Зовът на сърцето

ЧЕТВЪРТА ГЛАВА

Няма лесно да ме отпратиш, мислеше си Джени с мрачно задоволство, докато приготвяше четките и боите на следващата сутрин. Никой не можеше да я отпъди, още по-малко пък някакъв невъзпитан, нагъл негодник.

Тя огледа четките една по една. Картината. Картината бе най-важна, естествено, обаче можеше да рисува и междувременно да му даде полезен урок, разсъждаваше Джени с коварна усмивка. Той си го изпроси. Тя отметна кичур коса от лицето си и затвори кутията с боите. Никой не заслужаваше да бъде така хубавичко сръган в ребрата, както Грант Кембъл.

Та той смяташе, че Джени искаше игрички. Тя щракна ключалките рязко и звуците отекнаха из празната къща. Тогава щеше да играе — нейни си игри, по нейни си правила. Двайсет и шест години бе гледала баба си да впримчва и омагьосва мъжете. Изключителна жена, помисли Джени с нежна усмивка. Красива и жизнена дори на седемдесет, тя все още умееше да върти всеки мъж на пръста си. Тя също се казваше Дженвиев. Джени постави ръце на хълбоците си. На Грант Кембъл му предстоеше краткотраен полет от висока скала.

Щял да я вземе, представете си! Когато си пожелаел! Тя измърмори и извади работна риза от гардероба. Щеше да го накара да й лази в краката.

Възмущението й бе помогнало да забрави сладостната тръпка и разтърсващата реакция, предизвикана от устните му. Да забрави, че го бе желала пламенно и сляпо, както никого другиго дотогава. Гневът бе за предпочитане пред унинието и Джени му да воля. Щеше да си отмъсти хладнокръвно, безмилостно. Така възмездието бе по-сладко.

Доволна от състоянието на четките и боите, тя отиде в спалнята. Щателно разгледа отражението си в огледалото над старинното бюро. Като художник Джени веднага разпознаваше добрата костна структура и хубавия колорит. Сдържаният гняв като че ли й отиваше, защото добавяше ефирна руменина към медения й тен.

Тържествено, подобно войн, изпълняващ ритуал пред сражение, тя взе кутийка със зелени сенки. Имаш ли необичайна черта, изтъквай я, мислеше Джени, докато оцветяваше клепачите си. Резултатът и хареса — бе леко екзотичен, но не биеше на очи. Намаза устните с тънък слой червило — достатъчно, за да изглежда съблазнително. С мързелива усмивка сложи капки парфюм зад ушите. Да, щеше да го изкуши. И когато той паднеше на колене, тя с леко сърце щеше да си отиде.

Жалко, че не можеше да облече нещо по-предизвикателно. Нацупи се и наведе глава настрани пред огледалото. Обаче картината беше най-важното. Не можеше да носи минипола и да седи върху камък. Джинси и тънка блузка щяха да свършат работа. Предвкусвайки победата, Джени тръгна към вратата, когато шум от мотор привлече вниманието й.

Първата й мисъл беше Грант и това я изнерви. Каза си, че единствено очакването на предстоящата битка бе разтуптяло сърцето й. Погледна през прозореца и видя не пикапа на Грант, а малък, поочукан микробус. От него слезе вдовицата Лорънс, понесла загърната в салфетка чиния. Изненадана и леко смутена. Джени отвори вратата на хазяйката си.

— Добро утро. Заповядайте. — Тя се усмихна и се опита да не мисли колко бе странно да кани жената в собствената й къща, където тя бе живяла, спала и шетала години наред.

— Виждам, че вече сте станали. — Вдовицата стоеше на прага. Малките й тъмни очи се задържаха върху лицето на Джени.

— Да. — Джени спонтанно би я хванала за ръка, ако не беше чинията. — Моля ви, влезте, госпожо Лорънс.

— Не искам да ви притеснявам. Рекох да ви донеса малко кифли.

— О, благодаря. — Джени забрави за плановете си да почне работа рано и разтвори вратата още по-широко. — Много биха ми се усладили, особено ако пийнете кафе с мен.

— Нищо против. — Жената се поколеба едва забележимо, преди да влезе. — За малко, обаче. Трябвам им в пощата. — Тя обходи с поглед стаята.

— Миришат чудесно. — Джени пое чинията от ръцете й и се упъти към кухнята, като се надяваше да поразсее напрежението. — Знаете ли, аз никога не мога да се наканя да готвя, ако ще е само за мен.

