Златният мост

Венеция, 1756 г.

О, боже, ама че е високо! Ужасена, се взирах в дълбините. Покривът и от долу изглеждаше висок, но когато човек беше върху него и погледнеше надолу, имаше чувството, че се намира на ръба на Гранд Каньон. Освен това бе и ужасно стръмен — трябваше много да внимаваме да не се подхлъзнем. Далеч под мен лунната светлина проблясваше, отразена от водата на канала. Гондолата едва се виждаше в мрака, ала аз знаех, че е там — превозното ни средство за бягството.

— Как мислиш, повече ли са от трийсет метра? — попитах жално. Изглеждаше наистина много високо.

— Глупости — каза Себастиано. — Освен това нагоре се покатери лесно и точно толкова лесно ще успееш да слезеш. Не се превземай. Друг път си толкова смела.

Беше му лесно да говори, нали не го беше страх от височини.

— А, тук е. — Себастиано отмести капака на една дупка в покрива и след това се обърна към мен. На светлината от фенера, който бе запалил преди малко, изглеждаше смел и дързък. И опасен, с всичките оръжия, запасани в колана му.

— Престани да гледаш надолу. Време е да действаме. — Той се наведе напред и надникна предпазливо във вътрешността на покрива. Дупката бе направена собственоръчно от затворника, който тази нощ искахме да освободим, ала за съжаление, нямаше да му е от полза. Поне не и в непромененото минало, в което бе паднал от покрива и си бе счупил врата. Той, разбира се, не го знаеше, защото все още не се беше случило. Двамата със Себастиано щяхме да се погрижим при втория му и последен опит всичко да протече гладко.

— Месер, буден ли сте? — тихо извика Себастиано.

Отвътре се чу трополене, а след това отекна недоверчив отговор:

— Кой е там?

— Вашите спасители, месер. Бих искал да ви помоля да обуете обувките си и да излезете при мен навън, за да можем да ви отведем на сигурно място…

Надникнах през рамото му и успях да зърна мъничката килия, която беше толкова схлупена, че човек трудно стоеше изправен. Оловни стаички, така наричаха затворническите дупки под покривните греди — защото покривът бе покрит с оловни плочи. През лятото ставаше убийствено горещо, сякаш затворниците се намираха в пещ, а през зимата студено, колкото в хладилник. Който недоволстваше, нямаше късмет — стаята за мъчения се намираше на много практично място, точно зад ъгъла. Веднъж, в наши дни, бях посетила тази камера на ужасите. От тавана все още висеше въжето, на което окачваха вързаните за гърба ръце на непокорните затворници, докато не си признаеха всичко, независимо от това дали бяха извършили дадено престъпление, или не. Тук „Амнести Интернешънъл“^[1] би намерила широко поле за действие.

— Кои, по дяволите, сте вие? — прозвуча недоверчив глас. Естествено, в продължение на седмици усърден труд, той бе направил дупка в покрива и тази нощ след смяната на патрула възнамеряваше да избяга. Това, че изведнъж непознати бяха застанали на пътя му за бягство, явно му се стори подозрително. Само ако знаеше, че тези непознати пътуваха във времето и идваха от 2011 година, със сигурност нямаше да си покаже носа навън.

През отвора се мярна фигура, а след това се появи и една рошава глава. Сърцето ми започна да бие по-бързо. Въпреки рунтавата си брада, мъжът наистина изглеждаше добре! Не съвсем като Хийт Леджър, но макар недоспалия си вид, той бе също толкова мъжествен и атрактивен като него. Веднага след това навън се показаха и широките му рамене.

— Имената ни не са от значение, но повярвайте, намеренията ни са добронамерени. — Себастиано помогна на затворника да излезе на покрива.

Мъжът изтупа дрехите си, след което застана мирно, погледна нагоре към звездното небе и изпълни дробовете си с нощния въздух. Тогава ме погледна и очите му се разшириха.

— Скъпа моя! Та вие не сте момче! Не може да ме заблудите с дегизировката си!

— Добре де. — Наместих си шапката и натиках обратно един кичур коса, който се беше измъкнал. — При тази височина дългите поли не са за предпочитане.

— Казах ти, че панталонът ти е прекалено тесен — отбеляза възмутено Себастиано.

— Не съм виновна. Ти ми го даде!

— Напълняла ли си?

— Да не искаш да кажеш, че съм дебела? — попитах го възмутено.

— Позволете ми да се представя — намеси се затворникът. — Джакомо Казанова. — Той направи един съвършен поклон, улови ръката ми и я целуна. — Каква красива млада дама, наистина! Как само гледката ви стопля сърцето ми! Надявам се да ми простите външния ми вид и лошата ми миризма.

— Трябва да тръгваме, преди някой от нас да е паднал и да си е счупил врата — каза раздразнено Себастиано.

— С най-голямо удоволствие! — Джакомо Казанова засия срещу мен и аз му се усмихнах в отговор. Изглеждаше доста занемарен с мръсната си риза и рошавата си коса, но това бе човекът, чийто образ Хийт Леджър изигра в един от любимите ми филми, а сега стоеше срещу мен от плът и кръв! Такива моменти бяха черешката на тортата на работата ми през ваканциите!

Себастиано започна предпазливо да се изкачва по полегатия покрив, предпазвайки пламъка на свещта с жакета си, като от време на време се подпираше с ръка. Покривът не беше много стръмен, но трябваше да сме предпазливи, защото плочите, с които беше облицован, на места бяха гладки. Казанова го следваше и от време на време поглеждаше към мен. В усмивката му имаше нещо завладяващо и многообещаващо. Определено този мъж бе роден флиртаджия и всичко, което се разправяше за него, беше вярно. Но после си помислих, че явно след повече от година затвор лишенията му като мъж си казваха думата. Вероятно би флиртувал и с дъртата просякиня, която се мотаеше долу на площадчето и врънкаше от всеки минувач по някоя монета. Но все пак беше вълнуващо да се движа с него по покривите на Венеция. Такова приключение не се изживяваше всеки ден, със сигурност щях да го помня още дълго.

Изкачихме билото на покрива и започнахме да се спускаме към камбанарията. Бавно и внимателно пристъпяхме надолу по полегатия покрив.

Казанова ми хвърли още един поглед през рамо.

— Как се казвате, красива госпожице?

— Ана — отвърнах разсеяно.

Себастиано изруга, защото Казанова се бутна в него. Той успя да го задържи тъкмо навреме, в противен случай щеше да падне.

— По-добре мислете за живота си, отколкото за хубавите жени — каза той гневно.

— Ах, но тази тук е много очарователна! — отвърна Казанова. — Заслужава човек да мисли за нея във всеки един момент!

Думите му ме поласкаха, ала настроението на Себастиано вече достигаше най-ниската си точка.

— Тя ваша ли е? — попита Казанова учтиво.

Себастиано не отговори. Малко след това спряхме.

Бяхме стигнали прозореца, през който в началото на нашата спасителна операция достигнахме покрива с помощта на стълба. Себастиано се шмугна вътре първи, след това помогна на мен и най-накрая на Казанова. Там вече ни чакаше един кривоглед и вонящ на лук охранител, когото Себастиано бе подкупил.

— Лоренцо — обърна се към него гневно Казанова, — откъде идва тази промяна във възгледите ти? Не те ли умолявах хиляди пъти да ми помогнеш да се измъкна от тази дупка? Защо го правиш за тези непознати, а не за мен?

За това имаше просто обяснение. Лоренцо не беше от най-прозорливите, но бе достатъчно с акъла си, за да може да направи разликата между много и малко злато. В следващия момент това стана ясно и на Казанова, тъй като кимна бавно и хвърли на Себастиано пронизващ поглед, в който се четяха безброй въпроси. Най-важния зададе първи.

— Защо аз? — попита той Себастиано. Когато не получи отговор, се обърна към мен. — Ана, защо от всички затворници освобождавате точно мен?

Защото си страхотен пич и си написал много книги, и защото животът ти е бил истинско приключение! Дойдохме от бъдещето да те освободим, за да можеш да станеш толкова известен, колкото ще си в наши дни!

Но разбира се, не можах да му го кажа. Нещо като автоматична бариера предотврати това. Никой от пътуващите във времето не можеше да издава информация от бъдещето. Дори и да искаше — просто не ставаше.

Така или иначе, Казанова не би повярвал на нито дума. Всеки разумен човек би ни обявил за луди, ако му разкажем, че сме пазачи на времето, наричани още пазители, и че нашите мистериозни работодатели са закрилниците, или с прости думи казано, старите. Самата аз го сметнах за пълна идиотщина, когато се натъкнах на тях преди половин година. Ето защо бе добре, че не можехме да говорим за това поради забраната.

— Да вървим — рече Себастиано, като пак тръгна първи. Освен Лоренцо, той бе подкупил и секретаря на държавната инквизиция, който се беше погрижил всички врати в това крило на сградата да останат отворени. Не се налагаше някой да ни показва пътя, Себастиано често бе идвал в Двореца на дожите във всички възможни времена. Слязохме надолу по тесни задни стълбища, минахме през прашни стаи и тъмни коридори. На третия етаж цареше тишина, ала на втория чухме стъпки в коридора — стража! Със затаен дъх и притиснати плътно до стената, изчакахме, докато шумът не утихна, след което побягнахме надолу по стълбите. До този момент всичко вървеше по план, за това можех да заложа живота си — нито веднъж не ме засърбя вратът. Сърбежът ми бе нещо като свръхестествена дарба. Или проклятие, в зависимост от гледната точка, защото всеки път когато ме грозеше сериозна опасност, се появяваше точно на тила. Колкото по-силно ме сърбеше, толкова по-голяма беше опасността. Веднага щом започнеше, се налагаше изключителна предпазливост. Ако изобщо разполагах с достатъчно време за това, какъвто, за съжаление, невинаги беше случаят. Едва си го помислих и се започна.

— O, боже!

— Само не ми казвай… — Себастиано замръзна на място насред един тъмен коридор на приземния етаж и се обърна към мен.

— За съжаление, да.

— По дяволите!

— Какво става? — чух Казанова зад мен да пита с приглушен глас.

Себастиано бутна свещта в ръката ми и с металически звън извади шпагата си. Казанова отскочи назад.

— Какво, по…

— Шшшт. За бога, месер, пазете тишина! — Себастиано му подаде шпагата си, а Казанова замълча объркан. — Използвайте я само ако се налага — прошепна Себастиано. — Но избягвайте силни викове, в противен случай ще ни погнат всички стражи от Сан Марко.

— Ще защитавам тази очарователна девица с живота си! — Казанова се наведе към мен. — Аз не намирам панталона ви за прекалено тесен — довери ми той тихо. — Дори напротив. Ласкае фигурата ви по изключителен начин!

— Това вече е прекалено — изръмжа Себастиано. Хвърли ми един нервен поглед, а след това ме сграбчи и ме целуна бързо, но страстно. Накрая се обърна към Казанова: — Само за да сме наясно. А сега да вървим. — Той извади кинжала си и бавно тръгна напред. Знаех, че е много добър в боя с нож, лично се бях убедила, но въпреки това ръката ми, с която държах свещта, трепереше. Казанова стоеше на крачка разстояние зад мен. Изведнъж от ъгъла се появиха двама пазачи. Всъщност те не трябваше да са тук толкова рано, най-вероятно бяха съкратили патрулната си обиколка. В крайна сметка елементът на изненада беше на наша страна. Двамата едва успяха да извадят шпагите си. Казанова се втурна покрай мен и се нахвърли върху единия пазач, а Себастиано се зае с втория, докато аз стоях мирно със свещта и треперех като лист. Звънът от сблъсъка на остриетата им беше оглушително силен, а и Казанова не бе от най-тихите. Бойните му викове сигурно се чуваха чак в Риалто.

— Ето! Сега ще си го получиш! Подлец такъв! Пази се! Ще те пипна! Да, уцелих! — Той нанесе удар, от който противникът му се олюля за кратко, ала продължи да се сражава. Цялата тази врява за нула време щеше да привлече дузина пазачи! Погледнах тревожно Себастиано, който с изваден кинжал заобиколи врага си. Стражът се втурна с оръжието си към Себастиано, при което той отстъпи елегантно встрани и с една чиста джудистка хватка го преметна във въздуха. Мъжът се приземи тежко, а шлемът му се търкулна с дрънчене настрана. Когато, пъшкайки, опита да се изправи, Себастиано го удари в слепоочието с дръжката на кинжала си и той падна назад в безсъзнание. Казанова и вторият пазач все още се дуелираха. В далечината се чуваха мъжки гласове и отекваха звуците на маршируващи ботуши. Вратът ми започна да ме сърби по-силно.

— Бързо — извиках аз.

Себастиано побърза да помогне на Казанова, като събори стража и по същия начин както първия го извади от строя.

— Но аз почти се бях справил с него — извика Казанова малко обиден.

— Спестете силите си за бягството — рече Себастиано, като си взе обратно шпагата и ни направи знак да го последваме навън. Озовахме се при безкрайно дългата аркада на южната страна на двореца. По протежение на вълнолома горяха факли, на чиято светлина се виждаха зловещите очертания на безброй лодки, закотвени на кея.

Потърках врата си.

— Ето ги, идват!

Отряд въоръжени мъже се задаваха откъм колонадата и се приближаваха към нас с обезпокоителна бързина. Бяха най-малко четирима или петима, ако се съдеше по стъпките и виковете им. На светлината на факлите можеха да се видят извисяващите им се копия.

— Най-добре отново да ми дадете шпагата — извика войнствено Казанова.

— Никой друг път. — Себастиано се повдигна на пръсти. — Ето я гондолата! Нямаме време! Да вървим!

Пазачите бяха само на няколко крачки от нас. Себастиано ме сграбчи за ръката и побягнахме. На Казанова не му трябваше специална покана, спринтът му беше забележителен. Гондолата бе доплавала от Рио ди Палацо и ни чакаше точно при Понте дела Паля. Двамата със Себастиано скочихме в нея едновременно, а Казанова ни следваше по петите. При качването си се подхлъзна и единият му крак се озова във водата, но Хосе вече избутваше от кея гондолата с дългото весло и загреба като дявол навътре в мастиленочерната лагуна. Бяхме на не повече от две лодки разстояние от вълнолома, когато гневните преследвачи стигнаха ръба на кея. Единият от караулите с яростен рев метна копието си по нас, което пропусна главата ми само за няколко сантиметра. С крайчеца на окото си видях как профуча покрай ухото ми. Себастиано изрече едно гневно проклятие и ме дръпна към пода. Тогава отекна изстрел, един от стражите стреля с пистолета си. За щастие, се оказа лош стрелец и патронът профуча във въздуха, високо над главите ни. Хосе се напрегна и гребейки с все сила, се мъчеше да ни измъкне от опасната зона. Напредвахме бързо. Скоро мъжете се превърнаха в няколко неясни очертания на светлината на крайбрежните факлите, а виковете им заглъхваха в далечината.

— Кой сте вие? — Казанова любопитно съзерцаваше Хосе, който стоеше в задната част на гондолата и на светлината на фенера представляваше наистина забележителна гледка. Най-вече заради това, че гребеше като шампион, но е мършавата си фигура приличаше на някой, който спешно се нуждае от витамини. Никой не знаеше годините му. На външен вид изглеждаше на около шейсет или седемдесет, ала за един пътуващ във времето, особено за някой от старите, това беше относително. Предполагах, че е на няколко хиляди години, но Себастиано бе на мнение, че както винаги преувеличавах твърде много. Самият Хосе не разкриваше истинската си възраст. Лявото му око мигаше снизходително, когато ставаше дума за това. Дясното го криеше под една черна превръзка, която му придаваше известна прилика с някой застаряващ пират. На въпроса на Казанова, кой е, просто потъна в загадъчно мълчание, както постъпваше често с мен, когато станех прекалено любопитна.

Казанова не му се обиди, беше прекалено зает да се радва на извоюваната си свобода. Той седна до мен и изстиска капещия си крачол, докато развълнувано отново преживяваше събитията.

— Видяхте ли как парирах удара на стражата? Той бе бърз, но аз бях още по-бърз! Винаги съм бил добър в контраударите. Ха, наученото никога не се забравя! А този глупак Лоренцо със сигурност още сто години ще се пита с какво съм направил дупката на покрива на моята килия! Бягството ми ще даде повод за многобройни спекулации!

Продължи в същия дух още известно време. Ролята на Себастиано в цялата операция, малко или много, отиде на заден план. Сякаш бе нещо като асистент, който случайно се е размотавал на покрива, когато започна всичко. За съжаление, това малко развали доброто впечатление, което си бях изградила за Казанова, изглежда, бе само един самохвалко. Но тогава видях, че ръцете му, които все още стискаха мокрия крачол, трепереха почти толкова силно, колкото и моите. Сега също забелязах колко бе изстрадал в затвора. Беше твърде слаб за ръста си, а кожата му имаше болнаво блед цвят и цялата бе покрита с ухапвания от бълхи. В книгата, която бе написал за бягството си — или по-точно: щеше да напише след много години — разказваше за плъхове. Петнайсетте месеца, прекарани в тази ужасна дупка, трябва да са били истински ад. Явно с цялото си самохвално позьорство искаше просто да прикрие, че е на предела на силите си. И въпреки това трябваше да му се признае, че се сражава невероятно добре.

