Златните рибки няма къде да се скрият

ГЛАВА ПЕТА

Джийн не бе преувеличила, като каза, че бюрото ми е отрупано с работа. Заварих също Макс Бери да крачи из кабинета ми като тигър в клетка. Прекарахме цялата сутрин в работа върху статията за Хамънд. Докато бях с него, естествено, не можах да разменя и дума с Джийн.

Накрая успях да се отърва от Макс, но тогава се появи Джереми Рафърти с материала си за насилието по улиците. Беше толкова добър, че реших да го пусна още в следващия брой. Обадих се на художника, който се грижеше за оформлението, и му обясних как да подреди статията. Въпреки че ме бе завъртяла машината на редакторския занаят, от време на време се сещах за откраднатата магнетофонна ролка. Когато Рафърти си тръгна, влязох в стаята на Джийн, но я заварих да спори с един от клиентите ни, чиито реклами публикувахме. Разправията им продължи доста дълго. Беше станало време за обяд и аз помолих Джуди да звънне в отсрещната закусвалня и да поръча да ми донесат сандвич. Докато го ядях, се обадих в болницата да разбера как е Уоли. За щастие попаднах на Станстед.

— Какви са новините, Хенри? Как е Уоли?

— Не е особено добре — отвърна Станстед. — Не се оправя с нормалното темпо. Извикал съм Кар-сън да го прегледа днес следобед. Ритниците в главата са му нанесли повече поражения, отколкото очаквах.

Застинах от ужас.

— За Бога, Хенри! Нали ми каза, че е вън от опасност… така ли е?

— Нека приемем засега, че състоянието му не се променя. Карсън видя рентгеновите му снимки. Той ще реши дали се налага операция или не.

— Съобщи ли това на Шърли?

— Разбира се.

— Той в съзнание ли е?

— Не. Виж какво, Стийв. Уоли е наистина зле. Прекалено е дебел и отпуснат. Човек не може да бъде пребит така, без да загази сериозно.

— Между другото, кой е този Карсън?

— Най-добрият мозъчен хирург в града. — Станстед изглеждаше малко раздразнен, че не бях чувал за него. — Господин Чандлър заръча на Уоли да бъдат осигурени най-добрите условия за лечение и затова той ги получава.

— Кога ще научиш мнението му?

— Към пет часа. Ще ти звънна.

— Благодаря — отвърнах аз и затворих телефона.

Облегнах се в стола. Имах определеното чувство, че Уоли би могъл да ми съобщи нещо важно за Горди. Интересуваше ме как се е добрал до тези три имена — Лусила Бауър, Крийдън и Латимър, — а и дали знае други.

Вратата се отвори и влезе Джийн.

— Каква ужасна сутрин! — възкликна тя. — Разполагам само с минутка, но исках да ти кажа две думи как изхвърлих пистолета снощи. Отидох с колата до центъра и го пуснах в една торба със смет. Повече не можех да направя; сигурна съм, че никой няма да го открие.

— Чудесна си, Джийн. Не знам как да ти благодаря. Уоли…

— Знам. Преди малко говорих с Шърли. Разбрах от нея.

— А тя как е?

— Държи се. Сега е в болницата.

— Станстед ще ми се обади към пет часа.

Спогледахме се.

— Ще вечеряш ли с мен довечера, Джийн? Има толкова много неща, за които трябва да говорим.

Телефонът иззвъня. Тя вдигна, после ми подаде слушалката: — Борг се обажда. Връщам се на работното си място.

— А за довечера?

— Да, добре — смотолеви тя и излезе.

— Стийв? Разбрах, че си загубил пистолета си. — Гласът на Борг беше напрегнат.

— Откраднали са го от колата ми.

— По дяволите! Сега не мога да ти взема нов и по-добре ще е да не казваш на шефа. Какво ти става? Не си ли заключваш колата, за Бога!

— Снощи си мислех за други неща.

— Изпрати ми разрешителното си по някого и ще се опитам да оправя нещата. Ченгетата мене обвиняват. — Явно ядосан, той затвори телефона.

Спомних си, че с Макс толкова се бяхме отплеснали по статията за Хамънд, че бях забравил да му дам пистолета и разрешителното. Отидох до шкафа да проверя дали все още беше там — намерих го на мястото му.

После пристигна Хари Лансинг. Връчи ми новия си материал за финансовата рубрика, която имаше голям успех. Двамата прекарахме остатъка от следобеда, прекъсвани само от телефона, в работа върху окончателното оформяне на материала за следващия брой.

Стана почти 18.00, когато той си отиде. Вътрешният ми телефон иззвъня.

— Господин Чандлър те търси — съобщи ми Джийн.

Вдигнах слушалката.

— Здрасти, Стийв. Току-що се върнах. — Гласът на Чандлър бе радостен. — Страшно плодотворно пътуване. Имам да ти разправям много неща. Ела да вечеряме заедно; вземи и Линда. Тя ще прави компания на Лоуис, докато ние разговаряме — какво ще кажеш?

Помислих си за уговорката с Джийн, но въпреки това не можех да откажа на тази покана.

— Линда замина за Далас да постои с майка си, господин Чандлър.

