Звездите светят над нас

X

През 1984 година Лара Камерън реши, че е време да завладее Ню Йорк. Сподели плана си с Келър, който се ужаси.

— Тази идея не ми харесва — категорично заяви той. — Ти не познаваш Ню Йорк. Аз също. Това е друг град, Лара. Ние…

— Така ми казваха, когато дойдох от Глейс Бей в Чикаго — припомни му Лара. — Сградите са едни и същи, независимо дали ги строиш в Глейс Бей, Чикаго, Ню Йорк или Токио. Правилата на играта са еднакви за всички.

— Но тук се справяш великолепно — запротестира Келър. — Какво точно искаш?

— Казах ти. Нещо повече. Искам името ми да се появи на нюйоркския хоризонт. Ще построя и „Камерън Плаза“, и „Камерън Сентър“. А един ден ще издигна и най-високия небостъргач в света. Това е, което искам. „Камерън Ентърпрайзис“ се мести в Ню Йорк.

Ню Йорк преживяваше период на строителен бум и бе населен с гиганти в областта на недвижимите имоти като Зекендорф, Хари Хелмзли, Доналд Тръмп, фамилиите Юрис и Рудин.

— Ще влезем в техния клуб — каза Лара на Келър.

Настаниха се в „Риджънси“ и започнаха да опознават града.

Лара не можеше да възприеме размерите и динамиката на оживения метрополис. Приличаше й на каньон от небостъргачи, през който текат реки от автомобили.

— В сравнение с това Чикаго прилича на Глейс Бей.

Лара нямаше търпение да започне.

— Най-напред трябва да съберем хора. Ще намерим най-добрия адвокат по недвижими имоти в Ню Йорк. След това — отличен ръководен екип. Разбери с кого работи Рудин. Виж дали не можеш да привлечеш някой от тях.

— Добре.

— Ето списък на сгради, които ми харесват. Проучи кои са архитектите им. Искам да се запозная с тях.

Келър започна да се заразява от въодушевлението на Лара.

— Ще открия кредитен лимит в някои банки. С авоарите, които имаме в Чикаго, това няма да представлява проблем. Ще се свържа с някои спестовни каси и посредници на недвижими имоти.

— Чудесно.

— Лара, преди да се впуснем в това, не мислиш ли, че трябва да решиш какъв ще бъде следващият ти проект?

Лара го погледна невинно и попита:

— Не ти ли казах? Ще купим болницата „Манхатън Сентръл“.

Няколко дни преди това Лара седеше в един фризьорски салон на Медисън Авеню. Докато й правеха косата, тя дочу разговора от съседната кабинка.

— Ще ни липсвате, мисис Уокър.

— И вие на мен, Дарлин. От колко време идвам тук?

— Почти петнадесет години.

— Времето наистина лети, нали? Ще ми е мъчно за Ню Йорк.

— Кога напускате?

— Веднага. Днес сутринта получихме известието, че ни затварят. Представяте ли си — да затворят болница като „Манхатън Сентръл“, защото нямали пари! Работих в нея като инспектор почти двадесет години и сега да ми съобщят с бележка, че всичко е свършено! Човек би предположил, че ще имат любезността да му го кажат лично, нали? Накъде върви светът!?

Лара напрегнато слушаше.

— Във вестниците не видях нищо за затварянето на болницата.

— Пазят го в тайна. Искат да го съобщят най-напред на служителите.

Фризьорката бе изсушила само половината й коса, но Лара стана.

— Не съм свършила, мис Камерън.

— Няма нищо — отвърна Лара, — бързам.

Болницата „Манхатън Сентръл“ беше порутено, грозно здание в Ийст Сайд и заемаше цялата площ между две пресечки. Лара дълго се взира в него, но в представата си виждаше величествен нов небостъргач с изискани магазини за продажба на дребно и луксозни жилища над тях.

Тя влезе в болницата и попита за името на корпорацията собственик. Препратиха я в кантората на Роджър Бърнам на Уолстрийт.

— С какво мога да ви бъда полезен, мис Камерън?

— Чух, че болницата „Манхатън Сентръл“ се продава.

Той изненадано я погледна:

— Къде го чухте?

— Истина ли е това?

— Вероятно — опита се да увърта той.

— Аз може би искам да я купя — каза Лара. — Каква е цената?

— Вижте… Аз изобщо не ви познавам. Не може просто така да дойдете от улицата и да очаквате да обсъждам с вас сделка за деветдесет милиона долара. Аз…

— Деветдесет милиона? — Лара имаше чувството, че цената е твърде висока, но желаеше да притежава този парцел. Щеше да бъде вълнуващо начало. — За такава цена ли ще говорим?

— Няма да говорим за нищо.

Лара подаде на Роджър Бърнам една стодоларова банкнота.

— За какво ми е това?

— За право на закупуване в четиридесет и осем часов срок. Искам само четиридесет и осем часа. Така или иначе не сте готови да обявите, че имотът се продава. Какво губите? Ако приема цената, която искате, вие ще получите своето.

— Не знам нищо за вас.

— Обадете се в Мъркънтайл Банк в Чикаго. Търсете председателя Боб Ванс.

Той я изгледа продължително, поклати глава и промърмори нещо, от което се разбра думата „луди“. Лично потърси телефонния номер. Лара чакаше, докато секретарката му го свърза с Боб Ванс.

— Мистър Ванс? Тук е Роджър Бърнам от Ню Йорк. При мен е мис… — той я погледна.

— Лара Камерън.

— Лара Камерън е тук. Проявява интерес към закупуването на наш имот и казва, че вие я познавате — той млъкна и се заслуша.

— Така ли?… Разбирам… Наистина ли?… Не, не знаех това… Добре… Добре — след известно време рече: — Много ви благодаря.

Затвори телефона и се вторачи в Лара.

— Изглежда, че сте направили много силно впечатление в Чикаго.

— Имам намерение да направя силно впечатление в Ню Йорк.

Бърнам погледна стодоларовата банкнота.

— Какво би трябвало да правя с това?

— Купете си кубински пури. Ще получа ли правото на закупуване, ако приема цената ви?

Той я гледаше изпитателно:

— Малко е необичайно, но — добре, ще ви дам четиридесет и осем часа.

Трябва да действаме много бързо — каза Лара Камерън. — Имаме само четиридесет и осем часа, за да организираме финансирането.

— Разполагаш ли с някакви цифри?

— Деветдесет милиона за имота и приблизително още двеста милиона за разрушаването на болницата и строежа на сградата.

Келър я зяпна:

— Това са двеста и деветдесет милиона долара!

— Винаги си смятал бързо — подхвърли Лара.

Той не обърна внимание на думите й.

— Лара, откъде ще дойдат толкова пари?

— Ще вземем на заем. С допълнителната гаранция от Чикаго и новия имот това няма да е проблем.

— Но рискът е голям. Стотици неща могат да се объркат. Залагаш всичко, което имаш…

— Точно това е вълнуващото — заяви Лара. — Да рискуваш — и да спечелиш.

Да се уреди финансиране на строеж в Ню Йорк бе дори по-лесно отколкото в Чикаго. Кметът Кох бе въвел данъчна програма, наречена 412-А, според която предприемач, строящ на мястото на функционално негодна сграда, може да поиска освобождаване от данък, без да плаща данъци през първите две години.

Банките и спестовните каси провериха кредита на Лара и изразиха готовност да започнат бизнес с нея.

Преди изтичането на четиридесетте и осем часа Лара влезе в кабинета на Бърнам и му връчи чек за три милиона долара.

— Това е първата вноска по сделката — каза тя. — Приемам цената, която поискахте. Между другото можете да задържите стоте долара.

Следващите шест месеца Келър работи с банките по финансирането, а Лара — с архитектите по проектирането.

Всичко вървеше гладко. Архитектите, строителите, служителите, които се занимаваха с маркетинга, бяха в график. Работата по събарянето на болницата и строежът на новата сграда щеше да започне през април. Лара бе неспокойна. Всяка сутрин в шест часа тя бе на терена и наблюдаваше израстването на новото здание. Изпитваше неудовлетвореност, защото на този етап то принадлежеше на строителите. За нея нямаше никаква работа. Тя бе свикнала да действа. Харесваше й да работи едновременно по пет-шест проекта.

— Защо не се огледаме за друга сделка? — попита тя Келър.

— Защото си затънала до уши в тази. Дори само ако си поемеш по-дълбоко дъх, всичко това може да се срути. Знаеш ли, че си заложила всичко до последното си пени за построяването на тази сграда? Ако нещо се обърка…

— Нищо няма да се обърка — тя наблюдаваше изражението му. — Какво те безпокои?

— Споразумението, което подписа със спестовната каса…

— Е, какво? Нали уредихме финансирането?

— Не ми харесва клаузата относно датата на завършване на строежа. Ако сградата не е готова до петнадесети март, тя става тяхна собственост, а ти губиш всичко.

Лара си спомни за строежа в Глейс Бей и за приятелите, които се заловиха за работа и го завършиха заради нея. Но това беше друго нещо.

— Не се тревожи. Строежът ще бъде завършен навреме. Убеден ли си, че не можем да се огледаме за друг проект?

Лара разговаряше със служителите, които се занимаваха с маркетинга.

— Договорите за долните магазини вече са подписани — каза й директорът по маркетинга. — Повече от половината жилища също са купени. По наши изчисления ще сме продали три четвърти от тях още преди завършването на сградата, а останалите малко след това.

— Искам всички да бъдат продадени преди завършването на строежа — каза Лара. — Засилете рекламата.

— Добре.

Келър влезе в кабинета.

— Признавам, че беше права, Лара. Строежът върви по график.

— Ще бъде машина за пари.

На шестнадесети януари — шестдесет дни преди пусковия срок — бяха завършени стените и работниците започнаха да инсталират електрическата мрежа и канализацията.

Лара стоеше и наблюдаваше мъжете, работещи високо горе на скелето. Един работник спря, извади пакет цигари и в този миг от ръката му се изплъзна гаечният ключ и полетя надолу към земята. Лара гледаше невярваща как ключът лети към нея. Отскочи настрана — сърцето й биеше силно. Работникът гледаше надолу и махна с ръка за извинение.

С мрачно изражение Лара влезе в асансьора и се изкачи горе при работника. Пренебрегвайки главозамайващата височина, тя се приближи към него.

— Ти ли изпусна гаечния ключ?

— Да, извинявам се.

Тя му удари силен шамар.

— Уволнен си. Махай се от строежа ми.

— Хей, това стана случайно, аз…

— Махай се оттук.

Човекът я изгледа свирепо, после се отдалечи и слезе с асансьора. Лара пое дълбоко дъх, за да се овладее. Работниците я наблюдаваха.

— Започвайте работа — нареди тя.

Лара обядваше със Сам Гоздън — нюйоркския й адвокат, който подготвяше договорите й.

— Чух, че всичко върви много добре — каза Гоздън.

Лара се усмихна.

— Повече от много добре. Остават ни само още няколко седмици.

— Мога ли да направя едно признание?

— Да, но внимавай да не обвиниш сам себе си.

— Басирах се, че няма да успееш — засмя се той.

— Наистина ли? Защо?

— Предприемачеството на това ниво е мъжка територия. Единствените жени, занимаващи се с недвижими имоти, би трябвало да са дребни бабички със синкави коси, които продават кооперации.

— Значи си се обзалагал срещу мен? — попита Лара.

— Да — усмихна се Сам Гоздън.

Лара се приведе към него.

— Сам…

— Да?

— Никой от екипа ми не може да се обзалага срещу мен. Уволнен си.

Той остана с отворена уста, а Лара стана и излезе от ресторанта.

На другата сутрин, докато караше към строежа, Лара усети, че нещо не е наред. Внезапно разбра какво — тишината. Нямаше шум от чукове и бормашини. Когато пристигна на обекта, не повярва на очите си. Работниците си събираха инструментите и напускаха. Лара бързо се приближи към бригадира, който също си събираше нещата.

— Какво става? — попита тя. — Часът е едва седем.

— Изтеглям си хората.

— Какво приказваш?

— Постъпило е оплакване, мис Камерън.

— Какво оплакване?

— Ударихте ли шамар на един от работниците?

— Какво? — тя бе забравила. — Да. Заслужи си го. Уволних го.

— Общината дала ли ви е разрешение да удряте шамари на хората, които работят за вас?

— Почакай — рече Лара. — Нещата не са така. Той изпусна един гаечен ключ. Едва не ме уби. Сигурно съм избухнала. Съжалявам, но не го искам пак тук.

— Той няма да се върне. Никой от нас няма да се върне.

Лара го гледаше втренчено.

— Това някаква шега ли е?

— Нашият профсъюз не мисли, че е шега — рече бригадирът. — Наредиха ни да напуснем. Напускаме.

— Подписали сте договор.

— Вие го нарушихте. Ако имате оплаквания, обърнете се към профсъюза.

Той понечи да си тръгне.

— Почакай за момент. Казах, че съжалявам. Слушай… готова съм да се извиня на човека и той ще може да се върне на работа.

— Мис Камерън, мисля, че картинката не ви е ясна. Той не иска да се върне. Всички нас ни очакват други работни места. В този град има много работа. Прекалено сме заети, за да позволим на работодателите ни да ни раздават шамари.

Лара го гледаше как си тръгна. Това бе най-ужасният й кошмар. Тя бързо се отправи към канцеларията си, за да съобщи новината на Келър. Преди да успее да проговори, той каза:

— Чух. Досега разговарях по телефона с профсъюза.

— Те какво казаха? — нетърпеливо попита Лара.

— Ще разгледат случая следващия месец.

По лицето на Лара се изписа ужас.

— Следващия месец! Имаме по-малко от два месеца за довършването на сградата.

— Казах им го.

— И какво ти отговориха?

— Че това не е техен проблем.

Лара се отпусна на дивана.

— О, господи, какво ще правим?

— Не знам.

