Златният телец

Глава XТелеграма от братя Карамазови

От известно време нелегалният милионер чувствуваше върху себе си нечие будно внимание. Отначало нямаше нищо определено. Беше изчезнало само привичното и улегнало чувство на самота. После взеха да се появяват признаци от по-обезпокоителен характер.

Веднъж, когато Корейко отиваше с обичайната си отмерена крачка към службата, до самия „Херкулес“ го спря един нахален просяк със златен зъб. Като настъпваше влачещите се след него вързалки от долните му гащи, просякът хвана Александър Иванович за ръка и бързо заломоти:

— Дай милион, дай милион, дай милион!

След това просякът изплези дебелия си нечист език и задрънка вече кръгли глупости. Това беше обикновен просяк-полуидиот, каквито често се срещат в южните градове. Въпреки това Корейко се качи във финансово-счетоводната зала със смутена душа.

Ето от тази среща започна дяволщината.

В три часа през нощта събудиха Александър Иванович. Пристигна му телеграма. Тракайки зъби от утринния хлад, милионерът разкъса бандерола и прочете:

— Каква графиня? — пошепна смаян Корейко, застанал бос в коридора.

Но никой не му отговори. Раздавачът си беше отишъл. В градинката на двора страстно гукаха гълъби. Съквартирантите спяха. Александър Иванович повъртя в ръце сивата бланка. Адресът верен. Името също.

Александър Иванович не разбра нищо, но така се развълнува, че изгори телеграмата на свещ.

В седемнадесет часа и тридесет и пет минути същия ден пристигна втора телеграма:

Александър Иванович побледня от яд и скъса телеграмата на парченца. Но същата нощ му донесоха още две телеграми-мълнии.

Първата:

И втората:

След това с Александър Иванович в службата стана нещо обидно. Като умножаваше наум по молба на Чеважевская деветстотин осемдесет и пет по тринадесет, той сгреши и даде неверен резултат, което никога не беше се случвало в живота му. Но сега не му беше до аритметически упражнения. Налудничавите телеграми не излизаха от главата му.

— В бурета — шепнеше той, втренчил поглед в стареца Кукушкинд. — Братя Карамазови. Просто свинщина някаква.

Той се опитваше да се успокои с мисълта, че това са мили шеги от страна на някои приятели, но бързо трябваше да отхвърли тази версия. Той нямаше приятели. А що се отнася до колегите му, те бяха сериозни хора и се шегуваха само веднъж в годината — на първи април. Но и през този ден на весели забави и радостни мистификации те оперираха само с една печална шега: изфабрикуваха на пишеща машина фалшива заповед за уволнението на Кукушкинд и я поставяха на масата му. И всеки път през тия седем години старецът се хващаше за сърцето, което много развеселяваше всички. Освен това те не бяха толкова богати, че да се охарчват за телеграми.

След телеграмата, с която неизвестният гражданин уведомяваше, че ще командува парада именно той, а не някой друг, настъпи успокоение. Три дни не безпокоиха Александър Иванович. Той вече бе започнал да свиква с мисълта, че всичко случило се съвсем не се отнася до него, когато пристигна дебел препоръчан бандерол. Бандеролът съдържаше книга, озаглавена „Капиталистическите акули“ с подзаглавие: „Биография на американските милионери“.

В друго време Корейко и сам би си купил такава занимателна книжка, но сега той дори се сгърчи от ужас. Първото изречение беше подчертано със син молив и гласеше:

„Всички крупни съвременни богатства са натрупани по най-безчестен път.“

За всеки случай Александър Иванович реши засега да не се вестява на гарата при заветното куфарче. Той се намираше в много тревожно състояние на духа.

— Най-важното е — говореше Остап, като се разстъпяше из просторната стая на хотел „Карлсбад“ — да внесеш смут в лагера на противника. Врагът трябва да изгуби душевното си равновесие. Да се направи това, не е толкова трудно. В края на краищата хората най-много се плашат от неизвестното. Самият аз едно време бях мистик-самотник и бях стигнал до такова състояние, че човек можеше да ме изплаши с един обикновен фински нож. Да, да. Повече неизвестни неща. Аз съм убеден, че моята последна телеграма „мислено заедно“ е направила на нашия контрагент потресно впечатление. Всичко това е суперфосфат, тор. Нека се поразтревожи. Клиентът трябва да свикне с мисълта, че ще се наложи да даде парите. Той трябва да бъде морално разоръжен, да бъдат потиснати в него реакционните собственически инстинкти.

Като произнесе тази реч, Бендер изгледа строго своите подчинени. Балаганов, Паниковски и Козлевич седяха прилежно в червените плюшени кресла с ресни и пискюли. Те се стесняваха. Смущаваше ги широкият начин на живот на капитана, смущаваха ги позлатените ламбрекени9, килимите, които бляскаха с ярките си химически кольори, както и гравюрата „Явяването на Христа пред народа“. Самите те заедно с „Антилопа“ се бяха настанили в един хан и идваха в хотела само за получаване на инструкции.

— Паниковски — каза Остап, — на вас ви беше възложено да се срещнете днес с нашия доверител и за втори път да поискате от него милиона, като придружите тази молба с идиотски смях.

— Щом само ме видя, той мина на отсрещния тротоар — отговори самодоволно Паниковски.

— Така. Всичко върви добре. Клиентът започва да нервничи. Сега той минава от тъпо недоумение към безпричинен страх. Не се съмнявам, че скача нощем в леглото си и ломоти жално: „Мамо, мамо.“ Още малко, съвсем мъничко, последен удар на четката — и той окончателно ще дозрее. С плач ще бръкне той в бюфета и ще извади оттам чинийката със синята ивица по края…

Остап смигна на Балаганов. Балаганов смигна на Паниковски, Паниковски смигна на Козлевич и макар честният Козлевич абсолютно нищо да не разбра, той също взе да смига с двете очи.

Дълго още в стаята на хотел „Карлсбад“ продължаваше приятелското смигане, съпроводено с шеги, цъкане на език и дори с подскачане от червените плюшени кресла.

— Стига веселба — рече Остап. — Засега чинийката с парите е в ръцете на Корейко, ако тя изобщо съществува, тази вълшебна чинийка.

След това Бендер прати Паниковски и Козлевич в хана, като им нареди да държат „Антилопа“ готова за път.

— Е, Шура — каза той, когато останаха двамата с Балаганов, — телеграми повече не трябват. Подготвителната работа може да се смята за завършена. Започва активната борба. Сега ние ще идем да погледаме скъпоценния телец при изпълнение на служебните му задължения.

Като се прикриваха в прозрачните сенки на акациите, млечните братя минаха градската градина, дето дебелата струя на фонтана се топеше като свещ, минаха покрай няколко огледално чисти бирарии и се спряха на ъгъла на улица „Меринг“. Цветарки с червени матроски лица къпеха своята нежна стока в емайлирани паници. Напеченият от слънцето асфалт съскаше под краката. От синя кахлена млекарница излизаха граждани, които пътем изтриваха изцапаните си с кефир устни.

Дебелите макаронени букви от дървено злато, които съставяха думата „Херкулес“, светеха примамливо. Слънцето подскачаше по двуметровите стъкла на въртящата се врата. Остап и Балаганов влязоха във вестибюла и се смесиха с тълпата делови хора.

Глава XIХеркулесовци

Колкото и да се мъчеха често сменяващите се началници да изпъдят от „Херкулес“ хотелския дух, просто не можеха да постигнат това. Колкото и да замазваха домакините старите надписи, те все пак надничаха отвсякъде. Ту изскачаше в търговския отдел думата „Кабинети“, ту изведнъж върху матовата стъклена врата на машинописното бюро се забелязваха водните знаци „Дежурна прислужница“, ту се откриваха нарисуваните по стените златни показалци с надпис на френски „За жени“. Хотелът напираше навън.

По-дребните служащи работеха в евтините стаи на четвъртия етаж, дето едно време отсядаха селските попове, пристигнали на епархиални събори, или дребните търговски пътници с варшавски мустачки. Там още миришеше на подмишници и стояха розовите железни умивалници. В по-чистите стаи, които се наемаха от кралете на билярда и провинциалните драматични артисти, се бяха настанили завеждащите отдели, техните помощници и домакинът. Тук вече беше по-хубаво: имаше гардероби с огледала и подът беше покрит с червеникав линолеум. В разкошните стаи с ваните и нишите се беше разположило началството. В белите вани се търкаляха папки, а в полутъмните ниши висяха диаграми и схеми, които нагледно рисуваха структурата на „Херкулес“, а също така и неговите връзки с периферията. Тук бяха запазени глупашките позлатени диванчета, килимите и нощните шкафчета с мраморни плочи. В някои ниши имаше дори таблени никелирани кревати с топки. По тях също лежаха папки и разни необходими преписки. Това беше извънредно удобно, понеже книжата винаги се намираха под ръка.

В една от тези стаи, стая номер пет, беше отсядал през 1911 годи на прочутият писател Леонид Андреев. Всички херкулесовци знаеха това и стая номер пети, кой знае защо, се ползуваше в учреждението с лоша слава.

На всички отговорни работници, които уреждаха тук своя кабинет, непременно се случваше някоя беля. Не успяваше номер пети както трябва да влезе в курса на работата и току го сваляха и го пращаха на друга работа. Добре беше, ако това ставаше без наказание. Защото имаше и наказание, имаше и изнасяне в печата, имаше и по-лошо, за което дори е неприятно да се споменава.

— Демонична стая — твърдяха в един глас потърпевшите. — Кой би могъл да подозира?

И върху главата на писателя, автора на страшния „Разказ за седемте обесени“, се стоварваха най-ужасни обвинения, сякаш именно той беше виновен за това, че др. Лапшин назначи на работа шестимата си родни братя-юначаги, че др. Справченко при доставката на дървената кора се надяваше на самотека, с което и провали тези доставки, и че др. Индокитайски проигра на карти 7384 рубли и 03 копейки държавни пари. Както и да го усукваше Индокитайски, както и да доказваше в съответните инстанции, че е изразходвал 03 коп. в полза на държавата и че може да представи за посочената сума оправдателни документи, нищо не помогна. Сянката на покойния писател беше неумолима и една есенна вечер поведоха Индокитайски към затвора. Наистина не беше добра тази стая номер пети.

Началникът на целия „Херкулес“ др. Полихаев се помещаваше в някогашната зимна градина, неговата секретарка Серна Михайлов на постоянно се мяркаше между оцелелите палми и смокини. Там си стоеше и дългата като перон на гара маса, покрита с малиново сукно, на която ставаха честите и дълги заседания на ръководството. А отскоро в стая № 262, дето някога е бил малкият бюфет, се настани комисията по чистката, на брой осем незабележителни наглед другари със сиви очички. Идваха те акуратно всеки ден и все четяха някакви служебни книжа.

Когато Остап и Балаганов се изкачваха по стълбата, чу се тревожен звънец и веднага от всички стаи наизлязоха служащите. Устремността на тази маневра напомняше корабна тревога. Обаче това не беше тревога, а почивка за закусване. Едни от служащите забързаха към бюфета, за да могат да си вземат сандвичи с червен хайвер. Други пък правеха променада из коридорите, като закусваха вървешком.

От плановия отдел излезе служащ с най-благородна външност. Млада кръгла брада висеше на бледото му миловидно лице. Той държеше в ръка студено кюфтенце, което често поднасяше към устата си и всеки път го оглеждаше внимателно.

На това занимание на служащия без малко не попречи Балаганов, който искаше да научи на кой етаж се намира финансово-счетоводният отдел.

— Нима не виждате, другарю, че закусвам? — рече служащият и с негодувание показа гръб на Балаганов.

И без да обръща повече внимание на млечните братя, той се задълбочи в разглеждане на последното парченце от кюфтето. След като огледа от всички страни най-грижливо и дори го помириса на прощаване, служащият го прати в устата си, изпъчи гърди, изтърси от сакото си трохите и бавно се приближи до друг служащ, който стоеше до вратата на своя отдел.

— Е? — запита той, като се озърна. — Как е самочувствието ви?

— По-добре не питай, другарю Бомзе — отговори онзи, също се озърна и добави: — Нима това е живот? Няма никакъв простор за индивидуалността. Все едно и също, петилетка за четири години, петилетка за три години…

— Да, да — зашепна Бомзе, — просто някакъв ужас! Напълно съм съгласен с вас. Именно никакъв простор за индивидуалността, никакви стимули, никакви лични перспективи. Жената, сам разбирате, дето е домакиня, и тя казва, че няма стимули, няма лични перспективи.

Бомзе въздъхна и тръгна към друг служащ.

— Е — запита той, като предварително се усмихваше печално, — как е самочувствието ви?

— Ами — рече събеседникът му — тая сутрин се върнах от командировка. Успях да видя совхоза. Грандиозно нещо. Фабрика за зърнени храни! Не можете да си представите, гълъбче, какво нещо е петилетка, какво нещо е волята на колектива!

— Да, тоест буквално същото току-що казвах и аз! — възкликна пламенно Бомзе. — Именно волята на колектива! Петилетката за четири години, дори за три — ето стимулът, който… Вземете дори моята жена. Домакиня е, ама и тя признава значението на индустриализацията. Дявол да го вземе, пред очите ни израства новият живот!

Като отиде настрана, той радостно завъртя глава. След минута вече държеше за ръкава кроткия Борисохлебски и говореше:

— Вие сте прав, аз също мисля така. Защо да строим Магнитогорски, совхози, разни комбайни, когато няма личен живот, когато се потиска индивидуалността?

А след още една минута неговият възглух глас къкреше на площадката на стълбището:

— Да, тоест буквално същото току-що казвах и аз на другаря Борисохлебски. Защо да плачем за индивидуалност, за личен живот, когато пред очите ни растат фабрики за зърнени храни, Магнитогорски, разни комбайни, бетонобъркачки, когато колективът…

През време на почивката Бомзе, който обичаше духовното общение, успя да си побъбри с десетина свои колеги. Предметът на всеки разговор можеше да се определи по израза на неговото лице, върху което горчивината поради потъпкване на индивидуалността бързо преминаваше в светлата усмивка на ентусиаста. Ала каквито и да биваха чувствата, вълнуващи Бомзе, лицето му никога не губеше своя израз на вродено благородство. И всички, като се почне от последователните другари от профкома и се свърши с политически незрелия Кукушкинд, смятаха Бомзе за честен и най-важното, принципен човек. Впрочем самият той имаше същото мнение за себе си.

Нов звънец, който известяваше края на тревогата, върна служащите в стаите. Работата се възобнови.

Собствено казано, думите „работата се възобнови“ нямаха отношение към пряката дейност на „Херкулес“, която според устава се състоеше в различни търговски операции в областта на дърво- и триономатериалите. Последната година, като зарязаха всяка мисъл за разните му там скучни греди, шперплатови листа, експортни кедри и прочее неинтересни неща, херкулесовци се отдадоха на извънредно увлекателно занимание: те се бореха за помещението, за любимия свой хотел.

Цялата работа започна от едно малко листче, което донесе в своята брезентова разносна книга ленивият разносвач от комуналния отдел.

Вечерта сложиха тази бележка на масата пред другаря Полихаев, който седеше в електрическата сянка на палмите и смокините.

— Как! — извика нервно началникът на „Херкулес“. — Те на мен пишат „предлага ви се“! На мен, подчинения направо на центъра! Ама как я смятат те, да не са си загубили ума? А?

— Оставаше още да напишат „нарежда ви се“ — наля масло в огъня Серна Михайловна. — Селяндури!

— Това е просто смешно — рече Полихаев и се усмихна мрачно. И незабавно бе продиктуван отговор от най-решителен характер.

Началникът на „Херкулес“ категорично отказваше да освободи помещението.

— Друг път да знаят, че аз не съм им нощен пазач и никакви „предлага ви се“ да не ми се пишат — мърмореше другарят Полихаев, извадил от джоба си гуменото печатче със своето факсимиле, и от вълнение удари подписа си наопаки.

И отново ленивият разносвач, този път херкулесовският, се потътрузи по слънчевите улици, като се спираше пред будките за квас, намесваше се във всички улични скандали и буйно размахваше разносната книга.

Цяла седмица след това херкулесовци обсъждаха създаденото положение. Служащите бяха единодушни, че Полихаев няма да понесе такова подриване на своя авторитет.

— Вие още не познавате нашия Полихаев — говореха мъжагите от финансово-счетоводния отдел. — Той е врял и кипял човек. Него не можеш го подведе с едно голо постановление.

Скоро след това другарят Бомзе излезе от кабинета на началника със списъци на избрани служители в ръце. Той крачеше от отдел в отдел, навеждаше се над посочената в списъка особа и тайнствено пошепваше:

— Едно малко ешмедеменце. По три рубли на човек. За изпроводяк на Полихаев.

— Как? — стряскаха се сътрудниците. — Нима Полихаев си отива? Снемат ли го?

— А, не. Отива за една седмица в центъра да се погрижи за помещението. Внимавайте да не закъснеете. Точно в осем у дома.

Изпроводякът мина много весело. Сътрудниците гледаха предано Полихаев, който седеше с чаша лафит10 в ръка, пляскаха ритмично длани и пееха:

— Пий до дъно, пий до дъно, пий до дъно, пий до дъно, пий до дъно, пийдодъно.

Пяха дотогава, докато любимият началник не пресуши порядъчно количество винце във високи севастополски чаши, след което на свой ред подхвана с треперлив глас песента: „По стария път на Калуга, на четирсе девети километър“. Обаче никой не научи какво е станало на този километър, тъй като Полихаев неочаквано за всички мина на друга песен:

След заминаването на Полихаев производителността на труда в „Херкулес“ мъничко спадна. Смешно би било да работиш с всички сили, когато не знаеш дали ще останеш в това помещение, или ще трябва да се влачиш с всичките канцеларски принадлежности в „Тенеке и бекон“. Но още по-смешно би било да работиш с всички сили след завръщането на Полихаев. Той се върна, както се изрази Бомзе, победител, помещението остана за „Херкулес“ и сътрудниците посвещаваха служебните часове за подигравки по адрес на комуналния отдел.

Поваленото учреждение молеше да му бъдат дадени поне умивалниците и таблените кревати, но опияненият от успеха Полихаев дори не отговори. Тогава схватката се възобнови с нова сила. Към центъра летяха оплаквания. Полихаев отиваше лично да ги опровергае. Все по-често в квартирата на Бомзе се чуваше победното „пийдодъно“ и все по-широки слоеве сътрудници се включваха в борбата за помещението. Постепенно се забравяха дърво- и триономатериалите. Когато Полихаев намираше неочаквано на бюрото си документ, отнасящ се до експортните кедри или шперплатовите листа, той така се изненадваше, че известно време дори не разбираше какво искат от него. Сега той беше погълнат от изпълнението на изключително важна задача — подмамваше да дойдат при него с по-високи заплети две особено опасни лица от комуналния отдел.

— На вас ви потръгна — говореше Остап на своя спътник. — Присъствувате на едно смешно събитие — Остап Бендер върви по прясна диря. Учете се! Дребният углавен джебчия от рода на Паниковски веднага би написал на Корейко писмо: „Оставете в двора под сандъка за боклук шестстотин рубли, иначе лошо ви се пише“ — и отдолу би нарисувал кръст, череп и свещ. Соня Златната ръчичка, чиито достойнства в никакъв случай не искам да омаловажавам, в края на краищата би прибягнала до обикновено сутеньорство, което би й донесло хиляда и петстотин рубли. Женска работа. Да вземем най-сетне корнет Савин. Известен аферист. Както се казва, еша му няма. Какво би направил той? Би пристигнал в квартирата на Корейко, преоблечен като българския цар, би вдигнал скандал в домоуправлението и би изпортил цялата работа. А аз, както виждате, не бързам. Ние стоим в Черноморск вече цяла седмица, а аз едва днес отивам на първа среща… Аха, ето и счетоводната зала! Хайде, бордмеханико, покажете ми болния. Нали вие сте специалист по Корейко.

Те влязоха в боботещата, изпълнена с посетители зала и Балаганов поведе Бендер към ъгъла, дето зад жълта преградка седяха Чеважевска, Корейко, Кукушкинд и Драйфус. Балаганов вече бе вдигнал ръка да посочи милионера, но Остап сърдито му пошепна:

— Остава да викнете с всички сили: „Ето го, това е богаташът! Дръжте го! Спокойствие. Аз сам ще го открия. Кой ли е от чети римата?“

Остап седна на студения мраморен корниз на прозореца и клатейки по детски крака, започна да разсъждава:

— Момчето не влиза в сметката. Остават тримата: червендалестият мазник с безцветните очи, старчето-гъбарчето с железните очила и дебелият пес с най-сериозен вид. Старчето-гъбарчето отхвърлям с негодувание. Освен памука, с който е запушил косматите си уши, в него няма никакви ценности. Остават двамата: песът и белоокият мазник. Кой от тях е Корейко? Трябва да се помисли.

Остап протегна шия и започна да сравнява кандидатите. Той така бързо въртеше глава, сякаш следеше игра на тенис и изпращаше с поглед всяка топка.

— Знаете ли, бордмеханико — рече той най-сетне, — дебелият пес повече подхожда за ролята на нелегален милионер, отколкото белоокият мазник. Обърнете внимание на тревожния блясък в очите на песа. Той не може да се сдържи на едно място, не може да се стърпи, иска му се по-скоро да изтича в къщи и да пъхне лапите си в пачките с червонци. Естествено той е събирачът на каратите и доларите. Нима не виждате, че тази дебела мутра не е нищо друго освен демократическа комбинация от лицата на Шейлок, Скъперника рицар и Арпагон? А онзи, белоокият, е просто нищожество, съветски мишок. Разбира се, той има състояние — дванадесет рубли в спестовната каса. Границата на неговите нощни мечти е да си купи мъхнат балтон с яка от телешка кожа. Това не е Корейко. Това е мишка, която…

Но на това място бляскавата реч на великия комбинатор беше прекъсната от мъжествен вик, който долетя от дъното на финансово-счетоводната зала и несъмнено принадлежеше на служащ, който имаше право да вика:

— Другарю Корейко! А къде са цифрените данни за нашето задължение към комуналния отдел? Другарят Полихаев ги иска веднага.

Остап ритна Балаганов с крак. Ала песът спокойно продължаваше да скърца с перото. Неговото лице, носещо най-характерните черти на Шейлок, Арпагон и Скъперника рицар, не се промени. Затова пък червендалестият блондин с белите очи, нищожеството, съветският мишок, обладан от мечтата за балтон с телешката яка, прояви необикновено оживление. Той затрака припряно чекмеджетата на бюрото, грабна някакво листче и бързо изтича на вика.

Великият комбинатор се накръхна и изгледа изпитателно Балаганов. Шура се засмя.

— Да — каза Остап след известно мълчание. — Този няма да поднесе парите на чинийка. Само че аз доста ще го помоля. Обект, достоен за уважение. Сега — по-скоро на въздух. В моя мозък се роди забавна комбинация. С божия помощ тази вечер ние за пръв път ще подръпнем господин Корейко за вимето. Ще го дръпнете вие, Шура.

Глава ХПОмир, Милтън и Паниковски

Инструкцията беше съвсем проста:

1. Да стане уж случайна среща с гражданина Корейко на улицата.

2. Да не се бие по никакъв начин и изобщо да не се прилага физическо въздействие.

3. Да се вземе всичко, което бъде намерено в джобовете на споменатия гражданин.

4. За извършеното да се доложи.

Въпреки изключителната простота и яснота на указанията, дадени от великия комбинатор, Балаганов и Паниковски повели горещ спор. Синовете на лейтенанта седяха на една зелена пейка в градската градина и многозначително поглеждаха към входа на „Херкулес“. Препирайки се, те дори не забелязваха, че вятърът, който превиваше пожарната струя на фонтана, ги ръси с воден прах. Те само въртяха глави, поглеждаха безсмислено чистото небе и продължаваха да спорят.

Паниковски, който поради горещината бе сменил дебелата пожарникарска куртка с басмена ризица с отворена яка, се държеше високомерно. Той се гордееше много с възложената му поръчка.

— Само кражба — говореше той.

— Само ограбване — възразяваше Балаганов, който също беше горд от доверието на капитана.

— Вие сте жалка, нищожна личност — заяви Паниковски, като гледаше с отвращение своя събеседник.

— А вие — изрод — забеляза Балаганов. — Сега аз съм началник.

— Кой е началник?

— Аз съм началник. На мене е възложено.

— На вас?

— На мен.

— На тебе?

— Че на кого другиго? Да не би на тебе?

И разговорът премина в област, която нямаше нищо общо с получената инструкция. Мошениците така се разпалиха, че дори започнаха лекичко да се блъскат с длани и да крещят в надпревара: „Ами ти кой си?“ Обикновено такива действия предхождат генерално сбиване, в което противниците хвърлят шапките си на земята, канят минувачите за свидетели и размазват по брадясалите си мутри детски сълзи.

Но сбиване не стана. Когато бе настъпил най-подходящият момент за нанасяне на първата плесница, Паниковски изведнъж прибра ръце и се съгласи да счита Балаганов за свой непосредствен началник.

Вероятно той си спомни, че него често го биеха отделни лица и цели колективи и че при това много го болеше. Взел властта в свои ръце, Балаганов тутакси омекна.

— Че защо да не го ограбим? — рече той не така настойчиво. — Нима е толкова трудно? Върви Корейко вечер по улицата. Тъмно е. Аз се приближавам откъм лявата му страна. Вие се приближавате отдясно. Аз го блъсвам в левия хълбок, вие го блъскате в десния. Глупакът се спира и казва: „Хулиган!“ На мене. „Кой е хулиган?“ — питам аз. И вие също питате кой е хулиган и натискате отдясно. Тогава аз му давам един по мутрата… Не, не бива да се бие!

— Там е цялата работа я, че не бива да се бие — въздъхна лицемерно Паниковски. — Бендер не позволява.

— И без вас знам това… Изобщо аз го хващам за ръцете, а вие гледате дали няма в джобовете му нещо излишно. Той, както си му е редът, вика „милиция“ и тогава аз го… Ах, дявол да го вземе, не бива да се бие! Изобщо ние си отиваме в къщи. Е, как ти се вижда планът?

Но Паниковски отбягна прекия отговор. Той взе от ръцете на Балаганов гравираното курортно бастунче с кръсташка отгоре вместо топка, начерта една права линия на пясъка и каза:

— Гледайте. Първо, трябва да се чака до вечерта. Второ…

И Паниковски прекара от десния край на линията вълнообразен перпендикуляр нагоре.

— Второ, той може тази вечер просто да не излезе на улицата. А дори и да излезе, то…

Тук Паниковски съедини двете линии с трета, така че върху пясъка се появи нещо прилично на триъгълник, и завърши:

— Кой го знае? Той може да се разхожда с голяма компания. Как ви се струва това?

Балаганов погледна с уважение триъгълника. Доводите на Паниковски му се сториха не особено убедителни, но в триъгълника се чувствуваше такава правдива безнадеждност, че Балаганов се поколеба. Като забеляза това, Паниковски никак не се бави.

— Заминете за Киев! — рече той неочаквано. — Тогава ще разберете, че аз съм прав. Непременно заминете за Киев!

— Какъв Киев пък сега! — изломоти Шура. — Защо?

— Заминете за Киев и запитайте там какво е правил Паниковски до революцията. Непременно запитайте!

— Вас какво ви е прихванало? — рече мрачно Балаганов.

— Не, вие запитайте! — настояваше Паниковски. — Заминете и запитайте! И на вас ще ви кажат, че до революцията Паниковски е бил сляп. Ако не беше революцията, нима аз щях да стана син на лейтенант Шмид, как мислите? Ами че аз бях богат човек. Имах семейство и на масата никелиран самовар. А кое ме хранеше? Сините очила и бастунът.

Той извади от джоба си картонен калъф, облепен с черна хартия с помътнели сребърни звездички, и показа едни сини очила.

— Ето с тези очила — каза той с въздишка — аз се прехранвах дълги години. Излизах с очилата и бастунчето на Крешчатик и молех някой по-издокаран господин да помогне на нещастния слепец да пресече улицата. Господинът ме вземаше под ръка и ме водеше. На другия тротоар вече му нямаше часовника, ако имаше часовник, или портмонето. Някои носеха със себе си портмонета.

— А защо сте зарязали тая работа? — запита Балаганов оживен.

— Революцията — отговори бившият слепец. — Преди аз плащах на стражаря от ъгъла на Крешчатик и Прорезная пет рубли на месец и никой не ме закачаше. Стражарят дори следеше да не ме обиждат.

Добър човек беше! Казваше се Небаба, Семьон Василиевич. Срещнах го неотдавна. Сега е музикален критик. А сега какво е? Нима може да се свърже човек с милицията? Не съм виждал по-лош народ. Станали са едни такива идейни, едни културтрегери. И ето на, Балаганов, на стари години трябваше да ставам аферист. Но за такава изключителна работа могат да се пуснат в ход моите стари очила. Това е много по-сигурно от ограбване.

След пет минути от обществения клозет, обрасъл наоколо с тютюн и мента, излезе слепец със сини очила. Вирнал брадичка към небето и почуквайки ситно-ситно пред себе си с курортното бастунче, той се запъти към изхода на градината. Балаганов го следваше отблизо. Човек не можеше да познае Паниковски. Изпънал назад рамене и местейки внимателно крака по тротоара, той вървеше съвсем близо до къщите, като чукаше с бастунчето по перилата на витрините, блъскаше се в минувачите и загледан през тях, шествуваше напред. Той работеше толкова добросъвестно, че дори разбърка голямата опашка, която почваше от стълбчето с надпис „Автобусна спирка“. Балаганов просто не можеше да се начуди на нахакания слепец.

Паниковски върши безобразия дотогава, докато от портала на херкулесовци излезе Корейко. Балаганов се защура неспокойно. Отначало изтича много близо до мястото на действието, после избяга много далече. И едва след всичко това зае удобна за наблюдение позиция до едно павилионче за плодове. Кой знае защо, в устата му се появи неприятен вкус, сякаш половин час бе смукал медната дръжка на някоя врата. Но като видя движенията на Паниковски, той се успокои.

Балаганов забеляза, че слепият се обърна с лице към милионера, задяна го с бастунчето по крака и го удари с рамо. След това, види се, те си размениха няколко думи. После Корейко се усмихна, взе слепеца под ръка и му помогна да слезе на паважа. За по-голяма правдоподобност Паниковски с всички сили удряше с бастунчето по паважа и виреше нагоре глава, като че ли му бе надяната юзда. По-нататъшните действия на слепия се отличаваха с такава чистота и точност, че Балаганов дори почувствува завист. Паниковски прегърна своя спътник през кръста. Ръката му се плъзна по лявата страна на Корейко и за някаква си част от секундата се спря над платнения джоб на милионера-книговодител.

— Тъй, тъй — шепнеше Балаганов. — Карай, старче, карай!

Ала в този миг блеснаха стъкла, тревожно измуча тромба, земята се разтърси и големият бял автобус, който едва се задържа на колелата си, изведнъж спря насред улицата. Едновременно с това се чуха два вика:

— Идиот! Автобуса не вижда! — пищеше Паниковски, който се бе измъкнал изпод колелата и се заканваше на придружителя си със свалените от носа очила.

— Той не е сляп! — извика учуден Корейко. — Хайдутяга!

Всичко потъна в сив дим, автобусът продължи своя път, а когато бензиновата завеса се разкъса, Балаганов видя, че Паниковски е заобиколен от неголяма тълпа граждани. Около мнимия слепец започна някаква разправия. Балаганов изтича по-близо. По лицето на Паниковски шареше безобразна усмивка. Той бе странно безучастен към случилото се, макар едното му ухо да беше толкова рубинено, че сигурно би светило на тъмно и при неговата светлина би могло дори да се проявяват фотоплаки.

Като разбутваше стеклите се отвсякъде граждани, Балаганов се спусна към хотел „Карлсбад“.

Великият комбинатор седеше до бамбукова масичка и пишеше.

— Бият Паниковски! — викна Балаганов, застанал като картина на вратата.

— Вече? — попита деловито Бендер. — Нещо много бързо.

— Бият Паниковски! — повтори отчаяно рижият Шура. — До „Херкулес“.

— Защо ревете като бяла мечка в топло време? — каза строго Остап. — Отдавна ли го бият?

— Повече от пет минути.

— Тогава веднага да бяхте казал. Ей, че глупав старец! Хайде да идем да погледаме! Из пътя ще ми разкажете.

Когато великият комбинатор пристигна на местопроизшествието, Корейко вече го нямаше, но около Паниковски се люшкаше голяма тълпа, която бе преградила улицата. Автомобилите нетърпеливо крякаха, опрени в човешкия масив. От прозорците на амбулаторията гледаха санитарките в бели престилки. Тичаха кучета с извити като саби опашки. В градската градина фонтанът бе престанал да плиска нагоре. Бендер въздъхна решително и се вряза в тълпата.

— Пардон — викаше той, — моля, пардон! Извинете, мадам, не сте ли загубили вие купона си за мармалад? Тичайте по-скоро, той е още там. Дайте път на експертите вие, мъже! Дай път, на тебе казват, лишенец11!

Прилагайки по такъв начин политиката на камшика и благата дума, Остап се промъкна до центъра, дето се терзаеше Паниковски. По това време и при светлината на другото ухо на нарушителя на конвенцията можеше да се извършат различни фотографски манипулации. Когато видя капитана, Паниковски жално клюмна глава.

— Този ли е? — попита сухо Остап, като блъсна Паниковски в гърба.

— Той, той — радостно потвърдиха многобройните правдолюбци. — С очите си видяхме.

Остап прикани гражданите да запазят спокойствие, извади от джоба си бележник и като погледна Паниковски, произнесе властно:

— Моля свидетелите да кажат имената и адресите си. Свидетели, записвайте се!

Човек би очаквал, че гражданите, проявили такава активност при залавянето на Паниковски, няма да се забавят да уличат престъпника със своите показания. В същност при думата „свидетели“ всички правдолюбци провесиха нос, засуетиха се глупаво и взеха да отстъпват. В тълпата се образуваха празнини и дупки. Тя бавно се топеше.

— Но къде са свидетелите? — повтори Остап.

Настъпи паника. Работейки с лакти, свидетелите се измъкваха надалеч и за една минута улицата прие своя обикновен вид.

Автомобилите полетяха напред, прозорците на амбулаторията се захлопнаха, кучетата се заеха да оглеждат внимателно основите на тротоарните бордюри и в градската градина с нарзанно12 съскане отново се издигна струята на фонтана.

Като се убеди, че улицата е очистена и че опасност не застрашава вече Паниковски, великият комбинатор рече сърдито:

— Некадърен старик! Неталантлив луд! Пръкна се още един велик слепец — Паниковски! Омир, Милтън и Паниковски! Сърдечна компания! А Балаганов? И той — матрос от разбит кораб. Бият Паниковски, бият Паниковски! А самият той… Да вървим в градската градина. Ще ви направя сцена при фонтана.

При фонтана Балаганов веднага прехвърли цялата вина върху Паниковски. Оскандалилият се слепец се позоваваше на своите разклатени през годините на тежкия живот нерви и използува случая да заяви, че виновен за всичко е Балаганов — личност, както е известно, жалка и нищожна. Братята начаса взеха да се блъскат един друг с длани. Чуха се вече еднообразните възгласи „А ти кой си?“, търкулна се вече от очите на Паниковски една едра сълза, предвестница на генерално сбиване, когато великият комбинатор каза: „Стой!“ и раздели противниците като съдия на ринг.