— Тогава доведи Джийн. Все пак трябва да намеря събеседник за Лоуис. — Той се засмя. — Статията за Хамънд готова ли е?

— Вече е дадена в печатницата. На идване ще взема някои коректури за вас.

— Чудесно. Тогава, да речем, към седем часа. Ще ми се да си легна по-рано тази вечер.

— Добре, господин Чандлър.

Отидох в стаята на Джийн и й съобщих, че Чандлър я е поканил на вечеря.

Тя разпери ръце, а по лицето й се изписа израз на отчаяние:

— Не може да бъде!

— Това е положението.

— Но аз трябва да зарежа всичко тук и да си отида вкъщи, Стийв. Нужно е да се преоблека. Жена му винаги е толкова официална. Ще се видим там в седем.

Върнах се пак на собственото си бюро, обадих се в печатницата и попитах дали ще могат до един час да ми извадят коректурите от статията за Хамънд. Тъй като все пак Чандлър беше собственик и на печатницата, те отговориха, че ще могат.

Погледнах часовника си. Оставаше три четвърти час преди да ми се наложи да тръгна. В суетнята не бях обърнал внимание, че Станстед не ми се бе обадил.

Набрах номера на болницата. Станстед ми се извини, че не ми е позвънил.

— Направиха му операция. Щях да ти се обадя, но господин Борг беше досега при мен.

— Борг?

— Точно така. Той идва от страна на господин Чандлър, нали? Уоли ще се оправи. Още два-три дена и след като налягането в мозъка му спадне, вече ще може да бъде посещаван. Господин Борг настоява да бъде преместен в някаква клиника в Маями веднага щом състоянието му позволи това. Господин Чандлър наистина се грижи за хората си.

— След два-три дена ще мога да говоря с него, така ли?

— Така мисля. Но полицията има предимство. Лейтенант Голдстийн вече няколко пъти се обажда.

— Аз ще мина в петък.

— Добре.

Замислих се за миг. Дали Уоли ще разкаже на полицията историята за Горди? Бях сигурен, че Шърли ще го види първа, когато дойде в съзнание, така че трябваше да я предупредя да убеди Уоли да не казва нищо. Обадих се в дома на Уоли, но никой не вдигна телефона. Шърли навярно не се бе върнала от болницата. Е, разполагах с два дена. Нужно беше да се действа. Заключих кабинета и тръгнах към колата си. Отбих се в печатницата и взех коректурите от статията за Хамънд. Забавих се малко, докато ги прегледам. Сториха ми се добри. После подкарах към разкошната къща на Чандлър, където пристигнах в 19.05 часа. Поршето на Джийн вече бе паркирано отпред. Камериерът, доведен от Англия, ме въведе в обширното фоайе — всеки мебел в него си имаше история и цена, а картините, в позлатените си рамки и със специално осветление, бяха истински музейни експонати.

— Влизай, Стийв — покани ме Чандлър.

Джийн, която изглеждаше прекрасна в семплата си бяла рокля, държеше чаша мартини. Лоуис Чандлър стоеше до нея и ми се усмихна, когато тръгнах към тях.

Лоуис Чандлър беше двадесетина години по-млада от съпруга си, което означаваше, че е на тридесет и шест-седем. Беше висока и елегантна, с изискани маниери. Изглежда, не се занимаваше с нищо друго освен да прави компания на гостите на съпруга си, да си купува дрехи, да посещава козметичните салони и да изглежда чаровна. Беше съвършена и аз изпитвах чувството, че да се опреш в нея би било същото като да докоснеш маслените бои на ненапълно изсъхнала картина шедьовър. Гъстата й, безупречно фризирана коса бе боядисана в гарвановочерен цвят. Големите зелени очи, малкото заострено носле, чувствената уста и решително издадената брадичка обясняваха защо Чандлър се бе оженил за нея и защо я обичаше така силно.

— Явяваш се тук като непознат човек, Стийв-усмихна ми се тя. — Напоследък почти не те виждаме.

Побъбрихме за това-онова, докато пиехме аперитива си, после се заехме с пребогатата вечеря, по време на която Чандлър говори за пътуването си до Вашингтон. Разказа ни как изглежда президентът, сподели мнението си, че проблемът с инфлацията е на път да бъде разрешен, както и че той и президентът вече са на малки имена. Докато ни поднасяха десерта, Лоуис изведнъж го прекъсна и като изгледа съпруга си, каза:

— Скъпи, само ти ли ще говориш? Нека сега Стийв ни разкаже за онова странно убийство в Ийстлейк.

— Права си, мила — лъчезарно се съгласи Чандлър. — Убийство ли? Какво е станало?

Лоуис се обърна към мен:

— Ти ще ни кажеш. Кой е този човек и защо са го застреляли?

— Нямам представа защо са го застреляли. — Усещах как тя ме гледа любопитно. — Беше управител на супермаркета „Добре дошли“.

— Това го знам! Пишеше го във вестниците. Въпросът е защо?

— Дори в полицията не знаят. Някой е влязъл у тях и го е застрелял. Не знам нищо повече. — Забелязах отегчение на лицето на Чандлър.

— Някой наркоман е търсил пари — махна с ръка той. — Такива неща се случват всеки ден.