— Аха. По-приятно е, когато имаш семейство да храниш.

Джени още веднъж почувства дълбоко състрадание, ала не го показа. С лице към печката, тя отмери доза кафе и го изсипа в малката кафеварка, която бе купила в града. Вдовицата навярно гледаше кухнята и си спомняше.

— Значи се настанихте без проблеми.

— Да. — Джени сложи две чинии върху тясната сгъваема маса. — Вилата е точно това, от което имам нужда. Прекрасна е, госпожо Лорънс. — Тя се поколеба, докато изваждаше чашки и чинийки от шкафа. — Сигурно ви е било трудно да я напуснете.

Вдовицата присви рамене.

— Нещата се променят. Таванът не протече ли поминалата нощ?

Джени я погледна смутено, но преди да отговори се сети, че не е била в къщата, за да забележи.

— Нямах никакви неприятности.

Жената оглеждаше кухнята. Може би ще й олекне, ако сподели болката си, помисли Джени. Всички твърдяха това след смъртта на Анджела, обаче тя не им беше повярвала. Сега за пръв път предположи, че би било по-добре да говори за загубата си, отколкото да потиска мъката.

— Дълго ли живяхте тук, госпожо Лорънс? — Тя занесе чашите на масата и се върна за сметаната.

— Двайсет и шест години — отвърна вдовицата. — Дойдохме, след като се роди вторият ми син. Той е лекар, живее в Бангор. — Непреклонната й гордост пролича в издадената й брадичка. — Брат му работи на нефтена сонда. Не можа да се откъсне от морето.

Джени седна на масата.

— Сигурно се гордеете с тях.

— Аха.

— Мъжът ви рибар ли беше?

— Ловеше омари. — Тя не се усмихна, ала Джени долови ведра нотка в гласа й. — Добър в занаята си. Спомина се на лодката. Казаха ми, че било удар. — Тя наля малко сметана в кафето си, само колкото да промени цвета. — Той така би искал да си отиде — на лодката.

Джени искаше да попита преди колко време бе починал, но не можа. Вероятно някой ден и тя щеше да може да говори за смъртта на сестра си с такова примирение.

— Харесва ли ви да живеете в селцето?

— Свикнала съм. Там са приятелите, пък и това шосе… — За първи път Джени съзря бегла усмивка, която разхубави чертите на старата жена. — Моят Матю знаеше да го проклина оттук до Бога.

— И с пълно основание. — Изкушена от аромата на сладкишите, Джени разгърна карираната салфетка. — С боровинки! — възкликна радостно. — Видях храсти с диви боровинки край пътя за града.

— Аха, сезонът им още не е свършил. — Тя доволно наблюдаваше как Джени отхапа от кифлата. — Младо момиче като вас може да се почувства самотно тук.

Джени поклати глава и преглътна залъка си.

— Не. Обичам да съм сама, когато работя.

— Ваши ли са онези картини в дневната?

— Да, надявам се нямате нищо против, че съм ги окачила.

— Винаги съм харесвала картини. Рисувате хубаво.

Джени се усмихна. Зарадва се на простата оценка, както би се радвала на възторжена хвалба във вестника.

— Благодаря. Смятам да поработя доста време тук, в Уинди Пойнт. Повече, отколкото възнамерявах в началото — добави тя, като си мислеше за Грант. — В случай, че реша да остана още няколко седмици…

— Само кажете.

— Добре. — Джени гледаше как жената отчупи парченце кифла. — Нали го знаете онзи фар… — Дъвчейки бавно, Джени премисли как да измъкне информацията, която искаше.

— За него се грижеше Чарли Дийз — поясни вдовицата. — Той и неговата госпожа живееха там, когато бях малка. В днешно време ползват радар, обаче тогава баща му и моят баща разчитаха на фара да ги предпазва от скалите.

Това беше интересно и друг път Джени щеше да иска да чуе историята, ала в момента я занимаваше настоящият собственик.

— Срещнах мъжа, който живее там сега — вметна тя с престорена небрежност и отпи от кафето. — Ще порисувам малко край фара. Приказно място.

Госпожа Лорънс вдигна вежди.

— Това на него казахте ли му го?

Значи в града го знаеха.

— Стигнахме до един вид… Споразумение.