Хосе управляваше гондолата през нощта с инстинктивна увереност. Пред нас се разкриха върховете на Джудека и аз неминуемо си спомних страховития завършек на моето първо приключенско пътуване във времето през 1499 година. Но този път свихме надясно много преди да стигнем Джудека и продължихме по южната страна на Дорсодуро. Брегът тук също бе осветен от неравномерно разположени факли. Няколко почерпили се контета с триъгълни шапки, панталони до коляното и обувки с катарами излязоха от един помпозен палацо и ни махнаха дружелюбно. Пред една църква с тежка стъпка крачеха двама караули и Казанова извърна рязко глава, докато Хосе не сви по един друг канал. Вече наближавахме. Както винаги преди всеки скок във времето, ме обзе тревога. До този момент всеки път беше успешен, ала никога няма да забравя какво ми беше казал Себастиано в началото на нашата връзка. Случва се пътуващите просто да изчезнат.

Въпреки това се радвах на настоящето и на карнавала, на който щяхме да се върнем след малко. Преди това само трябваше да оставим Казанова. Лодката, която щеше да го откара на сушата, чакаше в тъмното устие на Канале Гранде. Беше едномачтов платноход с двама души екипаж, единият от които собственикът, който за това пътуване получи от Себастиано царско възнаграждение. Другият щеше да се погрижи за доставянето на всичко необходимо и за безопасността на Казанова. Той беше местният пратеник — така ние, пазителите на времето, наричахме нашите помощници. Те живееха през съответната епоха и отговаряха за снабдяването с дрехи и за квартирите. Ето защо до голяма степен те бяха посветени във всички операции, въпреки че заради бариерата не можехме да им разкажем нищо за бъдещето.

Казанова не можеше да повярва на късмета си, не преставаше да пита защо бяхме направили всичко това за него.

— Може би имате някой благороден благодетел — каза накрая раздразнено Себастиано.

Тази мисъл спонтанно вдъхнови Казанова.

— Брагадин ли беше? — попита той. — Със сигурност е бил той! Знаех си, че моят стар приятел няма да ме остави в беда!

— Най-добре забравете, че някой ви е помогнал — посъветва го Себастиано.

— Ще мълча като гроб за вашата намеса, кълна се в живота си! Но кажете ми кой ви изпрати?

— Качете се в лодката и вървете по пътя си — предложих аз. — Все някога сам ще разберете на кого дължите свободата си.

Или пък не, добавих мислено със съжаление, защото той никога нямаше да разбере това. Казанова винаги щеше да търси големия си благодетел. Ще кръстосва Европа и ще се запознава със знаменити личности от различни кралски дворци. Ще се влюбва, ще затъва в дългове, ще играе хазарт, ще лъже и мами и ще влезе в историята като най-големия прелъстител на всички времена. И след много години ще напише забавна книга за бягството си от оловната стаичка, без да споменава за Себастиано и мен. Казанова ще удържи на думата си. И това е добре, понеже нашата работа трябва да остане в тайна.

— Сбогом, приятели — рече Казанова. Той удостои Себастиано само с едно кимване, ала с мен му беше доста трудно да се раздели. Хвана ръката ми и я покри с целувки. — Никога няма да ви забравя, прелестна Ана!

— Не мисля — рече Себастиано ядосано.

— Време е — предупреди Хосе и отправи поглед към небето.

Луната се издигаше, ясна и кръгла, над високите покриви. Казанова се качи на платнохода и ни помаха за сбогом. Аз също помахах в отговор, докато гондолата се носеше бързо по водата, а когато зави по Канале Гранде, го изгубих от поглед. По брега се разхождаха няколко души, а тук-там единични гондоли оставяха своята диря по канала. Не бяхме сами, но това нямаше значение. Порталът бе най-големият и най-силният във Венеция. Не само че беше невидим, но и прикриваше целия процес по пътуването във времето. Никой нямаше да забележи преминаването ни. На хората може би им правеше впечатление червеният цвят на гондолата ни, тъй като съгласно наредбата трябваше да е черна, но миг по-късно я забравяха.

— Започва се — каза Хосе, докато се отправяхме към мястото на кея, където щяхме да слезем.

След повече от двеста и петдесет години.

Себастиано ме прегърна, а аз вече виждах блещукането да се издига около гондолата като тънка линия от ярка светлина, която ставаше все по-широка.

— Тази нощ беше страхотна — прошепна Себастиано в ухото ми. — Казах ли ти вече, че съм луд по теб?

— В този век не си.

Блещукането обхвана цялата лодка и въздухът се наелектризира. Светлината стана ослепително силна и се наложи да присвия очи. Обзе ме страшен студ. Точно от този студ се страхувах най-много. Сигурно така се чувстваше смъртта. Вибрации разтърсиха гондолата, първоначално бе като разклащане, а след това премина в клатене, като във влакче на ужасите. Себастиано ме целуна страстно, а аз се вкопчих в него, за да не пропадна в бездната. Гърмът не дойде неочаквано, но въпреки това сякаш отново почувствах как тялото ми избухва и се разпръсква във Вселената на безброй частици. Престанах да усещам дори Себастиано.

В следващия момент всичко около мен бе погълнато от абсолютна тъмнина.

Венеция, 2011 г.

Никой не видя появата на гондолата ни, просто изведнъж се озовахме на същото място и в същата секунда, в която бяхме потеглили към нашето пътешествие в миналото, на смрачаване и в разгара на карнавала. На балкона на един палацо стоеше жена е маска на арлекин и надуваше вувузела — точно това правеше и по време на нашето заминаване в 1756 година. Мъжът на кея, който току-що бе извадил фотоапарата си, продължаваше да прави снимки на детето си, което беше облякло костюм на лъв и хвърляше конфети във водата. Всичко изглеждаше така, сякаш не бяхме тръгвали. Това беше магическата сила на гондолата. Времето в настоящето, така да се каже, спираше, независимо колко дълго човек прекарваше в миналото. На брега цареше същата суматоха както при нашето заминаване. Навсякъде се празнуваше Сирни Заговезни.

Хосе ни остави да слезем на площадката на кея и за сбогом докосна шапката си, преди отново да отплава, следвайки дирите във водата на едно отдалечаващо се вапорето. С изключение на двама ни със Себастиано, никой не забеляза какво се случи.

Той обви ръце около мен.

— Ето ни отново тук. — Целуна ме. — Купон?

— Купон — съгласих се.

Но първо се отбихме при бащата на Себастиано, Джорджо, който живееше съвсем наблизо. Той ме поздрави възторжено, възхити се на стилните ни и реалистични костюми, и настоя да останем за вечеря, преди да се слеем с тълпата. Приятелката му също беше там, една прекалено силно гримирана блондинка, на име Карлота, която ни затрупа с хиляди въпроси. Себастиано обясни, че нямаме време, и тръгнахме да си ходим. Майка му бе починала при автомобилна катастрофа преди четири години, но въпреки това не можеше да свикне с мисълта, че баща му си има приятелка. Карлота се обиди, задето си тръгнахме толкова бързо, тъй като не ги посещавахме често, но Джорджо не го прие толкова навътре и ни прегърна сърдечно за довиждане.

— Забавлявайте се! — извика той след нас.

— Ще го сторим! — отговори му Себастиано.

На площада цареше истинска лудница. Видяхме в безброй разновидности маски на комедия дел арте^[2]и една дузина маскирани като Казанова, с елечета от фина коприна и бели перуки. Нашите, впоследствие доста изцапани костюми, с които показахме гимнастическите си умения на покрива на Двореца на дожите и пътувахме във времето, не можеха да се сравняват с тази великолепна пищност. Проправихме си път през тълпата, после пихме просеко от картонени чаши и се възхищавахме на артистично нагласилите се образи. В един момент ни беше достатъчно и решихме да завършим вечерта в дома на Себастиано. Той имаше малък апартамент в близост до университета, което бе практично по две причини: от една страна, можех да го посещавам и да прекарвам незабравими и необезпокоявани дни с него, а от друга, работното му място се намираше само на няколко минути пеша — Себастиано работеше в архива на университета като сътрудник. А негов ръководител беше не някой друг, а самият Хосе, чието цяло име гласеше Хосе Маринеро де ла Ембаркацион. Във всеки случай така се наричаше официално. Себастиано обичаше да работи с него. Обичаше работата си както като пазител на времето, така и като историк и учен. Догодина щеше да завърши магистратура. Бях убедена, че в професионален план всичко щеше да му се подреди отлично. Де да можех да бъда толкова сигурна и за мен самата!

Разбира се, щеше да е от голяма полза, ако след дипломирането ми успеех да избера някоя специалност, съвместима с пътуването във времето. На теория археологията би била подходяща, но я намирам за точно толкова скучна колкото и историята. Баща ми е известен археолог и през ваканциите постоянно ни мъкне с майка ми на най-различни разкопки и ни показва всевъзможни руини, но досега не ми се е случвало да ахна от възторг.

Вече дори бях обмислила разни откачени неща, като моден дизайн с главен предмет история на костюмите. За жалост, нямам никакъв афинитет към модата. Просто ми липсват необходимите заложби. Човек или ги има, или не. Приятелката ми Ванеса със сигурност ги притежава. Може да разпознае маркови обувки от трийсет метра разстояние и има колекция от над хиляда модни списания. Без значение с какво е облечена — във всеки от нейните тоалети прилича на момиче от корицата на списание „Космополитън“. Аз обаче винаги обличам това, което стои най-отгоре в гардероба. Себастиано няма нищо против, харесвам му такава, каквато съм, или поне винаги така твърди. Постепенно започнах да му вярвам, въпреки че в началото ми беше трудно.

Досега между нас всичко е страхотно, при това вече от година и половина. И скоро щеше да стане още по-хубаво, тъй като веднъж завинаги щеше да се приключи със скъпите полети и влаковете: скоро щях да се дипломирам и тогава можехме да заживеем заедно. Радвах се безумно, той също, ала бих се чувствала по-добре, ако знаех какво да следвам. Междувременно италианският ми бе станал добър, щях да разбирам лекциите в университета — при условие че дотогава ми се изяснеше кой ще е той.

— За какво мислиш? — Себастиано ме прегърна и ме целуна по бузата. — Изглеждаш толкова сериозна!

Въздъхнах.

— Мисля за бъдещето си. Следването и такива неща.

— Защо просто не престанеш да мислиш, то само ще си покаже.

Себастиано можеше да бъде толкова завидно спокоен. Обичах го за това, но една конкретна цел би била добро начало.

— Де да имах талант, без значение какъв!

— Но ти имаш. Свириш великолепно на пиано.

— Ах, това е само дрънкане. Имам предвид нещо полезно. Както е при теб. Или при майка ми.

Майка ми беше по-известна от баща ми. Тя е доцент по физика, носител на множество международни награди. Като се имаше предвид нейният интелект, дълго време твърдо вярвах, че съм осиновено дете. Родителите ми постоянно твърдяха обратното, но аз не им вярвах, докато един ден не извадиха за доказателство удостоверението ми за раждане и няколко снимки от родилната зала. Показаха ми също гривничката с името ми за бебешката ми ръчичка, ала понякога си мислех, че е фалшива. Особено когато пак ми пишеха двойка по математика, което доста често се случваше.

— Ами — каза Себастиано. — Теб те сърби вратът. Това е чудесна дарба, никой друг на земята освен теб не я притежава.

— Разбира се — рекох мрачно. — И с нея ще мога да си отворя фирма.

Себастиано се усмихна.

— Със сигурност ще успееш да се спреш на някоя хубава професия. Но първо на спокойствие си изкарай матурата, а след това ще видим.

— Само не ми напомняй за това.

Бяхме стигнали жилищната сграда, в която Себастиано живееше под наем. Той отключи външната врата, дръпна ме във входа и ме опря в стената, след което започна да ме целува, докато не останах без дъх.

— Беше необходимо — каза той, дишайки тежко.

— Защо? — попитах с омекнали колене, докато ме дърпаше нагоре по стълбите към апартамента си.

— За да ти дойдат други мисли.

При всички положения беше успял. А вечерта едва сега започваше. До края на нощта и през следващия ден матурата изобщо не ме вълнуваше.

Франкфурт, 2011 г.

Осем дни по-късно всичко изглеждаше съвсем различно. Седях на изпита по математика и нямах никаква представа от материала. В началото умувах над едно квадратно уравнение. Анализът беше мой враг, чужда дума, която за мен означаваше нещо като страшилище. Само можех да гадая, а и резултатите на задачите от теорията на вероятностите — поне имах някакви резултати! — ми се струваха странни, но по-добре не можех да ги сметна. От време на време си хвърляхме по един отчаян поглед с Ванеса, която седеше три чина вдясно от мен и имаше подобни на моите проблеми. Споделяхме отвращението към математиката още със започването на училището, дори можеше да се каже, че лежеше в основата на нашето приятелство. Затова се наложи да повторим един клас.

Някак си реших задачите и предадох листа си с едно странно чувство на гадене в стомаха. Заедно с Ванеса напуснахме стаята. Отвън съучениците ни дискутираха верните отговори и нищо от това не звучеше така, сякаш ставаше въпрос за същите задачи.

Исках да си запуша ушите.

— Хайде да си тръгваме — каза Ванеса отчаяно. — Стигат ми толкова гадости за днес. Ще ми се обадиш ли по-късно?

Кимнах мълчаливо. Тя ме прегърна за секунда и се запъти към колата си, а аз към моето колело.

Вкъщи татко ме очакваше за обяд.

— Специално за теб направих спагети, момичето ми. — Тази седмица той отговаряше за домакинството, защото майка ми беше на конгрес в Копенхаген. Освен участието в разкопки, той изнасяше лекции в университета, но също толкова често си оставаше у дома и докато мама я няма, се грижеше да разпръсква семейно настроение. При други обстоятелства щях много да се радвам да обядваме заедно и да си поговорим, но днес не бях в настроение.

— Толкова ли е лошо положението? — попита ме той състрадателно. — Нито една задача ли не можа да решиш?

— Реших ги всичките, но глупавото е, че нямам никаква представа дали някоя е вярна.

— Тогава със сигурност ще има поне една вярна — отговори веднага успокояващо той. — В противен случай би било в разрез с теорията на вероятностите.

Можех много да му разказвам за вероятностите, но не биваше да издавам нищо на моите родители за пътуването ми във времето. Никой нищо не знаеше, дори Ванеса. Себастиано ми беше втълпил, че секретните познания можеха да са пагубни за странични лица. За всичките тези години, през които извършваше тази работа, самият той не беше споменал на никого за това.

За да угодя на татко, хапнах малко спагети. Веднага след това се скрих в стаята ми, хвърлих един поглед на фейсбук, поприказвахме си малко с Ванеса по телефона и се опитах да забравя изпита по математика. В края на краищата матурата по немски и биологии мина чудесно. Най-накрая писмените изпити бяха зад гърба ми и можех да си отдъхна. Сега ми се искаше да се върна във Венеция. Само ако можеше да не се свежда всичко до пари! През последната година започнах да давам уроци по пиано на едно съседско дете и така успявах да припечеля по нещичко, но не беше достатъчно за повече от един самолетен билет на месец. А и трябваше да се закупи предварително, в противен случай струваше доста скъпо. Като асистент Себастиано също не печелеше много и затова също не можеше да идва често във Франкфурт.

Тъкмо започнах да се самосъжалявам, защото толкова ми се искаше да съм при него в този момент, когато мобилният ми телефон иззвъня. Трябваше да е той! Беше ми се обаждал след всеки изпит, за да ме попита как съм се справила, и веднага след това се чувствах по-добре. Но номерът на дисплея беше непознат, въпреки че ми звъняха от Венеция, което разбрах от кода. Бързо приех обаждането.

— Ана Берг на телефона.

— Ана — прозвуча като ехо, някак си тихо и слабо.

— Кой е? — попитах притеснено.

— Хосе. Ана, Себастиано има нужда от теб.

Едва разбирах какво ми казваше.

— Какво му се е случило? — извиках уплашено. — Той къде е?

— В Париж.

— В Париж? Това пък защо?

— Прие една задача… Заседнал е във времето…

От ужас замалко да изпусна айфона ми.

— В Париж? Та той винаги работи във Венеция!

— Извънредна задача. — Гласът на Хосе ставаше все по-слаб.

— Хосе? Какво става с теб? Болен ли си? Какво да направя? Кажи ми какво трябва да направя!

— Да му помогнеш.

— Добре! — извиках аз. — Искам да го сторя, и то незабавно! Само трябва да знам той къде е! Искам да кажа… кога?! И какво се е случило с теб?

— Ранен съм, трябва да си почина. Сега е… твоя работа. Хиляда шестстотин двайсет и пета.

— О, боже! Но как да отида там?

— Там има един човек. — Със слаб глас той ми продиктува телефонен номер и име.

Трепереща ги записах върху ръката си, тъй като в суматохата не намерих листче.

