Звездни дневници

Седмо пътешествие

Когато на втори април, понеделник, прелитах край Бетелгойзе, един метеор, не по-голям от зрънце стар фасул, проби бронята, направи на парчета регулатора на тягата и част от системата за управление, така че вече не можех да маневрирам с ракетата. Облякох скафандъра, излязох навън и се опитах да отстраня повредата. Оказа се, че не мога сам да завинтя резервното кормило, което предвидливо бях взел със себе си. Конструкторите бяха проектирали ракетата толкова нелепо, че се налагаше един да държи с ключа главата на болта, докато другият затяга гайката. Отначало не се разтревожих особено и загубих няколко часа, докато се опитвах да придържам с крака единия ключ, завинтвайки гайката от другата страна. Беше станало време за обяд, а аз още нищо не бях постигнал. Почти бях убеден в успеха, когато ключът се измъкна изпод краката ми и се понесе стремително в космическата бездна. Хубава работа, не само дето не поправих нищо, ами и загубих ценния инструмент. Оставаше ми само да гледам безпомощно как се отдалечава, все по-дребен на фона на звездите.

След известно време ключът се върна по изтеглена елиптична орбита и стана спътник на ракетата, но не се доближаваше до нея толкова, че да мога да го хвана. Затова се върнах в ракетата и хапнах набързо, като не преставах да мисля как да се измъкна от глупавото положение. В това време корабът летеше по права линия с все по-голяма скорост — този проклет метеор беше съсипал и регулатора на тягата. По курса си нямах никакви небесни тела, но не можех до безкрайност да се нося така слепешката. До някое време успявах да овладея гнева си, всъщност — докато не установих при измиването на мръсните чинии, че нагорещеният от интензивния режим ядрен реактор ми е развалил най-добрия къс говеждо месо, което бях оставил за неделя. Загубих равновесие на духа, изригвах вулкан ужасни ругатни и натроших част от сервиза, от което ми поолекна, но не беше много разумно. Като връх на всичко изхвърленото зад борда парче говеждо месо, вместо да се отдалечи от ракетата, обикаляше около нея като втори изкуствен спътник, предизвиквайки на равни интервали от единайсет минути и четири секунди краткотрайно слънчево затъмнение. За да успокоя нервите си, до вечерта изчислявах параметрите на неговото движение, както и пертурбациите на орбитата му, предизвикани от изпуснатия ключ. Излизаше, че през следващите шест милиона години бифтекът ще се старае да изпревари ключа, като се върти около кораба по кръгова орбита, и в крайна сметка ще го догони. Уморен от изчисленията, аз си легнах. Посред нощ ми се стори, че някой ме разтърсва за рамото. Отворих очи и видях наведен над леглото си човек, чието лице ми беше странно познато, въпреки че представа нямах кой може да бъде.

— Ставай — рече той — и вземай ключовете, отиваме да затегнем болтовете на кормилото…

— Първо, не сме толкова близки, че да ми говорите на „ти“ — отвърнах, — и второ, отлично зная, че ви няма. Аз съм сам в ракетата, и то вече втора година, защото летя от Земята към съзвездието Телец. Значи, само ви сънувам.

Той продължаваше да ме дърпа, настояваше веднага да тръгнем за инструментите.

— Идиотщина — отсякох, вече малко ядосан, защото се страхувах, че от тази кавга ще се разсъня, а аз си зная колко трудно заспивам след такова рязко събуждане. — Никъде няма да вървя, просто няма смисъл. Завинтеният насън болт няма да промени реалното положение. Моля ви, оставете ме на мира и веднага се изпарявайте или изчезвайте оттук по друг начин, докато не съм се събудил.

— Та ти съвсем не спиш, честна дума! — извика упоритият призрак. — Не ме ли познаваш? Я погледни!

Той докосна брадавиците на лявата си буза, големи колкото горски ягоди. Инстинктивно се хванах за лицето, тъй като и аз имам там същите брадавици. И мигновено разбрах защо човекът от съня ми се вижда познат: приличахме си като две капки вода.

— Ще ме оставиш ли най-после на мира! — викнах и затворих очи, вече съвсем сериозно загрижен за съня си. — Щом това съм аз, няма защо да ти говоря на „ви“, но това същевременно е доказателство, че не съществуваш!

Обърнах се на другата страна и се завих презглава с одеялото. Чувах го да дрънка нещо за хорските идиотщини, но понеже не реагирах, той се провикна:

— Ще съжаляваш, глупако! И ще се убедиш, че не си сънувал, но ще бъде късно!

Дори не трепнах. Когато сутринта отворих очи, веднага в съзнанието ми изплува странната нощна случка. Седнах на леглото и се замислих за шегите, които си прави с нас собственото ни въображение: ето, останал сам, без близко същество на борда, аз се бях раздвоил насън, за да задоволя една своя потребност.

След закуска видях, че през нощта ракетата е получила допълнително ускорение, и взех да се ровя в бордовата библиотека дано открия в книгите съвет за моето фатално положение. Разгънах на масата звездната карта и под светлината на близката Бетелгойзе, затъмнявана периодично от обикалящия около ракетата къс говеждо месо, започнах да търся в района средище на някаква космическа цивилизация, откъдето можеха да ми помогнат. Оказа се обаче, че се намирам в абсолютна космическа пустош, заобикаляна от всички кораби като изключително опасен район поради опасните и тайнствени гравитационни дупки — на брой сто четирийсет и седем, чието съществуване се обясняваше от шест астрофизически теории, и то по различен начин.

Календарът на космонавта предупреждаваше за опасността от непредвидими релативистични ефекти при преминаване през дупките, особено при голяма собствена скорост.

Но аз бях безпомощен. Изчислих само, че ще се плъзна по ръба на първата дупка към единайсет часа, затова побързах да си приготвя закуска, не исках да се сблъсквам с опасността на гладен стомах. Едва бях избърсал последната чинийка и ракетата започна така да се мята, че недобре прикрепените предмети полетяха от стена към стена. Примъкнах се как да е до креслото и се вързах за него, корабът подскачаше все по-неудържимо и аз изведнъж забелязах, че някаква бледолилава мъгла се спуска в противоположната част на каютата, където, между мивката и печката, се появи неясна човешка фигура. Препасан с готварска престилка, човекът сипваше в тигана разбити яйца за омлет. Погледна ме изпитателно, но без учудване, а след това се стопи във въздуха. Разтърках очи. Бях сам, разбира се, и отдадох видението на мигновено помрачаване на съзнанието.

Седях си все така в креслото или по-скоро скачах заедно с него, когато ме осени прозрение, че това не е било халюцинация. Опитвах се да сграбча дебелия том на „Обща теория на относителността“, който току прелиташе край мен, и успях едва на четвъртия път. Не беше лесно да се прелиства книгата при тези условия, корабът се мяташе от ужасните тласъци като пиян — но накрая открих интересуващия ме пасаж. Ставаше дума за феномените на така наречената „примка на времето“, тоест огъването на посоката, в която тече времето в границите на изключително силни гравитационни полета; това явление може понякога да доведе дори до обръщане на времето назад и до така нареченото „удвояване на настоящето“. Дупката, през която преминавах в момента, не беше от най-мощните. Знаех, че ако успея поне малко да извия носа на кораба към полюса на Галактиката, ще прекося така наречения Vortex gravitatiosus Pinckenbachii, където многократно е наблюдавано удвояване и дори утрояване на настоящето.

Управлението беше извадено от строя, но аз отидох в двигателния отсек и човърках там в машинарията, докато успях леко да отклоня курса към галактическия полюс. Тази операция ми отне няколко часа. Резултатът надмина очакванията. Корабът попадна в центъра на дупката към полунощ, всичките му възли вибрираха и жално стенеха, страх ме беше да не се разпадне, но той излезе невредим от премеждието и когато попадна отново в мъртвата прегръдка на космическото безмълвие, аз напуснах двигателния отсек и се видях как сладко спя в леглото. Веднага разбрах, че това съм аз от предната нощ, тоест от понеделник. Без да се замислям върху философската страна на проблема, взех да разтърсвам спящия за рамото, виках го да става бързо — не бях сигурен колко дълго неговото понеделнишко съществуване ще остане в моя вторник, затова трябваше по-бързо да излезем заедно навън и да поправим управлението. Но спящият само отвори едното си око и заяви, че не желаел да му говоря на „ти“ и че само ме сънувал. Напразни бяха всички мои усилия, напразно го разтърсвах, напразно се опитвах да го измъкна насила от леглото. Той се опъваше и упорито повтаряше, че съм бил призрак; започнах да го ругая, а той съвсем логично ми обясняваше, че никъде няма да върви, тъй като завинтените насън болтове нямало да държат кормилото наяве. Напразно го убеждавах, че греши, молех го, ругаех — дори когато му показах брадавиците, не повярва в думите ми. Обърна ми гръб и захърка.

Седнах в креслото да обмисля трезво положението.

Преживял бях случката два пъти — веднъж като спящ в понеделник и сега, във вторник, като събуждащ. Моето понеделнишко аз не вярваше в реалността на явлението дубликация, но вторнишкото ми аз вече знаеше за него. Бях попаднал чисто и просто в примка на времето. Какво да предприема, за да поправя управлението? Понеже понеделнишкият продължаваше да спи, а аз не бях забравил, че тази нощ си поспах сладко-сладко чак до сутринта, всички опити да го събудя биха отишли залудо. В същото време картата предупреждаваше за още множество големи гравитационни дупки, следователно можех да очаквам удвояване на настоящето и през следващите дни. Хрумна ми да напиша писмо до самия себе си, та като се събуди понеделнишкото ми аз, нагледно да се убеди, че мнимият сън е реалност.

Но щом седнах до масата с писалка в ръка, нещо изтрещя в двигателите, тъй че хукнах натам и до зори поливах с вода ядрения реактор, а в същото време моето понеделнишко аз си спеше сладко и примляскваше сегиз-тогиз, от което здравата се ядосах. Прегладнял и уморен, без да съм мигнал дори, закусих и тъкмо избърсвах чиниите, когато ракетата попадна в следващата гравитационна дупка. Виждах как понеделнишкото ми аз, привързано за креслото, ме гледа втрещено, докато вторнишкото пържеше омлет. При следващия тласък загубих равновесие, причерня ми пред очите и паднах. Оборавих се на пода, сред купчина счупени чинии, а над мен се беше надвесил човек, чиито крака видях до себе си.

— Ставай — каза той и се опита да ме повдигне, — нали не се удари?

— Не — отвърнах и опрях ръце на пода, защото ми се зави свят. — Ти от кой ден на седмицата си?

— От сряда — отговори. — Да вървим бързо да поправим кормилото, да не губим време!

— А къде е онзи от понеделник?

— Вече го няма, искам да кажа — ти си от понеделник.

— Как така аз?

— Ами така — през нощта срещу вторник понеделнишкият стана вторнишки и така нататък.

— Не разбирам!

— Няма значение, просто не си свикнал. Хайде, идвай, нямаме време!

— Чакай малко — казах, без да се мръдна от пода. — Днес е вторник. Ако ти си от сряда и до този момент в сряда управлението още не е поправено, значи, нещо ни е попречило да го поправим, иначе ти, който си от сряда, нямаше да ме уговаряш във вторник да го поправям заедно с теб. Може би е по-добре да не рискуваме и да не излизаме навън.

— Какви ги дрънкаш! — викна той. — Човече, аз съм от сряда, а ти си от вторник. Що се отнася до ракетата, предполагам, че тя е, тъй да се каже, шарена, тоест на места е от вторник, на други от сряда, а тук-таме може дори да е от четвъртък. Просто при преминаването през дупката времето се е разбъркало, но какво ни засяга, щом сме двама и имаме шанс да поправим управлението!

— Не, не е вярно — отсякох, — щом в сряда, където вече си ти, дето си преживял целия вторник и си го оставил зад гърба си, щом в сряда, повтарям, управлението не е поправено, значи, не е било поправено във вторник, защото сега е вторник и ако ние тепърва ще го поправяме, за теб това вече ще бъде минало и няма да има какво да се поправя. Ще рече…

— Ще рече, че си магарешки инат! — сопна се той. — Ще съжаляваш за глупостта си! Единствената ми утеха е, че и ти като мен има да беснееш заради тъпия си инат, когато дойдеш в сряда!!!

— Ама моля ти се… — започнах аз, — значи ли това, че когато в сряда се превърна в теб, ще се опитвам да убеждавам себе си от вторник, както правиш ти сега, само че всичко ще бъда наопаки: ти ще бъдеш на моето място, а аз — на твоето? Ясно! Това значи е смисълът на примката на времето! Почакай, тръгвам, тръгвам веднага, вече разбрах…

Но още преди да стана, попаднахме в нова дупка и страшното налягане ни сплеска към тавана.

Ужасните скокове и трусове не спряха през цялата нощ срещу сряда. Когато положението се поуспокои, летящият из каютата том „Обща теория на относителността“ така ме удари по челото, че загубих съзнание. Отворих очи и съзрях купчина счупени чинии и проснат сред тях човек. Скочих веднага, вдигнах го и извиках:

— Ставай! Нали не се удари?

— Не — отвърна той и отвори очи. — От кой ден си?

— От сряда — обясних, — да вървим бързо да поправим кормилото, няма време.

— А къде е онзи от понеделник? — попита той и седна. Под окото си имаше синина.

— Няма го — рекох, — да не си ти?

— Как така аз?

— Ами така — през нощта срещу вторник онзи от понеделник стана вторнишки и така нататък.

— Не разбирам!

— Няма значение, просто не си свикнал. Хайде, ела, нямаме време! — казах и се огледах за инструментите.

— Чакай малко — започна той, без дори да си помръдне пръста. — Ако ти си от сряда и до този момент в сряда управлението още не е поправено, значи, нещо ще ни попречи да го поправим, иначе ти, който си от сряда, нямаше да ме караш във вторник да го поправяме заедно. Май не си струва риска да излизаме навън.

— Какви ги дрънкаш! — креснах, разгневен до немай-къде. — Човече, аз съм от сряда, а ти си от вторник…

И така започнахме да се караме с разменени роли, а той просто ме докара до бяс — не искаше да дойде с мен да поправим управлението, напусто дори му казах, че има магарешки инат. А когато най-сетне го убедих, попаднахме в следващата гравитационна дупка. Плувнах в студена пот, защото си помислих, че отсега нататък ще се въртим в кръг в тази примка на времето, но имахме късмет. Когато гравитацията отслабна до такава степен, че можех да стана, отново бях сам в кабината. Очевидно местният вторник, който стърчеше пред мивката, беше изчезнал в необратимото минало. Побързах да се заема с картата и затърсих някаква почтена дупка, в която да вкарам ракетата, да предизвикам ново изкривяване на времето и така да се сдобия с помощник.

Намерих една доста обещаваща и чрез трудни маневри с двигателите насочих ракетата към самия й център. Впрочем, според картата тази дупка имаше странна конфигурация, беше с два, разположени недалече един от друг, центъра, но аз вече бях толкова отчаян, че не обърнах внимание на тази аномалия.

Бях си изцапал здравата ръцете, докато часове наред се мотаех из двигателния отсек, та реших да ги измия, спокоен, че следващата дупка е далече. Банята беше заключена. Отвътре се чуваха странни звуци, сякаш някой си правеше гаргара.

— Кой е там? — възкликнах изненадан.

— Аз — отговориха отвътре.

— Какъв „аз“, бе?

— Ийон Тихи.

— От кой ден?

— От петък. Какво искаш?

— Да си измия ръцете… — поясних аз машинално мислейки напрегнато: беше сряда вечерта, а той беше от петък, значи гравитационната дупка, в която щяхме да попаднем, щеше да изкриви времето от петък до сряда, но какво щеше да стане вътре в дупката, не можех да кажа. Най-чудно ми беше къде се е дянал четвъртъкът. А онзи от петък все така продължаваше да се тутка в банята и не ме пускаше вътре, въпреки че не преставах да тропам упорито по вратата.

— Стига с тая гаргара! — не издържах аз и изкрещях. — Човече, всяка секунда е скъпа! Излез веднага да поправим управлението!

— За тая работа аз не съм ти нужен — чу се флегматичен отговор отвътре. — Там някъде трябва да е онзи от четвъртък, върви с него…

— Какъв от четвъртък пък сега? Не е възможно…

— Аз сигурно по-добре знам дали е възможно; щом съм в петък, значи съм преживял и твоята сряда, и неговия четвъртък…

Отскочих от вратата с позамаяна глава, защото наистина чух шум в каютата: там стоеше някакъв човек и вадеше изпод леглото чантата с инструментите.

— Ти ли си от четвъртък? — извиках, нахлувайки вътре.

— Аз ами… — отвърна. — Я ми помогни…

— Ще успеем ли сега да поправим управлението — попитах го, докато заедно измъквахме тежката чанта изпод леглото.

— Не знам, в четвъртък не бяха поправени, питай онзи от петък…

Как не ми беше хрумнало по-рано! Хукнах към банята.

— Ало! Петъчният! Поправено ли е вече управлението?

— В петък не — бе отговорът.

— Защо не?

— Ето защо — отговори и в същия миг отвори вратата. Главата му беше омотана с хавлиена кърпа, а до челото си притискаше плоската страна на ножа с надеждата да спре растежа на една голяма колкото яйце цицина. В това време онзи от четвъртък се бе изправил до мен с инструментите, гледаше спокойно и съсредоточено как пострадалият оставя със свободната си ръка бутилката с компресол на рафтчето. Гълголенето на тази течност бях взел за гаргара.

— Къде се нареди така? — попитах със съчувствие.

— Не къде, а кой… Онзи от неделя!

— От неделя ли? Но защо? Не може да бъде!

— Дълго е за разказване…

— Все едно! Да тичаме навън, може би ще успеем! — прикани ме онзи от четвъртък.

— Но ракетата само след миг ще попадне в дупка — обясних му. — От резкия тласък може да изхвърчим в безвъздушното пространство и да загинем…

— Бабини деветини! — отсече той. — Щом онзи от петък е жив, нищо лошо няма да ни се случи. Днес сме едва четвъртък.

— Сряда сме — възразих.

— Добре де, все ми е едно, важното в случая е, че в петък ще бъда жив и ти също.

— Нека все пак не забравяме, че ние само привидно сме двама, фактически съм само аз, но от различни дни на седмицата…

— Добре, добре, отваряй люка…

Обаче се оказа, че имаме само един скафандър.

Значи не можехме да излезем едновременно извън ракетата и така целият ни план за ремонта на кормилото се проваляше.

— Да те вземат дяволите дано! — изкрещях аз ядосано и захвърлих чантата с инструментите. — Трябваше да облечеш скафандъра и да не го сваляш от гърба си. Аз не съобразих, но ти в четвъртък беше длъжен да помниш!

— Онзи от петък ми взе скафандъра!

— Кога? Защо?

— Няма смисъл да ти обяснявам… — вдигна рамене той и влезе в каютата. Онзи от петък го нямаше, надникнах в банята — беше празна.

— Къде ли е изчезнал? — учудих се аз и се върнах при онзи от четвъртък. Той чупеше старателно с ножа яйце след яйце, след което ги изсипваше в тигана с цвъртяща мазнина.

— О, много се извинявам — протестирах аз незабавно, — но в сряда ти си изял, каквото ти се полага, и нямаш право да ядеш втори път вечеря в моята сряда!

— Хранителните припаси са колкото твои, толкова и мои — продължаваше той спокойно да повдига с ножа запържените краища на омлета. — Аз и ти сме едно, значи няма значение…

— Ама че софистика! Не слагай толкова много масло! Да не си полудял! Откъде да взема храна за толкова много народ!

Тиганът изхвърча от ръката му, а аз полетях към стената: бяхме влезли в нова дупка. Корабът пак се затресе като епилептик, ала аз си мислех само как да се промъкна в коридора, да се добера до скафандъра и да го облека. Така, мислех си, когато след сряда дойде четвъртък, аз ще бъда облечен в скафандър и ако нито за миг не го свалям, което твърдо бях решил, ще го нося и в петък. Значи както аз от четвъртък, така и аз от петък ще бъдем със скафандри и срещайки се в едно общо настояще, ще можем да поправим най-сетне това дяволско управление. Ускорението нарастваше и ме позамая, а когато отворих очи, лежах отдясно, а не както допреди няколко минути, отляво на онзи от четвъртък. Лесно бе да измисля плана със скафандъра, значително по-трудно беше да го осъществя. Нарастващата гравитация не ми позволяваше да се помръдна. Щом поотслабнеше, се придвижвах с милиметри към вратата за коридора. Забелязах, че и онзи от четвъртък като мен пълзи към вратата, приближавайки се лека-полека към коридора. След около час се срещнахме пред вратата, натиснати към пода от поредната дупка. Рекох си, че е безсмислено да се напрягам да стигна до дръжката, нека я отвори онзи от четвъртък. В същото време започнах да си припомням различни неща, от които излизаше, че не той, а аз съм от четвъртък.

— От кой ден си? — попитах, за да се уверя. Брадата ми беше притисната до пода и го гледах отблизо в очите. Отвори с мъка уста.

— Чет… въртък… — изстена.

Странна работа. Дали пък не съм още в сряда? Прехвърлих наум последните преживявания и реших, че това е изключено. Той би трябвало да бъде вече в петък. Щом преди това ме изпреварваше с един ден, вероятно и сега е така. Гравитацията забележимо отслабна, скочих и хукнах по коридора. Грабнах скафандъра, онзи ме препъна и го издърпа от ръката ми, а аз се проснах на пода.

— Негодник, свиня! — изкрещях. — Сам себе си да мамиш, ама че подлец!

Без да ми обръща внимание, той мълчаливо нахлузваше скафандъра. Това вече беше върхът на нахалството. Изведнъж някаква странна сила го изхвърли от скафандъра, в който, оказа се, вече имало някой. Стъписах се — кой ли пък ще е този?

— Ей ти, от сряда! — викна онзи в скафандъра. — Не пускай този от четвъртък, помогни ми!

В това време другият се мъчеше да смъкне скафандъра от гърба му, ръмжейки:

— Давай скафандъра!

— Остави ме! Какво искаш? Как не разбираш, че не ти, а аз трябва да бъда с него?! — дереше се с все сили петъчния.

— Интересно защо?

— Защото аз, глупако, съм по-близко до събота от теб, а в събота ще сме вече двама в скафандри!

— Глупости дрънкаш! — намесих се аз в разправията. — В най-добрия случай ще бъдеш в събота сам в скафандър като последен идиот и няма да можеш да направиш нищо. Дай скафандъра на мен: ако го облека сега, в петък и ти ще имаш, и аз ще го имам в събота, значи тогава ще бъдем двама, с два скафандъра… Ей ти, от четвъртък, помогни ми!

— Я млъквай — възрази петъчният, от чийто гръб насила смъквах скафандъра. — Първо, няма на кого да викаш „ти от четвъртък“, тъй като вече мина полунощ и сега ти си в четвъртък, и второ, по-добре е аз да остана в скафандъра — ти така и така няма да получиш нищо…

— Как така нищо? Ако сега облека скафандъра, и утре ще бъда с него…

— Сам ще се убедиш… Нали аз вече бях в четвъртък, моят четвъртък отмина, та много добре знам…

— Стига приказки. Пускай веднага! — изревах.

Но той се измъкна от ръцете ми, хукнах да го гоня, най-напред в двигателния отсек, после нахълтахме един след друг в каютата. Сега разбрах защо онзи от четвъртък, докато стояхме с инструментите до люка, ми каза, че петъчният е взел скафандъра: аз самият бях отишъл в четвъртък и петъчният ми го взимаше. Докато се гонехме, забелязах една тежка пръчка, с която обикновено бърках в ядрения реактор, грабнах я и така въоръжен, се втурнах към каютата. Онзи беше облякъл скафандъра, само шлема не беше успял да сложи на главата си.

— Събличай скафандъра! — заповядах и стиснах още по-здраво пръчката.

— Айде бе!

— Събличай го ти казвам!

Позамислих се преди да го ударя. Смущаваше ме фактът, че нямаше нито синина под окото, нито цицина на челото като онзи от петък, който бях открил в банята, обаче веднага ми стана ясно, че точно така трябва да бъде. Онзи от петък сега вероятно беше в съботата, може дори да се рее някъде около неделята, докато тук присъствуващият петъчен, натикал се в скафандъра, беше неотдавнашният четвъртъчен, в когото аз се преобразих в полунощ, следователно, приближавах се по кривата на примката на времето към мястото, в което петъчният преди побоя щеше да се превърне в набития петъчен. Ала преди това той ми бе казал, че така го наредил неделният, от когото по това време нямаше и следа: в каютата бяхме само той и аз. Изведнъж ми хрумна една хитра идея.

— Смъквай скафандъра! — изревах заплашително.

— Я ти от четвъртък да ме оставиш на мира!

— Не съм от четвъртък! Аз съм от НЕДЕЛЯ! — креснах пак аз и се хвърлих в атака.

Той се опита да ме ритне, но обувките на скафандъра са много тежки, така че го изпреварих и го пернах по главата с пръчката, преди да беше вдигнал крак. Е, не чак дотам силно, достатъчно добре бях разбрал цялата каша, за да си давам сметка, че щом самият аз от четвъртък отида в петък, ще бъда ударен по главата, а нямах интерес сам да си разбивам черепа. Петъчният падна и се хвана за главата със стон, а аз започнах грубо да смъквам скафандъра; когато той се насочи към банята с омекнали крака, мърморейки: „Къде е памукът… къде е компресолът…“, заобличах припряно скафандъра, за който така се борихме, и в същия миг съзрях да стърчи изпод леглото човешки крак. Приклекнах и надникнах. Там лежеше човек, мъчеше се да не мляска и гълташе лакомо последния ми млечен шоколад, който си бях скътал в сандъчето за черни галактични дни. Негодникът толкова бързаше, че гълташе шоколада заедно със станиола, парченца от фолиото лъщяха по устните му.

— Остави шоколада! — избухнах аз, издърпвайки го за крака. — Кой си ти? От четвъртък ли?… — довърших по-кротко, внезапно обезпокоен от мисълта, че е възможно самият аз да съм станал петъчен и да се наложи да изям същия пердах.

— Неделният съм — изфъфли той с препълнена уста.

Прималя ми. Той или лъжеше и тогава нямаше нищо страшно, или говореше истината, а в такъв случай нямаше да избягна цицината, нали неделният наби петъчният и петъчният сам ми го каза преди това, а аз, представяйки се за неделен, го пернах с пръчката. „Все пак — помислих си, — дори да лъже, че е неделният, не е изключено да е по-сетнешен от мен, а щом е по-сетнешен, помни всичко, което и аз, следователно вече знае как излъгах петъчния, затова може да постъпи по същия начин с мен, защото онова, което за мен беше военна хитрост, за него е само спомен. Защо да не се възползва?“ Стоях и не можех да взема решение, а той си дояде шоколада и изпълзя изпод леглото.

— Щом си неделният, къде ти е скафандърът? — извиках, понеже се бях сетил нещо.

— Ей сега ще имам скафандър… — отвърна спокойно и изведнъж видях пръчката в ръката му… Видях и силна светлина, сякаш избухване на няколко свръхнови наведнъж и загубих съзнание. Свестих се, седнал на пода в банята. Някой тропаше по вратата. Заех се да превързвам синините и цицините си, а този някой не мирясваше; беше онзи от сряда. Показах му след малко главата си с цицините, той отиде с четвъртъчния за инструментите, после почнахме да се мотаем насам-натам и да се караме за скафандъра, е, преживях и това и в събота сутринта се напъхах под леглото да видя дали не е останало още шоколад. Някой ме издърпа за крака, когато дояждах последната опаковка от млечния, която открих под ризите; дявол знае кой беше този, дето ме дърпаше, но за всеки случай го пернах с пръчката по главата, свалих скафандъра от гърба му и тъкмо щях да го облека, когато ракетата попадна в поредната гравитационна дупка.

Дойдох на себе си в препълнена с хора каюта. Нямаше къде да се помръднеш. Както се оказа, всичките и аз бяхме едно от различни дни, седмици, месеци, а един дори от следващата година. Някои бяха пострадали, доста имаха синини под очите, а петима от присъствуващите бяха със скафандри. Но вместо да излязат веднага да поправят управлението, те захванаха да спорят, да се пазарят, да се препират и да се карат. Опитваха се да установят кой кого и кога е набил. Положението се усложняваше допълнително от факта, че започнаха да се появяват предиобедни и следобедни. Първо, опасявах се, че ако все така върви, ще се раздробя на минутни и секундни, и второ, повечето от тях лъжеха като цигани, затова и до днес не зная кого съм бил аз и кой е бил мен по времето, когато съществувах едновременно в сряда, четвъртък и петък. Имах чувството, поради моята лъжа пред петъчния, че съм неделен, получих един удар по главата в повече, отколкото следваше по календарните сметки. Но предпочитам да не се връщам дори мислено към тези неприятни преживелици, защото човекът, който в продължение на една седмица не е вършил нищо друго, освен сам себе си да бие, едва ли има причина да се гордее.

В това време разправиите продължаваха. Обземаше ме отчаяние, като гледах как времето се прахосва в бездействие. А ракетата се носеше все така слепешката напред и сегиз-тогиз попадахме в нова гравитационна дупка. Накрая онези със скафандрите се сбиха с тези без скафандър. Опитвах се да внеса що-годе ред в настъпилия абсолютен хаос и със свръхчовешки усилия успях да организирам нещо като събрание, за чийто председател беше избран онзи от следващата година като най-стар.

После избрахме и отчетна комисия, комисия по текущите въпроси и комисия по предложенията. Четирима от следващия месец бяха назначени да поддържат реда. Междувременно преминахме през една отрицателна дупка, която намали броя ни наполовина, така че при началното тайно гласуване нямаше кворум и се наложи да променим устава, преди да пристъпим към избиране на кандидатите за ремонт на управлението. Картата известяваше за наближаването на нови дупки, унищожаващи дотогавашните ни постижения: ту изчезваха избраните кандидати, ту пак се появяваха онези от вторник и петък, последният с превързана глава, и започваха досадните си разправии. След една особено силна положителна дупка едва се сместихме в каютата и коридора, а и дума не можеше да става да отворим люка поради теснотията. Но най-лошото беше, дето размерите на разместванията във времето непрекъснато нарастваха: появяваха се някакви личности с прошарена коса, тук-таме се мяркаха ниско остригани детски главички, тоест моите преображения от ранния период на живота ми.

Вече не помня дали си оставах в неделя, или бях минал в понеделник. Впрочем този факт беше без значение. Децата плачеха, че се задушават в тълпата и викаха „мамо“, председателят — Тихи от следващата година — псуваше като хамалин, защото онзи от сряда, който напразно се беше напъхал под леглото за шоколад, го бил ухапал по крака, когато той му настъпил пръста. Знаех си, че всичко това ще свърши зле, още повече че на места вече се виждаха и белобради. Между 142-ата и 143-ата дупка пуснах списък на присъствуващите, ала тогава се разбра, че много от тях направо лъжат. Посочваха неверни данни. Бог знае защо; сигурно царящата атмосфера беше помътила съзнанието им. Сред шума и гюрултията трябваше да крещиш, ако искаш да се разбереш с някого. Един от миналогодишните Ийоновци предложи чудесна, както ни се стори, идея: най-старият сред нас да разкаже историята на своя живот, за да се изясни по този начин кой всъщност трябва да поправи управлението. Нали най-старият притежава опитът на присъствуващите от различните месеци, дни и години. Обърнахме се с тази молба към среброкос старец, който цял трепереше, подпрял стената в ъгъла. В отговор той започна надълго и нашироко да разправя за своите деца и внуци, а после премина към космическите пътешествия, преживени безчет през вероятно деветдесетгодишния му живот. Това пътешествие, което извършвахме в момента и беше за нас единствено важно, вследствие общата склероза и възбудата старецът изобщо не помнеше, но беше толкова самомнителен, че не искаше да си го признае и все отговаряше уклончиво, връщайки се упорито към своите солидни връзки, ордени и внучета, докато в края на краищата го наругахме и го накарахме да млъкне. Двете следващи дупки ужасно намалиха броя ни. След третата не само че стана по-просторно, но и всички, които имаха скафандри, изчезнаха. Остана само един празен скафандър, който бяхме закачили временно в коридора, преди да се върнем да продължим дебатите. Последва нова битка за толкова ценното облекло, а след нея и нова дупка. И изведнъж каютата опустя. Седях на пода на странно просторното помещение с подпухнали очи, сред натрошени уреди, парцали от дрехи и накъсани книги. По пода се търкаляха листчета от гласуванията. Според картата вече бях преминал цялата зона на гравитационните дупки. Не можех да разчитам на дубликация, следователно нямаше и надежда, че ще мога да се справя с аварията. Изпаднах в отчаяние и пълно вцепенение. След час надникнах в коридора и с изненада установих, че скафандъра го нямаше. Тогава смътно си припомних, че непосредствено преди последната дупка двама малчугани се измъкнаха крадешком в коридора. Дали и двамата не се бяха напъхали в скафандъра?! Хукнах към кормилата, поразен от светкавичната мисъл. Бяха в изправност! Значи, докато ние бяхме затънали в безполезни спорове, тези малчугани са поправили всичко. Вероятно единият е пъхнал ръце в ръкавите, а другият — в крачолите на скафандъра; така са могли да държат едновременно ключовете от двете страни на кормилото. Открих празния скафандър в шлюза до люка. Внесох го в ракетата като някаква реликва, изпълнен с безкрайна благодарност към тези храбри момчета — такъв съм бил и аз преди толкова време! Това беше краят на може би едно от най-странните мои приключения. Долетях до целта благополучно благодарение на интелигентността и храбростта, които бях проявил като две дечица.

След време някои говореха, че съм си измислил тази история, а по-злонамерените си позволяваха да намекват, че съм имал слабост към алкохола, старателно укривана на Земята и смело задоволявана през дългите космически пътешествия. Господ знае какви други клюки са разпространявали по този повод — но такива са си хората: готови са да повярват на най-абсурдното, но не и на действителните факти, които си позволих да изложа тук.

Осмо пътешествие

И това преживях. Бях делегат на Земята в Организацията на обединените планети, всъщност само кандидат, а и това не беше така, понеже Общото събрание обсъждаше не моята кандидатура лично, а кандидатурата на цялото човечество.

Никога през живота си не съм бил толкова притеснен. Езикът ми беше пресъхнал и едва го мърдах в устатата си, а когато пристъпвах по постланата от аеробуса червена пътека, не бях сигурен дали тя поддава, или моите колене се огъват. Вероятно очакваха да произнеса реч, а през моето пресъхнало от вълнение гърло думичка не би излязла; затова, щом съзрях един голям блестящ автомат с хромиран плот и малки процепи за монетите, побързах да пусна една и да сложа под крана предвидливо взетата чашка от термоса. Това беше първият междупланетен дипломатически инцидент на човечеството на галактическата арена, защото това, което бях взел за автомат за газирана вода, се оказа парадно облеченият заместник-председател на тараканската делегация. За щастие именно тараканците бяха предложили на сесията нашата кандидатура, което също не веднага схванах; и това, че високопоставеният дипломат ми наплю обувките, разбрах погрешно, а този жест означавал само благовонен секрет от приветствените жлези. Погълнах информационно-преводаческата таблетка, която ми подаде един любезен сътрудник на ООП, и всичко разбрах; незабавно дрънчащите звуци наоколо се трансформираха в ушите ми в разбираеми думи, подредените алуминиеви кегли в края на плюшеното килимче се превърнаха в почетна полурота, а приветствувашият ме тараканец, до този миг подобен по-скоро на огромен щрудел, ми се стори като стар познат с напълно приемлива външност. Само притеснението ми не отслабна. Приближи се малка търколка, специално пригодена за двуноги същества като мен; придружителят ми, тараканецът, с мъка се напъха подире ми и сядайки едновременно и от лявата, и от дясната ми страна, започна:

— Уважаеми землянино, трябва да ви обясня, че настъпиха известни дребни процедурни усложнения във връзка с неочакваното заминаване на председателя на нашата делегация, най-добре подготвен като специалист-земист да защищава вашата кандидатура, поради което аз го замествам… Запознат ли сте с протокола?

