Златните рибки няма къде да се скрият

ГЛАВА ДЕВЕТА

Таксито ме караше към хотел „Империал“, а аз опипвах оголения си врат с две ръце и си правех отчет за ситуацията.

Когато хората на Уебър разберяха, че съм им пробутал нещо фалшиво — а това нямаше да им отнеме много време, — щяха да ме подгонят отново. Ясно ми бе, че не съм от тяхната класа, затова ми трябваше полицейска защита. А я имах, дори без да съм я искал! В мига, в който Тейлър и О’Хара ме надушеха, щяха да останат с мен, а сега нямах никакво желание да загубя компанията им. Ако те ме наблюдаваха, хората на Уебър нямаше да поемат риска да ме нападнат.

Все още се олюлявах на краката си, но платих на шофьора и поех към мястото, където бях оставил колата си. Забелязах, че синият мустанг е паркиран през пет клетки от моята. Зад волана седеше Тейлър. От О’Хара нямаше следа.

Настаних се в колата и подкарах към апартамента си. От време на време поглеждах в огледалото за обратно виждане. Мустангът ме следваше. Оставих колата в подземния паркинг, после взех асансьора нагоре.

Преди кабинката да стигне моя етаж, извадих пистолета и го прилепих до бедрото си. Не можех да съм сигурен, че хората на Уебър вече не са открили липсата на филма и не ме причакват.

Излязох от кабинката в коридора, огледах се наляво и надясно, не забелязах нищо опасно, отключих, прекрачих прага си, влязох в антрето, затворих вратата и светнах лампата. Тогава блъснах вратата на хола, отдръпнах се, докато търсех ключа за лампата, светнах я. Нямаше никого. Върнах се да заключа входната врата и да пусна резето, после с предпазливи стъпки обиколих апартамента. Още ги нямаше. За момента бях в безопасност. Никой не можеше да влезе, освен ако не решеше да разбие вратата.

Оставих пистолета на масата, отидох до бара, сипах си щедра доза уиски и се отпуснах в един фотьойл.

Замислих се върху случилото се. Смайваше ме единствено участието на Уебър във всичко това. Преди Бренър да ме предупреди, нямах никакво основание да се опасявам, че хората на Уебър са по петите ми. От колко ли време са го правели? Мисълта ми се прехвърли към Крийдън. Той имаше достатъчно пари, за да наеме Уебър. Ако жена му бе заснета на филма, щеше да му е нужна помощ, а тъкмо Уебър би се оказал човекът за наемане.

Изпих последната си глътка, оставих чашата и се изправих. Бях убеден, че ключът към всичко това се крие във филма, който бях пратил на Макс, но беше ли го получил той? Или Уебър се бе досетил за хода ми и бе изпратил хората си по петите на Чарли?

Набрах номера на Макс.

Часът беше 3.15.

След продължително звънене Макс измърмори:

— Кой е, по дяволите?

— Стийв. Получи ли го? Отговори с „да“ или „не“ — нищо повече.

— В името на Юда! Да!

Затворих.

Отидох в самотната си спалня, съблякох се и се проснах на леглото. Вратът ме болеше, а тялото ми беше отпуснато и изтощено. Лежах си така с размътен мозък, докато най-накрая заспах.

Сутринта, все така с мустанга по петите си, стигнах до редакцията. Чувствах се много добре в компанията на двете ченгета. Те нямаше да оставят почти никакъв избор на хората на Уебър.

Джуди усмихната ме поздрави.

— Джийн каза, че ще дойде веднага след обедната почивка, господин Мансън. Гласът й все още не звучеше добре. Госпожица Щели вече е тук и ви чака.

— Благодаря, Джуди.

След като се оправих с пощата и с госпожица Шели — тантуресто и сериозно на вид момиче, скрито зад огромни очила, което използваше пишещата машина в стаята на Джийн, — звъннах на Фреди Дънмор.

— Фреди… снощи не можах да сколасам. Но този прожекционен апарат ми трябва. Би ли ми го изпратил сега?

— Разбира се, Стийв.

— Увий го добре. Не бих искал някой наоколо да знае, че ми пращаш тъкмо това.

Той помълча, след което рече:

— Джеймс-Бондовски истории, а?

— Така си е. Опаковай го и ми го изпрати по-бързичко.

— Това да ти е грижата — успокои ме той и затвори телефона.

После се обадих у Макс Бери.

— Веднага донеси оня плик, Макс. Скрий го под сакото си. Нали ти казах — динамит е!