— Ще се боксирате в празник — промълви той. — Прелестна двойка: Балаганов — категория петел, Паниковски — категория кокошка! Ала, господа шампиони, от вас стават работници, колкото от кучешка опашка — сито. Това ще свърши зле. Ще ви уволня, още повече, че вие не представлявате никаква социална ценност.

Забравили за свадата, Паниковски и Балаганов започнаха да се кълнат и да уверяват, че още тая вечер на всяка цена ще претършуват Корейко. Бендер само се усмихваше.

— Ще видите — перчеше се Балаганов. — Нападение на улицата. Под закрилата на нощната тъмнина. Така ли е Михаил Самуелевич?

— Честна, благородна дума — подкрепи го Паниковски. — Ние с Шура… не се безпокойте! Вие имате работа с Паниковски.

— Това именно ме опечалява — каза Бендер, — макар, моля ви се… Как казвате? Под закрилата на нощната тъмнина ли? Настанявайте се под закрила. Мисълта естествено е безсъдържателничка. А пък и оформлението навярно също ще бъде мизерно.

След няколко часа дежурство на улицата всички необходими данни бяха най-после налице: закрилата на нощната тъмнина и самият пациент, който излезе с една девойка от къщата, дето живееше старият ребусник. Девойката не влизаше в плана. Наложи се засега да тръгнат подир разхождащите се, които се запътиха към морето.

Горящата отломка на луната висеше ниско над изстиващия бряг. На скалите седяха черни, базалтови, прегърнати навеки двойки. Морето шушукаше за любов до гроб, за невъзвратимо щастие, за сърдечни мъки и тям подобни неактуални дреболии. Звездите разговаряха помежду си с азбуката на Морз, като пламваха и гаснеха. Светлинен тунел от прожектор съединяваше бреговете на залива. Когато той изчезна, на неговото място дълго още стоя черен стълб.

— Уморих се — хленчеше Паниковски, като се тътреше по стръмния бряг подир Александър Иванович и неговата дама. — Аз съм стар. Трудно ми е.

Той се препъваше в дупките на лалугерите и падаше, като се хващаше с ръце за сухите кравешки пити. Искаше му се да си отиде в хана, при къщовника Козлевич, с когото човек можеше така приятно да пие чай и да си побъбри за какво ли не.

И тъкмо в момента, когато Паниковски бе вече твърдо решил да си върви у дома и предложи на Балаганов да довърши сам започнатото дело, отпред казаха:

— Колко е топло! Вие не се ли къпете нощем, Александър Иванович? Е, тогава почакайте тук. Аз само ще се натопя и — веднага излизам.

Чу се шум от търкалящи се по склона камъчета, бялата рокля изчезна и Корейко остана сам.

— По-бързо! — пошепна Балаганов, като дърпаше Паниковски за ръката. — Значи, аз ще мина от лявата му страна, а вие — от дясната. Само по-живо!

— Аз от лявата! — рече страхливо нарушителят на конвенцията.

— Добре, добре, вие отляво. Аз го блъсвам в левия хълбок, не, в десния, а вие натискате отляво.

— Защо отляво?

— Хайде пак! Добре де, отдясно. Той казва: „Хулиган“, а вие отговаряте: „Кой е хулиган?“

— Не, вие пръв отговаряте.

— Добре. Всичко ще кажа на Бендер. Да вървим, да вървим. Значи, вие отляво…

И доблестните синове на лейтенанта се приближиха до Александър Иванович, ужасно разтреперани.

Планът беше нарушен още в самото начало. Вместо да заобиколи съгласно диспозицията от дясната страна и да блъсне милионера в десния хълбок, Балаганов попристъпи на едно място и неочаквано каза:

— Позволете да запаля.

— Не пуша — отвърна студено Корейко.

— Така — рече глупаво Шура, Като погледна към Паниковски. — Ами колко е часът, не знаете ли?

— Към дванайсет.

— Дванайсет — повтори Балаганов. — Хм… Нямах понятие.

— Топла вечер — каза угоднически Паниковски.

Настъпи пауза, през време на която щурците беснееха. Луната побеля и при нейната светлина можеха да се видят добре развитите рамене на Александър Иванович. Паниковски не издържа напрежението, отиде зад гърба на Корейко и викна пискливо:

— Горе ръцете!

— Какво? — попита зачуден Корейко.

— Горе ръцете — повтори Паниковски с отпаднал глас.

Тозчас той получи рязък, доста болезнен удар в рамото и падна на земята. Когато се изправи, Корейко вече беше се счепкал с Балаганов. Двамата дишаха тежко, сякаш пренасяха роял. Отдолу долетя смях на русалка и плискане.

— Ама защо ме биете? — крещеше Балаганов. — Че аз само попитах колко е часът!…

— Ще ти кажа аз на тебе колко е часът! — съскаше Корейко и влагаше в своите удари вековната омраза на богаташа към грабителя.

Паниковски се промъкна пълзешком до полесражението и бръкна отзад с две ръце в джобовете на херкулесовеца. Корейко го ритна с крак, но бе вече късно. Желязната кутийка от цигари „Кавказ“ премина от левия му джоб в ръцете на Паниковски. От другия джоб се посипаха на земята бележки и членски карти.

— Да бягаме! — викна Паниковски някъде от тъмното.

Последния удар Балаганов получи в гърба.

След няколко минути изпомачканият и развълнуван Александър Иванович видя високо над себе си две лунни синкави фигури. Те тичаха по гребена на височината в посока към града.

Освежената, лъхаща на йод Зося завари Александър Иванович зает със странно занимание. Застанал на колене, той палеше клечки кибрит с треперещи пръсти и събираше от тревата бележчици. Но преди Зося да успее да го запита какво прави, той вече бе намерил квитанцията за куфарчето, което си лежеше в гардероба на гарата между една тръстикова кошничка с череши и пътна платнена торба.

— Изтървах я случайно — рече той с пресилена усмивка и грижливо прибра квитанцията.

За цигарената кутия „Кавказ“ с десетте хиляди, които не беше успял да прехвърли в куфара, му дойде наум чак когато влизаха в града.

Докато на морския бряг се водеше титаничната борба, Остап Бендер реши, че престояването му в хотела пред очите на целия град излиза вън от рамките на замисленото дело и му придава ненужна официалност. Като прочете в черноморското вечерно вестниче обявлението: „Дав. пр. ст. вс. у. д. из. к. м. с. ин. ер.“ и мигом съобрази, че това обявление означава — „Дава се под наем прекрасна стая с всички удобства и с изглед към морето за сам интелигентен ерген“, Остап помисли: „Сега аз, кажи-речи, съм ерген. Неотдавна старогородският отдел за гражданско състояние ми изпрати съобщение, че моят брак с гражданката Грицацуева е разтрогнат по искане от нейна страна и че аз получавам добрачното си име О. Бендер. Няма що, ще трябва да водя същия живот като преди брака. Аз съм ерген, самотен и интелигентен. Стаята безусловно ще бъде моя.“

И като обу прохладния бял панталон, великият комбинатор се запъти към посочения в обявлението адрес.

Глава XIIIВасисуалий Лоханкин и неговата роля в руската революция

Точно в шестнадесет часа и четиридесет минути Васисуалий Лоханкин обяви гладна стачка.

Той лежеше на мушамения диван, обърнал гръб на целия свят, с лице към издутото облегало. Лежеше той с тиранти и зелени чорапи, които в Черноморск наричат още карпетки.

Погладувал около двадесет минути в това положение, Лоханкин запъшка, обърна се на другата страна и погледна жена си. При това зелените карпетки описаха малка дъга във въздуха. Жена му хвърляше в една боядисана пътническа торба своя багаж: красиви флакони, гумено валяче за масаж, две рокли с опашки и една стара без опашка, филцова шапка със стъклен полумесец, медни гилзи с червило за устни и панталони от трико.

— Варвара! — рече Лоханкин гъгниво.

Жена му мълчеше и дишаше тежко.

— Варвара! — повтори той. — Нима ти наистина ме напускаш и отиваш при Птибурдуков?

— Да — отговори жена му. — Отивам. Така трябва.

— Но защо, защо? — рече Лоханкин с кравешка страст.

Ноздрите му, и без това широки, се разшириха горестно. Затрепери фараонската му брадичка.

— Защото го обичам.

— Ами аз какво ще правя?

— Васисуалий! Още вчера те предупредих. Не те обичам повече.

— Но аз! Аз те обичам, Варвара!

— Това си е твоя частна работа, Васисуалий. Аз отивам при Птибурдуков. Така трябва.

— Не! — извика Лоханкин. — Не трябва така! Не може един човек да си отиде, щом другият го обича!

— Може — рече раздразнено Варвара, като се оглеждаше в джобното си огледалце. — И изобщо престани да вършиш глупости, Васисуалий.

— В такъв случай аз продължавам гладната стачка! — закрещя нещастният съпруг. — Ще гладувам дотогава, докато ти не се върнеш. Ден. Седмица. Година ще гладувам!

Лоханкин отново се обърна и заби дебелия си нос в хлъзгавата студена мушама.

— Ей така ще лежа с тиранти — дочу се от дивана, — докато умра. И за всичко ще бъдете виновни вие с инженер Птибурдуков.

Жена му помисли, вдигна върху бялото си неизпечено рамо смъкналата се презрамка и изведнъж зациври:

— Да не си посмял да говориш така за Птибурдуков! Той стои над теб!

Лоханкин не можа да понесе това. Той трепна, сякаш електрически ток премина по цялата му дължина, от тирантите до зелените карпетки.

— Ти си самка, Варвара — захленчи той проточено. — Ти си улична жена!

— Васисуалий, ти си глупак! — спокойно отговори жена му.

— Вълчица си ти — продължаваше Лоханкин със същия провлечен тон. — И те аз презирам. От мене при любовника си бягаш ти. От мене при Птибурдуков бягаш. При подлия Птибурдуков сега, гадино, бягаш ти от мен. Ето на при кого от мене бягаш! На похот с него искаш да се отдадеш. Вълчица стара, гадна при това си ти!

Опивайки се от своята горест, Лоханкин дори не забелязваше, че говори в петостъпен ямб, макар никога да не бе писал стихове и да не обичаше да ги чете.

— Васисуалий! Престани с твоите превземки — рече вълчицата, като завързваше торбата. — Виж се на какво приличаш. Поне да се беше измил. Аз тръгвам. Прощавай, Васисуалий! Оставям твоя купон за хляб на масата.

И като надигна торбата, Варвара тръгна към вратата. Видял, че заклинанията не помогнаха, Лоханкин скочи пъргаво от дивана, изтича до масата и с вика: „Помощ“! — скъса купона. Варвара се изплаши. Тя си представи своя мъж, изсъхнал от глад, със замиращ пулс и студени крайници.

— Какво направи? — рече тя. — Да не си посмял да гладуваш!

— Ще гладувам! — заяви упорито Лоханкин.

— Това е глупаво, Васисуалий. Това е бунт на индивидуалността.

— И с туй се аз гордея — отвърна Лоханкин с подозрителен за ямба тон. — Ти не оценяваш значението на индивидуалността и изобщо на интелигенцията.

— Но нали обществеността ще те осъди.

— Нека ме осъди — рече решително Васисуалий и отново се тръшна на дивана.

Варвара мълчаливо хвърли торбата на пода, смъкна бързо от главата си сламената шапка и като нареждаше: „побеснял самец“, „тиранин“, „собственик“, бързо направи сандвич с кьопоолу.

— Яж! — рече тя, като поднесе храната към алените устни на мъжа си. — Чуваш ли, Лоханкин? Веднага яж. Хайде!

— Остави ме! — каза той и отблъсна ръката на жена си.

Възползувана от това, че устата на гладуващия за миг се отвори, Варвара сръчно тикна сандвича в отвора, който се образува между фарасиската брадичка и подбръснатите московски мустачки. Ала гладуващият със силен удар на езика изтласка храната навън.

— Яж, негоднико! — викна отчаяно Варвара, като тикаше сандвича. — Интелигент!

Но Лоханкин извръщаше лице и мучеше отрицателно. След няколко минути разгневената и омазана с кьопоолуто Варвара отстъпи. Тя седна върху торбата и заплака с ледени сълзи.

Лоханкин изтърси от брадата си заплелите се в нея трохи, хвърли на жена си внимателен, кос поглед и притихна на своя диван. На него никак не му се искаше да се раздели с Варвара. Наред с многото си недостатъци Варвара имаше две съществени преимущества: големи бели гърди и служба. Самият Васисуалий никога и никъде не беше работил. Работата би му попречила да мисли за значението на руската интелигенция, към която социална прослойка той причисляваше и себе си. А продължителните размисли на Лоханкин се свеждаха до приятната и близка тема: „Васисуалий Лоханкин и неговото значение“, „Лоханкин и трагедията на руския либерализъм“, „Лоханкин и неговата роля в руската революция“. Леко и спокойно размишляваше той за всичко това, разхождайки се из стаята с плъстените пантофи, купени с парите на Варвара, и поглеждайки любимия шкаф, дето блещукаха с църковното си злато кориците на Брокхаусовия енциклопедичен речник. Дълго стоеше Васисуалий пред шкафа, като местеше поглед от корица на корица. Наредени по височина, там стояха мирно чудни образци на книговезкото изкуство: Голяма медицинска енциклопедия, „Животът на животните“, еднопудов том „Мъж и жена“, а също така и „Земя и хора“ на Елизе Реклю.

„Редом с тази съкровищница на мисълта — мудно мислеше Васисуалий — ставаш по-чист, някак си растеш духовно.“

Щом стигнеше до това заключение, той въздъхваше радостно, измъкваше изпод шкафа „Родина“ от 1899 година в подвързия с цвят на морска вълна с пяна и пръски, разглеждаше картинките от Англо-бурската война, обявлението на неизвестната дама под заглавие: „Ето как аз увеличих своя бюст с шест дюйма“ и други такива интересни нещица.

Отидеше ли си Варвара, щеше да изчезне и материалната база, върху която се градеше благополучието на тоя най-достоен представител на мислещото човечество.

Вечерта дойде Птибурдуков. Той дълго не се решаваше да влезе в стаята на Лоханкини и се въртеше в кухнята между дългопламъчните примуси и опънатите на кръст въжета, по които висеше сухо гипсово бельо с петна от синка. Квартирата се оживи. Тракаха врати, прелитаха сенки, бляскаха очите на съжителите, а някъде страстно въздъхнаха: един мъж си бе дошъл.

Птибурдуков свали фуражката си, дръпна инженерския си мустак и най-после се реши.

— Варя — рече умолително той, когато влезе в стаята, — нали се уговорихме…

— Полюбувай се, Сашук! — развика се Варвара, като го улови за ръка и го побутна към дивана. — Виж го! Лежи! Самец! Подъл собственик! Разбираш ли, този крепостник обяви гладна стачка, защото искам да го напусна.

Щом видя Птибурдуков, гладуващият веднага пусна в ход петостъпния ямб.

— Птибурдуков, презирам те аз тебе — захленчи той. — Не смей жена ми да докоснеш ти. Простак си ти, Птибурдуков, мръсник си! Къде отвеждаш моята жена?

— Другарю Лоханкин — рече смаян Птибурдуков, като се хвана за мустаците.

— Махни, махни се, теб ненавиждам аз — продължаваше Васисуалий, клатейки се като стар евреин при молитва, — ти гнида жалка си и мръсна при това. Не инженер си ти — простак, мръсник и тип, пълзяща гад и сутеньор си при това!

— Как не ви е срам, Васисуалий Андреич — рече отегченият Птибурдуков, — просто е глупаво дори. Я си помислете, какво правите? През втората година на петилетката…

— Посмя на мен да каже той, че туй е глупост! Той, той, кой задигна ми жената! Махни се ти, Птибурдуков, че инак ще ти дам по вие, тоест по врата един.

— Болен човек — каза Птибурдуков, като се мъчеше да се държи в рамките на приличието.

Но за Варвара тези рамки бяха тесни. Тя грабна от масата засъхналия вече зелен сандвич и пристъпи към гладуващия. Лоханкин се защищаваше с такова отчаяние, като че се готвеха да го кастрират. Птибурдуков се извърна и гледаше през прозореца дивия кестен, който цъфтеше с бели свещички. Зад себе си той чуваше отвратителното мучене на Лоханкин и виковете на Варвара: „Яж, подли човече! Яж, крепостнико!“

На другия ден, разстроена от неочакваната пречка, Варвара не отиде на работа. На гладуващия му стана по-зле.

— Ето почнаха вече остри болки в стомаха — съобщи той със злорадство, — после скорбут поради недояждане, опадване на косата и зъбите.

Птибурдуков доведе брат си — военен лекар. Птибурдуков-втори дълго притиска ухо до туловището на Лоханкин и прислушва работата на неговите органи с онова внимание, с каквото котката се вслушва в движението на мишката, пъхнала се в захарницата. През време на прегледа Васисуалий гледаше с налени със сълзи очи гърдите си, рошави като демисезонно палто. Беше му много жал за самия него. Птибурдуков-втори погледна Птибурдуков-първи и съобщи, че болният не трябва да пази диета. Може да яде всичко. Например супа, котлети, компот. Може също така и хляб, зеленчуци, плодове. Не се забранява и риба. Може да пуши — разбира се, с мярка. Не го съветва да пие, но за апетит не би било лошо да вкара в организма си чашка хубав портвайн. Изобщо докторът не разбра душевната драма на Лоханкин. Той изпъхтя надуто, затрака ботуши и си отиде, като заяви на тръгване, че на болния не се забранява също така да се къпе в морето и да кара велосипед.

Но болният не мислеше да вкарва в организма си нито компот, нито риба, нито котлет, нито каквато и да било друга храна. Той не отиде да се къпе в морето, а продължаваше да лежи на дивана и да сипе по околните кавгаджийски ямб. Варвара почувствува жалост към него. „Заради мен гладува — размисляше тя с гордост, — все пак каква страст! Способен ли е Сашук на такова високо чувство?“ И тя хвърляше неспокойни погледи към сития Сашук, чийто вид показваше, че любовните преживявания не ще му попречат редовно да вкарва в организма си обеди и вечери. Дори веднъж, когато Птибурдуков излезе от стаята, тя нарече Васисуалий „горкичкия“. И до устата на гладуващия отново се появи сандвичът и отново беше отблъснат. „Още малко издръжливост — помисли си Лоханкин — и Птибурдуков няма да види моята Варвара.“

Той с удоволствие се вслуша в гласовете, които долитаха от съседната стая.

— Той ще умре без мен — говореше Варвара, — ще трябва да почакаме. Виждаш, че сега не мога да си отида.

През нощта Варвара сънува страшен сън. Измършавелият от възвишеното чувство Васисуалий глождеше белите шпори на ботушите на военния лекар. Беше ужасно. На лицето на лекаря лежеше израз на покорство, като на крава, доена от някой селски крадец. Шпорите звънтяха, зъбите скърцаха. От страх Варвара се събуди.

Жълто японско слънце светеше в упор, като разходваше цялата си сила, за да огрява такава дреболия като кристалната запушалка на стъкълцето с одеколона „Турандот“. Мушаменият диван беше празен. Варвара обърна очи и видя Васисуалий. Той бе застанал до отворената вратичка на бюфета, с гръб към кревата, и мляскаше силно. От нетърпение и лакомия той се навеждаше, тупваше с обутия в зелен чорап крак и издаваше с носа си свиркащи и къркорещи звуци. Като опразни високия буркан с консервата, той внимателно свали капака на тенджерата, бръкна с пръсти в студения борш и извади оттам парче месо. Ако Варвара уловеше мъжа си да прави така дори през най-добрия период от техния брачен живот, то и тогава Васисуалий би си изпатил. Но сега неговата участ бе решена.

— Лоханкин! — извика тя с ужасен глас.

От уплаха гладуващият изтърва месото, което цопна обратно в тенджерата и вдигна фонтанче от зеле и морковни звезди. С жален вой се втурна Васисуалий към дивана. Варвара мълчаливо и бързо се обличаше.

— Варвара! — рече той гъгниво. — Нима наистина ти бягаш от мен при Птибурдуков?

Отговор не последва.

— Вълчица си ти — каза неуверено Лоханкин — и те презирам аз, ти бягаш от мен при Птибурдуков…

Но бе вече късно. Напразно Васисуалий хленчеше за любов и гладна смърт. Варвара си отиде завинаги, като помъкна пътната торба с цветните панталони, филцовата шапка, красивите флакони и прочие предмети от дамския гардероб.

И в живота на Васисуалий Андреевич настъпи период на мъчителни мисли и морални страдания. Има хора, които не умеят да страдат, не излиза някак си при тях. А пък и да страдат, гледат това да стане колкото е възможно по-скоро и незабелязано за околните. Лоханкин обаче страдаше открито, величаво, той плискаше своята мъка с чайни чаши, той се опиваше от нея. Голямата скръб му даваше възможност да поразмисли за последен път за значението на руската интелигенция, а също така и за трагедията на руския либерализъм.

„А може би така и трябва — мислеше той, — може би това е изкупление и аз ще изляза от него очистен? Не е ли такава съдбата на всички, които стоят над тълпата, хора с нежно телосложение? Галилей, Милюков, А. Ф. Кони. Да, да, Варвара е права, така трябва!“

Душевната депресия обаче не му попречи да даде във вестника обявление за даване под наем втората стая.

„Все пак на първо време това ще ме подкрепи материално“ — реши Васисуалий. И отново потъна в мъгляви разсъждения за страданията на плътта и за значението на душата като извор на прекрасното.

От това негово занимание не можаха да го отвлекат дори упоритите напомняния на съседите, че трябва да загасва светлината, когато излиза от клозета. Но тъй като беше разстроен, Лоханкин постоянно забравяше да прави това, което много възмущаваше икономичните съжители.

А обитателите на голямата комунална квартира номер три, където живееше Лоханкин, се славеха като хора своенравни и бяха известни в цялата къща със своите чести скандали и тежки разправии. Квартира номер три дори получи прозвището „Гарванско свърталище“. Дългогодишният съвместен живот беше закалил тези хора и те не знаеха що е страх. Квартирното равновесие се поддържаше от сдружения между отделните наематели. Понякога обитателите на „Гарванско свърталище“ се обединяваха всички заедно само срещу един квартирант и тежко и горко на този квартирант. Центростремителната сила на любовта към водене съдебни дела го подемаше, въвличаше го в канцелариите на юрисконсултите, като вихрушка го пренасяше през опушените съдебни коридори и го втикваше в стаите на другарските и народни съдилища. И дълго още обикаляше непокорният квартирант да търси правдата, като стигаше чак до всесъюзния старей другаря Калинин. И чак до гроба квартирантът ще пуска юридически думички, с каквито ще се нагълта от различните обществени места, ще употребява не „наказва се“, а „наказуемо“, не „постъпка“, а „деяние“. Себе си ще нарича не „другарят Жуков“, както се води от деня на раждането си, а „потърпевша страна“. Ала най-често и с особена наслада той ще произнася израза „предявявам иск“. И животът му, който и по-рано не е текъл като по мед и масло, ще стане съвсем отвратителен.

Доста преди семейната драма на Лоханкин летецът Севрюгов, който живееше, за свое нещастие, в квартира номер три, отлетя в бърза командировка на Осоавиахим13 за Полярния кръг. Цял свят с вълнение следеше полета на Севрюгов. Изчезнала бе безследно една чуждестранна експедиция, която отиваше към полюса, и Севрюгов трябваше да я открие. Светът живееше с надежда, че действията на летеца ще бъдат успешни. Обаждаха се радиостанциите от всички материци, метеоролозите предупреждаваха смелия Севрюгов за магнитни бури, любителите на къси вълни изпълваха етера със свистене и полският вестник „Куриер порани“, близък до Министерството на външните работи, вече настояваше за разширяване на Полша до границите й от 1772 година. Цял месец Севрюгов летя над ледената пустиня и грохотът на неговите мотори се чуваше по целия свят.

Най-сетне Севрюгов извърши онова, което съвсем обърка вестника, близък до полското Министерство на външните работи. Той намери загубената сред ледовете експедиция, успя да съобщи точното й местонахождение, но след това изведнъж самият той изчезна. При това съобщение земното кълбо ехтеше от викове. Името на Севрюгов се произнасяше на триста и двадесет езика и наречия, като включваме тук и езика на чернокраките индианци, портретите на Севрюгов, облечен в зверски кожи, се появиха на всяко свободно листче хартия. В беседа с представителите на печата Габриеле д’Анунцио заяви, че току-що е завършил новия си роман и веднага излита да търси смелия русин. Появи се чарлстонът „Топло ми е с мойта мила на полюса“. И старите московски драскачи Устишкин-Вертер, Леонид Трепетовски и Борис Амиаков, които отдавна практикуваха литературния дъмпинг и хвърляха на пазара своята продукция по цени на загуба, вече пишеха обзор под заглавие: „А на вас не ви ли е студено?“ С една дума, нашата планета преживяваше велика сензация.

Но още по-голяма сензация предизвика това съобщение в квартира номер три, намираща се в сграда номер осем на улица Лимонна и известна повече под името „Гарванско свърталище“.

— Изчезна нашият съквартирант — говореше радостно бившият вратар Никита Пряхин и сушеше над примуса плъстения си ботуш. — Изчезна, миличкият. А ти не лети, не лети! Човек трябва да ходи, а не да лети. Да ходи трябва, да ходи.

И той обръщаше валенката над стенещия огън.

— Нахвърча се, бухалът му неден — ломотеше една бабичка, което име и презиме никой не знаеше. Тя живееше в галерията над кухнята и макар цялото жилище да се осветяваше с електричество, бабичката си палеше горе газена лампа с рефлектор. Тя нямаше доверие в електричеството. — Ето че се освободи стая, площ!

Бабичката първа произнесе думата, която отдавна вече тежеше на сърцата на обитателите от „Гарванско свърталище“. За стаята на изчезналия летец заговориха всички: и бившият кавказки княз, а сега трудещият се от Изтока гражданин Гигиенишвили, и Дуня, която държеше под наем легло в стаята на леля Паша, и самата леля Паша — търговка и отчаяна пияница, и Александър Дмитриевич Суховейко — в миналото камерхер при двора на негово императорско величество, когото тук наричаха просто Митрич, и останалият дребосък от квартирата, начело с отговорната наемателка Люция Францевна Пферд.

— Че какво — рече Митрич, като оправи златните си очила, когато кухнята се изпълни с наемателите, — щом другарят е изчезнал, трябва да се дели. Аз например отдавна имам право на допълнителна площ.

— Че защо му е на един мъж площ? — възрази наемателката на легло Дуня. — Трябва на жена. Може би на мене няма да ми се падне друг такъв случай в живота — един мъж внезапно да изчезне.

И тя дълго още се вря между насъбралите се, като привеждаше различни доводи в своя полза и често произнасяше думата „мъж“.

Всеки случай квартирантите бяха единодушни, че стаята трябва незабавно да се заеме.

Същия ден светът бе разтърсен от нова сензация. Смелият Севрюгов се намери. Нижни Новгород, Квебек и Рейкиявик чуха сигналите на Севрюгов. Той бил кацнал със смачкано шаси на осемдесет и четвъртия паралел. Етерът се тресеше от съобщения: „Смелият русин се чувствува отлично“, „Севрюгов праща рапорт на президиума на Осоавиахим!“, „Чарлз Линдберг смята Севрюгов за най-добрия летец в света“, „Седем ледоразбивача потеглиха на помощ на Севрюгов и откритата от него експедиция“. В промеждутъците на тези съобщения вестниците печатаха само снимки на някакви ледени блокове и брегове. Непрестанно се чуваха думите: „Севрюгов, Нордкап, паралел, Севрюгов, Францйссифова земя, Шпицберген, Кингсбей, пими14, гориво, Севрюгов“.

Унинието, което бе обзело при това известие „Гарванско свърталище“, скоро се смени от спокойна увереност. Ледоразбивачите се придвижваха бавно, като с мъка разбиваха ледените полета.

— Да се отнеме стаята и — туйто! — казваше Никита Пряхин. — На него му е добре да си седи там на леда, а тук Дуня например има всички права. Още повече, че според закона наемателят няма право да отсъствува повече от два месеца.

— Как не ви е срам, гражданино Пряхин! — възразяваше Варвара, по онова време още Лоханкина, и размахваше „Известия“. — Та той е герой! Сега е на осемдесет и четвъртия паралел!

— Че какъв ще е този паралел — обаждаше се смутен Митрич. — Може такъв паралел-маралел изобщо да няма. Ние не го знаем. В гимназията не сме го учили.

Митрич казваше самата истина. Той не бе изкарал гимназия. Бе завършил Пажеския корпус.

— Но разберете най-сетне! — кипеше Варвара и тикаше вестника под носа на камерхера. — Ето статията. Виждате ли? „Сред ледовете и айсбергите“.

— Айсберги! — думаше Митрич подигравателно. — Това можем да разберем. Десет години вече, как няма живот. Все едни Айсберги, Вайсберги, Айзенберги, разни там Рабиновичи. Право казва Пряхин. Да се отнеме и — край. Още повече, че ей на, и Люция Францевна казва същото за закона.

— А багажът да се изхвърли на стълбата, да върви по дяволите! — възкликна с гръден глас бившият княз, а сега трудещ се от Изтока, гражданинът Гигиенишвили.

Закълваха бързо Варвара и тя избяга да се оплаче на мъжа си.

— А може би така и трябва — отговори мъжът й, като повдигна фараонската си брада, — може би чрез устата на простия селяк Митрич говори великата шаячна правда. Замисли се само за ролята на руската интелигенция, за нейното значение.

В онзи велик ден, когато ледоразбивачите стигнаха най-сетне до палатката на Севрюгов, гражданинът Гигиенишвили разби ключалката на Севрюговата врата и изхвърли в коридора цялата покъщнина на героя ведно с висящата на стената червена перка. В стаята се настани Дуня, която незабавно пусна при себе си срещу заплащане шест души квартиранти. Върху завладяната площ цяла нощ продължи веселба. Никита Пряхин свири на хармоника, а камерхерът Митрич танцува „руската“ с пияната леля Паша.

Ако славата на Севрюгов беше мъничко по-малка от оная световна слава, която той си спечели със своите прочути полети над Арктика, той никога нямаше да види стаята си, щеше да го повлече центростремителната сила на любовта към съдебни дела и чак до смъртта си той щеше да се нарича не „смелият Севрюгов“, не „героят на леда“, а „потърпевша страна“. Но този път основателно стъпиха на врата на „Гарванско свърталище“. Стаята бе върната (наскоро след това Севрюгов се премести в нова квартира), а храбрият Гигиенишвили прекара заради своя произвол четири месеца в затвора и се върна оттам зъл като дявол.

Той именно направи на осиротелия Лоханкин първото предупреждение да изгасва редовно светлината, когато излиза от клозета. При това очите му бяха също като на дявол. Разсеяният Лоханкин не оцени важността на демарша, предприет от гражданина Гигиенишвили, и по този начин прозяпа началото на конфликта, който наскоро доведе до едно ужасяващо, нечувано дори в жилищната практика събитие.

Ето как се извъртя тая работа. Васисуалий Андреевич както по-рано забравяше да изгасва светлината в помещенията за общо ползуване. Но можеше ли той да помни такива дребни работи от бита, когато жена му бе избягала, когато той бе останал без копейка, когато не бе още точно уяснено цялото многообразно значение на руската интелигенция? Можеше ли той да мисли, че жалкото бронзово пламъче на лампата от осем свещи ще предизвика такова голямо чувство у съседите? Отначало го предупреждаваха по няколко пъти на ден. После му изпратиха писмо, съчинено от Митрич и подписано от всички съжители. Накрая престанаха да го предупреждават и вече не му пращаха писма. Лоханкин още не проумяваше важността на онова, което ставаше, но вече смътно долавяше, че някакъв обръч е готов да се стегне.

Във вторник вечерта дотича момиченцето на леля Паша и на един дъх отрапортува:

— Те ви казват за последен път, че трябва да изгасвате.

Но случи се някак така, че Васисуалий Андреевич пак забрави и лампичката продължаваше да свети престъпно през паяжината и прахоляка. Къщата въздъхна. След една минута на вратата на Лоханкиновата стая се показа гражданинът Гигиенишвили. Той беше със сини платнени ботуши и плоско калпаче от кафява овца.

— Да вървим — рече той, като повика Васисуалия с пръст.

Той го хвана здраво за ръка, поведе го по тъмния коридор, дето Васисуалий, кой знае защо, се натъжи и дори започна лекичко да се дърпа, и с удар в гърба го прати насред кухнята. Лоханкин се вчепка за въжетата, запази равновесие и изплашено се огледа. Тук се бяха събрали всички съквартиранти. В мълчание стоеше тук Люция Францевна Пферд. Виолетови химически бръчки лежаха върху властното лице на отговорната наемателка. До нея на печката седеше натъжена пийналата леля Паша. Босият Никита Пряхин се хилеше и гледаше изплашения Лоханкин. От галерията беше подала глава безименната бабичка. Дуня правеше знаци на Митрич. Бившият придворен камерхер се усмихваше и криеше нещо зад гърба си.

— Какво? Общо събрание ли ще има? — запита Васисуалий Андреевич с тъничък гласец.

— Ще има, ще има — каза Никита Пряхин, който се приближаваше към Лоханкин, — всичко ще има за тебе. Кафе ще има за тебе, какво! Лягай! — кресна той изведнъж и дъхна срещу Васисуалий на нещо като водка или терпентин.

— В какъв смисъл лягай! — попита Васисуалий Андреевич и взе да трепери.

— Ама какво ще говорим с него, с този калпав човек! — рече гражданинът Гигиенишвили. И като приклекна, залови се да тършува по кръста на Лоханкин и да откопчава презрамките му.

— Помо-ощ! — произнесе шепнешком Васисуалий, устремил безумен поглед към Люция Францевна.

— Трябваше да загасвате светлината! — отвърна сурово гражданката Пферд.

— Ние не сме буржоа, за да горим на вятъра електрическата енергия — добави камерхерът Митрич, като топеше нещо в кофата с вода.

— Не съм виновен! — запищя Лоханкин, като се дърпаше от ръцете на бившия княз, а сега трудещ се от Изтока.

— Всички не са виновни! — мърмореше Никита Пряхин и придържаше треперещия наемател.

— Аз нищо такова не съм направил!

— Всички нищо такова не са направили.

— Имам душевна депресия.

— Всички имат душевна.

— Да не сте посмели да ме пипате! Аз съм малокръвен.

— Всички, всички са малокръвни.

— Жена ми избяга от мен! — ревеше с цяло гърло Васисуалий.

— На всички жената е избягала — отговаряше Никита Пряхин.

— Хайде, хайде, Никитушко! — грижливо мълвеше камерхерът Митрич и изнасяше на светло мокрите, лъщящи пръчки. — От приказки до съмнало няма да си свършим работата.

Сложиха Васисуалий Андреевич по корем на пода. Краката му лъснаха млечнобели. Гигиенишвили замахна с все сила и пръчката засвири тънко във въздуха.

— Майчице! — изпищя Васисуалий.

— Всички имат майчица! — каза наставнически Никита, като натискаше с коляно Лоханкин.

И тогава Васисуалий внезапно млъкна.

„А може би така и трябва — помисли той, като трепваше при ударите и разглеждаше черните щитовидни нокти на крака на Никита. — Може би именно в това е изкуплението, очистението, великата жертва…“

И докато го налагаха, докато Дуня виновно се смееше, а бабата подвикваше от галерията: „Удрете го, нефелития, удрете го, миличкия!“ — Васисуалий Андреевич съсредоточено мислеше за значението на руската интелигенция и за това, че Галилей също е пострадал за правдата.