— Не… не съм имал случай… — измърморих, като се опитвах да седна някак си в търколката, така и несъобразена докрай със спецификата на човешкото тяло. Седалката приличаше на дупка, дълбока почти един метър, така че при всяка неравност по пътя коленете ми опираха в челото.

— Нищо, ще се оправим някак… — утеши ме тараканецът.

Неговата плисирана дреха, изгладена на остри ръбове, с метален блясък, която преди малко бях взел за бар, издаде лек звън, а той се изкашля и заяви:

— Познавам вашата история. Човечеството — какво великолепно нещо! Да, да, мое задължение е да зная всичко. Нашата делегация ще се изкаже по точка осемдесет и трета от дневния ред с предложение да бъдете приети в събранието като пълноправен, действителен и всестранен член… но да не сте загубили случайно пълномощното си? — смени той темата така внезапно, че аз трепнах и енергично отхвърлих опасенията му: стисках в дясната си ръка пергаментовия свитък, малко поразмекнат от потта.

— Добре — продължи тараканецът, — аз ще произнеса реч, нали така, ще представя вашите високи постижения, които ви дават право да заемете мястото си в Астралната федерация… Вие вероятно разбирате, става дума за своеобразна отдавна установена формалност… Едва ли очаквате изказвания против…

— Едва ли — измърморих пак.

— Разбира се! Пък и от къде на къде? Но макар да е формалност, все пак ще са ми необходими някои данни. Факти, подробности, нали разбирате? С ядрена енергия, естествено, разполагате?

— О, да! Да! — побързах аз да го уверя.

— Чудесно! Вярно, ето тук са бележките, които ми е оставил председателят, обаче той пише толкова нечетливо… хм, та откога, казвате, че имате такава енергия?

— От 6 август 1943 година!

— Превъзходно. Какъв беше обектът? Първата ядрена електроцентрала вероятно?

— Не — отговорих и усетих, че се изчервявам, — първата атомна бомба. Унищожи Хирошима…

— Хирошима ли? Някакъв метеор?

— Не… град.

— Град…? — В гласа му улових леха загриженост. — Как да го кажа… Не, по-добре изобщо да не го споменавам — реши той изведнъж. — Хубаво, ама за нещо трябва да ви похваля. Подскажете ми, само че по-бързо, защото след миг пристигаме.

— Ъ… ъ… космически полети — започнах.

— Това се разбира от само себе си, ако не бяха те, нямаше сега да сте тук — малко сопнато, както ми се стори, обясни той. — За какво изразходвате основната част от националния доход? Хайде, моля ви, припомнете си някакво внушително инженерно начинание — архитектура в космически мащаби, гравитационно-слънчеви пускови инсталации? — подсказваше припряно.

— Че се строи, строи се… — изтърсих. — Националният доход не е доста голям, много средства отиват за въоръжаване…

— Въоръжаване на какво? На континентите ли? Против земетресенията?

— Не… на войската… на армиите…

— Какво е това? Хоби?

— Не, не е хоби… Вътрешни конфликти… — обяснявах аз объркано.

— Че това съвсем не е за хвалене — отсече той с видимо неудоволствие. — Нали вие не сте долетели тук направо от пещерите? Вашите учени отдавна е трябвало да изчислят, че глобалното сътрудничество е винаги по-изгодно от борбата за плячка и хегемония!

— Те са го изчислили, но съществуват причини от исторически характер.

— Да оставим това! — предложи тараканецът. — Моята задача не е да ви защищавам, а да ви препоръчвам, да ви представя откъм добрата страна, да изброя вашите заслуги и добродетели. Ясно ли ви е?

— Напълно.

Езикът ми едва се обръщаше, беше като замразен, яката на ризата ме душеше, нагръдникът й беше омекнал от потта, в която се обливах; закачих с пълномощното ордените и най-горният лист се скъса. Тараканецът проявяваше и нетърпение, и се държеше високомерно, види се, част от мислите му бяха далече, но неочаквано пак започна със спокоен и благ тон (дипломат и половина!):

— Май ще е по-добре да говоря за културата ви. За нейните забележителни постижения. Имате ли култура? — попита той внезапно.

— Имаме! Великолепна!

— Добре. А изкуство?

— Да, да! Музика, поезия, архитектура…

— Значи все пак имате архитектура! — викна той. — Чудесно! Отбелязвам си. Експлозивни средства?

— Как така експлозивни?

— Ами творчески, управлявани експлозии — за регулиране на климата, за преместване на континенти и речни корита… Имате ли?

— Засега имаме само бомби… — и прибавих шепнешком: — Но затова пък много разнообразни: напалмови, фосфорни, дори с отровни газове…

— Не за това става дума — отсече той сухо. — Ще се придържам към духовния живот. В какво вярвате?

Този тараканец, който трябваше да ни препоръчва, нищо не разбираше от земните въпроси и, честно казано, изтръпнах при мисълта, че от изказването на едно толкова невежо същество зависи нашето „да бъдем или да не бъдем“ на форума на цялата Галактика. „Нямаме късмет — мислех си, — как пък точно сега отзоваха онзи, истинския специалист по Земята!“

— Вярваме в общото братство, в предимството на мира и сътрудничеството пред войната и омразата, смятаме, че човекът трябва да бъде мерило за всичко…

Той постави тежкото си смукало на коляното ми.

— Защо пък човекът? Впрочем, да оставим този въпрос. Обаче вашето изброяване е негативно: липса на война, липса на омраза — в името на мъглявината, нямате ли някакви положителни идеали?

Направо се задушавах.

— Вярваме в прогреса, в по-доброто бъдеще, в могъществото на науката…

— Е, най-сетне нещо! — възкликна. — Да, науката… това е добре, ще свърши работа. В коя наука влагате най-много?

— Във физиката. В изследванията върху ядрената енергия.

— Вече чух. Знаете ли какво? Вие си мълчете. Аз ще имам грижата за всичко. Аз ще говоря. Разчитайте на мен. Смелост! — При тези негови думи машината спря.

Главата ми беше замаяна, всичко се въртеше пред очите ми. Поведоха ме по кристални коридори, с мелодична въздишка се отдръпваха невидими прегради, слизах надолу, качвах се нагоре, после пак вървях надолу, тараканецът крачеше до мен огромен, мълчалив, покрит с гофриран метал; изведнъж всичко замря, някакъв стъклен балон се изду пред мен и се пукна. Стоях в залата на Общото събрание, на дъното на сребристобелия амфитеатър, който се разширяваше като фуния нагоре, с катерещи се по спирала банки. Дребните отдалече фигури на делегатите отсеняваха в изумрудено, златно, пурпурно, белотата на спиралните редове, привличайки погледа ми с хиляди тайнствени искрящи проблясвания. Не можех да различа очите от ордените и телата на делегатите от изкуствените им продължения, но ясно виждах как те се мърдат чевръсто, как придърпват по белоснежните пюпитри папките с материали за сесията — черни и лъскави, сякаш антрацитни плочки; точно срещу мен, на петдесетина метра, на заграден от електронни машини подиум, сред гора от микрофони, се бе разположил председателствуващият. Край мен прелитаха откъслечни фрази на хиляда езика, звездните говори бяха в диапазона от най-ниските басове до високите като птиче чуруликане тонове. С чувството, че всеки миг под мен ще зейне бездна, изпънах фрака си. Разнесе се безкраен, протяжен звук — председателствуващият бе задвижил устройството, удрящо с чукче по плоча от чисто злато; металическите вибрации пробиваха ушите ми. Изправен над мен, тараканецът ми показа къде да седна. От невидимите мегафони потече гласът на председателствуващия, а аз, преди да седна, обходих с поглед спиралата от банки, по-нагоре, още по-нагоре, търсейки поне една сродна душа, поне едно човекоподобно същество — напразно. Огромни грудкоподобни същества в топли тонове, слоисто желе, съвсем като касисово, отпред на пюпитрите месести израстъци, лица с цвета на пастет с много подправки или пък бели-беленички като сутляш; перки, смукала, пипала, държащи съдбата на близки и далечни звезди, преминаваха пред мен като филм на забавени обороти; в тях нямаше нищо уродливо, нищо отвратително; въпреки многократно изказваните на Земята предположения, тук виждах не звездни чудовища, а същества, излезли изпод длетото на скулптори-абстракционисти или от ръцете на кулинарни фантазьори.

— Точка осемдесет и втора — просъска до ухото ми тараканецът и седна. Последвах примера му. Вдигнах оставената на пюпитъра слушалка:

„Съоръжението, което съгласно ратифицирания от настоящото високоуважаемо събрание договор Алтаирското сдружение достави на Шесторното обединение на Фомалгаут, показа, както се вижда от протокола на специалната подкомисия на ООП, характеристики, които не биха могли да бъдат следствие от дребни отклонения от технологичната рецепта, одобрена от високоуважаемите договарящи се страни. Независимо от това, че както правилно отбелязва Алтаирското сдружение, произведените от него отсейватели на лъчението и планеторедуктори трябваше да притежават репродуктивна способност, гарантираща създаването на машинно потомство съгласно платежния договор между двете високоуражаеми договарящи се страни, тази потентност трябваше да се изяви в съгласие със задължителната в цялата Федерация инженерна етика във вид на сингуларно пъпкуване, а не да следва от вложените в споменатите съоръжения програми с обратен знак, което за съжаление беше направено на практика. Двоичността на програмите доведе до възникване на сексуален антагонизъм в главните енергетични блокове на Фомалгаут, а като следствие от това и до възмутителни за обществения морал сцени, причинили на тази страна, понастоящем ищец, сериозни морални загуби. Вместо да изпълняват поставените им задачи, доставените агрегати посвещаваха част от работното си време на сексуалния подбор, при което тяхното непрекъснато търчене насам-натам с щепсели в ръка доведе до нарушение на Панундския устав и до възникване на машинографски взрив, като вината за тези достойни за порицание явления носи ответникът. Затова с настоящото обявявам за анулирано задължението на Фомалгаут спрямо Алтаир.“

Оставих слушалката, главата ми се цепеше. Да му се не види макар и машинното поругание на обществения морал, и Алтаир, и Фомалгаут, и всички останали! ООП ми дотегна още преди да стана неин член. Чуствувах се зле. Защо послушах професор Тарантога? Защо ми беше нужна тази почетна мисия, за да се срамя сега за чужди грехове? Дали нямаше да бъде по-добре…

Прониза ме невидим ток — на огромния екран пламнаха цифрите 8 и 3. Усетих енергично побутване. Тараканецът беше скочил на своите смукала или пипала и ме дърпаше подире си. Плуващите под тавана мощни осветителни тела насочиха към нас обилна синя светлина. Обливан отвсякъде от сиянието, което сякаш ме пронизваше, аз стиснах несъзнателно полуразмекналото се руло на пълномощното и чувах до себе си мощния бас на тараканеца да гърми убедително и непринудено, но съдържанието на речта му достигаше до мен на талази, както морска пяна опръсква при буря надвесилия се над вълнолома смелчак.

— … чудесната Земея… (дори името на моята родина не можеше да изговори правилно)… великолепното човечество… присъствуващият тук изтъкнат представител… изящни, симпатични бозайници… ядрена енергия, освободена майсторски със сръчността на техните горни крайници… млада, гъвкава, одухотворена култура, дълбока вяра в пленцимолията, макар и нелишена от амфибрунти… (явно ни бъркаше с някой друг)… предани на делото на звездното единство… закривайки периода на ембрионалното обществено съществуване… израсли смело и самостоятелно, те са достойни за…

„Въпреки всичко дотук върви добре — мина ми през ума. — Хвали ни, като че ли не много лошо… а това пък какво е?“

— Разбира се, чифтни! Здравите им опори… трябва все пак да се разбере… всеки има право да предложи на настоящото високоуважаемо събрание и изключения от нормата и правилата… никакво отклонение не е позорно… тежките условия, които са ги оформили… с наша помощ в бъдеще ще се отърват лесно от ужас… от сегашния си вид, за който високоуважаемото събрание с присъщото му великодушие… затова от името на тараканската делегация и Съюза на звездите на Бетелгойзе правя предложение за приемане на човечеството от планетата Зимая в редовете на ООП, както и да бъдат признати на присъствуващия тук благороден зимиянин пълни права на акредитиран при Организацията на обединените планети делегат. Аз свърших.

Разнесе се гръмогласен шум, прекъсван от загадъчни свиркания; поради липса на ръце ръкопляскания нямаше, а и как да ги има. Шумът и гласовете утихнаха изведнъж при звука на гонга; чу се гласът на председателствуващия:

— Иска ли някоя от уважаемите делегации да вземе думата във връзка с предложението за приемане на човечеството от планетата Земея?

Очевидно доволен и предоволен от себе си, сияещият тараканец ме помъкна към пейката. Седнах и изломотих някакви благодарности; в същия миг в амфитеатъра едновременно пламнаха две зелени пламъчета.

— Давам думата на представителя на Тубан! — обяви председателствуващият.

Нещо се изправи.

— Уважаеми колеги! — чух далечен, пронизителен глас, сякаш някой режеше ламарина, но скоро престанах да обръщам внимание на тембъра. — Тук чухме от устата на полпитор Воретекс гореща препоръка за едно племе от далечна планета, неизвестно досега на присъствуващите. Бих искал да изразя своето съжаление, че непредвиденото отсъствие на сулпитор Екстревор на днешното заседание ни лишава от възможността да се запознаем по-подробно с историята, обичаите и природата на това племе, на чието присъствие в ООП Таракания толкова държи. Въпреки че не съм специалист по космическа тератология, според скромните си сили бих искал да допълня информацията, която имахме удоволствието да чуем. Най-напред, мимоходом и между другото, ще отбележа, че родната планета на човечеството не се нарича Земия, Зимая или Земея, както, естествено, не от незнание, а, дълбоко съм убеден, само от ораторски плам и ентусиазъм я нарече уважаемият оратор преди мен. Тази подробност е второстепенна, уверявам ви. Същевременно терминът „човечество“, с който той си послужи, е взет от езика на племето от Земята — така звучи истинското име на онази далечна, провинциална планета, — докато нашата наука определя нейните жители по-различно. Ще си позволя, с надежда да не отегча високоуважаемото събрание, да прочета пълното наименование и класификацията на вида, въпроса, за чието членство разглеждаме тук, като си послужа с един великолепен труд, написан от специалисти, а именно — с „Космическа тератология“ от Грампулус и Гзеемс.

На пюпитъра пред него лежеше грамадна книга. Той я отвори на отбелязаното с листче място.

— Съгласно приетата систематизация, проявяващите се в нашата Галактика анормални форми образуват типа Abberantia (Извратенци), който се дели на подтипове Debilitates (Слабоумци) и Antisapientinales (Неразумци). Към последния подтип се отнасят класовете Canaliacele (Мерзотняци) и Necroludentia (Трупосквернци). Сред Трупосквернците различаваме подразделенията Patricidiaceae (Отцеубийци), Matriphagideae (Майцеядци), и Lasciviaceae (Гнусотняци или Развратняци). Крайно извратената форма Гнусотняци делим на Cretininae (Кретенци), например Cadaverium Mordans (Трупогризци), и Horrorissimae (Ужасняци) с класически представител в лицето на Мътилник Изпъченяк, Idiontus Erectus Gzeemsi. Някои Ужасняци създават собствена псевдокултура; към тях отнасяме видове като Anophilus Belligerens, Дупелюбец… Войнствуващ, който се именува Genius Pulcherrimus Mundanus (най-прекрасният гений на света) както и онзи специфичен екземпляр със съвършено плешиво тяло, наблюдаван от Грампулус в най-затънтеното кътче на нашата Галактика — Monstroteratum Furiosum (Гнусотник Беснеещ), който сам се нарича Homo sapiens.

Залата зашумя. Председателствуващият задвижи устройството с чукчето.

— Дръжте се! — изсъска тараканецът.

От блясъка на лампите или от потта, която се стичаше от челото ми, не го виждах. В сърцето ми трепна плаха надежда, когато някой поиска думата за процедурен въпрос. Той се представи като член на делегацията на Водолей и астрозоолог, след което започна да спори с тубинеца, но за съжаление само защото — като привърженик на школата на професор Хагранапс — смяташе представената класификация за неточна; заедно със своя учител той разграничаваше отделно подразделение Pegeneratores (Изродняци), към което принадлежат Пренаядците, Недоядците, Трупощипците и Труполюбците. Определението Monstroteratus no отношение на човека той оценява като неправилно, защото трябвало да се използува последователно терминът Поразник Ужасняк (Artefactum Abhorens).

След кратка размяна на мнения тубинецът продължи изказването си:

— Уважаемият представител на Таракания, препоръчвайки ни кандидатурата на така наречения „Разумен Човек“, или да бъдем по-точни — на Гнусотник Беснеещ, типичния представител на Трупосквернците, не спомена в препоръката си думата „белтък“, вероятно я смята за неприлична. Не отричам, че тя буди асоциации, над които чувството за приличие не ми позволява да се разпростирам. Длъжен съм да кажа, че ДОРИ притежаването на такъв телесен материал не е позорно. (Викове: „Чуйте го! Чуйте го!“) Работата не е в белтъка! И не в това, че се наименува Разумен Човек, въпреки че е Гнусотник Беснеещ. В края на краищата това е слабост, породена от самолюбието му, което можем да разберем, но не и да оправдаем. Не, не това е най-важното, уважаеми колеги!

Вниманието ми се накъсваше като съзнанието на припаднал — до мен достигнаха само откъслечени фрази.

— Дори месоядството в случая не е ничия вина, след като произлиза от естествената еволюция! Независимо от това между така наречения „човек“ и неговите животински роднини почти няма разлика! Така както ПО-ВИСОКОТО същество не може да смята, че има право да изяжда ПО-НИСКИТЕ на ръст същества, така и притежаващият донякъде ПО-ВИСШ разум не би трябвало да убива и изяжда ПО-НИСШИТЕ по разум, а ако е принуден да го прави (Викове: „Не е принуден! Да яде спанак!“) — ако, повтарям, е принуден да го прави поради трагична наследствена обремененост, той би трябвало да поглъща окървавените си жертви скришом, в своите дупки и в най-тъмните кътчета на пещерите, разкъсван между угризенията на съвестта, отчаянието и надеждата, че все някога ще успее да се освободи от бремето на неизброимите убийства. Не, Гнусотник Беснеещ съвсем не постъпва така! Той се гаври с телесните остатъци, задушавайки и пържейки, начуквайки и режейки ги за забавление, а едва след това ги поглъща в публични хранилки, сред подскоците на разголени самки от своя вид, тъй като това увеличава страстта му към трупоядството. В същото време в полутечната му глава не минава и мисъл да направи нещо, за да промени това положение на нещата, призоваващо цялата Галактика за мъст! Напротив, той измисля какви ли не оправдания, които помества между стомаха си, тази гробищна крипта на безброй жертви, и безкрайността, като се заблуждава, че те му дават право да убива с гордо вдигнато чело. Само толкова ще кажа, за да не отнемам времето на високоуважаемото събрание, за заниманията и обичаите на така наречения „Разумен Човек“. Сред прадедите му имаше един вид, който даваше известни надежди: Homo neanderthalensis. Той заслужава внимание. Подобен на съвременния човек, но с по-голям обем на черепа от него, следователно — и с по-голям мозък, тоест разум, гъбар, склонен към размишления, любител на изкуствата, добродушен, флегматичен, без съмнение той би заслужавал днес да се разглежда въпросът за неговото членство във високоуважаемата организация. За съжаление той не е между живите. Дали делегатът от Земята, който ни гостува днес, ще бъде така любезен да ни обясни какво е станало с този толкова културен и симпатичен неандерталец? Делегатът мълчи, затова аз ще отговоря вместо него: неандерталецът е бил изтребен напълно, премахнат от повърхността на Земята от така наречения Homo sapiens. И на земните учени сякаш не им е било достатъчно гнусното братоубийство, та се заели да очернят нещастната жертва, приписвайки не на нея, а на себе си по-висш разум. И ето, сред нас в тази достойна зала, сред тези величествени стени се намира един представител на Трупоядците — изобретателни в търсенето на пагубни удоволствия, талантливи архитекти на средства за унищожение, будещи с вида си и смях, и труден за овладяване ужас, ето, виждаме там, на неопетненото досега място, едно същество, което дори не притежава смелостта на професионалния престъпник, след като скрива зад красива фасада своята белязана с безбройни убийства кариера, въпреки че всеки обективен изследовател на земните раси лесно може да разшифрова истинското положение на нещата. И така, обръщам се към вас, високоуважаеми колеги…

От цялата му реч, продължила два часа, чух само отделни пасажи, но и те ми бяха напълно достатъчни. Тубинецът обрисува образа на къпещи се в кръв чудовища; без да бърза, систематично отваряше ту една, ту друга книга с мъдрости, анали, хроники, а вече използуваните хвърляше на пода като обхванат от внезапно отвращение към тях, сякаш самите страници, на които бяхме описани ние, бяха слепени от кръвта на жертвите. После се зае с историята на нашата цивилизация; описваше жестокостите, кланетата, войните, кръстоносните походи, масовите убийства, показваше на табла и прожектираше с епидиаскоп технологията на престъпленията, различните древни и средновековни мъчения, а когато пристъпи към съвременността, шестнайсет прислужници му докараха на огъващи се под тежестта колички с фактографски материали; други прислужници, а може би по-скоро санитари на ООП, оказваха с малки вертолети първа помощ на припадащите слушатели на доклада, като подминаваха само мен, простодушно убедени, че потопът от кървава информация за земната цивилизация ни най-малко няма да ми навреди. А в действителност още по средата на изказването аз започнах, почти на границата на безумието, да се страхувам от самия себе си; като че ли в обкръжението на уродливите, чудновати същества аз бях единственото чудовище. Вече си мислех, че това обвинително слово никога няма да свърши, когато чух думите:

— А сега нека високоуважаемото събрание пристъпи към гласуване по предложението на тараканската делегация!

Залата замря в гробна тишина, ала нещо до мен се размърда. Моят тараканец стана и направи опит да отхвърли поне някои от обвиненията. Горкият! Той ме довърши окончателно, като се опита да убеди събранието, че човечеството почита неандерталците като свои достойни предци, измрели от само себе си; тубинецът обаче незабавно го елиминира с един точен, поставен директно към мен, въпрос: „Ако на Земята нарекат някого «неандерталец», това комплимент ли е или обида?“

Реших, че всичко е свършено, загубено завинаги, че ей сега ще се помъкна към Земята като натирено в колибката му куче, от чиито зъби са изтръгнали окървавено птиче. Но сред тихия шепот на залата председателствуващият се наведе към микрофоните и каза:

— Давам думата на представителя на ериданската делегация.

Ериданецът беше дребен, сребристобял и издут като кълбообразна мъгла, осветен от косите лъчи на зимното слънце.

— Бих искал да попитам — рече той — кой ще плати началната членска вноска на земляните? Нима самите те? Тя никак не е малка, един милиард тона платина не е шега работа!

Амфитеатърът гръмна в гневен шум.

— Този въпрос ще се разгледа едва след евентуален положителен резултат от гласуването по предложението на тараканската делегация — обяви след кратко колебание председателствуващият.

— Ваша Галактичност, позволете ми! — възрази ериданецът. — Осмелявам се да бъда на коренно различно мнение от вашето и затова ще подкрепя с редица доводи въпроса, който зададох. Започвам с труда на забележителния дорадски планетограф, хипердоктор Враграс, цитирайки откъс от него: „… планетите, на които животът не може да се зароди спонтанно, се отличават със следните характерни особености: А) катастрофални промени на климата в бързопроменлив ритъм (така наречения «цикъл пролет-лято-есен-зима») или още по-опасните продължителни периоди (ледниковите епохи); Б) наличие на големи собствени спътници, чието приливно влияние има смъртоносен характер; В) често проявяваща се петнистост на централната или матерната звезда — петната са източник на убийствена радиация; Г) количествено преобладаване на акваториите над територията на сушата; Д) постоянно околополюсно заледяване; Е) валежи от вода в течно или втвърдено състояние…“

— Моля за думата по процедурен въпрос! — скочи моят тараканец, сякаш воден от нова надежда. — Питам: делегацията на Еридан за нашето предложение ли ще гласува или против него?

— Ще гласувам в подкрепа на предложението — с една поправка, която ще представя на вниманието на високоуважаемото събрание — отвърна ериданецът, след което продължи: — Уважаеми колеги! На деветстотин и осемнайсетата сесия на Общото събрание разглеждахме тук членството на расата на Трупоблудците Дупеглавци, които ни се представиха като „вечни съвършенни същества“, а бяха всъщност физически толкова неустойчиви, че съставът на делегацията им се смени петнайсет пъти, въпреки че сесията не продължи повече от осемстотин години. Когато стигнахме до биографията на расата, онези нещастници се оплетоха в противоречия, уверявайки почитаемото събрание колкото голословно, толкова и разпалено, че ги бил създал по свой образ и подобие някакъв Съвършен творец, благодарение на което били безсмъртни по дух. Понеже се разбра, че тяхната планета отговаря на бионегативните условия на хипердоктор Враграс, плентарното заседание излъчи специална Следствена подкомисия, а тя от своя страна установи, че обсъжданата антиразумна раса е възникнала не в резултат на игра на природата, а е предизвикана от недостойното поведение на трети лица.

(„Какво говори той? Тихо! Лъжа! Махни това пипало, трупоядец такъв!“ — разнесе се буря от викове в залата.)

— Резултатите от работата на Следствената подкомисия — продължаваше ериданецът — бяха разгледани от поредната сесия на ООП, след което беше внесена поправка в точка втора от Хартата на обединените планети, която поправка гласи, както следва (той разгърна дълъг пергамент и зачете): „С настоящото се забраняват категорично всякакви действия за пораждане на живот на всички планети тип А, Б, В, Г и Д по Враграс, като същевременно се налага на ръководителите на изследователските експедиции и на командирите на корабите, които кацат на тези планети, да спазват най-строго гореспоменатата забрана. Тя се отнася не само до съзнателните действия за пораждане на живот (посяване на водорасли, бактерии и тям подобни), но и до несъзнателното задействуване на биоеволюцията поради небрежност или разсеяност. Контрацептивната профилактика е продиктувана от най-добрите намерения на ООП, която си дава сметка за следните факти: първо, неблагоприятната естествена среда, в която се внасят зародиши на живот отвън, ще доведе в процеса на по-нататъшната еволюция до такива увреждания и дефекти, каквито никога не се срещат в процеса на естествената биогенеза; второ, при споменатите условия възникват видове, уродливи не само физически, но и обременени с най-тежки форми на духовно израждане, а ако все пак в подобни условия, както понякога се случва, се появяват що-годе разумни същества, съдбата им не е за завиждане. Достигайки първата степен на съзнание, те започват да търсят около себе си причините за възникването си, а като не ги открият там, объркани и отчаяни, се обръщат към безпътиците на поверията. Нещо повече, понеже при тях липсват нормално протичащите еволюционни процеси в Космоса, те смятат своя физически облик, колкото уродлив да е той, както и своя нисш начин на мислене за типични и нормални явления, очаквайки разумът да се проявява в цялата Вселена именно по същия начин. Точно затова, с искрена грижа за доброто и достойнството на живота като цяло, Общото събрание на ООП реши, че на онзи, който наруши настоящата, нововъведена в Хартата на ОП контрацептивна точка, ще бъдат налагани санкции съгласно съответните членове на Кодекса по междупланетно право.“

Ериданецът остави Хартата на ОП и вдигна нагоре грамадния том на Кодекса, който помощниците поставиха в пипалата му, а като отвори обемистата книга на съответното място, започна да чете със звучен глас:

— Том втори от Наказателния междупланетен кодекс, раздел осемнадесети, озаглавен „За планетния разврат“.

Член 212: Който оплоди естествено безплодна планета, се наказва със зазвездване от сто до хиляда и петстотин години, независимо от гражданската отговорност за нанесените на потърпевшите морални и материални щети.

Член 213: Който извърши визираните в член 212 престъпления предумишлено, а именно предприеме предварително обмислени безнравствени действия, които биха довели до еволюция на особено дефектни форми на живот, будещи всеобщо отвращение и всеобщ ужас, се наказва със зазвездване до хиляда и петстотин години.

Член 214: Който оплоди безплодна планета вследствие небрежност и разсеяност или поради неизползуване на необходимите контрацептивни средства, се наказва със зазвездване до четиристотин години; ако е действувал, без да разбира напълно какви последици може да има постъпката му, наказанието може да се намали до сто години.

— Тук няма да изреждам — прибави ериданецът — наказанията за намеса в еволюционните процеси in statu nascendi5, тъй като те са извън обсъжданата тема. Ще подчертая обаче, че Кодексът предвижда материална отговорност на виновниците пред жертвите на планетния разврат; съответните раздели на Гражданския кодекс няма да чета, за да не отегчавам уважаемите делегати. Само ще добавя, че в каталога на телата, признати за безплодни както в смисъла на Враграс, така и на Хартата на обединените планети и на Наказателния планетен кодекс, на страница две хиляди шестстотин и осемнайсет, осемнайсети ред отдолу, фигурират следните небесни тела: Зембелия, Зезмай, Земя и Зизма…

Зяпнах, изпуснах пълномощното, а пред очите ми причерня. („Внимание — крещяха в залата, — слушайте! Кого обвинява той?! Долу! Да живее!“) Ако питате мен, мъчех се да се напъхам под банката.

— Уважаеми колеги! — гръмна гласът на представителя на Еридан, който захвърли на пода томовете на междупланетния кодекс. Изглежда, че ораторите в ООП имат особена слабост към този жест. — Не бива да се примиряваме с позорните постъпки на нарушителите на Хартата на обединените планети! Длъжни сме да заклеймяваме безотговорните елементи, зачеващи живот в неподходящи условия!

Ето, при нас дойдоха същества, които не си дават сметка нито за скверността на своето собствено съществуване, нито за това, как са възникнали! Те чукат на почтената врата на това високоуважаемо събрание и какво можем да им отговорим ние на всички тези развратняци, ужасняци, гнусотници, майцеядци, труполюбци, кретенци, кършещи своите ръце-неръце и падащи от краката-некраката си, когато разберат, че техният Съвършен творец е бил просто някакъв звезден моряк, излял върху скалите на мъртвата планета ферментиралата помия от ракетната кофа за боклук, придавайки на тези жалки зачатъци на живот свойства, които после ще ги направят посмешище за цялата Галактика! И как после да се защищават нещастниците, когато някой Катон ги обвини в позорна белтъчна лявопосочност!

(Залата закипя, устройството напразно удряше с все сила в плочата, наоколо се разнасяха крясъци: „Позор! Долу! Да се накажат! За кого говори той?! Гледайте, гнусотникът целият тече!“.)

Аз наистина бях плувнал в пот. Ериданецът успя да издигне тенора си над общата врява и закрещя:

— Сега ще задам няколко заключителни въпроса на тараканската делегация! Нима не е истина, че едно време на мъртвата тогава планета е кацнал кораб с вашия флаг? Че поради авария на хладилниците част от хранителните му запаси са били развалени? Нима не е истина, че на този кораб са летели двама вакуумници, зачеркнати по-късно от всички регистри заради машинациите им с ресняците, и че тези мошеници, тези безпътни млечни безобразници са се наричали Бан и Пуг? Нима не е истина, че пияните Бан и Пуг не само замърсили беззащитната пустинна планета, ами им се прищяло и да аранжират на нея по престъпен и наказуем начин биологична еволюция, каквато светът дотогава не бил виждал? Нима не е истина, че тези двама тараканци съзнателно и предумишлено решили да превърнат Земята в люпилня на кошмарни чудовища, в космически цирк, в паноптикум, в музей на ужасяващи експонати, които след време да станат посмешище за най-далечните мъглявини?!! Нима не е истина, че онези двама негодници, лишени от всякакво чувство за приличие и морални задръжки, са излели върху скалите на мъртвата Земя шест бъчви гранясало желатиново лепило и два бидона с развалена албуминова паста; че към тази каша са добавили ферментирала рибоза, пентоза и левулоза; и сякаш тези пакости не били достатъчни, та те полели всичко с три големи лейки разтвор от плесенясали аминокиселини, след което разбъркали получената смес с лопатка за въглища, изкривена наляво, и с ръжен, също извит в тази страна, поради което всички белтъчини на бъдещите земни същества станали ЛЕВО-посочни?! Нима накрая не е истина, че Пуг, който по онова време страдал от силна хрема, подкокоросван от Бан, комуто пък било трудно да запази равновесие следствие злоупотребата със спиртни напитки, съвсем умишлено се изкихал в плазмения зародиш, заразявайки го със злокачествени вируси, като същевременно хихикал, че така вдъхва „божествен дух“ в нещастната еволюционна подкваса?! Нима не е истина, че онази левопосочност и злокачественост после са преминали във всички земни организми и се срещат у тях и до днес, от което нещастните представители на расата Artefactum Abhorrens нарекли себе си Homo sapiens, сигурен съм, единствено от простодушна наивност страдат? Нима не е най-накрая истина, че тараканците са длъжни не само да заплатят началната вноска за членство вместо земляните в размер на един милиард тона благороден метал, но че също така са длъжни да плащат на нещастните жертви на планетния разврат КОСМИЧЕСКА ИЗДРЪЖКА?!

След тези думи на ериданеца амфитеатърът се превърна в истински пандемониум. Наведох се — из въздуха се носеха във всички посоки папки, томове от Кодекса по междупланетно право и дори веществени доказателства — силно ръждясали лейки, бидони и ръжени, кой знае как попаднали тук; възможно е находчивите ериданци, имащи зъб на тараканците, да са правели от незапомнени времена археологически разкопки на Земята и да са събирали доказателства за тяхната вина, старателно подреждайки ги на борда на своите летящи чинии; не можех да взема отношение по въпроса, тъй като наоколо всички подскачаха и размахваха смукала и пипала, а моят тараканец, ужасно възмутен, скочи от мястото си и закрещя нещо, което потъна в общата врява. Аз сякаш бях потънал на дъното й с една-единствена мисъл в главата: не можех да забравя онова предумишлено кихане, от което бяхме заченати.

Внезапно някой болезнено ме дръпна за косата. Изохках — беше тараканецът, който искаше да демонстрира, че земната еволюция ме е произвела солидно и че не заслужавам да бъда наричан нищожество, слепено как да е от гнили отпадъци; и току ме удряше по главата с тежкото си смукало… Като усещах, че се разделям с живота, все по-слабо се съпротивлявах, ритнах няколко пъти в агония… и паднах на възглавницата. Още не съвзел се окончателно, скочих, седнах в леглото и заопипвах врата, гърдите, главата си, убеждавайки се, че всичко преживяно неотдавна е само кошмарен сън. Отдъхнах си с облекчение, но после започнаха да ме гризат съмнения. Повтарях си: „Лош сън — хубав ден“, но и това не помогна. Най-накрая, за да разсея мрачните мисли, които ме бяха налегнали, заминах при леля си на Луната. Все пак едва ли осемминутното пътуване с планетобуса, чиято спирка е точно пред къщата ми, може да се нарече „осмо звездно пътешествие“; мисля, че преживяното насън пътешествие, в което изстрадах толкова много заради греховете на човечеството, по̀ заслужава това име.

