I

Четвъртък, 10 септември 1992 г. 20:00 часа

Самолетът „Боинг 727“ се гмурна в морето от кълбести облаци, които го заподмятаха като огромно Сребристо перо. По високоговорителя прозвуча разтревоженият глас на пилота:

— Затегнахте ли предпазния си колан, мис Камерън?

Никакъв отговор.

— Мис Камерън… Мис Камерън…

Тя се стресна от дълбокия унес.

— Да.

Мислено се бе пренесла в по-щастливи времена, на по-приятни места.

— Добре ли сте? Скоро би трябвало да излезем от бурята.

— Нищо ми няма, Роджър.

„Може би ще имаме щастието да се разбием“ — помисли си Лара Камерън. Би било подходящ край. Някъде, по някакъв начин всичко се бе объркало. „Това е Съдбата — каза си Лара. — Човек не може да се пребори със Съдбата си.“ — През последната година изцяло бе загубила възможността да управлява своя живот. Имаше опасност да изгуби всичко.

„Поне няма какво повече да се обърква — рече си тя с горчивина. — Вече не остана нищо.“

Вратата на кабината се отвори и се появи пилотът. Той спря за миг, любувайки се на своята пътничка. Красива жена — лъскавата й черна коса бе вдигната нагоре, кожата й беше безупречна, в котешкосивите очи личеше интелигентност. Беше се преоблякла, след като излетяха от Рино и сега носеше бяла вечерна рокля от Скаси, която подчертаваше стройната, привлекателна фигура и разкриваше раменете й. На шията й проблясваше колие от диаманти и рубини.

„Как може да изглежда така адски спокойна, когато светът около нея се срива?“ — удиви се той. През последния месец вестниците безмилостно я нападаха.

— Работи ли вече телефонът, Роджър?

— Боя се, че не, мис Камерън. Има много силни смущения поради бурята. Ще кацнем на летище Ла Гуардия с около час закъснение. Съжалявам.

„Ще закъснея за тържеството по случай собствения си рожден ден — помисли Лара. Всички ще бъдат там. Двеста души гости, сред които вицепрезидентът на САЩ, губернаторът на Ню Йорк, кметът, холивудски знаменитости, известни спортисти, финансисти от пет-шест държави…“ Тя лично бе одобрила списъка на поканените.

Представи си голямата бална зала в „Камерън Плаза“, където щеше да бъде празненството — кристалните призми на полилеите „Бакара“, пречупващи светлината в ослепителен диамантен блясък, двадесетте маси с куверти за двеста души, подредени с най-фини покривки, порцеланови съдове, сребърни прибори, стъклени чаши и в центъра на всяка маса — букет от бели орхидеи и фрезии.

В двата края на предната банкетна зала ще се предлагат напитки, в средата ще има дълга маса с изваян от лед лебед, а около него — хайвер „Белуга“, пушена сьомга, скариди, омари, краби и изстудяващо се шампанско. Десететажната торта е готова в кухнята. Сигурно всички келнери и пазачи от охраната вече са по местата си.

В балната зала оркестърът трябва да е на подиума, а музиката му да изкушава гостите да танцуват цялата нощ, празнувайки нейния четиридесети рожден ден. Всичко е готово.

Вечерята също ще бъде чудесна. Тя лично бе избрала менюто. За начало — пастет от гъши черен дроб, последван от лека крем-супа от гъби, филе а ла Джон Доури, за основно ястие — агнешко с розмарин, гарнирано със суфле от ябълки и зелен фасул, после сирене, грозде и накрая — торта с кафе.

Щеше да бъде грандиозно празненство. Тя ще вдигне гордо глава и ще се яви пред своите гости така, сякаш всичко й е наред. Тя е Лара Камерън.

Частният самолет най-после кацна на Ла Гуардия с час и половина закъснение.

Лара се обърна към пилота:

— Роджър, още тази нощ се връщаме отново в Рино.

— Ще бъда тук, мис Камерън.

Шофьорът я чакаше с лимузината до стълбата на самолета.

— Вече се тревожех за вас, мис Камерън.

— Случихме отвратително време, Макс. Карай колкото е възможно по-бързо към „Плаза“.

— Да, госпожо.

В колата Лара взе телефона и набра номера на Джери Таунзенд. Той отговаряше за цялата подготовка на празненството. Лара искаше да се увери, че ще се погрижат за гостите й. Никой не отговаряше. „Вероятно той вече е в балната зала“ — помисли Лара.

— Побързай, Макс.

— Да, мис Камерън.

Видът на огромния хотел „Камерън Плаза“ винаги предизвикваше у Лара дълбоко задоволство от това, което бе създала, но тази вечер бързаше твърде много, за да мисли за това. В голямата бална зала всички я чакаха.

Тя мина през въртящите се врати и забърза през просторното, импозантно фоайе. Заместник-управителят Карлос я видя и се втурна към нея.

— Мис Камерън…

— По-късно — отвърна Лара и продължи нататък. Пред затворените врати на голямата бална зала тя спря и пое дълбоко дъх. „Готова съм да застана пред тях“ — рече си Лара. Усмихвайки се, разтвори със замах вратите и се вцепени. Залата бе съвсем тъмна. Дали не й готвеха някаква изненада? Посегна към ключа зад вратата и запали осветлението. Ярка светлина заля огромното помещение. Нямаше никой — ни жива душа. Смаяна, Лара не помръдваше.

За бога, какво би могло да се случи с двеста души гости? В поканите бе написано осем часа. Вече наближаваше десет. Възможно ли е толкова много хора просто да се изпарят? Струваше й се свръхестествено. Огледа огромната празна зала и потръпна. На рождения й ден преди една година същата зала бе изпълнена с нейните приятели, с музика и смях. Толкова добре помнеше този ден…

II

Преди една година дневната програма на Лара Камерън бе както обикновено:

10 септември 1991 г.

5:00 — Гимнастика с треньор

7:00 — Участие в „Добро утро, Америка“

7:45 — Среща с японски банкери

9:30 — Джери Таунзенд

10:30 — Административен проектантски съвет

11:00 — Изпращане на факсове, разговори с чужбина, кореспонденция

11:30 — Заседание по строителството

12:30 — Среща със „С и Л“

13:00 — Обед с Хю Томпсън — интервю за списание „Форчън“

14:30 — Банкери от „Метрополитън Юниън“

16:00 — Градската проектантска комисия

17:00 — Среща с кмета Грейси Маншън

18:15 — Заседание с архитектите

18:30 — Службата за жилищно строителство

19:30 — Коктейл с група инвеститори от Далас

20:00 — Тържество за рождения ден в голямата бална зала на „Камерън Плаза“

Облечена в спортен екип, тя чакаше нетърпеливо треньора си Кен.

— Закъсня.

— Съжалявам, мис Камерън. Будилникът ми не звъня и…

— Имам напрегнат ден. Да започваме.

— Добре.

Половин час загряваха, после преминаха към активна аеробика.

„Има тяло като че е на двадесет и една години — мислеше Кен. — Определено бих я пожелал в леглото си.“ Беше му приятно да идва всяка сутрин просто за да я погледа, да бъде близо до нея. Постоянно го питаха какво представлява Лара Камерън, а той отговаряше:

— Дамата е върхът!

Лара изпълняваше трудните упражнения с лекота, но тази сутрин мислите й бяха другаде. Когато приключиха, Кен каза: — Ще ви гледам в „Добро утро, Америка“.

— Какво? — за миг Лара беше забравила за това. Мислеше за срещата с японските банкери.

— До утре, мис Камерън.

— Не закъснявай пак, Кен.

Лара взе душ, облече се и закуси сама на терасата на последния етаж. Закуската й се състоеше от грейпфрут, овесени ядки и зелен чай. Когато свърши, отиде в кабинета и позвъни на секретарката си.

— Ще проведа телефонните разговори от кантората — каза Лара. — В седем часа трябва да съм в Ей Би Си. Кажи на Макс да приготви колата.

Участието в „Добро утро, Америка“ мина добре. Джоан Лъндън водеше интервюто умело както винаги.

— Когато участвахте в нашето предаване миналия път, току-що бяхте направили първата копка за най-високия небостъргач в света — каза Джоан Лъндън. — Това беше почти преди четири години.

Лара кимна:

— Точно така. „Камерън Тауърс“ ще бъде готов догодина.

— Как се чувствате във вашето положение — постигнала невероятен успех, а все още толкова млада и красива? Вие сте пример за подражание за много жени.

— Ласкаете ме — засмя се Лара. — Нямам време да мисля за себе си като пример за подражание. Прекалено съм заета.

— Вие сте една от преуспяващите предприемачи, а недвижимите имоти се считат за сфера, запазена за мъжете. Как работите? Например как решавате къде точно да построите една сграда?

— Аз не избирам мястото за строеж — отвърна Лара. — То ме избира. Минавам с колата си покрай някой свободен парцел, но не го виждам празен. Съзирам красива административна сграда или чудесен жилищен блок, населен от хора, които живеят удобно и в приятна обстановка. Мечтая.

— И осъществявате мечтите си. Ще продължим отново след рекламите.

Очакваше японските банкери в седем и четиридесет и пет. Бяха пристигнали от Токио предишната вечер и Лара определи срещата в този ранен час, докато все още са уморени от полета, продължил дванадесет часа и десет минути. На протестите им тя отвърна:

— Съжалявам, господа, но се боя, че съм свободна само по това време. Веднага след срещата с вас заминавам за Южна Америка.

И те неохотно се съгласиха. Бяха четирима — дребни и учтиви, с ум, остър като самурайски меч. Преди десетина години финансовата общност жестоко подценяваше японците. Тази грешка вече не се повтаряше.

Срещата се проведе в „Камерън Сентър“ на Авеню ъв Америкас. Те идваха, за да инвестират сто милиона долара в проекта за нов хотелски комплекс, разработен от Лара. Въведоха ги в просторната зала за конференции. Всеки от тях носеше подарък. Лара благодари и на свой ред им поднесе подаръци. Беше дала указания на секретарката си да ги опакова в обикновена кафява или сива хартия. За японците бялото е символ на смъртта, а хартията за опаковане в ярки цветове е неприемлива.

Помощничката на Лара — Триша, поднесе на японците чай, а на Лара — кафе. Японците биха предпочели кафе, но бяха прекалено учтиви, за да го кажат. Когато изпиха чая си, Лара се погрижи да долеят чашите им.

Хауард Келър — съдружникът на Лара, влезе в залата. Той беше около петдесетгодишен, блед и слаб, с русолява коса, облечен в измачкан костюм и изглеждаше така, сякаш току-що става от леглото. Лара ги запозна. Келър раздаде копия от инвестиционния план.

— Както виждате, господа, вече имаме първия ипотечен ангажимент. Комплексът ще има седемстотин и двадесет помещения за гости, около тридесет хиляди квадратни фута заседателна площ и гараж за хиляда коли…

Гласът на Лара преливаше от енергия. Японските банкери изучаваха инвестиционния план, борейки се да не заспят.

Срещата приключи с пълен успех за по-малко от два часа. Лара отдавна бе разбрала, че е по-лесно да сключи сделка за сто милиона долара, отколкото да се опита да вземе петдесет хиляди на заем.

Веднага след японската делегация Лара се срещна с Джери Таунзенд. Високият рекламен агент, който работеше по-рано в Холивуд, сега отговаряше за рекламата и връзките с пресата в „Камерън Ентърпрайзис“.

— Интервюто в „Добро утро, Америка“ беше страхотно. Вече имаме много обаждания.

— Какво става с „Форбс“?

— Всичко е уредено. Следващата седмица снимката ви ще бъде на корицата на „Пипъл“. Видяхте ли статията за вас в „Ню Йоркър“? Нали е чудесна?

Лара отиде до бюрото си.

— Не е лоша.

— Интервюто за „Форчън“ е насрочено за днес следобед.

— Направих промяна.

Той изглеждаше изненадан.

— Защо?

— Поканих репортера на обед тук.

— За да го предразположите?

Лара натисна бутона на секретарската уредба.

— Кати, ела тук.

Безплътен глас отвърна:

— Да, мис Камерън.

Лара Камерън вдигна поглед:

— Това е всичко, Джери. Искам ти и целият ти екип да се съсредоточите върху „Камерън Тауърс“.

— Вече работим…

— Нека да направим нещо повече. Искам да пишат във всички вестници и списания. За бога, та това ще бъде най-високата сграда в света. В целия свят! Искам хората да говорят за това. Искам да се молят за апартаменти и магазини в нея още щом я завършим.

Джери Таунзенд се изправи.

— Добре.

Кати — административната помощничка на Лара, влезе в кабинета. Тя бе привлекателна и спретнато облечена чернокожа жена на около тридесет години.

— Проучи ли какво предпочита да яде?

— Той е гастроном. Обича френската кухня. Обадих се в „Льо Сирк“ и помолих Сирио да изпрати обед за двама.

— Добре. Ще хапнем в моята трапезария.

— Знаете ли колко ще продължи интервюто? В два и половина имате среща в центъра с банкерите от Метрополитън.

— Отложи я за три часа и ги накарай да дойдат тук.

Кати си записа.

— Да ви прочета ли съобщенията, оставени за вас?

— Чети.

— Детската фондация иска да им бъдете почетен гост на двадесет и осми.

— Не. Съобщи им, че съм поласкана и им изпрати чек.

— Срещата в Тълса е определена за вторник в…

— Отмени я.

— Следващия петък сте канена на обед от женско сдружение в Манхатън.

— Не. Ако искат пари, изпрати им чек.

— Дружеството за ограмотяване ви кани да говорите на давания от тях обед на четвърти.

— Виж дали ще можем да го уредим.

— Имате покана за почетен гост на благотворителна проява за набиране на средства за страдащите от мускулна дистрофия, но датата не е подходяща. По същото време Трябва да сте в Сан Франсиско.

— Изпрати им чек.

— Семейство Сърп дава вечеря следващата събота.

— Ще се постарая да присъствам — каза Лара. Кристиан и Дебора Сърп бяха забавни и добри приятели, беше й приятно с тях.

— Кати, колко броя от мен виждаш?

— Какво?

— Гледай внимателно.

Кати я погледна.

— Само един, мис Камерън.

— Точно така. Аз съм само една. Как предполагаш, че бих могла да се срещна с банкерите от „Метрополитън“ в два и половина, с градската проектантска комисия — в четири, с кмета — в пет, с архитектите — в шест и петнадесет, със службата за жилищно строителство — в шест и тридесет, да отида на коктейл в седем и половина и на вечеря по случай собствения си рожден ден — в осем? Следващия път, когато правиш дневната ми програма, мисли по-добре.

— Съжалявам. Искате от мен да…

— Искам да мислиш. Не ми трябват глупави сътрудници. Отложи срещите с архитектите и със службата за жилищно строителство.

— Добре — хладно каза Кати.

— Как е бебето?

Въпросът изненада секретарката.

— Дейвид? Той… добре е.

— Сигурно вече е пораснал.

— Скоро ще навърши две години.

— Мислила ли си в какво училище ще го дадеш?

— Още не. Твърде рано е…

— Не си права. Ако искаш да го запишеш в свястно училище в Ню Йорк, трябва да започнеш да действаш още преди да се е родил.

Лара отбеляза нещо в бележника си.

— Познавам директора на „Долтън“. Ще уредя да запишат Дейвид.

— Аз… благодаря.

Лара не си направи труд да вдигне глава.

— Това е всичко.

— Да, госпожо.

Кати излезе от кабинета. Не знаеше дали обича, или мрази работодателката си. Когато започна работа в „Камерън Ентърпрайзис“, я предупредиха за Лара Камерън.

— „Желязната пеперуда“ е ужасна кучка. Секретарките й работят не по календар, а по хронометър. Жива ще те изяде.

Кати си спомни първата им среща. Беше виждала снимки на Лара Камерън по списанията, но нито една не отговаряше на действителността. Тя бе поразително красива.

Лара Камерън четеше препоръките за Кати. Вдигна поглед и каза:

— Седни, Кати.

Гласът й бе дрезгав и звучен. От нея сякаш се излъчваше някаква покоряваща енергия.

— Доста добри препоръки.

— Благодаря.

— Колко от това отговаря на действителността?

— Моля?

— Повечето подобни документи, които стигат до бюрото ми, са измислици. Добра ли сте в работата си?

— В работата си съм много добра, мис Камерън.

— Две от секретарките ми напуснаха съвсем наскоро. Работата непрекъснато се трупа. Ще можете ли да се справите с напрежението?

— Мисля, че да.

— Тук не си играем на предположения. Ще можете ли или не?

В този миг Кати не беше сигурна, че желае секретарското място.

— Да, ще мога.

— Добре. Назначавам ви за една седмица на пробен срок. Трябва да попълните формуляр, че се задължавате да не обсъждате никога мен и работата си в „Камерън Ентърпрайзис“ — никакви интервюта, книги или други подобни. Всичко, което става тук, е поверително.

— Разбирам.

— Чудесно.

Така преди пет години започна всичко. През това време Кати се научи да обича и мрази, да се възхищава и да презира своята работодателка. В началото съпругът на Кати я попита:

— Какво представлява легендата?

На този въпрос бе трудно да се отговори.

— Тя е несъизмерима с ежедневието — каза Кати. — Убийствено красива е. Работи повече от всеки друг. Бог знае кога спи. Перфекционист е и прави живота на околните непоносим. В известен смисъл е гениална. Може да бъде дребнава и отмъстителна, но и невероятно щедра.

Съпругът й се усмихна:

— С други думи, тя е просто жена.

Кати го погледна сериозно:

— Не знам каква е. Понякога ме плаши.

— Хайде, скъпа, преувеличаваш.

— Не. Уверена съм, че ако някой застане на пътя й… Лара Камерън би го убила.

Когато привърши с телефонните разговори и факсовете, Лара извика Чарли Хънтър — амбициозен младеж, който отговаряше за счетоводството.

— Влез, Чарли.

— Да, мис Камерън.

След миг той беше в кабинета й.

— Да, мис Камерън?

— Тази сутрин прочетох интервюто, което си дал за „Ню Йорк Таймс“ — каза Лара.

Той се оживи:

— Още не съм го видял. Как е станало?

— Говорил си за „Камерън Ентърпрайзис“ и за някои наши проблеми.

Той се намръщи:

— Е, нали знаете, вероятно репортерът е цитирал неточно някои мои…

— Уволнен си.

— Какво? Защо? Аз…

— При постъпване на работа ти си подписал документ, че няма да даваш никакви интервюта. Искам да напуснеш още тази сутрин.

— Аз… не може да направите това. Кой ще ме замести?

— Вече съм уредила този въпрос — отвърна Лара.

Обедът беше към края си. Репортерът на „Форчън“ Хю Томпсън беше интелектуален, нервен на вид мъж, с проницателни кафяви очи зад черните рогови рамки на очилата.

— Обедът беше чудесен — каза той. — Всичките ми любими ястия. Благодаря.

— Радвам се, че ви хареса.

— Наистина не беше нужно да си правите този труд заради мен.

— Няма нищо — усмихна се Лара. — Баща ми винаги казваше, че пътят към сърцето на мъжа минава през стомаха му.

— А вие искате да стигнете до сърцето ми, преди да започнем интервюто?

— Точно така — засмя се Лара.

— Наистина ли вашата компания сериозно е загазила?

Усмивката на Лара угасна.

— Моля?

— Хайде, такова нещо не може да се запази в тайна. Говори се, че част от имуществото ви е застрашено поради наближаването на срока за основния платеж на ваши стари полици. Доста използвате влиянието и връзките си, но при спадане на търсенето може да се окаже, че „Камерън Ентърпрайзис“ прекомерно се е разраснала.

Лара се разсмя:

— Това ли се говори? Слушайте, мистър Томпсън, по-добре не давайте ухо на глупави слухове. Ще ви кажа какво ще направим. Ще ви пратя копие от финансовия ни баланс, за да изясним нещата. Така ще бъде най-честно, нали?

— Добре. Между другото, не видях съпруга ви при откриването на новия хотел.

Лара въздъхна.

— Филип много искаше да присъства, но за съжаление трябваше да замине на концертно турне.

— Преди три години бях на един негов рецитал. Той е изключително талантлив. Женени сте вече около година, нали?

— Най-щастливата година в живота ми. Аз имам голям късмет. Пътувам много, но когато не съм с него, мога да слушам записите му, където и да се намирам.

Томпсън се усмихна.

— А той може да види вашите сгради, където и да се намира.

— Ласкаете ме — засмя се Лара.

— Но е истина, нали? Строили сте из цялата ни хубава страна. Притежавате жилищни блокове, административни сгради, хотелска верига… Как го правите?