— Младият Кембъл живее там от близо пет години. — За миг жената се замисли над огънчетата в очите на Джени, които не й убягнаха, но премълча. — Саможивец. На бърза ръка е отпратил неколцина посетители.

— Не се и съмнявам — промърмори Джени под носа си — Не е много любезен.

— Не създава неприятности, гледа себе си. — Вдовицата и хвърли бърз, проницателен поглед. — Хубаво момче. Чух, че веднъж-дваж излязъл в морето с мъжете. Повече гледал, отколкото говорел.

Объркана, Джени преглътна последния залък от сладкиша.

— Той не е ли рибар?

— Не знам какво прави, обаче си плаща сметките навреме.

Джени се намръщи, по-заинтригувана, отколкото би желала да бъде.

— Странно, аз помислих, че… — Че какво? И тя не знаеше. — Сигурно не получава много поща — опита Джени.

Вдовицата пак се усмихна бегло.

— Достатъчно — отвърна кратко. — Благодаря за кафето, госпожице Грандо — добави тя и се надигна. — И се радвам, че ще останете тук.

— Благодаря. — Стана й ясно, че ще се наложи да се задоволи с оскъдните сведения. — Надявам се да дойдете пак.

Жената кимна и се отправи към входната врата. Джени я последва.

— Потърсете ме, ако има нещо. Като застуди, ще трябва да включите печката. Работи добре, ала вдига доста шум.

— Ще го имам предвид. Благодаря.

Джени я изпроводи с поглед, докато госпожа Лорънс се качи в микробуса и потегли. Замисли се за Грант. Той не бе един от тях, от хората в селцето, но тя бе усетила сдържана нежност в гласа на вдовицата, когато го споменаваше. Грант гледаше себе си. Жителите на Уинди Пойнт уважаваха това. Пет години, повтори тя наум, и се прибра да вземе боите си. Дълго време да стоиш затворен в един фар, занимавайки се с… Кой знае с какво.

Какво правеше той, не бе нейна грижа. Нейна грижа бе да го накара да страда, поне малко.

Закуската беше единственото ядене, което Грант никога не пропускаше. През останалата част от деня хапваше по нещо, щом почувстваше глад и когато работата му позволяваше. Тази сутрин закуси преди изгрев слънце, защото не можеше да спи, и излезе с лодката, защото не можеше да работи. Джени, сгушена под завивките на три километра от него, бе успяла да внесе смут в двете му основни и най-редовни занимания.

Обикновено се наслаждаваше на ранните разходки в морето, когато заедно с рибарите посрещаше пробуждащото се слънце и когато въздухът бе хладен. Опитваше късмета си и ако му провървеше, вечеряше риба. Ако ли не, можеше да си опече пържола или да отвори някоя консерва.

Този ден не се наслади на излизането, понеже му се спеше, а освен това искаше да работи. Нямаше настроение за риболов и опитът да се развлече с разходка се оказа неуспешен. Слънцето все още се намираше ниско над морето, когато той се прибра.

Сега вече беше високо, ала в настроението му нямаше особено подобрение. Единствено дисциплината, която си беше наложил от години, го задържа пред чертожната дъска. Доизпипваше последния комикс.

Той мрачно установи, че Джени бе объркала плана му. И постоянно се въртеше в главата му. Не че Грант не допускаше да го занимават мисли за други хора, обаче винаги контролираше тези мисли. С нея не успя да се справи.

Дженвиев, помисли той, докато старателно запълваше с туш гъстата коса на Вероника. Възхищаваше се на творбите й, на отсъствието на дребнавост и претенциозност, на очевидната класа. Тя имаше стил, който загатваше за необуздана страст под фин слой изисканост. Картините й, приканваха човек да мечтае, да си представя, да вярва в нещо прекрасно. Грант уважаваше това тяхно свойство.

Той си спомни един от пейзажите й с блатата, често срещани в изложбите й. Сенките криеха тайни, а синкавият здрач обещаваше нощ, изпълнена с чудеса. Мъглата над водната повърхност го накара да мисли за потаен шепот. Схлупената къщурка над реката не изглеждаше разнебитена, а някак симпатично побледняла и сбърчена. Тишината в картината му харесваше. Умелото използване на светлината го впечатли. Остана разочарован, когато разбра, че платното вече бе продадено. Инак би го купил, без дори да пита за цената.

Страстта, която издаваха творбите й, тънко контрастираше със спокойствието на изобразените предмети. Общото впечатление бе за едно изискано творческо въображение.

