Златният телец

Глава XXVIПътникът от специалния влак

До асфалтовия пристан на Рязанската гара в Москва стоеше къс специален влак. Той имаше само шест вагона: фургон, дето нямаше както обикновено багаж, а се съхраняваха в лед запаси от храна, вагон-ресторант, от който надничаше белият готвач, и правителствен салон. Останалите три вагона бяха пътнически и на техните дивани със строги раирани калъфи трябваше да се настани делегацията от работници-ударници, а също така чуждестранните и съветските кореспонденти.

Влакът се готвеше да потегли за местосвързването релсите на Източната магистрала.

Предстоеше дълго пътуване. Ударниците тикаха в платформата на вагона пътнически кошници с люшкащи се на желязна пръчка черни катинарчета. Съветската преса се суетеше по перона, като размахваше лакирани шперплатови куфари.

Чужденците следяха носачите, които пренасяха големите им кожени куфари, сандъци и кутии с цветни етикети от разни туристически бюра и параходни компании.

Пътниците успяха да се снабдят с книжката „Източната магистрала“ с изрисувана на корицата камила, която души релса. Книжката се продаваше още тук, на една багажна количка. Авторът на книгата, журналистът Паламидов, вече няколко пъти минаваше покрай количката, като поглеждаше ревниво купувачите. Той се смяташе познавач на магистралата и отиваше там за трети път.

Наближаваше време за тръгване, но прощалната сцена с нищо не напомняше заминаването на обикновен пътнически влак. На перона нямаше баби, никой не показваше от прозореца детенце, което да хвърли последен поглед на своя дядо. Разбира се, нямаше го и дядото, в погасналите очи на когото се чете обикновено страх от теченията при пътуването с влак. Разбира се, никой не се и целуваше. Делегацията на работниците-ударници беше докарана на гарата от профсъюзните дейци, които още не бяха успели да подработят въпроса за прощалните целувки. Московските кореспонденти бяха изпращани от редакционните работници, свикнали в такива случаи да се отървават с ръкувания. Чуждестранните кореспонденти тук, на брой тридесетина души, пътуваха за откриването на магистралата в пълен състав, с жените и грамофоните си, така че нямаше кой да ги изпраща.

Участниците в експедицията говореха съответно на момента по-гръмко от обикновено, безпричинно вадеха бележници и упрекваха изпращачите, задето не тръгват заедно с тях в едно такова интересно пътуване. Особено дигаше врява журналистът Лавуазиян. Той беше млад по душа, но в неговите къдри като луна в джунгли лъщеше плешивина.

— Просто не мога да ви гледам! — викаше той на изпращачите. — Нима вие можете да разберете какво нещо е Източната магистрала!

Ако ръцете на пламенния Лавуазиян не бяха заети с голямата пишеща машина в мушамен коларски калъф, той може би дори би набил някой от приятелите си, толкова беше страстен и предан на делото на вестникарската информация. На него още сега му се искаше да прати в своята редакция бърза телеграма, само че нямаше за какво.

Пристигналият на гарата по-рано от всички сътрудник на профсъюзния орган Ухудшански се разхождаше бавно покрай влака. Той носеше със себе си „Туркестанският край, пълно географско описание на нашето отечество, настолна и пътеводна книга за руските хора“, съчинение на Семьонов-Тян-Шански, издадено в 1903 година. Спираше се около групите заминаващи и изпращачи и с известна сатирична нотка в гласа казваше:

— Заминавате ли? Тъй, тъй!

Или:

— Оставате ли? Тъй, тъй!

По такъв начин той мина към началото на влака, дълго гледа, отметнал глава назад, локомотива и най-сетне каза на машиниста:

— Работите ли? Тъй, тъй!

След това журналистът Ухудшански отиде в купето, разтвори последния брой на своя профорган и се унесе в четене на собствената си статия със заглавие „Да подобрим работата в магазинните комисии“ и подзаглавие „Комисиите се преустройват недостатъчно“. Статията съдържаше отчет за някакво заседание и отношението на автора към описваното събитие можеше да се определи с едно изречение: „Заседавате ли? Тъй, тъй!“ Ухудшански чете чак до тръгването на влака.

Един от изпращачите, човек с розов плюшен нос и кадифени слепоочия, произнесе пророчески думи, които страшно изплашиха всички.

— Познавам ги аз тези пътувания — заяви той, — пътувал съм и аз. Вашето бъдеще ми е известно. Вие сте тук стотина души. Ще пътувате, общо взето, цял месец. Двама от вас ще изтърват влака на малка глуха гаричка без пари и документи и ще ви настигнат едва след една седмица, гладни и окъсани. На някого непременно ще откраднат куфара. Може би на Паламидов или на Лавуазиян, или на Навроцки. И пострадалият ще хленчи през целия път и ще проси от колегите си четка за бръснене. Четката ще връща неизмита, а паничката ще загуби. Един пътник, разбира се, ще умре и приятелите на покойника, вместо да пътуват за местосвързването на релсите, ще бъдат принудени да върнат тленните останки в Москва. Много скучно и неприятно — да возиш тленни останки! Освен това из пътя ще започнат интриги. Повярвайте ми! Някой, може би същият този Паламидов или Ухудшански, ще извърши антиобществена постъпка. И вие дълго и скучно ще го съдите, а той със скимтене и стонове ще бяга от вас. Всичко ми е известно. Отивате вие сега с шапки и каскети, а ще се върнете с тюбетейки. Най-глупавият от вас ще купи пълна премяна на бухарски евреин: кадифена шапка, обшита с чакалова кожа, и дебел юрган, ушит като халат. И, разбира се, вечер всички ще пеете във вагона „Стенка Разин“, ще ревете глупаво: „Из за борд её бросает в надлежащую волну.“ Нещо повече, дори чужденците ще пеят „Вниз по матушке по Волге, сюр нотр мер Вольга, по нашей матери Волге.“

Лавуазиян се разсърди и замахна с пишещата машина към пророка.

— Вие ни завиждате! — каза той. — Ние няма да пеем.

— Ще запеете, гълъбчета. Това е неизбежно. На мен всичко ми е известно.

— Няма да пеем.

— Ще пеете. И ако сте честни хора, незабавно ще ми пишете за това една картичка.

В това време се чу сдържан вик. От покрива на фургона падна фоторепортерът Меншов. Той се бе качил горе, за да заснеме моменти от заминаването. Няколко секунди Меншов лежа на перона, като държеше апарата над главата си. После стана, провери угрижен обектива и отново се покатери на покрива.

— Падате ли? — попита Ухудшански, като се подаде от прозореца с вестника.

— Какво падане е това! — рече презрително фоторепортерът. — Ако бяхте видели как падах от спиралната стълба в Парка за отдих и култура!

— Тъй, тъй! — забеляза представителят на профоргана и се дръпна от прозореца.

Меншов се изкачи на покрива, застана на едно коляно и продължи работата си. Един норвежки писател, който вече бе наместил своите неща в купето и бе излязъл на перона да се поразходи, го гледаше с израз на най-живо задоволство. Писателят имаше светли детски коси и голям варяжки нос. Норвежецът беше така възхитен от фотоюначеството на Меншов, че почувствува нужда да сподели с някого своите чувства. С бързи крачки той се приближи към един старец — ударник от Трьохгорка, допря показалеца си до гърдите му и пронизително извика:

— Вие!

След това той посочи собствените си гърди и също така пронизително извика:

— Аз!

Като изчерпа по този начин всички руски думи, с които разполагаше, писателят се усмихна приветливо и изтича към своя вагон, понеже удари вторият звънец. Ударникът също изтича към вагона си. Меншов слезе на земята. Закимаха глави, появиха се последните усмивки, притича фейлетонист с балтон с черна кадифена яка. Когато опашката на влака вече се клатушкаше на изходната стрелка, от бюфета изскочиха двамата братя-кореспонденти — Лев Рубашкин и Ян Скамейкин. Между зъбите на Скамейкин се виждаше стиснат виенски шницел. Скачайки като млади кучета, братята хукнаха по перона, скочиха на покритата с петна нефт земя и едва тук, между траверсите, разбраха, че не могат да стигнат влака.

А влакът, изхвръкнал от строяща се Москва, вече поде своята оглушителна песен. Той тракаше с колелата, адски се кискаше под мостовете и едва когато се намери сред вилните гори, малко се поуспокои и разви голяма скорост. Предстоеше му да опише порядъчна крива върху глобуса, предстоеше му да смени няколко климатични провинции, да се прехвърли от централната прохлада в горещата пустиня, да мине през много големи и малки градове и да изпревари московското време с четири часа.

Първия ден надвечер във вагона на съветските кореспонденти се явиха двама вестители на капиталистическия свят: представителят на свободомислещ австрийски вестник господин Хайнрих и американецът Хирам Бурман. Те дойдоха да се запознаят. Господин Хайнрих беше дребен на ръст. Мистър Хирам носеше мека шапка с подвита периферия. И двамата говореха руски доста чисто и правилно. Известно време всички стояха мълчаливо в коридора и с интерес се оглеждаха едни други. За да завържат разговор, заговориха за Художествения театър. Хайнрих похвали театъра, а мистър Бурман забеляза уклончиво, че в СССР него, като ционист, най-много го интересува еврейският въпрос.

— У нас такъв въпрос вече няма — рече Паламидов.

— Как може да няма еврейски въпрос? — зачуди се Хирам.

— Няма. Не съществува.

Мистър Бурман се развълнува. Цял живот той бе писал в своя вестник статии по еврейския въпрос и сега му беше мъчно да се раздели с този въпрос.

— Но в Русия нали има евреи? — каза той предпазливо.

— Има — отговори Паламидов.

— Значи, има и въпрос?

— Не. Евреи има, а въпрос няма.

Сгъстеното електричество в коридора на вагона беше малко разредено от появяването на Ухудшански. Той отиваше към умивалнята с пешкир на врата.

— Разговаряте ли? — каза той, като се полюшкваше от бързото движение на влака. — Тъй, тъй!

Когато се връщаше чист и бодър, с капки вода по слепите очи, спорът беше обхванал вече целия коридор. От купетата наизлязоха съветските журналисти, от съседния вагон се явиха няколко ударници, дойдоха още двама чужденци — италиански кореспондент с фашистка значка, изобразяваща ликторския сноп и брадвичката, и един немски професор-ориентолог, който отиваше на тържеството по покана на Вокс25. Спорът се водеше на много широк фронт — от строителството на социализма в СССР до излизащите на мода на Запад мъжки такета. И по всички точки, каквито и да биваха те, възникваха разногласия.

— Спорите ли? Тъй, тъй! — каза Ухудшански и се оттегли в своето купе.

Сред общия шум можеха да се различат само отделни подвиквания.

— Щом е така — казваше господин Хайнрих, хванал путиловеца Суворов за рубашката, — тогава защо вие тринадесет години само дърдорите? Защо не направите световната революция, за която толкова говорите? Значи, не можете? Тогава престанете да дърдорите!

— Но ние няма и да правим революция у вас! Сами ще си я направите.

— Аз ли? Не, аз няма да правя революция.

— Тогава без вас ще я направят, няма и да ви питат.

Мистър Хирам Бурман стоеше облегнат на тапицираната с кожа стена между прозорците и безучастно гледаше спорещите. Еврейският въпрос пропадна в някаква дискусионна пукнатина още в самото начало на разговора, а другите теми не извикваха в душата му никакви емоции. От групата, дето немският професор се изказваше положително за предимствата на съветския брак пред църковния, се отдели стихотворният фейлетонист, който се подписваше с псевдонима Гаргантюа. Той се приближи до замисления Хирам и започна разпалено да му обяснява нещо. Хирам се заслуша, ала скоро се убеди, че нищо не може да разбере. В същото време Гаргантюа непрекъснато оправяше нещо в тоалета на Хирам — ту затягаше връзката му, ту махаше от него някоя прашинка, ту закопчаваше и отново разкопчаваше копче, говореше доста силно и като че дори ясно. Но в неговата реч имаше някакъв неуловим дефект, който превръщаше думите в каша. Бедата ставаше по-голяма от това, че Гаргантюа обичаше да говори и след всяко изречение искаше потвърждение от събеседника си.

— Нали така? — казваше той и въртеше глава, сякаш се канеше да клъвне със своя голям хубав нос някакво зрънце. — Нали е правилно?

Само тези думи в същност можеха да се разберат в речта на Гаргантюа. Всичко останало се сливаше в чудновато убедително клокочене. Мистър Бурман се съгласяваше от вежливост и скоро избяга. Всички се съгласяваха с Гаргантюа и той се смяташе за човек, способен да убеди когото си иска и в каквото иска.

— Виждате ли — каза той на Паламидов, — вие не умеете да разговаряте с хората. А аз го убедих. Току-що му доказах и той се съгласи с мен, че у нас вече не съществува никакъв еврейски въпрос. Нали така? Нали е правилно?

Паламидов нищо не разбра, но кимна с глава и се заслуша в разговора, който се водеше между немския ориентолог и придружителя на вагона. На придружителя отдавна му се искаше да влезе в разговора и едва сега намери свободен по вкуса си слушател. Като научи предварително титлата, а също така името и презимето на събеседника, придружителят остави метлата настрана и започна плавно:

— Вие вероятно не сте чували, гражданино професоре, в Средна Азия има такова едно животно, което се нарича камила. То има на гърба си две могили. Имах аз един познат железничар, вие навярно сте чували за него, другаря Должностюк, багажен раздавач. Яхнал той тази камила между могилите и я ударил с камшика. Камилата била зла и почнала да го натиска с могилките, без малко да го смачка. Должностюк обаче успял да скочи на земята. Сърцат момък беше, вие навярно сте чували за него? Тогава камилата взела, че оплюла целия му кител, а пък кителът — току-що взет от пералнята.

Вечерният разговор догаряше. Сблъскването между двата свята завърши благополучно. Караница някак си не стана. Съвместното съществуване в специалния влак на двете системи — капиталистическата и социалистическата, — ще не ще трябваше да продължи около един месец. Врагът на световната революция, господин Хайнрих, разказа стар пътнически анекдот, след което всички отидоха в ресторанта да вечерят, като преминаваха от вагон на вагон по друсащите се железни щитове и присвиваха очи от пронизващия вятър. В ресторанта обаче населението на влака седна на различни места. Още тук, на вечерята, стана сгледа. Чужбина, представена от кореспондентите на най-големите вестници и телеграфни агенции от цял свят, усърдно залегна над хлебната водка и с ужасна вежливост попоглеждаше ударниците с ботуши и съветските журналисти, които бяха дошли по домашному с нощни пантофи и само с копчета на яките вместо връзки.

Различни хора седяха във вагон-ресторанта: и провинциалистът от Ню Йорк мистър Бурман, и една канадска девойка, която беше пристигнала отвъд океана само един час преди тръгването на специалния влак и поради това още въртеше като ударена глава над котлета в дългата металическа чиния, и един японски дипломат, и друг един японец, по-млад, и господин Хайнрих, чиито жълти очи, кой знае защо, се усмихваха, и един млад английски дипломат с тънка тениска талия, и немецът ориентолог, който доста търпеливо изслуша разказа на придружителя за съществуването на странното животно с двете могилки на гърба, и американски икономист, и чехословак, и поляк, и четирима американски кореспонденти, между които един пастор, който пишеше във вестника на Съюза на християнските младежи, и една стопроцентова американка от стар пионерски род с холандско име, която беше се прославила с това, че миналата година изтървала влака в Минерални води и с рекламна цел се крила известно време в бюфета на гарата (това събитие предизвика голяма паника в американската преса; три дни се печатаха статии със съблазнителните заглавия: „Девойка от стар род в лапите на дивите кавказки планинци“ и „Смърт или откуп“) и много други. Едни се отнасяха към всичко съветско враждебно, други се надяваха в най-кратък срок да разгадаят загадъчните души на азиатците, трети пък се мъчеха добросъвестно да проумеят какво става в края на краищата в Страната на съветите.

Съветската страна дигаше врява на своите маси. Ударниците донесоха със себе си храна в книжни пакети и залегнаха над чая в подложките от бял круповски метал. По-състоятелните журналисти си поръчаха шницели, а Лавуазиян, който внезапно бе обзет от припадък на славянизъм, реши да не се посрами пред чужденците и поиска бъбреци соте. Бъбреците той не изяде, защото не ги обичаше още от малък, но при все това се наду от гордост и хвърляше към чужбинците предизвикателни погледи. И на съветската страна имаше различни хора. Имаше тук сормовски работник, пратен като делегат от общото събрание, и строител от Сталинградския тракторен завод, който преди десет години беше лежал в окопите против Врангел на същото онова поле, където сега се издига тракторният гигант, и тъкач от Серпухов, заинтересован от Източната магистрала, защото тя трябваше да ускори доставянето на памук в текстилните райони.

Тук седяха и металици от Ленинград, и миньори от Донбас, и машинист от Украйна, и ръководителят на делегацията в бяла руска рубашка с голяма бухарска звезда, получена за борбата с емира. Колко би се учудил дипломатът с тенисната талия, ако научеше, че дребният вежлив стихотворец Гаргантюа осем пъти е бил пленяван от разните хайдамашки атамани и един път дори е бил разстрелян от махновци, за което не обичаше да разправя, понеже беше запазил най-неприятни спомени, измъквайки се с простреляно рамо от общата могила.

Възможно е и представителят на християнската младеж да се хванеше за сърцето, ако научеше, че веселият Паламидов е бил председател на армейски трибунал, а Лавуазиян, преоблечен в интерес на вестникарската информация като жена, бе проникнал в събрание на баптистките, за което написа голяма антирелигиозна кореспонденция, че нито един от присъствуващите съветски граждани не е кръстил своите деца и че между тези изчадия има дори четирима писатели.

Разни хора седяха във вагон-ресторанта.

На втория ден думите на плюшения пророк се сбъднаха. Когато влакът с тътен и пуфтене преминаваше Волга по Сизранския мост, специалните пътници подеха с неприятни градски гласове песента за волжкия богатир. При това те се стараеха да не се гледат в очите. В съседния вагон чужденците, които не знаеха точно къде и какво трябва да се пее, с въодушевление изпълняваха „Ей, пълна, пълна кошничка“ с не по-малко странния припев: „Ей, юхнем!“ Отворена картичка на човека с плюшения нос никой не изпрати, беше ги срам.

Единствен само Ухудшански се държеше. Той не пееше заедно с всички. Когато песенната вакханалия овладя влака, единствен той мълчеше — стискаше силно зъби и се преструваше, че чете „Пълно географско описание на нашето отечество“. Той беше строго наказан. Музикалният пароксизъм го сполетя през нощта, далече отвъд Самара. Посред нощ, когато необикновеният влак вече спеше, от купето на Ухудшански се чу треперлив глас: „Бди над Волга скала, в мъх обрасла е тя!“ Пътуването взе своето.

А още по-късно, когато заспа и Ухудшански, вратата откъм платформата се отвори, за миг се чу волният грохот на колелетата и в празния блестящ коридор влезе, като се озърташе, Остап Бендер. Един миг той се колеба, а после махна сънливо с ръка и отвори вратата още на първото купе. Под светлината на синята нощна лампичка спяха Гаргантюа, Ухудшански и фотографът Меншов. Четвъртото, горното легло беше празно. Великият комбинатор не му мисли много. Усещайки слабост в краката след тежките скитания, непоправимите загуби и двучасовото стоене на стъпалото на вагона, той се качи горе. Оттук му се откри чудно видение — до прозореца, на масичката, лежеше белотела варена кокошка, вирнала крачета нагоре като стръки.

— Аз вървя по несигурния път на Паниковски — прошепна Остап.

С тези думи той задигна кокошката и я изяде без хляб и сол. Кокалчетата напъха под твърдата цилиндрична възглавница. И заспа щастлив под скърцането на преградките, като вдишваше неповторимата железничарска миризма на боя.

Глава XXVII„Позволете на наемника на капитала да влезе“

През нощта Остап сънува тъжното посърнало лице на Зося, а след това му се яви Паниковски. Нарушителят на конвенцията беше с файтонджийска шапка с перо, кършеше ръце и говореше: „Бендер! Бендер! Вие не знаете какво нещо е кокошката! Каква дивна, тлъста птица е кокошката!“ Остап не разбираше нищо и се сърдеше: „Каква кокошка? Та нали ваша специалност е гъската!“ Но Паниковски настояваше на своето: „Кокошка, кокошка, кокошка!“

Бендер се събуди. Ниско над главата си той видя тавана, извит като капака на бабиния сандък. До самия нос на великия комбинатор мърдаше багажната мрежа. В купето беше много светло. През спуснатия наполовина прозорец нахлуваше горещият въздух на оренбургската степ.

— Кокошката! — чу се отдолу. — Къде се дяна моята кокошка? Освен нас в купето няма никой друг! Нали така? Чакайте, а тези крака чии са?

Остап закри очи с ръка и веднага с неудоволствие си спомни, че така правеше и Паниковски, когато го застрашаваше опасност. Като махна ръката си, великият комбинатор видя две глави, които се показваха на равнището на неговото легло.