Единадесето пътешествие

Денят се очертаваше от лош по-лош. Откакто дадох прислужника си на ремонт, живеех сред все по-невероятна бъркотия. Нищо не можех да намеря. В колекцията от метеорити се бяха завъдили мишки и бяха нагризали най-красивия хондрит.

Докато си запарвах кафе, млякото изкипя. Онзи електрически глупак беше забутал някъде парцалите заедно с носните кърпи. Трябваше да го дам на генерален ремонт още когато започна да ми маже обувките с боя отвътре. Използувах като парцал един стар парашут, качих се горе, избърсах праха от метеоритите и заложих капана. Всички експонати съм събирал сам. Никак не е трудно: заобикаляш метеорита отзад и го хващаш в сакчето.

Изведнъж си спомних за филийките и хукнах надолу.

Естествено, бяха станали на въглен. Изхвърлих ги в мивката. Веднага се запуши. Махнах с ръка и погледнах в пощенската кутия.

Беше пълна с обичайната сутрешна поща. Две покани за участие в конгреси някъде из провинциалните дупки на мъглявината Рак, рекламни проспекти за препарат за полиране на ракети, новият брой на „Ракетен пътешественик“ — нищо интересно. Последният плик беше тъмен и дебел, с пет печата. Претеглих го на длан и го отворих.

„Е, най-сетне нещо интересно!“ — помислих си. Карелирия, Карелирия… Името ми беше познато, само че откъде? Погледнах в Космическата енциклопедия. Имаше само Картулания и Керсемпилия. Ама че работа! В Алманаха също нямаше нищо под този термин. Да, това беше наистина интересно. Без съмнение секретна планета. „Това ми харесва“ — измърморих и започнах да се обличам. Часът беше едва десет, но трябваше да направя корекция за отсъствуващия прислужник. Лесно открих чорапите си в хладилника и тъкмо си рекох, че ще мога да разгадая неведомите мисловни пътища на разрегулирания електронен мозък, когато се изправих пред твърде деликатен проблем — панталоните ми ги нямаше никакви. Никъде. В гардероба висяха само сака. Търсих из цялата къща, дори ракетата претършувах. Нищо. Само установих, че този разбрицан тъпак е изпил до капка смазочното масло, скътано в мазето. Скоро трябва да го е изсмукал, защото преди една седмица броих кутиите и всички бяха пълни. Така се ядосах, че сериозно се замислих дали да не го предам за претопяване. Сутрин го мързеше да става рано и от месеци насам всяка вечер си запушваше ушите с восък. Можех да звъня на провала. Оправдаваше се с разсеяност. Заплашвах го, че ще му отвинтя ходилата, но той пет пари не даваше.

Знаеше, че ми е нужен. Разделих дома на квадрати по системата на Пинкертън и пристъпих към такова дирене, сякаш търсех игла. Най-после открих една разписка от химическото чистене. Негодникът беше дал на чистене всичките ми панталони. Но какво е станало с онези, които носех вчера? Изобщо не можах да си спомня. Така стана време за обяд. Нямаше смисъл да отварям хладилника — освен чорапите в него имаше само хартия за писма. Отчаях се. Накрая извадих от ракетата скафандъра, облякох го и отидох до най-близкия магазин. На улицата хората се оглеждаха подире ми, но аз си купих два панталона — единия сив, а другия черен, върнах се у дома все така в скафандър, преоблякох се и зъл като куче, отидох в китайския ресторант. Изядох каквото ми дадоха, поукротих гнева си с бутилка мозелско вино и един поглед към часовника ми напомни, че е пет часът. Целият ми ден пропадна.

Пред Ламбретанума нямаше нито вертолети, нито коли, нито дори ракети — нищо. „Чак дотам ли?“ — учудих се. Минах през просторната градина с гергини към главния вход. Дълго не ми отваряха. Най-накрая се отвори окото на шпионката, невидим поглед ме прецени, след което вратата се открехна само толкова, че да вляза.

— Господин Тихи — каза в джобния микрофон човекът, който ми отвори. — Заповядайте горе — обърна се той към мен. — Вратата вляво. Вече ви чакат.

Горе цареше приятен хлад. Влязох в малка зала и огледах присъствуващите. Освен двамата зад масата на президиума, които никога не бях виждал, на кадифените кресла седеше цветът на космографията. Забелязах професор Гаргараг и неговите асистенти. Кимнах на присъствуващите и седнах отзад. Единият от мъжете в президиума, висок, с побелели слепоочия, извади от чекмеджето гумено звънче и беззвучно иззвъня с него. „Просто невиждана предпазливост“ — помислих си.

— Господа ректори, декани, професори, доценти и ти, уважаеми Ийон Тихи — започна мъжът с побелелите слепоочия, ставайки прав, — като пълномощник по най-секретните въпроси откривам специалното заседание, посветено на Карелирия. Давам думата на тайния съветник Ксафириус.

От първия ред стана дебел, плещест мъж с млечнобели коси, изкачи се на подиума, леко се поклони и започна без предисловия:

— Господа! Преди около шестдесет години от йокохамския планетодрум излетя „Божидар II“, товарен кораб на Млечната компания. Под командуването на прочутия астронавт Астроценти Поапо този кораб превозваше дребни продоволствени стоки за Арекландрия, планета гама от Орион. За последен път корабът е бил забелязан от галактичния фар в околностите на Цербер. След това той изчезна безследно. Мина една година и застрахователното дружество Секюритас Космика, съкратено СЕКОС, изплати пълно обезщетение за изчезналия кораб. Около две седмици по-късно радиолюбител от Нова Гвинея уловил радиограма със следното съдържание.

Ораторът вдигна от масата едно листче и прочете:

— Тук, господа, се налагат някои подробности, необходими за по-нататъшното разбиране на проблема. Въпросният радиолюбител беше новак и освен това пелтек. По навик, а също, както бихме могли да предположим — поради неквалифицираност той е преиначил телеграмата, която според направената от специалистите на Галактокод реконструкция е имала следното съдържание: „Калкулаторът полудя помощ Божидар.“ Въз основа на този текст специалистите допуснаха, че става дума за рядък случай на бунт в безвъздушно пространство, и то бунт на бордовия Калкулатор. След получаване на обезщетението собствениците на кораба не можеха да имат претенции за изчезналия кораб, защото правата на собственост, включително и върху стоката, бяха преминали към СЕКОС, така че дружеството ангажира агенцията на Пинкертън в лицето на Абстрахази и Мнемоний Пинкертън за необходимите издирвания. Извършеното от тези опитни детективи разследване показа, че Калкулаторът на „Божидар“ (модел, едно време оборудван луксозно, но при последното пътуване вече в напреднала възраст) от известно време се е оплаквал от един член на екипажа. Този ракетчик, някой си Симилеон Гитертон, дразнел мозъка по най-различни начини — понижавал изходното му напрежение, чукал го по лампите, подигравал му се и дори го наричал с обидни думи като „раздрънкана тенекия“ и „жичков тъпанар“. Гитертон отрече всичко, твърдейки, че на Калкулатора просто му се привиждат някои неща, както се случва понякога с електронните мозъци на преклонна възраст. Впрочем, господа, този аспект на въпроса ще разгледа след малко професор Гаргараг.

И през следващите десет години корабът не беше намерен. Но след това агентите на Пинкертън, които продължаваха да разследват тайнственото изчезване на „Божидар“, научиха, че пред ресторанта, на хотел „Галакс“ седи някакъв полупобъркан, недъгав просяк, който пее за една престранна история и се представя за Астроценти Поапо, бившия командир на кораба. Този извънредно запуснат старец наистина твърдял, че е Астроценти Поапо, и не само че не бил с всичкия си, но си бил загубил и говора — можел само да пее. Хората на Пинкертън търпеливо го разпитвали и той им изпял за невероятната история как на кораба станало нещо странно и той бил изхвърлен само с един скафандър на гърба и заедно с шепа верни астронавти трябвало да се върне от андромедската мъглявина до Земята пеша. Това продължило двеста години. Пътувал — уж — с метеори, носещи се в неговата посока, на ракетостоп, а малка част от пътя изминал с Лумеон, една безлюдна космическа сонда, летяща към Земята със скорост, близка до скоростта на светлината. Летял, обкрачил сондата, и заплатил за това пътуване (според собствените му думи) със загуба на говора си, но затова пък се подмладил с много години благодарение на известното скъсяване на времето за телата, движещи се със скорост, близка до скоростта на светлината.

Такъв бил разказът, по-скоро лебедовата песен на стареца. За събитията на борда на „Божидар“ и дума не промърморил — едва като монтирали микрофони край мястото, където седял до входа на хотела, агентите на Пинкертън записали куплетите, които старият просяк си припявал; в няколко той проклинал ужасно сметалото, обявило се за Архипанкратор на всекосмическото съществуване. Пинкертън заключил, че телеграмата е била прочетена правилно и полуделият Калкулатор се е отървал от всички хора на борда.

Пет години по-късно корабът „Мегастер“ на Метагалактологичния институт направи откритие, разкриващо нови подробности. Той забелязал да кръжи около неизследвана планета на Процион ръждясал корпус, който приличал на изчезналия „Божидар“. Горивото на „Мегастер“ било на свършване и на връщане той не кацнал на планетата, а само съобщи за нея на Земята по радиото. Тогава беше изпратен малкият патрулен кораб „Деукрон“, който изследва околностите на Процион и откри останки от ракета, която наистина се оказа някогашният „Божидар“. „Деукрон“ телеграфира, че тя е в ужасно състояние, демонтирани са всички съоръжения, прегради, палуби, вътрешни стени, люкове — до последното винтче, така че около планетата лети само празен, изтърбушен корпус. По-нататъшните наблюдения, направени от екипажа на „Деукрон“, показаха, че разбунтувалият се Калкулатор на „Божидар“ е решил да се засели на планетата на Процион, заграбвайки цялото оборудване на „Божидар“, за да се инсталира по-удобно на нея. Във връзка с това в нашия отдел бяха открити съответни папки с надпис „КАРЕЛИРИЯ“, съкратено от „Калкулатор, реликти, ревандикация6“.

Както показаха по-сетнешните проучвания, Калкулаторът се настанил на планетата и се размножил там, произвеждайки голям брой роботи, над които упражнявал абсолютна власт. Понеже Карелирия е разположена в сферата на влияние на Процион и неговите мелманлити, която разумна раса поддържа добросъседски отношения със Земята, не искахме да се намесваме брутално и оставихме за известно време на мира Карелирия и основаната на нея колония от роботи, известна в документацията на отдела с наименованието КАЛКОРОБ. Но тогава СЕКОС подаде иск за ревандикация, твърдейки, че както Калкулаторът, така и всички негови роботи са, юридически погледнато, собственост на Застрахователното дружество. Обърнахме се към мелманлитите. Те отговориха, че според тях Калкулаторът е създал не колония, а държава, наричана от жителите й Великолепия, а мелманлитското правителство, макар и да не е признало тази държава де юре и да не е осъществило размяна на дипломатически представители, вече е признало де факто съществуването на този обществен организъм и не се чувствува компетентно да въвежда каквито и да било промени в тази насока. Известно време роботите вегетираха спокойно на планетата и не проявяваха агресивност към Земята. Разбира се, нашият отдел споделяше мнението, че не бива да изпускаме тази работа от ръцете си, защото това би било проява на лекомислие, и затова изпратихме на Карелирия няколко наши хора, преоблечени като роботи, тъй като младият национализъм на КАЛКОРОБ се проявяваше в необяснима омраза към всичко човешко. Карелирският печат непрекъснато повтаряше, че ние сме гнусни търговци на роби и незаконни експлоататори на невинните роботи. И така, всички преговори, водени в интерес на дружеството СЕКОС и в името на принципите на взаимното равенство и разбирателство, се провалиха, защото дори нашите най-скромни искания — Калкулаторът да върне на дружеството себе си и роботите — бяха приети с обидно мълчание.

— Господа — повиши глас ораторът, — за съжаление събитията не се развиха така, както очаквахме. След като изпратиха няколко радиограми, нашите хора на Карелирия замлъкнаха. Изпратихме нови и историята се повтори. След първото шифровано съобщение, че са се приземили благополучно, те не даваха никакви признаци на живот. Оттогава, през изминалите девет години, ние сме пратили на Карелирия общо две хиляди седемстотин осемдесет и шест агенти и нито един от тях не се е завърнал, нито се е обадил! Заедно с усъвършенствуването на контраразузнаването на роботите се появиха и други, не по-малко тревожни факти. А именно — печатът на Карелирия ни атакува все по-яростно. Печатниците на роботите размножават в масови тиражи предназначени за земните роботи брошури и позиви, в които хората, представени като електропияници и негодници, се наричат с обидни думи; така например в официалните изказвания ни наричат слепеняци, а човечеството — кал. Обърнахме се с меморандум към правителството на Процион, ала то потвърди предишните си изявления за ненамеса и всички наши старания да ги убедим в опасните последици от тази неутрална, а всъщност — щраусова политика, не дадоха резултат. Само ни беше обърнато внимание върху факта, че роботите са наше производство, ерго, ние сме отговорни за всички техни безобразия. От друга страна, Процион категорично не желае да се изпращат наказателни експедиции, нито да се експроприират насилствено Калкулаторът и неговите поданици. При възникналото положение свикахме настоящото събрание. За да разберете, господа, колко сериозно е положението, ще добавя, че само преди месец „Електронен куриер“, официалният орган на Калкулатора, помести статия, в която се обливаше с помия цялото еволюционно дърво на човека и се изразяваха претенции Земята да бъде присъединена към Карелирия, понеже роботите — съгласно изложените съображения — са по-висш стадий на развитие от живите същества. С това завършвам и давам думата на професор Гаргараг.

Превит под тежестта на годините, прочутият специалист по електронна психиатрия се изкачи с усилие до катедрата.

— Господа! — изрече той с треперлив, макар и силен, старчески глас. — Отдавна е известно, че не е достатъчно да се създават електронни мозъци, необходимо е те да се възпитават. Съдбата на електронния мозък не е лека. Непрекъсната работа, сложни изчисления, грубо отношение и безвкусни шеги от страна на обслужващия персонал — ето на какво е изложен този безкрайно деликатен по природа апарат. Нищо чудно, че се стига до униние, къси съединения, неведнъж предизвикани от пристъпи за самоубийство. Неотдавна имах в моята клиника такъв случай. В мозъка беше настъпило раздвояване на съзнанието: dichotomia profunda psychogenes electrocutiva alternans. Той сам си пишеше нежни писма, наричайки се в тях „бобинчица“, „телченце“, „лампинка“ — категорично доказателство до каква степен е имал нужда от нежност и сърдечно, топло отношение. Серията електрошокове и продължителният отдих му възвърнаха здравето. Или да вземем например синдрома, господа. Електронният мозък не е шевна машина, с която може да се забиват гвоздеи в стената. Той е разумно същество, разбиращо всичко, което става около него, и затова често в минути на космическа опасност започва да се тресе заедно с целия кораб така, че хората едва се задържат прави на палубата.

Това не се харесва на някои брутални натури. Те довеждат мозъка до крайност. Електронният мозък изпитва към нас най-добри чувства, господа, обаче издръжливостта на проводниците и лампите също си има граница. Само поради непрестанните преследвания от страна на капитана, който се оказа закоравял пияница, електронният мозък на Греноби, използуван за изчисляване поправките на курса, в остър пристъп на раздразнение се обяви за дистанционно дете на Великата Андромеда и наследствен император на Мурвиклаудрия. Подложен на лечение в нашето заведение, той се укроти, дойде на себе си и сега е вече почти нормален. Има, естествено, и по-тежки случаи. Така например един университетски мозък, влюбил се в жената на професора по математика, беше започнал от ревност да фалшифицира всички изчисления; това продължи, докато математикът не изпадна в депресия, убеден, че не може да събира. Но за оправдание на този мозък трябва да поясня, че жената на математика системно го бе съблазнявала, давайки му да сумира сметките за купеното най-интимно нейно бельо. Случаят, за който току-що ви разказах, ми припомни друг — за големия бордов мозък на „Панкратий“, който в резултат на късо съединение се беше свързал с останалите мозъци на кораба и в необуздан стремеж към разрастване, така наречената „електродинамична гигантофилия“, бе опразнил склада с резервни части, за да стовари след това екипажа на скалистата Мирозения, а сам да скочи в океана на Алантропия и да се обяви за патриарх на нейните гигантски гущери. Докато пристигнем на тази планета с успокоителното, той си беше изгорил в пристъп на бяс всичките лампи, защото гущерите не искали да го слушат. Наистина и този път се оказа, че вторият щурман на „Панкратий“, известен космически мошеник, е обрал на карти нещастния мозък, играейки с белязани карти. Но случаят с Калкулатора е изключителен, господа. Имаме явни симптоми на заболявания като gigantomania ferrogenes acuta, paranoia misantropica persecutoria, polyplasia panelectropsychica debilitativa gra vissima и най-сетне на necrofilia, thanatofilia и necromantia. Господа! Налага се да изложа още един факт с важно значение за разбирането на обсъждания случай. Освен дребните потребителски стоки за Процион корабът „Божидар“ превозваше на борда си няколко контейнера със синтетична живачна памет за Млечния университет във Фомалгаут, които съдържаха информация от областите на архаичната лексикология и психопатологията. Може да се допусне, че при разрастването си Калкулаторът е погълнал и тези контейнери. Така е усвоил всичко, свързано с историята на Джек Изкормвача и удушвача от Глумспик, с биографията на Захер-Мазох, мемоарите на маркиз Дьо Сад, протоколите на сектата на флагелантите от Пирпинакт, оригиналите на книгата на Мърмърополус „Кол в разреза на вековете“, както и прочутото библиофилско издание от библиотеката в Аберкромб „Намушкване“ от обезглавения през 1673 година в Лондон Хепсодор, известен под прозвището Бебешко герданче. Усвоил е също оригиналното произведение на Яницк Пидва „Малка лаборатория за изтезания“ и „Душитба, коситба и стрелба“ от същия автор, както и уникалното, единствено по рода си „Маслено меню“, предсмъртното творение на амагонеца О. Галвинари. В същите фатални контейнери се намираха и дешифрираните по каменни плочки протоколи на канибалската секция от Съюза на неандерталските писатели, и „Размишления на бесилката“ от виконт Дьо Крампфузе. Като прибавя, че там имаше и такива творби като „Идеалното убийство“, „Тайната на черния труп“ и „АБ на убийството“ от Агата Кристи, то можете да си представите, господа, какво страшно влияние е оказала цялата тази литература върху иначе невинната същност на Калкулатора.

Нали ние се стараем, доколкото е възможно, да държим електронните мозъци в неведение за отвратителните черти на човека. Сега, когато околностите на Процион са заселени с желязното потомство на една машина, натъпкана с историята на земната дегенерация, патология престъпност, със съжаление трябва да призная, че в този случай електропсихиатрията е съвършено безсилна. Нищо повече не мога да кажа.

И сред всеобщото глухо мълчание съкрушеният старец слезе от подиума. Вдигнах ръка. Председателствуващият ме погледна с изненада, но след кратко колебание ми даде думата.

— Господа! — започнах аз, като станах от мястото си. — Виждам, че въпросът е сериозен. Неговите мащаби можах да оценя едва след проникновените слова на професор Гаргараг. Бих искал с настоящите свои думи да направя едно предложение на присъствуващите. Аз съм готов да отида сам в зоната на Процион, да проверя какво става там, да открия тайната на изчезването на хилядите ваши хора, както и да допринеса според силите си за мирното разрешаване на назряващия конфликт. Давам си сметка, че този проблем е най-трудният от всички, с които съм се сблъсквал досега, обаче има моменти, когато трябва да се действува, без да се изчисляват шансовете за успех. Така че, господа…

Следващите ми думи потънаха в буря от ръкопляскания. Ще прескоча онова, което стана по-нататък на събранието, тъй като то напомняше масови овации в моя чест. Комисията и присъствуващите на заседанието ми дадоха всички възможни пълномощия. На другия ден проведох разговор с ръководителя на отдела за Процион и едновременно началник на космическото разузнаване — съветника Малинграут.

— Още днес ли искате да излетите? — попита той. — Чудесно. Но не с вашата ракета, Тихи. Невъзможно е. За тази цел ние използуваме специални ракети.

— Защо? Моята ще свърши работа.

— Не се съмнявам в съвършенството на вашата ракета, но работата е в камуфлажа. Ще полетите с друга ракета, която външно прилича на всичко друго, само не на ракета. В случая ще бъде… впрочем сам ще видите. Ще се наложи да кацнете през нощта…

— Как така през нощта? Нали огнената струя ще ме издаде?

— За това досега не сме помисляли — призна той, видимо загрижен.

— Добре, ще се оправя някак — казах. — Маскиран ли ще пътувам?

— Да. Тъй ще е най-добре. Нашите специалисти ще се погрижат за вас. Вече ни чакат. Заповядайте, оттук…

По един секретен коридор ме заведоха в стая, напомняща малка операционна зала. Там с мен се заеха четирима души. След час, когато ме поставиха пред огледалото, не можах да се позная. Обкован в ламарина, с квадратни рамене и също така глава, със стъклени визьори вместо очи, аз приличах на най-обикновен робот.

— Господин Тихи — обърна се към мен шефът на гримьорната, — не забравяйте няколко важни неща. Първо, не трябва да дишате…

— Вие май нещо не сте в ред! — отсякох. — Как да не дишам! Нали ще се задуша!

— Не ме разбрахте. Разбира се, че ще си дишате, но тихо. Никакви въздишки, никакво сумтене, никакво дълбоко поемане на дъх! Всичко трябва да се прави безшумно. А, не дай си боже, да кихнете! Свършено е с вас.

— Ясно. Какво още?

— За четене по пътя ще получите комплект годишни течения на „Електронен куриер“ и на опозиционния вестник „Гласът на вакуума“.

— Ама те и опозиция ли имат?

— Да, но и тя се ръководи от Калкулатора. Професор Млясграк предполага, че освен електронно той има и политическо раздвояване на съзнанието. Значи, разбрахме се — никакво ядене, никакво хрупане на бонбони. Ще ядете само нощем, ей през този отвор тук; като пъхнете ключето — бравата е вертхаймовска, — капачето ще се отвори, ето, виждате ли? Само гледайте да не загубите ключа, ще умрете от гладна смърт.

— Прав сте, роботите не ядат.

— По обясними причини нямаме по-подробни сведения за техните обичаи. Прочетете внимателно кратките обяви и бележки във вестниците им, обикновено те са много полезни. А когато там разговаряте с някого, не стойте прекалено близо до събеседника си, за да не може той да погледне през мрежата на микрофона вътре във вас. Най-добре ще бъде постоянно да боядисвате в черно зъбите си, ето ви кутийка с къна. И не забравяйте демонстративно да смазвате всичките си шарнири, всяка сутрин всички роботи правят така. Не прекалявайте, ако поскърцвате малко, това само ще направи добро впечатление. Е, това е май всичко… Не, само това липсваше, така ли ще излезете на улицата? Ето тук има таен изход…

Той натисна една книга в библиотеката и част от стената се отдръпна. Страхотно дрънчейки, слязох по тясната стълбичка на двора, където видях товарен вертолет. След час се приземихме на секретния космодрум. До обикновените ракети на бетона стоеше кръгъл като кула житен хамбар.

— За бога, това ли наричате вие ракета? — казах на придружаващия ме офицер от секретния отдел.

— Да. Всичко, което може да ви дотрябва — шифри, кодове, радиостанция, вестници, храна и разни дреболии, вече е натоварено. А също и една голяма горелка.

— Горелка ли?

— За разрязване на огнеупорни каси… вместо оръжие. Но ще я използувате само в краен случай! А сега на добър път! — рече любезно офицерът.

Не можах да му стисна човешки ръката, защото моята беше обкована в желязна ръкавица. Влязох през вратата в хамбара. Отвътре той си беше най-обикновена ракета. Много ми се щеше да се измъкна от желязната кутия, но специалистите ме бяха предупредили, че по-добре ще бъде да свикна по пътя с нейната тежест.

Пуснах реактора, стартирах и поех по курса, след което — не без трудности — обядвах. Налагаше се ужасно да си извивам главата, но и тогава устата ми не идваше право пред дупката, та се наложи да си помогна с обувалката. После седнах в хамака и се заех с роботския печат. Ето няколко заглавия, които ми се набиха в очи:

Речниковият състав и синтаксисът ме удивиха, ала веднага си припомних какво каза професор Гаргараг за речниците с архаичен език на борда на „Божидар“. Вече знаех, че роботите наричат хората слепеняци. А себе си смятат за великолепници.

Прочетох последната бележка — за слепеняка в окови.

„Двамина алебардисти на Негова Индуктивност в третия сутрешен звън заловиха слепеняк-шпионин, който в странноприемницата на вел. Мремран убежище, мерзавецът му, търсел. Верен слуга на Негова Индуктивност, вел. Мремран градската Алебардиния уведоми. Вражеският шпионин, с вдигнато забрало за позор, при викове за мъст в тюрмата Калефаострум бе заведен и там биде в килия хвърлен. Съдия Туртран II Семперитите неговото дело разгледа.“

„Като начало не е зле“ — помислих си аз и се върнах към колоната под заглавие „Безредици на стадиона“.

От речника научих, че квиетливи значи спокойни, от quietas, quietatis — спокойствие, че квестионирам значи питам, а търчилището е нещо като футболно игрище, на което великолепниците играят своя футбол с отлята оловна топка. Изучавах упорито вестниците, тъй като преди старта в отдела ми набиваха в главата, че трябва да се запозная подробно с обичаите и живота на великолепниците, вече дори в мислите си ги наричах така — да нарека някого робот не само би било обида, но и веднага биха ме разкрили.

Затова прочетох една след друга статиите „Шест начина да станем съвършени великолепници“, „Аудиенция на Магистър Грегатуриан“, „Как върви ремонтът в оръжейническия цех тази година“, „Поклонения достойни на великолепническите планетници за охлаждане на лампите“ — но още по-странни бяха обявите. Малко неща разбрах.

Някои обяви изобщо не можах да разбера. Ето например тези: Буйни! Туловища игрови до насита! Размери всякакви. С препоръка инструментариум достъпен на място. Тармодрала VIII.

НА МЕРАКЛИЯ cubiculum9 панкраторна10 с амфигнайс под наем. Перкоратора XXV.

А имаше и такива, от които косата ми се изправяше под желязната ШАПКА:

Блъсках си главата над загадъчните текстове, но време имах, пътуването щеше да трае почти цяла година.

В „Гласът на вакуума“ обявите бяха още повече.

Като се начетох до насита с тези обяви, започнах да разбирам каква съдба е сполетяла разузнавачите доброволци от Втори отдел. Ще излъжа, ако кажа, че кацнах на планетата с много щастливо изражение. Направих го през нощта, като предварително угасих двигателите, доколкото можах. С планиращ полет се приземих сред високи планини и като поразмислих, прикрих ракетата с насечени клони. Специалистите от Втори отдел не си бяха размърдали особено мозъка — този хамбар беше най-малкото неуместен за планета на роботите. Напъхах в желязната си броня хранителни запаси, колкото се побраха, и тръгнах към града, който се виждаше отдалече благодарение на електрическото сияние над него. Няколко пъти се спирах, за да наместя консервите със сардини, защото тракаха страхотно в мен. Вървях все напред и изведнъж нещо ме препъна. Паднах с адски грохот, пронизан от светкавична мисъл: „Нима? Толкова бързо?!“ Наоколо нямаше жива, тоест електронна душа. За всеки случай извадих оръжието си — горелка, каквато употребяват касоразбивачите, и малка отвертка. Пипнешком изследвах обкръжението си: заобикаляха ме железни туловища, парчета от стари автомати. Намирах се в изоставено гробище. Продължих. Препъвах се и се учудвах колко голямо е това гробище — простираше се най-малко на една миля. В мрака, който далечното сияние не разпръскваше, неочаквано забелязах два четириноги силуета. В инструкцията не се говореше нищо за животни на планетата. Други две четириноги фигури се приближиха до първите. Направих непредпазливо движение, корпусът ми издрънча и тъмните силуети хукнаха в тъмнината.

След инцидента удвоих предпазливостта си. Реших, че едва ли сега е най-подходящото време за влизане в града — късен нощен час, пусти улици; с появяването си можех да привлека нечие внимание. Затова се изтегнах в крайпътната канавка и търпеливо зачаках разсъмването, гризейки бисквити. Знаех, че до следващата нощ троха нямаше да сложа в устата си.

Щом се развидели, навлязох в предградието. Никого не видях. На близката ограда висеше голям афиш, очевидно стар, с размити бои. Приближих се:

Продължих нататък. Предградията не бяха особено привлекателни на вид. През мизерните, полуразядени от ръжда бараки бяха насядали роботи и играеха на ези-тура. От време на време някои се сбиваха с такъв грохот, сякаш артилерийски огън обстрелваше склад с железни бурета. Скоро стигнах до спирка на градското метро. Дойде полупразен вагон, в който се качих. Ватманът беше неразделна част от двигателя, ръката му беше завинтена към дръжката. Кондукторът пък беше завинтен към входа. Той изпълняваше и ролята на врата; движеше се на панти. Дадох му монета от тези, с които ме бяха запасили в Отдела, и седнах с ужасно скърцане. В центъра слязох и тръгнах уж безцелно. Срещах все повече алебардисти, вървяха в групички по двама или трима по средата на улицата. Забелязах опряна до една стена алебарда, грабнах я и замарширувах напред, обаче някому можеше да направи впечатление, че съм сам, та се възползвах от това, че единият от групата пред мен се отби в някакъв вход, да си оправи смъкващата се муниция, и се присъединих към останалите двама. Идеалната прилика на всички роботи в случая беше в моя полза. Известно време другарите ми мълчаха, а после единият се обади:

— Кога ще видим лавка, Бребране? Скучая и с елелектророзка с огромно удоволствие бих поиграл.

— Какво говориш — отвърна другият, — милостиви господарю, къде ти с наште тънички кесии!

Така обиколихме целия център на града. Оглеждах се зорко, по пътя забелязах два ресторанта, пред които бяха струпани камари от алебарди. Но не попитах нищо. Краката вече здравата ме боляха, в напечената от слънцето желязна броня ми беше задушно, а да не говорим как ме сърбеше носът от ръждивия прах. Уплаших се да не кихна и рекох незабелязано да се отдалеча, но и двамата се развикаха:

— Хей братле! Къде отиваш? Да не искаш началството цивката ти да размаже? Пощуря ли?

— Ами тъй да приседна малко исках — отговорих аз.

— Да приседнеш? Да не ти е някоя бобина изгоряла? Нали на служба сме ние?

— Добре де — казах сговорчиво и пак тръгнахме с маршова стъпка един след друг. Помислих си. „Не, в тази работа няма изгледи да напреднеш. Я да подхвана другояче…“

Обиколихме още веднъж града, по пътя ни спря някакъв офицер и викна:

— Реферназор!

— Брентакурдвиум! — изреваха моите другари. Запомних паролата и отговора. Офицерът ни огледа отпред и отзад и заповяда да държим алебардите по-високо.

— Как ги държите, некадърници!!! Мърши, а не алебардисти на Негова Индуктивност!!! Мирно! В крак! Марш!

Алебардистите приеха инспекцията без коментар. Продължихме да се влачим в жегата, а аз проклинах мига, в който доброволно се съгласих да дойда на тази проклета планета; като капак на всичко червата ми се свиваха от глад. Оставаше само да закуркат и да ме издадат, затова се разскърцах още повече. Минахме край един ресторант. Надникнах вътре — почти всички маси бяха заети. Велоколепниците, или мършите — както ги нарекох наум по примера на офицера — седяха неподвижно, лъснати до синьо, само от време на време този или онзи ще изскърца и ще обърне глава да погледне със стъклените си зъркели към улицата. Не ядяха и не пиеха, а като че ли чакаха нещо. Келнерът — познах го по бялата престилка върху бронята — стоеше до стената.

— Що да не приседнем и ние туканка? — попитах, защото вече усещах всеки мехур по изгорените си в железните ходила крака.

— Ама ти наистина си пощурял! — възмутиха се моите другари. — Запретено ни е да сядаме там! Нашата работа е да ходим! Ти не се бой, онези там с хитрост ще хванат слепеняка, щом дойде я супа, я чорба да хапне, и вражата си същност ще разкрие!

Нищо не разбрах, но послушно продължих с тях. Вече почваха да ме хващат дяволите, но най-накрая се насочихме към една голяма сграда от червени тухли с кована табелка:

КАЗАРМА НА АЛЕБАРДИСТИТЕ

НА НЕГОВА СВЕТЛА ИНДУКТИВНОСТ

КАЛКУРАТРИЦИЙ ПЪРВИ

Измъкнах се от другарите си чак пред входа. Оставих алебардата при часовия, когато той със скърцане и дрънчене се обърна, и свих в първата пресечка. Веднага зад ъгъла видях солидна сграда с фирма „Странноприемница «При брадвата»“. Надникнах, а стопанинът, дебел робот с късо туловище, заскърца гостоприемно и изскочи чак на улицата.

— Добре дошли, ваша милост, добре дошли… Моите почитания… Стаичка ли търсите?

— Да — отвърнах аз лаконично.

Той ме вмъкна вътре почти насила. Поведе ме нагоре по стълбите, дрънкайки като кречетало с тенекиения си глас:

— Поклонници се стичат отвсякъде… Няма великолепник, който да не иска да види кондензаторните провлочници на Негова Индуктивност… Отсам, ваша милост… в тези покои, заповядайте… тук е салонът… тук гостната… Ама сигурно сте изтощен, ваша милост… прахът скърца в сглобките ви… Извинете, ей сегичка да се освежите ще донеса необходимото…

Той затрополи по стълбите и докато се оглеждах в доста тъмната стая, мебелирана с железен гардероб и също такова легло, се върна с масльонка, бутилка сидол и парцал. Остави всичко на масата и каза с по-тих и някак си поверителен тон:

— Като почистиш естеството си… заповядай, ваша милост… За благородните персони като ваша милост винаги имам сладички, мънички сюрпризчета… ще полудуваш…

Най-после излезе, блещейки фотоклетките си. Като нямаше какво друго да правя, смазах се и си излъсках корпуса със сидола. После забелязах, че стопанинът е оставил на масата изписан лист, който приличаше на ресторантско меню. „Заведение II категория“ — прочетох най-отгоре.

Нищо не разбрах, ала по гърба ми запълзяха мравки, когато от съседната стая се донесе неописуем трясък, като че ли живеещият зад стената робот се опитваше да направи на трески квартирата си. Косата ми настръхна. До гуша ми дойде! Постарах се да не дрънча и звъня и се измъкнах от този ужасяващ вертеп на улицата. Едва когато се отдалечих достатъчно, въздъхнах облекчено. „Но какво ще правя сега, клетият аз?“ — окайвах се сам. Застанах до група роботи, които играеха на зарове, като се преструвах на уличен запалянко. Все още не знаех с какво се занимават великолепниците. Бих могъл да се вмъкна пак в редиците на алебардистите, но там щях да огранича свободата на действията си, а опасността да ме разкрият беше голяма.

Блъсках си главата и вървях без цел. Изведнъж видях на пейката един робот да грее на слънце старите си тенекии. Беше си закрил главата с вестник. На първата страница беше отпечатано стихотворение, което започваше с думите: „Великолепник извратеник съм.“ Не знам какво следваше по-нататък. Полека-лека се завърза разговор. Казах, че идвам от съседния град Содомазия. Старият робот излезе изключително сърдечен. Почти веднага ме покани в дома си.