— О’кей, Стийв. Тръгвам веднага.

Не ми оставаше нищо друго, освен да се надявам.

Макар и да не разполагах със свободно време, помолих Джуди да ме свърже с Джийн.

Телефонът звънна, докато ровех в купчината писма.

— Джийн! Как се чувстваш?

— Добре съм. Помолих Джуди да ти предаде, че ще се появя след обедната почивка. Малко ми се гади, но все някак ще оцелея.

— Недей да идваш, ако не се чувстваш наистина добре.

— Ще дойда.

Не можах да се сдържа:

— Липсваше ми.

— Благодаря ти. Ще дойда. — И затвори.

Баща ми ме бе посъветвал да бъда настойчив.

Не получавах никакви аванси, но я обичах, желаех я, имах нужда от нея — нямаше да се предам.

Зачетох се в киностатийката на Рафърти, която бе пристигнала с пощата. Бях съсредоточен само наполовина. Изведнъж станах, отидох до прозореца и погледнах към улицата. Този път на уличния пожарогасител се беше опрял О’Хара.

Присъствието му ми подейства успокояващо. Не можех да си представя как хората на Уебър биха ме посетили, докато той е там. Тейлър навярно охраняваше фоайето.

Вътрешният телефон иззвъня.

— За вас пристигна някакъв пакет, господин Мансън — съобщи Джуди. — Да го внеса ли?

— Да, ако обичаш.

Беше старателно опакованият прожекционен апарат. На малко листче Фреди ми обясняваше, че е приложил книжката с инструкциите за работа, а ако нещо ме затруднява, да му се обадя.

Пъхнах апарата в един от шкафовете и довърших статията на Рафърти. Одобрих я и я сложих при материалите за печат. Тъкмо започвах да чета някакъв материал от друг сътрудник, когато се появи Макс Бери.

— Ето го. — Остави плика върху бюрото ми. — На какво се дължи това свръхвълнение, Стийв? Снощи ме вдига на два пъти. И за какъв динамит говориш?

— За момента, Макс, ще оставя това без коментар. Благодаря ти, че ми го донесе. Как върви статията за Лински?

Той ме зяпна:

— Боже мой, само това ли смяташ да ми кажеш?

— Само това. Как върви статията за Лински?

— Ще я имаш до утре. — Той погледна първо плика, после мен и въздъхна: — Е, ако това е всичко, да се връщам към работата си по нея.

— Действай и благодаря още веднъж.

Той си излезе с напълно недоумяващ вид.

Погледнах към плика, после към часовника върху бюрото си. Беше почти обяд. След още четвърт час Джуди трябваше да излезе в почивка и редакцията щеше да остане на мое разположение. Пъхнах плика в чекмеджето, после се опитах да се върна към четенето. Но вече ми бе невъзможно да се съсредоточа. Потях се и сърцето ми биеше лудо. Само след няколко минути щях да узная истината, освен ако Фрида не ме бе извозила. Тази възможност не биваше да се изключва, макар че замисляйки се, все още виждах сериозния й поглед и чувах нейното „честна дума“, и бях сигурен, че филмът в чекмеджето ми е причинил смъртта й, както и на Горди.

Минутите съвсем бавно отминаваха. Искаше ми се да стана и да помоля Джуди вече да тръгва, но се въздържах.

Тя се появи чак в 12.20.

— Какво ще кажете да отскоча да обядвам, господин Мансън?

— Разбира се.

Тя лъчезарно ми кимна, а после стъпките й отекнаха през съседната стая. В 12.30 я чух да излиза. Отидох до входната врата и я заключих. До завръщането на Джуди разполагах само с един час. Бързо се върнах в кабинета си, извадих прожекционния апарат и го разположих върху бюрото. Стената отсреща беше съвсем бяла. Докато отварях плика и вадех филма, усещах ръцете си несигурни. Апаратът беше автоматичен, но въпреки това зареждането му ми отне още няколко минути. Издърпах от контакта електрическия часовник и включих апарата. После спуснах щорите и дръпнах пердетата.

Връщах се към бюрото, когато телефонът из-звъня. Самият звук накара сърцето ми да спре за миг. За известно време се поколебах, после вдигнах слушалката.

— Господин Мансън? Говорете с господин Чандлър.

Потта прокапа от брадичката ми.

— Стийв? Моля ти се, прескочи да обядваш с мен. Попаднах на нещо истински отровно, което ще постави Лински на мястото му. Искам да го обсъдим заедно.