— Тъй, тъй — каза първата глава.

— Кажете, драги — продума добродушно втората глава, — вие ли изядохте кокошката ми? Нали така? Нали е правилно?

Фоторепортерът Меншов седеше долу, пъхнал до лактите двете си ръце в черния фотографски чувал. Той зареждаше отново касетите.

— Да — рече сдържано Остап, — аз я изядох.

— Много ви благодаря! — възкликна неочаквано Гаргантюа. — Вече не знаех какво да я правя. Нали е горещо, кокошката можеше да се развали. Правилно? Жалко е да се изхвърли! Нали така?

— Разбира се — каза Остап предпазливо, — много се радвам, че съм могъл да ви направя тази малка услуга.

— Вие от кой вестник сте? — запита фоторепортерът, като продължаваше да бърника с морна усмивка в чувала. — Нали не се качихте в Москва?

— Виждам, вие сте фотограф — рече Остап, отклонявайки прекия отговор. — Познавах един провинциален фотограф, който дори консервите отваряше само при червена светлина, боеше се, че иначе ще се развалят.

Меншов се засмя. Шегата на новия пътник му допадна. И тази сутрин никой не задаваше повече такива деликатни въпроси на великия комбинатор. Той скокна от дивана, поглади бузите си, по които за три дни беше израснала разбойническа четина, и погледна въпросително добрия Гаргантюа. Стихотворният фейлетонист отвори куфара си, извади оттам бръснарски прибор, подаде го на Остап и дълго му обяснява нещо, сякаш кълвеше невидими зърна, като всяка минута искаше потвърждение на своите думи.

Докато Остап се бръснеше, миеше и почистваше, Меншов, опасан с фотографски ремъци, пръсна по целия вагон новината, че в тяхното купе пътува нов провинциален кореспондент, който настигнал влака през нощта с аероплан и изял кокошката на Гаргантюа. Разказът за кокошката предизвика голямо оживление. Почти всички кореспонденти бяха взели със себе си за из път домашна храна: курабийки, кюфтета, бели хлебчета и твърдо сварени яйца. Никой не ядеше тази храна. Кореспондентите предпочитаха да ходят в ресторанта.

И Бендер още не беше успял да привърши своя тоалет, когато в купето се яви един дебел писател с меко детско палтенце. Той сложи на масата пред Остап дванадесет яйца и рече:

— Изяжте ги. Това са яйца. Щом яйцата съществуват, все някой е длъжен да ги яде, нали?

После писателят надникна през прозореца, погледна покритата като с брадавици пустиня и продума пламенно:

— Пустиня — това е бездарно! Но тя съществува. И ние сме длъжни да имаме пред вид това.

Той беше философ. Като изслуша благодарностите на Остап, писателят тръсна глава и отиде да дописва разказа си. Като човек пунктуално точен, той беше твърдо решил всеки ден непременно да пише по един разказ. И изпълняваше това решение с прилежанието на пръв ученик. Изглежда, той се вдъхновяваше от мисълта, че щом хартията съществува, все някой трябва да пише на нея.

Примерът на философа беше последван и от други пътници. Навроцки донесе пълнени пиперки в буркан, Лавуазиян — кюфтета с полепнали по тях редове от вестник. Сапегин — сельодка и курабийки, а Днестров — чаша ябълков мармалад. Идваха и други, но Остап прекрати приема.

— Не мога, не мога, приятели мои — казваше той, — направи някому услуга, та да си хванеш белята.

Кореспондентите му харесаха много. Остап бе готов да се трогне, но той така се беше натъпкал, че не беше в състояние да се отдаде на каквито и да било чувства. Той едва се изкачи на своя диван и спа почти през целия ден.

Беше вече трето денонощие от пътуването. В очакване на събития специалният влак изнемогваше. Магистралата беше още далече, нищо достойно за отбелязване не беше се случило и все пак московските кореспонденти, изсушавани от принудителното безделие, подозрително се попоглеждаха един друг.

„Дали някой не е научил нещо и не е ли пратил за това бърза телеграма в своята редакция?“

Накрая Лавуазиян не се стърпя и отправи телеграфно съобщение:

Тайната скоро се разкри и още на следната гара пред телеграфното гише се образува опашка. Всички изпратиха кратки съобщения за бодрото настроение и за комина на локомотива, който бълва дим.

За чужденците се разкри широко поле за дейност веднага след Оренбург, когато те видяха първата камила, първата юрта и първия казах с островърха кожена шапка и с камшик в ръка. На една спирка, където влакът случайно се позабави, най-малко двадесет апарата се насочиха към една камилска муцуна. Започна екзотиката, корабите на пустинята, свободолюбивите синове на степите и прочее данък на романтизма.

Американката от стария род слезе от вагона с кръгли очила с тъмни стъкла. От слънчевата светлина я защищаваше и едно зелено чадърче. В такъв вид дълго я снима с ръчния си киноапарат „Аймо“ един побелял американец. Отначало тя стоеше до камилата, после пред нея и най-сетне на нея, като се настани между могилките, за които така топло разказваше придружителят. Дребният и зъл Хайнрих сновеше сред тълпата и говореше на всички:

— Вие я понаглеждайте, иначе, току-виж, закъсала на гарата и пак ще има сензация в американската преса: „Смелата кореспондентка в лапите на обезумялата камила.“

Японският дипломат бе застанал на две крачки от казаха. И двамата се гледаха мълчаливо. Те имаха съвсем еднакви, малко сплеснати лица, твърди мустаци, жълта лъскава кожа и очи, подпухнали и тесни. Можеха преспокойно да минат за близнаци, ако казахът не беше с овча шуба, препасана с басмен пояс, а японецът — със сив лондонски костюм, и ако казахът не беше почнал да чете едва от миналата година, а японецът не беше завършил преди двадесет години два университета — в Токио и Париж. Дипломатът отстъпи една крачка, наведе глава към визьора и щракна. Казахът се засмя, качи се на своето рошаво конче и тръгна за степта.

Но още на следната гара в романтичната повест влязоха нови елементи. Зад гаровата сграда бяха струпани червени цилиндрични варели — желязна тара за гориво, жълтееше се нова дървена сграда, а пред нея, потънала дълбоко в земята с гъсеничните си вериги, се беше проточила тракторна колона. Върху една решетеста фигура от траверси стоеше девойка-трактористка с черен работен панталон и валенки. Сега съветските кореспонденти взеха реванш. Дигнали фотоапаратите на равнището на очите си, те започнаха да се прокрадват към девойката. Най-напред се промъкваше Меншов.

В зъбите си той държеше алуминена касета и със своите движения напомняше стрелец, който прави прибежка във веригата. Но докато камилата се фотографираше с пълното съзнание за своето право на известност, трактористката се оказа по-скромна. Тя понесе четири-пет снимки спокойно, но после се изчерви и се махна. Фотографите се прехвърлиха към тракторите. Тъкмо по това време на хоризонта, зад тракторите се виждаше керван камили. Всичко тора — тракторите и камилите — отлично се побираше в рамката на кадър под названието „Старото и новото“ или „Кой кого?“

Остап се събуди пред залез-слънце. Влакът продължаваше да лети през пустинята. По коридора сновеше Лавуазиян и убеждаваше другарите си да издадат специален влаков вестник. Той дори беше измислил името му: „С пълна пара“.

— Оставете, какво е това название! — каза Остап. — Видях веднъж стенвестника на една пожарна команда, който се казваше — „От огъня, та в пламъка“. Това беше заглавие по същество.

— Вие сте професионалист на перото! — викна Лавуазиян. — Признайте си, че просто ви мързи да пишете за рупора на пътуващата общественост.

Великият комбинатор не отричаше, че е професионалист на перото. Ако се наложеше, той би могъл без запъване да обясни какъв орган на печата представлява той в този влак — „Черноморски вестник“. Впрочем от това нямаше особена нужда, защото влакът беше специален и не го посещаваха сърдитите контрольори с никелираните клещи. Но Лавуазиян вече седеше със своята пишеща машина във вагона на ударниците, дето неговото предложение предизвика суматоха. Старецът от Трьохгорка вече пишеше с химически молив бележка за необходимостта да се уреди във влака вечер за обмяна на опит и литературно четене, търсеха вече карикатурист и мобилизираха Навроцки да проведе анкета кое измежду представените с делегати предприятия най-добре е изпълнило своя производствено-финансов план.

Вечерта в купето на Гаргантюа, Меншов, Ухудшански и Бендер се бе събрал много вестникарски народ. Седяха притиснати, по шест души на диванче. Отгоре висяха глави и крака. Чувствително прохладната нощ освежи журналистите, измъчвани цял ден от горещината, а дългото тактуване на колелата, които не млъкваха вече три дни, предразполагаше към дружба. Говориха за Източната магистрала, спомняха си за своите редактори и секретари, разказваха за смешни вестникарски грешки и всички вкупом хокаха Ухудшански, че му липсва в характера журналистическа жилка. Ухудшански вдигаше високо глава и с превъзходство отвръщаше:

— Дрънкате ли? Тъй, тъй!

В разгара на веселието се яви господин Хайнрих.

— Позволете на наемника на капитала да влезе — рече бойко той. Хайнрих се настани на коленете на дебелия писател, от което писателят извика, но стоически си помисли: „Щом имам колене, не трябва ли все пак някой да седи на тях? И ето той седи.“

— Е, как върви строителството на социализма? — попита нахално представителят на свободомислещия вестник.

Кой знае как стана така, но към всички чужденци във влака се обръщаха учтиво, като добавяха към имената им: „мистър“, „хер“ или „сеньор“, а кореспондента на свободомислещия вестник наричаха просто Хайнрих, смятаха го за дрънкало и не се държаха сериозно с него. Поради това на поставения направо въпрос Паламидов отговори:

— Хайнрих! Напразно се трепете! Ей сега ще почнете пак да псувате съветската власт, което е скучно и неинтересно. И после ние можем да чуем същото от всяка зла бабичка по опашките.

— Съвсем не е същото — рече Хайнрих, — аз искам да разкажа библейската история за Адам и Ева. Ще ми позволите ли?

— Слушайте, Хайнрих, откъде така добре знаете руски? — запита го Сапегин.

— Научих го в Одеса, когато през хиляда деветстотин и осемнадесета година с армията на генерал фон Белц окупирах този чуден град. Тогава бях лейтенант. Вие навярно сте чували за фон Белц?

— Не само сме чували — каза Паламидов, — но сме го и виждали. Вашият фон Белц лежеше в своя златен кабинет в двореца на командуващия Одеския военен окръг с простреляна глава. Той се беше застрелял, когато научил, че във вашето отечество е избухнала революция.

При думата „революция“ господин Хайнрих се усмихна официално и рече:

— Генералът остана верен на клетвата си.

— Ами вие защо не сте се застреляли, Хайнрих? — запита някой от горната полица. — Какво стана с вашата клетва?

— Е, какво, ще слушате ли библейската история? — каза раздразнено представителят на свободомислещия вестник.

Обаче известно време все още него го мъчиха с въпроси около клетвата и чак когато той вече съвсем се обиди и се накани да си върви, съгласиха се да изслушат историята.

Когато стигна до това място, господин Хайнрих неочаквано млъкна и взе да пъха в ръкавите си меките раирани маншети.

— Е, и после? — попита Лавуазиян.

— А после — каза гордо Хайнрих — нарекли единия син Каин, а другия — Авел и след известно време Каин ще убие Авел, Аврам ще роди Исак. Исак ще роди Яков и изобщо цялата библейска история ще започне отначало и никакъв марксизъм не ще може да попречи на това. Всичко се повтаря. Ще има и потоп, ще има и Ной с трима сина, и Хам ще обиди Ной, ще има и Вавилонска кула, която, господа, никога няма да бъде достроена. И така нататък. Нищо ново няма да се случи на този свят. Така че вие напразно се горещяхте за новия живот.

И Хайнрих, доволен, се облегна назад, като притисна със своя тесен като на херинга гръб дебелия добродушен писател.

— Всичко това би било прекрасно — рече Паламидов, — ако беше подкрепено с доказателства. Но вие не можете нищо да докажете. На вас просто ви се иска да е така. Няма защо да ви забраняваме да вярвате в чудеса. Вярвайте, молете се.

— А вие имате ли доказателства, че ще бъде иначе? — възкликна представителят на свободомислещия вестник.

— Имаме — отговори Паламидов, — едно от тях вие ще видите другиден при свързването на Източната магистрала.

— Хайде-е, започва! — изръмжа Хайнрих. — Строителство! Заводи! Петилетка! Какво току ми навирате в очите вашето желязо? Важен е духът! Всичко ще се повтори! Ще има и тридесетгодишна война, и стогодишна война, и пак ще почнат да горят ония хора, които се осмелят да кажат, че земята е кръгла. И пак ще излъжат бедния Яков, като го накарат да работи седем години безплатно и му натрапят грозната и късогледа жена Лия вместо гърдестата Рахил. Всичко, всичко ще се повтори. И Вечния евреин ще се скита както по-рано по земята…

— Вечния евреин никога вече няма да се скита! — рече неочаквано великият комбинатор и изгледа насъбралите се с весел поглед.

— А можете ли да представите доказателства и за това в срок от два дена? — изписка Хайнрих.

— Ако щете, още сега — отговори любезно Остап. — Ако компанията позволи, аз ще разкажа какво е станало с така наречения Вечен евреин.

Всички на драго сърце му разрешиха. Приготвиха се да слушат разказа на новия пътник, а Ухудшански дори промълви: „Разказвате ли? Тъй, тъй.“

И великият комбинатор започна.

— Това е всичко — завърши Остап.

— Мисля, че на вас, господин Хайнрих, като бивш лейтенант от австрийската армия, са ви известни похватите на вашите приятели петлюровците? — каза Паламидов.

Хайнрих не отговори нищо и веднага си отиде. Отначало всички мислеха, че той се е обидил, но още на другия ден стана ясно, че от съветския вагон кореспондентът на свободомислещия вестник се запътил право при мистър Хирам Бурман, на когото продал историята за Вечния евреин срещу четиридесет долара. А Хирам още на първата гара предал по телеграфа в редакцията на своя вестник разказа на Остап Бендер.

Глава XXVIIIПотният вал на вдъхновението

Сутринта на четвъртия ден от пътуването влакът зави на изток. Движейки се покрай снежни вериги — Хималайските разклонения, — той профуча през едно градче с тополи, като с грохот минаваше през изкуствените съоръжения (мостчета, тръби за отвеждане на пролетните води и др.), а така също хвърляше трептяща сянка върху планинските ручеи и дълго се въртя до самия склон на една голяма снежна планина. Като не можеше да прехвърли прохода изведнъж, специалният влак налиташе към планината ту отдясно, ту отляво, връщаше се назад, пуфтеше, пак се връщаше, триеше о планината прашнозелените си страни, хитруваше всякак и — най-после излезе на свобода. Поработил отлично с колелата си, влакът дръзко спря на последната гара преди началото на Източната магистрала.

В кълба чудна слънчева светлина, на фона на алуминиеви планини, се виждаше локомотив с цвета на млада трева. Това беше подарък от гаровите работници на новата железопътна линия.

Доста дълго време у нас по линията на подаръците за тържества и годишнини не всичко беше благополучно. Обикновено подаряваха или много малък, колкото котка, модел на локомотив, или, напротив, секач, надминаващ по размери телеграфен стълб. Такова мъчително превръщане на малките предмети в големи и обратно отнемаше много време и пари. Непотребните локомотивчета се прашеха върху канцеларските шкафове, а титаничният секач, превозен на два фургона, безсмислено и тъпашки ръждясваше в двора на юбилейното учреждение.

Но локомотивът ОВ, пуснат ударно от капитален ремонт, беше със съвсем нормални размери и по всичко личеше, че секачът, който без съмнение е бил употребяван при неговия ремонт, също е имал обикновени размери. Красивият подарък незабавно бе впрегнат във влака и „овчицата“, както обикновено наричат на железопътното трасе локомотивите от серия ОВ, понесла на челото си плакат „Давай за свързването“, потегли за южното начало на магистралата — гара Горная.

Точно преди две години тук легна на земята първата черно-синя релса, произведена от уралския завод. Оттогава от прокатните машини на завода непрекъснато излитаха огнените ивици на релсите. Магистралата искаше все повече и повече от тях. Градчетата за поставяне на релсите, които се движеха едно срещу друго, на всичко отгоре си обявиха съревнование и заработиха с такова темпо, че всички доставчици на материали видяха зор.

Празненството на гара Горная, осветена с розови и зелени ракети, беше толкова хубаво, че кореняците, ако тук имаше такива, разбира се, биха казали, че не помнят да е имало такова празненство. За щастие в Горная нямаше кореняци. До 1928 година тук нямаше не само кореняци, но нито къщи, нито гарови помещения, нито релсов път, нито дървената триумфална арка с плющящите на нея лозунги и знамена, недалеч от която спря специалният влак.

Докато под петромаксовите фенери се провеждаше митинг и цялото население се беше стълпило пред трибуната, фоторепортерът Меншов с два апарата, статив и машинка за магнезий обикаляше около арката. Арката се струваше на фотографа подходяща, щеше да излезе отлично на снимката. Но влакът, който стоеше на около двадесетина крачки от нея, щеше да излезе много дребен. Ако пък снимаше откъм влака, щеше да излезе малка арката. В такива случаи Мохамед обикновено отивал при планината, като разбирал прекрасно, че планината няма да дойде при него. Ала Меншов направи онова, което му се стори най-просто. Той помоли да докарат влака под арката, и то с такъв естествен тон, с какъвто молят в трамвая някой малко да се поотмести. Освен това той настояваше от комина на локомотива да излиза гъста бяла пара. Искаше още машинистът да гледа безстрашно от прозорчето си надалече, сложил длан като козирка над очите си. Железничарите се объркаха и понеже мислеха, че така именно трябва да бъде, удовлетвориха молбата му. Влакът със скрибуцане се придвижи към арката, из комина му бълваше исканата пара и машинистът, подал се от прозорчето, смръщи зверски лице. Тогава Меншов даде такова припламване на магнезия, че затрепери земята и на сто километра околовръст залаяха кучетата. Като направи снимката, фотографът поблагодари сухо на железопътния персонал и бързо се прибра в своето купе.

Късно през нощта специалният влак пътуваше вече по Източната магистрала. Когато населението на влака вече се готвеше да си ляга, в коридора на вагона излезе фотографът Меншов и без да се обръща към някого, рече скръбно:

— Странен случай! Оказва се, че съм снемал тази проклета арка на празна клетка! Така че нищо не е излязло.

— Не е беда — отговори му съчувствено Лавуазиян, — дребна работа. Помолете машиниста и той веднага ще даде заден ход. Само след три часа отново ще бъдете в Горная и ще повторите снимката. А свързването може да се отложи с един ден.

— Какъв дявол ще снемеш сега! — продума печално фоторепортерът. — Всичкият ми магнезий отиде, инак естествено трябваше да се връщам.

Пътуването по Източната магистрала доставяше много радост на великия комбинатор. Всеки час го приближаваше към Северното градче, където се намираше Корейко. Харесваха на Остап и пътниците от специалния влак. Това бяха хора млади, весели, без следа от бюрократична налудничавост, с каквато се отличаваха неговите херкулесовски познати. За да бъде пълно щастието му, липсваха само пари. Подарените провизии той изяде, а за вагон-ресторанта трябваха пари в брой. Отначало, когато новите му приятели го мъкнеха с тях на обяд, Остап се оправдаваше с липсата на апетит, обаче скоро разбра, че така не може да се живее. Известно време се вглеждаше в Ухудшански, който по цял ден прекарваше в коридора до прозореца, гледаше телеграфните стълбове и птичките, които литваха от жицата. При това лека сатирична усмивка раздвижваше устните на Ухудшански. Той вдигаше глава и шепнеше на птиците: „Хвъркате ли? Тъй, тъй.“ Остап простря своето любопитство чак дотам, че дори се запозна със статията на Ухудшански „Да подобрим работата на магазинните комисии“. След това Бендер изгледа още веднъж от краката до главата чудноватия журналист, усмихна се криво и усетил познатото вълнение на ловец-любител, се затвори в купето.

Оттам той излезе едва след три часа, като държеше в ръце голям, разграфен като ведомост лист хартия.

— Пишете ли? — попита отпуснато Ухудшански.

— Специално — за вас — отвърна великият комбинатор. — Вие, забелязвам, през цялото време се терзаете от творчески мъки. Разбира се, да пише човек е много трудно. Като стар писач на уводни и ваш събрат по перо, аз мога да засвядетелствувам това. Но аз изобретих такова нещо, което ще ви избави от необходимостта да четете, докато ви облее потният вал на вдъхновението. Ето го. Ако обичате, погледнете.

И Остап протегна на Ухудшански един лист, на който беше написано:

Когато Ухудшански се запозна със съдържанието на документа, очите му, до този момент мътни, се оживиха. Пред него, който поминуваше досега с отчетите за заседанията, внезапно се разкриха бляскавите стилистически висоти.