Личният й живот преливаше от страст. Грант сви устни. Ако не я бе срещнал, не я бе докоснал, щеше да продължи да вярва, че деветдесет процента от писаното за нея бяха, както тя се изрази, вестникарски измишльотини.

Сега обаче бе убеден, че всеки мъж, който се доближи до Дженвиев Грандо, я пожелаваше. Енергията, която трептеше в картините й, напираше и в нея. Тя знаеше, че може да превърне всеки мъж в свой роб, мислеше си той, докато завършваше Вероника. Знаеше го, и й харесваше да го прави.

Грант остави четката за четката за минута и няколко пъти сгъна и разпери пръстите на дясната си ръка. Все пак той си остана с удовлетворението от това, че я бе отхвърлил.

Отхвърлил ли? Грант се изсмя сухо. Ако в действителност го бе сторил, сега нямаше да стои тук и да си спомня как Джени бе като пожар в прегръдките му — гореща, неспокойна, опасна. Нямаше да стои тук и да си спомня как умът му изведнъж се изпразни и в следващия миг се напълни изцяло с нея.

Морска сирена? За Бога, да. Представяше си я как се усмихва, пее и подмамва мъжете към подводни скали. Но не и него! Нямаше да се остави да бъде омагьосан от сладострастен глас и магнетични очи. Освен това се съмняваше, че след вчерашното му сбогуване тя изобщо щеше да се върне. Макар да поглеждаше към прозореца, той нарочно не отиваше до него. Взе четката и поработи още час. Джени не излизаше от ума му.

Доволен, че въпреки всичко завърши комикса навреме, Грант почисти четките си. Понеже вече имаше план за следващия проект, настроението му се подобри. С добросъвестност, характерна за него само когато се отнасяше до работата му, той разчисти ателието. Прилежно подреди инструментите в шкафчетата, избърса, плътно затвори и прибра шишенцата и бурканите с бои. Готовия епизод остави на дъската да изсъхне.

Слезе в кухнята да потърси нещо за ядене. Взе портативното радио със себе си, за да чуе новините. Споменаването на Комисията по етика и на сенатор, когото често иронизираше, му даде идея за нова историйка. Тъй като често изтипосваше известни герои от политическата арена, някои вестници отпечатваха комиксите му на страницата с уводната статия. Грант нехаеше къде ги поместваха, стига читателите да ги разбираха. Да прави карикатурни портрети на политици му беше навик още от дете и той нямаше намерение да скъсва с него.

Опрян на шкафа. Грант видя сметката на кутия бисквити с фъстъчено масло. Изслуша края на емисията. Да бъде в течение на събития, настроения и тенденции бе тъй необходимо за изкуството му, както хартията и мастилото. Той организира и складира информацията в паметта си. Когато му потрябваше, щеше да я извади. Сега обаче жадуваше за чист въздух и слънце.

Каза си, че излиза да се разведри, а не защото очакваше да срещне Джени. Напротив, надяваше се да не я види.

Без съмнение, тя беше там. Грант се опита да обясни напрежението, което усети, с обзелото го раздразнение. Винаги се дразнеше, щом някой посегнеше на самотничеството му.

Лесно можеше да не й обръща внимание… Вятърът вплиташе бързи пръсти в косите й и оголваше шията й. Грант просто щеше да тръгне в противоположна посока, към северната част на плажа… Слънцето галеше кожата на лицето и на голите й ръце и ги правеше златисти. Ако той заобиколеше и минеше от другата страна на скалата, изобщо щеше да забрави, че Джени бе там.

Грант се прокле тихо и тръгна към нея.

Разбира се, тя го бе забелязала още в момента, в който се бе показал от фара. Четката в ръката й се поколеба само миг, преди да продължи разходката си по платното. Ако пулсът й запрепуска, то бе заради вълнението от двубоя, който й предстоеше да спечели. Ала понеже вече се бе разконцентрирала, й се наложи да спре. Гризеше замислено дръжката на четката и оглеждаше работата си.

Картината изобразяваше всичко, което тя искаше. Беше доволна от цветовата гама и отсенките. Джени си тананикаше тихичко, когато чу стъпките на Грант.

— Значи — подзе тя и сведе глава на една страна, като че ли да изследва платното от друг ъгъл, — реши да излезеш от пещерата си.

Грант пъхна ръце в джобовете и умишлено застана там, откъдето не можеше да види картината.