— Но в квартал като Ийстлейк положително има по-богати домове от неговия, нали? — Лоуис продължаваше да гледа към мен. — Не мисля, че този човек е имал кой знае колко пари.

— Нямам представа.

— Е, разочарована съм — заяви тя, но се усмихна. — Бях съвсем сигурна, че ще ни кажеш нещо ново. Обожавам случаите с убийства.

Чандлър се наведе и погали ръката й.

— Виж какво, скъпа, трябва да си поговорим със Стийв. Предлагам вие, двете момичета, да обсъдите това-онова.

Лоуис повдигна елегантните си рамене и се обърна към Джийн.

— Да тръгваме — предложи тя. — Тук явно вече не се нуждаят от нашата компания.

Когато вратата се затвори зад гърба й, Чандлър отмести стола си и се изправи.

— Нека отидем в моя кабинет. Искам да хвърля един поглед на коректурите от статията за Хамънд.

Успях да се измъкна от кабинета му едва след полунощ. Джийн отдавна си беше отишла, а Лоуис си бе легнала.

Чандлър беше възхитен от статията за Хамънд. Спомена и за антиинфлационната програма на президента и седнахме да направим план за статия по този въпрос. Автор трябваше да бъде Лансинг. Чандлър не бе забравил и материала за Шулц. Поиска да го пуснем в следващия брой.

— Ще ги държим в постоянно напрежение, Стийв — заяви той, усмихнат като смел ученик. — Удари ги и продължавай да ги удряш. Имам и една добра новина — Уоли ще се оправи. Той е много добър репортер. Веднага щом се вдигне на крака, ще го изпратя заедно с жена му в Палм Бийч да съберат малко слънце. Би ли могъл да му намериш заместник, докато бъде отново в състояние да се заеме с работата си?

— На Бери няма да му бъде трудно да го замества. Събрал съм доста суров материал, който стои неизползван.

Вече на входната врата ми каза:

— Справяш се много добре. Съжалявам, че не дойде и Линда. На мене това момиче ми харесва.

Поколебах се дали да не споделя, че бракът ни е пред разтрогване, но се отказах. Имаше време за това.

Качих се в колата, спрях на паркинга пред хотел „Империал“ и звъннах на Джийн от една телефонна кабина. Мина известно време, докато вдигне слушалката, но накрая чух гласа й.

— Мога ли да се кача при теб — попитах-Имам да ти казвам толкова много неща.

— Не, съжалявам. Легнала съм си вече. Двата, часа в компанията на тази жена изцяло ме изтощиха. Ще поговорим утре.

— В редакцията, както изглежда, никога не можем да останем и за минута сами. Искаш ли да вечеряме заедно утре, за да ти разкажа всичко?

— Няма да може. Имам среща.

— Но това наистина е важно, Джийн. Не можеш ли да я отложиш?

— Не.

Резкостта в гласа й ме убеди, че няма смисъл да упорствам. Тогава се притесних.

— Джийн… аз нищо не знам за тебе. Ще ми разрешиш ли да те попитам дали си имаш някого?

След доста дълга пауза тя отвърна:

— Имам някого… да.

Когато чух това, напълно си дадох сметка, че я обичам. Подейства ми като шок и изпитах огромно разочарование.

— Наистина ли? — Гласът ми беше прегракнал.

— Трябва да поспя малко. — Отново се появи рязката нотка в гласа й и ми подсказа, че решението е окончателно. — Лека нощ. — След това затвори телефона.

Върнах се бавно при колата си. Никога не бях чувствал самотата си така остро.

Познавах я от осемнадесет месеца и през цялото време съм бил сляп за всичко у нея освен за умението й да се справя бързо и качествено с работата си. След това изведнъж; я бях видял като съвършена жена. Като че ли някакво перде се бе отдръпнало и слънцето бе нахлуло. Трябваше да се досетя, че момиче като нея не би останало без мъж. Е, вече го знаех със сигурност, но това нито ми помагаше, нито ме успокояваше. Поех към къщи и вкарах колата в гаража. Вече си отключвах, за да вляза, когато някой ме повика:

— Мансън…

Обърнах се.

Сержант Бренър стоеше сред сенките.

— Изгасете лампите. Не искам да ме видят.

Седнахме един срещу друг в хола. Когато можах да огледам Бренър, видът му ме стресна. Това не беше властното и грубо ченге, което познавах. Беше съвсем различен човек, който е преживял нещо съкрушително. Лицето му беше бледо и изпито. Бръчиците се бяха врязали значително по-дълбоко и се забелязваше някаква изненадваща за него отпуснатост.

— Слушай, Мансън, искам да ми кажеш истината — започна той, като сви в юмруци големите си длани. — Взе ли оня филм и фотоувеличенията? И не ме лъжи.

— Не съм ги взел.

Той се отпусна в стола си.

— Голдстийн вече е разбрал, че Горди е бил изнудвач. Знае и че някой е прибрал филма.

— Ако си забъркан в същата каша като мен, предлагам ти да разкрием накрая картите си.

Той отново ме изгледа:

— Да… добре. Не се отнасяй с мен като с ченге. Бъди откровен.