— И за всичко това — двадесет и пет тугрики, двадесет и пет монголски рубли — рече нетърпеливо великият комбинатор, измъчван от глада.

— Нямам монголски — продума сътрудникът на профоргана, без да изпуска от ръце „Тържествения комплект“.

Остап се съгласи да вземе обикновени рубли, покани Гаргантюа, когото наричаше вече „кум и благодетел“, и заедно с него отиде във вагон-ресторанта. Донесоха му блестящо като лед и живак шише с водка, салата и голям, тежък като подкова котлет. След водката, която му причини леко замайване на главата, великият комбинатор съобщи тайнствено на своя кум и благодетел, че в Северното градче той се надява да намери един човек, който му дължи малка сума. Тогава той ще покани всички кореспонденти на пир. На това Гаргантюа отговори с дълга убедителна реч, от която както винаги не можа да се разбере нито дума. Остап повика бюфетчика, разпита го дали кара шампанско и колко бутилки кара, и какви още деликатеси има, и в какво количество ги има, и че всички тези сведения са му необходими, защото след два-три дни той има намерение да даде банкет на своите събратя по перо. Бюфетчикът заяви, че ще бъде направено всичко възможно.

— Съгласно законите на гостоприемството — кой знае защо, добави той.

Колкото повече се приближаваха до мястото на свързването, толкова повече ставаха чергарите. Те се спускаха от хълмовете на̀преко на влака, с шапки, прилични на китайски пагоди. С грохот специалният влак потъваше цял в скалистите порфирови просеки, премина по нов трисводест мост, последната форма на който бе поставена едва вчера, и се зае да изкачва прочутия Кристален проход. Прочут го направиха строителите на магистралата, които извършиха всички изкопни и монтажни работи за три месеца вместо за осемте, набелязани по план.

Влакът постепенно добиваше свой вид. Чужденците, които тръгнаха от Москва с твърди, сякаш направени от аптекарски фаянс яки, с тежки копринени връзки и вълнени костюми, започнаха да се поразпасват. Надвиваше жегата. Пръв измени формата на облеклото си един от американците. Подсмихвайки се срамежливо, той излезе от своя вагон в странна премяна. Беше с жълти тежки обувки, чорапи, панталони-голф, рогови очила и руска рубашка, образец „Хлебозаготовка“, пошита с кръстчета. И колкото по-горещо ставаше, толкова по-малко чужденци оставаха верни на идеята на европейския костюм. Рубашките, апашките, гейшите, ризите-фантазе, толстовките, лъжетолстовките и полутолстовките, одеските сандалети и гуменки напълно преобразиха работниците от пресата на капиталистическия свят. Те добиха поразителна прилика със старите съветски служащи и човек изпитваше ужасно желание да ги чисти, да ги разпитва какво са правили те до 1917 година, дали не са бюрократи, дали не са тъпанари и дали по роднинска линия всичко им е в ред.

Прилежната „овчица“, накичена със знамена и гирлянди, късно през нощта вмъкна специалния влак в гара Гремяшчий ключ, мястото на свързването. Кинооператорите палеха римските свещи. В тяхната рязка бяла светлина стоеше началникът на строителството и развълнувано гледаше влака. Във вагоните нямаше светлина. Всички спяха. И само правителственият салон светеше с големите си квадратни прозорци. Вратата му бързо се отвори и на ниската земя скочи членът на правителството.

Началникът на магистралата направи крачка напред, откозирува и произнесе рапорта, който очакваше цялата страна. Източната магистрала, която свързваше пряко Сибир и Средна Азия, беше завършена една година преди срока.

Когато формалността беше изпълнена, рапортът направен и приет, двамата немлади и несантиментални хора се разцелуваха.

Всички кореспонденти, и съветските, и чуждестранните, и Лавуазиян, който от нетърпение бе изпратил телеграма за дима, излизащ от комина на локомотива, и канадската девойка, долетяла презглава отвъд океана — всички спяха. Едничък само Паламидов се суетеше по пресния насип — търсеше телеграфа. Той смяташе, че ако изпрати незабавно бърза телеграма, тя ще излезе още в сутрешния брой. И в черната пустиня той намери скованата на бърза ръка барака на телеграфа.

„Светлината звездите — пишеше той, като се ядосваше на молива — направен рапортът завършване магистралата тчк присъствувах историческата целувка началника магистралата члена правителството паламидов“.

Редакцията помести първата част на телеграмата, но целувката изхвърли. Редакторът каза, че не е прилично за един член на правителството да се целува.

Глава XXIXГремяшчий ключ

Слънцето изгря над хълмистата пустиня в 5 часа 02 минути 46 секунди. Остап стана една минута по-късно. Фоторепортерът Меншов вече беше наокачил по себе си чанта и ремъци. Каскета си сложи обратно, за да не му пречи козирката да гледа във визьора. На фотографа му предстоеше изключителен ден. Остап също се надяваше на изключителен ден и изхвръкна от вагона без дори да се измие. Жълтата папка той взе със себе си.

Пристигналите влакове с гости от Москва, Сибир и Средна Азия образуваха улици и пресечки. Композициите се приближаваха от всички страни към трибуната, съскаха локомотиви, бяла пара се задържаше върху дългия платнен лозунг:

Всички още спяха и хладният вятър плющеше със знамената на празната трибуна, когато Остап видя, че чистият хоризонт на силно пресечената местност внезапно се помрачи от вдигналия се прах. От всички страни иззад хълмовете се появяваха островърхи шапки. Хиляди конници, седнали върху дървени седла, препускаха рошавите си кончета към дървения стълб, който се издигаше тъкмо в онази точка, която преди две години бе определена за място бъдещото свързване.

Чергарите се движеха на цели аули. Бащите на семействата яздеха коне, яздешком по мъжки пътуваха и жените, децата бяха накачени по три на собствени кончета, дори злите тъщи и те препускаха напред със своите верни коне, като ги удряха с токове по корема. Конните групи се въртяха сред праха, летяха из полето с червени знамена, изправяха се на стремената и извърнати настрани, любопитно зяпаха чудесиите. А чудесии имаше много — влаковете, релсите, напетите фигури на кинооператорите, израсналата неочаквано на голото място решетеста столова и високоговорителите, от които се носеше ясен глас: „Едно, две, три, четири, пет, шест“ — проверяваха дали работи добре радиоуредбата. Двете монтажни градчета, двете строителни предприятия на колелета, с материалните си складове, трапезарии, канцеларии, бани и жилища за работниците, бяха застанали едно срещу друго пред трибуната, разделени само от двадесет метра траверси, още непрошити с релси. На това място ще легне последната релса и ще бъде забит последният крамон. Отпред да Южното градче имаше плакат:

а отпред на Северното:

Работниците от двете градчета се смесиха в една купчина. Те се виждаха за първи път, макар да се знаеха и помнеха още от започването на строителството, когато ги разделяха хиляда и петстотин километра пустини, скали, езера и реки. Съревнованието в работата ускори с една година тяхната среща. Последния месец те монтираха релсите бегом. И Северът, и Югът се стремяха да се изпреварят един друг и първи да влязат в Гремяшчий ключ. Победи Северът. Сега началниците на двете градчета, единият с куршумена толстовка, а другият с бяла рубашка, разговаряха кротко край стълба, но върху лицето на началника на Севера въпреки волята му от време на време се появяваше змийска усмивка. Той бързаше да я пропъди и хвалеше Юга, но усмивката отново повдигаше избелелите му от слънцето мустаци.

Остап изтича към вагоните на Северното градче, обаче градчето беше пусто. Всичките му жители бяха отишли при трибуната, пред която вече седяха музикантите. Изгаряйки устните си от нагорещените металически мундщуци, те свиреха увертюра.

Съветските журналисти заеха лявото крило на трибуната. Надвесен надолу, Лавуазиян молеше Меншов да го фотографира при изпълнение на служебните му задължения. Но на Меншов не му беше до това. Той снимаше ударниците на магистралата на групи и поединично, като караше забивачите на крампони да размахват чуковете, а копачите — да се подпират на лопатите. В дясното крило седяха чужденците. Пред входовете за трибуната червеноармейци проверяваха поканите. Остап нямаше покана. Комендантът на влака ги раздаваше по списък, дето представителят на „Черноморски вестник“ О. Бендер не фигурираше. Напразно Гаргантюа махаше с ръка на великия комбинатор да отиде горе, като викаше: „Нали така? Нали е правилно?“ Остап клатеше отрицателно глава и опипваше с очи трибуната, на която гъсто се бяха сместили герои и гости.

На първия ред седеше спокойно контрольорът от Северното градче Александър Корейко. За защита срещу слънцето главата му беше покрита с триъгълна шапка от вестник. Той беше подал малко едното си ухо, за да може по-добре да чува първия оратор, който вече се промъкваше към микрофона.

— Александър Иванович! — извика Остап, турил ръце на устата си като тръба.

Корейко погледна надолу и се надигна. Музикантите засвириха „Интернационалът“, но богатият контрольор изслуша химна невнимателно. Просташката фигура на великия комбинатор, който тичаше по площадката, очистена за последните релси, веднага го лиши от душевно спокойствие. Той погледна над главите на тълпата, като съобразяваше накъде да избяга. Ала наоколо беше пустиня.

Петнадесет хиляди конници непрестанно сновяха назад-напред, десетки пъти преминаваха по бродовете студената рекичка и едва в началото на митинга се разположиха в конен строй зад трибуната. А някои, срамежливи и горди, току само се мяркаха целия ден по гребените на хълмовете, без да се осмелят да дойдат по-близо до бучащия и ревящ митинг.

Строителите на магистралата празнуваха своята победа шумно, весело, с викове, музика и подхвърляха във въздуха своите любимци и герои. Върху платното със звек полетяха релси. За минутка те бяха поставени и работниците-монтажници, които бяха забили досега милиони крампони, отстъпиха правото на последните удари на своите ръководители.

— Съгласно законите на гостоприемството — рече бюфетчикът, който седеше с готвача на покрива на вагон-ресторанта.

Един инженер-червенознаменец килна назад голямата си филцова шапка, грабна един чук с дълга дръжка и като придаде плачещ израз на лицето си, удари право в земята. Дружелюбният смях на забивачите на крампони, между които имаше такива юначаги, дето забиваха крампона с един удар, придружи тази операция. Обаче между меките удари в земята скоро започна да се чува и звън, който свидетелствуваше, че понякога чукът влиза в съприкосновение с крампона. Размахваха чукове секретарят на крайкома, членовете на правителството, началниците на Севера и Юга и гостите. Последният крампон беше забит в траверсата за някакъв си половин час от началника на строежа.

Започнаха речите. Те се произнасяха по два пъти — на казахски и на руски.

— Другари — каза бавно един забивач на крампони — ударник, като се мъчеше да не гледа ордена „Червено знаме“, току-що прикачен на рубашката му, — каквото е направено, направено е и по това няма какво много да се говори. А от целия наш монтажен колектив има молба към правителството — час по-скоро да ни изпрати на нов строеж. Ние добре се сработихме и през последните месеци поставяхме по пет километра релси на ден. Обещаваме да задържим и повишим тази норма. Да живее нашата световна революция! Исках да кажа още, другари, че траверсите постъпваха с голям брак, много изхвърлихме. Тази работа трябва да се издигне на висота.

Кореспондентите вече не можеха да се оплакват от липса на събития. Записваха се речи. Прегръщаха инженерите през кръста и искаха от тях сведения с точни цифрени данни. Стана горещо, прашно и оживено. Митингът в пустинята задимя като грамаден огън. Надраскаше ли десетина реда, Лавуазиян тичаше на телеграфа, пращаше бърза телеграма и пак се залавяше да записва. Ухудшански не записваше нищо и не изпращаше телеграми. В джоба му лежеше „Тържественият комплект“, който даваше възможност за пет минути да се състави прекрасна кореспонденция с азиатски орнамент. Бъдещето на Ухудшански беше осигурено. И поради това той говореше на своите събратя с по-висока от обичайната сатирична нотка в гласа:

— Стараете ли се? Тъй, тъй!

Неочаквано в ложата на съветските журналисти се появиха изостаналите в Москва Лев Рубашкин и Ян Скамейкин. Беше ги взел самолетът, който пристигна рано сутринта за свързването. Той беше кацнал на десетина километра от Гремяшчий ключ, на естествено летище, зад един далечен хълм, и братята-кореспонденти чак сега се бяха дотътрили пеша оттам. Още нездрависали се, Лев Рубашкин и Ян Скамейкин измъкнаха от джобовете си бележниците и се заловиха да наваксат загубеното време.

Фотоапаратите на чужденците щракаха непрекъснато. Гърлата пресъхнаха от речите и слънцето. Насъбралите се все по-често и по-често поглеждаха надолу, към студената рекичка, към столовата, дето шарените сенки на навеса лежаха върху предългите банкетни маси, отрупани със зелени бутилки нарзан. До нея бяха разположени павилиончетата, където участниците в митинга сегиз-тогиз притичваха да пийнат нещо. Корейко се измъчваше от жажда, но си мируваше под своята детска триъгълна шапка. Великият комбинатор го дразнеше отдалече, като вдигаше над главата си шише лимонада и жълтата папка с връзките за обуща.

На масата, до карафата и микрофона, качиха едно момиченце-пионерка.

— Хайде, момиченце — рече весело началникът на строежа, — кажи ни какво мислиш ти за Източната магистрала?

Нямаше да бъде чудно, ако момиченцето тупнеше изведнъж с крак и започнеше: „Другари! Позволете ми да направя равносметка на онези достижения, кои…“ — и така нататък, защото у нас се срещат примерни деца, които с печална старателност произнасят двучасови речи. Обаче пионерката от Гремяшчий ключ веднага улови със своите слаби ръчички бика за рогата и с тънък смешен глас извика:

— Да живее петилетката!

Паламидов се приближи до чуждестранния професор-икономист, за да получи от него интервю.

— Аз съм възхитен — рече професорът, — цялото строителство, което видях в СССР, е грандиозно. Не се съмнявам, че петилетката ще бъде изпълнена. Аз ще пиша за това.

За това след половин година той наистина издаде книга, в която на двеста страници доказваше, че петилетката ще бъде изпълнена в набелязаните срокове и че СССР ще стане една от най-мощните индустриални страни. А на двеста и първата страница професорът заявяваше, че тъкмо поради тази причина Страната на съветите трябва колкото е възможно по-скоро да бъде унищожена, иначе тя ще докара естествена гибел на капиталистическото общество. Професорът излезе по-делови човек от бъбривия Хайнрих.

Иззад хълма се вдигна бял самолет. Казахите се пръснаха на всички страни. Голямата сянка на самолета се метна през трибуната, огъна се и хукна из пустинята. С викове и вдигнати камшици казахите се втурнаха подир сянката. Кинооператорите завъртяха разтревожени своите машинки. Стана още по-шумно и прашно. Митингът завърши.

— Вижте какво, другари — говореше Паламидов, като бързаше заедно с братята по перо към столовата, — хайде да се условим — да не пишем банални работи.

— Баналността е отвратително нещо! — подкрепи го Лавуазиян. — Тя е ужасна.

И по пътя за столовата кореспондентите единодушно решиха да не пишат за Узун Кулак, което значи Дълго ухо, а то от своя страна значи телеграф. За това са писали всички, които са ходили на Изток, и повече е невъзможно да се чете такова нещо. Да не пишат очерци под заглавие: „Легендата за езерото Исик Кул“. Стига банални работи в източен вкус!

На опустялата трибуна, сред угарки, накъсани докладни бележки и надонесен от пустинята пясък, седеше едничък само Корейко. Той не се решаваше да слезе долу.

— Слезте, Александър Иванович! — викаше Остап. — Съжалете себе си! Една глътчица студен нарзан! А? Не искате ли? Е, тогава поне мене съжалете! Искам да ям! Защото тъй и тъй аз няма да се махна! Може би вие искате да ви изпея серенадата на Шуберт „Пристъпи със стъпка лека, друже“? Мога!

Но Корейко не чака повече. И без серенада му беше ясно, че ще трябва да даде парите. Сгърбушил се и като се спираше на всяко стъпало, той заслиза надолу.

— Вие си имате триъгълна шапка? — закачаше се Остап. — Ами къде ви е сивото походно сако? Няма да ми повярвате колко скучах без вас. Е, здравейте, здравейте! Може би трябва да се цункаме? Или да отидем направо в хамбара, в пещерата на Лайхтвайс, дето Пазите вашите тугрики!

— Най-напред да обядваме — каза Корейко, чийто език бе изсъхнал от жажда и дращеше като едрозъба пила.

— Може и да обядваме. Само че този път без шмекеруване. Впрочем вие нямате никакви шансове. Зад хълмовете са залегнали моите момчета — слъга Остап за всеки случай.

И спомнил си за момчетата, той се натъжи.

Обедът за строителите и гостите беше даден по евразийски. Казахите се разположиха на килимите с подгънати крака, както правят всички на Изток, а на Запад само шивачите. Казахите ядяха пилаф от бели панички и пийваха лимонада. Европейците се разположиха на масите.

Много мъки, грижи и вълнения преживяха строителите на магистралата през двете години работа. Но не малко безпокойство им причини и организирането на тържествения обед в центъра на пустинята. Дълго бе обсъждано менюто — азиатското и европейското. Продължителна дискусия предизвика въпросът за спиртните напитки. За няколко дни управлението на строежа заприлича на Съединените щати пред избори за президент. Привържениците на сухия и мокрия режим влязоха в единоборство. Най-сетне партийната ядка се изказа против спиртните напитки. Тогава изплува ново обстоятелство — чужденците, дипломатите, московчаните! Как да бъдат нахранени те по-изящно? Все пак там в своите Лондон и Ню Йорк те са свикнали с разни кулинарни ексцеси. И ето, извикаха от Ташкент стария специалист Иван Осипович. Едно време той бил метр д’отел в Москва при прочутия Мартиянич, а сега доживяваше своите дни като завеждащ столовата за обществено хранене при Кокоши пазар.

— Та вие гледайте, Иван Осипович — говореха му в управлението, — да не се посрамим. Чужденци ще има. Трябва някак да направим всичко по-бляскаво, по-фасонлия.

— Повярвайте ми — мърмореше старецът със сълзи на очите, — какви хора съм хранил! Принц Вюртембергски съм хранил! Няма нужда да ми заплащате. Как може в края на живота си да не нахраня хората? Ще ги нахраня и — ще умра!

Иван Осипович ужасно се развълнува. Като научи за окончателното решение да няма спиртни напитки, той без малко не се разболя, но не се реши да остави Европа без обед. Орязаха силно представената от него сметка и старецът, като си мърмореше под носа: „Ще ги нахраня и ще умра“ — добави шестдесет рубли от своите спестявания. В деня на обеда Иван Осипович пристигна с нафталинов фрак. Докато траеше митингът, той нервничеше, поглеждаше слънцето и подвикваше на чергарите, които просто от любопитство се опитваха да влязат в столовата с конете си. Старецът замахваше към тях със салфетката си и дърдореше:

— Махай се, Мамай, не видиш ли какво става! Ах, господи! Соусът пикан ще престои. И консомето с пашот не е готово.

Мезетата вече бяха сложени на масата. Всичко беше сервирано изключително красиво и с голямо умение. Твърдите салфетки стърчаха, маслото, завито като пъпки, беше сложено в стъклени чинийки с лед, херингите държаха в уста серсо от лук или маслини, имаше цветя и дори обикновеният сив хляб изглеждаше доста представителен.

Най-после гостите се явиха на масата. Всички бяха изпрашени, червени от жегата и много гладни. Никой не приличаше на принц Вюртембергски. Иван Осипович изведнъж почувствува приближаването на бедата.

— Моля извинение от гостите — рече той изискано, — още пет минутки и ще започнем да обядваме! Имам лична молба към вас — не пипайте нищо на масата до обеда, за да бъде всичко, както се полага.

За минутка той изтича в кухнята с лека танцова стъпка, по светски, а когато се върна с някаква специална риба в блюдо, видя страшна сцена: гостите разграбваха масата. Това дотолкова не подхождаше на разработения от Иван Осипович церемониал за приемане на храната, че той се спря. Англичанинът с тенисната талия безгрижно ядеше хляб с масло, а Хайнрих, наведен през масата, измъкваше с пръсти маслината от устата на една херинга. На масата всичко се беше смесило. Утолили първия си глад, гостите весело си разменяха впечатления.

— Какво е това? — запита старецът с отпаднал глас.

— А супата къде е, татенце? — развика се Хайнрих с пълна уста.

Иван Осипович не отговори нищо. Само махна със салфетката и се отдалечи. По-нататъшните грижи той възложи на своите подчинени.

Когато комбинаторите се провряха до масата, шишкав човек с увиснал като банан нос произнасяше първата наздравица. За крайно свое учудване Остап позна в него инженер Талмудовски.