— Не вярвах, че си от онези, дето сами си търсят белята.

С едва забележимо движение на главата, Джени вдигна очи към него. Усмивката й бе предизвикателна.

— Това може би означава, че не умееш да преценяваш хората.

Той бе наясно, че погледът бе предназначен да го изкуси. Обаче това, че знаеше намеренията й, не го спасяваше. Почувства топлина, която бързо се разстла низко в стомаха му.

— Или че си глупачка.

— Казах ти, че ще се върна, Грант. — Тя задържа поглед върху устните му. — Обикновено изкарвам докрай замислите си. Искаш ли да видиш какво съм нарисувала?

Той реши, че и Джени, и картината й можеха да вървят по дяволите.

— Не.

— Пък аз те мислех за голям познавач. — Тя остани четката в нави кичур коса на пръста си. — Какъв си ти, Грант Кембъл? — Очите й го осмиваха и приканваха.

— Какъвто си искам.

— Късметлия. — Джени се изправи. С бавни, плавни движения, смъкна ризата си и я пусна върху скалата. Наблюдаваше лицето му, докато погледът му се плъзгаше по тънката тениска. след това спокойно прокара пръст от яката надолу по блузата му.

— Да ти кажа ли какво виждам аз?

Той не отговори, но и не свали очи от нейните. Тя се запита дали ако притисне длан към сърцето му, ще го усети разтуптяно.

— Саможивец — продължи Джени, — с лице на пират и ръце на поет. И обноски — додаде, смеейки се, — на пещерен човек. При това ми изглежда, че обноските ти са единственото, за което си имал избор.

Трудно се издържаше на предизвикателния пламък в погледа й, на тези меки, сочни, обещаващи устни, на самоуверената й усмивка.

— Както искаш — изсумтя Грант и напъха ръцете си, изгарящи от желание да я докоснат, още по-дълбоко в джобовете си.

— Не че го искам. — Тя направи няколко крачки до ръба на скалата. Водните пръски почти достигаха до нея. — Всъщност, поведението ти придава някакъв груб, примитивен чар, не всяка жена иска джентълмен. Самият ти не би търсил дама.

Застанала срещу него. Джени почти се сливаше с фона на зеления като очите й океан, така естествено изглеждаше там.

— Ти дама ли си, Дженвиев?

Тя се засмя на гнева и гласа му.

— Зависи дали ми изнася — изимитира го насмешливо.

Той пристъпи към нея, ала се сдържа да не я разтърси. Само вятърът разделяше телата им.

— Какво целиш, да му се не види?

Джени го погледна учудено.

— Как, да подхвана най-обикновен разговор, разбира се — рече невинно. — Изглежда си позабравил това изкуство.

Грант примижа и се извърна.

— Отивам да се поразходя.

— Чудесно! — Тя го хвана под ръка. — Ще дойда с теб.

— Не съм те канил — заяви той твърдо.

— О… — премигна Джени. — Пак се опитваш да ме очароваш с грубостта си. Направо не мога да ти устоя.

Усмивката повдигна ъгълчетата на устата му, преди да я потисне. Над никого не се смееше тъй лесно, както над себе си.

— Добре тогава, хайде. — В очите му мъждукаше нещо, което леко озадачи Джени.

Грант вървеше бързо, без да се съобразява с разликата в крачките им. Решена да го помъчи, тя леко подтичваше, за да не изостава. След като заобиколиха фара, той уверено заслиза по скалата. Джени огледа стръмната падина и каменните издатини, по който Грант подскачаше с такава лекота, все едно се спускаше по стълбичка. Долу вълните се пенеха и шипяха. Не биваше да се стряска. Нямаше да му достави това удоволствие. Тя пое въздух и тръгна след него.

Първите няколко метра измина със сърце, заседнало в гърлото. Несъмнено щеше да го накара да страда, ако паднеше и си пръснеше черепа. Постепенно обаче взе да се забавлява. Шумът на морето ставаше все по-силен. Солени капки погъделичкваха кожата й. Сигурно имаше и друг,. по-лесен път надолу, но в този момент не би тръгнала по него за нищо на света.

Грант стигна дъното и загледа как Джени се справи с последните два-три метра. От една страна се надяваше да я види все още на върха на скалата, ала от друга знаеше, че ще я завари в подножието. Тя не беше изнежено цветенце, колкото и да му се искаше да я впише в тази категория. Беше твърде буйна.