— Ана… Не се доверявай на никого. Дори и на Себастиано.

— Какво? — попитах шокирано.

Но той вече бе затворил. Веднага върнах обаждането, но линията беше заета, а при вторият опит се включи оператор, чийто глас съобщаваше на италиански, че абонатът е извън обхват. След това се обадих на номера, който ми даде Хосе. Той принадлежеше на някой си Гастон Льоклер (на ръката ми обаче пишеше Гарсон Еклер, едва по-късно научих правилното изписване на името му), но и тук се обади глас на запис — на френски. Това бе един от езиците, на който, за съжаление, знаех само няколко думи, предимно от сферата на кулинарията, като мон шери и рататуй.

След това не губих ценно време. Натъпках няколко дрехи в пътната ми чанта и потърсих в интернет следващия полет до Париж. Той беше убийствено скъп и щеше да запрати в нирваната банковата ми сметка, но нямаше значение. Сега просто трябваше да измисля добро оправдание пред баща ми. За мое облекчение, той ми спести усилията. Докато все още обмислях трескаво какво да му кажа, той почука на вратата и влезе в стаята ми.

— Много ли ще ти е неприятно, ако останеш в събота и неделя сама? — попита той. — Искам да отида при майка ти, защото малко скучае. Естествено, можеш да дойдеш с мен. — Тогава видя чантата ми. — О, ти и без това си искала да пътуваш? При Себастиано ли? Нали беше при него миналата седмица за карнавала. — Той сбърчи вежди. — Обсъждали ли сме, че ще пътуваш отново тази седмица? Мисля, че напълно съм забравил.

— Хм, да. Исках да го видя, но по изключение не във Венеция, а в Париж. Там живее един… негов приятел.

— Имаш ли вече самолетен билет?

— Току-що го купих и разпечатах. — Посочих радостно хартиения лист, все още в принтера.

Татко го взе и му хвърли един поглед.

— О! — възкликна той.

— Да, знам. Много е скъп. Но непременно трябва да видя Себастиано! Изпитите бяха толкова… уморителни!

— Добре — рече татко бавно. И тогава направи нещо типично за него. Взе отворения ми лаптоп, влезе в системата за онлайн банкиране на неговата банка и преведе парите за билета по сметката ми.

— Предварителен подарък по случай завършването ти.

Прегърнах го бурно и му благодарих. А малко по-късно стана време да тръгвам към летището. Татко ме закара до централната гара и на тръгване ми помаха с усмивка. В отговор също му се усмихвах, докато не се скри от погледа ми, а след това очите ми се напълниха със сълзи. Беше ми лошо от страх и притеснение. През цялото време се владеех, ала сега нервите ми не издържаха повече. Добре, че летях често и не се налагаше да внимавам за формалностите и да обръщам голямо внимание на процедурите. С метрото бързо стигнах до летището, чекирането на багажа стана мигновено, имах само ръчен багаж и си разпечатах бордната карта от автомата. При проверката за сигурност също беше спокойно. Докато чаках, мислех непрестанно за Себастиано и се питах какво, за бога, се беше случило. И какво имаше предвид Хосе, като каза, че не трябва да се доверявам на Себастиано? В главата ми цареше пълен хаос, едва успявах да мисля трезво. Чак когато седнах и зачаках качването на борда, дойдох малко на себе си. И осъзнах, че имам сериозен проблем. Никога не бях ходила в Париж. Особено пък в хиляда шестстотин двайсет и пета година. Спагетите от обяда се обърнаха в стомаха ми. Бързо извадих айфона ми и започнах да сърфирам в Гугъл.

Париж, 2011 г.

Кацнахме на летище „Шарл дьо Гол“ към осем и половина и отново се опитах да се свържа с въпросния Гарсон. Този път извадих късмет, вдигна веднага. Покрих свободното си ухо с ръка, защото се намирах точно в центъра на цялата суматоха в залата за пристигащи. За всеки случай го заговорих на английски, с надеждата, че ще ме разбере, ала за моя изненада, той владееше много добре немски.

— Аз съм Гастон Льоклер — рече той. — Л-ьо-к-л-е-р, в случай че се питаш как се пише. Добре дошла в Париж! Ти трябва да си Ана. Очаквах обаждането ти. — Гастон имаше мил, но притеснено звучащ глас с френски акцент.

Изпитах огромно облекчение. Първото препятствие беше преодоляно. Не бях сама, очевидно Хосе беше организирал най-важното. Слава богу!

— Какво се е случило със Себастиано? — изтърсих аз.

— О, трудно мога да ти обясня по телефона. Ще се видим по-късно и тогава ще ти разкажа това, което знам.

— Къде трябва да отида?

— Познаваш ли Париж?

— За съжаление, ни най-малко. Никога не съм била тук.

— О, та това е равносилно на пропуск в общата ти култура! Но сега си тук и можеш да наваксаш. За жалост, не мога да мръдна дори и за малко, трябва да се погрижа за един куп неща. Най-добре вземи такси.

Резервирал съм хотелска стая за теб в „Британик“, на авеню „Виктория“.

— Изгодно ли е?

— Да, много централно. Много е близко до моста Понт о Шанж.

— Всъщност имах предвид цената.

— Всъщност да, струва под двеста.

— На нощ? — попитах изплашено.

Гастон се засмя.

— Тук сме в Париж, Ана.

— Тогава предпочитам да си намеря друг хотел. Нямам толкова.

— Стаята вече е платена. Разходите за самолетния билет и таксито също ще ти бъдат възстановени, за такива нужди си имаме бюджет.

Олекна ми. Думата бюджет звучеше добре. Една хубава, успокояваща френска дума, дори да не знаех значението ѝ от личен опит. Не бях свикнала на такова нещо като възстановяване на разходите. Когато пътувах в миналото със Себастиано, получавахме пари и дрехи за съответната епоха, но настаняването и пътуването до отправната точка винаги досега са минавали за собствена сметка. Може би трябваше да попитам Хосе как стои въпросът за един малък принос към моите самолетни билети. Може би във Венеция не бяха в крак с времето по отношение на бонусите за служителите.

— В хотела поискай да ти дадат карта на града — каза Гастон. — С нейна помощ ще намериш моста Понт о Шанж, където всъщност трябва да отидеш след това.

— Имам навигационно приложение на телефона.

— Най-добре да оставиш в хотела личните си вещи, като чанта, пари, телефон и така нататък. Знаеш, че не можеш да вземеш нищо с теб. А при връщането няма гаранция, че всичко ще се появи отново. Преди време имах един ужасно скъп часовник „Патек Филип“…

— Означава ли, че преминаването ще е още тази нощ? — прекъснах го развълнувано.

— Разбира се. Не трябва да губим ценно време. Ще се чакаме в единайсет и половина при моста.

— Чакай! Как ще те позная?

— Ще ти изпратя моя снимка на телефона. Секунда. — Той замълча за кратко, след което получих съобщение. — Ще изпратиш ли и на мен една твоя? — попита той.

— Един момент. — Изпратих му една от по-новите, бях направила селфи на двама ни със Себастиано, на която се смеехме с притиснати едно до друго лица.

Когато я погледнах, сякаш буца заседна в гърлото ми.

Себастиано, — помислих си, — какво се е случило с теб?

— Много хубава снимка на вас двамата — рече Гастон. — Някой казвал ли ти е, че приличаш на Майли Сайръс?

— Да, много пъти. — Гласът ми прозвуча, сякаш потисках сълзите си. — Е, аз ще тръгвам. Ще се видим по-късно.

— До скоро, Ана!

Напуснах сградата на летището и се качих в едно такси. По време на пътуването отново погледнах снимката на Гастон. Той беше закръглен, с пясъчно-руса коса. На снимката изглеждаше на годините на Себастиано, на около двайсет и две-три, имаше малко разстояние между предните два зъба, което му придаваше симпатичен и закачлив вид.

По пътя се насилих да почерпя от Уикипедия колкото е възможно повече информация, свързана с епохата на моята дестинация, за да не пристигна там съвсем неподготвена. Преди да тръгна, предвидливо се абонирах за неограничен достъп до мобилен интернет във Франция, за да използвам всяка минутка до преминаването. Докато сърфирах в Гугъл, при изписването на Париж 1625 година попаднах на името Д’Артанян и си спомних последния филм, който гледах на DVD. Вследствие на това си изтеглих електронната книга на Тримата мускетари и по време на полета прочетох по диагонал няколко глави. Неколцина от героите открих сега в Уикипедия. Луи XIII. Кардинал Ришельо. Аха, Кристоф Валц бе играл неговата роля във филма, все още си го спомнях.

Междувременно получих съобщение от Ванеса.

Къде си, по дяволите???

О, боже, само това ми липсваше. Бързо измислих подобаващ отговор.

Спонтанна среща със С, в Париж. Градът на любовта, сещаш се. Татко плати билета.

— Мадмоазел?

Таксито бе спряло. Бяхме пристигнали, без да успея да хвърля и един-единствен поглед на града. Ала навън вече се бе стъмнило, навярно и без това нищо нямаше да мога да видя. Шофьорът ми поиска една доста солена сума, следствие на което портмонето ми почти се изпразни, но за всеки случай поисках касова бележка. Да се надяваме, че в най-скоро време бюджетът на Гастон щеше да запълни паричния ми недостиг.

Хотелът бе хубав, с червени сенници, с парапети от ковано желязо по балконите и със зелени саксийни растения. В края на тротоара бяха засадени дървета. Дамата на рецепцията ме поздрави радушно и след като оправихме формалностите по настаняването, ми подаде ключа за стаята заедно с една карта на града. Стаята ми се намираше на втория етаж е изглед към улицата. Не беше много голяма, но чиста и уютна. Отворих прозореца да се проветри. Оставаше ми още малко време, ала не бях в състояние да се концентрирам нито върху Уикипедия, нито върху „Тримата мускетари“. Вместо това разгледах картата и се опитах да запечатам в съзнанието си околните улички и местоположението на моста, където малко по-късно щях да се срещна с Гастон. Понт о Шанж… Проверих значението, в превод означаваше „мост на размяната“, свързано беше със среброменителите, които са стояли навремето там. Но също толкова добре името подхождаше и на размяната между времената. Може би беше просто съвпадение, ала може би не.

Размишлявайки, стоях на отворения прозорец. От улицата се чуваше ревът на колите. Хотелът бе близо до река Сена, недалеч от Понт о Шанж. Кой щеше да ни отвори портала? Някой от старите също трябваше да е с нас, в противен случай нямаше да се получи. Понякога човек не се появяваше на същото място, откъдето преминаваше. Всяка врата имаше своите особености и специфики, като някои врати бяха непредсказуеми и нестабилни. Все още не знаех всички подробности, въпреки че вече няколко пъти бях пътувала и се бях връщала от миналото.

Освен това съществуваше и историята с маската, която беше един вид преносима машина на времето. Тя даваше на пътуващия могъща сила, тъй като позволяваше преминаването без помощта на стария, ала в същото време беше и опасна, можеше да заведе човек на места, които никога не би искал да види. В този момент моята маска най-вероятно прашасваше в магазинчето за маски на Есперанца, старицата, която навремето ми я бе дала. Не бях виждала Есперанца отдавна, идваше и си отиваше като сянка и никога не се задържаше на едно място или време.

Потънала в мисли, потърках врата си. След това се почесах по-силно, тъй като изведнъж започна да ме сърби. Един мъж застана пред хотела и погледна нагоре към мен. Носеше шапка тип барета, която бе смъкнал почти до веждите, затова не можех да видя добре лицето му. Но вниманието му бе насочено изцяло към мен, нямаше никакво съмнение. Мъжът имаше нормално телосложение и не изглеждаше необичайно. Беше някъде между четирийсет— и шейсетгодишен, не можех да определя с точност заради шапката, и носеше шлифер. Беше си мушнал ръцете в джобовете. Погледите ни се срещнаха за части от секундата. В следващият миг той се отдръпна и изчезна сред дърветата. Сърбежът във врата ми утихна, ала в никакъв случай не си го бях въобразила. Нещо тук не беше наред!

Уверих се, че съм заключила вратата, след което отново опитах да се обадя на Хосе, ала пак се включи автоматичното съобщение, че номерът е извън обхват. Нервно погледнах часовника. Всъщност исках да си взема душ, защото в миналото щеше да ми се наложи да се лиша от него, ала въображението ми се бе развихрило. Виждах картината съвсем ясно. Гола жена в малката баня, навсякъде пара. Камерата се приближава към завесата на душа, която е разкъсана от едната страна, и накрая се появява големият касапски нож. Не, сега определено нямаше да си взема душ, независимо колко дълго трябваше да живея без баня.

Вместо това реших веднага да отида при моста. Щях да подраня малко, но за сметка на това нямаше опасност да закъснея. Багажа и дамската ми чантичка заедно с портмонето, документите и айфона ми оставих на рецепцията с молба да ги съхраняват. Рецепционистката взе учтиво вещите ми. Ако ѝ се бе сторило странно, то тя не го показа. Оставих обаче часовника си, можех да преживея загубата му.

Въоръжена с картата, измарширувах навън. Когато излязох от хотела, тръгнах надясно, веднага след това наляво, малко повървях направо и стигнах до крайбрежната улица, по която се виждаха уютни кафенета и множество дървета. Въздухът беше свеж и ветровит, ала не беше студено. Не бе трудно да намеря моста, дори и през нощта. Дори стана сравнително бързо, понеже бях ускорила крачка от притеснение, че странният тип можеше все още да се мотае наоколо.

Повървях малко по крайбрежната улица и следващият мост беше Понт о Шанж. Нямах представа какво точно да очаквам, може би да изглежда някак си магически или античен. Ала беше един обикновен мост — с няколко платна за колите, широки пешеходни алеи от двете му страни, без други характерни особености. Единствено древните улични фенери ми се сториха красиви. На отсрещния бряг се намираше Ил дьо ла Сите — поне според картата — дълъг остров в реката с множество исторически сгради, включително и катедралата „Нотр Дам“.

По моста вървяха пешеходци. Пред мен бавно се разхождаха двама влюбени, хванати за ръка. Когато ги задминах, и двамата ми се усмихнаха. Щастието ги обгръщаше като облак, което прободе сърцето ми, защото при вида им мислите ми се върнаха обратно при Себастиано. Приблизително по средата на моста един бездомник седеше върху парче картон и държеше бутилка с ракия в ръка. Докато го подминавах, отпи една голяма глътка. В същото време протегна другата си ръка, в която държеше шапка с няколко монети вътре. Спрях се и зарових в джобовете си. В якето си намерих монета от две евро, беше ми останала от рестото на таксиметровия шофьор. Хвърлих я в шапката. Така или иначе, не можех да взема нищо със себе си.

Погледнах часовника си и започнах да ставам неспокойна, въпреки че бях подранила. Най-лошото беше неизвестността. Само ако знаех какво се бе случило със Себастиано!

Скитникът се оригна шумно и ми предложи глътка ракия, която отказах, благодарейки, след което той се намести по-удобно върху картона и заспа, хъркайки шумно.

Направих няколко крачки и погледнах през парапета към реката, която бавно течеше под мен. Потънала в мисли, стоях там и чаках.

Някой постави ръката си върху рамото ми. С вик на уплаха се извъртях.

— О, съжалявам, Ана! Най-вероятно не си ме чула да се приближавам. Не исках да те изплаша. Аз съм Гастон Льоклер. Хубаво е, че успя да дойдеш!

Гастон се усмихна и протегна ръка, за да ме приветства. Изглеждаше като на снимката, закръглен и с разстояние между предните зъби, ала само с една идея по-пълни бузи. Набитата му фигура беше облечена в дрехи на „Ралф Лорен“ — дори и аз ги разпознавах — а от горния джоб на сакото му се подаваха очила с надпис „Рей Бан“. Ако си позволяваше този лукс от бюджета на пазителите на времето, двамата със Себастиано наистина трябваше сериозно да си поговорим с Хосе!

След като се поздравихме, не се впуснах в празни приказки, ами веднага изстрелях основния въпрос.

— Какво се е случило със Себастиано?

Гастон се намръщи.

— Само ако знаех!

— Но аз си мислех, че знаеш! — Веднага се паникьосах отново.

— Е, той е добре, ако това те притеснява.

Поех си дълбоко въздух. Той е добре! Това беше най-важното. Всичко останало щеше да се нареди. Веднага зададох втория по важност въпрос.

— Ако е здрав, защо не може да се върне? Порталът ли се е повредил?

Прозорците за връщане от миналото като правило бяха в тясна връзка с лунната фаза. Така че просто трябваше да се изчака, докато настъпи новолуние или пълнолуние, и човек можеше да се върне обратно в бъдещето точно в същия момент, в който преди това е тръгнал.

Имаше и други прозорци във времето, които не бяха зависими от фазите на луната. Те най-вече се намираха на скришни и потайни места, но старите знаеха местонахожденията на всяко едно от тях. Тези портали имаха недостатъка, че човек не можеше да се завърне в мига на тръгването си, а по-късно, тъй като времето в бъдещето бе продължило да тече паралелно с времето в миналото.

— Не, порталът на моста работи — рече Гастон. — Аз самият го използвах.