Стоях загледан в прожекционния апарат.

— Стийв, чуваш ли ме? Ела веднага. Ще си направим тук работен обяд.

Опитах се да прозвуча по-спокойно:

— Няма да мога, господин Чандлър. Джийн е болна и не е на работа, а Джуди излезе на обяд.

— Ами заключи тогава! Редакцията няма къде да избяга. Хайде, идвай! — Слушалката отсреща щракна.

Това беше нещо, което нямаше да направя. Включих апарата и го нагласих на фокус, когато изображението се появи върху бялата стена. Открих, че пред очите ми е една от пътеките между отрупаните с хранителни стоки рафтове на супермаркета „Добре дошли“.

Качеството на образа беше възхитително. Разчитах дори етикетите върху някои от консервите. Но нямаше посетители и това ме озадачи. След няколко мига ъгълът се промени и зърнах стенния часовник. Беше 9.03. Магазинът е бил току-що отворен. А сега камерата бе насочена към щанда със спиртните напитки. После някъде отзад, с количка пред себе си, се появи жена. Движеше се и гледаше през рамо, като че ли искаше да се убеди, че никой не я вижда. Спря до уискитата, после изгледа, без да мигне, обектива на скритата камера. Сърцето ми пропусна няколко удара и се чух как изстенвам.

Жената беше Джийн!

Пръстите ми се свиха в юмруци, а ноктите си впих в дланите. Тя се взираше в пътеката с очаквателно изражение. На човек рядко може да му се случи да види такова изражение, но аз бях попадал на него преди и го познавах. Беше изражението на любовница, която очаква партньора си.

Тогава в кадъра попадна и един мъж — висок, с масивно телосложение, с черна шапка и официален костюм. В широкия му гръб имаше нещо ужасно познато за мен. Сграбчи Джийн в обятията си, а тя сключи ръце около врата му. Целунаха се както само изгладнели за любов същества могат да се целуват. Допирът им бе кратък, но ме прониза като проврян в сърцето ми нож. После той се отдръпна и й направи предупредителен знак. Видях лицето му.

Беше Хенри Чандлър!

Телефонът иззвъня.

С трепереща ръка изключих апарата и вдигнах слушалката.

— Господин Мансън? — Разпознах острия тембър на секретарката на Чандлър. — Господин Чандлър ви чака.

— Предайте му, че ми е невъзможно да тръгна.

— Това няма да му хареса, господин Мансън.

— Жалко — и затворих. Върнах филма обратно в касетката, издърпах щепсела от контакта, после — движех се като робот — прибрах апарата в шкафа си, а филма в джоба си и вдигнах щорите. Отново се звънна.

Беше Чандлър и този път усетих раздразнение в гласа му:

— Какво става? Чакам те. Заради теб закъснявам с обяда си.

В този миг почувствах, че го мразя. Мисълта да обядвам с него, та дори само да го видя — при положение, че Джийн го обича, — ме отврати.

— Имам посетител, господин Чандлър. — Говорех стегнато. — Не мога да изляза.

— Кой е той? — попита властно.

— Господин Коулстън, шефът на рекламата при „Хартманс“.

От магазините „Хартманс“ списанието получаваше значителен брой от рекламите си.

Чандлър помълча малко и отвърна раздразнено:

— Е, защо не ми каза досега? Добре де, ще ти изпратя материалите за Лински веднага. Днес целият следобед ми е зает. Прочети ги и ела у нас за вечеря. Тогава ще поговорим, нали?

— Ще ги прочета и ще ви звънна, господин Чандлър. Довечера имам една среща, която уговарям отдавна. — Без да ме е грижа особено, оставих слушалката.

Погледът ми се спря върху стената, където само преди минутка се виждаха образите на прегръщащите се Джийн и Чандлър.

Тя и той! Че са били любовници беше очевидно. Трябваше само да си припомня изражението на обич и копнеж, изписано по лицето на Джийн, за да бъда сигурен в това. Как е потривал ръце Горди, когато е прибрал този филм.

Хенри Чандлър, високопоставеният гражданин, известният квакер, построил градската катедрала! Чандлър, притежателят на списание, в което хората биват подлагани на критика! Чандлър, успелият да събере двеста милиона долара; човекът, който си говори на ти със самия президент — заснет в супермаркет (тъкмо там!) да целува четвъртата си секретарка! Мнението на Горди, че филмът би струвал милион долара, не е било лишено от основания. В случай че на този материал бъде дадена гласност, това би означавало краят на Чандлър!