— Бихме могли да си помогнем един на друг — заразсъждавах на глас аз. — Жена ми е откраднала шишенце скъп парфюм от магазина. Била е заснета от камерата. Горди ми искаше двадесет хиляди долара, за да ми даде отрязъка от филма, на който кражбата е заснета. Каза ми, че и други съпруги са забъркани. Бях решил да му платя, но не успях да събера толкова пари. Отидох в къщата на Горди само с три хиляди долара. Открих го мъртъв. Тъкмо се канех да потърся филма из къщата, когато пристигна някаква жена. Измъкнах се, докато тя се обаждаше в полицията. Не съм го застрелял аз, но съм сигурен, че е използван пистолетът, за който имам разрешително. Бях го оставил точно тук, върху това канапенце. Според мене някой го е взел, убил е Горди и го е върнал обратно. Отървах се от пистолета. — Вторачих се в него. — Това е историята ми, Бренър. Би ли искал да ми разкажеш твоята?

— Съвсем същата е. — Той отчаяно вдигна свитите си ръце. — Защо, по дяволите, го правят жените? Със заплатата, която получавам, не мога да й дам кой знае какво, но мислех, че е щастлива. И тя е попаднала в заснетото от камерата. Била е една от първите. Онази гадина ми поиска три хиляди, а това са пари, с каквито не разполагам. Така че започна да ми продава филма кадър по кадър за по тридесет долара седмично.

Макар и да не го харесвах, изпитах съжаление към него.

— Ако филмът се появи на бял свят — продължи той, — аз съм загубен. Голдстийн няма да ми помогне. — Прекара длан по потното си лице. — Когато отидох там, открих гилзата. Познах я и бях сигурен, че ти си го убил, че си взел филма и фотоувеличенията. Затова ти я дадох. Знаех, че ако Голдстийн я бе намерил щеше да стигне до тебе. Точно тогава бях решил, че не искам никой да бъде уличен в убийството на Горди. Това беше глупост, разбира се. Голдстийн вече е разбрал за камерите, потърсил е филмите в магазина — безрезултатно. Но… Голдстийн е много умен. Сетил се е, че причина за убийството на Горди е изнудването и сега е започнал разследване — прави проверка на всички клиенти на магазина.

— Това все още не значи, че ще бъде в състояние да докаже нещо освен ако не разполага с филма — подхвърлих аз.

— Но той е също като доберман. Забие ли зъбите си някъде, повече няма пускане.

— Нека погледнем нещата от всички страни, Бренър. — Бях доволен, че разполагам със слушател, пред когото да излагам хипотезите си. — Филмът и фотоувеличенията може да са оставени на съхранение в трезора на някоя банка, може да са оставени у човек, на когото Горди е вярвал, може и да са били намерени от убиеца. Ако са в банката, Голдстийн рано или късно ще ги открие. Ако са взети от убиеца, той вече ще ги е унищожил. — Замълчах за миг. — Но ако са у човек, на когото Горди е вярвал, нас двамата все още биха могли да ни изнудват.

— Мислил съм върху всичко това. Ето защо се надявах те да са у теб. Не са дадени на съхранение в банка. Голдстийн вече провери, което означава, че или убиецът ги е взел, или…

— Коя е тази жена — Фрида Хос?

— Любовницата на Горди. Костелив орех и пиянде. Когато отидох там, я заварих да се лигави над трупа на Горди — беше се оплескала с кръв, виеше и пищеше. Тъкмо по време на нейните изпълнения забелязах гилзата. Един Господ знае дали и тя не я е видяла. Просто поех риска.

— Известно ли ти е нещо за нея?

— Виждал съм я наоколо. Пияница и уличница. Мотае се по кръчмите и си проси пиене. Друго за нея не знам.

— Може би няма да е лошо да я попроучим. Аз не мога да го направя, но за теб не би било трудно. — После му разказах за Хърман Уебър, за версията му за откраднатото досие на Горди и за доказателствата ми, че ме е лъгал.

— Уебър! — намръщи се той. — Ако шефът ти не му беше намерил работа като частно ченге и не го бе финансирал, сега щеше да продава кибрит по улиците. Предстоеше му уволнение от полицията за подкупи, но шефът ти го отърва. Тази гадина би прерязала и гърлото на майка си за един долар.

— Добре, значи е продажен, но мене ме интересува защо твърдеше, че досието на Горди е откраднато. И какво в него той не би искал аз да видя?

Бренър кимна:

— Да… В това има нещо. Мислиш ли, че той е унищожил досието?

Свих рамене:

— Не знам. Виж какво, Бренър, аз не съм единственият подозрителен в цялата тази история. — Тогава му разказах как Франк Латимър ме бе причаквал пред къщи и как се бях натъкнал на Крийдън близо до дома на Горди. — Всеки един от тях би могъл да влезе тук, да вземе пистолета и да убие Горди. Мотивът е един и същ — и на двамата съпругите са били крадли.

— Ще послухтя насам-натам. Искам най-после да се уверя, че филмът е бил унищожен.

— А ще ми издириш ли някаква информация за Фрида Хос?