— И защо тогава той все още е там?

Лицето на Гастон се натъжи.

— Опасявам се, че той не иска да се върне.

— Какво искаш да кажеш с това „не иска да се върне“?

— Два пъти му изпратих послание, с което го молех да се срещнем при портала в уговорения час. Не дойде.

— Два пъти? — повторих изумено, за да се убедя, че съм чула правилно. — Искаш да кажеш, два цикъла на лунната фаза? Това означава ли, че е заседнал в миналото от един месец?

— Не, от три — поправи ме Гастон.

— Три?! — извиках шокирана. — Как можа да се случи това?

— След двете писмени съобщения, които му пратих, преди следващата смяна на лунната фаза отидох лично при него и го попитах защо не е дошъл, но той се направи, че не ме познава. Дори още по-лошо, каза, че ако не изчезна веднага, ще ме прониже с шпагата си.

— Казал ти е това! — попитах невярващо.

— Дословно. Кълна се. Нямам представа какво му е. Исках да опитам отново две седмици по-късно, ала бях възпрепятстван. — Той сви със съжаление рамене. — Изпити, както можеш да се досетиш.

— Какви изпити?

— Все още следвам. От тази работа човек не може да се издържа, тъй че покрай другото уча нещо разумно.

Имах чувството, че очаква повече заинтересуваност от моя страна.

— И какво учиш? — попитах учтиво, въпреки че щях да се пръсна от нетърпение.

— Немска филология! — засия той насреща ми.

— О, чудесно. — Похвалих го с престорено възхищение, въпреки че всичко в мен крещеше да изкопча повече информация за Себастиано. — Говориш езика наистина страхотно, почти без акцент. Как така избра да изучаваш немски?

— Имам приятелка немкиня. Тя е любовта на живота ми и живее в Берлин. След дипломирането ми искам да се преместя при нея и там да си намеря работа. — Гастон въздъхна дълбоко. — Никой не може да си представи колко са скъпи всичките тези пътувания със самолет и влак!

— О, напротив — казах разсеяно, мислейки за третия по важност въпрос. — Всъщност какво изобщо прави Себастиано във френското минало?

— Опасявам се, че е тайна.

— Не е за вярване! Това можеш да ми го кажеш! В края на краищата съм тук, за да го върна обратно! '

Гастон поклати глава със съжаление.

— Ако можех, наистина щях да ти кажа, но и аз самият не знам. Това е една от онези извънредни задачи, при които човек не знае предварително за какво става въпрос.

Това ми дойде като силен шамар. Веднъж аз самата имах такава задача. А именно първата ми беше нещо подобно. Можех да се върна обратно в настоящето едва след като изпълнех задачата си. Но глупавото бе, че в началото нямах никаква представа в какво точно се състоеше тя. Това, че трябваше да спася живота на един важен венециански политик и да отстраня няколко злодеи, се разбра едва по-късно. Тогава в продължение на седмици бях закотвена в миналото! Но имаше и по-лоши случаи, като например този на Клариса — една млада благородничка, с която се запознах през 1499 година във Венеция. Тя идваше от времето на Френската революция и повече от пет години бе блокирана там, работейки като прислужница, докато не успееше да разреши задачата си, която се състоеше в това, да спаси живота ми. Едва тогава можеше да се върне в своето време. Ала се бе влюбила в Бартоломео, пратеника от 1499 година. Тогава тя просто остана там и се омъжи за него.

Сетих се, че веднъж Хосе бе споменал за една извънредна задача. Ако Себастиано наистина бе блокиран в миналото, то е, защото трябваше да е на разположение и да се подготви за изпълнението ѝ. Не можеше да се върне, дори и да искаше. Сега отново си спомних, че Хосе не говореше за връщане, а за помощ.

Гастон изглеждаше угрижен.

— Аз му предложих помощта си, но той ме заплаши. Честно, той се държа ужасно! Ето защо трябва да говориш с него. В края на краищата си негова приятелка.

— Ти всъщност откъде знаеш?

— Старият от Венеция ми каза. Свърза се с мен и каза, че трябва да те заведа при Себастиано.

— Кога за последно говори с Хосе? Аз не мога да се свържа с него. Спомена, че е ранен, наистина се притеснявам за него.

Гастон сви рамене.

— Обади ми се само веднъж. Не го познавам, но тукашният стар ми каза да съдействам, така че го направих.

— Кой е местният стар? — попитах аз. — Не трябва ли вече да е тук?

— О, той отдавна е тук. — Гастон повдигна вежди и хвърли многозначителен поглед на хъркащия скитник.

Не можех да повярвам. Този беше старият?

— Никога не би ми хрумнало!

— Да, никой няма по-добра маскировка. — Съгласи се Гастон с усмивка.

Имаше право. Маскировката на Хосе като едноок, немощен гондолиер заслужаваше респект, тази на Есперанца като съсухрена, престаряла собственичка на магазинче за всякакви джунджурии беше също отлична, ала тази на бездомника — биеше всички.

Тъкмо се чудех дали хъркането също беше престорено, когато видях в другия край на моста към нас да се приближават двама души.

— Най-после — рече Гастон. — Ето ги и тях.

— Кои са те?

— Това са нашите американски туристи.

— Туристи? — Нищо не разбирах.

— Да, те идват с нас. Смятат ме за свой екскурзовод. — Той се засмя. — Днес по програма е предвидена нощна разходка в Париж.

Двамата туристи бяха една особена двойка, което се забелязваше дори и от такова разстояние. Жената бе млада, а мъжът стар и немощен. Ходеше с бастун. Освен това се подпираше на спътницата си и леко влачеше крака си. Когато се приближиха, се видя, че жената е приказно красива. Слаба, тъмнокоса и със страхотни крака — само да беше малко по-висока и щеше да спечели всеки един конкурс по красота. Мъжът беше най-малко три пъти по-възрастен от нея. Бялата му коса бе малко разрошена от вятъра, иначе изглеждаше много елегантен, точно колкото жената, със скъпо палто и излъскани обувки.

Обърнах се към Гастон. Той беше отишъл при скитника, който вече се бе надигнал от картона. Гастон му каза нещо шепнешком, преди да се върне при мен.

— Внимание, вече са тук. А сега гледай да не се обаждаш. — Той засия срещу новодошлите и се ръкува с тях. — Мадам! Мосю! Радвам се, че дойдохте! Няма да съжалявате! — Той посочи към мен. — Моята асистентка Ана Берг. Ана, мога ли да ти представя господин Колистър и неговата внучка Мери от Ню Йорк.

— Хенри — рече господин Колистър. — Моля, наричайте ме само Хенри! Приятно ми е да се запознаем! — Той стисна ръката ми и ми се усмихна дружелюбно. Под рунтавите му бели вежди блестяха предприемчиви очи. Лицето му бе набраздено с дълбоки бръчки и ръката, с която държеше бастуна, леко трепереше, ала изглежда, той се радваше неимоверно на разходката. Неговата внучка Мери нямаше особено добро настроение, изглеждаше така, сякаш не се чувстваше на мястото си. Готова бях да се обзаложа, че е искала да угоди на дядо си, придружавайки го на тази обиколка. Само ако знаеше какво щеше да се случи след малко, щеше да избяга с писъци.

— Всичко наред ли е, госпожице Берг? — попита ме господин Колистър, притеснен. Говореше изискан английски, който звучеше по-скоро като британски, отколкото американски. — Изглеждате някак си… изплашена.

— Не — излъгах. — Всичко е наред. И моля ви, наричайте ме просто Ана.

— Само ако се обръщате към мен с Хенри.

— А към мен с Мери — рече момичето.

Предположих, че е около двайсетгодишна. Когато се усмихваше, беше още по-хубава. И нямаше никаква представа какво я очакваше. Гастон насмешливо бе нарекъл Мери и Хенри туристи, във Венеция пазителите на времето наричаха тези хора незнаещи. Незнаещите биваха завеждани в по-ранен век и оставаха там завинаги, без да си дават сметка за това. Което се дължеше на факта, че в миналото те намираха един пълноценен и уреден живот, предполагайки, че той винаги им е принадлежал и винаги са живеели там. Имаха всичко, което им бе необходимо — къща, роднини, приятели, прислуга. Перфектната илюзия — и в същото време абсолютна реалност. Това означаваше, че напълно изчезваха от настоящето. И не само като индивиди, а тотално, дори и спомените на другите хора за тях се заличаваха. Сякаш никога не бяха съществували. Именно това го намирах за лошо. Само като си помислех и всеки път ме стягаше гърлото. Човек, който е бил обичан, изведнъж изчезва, ала никой не забелязва. Защото за околните той никога не е съществувал. Просто бе заличен от времето и вмъкнат отново някъде другаде.

Естествено, това не се случваше поради някаква безсмислена причина, а защото тези хора ще изпълнят в миналото полезни за бъдещето задачи.

Например преди половин година двамата със Себастиано придружихме един млад физик в XVI век. Само след няколко години той щеше да направи революционни открития в производството на навигационни инструменти и благодарение на неговите открития корабоплаването щеше да бележи стремглав прогрес.

Такива съпровождания се числяха към задълженията на пазителите на времето, но аз ги намирах за ужасни. За Себастиано тези мисии бяха рутина, беше ги правил много пъти, ала аз никога нямаше да мога да свикна с тях.

Физикът имаше съпруга и малка дъщеря, които заминаха с него, въпреки че единствената им задача се състоеше в това, да го правят щастлив и да бъдат до него. От една страна, се радвах за тях, но от друга, изпитвах съжаление, когато си представех какво губеха при преминаването. Родители, приятели — целия им живот и всички спомени. Малкото момиче никога нямаше да си играе с кукла Барби и никога нямаше да отиде на кино. След това плаках с часове. Това беше последната ми работа от този тип. Оттогава Себастиано бе извършил още няколко такива придружавания, ала без мен.

Тези спомни изплуваха в съзнанието ми, когато видях Хенри Колистър и неговата внучка Мери да стоят пред мен. Какъв ли живот ги очакваше в миналото? Един от двамата — вероятно Мери, тя е млада — щеше да извърши нещо от съществено значение. Но за това действително ли ще иска да се откаже от живота си, който води тук? Малко вероятно. Исках да я предупредя, но не можех и затова не беше виновна бариерата, а единствено моят разум. Никой не бе в състояние да каже какво ще се случи, ако се намеся. Може би Мери бе бъдещата майка на човек, който — само като пример — ще измисли лек против едрата шарка или нещо също толкова велико. И аз щях да съсипя това новаторско откритие, като я подтикнех да избяга бързо от моста, преди да са я отвлекли в миналото.

— Поръчали ли сте кола за нас, Гастон? Кога ще започне обиколката ни? — Хенри се огледа в очакване.

Бездомникът, или по-точно старият, се подпираше мълчаливо на парапета на моста — очевидно предпочиташе да стои незабележимо на заден план. Старите често правеха така.

— Бих казал сега веднага — предложи Гастон. Хвърли един поглед на часовника си, който като всичко останало по него изглеждаше претенциозно скъп, очевидно не спазваше собствените си правила, и се усмихна. — Полунощ. Колко подходящо!

И това беше единственото предупреждение. Дочух отнякъде приглушен камбанен звън и в същото време всичко около нас започна да се променя. Видях как мъждукащата линия започна да се издига, също както и при венецианския прозорец на времето, да се разширява и да става все по-ярка. Започнаха и вибрациите, точно както при предишните преминавания. Едновременно с това целият мост започна да сияе, превърна се в светеща дъга, сякаш от чисто злато.

Невероятно, мислех си с дълбока почит. Може би щях да го извикам на глас, ала гласните ми струни бяха като парализирани, а леденият студ цялата ме прониза. Златният мост се увеличи безкрайно много, все едно стигаше чак до вечността. Ако можех да се движа и да ходя по него, щях да изляза от другия край на Вселената, бях убедена в това. Но чувството приключи с могъщия трясък, който изтри всичките ми мисли и ме хвърли в мрака на безвремието.

Париж, 1625 г.

Когато се събудих, главата ми кънтеше. Все още не можех да овладея този неприятен страничен ефект от пътуването във времето. Главоболието не се появяваше винаги, ала в този момент не се издържаше. Не можах да потисна охкането, но се опитах да дойда на себе си.

Следващото нещо, което усетих, беше вонята. Дори и само този факт бе истинско доказателство: определено се намирах в миналото. Миришеше на смес от клоака, риба, оборски тор, изгнили отпадъци и хора, които много спешно трябваше да се изкъпят. Това бе комбинация от цялата смрад на един град, който трябваше да се справи с няколкостотин хиляди души население без канализация и пречиствателни станции, хладилни складове, регламентирано събиране на отпадъците и най-вече без толкова важни изобретения като душа и дезодоранта.

Беше тъмно, но не чак толкова. Видях отражението на светлината от факлите, а над мен очертанията на покривите под обсипаното със звезди небе. Някъде мяучеше коте, а сякаш от близо долавях приглушени гласове.

Лежах върху твърда повърхност и някой ме беше покрил с чаршаф или с нещо подобно. Дори и без да проверявам, знаех, че съм гола. Това беше друго последствие при пътуването в миналото — не можеха да се вземат предмети от бъдещето, е изключение на тези, които вече съществуваха в съответния век. И не само на теория, ами и на практика.

Хосе и Есперанца имаха скривалище с дрехи от различни епохи, дори Себастиано ми беше донесъл няколко костюма за нашите мисии, ала за този скок в миналото на Париж не можех да ги използвам. И тъй като Гастон не ми беше предоставил такива, аз се приземих точно както при първото ми пътуване — гола-голеничка, без дори и най-малкото парченце плат върху мен.

Изправих се с усилие, като придържах чаршафа да не падне. Намирах се в една тъмна уличка. Капаците на прозорците на къщите бяха затворени, надлъж и нашир не се виждаше жива душа. Само една котка изведнъж скочи от една стена и изсъска срещу мен, сякаш бях някое чудовище от сериала „Живите мъртви“.

Вече чувах гласовете по-ясно. Вероятно идваха от мястото, където се виждаха светлините на факлите. Един от тях беше на Гастон. Надникнах предпазливо иззад ъгъла на къщата и изпитах облекчение, когато го видях да стои там, с факла в ръка. Един тънък и висок като върлина мъж стоеше до него. Предположих, че е около двайсетте.

— Мадмоазел! — Той ми се поклони учтиво. — Аз съм Филип. Пратеникът на това време.

Кимнах.

— Казвам се Ана. — Тогава се обърнах към Гастон. — По всичко личи, че отново съм се събудила последна. Какво стана с Хенри и Мери?

— Вече се облякоха и са на път към новия им дом. Всичко е наред.

— О, много бързо. — В гърлото ми заседна буца. — Дали ще им е добре тук?

— Ще се чувстват превъзходно — увери ме Гастон. — Само най-доброто.

— Кой месец е? — Стори ми се доста топло, въпреки че бе посред нощ.

— Хм, не мога да ти кажа с точност. Филип?

— 28 юни 1625 година — каза Филип.

— О, лято. — Това беше добре, най-малкото нямаше да студувам. В миналото отопляването не само че беше крайно изостанало, ами на места напълно липсваше.

Гастон махна нетърпеливо към мен.

— Сега се облечи и да се омитаме от тук. Филип, дай ѝ нещата.

Филип ми подаде един вързоп с дрехи и се обърна учтиво, за да се облека необезпокоявано. Гастон също се обърна с гръб и започна нетърпеливо да се поклаща, докато аз припряно преглеждах дрехите, които ми даде Филип. Комбинезон, който приличаше на допотопна нощница, и една квадратно изрязана одежда, толкова неустоима колкото и стар картофен чувал. Дори Пепеляшка би отказала да я облече. Естествено, едва ли можех да имам специални изисквания — важното беше, че бързо и без чужда помощ успях да се навра в тях. В тази епоха, ако исках да облека някоя красива рокля с всевъзможните украси и финтифлюшки по нея, имах нужда от помощта на обучена прислужница. Но поне дрехите изглеждаха чисти, въпреки че горната боцкаше.

— Къде са обувките? — попитах, докато оставях чаршафа да се смъкне и обличах комбинезона. — Сега можете да се обърнете.

— Обувките ги забравих — рече плахо Филип.

— Няма нищо — отговори Гастон. — Сесил ще ѝ даде.

Навлякох горната торбеста дреха — адски боцкаше — вързах на кръста си съответното въже, изпълняващо ролята на колан, и се постарах да изглеждам спокойна.

— Мога да взема твоите обувки — казах на Гастон.

Те изглеждаха от класа, точно както и целият му външен вид. Очевидно и в миналото имаше бюджет. За него пратеникът беше приготвил само избрани и хубави дрехи: копринени чорапи, жакет и бермуди от кадифе, риза с дантелени ръкави и освен това елегантна шапка с пера — приличаше на принц от някоя пиеса на Шекспир.

Филип не беше облечен толкова изискано. По ризата му нямаше дантела, чорапите му бяха от памук, както и елечето, и панталонът му, въпреки това изработката им бе много добра. Той имаше слабо лице със сериозно изражение. Беше си свалил шапката, когато се появих преди малко. Русата му коса бе вързана на опашка.