И докато седях все така разтреперан, си спомних думите му от момента, когато приех да стана главен редактор на „Народен глас“. Те и сега прогаряха съзнанието ми:

Ти ще се обявиш против покварените и нечестните. Не забравяй, че ще бъдеш като златна рибка в стъклен аквариум. Внимавай — не давай на никого възможност да отвърне на удара ти. Златните рибки няма къде да се скрият. Помни това. Вземи мен — аз съм квакер и се гордея с това. Вярвам в Бога. За личния ми живот не би могло да се каже нищо лошо. Никой не може да ме уличи в нищо; никой не бива да е в състояние да уличи и теб.

Лицемер мръсен, помислих си! Гаден, долен лицемер!

Представяш се за втори Господ, който би могъл да наказва покварените и нечестните, но зад светата фасада личи, че си лъжец, прелюбодеец и измамник!

Цял треперех от гняв, а по тялото ми лазеха ледени тръпки. Искаше ми се да го съсипя, да го изоблича. Възможно ми беше да го направя! Можех да накарам Дънмор да извади фотоувеличение на някой от кадрите, а аз щях да поставя снимката на корицата на „Народен глас“. А можех да я придружа и с коментар! Снимката щеше да е достатъчна, за да повали и него самия, и империята му!

Чукане на вратата ме изтръгна от тези разкъсващи мисли. След като овладях яда си, погледнах часовника — беше 13.02. С несигурни стъпки излязох в секретарската стая и отворих входната врата. Влезе Джуди.

— Обядвахте ли вече, господин Мансън? — попита ме, докато оставяше дамската си чанта на бюрото. — Ако желаете, мога да сляза за един сандвич.

Самата мисъл за ядене ме отврати.

— Всичко е наред. Само че имам много работа. — Върнах се в кабинета си и затворих вратата.

Седнах зад бюрото. Джуди, свежа и млада, някак бе разсеяла гнева ми. Започнах да мисля по-разумно. Ако, да кажем, не бе замесена Джийн, която обичах, а имаше снимка на Джуди, бих ли реагирал така? Веднага ми стана ясно, че не. За отмъстителната ми злоба имаше една причина-този богат лицемер квакер ми бе отнел Джийн. Ако бе замесена коя да е друга жена, а не Джийн, щях да се учудя, да вдигна рамене и да унищожа филма. Взех ножа за разрязване на хартия и започнах да дупча тефтера си.

Срещат се някакъв мъж и някаква жена, мислех си. Става определена химическа реакция и те изведнъж се влюбват един в друг. Кой от тях е виновен? Наистина след доста месеци осъзнах, че тъкмо Джийн е жената, която обичам — Линда бе виновна за това объркване на чувствата ми. А Чандлър ме бе изпреварил. Когато попаднеш в химическия взрив и когато си в уязвимата позиция на златна рибка в квакерски аквариум, какво можеш да направиш? Зависи, казах си, колко голям е взривът. Ако е само неочакван сексуален импулс, би могло да му се устои, а ако е истинска любов…

Чандлър нямаше как да се разведе. Лоуис би се борила със зъби и нокти за своето. А той би трябвало да посочи мотивите си, което би го съсипало. Така че не му е оставало нищо друго, освен да се среща с Джийн по тайни места като супермаркета „Добре дошли“ и Бог знае къде другаде, за да си открадне някоя целувка.

И така — за да се запази репутацията му на светец, бяха убити две нещастни създания. Кой ли го бе направил? Със сигурност не е бил Чандлър. Когато разполагаш с неограничените му финансови възможности, никак не е трудно да си наемеш професионален убиец. Прочее с мръсните дела на Чандлър се занимаваше Борг. Той без особени усилия би намерил убиец, който да се вмъкне в дома на Горди й да го премахне.

Спрях за миг с разсъжденията, защото усетих, че съм дал прекалено голяма свобода на въображението си.

И Горди, и Фрида са били застреляни с моя пистолет. А професионалистът би използвал собствено оръжие! Така че версията за наемник бе по-скоро неправдоподобна.

Кой е бил тогава?

Притиснах длани към горещото си лице.

А какво ли ме интересува — запитах се. Много важно, че са убили някакъв изнудвач и една впиянчена уличница! Тревожеше ме обаче въпросът, че Джийн е любовница на Чандлър. Все още бях потресен от откритието си. Беше споменала, че ще дойде следобед в редакцията. Не се чувствах в състояние да застана лице в лице с нея. Ако тя се появеше, знаех, че аз ще трябва да изляза. За да привикна с новото положение, ми трябваше време.