— Може би бихме могли да убедим банката да… — тя видя изражението му. — Предполагам, че не — Лара изведнъж се оживи: — Знам. Можем да наемем друга строителна бригада и да…

— Лара, нито един член на профсъюза няма да припари до този строеж.

— Трябваше да го убия, това копеле.

— Да, това много щеше да помогне — сухо рече Келър.

Лара стана и закрачи из стаята.

— Трябва да кажа на Сам Гоздън да… — изведнъж си спомни. — Не, аз го уволних.

— Защо?

— Няма значение.

Келър разсъждаваше на глас:

— Може би ако намерим добър адвокат… някой с голямо влияние.

— Добра идея. Някой, който може да действа бързо. Познаваш ли такъв?

— Не. Но Сам Гоздън спомена на едно съвещание името Пол Мартин.

— Кой е той?

— Не знам точно, говорихме за профсъюзни проблеми и тогава се спомена името му.

— Знаеш ли в коя фирма работи?

— Не.

Лара позвъни на секретарката си:

— Кати, в Манхатън има един адвокат Пол Мартин. Намери адреса му.

Келър попита:

— Не искаш ли телефона му, за да си уредиш среща?

— Няма време. Не мога да си позволя да седя и да чакам среща. Ще се срещна с него днес. Ако може да ни помогне, добре. Ако не може, трябва да мислим за нещо друго.

Но същевременно Лара си мислеше: „Не остана нищо друго.“

XI

Кантората на Пол Мартин бе на двадесет и петия етаж в една административна сграда на Уолстрийт. Матираният надпис на вратата гласеше: ПОЛ МАРТИН, АДВОКАТ.

Лара пое дълбоко дъх и влезе. Служебната приемна бе по-малка, отколкото бе очаквала. Имаше едно очукано бюро, а зад него седеше изрусена секретарка.

— Добър ден. С какво мога да ви услужа?

— Тук съм за среща с мистър Мартин — каза Лара.

— Той очаква ли ви?

— Да — нямаше време за обяснения.

— Вашето име?

— Камерън. Лара Камерън.

Секретарката стана и влезе в кабинета. Трябва да ме приеме, мислеше Лара. След миг секретарката се появи.

— Да, мистър Мартин ще ви приеме.

Лара прикри въздишката си на облекчение.

— Благодаря.

Кабинетът бе малък и просто обзаведен — бюро, две канапета, масичка за кафе и няколко стола. „Не ми прилича на цитадела на властта“, помисли си Лара. Мъжът, който седеше зад бюрото, изглеждаше около шестдесетгодишен. По лицето му бяха изрязани дълбоки бръчки, имаше орлов нос и белокоса грива. Излъчваше някаква дива, животинска жизненост. Бе облечен в сив, старомоден, раиран двуреден костюм и бяла риза с тясна яка. Заговори с дрезгав, нисък, завладяващ глас:

— Секретарката ми каза, че съм ви очаквал.

— Съжалявам, но трябваше да ви видя, — отвърна Лара. — Много е спешно.

— Седнете, мис…

— Камерън. Лара Камерън — тя взе един стол.

— Какво мога да направя за вас?

Лара пое дълбоко дъх.

— Имам малък проблем. — „Един незавършен скелет от стомана и бетон, висок двадесет и четири етажа, пустее.“ — Става дума за един строеж.

— Какво по-точно?

— Аз съм предприемач, мистър Мартин. В момента строя административна сграда в Ийст Сайд и имам проблем с профсъюза.

Той слушаше мълчаливо. Лара бързо продължи:

— Избухнах и ударих шамар на един работник, а профсъюзът обяви стачка.

Той я гледаше озадачен.

— Мис Камерън… какво общо има това с мен?

— Чух, че бихте могли да ми помогнете.

— Страхувам се, че не сте разбрали правилно. Като адвокат аз не се занимавам със строежи и профсъюзи.

Сърцето на Лара се сви.

— О, мислех… нищо ли не можете да направите?

Той опря длани на бюрото, сякаш се готвеше да се изправи.

— Мога да ви дам два съвета. Потърсете адвокат по трудово право. Накарайте го да заведе дело срещу профсъюза и…

— Нямам време. Притисната съм от пусковия срок… а вторият ви съвет?

— Зарежете този бизнес — погледът му бе прикован в гърдите й. — Нямате нужната подготовка за него.

— Какво?

— Това не е място за жена.

— А кое място е за жената? — ядосано попита Лара. — В кухнята — боса и бременна?

— Нещо такова. Да…

Лара скочи на крака. Едва се владееше.

— Сигурно водите потеклото си от динозаври. Може би още не сте чули новината, но жените са вече свободни.

Пол Мартин поклати глава.

— Не, просто вдигат повече шум.

— Довиждане, мистър Мартин, извинете ме, че отнех от ценното ви време.

Лара се обърна и напусна кабинета, затръшвайки вратата. В коридора спря и пое дълбоко дъх. „Това беше грешка“, рече си тя. Наистина бе стигнала до задънена улица. Рискува всичко, изграждано години наред, и го загуби само за кратък миг. Нямаше към кого да се обърне, нито къде да иде. Всичко бе свършено.

Лара бродеше по студените, дъждовни улици. Изобщо не забелязваше къде се намира, не усещаше ледения вятър. Съзнанието й бе погълнато от връхлетялото я ужасно нещастие. В ушите й кънтеше предупреждението на Келър: „Строиш сгради, вземайки заем срещу тях. То е като пирамида, но ако не внимаваш, пирамидата може да се срути.“ И тя се срути. Банките в Чикаго ще наложат възбрана върху имотите й там, а тя ще загуби всичко, инвестирано в новата сграда. Ще трябва да започне всичко от самото начало. „Бедният Хауард повярва на мечтите ми, а аз го разочаровах.“

Дъждът бе спрял, небето започна да се прояснява. Бледо слънце се опитваше да пробие облаците. Тя изведнъж осъзна, че е съмнало. Бе вървяла през цялата нощ. Лара се огледа и за пръв път видя къде се намира. Бе само на две пресечки от обречения строеж. „Ще ида да го видя за последен път“, примирено си рече тя.

Още отдалече чу шума — звуци от пневматични бормашини, чукове и бучене на бетонобъркачки изпълваха въздуха. Неподвижна, Лара се заслуша за миг, после хукна към строежа. Дотича, спря и се загледа, не вярвайки на очите си.

Целият екип бе там и усилено работеше.

Усмихнат бригадирът се приближи към нея:

— Добро утро, мис Камерън.

Лара едва намери гласа си.

— Какво… какво става? Аз… струва ми се, че изтеглихте хората си.

Той смутено отвърна:

— Малко недоразумение, мис Камерън. Бруно можеше да ви убие, изпускайки оня ключ.

Лара преглътна.

— Но…

— Не се безпокойте. Той си отиде. Вече няма да се повтори подобно нещо. Няма за какво да се тревожите. Ние сме в график.

Лара мислеше, че сънува. Стоеше, наблюдаваше мъжете, които се катереха по строежа и си казваше: „Получих си всичко обратно. Всичко. Пол Мартин.“

Веднага щом влезе в кабинета си, Лара му телефонира. Неговата секретарка каза:

— Съжалявам, мистър Мартин отсъства.

— Бихте ли го помолили да ми се обади? — Лара остави номера си.

В три следобед той все още не се обаждаше. Тя отново позвъни.

— Съжалявам, мистър Мартин отсъства.

Той не се обади.

В пет часа Лара отиде в кантората му.

— Моля, кажете на мистър Мартин, че Лара Камерън иска да го види — обърна се тя към русата секретарка.

Секретарката се колебаеше.

— Ами, аз… един момент — тя влезе в кабинета и след миг се появи.

— Моля, заповядайте.

Когато Лара влезе, Пол Мартин вдигна очи към нея.

— С какво мога да ви услужа?

— Дойдох да ви благодаря.

— За какво?

— За… за това, че оправихте нещата с профсъюза.

Той се намръщи.

— Не знам за какво става дума.

— Тази сутрин работниците се върнаха. Всичко е прекрасно. Строежът върви по график.

— Е, поздравявам ви.

— Ако ми изпратите вашата сметка…

— Мис Камерън, мисля, че бъркате нещо. Радвам се, че въпросът е уреден, но нямам нищо общо с това.

Лара дълго го гледа.

— Добре… извинете, че ви обезпокоих.

— Няма нищо.

Той я наблюдаваше, докато излизаше от кабинета. След миг се появи секретарката му.

— Мис Камерън остави едно пакетче за вас, мистър Мартин.

Пакетчето бе завързано с ярка панделка. Любопитен, той го отвори. Вътре имаше сребърен рицар в пълни доспехи, готов да тръгне на бой. Извинение. „Как ме нарече тя? Динозавър.“ Той сякаш чу гласа на дядо си. „Опасни времена бяха, Пол. Младите решиха да поемат контрола в мафията, да се отърват от старомодните, мустакати водачи, от динозаврите. Проля се кръв, но те успяха.“

Ала това бе много, много отдавна в старата родина — Сицилия.

XII

Джибелина, Сицилия, 1879 г.

Семейство Мартини бяха пришълци в малкото сицилианско селце Джибелина. Околността бе запустяла — безплодна земя на смъртта, изгаряща под палещото, безпощадно слънце — пейзаж, рисуван от художник садист. Тук, където големите имения бяха собственост на едрите земевладелци, Мартини купиха малка ферма и се опитаха да я стопанисват сами.

Един ден при Джузепе Мартини се отби някакъв надзирател.

— В малката ти ферма земята е прекалено камениста — рече той. — Няма да можеш да преживяваш от отглеждане на маслини и грозде.

— Не се грижи за мен — отвърна Мартини, — цял живот това съм правил.

— Ние всички се безпокоим за теб — настояваше онзи. — Дон Вито има хубава земя и е готов да ти даде под аренда.

— Чувал съм за дон Вито и земята му — изсумтя Джузепе Мартини. — Ако подпиша с него договор за земята, той ще ми вземе три четвърт от реколтата и ще ми иска сто процента лихва за семената. И аз ще се окажа без нищо като ония глупаци, които имат вземане-даване с него. Предай му, че съм казал: „Не, благодаря.“

— Правиш голяма грешка, синьоре. Тук е опасно. Стават сериозни злополуки.

— Заплашваш ли ме?

— Не, разбира се. Просто изтъкнах…

— Махай се от земята ми — рече Джузепе Мартини.

Мъжът дългото гледа, после тъжно поклати глава.

— Упорит човек си.

Иво — малкият син на Джузепе, попита:

— Кой беше този татко?

— Надзирател при един от големите земевладелци.

— Не ми харесва — каза момченцето.

— И на мен също, Иво.

На следващата нощ посевите на Джузепе Мартини изгоряха, а малкото му добитък изчезна.

Тогава той направи втората си грешка — отиде в полицията.

— Искам защита — каза той.

Полицейският началник безстрастно го изучаваше.

— Затова сме тук — отвърна той. — Какъв проблем имате, синьоре?

— Миналата нощ хората на дон Вито запалиха посевите ми и откраднаха добитъка ми.

— Това е сериозно обвинение. Можете ли да го докажете?

— Негов надзирател идва при мен и ме заплаши.

— Каза ли ви, че ще запалят посевите и ще откраднат добитъка?

— Не, разбира се — отвърна Джузепе Мартини.

— Какво ви каза?

— Да се откажа от земята си и да наема земя от дон Вито.

— И вие отказахте?

— Естествено.

— Синьоре, дон Вито е много важен човек. Да не искате да го арестувам само защото ви е предложил от своята богата земя?

— Искам да ме защитите — настоя Джузепе Мартини. — Няма да им позволя да ме прогонят от собствената ми земя.

— Съчувствам ви, синьоре. Непременно ще видя какво мога да направя.

— Ще ви бъда благодарен.

— Считайте въпроса за уреден.

На другия ден следобед, връщайки се от града, малкият Иво видя пет-шест конници, които се приближаваха към бащината му ферма. Те слязоха от конете и влязоха вътре. След миг извлякоха баща му навън. Един от мъжете извади пушка.

— Ще ти дадем възможност да избягаш. Тичай!

— Не! Тази земя е моя. Аз…

Иво видя как мъжът стреля в земята до краката на баща му.

— Бягай!

Джузепе Мартини започна да тича. Пъдарите яхнаха конете и започнаха да обикалят около него, надавайки викове. Ужасен, Иво се скри и наблюдаваше страшната сцена, която се разиграваше пред очите му.

Ездачите гледаха мъжа, който тичаше през полето, опитвайки се да избяга. Всеки път, когато той стигаше до края на коларския път, някой от тях препускаше да го пресрещне и го поваляше на земята. Селянинът бе окървавен и изтощен. Тичаше все по-бавно.

Мъжете решиха, че достатъчно са се забавлявали. Един от тях прехвърли въже около врата на човека и го повлече към кладенеца.

— Защо? — ахна той. — Какво съм направил.

— Отишъл си в полицията. Не трябваше да го правиш.

Смъкнаха панталоните на жертвата и докато другите го държаха, един извади нож.

— Нека това да ти е за урок.

Човекът закрещя:

— Не, моля ви! Съжалявам.

Другият се усмихна:

— Кажи го на жена си.

Сграбчи члена му и замахна с ножа. Разнесоха се писъци.

— Вече няма да ти трябва — успокои го капитанът им.

Напъха члена в устата му, но човекът се задави и го изплю. Капитанът погледна останалите.

— Не му хареса на вкус.

— Убий тоя кучи син.

Един от мъжете слезе от коня и събра няколко по-тежки камъка. Вдигна окървавените панталони на жертвата и напълни джобовете им с камъни.

— Ставай! — вдигнаха мъжа и го отнесоха до ръба на кладенеца.

— Приятно пътуване.

Хвърлиха го вътре.

— Водата ще има вкус на пикня — рече един.

Друг се изсмя:

— Селяците няма да направят разлика.

Известно време останаха заслушани в затихващите шумове, после настъпи тишина. Качиха се на конете и се отправиха към къщата.

