Зовът на сърцето

ДЕСЕТА ГЛАВА

Беше късно, когато Джени се излегна в голямата вана, пълна с гореща, благоуханна вода. Макгрегърови, от Дениъл до Мак, не си лягаха рано. Харесваше ги — буйния им нрав, ярките различия помежду им, тяхното очевидно и неразривно единство.

С изключение на Даяна, бяха я накарали да се чувства добре дошла в семейството им.

Като се замисли за нея, Джени се намръщи и насапуниса крака си. Вероятно Даяна Блейд Макгрегър бе сдържана по характер. Не беше нужна проницателност, за да се забележи напрежението между Кейн и съпругата му, и от него Даяна се затваряше още повече. Ала Джени усещаше, че има нещо лично в отношението на Даяна към нея.

Остави ме на мира. Сигналът бе ясен като бял ден и Джени се бе подчинила. Не всеки беше дружелюбен по природа. Не всеки бе длъжен да я хареса от пръв поглед. И все пак, тормозеше я това, че Даяна не бе нито дружелюбна, нито точно враждебна, а просто студена.

Джени се отърси от неприятните мисли. Дръпна старинната верижка на запушалката, за да източи водата. На следващия ден щеше да прекара известно време с новите си братовчеди и да направи колкото може повече скици на дома им. Биха могли да се разходят двамата с Грант край скалите или да поплуват в басейна, който се намираше в края на един от дългите, заплетени коридори.

Не беше виждала Грант така отпуснат от толкова дълго време. Странно, макар да си оставаше отдалечения, арогантен мъж, в когото се бе влюбила против волята си, той се чувстваше удобно сред многобройните, шумни Макгрегърови. Тази вечер тя научи още нещо ново за него — Грант харесваше хората, обичаше да бъде с тях, да общува… Стига да се спазваха неговите условия.

Джени бе доловила края на един негов разговор с Алън след вечеря. Беше на политическа теми и явно беше задълбочен, което я изненада. Още повече обаче се удиви, щом го видя да клатушка бебето на Серина на коляното си, докато разискваше с Кейн спорен процес, разтърсващ Бостънските съдилища. Сетне бе впримчил Шелби в разгорещена битка относно значението за обществото на следобедните сапунени сериали.

Джени поклати глава, докато попиваше влагата от тялото си с кърпата. Защо един мъж с толкова разностранни интереси и който така леко общуваше с хората пъдеше залутали се туристи? Пълна загадка.

Тя облече къс копринен халат. Да, Грант беше загадка, но да го знаеш и да го приемеш бяха отделни неща. Колкото повече научаваше за него и колкото по често зърваше истинската му натура, толкова повече копнееше да разкрие.

Търпение, само още малко търпение, повтаряше си Джени на влизане в спалнята. Стаята беше грамадна, тапетите — старинни и изискани. Красивото легло бе застлано с тъмнорозов сатен. Срещу него имаше дървена тоалетка с изящни купидончета. Цялата спалня притежаваше очарованието на осемнадесети век, до изящните гоблени, които сигурно бяха изделия на Ани.

Приятно уморена, Джени седна на табуретката пред трикрилото огледало на тоалетката и започна да реше косата си.

Когато Грант отвори вратата помисли, че тя изглежда като фея — донякъде невинна девойка, донякъде изкусителка. Погледът й срещна неговия в огледалото и тя се усмихна при последния замах с четката.

— Да не си сбъркал завоя?

— Не. — Той затвори вратата след себе си и прещракна резето.

— Сигурен ли си? — повдигна вежда Джени, като потупваше длан с четката си. — Мислех, че твоята стая е по-надолу по коридора.

— Макгрегърови бяха забравили да сложат нещо там. — За минута той остана, където си беше, доволен само да я гледа.

— Така ли? Какво?

— Теб. — Грант се приближи до нея и взе четката от ръката й. С очи ни нейните в огледалото, той започни да разресва косата й. — Толкова е мека — промълви. Всичко в теб е прекалено меко, за да може да му се устои.