Помолих Джуди да ми даде външна линия и звъннах у Джийн. Тя вдигна слушалката почти веднага.

— Обажда се Стийв — казах й. — Моля ти се, не идвай днес, Джийн.

— Но аз съм почти тръгнала. — Гласът й беше нисък и несигурен.

— Моля ти се, остани си вкъщи. Тук няма никаква работа за теб. Ела утре.

Последва дълга пауза:

— Е, добре.

Оставих слушалката тъкмо когато Джуди влизаше със запечатано послание от Чандлър.

— Джийн ще дойде на работа чак утре — осведомих я.

— Нищо чудно. Веднъж и аз се бях отровила с омари — едва не умрях.

Тя излезе, а аз оставих плика в кутията си за входяща кореспонденция. „Народен глас“ за мене бе станал символ на лицемерието и не ме интересуваше.

Придърпах компютъра и написах:

Пъхнах бележката си в плик, надписах го „Лично и поверително“, запечатах го, а после помолих Джуди да го изпрати на Чандлър чрез специалната поща.

— Няма да вдигам телефона и няма да приемам никого, Джуди — продължих. — Искам да остана на спокойствие. Казвай, че съм заминал и че ще бъда тук чак утре.

Тя се ококори:

— Добре, господин Мансън.

— Към хората, с които не искам да говоря, прибави и господин Чандлър. Дори той да се обади — няма ме.

Върнах се в кабинета си и заключих вратата.

През следващите два часа изпразвах бюрото и поставях в папка готовите материали, бележките и черновите за следващия брой на списанието.

Дочувах как Джуди от време на време вдига телефона. Чудно ми беше какво ли щеше да стане с нея. Не ме безпокоеше моето собствено бъдеще. Пари в банката имах, а от Линда се бях отървал — можех спокойно да се върна в Лос Анджелес и да стана журналист на свободна практика.

Накрая, към 18.00, приключих с разчистването. Всичко беше наред. Някое умно момче от „Калифорния таймс“ би могло да поеме работата, но това не значеше, че „Народен глас“ би устоял на конкуренцията. Надявах се да бъде така.

Излязох в секретарската стая с претъпкано куфарче в ръка.

Джуди, горката, изглежда се безпокоеше от нещо:

— О, господин Мансън, господин Чандлър вече два пъти ви търси.

— Всичко е наред, Джуди. Не се тревожи. Прибери се вкъщи. — Усмихнах й се. — Ще заключиш, нали? Аз за днес свърших.

Телефонът иззвъня. Джуди го вдигна тъкмо когато излизах:

— Господин Мансън — прошепна тя. — Господин Чандлър е.

— Няма ме още — заявих и излязох навън, където без всякакво съжаление взех асансьора за последен път.

Докато се движех с колата към къщи, започнах да обмислям нещата. Към Лос Анджелес летеше и среднощен самолет. Можех да си събера багажа и да изчезна. Бях сигурен, че на привичния си терен щях да се оправя. Останалите неща като наема за апартамента и другите ми лични вещи можеха да бъдат оправени по-късно — така или иначе в момента градът ме задушаваше. Поне за четири-пет дена трябваше да се махна от него.

В огледалото за обратно виждане съзрях, че синият мустанг ме следва. Пет пари не давах за това. Чудех се обаче каква би била реакцията на ченгетата, когато видеха, че отивам на летището и се качвам на самолета за Лос Анджелес. Не биха могли да ме спрат. А и нямаше как да знаят, че не съм в командировка от списанието.

Оставих мъркюрито на паркинга и се върнах в апартамента си с мисълта, че на Тейлър и О’Хара ще им се наложи да ме чакат дълго и с отегчение.

Отключих входната врата и влязох в антрето. Вратата към хола беше полуотворена и забелязах, че лампите светят. У мене още беше пистолетът на Макс. Оставих куфарчето си, стиснах оръжието в ръка, ритнах вратата и застанах на прага.

Очаквах да се сблъскам с някого от хората на Уебър, но вместо това видях Джийн, която беше заприличала на сянка.

Снижих съвсем бавно пистолета.

Вторачих се в нея и си помислих — същото, което бях помислил, когато поставих шишенцето „Шанел № 5“ пред Линда — това ли е жената, коя-то обичам?