— Разбира се, но трябва да знаеш, че Голдстийн вече е проучил всичко около нея. — Той се наведе в стола си и насочи пръст към мен. — Ако аз работя от вътрешната страна, а ти действаш отвън, може би ще успеем да открием филма преди Голдстийн. Но слушай, Мансън, всичко това си остава само между нас двамата. Отвориш ли си устата пред някого… ще го повторя — отвориш ли си устата пред когото и да било, включително и пред персонала си, ще го загазим сериозно. Така че просто не говори. Ще работим заедно, но без ничия чужда помощ… нали?

Помислих си за Джийн. Смятах да й разкажа за Бренър. Обичах я и разчитах на разсъжденията и съветите й, но сега, като гледах изпитото и нервно лице на Бренър, осъзнах, че не би имало смисъл да споделям с нея. Тя си имаше някой друг. За мене нямаше място в живота й. Не бе нужно да я забърквам повече.

— Ясно.

Той се изправи.

— А и не трябва да ни виждат заедно, Мансън. Ако искаш да ми кажеш нещо или се налага аз да говоря с теб, ще използваме телефона. Ако пък трябва да се срещнем, аз ще идвам при тебе късно вечер, но по-безопасно е да не се виждаме.

След като той си тръгна, се почувствах донякъде по-малко самотен, но не кой знае колко.

Когато Сиси пристигна на другата сутрин, й съобщих, че съм загубил ключовете си и че е трябвало да счупя прозореца, за да се прибера, така че ако може да извика мъжа си да го поправи. Тя се по-облещи, но лъчезарно ме увери, че ще заваря всичко тип-топ, щом се върна.

После й обясних, че госпожа Мансън е заминала при майка си и я помолих да приготви два куфара с дрехи и да й ги изпрати в Далас. Дадох й три долара отгоре за безпокойството.

След като уредих домашните си проблеми, запалих колата и подкарах към редакцията. Изпитвах известно притеснение от срещата си с Джийн, но това се оказа излишно. Тя въртеше цялата работа по обичайния си тих начин, а и двамата веднага ни погълнаха грижите около списанието. Едва към обед се появи в кабинета ми с новите коректури и ми каза:

— Извинявай за довечера, Стийв. Има ли нещо, за което би искал да поговорим сега? Разполагаме с няколко свободни минути.

— И аз си мислех за това, Джийн. — Вдигнах глава към нея. — Ти свърши достатъчно работа. Положението ми може да се окаже сериозно, така че не смятам да те забърквам повече. Дори единственото ти добро дело да беше изхвърлянето на пистолета, и то е достатъчно. — Насилих се да се усмихна. — Всичко ще се оправи.

— Не се плаша да се забъркам. Ако мога с нещо да бъда полезна, бих искала да помогна.

— Всичко ще бъде наред, благодаря ти за предложението. — Замълчах и после продължих: — Който и да е той, Джийн, надявам се да бъдете щастливи.

Тя леко поруменя и остави коректурите на бюрото ми.

— Благодаря. Ще изляза за обяд. Няма да се бавя много.

Известно време поседях така, изпълнен със съжаление към себе си. Чудех се кой ли беше мъжът, но иззвъняването на телефона ме върна към действителността. По-късно си спомних, че не бях предупредил Шърли да каже на Уоли да не говори за супермаркета „Добре дошли“.

Набрах номера й вкъщи.

Когато се свързах с нея, започнах:

— Новините около Уоли са чудесни! Сигурно изпитваш огромно облекчение.

— Боже мой, да знаеш само колко си прав! — Гласът на Шърли звучеше много приповдигнато. — Ще се видя с него утре следобед. А може би и преди това. Зависи от мнението на доктор Станстед.

— Шърли… неприятно ми е, че трябва да те занимавам и с това, но от полицията ще отидат да разговарят с Уоли. Много важно е да не казва нищо за супермаркета „Добре дошли“. Би ли му предала?

— Супермаркета „Добре дошли“? Нищо не разбирам.

— Уоли се беше захванал с проучване около магазина. Не бива да говори за това на полицията.

— Но той не е правил такова нещо! — Замълча, после добави: — Поне на мен не ми е казвал.

— Мисля, че го е правил. Но все още не сме готови да дадем гласност на разкритията за персонала там. Важно е той да знае това.

— Ще му кажа, разбира се. Нямаше ли някакво разследване за убийство, свързано с този магазин? Бях толкова притеснена тия дни, че почти не съм поглеждала вестниците.

— Така е. Ето защо е толкова важно Уоли да не говори нищо, докато не е приказвал с мене. Наистина е важно, Шърли. Това е и желанието на господин Чандлър.

— Добре, Стийв. Ще му предам да не говори нищо за супермаркета „Добре дошли“… Така ли беше?

— Точно така… нищо на никого. Чандлър каза ли ти, че смята да ви изпрати на почивка в Палм Бийч, когато Уоли се пооправи?

— Каза ми. Той е чудесен шеф, Стийв.

— Да. Надявам се и аз да мога да навестя Уоли по някое време утре следобед. — Затворих телефона.

Хрумна ми да взема указателя и да потърся в него адреса на Фрида Хос. Открих го — Ийст стрийт 1189; не беше изискано място. Намираше се на самата граница с местния негърски квартал.