— С огледала — усмихна се тя.

— Вие сте една загадка.

— Така ли? Защо?

— В момента сте може би най-преуспяващият предприемач в Ню Йорк. Името ви е разлепено по половината недвижими имоти в града. Изграждате най-високия небостъргач в света. Конкуренцията ви нарича „Желязната пеперуда“. Постигнахте голям успех в бизнес, в който по традиция властват мъжете.

— Това дразни ли ви, мистър Томпсън?

— Не. Това, което ме дразни, е, че не мога да разбера коя сте вие, мис Камерън. Ако питам двама души за вас, ще получа три различни мнения. Всички са съгласни, че сте изключително способна в бизнеса. Искам да кажа… не постигнахте този успех, падайки от небето. Добре познавам строителните екипи — това са груби и безпощадни мъже. Как успява жена като вас да ги държи под контрол?

Тя отвърна усмихнато:

— Няма жени като мен. Казано сериозно — просто наемам най-добрите в професията и им плащам добре.

„Прекалено опростено — помисли си Томпсън. — Твърде опростено. Не ми казва истината.“ Той реши да смени темата.

— Всички списания писаха за успеха ви. Бих искал да разкажа нещо по-лично за вас. Много малко се говори за произхода ви.

— Гордея се с произхода си.

— Добре, да поговорим за това. Как започнахте бизнес с недвижими имоти?

Лара се усмихна и той виждаше, че усмивката й е искрена. Изведнъж му заприлича на малко момиче.

— Гените.

— Вашите гени?

— На баща ми — тя посочи портрета на стената зад нея: красив мъж със сребриста коса, прилична на лъвска грива. — Това е баща ми, Джеймс Хю Камерън. — Гласът й бе тих. — На него дължа успеха си. Майка ми умряла, когато съм била много малка. Отгледа ме баща ми. Семейството ми отдавна напуснало Шотландия, мистър Томпсън, и емигрирало в Нова Скотия — Глейс Бей.

— Глейс Бей?

— Това е рибарско селище в североизточната част на Кейп Бритън, на атлантическия бряг. Името му е дадено от френски изследователи. Означава „Леден залив“. Още кафе?

— Не, благодаря.

— Дядо ми притежавал доста земя в Шотландия, а баща ми се сдоби с още. Той беше много богат. Притежаваше замък близо до Лох Морлих. Осемгодишна имах собствен кон, роклите ми се купуваха от Лондон, живеехме в огромна къща с много слуги. Беше като приказка за едно малко момиче.

Гласът й се оживи от ехото на далечни спомени.

— През зимата карахме кънки по леда и гледахме как играят хокей, а през лятото плувахме в Голямото езеро на Глейс Бей. Ходехме на танци във „Форум“ и „Венецианските градини“.

Репортерът усилено записваше.

— Баща ми строеше сгради в Едмънтън, Калгари и Онтарио. Бизнесът с недвижими имоти беше за него нещо като любима игра. Той ме научи на нея още докато бях много млада и аз също я заобичах.

Гласът й бе изпълнен с чувство.

— Трябва да разберете едно нещо, мистър Томпсън. Това, което правя, няма нищо общо с парите, с тухлите или с желязото, необходими за една сграда. Това, което има значение за мен, са хората. Аз мога да им предоставя удобни места за работа и за живеене, места, където да създадат семейства и да водят нормален живот. За баща ми това беше важното, то стана важно и за мен.

Хю Томпсън вдигна поглед.

— Спомняте ли си своя пръв опит в бизнеса с недвижими имоти?

Лара се приведе напред.

— Разбира се. На осемнадесетия ми рожден ден татко ме попита какъв подарък бих искала. В Глейс Бей идваха много нови хора, ставаше пренаселено. Чувствах, че градът се нуждае от жилищен фонд. Казах на баща си, че искам да построя малък жилищен блок. Той ми даде парите като подарък, но след две години аз бях в състояние да му ги върна. Тогава взех заем от една банка, за да построя втората си сграда. Когато станах на двадесет и една години, притежавах вече три сгради и всичко бе минало успешно.

— Баща ви сигурно е бил много горд с вас.

Топлата й усмивка отново грейна.

— Да. Нарекъл ме е Лара. Това е старо шотландско име, но идва от латински. Означава „известна“ или „прочута“. Още като бях малка, баща ми казваше, че един ден ще бъда прочута — усмивката й угасна. — Той умря прекалено млад от инфаркт. — Тя помълча. — Всяка година посещавам гроба му в Шотландия… Беше ми прекалено тежко, за да остана у дома без него. Реших да се преместя в Чикаго. Имах планове за малки хотели тип „бутик“. Убедих един банкер да ме финансира. Хотелите имаха успех — тя сви рамене. — А останалото, както се казва, е история. Предполагам, един психиатър би казал, че не съм създала тази империя просто заради себе си. В известен смисъл това е в памет на моя баща. Джеймс Камерън беше най-прекрасният човек, когото съм познавала.

— Сигурно много го обичахте.

— Да. И той много ме обичаше — на устните й заигра лека усмивка. — Чувала съм, че в деня на моето раждане баща ми черпил всички мъже в Глейс Бей.

— Значи всъщност всичко е започнало в Глейс Бей — каза Томпсън.

— Точно така — тихо отвърна Лара. — Всичко започна в Глейс Бей преди почти четиридесет години.

III

Глейс Бей, Нова Скотия 10 септември 1952 г.

Вечерта, когато се родиха дъщерята и синът му, Джеймс Камерън беше в публичния дом и пиян. Лежеше в леглото между двете скандинавски близначки, когато Кърсти — съдържателката на бордея, заудря по вратата.

— Джеймс! — викна тя, блъсна вратата и влезе.

— Дърта кокошко! — кресна възмутен Джеймс. — Дори тук не оставяте човек на спокойствие!

— Съжалявам, че прекъсвам удоволствията ти, Джеймс. Става дума за жена ти.

— Майната й! — изрева Камерън.

— Тя ражда.

— Е, и? Да ражда! Нали жените сте за това?

— Току-що се обади докторът. Отчаяно се опитва да те намери. Жена ти е зле. По-добре побързай.

Джеймс Камерън седна, примъкна се до края на леглото, разтърсвайки натежалата си глава, и със замъглен поглед.

— Проклета жена. Не ме оставя на мира — той вдигна очи към съдържателката: — Добре, отивам — после погледна голите момичета в леглото, — но няма да платя за тия двете.

— Остави това сега. Побързай да се прибереш в пансиона — тя се обърна към момичетата: — Вие елате с мен.

Джеймс Камерън някога е бил хубав мъж, но лицето му вече носеше следите на консумираните грехове. Изглеждаше над петдесетгодишен, а беше на тридесет. Работеше като управител на един от пансионите, собственост на градския банкер Шон Макалистър. Вече пет години Джеймс Камерън и жена му Пеги деляха домакинските грижи — Пеги чистеше и готвеше за две дузини пансионери, а Джеймс пиеше. Негово задължение беше да събира всеки петък наема и от другите четири пансиона в Глейс Бей, които принадлежаха на Макалистър. Това бе още един повод, ако се нуждаеше от такъв, да излезе и да се напие.

Джеймс Камерън беше озлобен човек, който се наслаждаваше на ожесточението си. Животът му се оказа пълен провал и той бе убеден, че вината за това е у другите наоколо. С течение на годините започна да изпитва удоволствие от своите несполуки. Чувстваше се като мъченик. Когато бил на една годинка, семейството на Джеймс емигрирало от Шотландия в Глейс Бей само с малкото вещи, които носели със себе си. Животът им бил борба за оцеляване. Когато момчето навършило четиринадесет години, баща му го пратил да работи в мините. При една злополука Джеймс получил леко нараняване на гърба и незабавно напуснал. След година родителите му загинали при железопътна катастрофа. И така Джеймс Камерън бе решил, че не носи отговорност за своите несполуки. Съдбата беше против него. Но той имаше две ценни качества — бе изключително красив и когато пожелаеше, можеше да бъде очарователен.

Един неделен ден в близкия град Сидни той се запозна с впечатлително американско момиче на име Пеги Максуел, което почиваше там със семейството си. Тя не беше привлекателна, но беше от много богато семейство, а Джеймс Камерън бе много беден. Той покори напълно Пеги Максуел и тя се омъжи за него против волята на баща си.

— Давам на Пеги пет хиляди долара зестра — каза баща й на Джеймс. — Това ще ти помогне да направиш нещо за себе си. Можеш да ги вложиш в недвижими имоти и след пет години те ще се удвоят. Аз ще ти помогна.

Но Джеймс нямаше намерение да чака пет години. Без да се посъветва с когото и да е, той вложи парите в непроучена петролна спекулация и след шестдесет дни загуби всичко. Вбесен, тъстът му отказа да му помага по-нататък.

— Ти си глупак, Джеймс, но аз няма да хвърлям пари на вятъра.

Женитбата, която трябваше да бъде спасение за Джеймс Камерън, се превърна в нещастие, защото той трябваше да издържа вече и жена, а нямаше работа.

На помощ му се притече Шон Макалистър. Градският банкер беше нафукан петдесет и пет годишен мъж, нисък, набит, дори шишкав, със слабост към жилетките, украсени с тежък златен ланец за часовник. Бе дошъл в Глейс Бей преди двадесет години и веднага бе оценил съществуващите възможности. В града постоянно прииждаха миньори и дървари, които търсеха подслон. Макалистър би могъл да финансира построяването на жилища за тях, но той имаше по-добри планове. Бе изчислил, че ще му излезе по-евтино да събере мъжете в пансиони. За две години построи един хотел и пет пансиона, които винаги бяха пълни.

Трудно намираше управители, тъй като работата беше уморителна. Тяхно задължение беше да се грижат всички стаи да бъдат заети, да наблюдават готвенето, да поднасят храната, да поддържат помещенията чисти. А що се отнася до заплащането, Шон Макалистър не беше човек, който хвърля пари на вятъра.

Управителят на един от пансионите тъкмо бе напуснал и Макалистър реши, че Джеймс Камерън е подходящ кандидат. От време на време Камерън бе заемал малки суми от банката и бе просрочил изплащането на един заем. Макалистър изпрати да го повикат.

— Имам работа за теб — каза той.

— Така ли?

— Късметлия си. Току-що се освободи чудесно място.

— В банката, нали? — попита Джеймс Камерън. Допадаше му мисълта да работи в банка. Там, където има много пари, винаги се намира начин да сложиш част от тях в джоба си.

— Не, не в банката — отвърна Макалистър. — Ти си много представителен младеж, Джеймс, и смятам, че би могъл много добре да работиш с хората. Искам да поемеш Пансиона ми на Кейбълхед Авеню.

— Пансион ли казахте? — в гласа на младежа прозвуча презрение.

— Имаш нужда от покрив над главата си — изтъкна Макалистър. — Двамата с жена ти ще ползвате безплатно една стая, храна и ще получаваш малка заплата.

— Колко?

— Ще бъда щедър към теб, Джеймс. Двадесет и пет долара седмично.

— Двадесет и…

— Ако желаеш. Имам и други кандидати.

В крайна сметка Джеймс Камерън нямаше друг избор.

— Приемам.

— Добре. Между другото всеки петък Ще събираш наемите от другите пансиони и в събота ще ми предаваш парите.

Когато Джеймс Камерън съобщи новината на Пеги, тя се ужаси.

— Но ние не знаем как се ръководи пансион, Джеймс.

— Ще се научим. Ще си поделяме работата.

И тя му повярва.

— Добре. Ще се справим.

И се справяха — всеки по своему.

Няколко пъти през тези години Джеймс Камерън имаше възможност да започне по-добра, по-достойна и по-добре платена работа, но той твърде много се наслаждаваше на неудачите си, за да се откаже от тях.

— Защо да си правя труда? — мърмореше той. — Когато Съдбата е против теб, нищо добро няма да излезе.

И сега в септемврийската нощ той си мислеше: „Дори и при курвите не ме оставят на мира. Проклета да е жена ми!“

Излезе от заведението на мадам Кърсти и усети студения септемврийски вятър.

„Я по-добре да се подкрепя преди главоболията, които ме чакат.“ реши Джеймс Камерън и се отби в „Стария моряк“.

Час по-късно той се заклатушка към пансиона в Ню Абърдийн — най-бедния квартал на Глейс Бей.

Когато най-после пристигна, бе посрещнат от пет-шест разтревожени наематели.

— Докторът е при Пеги — каза един от мъжете. — Побързай, човече!

Залитайки, Джеймс влезе в тясната, мрачна задна стаичка, която обитаваха с жена му. От съседната стая се чуваше слаб плач на новородено. Пеги лежеше неподвижна. Доктор Патрик Дънкан се бе надвесил над нея. При влизането на Джеймс той се обърна.

— К’во става тук? — попита Джеймс.

Лекарят се изправи и го изгледа с отвращение.

— Трябваше да накарате жена си да дойде при мен — рече той.

— Що да дава грешни пари? Тя просто ражда. К’во толкова…?

— Пеги е мъртва. Направих всичко възможно. Роди близнаци. Не можах да спася момчето.

— О, боже! — захленчи Джеймс Камерън. — Отново Съдбата!

— Какво?

— Съдбата. Винаги е била срещу мен. Сега ми отне детето. Не…

Влезе медицинска сестра, която носеше увито в одеяло бебенце.

— Ето дъщеря ви, мистър Камерън.

— Дъщеря? К’во да я правя, по дяволите? — езикът му все повече надебеляваше.

— Отвращаваш ме, човече — рече доктор Дънкан.

Сестрата се обърна към Джеймс:

— Ще остана до утре да ви покажа как да се грижите за нея.

Джеймс Камерън погледна малкото сбръчкано вързопче и с надежда си помисли: „Може би тя също ще умре.“

През първите три седмици никой не бе сигурен, че бебето ще оживее. Идваше кърмачка, която го хранеше. Най-сетне един ден докторът каза:

— Дъщеря ти ще оживее — погледна Джеймс Камерън и тихичко добави: — Бог да пази горкото дете.

— Мистър Камерън, трябва да дадете име на детето — рече кърмачката.

— По дяволите, хич не ме е грижа как ще я наричате. Ти й дай име.

— Защо не я кръстим Лара? Толкова е хубаво…

— Както щеш, по дяволите!

И така я кръстиха Лара.

В живота на Лара нямаше никой, който да се грижи за нея или да я възпитава. Пансионът бе пълен с мъже, твърде заети със собствения си живот, за да обръщат внимание на бебето. Единствената жена беше Берта — огромната шведка, която готвеше и чистеше.

Джеймс Камерън твърдо бе решил да няма нищо общо с дъщеря си. Запазвайки я жива, Съдбата го бе изиграла за пореден път. Вечер той сядаше с бутилка уиски в дневната и се оплакваше.

— Това дете уби жена ми и сина ми.

— Не бива да говориш така, Джеймс.

— ’Ми така е. Синът ми щеше да порасне голям и силен. Да стане умен, богат и да се грижи добре за стария си баща.

Наемателите го оставяха да си мърмори несвързано.

Няколко пъти Джеймс Камерън се опита да се свърже с тъста си Максуел, надявайки се той да го отърве от детето, но старецът просто бе изчезнал. „Ако зависи от късмета ми, то старият глупак положително е умрял“, мислеше той.

Глейс Бей беше град от временно пребиваващи жители и наемателите в пансиона постоянно се сменяха. Идваха от Франция, от Китай, от Украйна. Имаше италианци, ирландци и гърци. Те бяха дърводелци и шивачи, водопроводчици и обущари. Тълпяха се по Мейн Стрийт, по Бел Стрийт, по Норт Стрийт и Уотър Стрийт, по крайбрежието. Бяха дошли да работят в мините, да секат дърва, да ловят риба. Глейс Бей беше граничен град — примитивен и суров. Най-противното нещо беше времето. Зимите бяха сурови, падаше много сняг, който се запазваше чак до април, а поради дебелия лед в залива дори април и май бяха студени и ветровити. От юли до октомври валеше дъжд.

В града имаше осемнадесет пансиона, някои от тях за по седемдесет и пет души. В пансиона, чийто управител беше Джеймс Камерън, живееха двадесет и четирима наематели, предимно шотландци.

Без да го съзнава, Лара копнееше за обич. Нямаше играчки или кукли, които да обича, нито приятелчета, с които да играе. Нямаше никого освен баща си. Правеше му дребни детински подаръчета с отчаяното желание да му угоди, но той или не им обръщаше внимание, или се присмиваше.

Когато беше на пет години, Лара чу баща си да казва на един от наемателите:

— Знаеш ли, не трябваше да умре другото дете. Синът ми беше този, който трябваше да остане жив.

Вечерта Лара плака, докато заспа. Толкова много обичаше баща си. И толкова силно го мразеше.

Шестгодишната Лара приличаше на рисунка от Кийн — огромни очи на бледо, слабо лице. Тази година дойде нов наемател. Казваше се Мънго Максуин и беше едър като мечка. Той веднага обикна малкото момиченце.

— Как се казваш, девойче?

— Лара.

— Е, хубаво име за хубаво дете. А ходиш ли на училище?

— Училище ли? Не.

— Защо?

— Не знам.

— Трябва да видим тая работа.

Той потърси Джеймс Камерън.

— Разбрах, че детето ти не ходи на училище.

— За к’во й е? Тя е момиче. Не й трябва ни’кво училище.

— Бъркаш, човече. Тя трябва да получи образование, за да има някакъв шанс в живота.

— Я остави това — рече Джеймс. — Чиста загуба на време.

Но Максуин бе настоятелен и най-после, за да го остави на мира, Джеймс Камерън се съгласи. Така джеремето нямаше да му се мярка пред очите поне по няколко часа на ден.

Мисълта, че ще ходи на училище, ужасяваше Лара. През време на краткия си живот тя бе обитавала света на възрастните и почти не бе контактувала с други деца.

Следващия понеделник Дебелата Берта я остави в основното училище „Сейнт Ан“, където отведоха Лара в кабинета на директорката.

Директорката мисис Къмингс беше побеляла жена на средна възраст — вдовица с три деца. Тя огледа дрипаво облеченото момиченце, което стоеше пред нея и усмихнато рече:

— Лара. Какво хубаво име. На колко години си, миличко?

— На шест — тя едва сдържаше сълзите си.

„Детето изпитва ужас“, рече си мисис Къмингс.

— Е, радваме се, че си сред нас, Лара. Ще ти бъде приятно и ще научиш много неща.

— Не мога да остана тук — изведнъж изтърси Лара.

— Защо?

— Ще липсвам много на татко — тя отчаяно се мъчеше да не се разплаче.

— Е, ще идваш тук само по няколко часа на ден.

Лара се остави да я отведат в класната стая, пълна с деца. Сложиха я да седне най-отзад.

Учителката мис Търкъл усилено пишеше букви на черната дъска.

— С „А“ се пише думата автомобил — каза тя. — С „Б“ — буквар. Кой ще каже какво се пише с „В“?

Една ръчичка се вдигна:

— Вода.

— Много добре, а с „Г“?

— Гора.

— А с „Д“?

— Дете.

— Отлично. Може ли някой да се сети за дума, която започва с „Е“?

— Еба ти! — обади се Лара.

Лара беше най-малката в класа, но на мис Търкъл й се струваше най-възрастна в много отношения. У нея имаше зрялост, която будеше безпокойство.

— Като че ли е възрастен човек, който чака да порасне физически — казваше учителката й на мисис Къмингс.

През първия ден по обед другите деца наизвадиха пъстри кутии с храна, ябълки, курабии, сандвичи, увити в пергаментова хартия.

Никой не се бе сетил да приготви обед за Лара. Мис Търкъл я попита:

— Къде ти е обедът, Лара?

— Не съм гладна — упорито отвърна Лара. — Ядох много на закуска.

Повечето от ученичките бяха добре облечени, с чисти поли и блузи. Няколкото избелели карирани рокли и овехтели блузи, които Лара имаше, й бяха станали малки. Тя се обърна към баща си.

— Трябват ми дрехи за училище.

— Така ли? ’Ми аз да не съм пълен с пари? Поискай нещо безплатно от Армията на спасението.

— Това е милостиня, татко.

Баща й силно я зашлеви през лицето.

Децата в училището знаеха игри, за които Лара не беше и чувала. Момичетата имаха кукли и играчки. Някои бяха готови да играят с нея, но Лара болезнено съзнаваше, че нищо от това не й принадлежи. Имаше и още нещо. В следващите години Лара надзърна в един друг свят, свят, в който децата имаха майки и бащи, а те им даваха подаръци, празнуваха рождените им дни, обичаха ги, прегръщаха ги и ги целуваха. За пръв път Лара започна да разбира колко много й липсва в живота, Това я караше да се чувства още по-самотна.