— Може да вземете моите обувки, мадмоазел! — предложи ми той. — Вината е моя, че не бях добре подготвен.

— Филип е наш пратеник само от две преминавания — подхвърли Гастон.

Филип направи леко отчаяна гримаса.

— Безутешен съм поради моя пропуск.

— И обувките ви със сигурност са два пъти по-големи от моите — рекох аз. — Тези на Гастон има по-голяма вероятност да ми станат, но като за начало ще опитам без. Коя е Сесил?

— Младата дама, с която тази нощ ще поделите една стая. Там отиваме сега.

— Искам да отида при Себастиано — възразих аз. — И то веднага.

Гастон поклати глава.

— Това ще стане утре сутринта.

— Но…

— Имай ми доверие — прекъсна ме той. — Ако го вдигнем от леглото в този късен час, само ще предизвикаме ненужен шум. А трябва да избягваме всякакви скандали, знаеш го много добре.

Съгласих се неохотно, без да кажа нищо повече, и тръгнах бавно след тях. Пътят водеше през тъмни улици и покрай многоетажни къщи.

— Къде се намираме? — попитах ги.

— На Ил дьо ла Сите — отговори Гастон.

Тъй като и без това не се ориентирах, тази информация не ми беше от голяма полза. Калдъръмената настилка беше неравна, с остри ръбове и покрита с отпадъци от неопределимо естество. Филип вървеше с факлата напред, а Гастон го следваше. Той закриваше светлината с широкото си тяло, така че не можех да видя къде вървя. Един път стъпих в купчина разкашкани зеленчукови обелки, а един-два пъти нагазих в локви, за които не исках да знам от какво произхождаха. Тогава усетих нещо космато и меко, което мръдна под крака ми, когато стъпих върху него. Извиках силно и подскочих на около метър от земята.

— Искам аз да съм отпред — казах на Гастон с разтреперан глас, когато се обърна нетърпеливо към мен.

След това положението се подобри. Филип учтиво осветяваше пътя ми, като държеше факлата сравнително ниско. По този начин поне виждах всички кучешки изпражнения, умрели (или полуумрели) животни, конски фъшкии и хранителни отпадъци и успявах да ги избегна. Но освен паважа и намиращите се навсякъде препятствия не виждах нищо наоколо.

След известно време Филип спря и посочи с факлата една къща.

— Пристигнахме.

— Аз се оттеглям и ви пожелавам лека нощ — каза Гастон, докато вземаше факлата от ръката на Филип и тръгна.

— Чакай! — извиках уплашено след него. — Не се разбрахме какво ще правим оттук нататък! Къде да намеря Себастиано? Как стои въпросът с нашето връщане? — Изведнъж отново изживях спомените от моето първо пътуване в миналото. Тогава също ме подхвърлиха при непознати хора и след това трябваше да чакам цяла вечност, докато някой от местната група на пазачите се погрижи за мен.

Но Гастон вече беше изчезнал зад ъгъла и факлата заедно с него. Двамата с Филип стояхме в тъмното и можех да видя само силуета му.

— Всичко е уговорено — увери ме той, докато все още се чудех, дали не е по-добре да догоня Гастон и да му измъкна някое обещание.

— И какво е уговорено? — попитах изнервено.

Бях изпуснала възможността да догоня Гастон, следователно бях принудена да остана тук и да се подчиня на предварително уговорения план.

— Ще дойда към девет, за да ви заведа при Гастон, който ще ви отведе при вашия Себастиано.

— Не може ли да дойдете малко по-рано? — попитах притеснена. — Нямам нерви да вися тук толкова дълго.

Но в действителност казах: Няма да ми хареса, ако се застоя тук.

Това беше едно от коварствата на междугалактическия преводач — разбира се, това не беше истинското му наименование, което така и не бях научила, ала аз го наричах така. Изрази, които не съществуваха в миналото, просто се трансформираха в нещо друго. При първото ми пътуване във времето този феномен почти ме побърка. Например десетки пъти се опитвах да кажа айпод и всеки път се променяше на огледало — защо, и до ден-днешен не знам. Себастиано ми каза, че е имал айпод, който отзад приличал малко на огледало, може би автоматичното изменение на думите се ориентираше по това. Накратко, заменената дума бе по-разбираема, филмът се превръщаше в театрална пиеса, автомобилът в каруца, колегата в другар и така нататък.

Въпреки това трансформацията функционираше само при по-елементарните случаи. Ако човек искаше да говори за предстоящи събития, се включваше бариерата. Тогава той оставаше с отворена уста, не можеше да издаде дори и звук и правеше доста идиотско впечатление.

Всичко останало се превеждаше безупречно и от само себе си, дори и ако на човек не му правеше впечатление, че говори на чужд език. Колко жалко, че този номер не работеше в настоящето, щях вече да съм се възползвала на няколко пъти.

Едно потропване дойде от посоката на Филип, който чукаше на някаква врата.

— Сесил, чуваш ли ме? — извика той с приглушен глас. — Моля те, отвори! — На мен ми каза със съчувствие: — За съжаление, преди девет няма да стане. Имам и други ангажименти.

— Нека да си говорим на „ти“ — предложих аз. Говоренето на „ти“ насърчаваше приятелските отношения и подобряваше отзивчивостта. Или поне така се надявах. — Наричай ме просто Ана.

— С удоволствие — рече той.

Не можех да видя изражението на лицето му в тъмното, ала гласът му звучеше приятно изненадан.

— Може и да успееш да дойдеш по-рано.

— Ще видя какво мога да направя.

Зад него стана светло. Един капак на прозорец се отвори и на светлината на мъждукаща свещ се появи сънено лице, обрамчено от много светла и разрошена коса. Освен лицето не се виждаше нищо друго. Това трябва да беше Сесил. Не изглеждаше в особено добро настроение.

— Та сега е посред нощ — оплака се тя. — Знаеш колко късно си лягам и колко се нуждая от сън. Не можеше ли да почакаш до утре?

— Съжалявам, че те притеснявам, но нямам избор. Водя ти гост.

Изглежда, Филип се извиняваше по-често, отколкото бе необходимо, което ми направи добро впечатление, ала това не подобри настроението на Сесил. Дори и когато Филип отстъпи встрани, така че тя да може да ме види по-добре.

— О, боже — каза тя.

Това можеше да означава много неща, като: Кого е довлякъл този път?, или: Дали ще се разкарат, ако затворя капака на прозореца? и още: Това чувал ли е, или дреха?

И тогава капакът на прозореца се затвори. Значи, бе вариант две.

— Струваше си да опитаме — казах мило на Филип, който не се помръдна от мястото си. — Остава само въпросът откъде сега да се сдобием със свещ.

За моя изненада обаче, вратата се отвори веднага след това и видях Сесил в пълния ѝ блясък. Беше висока почти колкото Филип, ала тялото ѝ бе значително по-едро от неговото и носеше нощница, която показваше повече плът, отколкото закриваше. Погледът на Филип се задържа върху нея един миг по-дълго, отколкото бе необходимо, след което се обърна срамежливо настрани. Аз не изпитах подобно притеснение, в края на краищата гледането между момичета беше позволено. Освен това трябваше да остана да спя при нея, а трудно можех да се правя, че не я виждам, най-вече защото бе почти невъзможно. Пищните ѝ форми опъваха късата ѝ нощница така, че ако Плейбой съществуваше, веднага щяха да ѝ направят специално предложение. В никакъв случай не беше дебела, ала извивките ѝ бяха забележителни, и то без нито грам силикон. Тъй като бях една глава по-ниска от нея, първото нещо, което неизбежно ми се наби на очи, беше деколтето ѝ (предположих, че носи осемдесет Д), но и лицето ѝ също бе впечатляващо. Забелязах го едва когато отмести разрошената си грива от челото и повдигна лампата, за да ме огледа по-добре. Приличаше на жена викинг — напращяла красавица със сърцевидна форма на лицето, сребърно-руси къдрици и сини очи, най-вероятно в средата на двайсетте.

Погледна ме намръщено.

— Боже мой. Това създание босо ли е? И каква е тази рокля?

— Казва се Ана — представи ме Филип. — Тя е едно бедно сираче от провинцията.

— И само минавам оттук — добавих, преди още да си е помислила, че търся препитание при нея. — Тръгваме и още утре сутринта.

Сесил поклати глава.

— Роклята ѝ е ужасна. Ала не изглежда занемарена или недохранена. — Очевидно имаше око за същественото. — Приказката за момичето сирак можеш да я разкажеш на някой друг, Филип.

Спомних си, че при първото ми пътуване в миналото Бартоломео — венецианският пратеник от 1499 година — искаше да заблуди някогашната ми хазайка е подобни измислици за произхода ми. Очевидно в такива ситуации измислените биографии бяха сходни. Най-вече сходно глупави.

Сметнах, че е уместно да се намеся.

— Всъщност родителите ми са още живи — рекох аз, при което веднага осъзнах, че не е вярно, тъй като и двамата още не бяха родени. При мисълта се наложи да преглътна. Въобще не трябваше да започвам да мисля за това. Вяло добавих: — Но те са много, много далеч. Затова нямам истински дом. Не съм претенциозна. Що се отнася до закуската или…

— Хайде, влез, клето момиче. — Сесил отвори вратата малко по-широко и се отдръпна, за да вляза.

— Утре ще дойда в девет — обеща Филип.

— Може и малко по-рано — подхвърлих аз.

— Имаш ли да ми услужиш с някоя лампа? — попита Филип новата ми хазайка.

Сесил измърмори нещо и изчезна през една врата. Върна се съвсем скоро, носейки в ръка малка стъклена лампа, в която гореше маслена течност.

— Много ти благодаря — рече Филип. — Още утре сутринта ще ти я върна.

— Да не забравиш. Последната ми е.

— Не се притеснявай. Няма да забравя. Лека нощ, дами. — Филип ни се поклони вежливо и преди да си тръгне, хвърли още един скришен поглед към пищното деколте на Сесил.

Мина ми през ума, че те двамата най-вероятно щяха да доживеят въвеждането на уличното осветление. Бях прочела в Уикипедия, че през 1667 година Луи XIV е наредил през нощта улиците да се осветяват с газени лампи. Дотогава обаче трябваше да се справят със собствените си фенери. За това искрено им съчувствах. Когато човек още от малък натиска електрическия ключ, за да му е светло, понякога нощният мрак му се струва страшен.

— Последвай ме — рече Сесил и тръгна напред, а аз се спънах в прага на вратата, тъй като светлината от лампата не бе достатъчна, за да освети пода. — Внимавай да не паднеш върху обувките ми — предупреди Сесил, но едва след като вече се бях строполила.

Изправих се.

— Всичко е наред — заявих, въпреки че си ударих много силно коляното.

Сесил не беше виновна. Като изключим факта, че имаше твърде много неща върху дървените дъски, или поне там, където се бях приземила преди малко.

Сесил запали втора свещ и я закрепи с малко разтопен восък върху една масичка, така че да видя повече от обкръжението ми. Таванът бе доста нисък. Сесил едва стоеше изправена, а аз можех да докосна гредите на тавана, като вдигнех ръце.

Легло, покрито с възглавници, заемаше една трета от стаята. До едната стена бяха струпани сандъци, а в ъгъла имаше масичка отрупана с купички, флакони, кутия за бижута и гримове, а пред нея стоеше тапицирана табуретка. Обзавеждането се допълваше от голямо огледало, стенен рафт и параван. От всички свободни пространства по стените стърчаха куки, на които висяха безброй дрехи. Останалите пещи на Сесил бяха разпръснати наоколо: обувки, чанти, кутии за шапки, книги и купища изписани листове хартия. Това веднага запали любопитството ми. Четенето и писането, както и притежанието на книги не бе много разпространено в миналото. Училището не беше задължително и само богати хора можеха да си позволят добри учители. Книгите и пособията за писане бяха неочаквана гледка в тази скромна обстановка.

Сесил помести с крак няколко смачкани на топка листове хартия, една обувка и капан за мишки (о, боже!), взе възглавница и одеяло от леглото и ги постави на земята.

— Можеш да спиш тук, малко момиче.

— Аз само изглеждам малка. Но в действителност не съм. Ще навърша деветнайсет.

— О, така ли? — Сесил събра няколко разпилени наоколо листа, а след това седна на леглото и ме погледна. — От кой град си?

— От Франкфурт. — За моя изненада успях да го произнеса, очевидно бариерата не ми забраняваше да издам тази информация.

— Това е немски град, нали?

Кимнах колебливо.

— О, клето момиче! Та ти идваш направо от центъра на войната!

Погледнах я малко глуповато, тъй като нямах представа какво имаше предвид. Едва след като помислих малко, ми светна, че явно говореше за Трийсетгодишната война. Смътно можех да си спомня, че май се развиваше по това време и бе оставила ужасни опустошения, предимно в Германия.

— Да, за щастие, своевременно успях да се спася — казах наслуки.

Колебливият ми отговор предизвика подозрение у Сесил. При следващия ѝ въпрос улових нотка на сарказъм.

— И как извървя дългия път от Франкфурт до Париж без обувки?

— Ами аз имах, но за съжаление, ги изгубих по пътя.

— И кой те научи да говориш толкова добре нашия език, Ана?

— Майка ми е французойка. — И за да я разсея, попитах: — А ти с какво се занимаваш?

Но не се върза.

— Обичаш ли да ходиш на театър? — отново ми зададе въпрос тя.

— Разбира се. — Това не беше лъжа. Преводачът превеждаше театър като кино, а аз ходех постоянно. — Един-два пъти на месец със сигурност — продължих аз. — Направо го обичам!

— О, така ли? Колко хубаво! — Очите на Сесил светнаха. Очевидно е тази изповед бях натрупала точки. — Аз също го обичам! В действителност театърът е моята страст и смисълът на живота ми. Аз това работя.

Зададох въпроса, който очакваше.

— Актриса ли си?

— Да — отговори гордо тя. — А освен това и сценарист. Пиша пиеси и след това ги играя.

С това се обясняваха книгите и многото листове хартия.

— Това е суперяко! — казах с възхищение (ако трябва да сме точни, произнесох превъзходно, което на практика означаваше същото).

— Какви пиеси се играят в Германия? — попита ме Сесил. Умората бе изчезнала от лицето ѝ и вече изглеждаше развълнувана като по време на купон.

— Миналия месец малко прекалих, защото гледах няколко. Последната бе „Кок о вен“^[3].

Всъщност го казах е издължено „е“, но преводачът — или може би бариерата — го преобразува в перфектен френски.

Сесил ме погледна с новосъбуден интерес.

— Изглежда, в Германия държите изключително много на културата. Хареса ли ти? За какво се разказваше? Трагедия или комедия?

— По-скоро комедия, въпреки че и по-смешни съм гледала. Разказва се за един сценарист, който пише пиеса, но изведнъж се налага да се грижи за едно непознато момиче. И така по някое време двамата все някак успяват да се сработят.

Всъщност казах филмов сценарист и филм, но така или иначе, смисълът беше същият.

Сесил се смръщи и ме погледна замислено.

— Една много добра идея за пиеса. Мога да се вдъхновя и самата аз да напиша нещо подобно. Особено след като се намирам в същата ситуация като този сценарист. Това не го измисли току-що, за да ми се надсмееш, нали?

— Не, наистина! — възразих аз. — Освен това момичето е негова дъщеря и накрая започват да се харесват. Това е съществена разлика.

— Е, ти не си моя дъщеря, но мисля, че започвам малко да те харесвам. — Сесил стана и взе още няколко възглавници от леглото. Хвърли ги на пода, след което отиде до стенния рафт и се върна с едно парче хляб, което ми тикна в ръката. — Ето, изглеждаш гладна.

Благодарих учтиво и отхапах един залък, въпреки че бях изгубила апетит от вълненията през изминалата нощ. Макар че хлябът беше сух и безвкусен, от дъвкането огладнях и продължих да ям, докато не остана и трохичка.

— Трябва да си жадна. — Сесил напълни две чаши червено вино от една кана, като ми подаде едната и настоя да си кажем наздраве. След това продължи да ми долива и не се успокои, докато не изпихме цялата кана. Тя определено пи повече от мен, ала виното беше доста силно и щеше напълно да ме повали, ако вече и без това не седях на пода. От време на време главата ми клюмваше, защото непрестанно задрямвах. Докато свещите се топяха, а ние пиехме, Сесил искаше да узнае всичко за мен. За по-сигурно, доколкото можех, ѝ отговарях уклончиво, а в повечето случаи ѝ давах и безсмислени отговори. А когато ме попита какво обичам да правя в свободното си време, се ограничих само до четене и свирене на пиано (преводачът замести пианото с клавикорд^[4]). Пропуснах да спомена карането на колело и джудото. На въпроса ѝ дали имам обожател, набързо отговорих отрицателно. За да отклоня вниманието от мен, преминах към задаването на контравъпроси. Тогава Сесил ми разказа живота си, който бе доста необичаен, но като се замисля, може би една част от това беше просто измислица.