Все още мислех за нея, когато Макс Бери влезе по работа. От този момент чак до обедната почивка бях непрекъснато зает. Отидох да хапна в клуба си и тъкмо сядах, когато Хари Митчъл дойде на масата ми.

Поръчахме си доста оскъден бизнесменски обяд — главно маруля и домати, допълнени с тънък резен шунка.

Говорехме си за това-онова, когато Митчъл възкликна:

— Ще знаеш, Стийв, ние в Ийстлейк живеем като в аквариум за златни рибки. Удари ми един, ако говоря глупости, но хората разправят, че ти и Линда се разделяте. Хей… почакай. Ако съм изтърсил някоя щуротия, просто ми го кажи и да забравим за това, но за мен е важно.

Вторачих се в него:

— Мисля, че не те разбирам.

— Би ли могъл да потвърдиш, че ти и Линда се разделяте?

Той забоде едно доматче, после го сложи обратно в чинията си.

— Мога да го потвърдя.

— Извинявай, но на мене ми е ясно какви са причините. На Линда й е нужен човек, с когото да споделя живота си. — Той ми се ухили. — Слушай, Стийв, смяташ ли да останеш в онази голяма къща? Ако мислиш да я напуснеш, имам купувач за тебе.

Облегнах се и напълно забравих за обеда си. Мисълта, че бих могъл да продължа да мъкна на гърба си къщата заедно със Сиси, бе кошмар, за който бях забравил.

— Бих могъл да дам обява за нея — подхвърлих предпазливо.

Той се приведе и ме потупа по китката:

— Приятелю! Имам добра новина за теб! Майка ми и баща ми от край време мечтаят да се заселят в Ийстлейк. Ние се разбираме много добре в семейството. Досега все не можех да попадна на свободна къща за тях. Ти си платил седемдесет и пет хиляди долара, нали?

— Да.

— Татко е доста добре материално. Предполагам, че би ти предложил осемдесет и пет хиляди. Какво ще кажеш?

— Ще трябва да си помисля, Хари. Цените на недвижимите имоти нарастват от ден на ден. Да поговорим след една седмица, а?

Той побутна още малко салатата си и заяви:

— Аз вече споменах за това на баща ми. Подлудя по къщата ти. Виж, той вече притежава две жилища и не му се занимава с обзавеждане на още едно. А аз познавам дома ти. Обзаведен е с вкус. Би ли продал всичко както си е — с мебелите, спалното бельо и така нататък? Би ли го направил?

Поех дълбоко дъх.

— Възможно е, само че ми идва малко изведнъж.

Той помълча, докато дъвчеше шунката си.

— Е, да. А ако оставиш мебелите й останалото обзавеждане, би ли се заинтересувал от цена като сто хиляди?

— Да кажем сто и тридесет хиляди, Хари, и да си стиснем ръцете.

Той широко се усмихна и ме тупна по рамото.

— Ах ти, стари конекрадецо! Да си стиснем ръцете! Боже мой! Колко приятно било да харчиш парите на другите хора! Кога може да се нанесат?

— Получа ли парите, веднага се изнасям.

— Ето това е мъжки разговор. — Той извади чековата си книжка, написа сумата и ми подаде чека.

— Добре. Значи се изнасям в края на седмицата.

— Случаят трябва да се полее. Твоето какво да бъде?

Тръснах глава, бутнах назад стола си и се изправих.

— Чака ме списанието, Хари. Предай на родителите си, че ако искат, могат да се нанесат следващия понеделник. — Потупах го по рамото и си тръгнах, като оставих по-голямата част от обяда си непокътната.

Когато се върнах в редакцията, разказах на Джийн за сделката.

— Направо е фантастично! — възкликнах накрая. — Сто и тридесет хиляди! Без да си блъскам главата как да се отърва от мебелите и как да не ме застрелят в Ийстлейк!

— Това е много хубаво — съгласи се тя, — но ще останеш без покрив. Разполагаш само с пет дена, за да се преместиш.

Въодушевен, че ще получа толкова много пари и ще се отърва от къщата, не бях помислил за това.

— Ще отида на хотел.

— В центъра ли ти се иска да живееш?

— Така ми се струва. Пощурявам от това непрекъснато пътуване.

— Ще ти намеря служебен апартамент. Не е проблем. Ако успееш да събереш всичко, което искаш да запазиш, в една стая, ще уредя да дойдат хора да го опаковат и пренесат в апартамента.

Зяпнах я. Да можех да имам такава жена!

— Това е чудесно, Джийн! Наистина ли ще го направиш?

— Разбира се. Затова все пак ми се плаща. — Усмихна ми се, за да заличи грубостта на изреченото, и си тръгна с думите: — Ще го уредя.

Излязох от редакцията малко след 18.00 часа. Бях тръгнал към колата си, когато Франк Латимър се появи от сградата, където се намираше офиса му.

— Хей, Стийв! Какво чувам… щял си да напускаш Ийстлейк?

Знаех, че ще ми се наложи да чуя много такива забележки, затова скъсих максимално отговора си.

— Така е. Линда и аз се разделяме. А само за мен тази къща е прекалено голяма.