Той инстинктивно й подаде ръка да й помогне. Джени уж случайно допря тялото си до неговото. Вдигна дръзко глава, като че ли го приканваше да се осмели да я докосне пак. Ароматът й насити сетивата му. Преди от нея дъхаше на дъжд. Сега мирисът бе също тъй нежен, но безкрайно по съблазнителен. Посред бял ден тя ухаеше на нощ и на всички тайнствени, прошепнати обещания, които разцъфваха със залеза на слънцето.

Ядосан, че се бе хванал на такъв прозрачен номер. Грант я пусна. Без да продума, тръгна по тесния, каменист плаж, където крясъците на чайките пронизваха ехтенето на морето. Джени го последва, доволна от първоначалния си успех.

Вече си ми в ръцете, Грант Кембъл, мислеше си тя. А аз още само загрявам.

— Така ли си прекарваш времето, когато не се криеш в кулата си?

— Така ли си прекарваш времето, когато не обикаляш заведенията на Бърбън Стрийт?

Джени отметна коса назад и пак го хвана под ръка.

— Вчера достатъчно говорихме за мен. Разкажи ми за Грант Кембъл. Да не си някой смахнат учен, който провежда ужасни свръхсекретни експерименти по поръчка на правителството?

Той я погледна и се усмихна загадъчно.

— В момента колекционирам пощенски марки.

Отговорът му я обърка достатъчно, за да забрави временно играта си.

— Защо имам чувството, че има известна доза истина в думите ти?

Грант повдигна рамене и продължи пътя си, като се чудеше защо не я отпъди. На това място винаги идваше сам. Освен когато спеше, само разходките по безлюдния плаж му позволяваха да освободи и пречисти ума си. Тук, където вълните връхлитаха върху скалистия бряг, бе неговото убежище от собствените му мисли и от напрежението, на което сам се подлагаше. Когато идваше тук, не вземаше никого, дори и рожбите на изкуството си. Сега искаше да чувства досада от натрапването, обаче вместо това изпитваше нещо много близо до удовлетворение.

— Скривалище — отрони се от устните на Джени.

Той се сепна.

— Какво?

— Това място. — Тя направи широк жест с ръка. — Това е скривалище. — Наведе се и вдигна мидена черупка, изсушена като кост на слънцето. — Баба ми има красива стара къща от колониалната епоха, пълна с антики и копринени възглавници. На тавана има една тъмна, прашна стаичка, със счупен люлееш се стол и кашон абсолютно ненужни неща. Можех да седя там с часове. — Джени се усмихна. — Обичам тайните места.

В съзнанието му изникна ясен спомен за малкия килер в дома на родителите му в Джорджтаун. Толкова пъти се бе затварял там с блокче за рисуване и куп списания с комикси.

— Тайни са само когато никой не знае за тях.

Тя се засмя и мушна тънката си длан в ръката му.

— Не, едно място може да бъде тайно и ако двама знаят за него. Понякога това прави скривалището още по-хубаво. — Джени спря, пленена от устремения полет на чайка над водата. — Какви са онези острови там?

Обезпокоен, защото ръката и пасваше идеално с неговата, Грант се намръщи.

— Най вече скални образувания. Пусти са.

— О — рече тя унило. — Никакви избелели кости и старинни испански монети?

Този път и той не успя да потисне усмивката си.

— Има стара легенда за един череп, който стене, когато се задава буря — проточи Грант зловещо с местен акцент

— Чий? — запита тя оживено, готова да чуе всяка негова приумица.

— На един моряк — импровизира той, — който пожелал жената на капитана си. Тя имала очи на морска сирена и къдрици като нощта. — Против волята си. Грант хвана кичур от развяващата се коса на Джени. — Тя го покварила, обещала да му даде онова, за което бленувал, при условие, че той открадне златото и най-голямата лодка на кораба. Морякът го сторил, тъй като тази жена можела с поглед да накара мъж да извърши убийство, и тя избягала с него. — Косите на Джени се увиха около пръстите му, сякаш бяха живи — Два дни и две нощи той гребал неуморно, защото знаел, че щом стигнат брега, ще я притежава. Ала когато видели суша, жената извадила сабя и му отсякла главата. Сега черепът му лежи между скалите и стене от безсилно желание.

— А жената? — попита Джени.

— Инвестирала златото, удвоила печалбата и станала най-влиятелната личност в обществото.

