Златното магаре

Богдан БогдановПревръщенията на Луций и романът

В жанра на т.нар. сатирично-битов роман римската литература ни е завещала две големя произведения — „Сатирикон“ на Петроний и „Златното магаре“ на Апулей. Те принадлежат на два последователни века — първи и втори от н.е. Ако оставим настрана наложената от жанра прилика в свързването на разни повествования, обединени от сюжетна канава — пародийните приключения на гонен от божество герой, във всичко друго двата романа дълбоко се отличават. Дори и по съдба — „Сатирикон“ е достигнал до нас в малък откъс, „Златното магаре“ се е опазил почти без пропуски. „Сатирикон“ е изцяло сатирично-пародийна книга, чийто на моменти сериозен поглед към социалния свят на човека придобива силата на социален анализ. Не познаваме нищо друго от този род в античната литература. В „Златното магаре“ също се гледа към социалната съдба на човека, но много по-откъслечно. В романа на Апулей социалната проблематика е всъщност отстранена.

За да има роман, нужно е да се изпитва удоволствие от разказване, от трупане на повествования, които запълват празно време. И Петроний, и Апулей са неуморими разказвачи. Различно е обаче отношението на двамата романисти към езика. У Петроний то е съобразено с материята на разказа, мени се. В „Сатирикон“ се откриват чисти образци на простонароден латински език, пародии на висок стил и на висока поезия, които издават тънко познаване на йерархията на римската реч. Апулей е разказал историята на магарето Луций на изкуствен език, смесица от архаична и простонародна лексика. От наша гледна точка този риторичен и поетично-образен език е неподходящ за ниската фабула на романа. В това отношение обаче Апулей е по-верен на античната художествена традиция от Петроний.

Разлики откриваме и в техните биографии. Впрочем Петроний е останал без биография, почти анонимно лице е. От „Сатирикон“ се разбира, че не е обичал риториката и надутата поезия, както и всяка показност. Апулей, напротив — като истински софист говори за себе си, хвали се, работи за своята слава, умее да ласкае силните на деня. Изобщо той се е погрижил за биографията си.

Роден е непосредствено след 120 г. в Мадаура (днес Алжир), в римската провинция Африка. Баща му е висш чиновник. Получава риторическо образование в родния си град и в Картаген, по-късно учи в Атина. Увлича го Платоновата философия. Оцветена мистично в тази епоха, тя събужда у Апулей интереса към магии и мистерии. Пътува в Мала Азия, известно време прекарва в Рим. Завръща се в Африка завършен софист. Тази роля на пътуващ интелектуалец-оратор, който съветва, внушава, посредничи и същевременно търси мястото си в широкия римски свят, се играе от редица изтъкнати личности на първите два века от н.е. — от Дион Хризостом, от съвременника на Апулей — Лукиан.

На път за Александрия Апулей се разболява и спира в град Еа (Триполис). Негов състудент от Атина го поканва в дома на своята майка вдовица, като го подтиква към брак с нея. Бракът се осъществява. В Еа Апулей живее 14 години. Става интрига, свързана с наследството на Апулеевата съпруга. Наследниците го обвиняват, че е употребил магия, за да я накара да се омъжи за него. Магията се наказвала сурово в епохата на Антония Пий и Марк Аврелий. В 158 г. на процеса в съседната на Еа Сабрата Апулей е оправдан поради липса на доказателства. Запазена е защитната му реч (т.нар. „Апология“), написана в Цицеронов стил, нашият извор за биографията на писателя. В „Апология“ е отпечатано самочувствието му, широката култура, засиленият интерес към мистичното, както и към магическите практики, срещу които се защищава. След Еа го откриваме в Картаген като жрец на Ескулап, а по-късно като върховен жрец на провинция Африка. Апулей е изтъкнато лице, патриарх на африканската римска литература, наричат го философ, почитат го със статуи. Починал е вероятно в последните години на втори век.

Бил е автор на много съчинения на латински и на гръцки — двуезичието е естествено не само за културната сфера на онова време. Знаем заглавия на негови естественонаучни творби, на трактат по аритметика, по музика, на един друг роман „Хермагорас“. Притежаваме откъси от стихове. Опазени са само латински съчинения на Апулей — три философски творби: „За божеството на Сократ“, „За Платон и неговата философия“, „За вселената“ (волен превод на едноименния трактат на Аристотел) и две ораторски произведения: споменатата „Апология, или защита на самия себе си от обвинението в магия“ и т.нар. „Флорида“, извадки от публични речи на Апулей, разнообразни по стил, събрани от някого за целите на риторическото образование.