Грант винаги умееше да разгорещи кръвта й със страстта си, или когато беше ласкав, когато докосването му бе тъй нежно, тя отмаляваше Очите й се разшириха и се замъглиха.

— А искаш ли? — пророни.

Той се усмихна едва забележимо, като продължаваше да я реше бавно.

— Не че би имало смисъл, но не, Дженвиев, не искам да ти устоя. Това, което искам да направя… — Грант последва пътя на четката с пръстите си. — То е да те докосвам, да усещам вкуса ти, да те чувствам, теб и нищо друго. Ти не си първото ми увлечение — продължи той с чудновато изражение в очите, — обаче си първото, която мога да докосна с ръцете си, да опитам с устата си. Не си единствената жена. която съм обичал. — Грант остави четката и ръцете му се впуснаха в косата й. — Ала си единствената, в която съм бил влюбен.

Джени знаеше, че той казва истината, нито повече, нито по-малко. Думите я изпълниха със сила и тя искаше да я сподели с него, да му отвърне с магията, която бе внесъл в живота й. Джени стана и се извърна към него.

— Позволи ми да те любя — прошепна. — Искам да опитам.

Молбата й го развълнува повече, отколкото бе смятал за възможно. Когато понечи да я докосне, тя опря длани на гърдите му.

— Не. — Джени вдигна ръце към врата му. — Остави на мен.

Загледана в лицето му, тя почна бавно да разкопчава ризата му. Очите й отразяваха увереност, пръстите й бяха сигурни, но Джени знаеше, че ще трябва да разчита на инстинкта си и на онова, на което Грант едва бе започнал да я учи. Дали една жена правеше любов с един мъж така, както би искала той да люби нея? Джени щеше да узнае.

Желанията му нямаше да бъдат по-малко от нейните, помисли тя, докато пръстите й го галеха. Дали щяха да бъдат много различни? Със стон на удоволствие и одобрение, Джени плъзна длани надолу по ребрата му, после нагоре, след което свали разкопчаната риза от раменете му.

Грант бе строен, почти слаб, обаче кожата му беше гладка и стегната. Тя вече се затопляше под ръцете й. Джени се наклони по-близо, притисна устни до сърцето му и усети ускореното, неравномерно туптене. С върха на езика си тя навлажни кожата. Усети как дъхът на Грант секна, преди ръцете му да я обгърнат здраво.

— Джени…

— Не, искам просто да те докосвам за малко. — Тя обсипа гърдите му с целувки, като се вслушваше в сърцето му.

Грант притвори очи. Малките мокри целувчици сякаш го хвърлиха в треска. С мъка потисна желанието си да я повали върху леглото или на пода и се опита да си възвърне самообладанието, за което тя изглежда го молеше. Любопитните й пръсти шареха навсякъде. Притежаваха учудващата способност да намират и възбуждат свръхчувствителни точки, които той дори не подозираше, че има. Джени шепнеше, въздишаше, обещаваше. Грант се питаше дали това не бе начинът, по който човек бавно губеше разсъдъка си.

Когато тя прокара пръсти надолу до копчетата на панталоните му, мускулите на стомаха му трепнаха и се свиха. Той простена и отпусна лице на главата й. Гърлото и бе пресъхнало, а дланите й — влажни, докато разкопчаваше панталоните. От несигурност, но и от желание да го съблазни постепенно, Джени се бавеше.

Бельото се спускаше до бедрата му. Видя й се изумително меко. В стремежа си да научи, тя го докосна и усети внезапната конвулсивна тръпка, която пробягна по цялото му тяло. Толкова сила, помисли Джени, такава мощ. А тя можеше да го накара да трепери.

— Легни с мен — прошепна Джени и вдигна глава, за да види очите му, потъмнели от страст към нея. Грант спусна устни към нейните, сякаш умираше от жажда. Целувката насити сетивата й, ала тя осъзна, че има още по-голяма власт над него. Знаеше какво искаше той и щеше да задоволи желанията му с готовност. Но Джени искаше да му даде повече, много повече. И щеше да го стори.