Тя бе дъщеря на парижки придворен учител (което обясняваше нейната начетеност) и датска търговка на вино (което обясняваше нейния северняшки външен вид и афинитета ѝ към червеното вино). Освен това бе вдовица на жонгльор и акробат — което от своя страна обясняваше любовта ѝ към сцената.

Нейният съпруг бе починал преди три години при падане от въже и за съжаление, не ѝ бе оставил нищо друго освен жонгльорските си топки. Сесил скочи от леглото и започна да се оглежда, докато не съзря една кутия, ала опитът ѝ да ми покаже някой жонгльорски номер се провали заради ниския таван. Топките се разхвърчаха в различни посоки, няколко дори ме уцелиха и аз сграбчих една възглавница, с която прикрих лицето си. И двете се разкискахме и решихме единодушно, че е време за сън. Едва събрах сили да използвам тоалетната ѝ — един стол зад паравана, под който бе закрепено гърне с капак.

— Чакай — рече тя. — Пълно е. Бързо ще го изпразня.

Тя отвори капака на прозореца и със замах изля гърнето на улицата, преди отново да го закрепи под стола. Толкова за локвите, в които многократно стъпвах, идвайки насам. Докато си вършех малката нужда, тя затвори прозореца и се шмугна под завивките. Аз се настаних на пода, който след всичкото това вино ми се стори наполовина толкова твърд, колкото в началото.

— Лека нощ, Ана — промърмори Сесил. — Сладки сънища.

— И на теб — отвърнах, докато вече се унасях.

Свещите бяха изгаснали. Навън бе започнало да се зазорява. Само след няколко часа Филип щеше да се появи на вратата и аз трябваше да съм във форма. Скоро щях да видя отново Себастиано… най-сетне. Неговият образ ме придружи в сънищата ми.

Ден първи

Когато се събудих, главата ми пулсираше, а езика си усещах като полумъртвото космато нещо, което настъпих предната нощ. С охкане обърнах главата си на другата страна и се опитах да избегна ярката светлина, която пронизваше дясното ми око. Слънчев лъч си бе проправил път през един процеп на капака на прозореца и като прашен меч разрязваше стаята надве. Някой чукаше с все сила вътре в черепа ми и караше света около мен да кънти. Тогава разбрах, че чукането идва отвън, или по-точно от капака на прозореца.

— Сесил? Ана? Спите ли?

Беше Филип. Веднага се разсъних и скочих. Това ще рече, че исках да скоча, ала в действителност беше едно трудно и бавно, придружено със стенания надигане, възпрепятствано от чаршафа, който се бе увил около краката ми като гигантска змия. Възглавниците бяха разпръснати на всички страни около мен и бях спала на голите дъски.

Чувствах тялото си така, сякаш бях паднала от голяма височина (или поне така си представях усещането), едва успявах да стоя изправена от болка. Най-лошото бе, че не знаех кое ме болеше повече, главата ми или всичко останало от врата надолу.

— Сесил! Ана! — чу се нетърпелив глас отвън.

— Будна съм — казах с пресипнал глас по посока на прозореца.

— Току-що удари девет — обади се Филип.

Бях се успала! Ужасена, огледах стаята. От всичко най-много ми се искаше да изтичам веднага при Филип, който да ме заведе право при Гастон — единствено той знаеше къде се намира Себастиано. Но в това състояние не смеех да се появя пред хора.

— Идвам веднага — извиках.

Обувки. Спешно се нуждаех от обувки!

— Сесил, можеш ли да ми услужиш с чифт обувки?

От леглото се чу стон. Една светлоруса рошава глава помръдна за миг и отново се отпусна. Тихо прохъркване долетя от възглавниците. Със сигурност Сесил нямаше да се събуди толкова бързо. За улеснение, приех стона ѝ за „да“, а помръдването ѝ за положително кимване с глава.

От всички обувки, разпръснати наоколо, със сигурност нямаше да почувства липсата на един чифт. За съжаление, всичките ми бяха големи, беше достатъчен само един бърз поглед, за да го установя. Въпреки това големите обувки бяха по-добрият вариант, отколкото никакви. След няколко пробвания си избрах кожени сандали с връзки, така поне нямаше да ги загубя по пътя, въпреки че стърчаха три пръста отпред. Идеално се получи, че не трябваше да се обличам, защото не се бях съблякла през нощта. Провисналата като чувал дреха бе направена от толкова груб плат, че няколко допълнителни гънки и петна нямаше да се забележат.

Сега оставаше само да се освежа.

Набързо се изходих в гърнето, след това взех един гребен от кутията за гримове на Сесил — и изплашено отскочих назад при вида ми в огледалото. Изглеждах ужасно. Бледа, с хлътнали очи, чорлава — майката на всички зомбита. Докато се решех, си оскубах няколко кичура коса, цялата беше сплъстена. За да не се сплете отново, я прибрах в здрава опашка и я вързах с една копринена панделка, която намерих на земята. Така изглеждах що-годе приемливо. На полицата на стената имаше леген, ала водата в него изглеждаше мръсна, а каната беше празна. Без значение, при всички положения ставаше да си измия ръцете. След това се пръснах с парфюма върху тоалетката (миришеше пронизващо на виолетки) и два пъти силно се ощипах по бузите — това трябваше да свърши работа. Отложих миенето на зъбите, дори и да не ми се искаше. Най-вероятно Филип можеше да ми набави пътьом чаша вода. Кафе все още нямаха тук, французите трябваше да почакат още няколко десетилетия — научих го случайно, само защото първите кафенета щяха да ги отворят във Венеция. До разпространението на чая и какаото все още имаше доста време.

— Довиждане — казах на Сесил. — И много ти благодаря за всичко. Ще ти върна обувките по Филип.

Не последва отговор, спеше като пън.

С махмурлук и недоспала, напуснах стаята на Сесил. Входната врата зееше широко отворена, а на улицата играеха весели и крещящи деца. Те гонеха едно кудкудякащо пиле, което пърхаше изплашено с крила. Сега разбрах защо, преди да се събудя, сънувах ваканция във ферма. Шумът удвои главоболието ми. Ярката слънчева светлина така заслепи очите ми, че се наложи да примигна няколко пъти, докато не свикнах с нея.

Филип ме чакаше пред къщата с маслената лампа в ръка. Той послушно я бе донесъл. Предложих му набързо да я занесе на Сесил и той прие с благодарност. В замяна отпих няколко големи глътки вода от манерката му, която носеше на колана си. След това виковете на децата вече не ми се струваха толкова пронизващи и можех по-добре да понасям слънчевата светлина. Ала беше много топло и започнах да се потя. Тръгнах през март, а пристигнах през лятото. Толкова рано сутринта, а вече бе настанала страшна жега, основателна причина да тръгнем възможно най-бързо.

— Да вървим — рекох аз.

На дневна светлина имах възможността да се огледам наоколо. Сесил живееше под наем в четириетажна сграда със запусната фасада, а улицата, на която се намираше, също не изглеждаше много уютна. Филип ми каза името ѝ — Рю Персе — в случай че трябваше отново да се върна. Което смятах за изключено, дори и само защото нямах никакво желание още веднъж да спя на пода. Себастиано със сигурност имаше по-добър подслон, където щяхме да прекараме заедно времето до завръщането ни, и ако случайно задачата, която трябваше да изпълни през това време, му попречеше да се върне в настоящето, пак заедно щяхме да я разрешим. Щях да изтърпя всичко заедно с него. И до заминаването ни нямаше да го изпускам от поглед. Може би там, където живее, имаше вана и парче сапун. Което беше едно добро начало.

Любопитна, се обърнах към Филип.

— Всъщност ти ли си носил на Себастиано съобщенията от Гастон?

Той кимна.

— Два пъти ходих при него, за да му предам съобщенията от Гастон. Първия път ме заподозря в неморални намерения, при което трябваше да го успокоя, че не аз желаех неговата поява на моста, а авторът на посланието. При втория път ми нареди да се омитам и да предам на моя поръчител да има смелостта той лично да отиде при него, след като иска да го види. Което Гастон и направи с ясния ти вече резултат.

Филип ме преведе през един квартал с много хора по улиците. Някои бутаха колички със зеленчуци или дърва за огрев, други мъкнеха кошове и сандъци. Почти всички бяха бедно облечени, върху дългите си поли жените носеха мръсни престилки, мъжете бяха облечени е вехти панталони до коленете и протрити обувки, а децата ходеха с евтини дървени обувки. Някои изглеждаха направо дрипави. С моето просто облекло не правех никакво впечатление. В сравнение с всички, Филип изглеждаше направо спретнат. Въпреки че дрехите му бяха обикновени, му стояха удивително добре и бяха чисти. Бе сресал дългата си руса коса и грижливо я беше вързал на опашка с кадифена панделка. Освен това светлата му риза и чорапите му нямаха петна и почти никакви кръпки, което означаваше много за седемнайсети век. Шапката — тъмна барета, каквито се носеха по това време — я бе свалил заради жегата, а ръкавите ги беше навил.

На следващия ъгъл ми посочи тясна къща с издаден горен етаж и дървена фасада.

— Аз живея тук. Това е къщата на моите родители. Баща ми е шивач. Изучих занаята му, но в момента той прави почти всичко сам. Едва след няколко години ще поема магазина. Дотогава ще се занимавам предимно със създаването на нови модели. Обичам да рисувам.

— Та това е забележително. — (В интерес на истината казах само една дума, а именно готино). — И как се натъкна на… допълнителните ангажименти при Гастон?

— Той ме заговори наскоро, докато беше при нас на проба. Поръчва си дрехите при татко. — Изкашля се неловко. — Всъщност съжалявам, задето ти донесох толкова сиромашка дреха, ала Гастон каза, че трябва да е възможно най-обикновена.

— О! — Премълчах острата забележка, която ми беше на езика. Не можех да упреквам за това Филип, ала по-късно със сигурност щях да си кажа мнението на Гастон.

Филип ненадейно смени темата.

— За какво си говорихте със Сесил? — Той се постара въпросът да прозвучи небрежно.

Погледнах го учудено. Ушите му бяха леко почервенели. Можеше да е от жегата, ала тогава видях, че и бузите му бяха червени, и изведнъж всичко ми се изясни. Снощи не се бях заблудила. Той бе влюбен в Сесил. Дали тя споделяше чувствата му? Не останах с такова впечатление. Определено беше поне две-три години по-възрастна от него и около двайсет килограми по-тежка. Разбира се, това нищо не означаваше. Противоположностите се привличат. Все пак му зае дрехата си, а това показваше поне чувство на симпатии, което би могло да прерасне и в нещо повече.

Филип се изкашля и аз осъзнах, че очакваше отговор.

— О, ние просто си побъбрихме. Разказа ми някои неща от живота си и пихме вино. Не можех да говоря много за мен. Знаеш, бариерата. Споменах само, че съм от Германия, че ми харесват костюмите и обичам да ходя на театър. — Този път наистина казах костюми и театър, това спести преобразуването на думите.

— Спомена ли нещо за мен?

— Не. Трябваше ли?

Той се изчерви още повече.

— Говори ли за съпруга си?

— Жонгльора? Да, спомена го, дори ми показа топките му. Каква трагедия, че е паднал от въжето. Ужасно ѝ съчувствам. Толкова млада и вече вдовица… Нямах предвид жонгльора, ами другия.

— Другия? — Изумих се. — И друг ли е имала?

— Все още го има. Търговец на парфюми на моста „Нотр Дам“. След малко ще минем оттам, защото трябва да отидем на десния бряг. Но първо ще преминем по този мост тук.

Огледах се объркано.

— Кой мост?

— Ами „Сен Мишел“, който води обратно към Ил дьо ла Сите.

Той посочи улицата пред нас, от двете страни на която бяха построени редици от къщи. Това, че в действителност представляваше мост, се забелязваше единствено когато човек погледнеше встрани, където се виждаше малка част от реката. През изминалата нощ бяхме напуснали Ил дьо ла Сите, прекосявайки левия бряг, без да забележа. Опитах се да запомня пътя и околностите, но наистина се затруднявах. Къщите бяха тесни и построени много близко една до друга, улиците си приличаха и освен това не се различаваха от мостовете. Все пак, издигаща се над покривите, успях да видя една огромна сграда, която веднага разпознах: две масивни, широки кули и една висока и тънка — „Нотр Дам“, най-голямата и величествена църква в Париж.

Когато прекосихме моста, който по-скоро приличаше на улица, минахме покрай друга църква и от този момент нататък имах чувството, че се ориентирам по-добре. Поне районът ми се струваше смътно познат. Ала навярно се бях заблудила, тъй като междувременно реката отново трябваше да се е появила. Бе невъзможно Ил дьо ла Сите да е толкова голям, дори и в седемнайсети век. Вървяхме по една оживена улица с много магазини и ателиета. Шапкарско, златарско, ателие за шиене на ръкавици, хлебарница… На тезгяха имаше кошница с пресни кифли, поръсени със захар, които ухаеха чудесно. Искаше ми се да си взема една за по-късно, когато главоболието ми намалееше и огладнеех, ала за целта Филип трябваше да ми услужи с малко пари. Тъкмо се канех да го помоля, когато той застина като препариран пред един магазин.

По това време все още нямаше витрини, а се опъваха големи дървени плоскости, на които се излагаше стоката, също служеха и за тезгях. В този случай ставаше дума за магазин за парфюми и нямаше нужда да разглеждам изложената стока — беше ми достатъчна миризмата. Ухаеше упойващо на всички възможни есенции, от цветя и плодове до екзотични. Кихнах и изведнъж ми просветна.

— О! Това трябва да е неговият магазин, нали? Имам предвид на мъжа на Сесил.

Леко объркана, се огледах. Филип спомена, че магазинът се намира на моста „Нотр Дам“, значи, тази улица трябваше да е мост, ала не приличаше на такъв. Тук също навсякъде имаше къщи, четири— или пететажни, плътно залепени една до друга. Надлъж и нашир нямаше и следа от Сена.

Филип се взря в полутъмната вътрешна част на магазина.

— Ако някой ден пипна този тип насаме, ще го убия.

Регистрирах това признание с известно закъснение, тъй като все още се опитвах да се ориентирам.

— Какво? Това пък защо? Какво ти е направил?

— На мен нищо. На Сесил.

Преди да успее да ми обясни, отвътре към отрупания с ароматизирани торбички и парфюмирани кърпички тезгях пристъпи мъж със златистозелено копринено елече.

— Мадам. Мосю. — Той се усмихна мазно. — С какво мога да ви бъда полезен? — Тогава позна Филип и се ядоса. — Какво търсите отново тук? Не може ли да спрете да ми досаждате? Няма ли достатъчно други мостове? Трябва ли пътят ви винаги да минава оттук?

Явно това беше мъжът на Сесил, или пък бившият ѝ. Във всеки случай живееха разделено, тъй като в стаята ѝ не видях нищо, което да издава мъжко присъствие.

Беше на около четирийсет, почти нямаше коса и не приличаше на някой, който можеше да предложи нещо на жена като Сесил. С изключение може би на няколко парфюма. Тя имаше цяла дузина, дори се бях напръскала с един и веднага след това съжалих. Все още миришех натрапчиво на теменужки, по-лошо от всеки освежител за въздух. Но това беше нищо в сравнение с този наконтен тип. Около него се носеше облак парфюм, от който човек можеше да припадне. Можех да се закълна, че коремът ми отдавна бе смлял хляба и виното от предната вечер, но въпреки това усетих, как храната започна да се надига. Отстъпих няколко крачки назад… и замалко да ме прегази една трополяща каруца. Кочияшът изруга продължително и дръпна юздите на коня, а аз продължих да отстъпвам назад, чак до другия край на улицата. Филип не разбра какво стана, беше започнал да се кара със златно-зеления тип. Успях да чуя няколко откъслечни думи, въпреки шумотевицата.

— …извратен негодник! — викаше той по собственика на магазина.

— Това ни най-малко не ви касае! — викна в отговор търговецът на парфюми. — И не, няма да се дуелирам с вас! Дори и да продължите да ме тормозите с вашите обиди!

Поради тракащите колелета на каруцата можах да чуя само част от отговора на Филип, но беше напълно достатъчно, за да разбера заканите му.

— …изкормя и хвърля вътрешностите ви на плъховете, жалък страхливецо!

Каруцата продължи по пътя си, а от един от съседните магазини — малка работилничка, която предлагаше позлатени рамки на картини — излязоха две елегантно облечени жени, които ме избутаха още повече към края на улицата. Те минаха наперено покрай мен, държейки се така, сякаш целият мост „Нотр Дам“ им принадлежи, като едната мимоходом ме изтласка до стената. Тъкмо се канех да изпротестирам, когато зърнах с крайчеца на окото си нещо, което привлече вниманието ми. Нерешително се обърнах към магазина, пред който стоях. На тезгяха бяха изложени копринени шалове с ресни, бродирани кърпи и навити на руло дантели. В една отворена кутийка имаше богат избор от копчета — стъклени, от слонова кост, дървени, от ковано сребро… Необяснимо защо, ме обзе усещането, че познавам отнякъде този магазин. Сякаш съм била тук и преди. Но това чувство не се дължеше на копчетата, което ми се изясни веднага след това, а на стоката, която бе окачена на стената над тезгяха: маски.