Дали по физиономията, отпечатана в тези творби, можем да наречем писателя действуващ в ширина, разнообразен, но повърхностен? „Магарето“ би ни помогнало, защото и то е развито в ширина. Апулей е верен на настоящето на своя век, ограничено между полюсите на риторския формализъм и страстта към всичко ирационално. Едно време, което иска да се познае, но като крайна формула постига нещо друго. В „Златното магаре“ романистът и философът съжителствуват не просто така, а за да се допълват в цялостност, която може да бъде цяла само ако приема разни лица.

Днес само „Златното магаре“ пази истински славата на Апулей. Що се отнася до романната форма и сюжета за превърналия се в магаре човек, книгата не е оригинална творба. Възникнала е като волен превод на началото на обемисто повествование, наречено „Метаморфози“ и приписвано на някой си Лукий от Патра. Всъщност и Апулеевият роман се нарича „Метаморфози“. „Златно магаре“ го нарича Августин. В гръцкия оригинал ставало дума за много подобни метаморфози като тази на Луций, но изглежда, Луциевата се откроявала, защото и един друг автор преработва същия разказ — на гръцки, в кратка; достигнала до нас повест „Лукий или магарето“, принадлежаща или приписана, на Лукиан. От Апулеевата трактовка я отделя особено това, че след превръщането си наново в човек гръцкият Луций съжалява за времето, когато е бил магаре.

С волно превеждане на оригинала и монтиране на допълнителен материал Апулей създава романна творба, в която битово-сатиричното и сериозното мистериално-философско начало биват свързани в противоречиво, но изразително единство. Всъщност това е въпросът — дали на романа принадлежи само битово-сатиричният елемент, а мистериално-философският унищожава романния свят или, напротив, го разширява. Преди това трябва да се отговори на друг въпрос — какво собствено представлява самото романно начало.

Да се опрем на повърхностна, но безспорна характеристика. Романът развлича, доставя удоволствие на един читател, който търси разнообразие. Романът е наниз от всякакви истории — сериозни, трагични, патетични, фантастични, сатирични, пародийни, весели, еротични. Не бихме изчерпили лесно с изброяване характера и вида на повествованията, вграждани в подобна книга. Както и в „Златното магаре“ — откриваме фолклорни новели за хитреци и жени-прелюбодейки, преразкази на трагедийни фабули, фантастични приказки, риторически описания (т.нар, екфрази), любовно-авантюрни сюжети, резюмета на съществуващи романи, разкази за небивалици. В уводните думи към „Златното магаре“ Апулей обещава на своя читател, че ще го забавлява. Такъв е законът на жанра — да развлича с разкази. Разбира се, самият жанр не се нарича роман. Името му е друго — „милетски стил“. Апулей отнася своята книга към жанра на т.нар. „Милетски разкази“, недостигнал до нас сборник от весели непристойни истории, гръцки оригинал, който се радвал на голям успех и в латинския си превод през първи век пр.н.е. Не знаем с какво печелела широкия читател тази книга. Вероятно с пъстротата, с разнообразието, със свободата на словото си. Изглежда, и „Милетски разкази“ като „Сатирикон“ били повествователна смесица. Така че в този си вид романът е определен от факта, че развлича с повествователното си разнообразие. Повествователната пъстрота води до смяна на настроението. Веселието и комиката отстъпват на потиснатост и трагика, редуват се страх и възторг, радост и скръб. Нуждата да се разнообразява читателят и разнообразието на разказните средства налагат на романа особено виждане на света, улавянето му като многообразие и динамика.

В границите на романа светът преди всичко се възприема в двата крайни полюса на високото и ниското. Чрез посредничеството на разни фолклорни разкази романът заема този начин на световъзприемане от народната карнавална култура. В условния романен свят човешката действителност се открива преди всичко като сфера на ниското, на ликуващата материална низина, в чиито хаос и динамика бива изпитано всичко сериозно и високо. Карнавален е началният смисъл на Луциевата метаморфоза в магаре, този древен символ на сексуалност и лакомия, на празнична телесност. Наказание за греха на прекаленото любопитство според замисъла на Апулей, метаморфозата в магаре трябва да се разбира контекстуално и като нещо положително, като средство за обнова. Превръщането е един вид преобличане, в което се срещат и изпитват разни същности. Както и тоягите, налагани на нещастното животно, заплахата, че ще го изтърбушат и скопят, означават не просто мъка и предизвикват съчувствие, те са карнавална буфонада, която завършва с пълно тържество на телесността — магарето се освобождава от мъчителите си, като ги залива с нечистотии.