Тя обхвана лицето му с длани и го отдалечи от себе си. Учестеният му дъх пърхаше над лицето й.

— Легни с мен — повтори Джени и се приближи към леглото. Изчака го, след това го прикани да легне. Старият матрак въздъхна, щом тя коленичи до него — Обожавам да те гледам. — После разреса косата му назад и целуна слепоочията му.

И започна да го милва. Грант чувстваше меките й като сатен устни и шумолящата коприна на халата й, докато Джени го доведе до състояние на безпомощност. Въздухът, който дишаше, бе напоен с уханието от ваната й. Тя въздъхна и притисна устни към неговите, докато той спря да чува всичко освен бученето в главата си.

Тялото й сякаш се сля с неговото, щом Джени легна върху него и започна да го изтезава от удоволствие с езика и зъбите си. Грант понечи да произнесе името й, обаче успя само да изстене. Ръцете му, досега тъй сигурни, я търсеха с трепет.

Кожата й беше влажна като неговата и го влуди, щом тя се плъзна по него, все по-ниско и по-ниско, за да може устата и да опита и ръцете й да се насладят. Джени не бе познавала нещо по опияняващо от свободата, която сила и страст даваха заедно. Тя вдъхна дълбоко мускусния му, тайнствен аромат.

Той като че ли бе спрял да диша, а само стенеше. Джени не забеляза как нейните въздишки на благодат се съединиха с неговите. Колко красиво изваян беше. Само за това можеше да мисли. Как хубаво бе, че Грант й принадлежеше. Тя беше гола. Не бе усетила кога той беше смъкнал халата й. Съзнаваше само, че ръцете му галеха раменете й, топли, сили, нетърпеливи, а после слязоха към гърдите й, сякаш в някакво екзалтирано преклонение.

Колко време бе изминало, те не знаеха. Не чуха как стенният часовник удари някъде в дълбините на къщата. Вече не скърцаха дъски. Навън чуруликаше птица, навярно славей. Отправяше протяжен любовен зов. Вятърът духна няколко облачета покрай луната. Грант и Джени не забелязваха нито един звук или движение извън широкото, меко легло.

Устните й, алчни и настойчиви, отново намериха неговите. Топъл дъх се сля с топът дъх, език срещна език. Умът се замъгли. Той прошепна в устата й пламенна молба. Ръцете му обхванаха бедрата й, сякаш пропадаше в бездна.

Джени се плъзна надолу и после извика от страхотната наслада. Тя изтръпна, изви се назад, щом достигна върха и изпадна в екстаз.

Грант се опита да запази капка разум, когато Джени се разтопи върху него, омаломощена. Ала беше късно. Животинското у него дереше и напираше да изскочи. Той по-скоро изръмжа, отколкото простена, просна я по гръб и проникна в нея, обезумял. Макар преди да се чувстваше изчерпана, тя възстанови силите си, изпълни се с него. Тялото й подивя, отвръщайки на мощта и на ритъма на Грант. Все по-високо и по-високо, по-бързо и по-бързо, горещо и неудържимо и тъмно. Те летяха от една висота към следващата, докато, заситени, рухнаха един връз друг.

Със сплетени тела, те заспаха под светлината на нощната лампа.

Беше един от онези редки, съвършени дни. Въздухът беше свеж, леко подухваше, а слънцето беше топло и ярко. Джени едва бе хапнала от закуската, сервирана за всекиго, когато станеше, докато Грант бе изял достатъчно и за двама им. Той се бе запилял някъде, споменавайки нещо за партия покер, и бе оставил Джени свободна да излезе със скицника си. Макар че, както се оказа, тя не прекара много време сама.

Търсеше изглед към предната страна на къщата — същата гледка, която се разкриваше от пътя. Независимо дали Дениъл я бе планирал или не, тя беше прекрасна.