Продължавах да я гледам и в това време любовта, която бях изпитвал, примигна и изгасна. Пред мен стоеше непозната жена — с бледо и изтощено лице, а навярно и опасна.

Отместих за миг поглед от нея, за да се огледам из стаята. Всичко беше съсипано. Навсякъде имаше следи от неистово търсене. Дори тапицерията на фотьойлите и канапето бе отпрана. Изтърбушените части — малки бели островчета — се въргаляха на пода. Всяко от чекмеджетата бе из-празнено, а съдържанието им разхвърляно.

Запратих пистолета връз разпраното канапе и минах в спалнята. И там всичко беше наопаки. Разрязан бе дори дюшекът. Дрехите ми бяха разхвърляни на пода. Всички чекмеджета бяха обърнати, а съдържанието им пръснато навсякъде.

Отидох отново в хола. Тя още стоеше неподвижна, опряна о стената, с очи като живи въглени.

— На Джо Борг това много ще му се хареса-спокойно забелязах аз. — Възможно е да те даде и под съд.

— Къде го криеш? — запита с дрезгав глас. Погледнах я и почувствах студена тръпка по гърба си.

— Такъв ли ужасен вид имаше, когато застреля Горди? — попитах я. — И на него ли зададе въпроса… „Къде го криеш?“ Така ли изглеждаше и когато застреля оная глупава пияна кучка?

Тя вдигна дясната си ръка и се оказа, че в нея има пистолет.

— Кажи ми или ще те убия! Къде го криеш?

Погледнах пистолета — моят пистолет. Спомних си онази история за изхвърлянето му в кофата за смет. Беше го задържала и отново бе убила с него. Като я гледах, разбрах, че в момента е умствено разстроена, и все пак не се боях от нея. Просто ми беше гадно, че съм я изгубил, че глупавите ми мечти — тя ще се отегчи от другия и двамата ще можем да бъдем заедно — са били налудничави.

Извадих касетката с филма от джоба си и й я подадох:

— Ето го, Джийн. Защо все пак не ми се довери?

Тя не се помръдна, пистолетът все така беше насочен към мен; после погледът й бавно се прехвърли върху касетката.

Изстена тихо:

— Наистина ли?

— Фрида Хос ми го продаде за хиляда и петстотин долара. Ето го, Джийн — вземи го.

Пистолетът се изтърколи от ръката й. Приближи се, взе касетката и я притисна към бузата си, а после падна на колене. Отново застена — този път като агонизиращо животинче.

Вдигнах пистолета и го запратих до другия върху канапето. Краката ми трепереха, а и главата беше започнала да ме боли. Всичко ми беше така гадно! Седнах върху подпорката на съсипания фотьойл и я загледах как люлее касетката и си мърмори. Това, помислих си, е доказателство за любов. Жалко, че Чандлър не е тук и не може да я види.

Минутите си течаха. Просто си стоях и изчаквах.

Тя накрая престана да стене и да мърмори.

— Ще ти дам нещо за пиене. — Отидох до барчето и й налях чаша коняк.

Тя вече се бе изправила с касетката в ръце и погледът й не бе така див:

— Не го искам!

— Изпий го!

Чашата дрънна по зъбите й, но тя все пак изпи коняка.

Потръпна и я остави на масата.

— Това ли е филмът наистина? — дрезгаво ме попита.

— Това е. Филмът с тебе и Чандлър. Аз си заминавам. Ако сега си тръгнеш, ще успея да събера багажа си.

Тя се отпусна върху един от съсипаните фотьойли:

— Обичам го. За мене той е идеалният мъж. Обикнах го от първия миг, когато започнах работа при него. Бих направила и направих всичко за него. — Вторачи се в мен. — Но ти едва ли знаеш какво е истинска любов. А и толкова малко хора го знаят — как се правят жертви, как се прави всичко за човека, когото обичаш. — Пак опря длани до лицето си. — Влюбих се още щом го видях, докато на него това му отне повече време. Обикнах го, защото е чудесен, великолепен мъж. Знаехме, че любовта ни трябва да е тайна, но все пак копнеехме един за друг. Беше прекалено опасно да остана при него. Наоколо имаше твърде много любопитни очи, така че — ако работехме заедно-щеше да се разбере. И той ме изпрати да работя при теб… Но не можеше да не се срещаме. — Тя затвори очи: — Ах, тези ужасни потайни места — кина, в които трябваше да го търся в тъмното, опасни и рисковани таксита, а накрая и супермаркетът „Добре дошли“. — Гласът й потрепна. — Мислехме, че постъпваме умно, като отиваме рано сутринта в „Добре дошли“, но не знаехме за скритите камери. — Тя безпомощно повдигна ръце: — Друго нямаше. Само допира на устните му, погалването… Това беше всичко.