Пансионът беше друг вид училище. Това бе международен микрокосмос. Лара се научи да познава произхода на наемателите по имената им. Мак бе от Шотландия… Ходър и Пайк — от Нюфаундланд… Шиасон и Окоан — от Франция… Дудаш и Косик — от Полша. Пансионерите бяха дървари, рибари, миньори и търговци. Събираха се в голямата трапезария за закуска и за вечеря и разговорите им очароваха Лара. Всяка група имаше свой тайнствен език.

Хиляди дървари бяха разпръснати из полуострова на Нова Скотия. Дърварите, живеещи в пансиона, миришеха на стърготини, на изгоряла дървесна кора и говореха за тайнствени неща като сечене, рендосване и окастряне.

— Тая година трябва да изкараме почти двеста милиона квадратни стъпки1 дъски — обяви един от тях по време на вечерята.

— Как може стъпките да са квадратни? — попита Лара.

Избухна силен смях.

— Детенце, квадратна стъпка означава парче дъска с размери стъпка на стъпка и дебелина един инч. Когато пораснеш и се омъжиш, ако искаш да си построиш петстайна къща от дърво, ще ти трябват дванадесет хиляди квадратни стъпки дъски.

— Аз няма да се омъжвам — закле се Лара.

Рибарите бяха друга порода. Прибираха се в пансиона, пропити с мириса на море, говореха за новия опит да се отглеждат риби в Бра д’ор лейк, хвалеха се с улова си на треска, херинга и скумрия.

Но най-много я очароваха миньорите. В Кейп Бритън имаше около три хиляди и петстотин миньори, които работеха в каменовъглените рудници в Линган, Принс и Фейлън. Лара много харесваше имената на мините — „Юбилей“, „Последен шанс“, „Черният диамант“, „Щастливата дама“…

Разговорите им за ежедневната работа я омайваха.

— Какво чувам за Майк?

— Истина е. Нещастникът слизал надолу с количка, когато една вагонетка изскочила от релсите и премазала крака му. Тоя негодник надзирателят казал, че сам си е виновен, защото не се отдръпнал достатъчно бързо и му духнал лампата.

Лара беше объркана.

— Какво значи това?

Един от миньорите й обясни:

— Това означава, че когато Майк отивал на работа, слизал надолу към галерията, в която копае, една вагонетка за въглища излязла от релсите и го блъснала.

— И му духнала лампата?

Миньорът се засмя:

— Да ти духнат лампата, значи да те уволнят.

На петнадесет години Лара постъпи в гимназията „Сейнт Майкъл“ — върлинеста и непохватна, с дълги крака, буйна черна коса и интелигентни сиви очи, все още твърде големи за бледото й, слабо лице. Никой не можеше да каже какво точно ще излезе от нея. Беше на границата на съзряването, а външният й вид бе в стадий на метаморфоза. Би могла да стане и грозна, и красива.

За Джеймс Камерън дъщеря му беше грозна.

— Ще направиш най-добре, ако се омъжиш за първия глупак, който те поиска — казваше й той. — Като те гледам, не ставаш за добра сделка.

Лара слушаше мълчаливо.

— И кажи на нещастника да не очаква зестра от мен.

Мънго Максуин бе влязъл в стаята и слушаше, кипейки от гняв.

— Това е всичко, момиче, връщай се в кухнята — завърши Джеймс Камерън.

Лара избяга.

— Защо постъпваш така с дъщеря си? — попита Максуин.

Джеймс Камерън вдигна замътен поглед към него.

— Не е твоя работа.

— Ти си пиян.

— Аха. И к’во още? Ако не са жените, уискито ти е виновно, а?

Максуин отиде в кухнята при Лара, която миеше чинии. Очите й бяха пълни със сълзи. Максуин я прегърна.

— Не му обръщай внимание, девойче — рече той. — Той не мисли така.

— Мрази ме.

— Не, не е вярно.

— Никога не ми е казал една добра дума. Нито веднъж. Никога!

На това Максуин не можеше да отговори нищо.

През лятото в Глейс Бей пристигаха туристи. Идваха със скъпите си коли, облечени в хубави дрехи, пазаруваха по Касъл Стрийт, вечеряха в „Сидър Хаус“ и в „Джаспър’с“, посещаваха Ингоуниш Бийч, Кейп Смоуки и Бърд Айландс. Това бяха някакви по-висши създания от друг свят. Лара им завиждаше и копнееше да избяга заедно с тях, когато си тръгваха в края на лятото. Но как?

Бе чувала да се говори за дядо й Максуел.

— Старият негодник се опита да ми попречи да се оженя за скъпоценната му дъщеря — оплакваше се Джеймс Камерън на някой от наемателите, който му бе обърнал внимание. — Беше неприлично богат, но да не мислите, че ми е дал нещо? Не. Но въпреки това аз се грижех за неговата Пеги…

Лара си фантазираше, че един ден дядо й ще дойде и ще я отведе в блестящите градове, за които бе чела — Лондон, Рим, Париж… „И ще нося красиви дрехи — стотици рокли и нови обувки“.

Но минаваха месеци, години и не идваше дори и дума, а Лара постепенно разбра, че никога няма да види дядо си. Бе обречена да прекара целия си живот в градчето, където се беше родила.

IV

В Глейс Бей имаше твърде много занимания за подрастващите — футболни и хокейни мачове, пързалки, боулинг, а през лятото — плуване и риболов. Най-посещаваното свърталище след края на училищните занятия бе дрогерията на Карл. Имаше и два киносалона, а във „Венецианските градини“ ходеха да танцуват.

Лара нямаше възможност да се наслаждава на нищо от това. Всяка сутрин ставаше в пет часа и помагаше на Берта да приготви закуската на наемателите, после оправяше леглата, преди да тръгне на училище. Следобед бързаше да се прибере, за да започне да готви за вечеря. Лара помагаше на Берта при сервирането, а след вечеря раздигаше масата, измиваше и избърсваше съдовете.

Пансионът предлагаше някои шотландски специалитети. Най-предпочитаният беше „Блак бън“ — козуначено руло със стафиди и подправки.

По време на вечеря в разговорите на шотландците оживяваха планините на тази страна. Предците на Лара бяха дошли оттам и единствено тези разговори й вдъхваха някакво чувство за приобщеност. Наемателите говореха за Грейт Глен, Лох Нес, Лохи и Лин, за скалистите острови по крайбрежието.

В дневната имаше едно раздрънкано пиано и понякога след вечеря около него се събираха петима-шестима от наемателите и пееха песни от родния край — „Ани Лори“, „Вървейки през ръжта“, „Родните хълмове“ и „Красивите брегове на Лох Ломънд“.

Веднъж годишно в града се провеждаше парад и всички шотландци в Глейс Бей с гордост обличаха шотландските си поли и носии и маршируваха по улиците на града под шумния съпровод на гайдите.

— Защо мъжете носят поли? — попита Лара Мънго Максуин.

Той се намръщи.

— Това не е просто пола, девойче. Нашите прадеди са го измислили много отдавна. В планините на Шотландия карираният плат предпазвал тялото на човека от хапещия студ, но краката му били свободни, за да може да тича през пустите торфени полета и да избяга от врага. А нощем, на открито, дългият плат му служел и за легло, и за завивка.

Названията на шотландските местности като Бредолбан, Гленфинан, Килбрайд, Килнинвър и Килмайкъл звучаха за Лара като поезия. Тя научи, че „кил“ означава килия на монах от Средновековието. Ако името започва с „инвър“ или „абър“, това означава, че селището се намира на устието на река. Ако започва със „страт“, значи е в долина. „Бад“ означава, че се намира в горичка.

Всяка вечер около масата избухваха ожесточени спорове. Шотландците спореха за всичко. Предците им идваха от горди кланове и те все още яростно бранеха историята им.

— Родът на Брус са били страхливци. Пълзели пред англичаните раболепно като кучета.

— Както обикновено не знаеш к’во приказваш, Йън. Лично Великият Брус е бил тоя, който се е опълчил срещу англичаните. Подлизурковци са били ония от рода на Стюарт.

— Ох, и ти си глупак като целия ти клан.

Спорът все повече се ожесточаваше.

— Знайш ли к’во й е трябвало на Шотландия? Повече водачи като Робърт Втори. Е, това е велик мъж. Имал е двадесет и едно деца.

— Аха, половината от тях — копелета!

И кавгата отново се разгаряше.

Лара не можеше да повярва, че се карат за събития, случили се преди повече от шестстотин години. Мънго Максуин й казваше:

— Не се безпокой, девойче. Дори да е сам в къщата, шотландецът пак ще започне кавга.

Едно стихотворение на сър Уолтър Скот особено силно разпалваше въображението на Лара.

Прекрасното стихотворение разказваше как Лохинвар рискувал живота си, за да спаси любимата, принудена насила да се омъжи за друг. „Чували ли сте някога за по-галантен кавалер от младия Лохинвар — толкова дързък в любовта и неустрашим в боя?“

„Някой ден един красив Лохинвар ще дойде и ще ме спаси“, мислеше си Лара.

Веднъж, когато работеше в кухнята, Лара попадна на реклама в едно списание, от която й секна дъхът. От нея гледаше висок, красив, русокос мъж, елегантно облечен във фрак и с бяла папийонка. Той имаше сини очи и топла усмивка и във всяко отношение приличаше на принц. „Ето така ще изглежда моят Лохинвар, рече си Лара. Той е някъде там и ме търси. Ще дойде и ще ме отведе оттук. Аз ще мия съдовете в умивалника, а той ще се приближи зад мен, ще ме прегърне и ще прошепне: «Мога ли да ти помогна?» Аз ще се обърна, ще го погледна в очите и ще отвърна: «Можеш ли да бършеш съдове?»“ Изведнъж чу гласа на Берта:

— Дали мога какво?

Лара се обърна. Зад нея стоеше Берта. Не бе осъзнала, че е произнесла наглас мислите си и се изчерви.

— Нищо.

Най-интересни за Лара бяха вечерните разговори за прословутите изселвания в планинските части на Шотландия. Многократно бе слушала за това, но темата никога не й омръзваше.

— Разкажи ми пак… — молеше тя и Мънго Максуин с готовност се съгласяваше…

— Всичко започнало през 1792 г. и продължило повече от шестдесет години. В началото му викали Bliadhna man Co-arach — Годината на овцата. Земевладелците в планинската част на Шотландия решили, че овцете ще им носят по-големи доходи, отколкото фермерите арендатори, докарали овчи стада, установили, чете могат да преживеят през студените зими и тогава започнали изселванията.

Родил се викът: Mo thruaighe ort a thir, tha’n caoraich mhor a’teachd! (Горко ти, земя, идва великата овца!) В началото овцете били стотина, после станали хиляда, после — десет хиляди. Нашествието било жестоко!

Земевладелците си представяли несметни богатства, но първо трябвало да се отърват от арендаторите, които обработвали дребните си парчета земя. Бог е свидетел, че те поначало не били богати. Живеели в малки каменни къщи без комини и без прозорци. Но земевладелците ги прогонили.

Младото момиче гледаше с широко отворени очи:

— Как?

— На правителствените войски било наредено да атакуват селата и да изгонят арендаторите. Войниците давали на селяните шестчасов срок, за да се махнат заедно с добитъка и покъщнината си, като изоставят посевите си. После войниците изгаряли до основи колибите им. Повече от четвърт милион мъже, жени и деца били прогонени насила от земите си и изтласкани до морския бряг.

— Но как може да ги изгонят от собствената им земя?

— Но те никога не са притежавали тази земя, разбираш ли? Земевладелците им давали да обработват по един-два акра, но тя никога не е била тяхна. Плащали в натура или с труда си, за да обработват земята и да отглеждат по малко картофи и добитък.

— А ако хората не искали да се махнат? — питаше Лара, затаила дъх.

— Старите хора, които не напускали в определеното време, били изгаряни в колибите си. Правителството било безмилостно. Времената били ужасни. Хората нямали какво да ядат. Избухнала холера, болестите се разпространявали мълниеносно.

— Какъв ужас!

— Да, девойче. Народът ни преживявал на картофи, хляб и попара, когато ги имало. Но едно нещо правителството не можело да отнеме на планинците — тяхната гордост. Борели се с всичко, с което можели. След опожаряванията бездомните хора оставали в долините, опитвайки се да спасят от развалините каквото могат. Опъвали платнище над главите си, за да се пазят нощем от дъжда. Моите пра-прадядо и пра-прабаба са преживели всичко това. То е част от историята ни и тя се е запечатала в самата ни душа.

Лара можеше да си представи хилядите отчаяни, окаяни хора, ограбени от всичко, което са имали, зашеметени от случилото се. Можеше да чуе плача на опечалените и писъците на ужасените деца.

— И какво е станало с тези хора в крайна сметка? — питаше тя.

— Заминали за други земи с кораби, които се превърнали в смъртоносни капани. Натъпкани в тях, пасажерите умирали от треска или дизентерия. Бури настигали някои от корабите и пътуването се удължавало със седмици, храната свършвала. Когато корабите пристигали в Канада, само най-силните били все още живи. Но пристигнали веднъж тук, те получавали нещо, което не са имали никога преди.

— Своя собствена земя — отвърна Лара.

— Точно така, девойче.

„Някой ден аз ще имам своя собствена земя и никой — никой няма да ми я отнеме“ — страстно мечтаеше Лара.

Една вечер в началото на юли Джеймс Камерън беше в леглото с една от проститутките в публичния дом на Кърсти, когато получи сърдечен пристъп. Беше доста пиян и щом рухна изведнъж, партньорката му предположи, че просто е заспал.

— А, без такива номера! Чакат ме и други клиенти. Събуди се, Джеймс! Събуди се!

Той се държеше за гърдите и се бореше да си поеме дъх.

— За бога, викай доктор! — простена.

Линейката го откара в малката болница на Куори Стрийт. Д-р Дънкан изпрати да повикат Лара. Тя пристигна в болницата с разтуптяно сърце. Дънкан я чакаше.

— Какво е станало? — настойчиво попита Лара. — Мъртъв ли е баща ми?

— Не, Лара, но се опасявам, че е получил инфаркт.

Тя стоеше като вцепенена.

— Той… ще оживее ли?

— Не знам. Правим всичко възможно.

— Мога ли да го видя?

— По-добре ела утре сутрин, момичето ми.

Тя тръгна към къщи, скована от страх. „Моля те, Господи, не го оставяй да умре. Той е всичко, което имам.“

Когато се прибра в пансиона, Берта я чакаше.

— Какво е станало?

Лара й каза.

— О, боже! — възкликна Берта. — А днес е петък!

— Какво?

— Петък. Днес трябва да се събере наемът. Доколкото познавам Шон Макалистър, той ще използва този претекст, за да ни изхвърли на улицата.

Поне десет пъти досега Джеймс Камерън бе изпращал Лара да събира наемите от другите пансиони, собственост на Макалистър, когато самият той беше твърде пиян, за да отиде лично. Лара даваше парите на баща си, а на следващия ден той ги занасяше на банкера.

— Какво ще правим сега? — пъшкаше Берта.

Изведнъж на Лара й стана ясно какво трябва да се направи.

— Не се безпокой — рече тя, — аз ще се погрижа за това.

Тази вечер по средата на храненето Лара каза:

— Господа, моля да ме изслушате.

Разговорите спряха. Всички я гледаха.

— Баща ми се почувства… малко неразположен. Той е в болница. Ще остане там известно време, за да го наблюдават. Така че, докато се върне, аз ще събирам наема. След вечерята ще ви чакам в дневната.

— Ще се оправи ли? — попита един от наемателите.

— О, да, няма нищо сериозно — отвърна Лара, усмихвайки се насила.

След вечеря мъжете започнаха да идват в дневната и да дават на Лара седмичния си наем.

— Надявам се, че баща ти скоро ще се оправи, детето ми…

— Ако мога да ти помогна с нещо, само ми кажи…

— Добро момиче си, че правиш това за баща си…

— Ами другите пансиони? Трябва да се събере наемът от още четири пансиона — рече Берта.

— Знам — отвърна Лара. — Ако ти се погрижиш за съдовете аз ще отида да събера наема.

Берта я погледна със съмнение.

— Желая ти успех.

Оказа се по-лесно, отколкото Лара очакваше. Повечето от наемателите й съчувстваха и се радваха да помогнат на младото момиче.

Рано на другата сутрин Лара взе пликовете с наема и отиде при Шон Макалистър. Банкерът седеше в кабинета си.

— Секретарката ми каза, че искаш да говориш с мен.

— Да, сър.

Макалистър разглеждаше мършавото, небрежно облечено момиче.

— Ти си дъщерята на Джеймс Камерън, нали?

— Да, сър.

— Сара?

— Лара.

— Съжалявам за баща ти — рече Макалистър. В гласа му нямаше симпатия. — Разбира се, ще трябва да направя някои промени сега, щом баща ти е толкова болен, та няма да може да си върши работата…

— О, не, сър — бързо каза Лара. — Той ме помоли да го замествам.

— Ти?

— Да, сър.

— Страхувам се, че…

Лара сложи пликовете на бюрото.

— Ето наема за миналата седмица.

Макалистър я погледна изненадан.

— Цялата сума?

Тя кимна.

— Ти ли го събра?

— Да, сър. И ще го правя всяка седмица, докато татко оздравее.

— Разбирам — той отвори пликовете и внимателно преброи парите.

Лара го наблюдаваше как вписа сумата в голяма зелена счетоводна книга.

От известно време Макалистър имаше намерение да смени Джеймс Камерън заради пиянството и безотговорните му действия и сега му се предоставяше възможност да се отърве от това семейство.

Беше сигурен, че младото момиче пред него няма да може да се справи със задълженията на баща си, но в същото време съзнаваше каква ще бъде реакцията в града, ако изхвърли на улицата Джеймс Камерън и дъщеря му. Той взе решение.

— Давам ти един месец пробен срок. След това ще видим какво е положението.

— Благодаря, мистър Макалистър. Много ви благодаря.

— Чакай. Това е за теб — той подаде на Лара двадесет и пет долара.

Лара взе парите в ръка и сякаш усети вкуса на свободата. За пръв път й плащаха за това, което бе свършила.

От банката Лара отиде в болницата. Д-р Дънкан точно излизаше от стаята на баща й. Изведнъж Лара почувства, че изпада в паника.

— Нали не е…?

— Не… не… ще се оправи, Лара — той се поколеба. — Когато казвам, че ще се оправи, имам предвид, че няма да умре… поне засега… но трябва да остане на легло няколко седмици. Ще има нужда от някого, който да се грижи за него.

— Аз ще се грижа за него — отвърна Лара.

Той я погледна и тихо каза:

— Баща ти не го съзнава, скъпа, но е голям късметлия.

— Сега мога ли да го видя?

— Да.

Лара влезе в стаята при баща си, спря и го загледа втренчено. Джеймс Камерън лежеше в леглото блед, безпомощен и сякаш изведнъж състарен. Вълна от нежност заля Лара. Най-после тя можеше да направи нещо за баща си, нещо, което да го накара да я оцени и да я обикне. Тя се приближи към леглото.

— Татко…

Той вдигна поглед и промърмори:

— Какво, по дяволите, правиш тук? Имаш работа в пансиона.

Лара замръзна.

— Аз… знам, татко. Просто исках да ти кажа, че ходих при мистър Макалистър. Казах му, че аз ще събирам наема, докато ти се оправиш и…

— Ти ще събираш наема? Не ме разсмивай — внезапен спазъм го разтърси. Когато заговори отново, гласът му беше слаб. — Това е Съдбата — простена той. — Ще ме изхвърлят на улицата.

Дори не мислеше какво ще стане с нея. Лара стоя и дълго го гледа. После се обърна и излезе.

След три дни докараха Джеймс Камерън вкъщи и го положиха в кревата.

— Още няколко седмици няма да ставаш от леглото — каза д-р Дънкан. — Ще мина да те видя отново след ден-два.

— Не мога да лежа — протестираше Джеймс Камерън. — Аз съм зает човек. Имам много работа.

Докторът го погледна и тихо рече:

— Можеш да избираш — или ще лежиш и ще останеш жив, или ще станеш и ще умреш.

В началото наемателите на Макалистър се радваха на невинното, младо момиче, което идваше да събира наема, но когато това вече не беше новост, измисляха безброй извинения:

— Тази седмица бях болен и имах да плащам болнични сметки…

— Синът ми изпраща пари всяка седмица, но пощата закъсня…

— Трябваше да си купя инструменти…

— Следващата седмица ще ви дам парите със сигурност…

Но момичето се бореше за живота си. Изслушваше ги учтиво и казваше:

— Съжалявам, но мистър Макалистър каза, че иска парите днес и ако нямате, ще трябва незабавно да напуснете пансиона.