Джени мина покрай бодливите розови храсти и се настани на тревата под един кестен. Известно време не се чуваше нищо освен чайки, земни птици и вълни. Тя започна скицата с груби, смели линии. После не се стърпя и взе да я изчиства и усъвършенства с щрихи и сенки. След около половин час забеляза движение с крайчеца на окото си. Шелби бе излязла от странична врата, докато Джени работеше над кулата, и вече бе преполовила разстоянието към нея.

— Здравей. Ще ти преча ли?

— Не. — Джени се усмихна и остави скицника в скута си. — Тук бих прекарала дни в рисуване.

— Великолепно е, нали? — С подвижна елегантност, която напомни на Джени за Грант, Шелби седна до нея. Разгледа скицата. — Това също — рече тя и също се замисли за Грант. Като малка се вбесяваше, че не може да достигне уменията му с молив или пастел. С годините завистта се бе превърнала в гордост. — С Грант имате много общи неща.

Доволна от думите. Джени погледна работата си.

— Той е талантлив, нали? Разбира се, виждала съм само един импровизиран шарж, обаче си личи. Чудя се… Защо ли не прави нищо с дарбата си?

Беше явно подпитване и двете го съзнаваха. То подсказа на Шелби, че Грант още не бе се доверил напълно на жената до нея. Жената, в която, Шелби бе убедена, той беше влюбен. Нетърпението се изправи срещу предаността й. Защо, по дяволите, той беше такъв инат? Ала предаността победи.

— Грант общо взето върши онова, което си пожелае. Отдавна ли го познаваш?

— Не, не чак толкова. Само от около две седмици. — Умислена, тя отскубна стрък трева и го завъртя между пръстите си. — Колата ми се развали насред буря, по пътя за фара. — Засмя се, спомнила си ясно начумерената му физиономия. — Грант не се зарадва особено, когато се появих на прага му.

— Искаш да кажеш, че е бил кисел, груб и невъзможен — допълни Шелби и отвърна на усмивката.

— Меко казано.

— Слава Богу, че на някои неща винаги може да се разчита. Той е луд по теб.

— Не знам кого това изуми повече, него или мен. Шелби… — Джени не искаше да любопитства, обаче вярваше, че трябва да узнае нещо, каквото и да било, което да й даде ключа към душата му. — Какъв беше той като малък?

Шелби погледна плаващите облаци.

— Винаги скиташе някъде сам. Понякога, когато се залепвах за него, ме търпеше. Винаги е харесвал хората, но гледа на тях от малко по-особен ъгъл. По своему. — Тя повдигна рамене.

Шелби си спомни за охраната, с която бяха живели като деца, за кампаниите, за пресата. И помисли бегло, че с брака си с Алън бе стъпила обратно във водовъртежа. С малка въздишка, която Джени не разбра, Шелби се облегна на лакти.

— Можеше да бъде безобразно избухлив, имаше твърдо мнение за това, кое е правилно или не — за себе си и за обществото като цяло. Двете неща не винаги си съвпадаха. Все пак, в повечето случаи той беше разбран и добродушен, за по-голям брат.

Тя се мръщеше на небето. Джени я наблюдаваше мълчаливо.

— Грант е способен на много любов и доброта — продължи Шелби, — обаче ги раздава пестеливо и по свой начин, не обича да зависи от никого. — Тя се поколеба. После, забелязала спокойното лице и изразителните очи на Джени, почувства, че й дължи нещо. — Загубихме баща си. Грант беше на седемнайсет, по средата на пътя от момчето до мъжа. Аз бях сломена и чак години по-късно осъзнах, че същото се бе случило и с него. И двамата бяхме с него, когато той загина.

Джени затвори очи, като си мислеше за Грант и веднага си спомни за Анжела. Тази болка й бе пределно ясна. Чувството за вина, мъката, шокът, който все не отшумяваше напълно.

— Как е бил убит?

— Грант трябва да ти разкаже за това, — рече Шелби тихо.