— Защо ще се влачиш по разни ханове, странноприемници, защо ще се разправяш с ханджии… Я ела у дома. За мен е чест, благодетелю, да прекрачиш моя праг. Радостта ще влезе заедно с твоята достойна особа под моя скромен покрив.

Не можех да откажа, съгласих се, поканата дори беше добре дошла за мен. Новият ми познат живееше в собствена къща, през две улици. Веднага ме заведе в стаята за гости.

— Щом идваш от път, кой знае що прах си нагълтал — каза.

Пак се появи масльонка, сидол и парцал. Вече знаех и какво ще каже, роботите не се отличаваха с особено сложна психика.

— Като се освежиш, заповядай в салона… ще поиграем заедно…

Той излезе и затвори вратата. Не пипнах масльонката и сидола, а само проверих в огледалото състоянието на грима си. Начерних си зъбите и донякъде обезпокоен от перспективата за неизвестната игра, след около четвърт час тъкмо тръгвах надолу, когато от вътрешността на къщата долетя протяжен, остър шум. Този път не можех да избягам току-така. Слизах по стълбите сред такъв грохот, сякаш някой сечеше на трески желязно трупче. Атмосферата в салона беше нагорещена. Съблечен до железния корпус, хазаинът посичаше със странен по форма сатър сложена на масата кукла.

— Заповядай, заповядай, гостенино! Можеш, ваша милост, да си направиш удоволствието, като видиш сметката на това туловище — като ме видя, той спря да сече и посочи друга, по-малка кукла на пода.

Приближих се до нея, а тя седна, отвори очи и започна да повтаря със слабо гласче:

— Господине — аз съм дете невинно — пожали ме — господине — аз съм дете невинно — пожали ме…

Хазаинът ми подаде секира, подобна на алебарда, но с по-къса дръжка.

— Е, уважаеми гостенино, забрави грижите, забрави тъгата — режи смело!

— Ама аз… не обичам деца… — обясних смутено.

Той се втрещи.

— Не обичаш деца ли? — повтори. — Жалко. Ама че работа! И какво ще правим сега? Аз имам само малчугани, това ми е слабостта, нали разбираш. А теле не щеш ли да пробваш?

Извади от шкафа едно пластмасово теле, натисна го и то уплашено измуча. Нямах друг изход, за да не се издам, разрязах нещастната кукла. В същото време хазаинът направи на парчета двете кукли, остави инструмента и ме попита дали съм доволен. Уверих го, че отдавна не съм изпитвал такова удоволствие.

Така започнах тъжния си живот на Карелирия. Сутрин, след закуската, състояща се от вряло смазочно масло, хазаинът отиваше на работа, а съпругата му с увлечение режеше нещо в спалнята — може би телета, но не съм сигурен. Едва понасях тези мъчения, крясъци и стонове. Излизах из града. Заниманията на роботите бяха твърде монотонни. Сечене на парчета, трошене на колело, изгаряне, накълцване… В центъра имаше павилиони, в които се продаваха всевъзможни инструменти за инквизиция. След няколко дни вече не можех да гледам спокойно и собственото си джобно ножче и само гладът ме подгонваше привечер извън града, за да похапна набързо в храстите сардини с бисквити. Нищо чудно, че при това неизменно меню малко оставаше да се разхълцам, а хълцането беше смъртно опасно за мен. На третия ден отидох на театър. Даваха пиеса под заглавие „Карбезаурий“: историята на един млад, хубав робот, жестоко преследван от хората, тоест от слепеняците. Поливаха го с вода, сипваха му пясък в маслото, развинтваха му винтовете, та непрекъснато се преобръщаше и т.н. Публиката възмутено дрънчеше. Във второ действие се появи пратеник на Калкулатора и младият робот бе освободен; трето действие разглеждаше по-подробно съдбата на хората, не особено весела, както бихме могли да се досетим.

От скука се ровех в домашната библиотека на хазаина, но не намерих нищо интересно: само няколко калпави препечатки на мемоарите на маркиз Дьо Сад и брошурки, като „Разпознаване на слепеняците“, от която запомних няколко изречения: „Слепенякът — така започваше текстът — е много мек, с консистенция на тесто… Очите му са тъпи, воднисти и отразяват душевната му низост. Лицето му е като гумено…“ И така нататък, на почти сто страници.

В събота идваха на гости местните първенци — един майстор от тенекеджийския цех, заместникът на градския оръжейник, старшият цехов началник, двама протократи, един архимуртан; за съжаление не можах да разбера що за професии са това, защото в компанията се говореше главно за изкуство, за театър, за съвършеното функциониране на Негова Индуктивност, а дамите си разказваха по някоя клюка. От тях научих за известния във висшите сфери гуляйджия и безделник Полукст, който водел живот на плейбой — събирал около себе си рояци електронни вакханки, които обсипвал със скъпи бобини и лампи. Споменах за Полукст на моя хазаин, но той никак не беше възмутен от поведението му:

— Е, млада стомана, млад ток — рече добродушно. — Ще поръждяса, подпорите му ще отслабнат, пък и главната тръба ще поомекне…

Една великолепничка, която идваше у нас по-рядко, кой знае защо ме беше харесала и веднъж, след няколко чаши машинно масло, ми пошушна:

— Красавецо… Искаш ли ме? Да прескочим до нас, там ще се понаелектризираме…

Престорих се, че внезапно искрене на катодите ми е попречило да чуя думите й.

Моите хазаи живееха, общо взето, сговорно; само веднъж, без да искам, станах свидетел на караница; половинката крещеше нещо като „на ръждясала ламарина да станеш“, а той, като всеки мъж, си мълчеше.

На гости идваше и популярният електромайстор, ръководещ градската клиника. От него научих — защото той, макар и рядко, разказваше за своите пациенти, — че се случва роботи да полудеят и най-лошата от преследващите ги мании е внушението, че са хора. Дори — това той не го каза, но сам се досетих — броят на тези умопобъркани напоследък особено е нараснал.

Не предавах на Земята тези сведения, тъй като, от една страна, ми се струваха доста оскъдни, а от друга, никак не ми се биеше път през планините чак до мястото, където бях оставил ракетата с предавателя. Една сутрин, когато тъкмо бях приключил с телето си, което хазаите всяка вечер ми доставяха, убедени, че нищо друго не ми носи по-голяма радост, из цялата къща отекнаха настойчиви удари по входната врата. Опасенията ми се оказаха повече от основателни. Беше полицията, тоест алебардистите. Арестуваха ме и безмълвно ме изведоха на улицата пред очите на втрещените от ужас домакини. Оковаха ме, натовариха ме в камионетка и ме откараха в затвора. Там пред вратата се беше събрала враждебно настроена тълпа, която надаваше изпълнени с омраза възгласи. Затвориха ме в единична килия. Когато затръшнаха вратата отвън, аз седнах на ламаринения нар с шумна въздишка. Вече не можеше да ми навреди. Известно време се опитвах да си спомня в колко затвора из различни райони на Галактиката съм бил, но не можах да ги изброя точно. Под нара нещо се белееше. Беше брошурка за начините, по които се откриват слепеняците. Случайно ли беше попаднала там, или беше подхвърлена за подигравка от низка злоба? Против волята си я разтворих. Най-напред прочетох как горната част на слепеняшкото туловище се мърда поради така нареченото „дишане“, как може да се провери дали подадената ръка не е тестовидна, както и дали през устния отвор не излиза лек ветрец. Пасажът завършваше с информацията, че при възбуда слепенякът отделя водниста течност, най-вече — от челото си.

Прави бяха. Отделях такава водниста течност. На пръв поглед овладяването на Космоса изглежда доста еднообразно, и то преди всичко поради споменатото по-горе, неизменно повтарящо се, в известен смисъл като неизбежен негов етап, пребиваване в затворите (звездни, планетни и дори мъглявинни). Ала моето положение никога досега не е било толкова тежко. Към пладне пазачът ми донесе чиния с топло смазочно масло, в която плуваха няколко сачми за лагери. Помолих го да ми дадат нещо по-лесно смилаемо, след като тъй и тъй съм разкрит, но той само изскърца иронично и си направи оглушки. Започнах да думкам по вратата, настоявайки за адвокат. Никаква реакция. Едва привечер, тъкмо когато изядох последното парченце от бисквитите, забутало се някъде из корпуса, ключът изщрака в бравата и в килията влезе тумбест автомат с издута кожена чанта.

— Бъди проклет, слепеняко! — рече и добави: — Назначен съм за твой защитник.

— Винаги ли така поздравяваш клиентите си? — попитах аз и седнах.

Той също седна с тракане. Беше отвратителен. Ламарините на корема му изобщо не пасваха.

— Слепеняците — да — отвърна твърдо. Понеже уважавам професията си, а не заради теб, негоднико долнопробен, ще вложа цялото си умение в твоя защита, жалко създание! Възможно е да смекчат присъдата до еднократно разглобяване.

— Как така, не могат да ме разглобяват!

— Ха-ха! — изскърца той. — Ти си мислиш! А сега казвай, що криеш, лигав мерзавецо!

— Как те викат? — попитах.

— Класустрон Фридрак.

— Класустрон Фридрак, кажи ми в какво ме обвиняват?

— В слепенячество — беше светкавичният отговор. — За това ще ти бъде наложено главното наказание. По-нататък: в намерение да ни продадеш, в шпионаж в полза на Калта, в светотатствен план да вдигнеш ръка на Негова Индуктивност — това достатъчно ли ти е, лайнян слепеняко? Признаваш ли се за виновен?

— Ама ти наистина ли си ми адвокат? — усъмних се аз. — Защото говориш като прокурор или следовател.

— Аз съм твоят защитник.

— Добре тогава. Не се признавам за виновен по нито едно от обвиненията.

— Трески ще хвърчат от теб, да знаеш! — изрева той.

Като видях що за адвокат имах, замълчах. На другия ден ме заведоха на разпит. Не признах нищо, въпреки че съдията — ако изобщо е възможна някаква градация — се изхвърляше повече и от вчерашния адвокат; ту крещеше, ту избухваше в тенекиен смях, ту ми обясняваше спокойно, че по-скоро той ще, започне да диша, отколкото аз да избегна великолепническата справедливост.

На следващия разпит присъствуваше някакво високопоставено лице, ако се съди по броя на светещите в него лампи… Изминаха още четири дни. Най-зле бях с яденето. Трябваше да се задоволя с колана на панталона си — накисвах го във водата, която ми донасяха веднъж на ден — пазачът държеше съда с водата далече от себе си, сякаш беше отрова.

След седмица коланът се свърши, но за мой късмет имах високи обувки от козя кожа; техните езици бяха най-вкусното нещо, което изядох в този затвор.

Сутринта на осмия ден двама пазачи ми наредиха да се подготвя. Натовариха ме в камионетката и под охрана ме закараха в Железния дворец, седалището на Калкулатора. По великолепните неръждаеми стълби, през украсените с катодни лампи зали ме заведоха в една голяма стая без прозорци. Пазачите излязоха и ме оставиха в нея сам. Посред стаята висеше черна завеса, окачена на тавана, гънките й закриваха централната квадратна част на стаята. Изведнъж загърмя някакъв глас, който сякаш излизаше през тръби от желязно подземие:

— Жалък слепеняко! Удари последният ти час. Казвай какво предпочиташ: дъска за кълцане, костотрошачка или свредло машина?

Мълчах. Калкулаторът забуча, зашумя и пак се обади:

— Слушай, лепкава твар, подучена от Калта! Чуй мощния ми глас, клеист трошляко, кашкаво изчадие! В името на великолепието на моите светли токове ти дарявам живота; ако преминеш на страната на моите верни поданици и ако най-много от всичко на света копнееш да се превърнеш във великолепник, ще те помилвам.

Заявих, че от незапомнени времена именно това е било най-горещото ми желание. Калкулаторът затрака подигравателно с пулсиращ смях и рече:

— Лъжите твои ясни са за мен. Но чуй, нещастнико. Можеш да запазиш своя слепеняшки живот само като таен великолепник-алебардист. Задачата ти ще бъде да разкриваш, да разголваш, да вдигаш забралото, да обгаряш с нажежено до бяло желязо слепеняците, шпионите, агентите, предателите и цялата гнусна сган, която Калта изпраща при нас. С такава служба, смирена и покорна, ще заслужиш правото си на живот.

Обещах тържествено всичко, което се искаше от мен, и тогава ме заведоха в друга стая, където ме записаха в специален регистър; заповядаха ми всеки ден да докладвам какво съм научил, след което — шашардисан и с омекнали колене — ме пуснаха да си вървя по живо, по здраво.

Смрачаваше се. Излязох от града, седнах на тревата и се замислих. Тежко ми беше на душата. Ако ме бяха обезглавили, поне щях да запазя честта си, а така, като минах на страната на това електронно чудовище, предадох делото, на което служех, и провалих шансовете си. Какво ми оставаше да направя, да търча към ракетата ли? Това би било позорно бягство. Въпреки това тръгнах. Съдбата на доносчик в служба на машината, управляваща хиляди железни кутии, би била още по-позорна. Но какъв беше моят ужас, когато на мястото, където бях оставил ракетата, съзрях само отломки, разхвърляни с някакви машини.

Междувременно се свечери. Седнах на един камък и за първи път през живота си захлипах жално за изгубената родина, сълзите капеха по желязната вътрешност на празния корпус, който щеше да остане мой затвор до края на дните ми, и изтичаха навън през дупките на наколенниците, създавайки опасност от корозия и схващане на ставите. Но вече ми беше все едно.

И в същия миг видях взвод алебардисти. На фона на последните лъчи на залеза те крачеха към крайградските ливади. Поведението им ми се стори странно. Вечерният мрак се сгъстяваше и под неговото прикритие ту един, ту друг напускаше строя с възможно най-бърза крачка, шмугваше се в храстите и оставаше там. Всичко беше толкова необичайно, че въпреки безкрайното отчаяние, което ме беше обзело, станах безшумно и тръгнах след най-близкия до мен робот.

Трябва да поясня, че през този сезон по храстите извън града зрееха подобни на боровинки плодове, сладки и изключително вкусни. Самият аз се тъпчех с тях до насита винаги, щом успявах да се измъкна от желязната крепост. Кой би могъл да опише моето удивление, когато видях следения от мен алебардист да отваря с ключе, досущ същото като онова, което ми даде пълномощникът от Втори отдел, забралото от лявата страна, да къса с две ръце плодовете и като пощурял да ги тика в зиналата дупка. Звуците от мляскането и шумното гълтане достигнаха чак до мен.

— Шшшшт — изшътках остро, — ей, слушай!

С един скок той се мушна в гъсталака, но не избяга далече, иначе щях да чуя. Беше се притаил някъде наблизо.

— Ало — казах с нисък глас, — не се бой. Аз съм човек. Човек. И аз съм маскиран.

Иззад листата ме погледна око, пламтящо от страх и подозрителност.

— Отде да зная, че не лъжеш? — разнесе се прегракнал глас.

— Нали ти казвам! Не се бой. Дойдох от Земята. Пратен съм тук със задача.

Наложи се да го убеждавам още някое време, преди да се успокои дотолкова, че да изпълзи от храстите. В тъмното докосна моята броня.

— Човек ли си? Мигар си човек?

— Защо не говориш като хората?

— Отучих се. Ще станат пет години, откак ужасна съдба ме тук довея… Настрадах се, не ще и дума… Какво щастие наистина, че слепеняк преди смъртта си аз можах да зърна — ломотеше той.

— Я се опомни! И стига си дрънкал! Слушай, ти да не си от Втори отдел?

— Че как да не съм? Малинграут ме тук изпрати на мъки и терзания.

— Защо не избяга?

— Ракетата ми на парчета сториха, на винтчета и гайки дребни… Братле, за мен е време веч. В казармата се връщам. Ще ли се видим утре пак? Пред казармата ще чакам…

Уговорихме се да се видим на другия ден, макар че представа нямах как изглежда, и се сбогувахме. Той ме посъветва да не тръгвам веднага и изчезна в нощния мрак Върнах се в града с укрепнал дух, вече кроях планове как ще организирам съпротивителното движение. За да събера сили, се отбих в първата странноприемница и легнах да спя. Сутринта се огледах в огледалото и забелязах на гърдите си, под левия нараменник, мъничко, надраскано с тебешир кръстче. Тутакси прозрях истината. Този човек е искал да ме предаде, затова е надраскал този знак! „Мръсник!“ — повтарях, размишлявайки трескаво как да постъпя. Изтрих предателския знак, но не се успокоих. Мислех си, че той вече е докладвал и сега ще тръгнат да търсят белязания слепеняк; ще погледнат в регистрите си, най-подозрителните първи ще попаднат на мушката, а нали и аз фигурирам в тези списъци… Потреперах при мисълта, че може пак да ме разпитват. За да отклоня подозренията от себе си, скроих хитър план. Останах в странноприемницата цял ден, като малтретирах за камуфлаж телета, а на смрачаване тръгнах из града със скрито в ръкавицата парченце тебешир. Начертах около четиристотин кръстчета по ламарините на минувачите, който не мина край мен, него не отбелязах. Към полунощ, когато вече ми поолекна на сърцето, изведнъж се сетих, че миналата нощ освен онзи юда, с когото разговарях, в храстите се пръснаха и други алебардисти. Този факт ме накара да се замисля. И внезапно ме осени невероятно проста идея. Отидох извън града за онези плодове. Около полунощ пак се появи желязната паплач, лека-полека се разпръсна и изчезна в храстите; чуваше се само сумтене и мляскането на ожесточено дъвчещи усти. После забралата едно след друго изщракаха и цялата пасмина мълчешком се заизниза от храсталака с натъпкани търбуси. Приближих се до тях — в тъмното ме взеха за свой — и закрачих в строя, като драсках, където ми попаднеше, по съседите ми кръгчета. Пред входа на казармата направих кръгом и се прибрах в моята странноприемница.

Сутринта седнах на пейката пред казармата. Чаках да излязат пуснатите в градски отпуск алебардисти. Сред тях открих един с бяло кръгче на гърба. Тръгнах по петите му, а когато на улицата останахме само двама, така го пернах с ръкавицата по рамото, че цял издрънча. В същото време изрекох:

— В името на Негова Индуктивност! Върви с мен!

Уплаши се страхотно, затрака като кречетало. Закуца безмълвно подир мен, послушен като кученце. Затворих вратата на стаята си в странноприемницата и започнах да му отвинтвам главата с извадената от джоба ми отвертка. Тази работа ми отне цял час. Повдигнах я като тенджера и пред очите ми се показа слабо, неприятно бледо лице, дълго време невидяло слънце, с облещени от уплаха очи.

— Слепеняк си, значи?

— Тъй вярно, ваша милост, но…

— Какво „но“?

— Но аз нали… регистриран съм… заклех се във вярност на Негова Индуктивност!

— Кога? Говори!

— Преди три… три години… господине… А защо вие мен…

— Чакай, а познаваш ли някои други слепеняци?

— На Земята ли? Да, да, познавам, ваша милост… за прошка моля, ваша ми…

— Не на Земята, глупако, а тук!

— Не откъде? Мигом, щом видя, ще ви донеса, ваша милост…

— Е, хубаво — рекох. — Можеш да си вървиш. А главата сам ще си завинтиш.

Изсипах в шепата му всички винтове и го избутах от стаята. Чувах го как нахлузва куфалницата си с треперещи ръце. Седнах на леглото, дълбоко удивен от случилото се.

Цялата следваща седмица беше изпълнена с напрегната работа: на улицата спирах първия срещнат минувач, водех го в странноприемницата и му отвинтвах главата. Предчувствието ми не ме излъга. Всички до един бяха хора! Сред тях не открих нито един робот! Постепенно от отделните фрагменти се оформи апокалиптична картина.

Сатана! Електросатана! Ето какво е Калкулаторът! Що за ад се е родил в неговите нажежени проводници! Планетата беше мокра, подгизнала, ревматична, абсолютно нездравословна за роботите, сигурно масово са ръждясвали; вероятно с течение на времето и резервните части са ставали все по-дефицитни, механизмите са се разстроили, роботите един след друг са отивали на просторното крайградско гробище, където вятърът им е свирел погребални маршове, тракайки с листовете разпадаща се ламарина. Тогава, уплашен от оределите редици на поданиците си, пред опасността цялото му господство да се сгромоляса, Калкулаторът направил гениален обрат в политиката си. Започнал да превръща враговете си, изпращаните на сигурна гибел шпиони, в свои собствени агенти, в собствени войници, в собствен народ! Нито един от разкритите шпиони не е посмял да се издаде, нито един не се е осмелил да контактува с другите като с хора, защото не е допускал, че те не са роботи, а дори и да се е досещал за туй-онуй, се е страхувал, че още при първия опит за контакт онзи ще го издаде, както се опита да направи с мен първият, преоблечен като алебардист човек, когото изненадах да яде боровинки. Калкулаторът не се задоволяваше да неутрализира враговете си, не, той ги превръщаше в борци за своята правда, принуждавайки ги да издават другите, новопристигащи хора, което доказваше още веднъж сатанинската му хитрост — та кой ли друг би могъл да отличи от роботите изпратените хора, ако не самите хора, запознати с всички тайни на подготовката и методите на Втори отдел!

По този начин всеки човек, разкрит, вписан в регистрите, положил клетва, се чувствуваше сам и може би се страхуваше от себеподобните си повече, отколкото от роботите — роботите не бяха длъжни да стават агенти на тайната полиция, а хората бяха агенти до един. Така електронното чудовище ни поробваше, държейки в шах всички, да, всички, защото именно моите другари по съдба бяха натрошили моята ракета и пак те — това научих от устата на алебардиста — бяха направили същото с другите ракети.

Изчадие на ада! — цял треперех от яд и възмущение. Не му стига, че прави хората предатели, не му стига, че Отделът му е изпращал за негово удобство все нови и нови хора, ами отгоре на това те са били обличани още на Земята в най-добрата, най-качествената неръждаема екипировка! Дали все още в редиците на ламаринените туловища имаше поне един робот? Съмнявах се. Сега вече разбирах усърдието, с което преследваха хората. Тъй като самите те са хора, трябвало е — като новооглашени великолепници — да бъдат по роботи от истинските роботи. Ето откъде идваше демонстрираната от моя адвокат бясна омраза. Ето откъде произлизаше подлият опит на първия човек, когото разкрих, да ме предаде. Ах, какъв демонизъм в бобините и релетата, каква електронна стратегия!

Тайната беше разкрита — но каква полза от това? Незабавно щяха да ме хвърлят в подземията по заповед на Калкулатора — твърде отдавна хората се подчиняват на военната дисциплина, твърде дълго те са демонстрирали неискрената си преданост към нея и този електронен Велзевул, нали са се отучили дори да говорят като хората!

Какво да правя? Да се промъкна в двореца? Щура идея. Но имах ли друг изход? Чудовищна картина: град, заобиколен с гробища на разпадналите се в ръжда отряди на Калкулатора, а той продължава да господствува, по-силен от когато и да било, по-самоуверен от всякога, защото Земята системно му доставя нови и нови попълнения! Направо да се побъркаш! Колкото по-дълго размишлявах, толкова по-добре разбирах, че дори това откритие, което несъмнено са направили и много други преди мен, с нищо не променя положението. Сам човек нищо не би могъл да направи, а всеки опит да се доверя някому ще бъде посрещнат с предателство; естествено, предателят ще разчита на повишение, на специалното благоволение на машината… „Свети Електрици — мислех си, — той действително е гений!“ Като си разсъждавах така, забелязах, че и аз самият на места леко архаизирам речта си, че и аз съм се заразил от общата напаст, че започвам да приемам като нещо естествено вида на железните марионетки, а човешкото лице ми се струва голо, грозно, неприлично… слепеняшко. „Мили боже, май се побърквам — а другите отдавна са перкулясали — помощ!“

След прекараната в мрачни размисли нощ отидох в центъра на града, купих в един магазин за трийсет ферклоса най-острия сатър, който имаха, и след като изчаках да се свечери, се промъкнах в голямата градина около двореца на Калкулатора. Скрих се в храстите, измъкнах се от желязната си броня с помощта на клещите и отвертката и на пръсти, бос, безшумно се изкачих на първия етаж по водосточната тръба. Прозорецът беше отворен. По коридора с глухо дрънчене се разхождаше насам-натам пазачът. Изчаках го да се обърне с гръб към мен и да закрачи към другия край на коридора, скочих вътре, изтичах до най-близката врата и тихо влязох. Не ме усети.

Намирах се в същата голяма зала, в която чух гласа на Калкулатора. Беше тъмно. Дръпнах завесата. Калкулаторът със светещите като очи индикатори стигаше до тавана. Встрани проблясваше бяла ивица. Там някаква врата не беше затворена добре. Приближих се на пръсти и затаих дъх.

Отвътре Калкулаторът изглеждаше като стаичка във второкласен хотел. В дъното имаше огнеупорна каса с открехната врата и връзка ключове в ключалката. Зад бюрото, отрупано с папки и документи, седеше възрастен, сух мъж в сив костюм, с черни наръкавници, каквито използуват канцеларските чиновници, и запълваше страница след страница някакви формуляри. До лакътя му димеше чаша чай, а в чинийката бяха поставени две-три бисквити. Все така на пръсти влязох и затворих вратата зад себе си.

— Шшшт — изшътках и вдигнах сатъра с две ръце. Мъжът трепна и ме погледна; сатърът в ръцете ми го уплаши до смърт. Лицето му се изкриви, той падна от стола на колене.

— Не!! — изкрещя. — Не!!

— Ако гъкнеш, лошо ти се пише — казах. — Кой си ти?

— Хе… хептагоний Аргютон, ваша милост.

— Не съм никаква милост. Наричай ме „господин Тихи“, ясно ли е?

— Тъй вярно! Да! Да!

— Къде е Калкулаторът?

— Го… господине…

— Калкулатор няма, нали?

— Тъй вярно! Такава беше заповедта!

— Виж ти. От кого, ако смея да запитам?

Целият трепереше. Повдигна умолително ръце.

— Ще си имам неприятности… — изхленчи. — Пожалете ме! Не ме принуждавайте да говоря… ваша милост… Извинявам се!… Господин Тихи! Аз… аз съм само чиновник от Шеста снабдителна група…

— Какво, какво чувам? А Калкулаторът? А роботите?

— Господин Тихи, смили се над мен! Цялата истина ще кажа! Нашият шеф организира всичко. Искаше да получи по-големи дотации — за разширяване на дейността, за по-голяма… е… оперативност… За да можем да изпитаме нашите хора и качествата им, а най-важното бяха кредитите…

— Значи е било нагласено? Всичко?!

— Не знам! Кълна се! Откакто съм тук, нищо не се е променило, само не си мислете, че аз се разпореждам тук, боже опази! Моята задача е само да попълвам личните картони. Въпросът беше да се разбере дали… дали нашите хора ще се огънат в критична ситуация, лице в лице с врага, или са готови да се жертвуват за делото.

— А защо никой не се завърна на Земята?

— Защото… защото всички измениха, господин Тихи. До днес никой не е пожелал да умре в името на Калта, пфу, в името на нашата родина, исках да кажа, говоря така по навик, разберете ме, господине, единайсет години седя тук, след една година трябва да се пенсионирам, имам жена и дете, господин Тихи, умолявам ви…

— Млък!!! Пенсия чакаш, негоднико, ще ти дам аз на тебе една пенсия!!

Вдигнах сатъра. Очите на чиновника изскочиха от орбитите, запълзя в краката ми.

Заповядах му да стане. Като видях, че огнеупорната каса има малко зарешетено прозорче, затворих го в нея.

— Да не си гъкнал! Никакво тропане, никакво чукане, че виждаш ли сатъра!

Останалото беше лесно. Само нощта не беше от приятните, понеже я прекарах над документите — доклади, рапорти, формуляри; за всеки жител на планетата имаше отделна папка. Постлах си на бюрото с най-секретната информация, нямаше на какво друго да легна. Сутринта включих микрофона и издадох от името на Калкулатора заповед цялото население да се събере на площада пред двореца. Всеки трябваше да носи клещи и отвертка. Когато се подредиха като грамадни шахматни железни фигури, заповядах взаимно да си отвинтят главите един на друг. В единайсет се показаха първите човешки лица, настъпи бъркотия и смут, разнесоха се викове: „Предателство! Предателство!“, които след няколко минути, когато последната желязна кратуна падна на паважа, се превърнаха в задружен радостен рев. Тогава се показах аз самият и им заявих, че под мое ръководство ще се заемат за работа, за да изградим от местни суровини и материали голям кораб. Оказа се обаче, че в подземията на двореца има цяла флотилия кораби — с пълни резервоари, готови за път. Преди старта освободих от огнеупорната каса Аргюсон, но не го взех на борда и никому не позволих да го прибере. Уверих го, че ще съобщя за него на шефа му, като възможно най-изчерпателно изразя мнението си за неговата особа.

Така завърши това мое приключение и пътешествие — едно от най-необикновените. Въпреки всички неудобства и страдания, които бях принуден да изживея, доволен съм от крайния резултат, защото той ми възвърна разклатената от космическите мошеници вяра във вродената почтеност на електронните мозъци. Приятно е все пак да знаеш, че само човекът може да бъде негодник.

Дванадесето пътешествие

При нито едно като че ли пътешествие не съм успявал да се измъкна от толкова ужасни опасности, както в случая с експедицията ми до Амауропия, планета в съзвездието Циклоп. Това, което преживях там, го дължа на професор Тарантога. Този учен-астрозоолог е не само велик изследовател, защото се знае, че прекарва свободното си време като прави изобретения. Между многото неща той е създал течност за почистване на неприятни спомени, банкнота с водоравна осмица, означаваща безкрайно голяма парична сума, три начина за оцветяване на мъглата в приятни за окото цветове, както и специален прах, с който могат да се посипват облаците и да се пресоват в съответни калъпи, от което придобиват трайни и здрави форми. Негово дело е и една апаратура за използване на обикновено пилеещата се енергия на децата, за които е известно, че не могат да стоят и една минута неподвижни.

Това устройство представлява система от стърчащи на различни места в жилището ръчки, макари и лостове, които децата натискат, дърпат и преместват по време на игрите си, като по този начин изпомпват, без да знаят, вода, перат, белят картофи, произвеждат електричество и т.н. В грижите си за най-младото поколение, оставяно от родителите си понякога само вкъщи, професорът измисли и непалещ кибрит, който вече се произвежда масово на Земята.

Един ден той ми показа най-новото си изобретение. Отначало ми се стори, че пред мене стои някаква желязна печка, и Тарантога ми издаде тайната, че наистина е използвал за изходен материал печка.

— Това, скъпи Йон, е една стара човешка мечта, облечена в реални форми — разкри ми той, — с една дума — машина, която ускорява, или, ако искаш, забавя времето. Тя прави възможно произволното удължаване на човешкия живот. Ако не се лъжа в изчисленията си, една минута вътре в нея продължава около два месеца. Искаш ли да опиташ?

Любопитен както винаги по отношение на техническите новости, кимнах запалено с глава и се напъхах в машината. Едва приклекнах и професорът затръшна вратичката. Носът ме засърбя, защото от тласъка, с който беше затворена печката, се разлетяха неостъргани остатъци от сажди, така че, като си поех въздух, кихнах. В този момент професорът включи напрежението. Заради забавеното време кихавицата ми продължи пет денонощия и когато Тарантога отвори отново машината, ме видя едва жив от изтощение. Отначало се изуми и се разтревожи, но като разбра какво се е случило, се усмихна добродушно и каза:

— А в действителност по моя часовник са изминали само четири секунди. Е, Йон, какво ще кажеш за изобретението?

— Не, честно казано, струва ми се, че още не е съвършено, макар че заслужава внимание — казах аз, когато успях да си поема дъх.

Благородният професор се огорчи малко, но след това ми подари великодушно машината и ми обясни, че тя може да служи еднакво добре както за забавяне, така и за ускоряване на времето. Чувствах се малко уморен и отказах за момента да изпробвам допълнителната възможност, поблагодарих сърдечно и откарах машината у дома. Честно да си кажа, не знаех много добре какво да правя с нея, така че я сложих на тавана на ракетното помещение, където стоя има-няма половин година.

Като пишеше осмия том на своята знаменита „Астрозоология“, професорът се запозна детайлно с материалите за съществата, които живеят на Амауропия. Тогава му дойде на ум, че те представляват превъзходен обект за изпробване на машината за забавяне (както и за ускоряване) на времето.

Запознах се с този проект и така се запалих по него, че за три седмици заредих ракетата с провизии и гориво, след което взех на борда картите на тази малко позната ми галактическа област заедно с машината и стартирах, без изобщо да се бавя. Това беше оправдано и от факта, че пътуването до Амауропия продължава около тридесет години. Какво правих през това време, ще напиша вероятно някъде на друго място. Ще спомена само едно от многото чудновати събития, каквото беше срещата ми в околността на галактическия център (в скоби ще добавя, че това е област, запрашена като малко други в космоса) с племето на междузвездните скитници, наречени изгонти.

Тези нещастници изобщо нямат роден дом. Меко казано, те са създания, пълни с фантазия, защото почти всеки ми разказа историята на племето си по съвсем различен начин. После чух, че просто са разсипали своята планета, тъй като в голямата си алчност се занимавали с разхитителен рудодобив и износ на различни минерали. И така изровили и прокопали с тези свои начинания цялата вътрешност на планетата си, че я унищожили напълно и накрая от нея останала само една голяма дупка, която един ден се разпаднала под краката им. Наистина, има и такива, които твърдят, че след като отишли един път на пир, изгонтите просто се заблудили и не могли да се приберат у дома си. Не се знае как е било наистина, но във всеки случай никой не посреща сърдечно тези звездни скитници; когато пътуват из космоса и се отбият на някоя планета, веднага се оказва, че нещо липсва: ту изчезне малко въздух, ту някоя река изведнъж пресъхне, ту не излиза броят на островите.

Говори се, че веднъж задигнали от Арденурия цял континент, за щастие необитаем, защото бил заледен. Те се наемат с удоволствие да почистват и регулират естествените спътници, но рядко някой им поверява тази отговорна работа. Дечурлигата им замерят кометите с камъни, возят се на ронливи метеори, с една дума — грижите с тях са неизброими. Реших, че не трябва да се примирявам с подобни условия на живот и като прекъснах за малко пътешествието си, се разтичах и то с добър резултат, защото успях да намеря случайно една съвсем прилична луна. Тя беше ремонтирана и благодарение на моите познанства беше обявена за планета.

Наистина, там нямаше въздух, но аз организирах благотворителна акция, околните жители направиха вноски и си заслужаваше да се види с каква радост добродушните изгонти стъпиха на своя собствена планета! Благодарностите им просто нямаха край. Простих се сърдечно с тях и продължих пътя си. До Амауропия нямаше повече от шест квинтилиона километра; изминах този участък от пътя, намерих съответната планета (а там те са безброй) и започнах да се спускам към повърхността й.

По едно време, като включих спирачките, установих с ужас, че не работят и аз падам към планетата като камък. Надникнах през люка и видях, че спирачките изобщо ги няма. Помислих си с възмущение за неблагодарните изгонти, но време за такива размисли нямаше, защото вече пресичах атмосферата и ракетата започна да се нажежава до рубиненочервено — още миг и щях да изгоря жив.

За щастие в последния момент си спомних за машината, която забавя времето; включих я и направих хода му толкова бавен, че моето падане към планетата продължи три седмици. Измъкнах се по този начин от опасността и се огледах наоколо.

Ракетата беше кацнала на обширна поляна, заобиколена с бледосиня гора. Над дърветата с наподобяващи пипала на сепия клони излитаха изумрудени създания и кръжаха с голяма бързина. При вида ми в лилавите храсти се изпокри цяла тълпа същества, които удивително приличаха на хора, само че имаха лъскава яркосиня кожа. Вече знаех за тях някои неща от Тарантога, а като извадих джобния справочник за космонавти, получих малко допълнителна информация.