Последен взе пръчките Митрич.

— Я дай аз да опитам — каза той и дигна ръка. — Да го рязна по филетата.

Но Лоханкин нема̀ късмет да опита камерхерски удар. На вратата на черния вход се почука. Дуня се спусна да отвори. (Парадният вход на „Гарванско свърталище“ отдавна беше закован поради простата причина, че наемателите никак не можаха да решат кой пръв трябва да мие стълбището. По същата причина беше заключена и банята.)

— Васисуалий Андреевич, търси ви един непознат мъж — каза Дуня, като че нищо не бе се случило.

И всички наистина видяха застаналия на вратата непознат мъж с бял джентълменски панталон. Васисуалий Андреевич скочи живо, оправи тоалета си и с ненужна усмивка обърна лице към влезлия Бендер.

— Не ви ли попречих? — запита учтиво великият комбинатор, присвил очи.

— Да, да — измърмори Лоханкин, като се покланяше, — виждате ли, аз бях, как да ви кажа, малко зает… Но… струва ми се, вече съм свободен?

И той се огледа умолително. Но в кухнята вече нямаше никой освен леля Паша, която беше заспала върху печката, докато траеше екзекуцията. На дъсчения под се търкаляха отделни пръчки и едно бяло платнено копче с две дупчици.

— Заповядайте при мен — покани Васисуалий.

— А може би аз все пак ви попречих? — попита Остап, когато се намери в първата стая на Лоханкин. — Не? Добре тогава. Ами вие ли „Дав. пр. ст. вс. уд. из. к. м. с. ин. ер.“? И тя наистина ли е „пр.“ и има „вс. уц“?

— Абсолютно вярно — оживи се Васисуалий, — прекрасна стая, всички удобства. И няма да ви взема скъпо. Петдесет рубли на месец.

— Няма да се пазаря — рече вежливо Остап, — само че съседите… Как са те?

— Прекрасни хора — отговори Васисуалий — и изобщо всички удобства. И цената ниска.

— Но те, струва ми се, са въвели тук телесни наказания?

— Ах! — рече Лоханкин проникновено. — В края на краищата кой знае? Може би така и трябва. Може би именно в това е великата шаячна правда.

— Шаячна? — повтори замислен Бендер. — Онази — конопената, домашната изработка, кълчишената? Така, така. Изобщо кажете, от кой клас на гимназията са ви изгонили за слаб успех? От шести?

— От пети — отговори Лоханкин.

— Златен клас. Значи, до физиката на Краевич не сте стигнали? И оттогава сте водили изключително интелектуален начин на живот? Впрочем на мен ми е все едно. Живейте, както си искате. Утре вечер се пренасям у вас.

— А капаро? — попита бившият гимназист.

— Не сте в църква, няма да ви излъжат — рече важно великият комбинатор. — И капарото ще дойде. С течение на време.

Глава XIVПървата среща

Когато Остап се върна в хотел „Карлсбад“, като се отрази безброй пъти в огледалата на вестибюла, стълбището и коридорите, с които така обичат да се украсяват подобен род учреждения, и влезе в стаята си, смути го царуващото там безредие. Червеното плюшено кресло лежеше обърнато нагоре с кривите си крачета, като показваше непривлекателната опака страна от зебло. Кадифената покривка със сърмените ширити беше смъкната от масата. Дори картината „Явяването на Христа пред народа“ — и тя беше изкривена на една страна и в това си положение бе загубила голяма част от поучителността, която художникът бе вложил в нея. От балкона духаше свеж параходен вятър, който премяташе разхвърляните по кревата парични знаци. Сред тях лежеше тенекиена кутия от цигари „Кавказ“. На килима, вкопчили се един в друг, мълчаливо се търкаляха и виреха крака Паниковски и Балаганов.

Великият комбинатор с погнуса прекрачи борещите се и излезе на балкона. Долу, на булеварда, гълчаха минувачите, хрущеше под краката чакълът, носеше се над черните кленове монолитното дихание на симфоничния оркестър. В тъмната далечина на пристанището се перчеше със светлините си и трещеше с желязото си строящият се хладилник. Отвъд вълнолома ревеше и искаше нещо невидим параход, вероятно молеше да го пуснат в пристанището.

Когато се върна в стаята, Остап видя, че млечните братя вече седят на пода един срещу друг, бутат се уморено с длани и мърморят:

„А ти кой си?“

— Не можахте ли да си ги разделите? — попита Бендер, като дърпаше портрета.

Паниковски и Балаганов бързо скочиха на крака и се заловиха да разказват. Всеки приписваше целия успех на себе си и очерняше действията на другия. Без да се бяха сговаряли, те изпускаха обидните за тях подробности, но в замяна на това привеждаха голям брой детайли, рисуващи в изгодна светлина тяхното мъжество и похватност.

— Е, стига толкова! — продума Остап. — Не удряйте чела по паркета. Картината на битката ми е ясна. Та вие казвате, че с него било едно момиче? Това е хубаво. И така, този дребен служащ просто носи в джоба… вие, струва ми се, вече сте ги преброили? Колко са? Охо! Десет хиляди! Заплатата на господин Корейко за двадесет години непорочна служба. Зрелище за боговете, както пишат най-умните челници. Но не ви ли попречих? Вие правехте тук нещо на пода? Деляхте парите ли? Продължавайте, продължавайте, аз ще погледам.

— Аз исках честно — рече Балаганов, като събираше парите от кревата, — както е справедливо. На всички по равно — по две и половина хиляди.

И след като раздели парите на четири купчини, той скромно се отдръпна настрана и рече:

— На вас, на мен, на него и на Козлевич.

— Много добре — забеляза Остап. — А сега нека ги раздели Паниковски, той май е на особено мнение.

Останалият на особено мнение Паниковски се залови за работата с необикновено усърдие. Наведен над кревата, той мърдаше дебелите си устни, плюнчеше пръсти и непрекъснато местеше банкнотите от място на място, сякаш нареждаше голям пасианс с попове. След всички манипулации върху одеялото се образуваха три купчини: едната — голяма, от чисти, новички банкноти, втората — също такава, но от по-нечисти банкноти, а третата — малка и съвсем мръсна.

— На нас с вас по четири хиляди — каза той на Бендер, — а на Балаганов две. Той и две не е заслужил.

— Ами на Козлевич? — попита Балаганов, като от яд дори затвори очи.

— Защо на Козлевич? — запищя Паниковски. — Това е грабеж! Кой е този Козлевич, че да делим с него? Аз не познавам никакъв Козлевич.

— Това ли е всичко? — запита великият комбинатор.

— Това е — отговори Паниковски, без да откъсва очи от пачката с чистите банкноти. — Какъв Козлевич може да има в този момент?

— А сега ще деля аз — рече господарски Остап.

Без да бърза, той събра купчините на едно, сложи парите в тенекиената кутия и я пъхна в джоба на белия си панталон.

— Всичките пари — каза той в заключение — ей сега ще бъдат върнати на загубилия ги гражданин Корейко. Харесва ли ви този начин на делба?

— Не, не ни харесва — изтръгна се от Паниковски.

— Оставете шегите, Бендер — каза недоволен Балаганов. — Трябва да си ги разделим справедливо.

— Това няма да го бъде — рече студено Остап. — И изобщо в този среднощен час нямам намерение да се шегувам с вас.

Паниковски плесна със старческите си лилави длани. Той погледна ужасен великия комбинатор, отдръпна се в ъгъла и притихна. Само сегиз-тогиз святкаше оттам златният зъб на нарушителя на конвенцията.

Лицето на Балаганов тутакси стана мокро, като че бе се сварило на слънцето.

— А ние защо работихме? — каза той задъхан. — Така не може. Това е… обяснете.

— На вас — рече вежливо Остап, — любимия син на лейтенанта, мога да повторя само онова, което казах в Арбатов. Аз тача наказателния кодекс. Не съм грабител, а идеен борец за парични знаци. В моите четиристотин честни начина за отнемане на пари грабежът не влиза, някак си не се вмества. И после, ние пристигнахме тук не за десет хиляди. От тези хиляди на мене лично ми трябват поне петстотин хиляди.

— Тогава защо ни пратихте? — попита Балаганов, като изстиваше. — Ние се старахме.

— С други думи, вие искате да попитате, известно ли е на достопочтения капитан с каква цел е предприел той последната операция? На това ще ви отговоря — да, известно му е. Работата е там…

В този момент златният зъб угасна в ъгъла. Паниковски се развъртя, наведе глава и с вик: „А ти кой си?“ — като луд се хвърли върху Остап. Без да измени позата си и дори без да извърне глава, с един удар на гумения си юмрук великият комбинатор върна побеснелия нарушител на конвенцията на предишното му място и продължи:

— Работата е там, Шура, че това беше проверка. В джоба на един служащ с четиридесетрублева заплата се намериха десет хиляди рубли, което е малко странно и ни дава големи шансове, позволява ни, както казват маратонците и бръмбарите-бегачи, да се надяваме на голяма сума. Петстотин хиляди — това безусловно е голяма сума. И ще я добием ние така. Аз ще върна на Корейко десетте хиляди и той ще ги вземе. Бих искал да видя оня, който не би взел обратно парите си. И ето тук именно ще бъде неговият край. Ще го погуби алчността му. А щом той признае богатството си, ще го пленя с голи ръце. Като умен човек, той ще разбере, че частта е по-малко от цялото и ще ми даде тази част от страх да не загуби всичко. И тогава, Шура, на сцената ще се появи една чинийка с ивица по края…

— Много право! — извика Балаганов.

В ъгъла плачеше Паниковски.

— Дайте си ми парите — фъфлеше той, — аз съм съвсем беден! Цяла година не съм ходил на баня. Стар съм. Момичетата не ме обичат.

— Обърнете се към Световната лига за сексуални реформи — рече Бендер. — Може би там ще ви помогнат.

— Мене никой не ме обича — продължаваше Паниковски, като потръпваше.

— А защо да ви обичат? Момичетата не обичат такива като вас. Те обичат младите, дългокраките, политически грамотните. А вие скоро ще умрете. И никой няма да пише във вестника за вас: „Още един изгоря на работния си пост.“ И на гроба ви няма да седи прекрасна вдовица с персийски очи. И разплакани деца няма да питат: „Татко, татко, чуваш ли ни?“

— Не говорете така! — закрещя изплашилият се Паниковски. — Аз ще преживея всички ви. Вие не познавате Паниковски. Паниковски все още може всички ви да продаде и купи. Дайте си ми парите.

— Вие по-добре кажете, ще служите ли, или не? Питам ви за последен път.

— Ще служа — отговори Паниковски, като бършеше бавно стичащите се старчески сълзи.

Нощ, нощ, нощ лежеше над цялата страна.

В пристанището на Черноморск леко се извиваха крановете, спускаха стоманените си скоби в дълбоките трюмове на чуждестранните параходи и отново се извиваха, за да положат внимателно, с котешка любов, на пристана чамовите сандъци със съоръженията на Тракторстрой. Розов кометен огън изригваше от високите комини на силикатните заводи. Пламтяха звездните гроздове на Днепрострой, Магнитогорск и Сталинград. На север изгря Краснопутиловската звезда, а след нея пламнаха голям брой звезди от първа величина. Имаше тук фабрики, комбинати, електростанции, нови строежи. Грееше цялата петилетка и затъмняваше с блясъка си старото, тъй познато още на египтяните небе.

Млад човек, заседял се с любимата си в работническия клуб, нетърпеливо запалва електрическата карта на петилетката и шепне:

— Виж ей тая червена светлинка. Там ще бъде Сибкомбайн. Ще отидем там. Искаш ли?

А любимата тихо се смее и освобождава ръцете си.

Нощ, нощ, нощ, както вече бе казано, лежеше над цялата страна. Стенеше насън монархистът Хворобиев, комуто се присъни грамадна профсъюзна книжка. На горното легло във влака хъркаше инженер Талмудовски, който пътуваше от Харков за Ростов, където го привличаше по-голямата заплата. Люшкаха се върху широката атлантическа вълна американските джентълмени, отнасяйки в родината си рецептата за чудесна пшенична домашна ракия. Въртеше се на своя диван Васисуалий Лоханкин и потриваше с ръка пострадалите места. Старият ребусник Синицки напусто гореше електричеството и съчиняваше за списание „Водопроводно дело“ скрита картинка: „Къде е председателят на това общо събрание на работниците и служащите, събрани да изберат местком на помпената станция?“ При това той гледаше да не шуми, за да не събуди Зося. Полихаев лежеше в леглото със Серна Михайловна. Останалите херкулесовци спяха тревожен сън в разните части на града. Александър Иванович Корейко не можеше да заспи, измъчван от мисли за своето богатство. Ако това богатство го нямаше никакво, той би си спал спокойно. Какво правеха Бендер, Балаганов и Паниковски — вече е известно. И само за Козлевич, шофьора и собственика на „Антилопа-Гну“, сега няма да бъде казано нищо, макар него да беше го сполетяла беда от извънреден политически характер.

Рано сутринта Бендер отвори своята акушерска чанта, извади оттам милиционерската фуражка с герба на град Киев, напъха я в джоба си и се запъти към Александър Иванович Корейко. По пътя той задяваше млекарките, тъй като часът на тези практични жени вече бе настъпил, а часът на служащите още не започваше, и си мъркаше романса: „И радостта от първата ни среща не ми вълнува веч кръвта.“ Великият комбинатор си кривеше малко душата. Първата среща с милионера-книговодител го вълнуваше. Щом влезе в дом №16 на улица „Малая Касателная“, той нахлупи официалната фуражка, сви вежди и почука на вратата.

На средата на стаята стоеше Александър Иванович. Той беше с мрежеста фланелка без ръкави и вече бе успял да обуе панталона си на дребен служащ. Стаята беше мебелирана с типична бедност, установена преди революцията в приютите за сираци и тям подобни организации, които бяха под покровителството на императрица Мария Фьодоровна. Тук имаше три предмета: желязно болнично креватче, кухненска маса с вратичка, снабдена с дървена запънка, с каквито обикновено заключват нужниците на вилите, и изтъркан виенски стол. В ъгъла лежаха хантели и между тях две големи гири, занимавка за тежкоатлет.

При вида на милиционера Александър Иванович тежко пристъпи напред.

— Гражданинът Корейко, нали? — запита Остап с лъчезарна усмивка.

— Аз съм — отговори Александър Иванович, който също изрази радост по повод срещата си с представителя на властта.

— Александър Иванович? — осведоми се Остап, като се усмихваше още по-лъчезарно.

— Точно така — потвърди Корейко и разпали своята радост, колкото беше възможно.

След това на великия комбинатор остана само да седне на виенския стол и да лепне на лицето си свръхестествена усмивка. Той направи всичко това и погледна Александър Иванович. Но милионерът-книговодител се напрегна и изобрази дявол знае що: и умиление, и възторг, и възхищение, и нямо обожание. И всичко това поради щастливата среща с представителя на властта.

Това нарастване на усмивките и чувствата напомняше ръкопис на композитора Ференц Лист, дето на първата страница пише да се свири „бързо“, на втората — „много бързо“, на третата — „много, много бързо“, на четвъртата — „колкото може бързо“ и все пак на петата — „още по-бързо“.

Като видя, че Корейко стигна до петата страница и по-нататъшното съревнование вече е невъзможно, Остап пристъпи към работата.

— А аз дойдох при вас с поръчение — рече той и стана сериозен.

— Заповядайте, заповядайте — забеляза Александър Иванович, също помрачнял.

— Искаме да ви зарадваме.

— Любопитен съм да узная за какво.

И с безмерна скръб Бендер бръкна в джоба си. Корейко следеше неговите действия вече със съвсем погребална физиономия. На бял свят излезе тенекиената кутия от цигари „Кавказ“. Обаче очакваният от Остап възглас на учудване не последва. Нелегалният милионер гледаше кутията с пълно равнодушие. Остап извади парите, грижливо ги преброи и като бутна пачката към Александър Иванович, рече:

— Точно десет хиляди. Бъдете добър да ми подпишете разписка за получаването им.

— Имате грешка, другарю — каза Корейко много тихо. — Какви десет хиляди? Каква разписка?

— Как каква? Нали вчера са ви ограбили?

— Мен никой не ме е ограбвал.

— Но как не са ви ограбили? — развълнува се Остап. — Вчера край морето. И са ви задигнали десет хиляди. Крадците са арестувани. Пишете разписката.

— Да, ей богу, но мен никой не ме е ограбвал — рече Корейко, по чието лице пробягаха слънчеви петна. — Тук има явна грешка.

Неосъзнал още размерите на своето поражение, великият комбинатор допусна неприлична нервност, за което по-късно винаги си спомняше със срам. Той настояваше, сърдеше се, пъхаше парите в ръцете на Александър Иванович и изобщо, както казват китайците, загуби лице. Корейко вдигаше рамене, усмихваше се любезно, но не вземаше парите.

— Значи, вас не са ви ограбили?

— Никой не ме е ограбвал.

— И не са ви задигнали десет хиляди?

— Разбира се, не са. Че как мислите вие, откъде може да имам аз толкова пари?

— Вярно, вярно — каза Остап, поизстинал. — Откъде у един дребен служащ толкова много пари?… Значи, при вас всичко е наред?

— Всичко! — отговори милионерът с омайна усмивка.

— И стомахът ви е в ред? — попита Остап, като се усмихваше още по-прелъстително.

— Съвсем в ред. Знаете ли, аз съм много здрав човек.

— И не ви ли измъчват страшни сънища?

— Не, не ме измъчват.

По-нататък по отношение на усмивките всичко вървеше точно като у Лист: бързо, много бързо, много-много бързо, колкото може най-бързо и дори още по-бързо. Новите познати се разделяха така, сякаш се обожаваха един друг.

— Милиционерската фуражчица да не забравите — говореше Александър Иванович. — Тя остана на масата.

— Не яжте вечер сурови домати — съветваше го Остап, — за да не ви навредят на стомаха.

— Всичко хубаво — казваше Корейко, като радостно се покланяше и правеше реверанси.

— Довиждане, довиждане — отговаряше Остап, — интересен човек сте вие! Всичко ви е наред. Чудно, с такова щастие — и на свобода.

И без да сваля от лицето си ненужната усмивка, великият комбинатор излезе на улицата. Той премина няколко квартала с бърза крачка, забравил, че на главата му се мъдри официалната фуражка с герба на град Киев, съвсем неуместен в град Черноморск. И чак когато се озова сред тълпа почтени старци, които си дърдореха срещу покритата веранда на народен стол № 68, той се опомни и се зае спокойно да прецени шансовете.

Докато той се отдаваше на своите размисли, крачейки разсеяно назад-напред, старците продължаваха да се занимават със своята всекидневна работа.

Това бяха смешни и чудновати за нашето време хора.

Почти всички бяха с жилетки от пике и със сламени гарсонетки. Някои дори носеха шапки от потъмняла панамска слама. И, разбира се, всички бяха с пожълтели колосани яки, от които стърчаха космати кокоши шии. Тук, при стол № 68, дето по-рано се помещаваше прочутото кафене „Флорида“, се събираха отломките на довоенния търговски Черноморск: търговски посредници, останали без собствени кантори, комисионери, посърнали поради липса на консигнации, житарски агенти, изветрели счетоводители и всякаква сбирщина. Едно време те се събираха тук, за да сключват сделки. Сега ги теглеше насам, на слънчевия ъгъл, дългогодишният навик и необходимостта да почешат старите си езици. Те четяха всекидневно московската „Правда“ — местната преса не зачитаха — и всичко, което ставаше по света, старците разглеждаха като прелюдия към обявяването на Черноморск за свободен град. Едно време, преди сто години, Черноморск наистина е бил свободен град и това било толкова весело и доходно, че легендата за „портофранко“ и досега още хвърляше златен блясък върху светлия ъгъл до кафене „Флорида“.

— Четохте ли за конференцията по разоръжаването? — обръщаше се една жилетка от пике към друга жилетка от пике. — Речта на граф Бернсторф.

— Бернсторф е умна глава! — отговаряше запитаната жилетка с такъв тон, сякаш бе убедена в това от дългогодишно познанство с графа. — А вие четохте ли каква реч е произнесъл Сноуден на едно събрание на избирателите в Бирмингам, тази цитадела на консерваторите?

— Че какво да говорим… Сноуден е умна глава! Слушайте, Валиадис — обръщаше се той към трети старец с панама. — Какво ще кажете за Сноуден?

— Ще ви кажа откровено — отвръщаше панамата, — не си туряйте пръста в устата на Сноуден. Лично аз не бих турил моя.

И без ни най-малко да се смущава, че Сноуден за нищо на света не би позволил на Валиадис да пъхне пръста си в устата му, старецът продължаваше.

— Но каквото и да говорим, аз ще ви кажа откровено, Чембърлейн все пак е умна глава.

Жилетките от пике вдигнаха рамене. Те не отричаха, че и Чембърлейн е умна глава. Но най-много се радваха на Бриан.

— Бриан! — говореха те с жар. — Това се казва умна глава. Той със своя проект за Паневропа…

— Ще ви кажа откровено, мосю Фунт — шепнеше Валиадис, — всичко е наред. Бенеш вече се е съгласил за Паневропа, но знаете ли при какво условие?

Жилетките от пике се събраха по-близо и източиха кокоши шии.

— При условие Черноморск да бъде обявен за свободен град. Бенеш е умна глава. Нали той трябва да пласира някому своите селскостопански оръдия? Ето ние ще ги купуваме.

При това съобщение очите на старците светнаха. Години наред вече на тях им се искаше да купуват и продават.

— Бриан е умна глава! — рекоха те с въздишка. — Бенеш също е умна глава.

Когато Остап се сепна от своите мисли, той видя, че здраво го държи за пеша на сакото непознат старец със смачкана сламена шапка и мазна черна панделка на нея. Прикачената му връзка се беше изкривила настрана и медното копче гледаше право към Остап.

— Аз ви казвам — викаше старецът на ухото на великия комбинатор, — че Макдоналд няма да се хване на тази въдица! Той няма да се хване на тази въдица! Чувате ли?

Остап отбутна с ръка кипналия старец и се измъкна от тълпата.

— Хувър е умна глава! — долетя подире му. — И Хинденбург е умна глава!

По това време Остап вече бе взел решение. Той прехвърли през ума си четиристотинте честни начина за задигане на пари и макар между тях да имаше и такива перли като организиране на акционерно дружество за изваждане на потънал през Кримската война кораб с товар злато или голямо увеселение на сирница в полза на затворниците на капитала, или концесия за сваляне на фирмите от магазините — нито един от тях не беше подходящ за дадената ситуация. И Остап измисли четиристотин и първия начин.

„Не можахме да вземем крепостта с изненадваща атака — мислеше си той, — ще трябва да започнем правилна обсада. Най-важното е установено. Клиентът има пари. И ако се съди по това, че без да му мигне окото, се отказа от десетте хиляди, има много пари. И така, пред вид на незавършените преговори между страните, заседанието продължава.“

Той се върна в квартирата, като купи по пътя твърда жълта папка с връзки за обуща.

— Е? — запитаха в един глас прималелите от желание Балаганов и Паниковски.

Остап мълчаливо отиде до бамбуковата масичка, постави пред себе си папката и с едри букви извъртя надпис:

През рамото на Бендер млечните братя гледаха папката.

— Какво има вътре? — попита любопитният Паниковски.

— О! — рече Остап. — Вътре има всичко: палми, момичета, синкави експреси, синьо море, бял параход, малко износен смокинг, лакей японец, собствен билярд, платинени зъби, здрави чорапи, обеди с чисто животинско масло и най-важното, малки мои приятели, слава и власт, която дават парите.

И той отвори пред изумените антилоповци празната папка.

Глава XVРога и копита

Живееше на този свят един беден частник. Той беше доста богат човек, собственик на галантериен магазин, разположен диагонално срещу кино „Капитални“. Търгуваше си той спокойно с бельо, дантели, връзки, копчета и друга дребна, но доходна стока. Една вечер се върна в къщи с изкривено лице. Бръкна мълком в бюфета, извади оттам цяла студена кокошка и като се разхождаше из стаята, изяде я без остатък. Щом свърши с нея, той отново отвори бюфета, измъкна цяло парче краковски салам, точно половин килограм, седна на стола и загледан неподвижно в една точка, бавно сдъвка цялото половин кило. Когато се пресегна вече към варените яйца, които бяха на масата, жена му попита изплашена:

— Какво се е случило, Боря?

— Нещастие! — отговори той, пъхайки в устата си твърдото еластично яйце. — Обложиха ме с ужасен данък. Ти не можеш дори да си представиш.

— Но защо ядеш толкова много?

— Трябва да се разсея — отвърна частникът. — Страх ме е.

И през цялата нощ частникът ходи из своите стаи, дето само скринове имаше осем на брой, и яде. Изяде всичко, каквото имаше в къщата. Беше го страх.

На другия ден той даде под наем половината от магазина за търгуване с книжарски материали. Сега в едната витрина имаше връзки и презрамки, а в другата висеше на две канапчета грамаден жълт молив.

Сетне настанаха още по-лоши времена. В магазина се появи трети сънаемател. Беше часовникар. Той избута настрана молива и зае половината от прозореца с един бронзов часовник с фигурата на Психея, но без минутна стрелка. И срещу бедния галантерист, който не преставаше да се усмихва вече иронично, седеше освен омразният му моливар, още и часовникарят с втикната в окото черна лупа.

На два пъти още злощастието сполетя галантериста. В магазина влязоха допълнително един водопроводчик, който тутакси запали някакъв поялен примус, и друг съвсем чудноват търговец, който беше решил, че тъкмо през 1930 година от Рождество Христово населението на Черноморск ще се нахвърли на неговата стока — колосани яки.

И гордата, спокойна някога фирма на галантериста доби отвратителен вид.

Купувачите и клиентите със страх влизаха в благоуханния някога магазин. Часовникарят Глазиус-Шенкер, заобиколен от колелца, пенсне и пружини, седеше под часовниците, между които имаше и един градски. В магазина често и остро звъняха будилници. В дъното на помещението се тълпяха ученици, които питаха за дефицитните тетрадки. Карл Павиайнен стрижеше своите яки с ножици, като прекарваше времето си в очакване на клиенти. И докато услужливият Б. Културтригер успееше да запита купувачката: „Какво ще обичате?“, водопроводчикът Фанатюк шумно удряше с чукче по ръждивата тръба и саждите от поялната лампа падаха върху нежната галантерийна стока.

В края на краищата странният комбинат на частниците се разпадна и Карл Павиайнен изчезна с един файтон в мъглата, като откара своята несъзвучна с епохата стока. След него потънаха в небитието Галантпром и Канцхарт, сподирени от конни финансови инспектори. Фанатюк се пропи. Глазиус-Шенкер отиде в часовникарския колектив

Вълнистите железни ролетки паднаха с трясък. Изчезна и интересната фирма.

Скоро обаче ролетките отново се вдигнаха и над бившия ковчег на частниците се появи малка спретната фирмичка:

Ако безделният черноморец надникнеше в магазина, можеше да забележи, че тезгяхите и полиците бяха изчезнали, подът беше чисто измит, имаше жълти канцеларски маси, а по стените висяха обикновени учрежденски плакати за приемните часове и за вредата от ръкуването. Новопоявилото се учрежденийце вече бе пресечено от бариера, издигната срещу посетителите, каквито обаче още нямаше. До малка масичка, на която жълт самовар пускаше пара и пискливо се оплакваше от своята самоварска съдба, седеше куриер със златен зъб. Бършейки чаените чаши, той си тананикаше раздразнено:

Зад бариерата сновеше риж бабаитин. Понякога той отиваше до пишещата машина, удряше с дебелия си несгъващ се пръст по някой клавиш и се превиваше от смях. В дъното на кантората, под табелката „Началник на отделението“, седеше великият комбинатор, озарен от светлината на настолна лампа.

Хотел „Карлсбад“ отдавна бе напуснат. Всички антилоповци, с изключение на Козлевич, се настаниха в „Гарванско свърталище“ при Васисуалий Лоханкин, оскандален страшно много от това. Той дори се опитваше да протестира, като посочваше, че е дал стаята не на трима, а на един самотен интелигентен господин. „Мон дьо, Васисуалий Андреевич — отвръщаше Остап нехайно, — не се измъчвайте. Нали интелигентен от тримата съм само аз, така че условието е спазено.“ На по-нататъшните роптания на хазяина Бендер казваше разумно: „Майн гот, скъпи Васисуалий! Може би именно в това е великата шаячна правда.“ И Лоханкин веднага се успокои, като изпроси от Остап двадесет рубли. Паниковски и Балаганов се наредиха отлично в „Гарванско свърталище“ и техните гласове звучаха уверено в общия квартирен хор. Дори успяха да обвинят Паниковски в това, че нощем отлива газ от чуждите примуси, Митрич не пропусна да направи някаква заядлива забележка на Остап, в отговор на която великият комбинатор мълчаливо го блъсна в гърдите.

Кантората за доставка на рога и копита беше отворена по много причини.

— Следствието по делото Корейко — казваше Остап — може да погълне много време. Колко — един бог знае. Но тъй като няма бог, значи, никой не знае. Ужасно положение. Може би години, а може би и месец. Всеки случай на нас ни е необходима легалност. Необходимо е да се смесим с бодрата маса служащи. Всичко това ще ни даде кантората. Мен отдавна ме влече към административна дейност. По душа съм бюрократ и тъпак. Ние ще доставяме нещо много смешно, да речем, чаени лъжички, номера за кучета или реснарски стоки. Или рога и копита. Прекрасно! Рога и копита за нуждите на гребенарската и мундщучната промишленост. Защо не учреждение? При това в моето куфарче се намират чудни бланки за всички случаи в живота и кръгъл, така наречен маджунен печат.

Парите, от които Корейко се отрече и които педантичният Остап счете за възможно да заприходи, бяха вложени в банката по текущата сметка на новото учреждение. Паниковски отново се бунтуваше и искаше подялба. Като наказание за това той беше назначен на ниско платената и унизителна за неговата свободолюбива натура длъжност куриер. На Балаганов се падна отговорният пост пълномощник по копитата със заплата деветдесет и две рубли. Купена бе от пазара една стара пишеща машина „Адлер“, която нямаше буквата „е“ и тя трябваше да бъде заменяна с буквата „э“15. Поради това още първото писмо, отправено от Остап до магазина за канцеларски материали, звучеше така:

— Как можа да ни прати господ, такъв глупак за пълномощник по копитата! — сърдеше се Остап. — Нищо не можеш да му възложиш. Купи машина с турски акцент. Значи, аз съм началник на отдэлэниэ? Свиня сте вие, Шура, след всичко това!

Ала дори и пишещата машина със странното произношение не можа да помрачи светлата радост на великия комбинатор. На него много му харесваше новото поприще. Час по час той дотичваше и кантората с покупки. Донасяше такива сложни канцеларски машини и прибори, че куриерът и пълномощникът само ахкаха. Тук имаше перфоратори, копирни преси, въртящо се столче и скъпа бронзова мастилница във вид на няколко къщурки за различни цветни мастила. Това произведение се наричаше „С лице към селото“ и струваше сто и петдесет рубли. Венец на всичко беше един чугунен железничарски компостер, изискан от Остап от пътническата гара. Накрая Бендер домъкна едни разклонени еленови рога. Паниковски, който пъшкаше и се оплакваше от своята ниска заплата, ги закова над масата на началника. Всичко вървеше добре и дори превъзходно. На планомерната работа се отразяваше на очи само липсата на автомобила и неговия славен водач Адам Козлевич.

На третия ден от съществуването на кантората се яви първият посетител. За всеобщо учудване това беше раздавач. Той донесе осем плика, подърдори с куриера Паниковски за туй, за онуй и си отиде. А в пликовете се оказаха три покани, с които викаха бързо представител на кантората на съвещания и заседания, при това и трите покани подчертаваха, че присъствието е задължително. Останалите писма съдържаха искания на непознати, но, както изглежда, бойки учреждения за представяне на различни видове сведения, сметки и ведомости в много екземпляри и всичко това също срочно и задължително.

— Какво е това? — викаше Остап. — Само преди три дни аз бях волен планински орел-лешояд, размахвах криле, където си исках, а сега — заповядайте, присъствието задължително! Излиза, че в този град има много хора, на които Остап Бендер е крайно нужен. И после, кой ще води цялата тази преписка с приятелите? Ще трябва да се понесат разходи и да се преразгледа щатът. Нужна е опитна чиновничка. Да се занимава с книжата.

След два часа връхлетя нова беда. Дойде един селянин с тежък чувал.

— Кой ще приеме рогата? — запита той и тръшна товара на пода.

Великият комбинатор попогледна накриво посетителя и неговата стока. Това бяха малки, криви и мръсни рога и Остап ги гледаше с отвращение.

— А стоката добра ли е? — попита сдържано началникът на клона.

— Ти само погледни какви рогчета са! — разпали се селякът и поднесе един жълт рог под носа на великия комбинатор. — Рогчета първо качество. Точно по стандарта.

Наложи се стандартната стока да се купи. След това селянинът дълго пи чай с Паниковски и разказваше за живота на село, като предизвикваше у Остап естественото раздразнение на човек, който напразно е загубил петнадесет рубли.

— Ако Паниковски пусне още един рогоносец — рече Остап, след като изчака посетителят да си излезе, — Паниковски повече няма да служи. Ще го уволня без обезщетение. И изобщо стига ни вече държавна дейност. Време е да се заловим за работа.

Като окачи на стъклената врата табелка „Обедна почивка“, началникът на клона извади от шкафа папката, в която уж се криеше синьо море и бял параход, тупна с длан върху нея и каза:

— Ето над какво ще работи нашата кантора. Сега в това „дело“ няма нито едно листче, но ние ще намерим дирите, та ако ще би за това да се командироват Паниковски и Балаганов в пясъците на Каракум или някъде в Кременчуг за следствен материал.

В този момент дръжката на вратата на кантората се затресе. Зад стъклото тъпчеше на едно място старец със закърпена с бели конци панама и широко копринено сако от шантунг, под което се виждаше жилетка от пике. Старецът протягаше кокошата си шия и долепяше голямото си ухо до стъклото.

— Затворено, затворено! — викна бързо Остап. — Доставката на копита временно е прекратена.

Обаче старецът продължаваше да прави знаци с ръце.

Ако Остап не беше пуснал стария беложилетник да влезе, може би магистралната линия на романа щеше да тръгне в друга насока и никога нямаше да се случат онези чудни събития, в които се наложи да участвуват и великият комбинатор, и неговият раздразнителен куриер, и нехайният пълномощник по копитата, и още много-много хора, в това число един източен мъдрец, внучката на стария ребусник, един прочут общественик, началникът на „Херкулес“, а така също и голям брой съветски и чужди граждани.

Но Остап отвори вратата. Като се усмихваше тъжно, старецът мина зад бариерата и се отпусна на един стол. Той затвори очи и мълчаливо седя на стола около пет минути. Чуваха се само къси посвирквания, които от време на време издаваше неговият бледен нос. Когато сътрудниците на кантората бяха вече решили, че посетителят никога няма да продума и взеха шепнешком да се съвещават как по-удобно да изнесат неговото тяло на улицата, старецът повдигна кафявите си клепачи и рече с нисък глас:

— Името ми е Фунт, Фунт.

— И това според вас е достатъчно, за да се вмъквате в затворено за обедна почивка учреждение? — рече весело Бендер.

— Вие се смеете — отвърна старецът, — но името ми е Фунт. Аз съм на деветдесет години.

— Какво обичате? — попита Остап, който бе започнал да губи търпение.