— Да. — Джени отвори очи. — Трябва.

Шелби искаше да прогони мрачните мисли и тежките си спомени и докосна ръката не Джени.

— Ти си добра за него. Веднага го разбрах. Търпелива ли си Джени?

— Вече не съм сигурна.

— Не бъди прекалено търпелива — посъветва я Шелби с усмивка. — Грант има нужда някой да го цапва по муцуната отвреме-навреме. Знаеш ли когато срещнах Алън, бях твърдо решена да нямам нищо общо с него.

— Звучи ми познато.

Шелби се усмихна.

— А той беше твърдо решен да имам. Беше търпелив, обаче… — Тя се усмихна при спомена. — Не е прекомерно търпелив. При това аз не съм и наполовина толкова ужасна колкото е Грант.

Джени се засмя, сетне отвори блокчето на нова страница, и започна да скицира Шелби.

— Как се запозна с Алън?

— На едно парти във Вашингтон.

— От там ли си?

— Да, живея в Джорджтаун — ние живеем в Джорджтаун — поправи се тя. — Магазинът ми също е там.

Джени изрисува фината линия на носа.

— Какъв магазин?

— За керамика. Занимавам се с грънчарство.

— Наистина ли? — Заинтригувана, Джени спря да скицира. — Майсториш с глина? Грант не го е споменавал.

— Никога не го споменава — отвърна Шелби сухо.

— В спалнята му има една ваза — спомни си Джени. — Червеникава, с гравирани полски цветя. Твоя ли е?

— Подарих му я за Коледа преди две години. Не знаех какво я е направил.

— Тя улавя светлината чудесно — рече Джени, като забеляза, че Шелби бе приятно изненадана. — Освен нея няма много предмети във фара, от които той си прави труда да бърше прах.

— Толкова е немарлив — каза Шелби нежно. — Смяташ ли да го превъзпиташ?

— Не.

— Радвам се. Въпреки, че за нищо на света не бих искала да ме чуе, харесвам го такъв, какъвто си е. — Тя протегна ръце към небето. — Ще се прибера в къщата да проиграя някой и друг долар на Джъстин. Някога играла ли си карти с него?

— Само веднъж. — Джени се усмихна. — Стига ми.

— Разбирам те — рече Шелби и се надигна. — Ала обикновено успявам с блъфиране да си върна парите от Дениъл.

С последна светкавична усмивка тя си отиде. Джени се вгледа в скицата и взе да премисля казаното за Грант.

— С лице като жаба? — попита Кейн, когато срещна Грант в коридора.

— Красотата е относително понятие — отговори Грант невинно.

С одобрителна усмивка Кейн се облегна на един от сводовете.

— Успя да хвърлиш в смут татко. Обади се на всички ни да каже, че Кембъл бил сбъркал пътя и че било наш дълг, като на роднини, да му помогнем. — Усмивката стана вълча. — Изглеждаш така, като че ли отлично се справяш сам.

Грант кимна в знак на съгласие.

— Миналия път, когато идвах тук, той се опита да ме сватоса с някаква си Джадсън, не исках да рискувам.

— Татко твърдо вярва в брака и в продължаването на рода. — Лицето на Кейн помръкна малко, щом помисли за жена си. — Странно, че твоята Джени е братовчедка на Даяна.

— Съвпадение — отвърна Грант, съзрял тревожния израз. — Не съм виждал Даяна тази сутрин.

— Аз също. — Кейн вдигна рамене. — Не сме съгласни по едно дело, с което се е наела. — Мрачният облак пак премина над лицето му. — Не е лесно да сте женени и с една и съща професия, особено ако гледате на нея по различен начин.

Грант помисли за себе си и Джени. Можеха ли двама души да гледат на изкуството по по-противоположен начин от тях двамата?

— Предполагам, че е така. Стори ми се, че Джени я разстрои.

— На Даяна й е било тежко като дете. — Кейн пъхна ръце в джобовете и се замисли. — Още свиква. Извинявай.