Според текста планетата се населяваше от биологичен вид човекоподобни същества, наречени микроцефали, които се намираха на много ниско равнище на развитието си. Опитите за контакт с тях не бяха дали резултати. По всяка вероятност справочникът казваше истината. Микроцефалите ходеха на четири крака, приклякваха тук и там, пощеха се с голямо умение, а когато се приближавах до тях, ме гледаха с облещени смарагдови очи и кряскаха без всякакъв смисъл. Въпреки липсата на разум те се отличаваха с добродушен и кротък характер.

Изучавах в продължение на два дена небесносинята гора и заобикалящите я обширни степи, а когато се върнах в ракетата, легнах да си почина. Когато вече си бях в леглото, ми дойде на ум за машината, която ускорява времето, и реших да я пусна в действие за няколко часа, за да разбера на другия ден дали това ще даде някакви резултати. Затова я изнесох не без усилие от ракетата, сложих я под дърветата, включих я на ускоряване и като се върнах в леглото, заспах праведен сън.

Събуди ме силно разтърсване. Отворих очи и видях над себе си лица на надвесени микроцефали, които, вече на два крака, разговаряха кресливо помежду си и въртяха с голям интерес ръцете ми, а когато направих опит за съпротива, едва не ми ги измъкнаха от ставите. Най-големият от тях, лилав великан, ми отвори насила устата и като пъхна вътре пръстите си, започна да ми брои зъбите.

Дърпах се напразно, а те ме изнесоха на поляната и ме завързаха за опашката на ракетата. От това положение виждах как микроцефалите изнасят отвътре каквото им попадне; по-големите неща, които не минаваха през отвора на люка, разбиваха предварително с камъни на парчета. Изведнъж върху ракетата и въртящите се около нея микроцефали се изсипа град от камъни, един от които ме улучи по главата. Понеже бях вързан, не можех да погледна натам, откъдето летяха камъните. Чувах само ехото от битката. Най-сетне миклоцифалите, които ме бяха завързали, се спуснаха да бягат. Притичаха други, освободиха ме от пленничеството и с признаци на най-голямо почитание ме отнесоха на раменете си дълбоко в гората.

Шествието спря в подножието на едно дърво с широка корона. От клоните му висеше на лиани нещо като въздушна колиба с малко прозорче. Пъхнаха ме през него вътре, а струпалата се под дървото тълпа падна на колене, като нададе молитвени вопли. Върволици микроцефали ми поднасяха в жертва цветя и плодове. През следващите дни бях обект на всеобщ култ, жреците гадаеха бъдещето по израза на лицето ми, а когато той им се струваше зловещ, ме кадяха с дим, така че едва не се задуших. За щастие, когато изгаряха жертви в моя чест, един жрец разлюляваше параклисчето, в което седях, и от време на време можех да глътна малко въздух.

На четвъртия ден моите поклонници бяха нападнати от отряд въоръжени с тояги микроцефали под ръководството на великана, който ми беше преброил зъбите. Като преминавах по време на битката от едни ръце в други, ставах ту обект на почитания, ту на оскърбления. Битката завърши с победа на нападателите, които бяха предвождани от великана на име Глистолет. Участвах в триумфалното му завръщане в лагера, бяха ме завързали на един дълъг прът, а роднините на вожда ме носеха. Това стана традиция и оттогава се превърнах в нещо като знаме, което носеха по време на всички военни походи. Беше тежко бреме, но свързано с привилегии.

Като понаучих диалекта на микроцефалите, започнах да обяснявам на Глистолет, че той и неговите поданици дължат толкова бързото си развитие на мене. Това не беше много лесно, но мисля, че някои неща започнаха да му стават ясни. За съжаление беше отровен от племенника си Одлопенз. Той обедини воюващите дотогава горски и полски микроцефали, като се ожени за Мастозимаза, жрицата на горските.

Щом ме видя по време на сватбения пир (бях дегустатор на храната — длъжност, въведена от Одлопенз), Мастозимаза нададе радостен вик: „Каква беличка кожа имаш!“. Това ме изпълни с лоши предчувствия, които скоро се оправдаха. Мастозимаза удуши съпруга си, докато спеше, и сключи с мене морганатичен брак. Опитах се да обясня и на нея моите заслуги по отношение на микроцефалите, но тя ме разбра криво, защото при първите ми думи извика: „Ах, вече ти омръзнах!“ и трябваше дълго време да я успокоявам.

По време на следващия дворцов преврат Мастозимаза загина, а аз се спасих с бягство през прозореца. От нашата връзка остана само бяло-лилавият цвят на държавното знаме. След бягството намерих в гората поляната с машината, която ускорява времето, и исках да я изключа, но ми дойде на ум, че ще бъде по-разумно да почакам докато микроцефалите създадат по-демократична цивилизация.

Живях известно време в гората, хранех се изключително с корени и само нощно време се промъквах до лагера, който бързо се превърна в град, опасан с ограда от подострени колове.

Микроцефалите от селата се занимаваха със земеделие, градските ги нападаха, изнасилваха жените им, а самите тях убиваха и грабеха. Това допринесе за бързото развитие на търговията. Тогава укрепнаха и религиозните вярвания, чийто ритуал се обогатяваше с всеки изминат ден. За моя голяма тревога микроцефалите завлякоха ракетата ми от поляната в града, поставиха я насред главния площад за нещо като идол и оградиха мястото със зид и стражи. Няколко пъти земеделците се обединяваха, нападаха Лиловец (така се казваше градът) и с общи усилия го разрушаваха до основи, но всеки път следваше бързото и точното му възстановяване.

Край на тези войни сложи крал Сарцепанос, който изгори селата, изсече горите и изкла земеделците, а останалите живи засели като военнопленници в селото до града. Отидох в Лиловец, защото нямаше къде са се дяна. Благодарение на връзките, които имах (дворцовата прислуга ме познаваше още от времето на Мастозимаза), заех длъжността кралски масажист. Сарцепанос ме обикна и нареди да ми бъде даден високия пост помощник на държавния палач с чин старши изтезант. Отчаях се, отидох на поляната, където работеше машината, която ускорява времето, и я нагласих на максимално действие. Наистина, в същата нощ Сарцепанос умря от преяждане и тронът му беше зает от Тримон Синкавия, командира на армията. Той въведе служебната йерархия, данъците и принудителната военна служба. От нея ме спаси цвета на кожата. Сметнаха ме за албинос и като такъв нямах право да се доближавам до кралския дом. Живеех сред робите, които ме наричаха Йон Бледон.

Започнах да проповядвам всеобщо равенство и да изяснявам моята роля за общественото развитие на микроцефалите. Около мене бързо се струпаха много последователи на това учение, които се наричаха машинисти. Започнаха вълнения и безредици, а гвардията на Тримон Синкавия ги потапяше в кръв. Машинизмът беше забранен под страх от гъделичкане до смърт.

Няколко пъти трябваше да бягам от града и да се крия сред крайградските езера, а вдъхновените ми последователи бяха подложени на сурови гонения. След това на моите проповеди започнаха да идват все повече хора от висшите кръгове, инкогнито, разбира се. Когато Тримон завърши трагично земния си път, след като забрави от разсеяност да диша, властта беше взета от Карбагаз Благоразумния. Той беше последовател на моето учение, което издигна в ранг на държавна религия. Получих званието Пазител на машината и великолепна резиденция край двореца. Имах много работа и сам не зная как стана така, че подчинените ми свещеници започнаха да разпространяват тезата за моя небесен произход. Напразно се опитвах да се противопоставя на това. В същото време се появи сектата на антимашинистите, които проповядваха, че микроцефалите се развиват по законите на природата, а аз съм бивш роб, който — след като е избелил кожата си с варовик — мами хората и ги прави на идиоти.

Водачите на сектата бяха задържани и кралят настоя като Пазител на машината да ги осъдя на смърт. Като не видях друг изход, избягах през прозореца на двореца и известно време се крих сред крайградските езера. Един ден до мене достигнаха слухове, че свещениците проповядват възкресението на Йон Бледон, който — след като е изпълнил мисията си на планетата — се е върнал при своите божествени родители. Отидох в Лиловец, за да опровергая това, но тълпата, която беше коленичила пред моите икони, поиска да ме убие с камъни при първите ми думи. Защити ме свещеническата стража, само за да бъда вкаран в затвора като самозванец и богохулник. Три дена ме миха с четки и ме стъргаха, за да изтрият мнимото белило, с помощта на което (според обвинението) съм се преправил на възкръсналия Бледон. Тъй като не посинявах, трябваше да ме подложат на мъчения. Успях да се спася от бедата благодарение на един пазач, който ми намери малко синя боя. Отправих се бързо в гората, където се намираше машината, която ускорява времето, и след дълги занимания усилих нейното действие с надеждата, че по този начин ще направя по-бързо идването на следващата цивилизация, а после се крих две седмици сред крайградските езера.

Върнах се в столицата, когато бяха провъзгласени републиката, инфлацията, амнистията и равноправието. При бариерите на края на града вече искаха документи и понеже нямах, ме арестуваха за скитничество. Като излязох на свобода, станах поради липса на средства куриер в Министерството на просветата. Понякога министерските кабинети се сменяха по два пъти на денонощието и понеже всяко ново правителство започваше управлението си с анулиране на декретите на предишното и издаване на нови, имах доста тичане с циркулярите. В края на краищата ми отекоха краката и си подадох оставката, но не ми я приеха, защото точно тогава имаше военно положение. Преживях републиката, две директории, реставрацията на просветната монархия, авторитарното управление на генерал Розгроз, неговото посичане като държавен изменник и, нетърпелив от бавното развитие на цивилизацията, започнах пак да ровя в машината, от което вътре се скъса едно болтче. Това не ми направи особено впечатление, но след няколко дена забелязах, че става нещо странно.

Слънцето изгряваше от запад, на гробището се чуваха някакви шумове, можеха да се видят покойници и състоянието им се подобряваше с всяка измината секунда, юношите се смаляваха пред погледа, а малките деца изчезваха някъде.

Върна се управлението на генерал Розгроз, просветната монархия, директорията и накрая републиката. Когато видях със собствените си очи да се връща назад погребалното шествие на крал Карбагаз, който след три дена се вдигна от катафалката и беше разбалсамиран, ми стана ясно, че трябва да съм повредил машината и сега времето тече обратно. Най-лошото беше това, че самият аз виждах върху себе си признаци на подмладяване. Реших да чакам, докато Карбагаз І възкръсне и стана отново Велик машинист, защото използвайки тогавашното си влияние, бих могъл да проникна без затруднение в ракетата, която служеше за идол.

Най-лошо обаче беше ужасяващото темпо на промените: не бях сигурен дали ще дочакам съответния момент. Всеки ден заставах под дървото на двора и отбелязвах с чертичка височината на главата си — смалявах се със страшна бързина. Когато станах Пазител на машината при Карбагаз, изглеждах най-много на девет години, а трябваше да натрупам провизии за из път. Носех ги нощем в ракетата, което ми струваше не малко усилия, защото ставах все по-слаб. За мой голям ужас установих, че в минутите, когато нямам дворцови задължения, изпитвам неудържимо желание да играя на гоненица.

Когато ракетата беше вече готова за път, рано сутринта се пъхнах вътре и понечих да посегна към стартовия лост, но той беше много високо. Трябваше да се покатеря на табуретката и чак тогава успях да го преместя. Поисках да изругая и с ужас забелязах, че само издавам жалостив плач. В момента на старта още ходех, но явно даденият импулс продължи да действа още някое време, защото след като напуснах планетата и дискът й вече блещукаше отдалече като бяло петно, успях да допълзя едва-едва до бутилката с мляко, която предвидливо си бях приготвил. Трябваше да се храня по този начин цели шест месеца.

Както казах в началото, пътуването до Амауропия продължава около тридесет години, така че, когато стигнах на Земята, видът ми не разтревожи моите приятели. Жалко само, че не умея да фантазирам, защото в такъв случай нямаше да избягвам срещите с Тарантога и щях да измисля някоя безобидна историйка, която да поласкае изобретателския му талант.

Тринадесето пътешествие

С противоречиви чувства пристъпвам към описанието на тази експедиция, която ми донесе повече преживявания, отколкото бих могъл да очаквам и в най-смелите си мечти. Тръгнах от Земята с намерение да стигна до Зазява, неизмеримо далечна планета от съзвездието Рак, прославила се из целия Космос с това, че е дала на Вселената великия Ох, една от най-изтъкнатите нейни личности. Забележителният мъдрец всъщност не се казва така, просто аз го назовавам с това име, защото не е възможно да се предаде неговото име на нито един земен език по друг начин. След раждането си децата на Зазява получават безкрайно дълго според нашите представи име плюс безброй титли и отличия.

Навремето, когато дошъл на бял свят, великият Ох бил наречен Гридипидагититоситипопокаптуртегвауанатопоцотуототам и получил титлите Златоткана опора на съществуването, Доктор на съвършената доброта, Сияйна посибилитативна разностранност и т.н., и т.н. В процеса на неговото израстване и обучение всяка година му отнемали по една титла и част от името; тъй като проявявал необикновени способности, на 30-годишна възраст му отнели и последното отличие, две години по-късно нямал никаква титла, а името му се изписвало с една-едничка буква от зазянската азбука, и то с няма буква, означаваща „небесно придихание“, тоест нещо като потисната въздишка, която се издава при свръхуважение и свръхнаслада.

Сега читателят навярно е разбрал защо наричам този мъдрец великият Ох. Този мъж, наречен Благодетел на Космоса, посветил целия си живот на благородното дело да ощастливява разните галактични племена и с пот на чело създал учение за реализиране на желанията, наричано също Обща теория на протезите.

За първи път се сблъсках с плодовете от дейността на великия Ох на планетата Европия. Открай време атмосферата на тази планета била отровена от раздори, ненавист и взаимна вражда между нейните жители. Там брат на брата завиждал, ученикът мразел учителя си, а подчиненият — началника си. Но когато аз пристигнах там, сякаш напук на всички клюки най-напред ми направиха впечатление всеобщата кротост и нежната любов, която проявяваха всички жители на планетното общество без изключение. Естествено, опитах се да разбера къде се крие причината за тази благотворна промяна.

Веднъж, като се разхождах по улиците на столицата с един мой познат, местен жител, забелязах във витрините на много магазини глави в естествена големина, поставени на стойки като шапки, както и големи кукли, изобразяващи до съвършенство вярно европейците. Попитах спътника си какво означават тези стоки, а той ми обясни, че това са отдушници на отрицателни емоции. Когато изпитваш към някого антипатия или предубеждение, отиваш в магазина, поръчваш си вярно копие на дадената личност, заключваш се вкъщи и си изливаш яда върху него. Заможните лица могат да си позволят цели кукли, а по-бедните се задоволяват с гаврата само върху отделни глави.

Това изключително постижение на социалната техника ми беше непознато и затова побързах да се информирам по-отблизо за неговия създател. Той се оказа великият Ох.

Посещавайки по-късно и други планети, можах да се сблъскам с благотворните следи от неговата дейност. Например на планетата Арделурия живеел прочут астроном, според когото планетата се въртяла около оста си. Това твърдение противоречало на религията на арделурите, която гласи, че планетата е разположена неподвижно в центъра на Вселената. Колегиум жреци призовал астронома пред съда и поискал от него да се отрече от еретичното си учение. Понеже отказал, бил осъден на пречистващо от греховете всесъжжение. Щом научил за случилото се, великият Ох незабавно пристигнал на Арделурия. Поговорил с жреците и учения, обаче и двете страни отстоявали непоколебимо своята позиция. Мъдрецът размишлявал цяла нощ и така стигнал до целесъобразна идея, която начаса внедрил в живота. Става дума за планетарна спирачка, с чиято помощ въртеливото движение на планетата било спряно. Хвърленият в затвора астроном се убедил в настъпилата промяна въз основа на наблюдението на небесните тела и се отказал от дотогавашните си убеждения, присъединявайки се към догмата за неподвижността на Арделурия. И така била създадена Протезата за обективната истина.

В свободните от обществена дейност часове великият Ох се занимавал с изследователска работа в други области; така например той създал метод за откриване на планети, населени, с разумни същества и разположени много далече — така нареченият „ключ апостериори“, съвсем прост, като всяка гениална идея. Ако на небосвода заблещука нова звездичка там, където дотогава не е имало звезди, значи се разпада планета, чиито жители са достигнали висока степен на цивилизационно равнище и са открили начин за освобождаване на атомната енергия. Доколкото можел, великият Ох предотвратявал подобни произшествия, като учел жителите на планетите, на които естествените горива като въглища и нефт се изчерпвали, да отглеждат електрически змиорки. Методът бил възприет на не една планета под наименованието Протеза на прогреса. Едва ли има космонавт, който да не е бил доволен от вечерните разходки на Ентроптоза в компанията на дресирана змиорка с електрическа крушка в муцуната?

Времето течеше, а моето желание да се запозная с великия Ох растеше. Ала си давах сметка, че преди първия контакт с него трябва доста да поработя над себе си, за да се издигна до неговите интелектуални висини. Тази мисъл ме накара да посветя цялото време на полета до Зазява, който трябваше да продължи девет години, на философията. Криво-ляво стартирах от Земята с ракетата, препълнена от люка до носа с библиотечни рафтове, огъващи се под тежестта на най-възвишените плодове на човешкия дух. Когато се отдалечих от родната планета на около шестстотин милиона километра и вече нищо не можеше да ми пречи, пристъпих към четене. Ясно ми беше какъв сизифов труд ме чака и затова си изработих специален план, състоящ се в това, че за да избегна повторното четене на книгите, които вече бях прелистил, ги изхвърлях през люка на ракетата, като възнамерявах да събера свободно реещите се в пространството томове при завръщането си.

Цели двеста и осемдесет дни се потих над Анаксагор, Платон и Плотин, Ориген и Тертулиан, рових се в епископите Храб Майнцки и Хинкмар Реймски, прочетох от кора до кора Ратрамнус от Корби и Серват Лупус, а също Августин и по-конкретно неговите „De vita beata“, „De civitate Dei“ и „De quantitate animae“12 след което пристъпих към Тома, епископите Симезий, Немезий и Лъжеареопагит, свети Бернард и Суарес. При свети Виктор се наложи да си дам малка почивка, тъй като имам навика да мачкам топчета от хляб, докато чета, и ракетата беше пълна догоре с тях. Изметох всичко в безвъздушното пространство, затворих люка и пак седнах над книгите. Следващите рафтове бяха изпълнени с трудове на по-нови автори, с общо тегло седем тона и половина, и вече започвах да се плаша дали ще ми стигне времето да проуча задълбочено всичко, но не след дълго се убедих, че мотивите в тях се повтарят — различна бе само гледната точка. Онова, което, образно казано, едни поставяха изправено на крака, другите обръщаха с главата надолу; следователно много неща можех да прескоча.

Та значи преорах мистиците и схоластиците, Партман, Джентиле, Спиноза, Вундт, Малбранш, Хербърт и се запознах с инфинитизма, съвършенството на твореца, предопределената хармония и монадите, като не преставах да се удивлявам колко много е имал всеки да каже за човешката душа, твърдейки същевременно точно обратното на онова, което провъзгласяват другите.

Тъкмо бях задълбал в наистина разкошното описание на предопределената хармония, когато четенето ми бе прекъснато от едно доста драстично приключение. Прелитах в района на вакуумните магнитни вихри, които намагнитват невероятно силно всички железни предмети. Така стана и с железните налчета на обувките ми и прилепнал за металния под, крачка не можех да направя, а камо ли да се доближа до шкафчето с хранителните припаси. Така и щях да си умра от гладна смърт, добре че навреме се сетих за пъхнатия в джоба ми „Наръчник на космонавта“, в който прочетох какво се прави в подобни случаи: изхлузват се чепиците от краката. След което се върнах, към четенето.

Овладях съдържанието на около шест хиляди тома мъдрости така, както познавах съдържанието на джобовете си. До Зазява оставаха не повече от осем трилиона километра. Тъкмо пристъпвах към следващия рафт, препълнен с критика на чистия разум, когато чух енергично чукане. Слисано вдигнах глава, нали бях сам в ракетата, а гости отвън по принцип не очаквах. Чукането се повтори настойчиво. Придружаваше го нечий приглушен глас:

— Отворете! Рибиция!

Отвинтих припряно винтовете на люка. В ракетата влязоха трима души с посипани с млечен прах скафандри.

— Аха! Заловихме водняка на местопрестъплението! — извика единият от новодошлите, а другият прибави:

— Къде е водата ти?

Онемях от изумление и нищо не можах да отговоря, но третият каза нещо, което поукроти донякъде онези.

— Откъде си?

— От Земята. А вие кои сте?

— Свободна пинтийска рибиция — промърмори той и ми подаде да попълня някакъв формуляр.

Само от един поглед към графите във формуляра, а след това и към скафандрите на тези същества, които при всяко движение издаваха подобен на бълбукане звук, схванах каква грешка съм допуснал — по невнимание се бях приближил до планетите-близнаци Пинта и Панта, а всички справочници препоръчват на пътешествениците да ги заобикалят отдалече. За съжаление вече беше късно. Докато аз попълвах формуляра, индивидите в скафандри описваха методично, един по един, всички предмети в ракетата. Откривайки една кутийка шпроти в растително масло, те нададоха тържествуващ вик, незабавно запечатаха ракетата и я взеха на буксир. Опитах се да ги придумам, но безрезултатно. Забелязах, че скафандрите им завършват с нещо като широк и плосък шлейф, сякаш пинтийците вместо крака имаха рибя опашка. Не след дълго започнахме да се снишаваме над планетата. Тя беше изцяло покрита с вода, но не много дълбока, защото покривите на сградите се подаваха от нея. На летището рибицаите свалиха скафандрите си и аз се убедих, че много приличат на хора, само дето крайниците им бяха чудновато изкривени и деформирани. Напъхаха ме в нещо като лодка, характерна с това, че по дъното й имаше големи дупки, а водата я беше изпълнила досами борда. Потеглихме към центъра на града така, почти потънали във водата. Попитах ги дали не би могло да се запушат дупките и да се изчерпи водата; питах ги и за разни други неща, но моите спътници не отговаряха, а само трескаво записваха всяка моя дума.

По улиците бродеха хора с потопени във водата глави, но час по час ги изваждаха, за да си поемат дъх. През стъклените стени се виждаше вътрешността на хубавите къщи: стаите бяха пълни с вода горе-долу до половината. Нашето превозно средство спря на кръстовището, близо до сграда с надпис „Главно иригационно управление“, през отворените прозорци долиташе бълбукането на чиновниците. По площадите се издигаха устремени нагоре паметници на риби, украсени с венци от водорасли. Нашата лодка пак спря за малко, защото движението беше много интензивно, и от разговорите на минувачите долових, че само преди миг на ъгъла бил заловен шпионин.

После изплувахме в широка алея. Лодката спря пред огромен небостъргач. Фасадата беше украсена с гирлянди, а над входа висеше смарагдова табелка: „Свободна водна рибиция“. Асансьорът, с който се качихме на 16-ия етаж, приличаше на малък аквариум. Въведоха ме в кабинет, пълен до над бюрото с вода и ми наредиха да чакам. Целият кабинет беше облицован с прекрасни смарагдови рибешки люспи.

Мислено се подготвях какво да отговоря на въпросите, как съм попаднал тук и накъде отивам, но никой не ме попита за това. В кабинета влезе следователят, нисък на ръст рибицай, хвърли ми суров поглед, изправи се на пръсти и с уста над водата попита:

— Откога се занимаваш с престъпна дейност? Колко ти плащаха? Кои са съучастниците ти?

Рязко отговорих, че не съм шпионин; обясних също при какви обстоятелства бях доведен на планетата. При моите думи, че съм попаднал на Пинта случайно, следователят прихна да се смее и ме посъветва да измисля нещо по-интелигентно. После се зае да проучва протоколите пред себе си, подхвърляйки от време на време по някой въпрос. Не му беше лесно, тъй като всеки път трябваше да става, за да си поема дъх, а веднъж, без да иска, се задави и дълго кашля. По-късно забелязах колко често пинтийците се задавят така.

Рибицаят кротко ме придумваше да си призная всичко, а понеже аз все повтарях и повтарях, че съм невинен, той изведнъж рязко скочи, посочи консервата с шпроти и попита:

— А това какво означава?

— Нищо — отвърнах аз учудено.

— Ще видим. Отведете този провокатор! — викна той.

С това разпитът свърши.

Затвориха ме в съвсем сухо помещение. Бях искрено доволен, защото вече усещах последствията от пребиваването в досадната мокрота. Освен мен там имаше седмина пинтийци, които ме посрещнаха извънредно радушно и като на чужденец ми отстъпиха място на пейката. От тях научих, че намерените в ракетата шпроти според техните закони са чудовищно оскърбление на най-възвишените пинтийски идеали, най-вече поради така наречения „престъпен намек“. Заинтересувах се за какъв намек става дума, обаче те или не можеха, или не искаха (както ми се стори) да ми кажат. Разбрах, че им е неприятно да се говори на тази тема, и замълчах. От тях научих също, че местата за изолация като това, в което се намирам, са единствените безводни помещения на цялата планета. Заразпитвах ги дали винаги, през цялата си история, са живеели във водата. Обясниха ми, че някога на Пинта моретата били малко, а сушата заемала големи територии и че изобщо на нея имало много отвратителни, сухи места.

По онова време владетел на планетата беше Великият Водняк Рибон Ермезиней. В „сухарката“ прекарах три месеца, а през това време ме изследваха осемнайсет различни комисии. Те определяха формата на петното върху огледалото, след като духна върху него, брояха колко капки вода се стичат по мен, след като се потопя във водата, премерваха ми рибя опашка. Разказвах сънищата си на вещите лица, а те незабавно ги класифицираха и ги групираха според членовете на наказателния кодекс. През есента доказателствата за моята вина изпълваха вече осемдесет солидни тома, а веществените доказателства бяха заели три шкафа в кабинета с рибешките люспи. Накрая се признах за виновен във всичко, в което ме обвиняваха, и най-вече в перфориране на хондритите и в активен многократен трибеж в полза на Панта. И до днес не зная какво означава това. Поради смекчаващите вината обстоятелства — моето тъпо подценяване на предимствата на благословения воден живот и наближаващия имен ден на Великия Рибон Водняк — беше произнесена умерена присъда: две години свободно скулптиране, условно, с изпитателен срок от шест месеца във водата; след което ме пуснаха да си вървя поживо-поздраво.

Твърдо реших да се устроя възможно най-удобно през половингодишния си живот на Пинта. Не намерих свободни места в хотела и затова се приютих у една бабичка, която се прехранваше с тремолиране на охлюви, тоест дресираше ги да се подреждат в определени фигури на националните празници.

Още първата вечер след излизането от „сухарката“ отидох на концерта на столичния хор, но останах ужасно разочарован, понеже хорът пееше под водата — бълбукайки.

По едно време забелязах, че дежурният рибицай извежда навън някакво лице, което след угасване на светлината в залата дишало през тръстикова тръбичка. Високопоставените особи седяха в пълни с вода ложи и се поливаха с душове. Не можех да се отърся от странното впечатление, че тези условия бяха всичко друго, но не и удобни. Опитах се да науча нещо повече по този въпрос от моята хазайка, но тя не ми обясни нищо. Само попита докъде бих искал да стига водата в стаята ми. Отвърнах, че бих предпочел да не виждам вода извън банята, а тя стисна уста, вдигна рамене и си отиде, без дори да ме доизслуша.

Щеше ми се да опозная пинтийците разностранно и затова се стараех да следя културния им живот. Когато пристигнах на планетата, в печата се водеше оживена дискусия относно бълбукането. Специалистите определяха като най-перспективно приглушеното бълбукане.

Моята хазайка имаше още един квартирант, млад, симпатичен пинтиец, главен редактор на популярното списание „Рибешки глас“. Често бях чел да пишат във вестниците за балдури и балдубини. От текста се разбираше, че става дума за някакви живи същества, ала все не можех да разбера какво общо имат те с пинтийците. Щом отварях дума за тях пред някого, той тутакси ме заглушаваше с бълбукане. Исках да помоля редактора да ми обясни, но той беше много разтревожен. Вечеряхме заедно и той възбудено сподели с мен, че е станало нещо ужасно. По недоглеждане написал в уводната статия, че във водата е мокро. Във връзка с това очаквал най-лошото. Опитах се да го успокоя, попитах го също да не би според тях във водата да не е мокро; той потрепера и отговори, че аз нищо не разбирам. Всичко трябва да се разглежда от рибешка гледна точка. На рибите не им е мокро, ерго — във водата не е мокро. След два дни редакторът изчезна.

Особени проблеми ми създаваха театралните представления. Когато за първи път отидох на театър, някакъв непрекъснат шепот през цялото време ми пречеше да следя действието. Реших, че шушукат моите съседи и се помъчих да не им обръщам внимание. Накрая не издържах и се преместих, но и там чувах същия шепот. Когато на сцената се говореше за Великия Рибон, един тих глас шепнеше: „Тялото ти е обхванато от щастлив трепет.“ Забелязах как цялата зала започна леко да трепери. После се убедих, че на всички обществени места са монтирани специални шептачи, които подсказват на присъствуващите какви преживявания трябва да изпитват. За да опозная по-добре обичаите и характера на пинтийците, си купих доста книги — както романи, така и учебници и научни трудове. Все още пазя някои от тях, например „Малкият балдубин“, „За ужасите на сушата“, „Колко рибешко е под водата“, „Да бълбукаме двамина“ и други. В университетската книжарница ми препоръчаха един труд за еволюцията, реализирана по пътя на убеждението, но и той не ми даде нищо повече от подробни описания на балдурите и балдубините.

Опитах се да поразпитам хазайката, но тя се затвори в кухнята с охлювите, затова се върнах в книжарницата и проявих интерес къде мога да видя поне един балдубин. При тези думи всички продавачи се гмурнаха под водата зад щанда, а случайно намиращите се в магазина млади пинтийци ме заведоха в рибицията като провокатор. Хвърлиха ме в „сухарката“, където заварих трима от предишните си другари. От тях научих най-сетне, че на Пинта все още няма балдури и балдубини. Те представляват облагородени, съвършени в своята рибност форми, в които пинтийците ще се превърнат съгласно учението за еволюцията по пътя на убеждаването. Поисках да зная кога ще стане това. В отговор всички се разтрепераха и поискаха да се хвърлят във водата, което поради липсата на вода явно беше невъзможно, а най-възрастният, с кошмарно деформирани крайници, ми рече:

— Слушай, водняко, такива неща не се говорят у нас безнаказано. Ако рибицията разбере какви ги плещиш, веднага ще ти увеличат присъдата.

Натъжих се и потънах в унили размисли. От тях ме изтръгна разговорът на другарите ми по неволя. Разказваха за своите провинения, чудейки се как ще бъдат квалифицирани. Единият се озовал в „сухарката“, понеже се задавил, след като бил заспал на поливания с вода диван, и скочил с вик: „Човек може да пукне така!“. Другият носел детето си „на конче“, вместо да го приучва още от мъничко към живота под водата. Третият, онзи най-старият, имал лошия късмет да забълбука по начин, определян от компетентните лица като многозначителен и оскърбителен, и то тъкмо по време на лекция за триста водняци-герои, загинали, когато поставяли рекорд за живот под водата.

Не мина много време и ме извикаха при рибицая, който ми съобщи, че моето позорно повторно провинение го принуждава да ми наложи общо наказание от три години свободно скулптиране. Още на другия ден отплувах (охраняван от трийсет и седем пинтийци) с лодка в познатите ми вече условия, тоест затънал до брадата във водата, към районите за скулптиране. Те се намираха доста далече от града. Работата ни се състоеше в това, да изработваме паметници на риби от семейство сомови. Доколкото си спомням, издялахме около 140 хиляди. Сутрин тръгвахме за работа с песен на уста; в паметта ми е останала най-ясно една от песните, която започваше с думите: „Хей, хей, живот свободен мили, за скулптиране свободно дай нам сили.“. След работа се връщахме в нашите помещения, а всеки ден преди вечеря, която изяждахме под водата, идваше лектор да ни говори за подводните свободи; желаещите можеха да се запишат в курсове за съзерцателна плавниковост. В края на лекцията докладчикът винаги питаше дали някой от нас не е загубил желанието си да скулптира. Никой не се обаждаше, та затова и аз си траех. Впрочем монтираните в залата шептачи ни подсказваха, че имаме намерение да скулптираме дълго, дълго и то по възможност под водата.

Един ден нашите началници бяха особено развълнувани, а по време на обяда ни съобщиха, че днес край нашите ателиета ще премине Великият Рибон Водняк Ермезиней, който ще обиколи страната, за да разпространява балдурската тъпкана. Още от пладне плувахме в стойка „мирно“ в очакване на високия гост. Валеше и беше ужасно студено, всички трепереха. Поместените на плаващи шамандури шептачи ни подсказваха, че се тресем от ентусиазъм. Седемстотинте лодки от кортежа на Великия Рибон се точиха край нас почти до здрач. Бях доста близко и можах да видя самия Рибон, който за мое учудване ни най-малко не приличаше на риба. Имаше вид на най-обикновен пинтиец, само че доста възрастен и с кошмарно деформирани крайници. Осем велможи, облечени в пурпурни и златни рибешки люспи, придържаха височайшите рамене на владетеля, когато той вадеше глава от водата, за да си поеме дъх; при това кашляше така сърцераздирателно, че ми стана жал за него. В чест на това събитие изваяхме осемстотин паметника на сомови риби.

Около седмица след това почувствувах за първи път как ме кърши страхотно в ръцете. Другарите ми обясниха, че това са първите признаци на ревматизъм — най-сериозното бедствие на Пинта. Обаче не биваше да се говори за заболяване, а само за прояви на безидейната съпротива на организма против орибяването. Едва сега разбрах защо телата на пинтийците са така деформирани.

Всяка седмица ни водеха на спектакли, възхваляващи перспективите на водния живот. Спасявах се, като затварях очи, защото само при мисълта за вода ми прилошаваше.

И така течеше животът ми цели пет месеца. Сприятелих се с един възрастен пинтиец, университетски професор, който скулптираше свободно, понеже, на една от лекциите си бил заявил, че водата е действително необходима за живота, но в друг смисъл от всеобщо практикувания. Разговаряхме най-често нощем, а професорът ми разказваше древната история на Пинта. Едно време на планетата духали силни горещи ветрове и учените предвиждали опасност от превръщането и в пустиня. За да се избегне нещастието, бил разработен мащабен иригационен план, който щял да бъде внедряван в практиката от специално създадени институции и ръководни учреждения; после, след като мрежата от напоителни канали и резервоари била изградена, учрежденията не пожелали да се закрият и продължили да наводняват все повече и повече Пинта. „Стигна се до положение — говореше професорът, — че онова, което трябваше да бъде овладяно, овладя нас. Никой не искаше да признае, че е направена грешка, а следващата крачка, естествено, беше констатацията, че всичко е точно такова, каквото трябва да бъде.“

Не щеш ли, един ден се разнесоха извънредно вълнуващи новини. Говореше се, че предстои някаква изключително важна промяна, някои дори се осмеляваха да твърдят, че Великият Рибон лично ще нареди да се въведе в най-близко време жилищна, а може би — и всеобща сухота. Началниците незабавно пристъпиха към борба с пораженческите слухове, като утвърдиха нови проекти за рибешки паметници. Въпреки това слуховете продължаваха да се разпространяват, и то — във все по-фантастични версии: със собствените си уши чух някой да говори, че са видели Великия Рибон Ермезиней с хавлиена кърпа.