— Да! Ние сме герои! — възклицаваше Талмудовски и протягаше напред чаша с нарзан. — Привет на нас, строителите на магистралата! Но какви бяха условията на нашата работа, граждани! Да кажа например за заплатите. Не споря, на магистралата заплатите са подобри, отколкото на други места, но, виж, културните удобства… Театър няма! Пустиня! Никаква канализация… Не, аз не мога да работя така!

— Кой е този? — питаха се един друг строителите. — Не го ли познавате?

В това време Талмудовски вече бе измъкнал куфарите си изпод масата.

— Плюя аз на договора! — викаше той, запътил се към изхода. — Какво? Да върна парите ли? Само чрез съда, само чрез съда!

И дори като блъскаше обядващите с куфарите си, той вместо „пардон“ крещеше свирепо: „Само чрез съда!“

Късно през нощта Талмудовски вече пътуваше с една моторна дрезина, присъединил се към ликьорите, които отиваха по работа към южното начало на магистралата. Той седеше върху куфарите си и разясняваше на майсторите причините, поради които един честен специалист не може да работи в това затънтено място. С тях си заминаваше и метр д’отелът Иван Осипович. От огорчение той не беше успял да си свали фрака. Беше много пиян.

— Варвари! — викаше той, като се подаваше навън на бръснещия вятър и се заканваше с пестник към Гремяшчий ключ. — Цялата сервировка обърнаха на свинска кочина!… Антон Павлович съм хранил, принц Вюртембергски!… Щом пристигна в къщи и ще умра! Тогава ще си спомнят за Иван Осипович. Сервирай, ще кажат, банкетна маса за осемдесет и четири души, за свинска кочина. А няма да има кой! Няма да го има вече Иван Осипович Трикартов! Умрял! Заминал за по-добрия свят, иде же несть ни болезни, ни печали, ни воздихания, но жизнь безконечная… Ве-е-ечная пам-м-мят!

И докато старецът опяваше сам себе си, крилата на фрака му плющяха на вятъра като вимпели.

Остап не остави Корейко да дояде компота си, дигна го от масата и го повлече да си разчистят сметките. По подвижна стълбичка комбинаторите се изкачиха в един товарен вагон, дето се помещаваше канцеларията на Северното градче и се намираше походното брезентово легло на контрольора. Тук те се заключиха.

Следобеда, когато пътниците от специалния влак си почиваха — събираха сили за вечерната веселба, — фейлетонистът Гаргантюа залови братята-кореспонденти в непозволено занимание. Лев Рубашкин и Ян Скамейкин носеха в телеграфа две бележки. На едната от тях имаше кратко съобщение:

Втората бележка беше изписана от горе до долу. Ето какво съдържаше тя:

— Нали така? — питаше Гаргантюа, като показваше взетите от братята бележки. — Нали е правилно?

— Разбира се, възмутително! — отвърна Паламидов. — Как сте посмели да напишете легендата след всичко говорено? Според вас Исик Кул се превежда като „Сърцето на хубавицата е склонно към измяна и промяна“? Едва ли! Не ви ли е излъгал този фалшив каракалпак Ухум Бухеев? Не звучи ли това име например така: „Не хвърляйте младите хубавици в езерото, а хвърляйте в езерото лековерните кореспонденти, които се поддават на пагубното влияние на екзотиката“?

Писателят с детското палтенце се изчерви. В неговия бележник вече се мъдреха и Узун Кулак, и две благоуханни легенди, украсени с източен орнамент.

— А според мен — рече той — в това няма нищо страшно. Щом като Узун Кулак съществува, не е ли длъжен все пак някой да пише за него?

— Но нали вече хиляди пъти е писано! — рече Лавуазиян.

— Узун Кулак съществува — въздъхна писателят — и с това трябва да се съобразяваме.

Глава XXXАлександър Ибн-Иванович

В нагорещения и тъмен товарен вагон въздухът беше тежък и застоял като в стара обувка. Миришеше на кожа и крака. Корейко запали един кондукторски фенер и се пъхна под кревата. Остап го гледаше замислен, седнал на един празен сандък от макарони. И двамата комбинатори бяха уморени от борбата и се отнесоха към събитието, от което Корейко се страхуваше извънредно много, а Бендер го очакваше цял живот с някакво формално спокойствие. Някому дори би се сторило, че всичко ставаше като в кооперативен магазин: купувачът търси шапка, а продавачът лениво подхвърля на тезгяха рошав каскет, калдъръмен цвят. На него му е все едно дали купувачът ще вземе каскета, или няма да го вземе. А и самият купувач не се вълнува много, пита само за успокоение на съвестта: „Може би имате други?“ — на което обикновено следва такъв отговор: „Вземайте, вземайте, че и това няма да го има.“ И двамата се гледат с най-голямо равнодушие. Корейко дълго се бави под кревата, види се, откопчаваше капака на куфара и бъркаше в него наслуки.

— Ей, вие там, на шхуната! — викна уморено Остап. — Какво щастие е, че не пушите! Да поиска човек цигара от такъв скръндза като вас, би било просто мъчително. Вие никога не бихте подали табакерата от страх, че вместо една цигара могат да ви вземат няколко, а дълго ще бърникате в джоба, ще отворите с мъка кутията и ще извадите оттам жалка, смачкана цигарка. Вие не сте добър човек. Че какво ви струва да измъкнете навън целия куфар!

— Друго не щете ли? — изломоти Корейко, задъхвайки се под кревата.

Сравнението със скръндзата-пушач му беше неприятно. Тъкмо в този момент той изваждаше от куфара дебелички пачки. Никелираното езиче на ключалката дращеше оголените му до лактите ръце. За по-удобно той легна по гръб и продължаваше да работи като миньор в забой. От тюфлека в очите на милионера падаха плява и други сламени боклуци, някакъв прашец и осилчета.

„Ах, колко лошо — мислеше Александър Иванович, — лошо и страшно! Ама ако ей сега ме удуши и ми вземе всичките пари? Много просто. Ще ме нареже на части и ще ме разпрати с малка бързина в различни градове. А главата ми ще тури в кацата със зелето.“

Гробовна влага поби Корейко. От страх той надникна изпод кревата. Бендер дремеше на своя сандък, като клюмаше с глава към железничарския фенер.

„А може би него… с малка бързина — помисли Александър Иванович, като продължаваше да измъква пачки ужасен — в различни градове? Строго поверително. А?“

Той отново надникна. Великият комбинатор се протегна и се прозя грозно като дог. След това взе кондукторския фенер и почна да го размахва и да вика:

— Гара Хацепетовка! Слизайте, гражданино! Пристигнахме! Впрочем аз съвсем бях забравил да ви кажа: може би вие се каните да ме заколите? Тогава знайте — аз съм против. И после мен веднъж вече ме убиваха. Имаше един такъв побъркан старец от добро семейство, бивш предводител на дворянството, а също и регистратор в отдела за гражданско състояние. Писанчо Воробянинов. Ние с него заедно търсехме щастие на сума сто и петдесет хиляди рубли. И ето че пред самото разделяне на добитата сума глупавият предводител ме рязна с бръснач по шията. Ах, колко долно беше това, Корейко! Долно и болно! Хирурзите едва спасиха моя млад живот, за което аз съм им дълбоко признателен.

Най-после Корейко излезе изпод кревата, като бутна към краката на Остап пачките с парите. Всяка пачка беше грижливо залепена с бяла хартия и превързана с канап.

— Деветдесет и девет пачки — каза Корейко тъжно, — по десет хиляди във всяка. Банкноти от по двадесет и пет червонци. Можете да не ги проверявате, при мен е като в банка.

— А къде е стотната пачка? — попита Остап въодушевен.

— Десет хиляди извадих. За сметка на откраднатите на морския бряг.

— Е, това е вече свинщина. Парите са изхарчени пак за вас. Не се занимавайте с формалистика.

Корейко даде с въздишка липсващите пари, в замяна на което получи своя животопис в жълтата папка с връзките за обуща. Животописа той изгори веднага в желязната печка, чийто кюнец излизаше през покрива на вагона. В това време Остап взе наслуки една от пачките, скъса обвивката и като се убеди, че Корейко не го е излъгал, пъхна я в джоба.

— А къде е валутата? — придирчиво запита великият комбинатор. — Къде са мексиканските долари, турските лири, къде са фунтовете, рупиите, пезетите, центавосите, румънските леи, къде са лимитрофните лати и злоти? Дайте поне една част от валутата!

— Вземайте, вземайте, каквото има — отговори Корейко, седнал пред печката и загледан в гърчещите се в огъня документи, — вземайте, че и това скоро няма да го има. Валута не държа.

— Ето ме и милионер! — възкликна Остап с весело учудване. — Сбъднаха се мечтите на идиота!

Остап изведнъж се опечали. Порази го ежедневният вид на обстановката, стори му се странно, че светът не се промени още същата секунда и че нищо, абсолютно нищо не стана наоколо. И макар да знаеше, че в нашето сурово време не може да има никакви тайнствени пещери, бурета със злато и лампи на Аладин все пак му стана някак жално: Стана му малко скучно, както на Роалд Амундсен, когато, летейки с дирижабъла „Норг“ над Северния полюс, до който цял живот се мъчил да се добере, той казал без всякакво въодушевление на своите спътници: „Ето че пристигнахме.“ Долу имало натрошени ледове, пукнатини, студ, пустота. Тайната е разкрита, целта — постигнала, няма какво повече да се прави и трябва да се сменява професията. Но скръбта е минутна, защото занапред са славата, почитта и уважението — звучат хорове, стоят в шпалир гимназистки с бели пелерини, плачат старици, майки на полярни изследователи, изядени от другарите си по експедиция, изпълняват се национални химни, излитат ракети и старият крал притиска изследователя до своите бодливи ордени и звезди.

Минутната слабост премина. Остап нахвърли пачките в едно чувалче, предложено му любезно от Александър Иванович, взе го под мишница и отвори тежката врата на товарния вагон.

Празникът беше към своя край. Като златни въдици ракетите политаха в небето и хващаха оттам червени и зелени рибки, студен огън плискаше в очите, въртяха се пиротехнически слънца. На дървена естрада зад телеграфната къщурка даваха спектакъл за чергарите. Някои от тях седяха на пейките, а други гледаха представлението от висотата на своите седла. Често цвилеха коне. Специалният влак беше осветен от опашката до главата.

— Да! — възкликна Остап. — Банкет във вагон-ресторанта! Съвсем, бях забравил! Каква радост! Да вървим, Корейко, аз ви черпя, всички черпя! Съгласно законите на гостоприемството! Коняк с лимонче, кльоцки от дивеч, фрикандо с шампиньони, старо унгарско, ново унгарско, шампанско!…

— Фрикандо, фрикандо — рече Корейко злобно, а след това — в дранголника. Не искам да се афиширам!

— Обещавам ви райска вечеря върху бяла покривка — настояваше Остап. — Да вървим, да вървим! И изобщо зарежете това отшелничество, бързайте да изпиете вашата част от спиртни питиета, да изядете вашите двадесет хиляди котлети. Иначе ще налетят чужди лица и ще излапат вашата порция. Ще ви настаня в специалния влак, там аз съм вътрешен човек — и още утре ще бъдем в сравнително културен център. А там с нашите милиони… Александър Иванович!

На великия комбинатор се искаше веднага да облагодетелствува всички, искаше на всички да е весело. Мрачното лице на Корейко го потискаше. И той се залови да убеждава Александър Иванович. Беше съгласен, че не бива да се афишира, но защо да се мори от глад? Остап сам не можеше да си обясни защо му е притрябвал весел контрольор, но веднъж започнал, той не можеше вече да спре. Накрая дори почна да го заплашва:

— Ще си седите така на куфара, а един прекрасен ден ще дойде при нас онази, костеливата — и с косата по шията. А? Представяте ли си какъв атраксион? Бързайте, Александър Иванович, котлетите са още на масата. Не бъдете твърдоглавец.

След загубата на милиона Корейко стана по-мек и възприемчив.

— Наистина, защо да не вземем вятър? — рече той неуверено. — Да отидем до центъра, а? Но, разбира се, без лукс, без това перчене.

— Какво пък перчене има тук! Просто двама лекари-общественици отиват в Москва, за да посетят Художествения театър и със собствените си очи да зърнат мумията в Музея на изящните изкуства. Вземайте куфара.

Милионерите тръгнаха към влака. Остап размахваше небрежно своето чувалче като кадилница. Александър Иванович се усмихваше най-глупашки. Пътниците от специалния влак се разхождаха, като гледаха да са по-близо до вагоните, защото прикачваха вече локомотива. В тъмнината се мяркаха белите панталони на кореспондентите.

В купето на горното легло, дето спа Остап, лежеше, завит с чаршаф, непознат нему човек и четеше вестник.

— Хей, слизайте — рече дружелюбно Остап, — пристигна стопанинът.

— Това място е мое, другарю — забеляза непознатият. — Аз съм Лев Рубашкин.

— Знаете ли, Лев Рубашкин, не събуждайте звяра в мене, махайте се оттук.

Недоумяващият поглед на Александър Иванович подтикваше великия комбинатор на борба.

— Ей, че го рекохте! — каза кореспондентът надуто. — Кой сте вие?

— Това не е работа на баламите! Казват ви — слизайте, значи, слизайте!

— Всеки пиян — започна пискливо Рубашкин — може да хулиганствува тук…

Остап хвана мълчаливо кореспондента за голия крак. Виковете на Рубашкин събраха целия вагон. За всеки случай Корейко се измъкна на платформата.

— Биете ли се? — попита Ухудшански. — Тъй, тъй.

Гаргантюа и дебелият писател с детското палтенце държаха за ръце Остап, който вече беше успял да тупне с чувала по главата Рубашкин.

— Нека покаже билета си! — дереше се великият комбинатор. — Нека покаже плацкартата си!

Съвсем гол, Рубашкин скачаше от легло на легло и настояваше да извикат коменданта. Откъсналият се от действителността Остап също настояваше да се извика началството. Скандалът завърши с голяма неприятност. Рубашкин показа и билет, и плацкарта, след което с трагичен глас поиска същото от Бендер.

— А аз по принцип няма да ги покажа! — заяви великият комбинатор, като напускаше бързо местопроизшествието. — Такива принципи имам!

— „Контрабандист“! — запищя Лев Рубашкин, изхвръкнал гол в коридора. — Обръщам ви внимание, другарю комендант, тук има „контрабандист“!

— Къде е този „контрабандист“? — запита комендантът, в очите на когото се появи блясък на гонче.

Александър Иванович, спотаил се страхливо зад издатината на трибуната, се взираше в тъмното, но нищо не можеше да различи. Покрай влака шаваха фигури, подскачаха огънчетата на цигарите и се чуваха гласове: „Помъчете се да представите!“ — „А аз ви казвам, че по принцип!“ — „Хулиганство!“ — „Нали така? Нали е правилно?“ — „А нали все някой трябва да пътува без билет?“ Тракнаха буферните дискове, ниско над земята със съскане прелетя въздухът от спирачките и светлите прозорци на вагоните помръднаха от мястото си. Остап още се перчеше, но покрай него вече се движеха раирани дивани, багажни мрежи, кондуктори с фенери, букети и таванските перки на вагон-ресторанта. Заминаваше банкетът с шампанското, със старото и новото унгарско вино. Изплъзнаха се от ръцете кльоцките от дивеч и потънаха в нощта. Фрикандото, нежното фрикандо, за което така пламенно разказваше Остап, напусна Гремяшчий ключ. Александър Иванович се приближи.

— Аз няма да оставя това така — мърмореше Остап. — Да изоставят в пустинята кореспондент на съветската преса! Ще вдигна на крак цялата общественост. Корейко! Заминаваме още с първия експресен влак! Ще закупим всичките места в международния вагон!

— Какво говорите — рече Корейко, — какъв експрес сънувате. Оттук никакви влакове не тръгват. По план експлоатацията ще започне чак след два месеца.

Остап вдигна глава. Той видя черно абисинско небе, диви звезди и разбра всичко. Ала плахото напомняне на Корейко за банкета му придаде нови сили.

— Зад хълма е кацнал самолет — каза Бендер, — същият, който долетя за тържеството. Той ще отлети едва на разсъмване. Ще успеем.

За да успеят, милионерите потеглиха с широка дромадерска крачка. Краката им се разиждаха в пясъка, горяха огньовете на чергарите; да се мъкнат куфарът и чувалът, не че беше толкова тежко, колкото крайно противно. Докато те се катереха по хълма откъм страната на Гремяшчий ключ, от противоположната страна сред трясъка на пропелерите постепенно се развиделяваше. Надолу по хълма Бендер и Корейко вече тичаха, страхувайки се, че самолетът ще отлети без тях.

Под високите като покрив грапави криле на самолета се движеха мънички механици с кожени палта. Трите пропелера се въртяха бавно и вентилираха пустинята. На квадратните прозорци на пътническата кабина трепкаха перденца с плюшени топчета. Пилотът се беше облегнал на алуминената стълбичка, ядеше пирожка и пиеше нарзан от бутилка.

— Ние сме пътници — викна Остап задъхан, — два билета първа класа!

Никой не му отговори. Пилотът хвърли бутилката и започна да слага ръкавиците си с фуниестите маншети.

— Има ли места? — повтори Остап, като дръпна пилота за ръката.

— Пътници не приемаме — рече пилотът и се хвана за перилата на стълбата. — Това е специален рейс!

— Купувам самолета! — каза бързо великият комбинатор. — Затънете ми го в книжка.

— Варда! — викна един механик, като се изкачваше подир пилота. Пропелерите изчезнаха в бързото въртене. Като трепереше и се накланяше ту на една, ту на друга страна, самолетът започна да се обръща срещу вятъра. Въздушните вихри изтласкаха милионерите назад към хълма. Капитанската фуражка на Остап отхвръкна и се затъркаля към Индия с такава бързина, че нейното пристигане в Калкута би трябвало да се очаква най-късно след три часа. Така щеше да се търкулне на главната улица на Калкута, обръщайки със своето загадъчно появяване вниманието на кръговете, близки на Интелиджънс сървис, ако самолетът не беше отлетял и бурята не беше утихнала. Във въздуха самолетът светна с ребрата си и се стопи в слънчевата светлина. Остап изтича за фуражката си, която се бе закачила на едно саксаулово храстче, и рече:

— Транспортът се изплъзна от ръцете ни. С железницата се скарахме. Въздушните пътища за съобщение са затворени за нас. Да тръгнем пеша? Четиристотин километра. Това не въодушевява. Остава едно — да приемем исляма и да се придвижим с камили.

За исляма Корейко премълча, но мисълта за камилите му хареса. Привлекателният вид на вагон-ресторанта и самолета затвърди в него желанието да направи една приятна обиколка като лекар-общественик, естествено без перчене, но не и без известна волност.

Аулите, които бяха пристигнали за тържеството, още не бяха се вдигнали и те успяха да купят камили недалече от Гремяшчий ключ.

Корабите на пустинята им излязоха по сто и осемдесет рубли едната.

— Колко евтино! — прошепна Остап. — Хайде да купим петдесет камили. Или сто!

— Това е фукня — каза мрачно Александър Иванович. — Какво ще ги правим? Стигат и две.

Казахите с викове качиха пътешествениците между гърбиците, помогнаха им да вържат куфара, чувала и провизиите за из път — тулум с кумис и два овена. Камилите се изправиха първо на задните си крака, от което милионерите се поклониха ниско, а после на предните и закрачиха покрай платното на Източната магистрала. Овните, привързани с въженца, потичваха отзад, като от време на време пускаха маслинки и блееха сърцераздирателно.

— Ей, шейх Корейко! — викна Остап. — Александър Ибн-Иванович! Прекрасен ли е животът?

Шейхът не отговори нищо. Беше му се паднала крантава камила и той яростно я пердашеше по плешивата задница със саксаулова пръчка.

Глава XXXIБагдад

Седем дни как камилите мъкнеха през пустинята набедените шейхове. В началото на пътуването Остап се веселеше от душа. Всичко го разсмиваше: и друскащият се между могилките на камилата Александър Ибн-Иванович, и крантавият кораб на пустинята, който се мъчеше да изклинчи от своите задължения, и чувалчето с милиона, с което великият комбинатор понякога подкарваше непокорните овни. Себе си Остап наричаше полковник Лоуренс28.

— Аз съм емирът-динамит! — викаше той, като се клатушкаше върху високия хребет. — Ако след два дена не получим прилична храна, ще разбунтувам някои племена. Честна дума! Ще назнача себе си за пълномощник на пророка и ще обявя свещена война, джихад. На Дания например. Защо датчаните са мъчили своя принц Хамлет? При съвременната политическа обстановка дори Обществото на народите ще се задоволи с такъв повод за война. Бога ми, ще купя пушки от англичаните за един милион — те обичат да продават огнестрелно оръжие на племената — и ходом марш в Дания! Германия ще ни пусне — за сметка на репарациите. Представяте ли си нахлуването на племената в Копенхаген? Пред всички — аз на бяла камила! Ах! Няма го Паниковски! Да пипнеше някоя датска гъска!…

Но след няколко дни, когато от овните останаха само въженцата, а кумисът беше изпит до капка, дори емирът-динамит се опечали и само мрънкаше меланхолично:

Двамата шейхове отслабнаха много, одрипавяха, пораснаха им бради и заприличаха на дервиши от бедна енория.