И всички успяваха да намерят по някакъв начин пари. Лара беше непреклонна.

— С баща ти се оправяхме по-лесно — оплака се един от наемателите. — Той винаги се съгласяваше да изчака няколко дни.

Но в крайна сметка бяха принудени да се възхитят от куража на младото момиче.

Ако Лара мислеше, че болестта на баща й ще ги сближи, за съжаление се лъжеше. Опитваше се да предугажда всяко негово желание, но колкото по-грижовна беше тя, толкова по-лошо се държеше той.

Всеки ден тя му носеше свежи цветя и дребни лакомства.

— За бога, престани да се мотаеш наоколо ми! — викаше той. — Нямаш ли си работа?

— Просто мислех, че би искал…

— Вън! — той се обръщаше с лице към стената.

„Мразя го“, мислеше Лара. „Мразя го.“

В края на месеца Лара влезе в кабинета на Шон Макалистър с пликове, пълни с парите от наема. Когато ги преброи, той каза:

— Трябва да призная, млада госпожице, че ти много ме изненада. Справи се по-добре от баща ти.

Думите я зарадваха.

— Благодаря.

— Всъщност за пръв път през този месец всички са си платили навреме и изцяло наема.

— Тогава ние с баща ми можем да останем в пансиона? — обнадеждено попита Лара.

Макалистър я разгледа за момент.

— Мисля, че да. Трябва много да обичаш баща си.

— Ще се видим следващата събота, мистър Макалистър.

V

На седемнадесет години източеното, мършаво момиче се бе превърнало в жена. Лицето й носеше отпечатъка на нейния шотландски произход — блестящата кожа, извитите, изящни вежди, буреносносивите й очи, буйната черна коса. Освен това около нея витаеше дух на меланхолия, сякаш последица от страданията и трагичната история на един народ. Беше трудно да откъснеш очи от лицето на Лара Камерън.

Повечето от наемателите бяха без жени, като се изключат момичетата на мадам Кърсти и другите проститутки, за чиито услуги те плащаха, и естествено красивото младо момиче ги привличаше. Някои от мъжете я причакваха в кухнята или в стаите си, когато тя ги почистваше, и й предлагаха:

— Бъди мила с мен, Лара, мога да направя много за теб.

Или:

— Ти си нямаш приятел, нали? Нека да ти покажа какво значи мъж.

Или:

— Не искаш ли да дойдеш в Канзас? Заминавам другата седмица и ще се радвам да те взема с мен.

Всеки път, когато някой от наемателите се опитваше да я убеди да легне с него, Лара отиваше в стаичката, където безпомощен лежеше баща й, и казваше:

— Не беше прав, татко. Всички мъже ме желаят — излизаше и го оставяше да се взира след нея.

Една ранна утрин през пролетта Джеймс Камерън умря. Лара го погреба в гробището „Грийнуд“ в областта Пашъндейл. Освен нея само Берта присъства на погребението. Сълзи нямаше.

Пристигна нов наемател — американец на име Бил Роджърс. Той беше над седемдесетте, плешив, дебел и приветлив мъж, който обичаше да приказва. След вечеря сядаше да побъбри с Лара.

— Ти си дяволски хубава, за да затънеш в тоя провинциален град. Трябва да отидеш в Чикаго или Ню Йорк, там е животът — съветваше я той.

— Някой ден ще го направя — казваше Лара.

— Целият ти живот е пред тебе. Знаеш ли какво искаш от него?

— Искам да притежавам някои неща.

— А, хубави дрехи и…

— Не. Земя. Искам да притежавам земя. Баща ми никога не е имал нищо. Цял живот е живял от милостта на другите.

Лицето на Бил Роджърс засия.

— Аз се занимавах с недвижими имоти. Бях предприемач.

— Така ли?

— Притежавах сгради из целия Среден запад. Веднъж имах дори и хотелска верига — тонът му стана тъжен.

— Какво се случи?

— Станах алчен — той вдигна рамене, — загубих всичко. Но докато ги имах, беше чудесно.

След това почти всяка вечер те разговаряха за предприемачеството.

— Главното правило в предприемачеството е ПДХ — съветваше я Роджърс. — Никога не го забравяй.

— Какво е това?

— Парите на други хора. Хубавото в този бизнес е, че правителството ти разрешава намаление на лихвата и отстъпки, докато авоарите ти продължават да растат. Трите най-важни неща в предприемачеството са местоположение, местоположение и пак местоположение. Красиво здание на върха на един хълм си е чиста загуба. Едно грозно здание в центъра на града ще те направи богат.

Роджърс обясняваше на Лара какво е ипотекиране, рефинансиране и използване на банкови заеми. Тя слушаше, научаваше и запомняше. Беше като сюнгер, нетърпеливо поглъщаше всяка информация.

Най-важното, което Роджърс й каза, беше:

— Знаеш ли, в Глейс Бей има голяма жилищна криза. Това създава големи възможности. Ако бях двадесет години по-млад…

От този миг Лара гледаше на Глейс Бей с други очи — представяше си административни сгради и жилищни блокове на мястото на празните парцели. Изпитваше и въодушевление, и чувство на неудовлетвореност. Имаше мечти, но нямаше пари, за да ги осъществи.

Когато Бил Роджърс си замина, той й напомни:

— Помни — парите на другите. Желая ти късмет, хлапенце.

След една седмица в пансиона пристигна Чарлс Коун. Той беше дребен мъж над шестдесетте, спретнат, стегнат и добре облечен. Сядаше на вечеря заедно с другите наематели, но говореше много рядко. Изглеждаше потънал в свой собствен свят.

Наблюдаваше Лара, която си вършеше работата в пансиона усмихната и никога не се оплакваше.

— Колко време смятате да останете при нас? — попита го Лара.

— Не знам точно. Може би седмица, може би месец — два…

Чарлс Коун беше загадка за Лара. Нямаше нищо общо с другите пансионери. Тя се опитваше да си представи с какво се занимава Коун. Явно не беше миньор или рибар, а не приличаше и на търговец. Изглеждаше по-издигнат от останалите, с по-добро образование. Беше казал на Лара, че опитал да се настани в единствения хотел в града, но нямало място. Лара забеляза, че той не яде почти нищо.

— Ако имате някакъв плод или малко зеленчуци… — казваше той, извинявайки се.

— Да не сте на някаква специална диета? — попита Лара.

— Донякъде. Ям само храна, съобразена с еврейските религиозни изисквания, но се опасявам, че в Глейс Бей няма такава…

На другия ден, когато Чарлс Коун седна на вечеря, пред него бе поставена чиния с агнешки флейки. Изненадан, той вдигна поглед към Лара.

— Извинявам се, но не мога да ям това — рече той. — Мисля, че обясних…

Лара се усмихна.

— Да. Тази храна е чиста.

— Какво?

— В Сидни открих еврейски пазар за месо. Това е купено оттам. Да ви е сладко. В наема ви влизат и две хранения на ден. Утре ще има бифтек.

От този момент нататък винаги когато Лара имаше малко свободно време, Коун се стремеше да разговаря с нея, да я предразположи да разкаже за себе си. Силно впечатление му направи бързата й схватливост и независимият й дух.

Един ден Чарлс Коун призна на Лара защо е дошъл в Глейс Бей.

— Аз съм служител в „Континентъл Съплайс“ — това беше известна в цялата страна верига. — Тук съм, за да потърся място за новия ни магазин.

— Колко вълнуващо — рече Лара. „Знаех си, не важна причина го е довела в Глейс Бей.“ — Вие ли ще го построите?

— Не. За тази работа ще намерим някого. Ние само наемаме сградите.

В три часа през нощта Лара се пробуди от дълбок сън и седна в леглото си. Сърцето й биеше лудо. Сън ли беше това? Не. Умът й работеше трескаво. Беше прекалено развълнувана, за да заспи отново.

Когато Чарлс Коун излезе от стаята си, за да закуси, Лара го чакаше.

— Мистър Коун… Знам едно страхотно място — изтърси изведнъж тя.

Той я зяпна озадачен:

— Какво?

— Мястото, което търсите за магазина.

— О? Къде?

Лара отбягна въпроса.

— Може ли да ви попитам нещо? Ако аз притежавах място, което ви харесва, и построя магазин на него, ще се съгласите ли да го наемете от мен за срок от пет години?

Той поклати глава:

— Въпросът е доста хипотетичен, нали?

— Отговорете ми! — упорстваше Лара.

— Лара, какво разбираш ти от строителство?

— Няма аз да го строя — отвърна тя. — За това ще наема архитект и добра строителна фирма.

Чарлс Коун внимателно я изучаваше.

— Разбирам. И къде е това чудесно място?

— Ще ви го покажа. Повярвайте ми, ще ви хареса. Съвършено е.

След закуска Лара заведе Чарлс Коун в центъра на града. На ъгъла на Мейн Стрийт и Комършъл Стрийт в центъра на Глейс Бей имаше голям празен парцел. Коун го бе разглеждал преди два дни.

— Този парцел имах предвид — каза Лара.

Коун стоеше и се преструваше, че го изучава.

— Имаш нюх. Местоположението е много добро.

Той вече беше поразпитал дискретно и бе научил, че собственик е някакъв банкер — Шон Макалистър. Задачата на Коун бе да намери подходящ парцел, да уреди построяването на сградата и после да я наеме. За компанията нямаше никакво значение кой ще я построи, стига да бъдат удовлетворени изискванията им.

Коун наблюдаваше Лара и си мислеше: „Прекалено млада е. Идеята й не струва. И все пак… «В Сидни намерих еврейски пазар за месо. Утре ще има бифтек.»“ Тя беше толкова състрадателна.

Лара говореше развълнувано:

— Ако мога да закупя тази земя и построя сграда, която да отговаря на изискванията ви, ще я наемете ли за пет години?

Той помълча, после бавно отвърна:

— Не, Лара. Договорът за наемане ще трябва да бъде за десет години.

Този следобед Лара отиде при Шон Макалистър. Той я погледна изненадан, когато тя влезе в кабинета му.

— Подранила си, Лара. Днес е сряда.

— Знам. Искам да ви помоля за една услуга, мистър Макалистър.

Шон Макалистър я изучаваше. „Тя наистина се е превърнала в красиво момиче. Не, не момиче — жена.“ Виждаше как гърдите й са издули памучната блуза, с която бе облечена.

— Седни, мила. Какво мога да направя за теб?

Лара беше прекалено развълнувана, за да сяда.

— Искам да взема заем.

Това съвсем го изненада.

— Какво?

— Бих искала да взема пари на заем.

Той се усмихна снизходително:

— Защо не. Ако ти трябва нова рокля или нещо друго, ще се радвам да…

— Искам да взема двеста хиляди долара.

Усмивката на Макалистър угасна.

— Това някаква шега ли е?

— Не, сър — Лара се приведе напред и сериозно обясни: — Искам да купя един парцел и да построя сграда на него. Имам важен клиент, който е готов да ми предложи договор за наем за срок от десет години. Това ще бъде гаранцията за стойността на земята и сградата.

Макалистър я разглеждаше намръщено:

— Обсъдила ли си това със собственика на земята?

— В момента го обсъждам — отвърна Лара.

Трябваха му няколко мига, за да го проумее.

— Чакай малко. Искаш да кажеш, че аз съм собственик на тази земя?

— Да. Става дума за парцела на ъгъла на Мейн Стрийт и Комършъл Стрийт.

— Ти си дошла тук, за да вземеш заем от мен и да купиш моя земя?

— Този парцел струва не повече от двадесет хиляди долара — проверих. Аз ви предлагам тридесет хиляди. Ще спечелите десет хиляди долара от земята плюс лихвата върху двеста хиляди долара, които ще ми дадете на заем, за да построя сградата.

Макалистър поклати глава:

— Искаш да ти дам заем от двеста хиляди долара без гаранция. Това е невъзможно.

Лара се приведе напред.

— Имате гаранция — ипотеката върху сградата и земята. Няма начин да загубите.

Макалистър седеше и я гледаше, обмисляйки предложението й.

— Знаеш ли, не ти липсва кураж — усмихна се той. — Но никога не бих могъл да обясня подобен заем пред директорския си съвет.

— Вие нямате директорски съвет — отвърна му Лара.

Усмивката му се превърна в гримаса.

— Вярно е.

Лара се приведе и той наблюдаваше как гърдите й се опряха до ръба на бюрото му.

— Ако се съгласите, мистър Макалистър, никога няма да съжалявате за това. Уверявам ви.

Той не можеше да откъсне очи от гърдите й.

— Ти съвсем не си като баща си, нали?

— Не, сър. „Изобщо не съм като него“, с ярост помисли Лара.

— Ако приемем, че проявя интерес — внимателно поде Макалистър, — кой е този твой наемател?

— Казва се Чарлс Коун. Служител е в „Континентъл Съплайс“.

— Веригата от магазини?

— Да.

Изведнъж Макалистър прояви силен интерес. Лара продължи:

— Искат да открият тук голям магазин, за да снабдяват с оборудване миньорите и дърварите.

Макалистър надуши бърз успех.

— Къде се запозна с този човек? — небрежно запита той.

— Той се настани в пансиона.

— Разбирам. Нека помисля, Лара. Ще поговорим отново утре.

Лара тръпнеше от вълнение.

— Благодаря, мистър Макалистър. Няма да съжалявате.

— Не, не мисля, че ще съжалявам — усмихна се той.

Същия следобед Шон Макалистър отиде в пансиона, за да се срещне с Чарлс Коун.

— Отбих се просто да ви кажа добре дошъл в Глейс Бей. Аз съм Шон Макалистър. Собственик на банката. Чух, че сте пристигнали в града. Но не би трябвало да сте в моя пансион, а в хотела ми. Много по-удобно е.

— Нямаше места — обясни мистър Коун.

— Защото не сме знаели кой сте.

— И кой съм? — любезно попита мистър Коун.

Шон Макалистър се усмихна:

— Хайде да не си играем, мистър Коун. Мълвата се разпространи. Разбирам, че проявявате интерес към наемането на сграда, която ще бъде построена на мой терен.

— И кой е този терен?

— Парцелът на Мейн и Комършъл. Страхотно местоположение, нали? Мисля, че няма проблем да се споразумеем.

— Аз вече съм се споразумял.

Шон Макалистър се разсмя:

— Лара? Малка хубавица, нали? Защо не дойдете с мен в банката и да направим договора?

— Мисля, че не ме разбрахте, мистър Макалистър. Казах, че вече съм се договорил.

— Мисля, че вие не ме разбирате, мистър Коун. Земята не е собственост на Лара, а моя.

— Но тя се опитва да я купи от вас, нали?

— Да, ала аз не съм длъжен да й я продам.

— А аз не съм длъжен да взема точно този парцел. Огледах още три други парцела, не по-лоши. Благодаря, че се отбихте при мен.

Шон Макалистър дълго го гледа.

— Искате да кажете… че сте сериозен.

— Напълно. Никога не правя нечисти сделки и никога не изменям на думата си.

— Но Лара не разбира нищо от строителство. Тя…

— Тя смята да намери хора, които разбират. Естествено ние трябва да дадем окончателното си одобрение.

Банкерът се замисли.

— Правилно ли съм разбрал, че „Континентъл Съплайс“ са готови да подпишат договор за наем за срок от десет години?

— Точно така.

— Разбирам. Е, при тези обстоятелства… нека си помисля.

Когато Лара се върна в пансиона, Чарлс Коун й разказа за разговора си с банкера. Лара се разтревожи:

— Искате да кажете, че мистър Макалистър зад гърба ми…

— Не се безпокой — успокои я Коун. — Той ще се споразумее с теб.

— Наистина ли мислите така?

— Той е банкер. Работата му е да получава печалба.

— А вие? Защо правите за мен всичко това? — попита Лара.

Той си бе задавал същия въпрос. „Защото мястото ти не е в този град. Защото бих искал да имам дъщеря като теб.“ Но не й каза нищо подобно.

— Аз нищо не губя, Лара. Намерих и други парцели, които са също толкова подходящи. Ако успееш да получиш тази земя, бих искал да направя това за теб. За компанията ми няма значение с кого ще се договоря. Ако получиш заема и аз одобря строителната ти компания, сделката е сключена.

Лара бе обзета от въодушевление.

— Аз… не знам как да ви благодаря. Ще ида при мистър Макалистър и…

— На твое място не бих го направил — посъветва я Коун. — Нека той дойде при теб.

— Ами ако не дойде…? — разтревожи се Лара.

— Ще дойде — усмихна се Коун.

Той й връчи напечатан договор за наемане на обект.

— Ето ти договор за наем за срок от десет години, както говорихме. Трябва да знаеш, че е условен, в случай че всичките ни изисквания към сградата бъдат удовлетворени — подаде й комплект описания. — Това са нашите спецификации.

Лара прекара нощта в изучаване на чертежите и инструкциите.

На следващата сутрин Шон Макалистър й се обади по телефона.

— Можеш ли да дойдеш да се видим, Лара?

Пулсът й се ускори.

— След петнадесет минути ще бъда при вас.

Той я очакваше.

— Мислих по нашия разговор — рече Макалистър. — Ще ми трябва писмено съгласие за десетгодишния договор за наем от мистър Коун.

— Вече го имам — отвърна Лара и извади договора от чантата си.

Шон Макалистър внимателно го проучи.

— Струва ми се, че е наред.

— Значи ще се споразумеем? — попита Лара, затаила дъх.

— Не — поклати глава Макалистър.

— Но аз мислех…

Той нервно барабанеше с пръсти по бюрото си.

— Да ти призная истината, Лара, не бързам да продавам този парцел. Колкото по-дълго го държа, толкова по-скъп ще става.

Тя то погледна неразбиращо:

— Но вие…

— Искането ти е съвсем необичайно. Нямаш опит. Ще ми е нужно много сериозно основание, за да ти дам този заем.

— Не разби… какво основание?

— Да речем… малък подарък. Кажи ми, Лара, имала ли си вече любовник?

Въпросът я завари напълно неподготвена.

— Аз… не почувства, че сделката й се изплъзва. — Какво общо има…?

Макалистър се наведе към нея.

— Ще бъда откровен с теб, Лара. Намирам те много привлекателна. Искам да спя с теб. Quid pro quo.2 Това означава…

— Знам какво означава — лицето й бе станало каменно.

— Приеми го по такъв начин. Това е твоят, шанс да направиш нещо от себе си, нали? Да притежаваш нещо, да станеш личност. Да докажеш на себе си, че не си като баща си.

Лара трескаво разсъждаваше.

— Може би никога повече няма да имаш такъв шанс, Лара. Сигурно би искала да помислиш известно време и…

— Не! — гласът й прозвуча глухо в собствените й уши. — Мога да дам отговор сега — тя притисна ръце към тялото си, за да спре да трепери. Цялото й бъдеще, животът й зависеха от следващите й думи.

— Ще легна с теб.

Ухилен, Макалистър стана и се насочи към нея, протегнал дебелите си ръце.

— Не сега — рече Лара. — След като видя договора.

На другия ден Шон Макалистър връчи на Лара договор за банковия заем.

— Договорът е много прост, мила моя. Това е заем от двеста хиляди долара за срок от десет години при лихва осем процента — той й подаде писалка. — Просто подпиши тук, на последната страница.

— Ако нямаш нищо против, искам преди това да го прочета — отвърна Лара и погледна часовника си. — Но сега нямам време. Мога ли да го взема? Утре ще го донеса.

Шон Макалистър сви рамене:

— Добре — и тихо добави: — За нашата срещичка… следващата събота трябва да отида в Халифакс. Мисля, че можем да заминем заедно.

Лара усети, че й се повдига от похотливата му усмивка.

— Добре — гласът й бе почти шепот.

— Така! Подпиши договора, донеси го и сделката влизав сила — той се замисли за миг. — Ще ти трябва добър строител. Позната ли ти е строителната компания „Нова Скотия“?

Лицето на Лара засия:

— Да, познавам главния майстор Бъз Стийл.

Той бе строил едни от най-големите здания в Глейс Бей.

— Хубаво. Те са добър екип. Бих ти ги препоръчал.

— Утре ще говоря с Бъз.

Вечерта Лара показа договора на Чарлс Коун. Не се осмели да му каже за личната й сделка с Макалистър. Прекалено се срамуваше. Коун внимателно прочете договора и когато свърши, го подаде на Лара.

— Бих те посъветвал Да не го подписваш.