Една-две секунди гледах смаяно маските. Сякаш се намирах на друго място и в друго време, въпреки че все още чувах кавгата между Филип и продавача нa парфюми. Но улавях само бегло виковете и уличния шум. Маските бяха привлекли цялото ми внимание. Бяха най-различни видове: цветни и едноцветни, Покриващи цялото лице или само домино, със златен обков или с прикрепен клюн, украсени с блестящи камъчета или ресни, с пера или перли. Нищо друго освен маски, такива каквито ги носеха на карнавала във Венеция. И най-вероятно на парижките балове в XVII век, в противен случай нямаше да ги продават тук.

Вратата на магазина в близост до тезгяха беше отворена и краката ми сами ме поведоха към входа. Вътре ме лъхна приятен, леко застоял мирис на сухи цветя, които в миналите епохи — например в тази — се поставяха в ролките плат, за да мирише текстилът на хубаво. В случая бяха използвали цветчета на лавандула и розови листенца.

В магазина се продаваха не само маски и платове, но също така дрехи и аксесоари. Освен обикновени дрехи и всякакви вехтории и боклуци, имаше и изтънчени неща. На различни закачалки висяха кадифени пелерини с позлатен подгъв, ефирни копринени рокли с дълбоко изрязани деколтета и дълги ръкавици, направени от най-фина кожа. На един рафт бяха наредени приказно красиви обувки с изящни бродерии, сребърни катарами и лакирани токчета. При вида им Ванеса щеше да се разплаче от възторг. Но на всички тези прелести отделих само бегъл поглед, преди маските отново да ме привлекат към себе си като с магическа сила. Една от тях изглеждаше като… не, не беше възможно. Абсолютно изключено.

В този миг до мен прозвуча дрезгавият глас на една старица.

— Котката — каза Есперанца. — Точно като тогава.

Дори не трепнах, защото явно очаквах — или пък моето подсъзнание — че ще се появи тук. Не я бях виж дала от година и половина. Толкова време бе изминало, откакто ме прие в клуба на пазителите на времето. При първото ми, изпълнено с приключения, пътуване ми беше дала една котешка маска, едва по-късно, когато всичко приключи благополучно, разбрах, че маската се използва само при особено опасни и важни мисии. Такива, от които зависеше всичко. Бъдещето на цял град или може би на някоя държава. Оттогава — за което бях благодарна — не ми беше давала маска.

Есперанца изглеждаше както преди. Дребна и съсухрена, със сбръчкано лице и с нежна беззъба усмивка. Погледът ѝ обаче бе удивително пронизващ, сякаш нищо не можеше да ѝ убегне.

Усещах устата си пресъхнала, едва преглъщах.

— Есперанца — прошепнах. — Как се озова тук?

Въпросът бе напълно излишен. Като една от старите, за нея нямаше ограничения във времето и пространството, както при обикновените смъртни. За нея столетията бяха като отделни моменти и тя преминаваше толкова лесно във времето, колкото нормалните хора пресичаха улицата. От първата ни среща бе минала цяла вечност. По време на първия ми скок във времето изкопах от дълбините на подсъзнанието ми един детски спомен: бях на три или четири години и си играех във високата трева, когато изведнъж се появиха Есперанца и Хосе и старицата докосна тила ми. Това бе задействало нещо в мен, защото от този момент нататък, когато ме грозеше опасност, същото това място започваше да ме сърби.

И до ден-днешен се чудя защо бяха избрали точно Мен. Вероятно просто им се бях изпречила на пътя. И със сигурност беше само съвпадение, когато след години се натъкнах на венецианския магазин за маски и така за първи път се сдобих с маската. Но според Себастиано при старите няма случайни неща.

— Вземи маската, дете — рече Есперанца с дрезгавия си глас.

Костеливата ѝ ръка свали котешката маска от поставката и ми я подаде. Беше от черно кадифе и с извезани малки перлички около очите. Приех я с колебание. Усещах я лека като перце в ръката ми и я чувствах особено близка. Не трябваше да я пробвам, за да знам, че прилепваше съвършено на лицето ми, сякаш бе правена специално за мен. Което може би беше така. Въпросът бе защо ми я даваше сега. Освен това не бях забравила, че последния път се случиха доста неприятни неща. След това не се чувствах добре в собствената си кожа.

Това означава ли, че и тук трябва да изпълня Никаква задача? Някоя специална? Аз си мислех, че се налага единствено да помогна на Себастиано. Хосе каза, че е заседнал във времето. Какво се е улучило? Какво трябва да направи? И какво трябва да направя аз?

— Ще имаш нужда от някои неща. — Есперанца се движеше пъргаво из помещението, отвори едно чекмедже, извади портмоне и ми го подаде. — Пари. Но внимавай да не ти ги откраднат. Чакай… Тук имах… Къде съм я дянала?… А, ето тук. — Тя зарови сред парчета плат и извади една кожена чантичка. Мушнах вътре навитата на руло маска и портмонето и я окачих на врага си така, че изчезна в деколтето на моята свободно падаща дреха. За съжаление, във времена като тези прелести отделих само бегъл поглед, преди маските отново да ме привлекат към себе си като с магическа сила. Една от тях изглеждаше като… не, не беше възможно. Абсолютно изключено.

През това време, без много да му мисли, Есперанса събра от закачалките и рафтовете няколко рокли, фусти, обувки и други вещи и ги напъха в една торба. Напразно чаках за отговор. Това бе нейният начин да избяга от обясненията и да не каже какво конкретно е нужно да се прави. Човек сам трябваше да се досети.

— Това тук ще ти свърши добра работа — рече Есперанца, като ми тикна в ръцете пълната торба.

— Много благодаря. Какво трябва да…

Тя ме прекъсна.

— Можеш да носиш маската на балове, но за пътуване във времето можеш да я използваш само при спешни случаи. И под „спешни“ имам предвид само ако те грози смъртна опасност.

Побиха ме тръпки. Прозвуча така, сякаш предполагаше, че това щеше да се случи.

— Обещавам. Но каква задача…

Тя ме прекъсна още веднъж.

— На карта е заложено страшно много. Ела с мен, дете. — Въведе ме в задна стаичка, която бе претъпкана с подобни артикули като в магазина. В дъното имаше прозорец със зелено витражно стъкло. Беше отворен, така че можеше да се види реката, първото истинско доказателство, че се намирахме на мост. — Виж — каза Есперанца и дръпна шала, с който бе покрито едно огледало.

Върху сребристата стъклена повърхност видях замъглени движещи се силуети и се изплаших. Беше от онези огледала. Всички стари притежаваха по едно такова. Последния път, когато посетих Есперанца вън венецианския ѝ магазин, пробвах една маска пред такова огледало, след което я оставих, но не видях нищо освен собствения си образ.

Този път беше различно. Стоях пред огледалото, ала не виждах отражението си. Сега навярно беше активирано, или както там се наричаше. Беше огледало, в което можеше да се види бъдещето. Едно погрешно бъдеще. Затова старите наблюдаваха огледалата — да открият някой нежелан развой на събитията. И тогава изпращаха пазителите на времето, за да оправят нещата.

— Приближи се — рече Есперанца. — Така ще виждаш по-добре.

В този момент ми се искаше да побягна, сякаш дяволът е по петите ми. Неохотно пристъпих към огледалото и се напрегнах да разтълкувам замъгленото изображение. На пръв поглед изглеждаше призрачно, насам-натам се движеха черно-бели неясни очертания. Ала колкото повече се концентрирах, толкова по-ясни ставаха отделните фигури. Образът все още беше на снежинки и черно-бял като в ням филм, но вглеждайки се по-внимателно, разбрах какво се случваше — имаше война. Паникьосани хора тичаха в различни посоки, залягаха и се криеха зад руини. Действието се развиваше на открито. Къщите в далечината бяха разрушени. Изведнъж избухна бомба или снаряд и разпръсна камъни във всички посоки, от което образът се затъмни за няколко секунди. Беше зловещо, защото всичко се случваше без звук. Дори не чувах собствения си дъх, бях го затаила от ужас, докато не видех какво ще се случи след това. Прахта се утаи, ала ужасът продължи. Сред развалините навсякъде лежаха мъртъвци. Няколко фигури се движеха напред в готовност за стрелба. Това трябваше да са хората, отговорни за взрива. Зад една от срутените стени на къщите изпълзя оцелял. Изправи се мъчно, бе ранен.

С високо вдигнати ръце излезе от скривалището си — и студенокръвно бе застрелян от един от въоръжените.

Изпищях, ала това вече се бе случило. Или по-точно: щеше да се случи. Тук, в Париж. И настоящето, такова каквото го познавах, щеше да се промени. Образът в огледалото се раздвижи, сякаш се покри с воал. След това започна все повече да се замъглява, докато накрая нищо не се виждаше освен сребристата огледална повърхност.

— Сега вече знаеш — рече Есперанца.

— Но аз нищо не знам — възразих шокирано. — Какво събитие трябва да променя, за да не се случи всичко това? Трябва да ми кажеш какво да правя!

— Само свободният дух взема правилните решения. — Есперанца отново покри огледалото с шала. На фона на проникващата слънчева светлина лицето ѝ приличаше на полупрозрачен пергамент. Изведнъж извърна глава, сякаш чу нещо. — Трябва да тръгваш. Не говори с никого за това. — Хвана ме за ръката и ме поведе обратно в магазина.

Дръпнах се и ѝ зададох още няколко въпроса, ала тя безмилостно ме избута навън. Едва бях прекрачила прага с вързопа си, когато първо се затвори вратата отвътре, а след това се спусна и резето на тезгяха. Почуках няколко пъти, но никой не отвори. Изпълнена със страх и несигурност, се огледах за Филип. Търговецът на парфюми също беше затворил, най-вероятно бе загубил желанието си за кавги.

Една ръка ме хвана за рамото и аз се извърнах уплашено. Филип стоеше пред мен.

— Ето те и теб — рече той е облекчение. — Търсих те. Къде беше?

— Да си взема някои неща. — Посочих към торбата, която бях оставила до мен.

— Позволи ми аз да я нося. — Той я преметна през рамо. — Пълна е с вещи. Откъде ги взе толкова бързо?

— Ами от онзи магазин. Беше отворен допреди малко.

— Наистина ли? Странно. В последно време често идвам тук, но винаги е бил затворен. Както сега.

Отворих уста, за да му разкажа всичко, ала се сетих за предупреждението на Есперанца да не говоря с никого за това.

— Не мога да ти кажа.

— Разбирам. Бариерата, нали?

Кимнах. Червата ми шумно изкъркориха. Беше от стрес. Върху мен той често имаше разстройващ ефект — буквално. Трябваше да питам Есперанца за тоалетна.

— Още много ли има до Гастон? — попитах Филип.

— Най-много четвърт час.

Можех да издържа толкова дълго, освен ако не се случеше нещо непредвидено. Гастон щеше да ме заведе при Себастиано и така всичко щеше да се нареди. В компанията на Себастиано издържах на стрес. Дотогава най-добре бе да се разсея с някоя пикантна клюка.

— Каква е историята между Сееш и напарфюмирания костюмар? — попитах Филип, докато вървяхме. — защо искаш да го убиеш? И защо са се разделили? Или по-точно: защо въобще се е омъжила за него? Със сигурност не от любов, или?

Филип изсумтя.

— Разбира се, че не се е омъжила за този глупак от любов! Прилича ли на човек, който може да бъде обичан?

— Може да има вътрешни заложби.

— Да бе. Сърце от злато. — Звучеше разгневен.

— Значи, се е омъжила за него заради парите.

— Естествено. Каква друга причина може да има една толкова красива и талантлива жена да се омъжи за този противен Баптист.

— Така ли се казва? Не са се разбирали, нали? Чакай, ще отгатна. Той е голям скъперник.

— Де да беше! Изисквал е от нея разни неща!

— Какви неща?

Филип се изкашля.

— Идваш от далечни времена и без съмнение, знаеш много неща, но ти все още си дете. Не мога да говоря с теб за това. — Ушите му станаха яркочервени.

— O! — Сега наистина събуди любопитството ми. — Аз само изглеждам малка. В действителност вече съм голяма. Можеш да ми разкажеш всичко. Ще го понеса.

— Не мога да говоря за извратеното поведение на този човек пред една благопристойна млада дама. — Изглеждаше категоричен, явно нямаше да мога да променя мнението му.

— Не може ли да се разведе с него? — попитах аз.

— Би го сторила на мига. Но за съжаление, е невъзможно без одобрението на Църквата, а за едно такова разрешение човек трябва да бръкне доста надълбоко в джобовете си. Ала по-лошото е как този Баптист превръща живота ѝ в ад. Дори я заклейми като вещица пред Инквизицията.

— Божичко! — Бях потресена.

Инквизицията бе олицетворение на терора. Последната дума имаха фанатизирани типове, които сериозно вярваха в такива глупости като магьосничеството.

— Засега не го вземат на сериозно. Тук, в Париж, положението не е толкова зле, колкото в провинцията, където измъчват и горят бедни хора, защото уж имали връзка с дявола. Но Баптист не се отказва, защото не може да се примири, че Сесил го напусна. Ако не се върне при него, ще продължи да я оклеветява. Самият факт, че е актриса, вече я прави подозрителна. Много вероятно е следващия път да ѝ припише притежание на окултни книги и практикуване на черна магия. Това ще реши съдбата ѝ.

— А тя има ли? Имам предвид окултни книги.

— Не знам. Притежава толкова много книги. Непрекъснато купува нови, никога не са ѝ достатъчни. — Филип поклати унило глава. — Посъветвах я да унищожи всичко, което може да ѝ навреди, ала тя само се изсмя Каза, че дори не е наполовина толкова съмнителна колкото Баптист, който забърква буламачи в задната стаичка през нощта, които може да имат само сатанински произход.

— Точно за това съм съгласна с нея. Онова нещо, с което се беше напръскал, вонеше, сякаш идваше от дълбините на земята. Та това е почти равносилно на физически тормоз.

— Определено. — Филип въздъхна. — Иска ми се да имам вярата на Сесил. Казва, че скоро ще стане толкова известна и обичана, че Баптист не би посмял повече да я клевети.

— Може и да е права. Възможно е да стане изключително популярна.

Филип поклати глава.

— Със сигурност е на път да се превърне в знаменитост. Има талант в изобилие и миналата година се запозна с много влиятелни личности. Но в някои отношения е лекомислена. — Той въздъхна. — И мисля, че пие твърде много.

— Такива са артистите — опитах се да го успокоя.

Междувременно бяхме прекосили моста. От тази страна на река Сена също имаше доста хора, повечето облечени бедно. От време на време ни подминаваха файтони, в които можеше да се видят издокарани дами и господа с шапки с пера, а на няколко пъти дори трябваше да направим път на преминаващите елегантно облечени ездачи.

Сградите представляваха предимно многоетажни къщи, построени една до друга и образуващи дълги редици. Между тях обаче в зеленчуковите и овощните градини бяха разположени ниски сламени колиби, сякаш останки от една отминала епоха. Провинциални изглеждаха и конюшните за конете и магаретата, които бяха построени плътно до къщите, както и постройките за пилета, гъски и кози.

Вонята беше подобаваща. С настъпващата жега миризмата се носеше от всеки ъгъл. Острият дим от ттнарските огньове, който излизаше навън през прозорците, се смесваше с отвратителните изпарения на клозетите и купчините тор. Отвратително смърдяха и гниещите кухненски отпадъци, разпръснати пред някои къщи, нападнати от тлъсти мухи. За мой ужас, вонята стана още по-натрапчива, когато минахме покрай един ограден със зид терен. Трябваше да си покрия носа с ръкав, в противен случай щях гарантирано да повърна. Дори Филип притисна кърпичка към носа си и забърза крачка.

— Боже — казах задавено. — Това кланица ли е, или нещо подобно?

— Гробище. Особено лошо мирише при такова време.

Погледнах го, шокирана.

— Тук не погребвате ли хората, както трябва?

— Е, какво значи както трябва. За съжаление, в Париж има повече мъртви, отколкото гробове. Затова в една яма се заравят наведнъж десетки трупове и се покрива с пръст едва когато се напълни. Най-вече бедните хора не могат да си позволят прилично погребение, а такива тук има много. — Той посочи към една мрачна и голяма сграда. — Това отсреща е болницата. Там мрат като мухи и веднага ги транспортират тук.

От ужас си глътнах езика, ала Филип още не беше свършил.

— При следващия пороен дъжд всичко ще се наводни и ще изскочи на повърхността, уви, това беше случаят преди няколко дни. След това отнема известно време, докато отново се закопаят труповете или се наместят в гробниците.

Тъкмо си помислих, че не съществува нещо по-ужасно, от което да изтръпна от ужас, когато през една отворена порта мимоходом зърнах стена, отрупана е черепи, и отново ми се повдигна. Сега вече знаех какво имаше предвид Филип под гробница.

Четох в Уикипедия, че в катакомбите на Париж има огромно изкусно подредено струпване на кости, ала в тази ера скелетите очевидно се съхраняваха над земята.