— Още малко търпение, Ибн-Корейко, и ние ще пристигнем в градче, което не ще отстъпва на Багдад. Плоски покриви, местни оркестри, ресторантчета в източен стил, сладки вина, легендарни моми и четиридесет хиляди шиш кебапи — карски, турски, татарски, месопотамски и одески. И най-сетне — железницата.

На осмия ден пътниците стигнаха до едно древно гробище. Като окаменели вълни се простираха чак до самия хоризонт редици полукръгли гробници. Тук не заравяха покойниците. Поставяха ги на земята и ги зазиждаха с кръгли камъни. Над пепелявия град на мъртвите печеше страхотно слънце. Древният Изток лежеше в своите горещи ковчези.

Комбинаторите шибнаха камилите и скоро влязоха в един оазис. Далеч околовръст озаряваха града зелените факли на тополите, които се оглеждаха в залените с вода квадратни оризови ниви. Самотно стърчаха карагачи, които възпроизвеждаха точно формата на гигантски глобус с дървено краче. Почнаха да се срещат магаренца, които носеха шишкави ездачи в халати и вързопчета детелина.

Корейко и Бендер минаваха покрай дюкянчета, търгуващи със зелен тютюн на прах и смрадлив коничен сапун, наподобяващ главички на шрапнели. Занаятчии с бели муселинови бради се трудеха над бакърени листове, даваха им форма на легени и тесногърлени ибрици. Обущари сушаха на слънце мънички кожи, боядисани с мастила. Тъмносините, жълтите и небесносините гледжосани плочки на джамиите блестяха с бедна стъклена светлина.

Остатъка от деня и нощта милионерите проспаха тежко и безчувствено в хотела, а на сутринта се изкъпаха в белите вани, избръснаха се и излязоха из града. Безоблачното настроение на шейховете се помрачаваше малко от необходимостта да мъкнат със себе си куфара и чувала.

— Смятам като най-първо мое задължение — рече Бендер самохвално — да ви запозная с една вълшебна избичка. Нарича се „Под луната“. Идвах тук преди пет години, четох лекции за борбата с абортите. Каква избичка само! Полумрак, прохлада, стопанинът от Тифлис, местен оркестър, студена водка, танцьорки с дайрета и зилове. Ще се запием там цял ден. Нали и лекарите-общественици могат да имат свои миниатюрни слабости? Аз черпя. Златният телец отговаря за всичко.

И великият комбинатор тръсна своя чувал.

Ала избичката „Под луната“ вече я нямаше. За учудване на Остап нямаше я дори и онази улица, на която дрънчаха неговите дайрета и зилове! Тук минаваше права европейска улица, която се застрояваше едновременно по цялата си дължина. Издигаха се стобори, висеше алабастров прах, а камионите нажежаваха и без това горещия въздух. Остап погледа за минутка фасадите от сив кирпич с дълги полегнали прозорци, бутна Корейко, продума: „Има още едно местенце, държи го един от Баку“ и го поведе към другия край на града. Но на местенцето нямаше вече стихотворна фирма, която лично кръчмарят от Баку бе съчинил:

Вместо това пред очите на шейховете се мъдреше картонен плакат с арабски и руски букви:

— Да влезем — рече печално Остап, — там поне е прохладно. И после посещаването на музея влиза в програмата на пътуващите лекари-общественици!

Те прекрачиха в голяма, белосана като тебешир стая, оставиха на пода своите милиони и дълго изтриваха с ръкави горещите си чела. В музея имаше само осем експоната: зъб от мамонт, подарен на младия музей от град Ташкент, картина с маслени бои „Схватка с басмачите“, два емирски халата, златна рибка в аквариум, витрина с препариран скакалец, порцеланова статуетка от фабриката на Кузнецов и най-сетне макет на обелиск, който градът се готвеше да постави на главния площад. Тук, в подножието на проекта, лежеше голям тенекиен венец с ленти. Беше го донесла неотдавна специална делегация от една съседна република, но тъй като още нямаше обелиск (Определените за него средства бяха отишли за построяването на баня, която се оказа много по-нужна), делегацията произнесе съответните речи и положи венеца пред проекта.

До посетителите тутакси се приближи юноша е пъстра като килим бухарска тюбетейка на бръснатата си глава и развълнуван като автор, запита:

— Вашите впечатления, другари?

— Бива си го — каза Остап.

Младият човек завеждаше музея и без да губи време, заговори за затрудненията, които изживява неговата рожба. Кредитите са недостатъчни. Ташкент се отървал с един зъб, а собствени ценности, художествени и исторически, няма кой да събира. Не пращат специалист.

— Да имах триста рубли! — извика завеждащият. — Цял Лувър бих направил!

— Кажете, добре ли познавате града? — попита Остап, като смигна на Александър Иванович. — Не бихте ли могли да ни посочите някои забележителности? Аз познавах вашия град, но той някак си се е променил.

Завеждащият много се зарадва. Като викаше, че всичко ще им покаже лично, той заключи музея и изведе милионерите на същата оная улица, дето преди половин час те търсеха избичката „Под луната“.

— Проспект Социализъм! — каза той, като поемаше с удоволствие алабастровия прах. — Ах! Какъв чуден въздух! Какво ще бъде тук след една година! Асфалт! Автобус! Институт по иригация! Тропически институт! Е, ако Ташкент този път не даде научни сили!… Знаете ли, те имат толкова много кости от мамонт, но на мен пратиха само един зъб, а в нашата република има такъв интерес към естествознанието.

— Така ли? — забеляза Корейко, като гледаше с укор Остап.

— И знаете ли — зашепна ентусиастът, — аз подозирам, че това не е зъб от мамонт. Те са ни хързулнали слонов!

— А как е при вас с тези… с кръчмиците в азиатски стил, знаете ги, нали, с тъпаните и флейтите? — запита нетърпеливо великият комбинатор.

— Мина им времето — равнодушно отговори юношата, — отдавна трябваше да премахнат тази зараза, разсадник на епидемии. Тая пролет тъкмо задушихме последния вертеп. Наричаше се „Под луната“.

— Задушихте ли? — ахна Корейко.

— Честна дума! Но затова пък е открита фабрика-кухня. Европейско меню. Чиниите се мият и сушат с помощта на електричество. Кривата на стомашните заболявания рязко взе да пада надолу.

— Брей, какво става! — възкликна великият комбинатор и закри лицето си с ръце.

— Вие още нищо не сте видели — рече завеждащият музея, като се смееше срамежливо. — Да отидем във фабриката-кухня да обядваме.

Те седнаха в една бричка с платнен навес с фистони, обшити със син кенар, и тръгнаха. По пътя любезният придружител караше милионерите всяка минута да надничат изпод балдахина и им показваше издигнати вече сгради, издигащи се сгради и местата, където тепърва ще бъдат издигани. Корейко гледаше Остап със зли очи. Остап се извръщаше и казваше:

— Какво чудно местно пазарче! Багдад!

— На седемнадесети ще почнем да го събаряме — каза младият човек, — тук ще бъдат болницата и коопцентърът.

— Не ви ли е жал за тази екзотика? Та това е Багдад!

— Много е красиво! — въздъхна Корейко.

Младият човек се разсърди.

— За вас, за гостите, то е красиво, а ние трябва да живеем тук. В големия салон на фабриката-кухня, сред кахлените стени, под лентите на мухоморките, провиснали от тавана, пътниците ядоха булгурена супа и малки кафяви кюфтенца. Остап се осведоми за вино, но получи възторжен отговор, че близо до града наскоро е открит извор с минерална вода, който надминава със своите вкусови данни прочутия нарзан. За доказателство беше поискана бутилка от новата вода и изпита при гробно мълчание.

— А как е кривата на проституцията? — запита с надежда Александър Ибн-Иванович.

— Рязко слиза надолу — отвърна неумолимият млад човек.

— Ай, какво става! — рече Остап с фалшив смях.

Но той наистина не знаеше какво стана. Когато станаха от масата, се разбра, че младият човек е успял вече да плати и за тримата. Той за нищо на света не се съгласяваше да взема пари от милионерите, като ги уверяваше, че няма значение — вдругиден ще получи заплата, а дотогава все някак ще я нареди.

— Е, а с веселието как е? Как се весели градът? — вече без екстаз питаше Остап. — Дайрета, зилове има ли?

— Нима не знаете? — зачуди се завеждащият музея. — Миналата седмица у нас беше открита градската филхармония. Голям симфоничен квартет, който носи името на Бебел и Паганини. Да вървим веднага. Как съм изпуснал това!

След като той беше заплатил обеда, бе невъзможно, от етични съображения, да се откажат от посещението на филхармонията. Като излязоха оттам, Александър Ибн-Иванович каза с глас на вратар:

— Градска физхармоника!

Великият комбинатор се изчерви.

На път за хотела младият човек неочаквано спря каруцата, свали милионерите, хвана ги за ръце и като се повдигаше на пръсти от напиращия в него възторг, заведе ги до един малък камък, ограден с решетчица.

— Тук ще се издига обелискът! — каза той важно. — Колоната на марксизма!

На раздяла младият човек ги помоли да идват по-често. Добродушният Остап обеща непременно да дойде, защото никога не е прекарвал такъв радостен ден като днешния.

— Аз отивам на гарата — каза Корейко, когато остана насаме с Бендер.

— Да заминем ли в друг град да погуляем? — попита Остап. — В Ташкент може да се прекарат весело два-три дни.

— На мен ми стига — отговори Александър Иванович. — Ще отида на гарата да предам куфара на гардероб, ще се хвана на служба тук някъде като книговодител. Ще почакам да дойде капитализмът. Тогава ще се повеселя.

— Е, чакайте го — рече Остап доста грубо, — а аз ще тръгна. Днешният ден е досадно недоразумение, огъване по места. Златното теленце все още има някаква власт в нашата страна!

На площада пред гарата те видяха тълпа кореспонденти от специалния влак, които след откриването на линията правеха екскурзионно пътуване из Средна Азия. Те бяха заобиколили Ухудшански. Притежателят на тържествения комплект самодоволно се обръщаше на всички страни, като показваше своите находки. Той беше с кадифена шапка, обшита с опашка от чакал, и халат, скроен от памучно одеяло.

Предсказанията на плюшения пророк продължаваха да се сбъдват.

Глава XXXIIВратата на великите възможности

В този печален и светъл есенен ден, когато градинарите режат в московските обществени градинки цветята и ги раздават на децата, първородният син на лейтенант Шмид — Шура Балаганов — спеше на една пейка в чакалнята на Рязанската гара. Той лежеше, турил глава на страничната дървена облегалка. Смачканият му каскет беше нахлупен на носа. По всичко личеше, че бордмеханикът на „Антилопа“ и пълномощник по копитата е нещастен и опросял. Върху небръснатата му буза беше залепнала начупена черупка от яйце. Платнените му обуща бяха загубили формата и цвета си и приличаха по-скоро на молдовански опинци. Под високия таван на осветената с два реда прозорци зала летяха лястовички.

Зад големите немити прозорци се виждаха блокировка, семафори и други предмети, необходими на железниците. Разтичаха се носачи и скоро през залата се заточиха пътниците от пристигналия влак. Последен влезе от перона пътник с чисти дрехи. Под разкопчаната мушама се виждаше костюм на ситни калейдоскопични каренца. Панталоните му се спускаха като водопад над лачените чепици. Чуждестранният вид на пътника се допълваше от меката шапка, килната малко над челото. Той не се възползува от услугите на носачите и носеше куфара си сам. Пътникът вървеше лениво през опустялата зала и несъмнено щеше да се озове във вестибюла, ако внезапно не бе забелязал плачевната фигура на Балаганов. Той присви очи, пристъпи по-близо и известно време гледа спящия. После предпазливо, с два пръста в ръкавица повдигна каскета от лицето на бордмеханика и се усмихна.

— Ставайте, графе, викат ви от подземието! — каза той, като раздрусваше Балаганов.

Шура седна, потърка лицето си с ръка и чак тогава позна пътника.

— Капитане! — извика той.

— Не, не — рече Бендер, като се защищаваше с длан, — не ме прегръщайте. Сега аз съм горд.

Балаганов се завъртя около капитана. Той не можеше да го познае. Сменен беше не само костюмът. Остап бе отслабнал, в очите му се бе появила разсеяност, лицето му бе покрито с колониален загар.

— Помургавял си, помургавял! — радостно възкликна Балаганов. — Ех, че си помургавял!

— Да, помургавях — каза Бендер с достойнство. — Погледнете панталона ми. Европа — „А“! А това видяхте ли? На безименния пръст на лявата ми ръка е нанизан брилянтен пръстен. Четири карата. Ами вашите постижения какви са? Все още ли работите като син?

— М-да — смотолеви Шура, — повече на дребно.

В бюфета Остап поиска бяло вино и бисквити за себе си и бира със сандвичи за бордмеханика.

— Кажете честно, Шура, колко пари ви трябват, за да сте щастлив? — попита Остап. — Само че пресметнете всичко.

— Сто рубли — отвърна Балаганов, като със съжаление се откъсваше от хляба и салама.

— О не, вие не ме разбрахте. Не за днес, а изобщо. За да сте щастлив. Ясно ли ви е? За да ви е добре на тоя свят.

Балаганов дълго мисли, като се усмихваше нерешително, и накрая каза, че за да бъде напълно щастлив, са му нужни шест хиляди и четиристотин рубли и че с тази сума ще му бъде много добре на тоя свят.

— Хубаво — рече Остап, — ще получите петдесет хиляди.

Той отвори квадратното куфарче на коленете си и пъхна на Балаганов пет бели пачки, превързани с канап. Бордмеханикът веднага загуби апетит. Той престана да яде, скри парите в джобовете си и вече не извади ръце оттам.

— Нима чинийката? — попита той възторжено.

— Да, да, чинийката — отговори Остап равнодушно. — Със синята ивица. Довереникът я донесе в зъби. Дълго маха с опашка, преди аз да се съглася да ги взема. Сега аз командувам парада! Чувствувам се отлично.

Последните думи той произнесе не твърде уверено.

Парадът, трябва да кажем истината, не се уреждаше и великият комбинатор лъжеше, като твърдеше, че се чувствува отлично. По-вярно би било да се каже, че се чувствува някак неловко, което обаче той не искаше да признае дори и пред себе си.

Откак се раздели с Александър Иванович пред гардероба на гарата, дето нелегалният милионер предаде своето куфарче, беше минал месец.

Още в първия град, в който влезе с чувството на завоевател, Остап не можа да си намери стая в хотела.

— Ще платя, колкото искате! — високомерно каза великият комбинатор.

— Нищо няма да излезе, гражданино — отговори портиерът, — конгресът на почвоведите пристигна в пълен състав за разглеждане на опитната станция. Всичко е ангажирано за представителите на науката.

И вежливото лице на портиера изрази уважение пред конгреса. На Остап му се прииска да закрещи, че той е главният, че него трябва да уважават и почитат, че той има в чувала си един милион, но сметна за уместно да се въздържи и излезе на улицата крайно раздразнен.

Цял ден той скита из града с файтон. В най-добрия ресторант се топи час и половина в очакване, докато почвоведите, които обядваха всички заедно, станат от масите. В театъра този ден се даваше спектакъл за почвоведите и билети не се продаваха на свободните граждани. При това не биха пуснали Остап в зрителната зала с чувал в ръце, а нямаше къде да го дене. За да не нощува в интереса на науката на улицата, милионерът замина същата вечер, като се наспа в международния вагон.

На сутринта Бендер слезе в един голям волжки град. От дърветата падаха спиралообразно жълти прозрачни листа. Откъм Волга подухваше вятър. Стаи нямаше нито в един хотел.

— Може би след месец — казваха колебливо хотелиерите с бради и без бради, мустакати и просто бръснати, — докато не монтират третия агрегат на електроцентралата, не се надявайте. Всичко е дадено на специалистите. И освен това — на окръжния конгрес на комсомола. Нищо не можем да направим.

Докато великият комбинатор стърчеше пред високите маси на портиерите, по стълбищата на хотелите потичваха инженери, техници, чуждестранни специалисти и комсомолци — делегати на конгреса.

И отново Остап прекара деня на файтон, като очакваше с нетърпение бързия влак, дето човек можеше да се измие, да си почине и да почете вестник.

Великият комбинатор прекара петнадесет нощи в различни влакове, прехвърляйки се от град на град, защото никъде нямаше стаи. На едно място издигаха доменна пещ, на друго — хладилник, на трето — цинков завод. Всичко беше препълнено с делови хора. На четвърто място пионерски сбор пресече пътя на Остап и в стаята, където милионерът можеше да прекара приятно вечерта с приятелка, дигаха врява деца. Той свикна да пътува, купи си куфар за милиона, пътни вещи и се екипира. Остап вече замисляше дълго и спокойно пътуване до Владивосток; като пресмяташе, че отиването и връщането ще заеме три седмици, когато внезапно почувствува, че ако тутакси не стъпи на земята, ще умре от някаква загадъчна железопътна болест. И той направи онова, което правеше винаги, когато беше щастлив притежател на празни джобове. Почна да се представя за друго лице, телеграфираше предварително, че пристига еди-кой си инженер или лекар-общественик, или тенор, или писател. За негово учудване за всички хора, които пристигаха по работа, стаи се намираха и Остап малко дойде на себе си след люшкането по влаковете. Веднъж, за да получи стая, той трябваше дори да се представи за син на лейтенант Шмид. След този епизод великият комбинатор се отдаде на тъжни размисли.

„И това ми било живот на милионер! — мислеше той с огорчение. — Къде е уважението? Къде е почитта? Къде е славата? Къде е властта?“

Дори Европа—„А“, с която Остап се хвалеше пред Балаганов — костюмът, обувките и шапката — бяха купени от един оказионен магазин и въпреки превъзходното им качество имаха дефект — това бяха вещи не свои, не родни, а от чужд гръб. Тях вече ги бе носил някой, може би час, минута, но все пак беше ги носил някой друг. Обидно беше и това, че правителството не обръща никакво внимание на бедственото положение на милионерите и разпределя планово жизнените блага. И изобщо беше лошо. Началникът на гарата не козируваше, което едно време правеше пред всеки търговец с капиталец от петдесет хиляди, първенците на града не идваха в хотела да му се представят, пресата не бързаше да вземе интервю и вместо снимките на милионерите публикуваше портретите на някакви си ударници, които изкарваха по сто и двадесет рубли на месец.

Остап броеше всеки ден своя милион и милионът си беше все милион, без някаква си дребна сума. Той полагаше всички усилия, обядваше по няколко пъти на ден, пиеше скъпи вина, раздаваше необикновено големи бакшиши, купи си пръстен, японска ваза и шуба от порчета. Шубата и вазата трябваше да подари на прислужника в хотела, защото Остап не обичаше да се занимава из пътя с обемисти вещи. Освен това, ако станеше нужда, той можеше да накупи още много шуби и вази. Все пак за цял месец бяха изхарчени само шест хиляди.

Не! Парадът никак не вървеше, макар всичко да си беше на място. Навреме бяха изпратени линейните кораби, на определеното време пристигнаха войсковите части, свиреше музика. Но полковете не гледаха него, не нему викаха „ура“, не за него махаше ръце капелмайсторът. Ала Остап не се предаваше. Той много се надяваше на Москва.

— А какво става с Рио де Жанейро? — възбудено попита Балаганов. — Отиваме ли?

— Да върви по дяволите! — с неочаквана злоба рече Остап. — Всичко това е измислица, няма никакъв Рио де Жанейро, и Америка няма, и Европа няма, нищо няма. Изобщо последният град — това е Шепетовка, в който се разбиват вълните на Атлантическия океан.

— Ама че работа! — въздъхна Балаганов.

— На мен един доктор всичко ми обясни — продължаваше Остап, — чужбина — това е митът за задгробния живот. Който попадне там, вече не се връща.

— Просто чудесии! — възкликна Шура, който не бе разбрал нищо.

— Ух, как ще заживея сега! Бедният Паниковски! Разбира се, той наруши конвенцията, но бог да го прости! Щеше да се радва старикът!

Предлагам ди почетем паметта на покойния със ставане на крика — рече Бендер.

Млечните братя се изправиха и постояха една минута в мълчание, като гледаха надолу, към начупените бисквити и недоизядения сандвич.

Тягостното мълчание бе прекъснато от Балаганов.

— Знаете ли какво стана с Козлевич? — рече той. — Просто чудесии! Въпреки всичко той сглоби „Антилопа“ и работи в Черноморск. Писа ми едно писмо! Ето…

Бордмеханикът извади писмото от каскета си.