Пригади ми се от разказа й:

— Спри, моля ти се. Вече взе филма, нали. Иди си. Трябва да си приготвя багажа.

— Искам да ти призная нещо. — Очите й отново заприличаха на горящи въглени. — Имам да ти призная толкова много неща. Горди дойде при мен. Явно не му е достигнала смелост да отиде при Хенри. Каза ми за филма. Поиска един милион долара. Хилеше ми се гадно, подхвърли, че Хенри и аз сме в добра компания — спомена и имената на останалите жени, за които ти бях казала, че ги знам от Уоли. Уоли всъщност не знаеше нищо за супермаркета „Добре дошли“. Излъгах те, че той е правил разследване. Как иначе можех да те накарам да ми повярваш? Трябваха ми възможно най-много данни. Нападението над Уоли няма нищо общо с Горди. Онова си беше улично нападение. Ясно ми беше, че имам нужда от помощ — затова отидох при Уебър. Без Хенри Уебър е нищо и той много добре го знае. Освен това е единственият, който знае, че Хенри и аз се обичаме. Знаеше и че онази жена, Хос, е била близка с Горди. Отишъл в дома й, открил фотоувеличенията и ги унищожил, както унищожи и досието на Горди, за да не стигне до тебе. В него имаше данни, че той е лежал десет години за изнудване. Страхувах се, че ако ти научиш това, би могъл да уплашиш Горди и той да започне да говори за Хенри и за мен. — Тя потърка с длан челото си. — След като фотоувеличенията бяха унищожени, трябваше да получа и самия филм. Беше ми нужен пистолет. Исках да стресна Горди и да го накарам да ми предаде филма. Знаех, че ти имаш пистолет, затова те проследих до вас, открих, че входната врата не е заключена и взех пистолета. После отидох с колата до къщата на Горди. Заплаших го, той ми се изсмя и тогава го застрелях. — Млъкна и погледна съсипаната стая с леден поглед. — Беше лудост да го направя, преди да съм взела филма. Хрумна ми, че полицията може да докаже, че аз съм го убила, да бъде замесен и Хенри. — Погледна ме право в очите. — Реших да припиша на теб отговорността за смъртта на Горди. За мен ти не представляваш нищо. И никога не си представлявал. Въобразяваш си, че ме обичаш. — На лицето й се изписа отвращение. — За мене това е гнусна шега. Само се сравни с Хенри и ще разбереш защо. Всичко изглеждаше лесно. Бях ти взела пистолета. Хората на Уебър не те изпускаха от погледа си. Взеха и магнетофонната ролка, с която би могъл да бъдеш изобличен — от нея личи, че жена ти е крадла. Можеш да си представиш колко страдания ми причини мисълта, че вероятно има и втори филм. А оня полицейски лейтенант е опасен. Затова реших да те убия. — Тя млъкна, потрепера, погледна настрани. — Моля ти се, разбери ме, всичко това ме влудяваше. Имам ключове от всички апартаменти на Борг. Оная вечер дойдох тук със записа, филма и пистолета. Ти спеше. Мислех да те застрелям, да оставя филма и пистолета до теб. Бях убедена, че полицията ще помисли, че си се самоубил. Застанах над теб с пистолета в ръка, но някак не успях да дръпна спусъка. Дълго стоях така, но нещо ме спираше, така че отчаяна си тръгнах; унищожих ролката и филма. Уебър ми каза, че си се срещнал с оная жена, Хос. Когато отидох до тях, тя тъкмо се връщаше. Носеше някаква пътна чанта и бях убедена, че филмът е вътре. Застрелях я. — Изражението й се промени, като че ли я прониза болка. — Боже, прости ми! Тя беше толкова арогантна! Плюеше по мене… и аз я застрелях. Филм обаче нямаше. Затова дойдох тук… последната ми надежда. Претърсвах, претърсвах; търсех и търсех. Сега филмът е у мен. — Направи гримаса и се разхлипа. — Смешното е, че Хенри не знае нищо… нищо… нищо за всичко това. Няма представа и никога няма да разбере какво съм направила за него… как съм го предпазила. А той живее в прекрасната си къща с онази глупава, самовлюбена и ужасна гадина; мисли си, че съм щастлива, защото два пъти седмично може да ме целува и да докосва ръцете ми.