— Не е нужно да се извиняваш на мен. А Джени умее да се грижи за себе си.

— Ще потърся Даяна. — Той се стегна и тръсна глава по посока на стълбището към кулата усмихнат.

— На Джъстин пак му върви, както обикновено. Върви да поиграеш, ако ти стиска.

Даяна мина покрай едната страна на къщата и влезе в предната градина, когато забеляза Джени. Първата й реакция беше просто да се обърне с гръб, но Джени вдигна глава и погледите им се срещнаха. Даяна неохотно тръгна през тревата към Джени. За разлика от Шелби, не седна.

— Добро утро.

Джени отвърна на хладния й поглед.

— Добро утро. Тези рози са прелестни, нали?

— Да. Няма да издържат още дълго. — Даяна прибра ръце в дълбоките джобове на нефритено-зелените се панталони. — Ще рисуваш къщата.

— Така смятам. — Тя спонтанно вдигна скицника към братовчедка си. — Какво мислиш?

Даяна разгледа рисунката и видя всичко, което я бе впечатлило в постройката — силата, вълшебното излъчване, приказния чар. Тя достигна до душата й. Накара я да се чувства неудобно. Скицата образуваше някаква връзка между нея и Джени, която Даяна искаше да избегне.

— Много си талантлива — промърмори тя. — Леля Аделайд постоянно те превъзнасяше.

Джени се разсмя въпреки желанието си.

— Леля Аделайд не може да различи Рубенс от Рембранд. Само така си мисли. — Тя прехапа език. Напомни си, че Аделайд бе отгледала Даяна. Нямаше право да я очерня пред някой, който вероятно я обичаше. — Виждала ли си я наскоро?

— Не — каза Даяна остро и й върна скицника. Подразнена. Джени засенчи очи с ръка и се вгледа в Даяна. Небрежно отгърна страница и, както бе сторила с Шелби, започна да я рисува.

— Явно не ме харесваш.

— Не те познавам — отвърна Даяна хладно.

— Вярно. И това прави поведението ти още по-объркващо. Мислех, че ще приличаш повече на Джъстин.

Ядосана, понеже просто изречените думи я опариха. Даяна се вторачи в Джени.

— С Джъстин сме различни, защото сме водили различен начин на живот. — Тя се извърна и направи няколко големи крачки. После се спря. Защо се държеше като темерут? Изправи рамене и се обърна към Джени. — Ще се извиня, че бях груба, понеже Джъстин много държи на теб.

— О, много благодаря — отговори Джени сухо, макар че взе да й съчувства за борбата, която се четеше в очите й — Защо не ми кажеш защо изобщо сметна за нужно да бъдеш груба?

— Просто се чувствам неловко покрай всички Грандо в рода.

— Доста тесногръди възгледи за един адвокат — подхвърли Джени. — И за жена, която ме е виждала само веднъж преди, когато сме били на колко — осем, десет години?

— Ти така лесно си намери място сред останалите. — Думите се отрониха от устните на Даяна, преди тя да помисли. — Аделайд трябва да ми е казала поне десет пъти да те наблюдавам и да се уча от теб как да се държа.

— Аделайд винаги е била ограничена и самомнителна жена — отвърна Джени.

Даяна я изгледа втренчено. Да, тя го знаеше сега, ала не бе предполагала, че някой от онази част на рода също може да мисли така.

— Ти познаваше всички други деца — продължи Даяна, макар да почваше да се чувства глупаво. — А косата ти беше вързана с панделка, която подхождаше на роклята ти. Фин, ментовозелен муселин. Аз дори не знаех какво е муселин.

Джени се изправи, защото съчувствието й нарасна. Тя не протегна ръка към нея — жестът още не би бил приет.

— А пък аз бях чула, че си команчи. През цялото време се надявах да изиграеш боен танц. Бях ужасно разочарована, когато не го направи.

Даяна отново се втренчи в нея. Усети как в очите й напираха сълзи — нещо, което се случваше твърде често напоследък. Но ненадейно се засмя.

