Змиите

Сряда

Постепенно опознавах редовните посетители на парка — бегачи, колоездачи, закръглени майки с бебешки колички и изтъркани от живота пенсионери с избледнели очи. Отначало бяха само кимвания или съучастнически споглеждания, после здравейте, как сте, ама какво време днес, нали, докато по-късно започнаха да се процеждат имена, съдби, разговори за спорт и дори ръкостискания. Внимателно, уж неволно, се опитвах да подпитвам за змиите.

„Змии ли? Трябва да ви се е привидяло нещо.“ „Не, няма такова нещо.“ „Да, може и да ги има, но аз не съм виждал.“ „След като стана дума онзи ден, май видях една в рова зад оградите, но се оказа, че е само изгнил клон от чампедак, представете си.“ Колкото повече настоявах с аргументи, риторични въпроси и ръкомахания, толкова по-малко ми вярваха, а някои даже започнаха да ме заобикалят отдалече.

Но не и Гаел, не беше така с Гаел и Елена Мария.

Гаел беше изкарал всеки божи ден от живота си през последните двадесет години ходейки, тичайки или тътрейки се в бавен тръс по сенчестите алеи на парка, по глухите улички зад пристанището и по твърдите плажове край залива, винаги гол до кръста с опънати като струни мускули на индийски аскет или богомилски анахорет, с протъркана шапка да го пази от слънчасване, проскубана прошарена брадичка и неизменните джапанки. Краката му са по-скоро крака на хобит отколкото на градски човек; какво говоря, краката му са направо копита на сатир, почти черната от мръсотия кожа се слива напълно с твърдите като на прерийно животно нокти. Гаел е особен чешит — както вероятно и почти всички други от „редовните посетители“, тъй като нормалните хора не могат да отделят толкова време, нито би им хрумнало да превърнат бягането или колоезденето в смисъл и бягство на живота им, в една фанатична, дори наркоманска пристрастеност към движението в кръг всяка миля, всеки ден, всеки неразрешим житейски проблем, оставен назад.

Всеки си е нещо башка луд, както казват тук на юг, но Гаел е особен чешит: като се срещнем по алеята, той спира, тупва се по гърдите, целува двата си пръста и ме поздравява със знака на мира, тъпчейки като щраус на едно място. Какво мислиш за китовата мас, за ченгетата, които застреляха Тайрон Люис, за пукнатите в асфалта и корените на червения кедър, за озонова дупка, за опасността от меланома тук на юг, за президента, с който съм роден в един и същи ден, за обеднения уран и проблемите на канализацията? Необяснимо е откъде иде ерудицията му след като повечето време препуска замислен сред тропически храсти и папрати — аналитичен философ, истински перипатетик, който ме може спокойно да стои на едно място нито в ума си, нито по отъпканите от други алеи.

Гаел веднага се заинтересува от моята информация за змийското изобилие и макар да не можеше лично нито да я потвърди, нито да я отхвърли, не се усъмни в моята почтеност. Въпросът, който често обсъждахме беше какви ще са последиците, ако змиите наистина се размножават с такава скорост както аз подозирах.

Елена Мария, от друга страна, никога не задаваше въпроси. Само тихо ме помоли да й ги покажа, когато споменах змиите за първи път. Разхождахме се бавно между осмата и деветата миля, тя стискаше сгънат жълт чадър, просто за всеки случай, разговорът беше замрял в скърцането на подметките ни по асфалта, мокър и грапав от снощния порой. Нито тя, нито аз търсехме да подновим лесното удобство на думите, когато ръкавицата на парка ни обгръщаше уютно в безразборни листа и лиани от безмълвие. Тогава й посочих червено-жълто-черната коралова змия, която бавно се усукваше по един нисък мъхест клон, преди да падне нежно в тревата и да се спотаи някъде там ниско в рова отляво. Видя ли? Зениците на Елена Мария бяха изпълнени с праисторически ужас.

Няколко дни по-късно тя сякаш не беше същата общителна, винаги усмихната и спокойна вдовица, която мислех, че вече бях опознал. Без да ме поздрави, без истински да ме погледне в очите, започна да докладва с прекалено равен глас сякаш насила: „Днес видях една черна с бял корем, а онзи ден две шарени на самата пътека.“ „Ами да, доста ги има,“ потвърдих аз. „Радвам се, че поне вие ми вярвате,“ усмихнах се и стиснах окуражително ръката й, която беше студена и влажна като забравено пране на сянка. „Извинете, трябва да се прибирам.“ Заобиколи ме като някакво неприятно препятствие и заситни надолу, стараейки се да върви точно по средата на алеята. Не я видях повече в парка цяла седмица.

Днес най-сетне я срещнах отново приседнала на най-отдалечената пейка край детската площадка при езерцето Бъбрек с черния папур. Зарадвах се, че я виждам отново и здравейте, скъпа, къде така се изгубихте? С глух глас ми отвърна, че вече избягвала да идва в парка: тук навсякъде е пълно със змии, най-различни породи, и малки и големи, и бързи и бавни, и безобидни и смъртоносно отровни, усукват се, търсят се, тълпят се, сплитат се в плитки, множат се и пак изчезват, за да се върнат легион. Нареждаше монотонно със стъклените очи на препарирано животно. Опитах се да я успокоя, опитах се да й развия теорията за превантивната сила на нафталинените топчета, опитах се да омаловажа размерите на апокалипсиса. Слушаше ме само с профил, без да реагира. Накрая ме погледна ме и просъска: „Мразя ви! Мразя ви, и вас, и всичките ви пълзящи гадини, които докарахте тука…“

Ясно разбрах, че ще замине на север и никога повече няма да се завърне в меката влажна утроба на юга.