Станах и се замотах из съсипаната стая. Хлипането й съвсем не ме трогваше. Исках единствено да се махне.

— Това е нещо, с което трябва да свикнеш да живееш, Джийн — казах й. — А как ще го направиш си е твоя работа. Жалко е да мислиш, че любовта ми към теб е гнусна шега. А сега си върви, моля те.

Тя се стегна и приглуши хлипанията си.

— Разбира се. — Несигурно се изправи на крака. — Никога не би могъл да разбереш. — Стискаше касетката в ръце. — Ти нямаш представа какво е любовта.

Искаше ми се да я разкарам от главата си. Навярно имаше право. Сигурно нямам представа какво е любовта, но ако заради нея трябва да умрат двама души, не бих и искал да имам представа.

Отидох до входната врата и я отворих:

— Довиждане, Джийн.

Тя пристъпи, после спря и ме погледна:

— Ще направиш ли нещо за мен?

— Ако ми е възможно.

Протегна ръка с касетката:

— Би ли унищожил филма?

— Това си е твоя грижа, Джийн.

— Моля те… направи го… заради мен.

— Добре. — Взех касетката и я пъхнах в джоба си. Тя бавно ме отмина и излезе в коридора. Обърна се и ме изгледа:

— Благодаря ти, Стийв.

И аз я погледнах. Колко странно, помислих си — някога ми се струваше, че тази жена е единствената на света. Сега гледах изпитото й бледо лице, усещах цялото й нещастие и ми изглеждаше непозната.

— Довиждане.

С удоволствие затворих вратата завинаги зад гърба й. Помотах се няколко минути из съсипаната стая и звъннах на Борг. Когато се обади, му казах:

— Някой е нахлул в апартамента, Джо. Напълно е съсипан. След час заминавам за Лос Анджелес. Ще оправиш ли тази работа?

— В полицията обади ли се?

— Нямам време да се занимавам с полицията. Направи го ти.

— По дяволите! Ще накарам Джийн да го свърши.

— На твое място бих се заел сам с това — отсякох и затворих телефона.

Стегнах двата си куфара, взех пистолета, отнел живота на Горди и Фрида, слязох в мазето и го пуснах в препълнената кофа за смет. А касетката с филма изгорих в пещта за парното. Върнах се горе, взех си багажа, спуснах се с асансьора и отидох при колата. Разполагах с повече от два часа до полета за Лос Анджелес. Бавно подкарах към летището, защото виждах, че синият мустанг ме следва. Оставих колата на паркинга, дадох куфарите си на багаж и влязох в бара. Не ми се ядеше. Седях си в ъгъла, пиех уиски с лед и си мислех за Джийн. За думите й и за желанието ми да бъда тъкмо на аерогарата, да се махна от този град.

След известно време, което ми се стори цяла вечност, обявиха моя полет и се отправих към очакващия ме самолет. Качих се, седнах, запалих цигара и се опитах да помисля какво ли крие бъдещето за мен. Но в ума ми постоянно се промъкваше споменът за Чандлър и Джийн на пътеката в супермаркета „Добре дошли“. Усещах, че още дълго време няма да се отърва от него.

Щом пристигнах, минах през чакалнята, прибрах багажа си и излязох да търся такси.

— Господин Мансън?

Обърнах се и видях висок слаб мъж, който ми се усмихваше.

— Казвам се Тери Роджърс и работя в „Холивуд рипортър“. — Усмивката му стана още по-широка. — До мен стигна новината, че пътувате в този самолет. Господин Мансън, вярно ли е, че сте си подали оставката от главното редакторство на „Народен глас“?

— Така е.

— Някакви разногласия с господин Чандлър ли имахте?

— Не. Реших, че работата на главен редактор не е за мене, това е. — Понечих да продължа пътя си.

— Жалко за секретарката ви.

Спрях се и го изгледах.

— Секретарката ми?

— Госпожица Джийн Кърси. Била ви е секретарка, нали?

— Да. И какво за нея?

— Новината пристигна преди десетина минути. Сгазил я е камион.

Не почувствах нищо. Тъкмо така трябваше да свърши.

— Сериозно?

— Когато е научил, господин Чандлър е заявил, че това е много голяма загуба за списанието. Ще кажете ли нещо по този въпрос, господин Мансън?

— За всеки от нас някога идва смъртта — дори и за златните рибки. — Оставих го загледан след мене.