— Защо? — изуми се тя.

— Включена е клауза, според която сградата трябва да бъде завършена до тридесет и първи декември, или собствеността й се прехвърля на банката. С други думи, ще стане собственост на Макалистър и нашата компания ще бъде негов наемател. Ти губиш сделката с нас, но си задължена да изплатиш заема с лихвата. Накарай го да промени това.

В ушите на Лара прозвучаха думите на Макалистър: „Всъщност не бързам да продам този парцел. Колкото по-дълго го държа, толкова по-скъп ще става.“

— Няма да се съгласи — поклати глава тя.

— В такъв случай поемаш голям риск, Лара. Може да загубиш всичко, а да имаш дълг от двеста хиляди долара плюс лихвата.

— Но ако завърша сградата навреме…

— Това е едно голямо „ако“. При един строеж ти зависиш от много други хора. Ще се изненадаш колко бъркотии могат да изникнат.

— В Сидни има една много добра строителна компания. Строили са редица неща тук. Познавам главния майстор. Ако той каже, че могат да построят сградата в определения срок, искам да започна.

Отчаяното нетърпение в гласа на Лара го накара да забрави съмненията си.

— Добре, говори с него.

Лара откри Бъз Стийл на скелето на пететажен строеж в Сидни. Той беше прошарен, загрубял мъж над четиридесетте. Посрещна Лара сърдечно:

— Каква приятна изненада. Как са оставили такова хубаво момиче да напусне Глейс Бей?

— Измъкнах се — отвърна Лара. — Имам работа за вас, мистър Стийл.

Той се усмихна:

— Така ли? Какво ще строим? Къща за кукли?

— Не — тя извади проектите, които й бе дал Чарлс Коун. — Ето това е сградата.

Бъз Стийл ги прегледа за миг и изненадан я погледна.

— Това е голяма работа. Какво общо имаш ти с това?

— Аз сключих сделката — гордо отвърна Лара. — Сградата ще бъде моя собственост.

Стийл тихо подсвирна.

— Браво на теб, миличка.

— Има две условия. Сградата трябва да е готова до тридесет и първи декември, или собствеността й се прехвърля на банката и не бива да струва повече от сто и седемдесет хиляди долара. Можете ли да ги изпълните?

Стийл отново заразглежда плановете. Лара го наблюдаваше как изчислява наум.

— Може да стане — рече най-после той.

Лара едва се въздържа да не извика.

— В такъв случай се споразумяхме.

Те си подадоха ръце.

— Ти си най-хубавият работодател, който съм имал — каза Бъз Стийл.

— Благодаря. Кога най-скоро можете да започнете?

— Ще ти кажа. Утре ще ида в Глейс Бей да разгледам парцела. Ще ти направя сграда, с която ще се гордееш.

Лара си тръгна с усещането, че са й израснали крила.

В Глейс Бей съобщи новината на Чарлс Коун.

— Сигурна ли си, че на тази компания може да се разчита, Лара?

— Знам го — увери го Лара. — Те строят и тук, и в Сидни, и в Халифакс, и в…

Ентусиазмът й беше заразителен.

— Е, тогава ми се струва, че вече сме партньори — усмихнато каза Коун.

— Нали? — сияеше Лара. После си спомни за сделката с Шон Макалистър и усмивката й угасна. „Следващата събота трябва да бъда в Халифакс. Мисля, че можем да отидем заедно.“ Това беше само след два дни.

На другата сутрин Лара подписа договорите. Шон Макалистър я гледаше как си тръгва от кабинета и беше много доволен от себе си. Той нямаше намерение да й даде новата сграда. Едва не се изсмя на глас над нейната наивност. Ще й даде заема, но всъщност ще го даде на себе си. Помисли си как ще люби това прекрасно младо тяло и усети, че получава ерекция.

В Халифакс Лара бе идвала само два пъти. В сравнение с Глейс Бей това беше оживен град, изпълнен с пешеходци, автомобили и магазини, претъпкани със стоки. Шон Макалистър я откара в един мотел в покрайнините на града. Спря на паркинга и я потупа по коляното:

— Почакай тук, докато ни регистрират, сладичката ми.

Лара чакаше в колата, изпаднала в паника. „Продавам себе си. Като курва. Но това е единственото, което имам, а той поне смята, че струвам двеста хиляди долара. Баща ми не е виждал такава сума изобщо през целия си живот. Винаги е бил твърде…“

Ухилен Макалистър отвори вратата на колата:

— Готово. Да вървим!

Изведнъж Лара усети, че не може да си поеме дъх. Сърцето й биеше толкова силно, сякаш щеше да изскочи от гърдите й. „Сигурно получавам инфаркт“, помисли тя.

— Лара, добре ли си? — той я гледаше особено.

„Не. Умирам. Ще ме откарат в болницата и ще умра там. Девствена.“

— Добре съм.

Тя бавно излезе от колата и последва Макалистър в мрачна стая с легло, два стола, очукана тоалетка и миниатюрна баня. Беше попаднала в някакъв кошмар.

— Значи ти е за пръв път, а? — попита Макалистър.

Тя си спомни за момчетата в училище, които я бяха галили, бяха целували гърдите й и се опитваха да пъхнат ръка между краката й.

— Да — отвърна тя.

— Е, не се притеснявай. Сексът е най-естественото нещо на този свят.

Лара гледаше как Макалистър започна да сваля дрехите си. Тялото му беше дебело и отпуснато.

— Съблечи се — заповяда Макалистър.

Тя бавно свали блузата, полата и обувките си. Остана по сутиен и пликчета.

Макалистър огледа фигурата й и се приближи към нея.

— Знаеш ли, че си красива, бебче?

Тя усети мъжката му твърдост да се притиска към тялото й. Макалистър я целуна по устните и това я изпълни с отвращение.

— Съблечи всичко — настоятелно рече той. Приближи се към леглото и свали шортите си. Пенисът му беше голям и червен.

„Това никога не може да влезе в мен, помисли Лара. То ще ме убие.“

— Побързай.

Лара бавно махна сутиена и пликчетата си.

— Боже мой, фантастична си. Ела тук.

Лара се приближи и седна на леглото. Макалистър сграбчи силно гърдите й и тя извика от болка.

— Това беше хубаво, нали? Време ти е да имаш мъж — той я бутна по гръб и разтвори краката й.

Лара изведнъж се паникьоса.

— Аз нямам нищо. Искам да кажа… може да забременея.

— Не се безпокой — успокои я Макалистър. — Няма да го направя в теб.

След миг Лара почувства как прониква в нея, наранявайки я.

— Чакай! — извика тя. — Аз…

На Макалистър не му беше до чакане. Прониза я силен тласък и болката беше мъчителна. Тласъците му се засилваха и Лара захапа ръката си, за да не закрещи. „След миг всичко ще свърши и аз ще притежавам сградата, мислеше тя. И тогава мога да построя още една. И още една…“

Болката стана непоносима.

— Размърдай си задника — викна Макалистър. — Недей само да лежиш така. Движи се!

Тя се опига, но беше невъзможно. Болката беше твърде силна. Изведнъж Макалистър ахна, Лара почувства спазъма на тялото му. Той въздъхна доволно и се отпусна върху нея. Тя бе ужасена.

— Нали каза, че няма…

Той се опря на лакът и откровено рече:

— Скъпа, не можах да се спра, ти си толкова красива. Но не се безпокой. Ако забременееш, ще намеря доктор, който да се погрижи за теб.

Лара се извърна, за да не види отвращението й. Докуцука до банята изранена и кървяща. Застана под душа, оставяйки топлата вода да облива тялото й, мислейки „Свърши се. Направих го. Земята е моя собственост. Ще стана богата.“

Сега оставаше да се облече, да се върне в Глейс Бей и да започне строителството на сградата.

Когато тя излезе от банята, Шон Макалистър каза:

— Беше толкова хубаво, че ще го направим пак.

VI

Чарлс Коун инспектира пет сгради, построени от компанията „Нова Скотия“.

— Те са първокласен екип — каза той на Лара. — Не би трябвало да имаш проблеми с тях.

Лара, Чарлс Коун и Бъз Стийл разглеждаха новия терен.

— Идеален е — рече Бъз Стийл. — Размерите на терена са четиридесет и три хиляди петстотин и шестдесет квадратни фута, така че ще имате сградата на двадесет хиляди квадратни фута, както искате.

— Ще можете ли да я завършите до тридесет и първи декември? — попита Чарлс Коун, твърдо решен да закриля Лара.

— И по-скоро дори — отвърна Стийл. — Обещавам да е готова до Коледа.

Лара сияеше.

— Кога най-скоро можете да започнете?

— Екипът ни ще бъде тук в средата на следващата седмица.

Лара не бе преживявала по-вълнуващо нещо от това да наблюдава израстването на новото здание. Всеки ден бе там.

— Искам да се науча — казваше тя на Чарлс Коун. — За мен това е само началото. Смятам да построя стотици сгради.

Коун се питаше дали Лара изобщо съзнава с какво се е захванала.

Първите, които стъпиха на терена, бяха екип земемери. Те определиха законните геометрични граници на участъка и забиха нивелачни колчета, боядисани във флуоресцентни цветове във всеки ъгъл за по-лесно ориентиране. Земемерите приключиха за два дни и рано на следващата сутрин на терена се появиха тежки земекопни машини, булдозери „Катърпилър“. Лара беше там и попита Бъз Стийл:

— Сега какво ще става?

— Ще разчистим и ще копаем.

— Какво точно?

— Ще изкопаят дупки за три подпорни колони и ще направят груба нивелация.

След това дойдоха багери, за да изкопаят основите, траншеите за кабелите и за канализацията.

Всички в пансиона вече знаеха какво става и това беше главната тема на разговорите по време на закуска или вечеря. Всички насърчаваха Лара. Питаха я:

— Какво следва?

Тя вече ставаше експерт.

— Тази сутрин инсталираха подземните тръбопроводи. Утре започват да коват кофража за бетона, после да връзват желязната арматура на скелетната решетка — тя се ухили. — Разбирате ли това, което ви казвам?

Следващата стъпка беше наливането на бетона, а когато основите се втвърдиха, дойдоха огромни камиони с дървен материал и дърводелците започнаха да коват скелето. Шумът бе ужасен, но на Лара й звучеше като музика. Обектът бе изпълнен от звуците на ритмични удари с чук и воя на мощни триони. След две седмици вдигнаха панелите с отвори за прозорци и врати и сградата сякаш изведнъж изникна.

За минувачите зданието представляваше лабиринт от дърво и желязо, но за Лара беше съвсем друго. Това беше осъществената й мечта. Всяка сутрин и вечер тя отиваше в центъра и втренчено гледаше строежа. „Това е мое, мислеше Лара. Аз го притежавам“

След преживяването с Макалистър Лара се ужасяваше, че може да е забременяла. Повдигаше й се от самата мисъл. Но след месечното си неразположение изпита огромно облекчение. „Сега единственото, за което ще се безпокоя, е моята сграда.“

Тя продължи да събира наема за Шон Макалистър, защото трябваше да живее някъде, но всеки път се налагаше да мобилизира всичките си сили, за да влезе в кабинета му и да застане пред него.

— Прекарахме хубаво в Халифакс, нали, сладурче? Защо не го направим пак?

— Заета съм със строежа — твърдо отвръщаше Лара.

Темпото на работа се ускори, когато едновременно заработиха майсторите по покрива, железари и дърводелци. Броят на хора, материали и камиони се утрои.

Чарлс Коун бе напуснал Глейс Бей, но един път седмично се обаждаше по телефона.

— Как върви строежът? — попита я той последния път.

— Чудесно! — ентусиазирано отвърна Лара.

— В графика ли сте?

— Преди графика сме.

— Това е прекрасно. Сега мога да ти кажа, че не бях сигурен дали ще се справиш.

— Но все пак ми даде възможност. Благодаря, Чарлс.

— Едно добро дело заслужава добър отговор. Не забравяй, че ако не беше ти, сигурно щях да умра от глад.

От време на време Макалистър идваше при Лара на строежа.

— Върви много добре, нали?

— Да — отвръщаше тя.

Макалистър изглеждаше откровено доволен. Лара мислеше: „Мистър Коун грешеше за него. Той не се опитва да ме измами.“

До края на ноември сградата бързо растеше. Поставиха прозорците и вратите, завършиха външните стени. Постройката беше готова да й се постави мрежата от нерви и артерии.

Един понеделник в първата седмица на декември, темпото на работата по строежа започна да замира. Сутринта, когато Лара отиде на обекта, там имаше само двама души и те почти нищо не вършеха.

— Къде са останалите от екипа? — попита Лара.

— Те са на друг обект — обясни единият от мъжете. — Утре ще бъдат тук.

На другия ден нямаше никой.

Лара отиде с автобуса до Халифакс, за да се срещне с Бъз Стийл.

— Какво става? — попита го тя. — Работата спря.

— Няма защо да се тревожиш — увери я Стийл. — Неочаквано ударихме на камък на друг обект и трябваше временно да изтегля хората.

— Кога ще се върнат на строежа?

— Следващата седмица. Ще спазим графика.

— Бъз, знаеш какво означава това за мен.

— Разбира се, Лара.

— Ако сградата не е завършена в срока, аз я губя. Губя всичко.

— Не се безпокой, детето ми. Няма да допусна това.

Лара си тръгна с чувство на тревога.

Следващата седмица строителите отново не се появиха. Тя пак отиде в Халифакс при Стийл. — Съжалявам — каза секретарката. — Мистър Стийл отсъства.

— Трябва да говоря с него. Кога ще се върне?

— Извън града е, по работа. Не знам кога ще се върне.

Лара почувства първите тръпки на паника.

— Много е важно — настоя тя. — Той строи един мой обект. Трябва да е готов след три седмици.

— Не бих се тревожила, мис Камерън, щом мистър Стийл е казал, че ще бъде готов, значи така ще стане.

— Но нищо не става! — викна Лара. — Там не работи никой.

— Искате ли да разговаряте с неговия помощник мистър Ериксън?

— Да, моля ви.

Ериксън беше огромен, широкоплещест и дружелюбен мъж, който излъчваше спокойствие.

— Знам защо сте тук — каза той, — но Бъз ми предаде да ви уверя, че не трябва да се безпокоите за нищо. Малко задържахме вашия обект заради проблемите, които имаме с няколко големи строежа, но на вашата сграда й остават само още три седмици до завършването.

— Ала все още има много работа…

— Не се тревожете. Още в понеделник сутринта ще изпратим там нашия екип.

— Благодаря — отвърна Лара с облекчение. — Съжалявам, че ви безпокоя, но се притеснявам. Това означава твърде много за мен.

— Няма никакъв проблем — усмихна се Ериксън. — Идете си у дома и си починете. Вие сте в сигурни ръце.

В понеделник сутринта на строежа нямаше нито един работник. Лара пощуря. Телефонира на Чарлс Коун.

— Спряха работата и не мога да разбера защо — каза му тя. — Непрекъснато ми дават обещания и не ги изпълняват.

— Как беше името на компанията — „Нова Скотия“ ли?

— Точно така.

— Ще ти се обадя след малко — рече Коун.

След два часа Чарлс Коун й позвъни.

— Кой ти препоръча тази компания?

Тя си припомни.

— Шон Макалистър.

— Не съм изненадан. Компанията е негова собственост, Лара.

На Лара изведнъж й призля.

— И той ги спира, за да не завършат в срок…?

— Опасявам се, че е така.

— О, боже мой!

— Той е коварен като пепелянка.

Беше твърде внимателен, за да й каже, че я бе предупредил. Само успя да промълви:

— Може би нещо ще се уреди…

Възхищаваше се от храбростта и амбицията на младото момиче и презираше Шон Макалистър. Но беше безпомощен. Не можеше да направи нищо.

Цяла нощ Лара лежа будна, мислейки за своята лудост. Сградата, която тя построи, сега щеше да принадлежи на Шон Макалистър; а на нея щеше да й остане потресаващ дълг, за чието изплащане ще трябва да работи цял живот. Мисълта как Макалистър би настоял да му плати, я караше да потръпва.

Когато се събуди, Лара отиде при Шон Макалистър.

— Добро утро, мила. Днес изглеждаш чудесно.

Лара мина направо към въпроса.

— Искам удължаване на срока. Сградата няма да е готова до тридесет и първи.

Макалистър се намръщи и се облегна назад:

— Наистина ли? Лоша новина, Лара.

— Трябва ми още един месец.

Макалистър въздъхна:

— Боя се че е невъзможно. Не, скъпа. Ти подписа договор. Сделката си е сделка.

— Но…

— Съжалявам, Лара. На тридесет и първи сградата става собственост на банката.

Когато наемателите научиха какво става, те побесняха от гняв.

Този кучи син! — викна един от тях. — Не може да постъпи така с теб!

— Направи го — отчаяна отвърна Лара — Свършено е!

— Ще оставим ли това така?

— Не, По дяволите. Колко ти остава — три седмици?

— По-малко. Две и половина — поклати глава Лара.

Мъжът се обърна към останалите:

— Хайде да идем да разгледаме този строеж.

— Каква полза…?

— Ще видим.

Не след дълго пет-шест наематели внимателно оглеждаха обекта.

— Не е направена водопроводната инсталация — рече един.

— Нито електрическата.

Стояха, треперещи на ледения декемврийски вятър и обсъждаха какво остава да се направи. Един от тях се обърна към Лара:

— Твоят банкер е мошеник. Сградата е почти готова, така че когато ти изтече договорът, на него да не му остане много работа. — Той се обърна към другите: — Смятам, че това може да бъде завършено за две седмици и половина.

Хорово се съгласиха с него. Лара бе озадачена.

— Не разбирате ли, че работниците няма да се върнат.

— Виж какво, девойче, в твоя пансион има и водопроводчици, и дърводелци, и електротехници, а имаме и много приятели, които да свършат останалото.

— Нямам пари, за да ви платя — каза Лара. — Мистър Макалистър няма да ми даде…

— Това ще бъде нашият коледен подарък за теб.

Това, което стана после, бе невероятно. Мълвата бързо се разпространи из Глейс Бей. Строителни работници от други обекти идваха да видят сградата на Лара. Половината идваха, защото харесваха Лара, другата половина — защото бяха имали работа с Шон Макалистър и го мразеха.

— Хайде да му дадем да разбере на това копеле! — казваха те.

Идваха да помагат след работа и работеха след полунощ, в съботите и в неделите и въздухът отново се изпълни с радостния шум на строежа. Спазването на срока се превърна в предизвикателство и скоро сградата гъмжеше от дърводелци, електротехници и водопроводчици, всички желаещи да се заловят за работа.

Когато Шон Макалистър дочу какво става, веднага пристигна на строежа. Изумен, попита:

— Какво става? Това не са моите работници.

— Те са мои — предизвикателно отвърна Лара. — В договора никъде не се казва, че не мога да използвам свои работници.

— Ами, аз… — заломоти Макалистър. — Внимавай сградата да отговаря на изискванията.

— Ще отговаря — увери го Лара.

Един ден преди Нова година строежът бе завършен. Солидна и здрава, сградата гордо се очертаваше на небосклона. За Лара това беше най-красивата гледка. Тя стоеше и зашеметена се взираше в нея.

— Цялата е твоя — с гордост рече един от работниците. — Няма ли да празнуваме, а?

Тази нощ сякаш целият град Глейс Бей честваше първата сграда на Лара Камерън. Това беше началото.

После за Лара вече нямаше спиране. Умът й преливаше от идеи.

— Вашите нови работници ще имат нужда от жилища в Глейс Бей — каза тя на Чарлс Коун. — Бих искала да построя къщи за тях. Проявяваш ли някакъв интерес към това?

— Много голям — кимна той.

Лара се срещна с един банкер в Сидни и срещу сградата си взе заем, достатъчен да финансира новия й проект.

Когато къщите бяха готови, тя сподели с Чарлс Коун:

— Знаеш ли кое е следващото, от което този град има нужда? Бунгала за туристите, които идват на риболов през лятото. Знам едно чудесно място близо до залива, където бих могла да построя…

Чарлс Коун стана неофициален финансов съветник на Лара и през следващите три години тя построи административна сграда, половин дузина вили край морето и пазарен център. Банките в Сидни и Халифакс с радост й даваха заеми.

След две години Лара продаде своите недвижими имоти и получи заверен чек за три милиона долара. Беше на двадесет и една години.

На следващия ден тя се сбогува с Глейс Бей и замина за Чикаго.

VII

Чикаго бе като проглеждане за нея. Най-големият град, който Лара познаваше, беше Халифакс, но той приличаше на селце в сравнение с гиганта на Средния запад. Чикаго беше ярък и шумен, оживен и енергичен, сякаш всеки бързаше по някаква много важна работа.