Иво Мартини наблюдаваше с ужас, скрит в храсталака. Десетгодишното момче се отправи към кладенеца, погледна надолу и прошепна:

— Татко…

Но кладенецът бе дълбок и не се чуваше нито звук.

Приключили с Джузепе Мартини, пъдарите тръгнаха да търсят жена му Мария. Намериха я в кухнята.

— Къде е мъжът ми? — попита тя.

Хилене.

— Пие вода.

Двама от мъжете тръгнаха към нея. Единият рече:

— Много си хубава, а си омъжена за такъв грозен мъж.

— Махайте се от къщата ми! — заповяда Мария.

— Така ли се посрещат гости? — той се протегна и разкъса роклята й. — Вече ще носиш траур, така че това няма да ти трябва.

— Животно!

На печката имаше тенджера с вряла вода. Мария посегна и я плисна в лицето му. Той изрева от болка. Извади пистолета си и стреля. Тя бе мъртва още преди да падне на пода.

Капитанът изрева:

— Идиот! Първо ги изнасилваш, после ги убиваш. Да вървим да дадем отчет на дон Вито.

След половин час бяха в имението.

— Погрижихме се и за мъжа, и за жената — докладва капитанът.

— А синът?

— Не ни казахте нищо за него — изненадано погледна капитанът.

— Кретино! Казах да се погрижите за семейството.

— Но той е малко момче, дон Вито.

— Момчетата порастват и стават мъже. Мъжете искат отмъщение. Убийте го!

— Както наредите.

Двама мъже препуснаха обратно към фермата на Мартини.

Иво бе в шок. Видя как убиха родителите му. Беше сам на света, нямаше къде да отиде, нито към кого да се обърне. „Почакай! Имаше един човек“ — брата на баща му. Нунцио Мартини живееше в Палермо. Иво знаеше, че трябва да бърза. Хората на дон Вито щяха да се върнат, за да го убият. Чудеше се защо още не са го направили. Момчето сложи малко храна в една раница, метна я през рамо и бързо напусна фермата. Стигна до малкия коларски път, който излизаше от селото, и забърза по него. Щом чуеше шум от приближаваща се каруца, то се скриваше сред дърветата край пътя.

След един час видя група ездачи, които го търсеха. Иво остана скрит и неподвижен дълго след като те отминаха. После отново тръгна. Нощем спеше из овощните градини, хранеше се с плодове от дърветата и зеленчуци от полето. Вървя три дни.

Когато почувства, че е в безопасност от дон Вито, момчето влезе в едно малко село. След час седеше в една каруца, която отиваше в Палермо.

Иво пристигна в къщата на чичо си в полунощ. Нунцио Мартини живееше в голям, богат дом в покрайнините на града. Къщата беше с голям балкон, тераси и двор. Иво заблъска по входната врата. След дълга тишина плътен глас извика:

— Кой е, по дяволите?

— Аз съм, Иво, чичо Нунцио.

След миг Нунцио Мартини отвори вратата. Той бе едър мъж на средна възраст, с щедър римски нос и развяваща се бяла коса. Беше по нощница. Изненадан огледа момчето:

— Иво! Какво правиш тук посред нощ? Къде са майка ти и баща ти?

— Те са мъртви — разрида се Иво.

— Мъртви? Влизай, влизай…

Иво влезе, препъвайки се.

— Ужасна новина. Злополука ли беше?

Иво поклати глава.

— Дон Вито нареди да ги убият.

— Но защо?

— Баща ми отказа да наеме земя от него.

— А!

— Защо ги уби? Не му бяха сторили нищо!

— То не е било нещо лично — каза Нунцио Мартини.

Иво го гледаше втренчено.

— Не било лично?! Не разбирам.

— Всеки познава дон Вито и репутацията му. Той е уважаван и могъщ човек. Но ако разреши на баща ти да му се противопостави, други също ще се опитат и той ще загуби властта си. Нищо не може да се направи.

— Нищо ли? — смаяното гледаше момчето.

— Не сега, Иво. Не сега. Сега ти е нужен един добър сън.

Разговаряха отново на сутринта по време на закуска.

— Искаш ли да живееш в тази хубава къща и да работиш за мен?

Нунцио Мартини беше вдовец.

— Мисля, че искам — каза Иво.

— Ще ми трябва умно момче като теб. А изглеждаш и силен.

— Силен съм — потвърди Иво.

— Добре.

— С какво се занимаваш ти, чичо? — попита Иво.

Нунцио Мартини се усмихна.

— Закрилям хората.

Мафията се бе зародила в Сицилия и други бедни области на Италия, за да защитава хората от безмилостното, тиранично правителство. Мафията поправяше неправдите, отмъщаваше за злото и в крайна сметка, стана толкова могъща, че дори правителството се страхуваше от нея, а търговци и фермери й плащаха данък.

Нунцио Мартини беше капо на мафията в Палермо. Грижеше се за събирането на съответните данъци, и за наказанията на онези, които не ги плащаха. Наказанията варираха от счупена ръка или крак до бавна и мъчителна смърт.

Иво започна да работи за чичо си.

През следващите петнадесет години Палермо бе училището на Иво, а чичо му Нунцио — негов учител. Иво започна като разносвач, после стана бирник и накрая — доверен заместник на чичо си.

На двадесет и две години Иво се ожени за Кармела — закръглено сицилианско момиче, а след година им се роди син, Джан-Карло.

Иво и семейството му се преместиха в собствена къща.

Когато чичо му умря, Иво зае мястото му и преуспя дори повече от него. Но той имаше сметки за уреждане. Един ден каза на Кармела:

— Събирай багажа. Заминаваме за Америка.

Тя изненадано го погледна:

— Защо?

Иво не бе свикнал да му задават въпроси.

— Прави това, което ти казвам. Сега заминавам. Ще се върна след два-три дни.

— Иво…

— Събери багажа.

Три черни автомобила спряха пред полицейския участък в Джибелина. Капитанът, доста понапълнял, седеше зад бюрото. Вратата се отвори и влязоха пет-шест добре облечени и богати на вид мъже.

— Добър ден, господа. Мога ли да ви помогна?

— Ние сме дошли да ти помогнем — каза Иво. — Помниш ли ме? Аз съм синът на Джузепе Мартини.

Полицейският капитан ококори очи.

— Ти? Какво правиш тук? Опасно е за теб.

— Дойдох заради твоите зъби.

— Моите зъби?

— Да.

Двама от мъжете се приближиха и хванаха здраво капитана за ръцете.

— Имаш нужда от зъболекар. Нека да ти помогна.

Иво пъхна дулото на пистолета в устата му и дръпна спусъка. После се обърна към придружаващите го:

— Да вървим.

След петнадесет минути трите автомобила спряха пред дома на дон Вито. Отпред имаше двама пазачи, които с любопитство наблюдаваха процесията. Иво слезе от колата.

— Добър ден. Дон Вито ни очаква — каза той.

Единият от пазачите се намръщи.

— Нищо не ни е казал…

В следващия миг и двамата бяха простреляни. Използваните куршуми бяха с големи оловни сачми — ловджийски трик за разпръсването им. Мъжете бяха разкъсани на парчета.

В къщата дон Вито чу стрелбата. Погледна през прозореца, видя какво става, бързо се хвърли към едно чекмедже и извади пистолет.

— Франко! — завика той. — Антонио! Бързо!

Отвън се чуха още изстрели. Един глас каза:

— Дон Вито…

Той бързо се обърна и видя Иво с пистолет в ръка.

— Хвърли оръжието.

— Аз…

— Хвърли го.

Дон Вито пусна пистолета си на пода.

— Вземи каквото искаш и се махай.

— Нищо не искам — рече Иво. — Всъщност аз съм тук, защото ти дължа нещо.

— Каквото и да е, готов съм да го забравя.

— Но аз — не. Знаеш ли кой съм?

— Не.

— Иво Мартини.

Старецът се намръщи, опитвайки се да си спомни, после сви рамене.

— Това нищо не ми говори.

— Преди повече от петнадесет години твоите хора убиха майка ми и баща ми.

— Ужасно! — възкликна дон Вито. — Ще ги накажа. Аз…

Иво го удари по носа с пистолета. Рукна кръв.

— Не бива така — ахна дон Вито. — Аз…

Иво извади нож.

— Смъквай панталоните.

— Защо. Не можеш…

Иво вдигна пистолета.

— Смъкни си панталоните.

— Не! — гласът на дон Вито прозвуча като крясък. — Мисли какво правиш. Имам синове и братя. Ако ми направиш нещо, те ще те открият и ще те убият като куче.

— Ако могат да ме намерят — отвърна Иво. — Панталоните!

— Не.

Иво стреля в капачката на коляното му и старецът изрева от болка.

— Дай да ти помогна — рече Иво и смъкна панталоните, а после и бельото му.

— Не е много внушително, нали? Е, ще трябва да се задоволим с това, което имаме.

Той сграбчи члена на Дон Вито и замахна с ножа. Дон Вито припадна. Иво напъха пениса в устата му и рече:

— Съжалявам, че няма кладенец, в който да те хвърля.

Като прощален жест той стреля в главата на стареца, обърна се и излезе от къщата. Приятелите му го чакаха.

— Да вървим.

— Той има голямо семейство, Иво. Ще те търсят.

— Нека се опитат.

След два дни Иво с жена си и сина си Джан-Карло беше на един кораб на път за Ню Йорк.

В края на миналия век Новият свят бе земя на неограничените възможности. В Ню Йорк живееха много италианци. Много от приятелите на Иво вече бяха емигрирали в големия град и се занимаваха с това, което най-много умееха — с рекет. Мафията започваше да пуска своите пипала все по-нашироко. Иво промени фамилното си име на по-английското Мартин и се радваше на ненарушавано от нищо благоденствие.

Джан-Карло бе голямо разочарование за баща си. Работата не го интересуваше. Когато бе на двадесет и седем години, едно италианско момиче забременя от него. Ожениха се набързо и без много шум, а след три месеца им се роди син Пол.

Иво имаше големи планове за своя внук. В Америка адвокатите се радваха на голяма почит и Иво реши, че неговият внук ще стане адвокат. Младежът бе амбициозен и интелигентен — на двадесет и две години бе приет в Юридическия факултет на Харвард. Когато го завърши, Иво уреди да започне работа в една престижна адвокатска фирма, където не след дълго Пол стана съдружник. Пет години по-късно той създаде своя собствена фирма. По това време Иво бе направил големи инвестиции в законния бизнес, но все още поддържаше контактите си с мафията, а за деловите въпроси се грижеше неговият внук. През 1967 година, годината в която умря Иво, Пол се ожени за италианското момиче Нина, която след година роди близнаци.

През седемдесетте години Пол работеше усилено. Главните му клиенти бяха профсъюзите и по тази причина той имаше власт. Ръководители на различни браншове и отрасли на промишлеността се съобразяваха с него.

Веднъж Пол обядваше със свой клиент. Бил Роуън бе уважаван банкер. Той не знаеше нищо за семейството и произхода на Пол.

— Трябва да станеш член на нашия голфклуб „Сънивейл“ — рече Бил Роуън. — Нали играеш голф?

— Понякога, когато имам време — отвърна Пол.

— Чудесно. Аз съм в комисията по приемане на нови членове. Искаш ли да те предложа?

— Би било добре.

Следващата седмица комисията се събра да обсъди новите кандидатури. Стигнаха до името на Пол Мартин.

— Аз мога да го препоръчам — каза Бил Роуън. — Той е свестен човек.

Джон Хамънд — един от членовете на комисията възрази:

— Той е италианец, нали? Не ни трябват жабари в клуба, Бил.

Банкерът го погледна.

— Ти против него ли ще гласуваш?

— По дяволите, разбира се!

— Добре, тогава оттеглям кандидатурата му. Следващият…

Съвещанието продължи.

След две седмици Пол Мартин отново обядваше заедно с банкера.

— Усилено тренирам голф — пошегува се Пол.

Бил Роуън се смути.

— Появи се малка пречка, Пол.

— Пречка ли?

— Аз предложих кандидатурата ти, но един от членовете на комисията заяви, че ще гласува против.

— О? Защо?

— Не го приемай като нещо лично. Той е тесногръд човек. Не обичал италианците.

Пол се усмихна.

— Това не ме смущава, Бил. Много хора не обичат италианците. Този мистър…

— Хамънд. Джон Хамънд.

— Фирмата за разфасоване на месо?

— Да. Той ще си промени мнението. Пак ще говоря с него.

Пол поклати глава.

— Не си прави труда. Да ти призная честно, не си падам много по голфа.

Шест месеца по-късно, в средата на юли, четири хладилни камиона на компанията „Хамънд“, натоварени със свински филета, нарязани бифтеци и бутове, на път от цеха за пакетиране в Минесота към супермаркетите в Бъфало и Ню Джързи, спряха край шосето. Шофьорите отвориха вратите на хладилниците и си тръгнаха.

Когато научи за това, Джон Хамънд побесня. Обади се на своя управител.

— Какво става по дяволите? Месо на стойност един милион и половина се е развалило на слънцето. Как можа да се случи подобно нещо?

— Профсъюзът обяви стачка — отговори управителят.

— Без да ни предупредят? За какво стачкуват? За повече пари ли?

— Не знам. Нищо не са ми казали. Просто са напуснали.

— Кажи на местния представител на профсъюза да дойде при мен. Ще уредя нещата с него — нареди Хамънд.

Същия следобед представителят на профсъюза влезе в кабинета му.

— Защо не бях предупреден за стачката? — попита Хамънд.

Извинявайки се, представителят отвърна:

— Аз самият не знаех, мистър Хамънд. Хората просто се ядосали и напуснали. Станало е внезапно.

— Знаете, че винаги сме се разбирали, аз съм разумен човек. Какво искат? Повишение?

— Не, сър. Заради сапуна е.

Хамънд го зяпна:

— Сапун ли казахте?

— Точно така. Не им харесва сапунът, който използвате за тоалетните. Много бил стипчив.

