:

Той прочете депешата си развълнуван.

Всичките я намериха превъзходна и пламтяха от възхищение. Блясъкът на златната планина заслепяваше умовете им. Доктор Карло беше тяхната звезда и добър гений. Те нямаше да дозволят никому да побутне с пръст избора им… Написа се телеграма и от градска страна, подписа се кметът и се изпрати с Карловата.

Докторът беше като пиян. Пред него се разкриха съвсем нови хоризонти. В неговата спокойна кабинетна душа изведнъж оживя бесът на най-широкото честолюбие… Прочуване, чест, слава, богатство огромно, власт — всичко из един път се струпаляше на плещите му. Щастието го съкрушаваше с тежестта си…

Едвам се бе затворила вратата подир телеграмите, тя пак се отвори. Влезе един млад человек с очила и с червена брада. Той беше пътникът, с когото се срещна днес професорът. Той се озърташе свенливо.

— Позволете… Господин кметът!

Домовладиката скокна.

— Заповядайте, господине, аз съм.

— Доктор Калев! — представи се гостът и подаде ръка на кмета. — А, господин докторе, пак се виждаме! — каза той ласкаво на професора. — Позволете ми сега да се запознаем: Калев, доктор на правото, дремиградски представител.

Всичките стояха безгласни и попарени.

Те видяха страшната грешка, на която бяха жертви, защото именно новият гост беше техният избранник.

Пристигнал не преди много време от Европа, той не бе познат на избирателите от тая отдалечена от центъра колегия. Но те го знаеха по име, което скоро печелеше известност. Столичният избирателен комитет телеграфически бе дал кандидатурата му на дремиградци, които само върху неговото име можеха да се съгласят. Сега той идеше, по приетия в областта обичай, да ги благодари и да се запознае с нуждите и желанията на колегията. Както видяхме, ласкав прием му се приготви. Но возачът му, поради разкаляността й, влезе в града не из главната улица, а мина през друга една, постлана с камъни, и посрещачите посрещнаха професора. Доктор Калев слезна на гостилницата, без да види някого да му каже добре дошъл. Това го слиса и огорчи, но си го обясни, едно: чрез късното време, а друго — чрез простодушния нрав на избирателите си. Той помоли ханджият да го заведе до кмета.

………………………………………………………………………………………………………………………

— Чорт им зел депутатството! — бъбреше си Карло, когато остана сам в стаята си — моята фортуна и слава лежат на много по-широка основа… Добре, че дойде навреме тоя доктор Калев, дявол да го вземе с името му!

После седна и написа писмо до приятелите си в Европа. Затам изпрати и следующата телеграма:

После сложи буците на масата, порадва им се, па заспа унесен в златните (фактически златни) сънища.

Той бе забравил да прибере при себе си и пленника.