Но тук гражданинът Фунт отново млъкна и мълча доста продължително време.

— Вие имате кантора — каза най-после той.

— Да, да, кантора — насърчаваше го Остап. — По-нататък, по-нататък.

Но старецът само поглаждаше с ръка коляното си.

— Виждате ли тези панталони на мен? — промълви той след дълго мълчание. — Това са великденски панталони. По-рано ги обувах само на Великден, а сега ги нося всеки ден.

И въпреки че Паниковски го тупна по гърба, за да могат думите му да излизат без запъване, Фунт отново стихна. Той произнасяше думите бързо, но правеше между изреченията такива почивки, кои то траеха понякога до три минути. За хора, несвикнали с тази особеност на Фунт, разговорът с него беше непоносим. Остап вече се канеше да хване Фунт за колосания нашийник и да му посочи вратата, когато старецът отново отвори уста. По-нататък разговорът доби такъв интересен характер, че Остап трябваше да се примири с Фунтовия начин на говорене.

— Не ви ли трябва председател? — запита Фунт.

— Какъв председател? — възкликна Бендер.

— Официален. С една дума, ръководител на учреждението.

— Аз самият съм ръководител.

— Значи, вие самият се каните да лежите в затвора? Тогава веднага да бяхте казали. Защо ме въртите вече два часа?

Старецът с великденските панталони се разгневи, но паузите между изреченията не намаляха.

— Аз съм Фунт — повтори той с чувство. — На деветдесет години съм. Цял живот съм лежал в затворите заради други. Такава е моята професия — да страдам заради другите.

— Ах, вие сте подставено лице?

— Да — каза старецът, като с достойнство тръскаше глава. — Аз съм зицпредседателят Фунт. Винаги съм лежал в затвора. Лежал съм при Александър Втори „Освободителя“, при Александър Трети „Миротвореца“, при Николай Втори „Кървавия“.

И старикът бавно сгъваше пръсти и броеше царете.

— При Керенски също лежах. През време на военния комунизъм наистина никак не съм лежал, защото тогава беше изчезнала чистата търговия, нямаше работа. Но затова пък колко лежах при непа! Колко лежах при непа! Това бяха най-добрите дни през живота ми. За четири години аз прекарах на свобода не повече от три месеца. Омъжих внучката си, Голконда Евсеевна, и й дадох зестра концертно фортепиано, сребърна птичка и осемдесет рубли златни, в монети по десет. А сега ходя и не мога да позная нашия Черноморск. Къде е всичко това? Къде е частният капитал? Къде е първото взаимоспомагателно дружество? Къде е, питам ви, второто взаимоспомагателно дружество? Къде е командитното дружество? Къде са акционерните компании със смесен капитал? Къде е всичко това? Безобразие!

Тази кратка реч продължи сравнително недълго — половин час. Като слушаше Фунт, Паниковски се трогна. Той отведе Балаганов настрана и с уважение зашепна:

— Веднага проличава човекът от едно време. Сега такива вече няма и скоро съвсем ще се свършат.

И той любезно поднесе на стареца чашка сладък чай.

Остап — примъкна зицпредседателя на своето началническо бюро, нареди да се затвори кантората и се залови търпеливо да разпитва вечния затворник, отдал живота си за „други своея“. Зицпредседателят говореше с удоволствие. Ако не почиваше така продължително между изреченията, би могло дори да се каже, че меле неспирно.

— Не познавате ли такъв — Корейко Александър Иванович? — попита Остап и погледна папката с връзки за обуща.

— Не го познавам — отговори старецът. — Не познавам такъв.

— Ами с „Херкулес“ имали ли сте работа?

При думата „Херкулес“ зицпредседателят се размърда малко. Остап дори не забеляза това леко движение, но ако на негово място беше която и да било жилетка от пике от кафене „Флорида“, познаваща отдавна Фунт, например Валиадис, той щеше да си рече: „Фунт ужасно се е разпалил, той е просто извън себе си.“

Как да не познава Фунт „Херкулес“, когато последните четири излежавания в затвора бяха свързани непосредствено с това учреждение! Покрай „Херкулес“ преживяваха няколко частни акционерни дружества. Имаше например дружество „Интензивник“. Поканиха за председател Фунт. „Интензивник“ получи от „Херкулес“ голям аванс за доставка на някакъв дървен материал — зицпредседателят не е длъжен да знае за какво именно. И веднага фалира. Някой прибрал парите, а Фунт отиде в затвора за половин година. След „Интензивник“ се създаде командитното дружество. „Трудов кедър“ — разбира се, под председателството на благообразния Фунт. Естествено — аванс от „Херкулес“ за доставка на отлежал кедър. Естествено — неочакван крах, някой забогатява, а Фунт отработва председателската заплата — лежи в затвора. После „Трионопомощ“ — „Херкулес“ — аванс — крах — някой задигнал парите — лежане в затвора. И отново: аванс — „Херкулес“ — „Южен секач“ — за Фунт затвор — за някого печалба.

— Но за кого? — разпитваше Остап, като обикаляше около стареца. — Кой ръководеше фактически?

Старецът мълчеше, сърбаше чай от чашата и едва повдигаше натежалите си клепачи.

— Кой го знае? — рече той горестно. — От Фунт криеха всичко. Аз съм длъжен само да лежа, това е моята професия. Лежал съм и при Александър Втори, и при Трети, и при Николай Александрович Романов, и при Александър Фьодорович Керенски. И при непа, преди опиянението от непа, през време на опиянението и след опиянението. А сега съм без работа и трябва да нося великденските си панталони.

Дълго още Остап продължаваше да изцежда думички от стареца. Той действуваше като златотърсач, който неуморно промива тонове кал и пясък, за да намери на дъното няколко златни люспици. Той подканяше Фунт с рамо, будеше го и дори го гъделичкаше под мишниците. Тези действия му помогнаха да научи, че според Фунт зад всички фалирали дружества и сдружения без съмнение се е криело едно и също лице. Що се отнася до „Херкулес“, от него издоили не една стотица хиляди.

— Всеки случай — добави немощният зицпредседател, — всеки случай този неизвестен човек е умна глава. Познавате ли Валиадис? Валиадис не би турил пръста си в устата на този човек.

— А в устата на Бриан? — попита Остап с усмивка, понеже си спомни събраните жилетки от пике край бившето кафене „Флорида“. — Би ли турил пръста си Валиадис в устата на Бриан? Как мислите вие?

— В никакъв случай! — отговори Фунт. — Бриан е умна глава. Три минути той мърда беззвучно устни, а след това додаде:

— Хувър е умна глава! И Хинденбург е умна глава. Хувър и Хинденбург — това са две умни глави.

Остап започна да се плаши. Най-старият от пикените жилетки потъваше в блатото на висшата политика. Всеки момент той можеше да заговори за пакта Келог или за испанския диктатор Примо де Ривера и тогава никакви сили не биха могли да го откъснат от това почтено занимание. В очите му вече се бе появил идиотски блясък, над жълтеникавата колосана яка вече заигра адамовата ябълка, което предвещаваше раждането на ново изречение, но Бендер отвинти електрическата крушка и я запрати на пода. Крушката се пръсна със студения трясък на пушечен изстрел. И само това произшествие отвлече зицпредседателя от международните проблеми. Остап се възползува бързо от това.

— Но с някого от „Херкулес“ вие все пак сте се виждали, нали? — попита той. — По авансиранията?

— С мен имаше работа само счетоводителят на „Херкулес“ Берлага. Той беше на заплата при тях. А аз нищо не зная. От мен криеха всичко. Аз съм потребен на хората за лежане в затвора. Лежах и при царизма, и при социализма, и при хетмана, и при френската окупация. Бриан е умна глава.

Повече нищо не можеше да се изцеди от стареца. Ала и това, което беше казано, даваше възможност да се започне диренето.

„Тук се чувствува лапата на Корейко“ — помисли Остап.

Началникът на черноморското отделение на Арбатовската кантора по доставка на рога и копита приседна до бюрото и пренесе думите на зицпредседателя Фунт върху хартията. Разсъжденията за взаимоотношенията на Валиадис и Бриан обаче пропусна.

Първият лист от нелегалното следствие за нелегалния милионер беше прономерован, продупчен на съответните места и подшит към делото.

— Е какво, ще вземете ли председател? — попита старецът, като нахлупваше своята закърпена панама. — Виждам, че на вашата кантора е нужен председател. Аз не вземам скъпо: сто и двадесет рубли на месец на свобода и двеста и четиридесет — в затвора. Сто процента прибавка заради вредата.

— Май че ще ви вземем — рече Остап. — Подайте заявление до пълномощника по копитата.

Глава XVIЯрбух фюр психоаналитик

Работният ден във финансово-счетоводния отдел на „Херкулес“ започна както обикновено точно в девет часа — Кукушкинд вече бе дигнал пеша на сакото си, за да избърше стъклата на очилата си, а същевременно да съобщи на своите колеги, че да се работи в банкерската кантора „Сикоморски и Цесаревич“ било несравнимо по-спокойно, отколкото в херкулесовския содом; Тезоименицки вече се бе обърнал на своето въртящо се столче към стената и протягаше ръка, за да откъсне листа от календара; Лапидус-млади вече бе отворил уста за парчето хляб, намазано с пастет от херинга, когато вратата се отвори и на прага се показа не друг, а счетоводителят Берлага.

Това неочаквано антре внесе смут във финансово-счетоводната зала. Тезоименицки се подхлъзна на своята въртяща се чиния и листът на календара може би за пръв път през последните три години остана неоткъснат. Лапидус-млади, забравил да отхапе от сандвича, задвижи напразно челюсти. Драйфус, Чеважевска и Сахарков зяпнаха от почуда. Корейко вдигна и наведе глава. А старецът Кукушкинд бързо сложи очилата си, забравил да ги избърше, което никога не се беше случвало през неговата тридесетгодишна служебна дейност. Берлага седна на своята маса, като че нищо не беше се случило, и без да отговаря на тънката подигравателна усмивка на Лапидус-млади, разтвори своите книжа.

— Как сте със здравето? — попита все пак Лапидус. — Петният ли нерв?

— Всичко мина — отвърна Берлага, без да вдига глава. — Аз дори не вярвам, че човек има такъв нерв.

До обедната почивка целият финансово-счетоводен отдел мърдаше неспокойно на своите столчета и възглавнички, изгарян от любопитство. И когато прозвуча тревожният звънец, цветът на счетоводния свят наобиколи Берлага. Но беглецът почти не отговаряше на въпросите. Той отведе настрана четиримата си най-верни колеги и като се убеди, че наблизо няма никой излишен човек, разказа им своите необикновени похождения в лудницата. Избягалият счетоводител придружаваше своя разказ с множество извъртени изрази и междуметия, които са изпуснати тук с цел да се запази единството на повествованието.

Когато завърши тази поучителна история, счетоводителят Берлага погледна тъжно отначало Борисохлебски, после Драйфус, сетне Сахарков и най-накрая Лапидус-млади, които, както му се стори, поклащаха съчувствено глави в полумрака на коридора.

— Виждате ли какво си докарахте с вашите фантазии — продума жестокосърдечният Лапидус-млади, — искахте да се избавите от една чистка, а попаднахте на друга. Сега лошо ви се пише. Щом са ви изчистили от лудницата, сигурно и от „Херкулес“ ще ви изчистят.

Борисохлебски, Драйфус и Сахарков не казаха нищо. И така, без нищо да са казали, взеха бавно да отстъпват в тъмнината.

— Приятели! — викна тихичко счетоводителят. — Къде отивате? Но приятелите вече препускаха с всички сили, техните сиротински панталони се мярнаха за последен път на стълбата и изчезнаха от погледа му.

— Не е хубаво. Берлага — рече студено Лапидус, — напразно ме забърквате във вашите мръсни антисъветски шашарми. Адио!

И вицекралят на Индия остана сам.

Какво направи ти, счетоводителю Берлага? Къде бяха очите ти, счетоводителю? И какво би казал твоят папа Фома, ако научеше, че неговият син на стари години е хукнал да става крал? Ето докъде те заведоха, счетоводителю, твоите странни връзки с господин Фунт, председателя на много акционерни дружества със смесен и нечист капитал. Страшно е дори да се помисли какво би казал старият Фома за машинациите на своя любим син. Ала Фома отдавна вече лежи във вторите християнски гробища, под каменен Серафим с отчупено крило, и само хлапетата, които идват тук да крадат люляк, хвърлят понякога нелюбопитен поглед на надгробния надпис: „Свърши твоят път. Спи, клетнико, драг на всички Ф. Берлага“. А може би старецът нищо не би казал. Ама, разбира се, нищо не би казал, защото и той самият водеше не много праведен живот. Просто би го посъветвал да се държи по-внимателно и при сериозни работи да не се осланя на шурея си. Да, дявол знае какво направи ти, счетоводителю Берлага!

Тежкият размисъл, който беше обзел екснаместника на Георг Пети в Индия, бе прекъснат от викове, идещи откъм стълбището:

— Берлага! Къде е той! Търси го един човек. А, ето го къде стои! Минете, гражданино!

В коридора се показа пълномощникът по копитата. Размахвайки по гвардейски ръчищата си, Балаганов пристъпи до Берлага и му връчи покана:

Бележката носеше печата на Черноморския клон на Арбатовската кантора за доставка на рога и копита и кръгъл печат, чието съдържание трудничко можеше да се разбере дори ако това хрумнеше на Берлага. Но беглецът-счетоводител беше така потиснат от струпалите се върху него беди, че само запита:

— Мога ли да се обадя в къщи по телефона?

— Какво ще се обаждате — рече мрачно завеждащият копитата.

След два часа тълпата пред кино „Капитални“, която чакаше първата прожекция и от нямане какво да прави зяпаше наоколо, забеляза, че от вратата на кантората за доставка на рога и копита излезе един мъж и с ръка на сърцето бавно се отдалечи. Това беше счетоводителят Берлага. Отначало той движеше тромаво крака, после постепенно започна да ускорява ход. Когато зави зад ъгъла, счетоводителят незабелязано се прекръсти и хукна презглава. Скоро той седеше вече на своята маса във финансово-счетоводната зала и гледаше замаян в „главната книга“. Цифрите се кривяха и премятаха пред очите му.

Великият комбинатор затвори папката с „Делото Корейко“, погледна Фунт, който седеше под новия надпис: „Председател на управата“, и каза:

— Когато бях много млад, много беден и изкарвах прехраната си, като показвах на херсонския панаир един шишкав и гърдест монах, когото представях за жена с брада — загадъчен феномен на природата, — дори и тогава не съм достигнал до такова морално падение, както този подлец Берлага.

— Жалък, нищожен човек — потвърди и Паниковски, който разнасяше чай по масите. Приятно му беше от мисълта, че на света има още по-дребни от него хора.

— Берлага не е умна глава — съобщи вицпредседателят с присъщата му бавност. — Макдоналд — виж, той е умна глава. Неговата идея за класов мир в промишлеността…

— Стига, стига — рече Бендер. — Ще определим специално заседание, за да изясним вашите възгледи за Макдоналд и другите буржоазни дейци. Сега нямам време. Берлага наистина не е умна глава, но той ни съобщи туй-онуй за живота и дейността на самофалиращите акционерни дружества.

Внезапно на великия комбинатор му стана весело. Всичко вървеше отлично. Никой не носеше вече смрадливи рога. Работата на Черноморския клон можеше да се сметне за задоволителна, макар следващата поща да донесе на кантората куп нови покани, циркуляри и искания и Паниковски вече на два пъти тича до борсата на труда за чиновничка.

— Да! — викна изведнъж Остап. — Къде е Козлевич? Къде е „Антилопа“? Какво е това учреждение без автомобил? Аз трябва да ходя на заседания. Всички ме канят, без мене не могат да живеят. Къде е Козлевич?

Паниковски отмести поглед настрана и рече с въздишка:

— С Козлевич работата не е добра.

— Как — не добра? Пиян ли е, какво?

— По-лошо — отговори Паниковски, — страх ни беше дори да ви кажем. Ксендзовете го омагьосаха.

При тези думи куриерът погледна пълномощника по копитата и двамата поклатиха тъжно глави.

Глава XVIIБлудният син се завръща

Великият комбинатор не обичаше ксендзовете. В същата степен той се отнасяше отрицателно и към равините, далай ламите, поповете, муедзините, шаманите и останалите служители на култа.

— Самият аз имам склонност към измама и шантаж — казваше той. — Сега например се занимавам с измъкването на крупна сума от един упорит гражданин. Но аз не съпровождам моите съмнителни действия нито с песнопения, нито с рев на орган, нито с глупави заклинания на латински или на църковнославянски език. И изобщо аз предпочитам да работя без тамян и астрални звънчета.

И докато Балаганов и Паниковски в надпревара разказваха за тежката участ, постигнала водача на „Антилопа“, мъжественото сърце на Остап кипеше от гняв и досада.

Ксендзовете уловиха душата на Адам Козлевич в хана, дето „Антилопа“ стоеше в редкавия тор сред двуконните немски фургони и молдавските платформи за плодове. Ксендз Кушаковски се отбиваше в хана за нравствени беседи с католиците-колонисти. Съгледал „Антилопа“, служителят на култа я обиколи от всички страни и побутна с пръст гумата. Той поговори с Козлевич и научи, че Адам Казимирович принадлежи към римокатолическата църква, но не се е изповядвал вече близо двадесет години. Ксендз Кушаковски само му рече: „Не е хубаво, не е хубаво, пан Козлевич!“ и си отиде, като прескачаше пенестите кръчмарски локви, повдигайки с две ръце черните си поли.

Рано-рано на другия ден, когато коларите откарваха на пазара в градчето Кошари неспокойните дребни спекуланти, натоварили ги по петнадесетина души в една фура19, ксендз Кушаковски се появи отново. Този път го придружаваше още един ксендз — Алоизий Морошек. Докато Кушаковски се здрависваше с Адам Казимирович, ксендз Морошек огледа внимателно автомобила и не само попипа с пръст гумата, но дори натисна тромбата, която издаде звуците на матчиша. След това ксендзовете се спогледаха, приближиха се до Козлевич от двете му страни и започнаха да го омагьосват. Омагьосваха го те целия ден. Млъкнеше ли Кушаковски, започваше Морошек. И още неуспял той да спре, за да избърше потта си, когато с Адам отново се залавяше Кушаковски. Понякога Кушаковски вдигаше към небето жълтия си показалец, а в това време Морошек прехвърляше броениците. Понякога пък броениците прехвърляше Кушаковски, а небето сочеше Морошек. Няколко пъти ксендзовете започваха да пеят тихо на латински и още първия ден надвечер Адам Казимирович взе да им приглася. При това двамата патери поглеждаха делово колата.

След известно време Паниковски забелязал промяна в стопанина на „Антилопа“. Адам Казимирович изричал някакви неясни думи за царството небесно. Това потвърждаваше и Балаганов. Сетне Адам започнал дълго да се губи нанякъде и най-сетне съвсем изчезнал от хана.

— А вие защо не сте ми доложили? — възмути се великият комбинатор.

Те искали да доложат, но се страхували от гнева на капитана. Надявали се, че Козлевич ще се опомни и сам ще се върне. Но сега всички надежди са загубени. Ксендзовете окончателно са го омагьосали. Съвсем наскоро, вчера, куриерът и пълномощникът по копитата случайно срещнали Козлевич. Той седял в колата пред входа на костела20. Но те не успели да отидат при него. От костела излязъл ксендз Алиозий Морошек с едно момче, облечено в дантели.

— Разбирате ли, Бендер — рече Шура, — цялата банда се настани в нашата „Антилопа“, нещастният Козлевич свали шапка, момчето удари едно звънче и те заминаха. Просто ни дожаля, като гледахме нашия Адам. Няма да видим вече „Антилопа“.

Великият комбинатор мълчаливо сложи капитанската си фуражка с лачена козирка и тръгна към вратата:

— Фунт — рече той, — вие ще останете в кантората! Рога и копита няма да приемате по никакъв начин. Ако има поща, хвърляйте я в коша. Чиновничката след това ще се оправи с нея. Разбрано?

Когато зицпредседателят отвори уста за отговор (това стана точно след пет минути), осиротелите антилоповци бяха вече далече. Начело на процесията се носеше с гигантски крачки капитанът. От време на време той извръщаше глава назад и мърмореше: „Меланхолици, не можахте да опазите нежния Козлевич! Всички ви ще дезавуирам! Ох, до гуша ми е дошло от това черно и бяло духовенство!“ Бордмеханикът вървеше мълчалив, като се правеше, че упреците не се отнасят до него. Паниковски подскачаше като маймуна и разпалваше чувството на мъст към похитителите на Козлевич, макар в душата му да лежеше голяма студена жаба. Той се страхуваше от черните ксендзове, за които смяташе, че притежават много вълшебни свойства.

В такъв ред цялата кантора за доставка на рога и копита се приближи до подножието на костела. Пред желязната ограда, сплетена от спирали и кръстове, стоеше празната „Антилопа“. Костелът беше грамаден. Той се беше забил в небето, бодлив и остър като рибена кост. И засядаше в гърлото. Гланцираните червени тухли, керемидените скатове, тенекиените флагове, глухите контрафорси и красивите каменни идоли, скри в нишите от дъжда — цялата тази изпъната войнишка готика изведнъж потисна антолоповци. Те се почувствуваха мънички. Остап се качи в автомобила, подуши въздуха и с отвращение каза:

— Фу! Мръсотия! Нашата „Антилопа“ се е въвоняла вече на свещи, касички за събиране помощи за построяване на храм и ксендзовски ботуши. Разбира се, че е по-приятно да ходиш по треби с автомобил, отколкото с файтон. При това безплатно! Имате да вземате, драги отчета, нашите треби са по-важни!

С тези думи Бендер влезе в църковния двор; той мина между децата, които играеха на дама върху разчертания с тебешир асфалт, и се изкачи по гранитното като на банка стълбище към вратата на храма. Върху тежките врати, обковани с плоско желязо, барелефни светии, пръснати из квадратите, си предаваха въздушни целувки или сочеха с ръце на различни страни, или пък се развличаха с четене на доста дебели книги, върху които добросъвестният резбар беше изрязал дори латински буквички. Великият комбинатор дръпна вратата, но тя не се помръдна. Отвътре долитаха тихи звуци на фисхармониум.

— Омагьосват го! — викна Остап и се спусна по стълбището. — Сега става истинското омагьосване! Под сладкия звън на мандолина.

— Да бяхме се махнали, а? — попита Паниковски, като въртеше шапката си в ръце. — Все пак божи храм е. Неудобно.

Но без да му обръща внимание, Остап отиде до „Антилопа“ и нетърпеливо взе да стиска тромбата. Той свири матчиш дотогава, докато зад тежката врата не се чу дрънчене на ключове. Антилоповци вирнаха глави. Вратата се отвори с двете си крила и веселите светии отстъпиха бавно в своите дъбови квадратчета навътре. От тъмния портал излезе на високото светло преддверие Адам Казимирович. Той беше бледен. Кондукторските му мустаци бяха овлажнели и висяха плачевно от ноздрите му. В ръцете си държеше молитвеник. От двете му страни го подкрепяха ксендзовете. Отляво — ксендз Кушаковски, отдясно — ксендз Алоизий Морошек. Очите на патерите плуваха в елей.

— Ало, Козлевич! — викна Остап отдолу. — Още ли не ви е омръзнало?

— Здравейте, Адам Казимирович — рече Паниковски непринудено, криейки се обаче зад гърба на капитана.

Балаганов вдигна ръка за поздрав и смръщи мутра, което, види се, означаваше: „Адам, оставете тия ваши шеги!“

Тялото на водача на „Антилопа“ направи крачка напред, ала дутата му, прикована от двете страни от проницателните погледи на Кушаковски и Морошек, се дръпна назад. Козлевич погледна тъжно своите приятели и наведе очи.

И започна велика борба за безсмъртната душа на шофьора.

— Ей вие, херувими и серафими! — рече Остап, предизвиквайки враговете на диспут. — Няма бог!

— Не, има — възрази ксендз Алоизий Морошек и закри със своето тяло Козлевич.

— Това е просто хулиганство — измърмори ксендз Кушаковски.

— Няма, няма — продължаваше великият комбинатор — и никога не е имало. Това е медицински факт.

— Смятам този разговор за неуместен — заяви сърдито Кушаковски.

— А да задигате колата уместно ли е? — развика се нетактично Балаганов. — Адаме! Те просто искат да задигнат „Антилопа“.

Като чу това, шофьорът вдигна глава и изгледа въпросително ксендзовете. Ксендзовете се раздвижиха неспокойно, зашушнаха с копринените си раса и се опитаха да отведат Козлевич навътре. Но той се запъна.

— Какво ще стане все пак с бога? — настояваше великият комбинатор.

Ксендзовете трябваше да започнат дискусията. Децата престанаха да подскачат на един крак и дойдоха по-близо.

— Как можете да твърдите, че няма бог — започна Алоизий Морошек със задушевен глас, — когато всичко живо е създадено от него!…

— Зная, зная — рече Остап, — и аз съм стар католик и латинист. Пуер, соцер, веспер, генер, либер, мозер аспер, тенер.

Тези изключения в латинския език, зазубрени от Остап от „Илиадата“ в трети клас на частната гимназия, които и досега седяха безсмислено в главата му, произведоха магическо въздействие върху Козлевич. Душата му се присъедини към тялото и в резултат на това обединение шофьорът плахо пристъпи напред.

— Сине мой — каза Кушаковски, като гледаше с омраза Остап, — вие се заблуждавате, сине мой. Чудесата господни свидетелствуват…

— Ксендзе! Престанете да се трепете! — каза строго великият комбинатор. — Аз самият съм правил чудеса. Не много отдавна, а само преди четири години се наложи да прекарам в едно градче няколко дни като Исус Христос. И всичко мина както се следва. Аз дори нахраних с пет хляба няколко хиляди верующи. Че ги нахраних, нахраних ги, но каква блъсканица беше!

Диспутът продължаваше все по тоя чудноват начин. Неубедителните, но весели доводи на Остап влияеха на Козлевич по най-животворен начин. По бузите на шофьора взе да се появява руменина и мустаците му постепенно почнаха да се повдигат нагоре.

— Карай, карай! — чуваха се насърчителни възгласи откъм спиралите и кръстовете на оградата, зад която вече се беше събрала голяма тълпа любопитни. — Ти им кажи за римския папа, за кръстоносния поход.

Остап каза и за папата. Той заклейми Александър Борджия за лошото му поведение, припомни ни в клин, ни в ръкав за Серафим Саровски и наблегна най-много на инквизицията, която преследвала Галилей. Той така се увлече, че обвини за нещастията на великия учен направо Кушаковски и Морошек. Това беше последната капка. Като чу за страшната съдба на Галилей, Адам Казимирович бързо остави молитвеника на едно стъпало и падна в широките като врата обятия на Балаганов. Паниковски също се навърташе там и милваше блудния син по грапавите бузи. Във въздуха се носеха щастливи целувки.

— Пан Козлевич! — застенаха ксендзовете. — Доконд пан идзе? Опаментайсе, пан!

Но героите от автомобилния пробег вече седяха в колата.

— Ето виждате ли — викна Остап на опечалените ксендзове, когато заемаше капитанското място, — нали ви казах, че няма бог. Научен факт е. Прощавайте ксендзове! Довиждане, патери!

Съпроводена от одобрителните викове на тълпата, „Антилопа“ потегли и скоро тенекиените флагове и керемидените скатове на костела се скриха от погледа. По този случай антилоповци спряха пред една бирарийка.

— Благодаря ви, братлета — говореше Козлевич, като държеше в ръка тежката чаша. — Съвсем щях да пропадна. Омагьосаха ме ксендзовете. Особено този Кушаковски. Ей, че е хитър, дяволът му неден! Няма да повярвате, караше ме да постя! Иначе, казва, нямало да отида на небето.

— Небето! — рече Остап. — Небето сега е запустяло. Не е предишната епоха. Не е предишният отрязък от време. Сега на ангелите им се иска да слязат на земята. На земята е хубаво, има комунални услуги, има планетарий, можеш да погледаш звездите в съпровод с антирелигиозна лекция.

След осмата чаша Козлевич поиска девета, вдигна я високо над главата си й като посмука кондукторския си мустак, запита възторжено:

— Няма ли бог?

— Няма — отговори Остап.

— Значи, няма? Тогава наздраве.

И той продължаваше да пие, като преди всяка нова чаша произнасяше:

— Има ли бог? Няма? Тогава наздраве.

Паниковски пиеше наравно с всички, но за бога не се изказваше. Той не искаше да се меси в тая спорна работа.

Със завръщането на блудния син и „Антилопа“ Черноморският клон на Арбатовската кантора за доставка на рога и копита придоби липсващия му блясък. Пред вратата на бившия комбинат на петимата частници сега постоянно дежуреше колата. Естествено тя не можеше да се сравнява със сините буици и дълготелите линколни, не можеше да се мери дори с Фордовите карети, но все пак това беше кола, автомобил, екипаж, който, както казваше Остап, въпреки всичките си недостатъци е годен понякога да се движи по улиците без помощта на коне.

Остап работеше с увлечение. Ако той би насочил своите сили за истинска доставка на рога или копита, мундщучното и гребенарско дело сигурно щеше да бъде подсигурено със суровини поне до края на текущото бюджетно столетие. Обаче началникът на кантората се занимаваше със съвсем друго нещо.

След като се откъсна от Фунт и Берлага, чиито съобщения бяха много интересни, но засега не водеха непосредствено към Корейко, в интерес на работата Остап намисли да се сприятели със Зося Синицка и между две целувки под нощната акация да провентилира въпроса за Александър Иванович, и не толкова за него, колкото за неговите парични работи. Но продължителното наблюдение, направено от пълномощника по копитата, изясни, че между Зося и Корейко няма любов и че последният, според израза на Шура, напразно се натиска.

— Дето няма любов — с въздишка коментираше Остап, — там не е прието да се говори за пари. Да оставим момичето настрана.

В същото време, докато Корейко с усмивка си спомняше мошеника с милиционерската фуражка, който направи жалък опит за третостепенен шантаж, началникът на кантората се носеше с жълтия автомобил из града и намираше хора и хорица, които милионерът-книговодител отдавна бе забравил, но които добре помнеха него самия. Няколко пъти Остап говори с Москва, като викаше по телефона един познат частник, известен специалист по търговските тайни. Сега в кантората пристигаха писма и телеграми, които Остап бързо отбираше от общата поща, изобилствуваща както по-рано с покани, искания на рога и упреци заради недостатъчно енергичната доставка на копита. Някои от тези писма и телеграми влязоха в папката с връзки за обуща.

В края на юли Остап реши да замине на командировка в Кавказ. Работата налагаше личното присъствие на великия комбинатор в една неголяма лозарска република.

В деня на заминаването на началника на кантората стана едно скандално произшествие. Паниковски, изпратен с тридесет рубли на пристанището за билет, се върна след половин час пиян, без билет и без пари. Той не можеше да каже нищо за свое оправдание, само обръщаше джобовете си, които увисваха като билярдни лузи, и непрекъснато се смееше. Всичко го разсмиваше: и гневът на капитана, и укорният поглед на Балаганов, и самоварът, поверен на неговите грижи, и Фунт с нахлупената на носа панама, който дремеше на своето бюро. А когато Паниковски погледна еленовите рога, гордостта и украсата на кантората, напуши го такъв смях, че той се стовари на пода и скоро заспа с радостна усмивка на виолетовите си устни.

— Сега ние си имаме истинско учреждение — каза Остап, — имаме си собствен прахосник, който е и вратар-пияница. И двата тези типа правят реални всички наши начинания.

В отсъствието на Остап под прозорците на кантората няколко пъти се появяваха Алоизий Морошек и Кушаковски. Щом видеше ксендзовете, Козлевич се криеше в най-отдалечения ъгъл на учреждението. Ксендзовете отваряха вратата, надничаха вътре и тихо викаха:

— Пан Козлевич! Пан Козлевич! Чи слишиш глос отца небесното? Опаментайсе, пан!

При това ксендз Кушаковски вдигаше пръст към небето, а ксендз Алоизий Морошек прехвърляше броеницата. Тогава срещу служителите на култа излизаше Балаганов и мълчаливо им показваше огнен пестник. И ксендзовете си отиваха, като поглеждаха печално „Антилопа“.

Остап се върна след две седмици. Посрещна го цялото учреждение. От високата черна стена на долепящия се до брега параход великият комбинатор погледна своите подчинени дружелюбно и ласкаво. От него лъхаше на младо агне и имеретинско вино.

В Черноморското отделение освен чиновничката, назначена още докато беше Остап, седяха двама млади хора с ботуши. Това бяха студенти, изпратени от животновъдния техникум на практически стаж.

— Това е чудесно! — рече Остап кисело. — Смяната идва. Само че при мен, драги другари, ще трябва да поработите. Вие естествено знаете, че рогата, тоест израстъците, покрити с вълна или твърд рогов слой, са придатъци на черепа и се срещат главно при бозайниците?

— Знаем това — рекоха смело студентите, — ние трябва да прекараме практика.

Наложи се да се избавят от студентите по един сложен и твърде скъп начин. Великият комбинатор ги изпрати на командировка в калмицките степи за организиране на снабдителни пунктове. Това погълна шестстотин рубли на кантората, но друг изход нямаше: студентите биха попречили да се завърши успешно придвижваното дело.

Когато Паниковски научи каква сума е отишла за студентите, той отведе Балаганов настрана и раздразнено му пошепна:

— А мен не ме изпращат в командировка. И отпуск не ми дават. Аз трябва да замина за Есентуки, за да се лекувам. И почивен ден нямам, и работно облекло не ми се дава. Не, Шура, такива условия не са за мен. И изобщо аз научих, че в „Херкулес“ заплатите са по-високи. Ще отида там куриер. Честна, благородна дума, ще отида!

Вечерта Остап отново извика при себе си Берлага.

— На колене! — викна Остап с гласа на Николай Първи, щом видя счетоводителя.

При все това разговорът имаше приятелски характер и продължи два часа. След това Остап заповяда да закарат „Антилопа“ на следното утро пред входа на „Херкулес“.

Глава XVIIIПо суша и по море

Другарят Скумбриевич се яви на плажа, като държеше в ръце чанта с името си. На чантата бе прикована сребърна визитна картичка с подгънат ъгъл и много висок курсив, от който ставаше ясно, че Егор Скумбриевич вече е успял да отпразнува своя петгодишен юбилей на служба в „Херкулес“.

Лицето му беше чисто, открито и мъжествено като на бръснещ се англичанин от рекламен плакат. Скумбриевич постоя до дъската, дето се отбелязваше с тебешир температурата на водата, и като освобождаваше с мъка краката си от горещия пясък, тръгна да си избере по-удобно местенце.

Лагерът на къпещите се беше многолюден. Неговите леки постройки изникваха сутрин, за да изчезнат със залеза на слънцето, оставили върху пясъка градски отпадъци: спарени динени кори, черупки от яйца и парчета от вестници, които след това цяла нощ водят на пустия бряг таен живот, шумолят и хвърчат под скалите.

Скумбриевич се промъкна между колибките от хавлиени пешкири, чадъри и чаршафи, опънати на пръчки. Под тях се криеха девойки с бански костюми. Мъжете също бяха с костюми, но не всички. Някои от тях се ограничаваха само със смокинени листа, пък и те покриваха не библейските места, а носовете на черноморските джентълмени. Това се правеше с цел да не се бели кожата на носа. Нагласени така, мъжете лежаха в най-свободни пози. Сегиз-тогиз, прикрили с ръка библейското място, те влизаха във водата, потапяха се и бързо тичаха към своите вдлъбнати в пясъка ложета, за да не загубят нито един кубически сантиметър лечебна слънчева баня.