В основата на „Златното магаре“ действува разпуснатостта и комиката на народния празник. Не можем да кажем, че Апулей върви в неговите стъпки, но той го използува, предава го съвестно като онзи епизод с фиктивния процес за убийство, в чийто край се оказва, че Луций е промушил мехове с вино. Весело събиране на кръвта с виното, на смъртта с празничното изстъпление, абсолютна комика, на която Апулей е научен от своите народни източници.

От този карнавален реализъм, от неговата динамика и вкус към материалното в „Златното магаре“ неусетно се преминава към друг по-статичен реализъм. Пред очите на Луций се открива многообразието на човешкия битов свят, на частното човешко битие. Превръщането в магаре е добра слука, за да се видят закритите страни на ниската действителност. Добре, че спасителните рози за обратното превръщане постоянно се изплъзват. Благодарение на това магарето успява да види и изпита повече реални неща. То среща отрудени, измъчени, жестоки хора, преживява напълно реални ситуации без препятствието на високата трагическа или ниската карнавална условност. В един такъв момент мъртвешката бледност на мелничните роби се откроява като нещо пределно действително.

Но въпреки петната сатира и искреното съчувствие към онеправданите светът на социалната низина не е представен цялостно в „Златното магаре“. Представено е пластично отделното, многообразието, но не и неговата социална проблематика. В това отношение виждането в „Сатирикон“ е по-задълбочено. Апулеевият социален свят е отвъдност, преизподня, в която се попада и от която има изход. Истинският свят е другаде. Само благодарение на романното превръщане на наблюдателя в магаре става възможно да се види този свят. За очите на човека той е закрит, а това означава, че той все пак не съществува. Ето какво ни е казано в крайна сметка с условността на Луциевата метаморфоза.

Досещаме се защо само като преизподня, из която броди наказаната душа в образа на магаре, може да бъде представен реалният човешки свят. Защото за тази литература не е постижимо да открие реални събития, които да го организират и да му придадат единство. Събитията в „Златното магаре“ остават външни за иначе реално видените страни на частното човешко съществуване. Те са чудо. За да се случи нещо, има нужда от външна намеса, от магия. Разбираме вкуса на Апулей и на неговото време към всичко свръхестествено. Това е един вид идеалистически начин за набавяне на достатъчно изразително събитие, което не може да се произведе в реалната среда. Многобройните магьосничества в „Златното магаре“ са образ на ставането, те са, така да се каже, социалният процес в парадоксална форма. Светът в тази книга е странно разцепен: на една страна остават неутрално видените страни на реалната действителност, на друга — образът на нейното движение като сфера на чудното и свръхестественото. Чудото е Апулеевата концепция за действителност.

Така трябва да обясним и най-оригиналната промяна, която внася Апулей в гръцките „Метаморфози“ на Лукий от Патра — края на романа. Превърнал се отново в човек, в последната единадесета книга Луций поема пътя към съвършенството на духа и открива щастието в мистическата аскеза в служба на богиня Изида. Той оставя преизподнята на реалния човешки свят и възлиза в реалността на чистата ценност. Историческата основа за това решение е искрената нужда, която изпитва Апулеевото време от еднозначно преодоляване на проблемите на човешкия свят. Но колко парадоксално за нас и колко закономерно за античното реагиране — тази нужда води до своеобразно отричане на действителния свят. Ако вярно сме определили романността като постигане на реалното многообразие, предложеното решение във финала на „Златното магаре“ е отрицание на романа.

Вярно е, че ученото слово на последната книга не привлича и че също като „Адът“ в „Божествена комедия“ на Данте етапът на магарето има повече действена сила. Но дали е редно да противопоставяме книгите за магарето на поемата за мистическото издигане на Луций? Правим го, защото ни е чуждо особеното разбиране за човешко същество, което организира цялостната фабула на „Златното магаре“. Луций е конкретен човек с конкретен поглед, насочен към един конкретен свят. Но той е и човек изобщо. Ако, от една страна, вижда това, което заслужава да се види, от друга страна, е романно оформен, за да му случи онова, което би трябвало да се случи на всеки. Случва му се основното достойно за случване според мерките на античното мислене — той научава една свръхистина. Единствен герой на романа, единствена гледна точка и носител на основния критерий, Луций е човекът изобщо, чийто път е възход от обикновено любопитство към знание и съвършенство. Като магаре той влиза в конкретни конфликти, като знак за човек изобщо е противопоставен направо на Фортуна. Високото събитие, което преживява при смъкването на магарешката кожа, всъщност го отървава от конкретността. Античната литература, та дори и недотам античният жанр „роман“ не могат да разказват просто така, в края на краищата те означават.