— Още много ли ни остава? — попитах Филип.

Коремът ми отново изкъркори. Главоболието, което почти ми беше минало, отново започна да се обажда. Единствено исках да отида при Себастиано.

— Не, почти стигнахме.

Бързо продължихме по пътя си и прекосихме един оживен пазар. Имаше много сергии и магазини. Врявата беше неописуема, дори не можеше да се сравни с неделните разпродажби в настоящето. Сякаш цял Париж бе на крака, да пазарува или просто да се шляе. Търговци крещяха, хвалейки стоката си, можеше да се купи всичко — от прясна риба, живи птици, отвари за потентност и бои за коса до сламени шапки и дървени обувки. На една сергия продаваха пушен салам, на следващата тигани и тенджери, видях също кафези за птици, пера за писане, гребени и издялкани от дърво флейти. Шумът не се издържаше.

Филип ни проправяше път през множеството и от време на време използваше торбата с дрехи като буфер, за да избута хората настрана. Аз се движех плътно зад него и се опитвах да не дишам дълбоко, защото и тук, на пазара, миризмата беше много неприятна.

След известно време Филип спря, защото пред нас се бе събрала тълпа. Вече и бездруго оглушителният шум бе подсилен от удари на барабани. Изглежда, имаше какво да се види. Любопитна, продължих напред.

Обектът на внимание можеше лесно да се разпознае: мъж, облечен с червена роба, прекоси площада, смеейки се благосклонно и махайки във всички посоки. Един от съпровождащите го слуги вървеше с барабан пред него и хвърляше монети в тълпата, което обясняваше защо по-близко стоящите зрители непрекъснато се навеждаха и боричкаха, и издаваха радостни викове.

Един въоръжен антураж, придружаващ мъжа в червено, го предпазваше от тълпата, ала той сякаш търсеше близостта на хората. Благослови една жена, коленичила в края на площада със събрани за молитва ръце, а когато една друга жена му подаде бебето си, той му изписа кръст на челото.

— Кой е този? — попитах Филип. Наложи се да викам, в противен случай нямаше да ме чуе в тази врява.

— Това е кардиналът! — отговори ми той.

Кардиналът? В това време имаше само един френски кардинал, за когото бях чувала.

— Имаш предвид Ришельо?

Филип кимна и аз се притесних от това, което бях чела за него. Той не бе само църковен глава, ала и много могъщ държавник, може би по-могъщ и от краля, чийто пръв министър бе. Смятан е за най-големия интригант, поддържащ голяма мрежа от шпиони, които са работели за него в цяла Европа. В романа Тримата мускетари, който уж се базираше на истински факти, го описваха като омразния опонент на кралицата и заедно с това като върл врага на героя Д’ Артанян, който я боготвореше и би дал живота си за нея.

Любопитно наблюдавах слабото и обикновено лице над копринената якичка, открояващо се с ослепителния си бял цвят на фона на яркото червено. Не си спомнях рождената му дата, но трябваше да е към четирийсетте. С грижливо подстриганата си малка заострена брадичка и старателно сресаната си коса под кардиналската шапка приличаше по-скоро на счетоводител, отколкото на високопоставена църковна личност. Дрехите и жестовете му за богословия свидетелстваха за духовническия му сан, ала някак си изглеждаха като част от репертоара му, сякаш преднамерени. И това ми напомни, че по това време църковната и светската власт не бяха разделени. Дори папите разполагаха със собствена армия, участваха във войни и определяха кой да стане крал или кралица. Само по този начин можеше да се обясни как един кардинал можеше да бъде едновременно и министър, и да казва на краля какво да прави. В този век повечето мъже не ставаха свещеници, за да проповядват спасението на душата, а за да се издигнат — Църквата бе идеалният трамплин за една политическа кариера.

— В Париж никой не може да направи и крачка, без кардиналът да не научи за това — извика Филип през рамо. — В града кардиналът никъде не ходи без личната си охрана. — Изглеждаше изнервен. Когато една монета се търкулна в краката му, не се наведе да я вземе, ами я изрита с презрение. Очевидно не спадаше към почитателите на Ришельо.

Инстинктивно вдигнах ръка и почесах врата си. Бях започнала да се потя от жегата и кожената каишка на чантичката ме прежуляше. Ала от търкането и чесането, сърбежът не премина. Напротив, усили се, усещах го като парене. Изплашена, затаих дъх и се огледах трескаво. Някой ме наблюдаваше, знаех го, сърбежът беше живото доказателство, че този някой е опасен! Хората се тълпяха напред и аплодираха кардинала, ала никой от тях не се открояваше от останалите. Докато за част от секундата не зърнах едно лице, след което то отново изчезна, оставяйки ме без дъх от ужас. Веднага го познах, въпреки че, както и първия път, го видях само за миг — беше мъжът с баскетболната шапка, който в настоящето бе стоял под прозореца на хотелската ми стая и гледаше нагоре към мен. А сега бе тук. Един пътуващ във времето.

Разстроена, извърнах глава и претърсих тълпата с поглед, ала непознатият бе изчезнал. Въпреки това сърбежът ми не премина, така че трябваше да е някъде наблизо. Междувременно множеството продължи нататък, следвайки кардинала. Придружен от своята гвардия, Ришельо крачеше напред и хвърляше монети към хората, които го аплодираха. Зад него тълпата започна да се разпръсква, хората отново се връщаха към задачите си. Бях доволна, че вече можехме да продължим по пътя си. Трябваше да се махнем от тук!

Филип си проправи път напред и аз се канех да го последвам, когато един от мускетарите от току-що преминалата покрай нас тилова охрана привлече вниманието ми. Беше висок, е атлетично телосложение, широки рамене и мускулести бедра. Носеше черна шапка с перо, лъснати ботуши, обичайния панталон до коляното и пелерина с избродиран бях кръст. На рамото си бе преметнал пушка, докато свободната му ръка висеше небрежно върху дръжката на шпагата му.

Пулсът ми се ускори. Не бях успяла да видя лицето на мъжа, защото вече бе минал покрай мен. Ала всяко негово движение, всяка крачка изключваше каквото и да било съмнение, преди то изобщо да се е породило. Когато вдигна глава и се обърна встрани, видях профила му. Беше си пуснал брада, необичайно за него, но като изключим това, бе същият както винаги. Не се бях объркала! Заля ме такова щастливо чувство на облекчение, че едва се сдържах.

— Себастиано! — извиках, докато се бутах напред, махайки с две ръце. — Тук съм! Себастиано!

Скапаният преводач придаде на името му френско носово звучене и прозвуча като Себастиан, ала сега моментът не беше подходящ да издребнявам. Искаше ми се да пищя от радост. Най-накрая го бях намерила!

Още преди да съм успяла да се втурна след него, се случиха няколко неща едновременно. На няколко метра от мен, в края на тълпата, настана бунт. Писъците бяха силни и заглушиха всеобщата глъч. Няколко души ми задремваха видимостта и само откъслечно можех да видя какво се случваше: един мъж се беше промъкнал напред и държеше оръжие с готовност за стрелба. Безмилостно блъскаше всички хора настрани. Лицето му бе скрито зад черна маска, носеше шапка и пелерина. Двама или трима от мускетарите, които вървяха в края на конвоя, се насочиха към него, но преди да извадят оръжията си, нападателят стреля по кардинала. Ала пропусна целта си. Себастиано съобразително бе хвърлил оръжието си по мъжа и така отби изстрела. Пукотът отекна над целия площад и се разнесе облак от смърдящ барут. Писъци от страх се нададоха от тълпата, хората се разбягаха, предизвиквайки ужасен хаос. Бях бутана и ритана и на няколко пъти ми забиха лакти в ребрата, докато безпомощно се предпазвах с ръце и се опитвах да се задържа на крака. Тълпата ме понесе далеч от събитието. В цялата тази блъсканица само за миг успях да зърна Себастиано как се втурва срещу стрелеца с извадена шпага. Той не му остана длъжен и започна да се отбранява. Заформи се ожесточен дуел, удар след удар, от остриетата хвърчаха искри. Виждаше се, че маскираният бе талантлив фехтовач. С все сила се съпротивлявах на натиска и бутането на хората около мен и се опитвах да се добера до Себастиано. През рамото на една крещяща жена видях как той със силен удар изби шпагата от ръката на маскирания, при което той отскочи мигновено назад и се сля с тълпата. Миг по-късно бе погълнат от бягащия народ. Себастиано искаше да го последва, ала вече го бе изгубил от поглед, блъсканицата бе твърде голяма.

Само след няколко минути размирицата стихна и хората се успокоиха. Повечето бяха избягали, ала все още имаше доста зяпачи, които се бутаха към местопрестъплението, жадни за сензация. Кардиналът не беше ранен, той стоеше нащрек, заобиколен от гвардията си, която се бе събрала покровителствено около господаря си и обезопасяваше мястото.

— Ана? — чух да ме вика Филип, ала никъде не можех да го видя.

Не му отговорих, тъй като в момента мислех само за едно нещо — Себастиано. Той прибра шпагата си в ножницата и прие поздравленията на другите гвардейци, които го тупаха по рамото. Замалко да се пръсна от гордост, защото бе предотвратил атентата. А и бях безкрайно щастлива, защото бе невредим.

Най-накрая се откъснах от навалицата и се затичах към него.

— Себастиано! — Отново името му прозвуча на френски, но нямаше значение, тъй като веднага се обърна към мен. Исках да стигна възможно най-бързо до него, но се спънах в подгъва на роклята ми и вместо да се хвърля в прегръдките му, тупнах в краката му като последната глупачка. Ох! — Ожулих ръцете си, дясното ми коляно също не остана ненаказано, но по-лошото бе мръсотията, в която се приземих. Около хиляда души бяха минали оттук и най-малко половината от тях бяха стъпвали във всевъзможни отпадъци, които сега се търкаляха по паважа. Всъщност кога последно се ваксинирах против тетанус?

— Нека ти помогна, момиче. — Силни ръце ме издърпаха нагоре и докато оглеждах изцапаната си дреха, Себастиано си избърса ръцете в панталона. — Удари ли се?

Със сълзи на очите му се усмихнах.

— Не е толкова страшно. Важното е, че отново съм при теб. — Заради многото погледи, които ме оглеждаха от всички страни, се засрамих да го прегърна, въпреки че копнеех за това. Гледах го щастливо. — Добре ли си?

— Познавате ли дамата, Фоскер? — чух да пита кардиналът.

С досада отправих поглед към него. Той ме наблюдаваше с повдигнати вежди, след което изстреля с показалец един боклук от червения си ръкав, сякаш беше най-малко три пъти по-важен от мен. Значи, тук наричаха Себастиано Фоскер. Можеше да се предположи, след като в реалния живот бе Фоскари.

С изразителна мимика се опитах да му дам знак да изчезнем незабелязано зад постройките, за да си кажем няколко думи на четири очи и да се целунем. Когато го погледнах, сърцето ми заби лудо. Толкова ми липсваше! Боже, брадата наистина много му отиваше, кой би предположил!

Нетърпеливо зачаках да измисли нещо подходящо. Като например: „Ще придружа клетата млада дама до най-близката аптека, за да си купи мехлем за охлузванията си“. Или: „Момичето изглежда бледо, бързо ще я придружа до къщи, че накрая ще вземе да припадне“.

Но той не каза нищо подобно. Вместо това ме изгледа намръщено от глава до пети и накрая заяви:

— Не, Ваше Високопреосвещенство. Никога не съм виждал това момиче.

Моля? Ужасена, се втренчих в него. Как посмя да се отрече от мен пред всички? Тогава се досетих каква беше работата: трябваше да продължи да играе ролята си. Явно бе мускетар в гвардията на кардинала. И като такъв не трябваше да предизвиква подозрение, не трябваше да прави нищо необичайно. Като например да прегръща мръсни жени. Или просто така да се отделя от гвардията.

Лицето му не издаваше нищо друго освен любезност. Бе помогнал на едно момиче да се изправи на крака, като джентълмен от старата школа, и е това бе изпълнил дълга си. Когато кардиналът даде заповед на гвардейците да продължат, всички мъже тръгнаха, включително и Себастиано. Неговото място бе най-отзад, което бе в мой плюс, защото можех да го следвам по петите.

— Шшшт! — изсъсках зад него. — Може да не се обръщаш. Разбрах, всичко ми е ясно. Просто спри при онзи ъгъл, за да можем да поговорим за малко, става ли?

Той ми хвърли един озадачен поглед през рамо, на който отвърнах с недоумение.

Лесно можеше да преувеличи човек, най-вече с тези преструвки.

— При колонадата ей там — прошепнах. — До магазина за шапки. След половин минута.

После се спрях и го оставих да продължи по пътя си на спокойствие, докато се преструвах, че оглеждам скъсания си ръкав. Наистина се бе образувала ужасна дупка, обилно пропита с мръсотия и малко кръв, а под нея се виждаше охлузването.

Филип отново извика името ми, звучеше така, сякаш ме търсеше отчаяно между сергиите на пазара, където последно се видяхме. Но сега не ми беше до него. Себастиано бе по-важен.

Без да бързам и възможно най-непринудено, заобиколих няколко сергии и минах през арката на един затворен пазар, докато не стигнах до магазина за шапки. Въздъхнах от облекчение, когато видях стърчащото перо на шапката на Себастиано. Той ме чакаше.

Веднага след това онемях от ужас. Тъкмо бях стигнала портика, когато се подаде една ръка, сграбчи ме здраво и ме издърпа в прохода. Бях притисната грубо до стената и тъкмо да извикам за помощ — някой ме беше проследил! — когато видях Себастиано, който ме Стискаше безмилостно за гърлото и ме гледаше заплашително.

— Коя, по дяволите си ти, момиче? Откъде знаеш името ми? И какви са тези глупости за среща?

— Ка… какво? — заекнах аз.

— Коя си ти? — изкрещя той.

Не ставаше дума просто за разиграване на роля, беше истинско. Дори в ума ми за миг се прокрадна надеждата, че това тук е негов двойник. Или някой от неизвестна паралелна вселена. Ала тогава видях малкия белег над дясната му вежда. И малката бенка под ухото му, която толкова често бях целувала.

„Но ти ме познаваш! И двамата идваме от бъдещето и от година и половина сме гаджета“ — исках да кажа, но не излезе нито звук. Можех да си отварям устата, но не можех да продумам и думичка. Бариерата се бе задействала, което означаваше, че някой в непосредствена близост ни чуваше. Опитах да шепна, така че никой освен Себастиано да не може да ни чуе. За мой ужас, дори и сега думите не излизаха от устата ми. Нито сричка. Беше като при някой от непосветените. За това можеше да има само едно обяснение: Себастиано вече не си спомняше кой е и откъде идва! Бариерата се бе включила заради него!

— Кой те изпрати? — продължи да ме разпитва той. — Имаш ли нещо общо с маскирания тип?

— Не!

Недоверчиво продължи да ме гледа втренчено.

— Какво искаш от мен, момиче? Как се казваш?

— Ана — успях да изрека.

— Това не е френско име. От къде си?

— От Германия, майка ми е французойка — запелтечих инстинктивно същата лъжа, която използвах и пред Сесил. Сълзи се стекоха по бузите ми. Шокът ми бе твърде голям. — Просто исках да говоря с теб… да остана с теб насаме…

Изражението на лицето му омекна и той ме погледна с насмешка.

— Хм, някой май има любовни намерения, така ли? Среща с гвардеец, а? Това ли е била целта ти? — Той хвана брадичката ми. — Много си красива, Ана от Германия. Мога и да се изкуша. Тези сладки устни подканват да бъдат целунати. — Ненадейно той се наведе напред и притисна устните си към моите. Целувката беше кратка, но интензивна и краката ми моментално омекнаха. Ала в следващия момент отново ме пусна. — Най-добре си намери някой друг, с когото да се задяваш, малка Ана. Освен това не се катери по дървета, които са прекалено високи за теб. — Той ме щипна нежно за носа, обърна се и си тръгна.

Останах на място, застинала от ужас, докато той с бързи крачки се скри зад ъгъла и се присъедини към отряда си. Сълзи премрежваха погледа ми и не виждах почти нищо. Не можех и да мисля. Бях толкова объркана и нищо не разбирах. Само това, че нещо се беше объркало при последното пътуване на Себастиано. За него бях една непозната. Бяха му дали нов живот и в замяна бяха изтрили стария му, включително и спомените му за мен.

Цялото ми тяло трепереше. Въпреки това се опитах да си поема дълбоко дъх и да се взема в ръце. Точно сега не биваше да губя самообладание! Някой трябваше да измъкне Себастиано от това положение. А ако не аз — кой? Нуждаех се от план, и то бързо. И за това ми трябваше помощ.

Филип продължаваше да ме вика. Стегнах се и излязох през арката, за да отида при него. С мъка пристъпях напред. Преди малко адреналинът и радостта от срещата ме бяха упоили, ала сега усещах болката. Лакътят ми гореше, ожулените длани също, да не говорим за сърцето ми, което чувствах като една голяма кървяща рана.

Подозирах, че това щеше да е най-тежката работа в целия ми живот.