Недостатъкът в облеклото на тези граждани се компенсираше с лихвите от един джентълмен със съвсем друг вид. Той беше с хромови обуща с копчета, официален панталон, закопчано догоре сако, с яка, връзка и часовникова верижка, а така също и с мека шапка. Дебелите мустаци и памукът в ушите допълваха облика на този човек. До него стърчеше бастун със стъклена топка, забит отвесно в пясъка.

Зноят го измъчваше. Яката му беше набъбнала от потта. Под мишниците на джентълмена беше горещо като в доменна пещ; там можеше да се топи руда. Но той продължаваше да лежи неподвижно.

На всеки плаж по света може да се срещне един такъв човек. Кой е той, защо е дошъл тука, защо лежи в пълно снаряжение — нищо не се знае. Но такива хора има, по един на всеки плаж. Може би това са членове на някаква тайна лига на глупаците или останка от могъщия едно време орден на розенкройцерите, или пък оглупели ергени — кой знае…

Егор Скумбриевич се разположи до члена на лигата на глупаците и бързо се съблече. Голият Скумбриевич поразително не приличаше на облечения Скумбриевич. Суховата глава на англичанин стърчеше над бялото дамско тяло с увиснали рамене и много широк таз. Егор отиде до водата, опита я с крак и изпищя. После потопи във водата другия си крак и отново изпищя. След това направи няколко крачки напред, запуши с палци ушите си, с показалците затвори очите, със средните пръсти натисна ноздрите, изпусна сърцераздирателен вик и се потопи четири пъти наред. Чак след тази процедура той заплува напред с широк размах, като обръщаше глава при всяко размахване на ръката. И дребните вълни поеха върху себе си Егор Скумбриевич — примерния херкулесовец и изтъкнат обществен работник. След пет минути, когато умореният общественик се обърна по гръб и неговото кръгло като глобус шкембе се залюшка на повърхността на морето, откъм стръмнината над плажа се дочу антилоповският матчиш.

От колата слязоха Остап Бендер, Балаганов и счетоводителят Берлага, върху чието лице беше изписана пълна покорност пред съдбата. И тримата се спуснаха долу и започнаха да търсят някого, като разглеждаха безцеремонно физиономиите на къпещите се.

— Това са неговите панталони — каза най-сетне Берлага, когато се спря пред дрехите на нищо неподозиращия Скумбриевич. — Той сигурно е навлязъл доста навътре.

— Стига! — викна великият комбинатор. — Нямам намерение да чакам повече. Налага се да се действува не само по суша, но и по море.

Той съблече костюма и рубашката си, под които се оказаха бански гащета, и като размахваше ръце, нагази във водата. На гърдите на великия комбинатор имаше синя барутена татуировка, която представляваше Наполеон с триъгълна шапка и чаша бира в късата ръка.

— Балаганов! — викна вече от водата Остап. — Съблечете и пригответе Берлага. Може би той ще потрябва.

И великият комбинатор заплува странично, като пореше водата с медното си рамо и държеше курс север-североизток, дето се мержелееше седефеният корем на Егор Скумбриевич.

Преди да се гмурне в морската бездна, Остап трябваше доста да поработи на континента. Магистралната следа заведе великия комбинатор под златните букви на „Херкулес“ и по-голяма част от времето си той прекара в това учреждение. Вече не го учудваха стаите с нишите и умивалниците, статуите и портиерът със златния зигзаг на фуражката, който обичаше да си побъбри за огненото погребение.

От обърканите обяснения на отчаяния Берлага изплува полуотговорната фигура на другаря Скумбриевич. Той работеше в голяма стая с два прозореца, в която едно време отсядаха чуждестранни капитани, укротители на лъвове или богати студенти от Киев.

В стаята често и раздразнително звъняха телефоните, понякога поотделно, а понякога и двата заедно. Но никой не вдигаше слушалките. Още по-често се отваряше вратата, стригана чиновническа глава надзърташе в стаята, смутено я обгръщаше с очи и изчезваше, за да даде веднага място на друга глава, но вече не стригана, а обрасла с корави кичури или просто гола и синкава като луковица. Но и луковичният череп не се задържаше дълго в отвора на вратата. Стаята беше празна.

Когато вратата се отвори, може би за петдесети път през този ден, в стаята надникна Бендер. Както и всички други той повъртя глава отляво надясно и отдясно наляво и както всички се убеди, че другаря Скумбриевич го няма в стаята. Изразявайки дръзко своето недоволство, великият комбинатор заснова из отделите, секциите, секторите и кабинетите и разпитваше дали някой не е виждал другаря Скумбриевич. И на всички тези места той получаваше един и същи отговор: „Скумбриевич ей сега беше тук“ или „Скумбриевич излезе преди една минута“.

Полуотговорният Егор принадлежеше към онзи многолюден вид служители, които или „ей сега бяха тук“, или „преди една минута излязоха“. Някои от тях през цялото служебно време на деня не могат дори да стигнат до своя кабинет. Точно в девет часа такъв човек влиза във вестибюла на учреждението и изпълнен от най-добри намерения дига крак над първото стъпало на стълбата. Очакват го велики дела. Определил е в кабинета си осем важни срещи, две разширени заседания и едно по-тясно. На бюрото лежат куп книжа, които чакат незабавен отговор. Изобщо страшно много работа, едно денонощие няма да стигне. И полуотговорният или отговорният гражданин бодро вдига крак над мраморното стъпало. Но съвсем не е леко да го спусне. „Другарю Парусинов, само за една минутка — чува се гукащ глас, — тъкмо исках да уточним с вас едно въпросче.“ Нежно улавят Парусинов под ръка и го отвеждат в ъгъла на вестибюла.

И от този момент отговорният или полуотговорният работник е загубен за страната — той тръгва от ръка на ръка. Още неуспял да уточни въпросчето и да изтича три стъпала, отново го вземат под ръка, отвеждат го към прозореца или в тъмния коридор, или в някой потаен кът, дето нехайният домакин е нахвърлял празни сандъци, и нещо го убеждават, нещо искат от него, за нещо настояват и молят нещо да се придвижи срочно. Към три часа той все пак стига до първата площадка на стълбата. Към пет успява да се промъкне дори на площадката на втория етаж. Но тъй като работи на третия етаж, а работният ден вече е свършил, той бързо тича надолу и напуска учреждението, за да не закъснее за междуведомствено съвещание. А в това време телефоните в кабинета прегракват от звънене, определените срещи пропадат, писмата лежат без отговор, а членовете на двете разширени и едното тясно заседание безучастно пият чай и дърдорят за неуредиците по трамваите.

Всички тези особености бяха изключително изострени при Егор Скумбриевич поради обществената работа, на която той се отдаваше с прекалена разпаленост. Умело и изгодно използуваше той взаимната и всестранна лъжа, която някак незабелязано се срасна с „Херкулес“ и, кой знае защо, беше наречена обществена заетост.

Херкулесовци седяха по три часа наред на събрания и слушаха унизителното дрънкане на Скумбриевич.

На всички много им се искаше да пипнат Егор за дебелите кълки и да го изхвърлят през прозореца от порядъчна височина. Понякога дори им се струваше, че изобщо никаква обществена дейност не съществува и никога не е съществувала, макар да знаеха, че отвъд стените на „Херкулес“ има някакъв друг, истински обществен живот. „Ама че говедо — мислеха си те и с досада въртяха в ръце моливите и чаените лъжички, — симулант проклет!“ Но да се заядат със Скумбриевич, да го разобличават — не беше по силите им. Егор произнасяше хубави речи за съветската общественост, за културната работа, за профпросветата и за самодейните кръжоци. Но зад всички тези пламенни слова нямаше нищо. Петнадесетте кръжоци, политически и музикалнодраматични, изготвяха вече две години своите перспективни планове; ядките на доброволните дружества, които имаха за цел да съдействуват за развитието на авиацията, химическите знания, автомобилизма, конния спорт, пътното дело, а също така и за по-бързото унищожаване на великодържавния шовинизъм, съществуваха само в разпаленото въображение на членовете на месткома. А школата за профпросвета, за чието създаване Скумбриевич си приписваше особена заслуга, постоянно се преустройваше, което, както е известно, значи пълно бездействие. Ако Скумбриевич беше честен човек, той навярно сам би казал, че цялата тази работа се ръководи „като мираж“. Но в месткома този мираж се обличаше в отчети, а в следващата профсъюзна инстанция съществуването на музикално-политическите кръжоци вече не будеше никакви съмнения. Школата пък за профпросвета се рисуваше там във вид на голямо каменно здание, в което има чинове, пъргав учител чертае с тебешир на дъската кривата за нарастването на безработицата в Съединените щати, а мустакатите ученици растат политически просто пред очите ти. От целия вулканичен пръстен на обществена дейност, с който Скумбриевич беше обхванал „Херкулес“, действуваха само две огнедишащи точки: стенният вестник „Гласът на председателя“, който излизаше веднъж в месеца и се правеше през работно време със силите на Скумбриевич и Бомзе, и една дъска от шперплат с надпис: „Оставили пиенето и призоваващи и другите“, под който обаче не се виждаше нито едно име.

Тичането подир Скумбриевич по етажите на „Херкулес“ омръзна на Бендер. Великият комбинатор никак не можеше да настигне славния общественик. Той се изплъзваше от ръцете. Ето тук, в месткома, той току-що бе говорил по телефона, мембраната още беше гореща и от черния лак на телефонната слушалка още не бе се махнала парата от неговото дишане. Ето тук, на перваза на прозореца, още седеше човекът, с когото той ей сега беше разговарял. Веднъж Остап видя дори отражението на Скумбриевич в огледалото на стълбата. Той се втурна напред, но огледалото тозчас се очисти, отразявайки само един прозорец с далечен облак.

— Майчице-застъпнице, милицио-троеручице! — възкликна Остап, като си поемаше дъх. — Какъв е тоя банален, опротивял на всички бюрократизъм! Нашият Черноморски клон също има свои слаби страни, какви ли не нередности в приемателната стаичка, но такова нещо като в „Херкулес“… Вярно ли е, Шура?

Пълномощникът по копитата изпусна тежка помпена въздишка. Двамата отново се озоваха в прохладния коридор на втория етаж, дето този ден се бяха качвали петнадесетина пъти. И отново, за петнадесети път, те минаха покрай дървения диван пред кабинета на Полихаев.

На дивана от сутринта седеше повиканият от Германия срещу голямо възнаграждение немски специалист, инженер Хайнрих Мария Заузе. Той беше с обикновен европейски костюм и само украинската рубашчица, пошита със запорожка шевица, показваше, че инженерът е пристигнал в Русия от две-три седмици и вече е успял да посети магазина за занаятчийски изделия. Той седеше неподвижен, отметнал глава върху дървеното облегало на дивана и затворил очи, като човек, когото ще бръснат. Някому можеше да се стори, че той дреме. Ала млечните братя, които неведнъж вече притичваха покрай него, за да търсят Скумбриевич, успяха да забележат, че краските върху неподвижното лице на далечния гост непрекъснато се менят. В началото на работния ден, когато инженерът зае позиция пред вратата на Полихаев, лицето му беше умерено румено. С всеки изминат час то все повече пламваше и до почивката за закуска доби цвета на червен восък. По всяка вероятност другарят Полихаев се беше добрал по това време само до втората извивка на стълбата. След почивката смяната на краските тръгна по обратен ред. Цветът на червен восък премина в някакви скарлатинни петна. Хайнрих Мария взе да бледнее и към средата на деня, когато началникът на „Херкулес“, види се, беше успял да си пробие път до втората площадка, лицето на чуждестранния специалист стана нишестенобяло.

— Какво става с този човек? — пошепна Остап на Балаганов. — Каква гама от преживявания.

Едва успя да произнесе тези думи и Хайнрих Мария Заузе подскочи на дивана и злобно изгледа вратата на Полихаев, зад която се чуваха халосни телефонни звънци. „Wolokita!“21 — изпищя той с дискант и като се спусна към великия комбинатор, с всички сили взе да го друса за раменете.

— Геносе Полихаев! — викаше той и подскачаше пред Остап. — Геносе Полихаев!

Той вадеше часовника си, тикаше го под носа на Балаганов, вдигаше рамене и пак се нахвърляше на Бендер.

— Вас махен зи? — попита слисаният Остап, за да покаже, че донякъде е запознат с немския език. — Вас волен зи от бедния посетител?

Но Хайнрих Мария Заузе не се оставяше. Като продължаваше да държи лявата си ръка върху рамото на Бендер, с дясната той притегли по-близо Балаганов и произнесе пред тях дълга страстна реч, през време на която Остап нетърпеливо поглеждаше настрана с надежда да улови Скумбриевич, а пълномощникът по копитата тихо хълцукаше, прикривайки прилично устата си с ръка, и гледаше безсмислено обувките на чужденеца.

Инженер Хайнрих Мария Заузе беше подписал договор за една година работа в СССР или както определяше самият Хайнрих, който обичаше точността — в концерна „Херкулес“. „Внимавайте, господин Заузе — предупреждаваше го неговият познат доктор по математика Бернхард Хернгрос, — заради парите си болшевиките ще ви накарат да поработите здравата.“ Но Заузе обясни, че не се бои от работа и отдавна вече търси широко поле за приложение на своите знания в областта на механизиране горското стопанство.

Когато Скумбриевич доложи на Полихаев, че е пристигнал чуждестранният специалист, началникът на „Херкулес“ се засуети под своите палми.

— Той ни трябва ужасно! Къде го дянахте?

— Засега е в хотела. Нека си почине от пътя.

— Каква почивка ви видяла! — извика Полихаев. — Колко пари са платени за него, чиста валута! Още утре, точно в десет, той трябва да бъде тук.

В десет без пет минути Хайнрих Мария Заузе влезе в кабинета на Полихаев, блестящ в кафявия си панталон и усмихнат при мисълта за широкото поле на дейност. Началника още го нямаше. Нямаше го и след час, и след два часа. Хайнрих започна да се отегчава. Развличаше го само Скумбриевич, който от време на време се появяваше и с най-невинна усмивка питаше:

— Какво, нима геносе Полихаев още не е дошъл? Странно!

След още два часа Скумбриевич спря в коридора закусващия Бомзе и му зашепна:

— Просто не зная какво да правя. Полихаев повика немеца за десет часа сутринта, а замина за Москва да действува относно помещението. По-рано от една седмица няма да се върне. Помогнете ми, Адолф Николаевич! Аз имам обществено задължение, ето на, и профпросветата никак не можем да преустроим. Заемете се с немеца, занимавайте го някак. Пари са платени за него, валута.

Бомзе за последен път помириса всекидневното си кюфтенце, лапна го, изтърси трохите и отиде да се запознае с госта.

За една седмица инженер Заузе, ръководен от любезния Адолф Николаевич, успя да разгледа трите музея, да посети балета „Спящата красавица“ и да прекара около десет часа на тържественото заседание, свикано в негова чест. След заседанието се състоя неофициална част, през време на която избраните херкулесовци се веселиха много, чукаха се с чаши червено вино и със севастополски чашки, обръщаха се към Заузе и викаха: „Пий до дъно!“

„Скъпа Тили — писа инженерът на своята годеница в Аахен, — ето вече десет дни живея в Черноморск, но още не съм започнал работа в концерна «Херкулес». Страхувам се, че ще ми приспаднат тези дни от договорните суми.“

Обаче на петнадесето число касиер-платецът връчи на Заузе полумесечната му заплата.

— Не ви ли се струва — рече Хайнрих на своя нов приятел Бомзе, — че ми дадоха незаслужено тези пари? Аз не върша никаква работа.

— Оставете тези мрачни мисли, колега! — извика Адолф Николаевич. — Впрочем ако искате, можем да ви поставим специално бюро в моя кабинет.

След това Заузе писа писмо на годеницата си, седнал на специално свое бюро:

Пристигналият от Москва Полихаев много се зарадва, когато научи, че Заузе има вече бюро.

— Прекрасно! — каза той. — Нека Скумбриевич въведе немеца в работата.

Но Скумбриевич, отдаден с целия си жар на организиране мощен кръжок от хармонисти-баянисти, прехвърли немеца на Адолф Николаевич. Това не се хареса на Бомзе. Немецът му пречеше да закусва и изобщо се пъхаше там, дето не му е работа, и затова Бомзе го предаде на експлоатационния отдел. Но тъй като този отдел по това време преустройваше своята работа, което се състоеше в безкрайно местене на бюра от едно място на друго, тикнаха Хайнрих Мария във финансово-счетоводната зала. Тук Арников, Драйфус, Сахарков, Корейко и Борисохлебски, които не владееха немски език, решиха, че Заузе е чуждестранен турист от Аржентина и по цели дни му обясняваха херкулесовската счетоводна система. При това те използуваха азбуката за глухонеми.

След месец твърде развълнуваният Заузе издебна Скумбриевич в бюфета и започна да вика:

— Аз не искам да получавам даром пари! Дайте ми работа! Ако продължава така, ще се оплача на вашия патрон!

Последните думи на чуждестранния специалист не се харесаха на Скумбриевич. Той извика Бомзе.

— Какво става с немеца? — попита той. — Защо беснее?

— Знаете ли какво — рече Бомзе, — според мен той просто е интригант. Бога ми! Седи си човекът на бюрото, нищо не прави, получава сума ти пари, а отгоре на туй се и оплаква.

— Наистина интригантска натура — забеляза Скумбриевич, — язък, че е немец. Спрямо него трябва да се приложат репресии. Ще видя някак да кажа на Полихаев. Той веднага ще го натика в миша дупка.

Обаче Хайнрих Мария реши сам да се добере до Полихаев. Но пред вид на това, че началникът на „Херкулес“ беше виден представител на онези работници, които „преди една минута излязоха“ или „ей сега бяха тук“, този опит доведе само до седене на дървения диван и до избухването, жертва на което станаха невинните деца на лейтенант Шмид.

— Бюрократизмус! — крещеше немецът, като във възбудата си премина на трудния руски език.

Остап хвана мълком за ръка европейския гост, заведе го до окачената на стената кутия за оплаквания и каза като на глухоням:

— Тук! Разбирате ли? В кутията. Шрайбен, шриб, гешрибен. Пиша. Разбирате ли? Аз пиша, ти пишеш, той пише, тя, то пише. Разбирате ли? Ние, вие, те пишат оплаквания и ги пускат в тази кутия. Пускам! Глаголът пускам. Ние, вие, те пускат оплаквания… И никой не ги изважда. Изваждам! Аз не изваждам, ти не изваждаш…

Но в този момент великият комбинатор видя в дъното на коридора широките бедра на Скумбриевич и без да довърши урока по граматика, затири се подир неуловимия общественик.

— Дръж се, Германийо! — викна Балаганов окуражително на немеца и се спусна след капитана.

Но за най-голям яд на Остап Скумбриевич пак изчезна, като че изведнъж се дематериализира.

— Това е вече мистика — рече Бендер, като въртеше глава, — ей сега имаше тук човек и вече няма го.

От отчаяние млечните братя започнаха да отварят всички врати наред. Но още от третата стая Балаганов изхвръкна като от пробита в лед дупка. Лицето му се бе изкривило на една страна като при невралгия.

— Ва-ва — каза пълномощникът по копитата, облегнат на стената, — ва-ва-ва.

— Какво ви стана, дете мое? — попита Бендер. — Обиди ли ви някой?

— Там — измърмори Балаганов, като протягаше трепереща ръка. Остап отвори вратата и видя черен ковчег.

Ковчегът лежеше насред стаята върху канцеларска маса с къси крачета. Остап свали капитанската си фуражка и се приближи на пръсти до ковчега. Балаганов следеше плахо неговите действия. След минута Остап повика с ръка Балаганов и му посочи изрисувания с големи бели букви надпис върху страните на ковчега.

— Виждате ли, Шура, какво е написано тук? — рече той. — „Смърт на бюрократизма!“ Успокоихте ли се сега?

Това беше прекрасен агитационен ковчег, който херкулесовци на големи празници изнасяха на улицата и с песни го мъкнеха из целия град. Обикновено ковчегът се крепеше на раменете на Скумбриевич, Бомзе, Берлага и самия Полихаев, който беше човек с демократични разбирания и не се срамуваше да се показва заедно с подчинените си на различни шествия и политкарнавали. Скумбриевич много уважаваше този ковчег и му придаваше голямо значение. Препасал престилка, понякога Егор собственоръчно пребоядисваше ковчега и опресняваше антибюрократичните лозунги, а в това време телефоните в кабинета му хъркаха и се задавяха и най-различни глави, подали се през открехнатата врата, тъжно шареха с очи.

Егор не можа да се намери — и туйто. Портиерът с фуражката със зигзага съобщи на Бендер, че другарят Скумбриевич само преди минутка бил тук и току-що излязъл, отишъл да се къпе на Комендантския плаж, което му давало, както той се изразяваше, заряд от бодрост.

Като взеха за всеки случай Берлага със себе си и раздрусаха дремещия на кормилото Козлевич, антилоповци се отправиха навън от града.

Трябва ли да се чудим, че разпаленият от всичко случило се Остап не се бави никак и влезе да търси Скумбриевич във водата, без ни най-малко да се смущава от това, че важният разговор за нечистите акционерни дела ще трябва да се води в Черно море!

Балаганов изпълни съвсем точно заповедта на капитана. Той съблече покорния Берлага, заведе го до водата и като го прихвана с две ръце за талията, търпеливо зачака. В морето явно ставаше тежко обяснение. Остап викаше като морски цар. Думите не можеха да се разберат. Виждаше се само как Скумбриевич се опита да вземе курс към брега, но Остап му пресече пътя и го подгони в открито море. След това гласовете се усилиха и взеха да се чуват отделни думи: „Интензивник!“, „А кой ги е взел? Римският папа ли ги е взел?…“, „Какво се бъркам аз ли?…“

Берлага отдавна вече пристъпваше с боси пети, като оставяше върху морския пясък индиански следи. Най-после откъм морето долетя вик:

— Пускай!

Балаганов спусна в морето счетоводителя, който с необикновена бързина заплува кучешката, като разбиваше водата с ръце и крака. Щом видя Берлага, Егор Скумбриевич потопи от страх главата си във водата.

В това време пълномощникът по копитата се изтегна на пясъчеца и запали цигара. Наложи се да чака около двадесет минути. Пръв се върна Берлага. Той приклекна, извади от джоба на панталона си носна кърпа, избърса лицето си и каза:

— Призна си нашият Скумбриевич. Не издържа очната ставка.

— Предаде ли го, усойница такава? — запита добродушно Шура. И като махна с палеца и показалеца угарката от устните си, цъкна с език. При това от устата му излитна плюнка, бърза и дълга като торпедо.

Подскачайки на един крак и целейки да улучи с другия крачола, Берлага поясни мъгляво:

— Направих това не в интерес на истината, а в интерес на правдата. Втори пристигна великият комбинатор. Той с размах се просна по корем и притиснал буза до напечения пясък, дълго и многозначително гледа излизащия от водата посинял Скумбриевич. После пое от ръцете на Балаганов папката и плюнчейки молива с език, се зае да нанася в делото добитите с тежък труд нови сведения.

Чудно превращение бе станало с Егор Скумбриевич. Само преди половин час вълните приеха върху себе си най-активен общественик, такъв човек, за когото дори председателят на профкома, другарят Нидерландюк, казваше: „Всеки друг може, но Скумбриевич няма да се изложи.“ А ето че Скумбриевич се изложи. И как още се изложи! Малките летни вълни изхвърлиха на брега вече не дивно женско тяло с глава на бръснещ се англичанин, а някакъв безформен мях, напълнен с горчица и хрян.

Докато великият комбинатор пиратствуваше по море, Хайнрих Мария Заузе, който все пак издебна Полихаев и води с него доста дълъг разговор, излезе от „Херкулес“ в пълно недоумение. Странно усмихнат, той отиде на пощата и там, застанал пред високата масичка, покрита със стъклена плоча, написа следното писмо на годеницата си в Аахен:

Глава XIXУниверсалният щемпел

Към дванадесет часа на следния ден из „Херкулес“ плъзна слух, че началникът се е затворил с някакъв посетител в своята палмова зала и три часа вече не отговаря нито на чукането на Серна Михайловна, нито на повикванията по вътрешния телефон. Херкулесовци се губеха в догадки. Те бяха свикнали да гледат как по цял ден мъкнеха Полихаев под ръка из коридорите, караха го да сяда по первазите на прозорците или го завличаха под стълбата, дето именно се решаваха всички въпроси. Възникна дори предположение, че началникът се е откъснал от категорията работници, които „ей сега излязоха“, и се е присъединил към влиятелната група на „затворниците“, които обикновено проникват в своите кабинети сутрин рано, заключват се там, изключват телефона и откъснали се по такъв начин от целия свят, съчиняват най-разнообразни доклади.

А в това време работата си вървеше, книжата искаха подписи, отговори и резолюции. Серна Михайловна отиваше недоволно до вратата на Полихаев и се ослушваше. А на големите й уши се люшкаха леки бисерни топчета.

— Факт без прецедент — рече дълбокомислено секретарката.

— Но кой, кой е там при него? — питаше Бомзе, от когото лъхаше смесена миризма на одеколон и котлети. — Може би някой от инспекцията?

— Не, не, нали ви казвам — обикновен посетител.

— И Полихаев седи с него вече три часа?

— Факт без прецедент — повтори Серна Михайловна.

— И къде е изходът от това положение? — развълнува се Бомзе. — На мене ми трябва бързо една резолюция на Полихаев. Имам подробен доклад за неприспособимостта на бившето помещение на „Тенеке и бекон“ към условията на работа в „Херкулес“. Не мога без резолюция.

Сътрудниците обсадиха от всички страни Серна Михайловна. Всички държаха в ръце големи и малки преписки. Като почака още един час, през което време глъчката зад вратата не стихваше, Серна Михайловна седна до бюрото си и каза кротко:

— Добре, другари. Дайте вашите преписки.

Тя извади от шкафа дълга дървена стойка, на която се поклащаха тридесет и шест печата с дебели лакирани главички, и като вадеше сръчно от гнездата нужните печати, се залови да ги удря върху ония книжа, които не търпяха отлагане.

Началникът на „Херкулес“ отдавна вече не подписваше книжата собственоръчно. В случай на нужда той изваждаше от джоба на жилетката си едно печатче, дъхваше любовно на него и удряше срещу титула виолетово факсимиле. Този трудов процес много му харесваше и дори го наведе на мисълта, че не би било лошо да се пренесат върху гумата и някои най-често употребявани резолюции.

Така се появиха на бял свят първите каучукови изречения:

Като провери на практика новото приспособление, началникът на „Херкулес“ стигна до извода, че то значително опростява неговия труд и се нуждае от по-нататъшно поощрение и развитие. Скоро беше пусната в работа нова партида гумени печати. Този път резолюциите бяха по-многословни:

Борбата, която началникът на „Херкулес“ водеше с комуналния отдел за помещението, го вдъхнови за нови стандартни текстове:

Тази серия беше поръчана в три комплекта. Предвиждаше се продължителна борба и проницателният началник не без основание се опасяваше, че с един комплект не ще може да мине.

След това беше поръчан набор от резолюции за вътрешно-херкулесовски нужди:

Творческата мисъл на началника естествено не се ограничи изключително с административната страна на работата. Като човек с широки възгледи, той не можеше да заобиколи въпросите на текущата политика. И той поръча прекрасна универсална щампа, над чийто текст се мъчи няколко дни. Това беше дивна гумена мисъл, която Полихаев можеше да приспособи към всички случаи в живота. Освен че му даваше възможност незабавно да откликва на събитията, тя го и освобождаваше от необходимостта всеки ден да мисли мъчително. Щампата бе направена толкова удобно, че беше достатъчно само да се попълнят оставените в нея празни места, за да се получи злободневна резолюция:

Пунктираното празно място Полихаев запълваше лично, според нуждата, като се съобразяваше с текущия момент.

Постепенно Полихаев се настърви и започна все по-често и по-често да пуска в ход своята универсална резолюция. Стигна се дотам, че той отговаряше с нея на нападките, интригите, насъскванията и безчинствата на собствените си сътрудници.

Например: „В отговор на наглото безчинство на счетоводителя Кукушкинд, който иска да му се заплатят извънредни, ще отговорим с…“ Или: „В отговор на долните интриги и подлите нападки на сътрудника Борисохлебски, който иска извънреден отпуск, ще отговорим с…“ — и така нататък.

И на всичко това трябваше незабавно да се отговори с повишаване, увеличаване, засилване, премахване, намаляване, общо нарастване, отказване от безпощадна борба, поголовно навлизане, поголовно преминаване, поголовно преустройване, а също така и с всичко, от което ще стане нужда занапред.

И чак след като смъмреше по този начин Кукушкинд и Борисохлебски, началникът пускаше в действие късата гумичка:

или:

При първото запознаване с гумената резолюция някои херкулесовци се опечалиха. Плашеха ги многото точки. Особено ги смущаваше точката за латинската азбука и за поголовното навлизане в дружеството „Долу рутината от оперните сцени!“ Обаче всичко се уреди мирно. Наистина Скумбриевич се развъртя и организира освен споменатото дружество още и кръжока „Долу Хованщина!“, но с това се свърши цялата работа.

И докато зад вратата на Полихаев се чуваше вентилаторно бучене на гласове, Серна Михайловна работеше енергично. Стойката с щемпелите, наредени по ръст — от най-малкия:

до най-големия — универсалния, напомняше онзи чудноват цирков инструмент, на който белият клоун със слънце не на гърба, а малко по-ниско свири с пръчици серенадата на Браг. Секретарката избираше приблизително подходящ по съдържание щемпел и подпечатваше с него документа. Най-много натискаше тя сдържаната гума:

помнейки, че това беше най-любимата резолюция на началника.

Работата вървеше без спънки. Гумата замести отлично човека. Гуменият Полихаев по нищо не отстъпваше на живия Полихаев.

„Херкулес“ вече бе опустял и босите чистачки ходеха из коридора с мръсните кофи, отишла си бе вече и последната машинописка, която беше останала един час по-късно, за да препише лично за себе си стиховете на Есенин: „Повлякъл злачните рогозки на стиха, аз искам нещо нежно да ви кажа“, станала бе вече и Серна Михайловна, на която беше додеяло да чака, и преди да излезе навън, започна да масажира слепите си очи със студени пръсти — когато вратата на кабинета на Полихаев затрепери, отвори се и оттам излезе лениво Остап Бендер. Той погледна сънливо Серна Михайловна и отмина напред, като размахваше жълтата папка с връзките за обуща. След него от освежителната сянка на палмите и смокините изплува Полихаев. Серна погледна своя високопоставен приятел и безмълвно се отпусна върху квадратното дюшече, което смекчаваше твърдостта на нейния стол. Колко хубаво беше, че сътрудниците вече си бяха отишли и не можеха да видят в тая минута своя началник! В неговите мустаци, като птичка сред клони, бе кацнала елмазена сълза. Полихаев мигаше удивително бързо и така енергично потриваше ръце, сякаш искаше чрез това триене да добие огън по начин, възприет от диваците в Океания. Той изтича подир Остап, като се хилеше позорно и превиваше снага.

— А какво ще стане? — дърдореше той и пребягваше ту от едната, ту от другата му страна. — Нали няма да загина? Кажете, златен мой, сребърен, няма да загина, нали? Мога ли да бъда спокоен?

Искаше да добави, че има жена, деца, Серна, деца от Серна и още от една жена, която живее в Ростов на Дон, но в гърлото му нещо неволно засече и той премълча.

Полихаев придружи Остап с хленчене чак до вестибюла. В опустялата сграда те срещнаха само двама души. В дъното на коридора стоеше Егор Скумбриевич. Когато видя великия комбинатор, той се хвана за брадата и се дръпна в една ниша. Долу, на стълбата, иззад мраморното момиче с електрическия факел надничаше счетоводителят Берлага. Той се поклони раболепно на Остап и дори промълви: „Здравейте!“, но Остап не отговори на поздрава на вицекраля.

На самия изход Полихаев хвана Остап за ръкава и изхленчи:

— Аз нищо не скрих. Честна дума! Мога ли да бъда спокоен? Наистина?

— Пълно спокойствие може да даде на човека само застрахователната полица — отвърна Остап, без да забавя крачка. — Така ще ви каже всеки агент на застраховка за живот. Лично на мен вие повече не сте ми нужен. Виж, държавата, тя навярно скоро ще се заинтересува от вас.

Глава XXКапитанът танцува танго

В малкия бюфет за изкуствени минерални води, върху фирмата на който бяха нарисувани сини сифони, седяха край бяла масичка Балаганов и Паниковски. Пълномощникът по копитата дъвчеше вафла и гледаше кремът да не излезе от другия край. Тази храна на боговете той придружаваше с пиене на селтерска вода22 със зелен сироп „Прясно сено“. Куриерът пиеше лечебния кефир. Пред него имаше вече шест празни бутилки. От седмата Паниковски грижливо изтърсваше в чашата гъстата течност. Днес новата книговодителка им плати в кантората заплатите по ведомост, подписана от Бендер, и сега приятелите се наслаждаваха на прохладата, която идеше от италианските каменни плочи на бюфета, от огнеупорния шкаф-хладилник, дето се пазеше прясното сирене, от потъмнелите цилиндрични бутилки с шумяща вода и от мраморния тезгях. Парче лед се бе плъзнало от шкафа и лежеше на пода, плувнало във вода. Приятно беше да го погледа човек след отегчителния изглед на улицата с късите сенки, с капналите от горещината минувачи и побеснелите от жажда кучета.

— Хубав град е Черноморск! — рече Паниковски, като се облизваше. — Кефирът много помага на сърцето.

Кой знае защо, това съобщение разсмя Балаганов. Той стисна невнимателно вафлата и от нея излезе дебело суджуче крем, което пълномощникът едва успя да улови във въздуха.

— Знаете ли, Шура — продължаваше Паниковски, — аз някак престанах да вярвам на Бендер. Той нещо не си гледа работата.

— Хайде, хайде! — каза заканително Балаганов. — Теб не са те питали.

— Не, сериозно. Аз уважавам много Остап Ибрахимович: той е чудо човек!… Дори Фунт — вие знаете колко уважавам Фунт — каза за Бендер, че е умна глава. Но ще ви кажа, Шура: Фунт е магаре! Ей богу, той е безподобен глупак. Просто жалка, нищожна личност! А против Бендер нищо не възразявам. Но на мен някои работи не ми харесват. На вас, Шура, всичко ще ви кажа като на свой човек.

Откакто беседва за последен път с помощник-инспектора от криминалния отдел, никой не беше се обръщал към Балаганов като към свой човек. Затова той със задоволство изслуша думите на куриера и лекомислено му разреши да продължи.

— Вие знаете, Шура — зашепна Паниковски, — аз уважавам много Бендер, но съм длъжен да ви кажа: Бендер е магаре! Бога ми, жалка, нищожна личност!

— Е, е! — рече предупредително Балаганов.

— Защо казвате това — е-е? Вие само си помислете, за какво харчи той нашите пари? Спомнете си само! За какво ни е тази глупава кантора? Колко разходи! Само на Фунт плащаме сто и двадесет. Ами чиновничката. Сега пратиха още някакви двама души, видях — днес получаваха заплата по ведомостта. Яки момчета! Защо е всичко това? Той казва — за легалност. Плюя аз на такава легалност, щом ще ни струва толкоз пари. Ами еленовите рога за шестдесет и петте рубли! Ами мастилницата! Ами всички тези перфоратори!