Тя се засмя.

— Поуката очевидно е: „Никога не вярвай на обещанията на една жена“.

— Особено на красива жена.

— Някога губил ли си главата си, Грант?

— Не — засмя се той.

— Жалко — въздъхна Джени. — Сигурно имаш навика да се съпротивляваш на изкушенията.

— Не се налага да се съпротивлявам, стига да си отварям добре очите.

— Това не е никак романтично — забеляза тя.

— Намирам други приложения на ума си.

Джени го погледна въпросително.

— Като филателията ли?

— Например.

Известно време вървяха мълчаливо близо до водата. От другата страна на плажната ивица се издигаше стена от скали. Навътре в морето бяха разпръснати рибарски лодчици — единствено свидетелство за присъствието на човек, което само засилваше усещането за простор и пустота.

— Откъде си дошъл? — обади се тя ненадейно.

— Оттам, откъдето и ти.

Джени замълча за миг, но после разбра и се усмихна.

— Нямам предвид в биологичен, а в географски смисъл.

Грант вдигна рамене, опитвайки се да скрие задоволството си, че се бе досетила толкова бързо.

— Южно оттук.

— Доста широко понятие… Имаш ли семейство?

Той забави ход.

— Защо?

Тя поклати глава отчаяно.

— Това се нарича приятелски разговор. Ново явление, все повече се популяризира напоследък.

— Аз съм неконформист.

— Ами! Сериозно?

— Този номер с огромните очи и наивното изражение го правиш много добре, Дженвиев.

— Благодаря. — Тя се втренчи в мидената черупка. — Добре, ще започнем тогава с моето семейство. — Джени претърси родословното си дърво за някоя по-странна птица. — Имам един далечен братовчед. За мен той е най-чаровния персонаж в рода ни, макар че човек никога не би го взел за Грандо.

— А за какъв би го взел?

— За черната овца на семейството. Същински бунтар, пет пари не дава за мнението на другите. Когато бях малка, възрастните си шушукаха какви ли не скандални истории и него. Запознахме се много по-късно. И се сдушихме за минути. Вече две години поддържаме връзка. Живее лудо, гледа на живота като на хазартна игра, и при това печели, което не понася добре на закостенелите членове на рода. А наскоро хвърли всички в недоумение като се ожени.

— За някоя екзотична танцьорка.

— Не. — Тя се засмя, доволна, че Грант проявяваше интерес. — За една напълно порядъчна жена, интелигентна, богата, от добро семейство. Черната овца, нехранимайкото, излежал присъда в затвора и натрупал цяло състояние от комар, надмина всички роднини.

Джени се замисли и команча Блейд. Братовчедът Джъстин наистина ловко ги беше изиграл. И дори не си правеше труда да си навири носа.

— Какъв хубав край — отбеляза Грант сухо.

Тя извърна лице към него.

— Не знаеш ли, че колкото по-малко казваш, толкова по любопитни стават хората? По-добре измисли нещо, отколкото да мълчиш.

— Аз съм най-малкото от дванайсетте деца на семейство южноафрикански мисионери. — Той звучеше тъй убедително, че тя едва не повярва. — На шест години се загубих в джунглата и глутница лъвове ме осинови. Още си падам по месо от зебра. Когато станах на осемнайсет, ме хванаха ловци и ме продадоха на един цирк. Станах звезда, пет години бях гвоздея на програмата.

— „Момчето лъв“ — вметна Джени.

— Именно. Една нощ се развихри буря и шатрата се запали. В суматохата успях да избягам. Заскитах из пущинака. Прехранвах се с бурени и корени, отвреме-навреме задигах по някоя кокошка. Накрая един отшелник ме приюти от благодарност, че го спасих от лапите на мечка гризли.

— С голи ръце — додаде тя.

— Кой разказва историята, ти или аз? — смъмри я Грант — Той ме научи да чета и пиша. На смъртния си одър ми разкри къде е заровил всичките си спестявания, четвърт, милион долара в злато. След като му устроих викингска погребална церемония, понеже той така беше пожелал, трябваше да реша дали да стана борсов агент, или да се върна в шубраците.

— Накрая се отказа от Уол Стрийт, дойде тук и почна да колекционираш марки.

— В общи линии, това е всичко.

— Е — обади се Джени след кратка пауза. — С такава скучна история разбирам защо си избрал да я премълчаваш.