„Здравейте, Шура — пишеше шофьорът на «Антилопа», — как живеете? Все още ли сте син на л. Ш.? Аз я карам добре, само че пари си нямам, а колата след ремонта нещо капризничи и работи само един час на ден. През цялото време я поправям, просто никакви сили не ми останаха. Пътниците се сърдят. Може би вие, драги Шура, ще ми изпратите маслопроводно черво, макар и не ново. Тук на пазара просто не може да се намери. Потърсете на Смоленския пазар, там, дето продават стари катинари и ключове. А ако сте зле, елате, все ще прекараме някак си. Аз стоя на ъгъла на ул. Меринг, на пиацата. Къде е сега О. Б.? С почит Ваш Адам Козлевич. Забравих да ви пиша. При мен на пиацата идваха ксендзовете, Кушаковски и Морошек. Стана скандал. А.К.“

— Ще изтичам сега да търся черво — рече загрижено Балаганов.

— Няма нужда — отвърна Остап, — аз ще му купя нова кола. Да вървим в „Гранд хотел“, ангажирал съм по телефона стая за диригент на симфоничен оркестър. А вие трябва да се облечете, да се измиете, трябва да ви се направи основен ремонт. Пред вас, Шура, се разтварят вратите на велики възможности.

Те излязоха на Каланчевския площад. Таксита нямаше. Остап отказа да се вози на файтон.

— Това е каретата на миналото — рече той с презрение, — с нея не можеш отиде далеч. Освен това там, в тапицерията, живеят малки мишки.

Трябваше да се качат в трамвая. Той беше претъпкан. Това беше един от онези заразени с кавга трамваи, които често циркулират из столицата. Разправията в тях захваща обикновено някаква отмъстителна бабка в ранните часове на предслужебната блъсканица. Постепенно в кавгата се намесват всички пътници от вагона, дори онези, които са попаднали тук половин час след започване на инцидента. Злата бабка отдавна е слязла, забравена е вече и причината за спора, а виковете и взаимните оскърбления продължават и в караницата се включват все нови и нови кадри пътници. В такъв трамвай до късно през нощта не затихват ругатните.

Вълнуващите се пътници бързо откъснаха Балаганов от Остап и скоро млечните братя се клатушкаха в различни краища на трамвая, притиснати от гърди и кошници. Остап бе увиснал на кожената дръжка, като с мъка издърпваше куфара, който хорският поток постоянно отнасяше.

Внезапно, заглушавайки обикновената трамвайна глъчка, оттам, дето се клатушкаше Балаганов, се чу женски писък:

— Обраха ме! Дръжте го! Ей тоя там!

Всички обърнаха глави. Към мястото на произшествието, задъхани от любопитство, започнаха да се промъкват любителите. Остап видя слисаното лице на Балаганов. Бордмеханикът още не можеше сам да разбере какво се бе случило, а вече го държаха за ръката, която здраво стискаше евтина дамска чантичка със ситна бронзова верижка.

— Бандит! — крещеше жената. — Едва се обърнах и той…

Притежателят на петдесетте хиляди беше откраднал една чантичка, в която имаше костенуркова пудриера, профсъюзна книжка и една рубла и седемдесет копейки. Трамваят спря. Любителите повлякоха Балаганов към изхода. Когато минаваше покрай Остап, Шура пошепна жално:

— Но какво значи това? Аз просто машинално.

— Ще ти дам аз едно машинално! — рече един любител с пенсне и чанта, като с настървение удряше бордмеханика по врата.

През прозореца Остап видя как към групата с бързи крачки се приближи милиционер и повлече престъпника по паважа.

Великият комбинатор се извърна.

Глава XXXIIIИндийският гост

В четириъгълния вътрешен двор на „Гранд хотел“ се чуваха кухненско тракане, съскане на пара и викове: „Два чайни прибора за шестнадесета!“, а в белите коридори беше светло и тихо като в разпределителната зала на някоя електроцентрала. В сто и петдесет стаи спяха конгресистите почвоведи, които се бяха върнали от пътуването си, тридесет стаи бяха отделени за чуждестранните търговци, които изясняваха наболелия въпрос може ли в края на краищата на сметка да се търгува със Съветския съюз, най-хубавият апартамент от четири стаи заемаше прочут индуски поет и философ, а в една малка стая, отделена за диригента на симфоничния оркестър, спеше Остап Бендер.

Той лежеше върху плюшената покривка, облечен и притиснал до гърдите си куфара с милиона. През нощта великият комбинатор погълна всичкия кислород, който съдържаше стаята, и останалите в нея химически елементи можеха да бъдат наречени азот само от вежливост. Миришеше на вкиснато вино, на ужасни котлети и на още нещо неописуемо отвратително. Остап изпъшка и се обърна. Куфарът падна на пода. Остап бързо отвори очи.

— Какво беше това? — промърмори той, като гримасничеше. — Перчене в салона на ресторанта! И дори, струва ми се, някакво кавалергардство! Пфу! Държах се като търговец от втора гилдия! Боже мой, не обидих ли присъствуващите? Там някакво диване викаше: „Почвоведи, станете!“ — а сетне плачеше и се кълнеше, че по душа самият той е почвовед. Естествено това бях аз! Да, но по какъв повод беше това?…

И той си припомни, че вчера, решил да започне подобаващ живот, постанови да си построи вила в мавритански стил. Цялата сутрин прекара в грандиозни мечти. Представяше си къщата с минаретата, вратаря с лице на паметник, малката гостна, билярдната и някаква конференц-зала. В поземления отдел на Съвета разясниха на великия комбинатор, че може да получи участък. Но в строителното бюро всичко рухна. Падна вратарят, като изтрещя с каменната си мутра, разклати се златната конференц-зала, сринаха се минаретата.

— Вие частно лице ли сте? — запитаха милионера в бюрото.

— Да — отвърна Остап, — рязко изразена индивидуалност.

— За съжаление строим само на колективи и организации.

— На кооперативни, обществени и държавни? — запита Бендер с болка в гласа.

— Да, за тях.

— А аз?

— Вие си стройте сам.

— Да, но откъде ще взема камъни, мартинки? Най-сетне первази за дюшемето?

— Все някак ще намерите. Макар и да е трудно. Контингентите вече са разпределени по заявките на промишлеността и кооперациите.

По всяка вероятност тъкмо това беше причината за безобразното нощно перчене.

Легнал, Остап извади бележника си и започна да пресмята разходите от момента, когато бе получил милиона. На първата страница беше записано:

Камила.......180 р.

Овен..........30 р.

Кумис..........1 р. 75 коп.

———————————————————————————

Всичко       211 р. 75 коп.

По-нататък не беше по-добре. Шуба, соус, железопътен билет, пак соус, пак билет, три чалми, купени за черни дни, файтонджии, ваза и най-различни дреболии. Ако не се смятат петдесетте хиляди на Балаганов, които не му донесоха щастие, милионът си беше на мястото.

„Не позволяват на човек да прави капитални вложения — възмущаваше се Остап. — Не позволяват! Може би трябва да заживея интелектуален живот като моя приятел Лоханкин? В края на краищата материални ценности вече натрупах, трябва да трупам по мъничко и духовни ценности. Трябва незабавно да си изясня в какво се състои смисълът на живота.“

Той си спомни, че във вестибюла на хотела по цял ден се тълпяха девойки, които чакаха да поговорят с пристигналия индуски философ за душата.

„Ще отида при индуса — реши той, — ще науча най-сетне в какво се състои работата. Наистина това е галфонство, но друг изход няма.“

И както си беше със смачкан костюм, без да се разделя с куфара, Бендер слезе на втория етаж и почука на вратата на великия човек. Отвори му преводачът.

— Философът приема ли? — запита Остап.

— Зависи кого — отговори преводачът вежливо. — Вие частно лице ли сте?

— Не, не — изплашено рече великият комбинатор — аз съм от една кооперативна организация.

— С група ли сте? Колко души сте? Защото, знаете ли, на учителя му е трудно да приема всички отделни лица. Той предпочита да беседва…

— С колектив ли? — поде Остап. — Тъкмо мен колективът ме е упълномощил да разреша един важен принципиален въпрос за смисъла на живота.

Преводачът изчезна и след пет минути се върна. Той дръпна завесата и каза официално:

— Нека влезе кооперативната организация, желаеща да научи в какво се състои смисълът на живота.

Великият философ и поет, с кафяво кадифено расо и със също такъв калпак, седеше в кресло с високо и неудобно резбовано облегало. Лицето му беше мургаво и нежно, а очите — черни като на подпоручик. Брадата му, бяла и широка, закриваше гърдите му като нагръдник за фрак. Стенографката седеше в краката му. Двамата преводачи, индус и англичанин се настаниха от двете му страни.

Щом видя Остап с куфара, философът се размърда на креслото и разтревожен, зашепна нещо на преводача. Стенографката взе да записва бързо, а преводачът се обърна към великия комбинатор.

— Учителят желае да узнае дали куфарът на посетителя не съдържа песни и саги и дали посетителят не се кани да му ги прочете на глас, понеже на учителя са му прочели вече много песни и саги и той повече не може да ги слуша.

— Кажете на учителя, че саги няма — учтиво отвърна Остап.

Черноокият старец се разтревожи още повече, заговори оживено и започна уплашено да сочи куфара с пръст.

— Учителят пита — започна преводачът — дали посетителят няма намерение да се настани в неговата стая, защото при него никога досега не са идвали с куфар.

И едва след като Остап успокои преводача, а преводачът — философа, напрежението мина и беседата започна.

— Преди да отговори на вашия въпрос за смисъла на живота — каза преводачът, — учителят желае да каже няколко думи за народното образование в Индия.

— Предайте на учителя — съобщи Остап, — че проблемата за народното образование ме вълнува от детинство.

Философът затвори очи и започна бавно да говори. Първия час той говори на английски, а втория — на бенгалски. Понякога започваше да пее с тих приятен глас, а веднъж дори стана и като понадигна расото, направи няколко танцови движения, които, изглежда, изобразяваха игри на учениците в Пенджаб. След това седна и отново затвори очи, а Остап дълго слуша превода. Отначало Остап кимаше вежливо с глава, после загледа сънливо през прозореца и най-подир започна да се развлича — прехвърляше в джоба си дребните пари, любуваше се на пръстена и дори доста явно намигна на хубавичката стенографка, след което тя още по-бързо зашари с молива.

— А какво става все пак със смисъла на живота? — запита милионерът, като издебна удобен момент.

— Учителят желае преди всичко — обясни преводачът — да запознае посетителя с обширните материали, които той е събрал при опознаването му с организацията на народното образование в СССР.

— Предайте на негово благородие — отговори Остап, — че посетителят не възразява.

И машината отново влезе в движение. Учителят говореше, пееше пионерски песни, сочеше стенвестника, който му бяха поднесли децата от сто четиридесет и шесто трудово училище, и дори си поплака малко. Преводачите ломотеха на два гласа, стенографката пишеше, а Остап разсеяно чистеше ноктите си.

Най-сетне Остап се закашля силно.

— Знаете ли какво — рече той, — няма нужда повече да превеждате. Аз някак си взех да разбирам бенгалски. Само когато захване да говори за смисъла на живота, тогава ми превеждайте.

Когато повториха на философа настойчивото желание на Остап, черноокият старец се развълнува.

— Учителят казва — заяви преводачът, — че той самият е дошъл във вашата велика страна, за да научи в какво се състои смисълът на живота. Само там, дето народното образование е поставено на такава висота като у вас, животът става осмислен. Колективът…

— Довиждане — бързо рече великият комбинатор, — предайте на учителя, че посетителят моли разрешение незабавно да си върви.

Но философът вече пееше с нежен глас „Маршът на Будьони“, който беше научил от съветските деца. И Остап се оттегли без разрешение.

— Кришна! — викаше великият комбинатор и тичаше из своята стая. — Вишну! Какво става по света? Къде е простата шаячна правда? А може би аз съм глупак, нищо не разбирам и животът ми е минал глупаво, безсмислено? Истински индус, виждате ли, всичко знае за нашата обширна страна, а аз, като оперен индийски гост, повтарям все едно и също: „Безчет елмази пламенни лежат в хамбари каменни.“ Колко е гадно това!

Този ден Остап обядва без водка и за пръв път остави куфара в стаята. После седя кротко на перваза на прозореца и с интерес наблюдаваше обикновените минувачи, които скачаха в автобуса като катерички.

През нощта великият комбинатор изведнъж се събуди и седна на кревата. Беше тихо и само от ресторанта през дупката на бравата се промъкваше меланхоличен бостън.

— Как можах да забравя! — рече той сърдито.

После се засмя, запали лампата и бързо написа телеграма.

Той позвъни и поиска телеграмата да бъде изпратена веднага като бърза.

Зося не отговори. Не получи отговор и на другите телеграми, написани в същия отчаян лиричен тон.

Глава XXXIVДружба с младостта

Влакът отиваше за Черноморск.

Първият пътник свали сакото си, окачи го на медната кукичка на багажника, после събу обувките, като едно след друго поднасяше дебелите си крачета почти до лицето си, и надяна пантофи с езичета.

— Чували ли сте историята за онзи воронежки земемер, който излязъл роднина на японския микадо? — попита той, като предварително се усмихваше.

Вторият и третият пътник се преместиха по-близо. Четвъртият пътник вече лежеше на горния диван, под бодливото малиново одеяло, и недоволно разглеждаше илюстровано списание.

— Не сте ли чували? Едно време много се говореше за това.

Той беше обикновен земемер — жена, една стая, сто и двадесет рубли заплата. Казваше се Бигусов. Обикновен, просто съвсем незабележителен човек, дори ако искате да знаете, между нас казано, простак. Връща се той веднъж от служба, а в стаята му седи японец с такъв, между нас казано, отличен костюм, с очила и ако искате да знаете, с обувки от змийска кожа, последна новост. „Вашето фамилно име Бигусов ли е?“ — пита японецът. „Да“ — казва Бигусов. „А собствено и бащино име?“ — „Еди-какво си“ — отвръща. „Правилно — дума японецът, — в такъв случай бихте ли били любезен да свалите толстовката си — нужно ми е да огледам вашето голо тяло.“ — „Заповядайте“ — казва. А, между нас казано, ако искате да знаете, японецът хич и не гледал тялото, а веднага се насочил към бенката. Имал Бигусов такава бенка на едната страна.

Погледнал японецът с увеличително стъкло, побледнял и дума: „Поздравявам ви, гражданино Бигусов, и позволете да ви връча пакет и писмо.“ Жената, разбира се, отворила пакета. А там, ако искате да знаете, лежи в талаш японски двуостър меч. „Че защо ми е този меч?“ — запитал земемерът. „А вие, казва, прочетете писмото. Там всичко е написано. Вие сте самурай.“ Тогава Бигусов също побледнял. Воронеж, ако искате да знаете, не е особено голям център. Между нас казано, какво отношение може да има там към самураите? Най-отрицателно. Но нямало що да се прави. Взема Бигусов писмото, отлепя четиринадесетте восъчни печата и го чете. Какво мислите? Излиза, че точно преди тридесет и шест години през Воронежка губерния пътувал един японски полупринц — инкогнито. И естествено, между нас казано, негово височество имало вземане-даване с една воронежка мома, родило му се дете — инкогнито. Той дори искал да се ожени, само че микадо му забранил с шифрована телеграма. Полупринцът трябвало да замине, а детето останало незаконно. Това именно бил Бигусов. И ето, след като минали толкова години, на полупринца му дошло време да мре, а за проклетия законни деца няма, няма кому да предаде наследството си и отгоре на това свършвал един знаменит род, което за японеца е най-лошото нещо. И ето че трябвало да си спомни за Бигусов. Паднало му се на човека щастие! Сега, казват, той е вече в Япония. Старецът умрял. А Бигусов сега е принц, роднина на микадо и отгоре на това, между нас казано, получил в брой един милион йени. Милион! На такъв глупак!

— Да бяха дали на мен един милион рубли! — рече вторият пътник, като мотаеше крака. — Щях да им покажа какво се прави с милион.

В празнината между горните дивани се появи главата на четвъртия пътник. Той погледна внимателно човека, който знаеше точно какво може да се направи с един милион, и без да каже нещо, отново се скри зад списанието.

— Да — каза третият пътник, като разпечатваше железопътното пакетче с двата индивидуални сухара, — има разни факти в областта на паричното обращение. На една московска мома умрял във Варшава чичото и й оставил милионно наследство, а тя дори не знаела. Но там, в чужбина, подушили и само след един месец в Москва се появил доста приличен чужденец. Това гълъбче решило да се ожени за девойката, докато тя още не е научила за наследството. А тя си имала в Москва годеник, също доста красив млад човек от Палатата за мерки и теглилки. Тя много го обичала и естествено не искала да се омъжи за другия. А онзи, чужденецът, просто пощурял — пращал й букети, бонбони и воалажни чорапи. Излиза, че чуждестранното гълъбче пристигнало не току-така, а било изпратено от едно акционерно дружество, образувано специално за експлоатация на чичовото наследство. Те дори имали основен капитал от осемнадесет хиляди злоти. Този техен пълномощник трябвало на всяка цена да се ожени за девойката и да я заведе в чужбина! Твърде романтична история! Представете си положението на пълномощника. Такава отговорност! Той бил взел аванс и не можел да го оправдае заради този съветски годеник. А там, във Варшава, цял кошмар! Акционерите чакат, вълнуват се, акциите спадат. Изобщо всичко свършило с крах. Девойката се омъжила за своя, за съветския човек. И така тя нищо не научила.

— Ама че глупачка! — каза вторият пътник. — Ех, да бяха дали на мене този милион!

И в своята възбуда той дори дръпна от ръцете на съседа си едното сухарче и нервно го изяде.

Обитателят на горния диван се прокашля нарочно. Явно, разговорите му пречеха да заспи.

Долу взеха да говорят по-тихо. Сега пътниците седяха притиснати един до друг, глава до глава, и си шепнеха задъхани:

— Неотдавна международното дружество „Червен кръст“ даваше обявление във вестниците, че се търсят наследниците на американския войник Хари Ковалчук, загинал във войната през хиляда деветстотин и осемнадесета година. Наследството — милион! Тоест било по-малко от милион, но нараснали лихвите… И ето в едно глухо селце във Волин…

На горния диван се мяташе малиновото одеяло. Бендер не се чувствуваше добре. Бяха му омръзнали вагоните, горните и долните дивани, целият този друсащ се пътуващ свят. Той на драго сърце би дал половин милион, за да заспи, но шепотът долу не спираше:

— … Разбирате ли, в един жакт29 отишла една бабичка и дума: „Аз, казва, намерих в нашето мазе туй гърненце, не знам какво има в гърненцето, бъдете така добри, вижте вие.“ Погледнала управата на жакта в туй гърненце, а там златни индийски рупии, милион рупии…

— Ама че глупачка! Намерила на кого да разправя!… Да беше дала на мен този милион, тогава аз…

— Между нас казано, ако искате да знаете, парите — те са всичко.

— А пък в една пещера край Можайск…

Отгоре се чу стон, звучен тежък стон на загиващ индивидуум.

За миг разказвачите се смутиха, но очарованието от неочакваните богатства, които се лееха от джобовете на японските принцове, варшавските роднини или американските войници, беше толкова голямо, че те отново почнаха да се хващат един друг за коленете и да мърморят:

— И ето, когато отворили мощите, там, между нас казано, намерили милион…

На сутринта, още топъл от съня, Остап чу шум от вдигане на щори и глас:

— Милион! Разбирате ли, цял милион…

Това беше вече прекалено. Великият комбинатор надникна гневно надолу. Ала вчерашните пътници вече ги нямаше. На разсъмване те бяха слезли в Харков и оставили след себе си смачкани постелки, мазен лист карирана хартия, трохи от хляб и остатъци от котлети, а така също и въженце. Застаналият до прозореца нов пътник равнодушно погледна Остап и продължи, обръщайки се към своите двама спътници:

— Един милион тона чугун. До края на годината. Комисията намери, че обединението може да даде това. И което е най-смешното — Харков го потвърди!

Остап не намери в това изявление нищо смешно. Обаче новите спътници изведнъж прихнаха да се смеят. При това и на тримата мушамените палта, които те още не бяха успели да свалят, зашумолиха.

— А как е Бубешко, Иван Николаевич? — запита заядливо най-младият от пътниците. — Навярно рие земята с нос?

— Не рие вече. Изпадна в глупаво положение. Но какво беше! Отначало се хвърли да се бие… знаете, Иван Николаевич — характер… Осемстотин двадесет и пет хиляди тона и нито един тон повече. Тогава захвана сериозна работа. Подценяване на възможностите… Факт! Равняване по слабите места — факт! Трябваше човекът веднага да признае напълно своята грешка. Но не! Амбиция! Представи си — благородно дворянство! Да си признае — и туйто. А той започна на части. Реши да си запази авторитета. И ето че започна музиката, достоевщината: „От една страна, признавам, но, от друга — подчертавам.“ А какво има да се подчертава, какво е това безгръбначно увъртане! Стана нужда наш Бубешко второ писмо да пише.

Пътниците отново се засмяха.