— Жалко, че не знаех да танцувам. Нито бих имала смелостта да сторя. Леля Аделайд щеше да припадне. — Тя се поколеба, след това протегна ръка. — Радвам се, че се срещаме пак… Братовчедке.

Джени пое ръката й, после целуна Даяна по бузата.

— Може би ако ни дадеш възможност, ще откриеш, че някои от рода Грандо са почти толкова нормални, колкото Макгрегърови.

Даяна се усмихна. Усещането за семейна близост винаги я трогваше мъничко.

— Да, може би.

Когато усмивката й изчезна, Джени проследи погледа й и видя Кейн сред розите. Напрежението се върна незабавно, ала не беше заради нея.

— Трябва ми нов ъгъл за скиците — рече тя непринудено.

Кейн изчака Джени да се отдалечи, преди да отиде при жена си.

— Рано стана — погледна я изпитателно той. — Изглеждаш уморена, Даяна.

— Нищо ми няма — отвърна тя бързо. — Спри да се притесняваш за мен. — Даяна се извърна.

Изнервен, Кейн грабна ръката й.

— По дяволите, измъчваш се заради това дело и не си даваш почивка…

— Ще престанеш ли? — кресна тя. — Знам какво правя.

— Може би — изрече той бавно. — Работата е там, че досега не си се занимавала с убийство, извършено по особено жесток начин, а обвинението има шаблонни доводи.

— Колко жалко, че нямаш особена вяра в способностите ми.

— Не е това. — Кейн я разтърси. — Знаеш, че не е така. Изобщо не става въпрос за това.

Гласът му ставаше все по-ядосан, докато очите му търсеха по лицето й тайните, които Даяна криеше от него.

— Мислех, че двамата можем да стигнем по-далеч, обаче ти ме отблъскваш. Искам да разбера какъв е проблемът, Даяна. Искам да знам какво ти става!

— Бременна съм! — извика тя, после затисна устата си с ръце.

Стъписан, той пусна ръцете й.

— Бременна ли? — Вълната на учудване бе надмогната от вълна на радост, толкова силна и упояваща, че за миг Кейн не можеше да помръдне. — Даяна.

Когато понечи да я докосне, тя се отдръпна и радостта бе покосена от мъка. Той пъхна ръце в джобовете си.

— Кога разбра?

Даяна преглътна и се помъчи да скрие трепета в гласа си.

— Преди две седмици.

Този път Кейн се извърна и впери поглед в розовите храсти, без да ги вижда.

— Две седмици — повтори. — И не сметна за необходимо да ми кажеш?

— Не знаех какво да правя — отвърна тя сподавено. — Не бяхме го планирали — още не — и помислих, че има някаква грешка, но… — Даяна замлъкна и го погледна безпомощно.

— Ходила ли си на лекар?

— Да, разбира се.

— Разбира се. — Той се изсмя сухо. — В кой месец си?

Тя нервно навлажни устни.

— Наближавам третия.

Почти в третия. Вече два месеца детето им растеше, а Кейн не знаеше.

— Правила ли си някакви планове?

Планове ли, помисли Даяна панически. Какви планове можеше да прави?

— Не знам! — Тя закри лицето си с ръце. Това не беше в неин стил. Къде бяха самоконтролът й, желязната й логика? — Каква майка бих могла да бъда аз? — Даяна изричаше мислите си на глас. — Не знам нищо за децата — че аз едва имах възможност да бъда дете.

Болката го проряза дълбоко.

— Даяна, нима не искаш това бебе?

Да не го иска? Какво искаше да каже, да не го иска? То вече съществуваше, тя почти го виждаше в ръцете си. И примираше от страх.

— То е част от нас — отвърна рязко. — Как бих могла да не искам част от нас? То е твоето дете. Аз нося детето ти в себе си и вече толкова го обичам, че се ужасявам.

— О, Даяна… — Той докосна нежно лицето й. — Оставила си да минат две седмици, когато можехме да се ужасяваме заедно.