— Ти настоя.

— Можеше поне да съчиниш някоя по-интересна измислица.

— Нямам въображение.

Тя се засмя и склони глава на рамото му.

— Да, виждам, че имаш ограничен ум.

Близостта й и сребристият й смях го наелектризираха. Трябваше да се отърси от нея, в буквален и в преносен смисъл. Не му беше мястото тук, на плажа, с тази жена.

— Имам работа — подзе рязко. — Хайде, можем да се покатерим оттук.

Промяната в гласа му й напомни, че бе дошла с мисия, а тя не беше да го хареса.

Качването се оказа по-лесно от спускането, защото този път Грант я поведе по полегат склон, наместо отвесна скала. Макар че той разхлаби пръсти, Джени продължи да го държи здраво. От дяволитата й усмивка му прималя. Тя предвидливо пъхна мидата в задния си джоб и когато наближиха върха, му подаде и другата си ръка. Примижала от слънцето и с разливаща се по гърба коса, Джени го погледна в очакване да й помогне за последните няколко педи. Грант изруга тихо, хвана я и я изтегли нагоре.

Тя прилепи тялото си до неговото, без да освободи ръцете му. Дишането му, останало равномерно, докато се катереше, внезапно се ускори. По лицето й се разля усмивка.

— При марките ли се връщаш? — измърка Джени и докосна устни до брадичката му. — Приятно прекарване — Тя пусна ръцете му и се обърна. Не направи и три крачки, когато той я грабна за лакътя. Сърцето й се разтуптя, ала Джени само го погледна през рамо небрежно.

— Искаш ли нещо? — попита невинно.

По лицето му прочете усилието да запази самообладание. В очите му засвети неочаквана страст, от които дъхът й замря. Обаче нямаше да се предаде сега. Щеше да доведе играта докрай. Когато Грант я дръпна към себе си, тя си каза, че изпитва не уплаха или възбуда, а самодоволство.

— Май да — засмя се Джени и прокара ръце по гърба му.

Устните му се впиха жадно в нейните. Зави й се свят. Всички помисли за отмъщение изчезнаха безследно. Беше като първата целувка, пълна със страст и с усещане за нещо съвършено, ураган от копнежи и желания.

Да се отвори за него бе тъй естествено, че тя го стори без задръжки и с всеотдайност, която го накара да изстене.

Езикът му се плъзна по устните й и срещна нейния, ръцете му обхванаха бедрата й и я притеглиха по-близо. Силни ръце — Джени знаеше, че щяха да бъдат силни. Изтръпна, като си представи тези ръце върху голата й плът. Притисна се силно към него, предлагайки и изисквайки, а той едва смогваше да дава и да взима достатъчно бързо, за да ги задоволи. Устните му като че ли опустошаваха нейните, но тя не отстъпваше и възпламени и двама им.

Едва когато премаля съвсем, Джени се сети за опасността. Не беше дошла за това… Нали? Не бе дошла да изпита това разтърсващо удоволствие, тази неотложна нужда да дава повече откогато й да било. В гърдите й се надигна паника и тя впрегна всички сили, за да я овладее. Трябваше да го спре. Останеше ли в обятията му, щеше да се разтопи и да се загуби.

Изнемощяла, Джени се откъсна от него и се опита да прикрие желанието и страха си.

— Много хубаво — пророни, като се молеше Грант да не забележи колко запъхтяна беше. — Макар че стилът ти е малко груб за моя вкус.

Той дишаше на пресекулки. Не искаше да проговори. За втори път тя го бе изпразнила и след това го бе запълнила изцяло със себе си. Диво желание го измъчваше, докато я гледаше в очите и чакаше да му мине. Не му мина.

Каза си, че е по-силен от нея. Сграбчи я за блузката и усети влудения тътен на сърцето й под кокалчетата на пръстите си. Веднага я пусна, сякаш се бе опарил. Никой не можеше да го изкара така извън себе си. Никой.

— Вървиш по много тънък лед, Дженвиев — рече тихо.

Тя вирна брадичка.

— Стъпвам леко.

Усмихна се за довиждане и се упъти към картината си. Нищо че ръцете й потреперваха и главата и бучеше, докато си събираше четките. Беше спечелила първия рунд. Въздъхна облекчено, щом чу вратата на фара да се затръшва.

Първия рунд, повтори мислено, не искаше да си признае, че с удоволствие очакваше следващия.