— Но и там той не каза нито дума за своя опортюнизъм. И взе да пише. Всеки ден писмо. Специален отдел ще трябва да заведат за него: „Поправки и проверки“. А сам разбира, че се е уплел, иска да се измъкне, но такова нещо е натрупал, че не може. И последния път стигна дотам, че дори написа: „Така и така, санким… признавам си грешката, а настоящото писмо считам за недостатъчно.“

Остап отдавна вече бе отишъл да се мие, а новите пътници все още продължаваха да се смеят. Когато се върна, купето беше пометено, диваните — спуснати и придружителят се отдалечаваше, притиснал с брадичката си наръч чаршафи и одеяла. Младите хора, които не се бояха от течение, бяха отворили прозореца и в купето като морска вълна, затворена в сандък, подскачаше и се търкаляше есенният вятър.

Остап захвърли на мрежата куфара с милиона и седна долу, като дружелюбно поглеждаше новите си спътници, които някак особено усърдно се вживяваха в бита на международния вагон — често се оглеждаха в огледалото на вратата, подрусваха се на дивана, като изпробваха здравината на неговите пружини и федеркант, одобряваха качеството на червената полирана ламперия и натискаха звънците. От време на време един от тях изчезваше за няколко минути и като се върнеше, шушукаше нещо със своите другари. Най-после на вратата се появи девойка с касторено мъжко палто и гимнастически обувки с връзки, които се увиваха около глезените по древногръцки маниер.

— Другари! — каза тя решително. — Това е свинщина. И ние искаме да пътуваме сред разкош. Още на първата гара трябва да се сменим.

Спътниците на Бендер се разгълчаха заканително.

— Няма какво, няма какво. Всички имат такива права, каквито и вие — продължаваше девойката. — Ние вече хвърлихме жребие. Падна се на Тарасов, Паровицки и мен. Измитайте се в трета класа. От целия този шум Остап разбра, че с влака се връщаха в Черноморск от лятната си практика в заводите голяма група студенти от политехникума. За всички не се бяха намерили места във вагоните от трета класа и трябваше да се купят три билета за международния вагон, като разликата в цената се разхвърли върху цялата компания.

В резултат на всичко девойката остана в купето, а първите трима младежи се оттеглиха със закъсняло достойнство. На техните места се явиха Тарасов и Паровицки. Те незабавно взеха да се друсат на диваните и да натискат звънците. Девойката старателно се друскаше заедно с тях. Не мина и половин час и в купето нахълта първата тройка. Докарала я беше обратно мъката по загубеното великолепие. След нея се показаха с плахи усмивки още двама, а после — още един, мустакат. На мустакатия му беше ред да пътува сред разкоша едва на втория ден, но той не можеше да изтърпи. Неговото появяване предизвика особено възбудени викове, при които не закъсня да дойде придружителят.

— Какво е това, граждани? — каза той със строг глас. — Събрали сте се цяла шайка-лайка. Които са от трета класа, да си вървят. Инак ще отида при главния.

Шайката-лайката се смути.

— Това са гости — рече девойката натъжено, — дошли са само да постоят малко.

— Правилникът забранява — заяви придружителят, — вървете си. Мустакатият взе да се измъква към изхода, но тогава в конфликта се намеси великият комбинатор.

— Защо така, чичко — рече той на придружителя, — пътниците не бива да се линчуват без особена нужда. Защо да се придържаме така стриктно към буквата на закона? Трябва да бъдем гостоприемни. Знаете ли как е на Изток? Елате, аз ей сега ще ви обясня всичко.

Като поговори с Остап в коридора, придружителят дотолкова се проникна от духа на Изтока, че не само не мислеше вече да гони шайката-лайката, но й донесе девет чаши чай в тежки подложки и целия запас от индивидуални сухари. Той дори не взе пари.

— Според източния обичай — рече Остап на компанията, — съгласно законите на гостоприемството, както казваше един работник от кулинарния сектор.

Услугата беше направена с такава лекота и непринуденост, че не можеше да не бъде приета. Пращяха разкъсваните пакетчета със сухари. Остап поднасяше като домакин чая и скоро се сприятели с осемте студента и едната студентка.

— Мене отдавна ме интересуваше проблемата за всеобщото равно и тайно обучение — дърдореше той радостно, — неотдавна дори беседвах по този повод с един индуски философ-любител. Човек с голяма ерудиция. Поради това, каквото и да каже, неговите думи веднага се записват на грамофонна плоча. А понеже старецът обича да говори — има си той тая слабост, — натрупали са се осемстотин вагона плочи и сега от тях правят вече копчета.

Започнал с тази свободна импровизация, великият комбинатор взе в ръка едно сухарче.

— Това сухарче — рече той — стои на една крачка от бруса. И тази крачка вече е направена.

Дружбата, стопляна с шеги от подобен род, се развиваше много бързо и скоро цялата шайка-лайка пееше под диригентството на Остап частушката:

Привечер Остап знаеше имената на всички и с някои вече беше на „ти“. Но много от това, което говореха младите хора, той не разбираше. Изведнъж се видя ужасно стар. Пред него седеше младостта, малко грубичка, праволинейна, някак си обидно откровена. Друг беше той на двадесет години. Призна си, че на двадесет години той беше много по-разнолик и по-лош. Тогава той не се смееше, а само се подсмиваше. А тези се смееха от все сърце.

„Защо се радва толкова тази дебеломутреста младост? — помисли си той с внезапно раздразнение. — Честна дума, започвам да завиждам.“

Макар Остап да беше несъмнено център на вниманието на цялото купе и неговата реч да се лееше гладко, макар всички да се отнасяха към него най-добре, но тук нямаше нито обожанието на Балаганов, нито страхливото подчинение на Паниковски, нито преданата любов на Козлевич. У студентите се чувствуваше превъзходството на зрителя пред конферансието. Зрителят слуша гражданина във фрак, понякога се смее, лениво му ръкопляска, но в края на краищата си отива в къщи и повече няма нищо общо с конферансието. А след спектакъла конферансието идва в клуба на артистите, седи тъжен над котлета и се оплаква на своя събрат от Рабиз — оперетен комик, че публиката не го разбира, а правителството не го цени. Комикът пие водка и също се оплаква, че не го разбират. А какво има тук за неразбиране? Шегите са стари и похватите са стари, а да се учиш наново, е късно. Всичко като че е ясно.

Историята с Бубешко, който пренамалил плановете, беше разказана втори път, но сега специално за Остап. Той ходи със своите нови приятели във вагона от трета класа да убеждава студентката Лида Писаревская да им дойде на гости и при това така сладкодумничеше, че срамежливата Лида дойде и взе участие в общата гама. Внезапното доверие се разрасна дотолкова, че надвечер, като се разхождаше по перона на една голяма възлова гара с девойката с мъжкото палто, великият комбинатор я заведе почти до самия изходен семафор и тук неочаквано за самия себе си изля пред нея своята душа в доста банални изрази.

— Разбирате ли — разясняваше й той, — светеше луната, кралицата на ландшафта. Ние седяхме на стъпалата на музея на древността и изведнъж аз почувствувах, че я обичам. Но ми се наложи още същата вечер да замина, така че работата се развали. Тя, струва ми се, се обиди. Дори сигурно се обиди.

— Вас в командировка ли ви изпратиха? — запита девойката.

— М-да. Нещо като командировка. Тоест не съвсем командировка, обаче срочна работа. Сега аз страдам. Величествено и глупаво страдам.

— Това не е страшно — каза девойката, — включете излишъка от своята енергия за изпълнението на някакъв трудов процес. Режете дърва например. Сега има такова течение.

Остап даде обещание да се включи и макар да не можеше да си представи как ще замени Зося с рязане на дърва, все пак почувствува голямо облекчение. Те се върнаха във вагона с тайнствен вид и след това няколко пъти излизаха в коридора да си пошепнат за несподелената любов и за новите течения в тази област.

В купето Остап се трепеше както по-рано, за да се хареса на компанията. И той постигна това — студентите почнаха да го смятат за свой човек. А грубиянът Паровицки с все сила удари Остап по рамото и викна:

— Ела при нас в политехникума. Бога ми! Ще получиш стипендия от седемдесет и пет рубли. Ще живееш като бог. Имаме стол, всеки ден месо. След това ще отидем в Урал на практика.

— Аз вече съм завършил един хуманитарен вуз — каза бързо великият комбинатор.

— А какво правиш сега? — полита Паровицки.

— Тъй на, по финансова линия.

— В банка ли работиш?

Остап погледна студента язвително и внезапно каза:

— Не, не работя. Аз съм милионер.

Естествено това изявление не задължаваше Остап с нищо и всичко можеше да бъде обърнато на шега, но Паровицки се засмя така силно, че на великия комбинатор му стана обидно. Обзе го желание да слиса своите спътници, да извика у тях още по-голяма възхита.

— Ами колко милиона имате? — попита девойката с гимнастическите обувки, като го подтикваше към весел отговор.

— Един — рече Остап, бледен от гордост.

— Възмалко — заяви мустакатият.

— Малко, малко! — развикаха се всички.

— На мен ми стига — рече Бендер тържествено.

С тези думи той взе куфара си, щракна никелираните ключалки и изсипа на дивана цялото му съдържание. Книжните тухлички се трупнаха на разпълзяваща се купчинка. Остап прегъна една от тях и обвивката се пукна с плясък на карта.

— Във всяка пачка по десет хиляди. Малко ли ви се виждат? Милион без някаква си дреболия. Всичко е както трябва. Подписи, паркетна мрежа и водни знаци.

При общо мълчание Остап сгреба парите обратно в куфара и го захвърли на багажника с жест, който му се стори царствен. Той отново седна на дивана, отпусна се на облегалото, разкрачи широко крака и изгледа шайката-лайката.

— Както виждате, хуманитарните науки също носят плодове — каза милионерът и покани студентите да се повеселят заедно с него.

Студентите мълчаха и разглеждаха различните бутончета и кукички по украсените стени на купето.

— Живея като бог — продължаваше Остап — или като полубог, което в края на краищата е едно и също.

Като почака малко, великият комбинатор се размърда неспокойно и възкликна с най-приятелски тон:

— Защо клюмнахте, дяволи такива?

— Е, аз тръгвам — рече мустакатият, като помисли малко, — ще си отида в купето да видя какво става.

И той излезе от купето.

— Чудно нещо, забележително нещо — рече Остап, — до тая сутрин ние не бяхме дори познати, а сега се чувствуваме така, като че се познаваме от десет години. Какво е това, дали не действуват някакви флуиди?

— Колко ви дължим за чая? — запита Паровицки. — Колко изпихме, другари? Девет чаши или десет! Трябва да питаме придружителя. Ей сега ще дойда.

След него се дигнаха още четирима души, увлечени от желанието да помогнат на Паровицки при уреждане на сметката с придружителя.

— Може да изпеем нещо? — предложи Остап. — Нещо желязно. Например „Сергей поп, Сергей поп!“ Искате ли? Аз имам чуден волжки бас.

И без да дочака отговор, великият комбинатор бързо запя: „Надол по речицата, надол по Казанка синкав юрдек плава.“ Когато дойде време да се подеме припевът, Остаи махна с ръце и тупна с крак като капелмайстор, но страшен хоров рев не последва. Едничка само Лида Писаревская поради своята срамежливост изписка: „Сергей поп, Сергей поп!“, но тутакси млъкна и избяга.

Приятелството явно погиваше. Скоро в купето остана само добрата и отзивчива девойка с гимнастическите обувки.

— Къде така избягаха всички? — запита Бендер.

— Наистина — пошепна девойката, — трябва да разбера.

Тя чевръсто се спусна към вратата, но нещастният милионер я хвана за ръка.

— Аз се пошегувах — задърдори той, — и аз съм трудещ се. Диригент съм на симфоничен оркестър!… Син съм на лейтенант Шмид!… Баща ми е турски поданик. Повярвайте ми!…

— Пуснете ме! — шепнеше девойката.

Великият комбинатор остана сам.

Купето се тресеше и скърцаше. Лъжичките се въртяха в празните чаши и цялото чаено стадо лекичко се хлъзгаше към края на масичката. На вратата се появи придружителят, който притискаше с брадата си куп одеяла и чаршафи.

Глава XXXVНего го обичаха домакините, домашните работнички, вдовиците и дори една жена-зъботехник

В Черноморск тракаха покривите и по улиците вилнееха течения. От силата на неочаквано налетелия върху града североизточен вятър нежното сиромашко лято беше прокудено към боклукчийските сандъци, улеите и стрехите на къщите. Там то умираше посред овъглени кленови листа и скъсани трамвайни билети. Студените хризантеми киснеха в гърнетата на цветарките. Хлопаха зелените капаци на затворените будки за квас. Гълъбите гукаха: „Ще умра, ще умра.“ Врабците се топлеха, като кълвяха горещ тор. Черноморци кретаха срещу вятъра, навели глави като бикове. Най-много си патеха жилетките от пике. Вятърът отнасяше от главите им гарсонетките и панамените шапки и ги търкаляше по дървената настилка надолу, към булеварда. Старците тичаха подире им, задъхани и негодуващи. Тротоарните вихри носеха самите преследвачи така силно, че по някой път те изпреварваха своите украшения за глава и се опомняха чак когато забиваха нос в мокрите крака на бронзовата фигура на един Екатеринин велможа, щръкнал насред площада.

На своята пиаца „Антилопа“ скърцаше като кораб. Ако по-рано колата на Козлевич извикваше весело недоумение, сега тя будеше жалост: лявото задно крило беше завързано с въже, голяма част от предпазното стъкло беше заменена с шперплат и вместо загубената при катастрофата гумена тромба с „матчиша“ на едно канапче висеше никелирано председателско звънче. Дори кормилното колело, върху което лежаха честните ръце на Адам Казимирович, малко се беше изкривило настрана. На тротоара, до „Антилопа“, бе застанал великият комбинатор. Облакътен на борда на колата, той говореше:

— Аз ви излъгах, Адам. Не мога да ви подаря нито изотафраскини, нито линколн, нито бюик, нито дори форд. Не мога да ви купя нова кола. Държавата не ме смята за купувач. Аз съм частно лице. Единственото нещо, което би могло да се вземе по обявление във вестника — то е също такава вехтория като нашата „Антилопа“.

— Че защо — възрази Козлевич, — моят лорен-дитрих е добра кола. Да имаше само едно вехто маслопроводно черво, не ми трябват на мен никакви буици.

Черно ви донесох — рече Остап, — ето го. И това е единственото нещо, драги Адаме, с което мога да ви помогна относно механизацията на транспорта.

Козлевич се зарадва много на червото, дълго го въртя в ръце и веднага започна да го поставя. Остап удари звънчето, което издаде заседателски звън, и започна пламенно:

— Вие знаете ли, Адам, новото? Върху всеки гражданин натиска стълб от въздух, равен на двеста и четиринадесет кила!

— Не — каза Козлевич, — та какво?

— Как какво! Това е научномедицински факт. И на мен от скоро време това започна да ми тежи. Помислете си само! Двеста и четиринадесет кила! Натискат цяло денонощие, особено нощем. Спя лошо. Какво?

— Нищо, слушам — ласкаво отвърна Козлевич.

— Много ми е лошо, Адаме. Имам прекалено голямо сърце.

Шофьорът на „Антилопа“ хъкна. Остап продължаваше да дрънка:

— Вчера на улицата до мен се приближи една бабичка и ми предложи да купя вечна игла за примус. Знаете ли, Адаме, аз не я купих. Не ми трябва вечна игла, не искам да живея вечно. Искам да умра. У мен са налице всички банални признаци на влюбеността: липса на апетит, безсъница и маниакален стремеж да съчинявам стихове. Слушайте какво надрасках миналата нощ при трепкащата светлина на електрическата лампа: „Аз помня оня миг чудесен, яви се, моя ти мечта, като видение проблесна, като неземна красота.“ Хубаво, нали? Талантливо? И чак на разсъмване, когато бяха дописани последните редове, си спомних, че този стих вече е написал А. Пушкин. Такъв удар от страна на класика! А?

— Не, не продължавайте — рече Козлевич съчувствено.

— Така си и карам — продължи Остап с трепет в гласа. — Тялото ми е зарегистрирано в хотел „Кайро“, а душата ми манкира, на нея дори не й се ще да отиде в Рио де Жанейро. А отгоре на всичко и този атмосферен стълб натиска.

— А вие бяхте ли при нея? — запита праволинейният Козлевич. — При Зося Викторовна?

— Няма да отида — рече Остап, — от горда стеснителност. В мен се пробудиха еничарите. Изпратих от Москва на тази никаквица телеграми за триста и петдесет рубли, а не получих отговор дори за половин рубла. Аз, дето са ме обичали домакини, домашни работнички, вдовици и дори една жена — зъботехник. Не, Адаме, няма да отида там. Довиждане!

Великият комбинатор отиде в хотела и извлече изпод кревата куфара с милиона, който се търкаляше наред със смачкани обувки. Известно време той го гледа доста тъпо, после го взе за дръжката и се измъкна на улицата. Вятърът сграбчи Остап за раменете и го повлече към Приморския-булевард. Тук беше пусто, никой не седеше на белите пейки, нарязани през лятото с любовни надписи. На външния рейд, заобикаляйки фара, излизаше нисък товарен кораб с дебели прави мачти.

— Стига — каза Остап, — златният телец не е за мен. Нека ги вземе, който иска. Нека милионерствува на воля!

Той се огледа и като видя, че никой няма наоколо, хвърли куфара върху чакъла.

— Заповядайте — продума той, като се обръщаше към черните кленове, и се поклони.

Тръгна по алеята, без да се обръща. Отначало вървеше бавно, с крачка на разхождащ се човек, после сложи ръце в джобовете си, защото изведнъж те взеха да му пречат, и усили ход, за да надвие колебанието. Той се насили да свие зад ъгъла и дори да запее една песенчица, но само след минута вече тичаше назад. Куфарът лежеше на предишното си място. Обаче от насрещната страна към него се приближаваше, като се навеждаше и протягаше ръце, един гражданин на средна възраст и със съвсем обикновена външност.

— Къде си тръгнал? — развика се Остап още отдалече. — Ще ти кажа аз как се задигат чужди куфари! Една секунда човек не може да го остави! Безобразие!

Гражданинът сви недоволно рамене и се отдръпна. А Бендер отново се потътри със златния телец в ръце.

„Какво да правя сега? — размисляше той. — Как да се разпоредя с това проклето богатство, което ме обогатява само с морални мъки? Дали да го изгоря?“

На тази мисъл великият комбинатор се спря с удоволствие.

„Тъкмо в стаята ми има камина. Да ги изгоря в камината! Величествено! Постъпка на Клеопатра! В огъня! Пачка след пачка! Какво ще се занимавам с тях? Не, глупаво е! Да гориш пари — това е перушанство! Перчене! А какво мога да направя с тях освен едно непманско лапане? Глупаво положение! Завеждащ музея се кани с триста рубли Лувър да направи, всеки колектив на някакви работници по водния транспорт или кооперативна корпорация на драмписатели за един милион може да построи полунебостъргач с плосък покрив за лекции на чист въздух. А Остап Бендер, потомъкът на еничарите, нищичко не може да направи! Ето че класата-хегемон притисна милионера-едноличник!“

Великият комбинатор тичаше по алеите, сядаше на циментения парапет и гледаше сърдито полюляващия се отвъд вълнолома параход и мислеше как да постъпи с милиона.

„Не, ще трябва да се откажа от пожара. Да гориш пари е малодушно и неграциозно. Трябва да се измисли някакъв ефектен жест. Дали да основа стипендия на името на Балаганов за учащите се задочно в радиотехникума? Да купя пет-десет хиляди сребърни лъжички, да отлея от тях конна статуя на Паниковски и да я поставя на гроба му? Да инкрустирам «Антилопа» със седеф? А може би…“

Великият комбинатор скокна от парапета, озарен от нова мисъл. Без да се бави нито минута, той напусна булеварда и като издържаше твърдо фронталните и странични напори на вятъра, тръгна към пощата.

По негова молба там зашиха куфара в рогозка и го вързаха на кръст с въже. Получи се наглед простичка пратка, каквито пощата приема всекидневно с хиляди и в каквито гражданите изпращат на своите роднини свинска мас, сладко или ябълки.

Остап взе химическия молив, замахна възбудено с него във въздуха и написа:

Ценна

И пратката, хвърлена от ръката на якия пощаджия, тупна върху купчината овални денкове, торбички и сандъчета. Докато лъхаше квитанцията в джоба. Остап видя, че едно тромаво старче с бели светкавици на петлиците вече откарва с количка в съседната зала неговия милион заедно с останалия багаж.

— Заседанието продължава — рече великият комбинатор, — този път без участието на депутата на лудите аграрци О. Бендер.

Дълго стоя той под арката на пощата, като ту одобряваше своята постъпка, ту съжалявате за нея. Вятърът се пъхна под мушамата му. Стана му студено и той с огорчение си спомни, че не може да си купи втора шуба.