Паниковски разкопча сакото си и евтиният нагръдник, закопчан за шията на нарушителя на конвенцията, отскочи нагоре и се нави като пергаментов свитък. Но Паниковски така се бе разгорещил, че не обърна внимание на това.

— Да, Шура. Ние с вас получаваме мизерно възнаграждение, а той тъне в разкош. И защо, питам аз, ходи в Кавказ? Той казва — в командировка. Не му вярвам! Паниковски не е длъжен да вярва на всичко! И аз тичах заради него на пристанището за билет! Забележете, за билет първа класа. Този невски франт не може да пътува във втора! Ето къде отиват нашите десет хиляди! Води междуградски разговори по телефона, разпраща по цял свят бързи телеграми. Вие знаете ли колко струва една бърза телеграма? Четиридесет копейки думата. А аз съм принуден да се лишавам от кефира, който ми е нужен за здравето. Аз съм стар, болен човек. Ще ви кажа направо: Бендер не е умна глава.

— Все пак не дрънкайте много-много — забеляза Балаганов колебливо. — Нали Бендер ви направи човек. Спомнете си как бягахте в Арбатов с гъската. А сега сте на служба, получавате заплата, член сте на обществото.

— Не искам да бъда член на обществото! — заяви внезапно Паниковски и като понижи глас, добави: — Вашият Бендер е идиот. Измисли тези глупави дознания, когато парите могат да се вземат с голи ръце още днес.

Тогава пълномощникът по копитата, без да мисли повече за любимия началник, се премести по-близо до Паниковски. Като натискаше непрекъснато надолу непослушния нагръдник, Паниковски разказа на Балаганов за един много сериозен опит, който бе направил на свой риск и отговорност.

Същия ден, когато великият комбинатор и Балаганов тичаха подир Скумбриевич, Паниковски остави на своя глава кантората на стария Фунт, вмъкна се тайно в стаята на Корейко и възползувай от отсъствието на квартирата, й направи внимателен оглед. Естествено той не намери никакви пари в стаята, но откри нещо по-хубаво — гири, много големи, черни гири, всяка по пуд и половина.

— На вас, Шура, ще кажа като на свой. Аз разкрих тайната на тези гири.

Паниковски най-после улови неспокойната опашчица на своя нагръдник, закачи я за копчето на панталона и тържествено погледна Балаганов.

— Че каква тайна може да има? — продума разочарован пълномощникът по копитата. — Обикновени гири за гимнастика.

— Вие знаете, Шура, колко ви уважавам — разпали се Паниковски, — но вие сте магаре. Това са златни гири! Разбирате ли? Гири от чисто злато! Всяка гара по пуд и половина. Три пуда чисто злато. Аз разбрах това веднага, просто като че ли ме удари по главата. Застанах пред гарите и лудо се кисках. Какъв подлец е този Корейко! Отлял си златни гири, боядисал ги черни и мисли, че никой няма да разбере това. На вас, Шура, ще кажа като на свой човек — та щях ли да ви кажа тази тайна, ако можех да отнеса гарите сам? Но аз съм стар, болен човек, а гирите са тежки. Затова ви каня като свой човек. Аз не съм Бендер. Аз съм честен!

— Ами ако не са златни? — запита любимият син на лейтенанта, комуто много се искаше Паниковски колкото се може по-скоро да разпръсне неговите съмнения.

— Ами какви може да са според вас? — запита иронично нарушителят на конвенцията.

— Да — рече Балаганов, като мигаше с рижите си мигли, — сега ми е ясно. Гледайте, моля ви се, старец — пък всичко разкрил! А Бендер наистина върши празни работи: пише писма, пътува… Все пак ние ще му дадем една част, както е справедливо, а?

— От къде на къде? — възрази Паниковски. — Всичко за нас! Сега ние ще живеем славно, Шура. Аз ще си сложа златни зъби и ще се оженя, бога ми, честна, благородна дума!

Беше решено ценните гири да се вземат без протакане.

— Платете кефира, Шура — каза Паниковски, — после ще си уредим сметките.

Заговорниците излязоха от бюфета и заслепени от слънцето, почнаха да обикалят из града. Те горяха от нетърпение. Дълго стояха по градските мостове и притиснали кореми о парапетите, безучастно гледаха надолу — покривите на къщите, спускащите се към пристанището улици, по които с предпазливостта на коне слизаха камиони. Охранени пристанищни врабци дълбаеха с човки паважа, а в това време от всички пролуки под портите ги следяха мръсни котки. Зад ръждивите покриви, високите фенери и антените се виждаха синкава вода, катерче, което се носеше с все сила, и жълт параходен комин с голяма червена буква.

От време на време Паниковски вдигаше глава и започваше да пресмята. Той превръщаше пудовете в килограми, килограмите — в старовремски жълтици и всеки път се получаваше такава главозамайваща цифра, че нарушителят на конвенцията дори тихичко поскимтяваше.

Към единадесет часа вечерта млечните братя, изкривени от тежестта на двете големи гири, вървяха по посока на кантората за доставка на рогове и копита. Паниковски носеше своя дял е две ръце, изпъчил корем, и радостно пъхтеше. Той се спираше често, оставяше гарата на тротоара и мърмореше: „Ще се оженя! Честна, благородна дума, ще се оженя!“ Здравенякът Балаганов носеше гирата на рамо. Понякога Паниковски просто не можеше да завие на ъгъла, защото гирата по инерция продължаваше да го влачи напред. Тогава Балаганов го хващаше със свободната си ръка за яката и придаваше на тялото му нужната посока.

Пред вратата на кантората те се спряха.

— Сега ще отрежем по едно парченце — рече угрижен Паниковски, — а утре сутринта ще ги продадем. Имам един познат часовникар, господин Биберхам. Той ще даде добра цена. Не като в Черноторг, дето никога няма да ти дадат добра цена.

Ала в същия момент заговорниците забелязаха, че изпод зелените пердета на кантората прозира светлина.

— Кой ли може да бъде там по това време? — зачуди се Балаганов и се наведе към дупката на ключалката.

На бюрото, осветен странично от силната настолна лампа, седеше Остап Бендер и пишеше нещо бързо.

— Писател! — рече Балаганов, като се превиваше от смях, и отстъпи дупката на Паниковски.

— Естествено — забеляза Паниковски, като се нагледа до насита, — пак пише. Бога ми, този жалък човек ме разсмива. Но къде ще режем ние?

Разговаряйки разпалено, че е необходимо още утре сутринта да продадат като начало две късчета злато на часовникаря, млечните братя вдигнаха своя товар и поеха в тъмнината.

А в това време великият комбинатор завършваше животописа на Александър Иванович Корейко. От всичките пет къщурки, от които се състоеше мастилницата „С лице към селото“, бяха махнати бронзовите покривчета. Остап топеше перото безразборно, където случи ръката му, въртеше се на стола и стържеше с крака под масата.

Той имаше уморено лице, като на картоиграч, който цяла нощ е губил и едва на разсъмване най-после е пипнал карта. Цяла нощ банката не се задържа и не му идва карта. Играчът сменя масите, мъчи се да измами съдбата и да намери място, на което да му върви. Но карта упорито не му идва. Той вече започва „да густира“, тоест, след като види първата карта, съвсем бавно изтиква зад нея втората, вече слага картата на края на масата и я гледа отдолу, вече събира двете карти с гърбовете навън и ги разтваря като книга — с една дума, прави всичко онова, което правят хората, когато не им върви на деветка. Но това не помага. В ръцете му идват повечето фигури: валета с тънки мустачки, дами, миришещи книжни цветя, и попове с бради на дворници. Много често му се падат черни и червени десетки. Изобщо идва му онова неприятно нещо, което официално наричат „бакара“, а неофициално — „бак“ или „жир“. И чак когато полилеите започнат да пожълтяват и изгасват, когато под табелите „спането е забранено“ захъркат и се задавят на столовете неудачниците с износени яки, става чудото. Банката изведнъж започва да се задържа, отвратителните фигури и десетки изчезват, валят осморки и деветки. Играчът вече не шари из салона, не густира картата, не наднича в нея отдолу. Той чувствува в ръцете си щастливата карта. И кърпачите вече са се стълпили зад щастливеца, дърпат го за раменете и му шепнат угоднически: „Чичо Юра, дайте три рубли.“ А той, бледен и горд, дръзко обръща картите и с подвиквания: „Освобождават се места на девета маса!“ и „Любители, сложете по половин рубла!“ — опразва джобовете на своите партньори. И зелената маса, разграфена с бели линии и дъги, става за него весела и радостна като футболно игрище.

За Остап вече нямаше съмнение. В играта бе настъпил прелом.

Всичко неясно стана ясно. Многото хора с тънки мустачки и попски бради, с които Остап трябваше да се сблъска и които оставиха следи в жълтата папка с връзките за обуща, внезапно се пръснаха настрана и на преден план, унищожавайки всички и всичко, излезе белоока свинска зурла с пшенични вежди и дълбоки ефрейторски бръчки по бузите.

Остап сложи точка, попи животописа с пресата със сребърно мече вместо дръжка и започна да подшива документите. Той обичаше да държи делата си в ред. За последен път се полюбува на добре изгладените показания, телеграми и разни справки. В папката дори имаше снимки и извадки от счетоводните книги. Целият живот на Александър Иванович Корейко лежеше в папката, а заедно с него там се намираха палми, момичета, синьо море, бял параход, синкави експреси, лъскав автомобил и Рио де Жанейро, вълшебният град в дъното на залива, дето живеят добрите мулати и повечето от гражданите ходят с бели панталони. Най-сетне великият комбинатор бе намерил онзи индивид, за когото бе мечтал цял живот.

— И дори няма кой да оцени моя титаничен труд — рече тъжно Остап и стана да завърже дебелата папка. — Балаганов е много мил, но глупав. Паниковски е просто изкуфял старец. А Козлевич — ангел без криле. Той все още не се съмнява в това, че ние доставяме рога за нуждите на мундщучната промишленост. А къде са моите приятели, моите жени, моите деца? Една надежда има само, че уважаемият Александър Иванович ще оцени моя велик труд и ще ми даде заради моята бедност към петстотин хиляди. Как не! Сега по-малко от милион няма да взема, иначе добрите мулати просто няма да ме уважават.

Остап стана от бюрото, взе своята знаменита папка и почна да се разхожда замислен из празната кантора, като обикаляше машината с турския акцент, железопътния компостьор и почти докосваше с глава еленовите рога. Белият белег на гърлото на Остап порозовя. Постепенно движенията на великия комбинатор ставаха по-бавни и краката му с червените обувки, купени случайно от един гръцки матрос, безшумно се заплъзгаха по пода. Незабелязано той почна да се движи ребром. С дясната си ръка притисна нежно като момиче папката до гърдите си, а лявата протегна напред. Над града ясно се чу колофонното скърцане на колелата на Фортуна. Това беше слаб музикален звук, който внезапно премина в лек цигулков унисон… И вълнуваща сърцето, отдавна забравена мелодия накара да зазвучат всички предмети, които се намираха в Черноморския клон на Арбатовската кантора за доставка на рога и копита.

Пръв започна самоварът. От него внезапно падна на подноса обхванато от пламъци въгленче. И самоварът запя:

Великият комбинатор танцуваше танго. Медалното му лице беше обърнато в профил. Той падаше на едно коляно, изправяше се бързо, обръщаше се и пристъпил лекичко, отново се плъзгаше напред. Невидимите поли на фрака му се разперваха при неочакваните завъртания.

А мелодията вече беше подета от пишещата машина с турския акцент:

И грубоватият врял и кипял компостьор глухо въздишаше за невъзвратимото минало:

Остап танцуваше класическото провинциално танго, което изпълняваха в миниатюрните театри преди двадесет години, когато счетоводителят Берлага носеше първото си бомбе, Скумбриевич служеше в канцеларията на градоначалника, Полихаев държеше изпит за първия граждански чин, а зицпредседателят Фунт беше още бодър седемдесетгодишен човек и заедно с другите жилетки от пике седеше в кафене „Флорида“ и обсъждаше ужасния факт — затварянето на Дарданелите във връзка с итало-турската война. И жилетките от пике, тогава още румени и загладени, изброяваха политическите дейци на епохата „Енвер бей е умна глава. Юан Ши-кай е умна глава. Пуришкевич — и той все пак е умна глава!“ — казваха те. И още тогава твърдяха, че Бриан е умна глава, защото и тогава той беше министър.

Остап танцуваше. Над главата му бучеха палми и прелитаха пъстри птичета. Океанските параходи триеха бордове о пристанището Рио де Жанейро. Съобразителните бразилски тежки търговци открито вършеха дъмпинг с кафе, а в отворените ресторанти местните млади хора се развличаха със спиртни напитки.

— Парада ще командувам аз! — възкликна великият комбинатор.

Той изгаси светлината, излезе от стаята и по най-прекия път тръгна за улица „Малая Касателная“. Бледните пергелени крака на прожекторите се разтваряха по небето, спускаха се надолу, отрязваха внезапно къс от някоя къща, като откриваха балкон или стъклена арнаутска галерия от замряла от изненада двойка. Поклащайки се и тракайки с гъсеничните си вериги, иззад ъгъла срещу Остап изскочиха два малки танка с гъбовидни куполи. Наведен от седлото, един кавалерист разпитваше някакъв минувач как по-направо да стигне до Стария пазар. На едно място пътят на Остап беше преграден от артилерия. Той пресече улицата в интервала между две батареи. По-нататък милиционери припряно заковаваха на вратата на една къща табелка с черен надпис:

Остап бързаше. Тласкаше го напред аржентинското танго. Без да обръща внимание на това, което го заобикаляше, той влезе в къщата на Корейко и почука на познатата врата.

— Кой е? — чу се гласът на нелегалния милионер.

— Телеграма! — отговори великият комбинатор и намигна в тъмнината.

Вратата се отвори и той влезе, като се закачи с папката за спонеца на вратата.

На разсъмване пълномощникът и куриерът седяха в един дол далеч извън града.

Те режеха гирите. Носовете им бяха изцапани с чугунен прах. На тревата до Паниковски се валяше нагръдникът. Той го беше свалил: пречеше му да работи. Под гирите предвидливият нарушител на конвенцията беше разстлал вестник, та нито една прашинка от скъпоценния метал да не пропадне напразно.

Млечните братя се споглеждаха сегиз-тогиз важно и с нова сила се залавяха да режат. В утринната тишина се чуваха само цвъртенето на лалугерите и скърцането на нажежените ножовки.

— Какво значи това? — рече изведнъж Балаганов, като спря да работи. — Три часа вече режа, а все още никакво злато няма.

Паниковски не отговори. Той вече бе разбрал всичко и последния половин час движеше ножовката само привидно.

— Е, ще порежем още малко! — рече бодро рижокосият Шура.

— Разбира се, трябва да режем — забеляза Паниковски, който гледаше да отдалечи страшния час на разплатата.

Той закри лице с длан и през разперените си пръсти гледаше равномерно движещия се широк гръб на Балаганов.

— Нищо не разбирам! — каза Шура, когато разряза до края гирата и я разтвори на две половинки като ябълка. — Това не е злато!

— Режете, режете — измънка Паниковски.

Ала Балаганов, държейки във всяка ръка по едно чугунено полукълбо, започна бавно да се приближава към нарушителя на конвенцията.

— Не се приближавайте до мен с това желязо: — запищя Паниковски и отскочи настрана. — Аз ви презирам!

Тогава Шура замахна, изпъшка от напрежение и запрати едното от парчетата по интриганта. Чул зад главата си свиренето на снаряда, интригантът легна на земята.

Схватката на пълномощника с куриера беше кратка. Разядосаният Балаганов първо затъпка с наслада нагръдника, а после пристъпи към неговия собственик. Шура хем нанасяше удара, хем повтаряше:

— Кой измисли тези гири? Кой пропиля държавни пари? Кой руга Бендер?

Освен това първенецът на лейтенанта си спомни за нарушението на сухаревската конвенция, което донесе на Паниковски няколко удара повече.

— Ще отговаряте за нагръдника! — викаше злобно Паниковски и се вардеше с лакти. — Имайте пред вид, че никога няма да ви простя за нагръдника! Сега такива нагръдници не се продават!

В заключение Балаганов взе от своя противник вехтата му кесия с тридесет и осем рубли.

— Това за изпития кефир, влечуго! — рече той при това. Връщаха се към града без настроение.

Напред вървеше сърдитият Шура, а подир него се тътреше Паниковски, който накуцваше с единия крак и ревеше силно.

— Аз съм беден и нещастен старец! — хлипаше той. — Ще отговаряте за нагръдника. Дайте си ми парите.

— Аз ще ти дам да разбереш! — говореше Шура, без да се обръща. — Ще кажа всичко на Бендер. Авантюрист такъв!

Глава XXIКраят на „Гарванско свърталище“

Варвара Птибурдукова беше щастлива. Седнала до кръглата маса, тя обгръщаше с поглед своето домакинство. В стаята на Птибурдукови имаше много мебели, така че почти липсваше свободно място. Ала и онази площ, която оставаше, беше достатъчна за щастие. Лампата пращаше светлина навън през прозореца, където като дамска брошка трепкаше малка зелена клонка. На масата имаше сладкиши, бонбони и маринована бяла риба в кръгла тенекиена кутийка. Електрическият чайник беше събрал върху своята крива повърхност цялата уютност на Птибурдуковото гнездо. В него се оглеждаха и креватът, и белите пердета, и нощното шкафче. Оглеждаше се и самият Птибурдуков, който беше седнал срещу жена си със синя пижама с шнурове. Той също беше щастлив. Пропускаше дима от цигарата си през мустаците и изрязваше от шперплат с резбарско трионче играчка — нужник за вила. Работата беше деликатна. Трябваше да се изрежат стеничките, да се тури наклоненото покривче, да се подреди вътрешното устройство, да се постави стъкълце на прозорчето и да се сложи микроскопична кукичка на вратата. Птибурдуков работеше със страст: той смяташе рязането на дърво с трионче за най-добра почивка.

Когато завърши работата си, инженерът се засмя радостно, потупа жена си по дебелия топъл гръб и притегли към себе си кутийката с бялата риба. Но в този момент на вратата се чу силно чукане, лампата мигна и чайникът се отмести от телената поставка.

— Кой ли идва толкова късно? — продума Птибурдуков, докато отваряше вратата.

На стълбището стоеше Васисуалий Лоханкин. Той беше загърнат чак до брадата в бяло марсилско одеяло, изпод което се виждаха косматите му крака. На гърдите си притискаше книгата „Мъжът и жената“, дебела и позлатена като икона. Очите на Васисуалий блуждаеха.

— Заповядайте — рече смаян инженерът и отстъпи крачка назад. — Варвара, какво значи това?

— Дойдох при вас навеки да остана — отговори Лоханкин с гробовен ямб, — надявам се да найда тук приют.

— Как — приют ли? — каза Птибурдуков и започна да се изчервява. — Какво обичате, Васисуалий Андреевич?

На площадката изтича Варвара.

— Сашук! Погледни, той е гол! — развика се тя. — Какво се е случило, Васисуалий? Ама влез де, влезте.

Лоханкин прекрачи прага с босите си крака и като мърмореше: „Нещастие, нещастие“, захвана да снове из стаята. С края на одеялото той веднага събори на пода фината дърводелска работа на Птибурдуков. Инженерът се отдръпна в ъгъла, чувствувайки, че вече нищо хубаво не може да се очаква.

— Какво нещастие? — разпитваше Варвара. — Защо си само с едно одеяло?

— Дойдох при вас навеки да остана — повтори Лоханкин с кравешки глас.

Жълтата му кръгла пета отбиваше тревожни барабанни удари по чистия восъчен под.

— Какви дивотии дрънкаш? — нахвърли се Варвара върху бившия си мъж. — Бягай в къщи да се наспиш. Махай се оттук! Върви, върви си в къщи!

— Аз дом си нямам веч — рече Васисуалий, като продължаваше да трепери. — На пепел стана до основи. Пожар, пожар ме тук докара мен. Спасих аз само ей туй на одеяло и книгата любима при това. Но щом сте с мен така жестоки вие, отивам си и ви проклинам при това.

Олюлявайки се печално, Васисуалий тръгна към изхода. Но Варвара и мъжът й го задържаха. Те молеха за извинение, казваха, че не са разбрали веднага каква е работата, и изобщо се разшетаха. Измъкнати бяха на бял свят новият костюм на Птибурдуков, бельо и обувки.

Докато Лоханкин се обличаше, съпрузите се съвещаваха в коридора.

— Къде да го настаним? — шепнеше Варвара. — У нас не може да нощува, имаме само една стая.

— Чудя ти се — каза добрият инженер, — човекът е изпаднал в беда, а ти мислиш само за своето благополучие.

Когато съпрузите се върнаха в стаята, пострадалият от пожара седеше на масата и ядеше направо от тенекиената кутийка маринованата риба. Освен това от полицата бяха изхвърлени двата тома „Съпротивление на материалите“ и тяхното място беше заела позлатената книга „Мъжът и жената“.

— Нима цялата къща изгоря? — запита съчувствено Птибурдуков. — Това е ужасно!

— А аз си мисля, може би така и трябва — рече Васисуалий, като довършваше вечерята на домакините, — може би аз ще изляза от пламъците преобразен, а?

Но той не се преобрази.

Когато всичко бе казано, Птибурдукови взеха да се готвят за спане. На Васисуалий постлаха едно дюшече на същата оная празна площ, която до преди един час бе достатъчна за щастието им. Затвориха прозореца, загасиха светлината и в стаята влезе нощта. Двадесетина минути всички лежаха мълчаливи, от време на време се обръщаха и въздишаха тежко. После от пода се дочу провлеченият шепот на Лоханкин:

— Варвара! Варвара! Слушай, Варвара!

— Какво искаш? — запита с негодувание бившата му жена.

— Защо избяга ти от мен, Варвара?

Без да дочака отговор на този принципен въпрос, Васисуалий захленчи:

— Ти самка си, Варвара! И вълчица! Вълчица ти си и те аз презирам…

Инженерът лежеше неподвижно в леглото, задъхваше се от злоба и стискаше пестници.

„Гарванско свърталище“ се запали в дванадесет часа вечерта, тъкмо по онова време, когато Остап Бендер танцуваше танго в празната кантора, а млечните братя Балаганов и Паниковски излизаха от града, превити под тежестта на златните гири.

В дългата верига от приключения, които предхождаха пожара в квартира номер три, начално звено беше безименната бабичка. Както е известно, тя си светеше в своята галерия с газ, понеже нямаше доверие в електричеството. След набиването на Васисуалий Андреевич отдавна в общежитието не бяха ставали никакви интересни събития и неспокойният ум на камерхера Митрич се измъчваше от принудителното безделие. Като поразмисли хубавичко за навиците на бабата, той се разтревожи.

— Ще запали, дъртуша такава, цялата къща! — мърмореше той. — На нея що й е? А пък на мен само роялът може би ми струва две хиляди.

Като стигна до такова заключение, Митрич застрахова против пожар цялото си движимо имущество. Сега той можеше да бъде спокоен и равнодушно гледаше как бабичката мъкне нагоре голямо мътно шише с газ, държи го на ръце като дете. За предпазната постъпка на Митрич пръв научи гражданинът Гигиенишвили и тутакси я изтълкува посвоему. Той пристъпи до Митрич в коридора, сграбчи го за гърдите и рече заканително:

— Искаш да запалиш цялата къща, а? Искаш да получиш застраховка? Мислиш, Гигиенишвили е глупак? Гигиенишвили всичко разбира.

И буйният квартирант още същия ден сам се застрахова за голяма сума. При тази новина ужас обхвана цялото „Гарванско свърталище“. Люция Францевна Пферд дотича в кухнята с ококорени очи.

— Ще ни подпалят тия негодници! Правете, каквото щете, граждани, но аз още сега отивам да се застраховам. Тъй и тъй ще горим, поне застраховка да получа. Заради тях не искам да тръгна по просия.

На другия ден се застрахова цялата къща, с изключение на Лоханкин и на безименната бабичка. Лоханкин си четеше „Родина“ и нищо не забелязваше, а бабичката не вярваше в застраховката, както не вярваше и в електричеството. Никита Пряхин донесе в къщи една застрахователна полица със светлолилава ивица и дълго разглежда на светлината водните знаци.

— Излиза, значи, че държавата е насреща? — рече той мрачно. — Оказва помощ на наемателите? Е, благодарим! Сега, значи, както поискаме, тъй и ще го направим.

И Пряхин скри полицата под ризата си и се оттегли в своята стая. Неговите думи вселиха такъв страх, че тази нощ в „Гарванско свърталище“ никой не спа. Дуня прибираше багажа си в бохчи, а останалите наемателки на легла се пръснала да нощуват по познати. Денем всички се следяха един друг и изнасяха на части имуществото си от къщата.

Всичко беше ясно. Къщата бе обречена. Тя не можеше да не изгори. И наистина в дванадесет част през нощта тя пламна, запалена изведнъж на шест места.

Последен от къщата, която вече се беше изпълнила със самоварен дим и огнени змийчета, изскочи Лоханкин, като се загръщаше в бялото одеяло. Той викаше с всички сили: „Пожар! Пожар!“, макар никого да не учуди с тази новина. Всички наематели от „Гарванско свърталище“ бяха налице. Пияният Пряхин седеше на своя сандък с ковани ъгли. Той гледаше безсмислено мъждукащите прозорци и си повтаряше: „Както поискаме, тъй и ще го направим.“ Гигиенишвили миришеше с погнуса ръцете си, които дъхаха на газ, и всеки път след това ги избърсваше от гащите си. Огнена пружина отскочи из душника на прозореца и ронейки искри, се разгъна под дървения корниз. Пукна и със звън се пръсна първото стъкло. Безименната бабичка страшно зави.

— От четиридесет години е тая къща — важно разясняваше Митрич, като се разстъпяше из тълпата, — при всички власти оцеля, хубава къща беше. А при съветската изгоря. Такъв печален факт, граждани.

Женската част на „Гарванско свърталище“ се сплоти в една купчина и не сваляше очи от огъня. Оръдеен пламък вече излизаше от всички прозорци. Понякога огънят изчезваше и тогава потъмнялата къща сякаш се отдръпваше назад като оръдие след изстрел. И отново червено-жълт облак политаше навън и осветяваше парадно малката уличка „Лимонна“. Стана горещо. Беше невъзможно вече да се стои до къщата и тълпата се прехвърли на отсрещния тротоар.

Единствен само Никита Пряхин дремеше на сандъчето си посред паважа. Изведнъж той скочи — бос и страшен.

— Православни! — закрещя той, като си късаше ризата. — Граждани!

И изтича ребром от огъня, вряза се в тълпата и като крещеше непонятни думи, взе да сочи с ръка горящата къща. Сред тълпата настъпи паника.

— Дете са забравили — каза уверено една жена със сламена шапка.

Заобиколиха Никита. Той се бранеше с ръце и напираше към къщата.

— На кревата лежи! — викаше като луд Пряхин. — Пусни ме, казвам ти!

По лицето му се търкаляха огнени сълзи. Той удари по главата Гигиенишвили, който му препречваше пътя, и се спусна в двора. След минута изтича оттам с една стълба.

— Спрете го! — закрещя жената със сламената шапка. — Ще изгори!

— Махни се, казвам ти! — кряскаше Никита Пряхин, като облягаше стълбата на стената и отблъскваше младите хора от тълпата, които го хващаха за краката. Няма да позволя да загине. Душата ми гори.

Той риташе с крака и се качваше нагоре, към димящия прозорец на втория етаж.

— Назад! — викаха от тълпата. — Защо се качваш? Ще изгориш!

— На кревата лежи! — продължаваше да надава вик Никита. — Цяла гъска, четвърт пшеничена водка. Да я оставя да пропадне ли, православни граждани?

С неочаквана пъргавина Пряхин се хвана за перваза на прозореца и мигом изчезна, всмукан навътре от въздушната тяга. Последните му думи бяха: „Както поискаме, тъй и ще го направим.“ В уличката настъпи тишина, нарушена от камбаната и тръбните сигнали на пожарната команда. В двора нахълтаха пожарникари с корави брезентни костюми с широки сини колани.

Една минута след като Никита Пряхин извърши единствената през целия си живот героична постъпка, от къщата се откъсна и рухна на земята горяща греда. Покривът с трясък се разпадна и хлътна вътре в къщата. Към небето се издигна сияещ стълб, сякаш от къщата изстреляха снаряд към луната.

Така загина квартира номер три, известна повечето под името „Гарванско свърталище“.

Внезапно в уличката се чу чаткане на копита. Сред блясъка на пожара прелетя на файтон инженер Талмудовски. На коленете му лежеше облепен с етикети куфар. Инженерът подскачаше на седалката, навеждаше се към файтонджията и викаше:

— Кракът ми няма да стъпи тук при такава заплата! Карай по-бързо!

И тутакси дебелият му гръб, осветен от пламъците и от пожарникарските факли, изчезна зад завоя.

Глава XXIIПарада ще командувам аз

— Умирам от скука — рече Остап, — разговаряме с вас едва два часа, а вие вече така ми омръзнахте, сякаш съм ви познавал цял живот. С такъв опърничав характер добре е да си милионер в Америка. У нас милионерът трябва да бъде по-отстъпчив.

— Вие сте луд! — отвърна Александър Иванович.

— Не ме оскърбявайте — забеляза кротко Бендер. — Аз съм син на турски поданик и следователно — потомък на еничарите. Няма да ви пощадя, ако вие ме обиждате. Еничарите не знаят милост нито към жените, нито към децата, нито към нелегалните съветски милионери.

— Вървете си, гражданино! — каза Корейко с глас на херкулесовски бюрократ. — Наближава вече три часът след полунощ, аз искам да спя, утре рано трябва да вървя на работа.

— Вярно, вярно, съвсем бях забравил — възкликна Остап. — Вие не бива да закъснявате на работа! Могат да ви уволнят без предупреждение. Все пак заплата за две седмици — това са двадесет и три рубли! При вашата икономия човек може да прекара половин година!

— Не е ваша работа. Оставете ме на мира. Чувате ли? Махайте се!

— Но тази икономия ще Ви погуби. Естествено за вас не е безопасно да покажете своите милиони. Обаче вие прекалявате. Помисляли ли сте си какво би станало с вас, когато най-сетне ще можете да харчите парите си? Въздържанието е нещо опасно! Моята позната учителка по френски език Ернестина Йосифовна Поанкаре никога през живота си не беше пила вино. И какво стана! На една вечеринка я почерпиха чашка коняк. Това така й хареса, че изпи цяла бутилка и веднага, още след вечеря, се побърка. И учителките по френски език станаха с една по-малко в света. Същото може да се случи и с вас.

— По дяволите, какво искате да получите вие от мен?

— Онова, което искаше да получи приятелят ми от детинство Коля Остен-Бакен от приятелката ми също от детинство, полската хубавица Инге Зайонц. Той получи любов. И аз искам да получа любов. Аз искам вие, гражданино Корейко, да ме обикнете и в знак на вашето разположение към мен да ми дадете един милион рубли.

— Вън! — извика тихо Корейко.

— Ето на, вие пак забравихте, че съм потомък на еничарите.

С тези думи Остап стана от мястото си. Сега събеседниците стояха един срещу друг. Лицето на Корейко беше развълнувано, в очите му се мяркаха бели пенести вълни. Великият комбинатор се усмихваше сърдечно и показваше белите си кукурузени зъби. Враговете се приближиха до настолната лампичка и върху стената легнаха исполинските им сенки.

— Хиляди пъти ви повторих — произнесе Корейко сдържано, — че нямам и не съм имал никакви милиони. Разбрахте ли? Разбрахте ли? Хайде, махайте се тогава! Аз ще се оплача от вас.

— Вие никога няма да се оплаквате от мен — каза многозначително Остап, — а да се махна, мога, но няма да съм още излязъл на вашата „Малая Касателная“ улица и вие с плач ще хукнете подире ми и ще лижете еничарските ми пети, ще ме молите да се върна.

— Защо пък аз да ви моля?

— Ще ме молите. Така трябва, както обичаше да се изразява моят приятел Васисуалий Лоханкин, в това е именно шаячната правда. Ето я!

Великият комбинатор остави папката на масата и като развързваше бавно вързалките й от връзки за обуща, продължаваше:

— Само че хайде да се уговорим. Никакви ексцеси! Вие не трябва да ме душите, не трябва да се хвърляте от прозореца и най-важното, не умирайте от удар. Ако речете да умрете тук скоропостижно, ще ме поставите в глупаво положение. Ще пропадне плодът на дълъг добросъвестен труд. Изобщо нека да побеседваме. Вече не е тайна, че вие не ме обичате. Аз никога няма да получа онова, което Коля Остен-Бакен получи от Игне Зайонц, моята приятелка от детинство. За това аз няма да взема да въздишам напразно, няма да ви хващам през кръста. Смятайте серенадата за свършена. Стихнаха балалайки, гусли и арфи позлатени. Аз дойдох при вас като юридическо лице при юридическо лице. Ето тая папка с книжа тежи три-четири кила. Тя се продава и струва един милион рубли, същия онзи милион, който вие от алчност не искате да ми подарите. Купете я!

Корейко се наведе над масата и прочете на папката:

— Каква нелепост! — рече той, като разпери ръце. — Какво е това нещастие! Ту идвате при мен с някакви си пари, ту пък дело сте измислили. Просто смешно.

— Какво, ще стане ли покупката? — настояваше великият комбинатор. — Цената не е висока. За килограм най-интересни сведения из областта на подземната търговия вземам само по триста хиляди.

— Какви са пък сега тия сведения? — попита грубо Корейко, протягайки ръка към папката.

— Най-интересни — отговори Остап, като вежливо отблъсна ръката му. — Сведения за вашия втори и главен живот, който поразително се различава от вашия първи, четиридесет и шест рублев, херкулесовски живот. Първият ви живот е известен на всички. От десет до четири часа вие сте за съветската власт. Но за вашия втори живот, от четири до десет, зная само аз. Ясна ли ви е ситуацията?

Корейко не отговори. Сянка лежеше по ефрейторските бръчки на лицето му.

— Не — рече решително великият комбинатор, — вие сте произлезли не от маймуна, както всички граждани, а от крава. Вие схващате много мъчно, съвсем като чифтокопитен бозайник. Казвам ви това като специалист по рогата и копитата. И така, още веднъж. Вие имате, по мои сведения, към седем-осем милиона. Папката се продава за един милион. Ако вие не я купите, ей сега ще я занеса на друго място. Там за нея нищо няма да ми дадат, нито копейка. Но вие ще загинете. Говоря ви това като юридическо лице на юридическо лице. Аз ще си остана все такъв беден поет и многоженец, какъвто съм бил, но до самата ми смърт ще ме утешава мисълта, че съм избавил обществеността от един голям скръндза.

— Покажете делото — рече Корейко замислен.

— Не се суетете — забеляза Остап, като разтваряше папката, — парада ще командувам аз. На времето вие бяхте известен за това по телефона. Така че ето, парадът настъпи и аз, както забелязвате, вече го командувам.

Александър Иванович погледна първата страница на делото, видя, залепена на нея, своята собствена фотография, усмихна се неприятно и рече:

— Просто не мога да разбера, какво искате от мен? Да видим така от любопитство.