Така дочакахме нощта, в която чухме, че има шумна веселба в сградата на началството. Изплувахме на двора и какво да видим — началникът и лекторът изливаха от прозорците водата с кофи, пеейки с пълен глас. Още призори лекторът дойде при нас, седнал в лодка с уплътнено дъно и ни заяви, че всичко, което се е вършело досега, е било недоразумение; че се разработват нови, наистина свободни, а не както досегашните, начини на съществуване; че на първо време се отменя бълбукането като нещо мъчително, вредно за здравето и съвършено излишно. Докато говореше, той потапяше от време на време единия си крак във водата и се отръскваше с погнуса. В заключение ни съобщи, че винаги е бил против водата и е разбирал повече от всеки друг, че нищо добро няма да излезе от нея. Два дни не ходихме на работа. След това ни изпратиха при готовите скулптури да им изчукваме плавниците и вместо тях да прикрепваме крака. Лекторът започна да ни учи нова песен: „Радвай се, душо, край нас е сухо“, а този и онзи шепнеха за очакваните помпи, които ще премахнат водата.

Стигнахме само до втория стих, защото извикаха лектора в града и той повече не се върна. На другата сутрин при нас доплува, почти без да си изважда главата от водата, началникът и ни раздаде непромокаеми вестници. В тях пишеше, че бълбукането като вредно за здравето и неспомагащо за балдуренето се отменя за вечни времена, което обаче не означава връщане към пагубната сухота. Напротив, за да се приклимят балдубините и да се спътвят балдурите, на цялата планета се въвежда предимно подводно дишане, в най-висша степен рибешко. От гледна точка на обществените интереси то щеше да се въвежда постепенно, като всеки ден гражданите трябваше да престояват под водата поне един миг повече от предния. За тяхно облекчение равнището на водата се повишаваше до единайсет дълбарки (мярка за дълбочина).

И наистина, още същата вечер повишиха равнището на водата, така че бяхме принудени да спим прави. Водата заля шептачите и затова ги монтираха на по-високи места, а новият лектор пристъпи към провеждане на упражнения по подводно дишане. Няколко дни по-късно с великодушното разпореждане на Ермезиней в отговор на единодушното желание на всички граждани равнището на водата беше повишено с още половин дълбарка. Започнахме да ходим само на пръсти. По-ниските от нас след някое време се изгубиха някъде. Понеже никому не се удаваше да диша подводно, свикнахме да подскачаме леко над повърхността да поемем въздух. След около месец вече го правехме много ловко и всички се преструваха, че нищо такова не правят, нито пък забелязват другите да го правят. Печатът съобщаваше за огромни постижения в подводното дишане в цялата страна, а редиците на свободно скулптиращите се увеличаваха с лица, които продължаваха да бълбукат постарому.

Този живот като цяло ми беше толкова неудобен, че най-накрая реших да напусна териториите за свободно скулптиране. След работа се скрих зад постамента на един нов паметник (забравих да кажа, че изчуквахме прикрепените към рибите крака и пак им поставяхме плавници) и когато всички се прибраха, поех към града. В това отношение плуването ми даваше предимство, защото противно на всички очаквания пинтийците изобщо не умеят да плуват.

Не беше лесно, но можах да доплувам до летището. Четирима рибицаи охраняваха моята ракета. Имах късмет — наблизо някой започна да бълбука и те се хвърлиха към него. Скъсах печатите, скочих вътре и стартирах с възможно най-голяма скорост. След четвърт час планетата проблясваше в далечината като миниатюрна звездичка, на която ми бе съдено да преживея толкова много. Легнах с радост в сухото си легло. За съжаление отдихът ми не трая дълго. Събуди ме енергично чукане по люка. Още не напълно разсънен, викнах: „Да живеят пинтийските свободи!“ Скъпо щеше да ми струва това възклицание — в ракетата нахълта патрул на Пантийската ангелиция. Напразно обяснявах, че не са чули добре, че виках „пантийски“, а не „пинтийски свободи“. Запечатаха ракетата и я взеха на буксир. Допълнителни неприятности ми създаде втората консерва с шпроти, начената преди да си легна, която те откриха в килера. Щом видяха отворената консерва, ангелицаите потрепераха, а сетне с тържествуващ вик написаха протокол. Не след дълго кацнахме на планетата. Качиха ме на очакващата ни кола и тук си отдъхнах с облекчение — докъдето поглед стигаше, на планетата нямаше вода. Моят ескорт свали скафандрите си и се убедих, че те са същества, досущ като хората, но лицата им бяха отчайващо еднакви, сякаш всички бяха близнаци, при това усмихнати.

Смрачаваше се и въпреки това в града беше светло като посред бял ден. Направи ми впечатление, че минувачите поклащаха глава с уплаха или състрадание, щом ме погледнеха, а една млада пантийка дори припадна при вида ми, и което беше още по-странно, тя и в несвяст не престана да се усмихва.

След известно време реших, че всички жители на планетата носят нещо като маски, но не бях съвсем сигурен. Спряхме пред сграда с надпис: „Свободна пантийска ангелиция“. Прекарах нощта в малка стаичка, сам, заслушан в шума на големия град зад прозореца. На другия ден около пладне ми прочетоха в кабинета на следователя обвинителния акт. Обвиняваха ме в прояви на ангелофагия по пинтийско подстрекава-не и в престъпно индивидуализиране на личността. Веществените доказателства срещу мен бяха две: първото — отворената консерва с шпроти, а второто — огледалото, което следователят ми подаде да се огледам.

Той беше ангелицай IV ранг в бяла като сняг униформа с брилянтни светкавици на гърдите. Обясни ми, че за извършените престъпления съм застрашен от доживотна идентификация и прибави, че съдът ми дава четири часа да подготвя защитата си. Можех да се видя със служебния защитник, когато поискам.

Изпитал на гърба си методите на съдопроизводството из тези области на Галактиката, реших най-напред да разбера в какво се състои заплашващото ме наказание. В отговор на проявеното от мен желание бях отведен в неголяма стая с кехлибарен цвят, където ме очакваше моят адвокат, ангелицай II ранг. Той се оказа изключително любезен и словоохотлив.

— Ето как стои въпросът, пришълецо — започна адвокатът, — ние разбрахме в най-висша степен откъде идват всички грижи, терзания и нещастия, от които страдат отделните индивиди в обществото. Източникът им се крие в единицата, в нейната индивидуалност. Обществото, множеството е вечно и се подчинява на постоянните и ненарушими закони, на които се подчиняват и могъщите слънца и звезди. Индивидът се характеризира с непостоянство, колебливост при вземане на решения, нелогичност в постъпките и най-вече — с преходност. Ние ликвидирахме напълно индивидуализма в полза на колективизма. На нашата планета съществува само обществото — на нея няма личности.

— Не може да бъде! — смаях се аз. — Твоите думи са вероятно само риторична фигура, нали ти самият си отделна личност…

— Ни най-малко — отвърна той с неизменната си усмивка. — Вероятно си забелязал, че нашите лица са съвсем еднакви. По този начин постигнахме най-високата обществена взаимозаменяемост.

— Не разбирам. Какво означава това?

— Ей сега ще ти обясня всичко. Във всеки момент в обществото съществуват определен брой функции или, както ние казваме, щатове. Те са, първо, професионални, тоест държавници, градинари, техници, лекари; има също и семейни щатове — бащи, братя, сестри и така нататък. И всеки пантиец заема по един от тези щатове само за едно денонощие. Онзи, който вчера е бил градинар, става днес инженер, вчерашният строител е днес съдия, а държавникът — учител. Същото е и със семействата. Всяко от тях се състои от роднини — баща, майка и деца, но непроменени остават само функциите, а съществата, които ги изпълняват, се променят всяко денонощие. И в крайна сметка неизменно остава само множеството, нали разбираш? Всеки ден в него има еднакъв брой родители и деца, лекари и медицински сестри и тъй нататък — във всички области на обществения живот. Могъщият организъм на нашата държава съществува от векове непоклатим и неизменен, по-издръжлив от скала, а тази си издръжливост дължи именно на факта, че премахнахме веднъж завинаги ефирния характер на индивидуалното съществуване. Затова ти казах, че ние сме взаимозаменяеми. Ще се убедиш сам след малко, в полунощ — ако ме извикаш, ще дойда при теб в нова роля…

— Но защо ви е всичко това? И как всеки от вас е в състояние да упражнява толкова различни професии? Как можеш да бъдеш не само градинар, съдия или адвокат, но и произволно баща или майка?

Моят събеседник отвърна:

— Е, много неща не умея да върша добре. Но все пак не бива да забравяш, че аз упражнявам една професия само едно денонощие. Същевременно във всяко общество от стария тип по-голямата част от индивидите изпълняват своите професионални задължения зле, а от това обществената машина не престава да действува. При вас лошият градинар ще опропасти градината, а некадърният държавник ще съсипе цялата държава, защото и двамата разполагат с време, което при нас не им се дава. Нещо повече — в обикновеното общество освен професионалната некомпетентност си казва думата и отрицателното, дори пагубно влияние на личните стремежи на отделните единици. Завистта, високомерието, егоизмът, суетността, жаждата за власт оказват разложително влияние върху обществения живот. На практика у нас няма стремеж да се прави кариера, никой не се ръководи от личния интерес, тъй като изобщо няма личен интерес. Не бих могъл да направя на днешната си длъжност нито крачка с надеждата, че тя ще ми донесе някакви изгоди утре, защото утре ще бъда нещо друго, а днес не зная какво ще бъда утре. Щатовете се сменят в полунощ по принципа на всеобщия жребий, а той не се влияе от нито един жив човек. Сега разбираш ли дълбоката мъдрост на нашия строй?

— А чувствата? — не преставах да питам аз. — Всеки ден различен човек ли обичате? И как стои въпросът с майчинството и бащинството?

— Някога нашата система имаше един недостатък — случваше се лицето на щат „баща“ да роди дете, ако го заемаше жена в последния ден на бременността. Това несъответствие изчезна, след като по законен ред беше установено, че бащата може да ражда деца. А що се отнася до чувствата, ние задоволихме двата вида, привидно изключващи се взаимно, глад, живеещ у всяко разумно същество: гладът за постоянство и гладът за промяна. Едно време привързаността, уважението, любовта постоянно бяха терзани от безпокойство, от страх да не загубиш любимия. Ние преодоляхме този страх. Каквито и стресове, болести, нещастия да преживява през живота си, на практика всеки от нас винаги има баща, майка, съпруг и деца. Това не е всичко. Всяко неизменно нещо след време започва да доскучава, няма значение дали е приятно, или неприятно. Но в същото време копнеем за постоянна благосклонност на съдбата, бихме искали да защитим живота си от трусове и трагедии. Искаме да ни има, а не да си отиваме, да се променяме, но да оставаме, да бъдем всичко, без да рискуваме нищо. Тези противоречия, на пръв поглед несъвместими, са превърнати у нас в реалност. Премахнахме дори антагонизма между обществените върхове и низини, тъй като всеки ден всеки може да бъде върховен властник — няма непостижим живот, няма непостижима сфера на дейност за когото и да било.

Сега вече мога да ти разкрия какво означава заплашващото те наказание. То е най-голямото нещастие, което може да се случи на пантиеца, а именно — да бъде изваден от всеобщия жребий и да премине към самотно индивидуално съществуване. Идентифицирането е акт на смазване на индивида чрез натоварването му с ужасното и безжалостно бреме на доживотната индивидуалност. Ако искаш да ме питаш още нещо, побързай: наближава полунощ и ще трябва да те напусна.

— А как се справяте със смъртта?

Адвокатът смръщи чело, но запази усмивката на лицето си. Гледаше ме така, сякаш не разбира какво значи тази дума. Най-накрая рече:

— Смъртта ли? Ама че остаряло понятие! Няма смърт там, където няма индивиди. У нас никой не умира.

— Та ти сам не вярваш в глупостите, които изрече! — възкликнах. — Всяко живо същество умира, следователно и ти ще умреш!

— Аз? Тоест — кой? — прекъсна ме той с усмивка.

Възцари се мълчание. Наруших го аз:

— Ами ти, ти самият!

— Кой съм аз, аз самият, извън днешния щат? Име, презиме? Нямам такива. Лице? Благодарение на биологичните операции, направени у нас преди векове, лицето ми е идентично с това на другите. Щатът! Ще се промени в полунощ. Какво остава? Нищо. Помисли — какво значи смърт? Загуба, трагична поради своята необратимост. Кого губи този, който умира? Себе си ли? Не, защото умрелият не съществува, а онзи, който не съществува, вече нищо не може да загуби. Смъртта е проблем на живите — тя означава да загубиш близък. Ние никога не губим своите близки. Вече ти говорих за това. Всяко наше семейство е вечно. У нас смъртта би била съкращение на щатните бройки. Законът го изключва. Трябва да вървя. Сбогом, чужденецо.

— Почакай! — викнах аз, като видях адвоката да става. — Нали и при вас има, не може да няма, известни разлики, колкото и да си приличате като близнаци… Би трябвало да има сред вас старци, които…

— Не. Не водим статистика колко щата е заемал всеки от нас. Не броим също астрономичните години. Никой от нас не знае колко дълго живее. Щатовете са без възраст. Време е да вървя.

С тези думи той си отиде. Останах сам. След миг вратата се отвори и адвокатът пак се появи. Беше облечен в същата лилава униформа със златните светкавици на ангелицай II ранг. И същата усмивка.

— На твоите услуги, обвиняеми пришълецо от друга звезда — каза той и ми се стори, че това е нов глас, който никога преди не бях чувал.

— А, значи, при вас все пак има нещо неизменно: щатът на обвиняемия! — възкликнах тържествуващо.

— Грешиш. Така е само по отношение на чужденците. Не можем да допуснем те да минират отвътре нашата държава, скривайки се зад щата.

— Разбираш ли нещо от право?

— Книгите със закони разбират от него. Впрочем твоят процес е насрочен чак за утре. Щатът ще те защищава…

— Отказвам се от защита.

— Сам ли ще се защищаваш?

— Не. Искам да бъда осъден.

Адвокатът се усмихна:

— Лекомислен си. Не забравяй, че ще бъдеш личност не сред личностите, а в пустота, по-голяма от междупланетното безвъздушно пространство…

— Да си чувал някога за великия Ох? — Сам не зная откъде ми хрумна този въпрос.

— Да. Именно той е създателят на нашата държава. За нас той сътвори най-великото си дело — Протезата на вечността.

С това нашият разговор завърши. След три дни бях изправен пред съда и бях осъден на доживотна идентификация. Закараха ме на летището, откъдето незабавно стартирах, вземайки курс към Земята. Не зная дали някога ще имам желание да се срещна с Благодетеля на Космоса.

Четиринадесето пътешествие

Дадох ракетата на ремонт. Последния път минах много близо до Слънцето и всичкият й лак се олющи. Началникът на работилницата ме съветва да я боядисам зелена. Още не зная. Преди обяд подреждах колекцията си. Козината на най-красивия гаргаун е пълна с молци. Наръсих я с нафталин. След обяд — у Тарантога. Пяхме марсиански песни. Взех от него Две години сред курдлите и осмьолите на Бризард. Четох до разсъмване — много интересно.

Съгласих се със зеления цвят. Началникът ме уговаря да си купя електронен мозък. Имал един за продан, съвсем запазен, малко използван, с мощност дванадесет парни души. Каза, че днес без мозък никой не смее да мръдне по-далече от Луната. Колебая се, защото струва доста. Цял следобед четох Бризард — увлекателна книга. Срам ме е да кажа, че никога не съм виждал курдел.

Сутринта — в работилницата. Началникът ми показа мозъка. Настина е запазен, с батерия вицове за пет години. Което изглежда решава проблема с космическата скука. Ще се смеете и през най-дългото си пътешествие — каза началникът. Когато батерията се изтощи, може да се сложи нова. Поръчах да боядисат кормилните плоскости червени. А за мозъка ще си помисля още. Четох Бризард до полунощ. Дали и аз да не отида на лов?

Купих най-сетне мозъка. Наредих да го вградят в стената. Началникът ми даде с него и една електрическа възглавница. Сигурно ме одра яко! Каза ми, че ще спестя куп пари. Нали при кацане на някоя планета обикновено трябва да се плаща входна такса. А когато човек има мозъка, може да остави ракетата да обикаля свободно в космическото пространство около планетата като изкуствен спътник и да извърви останалото разстояние пеш, без да плаща каквото и да е. Мозъкът изчислява астрономичните елементи на движението и съобщава къде след това трябва да се търси ракетата. Свърших с Бризард. Вече почти реших да отида на Ентеропия.

Взех ракетата от работилницата. Изглежда много добре, само цветът на кормилните плоскости не отива на останалото. Боядисах си ги жълти. Много по-добре изглеждат. Взех от Тарантога Космическа енциклопедия, буква Е, и си преписах статията за Ентеропия. Ето я:

Всичко в статията ми беше ясно с изключение на споменатите сепулки, трансм и срумове. За съжаление последният издаден том на Енциклопедията завършва на „СОС ОТ ГЪБИ“, така че няма нищо нито за трансма, нито за срумовете. Но отидох у Тарантога, за да видя какво пише за сепулките. Намерих кратка информация:

Последвах този съвет и прочетох:

Потърсих на „Сепулене“, където пишеше:

Кръгът се затвори и вече не остана къде да търся. Никога в живота си няма да си призная подобно невежество пред професора, а не зная друг, когото да попитам. Жребият е хвърлен — ще отида на Ентеропия. Тръгвам след три дена.

Стартирах в два часа, веднага след като се наобядвах. Не взех никакви книги, защото имам новия мозък. Чак до Луната слушах вицовете, които разказваше. Голям смях падна. След това вечеря и сън.

Изглежда настинах в сянката на Луната, защото постоянно кихам. Взех аспирин. По курса — три товарни ракети от Плутон. Машинистът телеграфира да му освободя пътя. Попитах го какво кара и си мислех, че е Бог знае що, а то най-обикновени сирендаси. Веднага ги последва експресът от Марс, ужасно претъпкан. Видях през прозорците как всички лежат един върху друг като сардели. Махахме си с кърпички, докато не се изгубихме от погледите си. До вечерта слушах вицове. Хубаво, само че продължавам да кихам.

Увеличих скоростта. Мозъкът действа безотказно. Диафрагмата започна да ме наболява, затова го изключих за два часа и включих електрическата възглавница. Подейства ми добре. След два часа хванах радиосигнала, който Попов е изпратил от Земята през 1896 година. Доста съм се отдалечил вече от нея.

Слънцето едва се вижда. Преди обяд — разходка около ракетата, за да не се заседя на едно място. До вечерта — вицове. Повечето брадати. Изглежда началникът на работилницата е дал на мозъка да чете стари хумористични списания, а отгоре е нахвърлил няколко шепи нови вицове. Забравих картофите, които бях сложил в атомния реактор, и изгоряха до един.

Скоростта кара времето да тече по-бавно — трябва да е септември, а тук е все август и август. През прозореца нещо започна да мига. Помислих си, че вече съм стигнал Млечния път, но само се лющеше лакът. Калпава работа! По пътя си имам обслужваща станция. Мисля си дали си струва да спирам.

Все още е август. След обяд долетях до станцията. Намира се на малка, съвсем пуста планета. Сградата е като мъртва, наоколо ни жива душа. Взех една кофичка и отидох да огледам няма ли някакъв лак. Обикалях така, докато не чух пъшкане. Гледам, а зад сградата на станцията стоят няколко парни машини и разговарят. Приближих се.

Едната каза:

— Ами то е ясно, че облаците са форма на задгробен живот на парните машини. Така че основният въпрос гласи: кое е първично — парните машини или водната пара? Аз твърдя, че е парата!

— Мълчи, идеалистко проклета! — изсвистя втората.

Направих опит да ги попитам за лак, но те така съскаха и свиреха, че не чувах собствения си глас. Написах това в книгата за оплаквания и полетях по-нататък.

Никога ли няма да свърши този август? Преди обяд чистих ракетата. Страшна скука. Веднага след това — вътре, при мозъка. Вместо смях ме налегнаха такива прозевки, че ме хвана страх за челюстите. Откъм десния борд — малка планета. Като минавах край нея, забелязах някакви бели точки. Видях през бинокъла, че са табелки с надпис: „Не се навеждай навън“. С мозъка нещо не е наред, прескача смешните места във вицовете.

Трябваше да спра на Строглона, защото ми свърши горивото. Като натиснах спирачките, прескочих по инерция целия септември.

На летището имаше голямо движение. Оставих ракетата в космическото пространство, за да не плащам входна такса, взех само туби за гориво. Преди това изчислих с помощта на мозъка координатите на движението по елипса. След час се върнах с пълните туби, а от ракетата нямаше и следа. Започнах, разбира се, да я търся. Мислех си, че ще предам Богу дух, но все пак изминах около четири хиляди километра пеш. Мозъкът, естествено, беше сгрешил. Като се върна, ще трябва да си поговоря с началника на работилницата.

Скоростта е толкова голяма, че звездите се превръщат в огнени лентички, сякаш някой движи в тъмна стая милион запалени цигари. Мозъкът заеква. Най-лошото е, че прекъсвачът се счупи и не мога да го изключа. Бърбори непрекъснато.

Мозъкът изглежда започва да се изтощава, защото срича. Свиквам постепенно с това. Доколкото е възможно, седя отвън, само краката си пъхам в ракетата, защото е доста студено.

В единадесет и половина стигнах до входната станция на Ентеропия. От спирането ракетата загря силно. Вързах я за горната палуба на изкуствения спътник (станцията е там) и влязох вътре, за да уредя формалностите. В спиралния коридор движението беше невъобразимо, гости от най-далечни краища на Галактиката ходеха, вибрираха и подскачаха от гише на гише. Застанах на опашката зад един небесносин алголанец, който с любезен жест ме предупреди да не се доближавам прекалено много до задния му електрически орган. Зад мене веднага се нареди млад сатурнианец с бежов шлаулон. С три от смукалата си държеше куфари, а с четвъртото си бършеше потта. Наистина беше много горещо. Когато дойде моят ред, чиновникът, прозрачен като кристал ардрит, ме погледна изпитателно, позеленя (ардритите изразяват своите чувства, като променят цвета си, зеленият означава усмивка) и попита:

— Гръбначен ли сте?

— Да.

— Двудишащ?

— Не. Само въздух…

— Благодаря, чудесно. Всичко ли ядете?

— Да.

— От коя планета сте, ако мога да попитам?

— От Земята.

— Моля в такъв случай на другото гише.

Отидох там и като погледнах вътре, разбрах, че пред мене стои същият чиновник, по-точно неговата следваща част. Прелистваше дебела книга.

— А! Ето я — каза той, — Земя… хм, много добре. Като турист ли идвате или като търговец?

— Като турист.

— Тогава, ако обичате…

С едното си смукало попълваше някакъв формуляр, а с другото ми подаде друг за подпис, като каза:

— След една седмица ще има срум. Затова ще бъдете ли така любезен да отидете в стая 116, там е нашата работилница за резерви, която ще се погрижи за вас. След това моля да отидете в стая 67, това е фармацевтичният кабинет. Там ще получите таблетки евфруглий, които трябва да вземате на всеки три часа, за да неутрализирате радиоактивното излъчване на нашата планета, което е вредно за организма ви… Искате ли да светите, докато сте на Ентеропия?

— Не, благодаря.

— Както обичате. Ето ви документите, моля. Бозайник сте, нали?

— Да.

— В такъв случай — приятно бозаене!

Сбогувах се с любезния чиновник и отидох, както ми беше поръчал, в работилницата за резерви. Отначало си помислих, че яйцевидното помещение е празно. Имаше само няколко електрически апарата, а на тавана с брилянтен блясък светеше кристална лампа. Оказа се обаче, че това е адритът, който работи с техниката. Ардритът веднага се спусна долу. Седнах в креслото, а той, като ме развличаше с приказки, направи необходимите измерванията и каза:

— Благодаря ви, ще изпратим вашия зачатък във всички инкубатори на планетата. Ако ви се случи нещо по време на срум, можете да бъдете напълно спокоен… веднага ще доставим резервата!

Не ми беше съвсем ясно какво има предвид, но все пак по време на дългогодишните си пътешествия се бях научил на дискретност, защото няма нищо по-неприятно за жителите на някоя планета от това да обясняват на чужденците местните навици и обичаи. Във фармацевтичния кабинет се наредих отново на опашка, която обаче се предвижваше доста бързо, така че скоро една енергична ардритка с фаянсов абажур ми даде определеното количество хапчета. Още една малка митническа формалност (предпочитах да не разчитам вече на електронния мозък) и се върнах на борда с виза в ръка.

Веднага след спътника следва добре поддържана космострада, с големи рекламни надписи от двете страни. Техните букви са отдалечени една от друга на няколко хиляди километра, но при нормална скорост на пътуване думите се подреждат толкова бързо, че изглеждат като напечатани във вестник. Известно време ги четях с интерес, например: „Ловци! Използвайте само ловната паста МЛИНИ!“ или: „Нямаш никакви неволи, щом ловец си на осмьоли!“ и т.н.

В седем вечерта кацнах на етотозитамското летище. Синьото слънце току-що беше залязло. В лъчите на червеното, което се намираше още доста високо, всичко наоколо изглеждаше като обхванато от пожар — необикновена гледка. До моята ракета се спусна величествено галактически кръстосвач. Под опашката му се разиграваха трогателни сцени между пристигащи и посрещачи. Разделени дълги месеци ардрити се прегръщаха с възторжени викове, след което всички, бащи, майки и деца, се сливаха с нежно притискане в сфери, които проблясваха румено под слънчевите лъчи, и се отправяха бързо към изхода. Тръгнах и аз след хармонично търкалящите се семейства. Веднага след летището има гламбусна спирка. Качих се в един гламбус. Това превозно средство, върху което пише със златни букви „ПАСТАТА РАУС ЛОВУВА САМА!“, е нещо като швейцарско сирене: в големите му дупки се настаняват възрастните, а в малките — децата. Едва седнах и гламбусът тръгна. Заобиколен от кристална му вътрешност, виждах над мене, под мене и встрани разноцветните силуети на моите спътници, които проблясваха симпатично. Бръкнах в джоба си за указателя на Бедекер, защото беше крайно време да се запозная с неговите напътствия, но какво беше учудването ми, когато видях, че държа книжка, която се отнася за планетата Ентевропия, отдалечена от мястото, където се намирах, на три милиона светлинни години! Бедекер, от когото имах нужда, беше останал у дома. Проклета разсеяност!

Не ми оставаше нищо друго, освен да отида в етотозитамското представителство на известната астронавтска кантора ГАЛАКС. Обадих се на любезния шофьор, който веднага спря гламбуса, посочи ми със смукалото си едно огромно здание и промени сърдечно лицето си на сбогуване.

Стоях един миг неподвижно и съзерцавах необикновената гледка на потъващият в здрач градски център. Червеното слънце току-що беше залязло зад хоризонта. Ардритите светят и затова не използват изкуствено осветление. Проспект Мрудр, на който се бях озовал, гъмжеше от мигащи пешеходци. Като мина край мене, една млада ардритка разпали кокетно отвътре абажура си на златни ивици, но явно разбра, че съм чужденец, и потъмня скромно.

Близките и далечни жилища искряха и се пълнеха със светлините на прибиращите се собственици, във вътрешността на храмовете грееха отдадени на молитва тълпи, децата святкаха дъгоцветно с луда скорост по площадките на стълбищата и всичко това беше толкова очарователно, толкова живописно, че направо не ми се тръгваше, но трябваше, защото се страхувах, че ще затворят ГАЛАКС.

От фоайето на туристическата кантора ме изпратиха на двадесет и третия етаж, в провинциалния отдел. За съжаление, това е тъжната, но неотменима истина: Земята се намира в малко позната, забравена космическа пустош!

Служителката, към която се обърнах в отдела за туристически услуги, ми каза, помръкнала от притеснение, че за съжаление ГАЛАКС не разполага нито с пътеводители, нито с маршрутни справочници за хора от Земята, защото идвали на Ентеропия не по-често от един път на сто години. Затова ми препоръча справочника за юпитерианци, като се има предвид общия слънчев произход на Юпитер и Земята. Взех го поради липса на нещо по-добро и помолих да ми резервират стая в хотел „Космония“. Записах се също за ловна експедиция, организирана от ГАЛАКС, и излязох навън. Намирах се в неудобно положение, защото не светех, и затова като видях на кръстовището един ардрит, който регулираше движението, спрях се и разгледах на светлината му получения пътеводител. Както трябваше да се очаква, съдържаше информация къде мога да се снабдя с метанови продукти, какво трябва да правя с пипалата си по време на официални приеми и т.н. Затова го хвърлих в кофата за боклук, спрях един минаващ еборет и казах да ме закара в квартала на мазностъргачите. Прекрасните, подобни на чаша постройки проблясваха отдалече с разноцветните светлинки на ардритите, които се бяха прибрали при семействата си, а в административните сгради премигваха прелестно светещите нашийници на служителите.

Освободих еборета и известно време се разхождах пеш. Когато се дивях на издигащия се над площада мазностъргач на Управлението на супите, от него излязоха двама високопоставени чиновници, които можеха да се разпознаят по много силния блясък и червените гребенчета около абажурите ми. Те спряха близо до мене и аз чух какво си говорят:

— Размазката на подгъвите не е ли вече задължителна? — каза единият, висок, целият в ордени.

При тези думи другият просветна и отвърна:

— Не. Началникът казва, че няма да изпълним програмата и всичко това заради Грудруфс. Не остава нищо друго, казва началникът, освен да го преобърнем.

— Грудруфс ли?

— Ами да.

Първият угасна, само ордените му продължиха да светят с разноцветни венчета, и като понижи глас, каза:

— Ще има да се пенжи, нещастникът.

— Нека се пенжи, това няма да му помогне. Иначе ще настъпи хаос. Нали от години вече трансмутираме всякакви типове, за да има повече сепулки!

Обзет от любопитство, доближих несъзнателно двамата ардрити, но те се отдалечиха мълчаливо. Странно, че едва след този случай започнах да чувам все по-често думата „сепулки“. Крачех по тротоарите в стремежа си да се потопя в нощния живот на метрополията и сред минаващите край мене тълпи долавях загадъчната дума, ту произнесена с приглушен шепот, ту извикана страстно. Можеше да се прочете върху сферите за обяви, които съобщаваха за разпродажби и търгове на редки сепулциани, и в огнените неонови реклами, които предлагаха да се купят модни сепулкарии. Напразно мислех какво може да е това. Накрая, когато около полунощ се ободрявах с чаша курделска сметана в бара на осемдесетия етаж на универсалния магазин, а някаква ардритска певица запя шлагера „Сепулко моя малка“, любопитството ми нарасна до такава степен, че попитах минаващия келнер къде мога да си купя една сепулка.

— Отсреща — отговори той машинално, докато пишеше сметката ми. След това ме погледна внимателно и леко потъмня. — Сам ли сте? — попита.

— Да. Защо?

— А, нищо. За съжаление нямам дребни.

Отказах се от рестото и слязох с асансьора долу. Наистина, точно срещу мене видях огромна реклама за сепулки, така че бутнах стъклената врата и се намерих в празен по това време магазин. Приближих се до щанда и помолих с престорена флегматичност за една сепулка.

— За какъв сепулкарий? — попита продавачът, като слезе от закачалката си.

— Ами за какъв… за обикновен — отвърнах аз.

— Как така за обикновен? — удиви се той. — Продаваме само сепулки с отсвирване…

— Дайте ми тогава една, моля…

— А къде ви е качежът?

— Ами, хм, не си го нося…

— Как тогава ще я вземете без жена си? — каза продавачът, като ме гледаше изпитателно. Потъмняваше бавно.

— Не съм женен — казах непредпазливо.

— Не… сте… женен?… — заекна почернелият продавач, като ме гледаше ужасено. — И искате сепулка?… Без да сте женен?…

Трепереше с цялото си тяло. Изскочих бързо на улицата, хванах един свободен еборет и яростно казах да ме закара в някое нощно заведение. Еборетът ме остави пред „Мирниндраг“. Тъкмо влязох и оркестърът престана да свири. Вътре висяха може би над триста посетители. Промъквах се през тълпата и се оглеждах за свободно място, когато изведнъж някой ме повика. Бях щастлив да видя позната физиономия, един търговски пътник, с когото се бях запознал някога на Автропия. Висеше с жена си и дъщеря си. Представих се на дамите и започнах да забавлявам с приказки вече доста развеселената компания, която ставаше от време на време, за да се потъркаля по паркета под звуците на танцовата музика. Съпругата на моя познат ме молеше така горещо, че в края на краищата се реших да се включа и аз. Прегърнахме се силно и се затъркаляхме четиримата в огнена мамбриния. Честно казано, малко се понатъртих, но правех мила физиономия по време на неприятната игра и се преструвах на възхитен. Когато се връщахме към масата, задържах на пътеката моя познат и го попитах на ухо за сепулките.

— Какво? — не ме чу той.

Повторих въпроса и добавих, че искам да си купя една сепулка. Явно говорех много силно, защото тези, които висяха най-близо, се обръщаха и ме гледаха с помръкнали лица, а моят познат ардрит скръсти смукалата си от страх.

— Да пази Друма, господин Тихи, нали не сте женен!

— И какво от това — казах бързо с вече леко раздразнение, — не мога ли в такъв случай да видя една сепулка?

Думите ми прозвучаха във внезапно настъпилата тишина. Съпругата на моя познат падна без съзнание на пода, той се спусна към нея, а най-близките ардрити тръгнаха към мене, като издаваха с цвета си вражески намерения. В този момент се появиха трима келнери, които ме хванаха за яката и ме изхвърлиха на улицата.

Направо бях бесен. Спрях един еборет и казах да ме закара в хотела. През цялата нощ нещо така ми убиваше и ме бодеше, че изобщо не можах да мигна. Едва на сутринта разбрах, че след като не получили по-подробни данни от ГАЛАКС, служителите на хотела ми бяха постлали азбест, научени от опит с гостите, които прогарят дюшеците до самата пружина. С настъпването на утрото неприятните случки от предния ден престанаха да ме занимават. Посрещнах радостно представителя на ГАЛАКС, който дойде да ме вземе в десет часа с еборет, пълен с примки, кофи с паста за лов и цял арсенал ловно оръжие.

— Никога ли не сте ходили на лов за курдли? — осведоми се моят водач, когато превозното средство се понесе главоломно по улиците на Етотозитам.

— Не. Може би ще бъдете така любезен да ме инструктирате?… — казах с усмивка.

Това, че бях абсолютно спокоен, се дължеше на многогодишния ми опит, придобит по време на ловни експедиции за най-едри животни в Галактиката.

— На вашите услуги — отвърна любезният водач.

Беше слаб ардрит със стъклен цвят на лицето, без абажур, загърнат в тъмносин плат. Не бях виждал на планетата подобна дреха. Казах му това и той ми обясни, че е ловен костюм, необходим за преследване на дивото животно. Това, което взех за материя, беше специално вещество за покриване на тялото. Накратко казано, пулверизирано облекло, удобно, практично и най-важното се състоеше в това, че изолираше напълно естествената светлина на ардритите, която може да уплаши курдела.

Водачът извади от чантата си напечатан лист и ми го даде да се запозная с него. Запазил съм го сред книжата си. Ето го:

На границата на ловния резерват вече ни чакаше управителят му Ваувр, заобиколен от семейството си, което блестеше като кристал на слънце. Той се оказа необикновено сърдечен и гостоприемен, покани ни да се почерпим и ние прекарахме в неговата приятна къщичка няколко часа, като слушахме истории от живота на курдлите и ловни спомени, разказани от него и синовете му. Изведнъж нахълта задъхан вестоносец и съобщи, че хайката е вкарала проследените курдли в дебрите.