Хамънд не вярваше на ушите си.

— Сапунът им бил много стипчив? И затова загубих милион и половина долара?

— Не съм виновен аз, а шофьорите.

— Господи, не мога да повярвам. Какъв сапун искат — за педерасти? — той удари с юмрук по бюрото си. — Друг път, ако, има някакъв проблем, първо елате при мен. Чухте ли?

— Да, мистър Хамънд.

— Кажете им да се върнат на работа. В умивалните ще сложат най-хубавия сапун, който се продава, още преди шест часа тази вечер. Ясно ли е?

— Ще им кажа, мистър Хамънд.

Джон Хамънд дълго седя, кипейки от гняв. „Нищо чудно, че тази страна отива по дяволите“, мислеше той. „Сапунът!“

След две седмици, в един горещ августовски ден, по обед пет камиона на компанията „Хамънд“ на път за Сиракуза и Бостън спряха край шосето. Шофьорите отвориха вратите на хладилниците и си тръгнаха.

Джон Хамънд узна за това в шест часа вечерта.

— Какво приказваш, по дяволите? — разкрещя се той. — Сложи ли новия сапун?

— Да, още същия ден — отвърна управителят.

— Тогава за какво става дума този път?

— Не знам. Не е имало никакви оплаквания. Никой не ми е казал нито дума — безпомощно рече управителят.

— Прати ми тук проклетия пълномощник.

В седем часа Хамънд разговаряше с него.

— Днес следобед заради вашите хора се е развалило месо на стойност два милиона долара — крещеше Хамънд. — Да не са полудели?

— Да попитам ли председателя на профсъюза от ваше име?

— Не, не — бързо отвърна Хамънд. — Вижте, досега не съм имал никакви проблеми с вашите хора. Ако искат повече пари, просто елате при мен, да го обсъдим като разумни хора. Колко искат?

— Нищо.

— Какво значи това?

— Не става въпрос за пари, мистър Хамънд.

— О? А за какво?

— За осветлението.

— Осветлението? — Хамънд помисли, че не е разбрал.

— Да, оплакват се, че осветлението в тоалетните е много слабо.

Внезапно утихнал, Джон Хамънд се облегна назад и кротко попита:

— Какво става всъщност?

— Казах ви — хората смятат, че…

— Оставете тези глупости. За какво става дума?

Пълномощникът рече:

— Ако знаех, щях да ви кажа.

— Да не би някой да се опитва да ме разори? Така ли е?

Пълномощникът мълчеше.

— Добре — рече Джон Хамънд, — кажете ми някакво име. С кого мога да говоря?

— Има един адвокат, който може да ви помогне. Профсъюзите често се обръщат към него. Казва се Пол Мартин.

— Пол…? — изведнъж Джон Хамънд си спомни. — Проклетото жабарско копеле ме изнудва! Вън от тук! — изрева той. — Вън!

Хамънд кипеше от яд. „Никой не може да ме изнудва. Никой!“

След седмица още шест от хладилните му камиони бяха изоставени край пътя.

Джон Хамънд си уреди обед с Бил Роуън.

— Мислех си за твоя приятел Пол Мартин — каза той. — Може би избързах с отхвърлянето му.

— Много великодушно от твоя страна, че го признаваш, Джон.

— Виж какво, предложи кандидатурата му следващата седмица и аз ще гласувам за него.

На следващото заседание, когато стигнаха до името на Пол Мартин, той бе приет единодушно от комисията. Джон Хамънд лично се обади на Пол Мартин.

— Поздравявам ви, мистър Мартин — каза той. — Току-що бяхте приет за член на клуба „Сънивейл“. Радваме се, че ще бъдете сред нас.

— Благодаря — отвърна Пол. — Оценявам обаждането ви.

Веднага след това Джон Хамънд се обади на прокурора. Уреди си среща с него след една седмица. В неделя Джон Хамънд и Бил Роуън играеха голф в клуба.

— Ти все още не се познаваш с Пол Мартин, нали? — попита Роуън.

Джон Хамънд поклати глава.

— Не. Мисля, че той няма да играе много голф. Ще има доста работа със съдебните заседатели, които ще го разследват.

— Какво приказваш?

— Ще съобщя на прокурора такава информация за него, която с положителност ще представлява интерес за разследването.

Бил Роуън бе шокиран.

— Знаеш ли какво правиш?

— И още как. Той е хлебарка, но аз ще го смачкам, Джон.

Следващия понеделник на път към канцеларията на прокурора Джон Хамънд бе убит при катастрофа. Другият шофьор бе избягал. Нямаше свидетели. Полицията изобщо не откри виновника.

Всяка неделя след това Пол Мартин водеше жена си и близнаците на обяд в клуба „Сънивейл“. Храната там бе превъзходна.

Пол Мартин бе приел брачния си обет много сериозно. Например никога не би помислил да обиди жена си, като води и нея, и любовницата си в един и същ ресторант. Женитбата му бе една страна от живота му, любовните му връзки — друга. Всички приятели на Пол Мартин имаха любовници. Това бе част от възприетия стил на живот. Пол се притесняваше само когато виждаше старци с млади момичета. Това беше недостойно, а Пол Мартин ценеше високо достойнството. Реши, че когато стане на шестдесет, ще приключи с любовниците. И го направи. Това беше преди две години. Жена му Нина беше добра другарка за него. Това му бе достатъчно. Достойнството.

При този човек Лара Камерън бе дошла за помощ. Той я познаваше по име, но се смая от нейната младост и красота. Амбициозна и гневно независима, тя все пак си оставаше изключително женствена. Той откри, че силно го привлича. Каза си: „Не, тя е младо момиче. Аз съм стар. Твърде стар.“

Когато Лара изхвърча от кабинета му след първото си посещение, Пол Мартин седя дълго, мислейки за нея. После вдигна телефона и набра един номер.

XIII

Строежът напредваше в графика. Лара идваше всяка сутрин и всеки следобед и усещаше ново уважение в отношението на работниците към нея. Усещаше го от начина, по който я гледаха, разговаряха или работеха. Знаеше, че това е заради Пол Мартин и с тревога откри, че все по-често мисли за привлекателно грозния мъж със странно завладяващия глас. Лара отново му се обади:

— Питах се дали е възможно да обядваме заедно, мистър Мартин?

— Пак ли имате някакъв проблем?

— Не, просто си мислех, че ще бъде хубаво, ако се опознаем по-добре.

— Съжалявам, мис Камерън. Аз никога не обядвам.

— А да вечеряме някой път?

— Аз съм семеен човек, мис Камерън. Вечерям с жена си и децата си.

— Разбирам. Ако…

Линията прекъсна. „Какво му има? — чудеше се Лара. Не се опитвам да легна с него. Искам само да му благодаря по някакъв начин.“ Постара се да не мисли за него.

Пол Мартин се разтревожи от това колко приятно му стана да чуе гласа на Лара. Каза на секретарката си:

— Ако мис Камерън отново се обади, кажи, че ме няма.

Не му трябваше изкушение, а Лара Камерън беше изкушение.

Хауард Келър бе много доволен от начина, по който се развиваха нещата.

— Трябва да ти призная, че по едно време ти ме разтревожи — каза й той. — Струваше ми се, че направо ще се провалим. Ноти успя да направиш чудо!

„Не аз направих чудото, Пол Мартин го направи“ — мислеше Лара. Може би той й се сърдеше, защото не му бе платила за услугата.

Поддавайки се на внезапен порив, тя му изпрати чек за петдесет хиляди долара. На следващия ден чекът бе върнат без обяснения.

Лара отново му се обади. Секретарката отговори:

— Съжалявам, мистър Мартин отсъства.

Още едно отрязване. Сякаш той не желаеше да си мръдне пръста заради нея. „Но щом не желае да си мръдне пръста за мен, тогава защо си направи труда да ми помогне?“ — чудеше се Лара.

През нощта го сънува.

Хауард Келър влезе в кабинета на Лара.

— Имам два билета за „Песен и танц“ — новия мюзикъл на Андрю Лойд Уебър, но трябва да замина за Чикаго. Искаш ли да използваш билетите?

— Не, аз… почакай — тя се замисли за миг. — Да, мисля, че ще мога да ги използвам. Благодаря, Хауард.

Следобед Лара постави единия от билетите в плик и го изпрати на Пол Мартин в кантората му.

Той го получи на другия ден и го заразглежда озадачен. Кой ли му изпращаше само един билет за театър? „Онова момиче — Камерън. Ще трябва да сложа край на това.“

— Свободен ли съм в петък вечерта? — попита той секретарката си.

— Имате вечеря с брата на жена ви, мистър Мартин.

— Отмени я.

През цялото първо действие столът до Лара остана празен. „Значи няма да дойде. Е, да върви по дяволите. Направих всичко възможно.“

Когато завесата се спусна след първото действие и Лара се колебаеше дали да остане за втората част, или да си тръгне, на стола до нея се появи една фигура.

— Да се махаме оттук! — заповяда Пол Мартин.

Вечеряха в едно бистро в Ийст Сайд. Той седеше срещу нея като мълчаливо и предпазливо я разглеждаше. Келнерът дойде да вземе поръчката им.

— За мен уиски със сода — рече Лара.

— За мен — нищо.

Тя го погледна изненадано.

— Аз не пия.

След като поръчаха вечерята, Пол Мартин попита:

— Какво искате от мен, мис Камерън?

— Не обичам да бъда длъжник на някого — отвърна Лара. — На вас съм ви задължена, а вие не приемате да ви платя. Това ме тревожи.

— Казах ви вече… не ми дължите нищо.

— Но аз…

— Чувам, че строежът върви добре.

— Да — тя понечи да добави „благодарение на вас“, но се въздържа.

— Добра сте в своята област, нали?

Лара кимна:

— Искам да бъда добра. Няма по-вълнуващо нещо на света от това да видиш как идеята ти израства от бетон и желязо и се превръща в сграда, където хората работят и живеят. В известен смисъл тя се превръща в паметник, нали?

Лицето й бе живо и одухотворено.

— Предполагам, че е така. Сигурно единият паметник води към друг?

— Разбира се — ентусиазирано отвърна Лара. — Смятам да стана най-значителният предприемач на недвижими имоти в този град.

Тя притежаваше някаква хипнотична сексуалност.

— Не бих се изненадал — усмихна се Пол Мартин.

— Защо решихте да дойдете тази вечер? — попита тя.

Бе дошъл, за да й каже да го остави на мира, но сега, седейки с нея, близо до нея, не можа да го направи.

— Чух хубави неща за постановката.

Лара се усмихна.

— Може би ще трябва да отидем отново да я гледаме заедно, Пол.

Той поклати глава:

— Мис Камерън, аз не съм просто женен. Аз съм много женен и обичам жена си.

— Уважавам ви за това — каза Лара. — Сградата ще бъде завършена на петнадесети март. Ще го отпразнуваме с тържество. Ще дойдете ли?

Той дълго се колеба, опитвайки се да й откаже колкото е възможно по-внимателно, но когато най-после проговори, рече:

— Да, ще дойда.

Тържеството за откриването на новата сграда имаше умерен успех. Името на Лара Камерън не бе достатъчно известно, за да привлече много представители на пресата или важните градски сановници. Но все пак присъстваше един от помощниците на кмета и репортер на „Пост“.

— Почти цялата сграда е заета, а запитванията непрестанно валят — каза й Келър.

— Хубаво — разсеяно отвърна Лара, мислейки за друго. Чудеше се дали Пол Мартин ще се появи. В известен смисъл това бе важно за нея. Той представляваше любопитна загадка. Отричаше да й е помогнал и все пак… Преследваше мъж, който на години можеше да й бъде баща. Лара прогони тази съпоставка от мислите си.

Тя се грижеше за гостите — поднасяха се ордьоври и напитки, изглежда, всички се забавляваха добре. В разгара на веселието пристигна Пол Мартин и тонът на тържеството веднага се промени. Работниците го поздравяваха сякаш е кралска особа, явно изпитваха благоговение пред него.

„Като адвокат аз не се занимавам с профсъюзи…“

Мартин се ръкува с помощника на кмета и с някои от присъстващите профсъюзни служители, после се приближи към Лара.

— Радвам се, че успяхте да дойдете — каза тя. Пол Мартин огледа огромната сграда и рече:

— Поздравявам ви. Добра работа сте свършили.

— Благодаря — тя сниши глас. — Наистина ви благодаря.

Той втренчено я зяпаше, изумен от очарованието на Лара и от това, което чувстваше самият той, когато я гледаше.

— Тържеството е към края си — каза Лара. — Надявах се, че ще ме заведете на вечеря.

— Казах ви, че вечерям с жена си и с децата си — той я погледна в очите. — Но ще ви заведа да пиете нещо.

— Прекрасно — усмихна се тя.

Влязоха в малък бар на Трето Авеню. Разговаряха, но после никой от двамата не си спомняше за какво. Думите бяха прикритие за сексуалното напрежение между тях.

— Разкажете ми за себе си — поиска Пол Мартин. — Коя сте? От къде сте? Как започнахте в този бизнес?

Лара си спомни Шон Макалистър и отвратителното му тяло върху нея. „Беше толкова хубаво, че ще го направим пак.“

— Аз съм от малко градче в Нова Скотия — започна Лара. — Глейс Бей. Баща ми събираше наемите от няколко пансиона там. Когато умря, аз го заместих. Един от пансионерите ми помогна да купя парцел, на който построих сграда. Това бе началото.

Той внимателно слушаше.

— После отидох в Чикаго, там също построих няколко сгради. Успях и дойдох в Ню Йорк — тя се усмихна. — Това е всичко.

С изключение на агонията да расте край баща, който я мрази, на срама от бедността, от това никога да не си притежавал нищо, от отдаването на тялото си на Шон Макалистър…

Сякаш прочел мислите й, Пол Мартин каза:

— Обзалагам се, че не е било чак толкова лесно, нали?

— Не се оплаквам.

— Какъв е следващият ви проект?

Лара повдигна рамене.