Лара се настани в хотел „Стивънс“. Хвърли един поглед към елегантно облечените жени, минаващи през фоайето, и се почувства смутена от дрехите, които носеше. „За Глейс Бей — да, за Чикаго — не.“ рече си тя. На другата сутрин Лара пристъпи към действия. Отиде в „Кейн“ и „Ултимо“ за рокли уникати, в „Джоузеф“ — за обувки, бельо си купи от „Сакс Фифт Авеню“ и от „Маршъл Фийлд’с“, бижута от „Трейбърт и Хоуфър“, а визоново палто — от „Уеър“. Всеки път, когато купуваше нещо, тя чуваше гласа на баща си „Да не съм пълен с пари? Поискай нещо безплатно от Армията на спасението.“ Скоро шкафовете в хотелския й апартамент бяха пълни с красиви дрехи.

Следващата стъпка на Лара беше да разгледа жълтите страници в телефонния указател по раздел „Посредници на недвижими имоти“. Избра „Паркър и съдружници“, защото имаше най-голяма реклама. Обади се и поиска да разговаря с мистър Паркър.

— За кого да му предам?

— Лара Камерън.

След миг се чу глас:

— Тук е Брус Паркър. С какво мога да ви бъда полезен?

— Търся парцел, на който да построя красив нов хотел — каза Лара.

Гласът от другия край зазвуча по-сърдечно:

— Е, ние сме експерти в тази област, мисис Камерън.

— Мис Камерън.

— Да. Имате ли предвид някой определен район?

— Не. Честно казано, не познавам добре Чикаго.

— Няма проблеми. Уверявам ви, че можем да ви предложим редица интересни обекти. Но само за да имам представа какво да търсим — с каква сума разполагате?

— Три милиона долара — гордо рече Лара.

Настъпи дълга тишина.

— Три милиона долара?

— Да.

— И искате да построите хубав нов хотел?

— Да.

Отново мълчание.

— Интересува ли ви строеж или покупка във вътрешноградската част, мис Камерън?

— Не, разбира се — отвърна Лара. — Имах предвид точно обратното. Искам да построя луксозен хотел тип бутик в хубав район, където…

— С капитал от три милиона долара? — засмя се Паркър. — Страхувам се, че няма да можем да ви помогнем.

— Благодаря — Лара затвори телефона.

Явно не бе попаднала на подходящ посредник.

Отново взе указателя и се обади на още пет-шест места. Късно следобед Лара бе принудена да проумее действителното положение. Нито един посредник не прояви интерес да търси първокачествен терен за строеж на нов хотел срещу сумата от три милиона долара. Получи най-различни предложения, но всички в крайна сметка се свеждаха до едно — евтин хотел във вътрешноградската част.

„Никога, рече си Лара. По-скоро бих се върнала в Глейс Бей.“

Месеци наред тя мечтаеше за хотела и в съзнанието й той вече съществуваше — красив, ярък, триизмерен. Планът й беше да превърне хотела в дом, далеч от дома. Ще има предимно апартаменти — всеки с дневна и библиотека с камини, обзаведени с удобни дивани и фотьойли, с роял, с минибар. Ще имат по две големи спални и ще бъдат заобиколени с външни тераси. Лара знаеше точно какво иска. Въпросът беше как да го постигне.

Лара влезе в една печатарска фирма на Лейк Стрийт.

— Искам да ми отпечатате сто визитни картички, моля.

— Разбира се. И какво ще пише на тях?

— Мис Лара Камерън, а под името — Предприемач, недвижими имоти.

— Да, мис Камерън. Мога да ви ги приготвя след два дни.

— Не, искам ги днес следобед.

Следващата й стъпка бе да опознае града.

Лара вървеше пеш по Мичиган Авеню, по Стейт Стрийт и Ла Сал, разхождаше се по Лейк Шор Драйв, бродеше из Линкълн Парк, където имаше зоологическа градина, игрище за голф и лагуна. Посети търговския център Мърчандайз Март, отиде в Кроч-Бретано и купи книги за Чикаго. Четеше за видни личности, установили се в Чикаго — Карл Сандбърг, Франк Лойд Райт, Луис Съливан, Сол Белоу. Прочете за видните родове, първооснователи на Чикаго, като Джон Беърдс, Гейлорд Донъли, Маршъл Фийлд, Потър Палмър и Уолгрийн. Минаваше край техните къщи на Лейк Шор Драйв и край огромните им имения в предградието Лейк Форест. Посети Саут Сайд и там се почувства като у дома си сред многобройните етнически групи — шведи, поляци, ирландци, литовци. Напомни й за Глейс Бей.

Лара отново заброди по улиците оглеждайки сградите с табели „Продава се“. Срещна се с посочените на тях посредници.

— Каква е цената?

— Осемдесет милиона долара…

— Шестдесет милиона долара…

— Сто милиона долара…

Нейните три милиона й се струваха все по-незначителни. Лара седеше в хотелската стая, обмисляйки съществуващите възможности. Можеше да построи малък хотел в някой от бедняшките квартали или да се върне вкъщи. И двата варианта не й допадаха.

„Заложила съм твърде много, за да се откажа сега“, мислеше тя.

На следващата сутрин Лара влезе в една банка на Ла Сал Стрийт. Приближи се до чиновника зад гишето:

— Моля ви, бих искала да говоря с вашия заместник-председател.

Тя му подаде визитката си.

След пет минути седеше в кабинета на Том Питърсън — отпуснат мъж на средна възраст с нервен тик. Той разглеждаше визитката й.

— С какво мога да ви бъда полезен, мис Камерън?

— Смятам да построя хотел в Чикаго. Ще ми трябва заем.

Той мило й се усмихна:

— Ние затова сме тук. Какъв точно ще бъде хотелът, който желаете да построите?

— Красив хотел, тип бутик в хубав район.

— Звучи ми интересно.

— Трябва да ви кажа, че имам само три милиона долара в наличност, а…

Той се усмихна:

— Няма проблеми.

Тя потръпна от вълнение.

— Наистина ли?

— Три милиона могат да свършат много работа, ако знаете какво да правите с тях — той погледна часовника си. — Но сега имам друга среща. Не може ли да се видим за вечеря и да обсъдим въпроса?

— Разбира се — отвърна Лара. — Чудесно.

— Къде сте отседнали?

— В „Палмър Хаус“.

— Да ви взема ли в осем часа?

Лара се изправи.

— Много ви благодаря. Не можете да си представите колко ме зарадвахте. Честно казано, бях започнала да губя надежда.

— Няма защо — отвърна той. — Аз ще се погрижа за вас. В осем часа.

Том Питърсън взе Лара от хотела и я заведе на вечеря в „Енричи“. Когато седнаха, той рече:

— Знаете ли, радвам се, че се обърнахте към мен. Можем да направим много един за друг.

— Така ли?

— Да. Не че в града ни липсват, но по-хубав задник от твоя не съм виждал, сладурче. Можеш да отвориш луксозен бардак и да задоволяваш, скъпа…

Лара се вцепени:

— Моля?

— Ако събереш още пет-шест момичета, ние…

Лара бе изчезнала.

На другия ден тя посети още три банки. Когато обясни плановете си на директора на първата, той каза:

— Ще ви дам един много добър съвет — забравете това. Предприемачеството в областта на недвижимите имоти е мъжка работа. В нея няма място за жени.

— И защо? — глухо попита Лара.

— Защото трябва да работите с шайка грубияни с чувство за превъзходство, понеже са мъже. Жива ще ви изядат.

— Но в Глейс Бей не ме изядоха.

Той се приведе напред:

— Ще ви издам една малка тайна. Чикаго не е Глейс Бей.

В следващата банка директорът й каза:

— Ще се радваме да ви услужим, мис Камерън, но това, което сте намислили, разбира се, е невъзможно. Бих ви предложил да вложите парите си при нас и ние да ги инвестираме в…

Преди да завърши изречението, Лара бе напуснала кабинета му.

В третата банка я поканиха в кабинета на Боб Ванс — приятен на вид мъж с прошарена коса, който изглеждаше точно така, както би трябвало да изглежда председател на банка. В стаята присъстваше още един блед, слаб, русоляв, облечен в измачкан костюм мъж, който изглеждаше съвсем не на място.

— Това е Хауард Келър — един от нашите заместник-председатели, мис Камерън.

— Приятно ми е.

— С какво мога да ви бъда полезен? — попита Боб Ванс.

— Имам намерение да построя хотел в Чикаго и търся финансиране — отвърна Лара.

Боб Ванс се усмихна:

— Дошла сте, където трябва. Имате ли предвид определен терен?

— Знам в общи линии в кой район искам да бъде — близо до центъра, не много далеч от Мичиган Авеню…

— Отлично.

Лара му обясни идеята си.

— Мисля, че е интересно — каза Ванс. — И с каква сума разполагате?

— Три милиона долара. За останалото искам да взема заем.

Той се замисли.

— Страхувам се, че не мога да ви помогна. Вашият проблем е, че имате големи идеи, но малка кесия. Ала ако искате да инвестираме вашите средства…

— Не, благодаря — отвърна Лара. — Благодаря, че ми отделихте от времето си. Довиждане, господа — обърна се и излезе от кабинета, кипейки от гняв.

В Глейс Бей три милиона долара бяха състояние, тук не ги смятаха за нищо. Когато излезе на улицата, чу глас:

— Мис Камерън!

Лара се обърна. Беше Хауард Келър, с когото се бе запознала преди малко.

— Да?

— Бих искал да поговорим — рече той. — Съгласна ли сте да пием по едно кафе?

Лара се наежи. „В Чикаго всички ли са сексуални маниаци?“

— На ъгъла има хубаво кафене.

— Добре — сви рамене тя.

Когато поръчаха, Хауард Келър каза:

— Извинете ме, че ви се бъркам, но бих искал да ви посъветвам нещо.

Лара предпазливо го наблюдаваше.

— Продължавайте.

— Първо, подходът ви е съвсем погрешен.

— Мислите, че от моята идея няма да излезе нищо, така ли? — настръхнало попита тя.

— Напротив. Мисля, че идеята за такъв хотел наистина е чудесна.

— Тогава защо…? — изненада се тя.

— Чикаго има нужда от такъв хотел, но не мисля, че трябва да го строите.

— Какво искате да кажете?

— Бих ви препоръчал да намерите някой стар хотел с добро местоположение и да го преустроите. Има множество западнали хотели, които могат да се купят на ниска цена. Сумата от три милиона би трябвало да е достатъчна. Тогава може да вземете заем от някоя банка, за да го подновите и да го превърнете в хотел тип бутик, както искате.

Лара се замисли. Той беше прав. Този подход бе по-добър.

— Още нещо. Никоя банка няма да прояви желание да ви финансира, ако не им представите солидна проектантска и строителна фирма. Те ще искат да видят комплексната сделка.

Лара си спомни за Бъз Стийл.

— Разбирам. Познавате ли добри архитекти и строители?

Хауард Келър се усмихна:

— Доста.

— Благодаря ви за съвета. Ако открия нещо подходящо, мога ли да дойда при вас да поговорим?

— Винаги! Желая ви късмет.

Лара очакваше той да подхвърли нещо като:

— Защо не го обсъдим у дома?

Вместо това Хауард Келър попита:

— Искате ли още кафе, мис Камерън?

Лара отново обикаляше улиците в центъра на града, но този път търсеше друго. На няколко преки от Мичиган Авеню, на Делауер, тя мина край един западнал хотел, строен преди войната. Отвън имаше надпис „Конг еш нъл Хотел“. Лара понечи да отмине, после внезапно спря. Разгледа го по-внимателно. Тухлената фасада беше толкова мръсна, че бе трудно да се каже какъв е бил първоначалният й цвят. Сградата бе осеметажна. Лара влезе във фоайето. Отвътре изглеждаше още по-лошо. Служител, облечен в джинси и скъсан пуловер, изхвърляше навън някакъв нарушител. Рецепцията приличаше по-скоро на гише за билети. В дъното на фоайето една стълба водеше към зали за конференции, сега превърнати в канцеларии, давани под наем. Лара можеше да види, че на мецанина има една туристическа агенция, бюро за продажба на театрални билети и агенция за наемане на работна ръка.

Служителят се върна на рецепцията.

— Стая ли искате?

— Не. Исках да попитам… — млада, силно гримирана жена, облечена в плътно прилепнала пола, я прекъсна:

— Дай ключ, Майк — до нея стоеше възрастен мъж.

Администраторът й подаде един ключ. Лара гледаше как двамата се отправиха към асансьора.

— Какво желаете?

— Интересувам се от този хотел — каза Лара. — Продава ли се?

— Мисля, че всичко се продава. Баща ви с недвижими имоти ли се занимава?

— Не, аз се занимавам с недвижими имоти — отвърна Лара.

Той я погледна изненадано:

— О, тогава човекът, с когото трябва да говорите, е един от братята Дайъмънд. Те са собственици на верига от тия дупки.

— Къде мога да ги намеря? — попита Лара.

Той й каза адрес на Стейт Стрийт.

— Имате ли нещо против да се огледам наоколо?

— Заповядайте — сви рамене той и се ухили. — Кой знае, току виж се окажете новият ми шеф.

„Не и ако зависеше от мен“, помисли си тя.

Тръгна из фоайето, като внимателно го разглеждаше. От двете страни на входа имаше охлузени мраморни колони. Водена от някакъв импулс, Лара повдигна края на мръсния, протъркан килим. Отдолу се показа матов мраморен под. Тя се качи на мецанина. Тапетите с цвят на горчица бяха олющени. Тя повдигна едно ъгълче и отдолу видя същия мрамор. Лара усети, че все повече се вълнува. Парапетът на стълбите бе боядисан с черна боя. След като се озърна, за да се увери, че администраторът не я гледа, Лара извади своя ключ и изстърга част от боята. Видя това, на което се надяваше, парапетът бе от масивен месинг. Доближи асансьорите, боядисани със същата черна боя, изстърга малко от нея и отново откри месинг.

Върна се при администратора, като се опитваше да прикрие вълнението си.

— Бих ли могла да разгледам някоя стая?

— Нищо не губя от това — сви рамене той, подавайки й един ключ. — Четиристотин и десета.

— Благодаря.

Лара се качи в асансьора, който беше бавен и старомоден. „Ще го подновя и ще поръчам вътре стенопис“, рече си тя. В съзнанието си бе започнала вече да обзавежда хотела.

Стая четиристотин и десет имаше катастрофален вид, но възможностите да се промени веднага бяха очевидни. Тя бе изненадващо голяма, със старомодни съоръжения и безвкусни мебели. Пулсът на Лара се ускори. „Идеално е“, мислеше тя.

Слезе обратно по стълбите, стари и миришещи на мухъл. Пътеките бяха протрити, но под тях бе същият мрамор.

Лара върна ключа на администратора.

— Видяхте ли това, което искахте?

— Да, благодаря.

Той се ухили:

— Наистина ли ще купите тоя вертеп?

— Да, наистина ще го купя.

— Екстра! — възкликна насмешливо той.

Вратата на асансьора се отвори и оттам излязоха младата проститутка и възрастният тип. Тя подаде на администратора ключа и няколко банкноти:

— Благодаря, Майк.

— Приятен ден — викна след нея Майк и се обърна към Лара — ще се върнете ли тук?

— О, да — увери го тя — ще се върна.

Следващата цел на Лара беше градският архив. Поиска да види документите за имота, от който се интересуваше. Срещу такса от десет долара й дадоха папката на „Конгрешънъл Хотел“. Преди пет години братята Дайъмънд го бяха купили за шест милиона долара.

Кантората на братя Дайъмънд се намираше в една стара сграда на Стейт Стрийт. Посрещна я секретарка с ориенталски вид, облечена в тясна червена пола.

— Какво обичате?

— Бих искала да видя мистър Дайъмънд.

— Кой от двамата?

— Няма значение.

— Ще ви предложа Джон.

Тя вдигна телефона:

— Една дама иска да се види с теб, Джон — послуша за момент и погледна Лара: — За какво става дума?

— Искам да купя един от хотелите му.

— Казва, че иска да купи един от хотелите ти. Добре — тя затвори телефона. — Влизайте направо.

Джон Дайъмънд бе огромен, космат мъж на средна възраст с белези по лицето като на човек, който навремето е играл много футбол. Беше по риза с къс ръкав и пушеше голяма пура. Когато Лара влезе, той вдигна очи и я изгледа.

— Секретарката ми каза, че искате да купите една от моите сгради. Не изглеждате достатъчно възрастна, за да гласувате.

— О, достатъчно възрастна съм, за да гласувам — увери го Лара, — а също и да купя една от сградите ви.

— Така ли? Коя?

— „Конг еш нъл Хотел“.

— Какво?

— Така пише на табелата. Предполагам, че означава Конгрешънъл.

— О! Да.

— Продава ли се?

Той поклати глава:

— Ами, не знам. Той ни носи много пари. Не съм убеден, че бихме го изпуснали.

— Вие сте го изпуснали — рече Лара.

— А?

— В ужасно състояние е. Сградата се руши.

— Така ли? Тогава защо, по дяволите, ви е притрябвала на вас?

— Бих искала да я купя и да я ремонтирам. Разбира се, трябва да ми я предадете празна.

— Това не е проблем. Нашите наематели са на седмичен договор.

— Колко стаи има хотелът?

— Сто двадесет и пет. Общата площ на сградата е сто хиляди квадратни фута.

„Твърде много стаи, но ако ги обединя в апартаменти, ще станат седемдесет и пет. Може би ще излезе нещо“, помисли си Лара.

Беше време да обсъдят цената.

— Ако реша да купя сградата, колко ще искате?

Дайъмънд отвърна:

— Ако аз реша да я продам, ще искам десет милиона долара, шест милиона в брой…

Лара поклати глава:

— Ще ви предложа…

— … край. Никакви пазарлъци.

Лара седеше и пресмяташе наум разходите по ремонта. По около осемдесет долара на квадратен фут — или осем милиона долара, плюс мебели, инсталации, оборудване. Умът й трескаво изчисляваше. Бе сигурна, че ще намери банка, която да й даде заем. Проблемът бе, че й трябваха шест милиона долара в наличност, а тя имаше само три. Дайъмънд искаше твърде много за хотела, но тя желаеше да го притежава. Желаеше го повече от всичко друго в живота си.

— Ще ви предложа една сделка — рече Лара.

— Да?

— Ще ви дам цената, която искате…

— Дотук добре — усмихна се той.

— И първоначална вноска три милиона долара в брой.

Той поклати глава:

— Не мога да го приема. Трябват ми шест милиона в брой.

— Ще ги имате.

— А? Откъде ще дойдат останалите три?

— От вас.

— Какво?

— Ще ми дадете ипотека затри милиона.

— Искате да вземете заем от мен, за да купите моя хотел?

Същото я бе попитал и Шон Макалистър в Глейс Бей.

— Приемете го по следния начин. Всъщност вземате заем от себе си. Вие сте собственик на сградата, докато не ви я изплатя. Няма начин да загубите.

Той помисли и се ухили:

— Лейди, вие току-що купихте своя хотел.

Кабинетът на Хауард Келър в банката беше една кабинка с името му на вратата. Когато Лара влезе вътре, той й се стори по-измачкан от всякога.

— Бързо се върнахте.

— Казахте ми да дойда при вас, щом намеря хотел. Намерих.

Келър се облегна назад:

— Разказвайте.

— Открих един стар хотел, който се казва „Конгрешънъл“. Намира се на Делауер на няколко преки от Мичиган Авеню. Западнал и занемарен, но искам да го купя и да го превърна в най-хубавия хотел в Чикаго.

— Обяснете ми сделката.

Лара му обясни. Келър се замисли.

— Хайде да го обсъдим с Боб Ванс.

Боб Ванс ги изслуша и си отбеляза нещо.

— Би могло, но… — той погледна Лара. — Някога ръководила ли сте хотел, мис Камерън?

Лара си припомни годините, през които вършеше цялата работа в пансиона в Глейс Бей — оправяше легла, миеше пода, переше, миеше съдове, опитваше се да угоди на всеки и да осигури мир.

— Ръководила съм пансион, пълен с миньори и дървари. Хотелът ще бъде песен за мен.

Хауард Келър каза:

— Бих искал да разгледам този имот, Боб.