Тялото й се разтърси от дълбока въздишка. Кейн, уплашен? Та той от нищо не се боеше.

— Теб страх ли те е?

— Да. — Кейн целуна една сълза на бузата й. — Да, страх ме е. Малко преди Мак да се роди, Джъстин сподели с мен и с Алън какво изпитва, като става баща. — Той се усмихна, вдигна ръцете й и притисна устни към дланите й. — Сега знам.

— Бях толкова объркана. — Тя стисна пръстите му. — Исках да ти кажа, обаче не бях сигурна как ще се чувстваш. Стана така неочаквано. Още дори не сме довършили къщата и си помислих… Не бях сигурна как ще се чувстваш.

Той сложи ръцете им върху корема й.

— Обичам те — прошепна. — Обичам ви и двамата.

— Кейн… — Устните му заглушиха името. — Имам да науча толкова много за седем месеца.

— Ние имаме да научим много за седем месеца — поправи я Кейн. — Да се качим горе. — Зарови лице в косата й и вдъхна аромата й. — Бременните жени трябва да лежат. — Той вдигна глава и се усмихна. — Често.

— С бъдещите татковци — добави Даяна и се засмя, когато той я грабна на ръце. Всичко щеше да бъде наред. И тя щеше да има едно чудесно семейство.

Джени видя как се скриха в къщата. Какъвто и да е бил проблемът, явно бе решен.

— Слава Богу.

Изненадана, Джени се извърна и съгледа Серина и Джъстин зад себе си. Серина носеше бебето на гърдите си, пристегнато с ремъци. Джени любопитно надникна да види Мак, който спеше дълбоко, сгушен в майка си.

— Серина не успя да се присламчи до Даяна и най-нахално да изкопчи проблема от нея — забеляза Джъстин.

— Аз не нахалнича — отвърна жена му и се усмихна. — Чак толкова. Ти рисуваш къщата. Може ли да погледна?

Докато Серина разгледаше скицата, Джъстин хвана ръката на Джени.

— Как си?

Тя разбра какво имаше предвид. За последен път го бе видяла на погребението на Анджела. Посещението му бе кратко, ненатрапчиво и означаваше много за нея. За малкото време, през което се бяха познавали, той бе станал важна част от семейството й.

— По-добре — отвърна Джени. — Наистина. Трябваше да се отдалеча за малко от роднините и от тяхната тиха, постоянна загриженост. Това помогна. — Тя помисли за Грант и се усмихна. — Много неща ми помогнаха.

— Ти си влюбена в него — забеляза той.

— Сега кой любопитства най-нахално? — обади се Серина.

— Просто отбелязах. Съвсем друго е. Той прави ли те щастлива? — попита Джъстин и подръпна косата на жена си. — Ето това вече беше нахалство.

Джени се засмя и прибра молива зад ухото си.

— Да, той ме прави щастлива — и нещастна. Това е задължително, нали?

— О, да. — Серина облегна глава на рамото на мъжа си. В този миг зърна Грант да излиза от предната врата. — Джени — сложи тя ръка върху нейната. — Ако много се бави, както доста мъже — добави, поглеждайки Джъстин, — ще ти дам назаем една паричка. — Серина се засмя на недоумяващия поглед на Джени — Питай ме някой път.

Тя хвана Джъстин под ръка и му предложи да отидат да проверят дали има някой в басейна. Те се оттеглиха. Джени видя Джъстин да подшушва нещо, което накара Серина да се разсмее сладко.

Семейство, помисли тя. Колко хубаво, че се бе натъкнала на семейство по този начин. Нейно семейство и на Грант. Връзката можеше да го доближи към нея. Щастлива, Джени побягна през тревата да го посрещне.

Полетя в обятията му без дъх и той я хвана.

— Какво става?

— Обичам те! — отвърна Джени, смеейки се. — Има ли нещо друго?

Ръцете му се затегнаха около нея.

— Не.