— Курдлите — обясни ми управителят, — трябва най-напред да се гонят дълго, за да огладнеят!

Намазан с паста, навлязох с бомбата и подправките във вътрешността на оргама, съпроводен от Ваувр и водача. Пътят бързо се изгуби в непрогледния гъсталак. Предвижвахме се с мъка и от време на време заобикаляхме следи, оставени от курдли, които приличаха на широки пет метра ями. Вървяхме доста дълго. Изведнъж земята потръпна, водачът спря и ни даде със смукалото си знак да мълчим. Долови се тътен като от бушуваща зад хоризонта буря.

— Чувате ли? — попита водачът.

— Чувам. Това курдел ли е?

— Да. Бобчи.

Сега се движехме по-бавно и по-внимателно. Грохотът престана и оргамът потъна в тишина. Най-сетне през гъсталака се мярна широка поляна. На края на поляната моите спътници избраха удобно място, подправиха ме и като провериха дали са ми готови метличката и бомбата, се отдалечиха на пръсти с препоръката да бъда търпелив. Известно време цареше тишина, нарушавана само от мляскането на осмьолите. Краката ми вече бяха съвсем изтръпнали, когато земята се разтресе. Видях в далечината някакво движение — върховете на дърветата в края на поляната се навеждаха и рухваха, като отбелязваха пътя на звяра. Трябва да беше огромно нещо. И наистина, курделът се появи внезапно на поляната, прескочи повалените дървета и тръгна напред. Идваше към мене с величествено клатушкане и душеше шумно. Хванах с две ръце ушатата бомба и зачаках хладнокръвно. Курделът застана на около петдесет метра от мене и се облиза. Ясно виждах в прозрачния му корем останките на много ловци, на които не им беше провървяло.

Известно време курделът обмисляше положението. Вече се опасявах, че ще си отиде, когато той се приближи и ме лапна. Чух глухо мляскане и изгубих почва под краката си.

Готово! Успях! — мина ми през ума. Вътре в курдела не беше чак толкова тъмно, както ми се стори първоначално. Почистих се, взех тежката бомба с часовниковия механизъм и се заех да я нагласям, когато чух, че някой кашля. Вдигнах глава и учуден видях пред себе си непознат ардрит, наведен като мене над една бомба. Гледахме се известно време един друг.

— Какво правите тук? — попитах аз.

— Ловя курдела — отвърна той.

— Аз също — казах, — но много ви моля да не се безпокоите. Дошли сте преди мене.

— И дума да не става — отвърна той, — вие сте чужденец.

— Какво от това — отговорих аз, — ще запазя бомбата си аз друг път. Моля ви, не се притеснявайте от мене.

— За нищо на света! — извика той. — Вие сте наш гост.

— Преди всичко съм ловец.

— А аз преди всичко съм домакин и няма да позволя да се откажете заради мене от този курдел! Много ви моля да побързате, защото пастата започва да действа.

Наистина курделът ставаше неспокоен и дори отвътре се чуваше могъщото му сумтене, което наподобяваше шума на няколко десетки локомотива заедно. Като видях, че няма да убедя срещнатия ардрит, нагласих бомбата и зачаках новия си спътник да тръгне, но той ме помоли да вървя първи. Напуснахме незабавно курдела. Паднах от височината на два етажа и си навехнах леко глезена. Курделът, на когото видимо му олекна, хукна в дебрите и започна да чупи дърветата със страшен грохот. Изведнъж се чу ужасен гръм и всичко утихна.

— Мъртъв е! Моите най-сърдечни поздравления! — извика ловецът, като ми стискаше дружелюбно ръката. В този момент се приближиха водачът и управителят на резервата.

Падаше мрак и трябваше да бързаме обратно. Управителят ми обеща да препарира собственоръчно курдела и да го изпрати на Земята с първата товарна ракета.

Толкова бях зает, че за четири дена не написах нито една дума. Всяка сутрин — онези от Комисията за културно космическо сътрудничество, музеи, изложби, радиоактове, а след обяд посещения, официални приеми и речи. Доста съм уморен вече. Представителят на КККС, който се грижи за мене, ми каза вчера, че скоро ще има срум, но забравих да го попитам какво означава това. Предстои ми да се видя с професор Зазул, знаменит ардритски учен, само че още не зная кога.

Сутринта в хотела ме събуди ужасен тътен. Скочих от леглото и видях стълбове дим и огън, които се издигаха над града. Позвъних на информацията и попитах какво става.

— Нищо особено — отвърна телефонистката, — не се безпокойте, най-обикновен срум.

— Срум ли?

— Ами да, срутване на метеори, изсипват се върху нас на всеки десет месеца.

— Но това е ужасно! — извиках аз. — Не трябва ли да сляза в скривалището?!

— О, никакво скривалище няма да издържи попадението на метеор. А като всеки гражданин и вие имате резерва, можете да не се безпокоите.

— Каква резерва? — попитах аз, само че телефонистката вече беше затворила.

Облякох се бързо и излязох навън. Движението по улиците беше съвсем нормално, минувачите бързаха по работа, висшите чиновници грееха с разноцветни ордени на път за административните сгради, а в градинките играеха деца, светеха и пееха. След известно време взривовете станаха по-редки и само отдалече се носеше равномерен тътен. Помислих си, че явно срумът не е много опасно явление, след като никой тук не и обръща внимание, и отидох по план в зоологическата градина.

Развеждаше ме самият директор, слаб, нервен ардрит с очарователен блясък. Етотозитамската зоологическа градина се поддържа много добре. Директорът ми каза с гордост, че има подбрани животни от най-далечни краища на Галактиката, включително и от Земята. Развълнувах се и поисках да ги видя.

— За съжаление сега е невъзможно — отвърна директорът, а като видя въпросителния ми поглед, добави: — Спят зимен сън. Да знаете какви грижи имахме с аклиматизацията им и се страхувах, че няма да можем да запазим нито един жив екземпляр, но за щастие витаминозната диета, която нашите учени разработиха, даде превъзходни резултати.

— Да, а какви са всъщност тези животни?

— Мухи. Харесват ли ви курдлите?

Гледаше ме с особен, изпълнен с очакване поглед, затова отговорих, като се стараех да придам на гласа си неподправен ентусиазъм:

— О, много ми харесват, ужасно мили създания!

Той засия.

— Добре. Ще отидем при тях, но най-напред ще ви помоля да почакате малко.

Върна се веднага с омотано около кръста си алпийско въже и ме заведе до мястото, където бяха затворени курдлите, заобиколено със стена, висока деветдесет метра. Отвори вратата и ме пусна напред.

— Вървете спокойно — каза той, — моите курдли са съвсем питомни.

Огледах изкуствената оргамада, където пасяха шест или седем курдела, превъзходни екземпляри на големина около три хектара. Като чу гласа на директора, най-големият се доближи до нас и подложи опашката си. Директорът се покатери върху нея, повика ме с жест и аз го последвах. Когато наклонът стана много голям, той размота въжето и ми даде да препаша единия му край. Катерихме се вързани един за друг около два часа. На върха на курдела директорът седна безмълвно, явно развълнуван. Мълчах, защото исках да уважа чувствата му. След известно време той каза:

— Не е ли прекрасна гледката оттук?

Наистина, пред нас лежеше почти целият Етотозитам с неговите кули, храмове и мазностъргачи. По улиците се движеха минувачи, малки като мравки.

— Явно курдлите са мили за вас същества? — попитах тихо, като виждах как гали нежно животното по гърба.

— Обичам ги — каза просто директорът и ме погледна в лицето. — Курдлите са люлката на нашата цивилизация — добави той и след кратък размисъл продължи. — Някога, преди хилядолетия, не сме имали нито градове, нито великолепни къщи, нито техника, нито резерви… Тогава тези кротки, могъщи същества са ни отгледали и спасили в тежките периоди на срумовете. Без курдлите нито един ардрит нямаше да доживее до днешните прекрасни дни, а ето че сега са станали ловна плячка, унищожават ги и ги тормозят — каква ужасна, черна неблагодарност!

Не смеех да го прекъсна. Като надмогна след малко вълнението си, той продължи да говори:

— Как мразя тези ловци, които се отплащат за доброто с подлост! Видяхте ловните реклами, нали?

— Разбира се.

Засрамен дълбоко от думите на директора, треперех при мисълта, че можеше да разбере за моята скорошна недостойна постъпка. Нали със собствените си ръце бях убил по време на лов един курдел. Попитах с желание да го отвлека от така деликатната тема на разговора:

— Наистина ли им дължите толкова много? Не знаех…

— Как така не знаете? Ами че курдлите са ни носили в утробата си двадесет хиляди години. Нашите прадеди са живеели в тях, мощните им брони са ги пазели от градушките убиващи метеори и така са станали това, което сме сега — разумни същества, красиви и светещи в тъмнината. Не знаехте ли тези неща?

— Аз съм чужденец… — прошепнах и се заклех мислено никога вече да не вдигам ръка срещу курдел.

— Е да, да… — отвърна, без да ме слуша директорът, и стана. — За съжаление трябва да се връщаме, чакат ме неотложни задължения…

От зоологическата градина отидох с еборет до ГАЛАКС, където трябваше да ми оставят билет за едно следобедно представление.

В центъра на града отново се чуваха гръмки взривове, все по-силни и по-чести. Над покривите се издигаха стълбове огън и дим. Като виждах, че никой от пешеходците не обръща на това никакво внимание, мълчах, докато еборетът не спря пред ГАЛАКС. Дежурният служител ме попита дали съм харесал зоологическата градина.

— Разбира се, много е хубава — отвърнах аз, — но… мили Боже!

Целият ГАЛАКС подскочи. Двете отсрещни административни сгради, които се виждаха през прозореца като на длан, се разхвърчаха във всички посоки от ударил ги метеор. Оглушах и полетях към стената.

— Няма нищо страшно — каза служителят. — Ако постоите при нас по-дълго, ще свикнете. Моля, вашият би…

Той не довърши. Блясък, гръм, вдигна се прах, а когато се разнесе, вместо моя събеседник видях огромна дупка в пода. Стоях като вкаменен. Но за по-малко от минута няколко ардрити с комбинезони заковаха дупката и докараха ниска количка с голям пакет. Когато го разопаковаха, пред очите ми се появи чиновникът с билет в ръка. Той изтръска от себе си остатъците от опаковката и като се настани на закачалката, каза:

— Вашият билет. Казах ви, че няма нищо страшно. При необходимост дублират всеки един от нас. Чудите се на нашето спокойствие ли? Ами че това продължава тридесет хиляди години, свикнали сме… Ако искате да обядвате, ресторантът на ГАЛАКС вече работи. Долу, вляво от входа.

— Благодаря, нямам апетит — отвърнах аз и като се олюлявах леко, излязох сред постоянните взривове и бумтежи. Изведнъж ме обзе гняв.

Няма да видите уплашен човек! — мина ми през ума и като си погледнах часовника, казах на еборета да ме закара до театъра.

По пътя един метеор го разби на парчета, затова се качих в друг. На мястото, където вчера се издигаше сградата на театъра, имаше димящи развалини.

— Връщате ли парите за билетите? — попитах стоящия на улицата касиер.

— Не. Представлението ще започне навреме.

— Как така навреме? Нали метеорът…

— Има още двадесет минути — посочи ми касиерът часовника си.

— Но…

— Ще бъдете ли така любезен да не стоите пред касата! Искаме да си купим билети! — извикаха няколко от стоящите на опашката, която се беше образувала зад мене. Вдигнах рамене и се дръпнах настрани. В същото време две големи машини товареха останките и ги откарваха. След няколко минути площадът беше почистен.

— На открито ли ще играят? — попитах един от чакащите, който си вееше с програмата.

— Нищо подобно! Предполагам, че всичко ще бъде нормално — отвърна той.

Млъкнах ядосан, като си помислих, че ме прави на идиот. На площада дойде голяма цистерна. От нея изляха смолиста мазнина, която светеше рубинено и образува голяма купчина. Веднага пъхнаха в кашевидното разжарено вещество тръби и започваха да вкарват в него въздух. Кашата се превърна в балон, който се надуваше с шеметна бързина. След минута представляваше точно копие на театралната сграда, само че съвсем меко, защото се люлееше от подухването на вятъра. През следващите пет минути новонадутата постройка се втвърди. В същия миг един метеор разруши част от покрива. Затова надуха нов покрив и потоци зрители нахлуха вътре през широко отворените врати. Като заех мястото си, забелязах, че е още топло, но това беше единственото свидетелство за скорошната катастрофа. Попитах съседа си каква беше кашата, от която построиха наново театъра, и научих, че това е прочутата ардритска строителна мазнина.

Представлението започна с едноминутно закъснение. Когато гонгът удари, зрителната зала потъна в мрак и заприлича на огнище, пълно с гаснещи въглени, но в замяна на това актьорите засияха възхитително. Играеха някаква символично-историческа пиеса и, честно казано, не разбрах много от нея, още повече че доста неща се представяха с цветни пантомими. Първото действие се развиваше в един храм. Няколко млади ардритки кичеха с цветя статуята на Друма и пееха за мъжете, които обичат.

Изведнъж се появи кехлибарен жрец, който изгони момичетата с изключение на най-красивото, прозрачно като изворна вода. Жрецът го затвори в статуята. Пленницата извика с песен любимия си, който се втурна и изгаси стареца. В същия миг един метеор унищожи тавана, част от декорите и героинята, но от суфльорската будка веднага избутаха нейно копие, толкова бързо, че ако някой точно в този момент се е изкашлял или е премигнал с очи, сигурно не беше забелязал нищо. След това влюбените решиха да се оженят. Действието свърши като търкулнаха жреца в една пропаст.

Когато след антракта завесата се вдигна, видях изящното кълбо на съпрузите и тяхното потомство, което се търкаляше буйно ту в една, ту в друга посока под звуците на музика. Появи се един прислужник и съобщи, че неизвестен благодетел е изпратил на съпрузите снопче сепулки. И наистина, на сцената внесоха огромен сандък, чието отваряне гледах със затаен дъх. Когато повдигнаха капака, нещо ме удари страшно силно по темето и изгубих съзнание. Съвзех се на същото място. На сцената вече не говореха за сепулките, там сред трагично светещите деца и родители сновеше угасеният жрец и ругаеше ужасно. Пипнах главата си — нямаше подутина.

— Какво стана с мене? — попитах шепнешком съседката си.

— Моля? А, един метеор ви смачка, но не сте изгубили нищо от представлението, защото онези двамата играха безобразно. Скандално е обаче, че за вашата резерва трябваше да пращат чак до ГАЛАКС — прошепна в отговор любезната ардритка.

— Каква резерва? — попитах, като почувствах, че ми причернява пред очите.

— Ами че вашата…

— А къде съм аз?

— Как така къде? В театъра. Лошо ли ви е?

— Аз ли съм резервата?

— Да, разбира се.

— А къде е този, който беше тук преди това?

Седящите пред нас започнаха да шъткат силно и моята съседка млъкна.

— Една дума, моля ви, госпожо — прошепнах тихо, — къде отиват тези… е… вие знаете…

— Тихо! Какво има? Не пречете, ако обичате! — обаждаха се все по-силно от разни посоки. Оранжев от гняв, моят съсед започна да вика разпоредителите. Изскочих навън полузамаян, върнах се с първия еборет в хотела и се огледах внимателно в огледалото. Вече се бях поокуражил малко, защото изглеждах съвсем като преди, но като се взрях по-старателно, направих ужасяващо откритие. Ризата ми беше облечена наопаки, а копчетата закопчани както дойде — явно доказателство, че тези, които са ме обличали, нямат никакво понятие от земни дрехи. На всичко отгоре изтръсках от чорапа си парче останала в бързината опаковка. Дъхът ми спря. Телефонът внезапно звънна…

— Търся ви вече за четвърти път — обади се момичето от КККС, — професор Зазул иска да се видите днес.

— Кой? Професорът ли? — повторих аз, като събирах с най-голямо усилие мислите си. — Добре, а кога?

— Когато пожелаете, може и веднага.

— Тогава отивам при него още сега! — реших се внезапно аз. — И… моля да ми приготвите сметката.

— Отивате ли си вече? — учуди се момичето от КККС.

— Да, налага се. Не се чувствам добре! — поясних и оставих слушалката.

Преоблякох се и слязох долу. Под въздействието на последните събития казах адреса на професора, без дори да трепна, макар че един метеор направи хотела на парчета точно когато сядах в еборета. Професорът живееше в един краен градски квартал, сред приятно сребреещи възвишения. Спрях еборета доста далече от дома му, щастлив да се поразходя след нервното напрежение през последните часове. Вървях по пътя и видях нисък стар ардрит, който караше без да бърза нещо като количка с капак. Той ме поздрави учтиво и аз му отвърнах. Тръгнахме заедно. Зад завоя се показа живият плет, разположен около дома на професора. Оттам към небето се издигаха разпокъсани облаци дим. Ардритът, който вървеше с мене, се спъна и тогава под капака се чу глас:

— Стигнахме ли?

— Не още — отвърна ардритът с количката.

Това малко ме учуди, но не казах нищо. Когато наближихме заграждението, бях удивен, че димът се издига от мястото, където би трябвало да се намира домът на професора. Казах това на ардирта с количката и той кимна с глава.

— Да, падна метеор, долу-горе преди четвърт час.

— Какво!!! — извиках поразен. — Но това е ужасно!

— Сега ще дойде мазницата — отвърна ардритът, — никога, да ви кажа, не бързат за крайните квартали. Друго нещо сме ние.

— Стигнахме ли? — чу се отново предразнелият гласът от количката.

— Не още — каза ардритът и се обърна към мене. — Ще бъдете ли така любезен да ми отворите вратичката?

Направих това машинално и попитах:

— И вие ли отивате при професора?…

— Да, докарах резервата му — отвърна ардритът и се залови да вдига капака. Със затаен дъх видях старателно овързан голям пакет. На едно място хартията беше скъсана и оттам гледаше живо око.

— При мене ли идвате… а… при мене ли идвате — захриптя старчески глас от вързопа, — аз сега… ей сега… заповядайте в беседката…

— Д… да… веднага отивам… — отвърнах. Ардритът подкара товара си по-нататък, а аз се обърнах, прескочих плета и хукнах с всички сили към летището. След час вече се носех сред звездните простори. Надявам се, че професор Зазул не ми се е обидил за това.

Осемнадесето пътешествие

Експедицията, за която искам да разкажа, беше по последствия и мащабност най-важното дело на моя живот. Добре разбирам, че малко хора ще приемат безрезервно думите ми. Все пак, въпреки че ще прозвучи като парадокс, тъкмо недоверието на читателите облекчава задачата ми. Не, в никакъв случай не твърдя, че свърших безупречно онова, което възнамерявах да направя. Честно казано, резултатът беше по-скоро плачевен. И макар че вината не беше моя, а на разни завистници и некомпетентни хора, които се опитаха да провалят моите намерения, от тази истина не ми става по-леко на душата.

И така — целта на експедицията, в която се отправих, беше да се сътвори Вселената. Не някаква нова, различна Вселена, непозната до днес. Ставаше дума тъкмо за тази, в която живеем. На пръв поглед това изявление е безсмислено, направо налудничаво, защото как може да се създаде нещо, което вече съществува, и при това — съществува толкова продължително и невъзмутимо като Космоса? Да не би, ще си рече веднага читателят, до наше време да не е имало нищо друго освен Земята и да не би всички Галактики, Слънцето, облаците и млечните пътища да са били своеобразна фатаморгана? Не, и така не е. Защото аз наистина сътворих всичко, абсолютно всичко — следователно и Земята, и останалата част от Слънчевата система, и Метагалактиката, което несъмнено би давало известен повод за гордост, ако това мое творение не беше с толкова дефекти. Отчасти те се отнасят до суровините, но засягат преди всичко живата материя начело с човека. И с тях са свързани моите най-големи угризения на съвестта. Уверявам ви: тези, чиито имена ще спомена по-късно, се намесиха в работата ми и я съсипаха, обаче не смятам, че това ме оневинява. Аз бях длъжен да запланувам, да доизпипам, да се съобразя. Още повече че и дума не можеше да става за някакви ремонти и подобрения. От двайсети октомври миналата година всички, буквално всички конструктивни грешки на Вселената и недостатъците на човешката натура се водят на моя сметка. Съзнавам го и никога няма да си го простя.

Историята започна преди три години, когато чрез професор Тарантога се запознах в Бомбай с един физик от славянски произход. Той преподаваше там като „Visiting Profesor“. Ученият, на име Солон Разглаз от трийсетина години се занимаваше с космогония, тоест с онзи дял от астрономията, който изследва произхода и условията за възникване на Вселената.

Навлизайки все по-дълбоко в предмета на изследванията си, той получил точен математичен извод, който безкрайно озадачил самия него. Както е известно, хипотезите за космогенезиса се групират в две течения. Едното обединява тези, които признават Вселената за вечно съществуваща, тоест за лишена от начало. Второто обхваща хипотезите, според които Вселената е възникнала някога, и то чрез взривен метод, благодарение на експлозията на един Праатом. И двете групи хипотези винаги са срещали огромни трудности. По отношение на първата науката разполага с известни доказателства за това, че видимият Космос съществува от около петнайсет милиарда години. А щом нещо се характеризира с определена възраст, няма нищо по-просто чрез изчисления назад да се стигне до момента, в който тази възраст се е равнявала на нула. Но нали Вечният Космос не може да притежава такава „нула“ или начало. Под напора на новите открития днес повечето учени споделят становището, че Вселената е възникнала преди някакви си петнайсет или осемнайсет милиарда години. В началото е имало нещо, наречено Илем, Праатом или все едно какво, и това нещо експлодирало, а от него се зародили материята и енергията, звездните облаци, ротиращите Галактики, тъмните и светли Мъглявини, плаващи в разреден радиоактивен газ. Тези разсъждения вървят много гладко и стройно, но само докато някому не хрумне да запита: „А откъде всъщност се е взел този Праатом?“ Защото този въпрос няма отговор. Разбира се, има някои заобиколни обяснения, но нито един почтен астроном не е доволен от тях.

Преди да се заеме с космогонията, професор Разглаз изучавал продължително време теоретична физика и по-специално явленията, свързани с така наречените „елементарни частици“. Когато започнал да се интересува от новата област на науката, Разглаз бързо си представил следната картина. Най-вероятно Космосът е имал Начало. Очевидно той е възникнал от един Праатом преди 18,5 милиарда години. Но в същото време Праатомът, от който той се е излюпил, не може да съществува. Да не би някой да го е подхвърлил там, където е нямало нищо? В самото начало нищо не е имало. Ако е имало нещо, това нещо е щяло да започне да се развива, естествено, и целият Космос би възникнал много по-рано, а още по-точно казано — безкрайно по-рано! Че и защо ли един такъв първичен Праатом би трябвало да съществува, да съществува, да съществува безжизнено и неподвижно в течение на неизвестно колко еони, без да се помръдне изобщо; и какво, за бога, в един миг той така е бил дръпнат и разтърсен, че се е разширил и разхвърчал като цял Универсум?

След като се запознах с хипотезата на С. Разглаз, не преставах да го разпитвам при какви обстоятелства я е създал. Винаги съм се увличал по подобни проблеми, а едва ли може да се открие по-голяма сензация от тази Разглазова космогонична хипотеза! Тих и извънредно скромен човек, професорът сподели с мен, че просто се е отнесъл към ортодоксалната астрономия неприлично в мислите си. Всички астрономи много добре знаят какви грижи им създава онова атомно зрънце, от което уж бил възникнал Космосът. И какво, моля ви се, правят те? Затварят си очите. Заобикалят проблема, защото е неудобен. За разлика от тях Разглаз се осмелил да положи повече усилия, за да разясни точно него. Колкото повече факти се натрупвали, колкото повече се ровел в библиотеките, при изграждането на модели, в обкръжението на най-бързите ускорители и компютри, той се убеждавал, че тук, да, тук се крие някаква свръхчудновата загадка. Надявал се също, че с течение на времето противоречията ще намалеят и дори ще изчезнат.

А пък те, напротив, все нараствали. Всички факти подкрепяли хипотезата, че Космосът действително е възникнал от един атом, но в същото време подкрепяли и становището, че не е възможно този атом да е съществувал. Тук, естествено, най-близка до ума била идеята за господ бог. Обаче Разглаз оставил тази хипотеза като последна резерва. Спомням си как той ми каза с усмивка: „Не бива да се прехвърля всичко на гърба на дядо Господ. А астрофизикът най-малко трябва да постъпва така…“ Разглаз размишлявал дълги, дълги месеци върху тази дилема и изведнъж си припомнил своите предишни интереси. Попитайте, ако не вярвате на мен, когото и да е от вашите познати физици и той ще ви каже, че в микросвета някои явления протичат по доста странен начин. Елементарните частици мезони например нарушават понякога правилата за поведението си, но го правят така невероятно бързо, че почти не ги нарушават. Те светкавично правят онова, което е забранено от законите на физиката, а после веднага пак се подчиняват на същите тези закони. И тъй, на една от своите сутрешни разходки Разглаз си задал въпроса: „А ако Космосът в огромните си мащаби е направил същото? Щом мезоните могат да се държат така за толкова малки части от секундата, че в сравнение с тях секундата е цяла вечност, тогава Космосът при своите размери би трябвало да се държи по въпросния забранен начин по-продължително. Например в течение на петнайсет милиарда години… И така той е възникнал, въпреки че не е можел да възникне, защото не е имало от какво. Космосът е забранена флуктуация. Той е мигновена глума, моментно отстъпление от правилното поведение, само че в случая този миг и този момент са с монументални измерения. Вселената представлява същото отклонение от физическите закони, каквото е при най-малките мащаби мезонът!“ С предчувствието, че е попаднал по следите на изплъзващата се загадка, професорът побързал да се завърне в кабинета си; веднага направил контролни изчисления, които крачка по крачка потвърдили догадката му. Само че, още преди да ги завърши, го обзело страшно опасение: разкриването на загадката на Космоса ще бъде най-голямата опасност, която може да хрумне на човека.

Известно е, че Космосът съществува на кредит. Заедно с всички свои съзвездия и галактики той е всъщност един ужасен дълг, нещо като полица, като задължение, което в края на краищата трябва да бъде изплатено. Вселената е незаконно взет заем, тя е енергетично-материален дълг, нейното привидно „трябва“ е в действителност категорично „длъжна съм“. Затова и Космосът, след като е Незаконен Ексцес, ще се пукне в един прекрасен ден като сапунен мехур. Бидейки аномалия, той ще се завърне обратно в същото Небитие, от което е изплувал. И едва този момент ще бъде връщане към Правилния Ред на Нещата!

Това, че той е толкова голям и че толкова много неща са успели да се случат с него, произтича просто от факта, че става дума за Глума в Най-големия от Възможните Мащаби. Разглаз започнал незабавно да изчислява кога ще настъпи фаталният край, тоест кога материята, Слънцето, звездите, планетите, значи и ние заедно със Земята, ще потънем в Нищото като издухани прашинки. Но се убедил, че това не може да се предвиди. Естествено, че няма да може, щом имаме работа с глума, тоест с отстъпление от законните положения! Заплахата, която това откритие излъчвало, не го оставяла да мигне нощем. След продължителна вътрешна борба, вместо да публикува своите космогонични трудове, той запознал с тях почти всички прочути астрономи. Учените признали теорията му и следващите от нея изводи за верни. Същевременно обаче в неофициални разговори те изразили тревогата си, че ако за действителното положение на нещата се информират всички хора, светът би изпаднал в такъв душевен смут и ужас, че последиците ще доведат до крах на цивилизацията. Едва ли някой ще иска да прави нещо, дори само кутрето си да помръдне, ако знае, че светът всеки миг може да изчезне заедно с него.

Работата застинала в мъртва точка. Разглаз, този велик откривател на историята, не само на човешката, споделял мнението на своите учени колеги. Макар и с болка на сърцето, решил да не публикува своята теория. Вместо това пристъпил към търсене из целия арсенал на физиката на средства, които в известен смисъл да подпомогнат Космоса, да го укрепят и поддържат неговото съществуване на кредит. Но усилията му били напразни. Нали космическият дълг не може да се изплати днес, каквото и да се направи, след като той се крие не в същността на Вселената, а в нейното Начало — Там, където Вселената е станала най-солидният и същевременно най-беззащитният Длъжник на Нищото.

Запознах се с професора по това време и с него прекарахме много седмици в разговори, в които той най-напред ме въведе в същността на откритието си, а после стана мой партньор в търсенето на избавление.

„Де да можеше човек — мислех си аз веднъж, когато се връщах в хотела с разпалена глава и отчаяно сърце — да попадне, макар и за кратка част от секундата, Там, преди 20 милиарда години, за да постави във вакуума един-единствен атом и от него като от посято зърно да възникне Космосът, този път вече според законите на физиката, съвсем легално, без да се нарушава принципът за запазване на енергията — но как да се добереш до Там?“

Когато разказах на професора какво ми е хрумнало, той само меланхолично се усмихна и ми обясни, че Вселената не би могла да възникне от обикновен атом, понеже зародишът на Космоса трябва да съдържа цялата енергия, необходима за всички онези трансформации и действия, които са се раздули до метагалактични мащаби. Разбрах каква грешка бях допуснал, но продължих да мисля върху проблема, докато един следобед, когато мажех със специален крем подутите си, изпохапани от комари крака, се понесох на крилете на спомените към отминалите години и моя полет до кълбовидния Куп на Ловджийските кучета; тогава поради липса на по-добро занимание четях теоретична физика. Четях по-конкретно тома, посветен на елементарните частици. Сега си припомних хипотезата на Фейнман, според която съществуват движещи се „срещу течението“ на времето частици. При това движение ние забелязваме електрона като частица с положителен заряд (позитрон). С потопени в легена крака си рекох: „А какво ще стане, ако ей така вземем един електрон и го ускоряваме, ускоряваме, докато се понесе обратно във времето все по-бързо и по-бързо? Дали няма да можем да му придадем толкова голям импулс, че той да излети извън началото на космическото време на онова място от календара, където още нищо не е имало? Дали от този позитрон няма да възникне Вселената?“

Както си бях бос, а от краката ми се стичаха локви вода, изтичах до професора. Той веднага схвана величието на моята идея и без излишни думи пристъпи към изчисления. И представете си, от тях излизаше, че тая работа може да стане. Движещият се срещу течението на времето електрон ще придобива все по-голяма енергия, а като излети извън Началото на Вселената, натрупаната в него мощност ще го взриви и при експлозията тази частица ще разполага с точно такъв запас от енергия, какъвто е нужен, за да се изплати дългът. Тогава Вселената ще бъде спасена от гибел, защото повече няма да съществува на кредит!

Дойде време да помислим и за практическото осъществяване на нашата идея, с една дума — за Сътворението на Света! Човек с кристална почтеност, С. Разглаз неведнъж е подчертавал пред професор Тарантога, а също и пред своите асистенти и сътрудници, че заслугата за създадената концепция за Сътворение на Вселената е моя и затова всъщност не нему, а мен се пада правото да се наричам Творец и Спасител на Света. Казвам това не за да се хваля, а напротив, по-скоро за да низвергна суетното тщеславие, понеже похвалите и възхищението, с които бях отрупван тогава в Бомбай, май ми бяха позавъртели главата, вследствие на което не изпипах работата си, както трябваше. Легнах за съжаление на лаврите си, наивно предполагайки, че най-важното е вече направено — с мисълта, — а сега идва редът на чисто изпълнителската работа, която спокойно могат да свършат и други хора.

Фатална грешка! Цяло лято и до някое време през есента установявахме с професор Разглаз параметрите, тоест белезите и свойствата, които трябваше да се излюпят от електрона-космическо зърно. Всъщност по-правилно ще е да го наречем зараждащ заряд. Откъм техническата страна сътворението на света изглеждаше така: за насочено към Началото на Времето оръдие използвахме огромния университетски синхро-фазотрон, съответно модифициран; фокусирана по подходящ начин, цялата му енергия се концентрираше върху една-единствена частица — именно онзи зараждащ електрон — и щеше да се освободи на 20 октомври. Професор Разглаз настояваше аз като автор на идеята да гръмна този единствен по рода си, светозараждащ изстрел от Хронооръдието. А тъй като разполагахме с нечувана досега и неповторима възможност, нашият ускорител трябваше да изстреля не какъв да е, тоест първия попаднал му електрон, а съответно преобразен, прекроен, префасониран електрон, който да постави началото на един Космос, къде-къде по-порядъчен, значително по-солиден от съществуващия днес. Обърнахме специално внимание на междинното и по-късно следствие от Космосътворението — Човечеството!

Със сигурност — да програмираш в един електрон, да вложиш в един електрон такова огромно, невероятно количество управленска и контролна информация — не е лесна работа. Признавам също, в интерес на истината, че не вършех всичко сам. С професор Разглаз си бяхме поделили работата: аз измислях усъвършенствуванията и рационализациите, а той ги превеждаше на точния език на физическите параметри, теорията на вакуума, теорията на електроните, позитроните и разните други тронове; организирахме и нещо като люпилня или ферма, където съхранявахме в необходимото изолирано състояние експерименталните частици, сред които щяхме да изберем най-подходящата, онази, от която, както вече казах, на 20 октомври щеше да се роди Вселената!

Какви ли не добри и направо съвършени неща проектирах през тези горещи дни! Една ли нощ преседях над купчините книги от областта на физиката, етиката, зоологията, за да натрупам, да обединя, да концентрирам най-ценната информация, от която после призори професорът започваше да оформя електрона-космически зародиш! Между другото целта ни беше Космосът да се развива хармонично, а не както досега, да не го подхвърлят насам-натам избухванията на Свръхновите, да не се пропилява напразно енергията на квазарите и пулсарите, звездите да не искрят и да не пушат като недоизгорели свещи с калпав фитил, по-късите разстояния между планетите да облекчават пътуванията, като превръщат по този начин космонавтиката в по-добър инструмент за контакт и близост между разумните същества. Кожата на цяло теле няма да ми стигне да изредя по-нататъшните усъвършенствувания, запланувани от мен за кратко време. Впрочем не те бяха най-важната страна от работата ми, защото вероятно не е нужно да обяснявам надълго и нашироко, че аз се концентрирах върху човечеството. За да подобря съответно и него, промених принципа на естествената еволюция.

Както е известно, еволюцията е или масово изяждане на по-слабите от по-силните, тоест зооцид, или заговор на по-слабите срещу по-силните, тоест паразитно съществуване. В морално отношение чиста съвест имат само зелените растения, тъй като те живеят за собствена сметка, теглейки дивиденти от слънчевата банка. Затова предвидих хлорофилизация на всичко живо, като обърнах специално внимание на облистения човек. Понеже по този начин му изпразвах корема, поставих там увеличената нервна система, естествено без да правя всички тези неща директно, защото разполагах само с един електрон. Просто реших, след като се консултирах с професора, да въведа като основен закон на еволюцията, която щеше да протече в Новия Незадължен Космос, правилото за почтено поведение на всяко живо същество спрямо останалите. Обмислих също несравнимо по-естетично самото тяло, оформих по-деликатна сексуалност и направих много други подобрения, които едва ли има нужда да изреждам, защото кръв капе от сърцето ми само като си припомня тези грандиозни намерения. Важното е, че в края на септември нашето Оръдие за Сътворението на Света беше готово, както и неговият електронен снаряд. Оставаше само да се направят някои особено сложни изчисления, с които се заеха професорът и неговите асистенти, тъй като насочването на снаряда към целта във времето (а по-скоро мъничко извън него) беше изключително прецизна операция.