— Не знам точно. Има най-различни възможности, но нищо, което истински да ме запали.

Той не можеше да откъсне очи от нея.

— За какво мислите? — попита Лара.

Той пое дълбоко дъх.

— Истината ли? Мислех си, че ако не бях женен, бих ви казал, че сте една от най-завладяващите жени, които съм срещал. Но аз съм женен и двамата с вас ще си останем просто приятели. Ясен ли съм?

— Съвсем.

Той погледна часовника си.

— Време е да вървя. Сметката, моля — даде знак на келнера и стана.

— Може ли да обядваме заедно следващата седмица? — попита Лара.

— Не. Може би ще ви видя отново, когато завършите следващия строеж.

И изчезна.

През нощта Лара сънува, че двамата се любят. Пол Мартин бе върху нея, милваше тялото й с ръце и шепнеше на ухото й.

— Знаеш ли, трябва да те имам, само теб… Бог да ми прости хубавице моя, че никога не ти казах колко много те обичам, обичам те, обичам те…

После той проникна в нея и тялото й изведнъж се разтопи. Събуди се от собствените си стонове. Седна разтреперана в леглото си.

Пол Мартин й се обади след два дни.

— Мисля, че има един парцел, който може да ви заинтересува — хладно каза той. — Намира се в Уест Сайд, на Шестдесет и девета улица. Все още не е обявен за продажба. Собственост е на мой клиент, който иска да го продаде.

Същата сутрин Лара и Хауард Келър отидоха да го видят. Беше първокласен имот.

— Как разбра за това? — попита Келър.

— От Пол Мартин.

— А, разбирам. — В гласа му се почувства неодобрение.

— Какво означава това?

— Лара… Поинтересувах се от Мартин. Свързан е с мафията. Стой далеч от него.

Тя възнегодува:

— Няма нищо общо с мафията. Той ми е добър приятел. И изобщо какво общо има това с имота? Харесва ли ти?

— Чудесен е.

— Тогава хайде да го купим.

След десет дни сделката бе сключена.

Лара изпрати на Пол Мартин голям букет цветя, на който бе прикрепена бележка „Пол, моля ви, не ги връщайте. Те са много чувствителни.“

Следобед той й се обади.

— Благодаря за цветята. Не съм свикнат да получавам цветя от красиви жени — гласът му бе по-пресипнал от обичайното.

— Знаете ли какъв ви е проблемът? — попита Лара. — Никой не ви е глезил достатъчно.

— Вие това ли искате — да ме разглезите?

— Ужасно.

Пол се разсмя.

— Говоря съвсем сериозно.

— Знам.

— Защо не го обсъдим по време на обед? — попита Лара.

Пол Мартин не беше в състояние да откъсне мислите си от Лара. Знаеше, че няма да е трудно да се влюби в нея. У нея имаше някаква уязвимост, невинност и същевременно нещо необуздано чувствено. Знаеше, че най-разумно ще бъде никога повече да не я види, но не можеше да се контролира. Нещо много по-силно от волята му го влечеше към нея.

Обядваха в „Клуб 21“.

— Когато се опитваш да скриеш нещо, винаги го прави открито — посъветва я Пол Мартин. — Тогава никой не би се усъмнил, че вършиш нещо лошо.

— А ние опитваме ли се да крием нещо? — тихо запита Лара.

Той я погледна и реши. „Тя е красива и умна, но има хиляди такива жени. По-добре да си отреагирам. Ще легна веднъж с нея и с това ще се свърши.“ Ала се оказа, че се е лъгал.

Когато влязоха в апартамента на Лара, Пол почувства необяснима нервност.

— По дяволите, чувствам се като ученик — каза той. — Изгубил съм тренинга.

— То е като карането на колело — промърмори Лара. — Ще си го припомниш. Остави ме да те съблека.

Тя свали сакото и връзката му и започна да разкопчава ризата му.

— Знаеш, че това никога не може да бъде нещо сериозно, Лара.

— Знам.

— Аз съм на шестдесет и две години. Мога да ти бъда баща.

Тя остана неподвижна за миг, спомняйки си своя сън.

— Знам — продължи да го съблича. — Имаш красиво тяло.

— Благодаря — жена му никога не му го беше казвала.

Лара плъзна ръце по бедрата му.

— Ти си много силен, нали?

Той усети, че се изпъчва.

— Играех баскетбол в…

Нейните устни бяха върху неговите, двамата се намериха в леглото и той преживя нещо, което не бе изпитал в живота си до този момент. Имаше чувството, че тялото му гори. Те се любеха без начало и без край, една река го носеше все по-бързо, а течението го теглеше надолу, поглъщаше го все по-надълбоко в кадифена тъмнина, която избухна в хиляди звезди. А чудото беше, че това се случи отново, и отново, докато накрая те се отпуснаха задъхани и изтощени.

— Беше невероятно — промълви той.

С жена си винаги се бе любил традиционно, рутинно. Ала преживяването с Лара бе невероятно чувствено. Пол Мартин бе имал много жени, но Лара не приличаше на никоя от тях. Тя му даде дар, който никоя друга не бе успяла. Накара го да се почувства млад.

Докато Пол се обличаше, Лара го попита:

— Ще те видя ли пак?

— Да. — „Бог да ми е на помощ.“ — Да.

Осемдесетте години бяха време на промени. Роналд Рейгън бе избран за президент на Съединените щати, а Уолстрийт преживя най-активния период в историята си. Шахът на Иран умря в изгнание, Ануар Садат бе убит. Общественият дълг достигна един трилион, американските заложници в Иран бяха освободени. Сандра Дей О’Конър бе първата жена, назначена във Върховния съд.

Лара винаги бе на подходящото място в подходящото време. Бизнесът с недвижими имоти процъфтяваше. Пари имаше предостатъчно и банките с готовност финансираха проекти, които бяха едновременно и рисковани, и даваха големи преимущества.

Спестовните каси представляваха друг голям източник на средства. Облигациите с висока печалба и висок риск бяха популяризирани от младия финансов гений Майк Милкен, а те се явяваха манна за индустрията на недвижимите имоти. Финансирането лесно се уреждаше, стига да го поискаш.

— На Шестдесет и девета улица ще построя хотел, а не административна сграда.

— Защо? — учуди се Хауард Келър. — Местоположението е идеално за административна сграда. Хотелът трябва да го управляваш по двадесет и четири часа дневно. Гостите идват и си отиват като мравки. А с административна сграда ще имаш грижата за наемането й през пет или десет години.

— Знам, но в хотела имаш неограничена власт, Хауард. Можеш да даваш апартаменти на важни личности и да ги забавляваш в собствения си ресторант. Тази идея ми харесва. Ще бъде хотел. Искам да ми уредиш срещи с най-добрите архитекти в Ню Йорк: Скидмор, Оуингс и Мерил, Питър Айзънман и Филип Джонсън.

Срещите се проведоха през следващите две седмици. Някои от архитектите се държаха снизходително. Досега не бяха работили с жена предприемач.

Един от тях й каза:

— Ако искате да копираме…

— Не. Ще построим хотел, който другите ще копират. Ако ви трябва ключов термин, опитайте „елегантност“. Представям си вход с шадравани от двете страни, фоайе с италиански мрамор, до него удобен конферанс, където…

Още преди края на срещата всички бяха силно впечатлени.

Лара събираше екип. Нае адвокат на име Тери Хил, помощник — Джим Белън, ръководител на проекта — Том Критъи, и рекламна агенция, чийто шеф бе Том Скот. Сключи договор с проектантската агенция „Хигинс, Олмънт и Кларк“ и те започнаха работа.

— Ще се събираме веднъж седмично, но искам ежедневно да ми докладвате — предупреди Лара. — Държа хотелът да бъде построен в срок и в рамките на бюджета. Избрах вас, защото сте най-добрите в своята област. Не ме разочаровайте. Има ли въпроси?

Следващите два часа минаха в отговаряне на въпроси. По-късно Лара попита Келър:

— Според теб как мина съвещанието?

— Чудесно, шефе.

За първи път той я наричаше така. На нея й хареса.

Обади й се Чарлс Коун:

— Аз съм в Ню Йорк. Искаш ли да обядваме заедно?

— Разбира се — отвърна Лара.

Обядваха в „Сарди“.

— Изглеждаш прекрасно — каза й Коун. — Успехът ти се отразява добре, Лара.

— Това е само началото. Чарлс… не искаш ли да дойдеш в „Камерън Ентърпрайзис“? Ще ти дам процент от компанията и…

Той поклати глава.

— Благодаря, но не. Ти сега започваш, а аз съм към края на пътя. Следващото лято ще се пенсионирам.

— Нека поддържаме връзка — помоли го Лара. — Не искам да те загубя.

Когато Пол Мартин дойде отново в дома й, Лара му връчи пет-шест пакета.

— Имам изненада за теб, любими.

— Но аз нямам рожден ден.

— Отвори ги.

В тях имаше една дузина ризи от „Бергдорф-Гудман“ и вратовръзки „Пучи“.

— Имам си ризи и връзки — разсмя се той.

— Но не като тези — отвърна Лара. — Ще те накарат да се чувстваш по-млад. Ето името и на един добър шивач.

Следващата седмица Лара изпрати Пол при бръснар стилист, който му направи нова прическа.

Пол Мартин се разглеждаше в огледалото и мислеше: „Наистина изглеждам по-млад.“ животът му бе станал по-вълнуващ. „И причината за всичко е Лара.“

Жената на Пол се опитваше да не забелязва промяната у своя съпруг.

На съвещанието присъстваха всички — Келър, Том Критън, Джим Белън и Тери Хил.

— Ще ускорим строежа на хотела — съобщи им Лара.

Мъжете се спогледаха.

— Това е опасно — рече Келър.

— Не и ако се подходи както трябва.

Обади се Том Критън.

— Мис Камерън, най-сигурно е да се завършва последователно всеки етап — нивелация, изкопаване на основите, полагане на тръби за водопровод и канализация, после…

Лара го прекъсна:

— … дървено скеле и желязна арматура. Всичко това ми е известно.

— Тогава защо?

— Защото така ще са ни нужни две години. Не желая да чакам две години.

Джим Белън каза:

— Ускоряването означава да се започне едновременно работа по всички изброени етапи. Ако нещо се обърка, може да се получат несъответствия. Накрая сградата може да се окаже изкривена, електроинсталацията неправилно прокарана и…

— Значи ще трябва да се погрижим нищо да не се обърка, нали? — прекъсна го Лара. — Ако успеем, строежът ще е готов за една вместо за две години, а ние ще спестим почти двадесет милиона долара.

— Така е, но рискът е голям.

— Аз обичам да рискувам.

XIV

Лара разказа на Пол Мартин за решението си да ускори строителството на хотела и за обсъждането в комисията.

— Те вероятно са прави — каза Пол Мартин. — Това, което искаш, може и да е опасно.

— Правят го и Тръмп, и Юрис.

Пол внимателно отбеляза:

— Но, бебче, ти не си нито Тръмп, нито Юрис.

— Ще стана по-голяма от тях, Пол. Ще построя в Ню Йорк повече сгради от който и да е друг. Това ще стане мой град.

Той дълго я гледа.

— Вярвам ти.

Лара нареди да поставят в кабинета й нов телефон, чийто номер знаеше само Пол Мартин. Той също си постави телефон специално за Лара. Разговаряха по няколко пъти дневно. Следобед, когато можеха да се освободят, отиваха в жилището на Лара. Пол Мартин очакваше тези срещи с нетърпение, което му се струваше невероятно. Бе напълно завладян от Лара.

Келър се разтревожи, когато разбра как стоят нещата.

— Лара, според мен ти правиш грешка. Той е опасен.

— Не го познаваш. Чудесен е.

— Влюбена ли си в него?

Лара се замисли. Пол Мартин запълваше някаква потребност в живота й. Но беше ли влюбена в него?

— Не.

— А той влюбен ли е в теб?

— Мисля, че да.

— Бъди внимателна. Бъди много внимателна.

Лара се усмихна и импулсивно целуна Келър по бузата.

— Харесва ми, че се грижиш за мен, Хауард.

Лара изучаваше някакъв отчет на строителната площадка.

— Забелязах, че плащаме страшно много за дървен материал — обърна се тя към новия ръководител на строежа Пийт Рийс.

— Не исках да ви го казвам досега, защото не бях сигурен, но имате право, мис Камерън. Голяма част от дървения материал се губи. Принудени сме да поръчваме двойни количества.

Тя го погледна.

— Искаш да кажеш, че някой го краде?

— Така изглежда.

— Имаш ли някакви предположения?

— Не.

— Нали имаме нощни пазачи?

— Един.

— Той нищо ли не е видял?

— Не. Но при толкова оживена работа, би могло да става и денем. Всеки може да го направи.

Лара се замисли.

— Разбирам. Благодаря, че ми каза, Пийт. Ще имам грижата.

Същия следобед Лара нае частен детектив на име Стив Кейн.

— Как може да се изнесе един товар дървен материал посред бял ден? — учуди се Кейн.

— Вие ще ми кажете.

— Споменахте, че на обекта има нощен пазач?

— Да.

— Може би той е замесен.

— Не ме интересуват предположения — отсече Лара. — Разберете кой стои зад това и ми кажете.

— Може ли да уредите да ме наемат като строителен работник?

— Ще се погрижа за това.

На другия ден Стив Кейн започна работа.

Когато Лара обясни на Келър какво става, той рече:

— Защо се занимаваш с това? Аз щях да се оправя.

— Обичам сама да решавам въпросите — отвърна Лара и с това разговорът приключи.

След пет дни Кейн се появи в кабинета на Лара.

— Открихте ли нещо?

— Всичко — отвърна той.

— Нощният пазач ли е?

— Не. Дървеният материал не е откраднат от строителната площадка.

— Какво искате да кажете?

— Искам да кажа, че изобщо не е стигал до там. Изпращан е на друг строителен обект в Джързи, където също са плащали за него. Фактурите са били подправяни.