— Аз също от любопитство — заяви великият комбинатор. — Добре, хайде да пристъпим към работа, като изхождаме от това в края на краищата невинно чувство. Господа съдебни заседатели, Александър Иванович Корейко е роден… Впрочем щастливото детство може да се пропусне. По онова най-невинно време мъничкият Саша още не се е занимавал с търговски грабеж. По-нататък следва розовичкото детство. Да пропуснем още една страница. А ето го и юношеството, началото на живота. Тук вече можем да се спрем. От любопитство. Страница шеста на делото…

Остап прелисти страница шеста и извести съдържанието на страница седма, осма и по-нататък, включително и на дванадесета.

— И ето, господа съдебни заседатели, пред вас току-що минаха първите крупни сделчици на моя доверител, както следват: търговия с държавни медикаменти през време на глада и тифа, а също така работата му по снабдяването, която доведе до изчезването на цяла влакова композиция с продоволствени стоки, отправена за гладуващото Поволжие. Всички тези факти, господа съдебни заседатели, ни интересуват само от гледището на чистото любопитство.

Остап говореше с гадния маниер на дореволюционен адвокат, който, хванал се за някоя думичка, вече не я изтървава от зъбите си и я мъкне подире си и през десетте дни на големия процес.

— Не е лишено също така от любопитство и появяването на моя доверител в Москва през 1922 година…

Лицето на Александър Иванович пазеше неутралитет, но ръцете му шареха безцелно по масата като на сляп.

— Позволете ми, господа съдебни заседатели, да ви задам един въпрос. Естествено от любопитство. Какъв доход могат да донесат на човек две обикновени бъчви, напълнени с водопроводна вода? Двадесет рубли? Три рубли? Осем копейки? Не, господа съдебни заседатели! На Александър Иванович те донесоха четиристотин хиляди златни рубли, нула нула копейки. Наистина тези бъчви носеха примамливото наименование: „Промишлен артел за химически продукти «Реванш». Но нека минем по-нататък. Страница четиридесет и втора — петдесет и трета. Място на действие — малка доверчива република. Синьо небе, камили, оазиси и галфони със златни тюбетейки. Моят доверител помага да се строи електростанция. Подчертавам — помага. Погледнете лицето му, господа съдебни заседатели!…

Увлеклият се Остап се обърна към Александър Иванович и го посочи с пръст. Ала той не успя да опише ефектно с ръка плавна дъга, както правеха това адвокатите. Доверителят неочаквано сграбчи ръката му в движение и мълчаливо започна да я извива. В същото време г. доверителят възнамеряваше да се вкопчи в гърлото на г. адвоката. Около половин минута противниците се стискаха един друг, треперейки от напрежение. Ризата на Остап се разкопча и през отвора се мярна татуировката. Наполеон все така държеше чашата с бира, но беше толкова червен, като че наистина беше успял да се налочи здравата.

— Не оказвайте давление върху психиката ми! — каза Остап, като откъсна от себе си Корейко и си пое дъх. — Невъзможно е да се работи.

— Негодник! Негодник! — шепнеше Александър Иванович. — Ама че негодник!

Той седна на пода, като се кривеше от болката, която потомъкът на еничарите му беше причинил.

— Заседанието продължава! — продума Остап, като че нищо не бе се случило. — И, както виждате, господа съдебни заседатели, ледът се пука. Доверителят се опита да ме убие. Разбира се, от детско любопитство. Той просто искаше да научи какво има вътре в мен. Бързам да задоволя това любопитство. Там вътре има благородно и много здраво сърце, отлични бели дробове и черен дроб без ни най-малък признак за камъни. Моля този факт да се впише в протокола. А сега — да продължим нашите игри, както казваше един редактор на хумористично списание, когато откриваше редовното заседание и гледаше строго своите сътрудници.

Игрите никак не се харесаха на Александър Иванович. Командировката, от която Остап се бе върнал, лъхащ на вино и агне, остави в делото дълбоки следи. Тук имаше копие от задочна присъда, литографии от плановете на благотворителния комбинат, извлечения от «Сметка печалби и загуби», а така също и снимки от електрическата клисура и кинокралете.

— И най-после, господа съдебни заседатели, третият етап от дейността на моя свадлив доверител — скромната канцеларска работа в «Херкулес» за обществото и усилената търговско-подземна дейност — за душата. Просто от любопитство ще отбележим спекулата с валута, кожи, скъпоценни камъчета и други такива компактни предмети от първа необходимост. И най-сетне ще се спрем на серията самоликвидиращи се акционерни дружества под цветистите нахално-кооперативни имена: «Интензивник», «Трудов кедър», «Трионопомощ» и «Южен дървосекач». И всичко това е въртял не господин Фунт, затворник на частния капитал, а моят приятел доверителят.

И великият комбинатор отново посочи с ръка Корейко и описа с нея отдавна замислената ефектна дъга.

След това Остап помоли с натруфени изрази въображаемия съд да му разреши да зададе на подсъдимия няколко въпроса и като почака от приличие една минута, започна:

— Не е ли имал подсъдимият някакви извънслужебни работи с херкулесовеца Берлага? Не е имал. Правилно! А с херкулесовеца Скумбриевич? Също не. Чудесно! А с херкулесовеца Полихаев?

Милионерът-книговодител мълчеше.

— Нямам повече въпроси. Ф-фу! Уморих се и ми се яде. Кажете, Александър Иванович, нямате ли скътан някъде един студен котлет? Не? Удивителна бедност, особено като се вземе под внимание размерът на сумата, която с помощта на Полихаев вие сте измъкнали от добрия «Херкулес». Ето собственоръчно написаните обяснения на Полихаев, единствения херкулесовец, който е знаел кой се крие зад четиридесет и шест рублевия писарушка. Но и той не е разбирал истински кой сте вие. Затуй пък това зная аз. Да, господа съдебни заседатели, моят доверител е грешен. Това е доказано. Но аз все пак ще си позволя да помоля за снизхождение, обаче при условие, че доверителят ще купи от мен папката. Свърших.

Към края на речта на великия комбинатор Александър Иванович се успокои. Пъхнал ръце в джобовете на летния си панталон, той отиде до прозореца. Новороденият ден вече шумеше из града с трамвайните звънчета.

Зад стобора минаваха осоавиахимовци, нарамили безредно пушки, като че носеха мотики. По ламаринения корниз се разхождаха гълъби, които почукваха с червените си като върбови клонки крачета и всеки миг литваха. Свикнал на икономии, Александър Иванович загаси настолната лампа и каза:

— Значи, вие ми пращахте ония глупашки телеграми?

— Аз — отговори Остап. — «Товарете портокалите с бъчви братя Карамазови». Нима е лошо?

— Малко глупаво.

— А просякът полуидиот? — запита Остап, чувствувайки, че парадът е успял. — Добре ли е?

— Момчешка постъпка! И книгата за милионерите — също. А когато дойдохте като киевски милиционер, веднага разбрах, че сте мошеник на дребно. За съжаление аз се излъгах. Инак щяхте да намерите на босия цървулите.

— Да, излъгали сте се. И на стари, години без лъжа не можеш мина, както каза полската хубавица Инге Зайонц един месец след сватбата си с моя приятел от детинство Коля Остен-Бакен.

— Ограбването — както и да е, човек може да го разбере, но гирите? Защо ми откраднахте гирите?

— Какви гири? Никакви гири не съм крал.

— Просто ви е срам да си признаете. Изобщо вие направихте маса глупости.

— Възможно е — забеляза Остап. — Не съм ангел. Имам недостатъци. Но аз се разбъбрах с вас. Чакат ме мулатите. Ще заповядате ли да получа парите?

— Да, парите! — каза Корейко. — С парите има трудност. Папката е хубава, дума да няма, може да се купи, но пресмятайки моите доходи, вие съвсем сте изпуснали из предвид разходите и преките загуби. Милион — това е абсурдна цифра.“

— Довиждане — продума студено Остап — и, моля ви, постойте половин час в къщи. Ще дойдат да ви вземат с една чудна карета с решетки.

— Така не се върши работа — каза Корейко с търговска усмивка.

— Може би — въздъхна Остап, — но аз, знаете, не съм финансист. Аз съм свободен художник и хладнокръвен философ.

— Но вие за какво искате да получите пари? Аз съм ги спечелил, а вие…

— И аз не само съм се трудил. Дори пострадах. След разговорите с Берлага, Скумбриевич и Полихаев аз изгубих вяра в човечеството. Нима вярата в човечеството не струва един милион рубли?

— Струва, струва — успокои го Александър Иванович.

— Значи, отиваме в хамбара? — запита Остап. — Впрочем къде държите парите си? Трябва да се предполага, не в спестовната каса, нали?

— Да вървим! — отговори Корейко. — Там ще видите.

— Може би е далече? — засуети се Остап. — Мога да предложа кола. Но милионерът се отказа от колата и заяви, че няма много път и че изобщо не е нужна излишна тържественост. Той пусна учтиво Бендер напред и излезе, след като взе от масата едно малко пакетче, запънато във вестник. Слизайки по стълбата, Остап си тананикаше: „Под знойното небе на Аржентина…“

Глава XXIIIСърцето на шофьора

На улицата Остап хвана Александър Иванович под ръка и двамата комбинатори бързо тръгнаха по посока към гарата.

— Но вие сте по-добър, отколкото си мислех — рече дружелюбно Бендер. — И правилно. С парите човек трябва да се разделя леко, без стонове.

— За един добър човек и милион не ти се свиди — отговори книговодителят, като се ослушваше в нещо.

Когато завиха по улица „Меринг“ над града се понесе вой на сирена. Звукът беше проточен, на вълни и тъжен. От такъв вой в мъглива нощ моряците тръпнат, иска им се, кой знае защо, да молят за прибавка към заплатата поради опасната служба. Сирената продължаваше да реве. Към нея се присъединиха сухопътни свирки и други сирени, още по-далечни и още по-тъжни. Минувачите изведнъж забързаха, като че ги бе подгонил проливен дъжд. И всички се хилеха и поглеждаха към небето. Продавачките на семки, шишкави бабички, тичаха, изпъчили кореми, а в тръстиковите им кошнички сред ситната стока подскачаха стъклените чашки. През улицата пролетя по диагонал Адолф Николаевич Бомзе. Той благополучно успя да се провре във въртящата се врата на „Херкулес“. Мина в галоп на разноцветни кончета взвод от конния резерв на милицията. Мярна се автомобил с червен кръст. Улицата внезапно се очисти. Остап забеляза, че далече напред от бившето кафене „Флорида“ се отдели малкото табунче на жилетките от пике. Размахвайки вестници, гарсонетки и панамени шапки, старците затичаха тръс по паважа. Но те не бяха успели да стигнат още до ъгъла, когато се раздаде оглушителен трещящ оръдеен изстрел, жилетките от пике свиха глави, спряха се и веднага хукнаха назад. Полите на шантунгените им сака се надуваха.

Поведението на жилетките от пике разсмя Остап. Докато той се любуваше на техните удивителни жестове и скокове, Александър Иванович успя да разгъне взетия от къщи пакет.

— Непристойни старци! Оперетни комици! — каза Остап и се обърна към Корейко.

Но Корейко го нямаше. Вместо него към великия комбинатор гледаше страхотна мутра със стъклени водолазни очи и гумен хобот, в края на който се люшкаше тенекиен цилиндър цвят хаки. Остап така се учуди, че дори подскочи.

— Какви са тия шеги? — рече страшно той и протегна ръка към противогазовата маска. — Гражданино доверител, приканвам ви да пазите ред!

Но в този момент се стекоха група хора със също такива противогазови маски и сред десетината еднакви гумени мутри вече не можеше да се намери Корейко. Придържайки папката, Остап веднага почна да гледа краката на чудовищата и тъкмо му се стори, че е различил вдовишките панталони на Александър Иванович, току го хванаха под ръце и наперен глас му каза:

— Другарю! Вие сте отровен!

— Кой е отровен? — развика се Остап, като се дърпаше. — Пуснете ме!

— Другарю, вие сте отровен от газ! — радостно повтори санитарят. — Попаднали сте в отровна зона. Виждате ли, газова бомба.

На паважа наистина имаше сандъче, от което бързо се издигаше гъст пушек. Подозрителните панталони бяха вече далече. За последен път те се мярнаха между две струи дим и изчезнаха. Остап мълчаливо и яростно се дърпаше. Държаха го вече шест маски.

— Освен това, другарю, вие сте ранен с парче снаряд в ръката. Не се сърдете, другарю! Бъдете съзнателен! Нали знаете, че има маневри. Ей сега ще ви превържем и ще ви отнесем в противогазовото скривалище.

Великият комбинатор просто не можеше да разбере, че съпротивата е безполезна. Играчът, пипнал на разсъмване щастливата карта и учудил цялата маса, неочаквано за десет минути отстъпи всичко на един отбил се мимоходом от любопитство млад човек. И той не седи вече бледен и тържествуващ, не се трупат вече около него кърпачите, изпросвайки по някоя пара за щастие. В къщи ще си отиде пеша.

При Остап дотича комсомолка с червен кръст на престилката. Тя извади от брезентната чанта бинт и памук и смръщила вежди, за да не се засмее, омота ръката на великия комбинатор отгоре върху ръкава. Като завърши акта на милосърдието, девойката се засмя и изтича при следващия ранен, който покорно й подаде своя крак. Повлякоха Остап към носилките. Там стана нова схватка, през време на която хоботите се люлееха, а първият санитар-разпоредител със силен лекторски глас продължаваше да буди у Остап съзнание и други граждански доблести.

— Братлета! — мърмореше великият комбинатор, докато го завързваха с ремъците за носилката. — Съобщете, братлета, на моя покоен баща, турски поданик, че неговият любим син, бивш специалист по рогата и копитата, падна на полесражението със смъртта на храбрите.

Последните думи на пострадалия на полесражението бяха:

— Спете, бойни орли! Славейче, славейче, птиче…

Слехуова понесоха Остап и той замълча, устремил очи към небето, дето започваше суматоха. Търкаляха се плътни като сърца светли клъбца дим. На голяма височина летяха в неправилен ъгъл прозрачни целулоидни самолети. От тях се носеше треперливо звънтене, като че всичките бяха свързани помежду си с железни нишки. В късите паузи между оръдейните изстрели продължаваха да вият сирените.

Остап трябваше да изтърпи още едно унижение. Носеха го покрай „Херкулес“. От прозорците на четирите етажа на лесоучреждението гледаха служащите. Целият финансово-счетоводен отдел седеше по первазите. Лапидус-млади плашеше Кукушкинд, като се преструваше, че иска да го бутне долу. Берлага се облещи и се поклони на носилката. На един прозорец на втория етаж върху фона на палмите стояха прегърнати Полихаев и Скумбриевич. Щом забелязаха вързания Остап, те си зашепнаха нещо и бързо затвориха прозореца.

Пред табелката

носилката се спря, помогнаха на Остап да стане и понеже той отново се опита да се отскубне, санитарят-разпоредител трябваше отново да се обърне към неговото съзнание.

Скривалището се помещаваше в кварталния клуб. Това беше дълъг и светъл полусутерен с ръбест таван, от който висяха закачени на жици модели на военни и пощенски самолети. В дъното на клуба имаше малка сцена, върху задната стена на която бяха нарисувани два сини прозореца с луна и звезди и кафява врата. Край едната стена с надпис:

се щураха жилетките от пике, подбрани всички заедно като хергеле. По сцената се разхождаше лектор със зелен френч, който поглеждаше недоволен към вратата, отдето шумно влизаха нови групи отровени, и говореше с военната яснота:

— Според характера си на действие бойните отровни вещества се делят на задушливи, сълзотворни, общоотровни, разяждащи, раздразващи и така нататък. От сълзотворните отровни вещества можем да отбележим хлор-пикрин, бромист бензол, бром-ацетон, хлор-ацетофенон…

Остап премести мрачен поглед от лектора върху слушателите. Младите хора или зяпаха оратора в устата, или записваха лекцията в тефтерче, или пък се занимаваха пред таблото с частите на винтовката. На втория ред седеше уединено спортно облечена девойка, загледана замислено в театралната луна.

„Хубава девойка — реши Остап, — жалко, че нямам време. За какво ли мисли тя? Сигурно не за бромистия бензол. Ай-яй-яй! Още тая сутрин можех да се измъкна с такова момиче някъде в Океания, на Фиджи или на някакви острови Жилтоваришчество, или в Рио де Жанейро.“

При мисълта за загубения Рио Остап се замята из скривалището.

Жилетките от пике, на брой четиридесет души, вече се бяха съвзели от сътресението, бяха стегнали колосаните си яки и с жар говореха за Паневропа, за морската конференция на трите държави и за гандизма.

— Чухте ли? — казваше една жилетка на друга. — Ганди пристигнал в Данди.

— Ганди е умна глава! — въздъхна жилетката. — И Данди е умна глава.

Възникна спор. Едни жилетки твърдяха, че Данди е град и не може да бъде глава. Други с упоритостта, на смахнати доказваха противното. Изобщо всички се съгласиха, че Черноморск ще бъде обявен за свободен град, и то в най-близки дни.

Лекторът отново се намръщи, защото вратата се отвори и в помещението шумно пристигнаха нови квартиранти — Балаганов и Паниковски. Газовата атака беше ги настигнала при връщането им от нощната експедиция. След работата над гирите те бяха изпоцапани като палави котета. Когато видяха капитана, млечните братя наведоха глави.

— Вие да не сте били на имен ден у архиерея, а? — запита мрачно Остап.

Той се страхуваше да не почнат да го разпитват за хода на делото Корейко, заради това сърдито сключи вежди и мина в нападение.

— Е, пиленца, какво правихте?

— Бога ми — каза Балаганов, като сложи ръка на гърдите си. — Цялата тая работа Паниковски я измисли.

— Паниковски! — рече строго капитанът.

— Честна, благородна дума! — провикна се нарушителят на конвенцията. — Та вие знаете, Бендер, колко ви уважавам! Това са Балаганови измислици.

— Шура! — продума още по-строго Остап.

— И вие му повярвахте! — с укор каза пълномощникът по копитата. — Че как мислите, нима без ваше разрешение бих взел тези гири?

— Значи, вие сте взели гирите? — закрещя Остап. — А защо?

— Паниковски каза, че те са златни.

Остап погледна Паниковски. Едва сега той забеляза, че под сакото го няма вече евтиния нагръдник и оттам гледаха божия свят голите му гърди. Без да каже нито дума, великият комбинатор се тръшна на един стол. Той се задруса, като ловеше въздуха с ръце. После от гърлото му изригнаха вулканични боботения, от очите му потекоха сълзи и в скривалището се чу смях, ужасен смях, в който се чувствуваше цялата умора на нощта, цялото разочарование от борбата с Корейко, така жалко пародирана от млечните братя. Жилетките от пике трепнаха, а лекторът още по-силно и по-ясно заговори за бойните отровни вещества.

Смехът още бодеше Остап с хиляди нарзанни иглички, а той вече се чувствуваше освежен и подмладен като човек, който е минал през всички бръснарски инстанции: и дружбата с бръснача, и запознава нето с ножиците, и одеколонния дъждец, и дори вчесването на веждите със специална четчица. Лакирана океанска вълна вече плисна в сърцето му и на въпроса на Балаганов за работата той отговори, че всичко върви превъзходно, ако не се смята неочакваното бягство на милионера в неизвестна посока.

Млечните братя не обърнаха необходимото внимание на думите на Остап. Те се зарадваха, че работата с гирите мина така леко.

— Гледайте, Бендер — каза пълномощникът по копитата, — ей там седи една госпожица. С нея Корейко се разхождаше винаги.

— Значи, това е Зося Синицка? — произнесе натъртено Остап. — Ето че наистина — след шумния бал, случайно…

Остап се промъкна до сцената, прекъсна вежливо оратора и като научи от него, че газовият плен ще продължи още час и половина-два, поблагодари и приседна там, край сцената, до Зося. След известно време девойката вече не гледаше нарисувания прозорец. Тя дърпаше своя гребен от ръцете на Остап и се смееше неприлично високо. Що се отнася до великия комбинатор, ако се съдеше по движението на устните му, той не млъкваше.

Довлякоха в скривалището инженер Талмудовски. Той се бранеше с двата си куфара. Руменото му чело беше влажно от пот и лъщеше като палачинка.

— Нищо не мога да направя, другарю! — говореше разпоредителят. — Маневри! Попаднали сте в отровена зона.

— Но аз пътувах с файтон! — горещеше се инженерът. — С файтон! Аз бързам за гарата в интерес на службата. През нощта закъснях за влака. И сега ли да закъснявам, а?

— Другарю, бъдете съзнателен!

— А защо трябва да бъда съзнателен, щом пътувах с файтон! — негодуваше Талмудовски.

Той така напираше на това обстоятелство, като че ли пътуването с файтон нравеше пътника неуязвим и лишаваше хлор-пикрина, бром-ацетона и бромистия бензол от техните пагубни отровни свойства. Кой знае още колко време Талмудовски щеше да се препира с осоавиахимовците, ако в скривалището не бе влязъл нов отровен и ако се съди по омотаната му с марля глава, отгоре на това и ранен гражданин. Щом видя новия гост, Талмудовски млъкна и чевръсто се мушна в тълпата жилетки от пике. Но човекът с марлята веднага забеляза снажната фигура на инженера и тръгна право към него.

— Най-после ви пипнах, инженер Талмудовски! — рече той зловещо. — На какво основание зарязахте завода?

Талмудовски пошари на всички страни с малките си глигански очички. Като се убеди, че няма накъде да избяга, той седна на своите куфари и запали цигара.

— Отивам да го търся в хотела — продължаваше човекът с марлята гръмогласно, — казват ми: замина. Как така, питам, заминал, щом като едва вчера пристигна и по договор е длъжен да работи една година? Замина, казват, с куфарите си за Казан. Мислех си вече — всичко е свършено, пак ще трябва да търсим специалист, но ето че го пипнах: седи, виждате ли, пуши. Вие сте прелетна птица, инженер Талмудовски! Вие проваляте производството!

Инженерът скочи от куфарите и с вика: „Вие проваляте производството!“ — хвана обвинителя през кръста, отведе го в един ъгъл и забръмча над него като голяма муха. Скоро откъм ъгъла се дочуха откъслечни изречения: „При такава заплата…“ „Вървете, потърсете“, „А командировъчни?“. Човекът с марлята тъжно гледаше инженера.

Лекторът вече бе завършил своите наставления, като накрая показа как трябва да се използува газовата маска, разтворили се бяха вече вратите на противогазовото скривалище и жилетките от пике, хванати една за друга, затичаха към „Флорида“, Талмудовски, отблъснал своя преследвач, вече се беше измъкнал на свобода и викаше с цяло гърло файтонджия, а великият комбинатор все още бъбреше със Зося.

— Каква фемина! — каза ревниво Паниковски, когато излизаха с Балаганов навън. — Ах, ако гирите бяха златни! Честна, благородна дума, бих се оженил за нея!

При напомнянето за злополучните гири Балаганов удари силно с лакът Паниковски. Това беше тъкмо навреме. На вратата на скривалището се показа Остап с фемината под ръка. Той дълго се прощаваше със Зося, като я гледаше нежно в очите. Зося се усмихна за последен път и си отиде.

— За какво говорихте с нея? — запита подозрително Паниковски.

— Така, нищо, дъра-дъра — отговори Остап. — Сега, кенеф-команда, на работа! Трябва да намерим нашия доверител.

Паниковски беше изпратен в „Херкулес“, Балаганов — в квартирата на Александър Иванович. А Остап хукна към гарата. Но милионерът-книговодител беше изчезнал. В „Херкулес“ марката му не беше свалена от таблото, в квартирата не беше се връщал, а през време на газовата атака от гарите бяха заминали осем влака за далечно пътуване. Но Остап и не очакваше друг резултат.

— В края на краищата — рече той печално — нищо страшно няма. Виж, в Китай да намериш човека, който ти трябва, е трудничко: там живеят четиристотин милиона души. А у нас е много лесно: всичко на всичко само сто и шестдесет милиона, три пъти по-лесно, отколкото в Китай. Само да имахме пари. А ние имаме.

Ала Остап излезе от банката с тридесет и четири рубли в ръка.

— Това е всичко, което е останало от десетте хиляди — каза той с неописуема печал, — а мислех, че по текущата ни сметка има още шест-седем хиляди… Как стана това? Всичко беше така весело, ние събирахме рога и копита, животът беше прекрасен, земното кълбо се въртеше специално за нас — и изведнъж… Разбирам! Излишните разходи! Апаратът изяде всичките пари.

И той погледна млечните братя с укор. Паниковски сви рамене, като че казваше: „Вие знаете, Бендер, колко ви уважавам! Винаги съм казвал, че сте магаре!“ Балаганов поглади смаян своите къдрици и попита:

— Какво ще правим сега?

— Как какво! — извика Остап. — Ами кантората за доставка на рога и копита? Ами инвентарът? Само за мастилницата „С лице към селото“ всяко учреждение с радост ще даде сто рубли! Ами пишещата машина! А перфораторът, еленовите рога, масите, бариерата, самоварът! Всичко това може да се продаде. Най-сетне ние имаме в запас златния зъб на Паниковски. По големина той, разбира се, отстъпва на гирите, но все пак това е една молекула злато, благороден метал.

Пред кантората приятелите се спряха. От отворената врата долитаха младежките лъвски гласове на върналите се от командировка студенти от животновъдния техникум, сънливото мърморене на Фунт и още някакви непознати басове и баритони с явно агрономически тембър.

— Това е верига от престъпления! — крещяха практикантите. — Ние и тогава още се чудехме. През цялата кампания са доставени само дванадесет килограма несортови рога.

— Вие ще бъдете дадени под съд! — загърмяха басовете и баритоните. — Къде е началникът на отделението? Къде е пълномощникът по копитата?

Балаганов затрепери.

— Кантората умря — пошепна Остап — и ние повече не сме нужни тук. Ние ще тръгнем по път, залян от слънце, а Фунт ще бъде откаран в сградата с червени тухли, на чиито прозорци по странен каприз на архитекта са турени дебели решетки.

Ексначалникът на отделението не се излъга. Низвергнатите ангели не бяха успели още да се отдалечат от кантората три квартала, когато чуха зад себе си тракането на файтон. Във файтона пътуваше Фунт. Той напълно би приличал на добродушен дядко, тръгнал след дълги приготовления да отиде при женения си внук, ако не беше милиционерът, който стоеше на стъпалото и придържаше стареца за кльощавия гръб.

— Фунт винаги е лежал в затвора — чуха антилоповци ниския глух глас на стареца, когато файтонът мина покрай тях. — Фунт е лежал при Александър Втори „Освободителя“, при Александър Трети „Миротвореца“, при Николай Втори „Кървавия“, при Александър Фьодорович Керенски…

И Фунт изброяваше царете и адвокатите, като сгъваше пръсти.

— А сега какво ще правим? — попита Балаганов.

— Моля да не забравяте, че вие живеете в един промеждутък от време заедно с Остап Бендер — каза тъжно великият комбинатор. — Моля да помните, че той има забележителна чанта, в която се намира всичко необходимо за изкарване на джобпарасъ. Да вървим в къщи, при Лоханкин.

На „Лимонна“ улица ги чакаше нов удар.

— А къде е къщата? — възкликна Остап. — Та снощи тук още имаше къща?

Но къщата я нямаше, нямаше го „Гарванско свърталище“. По обгорелите греди крачеше само застрахователният инспектор. Той намери в задния двор бидон от газ, помириса го и подозрително поклати глава.

— Е, ами сега какво? — попита Балаганов, като се усмихваше изплашен.

Великият комбинатор не отвърна. Той беше потиснат от загубата на чантата. Изгоряла бе вълшебната торба, в която имаше индуска чалма, имаше афиш „Пристигнал е жрец“, имаше докторски халат, стетоскоп. Какво ли само нямаше там!

— Да — промълви най-сетне Остап, — съдбата се забавлява с човека, а човек се забавлява с музикална тръба.

Те заскитаха из улиците, бледни, разочаровани, затъпели от скръб. Минувачите ги блъскаха, но те дори не им се зъбеха.

Паниковски, който бе вдигнал рамене още през време на несполуката в банката, не ги отпускаше. Балаганов дърпаше своите червени къдрици и огорчено въздишаше. Бендер вървеше най-отзад с наведена глава и машинално тананикаше: „Край на веселия ден, зауве, стреляй, стреляй в мен.“ В такова състояние те се дотътриха в хана. В дъното на двора, под навеса, се жълтееше „Антилопа“. На стълбището на кръчмата седеше Козлевич. Той духаше сладко и сърбаше от чинийка горещ чай. Лицето му беше червено като гърне. Козлевич блаженствуваше.

— Адам! — каза великият комбинатор, като се спря пред шофьора. — Нищо не ни остана. Ние сме просяци, Адам! Приемете ни! Загиваме.

Козлевич стана. Капитанът, унизен и беден, стоеше пред него гологлав. Светлите полски очи на Адам Казимирович заблестяха от сълзи. Той слезе от стъпалата и поред прегърна всички антилоповци.

— Таксито е свободно! — каза той, преглъщайки жалостивите си сълзи. — Моля, сядайте.

— Но може би ние ще трябва да отидем далече, много далече — продума Остап, — може би накрай света, а може би и още по-далече. Помислете!

— Където искате! — отвърна верният Козлевич. — Таксито е свободно!

Паниковски плачеше, закрил лице с юмручета, и шепнеше:

— Какво сърце! Честна, благородна дума! Какво сърце!

Глава XXIVВремето беше благоприятно за любов

За всичко, което великият комбинатор направи през дните, последвали преместването им в хана, Паниковски се изказваше с голямо неодобрение.

— Бендер безумствува! — говореше той на Балаганов. — Той съвсем ще ни погуби!

И наистина, вместо да се постарае да пести колкото е възможно повече последните тридесет и четири рубли, като ги употреби изключително за купуване на провизии, Остап отиде в един цветарски магазин и купи за тридесет и пет рубли голям, колкото сноп, шумолящ букет рози. Недостигащата рубла той взе от Балаганов. Между цветята постави бележка: „Чувате ли как бие моето голямо сърце?“ На Балаганов бе заповядано да отнесе цветята на Зося Синицка.

— Какво правите? — рече Балаганов, като замахна с букета. — Защо е този лукс?

— Трябва, Шура, трябва — отговори Остап. — Няма какво да се прави! Аз имам голямо сърце. Като на теле. И после това не са никакви пари. Нужна е идея.

След тези думи Остап седна в „Антилопа“ и помоли Козлевич да го откара някъде извън града.

— Необходимо ми е — каза той — да пофилософствувам насаме за всичко станало и да направя необходимите прогнози за бъдещето.

Цял ден верният Адам разкарва великия комбинатор по белите крайморски пътища, покрай почивни домове и санаториуми, дето почиващите шляпаха с пантофите, почукваха с чукчетата крокетните топки или скачаха около волейболните мрежи. Телеграфната жица издаваше виолончелни звуци. Летовници мъкнеха в пъстри торби сини патладжани и пъпеши. Млади хора с носни кърпи на мокрите си след къпането коси гледаха дръзко в очи жените и подхвърляха любезности, пълен комплект от които имаше всеки черноморец на възраст до двадесет и пет години. Ако вървяха две летовнички, младите черноморци казваха след тях: „Ах, колко е хубавичка онази открая!“ И те се кискаха от сърце. Смешно им беше, защото летовничките не можеха да определят за коя от тях се отнася комплиментът. Ако ли насреща им се зададеше сама летовничка, тогава шегаджиите се спираха, сякаш ударени от гръм, и дълго цъкаха с език, изобразявайки любовен захлас. Младата летовничка се изчервяваше, претичваше през пътя и изтърсваше патладжаните, което извикваше хомеричен смях у женкарите.

Остап се бе полуизлегнал на твърдите възглавници на „Антилопа“ и мислеше. От Полихаев или Скумбриевич не успя да измъкне пари — херкулесовците бяха заминали в отпуск. Безумният счетоводител Берлага не влизаше в сметката: от него не можеше да се очаква добър надой. А между това плановете на Остап и неговото голямо сърце налагаха да се остане в Черноморск. Колко щеше да трае това оставане — сега и сам той би се затруднил да определи.

Познат задгробен глас накара Остап да погледне към тротоара. Зад шпалира от тополи шествуваше под ръка немлада вече двойка. Види се, съпрузите отиваха на брега. Зад тях се тътреше Лоханкин. Той носеше в ръце дамско чадърче и кошничка, от която стърчеше термос и висеше чаршаф за къпане.

— Варвара — извиваше той, — слушай, Варвара!

— Какво искаш, нещастие мое? — запита Птибурдукова, без да се обръща.

— Да обладавам искам теб, Варвара!…

— Виж го ти, какъв мръсник наистина! — забеляза Птибурдуков, също така без да се обръща.

И странното семейство изчезна в праха на „Антилопа“.

Когато прахът улегна на земята, Бендер съгледа на фона на морето и един партер с цветя голямо стъклено ателие.

Гипсови лъвове с изпоцапани муцуни лежаха в подножието на широкото стълбище. От ателието бликаше неспокойна миризма на крушева есенция. Остап подуши въздуха и помоли Козлевич да спре. Той слезе от колата и отново взе да вдъхва с ноздри живителния лъх на есенцията.

— Как веднага не се сетих! — промърмори той, като се въртеше пред входа.

Остап устреми взор към табелката

погали стълбищния лъв по топлата грива, рече: „Голконда“ и бързо пое назад, към хана.

Цяла нощ седя той до перваза на прозореца и писа при светлината на една газена лампичка. Вятърът, който подухваше през прозореца, премяташе изписаните листчета. Пред съчинителя се разкриваше не твърде привлекателен пейзаж. Нежният месец осветяваше не бог знае какви палати. Ханът дишаше, мърдаше и хъркаше насън. Невидими, в тъмните ъгли се ритаха конете. Дребни спекуланти спяха в колите си, турили под себе си своята жалка стока. Отвързал се кон сновеше из двора, като внимателно престъпваше през стръките, влачеше подире си юлара и пъхаше муцуната си в колите — търсеше ечемик. Приближи се той и до прозореца на съчинителя, сложи глава на перваза и погледна печално Остап.

— Върви си, върви си, конче — рече му великият комбинатор, — не е за твоя ум работа туй нещо!

Призори, когато ханът започна да оживява и между колите вече се мотаеше момче с кофа вода, което викаше тъничко: „Кой иска да му напоя конете?“, Остап завърши своя труд, измъкна от „делото Корейко“ чист лист хартия и извъртя на него заглавието:

В 1-ва черноморска кинофабрика беше такава неразбория, каквато бива обикновено на панаирите за коне, и то точно в онзи момент, когато всички панаирджии залавят джебчия.

На входа седеше комендант. От всички влизащи той изискваше строго пропуск, но ако не му даваха пропуск, пускаше и така. Хора със сини такета се сблъскваха с хора в работни комбинезони, пръскаха се по многобройните стълби и по същите тези стълби тичаха веднага надолу. Във вестибюла те описваха кръг, спираха се за секунда, гледаха като втрещени пред себе си и отново хукваха нагоре с такава бързина, сякаш ги шибаха отзад с мокро въже. Стремглаво прелитаха асистенти, консултанти, експерти, администратори, режисьори със своите адютантки, осветители, редактори-монтажисти, възрастни сценаристки, завеждащи слугите и пазителите на големия чугунен печат.

Остап, който беше тръгнал да се разхожда из кинофабриката с обикновената си крачка, скоро забеляза, че по никакъв начин не може да се включи в този въртящ се свят. Никой не отговаряше на неговите питания, никой не се спираше.

— Ще трябва да се приспособя към особеностите на противника — рече Остап.