— Съжалявам. — Той поклати глава. — Когато Хари ми съобщи, просто не ми се вярваше. Все пак сте направили доста добра сделка с него. Баща му трябва наистина да е много богат, за да може да плати такава сума. Но на нас ще ни липсваш. Защо не се отбиеш за вечеря?

— Трябва да стягам багажа си… Благодаря все пак.

— Е, може и да напускаш Ийстлейк, но това не значи, че няма да се виждаме. Сали ще се разтревожи. Тя обича и двама ви също като мене.

— Може на всекиго да се случи — подхвърлих и влязох в колата си.

Толкова се радвах, че се махам от Ийстлейк! Там всяко движение и всяка прошепната дума се научаваха от всички след секунда. Ако човек живее в центъра, поне няма постоянно да се чувства като златна рибка в аквариум.

Цялата вечер и половината нощ прибирах личните си вещи и тези на Линда в кабинета. Учудих се, че са толкова малко. Сиси бе събрала повечето дрехи на Линда. Аз трябваше да прибера своите.

Имаше и книги, грамофонни плочи, някои дреболии, но почти нищо друго.

Накрая, около полунощ си легнах, но не за да спя.

Не можех да откъсна мисълта си от магнетофонната ролка, която ми бяха откраднали. Мислех си и за Джийн. А тя наистина беше прекрасна. Вярно, казала ми бе, че за онова, което върши за мен й се плаща, но това не я правеше по-малко прекрасна в очите ми. Обаче нещото, което наистина ме задържа буден до малките часове, беше мисълта, че Хари Митчъл бе дочул оттук-от-там истината и ми бе платил сто и тридесет хиляди долара за къщата. Ако изникнеше и втори изнудвач, а аз чувствах, че ще бъде така, новината за продажбата би достигнала до ушите му като сладка музика. Чудех се също дали Бренър е успял да открие нещо за Фрида Хос. Дали тя не би се оказала вторият изнудвач, ако такъв наистина се появеше.

Мислех си и за настъпващия ден. Ако ми потръгнеше, бих могъл да поговоря с Уоли. Стана ми ясно колко много разчитам той да ми помогне да се измъкна от тази бъркотия. Все пак бе разбрал за кражбите от някого, а източникът му би могъл да посочи кой е убиецът на Горди и да ме спаси.

На сутринта в редакцията казах на Джийн, че съм побрал всичките си вещи в кабинета, а тя ме увери, че ще има грижата да бъдат преместени. Дадох й втория ключ от входната врата.

— Поразпитах за жилище, Стийв — продължи тя. — На Ийстьрн авеню предлагат приятно обзаведен апартамент, който сигурно ще ти хареса. Би ли искал да го видиш в обедната почивка?

— Толкова бързо ли става? Тя се усмихна.

— Надявам се да ти хареса. — Остави един фиш на бюрото ми. — Тук са адресът, исканият наем и името на агенцията, която предлага апартамента. Наемът е малко височък, но се надявам да се съгласиш, че си заслужава.

— Ти видя ли го?

— Минах оттам снощи.

Погледнах я внимателно.

— Но нали ми каза за снощи, че имаш среща?

— Мога да правя по две неща едновременно. Закъснях малко, но ми се искаше ти да бъдеш добре настанен. — След това взе изходящата поща и преди да успея да й благодаря, се върна в своя кабинет.

Хапнах надве-натри, после подкарах към Ийстърн авеню — приличен квартал с изглед към парка. Портиерът — едър засмян негър, чието име както ми съобщи, било Сам Уошингтън („Не сме роднини с великия господин Джордж, господин Мансън“) — ми показа апартамента. Едва ли би могло да се намери по-добро място. Имаше голяма спалня, обширен хол и всички останали удобства, включително и подходящо обзавеждане.

Казах, че ще го наема.

— Добре, господин Мансън. Вие наистина случихте.

Върнах се в редакцията и благодарих на Джийн, а тя отвърна, че ще уреди всичко с агенцията, която предлага апартамента.

Около 17.00 часа се обадих в болницата и за щастие попаднах на Станстед.

— Може ли да се видя с Уоли? — попитах го.

— Защо не го отложиш за утре сутринта, Стийв? При него вече бяха жена му и лейтенант Голдстийн. Според мене за днес му стигат тия вълнения.

— Но това е наистина важно, Хенри. Обещавам да не оставам повече от десет минути.

— Е, добре, щом е толкова важно. Но не повече от десет минути.

Казах на Джийн, че ще ходя при Уоли.

— Ще ти взема цветя за случая и ще те помоля да го поздравиш и от мене.

Пристигнах в болницата малко след 18.00 часа с букет теменужки в ръка. На главния вход се сблъскахме със Станстед, който си тръгваше.

— Как е той? — попитах го.

— По-добре, отколкото очаквах, но е нужно да се наблюдава. Окото му ще се оправи. Има обаче някои признаци на амнезия. От полицията, изглежда, не останаха доволни.

Усмихнах се на себе си. Шърли явно бе предала съобщението ми.

Взех асансьора до третия етаж, намерих стаята на Уоли, почуках и влязох.

Видях го на леглото с бинтована глава и с превръзка върху едното око. Докато затварях вратата, рекох:

— Уоли! Радвам се да те видя!