— Кой стои зад тая работа? — попита Лара.

Кейн й каза.

На другия ден следобед имаше съвещание. Присъстваха адвокатът на Лара — Тери Хил, Хауард Келър, Джим Белън и Пийт Рийс. До масата седеше и един непознат. Лара го представи като мистър Конрой.

— Докладвайте — каза тя.

Пийт Рийс започна:

— Напредваме точно по график. По наши изчисления ще ни трябват още четири месеца. Бяхте права за ускоряването. Всичко върви като по масло. Вече започнахме електроинсталацията и канализацията.

— Хубаво — рече Лара.

— Какво става с кражбата на дървения материал? — попита Келър.

— Засега нищо ново — отвърна Пийт Рийс. — Но си държим очите отворени.

— Мисля, че вече няма защо да се безпокоим за това — обяви Лара. — Открихме крадеца — тя кимна към непознатия. — Мистър Конрой е от специалната служба за борба с измамите. Всъщност той е детектив Конрой.

— Какво търси тук? — попита Пийт Рийс.

— Дошъл е да те арестува.

Пийт стреснато я погледна.

— Какво?

Лара се обърна към останалите:

— Мистър Рийс е продавал нашия дървен материал на друг строеж. Когато разбра, че проверявам отчетите, реши да ми съобщи за проблема.

— Чакайте малко — рече Пийт Рийс. — Аз… аз… грешите.

Тя се обърна към Конрой:

— Бихте ли го отвели, моля?

И продължи:

— Сега да обсъдим откриването на хотела.

С приближаване на пусковия срок напрежението се засилваше. Лара стана невъзможна. Постоянно тормозеше всички. Звънеше по телефона посред нощ.

— Хауард, знаеш ли, че все още не сме получили пратката с тапетите?

— За бога, Лара, часът е четири през цощта!

— До откриването на хотела остават деветдесет дни. Не можем да го открием без тапети.

— Ще проверя още сутринта.

— Вече е сутрин. Провери сега.

С приближаването на окончателното завършване нервността на Лара се засилваше. Извика Том Скот — шефа на рекламната агенция.

— Имате ли малки деца, мистър Скот?

Той изненадано я погледна.

— Не. Защо?

— Защото току-що прегледах новите предложения за рекламната кампания, които сякаш са съчинени от малко, бавноразвиващо се дете. Не ми се вярва, че големи мъже са седнали и са измислили такива глупости.

Скот се намръщи.

— Ако нещо не ви харесва…

— Нищо не ми харесва. Липсва й въодушевление. Скучна е. Може да се отнася за който и да е хотел, където и да е по света. Това не е какъв да е хотел, мистър Скот, това е най-красивият и най-модерният хотел в Ню Йорк! Създавате впечатление за някаква студена, безлична сграда, а това е топъл, завладяващ дом. Популяризирайте това. Смятате ли, че ще можете да се справите?

— Уверявам ви, че ще можем. Ще преработим предложенията за кампанията и след две седмици…

— Искам да видя новите предложения в понеделник! — категорично отсече Лара.

Новите реклами бяха публикувани по вестници и списания, разлепени из цялата страна.

— Мисля, че стана страхотна кампания — каза Том Скот. — Бяхте права.

Лара го изгледа и тихо рече:

— Не искам аз да съм права. Искам вие да сте прави. Затова ви плащам.

Обърна се към Джери Таунзенд, който отговаряше за социалните контакти.

— Изпратени ли са всички покани?

— Да, вече получихме потвърждения на повечето от тях. Всички ще дойдат на откриването. Ще бъде доста внушително.

— Би трябвало — изсумтя Келър. — Струва ни достатъчно много.

Лара се усмихна.

— Престани да се държиш като банкер. Това ще ни бъде реклама, която иначе би ни струвала повече от един милион долара. Ще присъстват толкова много знаменитости…

Той вдигна ръце.

— Добре, добре.

Две седмици преди откриването сякаш всичко се струпа наведнъж. Пристигнаха тапетите, поставяха мокет, боядисваха коридорите, окачваха картини. Лара, придружавана от петима служители, инспектираше всеки апартамент.

Влезе в една стая и каза:

— Завесите са неподходящи. Сменете ги с тези в съседната стая.

В друга пробва пианото.

— Не е акордирано. Погрижете се за това.

В трета електрическата камина не работеше.

— Поправете я.

Изтормозеният персонал имаше усещането, че Лара се опитва сама да направи всичко. Тя беше и в кухнята, и в пералнята, и в килерите. Беше навсякъде — изискваше, оплакваше се, уреждаше.

Управителят на хотела, който сама бе назначила, й каза:

— Не се вълнувайте толкова, мис Камерън, винаги има дребни неуредици при откриването на нов хотел.

— Не и в моите хотели — отвърна Лара. — Не и в моите.

В деня на откриването Лара беше толкова неспокойна, че стана в четири часа сутринта. Ужасно й се искаше да поговори с Пол Мартин, но бе невъзможно да му се обади по това време. Облече се и излезе да се поразходи.

„Всичко ще бъде наред, казваше си тя. Ще оправят компютъра за резервациите. Третата пещ ще проработи. Ще поправят ключалката на седми апартамент. Ще намерим заместнички на камериерките, които напуснаха вчера. Климатичната инсталация в надстройката ще работи…“

В шест часа вечерта поканените гости започнаха да пристигат. На всеки вход униформени пазачи проверяваха поканите им, преди да ги пуснат. Имаше най-различни знаменитости, прочути спортисти, шефове на корпорации. Лара внимателно бе прегледала списъка, зачерквайки имената на авантаджиите и хрантутниците.

Тя посрещаше пристигащите в просторното фоайе.

— Аз съм Лара Камерън. Много мило, че дойдохте… Моля, чувствайте се свободни да разгледате всичко.

Тя дръпна настрана Келър.

— Защо кметът няма да дойде?

— Ами, нали знаеш, много е зает и…

— Искаш да кажеш, че не съм достатъчно важна според него.

— Някой ден той ще промени мнението си.

Пристигна един от помощниците на кмета.

— Благодаря, че се отзовахте на поканата — каза Лара, — това е чест за хотела ни.

Лара неспокойно се оглеждаше за архитектурния критик на „Ню Йорк Таймс“ Тод Грейсън, който беше поканен. „Ако той го хареса, значи ще имаме успех“, мислеше си тя.

Пол Мартин дойде с жена си. За първи път Лара се срещаше с мисис Мартин, която бе привлекателна, елегантна жена. Лара изпита внезапно чувство на вина.

Пол дойде при нея.

— Мис Камерън, аз съм Пол Мартин. Това е жена ми Нина. Благодаря ви за поканата.

Лара задържа ръката му секунда по-дълго от необходимото.

— Много се радвам, че сте тук. Моля, чувствайте се като у дома си.

Пол огледа фоайето. Беше го виждал поне пет-шест пъти досега.

— Красиво е — възкликна той. — Мисля, че ще имате голям успех.

Нина Мартин втренчено гледаше Лара.

— Сигурна съм в това.

А Лара се питаше дали тя знае.

Гостите започнаха да прииждат.

След час Лара все още стоеше във фоайето. Келър се спусна към нея.

— За бога, всички питат за теб. Всички са в балната зала и похапват. Защо не си там?

— Тод Грейсън все още не е дошъл. Чакам го.

— Архитектурният критик на „Таймс“? Видях го преди час.

— Какво?

— Да. Обикаляше хотела заедно с другите.

— Защо не ми каза?

— Мислех, че знаеш.

— Какво каза той? — нетърпеливо заразпитва Лара. — Как изглеждаше? Впечатлен ли беше?

— Нищо не каза. Изглеждаше добре. Но не знам дали е бил впечатлен, или не.

— Нищо ли не каза?

— Не.

Лара се намръщи.

— Ако хотелът му харесва, щеше да каже нещо. Това е лош знак, Хауард.

Тържеството има невероятен успех. Гостите ядоха, пиха, вдигаха наздравици за хотела. В края на вечерта Лара бе засипана от комплименти.

— Чудесен хотел, мис Камерън…

— Със сигурност ще отсядам тук, когато идвам в Ню Йорк…

— Великолепна идея е това да има пиано във всеки хол…

— Много ми харесаха камините…

— Непременно ще го препоръчам на всичките си приятели…

„Е, дори да не хареса на «Ню Йорк Таймс», пак ще има успех“, рече си Лара.

Тя видя Пол Мартин и жена му, когато си тръгваха.

— Мисля, че това наистина е голям успех, мис Камерън. Цял Ню Йорк ще говори за този хотел.

— Много сте любезен, мистър Мартин — отвърна Лара, — благодаря ви, че дойдохте.

Нина Мартин тихо рече:

— Лека нощ, мис Камерън.

— Лека нощ.

Когато излизаха от фоайето, Лара я чу да казва:

— Нали е много красива, Пол?

В четвъртък в четири часа сутринта Лара беше на будката за вестници на ъгъла на Четиридесет и втора улица и Бродуей. Грабна един брой на „Ню Йорк Таймс“ и бързо отвори на вътрешните новини. Статията на Грейсън започваше така:

„Манхатън отдавна имаше нужда от хотел, който да не напомня на гостите си, че се намират в хотел. Апартаментите в «Камерън Плаза» са просторни и изискани, обзаведени с отличен вкус. Лара Камерън най-после даде на Ню Йорк…“

Тя изпищя от радост. Обади се на Келър и го събуди.

— Успяхме! „Таймс“ много ни е харесал!

Замаян, той седна в леглото.

— Чудесно. Какво пише?

Лара му прочете статията.

— Добре, сега ще можеш да поспиш — рече Келър.

— Да спя? Шегуваш ли се? Избрала съм си нов терен. Още щом отворят банките, искам да започнеш преговори за заема…

Нюйоркският „Камерън Плаза“ бе триумф. Хотелът беше пълен, имаше резервации за месеци напред.

— Това е само началото — каза Лара на Келър. — В града има десет хиляди строители, но големите са една шепа — Тиш, Рудин, Рокфелър, Стърн. Е, независимо дали им харесва и ние ще се включим в играта. Ще променим силуета на града. Ще градим бъдещето.

Различни банки започнаха да й се обаждат и да й предлагат заеми. Лара се сприятели с важните посредници в областта на недвижимите имоти, като ги канеше на вечеря или на театър. Даваше големи закуски в „Риджънси“ и получаваше информация за обекти, които все още не бяха обявени на пазара. Сдоби се с още два парцела в центъра на града и започна строителство.

Пол Мартин й позвъни в службата:

— Видя ли „Бизнес Уик“? Ти си сензацията на деня. Говори се, че няма нещо, с което да не можеш да се справиш.

— Старая се.

— Свободна ли си за вечеря?

— Ще се освободя.

Лара се съвещаваше с шефа на една от водещите проектантски фирми. Изучаваше плановете и чертежите, които й бяха представили.

— Ще ви хареса — уверяваше я главният архитект. — Притежава изящество, симетрия и размах точно както искахте. Нека да ви обясня някои детайли…

— Не е необходимо — отвърна Лара. — Разбирам ги — вдигна поглед към него. — Дайте плановете на художник.

— Какво?

— Искам големи цветни рисунки на сградата. Рисунки на фоайето, на коридорите, на канцелариите. Банкерите нямат въображение. Ще им покажа как ще изглежда сградата.

— Чудесна идея.

Появи се секретарката на Лара.

— Съжалявам, че закъснях.

— Срещата бе обявена за девет часа, Кати. Сега е девет и петнадесет.

— Извинете ме, мис Камерън, но будилникът ми не звънна и…

— После ще говорим за това.

Тя се обърна към архитектите.

— Искам да се направят някои промени…

След два часа приключиха обсъждането на желаните промени. Лара се обърна към Кати.

— Ти остани. Седни.

Кати седна.

— Харесваш ли работата си?

— Да, мис Камерън.

— Тази седмица закъсняваш вече трети път. Повече няма да търпя това.

— Страшно съжалявам, аз… аз не се чувствам добре.

— Какво ти е?

— Всъщност — нищо.

— Но то очевидно ти пречи да идваш навреме. Какво има?

— Напоследък не мога да спя. Честно казано, аз… се страхувам.

— От какво се страхуваш? — нетърпеливо попита Лара.

— Аз… имам бучка.

— О! — Лара замълча за миг. — Какво каза лекарят?

Кати преглътна.

— Не съм ходила на лекар.

— Не си ходила!? — избухна Лара. — За бога, на щраус ли се правиш? Непременно трябва да отидеш на лекар.

Тя вдигна телефона.

— Свържи ме с доктор Питърс — остави слушалката и каза: — Вероятно не е нещо сериозно, но не можеш да го оставиш така.

— Майка ми и брат ми умряха от рак — отчаяно рече Кати. — Не искам да ми кажат същото.

Телефонът иззвъня и Лара го вдигна.

— Ало… Какво?… Не ме интересува. Кажете му, че искам да говоря с него сега.

Тя отново затвори. След миг телефонът пак звънна.

— Здравей, Алън… Не, аз съм добре. Изпращам при теб секретарката ми. Казва се Кати Търнър. Ще дойде след половин час. Искам да я прегледаш лично още тази сутрин… Знам… Оценявам го… Благодаря ти.

Тя остави слушалката.

— Отивай в болницата „Слоун Кетъринг“. Доктор Питърс те очаква.

— Не знам какво да кажа, мис Камерън…

— Кажи ми, че утре ще дойдеш навреме.

В кабинета й влезе Хауард Келър.

— Имаме един проблем, шефе.

— Давай.

— Става дума за имота на Четиринадесета улица. Всички наематели в квартала се изнесоха с изключение на една кооперация — „Апартаменти Дорчестър“. Шестима наематели отказват да напуснат и от градския съвет не ни разрешават да ги изгоним.

— Предложете им повече пари.

— Въпросът не е в парите. Живеят там отдавна и не искат да се местят. Там им е по-удобно.

— Тогава да ги накараме да се почувстват неудобно.