Точно пред него за миг се спря една девойка. Тя дигна глава, погледна бляскавия циферблат на часовника на пощата и отмина. Беше с мъхнато палтенце, по-късо от роклята, и синя барета с детски помпон. С дясната си ръка придържаше отмятаната от вятъра пола на палтото. Сърцето на капитана трепна още преди да познае Зося и той закрачи след нея по мокрите плочи на тротоара, като неволно се държеше на известно разстояние. Понякога минувачи закриваха девойката и тогава Остап слизаше на паважа, като се взираше в Зося отстрана и обмисляше тезисите за предстоящото обяснение.

На ъгъла Зося се спря пред един галантериен павилион и започна да разглежда кафявите мъжки чорапи, които се люлееха на една връвчица. Остап взе да патрулира наблизо.

До самия бордюр на тротоара приказваха разпалено двама души с чанти. И двамата бяха с демисезонни палта, под които се виждаха бели летни панталони.

— Вие навреме се махнахте от „Херкулес“, Иван Павлович — казваше единият, като притискаше до гърдите си чантата, — сега там е разгром, чистят като зверове.

— Целият град говори — въздъхна вторият.

— Вчера смъкваха Скумбриевич — сладострастно каза първият, — не можеше да се провреш. Отначало всичко вървеше много културно. Скумбриевич така разказа своята биография, че всички му ръкопляскаха. „Аз, казва, съм роден между чука и наковалнята.“ С това той искаше да подчертае, че родителите му са били ковачи. А после някой от публиката запита: „Кажете, вие не помните ли, имаше една търговска къща «Скумбриевич и син, метални изделия»? Не сте ли вие този Скумбриевич?“ Не щеш ли, този глупак взе, та рече: „Аз не съм Скумбриевич, аз съм синът.“ Представяте ли си какво ще стане сега с него? Първа категория му е осигурена.

— Да, другарю Вайнторг, такава строгост. А днес кого чистят?

— Днес е забележителен ден! Днес е наред Берлага — същият онзи, дето се спасяваше в лудницата. После самият Полихаев и тази змия Серна Михайловна, неговата морганатическа жена. Тя не даваше на никого в „Херкулес“ да диша. Ще отида днес два часа преди започването, иначе човек не може да се промъкне. Освен това Бомзе…

Зося тръгна напред и Остап просто не можа да научи какво се е случило с Адолф Николаевич Бомзе. Обаче това ни най-малко не го развълнува. Началното изречение на разговора беше вече готово. Капитанът бързо настигна девойката.

— Зося — каза той, — аз пристигнах и да се отхвърли този факт е невъзможно.

Това изречение беше произнесено с ужасяваща безцеремонност. Девойката се отдръпна и великият комбинатор разбра, че е взел фалшив тон. Той смени интонацията, говореше бързо и много, оплакваше се от обстоятелствата, каза, че младостта му минала съвсем не така, както си въобразявал през младенческите си години, че животът се оказал груб и нисък като басов ключ.

— Вие знаете, Зося — рече той най-сетне, — че върху всеки човек, дори и партиец да е, натиска атмосферен стълб, тежък двеста и четиринадесет кила. Не сте ли забелязали това?

Зося не отговори. В това време те минаваха-покрай кино „Капиталий“. Остап бързо погледна на другата страна, там, дето през лятото се помещаваше учредената от него кантора, и издаде тих вик. През цялата сграда се простираше широка фирма:

През всички прозорци се виждаха пишещи машини и портрети на държавни дейци. До входа с победоносна усмивка стоеше бабанка-куриер, пълна противоположност на Паниковски. През отворената порта с табелка „Базисен склад“ излизаха тритонни камиони, натоварени догоре с рога и копита. По всичко се виждаше, че рожбата на Остап беше тръгнала по правия път.

— Ето че натисна класата-хегемон — рече Остап печално, — дори моята лекомислена идея — и нея използува за своите цели. А мене ме изтикаха, Зося. Чувате ли, мене ме изтикаха настрана. Аз съм нещастен.

— Печален влюбен — продума Зося и за пръв път се обърна към Остап.

— Да — отговори Остап, — аз съм типичен Евгений Онегин, същият рицар, лишен от наследство от съветската власт.

— Оставете, какъв ти рицар!

— Не се сърдете, Зося. Вземете под внимание атмосферния стълб. Струва ми се дори, че той натиска мене значително по-силно, отколкото другите граждани. Това е от любов към вас. А освен това аз не съм член на профсъюза. И от това също.

— Още и поради туй, че вие лъжете повече от другите граждани.

— Това не е лъжа. Това е закон на физиката. А може би наистина да няма никакъв стълб и това да е само моя фантазия?

Зося се спря и взе да сваля от ръката сивата си плетена ръкавица.

— Аз съм на тридесет и три години — каза бързо Остап, — възрастта на Исус Христос. А какво съм направил досега? Учение не създадох, учениците си разпилях, мъртвия Паниковски не възкресих и само вие…

— Хайде, довиждане — рече Зося, — трябва да вървя в стола.

— Аз също ще обядвам — заяви великият комбинатор, като погледна фирмата: „Учебно-показателен хранителен комбинат ФЗУ при Черноморската държавна академия на пространствените изкуства“, — ще изям някоя дежурнопоказателна супа при тази академия. Може би ще ми поолекне.

— Тук е само за членове на профсъюза — предупреди го Зося.

— Тогава само ще поседя.

Те слязоха долу по трите стъпала. В дъното на учебно-показателния комбинат под зеления покрив на една палма седеше черноок млад човек, който гледаше с достойнство листа за обеда.

— Перикли! — викна още отдалече Зося. — Купих ти чорапи с двойни пети. Запознайте се. Това е Темиди.

— Темиди — каза младият човек, като стисна сърдечно ръката на Остап.

— Бендер-Задунайски — грубо отвърна великият комбинатор, който веднага съобрази, че е закъснял за празника на любовта и че чорапите с двойни пети не са просто продукция на някакво кооперативно сдружение на лъжеинвалиди, а символ на щастлив брак, узаконен от гражданското отделение.

— Как?! Нима вие сте още и Задунайски? — весело попита Зося.

— Да. Задунайски. Нали и вие вече не сте само Синицка? Ако се съди по чорапите…

— Аз съм Синицка-Темиди.

— Вече двадесет И седем дни — забеляза младият човек, като потриваше ръце.

— Вашият мъж ми харесва — рече рицарят, лишен от наследство.

— На мен самата ми харесва — отговори Зося разпалено.

Докато младите съпрузи сърбаха флотския борш, като вдигаха високо лъжиците и се споглеждаха, Остап недоволно поглеждаше под око културните плакати, окачени по стените. На един беше написано:

Другият беше съставен като стих:

Нямаше какво да прави повече. Трябваше да си върви, но му пречеше незнайно откъде довтасала срамежливост.

— В този флотски борш — пресилено рече Остап — плават отломки от корабокрушение.

Съпрузите Темиди се засмяха добродушно.

— Вие собствено по каква линия работите? — попита Остап младия човек.

— Аз собствено съм секретар на изоколектива на железничарските художници — отговори Темиди.

Великият комбинатор започна бавно да се изправя.

— Ах, представител на колектив! Това можеше да се очаква! Но няма да ви отвличам в разговори. Това ще ви попречи на правилното отделяне на стомашния сок, толкова необходим за здравето.

Той си отиде, без да си вземе довиждане, като режеше ъглите на масичките, движейки се направо към изхода.

— Задигнаха девойката! — измърмори той на улицата. — Направо от стоилото я задигнаха. Темиди! Немезиди! Представителят на колектив Темиди я задигна от едноличнйка-милионер…

И за миг с потресна яснота и чистота Бендер си спомни, че няма никакъв милион. Той продължаваше да мисли по това и докато тичаше, като разгребваше с ръце минувачите, както плувецът водата при състезание за счупване на световен рекорд.

— Ама че апостол Павел се намери — шепнеше той, като прескачаше през лехите на градската градина. — Безсребреник, к-кучи син! Менонит проклет, адвентист от седмия ден! Глупак! Ако вече са отправили пратката — ще се обеся! Такива толстоисти трябва да се трепят!

След като се подхлъзна два пъти на кахления под на пощата, великият комбинатор дотича до гишето. Тук имаше малка, сурова и мълчалива опашка. Остап необмислено рече да провре глава в гишето, но гражданинът, който стоеше пръв на опашката, нервно издигна остри лакти и изтика малко пришелеца назад. Вторият гражданин като курдисан също вдигна лакти и великият комбинатор се намери още по-далече от заветното прозорче. И в пълно мълчание лактите се повдигаха и раздвижваха дотогава, докато дръзкият не се намери на законното място — на края на опашката.

— Аз само… — започна Остап.

Но не продължи. Това беше безполезно. Опашката, сива, каменна, беше несъкрушима като гръцка фаланга. Всеки знаеше своето място и беше готов да умре за своите нищожни права.

Едва след четиридесет и пет минути Остап пъхна глава в пощенското прозорче и дръзко поиска обратно своята пратка. Служащият равнодушно върна квитанцията на Остап.

— Другарю, ние пратки обратно не даваме.

— Как! Вече сте я изпратили? — запита великият комбинатор с разтреперан глас. — Само преди един час я предадох!

— Другарю, ние пратки обратно не даваме — повтори пощенският служащ.

— Но нали това е моя пратка — рече Остап ласкаво, — разбирате ли, моя. Аз я предадох, аз искам да я взема обратно. Разбирате ли, забравих да туря бурканче със сладко. От райски ябълчици. Много ви моля. Чичо страшно ще се обиди. Разбирате ли…

— Другарю, ние пратки обратно не даваме.

Остап се огледа, търсейки помощ. Отзад чакаше опашката, мълчалива и сурова, знаеща всички правила, включително и правилото, че пратки обратно не се дават.

— Да сложа бурканчето — замрънка Остап, — райските ябълчици.

— Другарю, бурканчето изпратете като отделна пратка — рече служащият поомекнал. — На вашия чичо нищо няма да му стане.

— Вие не познавате моя чичо! — разпалено рече Остап. — При това аз съм беден студент, нямам пари. Моля ви като общественик.

— Ето виждате, другарю — каза служащият с плачлив глас, — къде да я търсим сега! Там лежат три тона пратки.

Но тогава великият комбинатор взе да дрънка такива жалостиви дивотии, че служащият по съобщенията отиде в другата зала да търси пратката на бедния студент. Мълчаливата досега опашка веднага нададе вик. Хулеха всякак великия комбинатор, че не познава пощенските закони, а една гражданка дори го ощипа в гнева си.

— Никога вече не правете така — строго рече пощенецът, като метна на Бендер куфарчето му.

— Никога няма да го направя! — заяви капитанът. — Честна студентска дума!

От вятъра тракаха покривите, люлееха се лампите, сенки се движеха по земята, а дъждът пресичаше проекционните лъчи на автомобилните прожектори.

— Стига психологически ексцеси — каза радостно Бендер, — стига преживявания и самобичувалия. Време е да започна трудов буржоазен живот. В Рио де Жанейро! Ще купя плантация и ще изпиша като маймуна Балаганов. Нека бере банани за мен!

Глава XXXVIКавалерът на ордена „Златното руно“

Някакъв странен човек вървеше една нощ през лъките край Днестър. Той беше грамаден и безформено дебел. На него плътно лежеше брезентов балахон30 с вдигната качулка. Покрай тръстиковите участъци и под разперените клони на овощните дървета странният човек се движеше на пръсти като в спалня. Понякога той се спираше и въздъхваше. Тогава под балахона се чуваше звекане, каквото издават удрящи се един в друг металически предмети. И всеки път след това във въздуха увисваше тънък, извънредно нежен звън. Веднъж странният човек се препъна в един мокър корен и падна по корем. Тогава се чу такъв силен звук, сякаш рицарски доспехи бяха паднали върху паркет. И дълго след това странният човек не ставаше от земята, като се взираше в тъмното.

Шумеше мартенска нощ. От дърветата капеха и тупаха по земята тежки аптекарски капки.

— Проклето блюдо! — пошепна човекът.

Той стана и измина пътя до самия Днестър без приключения. Повдигнал полите на дрехата си, човекът се свлече от брега и губейки равновесие по омекналия лед, затича към Румъния.

Великият комбинатор се готви цялата зима. Той купуваше северноамерикинеки долари с ликове на президенти с бели букли, златни часовници и табакери, венчални пръстени, брилянти и други скъпоценни неща.

Сега той носеше седемнадесет масивни табакери с монограми, орел и гравирани надписи:

Но най-тежка от всички беше табакерата с посвещение:

Под надписа имаше пламтящо емайлово сърце, пробито със стрела, което, разбира се, трябваше да символизира обичта на евреите с търговско звание към господин пристава.

Джобовете му бяха натъпкани с цели връзки, нанизани като гевречета венчални халки, пръстени и гривни. На гърба му в три реда висяха на здрави върви двадесет чифта златни часовници. Някои от тях предизвикателно цъкаха и на Бендер се струваше, че по гърба му лазят насекоми. Между тях имаше подарени екземпляри, за което свидетелствуваше надписът върху капака:

Над думата „зрелост“ с карфица беше надраскана думата „полова“. Това беше направено, види се, от приятелите на младия Кастраки, също такива двойкаджии като него. Остап дълго не искаше да купи този неприличен часовник, но в края на краищата го взе, тъй като твърдо беше решил да вложи целия милион в скъпоценности.

Изобщо зимата мина в големи грижи. Брилянти великият комбинатор намери само за четиристотин хиляди; валута, включително и някакви съмнителни полски и балкански пари, успя да намери само за петдесет хиляди. За останалата сума стана нужда да накупи тежести. Особено трудно му беше да се предвижва със златното блюдо на корема. Блюдото беше голямо и овално като щит на африкански вожд и тежеше двадесет фунта. Мощният врат на капитана се превиваше под тежестта на един архиерейски нагръден кръст с надпис:

който беше взет от бившия иподякон на катедралната черква гражданина Самообложенски. Върху кръста на прекрасна лента висеше орденът „Златното руно“ — излято овне.

Този орден Остап купи от един чудноват старик, който може би е бил дори велик княз, а може би и камердинер на велик княз. Старикът искаше невероятно висока цена, като сочеше, че такъв орден имат само няколко души в света, и то повечето от тях короновани особи.

— „Златното руно“ — мърмореше старецът — се дава за висока доблест!

— А аз имам тъкмо висока доблест — отговори Остап, — при това аз купувам овнето само дотолкова, доколкото то е къс злато.

Но капитанът си кривеше душата. Орденът веднага му хареса и той реши да го запази завинаги у себе си като орден

Гонен от страха и от очакването на трещящ пушечен изстрел, Бендер дотича до средата на реката и се спря. Притискаше го златото — блюдото, кръстът, гривните. Гърбът го сърбеше от накачените по него часовници. Полите на балахона се бяха намокрили и тежаха няколко пуда. Остап с охкане смъкна балахона, хвърли го на леда и продължи нататък. Сега се видя шубата му, голяма, почти необикновена шуба, едва ли не най-ценното в тоалета на Остап. Той я строи четири месеца, строи я като къща, прави чертежи, докарва материали. Шубата беше двойна — подплатена с редки сребърни лисици, а покрита с истински лутър. Яката беше от самури. Чудна шуба беше това! Свръхшуба с чинчилови джобове, които бяха натъпкани с медали за спасяване на давещи се, шийни кръстове и златни мостове, последна дума на зъболекарската техника. На главата на великия комбинатор стърчеше шапка. Не шапка, а биберна тиара.

Целият този чуден товар трябваше да осигури на капитана лек, безгрижен живот на брега на топлия океан, в бленувания от детинство град, сред балконските палми и фикуси на Рио де Жанейро.

В три часа през нощта своенравният потомък на еничарите стъпи на чуждия бряг. Тук също беше тихо, тъмно, тук също беше пролет и от клоните падаха капки. Великият комбинатор се разсмя.

— Сега няколко формалности с отзивчивите румънски чокои и — пътят е свободен. Мисля, че два-три медала за спасяване на давещи се ще подсладят техния сив граничарски живот.

Той се обърна към съветската страна, протегна в мъглата, която вече се вдигаше, дебелата си лутърна ръка и промълви:

— Всичко трябва да се прави по образец. Образец номер пет — прощаване с родината. Няма що, адио, велика страна. Аз не обичам да бъда първи ученик и да получавам бележки за внимание, прилежание и поведение. Аз съм частно лице и не съм длъжен да се интересувам от силажни ями, траншеи и кули. Мен просто малко ме интересува проблемата за социалистическото преобразование на човека в ангел и вложител в спестовната каса. Напротив. Интересуват ме наболелите въпроси за грижливото отношение към личността на самотните милионери…

Тук прощаването с отечеството по образец номер пет беше прекъснато от появяването на няколко въоръжени фигури, в които Бендер позна румънски граничари. Великият комбинатор се поклони с достойнство и ясно произнесе специално заученото изречение:

— Траяску Романиа Маре!

Той погледна мило в лицата, граничарите, които едва се виждаха в полумрака. Стори му се, че граничарите се усмихват.

— Да живее велика Румъния! — повтори Остап на руски. — Аз съм стар професор, избягал от московската Чека! Бога ми, едва се измъкнах! Приветствувам във ваше лице…

Един от граничарите се приближи плътно до Остап и мълчаливо свали от главата му кожената тиара. Остап посегна за шапката си, но граничарят все така мълчаливо отблъсна ръката му назад.

— Но! — каза добродушно капитанът. — Но, но! Без ръце! Ще се оплача от вас в Сфатул-Церий, в Голям Хурулдан!

В това време друг граничар смело, с ловкостта на опитен любовник, започна да разкопчава голямата му, почти невероятна свръхшуба. Капитанът се дръпна. При това движение някъде от джобовете му изхвръкна и се търкулна на земята голяма дамска гривна.

— Бранзулетка! — изписка граничният офицер в късо палто с кучешка яка и големи металически копчета на изпъкналия задник.

— Бранзулетка! — закрещяха и останалите и се нахвърлиха върху Остап.

Заплел се в шубата, великият комбинатор падна и веднага почувствува, че издърпват от гащите му скъпоценното блюдо. Когато се изправи, видя как офицерът с безчовечна усмивка претегля блюдото на ръце. Остап се вкопчи в своята собственост и я издърпа от ръцете на офицера, след което тутакси получи главозамайващ удар по лицето. Събитията се развиха с военна бързина. На великия комбинатор му пречеше шубата и известно време той се би с враговете коленичил, като хвърляше по тях медалите за спасяване на давещи се. След това изведнъж почувствува необяснимо облекчение, което му позволи да нанесе на противника редица съкрушителни удари. Оказа се, че бяха успели да съблекат стохилядната шуба от него.

— Ах, какво отношение! — пронизително пропя Остап, като се озърташе диво.

Имаше един момент, когато той стоеше облегнат на едно дърво и стоварваше лъскавото блюдо върху главите на нападащите. Имаше момент, когато късаха от шията му ордена „Златното руно“ и капитанът клатеше глава като кон. Имаше също така момент, когато, издигнал високо архиерейския кръст с надписа: „Во имя отца и сина и святаго духа“, той викаше истерично:

— Експлоататори на трудовия народ! Паяци! Слуги на капитала! Гадове!

И от устата му пръскаха розови слюнки. Остап се бореше за своя милион като гладиатор. Отхвърляше враговете от себе си и се надигаше от земята, загледан напреде си с помрачен поглед.

Той се опомни на леда с разбита мутра, с един ботуш на крака, без шубата, без табакерите, украсени с надписи, без колекцията от часовниците, без блюдото, без валутата, без кръста и брилянтите — без милиона. На високия бряг стоеше офицерът с кучешката яка и гледаше надолу, към Остап.

— Сигуранца проклета! — извика Остап, като вдигна босия си крак. — Паразити!

Офицерът бавно извади пистолета и дръпна цевта назад. Великият комбинатор разбра, че интервюто е свършено. Наведен, той закуцука назад, към съветския бряг.

Бяла цигарена мъгла се вдигаше от реката. Бендер разтвори ръка и видя на дланта си плоско медно копче, кичур от нечии твърди черни коси и по чудо запазилия се през време на битката орден „Златното руно“. Великият комбинатор изгледа тъпо трофеите и останките от своето богатство и продължи да се движи напред, като се подхлъзнеше в ледените ямички и се мръщеше от болка.

Продължителен и силен трясък като от оръдие разлюля ледената повърхност. Отчаяно духаше топъл вятър. Бендер погледна пред краката си и видя голяма зелена пукнатина в леда. Леденото плато, на което се намираше той, се залюля и единият му край взе да потъва под водата.

— Ледът се пука! — ужасен закрещя великият комбинатор. — Ледът се пука, господа съдебни заседатели!

Той заскача по раздалечаващите се ледени блокове, като бързаше презглава към страната, с която така високомерно се прощаваше преди един час. Мъглата се вдигаше важно и бавно, като откриваше голия нисък бряг.

След десет минути на съветския бряг стъпи странен човек без шапка и само с един ботуш. Без да се обръща към някого, той каза високо:

— Няма нужда от овации! Граф Монте Кристо не излезе от мен. Ще трябва да се преквалифицирам в домоуправител.