Този път беше само връхчето на опашката и то през дупката за вентилация на бараката за инструменти в задния двор. Стъписах се — ако отворех вратата на бараката, змията можеше да скочи върху мене. Втренчих се във връхчето на опашката, молейки се безмълвно с пресъхнали венци и насълзени очи да се окаже нещо друго, връх на папрат може би. Но не, нямаше съмнение — беше именно змийска опашка.
Парализата на недоумението и страха. А сега накъде? Затътрих се през пруста, навън по улица „Пасати“ и почуках с хаванчето по обкованата с метал врата на съседа отляво. Неговото име май знаех, но не мога да се сетя сега, защото в главата си все го наричам Аврам — набожен, войнствен, лаконичен патриот, а над камината му виси полуавтоматична карабина Бушмастер. Няколко пъти вече се беше провиквал да съм заповядал в кварталната черква неделя сутрин, докато аз кимах в потвърждение, че „истинските мъже обичат Исус“ или каквото там настояват червено-сините лепенки по бронята на джипа му. Аврам беше от този тип корави южняци, с които само се надяваш да си приятел, а в същото време избягваш на улицата. Почуках на вратата му.
Отвори сина му, беше гол до кръста с дълга коса, вързана на опашка и бодлива тел, татуирана на двата му бицепса. В къщата миришеше на козина на мокро куче и котешка урина. Какъв е проблемът? Проблемът е, че имам змия в бараката за инструменти и не мога да се справя. Точно така казах: „не мога нещо да се справя с пущината“, от което излиза, че бях почнал да се правя вече на южняк. Без излишни въпроси и отговори младежът грабна една мърлява хавлиена кърпа, нахлузи обувките си без връзки и тръгна с мен. Страхът отстъпи на надеждата: че змията щеше да е все още там, а не изпълзяла от бараката и изчезнала по потайните си пътеки сред грудките на въздушните картофи; че Аврамовият син идваше по-скоро като свидетел, а не като гонител на влечуги; че змията щеше да е все още там като хлъзгаво предизвикателство, а не бе избрала отново пътя на хитрите изчезвания; че самото присъствие на Аврамовия син бе достатъчна защита.
Пресякохме двора като му сочех ненужно с ръка бараката за инструменти. Змията наистина беше там — черната опашка с удебелени пръстенчета накрая леко потръпваше като жило на скат или спирохета. Видя ли? Разбира се, че беше я видял. Лакътят му бавно се разгъваше, дланта му обърната в шепа нагоре, палецът и показалецът с едрите си стави се приближаваха като метални щипци над автомобилен конвейер. Щрак, пръстите клещи стиснаха връхчето на опашката и започнаха да теглят тялото на змията като ластичен жартиер. Опасявах се, не, надявах се, че опашката ще се откъсне както често става при гущерите и няма да бъда свидетел на това, което иде от другия край. Младежът обаче знаеше какво прави, ловко прихвана първата педя от жилавото тяло с цяла ръка и продължи да тегли, докато влечугото се бореше като щука със забита кука в небцето, запъваше се в дъските и нанасяше глухи удари от другата страна. Когато вече повече от лакът дължина бе навън, той омота люспестото тяло с хавлията и дръпна рязко с две ръце, използвайки цялата си тежест — неминуемото залитане назад и сплесканата глава със зли очички и разгневена уста изхвърча във въздуха. Змията се извърна светкавично, опита се да забие зъби в предмишницата му, но Аврамовият син бе надарен с превъзходни рефлекси: като в маорски танц на забавен каданс чукна главата й в стената на бараката, а после захвърли кълбото от усукващо се влечуго и хавлиена кърпа през оградата в храстите там отзад.
Благодаря, много благодаря! (Макар че за мен беше ясно, че гадината може съвсем лесно да се върне пак при мен през пролуките на оградата.) Младежът си излезе без да отговори с намусеното превъзходство на шестнадесет годишните.
Няколко дни по-късно, когато срещнах Аврам случайно на улицата и споменах геройството на сина му, той нямаше представа за какво говоря.