— Какво искаш да кажеш?

Лара стана.

— Хайде да идем да видим сградата.

По пътя срещнаха жени, които ровеха в боклуците, и бездомници, които просеха милостиня.

— В такава богата страна това е истински позор — рече Лара.

„Апартаментите Дорчестър“ беше шестетажна тухлена сграда в средата на парцел от стари постройки, очакващи булдозерите. Лара я разгледа.

— Колко наематели живеят там?

— Шестнадесет се преместиха, но шестима все още се инатят.

— Значи имаме шестнадесет свободни апартамента?

— Да, защо? — озадачен я погледна Келър.

— Хайде да ги населим.

— Да ги дадем под наем? Какъв е смисълът да…

— Няма да ги даваме под наем. Ще ги дарим на бедняците. В Ню Йорк има хиляди бездомни. Ще се погрижим за част от тях. Подслонете колкото е възможно повече. И се погрижете да им дадат храна.

Келър се намръщи:

— Струва ми се, че това не е от най-добрите ти хрумвания.

— Хауард, ще станем благотворители. Ще направим нещо, което не е по силите на кметството — ще подслоним бездомните.

Лара внимателно огледа прозорците.

— Искам да заковете прозорците.

— Какво?

— Нека сградата да изглежда като запустяла съборетина. Живее ли някой в таванския апартамент с градината на покрива?

— Да.

— Сложете голямо рекламно табло, така че да му закрие гледката.

— Но…

— Действай!

В кабинета й я чакаше съобщение.

— Доктор Питърс моли да му се обадите — каза Триша.

— Свържи ме.

Той веднага се обади.

— Лара, прегледах секретарката ти.

— Е?

— Има тумор. Опасявам се, че е злокачествен. Препоръчвам незабавна мастектомия.

— Искам мнението и на друг лекар — рече Лара.

— Разбира се, щом искаш, но аз съм завеждащ отделение и…

— Въпреки това искам още едно мнение. Нека да я прегледа и друг и ми се обади колкото е възможно по-скоро. Къде е Кати сега?

— На път към теб.

— Благодаря, Алън.

Лара остави слушалката и натисна бутона на уредбата.

— Щом Кати се появи, прати я при мен.

Лара гледаше календара на бюрото си. Имаше само тридесет дни, за да изпразни сградата, преди определената дата за започване на строителството.

„Шест упорити наематели. Добре, да видим колко време ще издържат“, рече си Лара.

Кати влезе в кабинета с подпухнало лице и зачервени очи.

— Разбрах — каза й Лара. — Много съжалявам, Кати.

— Ще умра — промълви Кати.

Лара стана и я прегърна.

— Нищо подобно. В борбата с рака е постигнат голям напредък. Ще те оперират и ще се оправиш.

— Мис Камерън, не мога да си позволя…

— Аз ще се погрижа за всичко. Доктор Питърс ще ти уреди още един преглед. Ако диагнозата се потвърди, незабавно ще те оперират. Сега си иди вкъщи и почивай.

Очите на Кати отново се насълзиха.

— Аз… благодаря.

Излизайки от кабинета, Кати си мислеше „Никой не познава тази дама.“

XV

Следващия понеделник Лара имаше гост.

— Мистър О’Брайън от градската планова комисия иска да се срещне с вас, мис Камерън.

— По какъв въпрос?

— Не каза.

Лара позвъни на Келър по уредбата.

— Би ли дошъл при мен, Хауард?

На секретарката каза:

— Нека мистър О’Брайън да влезе.

Анди О’Брайън беше едър, червендалест ирландец с лек акцент.

— Мис Камерън?

Лара остана седнала зад бюрото си.

— Да. С какво мога да ви бъда полезна, мистър О’Брайън?

— Боя се, че сте нарушили закона, мис Камерън.

— Така ли? За какво става дума?

— Вие ли притежавате „Апартаменти Дорчестър“ на Четиринадесета улица?

— Да.

— Имаме сведения, че около стотина бездомници са се настанили там.

— О, това ли? — усмихна се Лара. — Да, реших, че щом градският съвет не прави нищо за бездомниците, аз ще помогна. Дадох им подслон.

Хауард Келър влезе в кабинета.

— Това е мистър Келър, мистър О’Брайън.

Двамата мъже се ръкуваха.

Лара се обърна към Келър.

— Точно обяснявах, че осигурявайки подслон, ние помагаме на кметството.

— Вие ли ги поканихте, мис Камерън?

— Точно така.

— Имате ли разрешително от съвета?

— За какво?

— Щом предлагате подслон, кметството трябва да одобри това. Има някои строго определени условия, които трябва да бъдат спазвани.

— Съжалявам, но не знаех. Незабавно ще поискам разрешение.

— Мисля, че не е възможно.

— Какво означава това?

— Имаме оплаквания от наемателите в сградата. Според тях искате да ги принудите да се изнесат.

— Глупости.

— Мис Камерън, даваме ви четиридесет и осем часа да освободите сградата от бездомниците, а след това има нареждане да махнете дъските от прозорците.

Лара побесня.

— Това ли е всичко?

— Не, госпожо. Наемателят на покрива се оплака, че сте закрили гледката му. Трябва да свалите и рекламното табло.

— А ако не го направя?

— Мисля, че ще го направите. Всичко това може да се тълкува като тормоз. Ще си спестите много разправии и неприятни публикации, ако не ни принудите да ви съдим. Желая ви приятен ден — кимна той и си тръгна.

Келър се обърна към Лара.

— Трябва да махнем всички тези хора.

— Не! — тя седеше замислена.

— Как така „не“? Човекът каза…

— Чух какво каза. Искам да доведеш още бездомници. Искам сградата да бъде претъпкана. Ще изчакаме. Обади се на Тери Хил и му обясни проблема. Нека да поиска отсрочка или нещо такова. Трябва да накараме тези шестимата да се изнесат до края на месеца, иначе това ще ни струва три милиона долара.

Уредбата избръмча:

— Обажда се доктор Питърс.

Лара вдигна телефона:

— Здравей, Алън.

Исках просто да ти кажа, че направихме операцията. Мисля, че изчистихме всичко. Кати ще се оправи.

— Това е чудесна новина. Кога мога да я посетя?

— Днес следобед.

— Добре. Благодаря, Алън. Нали ще имаш грижата да ми изпратиш всички сметки?

— Дадено.

— Кажи, че правя дарение на болницата — петдесет хиляди долара.

На Триша Лара нареди:

— Напълни стаята й с цветя.

После погледна програмата си.

— Ще ида да я видя в четири часа.

Тери Хил влезе в кабинета.

— Изпратена е заповед за арестуването ти.

— Какво?

— Нали те предупредиха да опразниш сградата от бездомниците?

— Да, но…

— Това няма да ти се размине, Лара. Има стара поговорка — „Не се бори с градската управа, няма да спечелиш.“

— Наистина ли ще ме арестуват?

— И още как. Нали са те предупредили?

— Добре — рече Лара, — махнете бездомниците. Но не ги оставяйте на улицата. Не е редно… Имаме празни жилищни сгради, които ще преустройваме на Западна двайсета улица. Да ги настаним там. Вземете хора, колкото са ви нужни. Искам след час вече да ги няма.

Тя се обърна към Тери Хил.

— Аз няма да съм тук, така че няма да могат да ми връчат заповедта. А после проблемът вече ще бъде уреден.

Уредбата избръмча:

— Дошли са двама господа от прокуратурата.

Лара даде знак на Хауард Келър. Той се приближи към уредбата и каза:

— Мис Камерън не е тук.

Тишина.

— Кога я очаквате?

Келър я погледна, тя поклати глава.

— Не зная — отвърна той и натисна бутона.

— Ще мина през задния вход — рече Лара.

Лара мразеше болниците. Напомняха й за баща й — проснат на леглото, блед и внезапно остарял. „Какво правиш тук, по дяволите? Имаш си работа в пансиона.“

Лара влезе в стая, пълна с цветя. Кати седеше в леглото.

— Как се чувстваш? — попита я Лара.

Кати се усмихна.

— Лекарят каза, че ще се оправя.

— Постарай се. Работата ти се трупа. Имам нужда от теб.

— Аз… не знам как да ви благодаря за всичко.

— Недей.

Лара вдигна телефона до леглото и се обади на Тери Хил.

— Още ли са там?

— Тук са. Имат намерение да чакат, докато се върнеш.

— Свържи се е Хауард. Щом той освободи сградата от бездомниците, ще се върна.

Лара затвори телефона.

— Ако имаш нужда от нещо, просто ми кажи. Утре пак ще мина да те видя.

Следващата спирка на Лара беше проектантската фирма „Хигинс, Олмънт и Кларк“. Поканиха я в кабинета на мистър Кларк. Той стана при влизането й.

— Каква приятна изненада. С какво мога да ви бъда полезен, мис Камерън?

— При вас ли са плановете на строежа на Четиринадесета улица?

— Да, разбира се.

Той се приближи към чертожната дъска.

— Ето ги.

Тя видя скица на красив многоетажен комплекс с апартаменти и магазини около тях.

— Искам да го пречертаете — каза Лара.

— Какво?

Тя посочи средата на терена.

— На това място все още стои една сграда. Искам да запазите същата концепция, но да направите чертежа така, че сградата да остане.

— Искате да кажете, че ще строите, запазвайки една от старите сгради? Нищо няма да излезе. Първо, ще изглеждм ужасно и…

— Моля ви, просто го направете и ми го изпратете днес след обед.

Лара си тръгна. От колата се обади на Тери Хил:

— Свърза ли се с Хауард?

— Да, сградата е празна.

— Хубаво. Обади се на прокурора. Кажи му, че още преди два дни съм наредила на бездомниците да освободят сградата, но се е получило някакво недоразумение. Днес веднага щом съм разбрала това, съм изпразнила зданието. Сега се връщам в службата. Разбери дали все още иска да ме арестува.

Тя се обърна към шофьора:

— Карай през парка и не бързай.

След тридесет минути, когато Лара се върна в кабинета си, мъжете със заповедта за задържането й си бяха отишли.

Лара се съвещаваше с Хауард Келър и Тери Хил.

— Наемателите са все така непреклонни — каза Хауард. — Предложих им още пари. Не искат да напуснат. Имаме само пет дни преди булдозерите да започнат работа.

— Помолих мистър Кларк да пречертае проекта — рече Лара.

— Видях го — отвърна Келър. — На нищо не прилича. Не можем да оставим тая стара сграда по средата на новия гигантски строеж. Трябва да се свържем с банката и да поискаме отлагане на датата за започване на строителните работи.

— Напротив — рече Лара, — искам да я изтеглим по-напред.

— Какво?

— Свържи се със строителната фирма и им кажи още утре да започнат работа с булдозерите.

— Утре? Лара…

— Рано сутринта. Вземи тези планове и ги дай на техническия ръководител на строежа.

— Каква полза от това? — попита Келър.

— Ще видим.

На другата сутрин наемателите, останали в „Апартаменти Дорчестър“ бяха събудени от рева на булдозери. Погледнаха през прозорците си и видяха механичните чудовища, които сриваха всичко по пътя си. Наемателите се смаяха. Мистър Хърши, който живееше на последния етаж, се втурна навън и закрещя на техническия ръководител:

— Какво правите? Нямате право!

— Кой каза?

— Градският съвет. — Хърши посочи сградата, в която живееше. — Нямате право да пипате това здание.

Строителят погледна плановете пред себе си.

— Точно така. Наредено ни е да не го бутаме.

Хърши се намръщи.

— Какво? Я да видя! — той погледна чертежа и ахна: — Нима ще строят около нашата сграда?

— Точно така, господине.

— Но това е невъзможно! А шумът? А мръсотията?

— Това не ме засяга. Сега, ако обичате, махнете се, за да продължим работата си.

След половин час секретарката на Лара съобщи:

— Търси ви някой си господин Хърши.

— Кажи му, че ме няма.

Когато Хърши позвъни за трети път следобед, Лара най-после вдигна телефона.

— Да, мистър Хърши, какво обичате?

— Бих искал да се срещна с вас, мис Камерън.

— За съжаление много съм заета. Можете да кажете и по телефона за какво става дума.

— Е, ще бъдете доволна да узнаете, че разговарях и с другите наематели и всички решихме, че изглежда ще бъде най-добре да приемем предложението ви и да освободим жилищата.

— Предложението ми вече е невалидно, мистър Хърши, всички можете да си останете там.

— Но ако строите около нас, ние изобщо няма да можем да спим!

— Кой ви каза, че ще строим около вас? — запита Лара. — Откъде имате тази информация?

— Техническият ръководител ми показа плановете.

— Той ще бъде уволнен! — гласът на Лара бе гневен. — Това е поверителна информация.

— Почакайте! Нека да поговорим като разумни хора. За вашия проект, а и за нас, ще бъде по-добре, ако се махнем оттук. Не искам да живея сред многоетажни блокове, по дяволите.

— Не ме интересува дали ще се махнете или ще останете, мистър Хърши — отвърна Лара. След малко тонът й се смекчи: — Чуйте какво ще ви кажа, ако сградата бъде освободена преди началото на следващия месец, аз съм съгласна да остане в сила първоначалното ни предложение.

Усещаше го как обмисля положението. Най-накрая той неохотно каза:

— Добре. Ще поговоря с останалите, но съм сигурен, че ще се съгласят. Искрено съм ви благодарен за това, мис Камерън.

— За мен беше удоволствие, мистър Хърши — отвърна Лара.

Следващия месец започна сериозната работа по новия проект.

Репутацията на Лара растеше. „Камерън Ектърпрайзис“ строяха многоетажна сграда в Бруклин, търговски център в Уечестър, търговски комплекс във Вашингтон, жилищен проект в Далас, кооперации в Лос Анжелос. Капиталите прииждаха от банки, спестовни каси, частни инвеститори. Лара бе станала ИМЕ.

Кати се върна на работа.

— Аз съм тук. Лара я огледа.

— Как се чувстваш?