Дали конкретният Луций и човекът изобщо, за който Луций е знак, са разединени или механично съединени в „Златното магаре“? Те са достатъчно убедително свързани. Външният път на магарето, което само вижда, и вътрешният път на човека към съвършенство попадат в зависимост. Апулей едва ли е имал подобен замисъл, но излиза, че приключенията на магарето имат принос за усъвършенствуването на човека. Под прикритието на магарешката кожа той сякаш набира опит. Нравственият опит на адепта на Изида като че ли е невъзможен без страданията в преизподнята на човешкия свят. Всичко отделно и откъснато, видяно в реалния път, бива покрито от идеята за нравствения опит. Само че това е опит не на един конкретен човек, който би противостоял на други опити — до реалистическия роман на 19-и век има много време. Това е примерен опит на човека изобщо.

Никоя голяма книга не е докрай вярна на своята концепция. Както и „Златното магаре“ не би била толкова жизнерадостна творба, ако се покриваше идеално със замисъла, който я организира. Преградите по пътя към духовното щастие на Луций не се множат, за да натрупа той повече опит. Те изникват, за да се изпита удоволствие от преодоляването им. По същия начин разказът се раздипля, за да запълва време. Произведението се гради в отношения, които работят не само за определена концепция. Разпрострялата се върху повече от две книги приказка за Амур и Психея дублира темата за наказаното любопитство, но тя е и нещо друго, контрастна партия, която разнообразява читателя по същия начин, както утешава откраднатото момиче, на което бива разказана.

Апулей вплита майсторски отделните повествователни единици, разполага ги във формални композиционни единства — три истории за разбойници, три новели за неверни жени, три случая на чудовищни престъпления. Историята за отвлеченото момиче и находчивия годеник е малък авантюрно-любовен роман, проба за друга проза, поглъщана от набъбващите от чужда сила „Метаморфози“. Една история се оглежда в друга, създават се нови вътрешни връзки. Психея, която търси Амур, има упоритостта на Хем, но на него не му помагат боговете, както на нея. Затова пък той не е виновен за загубата на любимата и е находчив в каламбурно-комичен тон, докато Психея е трагически целенасочена. Между двете различно разработени подобни фабули действува сложно отношение на контраст и аналогия. Романният свят се гради с различаване и допълване, с отричане и ново утвърждаване като странна многопосочна среда, в която се пораждат все нови и нови решения.

Следим разказа на Апулей в книга девета, вплетените една в друга три новели за неверни жени. Първата, разказана от сводница, представя умен любовник и измамен съпруг. Втората новела е това, което магарето вижда в дома на мелничаря — невръстният любовник е скрит под коритото, а завърналият се ненадейно мелничар разказва третата новела, това, което се е случило в дома на негов приятел: там любовникът, изпатил си от хитростта на жената, се разкрива сам. Следва развръзката — магарето, което мрази мелничарката, става причина да бъде открит любовникът. Комплексът завършва със смешното наказване на прелюбодееца: мелничарят се отнася към него като към жена. Налице е както карнавално разменяне на роли, така и еднозначна отсъда — мелничарят пропъжда невярната жена. Все едно, че е казано: прелюбодеянието е нещо лошо и трябва да се наказва. В „музикалната“ композиция на епизода обаче действува много по-сложно утвърждение. Уловен е къс от трудното за назоваване и аналитично осмисляне жизнено многообразие, реалната човешка среда е представена като възел от възможности. Благодарение на композицията историята за невярната жена се оказва по-добре адаптирана към човешката реалност. Композицията е акт на окръгляне на смисъла в система от варианти — един с положителен за прелюбодейците изход срещу други два допълващи се с отрицателен изход. Жизненият смисъл не може да се назовава, неефикасно е представянето му в подобна контрапунктова аранжировка, която го внушава. Сред останалите реалистически постижения в „Златното магаре“ това изпъква може би най-високо.

Ако търсим романа отвъд романното превръщане на героя в магаре и антироманното възстановяване, но по същество губене на човешкия лик, осъществено във финала, редно е да го потърсим в живата повествователна стихия на книгата, не просто погълнала разни разказни форми, за да имитира реалното жизнено многообразие, а експериментираща с тях, поставящи ги в особено значещи отношения. Романът има нужда от свой език, за да бъде роман. За изграждането на този език „Златното магаре“ на Апулей има принос, несравнимо по-висок от който и да е друг античен роман, включително и от „Сатирикон“ на Петроний.

Богдан Богданов