Той лекичко се затича и веднага почувствува облекчение. Успя дори да размени две думички с някаква адютантка. Тогава великият комбинатор започна да тича с най-голяма бързина и скоро забеляза, че се е включил в темпа. Сега той тичаше ноздра до ноздра със завеждащия литературната част.

— Сценарий! — викна Остап.

— Какъв? — запита завлитът, като бягаше със силен тръс.

— Добър! — отговори Остап, избързал половин корпус напред.

— Питам ви — какъв? За ням или за говорящ?

— Ням.

Като мяташе леко крака в дебели чорапи, завлитът изпревари Остап на завоя и извика:

— Не ни трябва!

— Тоест как така — не ни трябва? — запита великият комбинатор и започна тежко да скача.

— Така! Нямо кино няма вече. Обърнете се към звуковиците.

За миг двамата се спряха, погледнаха се един друг вцепенени и се разбягаха на различни страни. След пет минути Бендер пак тичаше в подходяща компания, между двама консултанти с добър тръс, и размахваше ръкописа.

— Сценарий! — съобщи Остап задъхан.

Консултантите натиснаха дружно педалите и се обърнаха към Остап:

— Какъв сценарий?

— За говорящ филм.

— Не ни трябва — отговориха консултантите, като засилиха ход. Великият комбинатор пак обърка крак и позорно заскача.

— Как така — не ни трябва?

— Ей тъй на, не ни трябва. Говорящо кино още няма.

В продължение на половин час добросъвестен тръс Бендер си уясни деликатното положение на работите на 1-ва черноморска кинофабрика. Цялата деликатност се състоеше в това, че нямото кино вече не работеше пред вид настъпването ерата на говорящото кино, а говорящото още не работеше поради организационни неуредици, свързани с ликвидирането ерата на нямото кино.

В разгара на работния ден, когато тичането на асистентите, консултантите експертите, администраторите, режисьорите, адютантките, осветителите, сценаристите и пазителите на големия чугунен печат достигна буйността на прочутия на времето „Здравеняк“, пръсна се слух, че някъде в някаква стая седи човек, който в скъсени срокове конструира говорящо кино. Остап нахълта с устрем в голям кабинет и се спря, поразен от тишината. До едно бюро седеше ребром дребничък човечец с бедуинска брадичка и със златно пенсне с шнурче. Той се беше навел и с мъка събуваше едната си обувка.

— Здравейте, другарю! — каза силно великият комбинатор.

Но човекът не отговори. Той събу обувката си и взе да изтърсва пясъка от нея.

— Здравейте! — повтори Остап. — Донесох сценарий! Човекът с бедуинската брадичка обу бавно обувката си и мълком започна да стяга връзката. Като свърши тази работа, той се извърна към своите книжа и замижал с едното око, започна да ниже мънистени драскулки.

— Защо мълчите? — ревна Бендер с такава сила, че телефонната слушалка на бюрото на кинодееца звекна.

Едва тогава кинодеецът вдигна глава, погледна Остап и каза:

— Моля, говорете по-силно. Не чувам.

— Пишете му бележки — посъветва го прелетелият покрай него консултант с шарена жилетка, — той е глух.

Остап седна до бюрото и написа на къс хартия:

— Да — отговори глухият.

— написа бързо Остап.

Глухият погледна бележката през златното си пенсне и рече:

— Прекрасно! Ей сега ще ви включим в работа. На нас ни трябват нови сили.

— написа Бендер.

— „Шия“ — тъкмо това, което ни трябва! — каза глухият. — Почакайте тук, ей сега ще се върна. Само че никъде недейте излиза. След една минута съм тук.

Глухият грабна сценария за пълнометражния филм „Шия“ и се изниза от стаята.

— Ще ви включим в звуковата група! — викна той, изчезвайки зад вратата. — След минута ще се върна.

След това Остап прекара в кабинета час и половина, но глухият не се връщаше. Едва когато излезе на стълбището и се включи в темпото, той научи, че глухият отдавна е заминал с автомобила и днес няма да се върне. Изобщо никога няма да се върне тук, защото внезапно го преместили в Уман, за да завежда културната работа сред каруцарите. Но най-ужасното беше, че глухият отнесе сценария на пълнометражния филм „Шия“. Великият комбинатор се измъкна от кръга на тичащите, отпусна се на една пейка и се облегна на рамото на седналия там портиер.

— Ето, например аз! — рече изведнъж портиерът, като развиваше, изглежда, някаква мисъл, която отдавна го измъчваше. — Помощник-режисьорът Терентиев ми каза брада да си оставя. Ще играеш, казва, Навуходоносор или Валтасар във филма… е, не си спомням името. И аз я оставих, гледай какво брадище — патриаршеско! А какво да правя сега с тая брада! Помощник-режисьорът ми казва: няма да има вече ням филм, а в говорящия, казва, е невъзможно ти да играеш, гласът ти е неприятен. И сега, на, седя с брада, тфу, като козел! Жал ми е да я обръсна, пък ме е срам и да я нося. Така си живея.

— А филмирания правите ли? — запита Бендер, който постепенно идваше в съзнание.

— Какви ти филмирания! — отговори важно брадатият портиер. — Лани снеха ням филм из римския живот. И още се влачат по съдилищата заради него.

— Ами защо всички тук тичат? — запита великият комбинатор, като посочи стълбата.

— Не всички тичат — забеляза портиерът, — например другарят Супругов не тича. Делови човек. Все си мисля да отида при него за брадата, да видя как ще ми плащат за нея: по ведомост или с отделен ордер…

Щом чу думата „ордер“, Остап отиде при Супругов. Портиерът не излъга. Супругов не препускаше по етажите, не носеше алпийско таке, не носеше дори чуждестранни приставски шалвари-голф. Върху него погледът почиваше приятно.

Великия комбинатор той посрещна изключително сухо.

— Зает съм — каза с глас на паун, — мога да ви отделя само две минути.

— Това е напълно достатъчно — започна Остап. — Моят сценарий „Шия“…

— По-кратко — рече Супругов.

— Сценарият „Шия“…

— Говорете ясно, какво ви трябва?

— „Шия“…

— По-кратко. Колко трябва да получите?

— Някакъв глух ми…

— Другарю! Ако вие веднага не кажете колко трябва да получите, ще ви помоля да си излезете. Нямам време.

— Деветстотин рубли — измърмори великият комбинатор.

— Триста! — заяви категорично Супругов. — Получете ги и си вървете. И имайте пред вид, че ми откраднахте излишни минута и половина.

Супругов надраска с разчекнат почерк една бележка за счетоводството, даде я на Остап и хвана телефонната слушалка.

Щом излезе от счетоводството, Остап пъхна парите в джоба и каза:

— Навуходоносор е прав. Един делови човек има тук — и той е Супругов.

В това време тичането по стълбите, въртенето, писъкът и смеховете в 1-а черноморска кинофабрика достигнаха своя предел. Адютантките се хилеха. Помощник-режисьорите водеха един черен козел и се възхищаваха от неговата фотогеничност. Консултантите, експертите и пазителите на чугунения печат се сблъскваха един в друг и хъхреха пресипнало. Прелетя чистачката с парцал. На великия комбинатор дори се стори, че един от асистент-аспирантите със сини панталони литна над тълпата и като заобиколи полилея, седна на корниза.

И в същия миг се обади часовникът във вестибюла.

„Бамм!“ — удари часовникът.

Викове и крясъци разтърсиха стъкленото ателие. Асистенти, консултанти, експерти и редактори-монтажисти летяха надолу по стълбите. На изходната врата започна блъсканица.

„Бамм! Бамм!“ — биеше часовникът.

Тишината напускаше ъглите. Изчезнаха пазителите на големия печат, завеждащите слугите, администраторите и адютантките. Мярна се за последен път парцалът на чистачката.

— „Бамм!“ — удари часовникът за четвърти път.

В ателието вече нямаше никого. И само на вратата, закачил се за медната дръжка с джоба на сакото си, се мяташе, цвилеше жално и ровеше с копита мраморния под асистент-аспирантът със сините панталони.

Работният ден свърши.

В рибарското селце край брега пропя петел.

Когато антилоповската каса бе попълнена с кинопарите, авторитетът на капитана, разклатен малко след бягството на Корейко, се затвърди. На Паниковски бе дадена малка сума за кефир и му бяха обещани златни челюсти. На Балаганов Остап купи сако и в допълнение към него скърцащо като седло кожено портмоне. Макар портмонето да беше празно, Шура често го вадеше и поглеждаше в него. Козлевич получи петдесет рубли за бензин.

Антилоповци водеха чист, нравствен, почти селски живот. Те помагаха на домакина на хана да въдворява ред и се осведомиха за цените на ечемика и сметаната. Понякога Паниковски излизаше на двора, отваряше угрижен устата на най-близкия кон, гледаше му зъбите и мърмореше: „Добър жребец“, макар пред него да стоеше добра кобила.

Едничък само капитанът се губеше по цели дни, а когато се появяваше в хана, биваше весел и разсеян. Той присядаше до приятелите си, които пиеха чай в мръсната стъклена галерия, премяташе връз коляно силния си крак с червена обувка и казваше дружелюбно:

— Паниковски, наистина ли е прекрасен животът, или само на мен ми се струва така?

— Къде безумствувате вие? — питаше ревниво нарушителят на конвенцията.

— Старче! Тази девойка не е за вас — отвръщаше Остап.

На това Балаганов се кискаше снизходително и разглеждаше новото си портмоне, а Козлевич се хилеше в своите кондукторски мустаци. Той неведнъж вече беше разхождал капитана и Зося по Приморско шосе.

Времето беше благоприятно за любов. Жилетките от пике твърдяха, че такъв август не е имало още от времето на портофранко. Нощта разкриваше чисто телескопно небе, а денят бързаше към града с освежаваща морска вълна. Дворниците търгуваха пред своите врати с шарени манастирски дини и гражданите се уморяваха да стискат дините откъм полюсите и да навеждат ухо, за да чуят желаното пукане. Вечер от спортните игрища се връщаха потни щастливи футболисти. След тях тичаха хлапета и вдигаха прах. Те сочеха с пръсти прочутия вратар, а понякога дори го вдигаха на раменете си и го носеха с уважение.

Една вечер капитанът предупреди екипажа на „Антилопа“, че на другия ден им предстои голяма разходка извън града с раздаване на подаръци.

— Пред вид на това, че нашата детска забава ще бъде посетена от една девойка — рече Остап многозначително, — бих помолил господа доброволците да измият лицата си, да се почистят и главно — да не употребяват при пътуването груби изрази.

Паниковски много се развълнува, изпроси от капитана три рубли, изтича на баня и цяла нощ след това се чисти и стърга като войник пред парад. Той стана най-рано от всички и току подтикваше Козлевич да бърза. Антилоповци гледаха Паниковски с удивление. Той беше гладко избръснат и така напудрен, че приличаше на бивше конферансие. Час по час опъваше сакото си и с мъка въртеше шията си в оскаруайлдовската яка.

През време на разходката Паниковски се държеше много прилично. Когато го запознаваха със Зося, той преви изящно своя стан, но така се смути, че дори пудрата на бузите му се изчерви. В автомобила той сгъваше левия си крак, за да скрива скъсаната си обувка, от която надничаше палецът му. Зося беше с бяла рокля, тегелирана с червени конци. Антилоповци й харесаха много. Разсмиваше я грубият Шура Балаганов, който през целия път се причесваше с гребенче „Собинов“. Понякога той очистваше носа си с пръст, след което непременно изваждаше носна кърпичка и нежно си вееше с нея. Адам Казимирович учеше Зося да управлява „Антилопа“, с което също така спечели нейното разположение. Смущаваше я малко Паниковски. Тя мислеше, че той не разговаря с нея от гордост. Ала най-често спираше погледа си върху медалното лице на капитана.

При залез-слънце Остап раздаде обещаните подаръци. Козлевич получи едно украшение за верижка във вид на компас, което много отиваше на неговия издут сребърен часовник. На Балаганов беше поднесен „Четец-декламатор“ в дерматинова подвързия, а на Паниковски — розова връзка на сини цветя.

— А сега, приятели мои — рече Бендер, когато „Антилопа“ се върна в града, — ние със Зося Викторовна ще се разходим малко, а за вас е време да се приберете да спинкате в хана.

Ханът вече беше заспал, Балаганов и Козлевич свиреха с носовете си арпеджио, а Паниковски обикаляше с новата връзка на шията сред колите, чупеше ръце в безмълвна тъга.

— Каква фемина! — шепнеше той. — Обичам я като дъщеря!

Остап седеше със Зося на стъпалата на музея на древността. На площада, постлан с лава, се разхождаха млади хора, които любезничеха и се смееха. Отвъд редицата платани светеха прозорците на международния клуб на моряците. Чуждестранни матроси с меки шапки крачеха по двама, по трима и си разменяха непонятни кратки забележки.

— Защо ме обикнахте? — попита Зося, докосвайки Остап по ръката.

— Вие сте нежна и възхитителна — отговори капитанът, — вие сте най-добрата на света.

Дълго и мълчаливо седяха те в черната сянка на музейните колони и мислеха за своето мъничко щастие. Беше топло и тъмно като между длани.

— Спомняте ли си, аз ви разказвах за Корейко? — рече изведнъж Зося. — За онзи, който ми прави предложение.

— Да — каза Остап разсеяно.

— Той е много интересен човек — продължаваше Зося. — Спомняте ли си, разказвах ви, как той неочаквано замина?

— Да — каза Остап по-внимателно, — той е много интересен.

— Представете си, днес получих от него писмо, много интересно…

— Какво? — възкликна влюбеният, като се надигна от мястото си.

— Ревнувате ли? — запита лукаво Зося.

— Мм, малко. Какво ви пише този простак?

— Той съвсем не е простак. Просто е много нещастен и беден човек. Седнете, Остап. Защо станахте? Сериозно, аз никак не го обичам. Той ме моли да отида при него.

— Къде, къде да отидете? — закрещя Остап. — Къде е той?

— Не, няма да ви кажа. Вие сте ревнивец. Ще вземете отгоре на всичко и да го убиете.

— Какво говорите, Зося! — рече предпазливо капитанът. — Просто съм любопитен да науча къде така се нареждат хората.

— О, той е много далече! Пише, че е намерил много добра служба, тук му плащали съвсем малко. Сега той е на строежа на Източната магистрала.

— На кое място?

— Честна дума, много сте любопитен! Не бива да бъдете такъв Отело!

— Бога ми, Зося, вие ме карате да се смея. Нима приличам на стария глупав мавър? Просто ми се искаше да науча в коя част на Източната магистрала хората се нареждат.

— Ще ви кажа, щом искате. Той работи като нормировчик в Северното, поставящо релси градче — рече кротко девойката, — но то само така се нарича — градче. В същност това е влак. Александър Иванович ми го е описал много интересно. Този влак поставя релсите. Разбирате ли? И по тези релси се движи. А срещу него от юг идва друго също такова градче. Скоро те ще се срещнат. Тогава ще стане тържественото свързване. Всичко това — сред пустинята, пише той, камили… Наистина, нали е интересно?

— Необикновено интересно — рече великият комбинатор, като тичаше под колоните. — Знаете ли какво, Зося, трябва да си вървим. Късно е вече. Пък и студено е. Изобщо да вървим!

Той вдигна Зося от стъпалата, изведе я на площада и тук се запъна.

— Нима няма да ме изпратите до вкъщи? — запита тревожно девойката.

— Какво? — каза Остап. — Ах, до вкъщи? Виждате ли, аз…

— Добре — продума сухо Зося, — довиждане. И повече не идвайте при мен. Чувате ли?

Но великият комбинатор вече не чуваше нищо. Чак след като претича един квартал, той се спря.

— Нежна и възхитителна! — промърмори той.

Остап се върна назад, подир любимата. Една-две минути той летя под черните дървета. После отново се спря, свали капитанската си фуражка и затъпка на едно място.

— Не, това не е Рио де Жанейро! — рече той най-сетне.

Направи още две колебливи крачки, пак се спря, нахлупи фуражката и без да разсъждава повече, хукна към хана.

Още същата нощ от портата на хана излезе „Антилопа“, чиито фарове хвърляха бледа светлина. Съненият Козлевич с усилие въртеше кормилното колело. Балаганов успя да заспи в колата през време на кратките приготовления, а Паниковски тъжно шареше с очички и потръпваше от нощния хлад. Върху лицето му още личаха следите от празничната пудра.

— Карнавалът свърши! — викна капитанът, когато „Антилопа“ с тракане минаваше под железопътния мост. — Започва суровото всекидневие.

А в стаята на стария ребусник до букета повехнали рози плачеше нежната и възхитителната.

Глава XXVТрите пътища

„Антилопа“ не се чувствуваше добре. Тя спираше дори и на леките нагорнища и безволево се хлъзгаше назад. В мотора се чуваха странни шумове и хъркане, като че под жълтия капак на автомобила душеха някого. Колата беше претоварена. Освен екипажа тя носеше на гърба си големи запаси гориво. В бидоните и бутилките, които запълваха цялото свободно място, бълбукаше бензин. Козлевич поклащаше глава, даваше газ и съкрушено гледаше Остап.

— Адам — казваше капитанът, — вие сте наш баща, ние сме ваши деца. Курс на изток! Вие имате прекрасен навигационен прибор — компас-украшение. Не се отклонявайте от пътя!

Антилоповци пътуваха вече трети ден, но освен Остап никой не знаеше точно крайната цел на новото пътешествие. Паниковски поглеждаше печално рошавите кукурузени ниви и плахо фъфлеше:

— Защо пак пътуваме? За какво е всичко това? Тъй хубаво беше в Черноморск.

И при спомена за чудната фемина той въздишаше трепетно. Освен това му се ядеше, а нямаше какво да се яде: парите се бяха свършили.

— Напред! — отговори му Остап. — Не мрънкайте, старче. Вас ви чакат златни челюсти, дебеличка вдовичка и цял басейн кефир. На Балаганов ще купя матроско костюмче и ще го запиша в първоначалното училище. Там той ще се научи да чете и пише, което на неговата възраст е абсолютно необходимо. А Козлевич, нашият верен Адам, ще получи нова кола. Каква искате, Адам Казимирович? „Стъдибейкър“? „Линкълн“? „Рой“?, „Испано-сюиз“?

— „Изота-фраскини“ — рече Козлевич, заруменял.

— Добре. Ще я получите. Тя ще се нарича „Антилопа Втора“ или „Дъщеря на Антилопа“, както ви се харесва. А сега няма защо да падаме духом. Прехраната аз ще ви осигуря. Наистина чантата ми изгоря, но останаха неизгарящите идеи. Ако ли съвсем загазим, тогава ще спрем в някое щастливо градче и ще уредим там севилски бой с бикове. Паниковски ще бъде пикадор. Само това ще предизвика необикновен интерес сред публиката, а следователно и огромен сбор.

Колата се движеше по широк друм, нашарен от следите на тракторни вериги. Шофьорът неочаквано спря.

— Накъде да вървим? — запита той. — Три пътя.

Пътниците слязоха от колата и като раздвижваха изтръпналите си крака, минаха малко напред. На кръстопътя имаше наклонен каменен стълб, на който бе кацнала тлъста врана. Сплесканото слънце захождаше зад кукурузените кичури. Тясната сянка на Балаганов се губеше към хоризонта. Земята беше леко докосната от тъмната краска и първата звезда навреме сигнализираше за настъпването на нощта.

Три пътя лежаха пред антилоповци: асфалтов, шосеен и черен. Асфалтът още се жълтееше от слънцето, синкава пара плуваше над шосето, а междуселският път беше съвсем тъмен и се губеше в нивите веднага след стълба. Остап подвикна на враната, която много се изплаши, но не литна, повъртя се замислен на кръстопътя и рече:

— Обявявам конференцията на руските богатири за открита! Налице са: Иля Муромец — Остап Бендер, Добриня Никитич — Балаганов, и Альоша Попович23 — уважаваният от всички нас Михаил Паниковски.

Козлевич, възползуван от спирането, беше се пъхнал под „Антилопа“ с френския ключ и поради това не беше включен в числото на богатирите.

— Драги Добриня — разпореди се Остап, — застанете, моля ви се, отдясно! Мосю Попович, заемете вашето място от лявата страна! Дигнете длани над челата и се взирайте напред.

— Какви са пък тия шеги сега? — възмути се Альоша Попович. — Аз съм гладен. Да вървим по-скоро някъде!

— Срамота е, Альошенка — рече Остап, — застанете, както прилича на древен княз. И мислете. Гледайте как се държи Добриня. За него, ако речеш, веднага можеш народна песен да напишеш. И така, богатири, по кой път да тръгнем? На кой от тях лежат парите, нужни ни за текущи разходи? Аз знам, Козлевич би тръгнал по асфалта, шофьорите обичат хубавите пътища. Но Адам е честен човек, той зле се оправя в живота. За витязите асфалтът не значи нищо. Той води навярно в някой зърнен гигант. Ще се загубим там сред шума на машините. При това ще ни сгази някой „катерпилер“ или комбайн. А да умреш под комбайн, е скучно. Не, богатири, ние няма да тръгнем по асфалтовия път. Сега — шосето. Козлевич естествено не би се отказал и от него. Ала повярвайте на Иля Муромец — шосето не е удобно за нас. Нека ни обвиняват в изостаналост, но ние няма да тръгнем по този път. Усетът ми подсказва, че ще срещнем нетактични колхозници и прочее образовани граждани. Освен това не им е притупало за нас. По техните обобществени имоти сега се мъкнат многобройни литературни и музикални бригади, които събират материал за агропоеми и бостански кантати. Остава черният път, граждани богатири! Ето го древния приказен път, по който ще тръгне „Антилопа“. Тук витае руският дух! Тук на Русия лъха! Тук още лети догарящата жар-птица и за хора от нашата професия попадват сегиз-тогиз златни перца. Тук още седи на своите сандъци кулакът Кашчей24, който се е смятал за безсмъртен и сега, ужасен, се е убедил, че идва краят му. Но за нас, богатири, нещо може да падне от него, особено ако му се представим като странствуващи монаси. От гледище на пътната техника този приказен път е отвратителен. Но за нас друг път няма. Адаме! Тръгваме!

Козлевич тъжно изкара колата на черния път, дето тя веднага започна да описва криволици, да се накланя настрана и да подхвърля високо пътниците. Антилоповци се хващаха един за друг, псуваха се тихо и удряха коленете си в твърдите бидони.

— Искам да ям! — стенеше Паниковски. — Искам гъска! Защо напуснахме Черноморск?

Колата пищеше, измъквайки се от дълбоките коловози, и отново пропадаше в тях.

— Дръжте се, Адаме! — викаше Бендер. — Дръжте се на всяка цена! Нека само „Антилопа“ ни закара до Източната магистрала и ние ще я наградим със златни шини с мечове и ленти!

Козлевич не чуваше. От бесните подскачания кормилото се изтръгваше от ръцете му. Паниковски продължаваше да се тормози.

— Бендер — изхърка той неочаквано, — вие знаете колко ви уважавам, но нищо не разбирате! Вие не знаете какво нещо е гъската! Ах, как обичам тази птица! Тя е дивна, тлъста птица, честна, благородна дума. Гъска! Бендер! Крилце! Шийка! Краче! Вие знаете ли, Бендер, как хващам аз гъската? Аз я убивам като тореадор — с един удар. Същинска опера е, когато отивам за гъска! „Кармен“!…

— Знаем — каза капитанът, — видяхме в Арбатов. Не ви съветвам да повтаряте.

Паниковски замълча, но само след една минута, когато нов тласък на колата го хвърли върху Бендер, отново се чу неговият трескав шепот:

— Бендер! Тя се разхожда по пътя. Гъска! Тази дивна птица се разхожда, а аз стоя и се преструвам, че това не ме интересува. Тя се приближава. Ей сега ще почне да съска срещу мен. Тези птици си мислят, че са най-силни и тук е слабото им място. Бендер! Тук е слабото им място!…

Сега нарушителят на конвенцията почти пееше:

— Тя идва към мен и съска като грамофон. Но аз не съм от страхливите, Бендер. На мое място друг би избягал, а аз стоя и чакам. Ето тя идва и проточва шия, бяла гъша шия с жълта човка. Тя иска да ме ухапе. Забележете, Бендер, моралното предимство е на моя страна. Не аз я нападам, а тя напада мен. И тук, с цел да се самозащитя, аз я хва…

Но Паниковски не успя да довърши своята реч. Раздаде се ужасен разтърсващ трясък и антилоповци за миг се намериха направо на пътя в най-различни пози. Краката на Балаганов стърчаха от канавката. На корема на великия комбинатор лежеше бидон с бензин. Паниковски пъшкаше, притиснат леко от един ресор. Козлевич се изправи на крака и направи няколко крачки, като се олюляваше.

„Антилопа“ я нямаше. На пътя лежеше безобразна купчина останки: бутала, възглавници, ресори. Медните тръбички на мотора блестяха на лунната светлина. Разбитата каросерия се бе свлякла в канавката и лежеше до свестилия се Балаганов. Веригата се бе проснала в коловоза като змия. В настъпилата тишина се чу тънък звън и някъде отвисоко долетя колело, види се, далече отхвърлено от удара. Колелото описа дъга и меко легна пред краката на Козлевич.

И ето тогава шофьорът разбра, че всичко е свършено. „Антилопа“ беше загинала. Адам Казимирович седна на земята и обхвана главата си с ръце. След няколко минути капитанът го побутна по рамото и каза с променен глас:

— Адаме, трябва да вървим.

Козлевич стана и тозчас се отпусна пак на предишното си място.

— Трябва да вървим — повтори Остап. — „Антилопа“ беше вярна кола, но на този свят има още много коли. Скоро вие ще можете да си изберете, каквато обичате. Да вървим, трябва да бързаме. Трябва да пренощуваме някъде, да хапнем, да намерим пари за билети. Ще се наложи да пътуваме далече. Да вървим, да вървим, Козлевич! Животът е прекрасен въпреки недостатъците. Къде е Паниковски? Къде е този гъскокрадец? Шура! Водете, Адам!

Повлякоха Козлевич под ръце. Той се чувствуваше като кавалерист, чийто кон е загинал по негово недоглеждане. Струваше му се, че сега ще му се присмиват всички пешеходци.

След гибелта на „Антилопа“ пътят изведнъж стана по-труден. Наложи се да нощуват в полето.

Остап тутакси заспа сърдит, заспаха и Балаганов и Козлевич, а Паниковски цяла нощ седя край огъня и трепера.

Антилоповци станаха на разсъмване, но до най-близкото село можеха да стигнат едва в четири часа след обяд. През целия път Паниковски се влачеше отзад. Той накуцваше. От глад очите му бяха добили котешки блясък и той неспирно се оплакваше от съдбата и капитана.

В селото Остап заповяда на екипажа да чака на Трета улица и никъде да не се отлъчва, а той отиде на Първа, в селсъвета. Оттам се върна доста бързо.

— Всичко е наредено — рече той с развеселен глас, — ей сега ще ни настанят на квартира и ще ни дадат да хапнем. След обяда ще се изтягаме на сеното. Помните ли — мляко и сено? А довечера даваме спектакъл. Аз вече го продадох за петнадесет рубли. Парите са получени. Шура! Вие ще трябва да издекламирате нещо от „Четец-декламатор“, аз ще показвам антирелигиозни фокуси с карти, а Паниковски… Къде е Паниковски? Къде се е дянал?

— Ей сега беше тука — рече Козлевич.

Но не щеш ли, иззад плета, до който стояха антилоповци, се чу крякане на гъски и женски писък, полетяха бели пера и на улицата изтича Паниковски. Изглежда, че ръката беше изменила на тореадора и той, с цел да се самозащити, беше нанесъл неправилен удар на птицата. Подир него тичаше стопанката и размахваше цепеница.

— Жалка, нищожна жена! — викаше Паниковски, който беше се устремил вън от селото.

— Ама че пън! — възкликна Остап, без да скрива яда си. — Този негодник развали спектакъла ни. Да бягаме, докато не са си взели петнадесетте рубли.

В това време разядосаната стопанка настигна Паниковски, замахна и го цапардоса с цепеницата по гръбнака. Нарушителят на конвенцията се строполи на земята, но веднага скочи и полетя с неестествена бързина. Извършила този акт на възмездие, стопанката свърна радостно назад. Когато изтича покрай антилоповците, тя им се закани с цепеницата.

— Сега нашата артистична кариера завърши — каза Остап, като се измъкваше с бърза крачка от селото. — Яденето, почивката — всичко пропадна.

Те настигнаха Паниковски едва след три-четири километра. Той лежеше в канавката край пътя и високо се вайкаше. От умора, страх и болка беше побледнял и многобройните старчески румени петна бяха изчезнали от лицето му. Беше толкова жалък, че капитанът отмени наказанието, което се канеше да му наложи.

— Тупнаха Альоша Попович, и то по яката гърбина! — рече Остап, когато мина покрай него.

Всички погледнаха Паниковски с отвращение. И той отново се потътри в опашката на колоната, като пъшкаше и бръщолевеше:

— Почакайте ме, не бързайте. Аз съм стар, болен съм, лошо ми е!… Гъска! Краче! Шийка! Фемина!… Жалки, нищожни хора!

Но антилоповци така бяха свикнали с вайканията на стареца, че не им обръщаха внимание. Гладът ги гонеше напред. Никога досега светът не им се бе виждал така тесен и неудобен. Пътят се точеше безкрайно и Паниковски изоставаше все повече и повече. Приятелите вече се спуснаха в една тясна жълта долина, а нарушителят на конвенцията все още се чернееше на гребена на хълма върху зеленикавото здрачно небе.

— Старецът стана невъзможен — каза гладният Бендер. — Ще трябва да го уволним. Идете, Шура, и довлечете този симулант!

Недоволният Балаганов тръгна да изпълни поръката. Докато той се изкачваше бързо по хълма, фигурата на Паниковски изчезна.

— Нещо е станало — рече Козлевич след известно време, като гледаше към гребена, от който Балаганов даваше знаци с ръце.

Шофьорът и капитанът се изкачиха горе.

Нарушителят на конвенцията лежеше насред пътя неподвижен като кукла. Розовата лента на връзката пресичаше косо гърдите му. Едната му ръка беше подвита под гърба. Очите гледаха дръзко към небето. Паниковски беше мъртъв.

— Паралич на сърцето — каза Остап само за да каже нещо. — Мога да определя и без стетоскоп. Горкият старец!

Той се извърна. Балаганов не можеше да откъсне очи от мъртвеца. Внезапно лицето му се изкриви и той едва проговори:

— А аз го набих заради гирите. И по-преди се бих с него.

Козлевич си спомни за загиналата „Антилопа“, погледна ужасен Паниковски и запя латинска молитва.

— Зарежете това, Адаме! — каза великият комбинатор. — Аз знам всичко, което имате намерение да направите. След псалма ще кажете: „Бог дал, бог взел“, сетне: „Всички сме под божията воля“, а после още нещо, лишено от смисъл, като: „Все пак нему сега му е по-добре, отколкото на нас.“ Всичко това е ненужно, Адам Казимирович. Пред нас стои проста задача: тялото трябва да бъде предадено на земята.

Беше вече съвсем тъмно, когато за нарушителя на конвенцията се намери последно пристанище. Това беше естествен гроб, изрит от дъждовете в основата на една каменна, стърчаща перпендикулярно плоча. Види се, тази плоча стоеше отдавна край пътя. Може би някога да се е мъдрил на нея надпис:

а може би тя беше просто синорен знак от времето на Потьомкин, но това не беше важно. Положиха Паниковски в ямата, накопаха с пръти земя и го затрупаха. След това антилоповци натиснаха с рамене разклатилата се от времето плоча и я събориха. Сега гробът беше готов. При светлината на кибритени клечки великият комбинатор написа върху плочата с парче тухла епитафия:

Остап свали капитанската си фуражка и каза:

— Аз често бях несправедлив към покойника. Но беше ли покойникът нравствен човек? Не, той не беше нравствен човек. Това беше бивш слепец, самозванец и гъскокрадец. Всичките си сили той вложи, за да живее за сметка на обществото. Но обществото не искаше той да живее за негова сметка. А Михаил Самуелевич не можеше да понесе това противоречие на възгледите, защото имаше избухлив характер. И затуй умря. Край.

Козлевич и Балаганов останаха недоволни от надгробното слово на Остап. Те смятаха, че би било по-уместно, ако великият комбинатор се спреше подробно върху благодеянията, оказани от покойния на обществото, неговата помощ на бедните, върху чувствителната душа на покойния, върху неговата любов към децата, а също така и върху всичко онова, което се приписва на всеки покойник. Балаганов дори пристъпи към гроба, за да изрази сам всичко това, но капитанът вече бе нахлупил фуражката си и се отдалечаваше с бързи крачки.

Когато останките от антилоповската армия пресякоха долината и превалиха нов хълм, веднага след него се показа малка железопътна гара.

— А ето и цивилизацията — каза Остап, — може би има бюфет, храна. Ще поспим на пейките. Сутринта ще потеглим на изток. Вие как смятате?

Шофьорът и бордмеханикът стояха безмълвни.

— Защо мълчите като годеници?

— Знаете ли, Бендер — рече най-после Балаганов, — аз няма да дойда. Не се обиждайте, но не вярвам. Не знам къде трябва да вървя. Всички ще се затрием там. Аз оставам.

— И аз исках да ви кажа същото — подкрепи го Козлевич.

— Както искате — забеляза Остап с внезапна сухост.

На гарата нямаше бюфет. Гореше голяма газена лампа. В чакалнята дремеха върху торбите си две жени. Целият железопътен персонал сновеше по дъсчения перон и тревожно се взираше в предутринната тъмнина отвъд семафора.

— Какъв е влакът? — попита Остап.

— Специален — отвърна нервно началникът на гарата, поправяйки червената си шапка със сребърните ширити. — С особено назначение. Задържан е за две минути. Спирката не дава пропуск.

Дочу се бучене, затрепераха жиците, от бученето се излюпиха две вълчи очички и късият блестящ влак нахлу бързо в гарата. Засияха широките стъкла на първокласните вагони, току под носа на антилоповци прелетяха букетите и винените бутилки на вагон-ресторанта, придружителите на вагоните скочиха в движение с фенери и перонът в миг се изпълни с весел руски говор и чуждестранна реч. Надлъж по вагоните висяха гирлянди от иглолистни клонки и лозунги:

Специалният влак с гостите отиваше за откриването на линията.

Великият комбинатор изчезна. След половин минута той отново се появи и зашепна:

— Аз ще пътувам! Как ще пътувам — не зная, не зная, но ще пътувам! Искате ли да дойдете с мен? За последен път ви питам.

— Не — каза Балаганов.

— Няма да дойда — рече Козлевич, — не мога повече.

— А какво ще правите?

— Ами какво мога да правя? — отговори Шура. — Ще стана дете на лейтенант Шмид — това е.

— Смятам да стегна „Антилопа“ — продума жално Адам Казимирович, — ще ида при нея, ще я прегледам, ремонт ще й направя.

Остап искаше да каже нещо, но продължително изсвирване затвори устата му. Той притегли към себе си Балаганов, помилва го по гърба, разцелува се с Козлевич, махна с ръка и изтича към влака, чиито вагони вече се сблъскваха от първия тласък на локомотива. Но още нестигнал до влака, той се върна, пъхна в ръката на Козлевич петнадесетте рубли, получени срещу продадения спектакъл, и скочи на стъпалото на потеглилия влак.

Когато се озърна, той забеляза в лилавата мъгла две мънички фигурки, които се изкачваха по насипа. Балаганов се връщаше в неспокойния стан на децата на лейтенант Шмид, Козлевич се тътреше към останките на „Антилопа“.