На ентусиазма на Лара не можеше да се устои. Хауард Келър гледаше лицето й, докато вървяха из занемарените хотелски стаи и ги виждаше през нейните очи:

— Това ще бъде хубав апартамент със сауна — развълнувано говореше Лара. — Тук ще има камина, а в онзи ъгъл — роял — тя закрачи напред-назад. — Богатите пътници отсядат в най-хубавите хотели в Чикаго, но те всички са еднакви — студени стаи без свой облик. Ако им предложим нещо такова, дори и да струва малко повече, няма съмнение, че ще го предпочетат. Това наистина ще бъде дом, далеч от собствения дом.

— Поразен съм — рече Хауард Келър.

Лара нетърпеливо го попита:

— Мислите ли, че банката ще ми даде заема?

— Хайде да проверим.

След тридесет минути Хауард Келър бе на съвещание при Ванс.

— Какво ще кажеш? — попита го Ванс.

— Мисля, че дамата добре го е замислила. Идеята й за хотел тип бутик ми харесва.

— На мен също. Единственият проблем е, че тя е толкова млада и неопитна. Рискът е голям.

В следващия половин час те обсъждаха разходите и планираха приходите.

— Мисля, че трябва да приемем — най-после каза Келър. — Няма начин да загубим — той се ухили, — ако стане най-лошото, двамата можем да се настаним в хотела.

Хауард Келър се обади на Лара в „Палмър Хаус“:

— Банката току-що одобри вашия заем.

Лара изпищя:

— Наистина ли? Това е чудесно! О, благодаря ви, благодаря!

— Трябва да обсъдим някои неща. Свободна ли сте за вечеря?

— Да.

— Добре. Ще ви взема в седем и половина.

Вечеряха в „Импириъл Хаус“. Лара беше толкова развълнувана, че едва докосна храната.

— Не мога да ви опиша колко съм доволна. Това ще бъде най-хубавият хотел в Чикаго.

— По-кротко, предстои ви много работа — предупреди я Келър и се поколеба: — Мога ли да бъда откровен с вас, мис Камерън?

— Лара.

— Лара. Вие сте неизвестна. Нямате име в тази област.

— В Глейс Бей…

— Тук не е Глейс Бей. Играта е съвсем друга.

— Тогава защо банката даде съгласие? — попита Лара.

— Не ме разбирайте погрешно. Ние не сме благотворителна организация. В най-лошия случай банката няма да приключи със загуба. Но имам интуиция по отношение на вас. Вярвам, че ще успеете. Мисля, че ви предстои още много. Не смятате да спрете след този хотел, нали?

— Не, разбира се — отвърна Лара.

— Така си мислех. Исках да кажа, че когато даваме заем, обикновено не се ангажираме лично с проекта. Но в случая бих искал да ви окажа всяка помощ, която ще ви е необходима.

Хауард Келър смяташе да се ангажира и лично с нея. От мига, в който я видя, той почувства влечение към Лара. Бе завладян от нейния ентусиазъм и решителност. Тя бе едно красиво дете жена. Той ужасно искаше да й направи впечатление. „Може би един ден ще й разкажа колко близо съм бил до славата“, мислеше си Келър.

VIII

Беше последната среща от ежегодния бейзболен шампионат. Стадионът „Ригли Фийлд“ бе изпълнен с тридесет и осем хиляди седемстотин и десет ревящи запалянковци.

„Девети начален удар, «Къбс» водят с един на нула срещу «Янкис». Ред е на батсман от «Янкис». Своите места на базите са заели Тони Кюбек — на първа, Уайти Форд — на втора, и Йоджи Бера — на трета.“

Мики Мантъл се приближи към гумената плоча, която сочи мястото на батсмана, и тълпата зарева. „Мик“ бе набрал триста и четири точки за сезона и имаше четиридесет и два успешни пробега.

Говорителят на стадиона Джак Брикхаус развълнувано съобщи: „Изглежда, ще има смяна на играча, който ще хвърля. От игра излиза Моу Дрейбоуски… Мениджърът на «Къбс» Боб Шефинг разговаря със съдията… да видим кой ще влезе… това е Хауард Келър! Келър се приближава към мястото за подаване, тълпите крещят! Цялата тежест на шампионата пада на раменете на този младок. Ще може ли той да се наложи над големия Мики Мантъл? Ще разберем след малко. Келър вече е на изходна позиция… оглежда базите… поема дълбоко дъх, замахва и хвърля!… Мантъл вдига бухалката… замахва и… пропуска удара! Първият удар!“

Тълпата бе занемяла. Мантъл пристъпи леко напред с мрачно изражение, вдигнал бухалка, готов да замахне. Хауард Келър погледна отново бегачите. Напрежението бе огромно, но той изглеждаше невъзмутим и спокоен. Обърна се към хващача, изчака знака му и се приготви за ново хвърляне.

„Ето, замахва и хвърля! — изкрещя говорителят. — Прочутото параболично хвърляне на Келър!… Мантъл замахва и не уцелва! Втори удар! Ако младият Келър се наложи над Мик, «Чикаго Къбс» печелят шампионата! Наблюдаваме Давид срещу Голиат, дами и господа! Младият Келър играе в лигата на водачите едва от година, но за това време си изгради завидна репутация. Мики Мантъл е Голиат… ще може ли новакът Келър да го победи? Всичко зависи от следващото хвърляне. Келър отново проверява бегачите, подготвя се… и ето я параболата!… Мантъл скача и топката минава точно над плочката на батсмана… Трети успешен удар!“ — говорителят вече крещеше. — „Мантъл бе изненадан! Големият Мик е победен! Младият Хауард Келър се наложи над големия Мики Мантъл! Играта свърши! Шампионатът печелят «Чикаго Къбс»! Запалянковците скачат като луди.“

На терена съотборниците на Хауард Келър се втурнаха към него, вдигнаха го на ръце и го понесоха към…

— Хауард, какво правиш, за бога?

— Домашното си, мамо — чувствайки се виновен, петнадесетгодишният Хауард Келър загаси телевизора. Така или иначе срещата беше към своя край.

Бейзболът бе страстта и смисълът на живота на Хауард. Знаеше, че някой ден ще играе в лигата на елитните отбори. На шестгодишна възраст се състезаваше с два пъти по-големи деца в игра на стикбол, а на дванадесет стана питчър на отбора „Америкън Лиджън“. Когато стана на петнадесет, някой спомена за него пред един от селекционерите на „Чикаго Къбс“:

— Не съм виждал подобно нещо! Хлапето има забележителен замах, отлично плъзгане и невероятно набиране на скорост.

Селекционерът скептично склони:

— Добре, ще го видя.

Отиде на следващия мач на „Америкън Лиджън“, когато играеше Хауард Келър, и веднага бе спечелен от играта му. След срещата той потърси момчето.

— Какво искаш да правиш в живота, синко?

— Да играя бейзбол — веднага отвърна Келър.

— Радвам се да го чуя. Ще подпишем с теб договор за юношеския ни отбор.

Хауард нямаше търпение да сподели вълнуващата новина с родителите си.

Те бяха сплотено католическо семейство. Всяка неделя ходеха на служба и се грижеха синът им също да ходи на черква. Хауард Келър-старши беше посредник на фирма за пишещи машини и много пътуваше. Когато си беше вкъщи, прекарваше колкото може повече време със сина си. Хауард бе привързан и към двамата си родители. Майка му считаше, че трябва да присъства на всички срещи, в които участваше синът й, и да го насърчава. На шест години Хауард получи първата си ръкавица и екип за бейзбол. Той имаше енциклопедична памет за статистиката на срещите, играни още преди да е роден. За побеждавалите питчъри знаеше всички данни — удари, пропуски, брой на спасените и на отбитите топки. Печелеше басове със съучениците си, че може да изброи имената, на стартиралите питчъри във всеки отбор.

— 1949 година.

— Лесна работа — казваше Хауард. — Нюкум, Роу, Хатън и Бранка за „Доджърс“. Ренолдс, Раши, Бърн и Лопат за „Янкис“.

— Добре — предизвикваше го един съученик, взел в ръка Книгата за рекордите на Гинес, — кой е играл най-много последователни срещи в историята на лигата на майсторите?

Хауард Келър не се замисли дори за миг:

— Лу Гериг — две хиляди сто и тридесет.

— Кой има най-много отбити топки?

— Уолтър Джонсън — сто и тринадесет.

— Кой е печелил най-голям брой победи в кариерата си?

— Бейб Рут — седемстотин и четиринадесет.

Започна да се говори за качествата на младия играч и професионални селекционери идваха да видят феномена, който играеше в юношеския отбор на „Чикаго Къбс“. Оставаха изумени. Още преди да навърши седемнадесет, Келър бе получил предложения от селекционери на „Сейнт Луис Кардинълс“, на „Балтимор Ориолс“ и на „Ню Йорк Янкис“.

Бащата на Хауард бе горд с него.

— Метнал се е на мен — хвалеше се той. — Като млад играех бейзбол.

През лятото, преди да завърши училище, Хауард работеше като младши чиновник в банка, чийто собственик бе един от спонсорите на „Америкън Лиджън“.

Той си имаше сериозна приятелка — хубава съученичка, която се казваше Бети Куинлан. Бяха се разбрали, че ще се оженят, след като завършат колеж. Хауард й говореше с часове за бейзбол и понеже го харесваше, тя търпеливо слушаше. Той обичаше анекдотите за любимите си играчи и щом чуеше някой нов, се втурваше да го разкаже на Бети.

Кейси Стенджъл казал: „Тайната на ръководенето е в това да успееш да държиш настрана петимата, които те мразят, от петимата, които още се колебаят.“

Попитали Йоджи Бера колко е часът и той отвърнал: „Ама точно в тоя момент ли имате предвид?“

Топка ударила играч по рамото и един от съотборниците му казал: „Нищо му няма на рамото освен лека болка, а от това не боли.“

Младият Келър знаеше, че скоро ще се присъедини към пантеона на големите играчи. Но боговете имаха други планове за него.

Един ден Хауард се прибра от училище с най-добрия си приятел Джеси, който също играеше в отбора, и завари две писма — едното му предлагаше стипендия като играч в отбора по бейзбол в „Принстън“, другото — в „Харвард“.

— Страхотно! — викна Джеси. — Честито! — той бе искрен. Хауард Келър бе негов кумир.

— Коя ще избереш? — попита баща му.

— Защо изобщо трябва да ходя в колеж? — чудеше се Хауард.

— Още сега мога да отида в някой отбор от лигата на майсторите.

Майка му бе категорична:

— Имаш много време за това, синко. Първо трябва да получиш добро, образование, за да можеш да работиш каквото пожелаеш, когато приключиш с бейзбола.

— Добре — рече Хауард. — „Харвард“. Бети ще отиде в „Уелсли“ и така ще бъдем по-близо.

Бети Куинлан бе много доволна от решението на Хауард.

— Ще можем да се виждаме през уикенда!

Приятелят му Джеси рече:

— Много ще ми липсваш.

В деня преди заминаването на Хауард за университета баща му избяга със секретарката на един от клиентите си. Младото момче бе смаяно:

— Как можа да го направи?

Майка му бе изпаднала в шок:

— Той… сигурно преживява критическа възраст — заекваше тя. — Твоят… твоят баща много ме обича. Той… той ще се върне. Ще видиш…

На следващия ден майка му получи писмо от адвокат, който официалной съобщаваше, че клиентът му Хауард Келър-старши иска развод и тъй като няма средства да й плаща издръжка, оставя на жена си малката им къща.

Хауард прегърна майка си.

— Не се безпокой, мамо, аз ще остана тук и ще се грижа за теб.

— Не. Не искам да се отказваш от колежа заради мен. От деня на раждането ти двамата с баща ти искахме да отидеш в колеж — след миг тихо добави: — Да поговорим за това утре. Много съм уморена.

Хауард не легна през цялата нощ, мислейки дали има избор. Би могъл да отиде в „Харвард“ с бейзболната стипендия или да приеме някое от предложенията за лигата на майсторите. И в двата случая трябваше да остави майка си сама. Трудно бе да реши.

Когато на сутринта майка му не се появи на закуска, Хауард влезе в стаята й. Тя седеше в леглото парализирана, с изкривено на една страна лице. Бе получила удар.

Тъй като нямаше пари за болницата и лекарите, Хауард се върна в банката на целодневна работа. Свършваше в четири часа и всеки следобед бързаше да се прибере, за да се грижи за майка си.

Ударът беше лек и докторът го уверяваше, че майка му ще се оправи.

— Преживяла е ужасен шок, но ще се възстанови.

Все още му се обаждаха селекционери от елитните отбори, но Хауард знаеше, че не може да изостави майка си. „Ще замина, когато тя се почувства по-добре“, казваше си той.

Сметките за лечението продължаваха да се трупат.

В началото той се обаждаше на Бети Куинлан веднъж седмично, но след няколко месеца разговорите станаха все по-редки.

Нямаше изгледи майка му да се оправи. Хауард попита доктора:

— Кога ще оздравее?

— При подобни случаи е трудно да се каже, синко. Възможно е да остане така с месеци, дори с години. Съжалявам, че не мога да бъда по-точен.

Годината мина, започна друга, а Хауард все още живееше с майка си и работеше в банката.

Един ден получи писмо от Бети Куинлан, с което му съобщаваше, че е влюбена в друг и се надява майка му да е по-добре. Обажданията на селекционерите ставаха все по-редки, после съвсем престанаха. Животът на Хауард се съсредоточи в грижите около майка му. Той пазаруваше, готвеше и продължаваше да работи. Вече не мислеше за бейзбол. Достатъчно трудно му беше да се справя с всеки нов ден.

Когато след четири години майка му почина, Хауард Келър вече не се интересуваше от бейзбол. Сега беше банкер.

Шансът му да стане прочут бе отлетял.

IX

Хауард Келър и Лара вечеряха.

— С какво ще започнем? — попита тя.

— Преди всичко ще намерим възможно най-добрия екип. Ще започнем с адвокат по недвижимите имоти, който да изработи договора с братя Дайъмънд. А след това ще ни е нужен първокласен архитект. Имам един предвид. После трябва да наемем първокласна строителна компания. Правих изчисления само за себе си. Скромните разходи според проекта ще бъдат около триста хиляди долара на стая. Цената на хотела ще стане около седем милиона. Ако планираме правилно, ще успеем.

Архитектът се казваше Тед Тътъл и когато чу плановете на Лара, широко се усмихна и рече:

— Бог да ви благослови. Отдавна чаках някой да ми предложи подобна идея.

След десет дни той представи чертежи на проектите, които отговаряха точно на мечтите на Лара.

— Първоначално хотелът е имал сто двадесет и пет стаи, които, както виждате, по ваше искане аз съм обединил в седемдесет и пет.

Според чертежите имаше петдесет апартамента и двадесет и пет луксозни стаи.

— Идеално! — възкликна Лара.

Тя показа плановете на Хауард Келър, който изрази същия ентусиазъм.

— Да започваме работа. Уредих среща с предприемач. Казва се Стив Райе.

Стив Райе бе един от най-добрите предприемачи в Чикаго. Лара веднага го хареса. Той беше грубоват, разумен, практичен.

— Хауард Келър ми каза, че сте най-добрият.

— Прав е — рече Райе. — Нашето мото е: „Строим за идните поколения.“

— Не е лошо.

— Току-що го измислих — ухили се Райе.

Първата стъпка бе да се разложи всеки елемент на серия от чертежи, които се разпращаха на евентуални доставчици — производители на метално оборудване, на тухли, на прозорци, на електротехника. Участваха над шестдесет различни предприемачи.

Когато писмените задължения бяха подписани, Хауард Келър си взе свободно време, за да го отпразнуват.

— Банката не възразява ли срещу отсъствието ти? — попита Лара.

— Не — излъга Келър, — това е част от работата ми.

Истината бе, че от години нищо не му бе доставяло толкова голямо удоволствие. Беше му приятно с Лара — обичаше да разговаря с нея, да я гледа. Питаше се какво ли е отношението й към брака.

— Тази сутрин прочетох, че „Сиърс Тауър“ е почти завършен. Това са сто и десет етажа — най-високата сграда в света — каза Лара.

— Така е — потвърди Келър.

— Някой ден аз ще построя по-висока — тържествено обяви Лара.

Той й вярваше.

Обядваха в „Уайтхол“ със Стив Райе.

— Какво следва сега? — попита Лара.

— Ами първо ще изчистим вътрешността на сградата. Ще запазим мрамора. Ще махнем всички прозорци, всички съоръжения в баните. Ще прокараме тръбите за новата електроинсталация и ще подновим водопроводната мрежа. Щом изчистим всичко, ще сме готови да започнем изграждането на вашия хотел.

— Колко души ще работят там?

Райе се разсмя:

— Цяла тълпа, мис Камерън. Ще има една бригада за прозорците, друга за баните, трета за коридорите. Те работят етаж по етаж, като започват обикновено отгоре надолу. Предвиждат се и два ресторанта и обслужване по стаите.

— Колко време ще отнеме всичко това?

— С оборудването и обзавеждането, бих казал — осемнадесет месеца.

— Ще ви дам премия, ако го направите за една година.

— Чудесно, „Конгрешънъл“ би трябвало…

— Промених името. Ще се нарича „Камерън Палас“.

Произнасяйки думите, Лара усети радостен трепет, почти като чувствено преживяване. Името й ще бъде поставено на сградата и цял свят ще може да го види.

Една дъждовна септемврийска сутрин в шест часа започна реконструкцията. Лара беше на обекта и нетърпеливо наблюдаваше работниците, които се струпаха във фоайето и започнаха да го разрушават. За нейна изненада Хауард Келър също се появи.

— Станал си рано — рече тя.

— Не можах да спя — засмя се той. — Имам усещането, че това е началото на нещо голямо.

Дванадесет месеца по-късно „Камерън Палас“ бе открит с възторжени отзиви и оживен оборот.

Архитектурният критик на „Чикаго Трибюн“ писа: „Най-после Чикаго има хотел, който олицетворява мотото: «Вие сте у дома, далеч от дома си!» В бъдеще трябва да следим дейността на Лара Камерън…“

В края на първия месец хотелът беше пълен и имаше дълъг списък с резервации.

Хауард Келър бе ентусиазиран.

— При това темпо хотелът ще се изплати за дванадесет години. Това е чудесно. Ние…

— Не е достатъчно — рече Лара. — Вдигам тарифата.

Тя видя изражението на Келър.

— Не се безпокой. Ще плащат. Къде другаде ще намерят две камини, сауна и роял?

Две седмици след откриването на „Камерън Палас“ Лара се срещна с Боб Ванс и Хауард Келър.

— Открих великолепен терен за хотел. Ще бъде като „Камерън Палас“, но по-голям и по-хубав.

Хауард Келър се ухили:

— Ще ида да го видя.

Теренът беше идеален, но имаше един проблем.

— Закъсняхте — каза посредникът на Лара. — Тази сутрин тук бе един предприемач на име Стив Мърчисън и ми направи предложение да го купи.

— Колко ви предложи?

— Три милиона.

— Ще ви дам четири. Подгответе документите.

Посредникът не мигна.

— Добре.

На другия ден следобед телефонът иззвъня.

— Лара Камерън?

— Да.

— Тук е Стив Мърчисън. Този път ще го оставя така, защото мисля, че не знаеш какво правиш, кучко такава! Но в бъдеще не ми се бъркай, защото ще пострадаш!

И затвори.

Беше 1974 година и в света ставаха важни събития. Президентът Никсън подаде оставка, за да избегне обвинения в държавна измяна. В Белия дом влезе Джералд Форд. ОПЕК вдигна петролното ембарго. Исабел Перон стана президент на Аржентина.

В Чикаго Лара започна строежа на втория си хотел — „Чикаго Камерън Плаза“. Той бе завършен след осемнадесет месеца и пожъна по-голям успех от „Камерън Палас“. За Лара вече нямаше спиране. По-късно списание „Форбс“ писа: „Лара Камерън е явление. Нейните нововъведения променят представите ни за хотелите. Мис Камерън нахлу в традиционно мъжката среда на предприемачите на недвижими имоти и доказа, че една жена може да засенчи всичките.“

Чарлс Коун се обади на Лара:

— Поздравявам те. Гордея се с теб. Не съм имал друго протеже освен теб.

— И аз не съм имала друг наставник освен теб. Без теб не би станало всичко това.

— Щеше да намериш начин — отвърна Коун.

През 1975 година филмът „Челюсти“ бе разпространен из цялата страна и хората престанаха да ходят на море. Населението на света надхвърли четири милиарда души и намаля с един човек, когато изчезна председателят на синдиката на шофьорите на камиони Джеймс Хофа.

Като чу цифрата четири милиарда, Лара каза на Келър:

— Представяш ли си каква нужда от жилищно строителство има?

Той не бе сигурен, че тя се шегува.