— Здравей, Стийв. — Гласът му бе подтискащо немощен. — Хубаво е, че си дошъл.

Оставих теменужките на шкафчето му.

— От Джийн са… Поздравява те от сърце.

— Тя е чудесно момиче.

— Как си?

— Не особено добре.

Погледнах го и осъзнах колко прав бе Станстед, като го нарече прекалено дебел и прекалено отпуснат.

— Ще се оправиш, Уоли. Веднага щом се привдигнеш, ще заминете с Шърли на почивка в Палм Бийч.

— Да. — Това изглежда не го вълнуваше особено.

— Уоли… не трябва да оставам дълго. Станстед ми определи само десет минути, но това е наистина важно. Джийн ми каза, че си разследвал супермаркета „Добре дошли“ и си попаднал на три имена — Лусила Бауър, Мейбъл Крийдън и Сали Латимър. От кого ги научи?

Дебелото му лице стана безизразно.

— Нищо не разбирам.

— Разследвал ли си супермаркета „Добре дошли“?

— Не.

Усетих студена тръпка.

— Помисли си, Уоли. Откъде би могла Джийн да научи тези имена освен от тебе?

— Нямам представа за какво говориш.

— Уоли, моля те, съсредоточи се. За мен е ужасно важно да разбера кой е източникът на сведенията ти. Знам, че ти винаги се стремиш да запазиш в тайна информаторите си, но този път, поне защото сме добри приятели, те питам откъде научи, че тия три жени са крали от магазина.

Той лежеше срещу мен — дебела отпусната грамада — и ме гледаше безучастно.

— Нямам представа за какво говориш.

— Какво имаше в чантата, която ти откраднаха?

— Данните за Хамънд.

— И нищо за супермаркета „Добре дошли“?

— Изобщо не знам какво е това. Не знам дори за какво става дума.

Приведох се и колкото можех по-строго казах:

— Уоли! Стегни се! Помисли си! Работил си по тия кражби! Открил си човек, който ти е разказал. Разполагаш с имена! Уоли! Кой е този човек?

Явно се бях разпалил и бях повишил глас, защото вратата се отвори и влезе една медицинска сестра.

— Времето ви изтече, господин Мансън. — Гласът й беше равен и окончателен, с какъвто сестрите често си служат.

— Уоли!

— Не знам нищо — измънка той, после хвана превързаната си глава с две ръце и започна да стене.

Сестрата, на практика ме изхвърли със сила. Тръгнах по коридора, взех асансьора и излязох в нощта.

Спрях за момент край колата си. Уоли беше голямата ми надежда. Сега имах чувството, че някаква врата бавно се затваряше под носа ми, а аз се мъчех напразно да я задържа открехната, макар натискът да бе така голям, че тя ме избутваше и не успявах да й устоя.

Дали Уоли страдаше от толкова силна форма на амнезия или някой го бе уплашил така, че ме лъжеше… Както Уебър ме бе лъгал?

Отдалечих се от колата, пресякох улицата и влязох в отсрещния магазин, за да звънна на Джийн от телефонния автомат. След известно забавяне тя вдигна слушалката.

— Джийн… Стийв се обажда. Току-що бях при Уоли. Той твърди, че не е разследвал супермаркета „Добре дошли“. Имаш ли екземпляр от доклада, който си преписала на машина?

Тя помълча и отвърна:

— Не.

— Но си сигурна, че там беше споменал Лусила Бауър, Мейбъл Крийдън и Сали Латимър, нали?

— Да, напълно. Предупредих те, Стийв, че Уоли няма да иска да съобщи имената на информаторите си.

— Каза ми, че имало и други имена. Опитай се да си ги припомниш, Джийн. Това е много важно.

— Вече се опитах. Съжалявам, Стийв, не мога да си спомня нито едно от другите имена. Докладът му беше много кратък. Пишеше, че има доказателства за кражбите, извършени от жителки на Ийстлейк. После бяха посочени имената. Всичко беше надраскано в тефтерчето му. Преписах текста и му предадох и двата екземпляра.

— В тефтерчето му значи.

— Точно така.

— То може и да е у Шърли.

— Да я попитам ли?

— Не. Аз ще го направя. Е, благодаря ти, Джийн… и довиждане.

Върнах се в колата си и подкарах към дома на Уоли.

Шърли си беше вкъщи. След като поговорихме за Уоли и за радостта й, че ще пътуват за Палм Бийч, подхванах:

— Шърли, Уоли използваше тефтерчета за работата си. Трябват ми. Имаш ли представа къде са?

— Разбира се. Господин Уебър ги взе всичките, когато идва у нас. Твърдеше, че господин Чандлър ги искал. Поискай ги от него… той ще ти ги даде.

— Хърман Уебър? — зяпнах я аз.

— Да, дойде при мен веднага след като се върнах. Твърдеше, че на господин Чандлър му трябвали всички тефтерчета на Уоли.

— Ясно. Ще говоря с него.

— Направи го. — Тя сбръчка хубавото си после. — Не бих казала, че господин Уебър ми хареса особено.

— На мене също — съгласих се аз, преди да тръгна.