Кати се усмихна.

— Чудесно, благодарение на…

— Имаш ли достатъчно сили?

Въпросът я изненада.

— Да, аз…

— Хубаво. Ще ти трябват. Правя те мой административен помощник. Ще получиш и добро повишение на заплатата.

— Не знам какво да кажа. Аз…

— Заслужила си го.

Лара съзря бележника в ръцете на Кати.

— Какво има?

— Списание „Гастроном“ би искало да публикува вашата любима рецепта. Интересува ли ви това?

— Не. Кажи им, че съм твърде… почакай — тя се замисли дълбоко, после тихо рече: — Да, ще им дам една рецепта.

След три месеца списанието я публикува.

Блак бън3 — типичен шотландски специалитет. Плънката се завива в тънка кора от тесто, приготвено от половин фунт брашно, четвърт фунт масло, малко студена вода, половин чаена лъжичка бакпулвер. За плънката са необходими два фунта стафиди, половин фунт смлени бадеми, три четвърти фунт брашно, половин фунт захар, две чаени лъжички бахар, една чаена лъжичка смлян джинджифил, една чаена лъжичка канела, половин чаена лъжичка бакпулвер, малко бренди…

Лара дълго гледа статията, която сякаш й върна оня вкус, миризмата на кухнята в пансиона, шума на наемателите по време на вечеря. Баща й — безпомощен в леглото. Тя остави списанието.

Хората разпознаваха Лара на улицата, влизането й в някой ресторант предизвикваше развълнуван шепот, ходеше на различни места, придружавана от пет-шест видни ухажори, получаваше ласкателни предложения, но те не я интересуваха. По някакъв странен и мистериозен начин тя все още търсеше някого. Някой, който й бе познат. Някой, когото все още не бе срещнала.

Всяка сутрин Лара ставаше в пет часа и шофьорът й Макс я откарваше на някой от строежите. Тя стоеше, гледаше създаваното от нея и мислеше: „Не беше прав, татко. Мога да събирам наема.“

За Лара денят започваше с шума на пневматичните чукове, с рева на булдозерите, със звъна на метала. Качваше се с раздрънканите временни асансьори до върха на желязното скеле, заставаше там, вятърът духаше в лицето й, а тя си казваше: „Аз притежавам този град.“

Пол Мартин и Лара бяха в леглото.

— Разбрах, че днес отново здраво си сдъвкала няколко от твоите строители.

— Заслужаваха си го — отвърна тя. — Работили са небрежно.

Пол се засмя.

— Е, вече поне не им удряш шамари.

— Но виж какво излезе от това — запознах се с теб, — сгуши се тя до него.

— Трябва да замина за Лос Анжелос. Искам да дойдеш с мен. Можеш ли да се измъкнеш за няколко дни?

— Би било прекрасно, Пол, но е невъзможно. Дните ми са разчетени с хронометър.

Той се изправи и я погледна.

— Може би се пренатоварваш, бебче. Не ставай прекалено заета за мен.

Лара се усмихна и го погали.

— Не се безпокой, това никога няма да се случи.

През цялото време е бил пред очите й, а тя не го е забелязала. Това беше огромен имот на брега в района на Уолстрийт, близо до Световния търговски център. Сега се продаваше. Много пъти Лара бе минавала оттам, ала чак сега виждаше в представите си какво точно трябва да се построи тук — най-високия небостъргач в света. Знаеше какво ще каже Хауард: „Надценяваш възможностите си, Лара. Недей да се захващаш с това.“ Но разбираше, че нищо няма да я спре.

Прибра се в кабинета и събра екипа си на съвещание.

— Ще купим крайбрежния парцел на Уолстрийт — съобщи тя. — Ще построим най-високия небостъргач в света.

— Лара…

— Преди да се изкажеш, Хауард, нека да подчертая няколко неща. Местоположението е идеално — в сърцето на деловия център. Кандидатите да наемат канцеларии точно там ще се изпотрепят. Не забравяйте, че това ще бъде най-високият небостъргач в света. Това е сензация. Ще стане нашият флагман. Ще се нарича „Камерън Тауърс“.

— Откъде ще вземем пари?

Лара му подаде един лист. Келър прегледа цифрите.

— Голям оптимист си.

— Аз съм реалист. Не говорим за каква да е сграда, а за едно бижу, Хауард.

Той мислеше напрегнато.

— Ще надхвърлиш средствата, които можеш да си позволиш.

Лара се усмихна.

— Няма да ни е за първи път.

— Най-високият небостъргач в света… — замислено промълви Келър.

— Точно така. Всеки ден банките ни предлагат пари. Ще приемат предложението ни с готовност.

— Сигурно — Келър я погледна. — Много го искаш, нали?

— Да.

Той въздъхна и огледа групата.

— Добре. Първата стъпка е да получим правото на закупуване на имота.

Лара се усмихна.

— Вече го направих. Имам и още една новина. Стив Мърчисън е преговарял за закупуването на този парцел.

— Спомням си го. Отнехме му парцела за хотел в Чикаго.

„Този път ще оставя нещата така, защото мисля, че не знаеш какво правиш, кучко. Но в бъдеще не заставай на пътя ми, защото ще пострадаш.“

— Точно така.

Мърчисън бе станал един от най-безскрупулните и преуспяващи предприемачи в Ню Йорк.

— Лара, той е опасен човек. Изпитва удоволствие да унищожава хората.

— Излишно се безпокоиш.

Финансирането на „Камерън Тауърс“ мина гладко. Лара беше права. Банкерите разбираха, че най-високият небостъргач в света ще бъде сензация. А името Камерън му придаваше допълнителен престиж. Те желаеха да бъдат свързани с нея.

Лара беше нещо повече от знаменитост. Бе символ за всички жени, икона. „Щом тя може да постигне всичко това, защо да не опитам и аз?“ Нов парфюм бе наречен с нейното име. Канеха я на всички важни обществени прояви, домакините се надпреварваха да я осигурят на вечерите си. Името й на някоя сграда бе сигурен белег за успех.

— Ще създадем своя строителна компания — реши един ден Лара. — Имаме екипи. Ще ги предлагаме срещу заплащане и на други строители.

— Идеята не е лоша — съгласи се Келър.

— Тогава да действаме. Кога ще направим първата копка на „Камерън Тауърс“?

— Сделката се урежда. Бих казал, че след три месеца ще бъде възможно.

Лара се облегна на стола си.

— Представяш ли си го, Хауард? Най-високият небостъргач в света!

Той се запита как ли би изтълкувал Фройд това.

Атмосферата по време на церемонията за първата копка на „Камерън Тауърс“ беше като в огромен цирк. Главната атракция бе принцесата на Америка — Лара Камерън. Събитието бе широко рекламирано във вестниците и по телевизията и събралата се тълпа от двеста души очакваше идването на Лара. Когато лимузината й пристигна, тълпата зарева:

— Ето я!

Лара слезе от колата и се отправи да поздрави кмета, а полицията и охраната едва удържаха тълпата. Хората се блъскаха, крещяха и викаха името й, а светкавиците на фотоапаратите непрекъснато проблясваха. В специално ограден с въжета сектор се бяха събрали банкери, шефове на рекламни агенции, директори на компании, предприемачи, ръководители на проекти, представители на обществеността, архитекти. На стотина фута от тях стояха големи булдозери и багери, готови да започнат работа. Петдесет камиона, наредени един до друг, чакаха да извозват изкопаната маса.

Лара стоеше до кмета и председателя на района Манхатън. Започна да ръми. Джери Таунзенд бързо предложи на Лара чадър, но тя усмихнато отказа.

Кметът заговори пред камерите:

— Днес е голям ден за Манхатън. Церемонията за първата копка на „Камерън Тауърс“ отбелязва началото на един от най-големите строежи в историята на Манхатън. Теренът между шест пресечки ще се превърне в модерен район, който ще включва жилищни сгради, два търговски центъра, конгресен център и най-високия небостъргач в света.

Тълпата заръкопляска. Кметът продължи:

— Където и да погледнете, ще видите приноса на Лара Камерън, въплътен в бетон. По-нагоре се намира „Камерън Сентър“, близо до него е „Камерън Плаза“ и половин дузина жилищни строежи. Из цялата страна ще срещнете хотели от веригата „Камерън“.

Кметът се обърна с усмивка към Лара.

— А тя е не само умна, но и красива.

Чу се смях и ръкопляскания.

— Дами и господа — Лара Камерън!

Лара се усмихна пред камерата.

— Благодаря, господин кмете. Аз се чувствам много щастлива, че съм дала малък принос за нашия чудесен град. Баща ми винаги казваше, че причината да се появим на тази земя е… — тя се поколеба. С крайчеца на окото зърна позната фигура в тълпата. Стив Мърчисън. Бе виждала снимките му по вестниците. Какво търси той тук? Лара продължи: — … да я оставим в по-добър вид, когато си отидем от нея. Е, надявам се, че в съвсем малка степен аз съм успяла да направя своето.

Отново се чуха ръкопляскания. Връчиха на Лара предпазна каска и строителна лопата.

— Време е за работа, мис Камерън.

Светкавиците отново запроблясваха. Лара взе лопатата и направи първата копка.

В края на церемонията поднесоха напитки, а телевизионните камери продължиха да отразяват събитието. Когато Лара отново се огледа, Мърчисън не се виждаше никъде.

След половин час Лара бе в лимузината на път към кантората си. Джери Таунзенд седеше до нея.

— Мисля, че мина страхотно — рече той. — Направо страхотно.

— Не беше зле — засмя се Лара. — Благодаря ти, Джери.

Канцелариите на „Камерън Ентърпрайзис“ заемаха целия петнадесети етаж на „Камерън Сентър“. Когато Лара слезе от асансьора на петнадесетия етаж, вече всички знаеха, че пристига. Секретарки и служители усърдно работеха.

Лара се обърна към Джери Таунзенд.

— Ела в кабинета ми.

Кабинетът бе просторен, с ъглово разположение и изглед към града. Лара прегледа някакви документи на бюрото си и вдигна поглед към Джери.

— Как е баща ти? Има ли подобрение?

Какво знаеше тя за баща му.

— Той… не е добре.

— Знам. Страда от хореята на Хънтигтън, нали?

— Да.

Това бе ужасна болест. Бързо прогресираше, водеше към дегенерация, характеризираше се с неволни спазматични гримаси и изстъпления, придружавани със загуба на умствените способности.

— Откъде знаете за баща ми?

— Участвам в директорския съвет на болницата, където го лекуват. Чух двама лекари, които обсъждаха неговия случай.

— Това е неизлечимо — сдържано рече Джери.

— Всичко е неизлечимо, докато открият лек. Направих някои проучвания. Един лекар в Швейцария е напреднал доста в изучаването на болестта. Готов е да се заеме с баща ти. Аз ще се погрижа за разходите.

Джери стоеше като зашеметен.

— Става ли?

Той едва можа да проговори:

— Добре. „Аз изобщо не я познавам, помисли си той. Никой нея познава.“

Историята се пишеше, но Лара бе твърде заета, за да го забележи. Роналд Рейгън бе преизбран, а един мъж на име Михаил Горбачов наследи Черненко като ръководител на СССР.

Лара построи жилищен комплекс за хора с ниски доходи в Детройт.

През 1986 година Айвън Бойски бе глобен сто милиона долара за облагодетелстване като длъжностно лице в търговски скандал и бе осъден на три години затвор.

Лара започна строеж на жилищни кооперации в Куинс. Инвеститорите горяха от желание да споделят магията на нейното име. Група немски банкери инвеститори долетя в Ню Йорк, за да се срещне с Лара. Тя определи срещата веднага след кацането им. Те протестираха, но тя каза:

— Съжалявам, господа, но разполагам само с това време. Заминавам за Хонконг.

Поднесоха на немците кафе. Лара пи чай. Един от немците се оплака от вкуса на кафето.

— Това е специален букет, който приготвят за мен — обясни Лара. — Постепенно се привиква с вкуса му. Заповядайте още една чашка.

В края на преговорите Лара бе получила всичко, което искаше.

Животът й бе серия от интересни и хубави неща, с изключение на един тревожен инцидент. Няколко пъти Лара се бе сблъсквала със Стив Мърчисън при различни имоти, но винаги успяваше да го надхитри.

— Мисля, че трябва да се оттеглим — предупреждаваше я Келър.

— Нека той се оттегли.

Една сутрин пристигна пакет, увит в хубава розова хартия от „Бендъл“. Кати го остави на бюрото на Лара.

— Ужасно тежко е — рече Кати. — Ако е шапка, ще имаш ядове.

Любопитна, Лара го разви и отвори капака. Кутията беше пълна с пръст. Вътре имаше визитка с надпис „Погребално бюро Франк И. Камбъл“.

Всички строителни проекти вървяха добре. Лара прочете, че строежът на едно игрище в града е осуетен поради бюрократични пречки, намеси се, построи го със своята компания и го подари на градския съвет. Това бе широко отразено от средствата за информация. Едно заглавие гласеше: „Лара Камерън е синоним на «Мога да го направя.»“

Тя се срещаше с Пол един или два пъти седмично, но всеки ден разговаряше с него по телефона.

Купи си къща в Саутхамптън и живееше във фантастичен свят на скъпи бижута, кожи и лимузини. Гардеробите й бяха пълни с дрехи от известни дизайнери. „Трябват ми дрехи за училище. — Да не съм пълен с пари. Поискай си нещо от Армията на спасението.“

И Лара поръчваше нов тоалет.

Служителите й бяха нейното семейство. Тревожеше се за тях и бе щедра. Те бяха всичко, което имаше. Помнеше рождените им дни и годишнините им. Помагаше да запишат децата си в добри училища и създаваше фондове за стипендиите им. Когато те се опитваха да й благодарят, Лара се притесняваше. Беше й трудно да изразява чувствата си. Баща й се подиграваше с това и тя бе изградила защитна стена около себе си. „Никой вече няма да може да ме нарани, закле се Лара. Никой.“