През следващите три години тя построи две сгради с апартаменти и жилищна кооперация с различни собственици.

— Следващото, което искам да построя, е административна сграда в самото сърце на Чикаго — каза Лара на Келър.

— Продава се един интересен имот — съобщи й Келър. — Ако ти хареса, ще те финансираме.

Същия следобед отидоха да го разгледат. Намираше се на брега на езерото с превъзходно местоположение.

— Колко ще струва? — попита Лара.

— Правих изчисления. Ще възлезе на около сто и двадесет милиона долара.

Лара преглътна:

— Това ме плаши.

— Лара, при недвижимите имоти номерът е вземането на заеми.

„Парите на други хора“ — спомни си Лара. Това й повтаряше Бил Роджърс в пансиона. То й се струваше много отдавна, толкова неща се случиха оттогава. „Итова е само началото, мислеше Лара, само началото е.“

— Някои предприемачи строят почти без да влагат собствени средства.

— Слушам те.

— Номерът е да дадеш под наем или да препродадеш сградата на цена, която да покрие дълговете ти и пак да ти останат пари, за да купиш нов имот и да вземеш нов заем. Това е като обърната пирамида — пирамидата на недвижимите имоти — да можеш да строиш на базата на неголяма първоначална инвестиция.

— Ясно — рече Лара.

— Разбира се, трябва да внимаваш. Пирамидата е изградена от хартия — ипотеките. Ако нещо се обърка, ако печалбата от някоя инвестиция не успее да покрие дълговете от следващата, пирамидата може да се срути и да те погребе.

— Правилно. Как да се сдобия с този крайбрежен имот?

— Ще направим акционерно дружество. Ще поговоря с Ванс. Ако сумата е прекалено голяма за нашата банка, ще се обърнем към някоя застрахователна компания или спестовна каса. Ще вземеш петдесет милиона долара ипотечен заем. Ще получиш купон за ипотечния процент — това ще бъдат пет милиона и десет процента такса, плюс сумата за погашение — а те ще станат твои партньори. Ще вземат първите десет процента от приходите, но ти ще получиш имота, изцяло финансиран. Ще си възстановиш вложената в брой сума и ще запазиш стоте процента от отстъпката за амортизация при определяне на данъците, защото финансовите институции не приемат загубите.

Лара слушаше и поглъщаше всяка дума.

— Следиш ли мисълта ми?

— Да.

— След пет-шест години ще продадеш сградата, вече дадена под наем. Ако я продадеш за седемдесет и пет милиона, ще ти останат дванадесет и половина милиона чиста печалба след изплащане на ипотеката. Освен това ще имаш осем милиона необлагаем постоянен приход от отстъпката за амортизация при определянето на данъка, които можеш да ползваш за намаляване на данъците и върху други приходи. Всичко това срещу инвестиция от десет милиона долара в брой.

— Фантастично е! — възкликна Лара.

Келър се ухили:

— Правителството има интерес да печелиш пари.

— А ти, Хауард, имаш ли интерес да спечелиш пари? Много пари?

— Моля?

— Искам да дойдеш да работиш при мен.

Келър изведнъж замълча. Знаеше, че му предстои едно от най-важните решения в живота и то нямаше нищо общо с парите. Бе свързано с Лара. Той бе влюбен в нея. Бе преживял болезнен момент, когато се опита да й го каже. Цяла нощ бе репетирал предложението си за женитба, а на другата сутрин се изправи пред нея и заекна: „Лара, обичам те.“ Преди да може да добави нещо, тя го целуна по бузата и отвърна: „И аз те обичам, Хауард, виж този каталог за нови производства.“ И той не посмя да опита втори път.

Сега тя го канеше да й стане съдружник. Щеше да работи редом с нея всеки ден, без да може да я докосне, без да може да…

— Вярваш ли в мен, Хауард?

— Трябва да съм луд, за да не вярвам, нали?

— Ще ти дам заплата два пъти по-голяма от сегашната ти и пет процента от компанията.

— Мога ли… мога ли да си помисля?

— Но какво има да мислиш?

Изведнъж той реши:

— Ами, мисля, че няма какво… партньорке.

Лара силно го прегърна.

— Това е чудесно! Двамата ще построим прекрасни неща. Наоколо има толкова много грозни сгради, за които няма оправдание. Всеки строеж трябва да бъде принос за този град.

Той докосна ръката й:

— Никога не се променяй, Лара.

Тя изпитателно го изгледа:

— Няма.

Краят на седемдесетте години бе характерен с растеж, с промени и вълнения. В 1976 година Израел завладя Ентебе, умря Мао Дзедун, Джеймс Ърл Картър бе избран за президент на САЩ.

Лара издигна още една административна сграда.

В 1977 година почина Чарли Чаплин, след известно време умря и Елвис Пресли.

Лара построи най-големия търговски център в Чикаго.

В 1978 година преподобният Джим Джоунс заедно с деветстотин и единадесет свои последователи извършиха масово самоубийство в Гвиана, САЩ признаха комунистически Китай, бяха ратифицирани договорите за Панамския канал.

Лара построи серия многоетажни жилищни кооперации в Роджърс Парк.

В 1979 година Израел и Египет подписаха договор за мир в Кемп Дейвид, в атомна централа на Три-Майл Айлънд стана злополука, а мюсюлмански фундаменталисти завзеха посолството на САЩ в Иран.

Лара построи небостъргач и луксозен курортен център с клуб в Диърфийлд, северно от Чикаго.

Лара рядко излизаше в обществото. Обикновено ходеше в един клуб, където свиреха джаз. Там й харесваше. Гостуваха първокласни джазизпълнители — големият саксофонист Вон Фриман, Ерик Шнайдър, Антъни Бракстън, пианистът Арт Хоудс.

Лара нямаше време да се почувства самотна. Тя прекарваше всеки ден със своето семейство — архитектите, строителите, дърводелците, електротехниците, земемерите и водопроводчиците. Бе изцяло погълната от сградите, които строеше. Тя бе звезда, а Чикаго — нейната сцена.

Професионалният й успех бе надминал и най-смелите й мечти, но тя нямаше личен живот. Преживяването й с Шон Макалистър се отрази зле на отношението й към секса, а и не срещна мъж, към когото да прояви по-сериозен интерес. Някъде в подсъзнанието й съществуваше загадъчен образ, когото бе срещала и би искала отново да срещне, но все не можеше да го улови. Той се мяркаше в спомените й само за миг и изчезваше.

Не й липсваха ухажори — бизнесмени, петролни магнати, поети, дори някои от нейните служители. Лара бе любезна с всички, ала не допускаше нищо повече от ръкуване за лека нощ на прага на дома й.

Но изведнъж Лара почувства силно влечение към Пийт Райън — главен технически ръководител на един от строежите, красив и едър млад мъж с ирландски акцент и заразителна усмивка. Лара започна все по-често да посещава обекта, на който работеше Райън. Разговаряха по проблемите на строежа, но и двамата съзнаваха, че всъщност говорят за друго.

— Ще вечеряте ли с мен? — попита Райън, провлачвайки „вечеряте“.

Лара почувства, че сърцето й подскочи.

— Да.

Райън мина да я вземе от дома й, но така и не стигнаха до вечеря.

— Боже мой, ти си прекрасна — каза той и силните му ръце я обгърнаха.

Тя бе готова. Играта им беше продължавала месеци наред. Райън я вдигна и я отнесе в спалнята. Съблякоха се едновременно — бързо и нетърпеливо. Тялото му бе стройно и стегнато и в съзнанието на Лара за миг се мярна тежкото, дундесто тяло на Шон Макалистър. В следващия миг тя вече бе в леглото, а Райън — над нея. Ръцете и езикът му бяха навсякъде по тялото й и тя извика от удоволствието, което изпитваше.

Когато двамата лежаха изтощени в прегръдките си, Райън тихо промълви:

— Господи, ти си страхотно чудо!

— И ти — прошепна Лара.

Не помнеше да е била по-щастлива. Райън бе всичко, което желаеше — интелигентен и сърдечен. Двамата се разбираха, защото говореха на един език.

Райън стисна ръката й:

— Умирам от глад.

— Аз също. Ще направя сандвичи.

— Утре наистина ще те заведа на вечеря — обеща Райън.

— Приемам — прегърна го Лара.

На другата сутрин Лара отиде да го види на строежа. Той беше високо на металното скеле и даваше нареждания на хората си. Когато Лара се отправи към работния асансьор, един от строителите й се ухили:

— Добр’утро, мис Камерън — в гласа му имаше многозначителна нотка.

Друг работник мина край нея и широко й се усмихна:

— Добро утро, мис Камерън.

Двама други я гледаха похотливо:

— Добро утро, шефе.

Лара се огледа — и други я наблюдаваха, хилейки се. Лицето й почервеня. Тя влезе в асансьора и се изкачи при Райън. Когато я видя, той се усмихна:

— Добро утро, скъпа, в колко ще вечеряме?

— По-скоро ще умреш от глад — отвърна побесняла Лара. — Уволнен си!

Всяка сграда, издигната от Лара, бе предизвикателство. Тя строеше както малки кантори с етажна площ от пет хиляди квадратни фута, така и големи административни сгради и хотели. Но независимо от функцията на постройката, най-важното за нея бе местоположението. Бил Роджърс се оказа прав — местоположението и пак местоположението.

Империята на Лара непрекъснато се разрастваше. Започна да получава признание от бащите на града, от пресата и от обществеността.

Тя бе ефектна фигура и когато посещаваше благотворителни прояви, операта или някой музей, фотографите винаги усърдно я снимаха. Все по-често започна да се появява в средствата за информация. Нейните сгради имаха успех, но тя все още не бе удовлетворена. Сякаш очакваше да й се случи нещо прекрасно, да се отвори някаква врата, да я докосне незнайно вълшебство.

Келър бе озадачен:

— Какво искаш, Лара?

— Нещо повече.

И това бе всичко, което успяваше да измъкне от нея.

Един ден Лара го попита:

— Хауард, знаеш ли колко плащаме всеки месец за портиери, за пране, за миене на прозорци?

— То си върви с територията — отвърна Келър.

— Тогава хайде да си купим територия.

— Какво искаш да кажеш?

— Ще разкрием помощен филиал. Ще предлагаме такива услуги на самите себе си и на други строители.

Идеята имаше успех от самото начало и носеше постоянна печалба.

Келър имаше чувството, че Лара е издигнала около себе си емоционална стена. Той беше по-близък с нея от всеки друг и въпреки това Лара никога не говореше с него за семейството си или за своя произход. Сякаш изведнъж се бе появила в пълния си разцвет неизвестно откъде. В началото Келър й бе като наставник — учеше я и я направляваше, но сега Лара сама вземаше всичките си решения. Ученичката бе надминала учителя си.

Лара не позволяваше нищо да застане на пътя й. Превръщаше се в непреодолима сила, за нея нямаше спиране. Беше перфекционист. Знаеше какво иска и настояваше да го получи.

В началото някои работници се опитаха да я мамят. Никога преди не бяха работили за жена и тази идея ги развеселяваше. Но ги очакваше шок. Когато Лара изобличи един от надзирателите в надписване на работа, която не е извършена, тя го извика пред целия екип и го уволни. Всяка сутрин беше на строителната площадка. Работниците идваха в шест часа и я заварваха да ги чака. Мъжете демонстрираха необуздано сексуално превъзходство. Когато знаеха, че Лара може да ги чуе, те си подхвърляха мръсни шеги.

„Знаеш ли тази за говорящата вагина? Влюбила се в един член и…“

„Едно момиченце попитало: можеш ли да забременееш, ако погълнеш семето на мъжа? Майка й отговорила: Не. От това можеш да получиш бижута…“

Имаше и открити жестове. Някой работник минаваше покрай Лара и „случайно“ докосваше с ръка гърдите или задника й.

— Опа-ла, извинявам се.

— Няма проблем — отвръщаше. Лара. — Взимай си чека и изчезвай оттук.

Постепенно веселието им започна да се превръща в респект.

Един ден Лара караше по Кедзи Авеню. До нея беше Хауард Келър. Стигнаха до един блок от сгради между две пресечки, зает изцяло с малки магазинчета.

Тя спря колата.

— Това е загуба на пространство. Тук трябва да има многоетажна сграда. Тези Малки магазини сигурно не носят голяма печалба.

— Да, но проблемът е, че трябва да се убеди всеки отделен собственик, а някой от тях може и да не иска да се махне — рече Келър.

— Ще можем да ги изкупим — заяви Лара.

— Лара, ако само един откаже, ще се чудиш какво да правиш с останалите. Ще имаш куп дюкянчета, които не са ти нужни, пък и няма да можеш да построиш това, което искаш. А ако те разберат, че тук ще се издигне голяма многоетажна сграда, направо ще те разорят с цените, които ще поискат.

— Няма да позволим да схванат намеренията ни — Лара започна да се въодушевява. — Различни хора ще говорят със собствениците.

— Случвало се е и преди — предупреди я Келър. — Само ако се разчуе, ще те изнудват за всяко пени…

— Значи трябва да внимаваме. Хайде да поискаме право за закупуване на имота.

На терена имаше повече от дузина дюкянчета и работилници — пекарница, железарски магазин, бръснарница, магазин за облекло, месарница, шивачница, дрогерия, магазинче за канцеларски принадлежности, кафене и редица други.

— Не забравяй риска — предупреди я Келър. — Ако само един откаже, губиш всички пари, които влагаш за изкупуване на останалите.

— Не се безпокой — успокои го Лара. — Ще се справя.

Седмица по-късно един мъж влезе в бръснарницата с двата стола. Бръснарят четеше списание.

— Какво ще обичате, сър? Подстригване?

Непознатият се усмихна.

— Не. Дойдох в града съвсем наскоро. Имах бръснарница в Ню Джърси, но жена ми искаше да се преместим тук, за да бъде по-близо до майка си. Търся да купя бръснарница.

— Това е единствената бръснарница в района, но не се продава — отвърна бръснарят.

Непознатият се засмя:

— Като се замисли човек, всичко се продава, нали? Разбира се, на съответната цена. Колко струва помещението — петдесет, шестдесет хиляди долара?

— Там някъде — призна бръснарят.

— Наистина много желая отново да имам своя бръснарница. Чуйте — ще ви дам седемдесет и пет хиляди.

— Не, не мисля да продавам.

— Сто хиляди.

— Наистина, мистър, аз не…

— И можете да си вземете цялото оборудване.

Бръснарят го зяпна.

— Ще ми дадете сто хиляди долара и ще мога да си взема столовете и цялото оборудване?

— Точно така. Аз си имам свои.

— Може ли да помисля? Ще трябва да поговоря с жена си.

— Разбира се. Ще мина угре.

След два дни бръснарницата бе купена.

— Това е първият — рече Лара.

Следваше пекарницата — собственост на едно семейство. Пещите в задната стая изпълваха магазинчето с мириса на пресен хляб. Една жена разговаряше със собствениците.

— Съпругът ми почина, а аз получих застраховката му. Имахме пекарница във Флорида. Търсех точно такова нещо. Искам да я купя.

— Достатъчно ни е да преживяваме — рече собственикът. — С жена ми никога не сме мислили да продаваме.

— Но ако решите, колко бихте искали?

— Не знам — сви рамене собственикът.

— Какво ще кажете за шестдесет хиляди?

— О, поне седемдесет и пет хиляди — отвърна той.

— Слушайте, ще ви дам сто хиляди — рече жената.

Собственикът я загледа втренчено.

— Сериозно ли говорите?

— Съвсем сериозно.

На другата сутрин Лара каза:

— Станаха два.

Останалите покупки протекоха също така гладко. Десетина мъже и жени обикаляха и се представяха за шивачи, пекари, фармацевти, месари. В продължение на шест месеца Лара изкупи магазинчетата и нае хора за различните операции. Архитектите започнаха да проектират многоетажната сграда. Лара проучваше последните доклади.

— Изглежда, че се справихме — обърна се тя към Келър.

— Опасявам се, че има един проблем.

— Защо? Остана само кафенето.

— Това е проблемът. Собственикът го е наел за срок от пет години и не иска да се откаже.

— Предложете му още пари…

— Казва, че не иска, независимо от цената.

Лара го гледаше втренчено.

— Знае ли за строежа?

— Не.

— Добре. Ще ида да разговарям с него. Не се тревожи, ще се съгласи. Разбери кой е собственик на тази сграда.

На другата сутрин Лара отиде на терена. Кафенето „На Хейли“ беше в най-югозападния ъгъл на блока. То бе малко — пет-шест столчета на бара и четири сепарета. Зад бара имаше един мъж и Лара предположи, че той е собственикът. Изглеждаше към седемдесетте.

Лара седна в едно от сепаретата.

— Добро утро — любезно рече мъжът. — Какво да ви предложа?

— Портокалов сок и кафе, моля.

— Веднага.

Тя го наблюдаваше как изстисква пресен сок.

— Сервитьорката ми не се появи на работа днес. Трудно се намират добри работници в тия времена.

Той наля кафе и излезе зад бара. Беше в инвалидна количка. Нямаше крака. Лара мълчаливо го наблюдаваше, докато й поднасяше кафето и портокаловия сок.

— Благодаря. Хубаво ви е кафенето — рече тя и се огледа.

— Да. Харесвам си го.

— От колко време сте тук?

— От десет години.

— Не мислите ли за пенсия?

Той поклати глава.

— През тази седмица вие сте втората, която ми задава такъв въпрос. Не, никога няма да се пенсионирам.

— Сигурно не са ви предложили достатъчно пари — предположи Лара.

— Парите нямат нищо общо, мис. Преди да дойда тук, прекарах две години в болница за ветерани. Без приятели. Без някаква цел в живота. После някой ме убеди да наема това място — той се усмихна. — То промени целия ми живот. Всички от квартала се отбиват тук. Станаха ми приятели — почти като мое семейство. Това осмисли живота ми — той поклати глава. — Не, парите нямат нищо общо. Да ви донеса ли още кафе?

Лара се съвещаваше с Хауард Келър и архитекта.

— Не е нужно дори да откупуваме наемния договор — говореше Келър. — Разбрах се със собственика. Има една точка за лишаване от право на наем, ако кафенето не носи определена печалба всеки месец. През последните няколко месеца той не може да достигне тази печалба, поради което можем да затворим кафенето.

Лара се обърна към архитекта:

— Имам един въпрос към вас — тя погледна разтворените върху масата планове и посочи югозападния ъгъл на чертежа. — Възможно ли е тук да има отстъп и кафенето да бъде запазено? Може ли сградата да се построи при такова положение?

Архитектът изучаваше плана.

— Предполагам, че може. Бих могъл да наклоня тази страна на сградата и да я уравновеся от другата страна. Разбира се, ще има по-добър вид, ако не се налага да правим това…

— Но би могло да стане — упорстваше Лара.

— Да.

— Лара, казах ти, че можем да го принудим да напусне — рече Келър.

Лара поклати глава.

— Изкупихме всички други, нали?

Келър кимна:

— И още как. Ти си гордата собственичка на магазин за дрехи, шивачница, магазин за канцеларски принадлежности, дрогерия, пекарница…

— Добре — отсече Лара. — Наемателите на новата многоетажна сграда ще имат кафене, където да се отбиват. А също и ние. „Хейли“ остава.

На рождения ден на баща й Лара каза на Келър:

— Хауард, искам да ми направиш една услуга.

— Разбира се.

— Искам да отидеш в Шотландия вместо мен.

— Ще строим ли нещо в Шотландия?

— Ще купим един замък.

Той я слушаше мълчаливо.

— В планините има едно място, което се нарича Лох Морлих. То се намира по пътя от Гленмор за Авимор. В този район има много замъци. Купи един.

— Нещо като лятна резиденция?

— Нямам намерение да живея там. Искам да погреба баща си.

Келър повтори бавно:

— Искаш да купя замък в Шотландия, за да погребеш там баща си?

— Точно така. Нямам време да отида лично. Ти си единственият човек, на когото мога да се доверя. Баща ми е погребан в гробището „Грийнуд“ в Глейс Бей.

За пръв път Келър получи някаква представа за чувствата на Лара към семейството й.

— Сигурно много си обичала баща си.

— Ще го направиш ли заради мен?

— Разбира се.

— След като го погребете, намери някой, който да се грижи за гроба.

След три седмици Келър се върна от Шотландия и каза:

— Всичко е уредено. Притежаваш един замък. Баща ти е погребан на неговата територия. Мястото е красиво — недалеч от хълмовете, а наблизо има малко езеро. Ще ти хареса. Кога ще отидеш там?

Изненадана, Лара вдигна поглед към него:

— Аз? Няма да ходя там — отговори тя.