Зная, че не трябваше да мърдам от мястото си, да контролирам всичко поради огромната отговорност, която носех на плещите си. Но бях закопнял за отдих… и заминах за едно малко курортно селище. Срам ме е да го кажа, обаче признавам: комарите ме бяха изтормозили, целият се бях подул и замечтах неудържимо за хладните морски бани. И именно заради тези проклети комари… ала нямам право да прехвърлям върху нищо и върху никого собствената си вина. Непосредствено преди заминаването се посдърпах с един сътрудник на професор Разглаз. Той всъщност не му беше сътрудник дори, а най-обикновен лаборант, негов сънародник — някой си Алойзи Купа. Този индивид, чиято задача беше да наглежда лабораторните уреди, ни в клин, ни в ръкав поиска да го включим в списъка на Творците на Света, защото, казваше той, ако го нямало него, криотронът нямало да действува както трябва, а ако криотронът не действувал както трябва, и електронът не би се държал както подобава… и т.н. Разбира се, подиграх му се, а той уж се отказа от неоснователните си претенции, но на практика, оказа се, започнал скришом да крои собствени планове. Не му стигаше умът да направи сам каквото и да било, затова се сговорил с двама случайни познати, мотаещи се около Бомбайския институт за ядрени изследвания с надеждата да си намерят в него някое топло местенце: немецът Аст. А. Рот и Боелз Е. Буб — полуангличанин, полухоландец.

Както показа проведеното по-късно разследване, А. Купа ги пуснал в лабораторията през нощта, а пъкленото им дело било улеснено от разсеяността на младия асистент на професор Разглаз, някой си магистър Серпентине, който оставил на бюрото си ключовете от огнеупорната каса и така облекчил задачата на неканените гости. После Серпентине се оправдаваше с болестта си и представяше медицински свидетелства, обаче целият Институт знаеше, че този сополанко с жълто около устата имаше любовна връзка с една омъжена жена, Ева А. и докато я ухажваше и й сваляше звезди от небето, съвсем беше занемарил служебните си задължения. Купа въвел съучастниците си в залата с криотронната апаратура, извадил от нея контейнера на Дюър, а от него съда с безценния снаряд и нанесли върху него своите гнусни параметрични „поправки“, последствията от които всеки може да види със собствените си очи само като се позагледа в кошмарния свят, в който живеем. После се надпреварваха да обясняват, че имали били „най-добри намерения“ и че се стремели към слава (!) — най-вече, защото били трима.

Ама че Троица! Притиснати от доказателствата, под кръстосания огън на въпросите те признаха, че са си поделили работата. Аст. А. Рот, когото самият Хайзенберг бил изхвърлил от асистентското място, задето поставял порнографски снимки в спектрографа на Астон, „се заел“ с физическата страна на Сътворението и най-старателно я провалил. Той и само той е виновен, че така наречените слаби взаимодействия не съвпадат със силните и че при тях симетрията се нарушава. Всеки физик лесно ще схване за какво става дума. Същият този Рот, като направил грешка при обикновеното събиране, допринесъл за това, че когато днес изчисляваме товара на електрона, се получава безкрайна величина! Заради този хапльо кварките никакви не можем да ги намерим въпреки теорията, според която съществуват! Учен-недоучен, той забравил да въведе поправката във формулата за дисперсията! Също и това, че интерфериращите електрони на пръв поглед противоречат на логиката, е негова „заслуга“. И само като си помислим, че дилемата, над която Хайзенберг си блъска главата цял живот, му беше сервирана от неговия най-слаб и най-глупав ученик!

Впрочем той си позволил и друго, още по-тежко провинение. Моят план за Сътворението предвиждаше ядрени реакции — без тях нямаше да има и звездно излъчване, обаче аз премахнах елементите от урановата група, та човечеството да не произведе преждевременно, в средата на XX век, атомни бомби. То трябваше да овладее ядрената енергия само като синтез на водородните ядра в хелиеви, и тъй като този процес е по-труден, откритието щеше да бъде направено не по-рано от XXI век. А. Рот въвел урана обратно в проекта. За съжаление не успях да докажа, че той е бил свързан с агентите на едно империалистическо разузнаване и съответно с плановете за военно господство… Но в крайна сметка и така си заслужаваше да бъде изправен пред съда с обвинение в човекоубийство, защото, ако не беше той, през Втората световна война над японските градове нямаше да бъдат хвърлени атомни бомби!

Вторият „специалист“ от тази отбрана тройка, Е. Буб, бил завършил навремето медицина, но заради многобройни провинения му било отнето правото да практикува. Той пък „отговарял“ за биологичната страна на проблема и нейното „усъвършенствуване“. Що се отнася до мен, разсъждавах така: светът е такъв, какъвто е, а човечеството има сегашното си поведение, защото всичко е възникнало по метода на случайностите, както му падне, с нарушаване на основните закони. Достатъчно е само за миг да се замислим и веднага ни става ясно, че при тези условия положението можеше да бъде и по-лошо! Нали решаващ фактор е бил лотарийният механизъм, а Творец — флуктуационният каприз на нищото, което задлъжняло чудовищно и кошмарно, раздухвайки безсмислено и непланово метагалактичния мехур!

Действително аз се съгласих да запазя някои свойства на Космоса при съответно ретуширане и коригиране, като извърших съвестно всичко необходимо. А по отношение на Човека, о, тук бях крайно радикален. С един замах премахнах цялата заварена мерзост. Споменатото по-горе олиствяване трябваше да замени окосмяването на тялото, служейки на идеята за въвеждане на нова жизнена етика, обаче господин Буб сметнал косата за по-важна — отбележете, „било му жал за нея“, защото от нея можело да се правят разни красиви билидъфчета, бакенбарди и други буклички. Тук — нов солидаристично-хуманистичен морал, а там — достойнства, измерващи се само с фризьорските канони! Уверявам ви, просто нямаше да се познаете, ако не беше господин Е. Буб, който нанесъл обратно от касетата в електрона копията на всички гнусотии, каквито забелязвате у себе си и у другите хора.

А що се отнася накрая до лаборанта Купа, той самият не умеел да прави нищо, но поискал от побратимите си да увековечат участието му в Сътворението на Света, а именно поискал — просто се потрисам, като пиша тези думи — неговата фамилия да се вижда от всеки ъгъл на небесния свод, но след като Рот му обяснил, че поради непрекъснатото си движение звездите не могат да се подреждат в монограми или букви, Купа пожелал те поне да бъдат групирани в големи множества, тоест — купове. Което било направено.

Когато на 20 октомври поставих пръста си върху клавишите на командния пулт, нямах представа, разбира се, какво сътворявам в действителност. Нещата се изясниха едва след няколко дни, когато проверихме изчисленията и открихме на лентите съдържанието, въведено в нашия позитрон от гнусната Троица. Професорът беше сломен. А аз, да си призная, направо не знаех дали да гръмна в собственото си или в нечие друго чело. В крайна сметка благоразумието надделя над гнева и отчаянието, след като разбирах, че нищо не може да се промени. Дори не взех участие в разпита на негодниците, които освиниха създадения от мен свят. Около половин година по-късно професор Тарантога ми каза, че тримата натрапници са изиграли в творческия процес ролята, която се приписва на сатаната. Само вдигнах рамене. Какъв ти сатана от трима души! Впрочем и без това аз нося най-голямата вина, защото занемарих задълженията си и напуснах поста си. Ако исках да търся оправдания, щях да кажа, че най-виновен е бомбайският аптекар, който ми продаде вместо средство против комари крем, привличащ ги както медът пчелите. Ала ако тръгнем по този път, вероятно ще обвиним още бог знае кого за Замърсяване Природата на Съществуването. Не, нямам намерение да се защищавам по този начин: отговорен съм за света такъв, какъвто е, отговорен съм и за всички човешки недостатъци, защото от мен зависеше да направя по-добре и едното, и другото.

Двадесето пътешествие

Нямаше и денонощие от завръщането ми от Хиядите, онзи сферичен куп, в който звездите са разположени така нагъсто, че там просто пъка от цивилизации, когато започна тази история. Не бях разопаковал и половината куфари с докараните експонати, а ръцете ми вече отмаляха. Реших веднага да сваля целия багаж в мазето и да се заема с него после, като си поотдъхна, защото на връщане пътят ми се видя ужасно дълъг. Копнеех само да седна пред камината в кабинета си, на моето кресло с резба на облегалките, да изпъна крака, да пъхна ръце в джобовете на овехтелия халат и да си кажа, че освен възможността млякото да изкипи нищо друго не ме заплашва. Защо да си кривя душата, след четири години такова пътуване и Космосът може да ти дотегне поне за известно време. „Ще застана — мислех си — до прозореца, а там — не катранена бездна, не свистящи протуберанси, а улица, градинки, храстчета, кученце си върши работата до дръвчето с такова безразличие към проблемите на Млечния път, че да ти стане радостно на душата.“

Но както често става, останах си само с мечтите. Като видях смачкания ръб на първия изваден от ракетата пакет, изтръпнах от тревога за съдбата на многобройните безценни образци и незабавно се заех да разопаковам багажа. Мирдангите бяха в добро състояние, но галошниците най-отдолу се бяха смачкали, не можех да ги оставя така. За няколко часа разковах капаците на най-големите сандъци, отворих кутиите, подредих гронсите на радиаторите, за да просъхнат — бяха подгизнали от излелия се от термоса чай, а като видях какво е станало с блъскавиците, направо се разтреперах. Те бяха гордостта на колекцията ми, още по пътя обмислях какво най-достойно място да отредя на това чудо на чудесата, произведенията на милитаризацията на Регулус — планетата, чиято цивилизация е изцяло поставена на бойна нога и със свещ да търсиш, няма да намериш там нито един цивилен. Изблъскването в никакъв случай не е хоби на регулусанците, както пише Тотенхам, а нещо средно между спорт и религиозна практика. Тотенхам просто не е разбрал от каква позиция изблъскват там. На Регулус изблъскването е символична дейност; следователно изпълнените с недоумение забележки, както и реторичните въпроси на Тотенхам показват само пълното му невежество. Едно е съпружеското изблъскване, съвсем друго — училищното, а пък трето и четвърто — екскурзионното и любовното и т.н. Ала сега не мога да се задълбочавам в този въпрос. Стига ми това, че докато качвах регулусианските трофеи, ме заболя кръстът и въпреки че ми оставаше още куп работа, осъзнах колко безплодна е тази припряност. Закачих само матулките на въжето за пране в мазето и отидох в кухнята да си приготвя вечеря. Взех твърдо решение: край на работата, сега идва редът на безделието, на фиестата, на dolce far niente. Вярно, че океанът на спомените все още ме изпълваше — досаден като мъртво вълнение след буря. Чупейки яйцата, погледнах към синкавото пламъче на газовия котлон; уж нищо особено, а точно така изглеждаше Новата на Персей. Погледнах към перденцето, бяло като азбеста, с който покривах ядрения реактор, когато… „Стига вече!“ — заповядах си. По-добре да реша как да направя яйцата — бъркани или на очи. Тъкмо отдадох предпочитанията си на втория вид, когато къщата потрепера. Яйцата пльоснаха на пода и в същото време, полуобърнат към стълбището, чух протяжен грохот, сякаш се спускаше лавина. Захвърлих тигана и хукнах нагоре. Да не се е срутил покривът? Или е паднал метеорит?… Не, невъзможно е! Такива неща не се случват!

Само кабинетът ми не беше задръстен с вещи и пакети и именно оттам се чуваше грохотът. Най-напред видях камарата книги пред наклонената библиотека. Изпод масивните томове на космическата енциклопедия някакъв човек се измъкваше заднишком на колене, като при това мачкаше разпръснатите по пода книги — като че ли не му стигаше извършеното опустошително дело, та искаше и да ги стъпче. Преди дума да обеля, той издърпа за дръжката някакъв метален прът, донякъде наподобяващ кормило на велосипед без колела. Покашлях се, ала неканеният гост, все още застанал на четири крака, не ми обърна никакво внимание. Изкашлях се гръмогласно и в същия миг фигурата му ми се стори странно позната, но го познах едва когато се изправи. Бях аз. Съвсем същият, все едно че се гледах в огледало. Впрочем навремето бях преживял цяла серия подобни срещи, но онова беше в гъмжилото от гравитационни дупки, а не в спокойното ми жилище!

Той ме погледна разсеяно и се наведе над своя апарат. Поведението му на човек, който се разпорежда в собствения си дом, и най-вече това, че не благоволи да продума, ме изкара в края на краищата от търпение.

— Какво означава всичко това? — попитах, все още без да повишавам тон.

— Ей сега ще ти обясня… чакай малко… — мърмори. Става, дърпа към лампата идиотската си тръба, накланя абажура, за да му свети по-добре, като намества хартийката, поддържаща нестабилното рамо — и това знае, мискининът, значи съм аз, — после пипа с пръст някакви ръчки, явно е разтревожен.

— Няма ли най-сетне да ми обясниш? — вече не удържам аз кипящия си гняв. Той се усмихва. Оставя апарата, искам да кажа, опира го до стената. Сяда в моето кресло, издърпва второто чекмедже, вади от него любимата ми лула и безпогрешно посяга към кесията с тютюн.

Не, това вече минава всички граници!

— Безсрамник такъв! — викам.

Поканва ме да седна с плавно движение на ръката. Неволно оценявам с поглед размера на нанесените щети — кориците на два масивни звездни атласа са се пречупили! — придърпвам един стол, сядам и започвам нервно да си въртя палците. Ще му дам за оправдания и извинения пет минути, а ако не се държи добре, ще се разправяме по друг начин.

— Глупости! — обажда се неканеният гост. — Я се дръж като интелигентен човек! Как искаш да се разправяш с мен? Нали всяка моя цицина после ще бъде и твоя!

Не обелвам дума, обаче нещо ми проблясва в ума. Да допуснем, че той и аз сме едно и че съм попаднал (само че как, дяволите да го вземат!) в примка на времето (и защо все на мен се случват такива неща?!), тогава човекът има известни права над лулата и дори над жилището ми. Но защо трябваше да ми съсипва библиотеката?

— Без да искам — пояснява той през облачето ароматен дим. Загледал се във върха на несъмнено елегантния си чепик, който мърда нагоре-надолу, преметнал крак връз крак. — При спирането хроноциклетът се подхлъзна. Вместо в осем и половина кацнах в осем часа. Трийсет минути и една стотна от секундата. Да бяха се прицелили по-добре, щях да попадна насред стаята.

Нищо не разбирам:

— Какво говориш? Първо: телепат ли си? Как отговаряш на въпросите, които аз само си мисля? И второ: ако ти и аз наистина сме едно и си пристигнал тук от времето, какво общо има то с мястото? Защо ми съсипа книгите?!!

— Ами помисли малко и сам ще се досетиш. Аз съм по-късен от теб и затова помня всичко, което си мислех, тоест, което ти си мислил, тъй като аз съм ти, само че от бъдещето. А що се отнася до времето и мястото, не забравяй, че Земята се върти. Подхлъзнах се с една стотна от секундата, а може би и с по-малко, но за този миг тя заедно с къщата се е отместила с четири метра. Казвах му на Розенбайсер колко по-добре ще бъде да се приземя в градината, но той ме уговори да избера именно този вариант на прицелване.

— Добре. Да речем, че е точно така, както казваш. Но какво означава всичко това?

— Ще ти кажа, бъди спокоен. Но по-добре приготви най-напред вечерята, историята е дълга и изключително важна. Дойдох при теб като пратеник, и то с историческа мисия.

От дума на дума убеди ме. Слязохме долу, сложих нещо за хапване — отворих консерва сардини — в хладилника бяха останали само няколко яйца. Така си и останахме в кухнята, защото не исках да си развалям настроението с вида на библиотеката. Той не гореше от желание да измие съдовете; апелирах към съвестта му — съгласи се да ги избърше. После седнахме край масата, той ме погледна сериозно и започна:

— Идвам от 2661 година, за да ти направя предложение, каквото никой никога не е чувал и няма да чуе. Научният съвет на Института по темпористика иска аз, тоест ти, да станеш генерален директор на програмата ТЕОВИХ. Съкращението означава „Телехронно оптимизиране на всеобщата история с хиперпютър“. Убеден съм, че ще приемеш тази почетна длъжност, защото е свързана с огромна отговорност пред хората и историята, а аз, тоест ти, си човек мъжествен и благороден.

— Бих искал обаче най-напред да чуя нещо по-конкретно… И изобщо не разбирам защо не са пратили някой представител на института, а теб, тоест мен? Как си попаднал, тоест, как съм попаднал там?

— На този въпрос ще ти отговоря отделно, но най-накрая. Що се отнася до основния въпрос, не може да не си спомняш онзи нещастник Молтерис, който беше изобретил ръчна машинка за пътешествия във времето и когато реши да я продемонстрира, така си отиде за едното нищо, тъй като се състари до смърт още при старта.

Кимнах.

— Този опит няма да бъде последен. В първоначалната фаза прилагането на нова техника винаги е свързано с жертви. Молтерис беше изобретил едноместен времеход без каквито и да било предпазни средства. И направи като онзи средновековен селянин, който поискал да хвръкне с крила от църковната кула и се пребил. През XXIII век се появили, тоест от твоя гледна точка ще се появят хронотраки, времелази и темпомобили, обаче истинската хрономоционна революция ще настъпи чак триста години по-късно, предизвикана от хора, чиито имена няма да споменавам: ще се запознаеш с тях лично. Едно е да се пътува във времето на къси разстояния, а съвсем друго са експедициите в дълбините на милионолетията. Пропорциите са горе-долу както между разходката извън града и космонавтиката. Пристигам от епохата на хронотракцията, хрономоцията и телехронията. Планини хартия са изписани с наивни баналности за пътешествията във времето, също както преди за космонавтиката; например, как уж някакъв изобретател с помощта на богат благодетел построява в някое забутано местенце ракета, с която двамата, а понякога и в компанията на познати дами отлитат за другия край на Галактиката. Хрономоционната технология, също както космическата по-рано, изисква мощна промишленост, колосални инвестиции, планиране… Но с тези въпроси ще се запознаеш на място, тоест, когато му дойде времето. Няма да ти говоря за техническата страна. По-важна е крайната цел на тази работа. Толкова много средства не се хвърлят само за да може някой да уплаши фараоните или да убие собствения си прадядо. Регулиран е общественият строй, климатът на Земята също е регулиран, в XXVII век, от който идвам, е толкова хубаво, че няма накъде повече, но заради историята нямаме миг покой. Сам знаеш как изглежда тя, крайно време е да се приключи с този въпрос!

— Чакай — главата ми се замая. — Историята ли не ви харесва? Че какво от това? Нали тя трябва да остане, каквато е…

— Не дрънкай глупости. На дневен ред е именно ТЕОВИХ, или телехронното оптимизиране на всеобщата история с хиперпютър. Нали ти казах! Историята на човечеството ще се подобри, ще се очисти, ще се ремонтира, ще се нивелира и ще се усъвършенствува съгласно принципите на хуманизма, рационализма и общата естетика. Не е нужно да ти обяснявам, че с нашите касапници и побоища в биографията е срамота да се тикаме сред почтените космически цивилизации!

— Подобряване на историята ли?… — Умът ми не го побираше.

— Да. Ако се наложи, ще внесем поправките още преди възникването на човека, за да се появи по-добър. Техническите средства са готови, финансите са налице, само длъжността на генералния директор на проекта е вакантна. Всички се страхуват от свързания с нея риск.

— Наистина ли няма желаещи? — учудването ми все повече нарастваше.

— Мина времето, когато всеки гледаше да управлява света… Без съответната квалификация никой не се захваща с трудна задача. Така че длъжността е свободна, а въпросът не търпи отлагане!

— Ами като не разбирам нещо от тази работа? И защо пък точно аз?

— Ще имаш на разположение цели щабове от специалисти. Няма да се занимаваш с техническите аспекти. Има многобройни и най-разнообразни планове за действие, много проекти, много методи — необходимо е да се вземат обмислени, отговорни решения. Аз, тоест ти, трябва да вземеш тези решения. Нашият хиперпютър изследва чрез психосондиране всички хора, живели някога на Земята, и прецени, че в мен, тоест в теб, е единствената надежда на проекта.

Помислих малко и казах:

— Да, личи си, че въпросът е сериозен. Възможно е да приема предложението, но може и да не го приема. Историята на човечеството — не е шега работа! Но как стана така, че аз, тоест ти, се появи тъкмо тук, при мен? Аз самият не съм мърдал никъде из времето. Едва вчера се върнах от Хиядите!

— Ясно е като бял ден — прекъсна ме той. — Нали ти си по-ранният! След като приемеш предложението, ще ти дам моя хроноциклет и ще отидеш там, където трябва, тоест, когато трябва.

— Не, ти не отговори на въпроса ми. Кажи ми как си попаднал в XXVII век.

— Отидох там, естествено, с машина на времето. А после оттам дойдох в твоето сега и тук.

— Но ако аз никъде не съм ходил с никаква машина на времето, то и ти, който си аз…

— Стига си дрънкал глупости! Аз съм по-късен от теб, така че ти все още не можеш да знаеш какво ще ти се случи на теб, за да потеглиш към XXVII век.

— Нещо го усукваш! — промърморих. — Ако приема това предложение, ще се озова тутакси в XXVII век. Да или не? Там ще ръководя онзи ТЕОВИХ и така нататък. Но как ти си попаднал там…

— Така можем да дрънкаме цяла нощ! Не преливай от пусто в празно. Впрочем знаеш ли какво? Помоли Розенбайсер да ти обясни тези неща. В края на краищата той е специалист по времето, а не аз! Впрочем, както винаги при примките на времето, подробностите не винаги са ясни, но имай предвид, че те са буквално нищожни в сравнение с моята, тоест твоята мисия. Защото това е мисия с историческо значение! Е? Съгласен ли си? Хроноциклетът е в изправност. Нищо му няма, проверих.

— Какво ме засяга хроноциклетът ти? Не мога да тръгна така, изведнъж.

— Налага се! Длъжен си! Трябва!

— О-хо-хо! Само не така! Без „трябва“! Знаеш колко не обичам тия работи. Мога, но само ако поискам, ако преценя, че положението го изисква. Кой е този Розенбайсер?

— Директорът по научните въпроси на ИНТ. По ранг ще бъде твой пръв заместник.

— На ИНТ ли?

— На Института по темпористика.

— А ако не се съглася? Какво ще стане?

— Не можеш да не се съгласиш… Такова нещо ти няма да направиш… Ще излезе, че се страхуваш…

Стори ми се, че последните му думи бяха придружени от сподавена усмивка. Наежих се:

— Виж ти. И защо, моля?

— Защото… бе какво да ти обяснявам… То е свързано със структурата на самото време.

— Не ме баламосвай. Ако не се съглася, няма да се помръдна оттук, и тогава нито твоят Розенбайсер ще ми обясни нещо, нито пък ще ви поправям историята.

Говорех така, за да спечеля време, понеже подобни въпроси не се решават ей така, на секундата, но освен това, макар да не ми беше ясно защо той, тоест аз, е дошъл при мен, все пак смътно усещах, че в цялата работа се крие някаква измама, някаква хитрост.

— Ще ти дам отговор след четирийсет и осем часа — заявих.

Той започна да настоява да реша веднага, но колкото по̀ напираше, толкова по-малко ми харесваше всичко това. Накрая дори взех да се съмнявам дали наистина е идентичен с мен. При тази мисъл веднага го подложих на разпит. Трябваше да измисля нещо тайно, което никой друг освен мен не знае.

— Защо пътешествията в моите „Звездни дневници“ не са номерирани последователно?

Той се засмя:

— А-ха-ха! Вече не ми вярваш, а? Ами защото, миличък, едните пътешествия са били в пространството, а другите — във времето, следователно не може да се говори дори за първо пътешествие; винаги можеш да се върнеш до някой момент, в който още не е имало пътешествие, и да заминеш за някъде, тогава първото пътешествие ще стане второ — и така до безкрайност!

Така беше. Но все пак за тези неща знаеха няколко души, мои доверени познати, от тихологичния институт на професор Тарантога. Поисках да ми докаже самоличността си. Документите му бяха в ред, което всъщност не беше никакво доказателство — можеха да бъдат фалшиви. Моите съмнения се поразсеяха, като видях, че знае всички песни, които пея единствено когато летя сам-самичък из далечните простори, обаче забелязах, че пее ужасно фалшиво припева на „Метеорити, метеорити“. Казах му, а той страшно се обиди и отвърна, че не той, а аз винаги пея фалшиво; разговорът ни, протекъл до този момент в доста спокойна атмосфера, се превърна в спор, после премина в остра кавга, докато накрая така се ядосах, че го пратих по дяволите. Казах го в пристъп на гняв, без да искам, ала той безмълвно стана, качи се горе, намести си хроноциклета, яхна го като велосипед, бутна някаква част и в миг се стопи в мъгла по-точно — в облаче цигарен дим. След минута и то изчезна, останаха ми само разхвърляните по пода книги. Бях сам, стоях опулен и гледах стъписано, защото не бях очаквал това, но не исках да отстъпя от своето, когато той започна да се готви за път. Помислих малко, а после слязох обратно в кухнята, тъй като в приказки бяха минали близо три часа и пак бях гладен. В хладилника имах още няколко яйца, че и парченце шунка, но щом запалих газта и счупих яйцата, от горния етаж се разнесе неописуем грохот.

Стреснах се и от омлета ми не остана нищо, съдържанието на тигана се изсипа право върху пламъка на газовия котлон, а аз хукнах нагоре, като прескачах по три стъпала и изригвах най-грозни проклятия.

По рафтовете вече нямаше ни една книга, последните томове образуваха голяма купчина, а изпод нея се измъкваше онзи човек заедно с изкривения при падането хроноциклет.

— Какво означава всичко това? — извиках вбесен.

— Сега ще ти обясня… чакай малко… — мърмореше той, дърпайки хроноциклета към лампата. Огледа го съсредоточено — този път дори не направи опит да оправдае поредното си нахлуване в моя дом. Дойде ми до гуша.

— Би следвало поне да обясниш!! — изкрещях, вече извън себе си от гняв.

Усмихна се. Отмести хроноциклета, по-точно — подпря го на стената, извади лулата, натъпка я с тютюн от моята кесия, запали, преметна крак връз крак. Не издържах:

— Безсрамник такъв! — извиках.

Не се помръднах от мястото си, обаче вътре в себе си твърдо реших да го направя на пестил. Ще си бие шеги с мен, и то в дома ми!

— Глупости — рече той флегматично. Очевидно не изпитваше и капчица вина. А ми събори всички книги на пода!

— Без да искам — поясни човекът и пусна дим от устата си. — Хроноциклетът ми пак се подхлъзна…

— Но защо се върна?

— Трябваше…

— Как така?

— Скъпи мой, попаднали сме в кръг на времето, — спокойно обясни той. — Сега пак ще те уговарям да станеш директор. Ако откажеш, ще си замина, но скоро пак ще се върна и всичко ще започне от начало…

— Невъзможно! В затворена верига на времето ли сме?

— Точно така.

— Не е вярно! Ако беше така, всичко, което говорим и правим, би трябвало да съвпада идеално, в най-големи подробности, а това, което говоря сега и което ти говориш, вече не е съвсем същото, както първия път!

— Какви ли не глупости дрънкат хората за пътешествията във времето — каза той, — а тази, която ти ей сега изтърси, е една от най-безсмислените. В кръговото време всичко трябва да протича подобно, но в никакъв случай не по същия начин, тъй като затвореното време, както и пространственото затваряне не премахва напълно свободата, а само я ограничава! Ако приемеш предложението, ще отидеш в 2661 година и така кръгът ще се превърне в отворена примка. Но ако откажеш и пак ме изгониш, ще се върна и… знаеш какво ще стане после!

— Значи нямам друг изход?!! — кипнах. — Ох, знаех си аз, нещо веднага ми подсказа, че тук има някаква шашма! Махай се оттук! И повече да не съм те видял!

— Стига глупости — отвърна той хладно. — Онова, което става, в момента зависи само от теб, не от мен, а още по-точно казано, хората на Розенбайсер са затворили примката зад нас двамата и така ще се въртим в нея, докато не станеш директор!

— И това ми било „предложение“! А какво ще стане, ако те поступам?

— Нищо, само по-късно, като му дойде времето, ти самият ще си лекуваш същите рани. Не си длъжен да приемеш предложението в смисъл, че бихме могли да се забавляваме така до края на живота си…

— Виж ти! А не мога ли да те затворя в мазето и да си грабна шапката?

— Не, по-скоро аз ще те затворя, защото съм по-силен.

— Оооо?

— Това е положението. Живял съм в 2661 година, а там храната е много по-питателна от сегашната, тъй че не би издържал и минута срещу мен.

— Ще видим — изръмжах аз войнствено и станах от стола, но той дори не се помръдна.

— Знам „джурджудо“ — заяви флегматично.

— Какво е това?

— Вид усъвършенствувано джудо от 2661 година. Ще те тръшна за нула време.

Бях побеснял, ала богатият ми жизнен опит ме бе научил да овладявам емоциите си и в най-крайни ситуации. И сега, разговаряйки с него, тоест със себе си, се убедих, че наистина нямам друг изход. Впрочем историческата мисия, очакваща ме в бъдещето, отговаряше и на възгледите, и на характера ми. Възмущаваше ме само принудата, към която прибягнаха, но ми беше ясно, че трябва да си разчистя сметките не с него, използван като маша, а с неговите господари.

Показа ми как се управлява хроноциклетът, даде ми няколко практически указания, настаних се на седалката и тъкмо когато щях да му напомня да разтреби вкъщи и да извика дърводелец да поправи библиотечните шкафове, той натисна стартера. Той самият, светлината на лампата, цялата стая — всичко изчезна като издухано. Машината под мен, онзи същият метален прът с фуниеобразно разширяващ се ауспух, завибрира, от време на време подскачаше като буен жребец, налагаше се да стискам дръжките с всички сили, за да не изхвръкна от седлото; нищо не виждах, само ми се струваше, че по лицето и тялото ми минават телени четки. По едно време прецених, че скоростта във времето нараства прекомерно, дръпнах спирачката и тогава в черния хаос започнаха да се открояват смътни очертания.

Виждах някакви гигантски сгради, ту с форма на купол, ту източени нагоре, а аз прелитах през тях като вятър през стобор. Все ми се струваше, че ще се ударя в стените, инстинктивно затварях очи и пак увеличавах скоростта, искам да кажа — темпото. На няколко пъти машината подскочи рязко — главата ми се раздруса, зъбите ми затракаха. По едно време усетих промяна, макар че трудно бих могъл да определя в какво се състои тя; сякаш се намирах в гъстата като сироп среда, лепкава и втвърдяваща се. Хрумна ми, че може би преминавам през някаква преграда, която най-накрая ще се превърне в мой гроб, скован в бетона, ще си остана там вовеки веков заедно с хроноциклета, също като чудновато насекомо в кехлибар. Но пак усетих тласък напред, хроноциклетът завибрира, а аз паднах върху нещо еластично, потънах и се залюлях. Изпуснах машината, ослепи ме бяла светлина. Замижах.

Отворих очи и оглушах от гръмки гласове. Лежах в центъра на голям диск от пенопласт, който беше боядисан в концентрични кръгове, досущ мишена на стрелбище. Хроноциклетът се бе катурнал на една крачка от мен, а наоколо стояха няколко десетки души в лъскави комбинезони. Дребен рус мъж, започнал да оплешивява, стъпи върху матрака на диска, помогна ми да стана и разтърси ръката ми с думите:

— Най-сърдечно ви приветствувам с „добре дошли“! Розенбайсер.

— Тихи — отвърнах машинално.

Огледах се. Намирах се в голяма като град зала без прозорци, високият таван имаше цвета на небето. Много дискове, съвсем същите като онзи, на който кацнах аз, бяха проснати в една редица; някои бяха свободни, на други се работеше. Няма да скрия, че си бях приготвил няколко хапливи забележки по адрес на Розенбайсер и другите създатели на темпоралния сак, с който ме измъкнаха от дома, но ги преглътнах, понеже изведнъж разбрах на какво ми прилича тази огромна зала. Като че бях в гигантско киностудио! Край нас минаха трима души в доспехи. Първият носеше пауново перо на шлема си и държеше позлатен щит, лаборантите наместваха на гърдите му отрупана със скъпоценни камъни икона, лекарят му би инжекция на оголената ръка, някой припряно закопчаваше каишките на бронята, а друг му подаваше двуръчен меч, дълъг и тежък, и широко наметало с изтъкани по него гербове с грифове. Другите двама носеха обикновени железни доспехи, сигурно бяха оръженосците му, и вече се наместваха на седалката на хроноциклета в центъра на диска. От мегафона долетя глас: „Внимание… двайсет, деветнайсет, осемнайсет…“

— Какво става тук? — попитах аз съвсем объркан, защото в същото време, на петнайсетина крачки по-нататък пристъпваше върволица слаби, мъже с огромни бели тюрбани; и тях ги инжектираха, а техникът се скара на един, защото бе открил под бурнуса му малък пистолет. Виждах индианци с изрисувани в бойни цветове лица и току-що наточени томахавки, лаборантите трескаво оправяха перата по главите им. Един прислужник в бяла престилка буташе към друг диск дървена количка с кошмарно мръсен, парцалив просяк без крака, напомнящ чудовищните сакати на Брьогел.

— Нула! — обяви мегафонът.

Троицата в доспехи изчезна заедно с хроноциклета. Познавах вече този ефект — кратък проблясък, след който във въздуха се разнася белезникав дим, подобен на магнезиев.

Розенбайсер ми обясни:

— Това са нашите анкетьори. Проучват общественото мнение през различните векове, нали разбирате, статистически материал, информация, нищо повече. Не сме правили още никакви корекции, чакахме вас.

Той ми посочи пътя с ръка и забърза подир мен; чувах гласове, броещи до старта, ту тук, ту там просветваше, разнасяха се облачетата белезникав дим, изследователите изчезваха един след друг, а на тяхно място идваха нови — съвсем като в огромно киностудио при снимане на исторически суперкич. Разбрах, че е забранено да се пренасят в миналото каквито и да било анахронични вещи, обаче анкетьорите все се опитват да прехвърлят контрабандно това или онова, кога от инат, кога за лично удобство. Помислих си, че ще се наложи да въвеждам ред с желязна ръка, но попитах само:

— Дълго ли трае такова събиране на данни? Кога например ще се върне онзи воин с оръженосците?

— Удържаме се в рамките на плана — доволно се усмихна Розенбайсер. — Онези тримата вече се върнаха — вчера.

Замълчах, мислейки си, че няма да ми е лесно да свикна с живота в условията на хрономоционната цивилизация. Понеже лабораторният електромобил, с който трябваше да отидем до дирекцията, се повреди, Розенбайсер помоли няколко анкетьори-бедуини да слязат от камилите и с този импровизиран транспорт стигнахме дотам.

Просторният ми кабинет беше подреден в модерен, сиреч прозрачен стил. Малко е да се каже прозрачен — повечето кресла изобщо не се виждаха, а когато работех на бюрото, само купчините документи подсказваха присъствието му. Ако наведех глава над работата, пред очите ми непрекъснато стърчаха собствените ми крака в раирани панталони и тези райета ми пречеха да се съсредоточа, затова поисках да боядисат всички мебели, за да станат непроницаеми за погледа. Тогава пък се оказа, че имат направо идиотски форми, защото не са били проектирани за гледане. Накрая ги смениха с една гарнитура антики от втората половина на XXIII век и чак тогава се почувствувах нормално. Споменавайки тези дреболии, аз не само изпреварвам фактите, но и отбелязвам някои недоглеждания в Проекта. Макар че като директор бих си живял царски, ако имах само проблемите за мебелите и интериора.

Трябваше да напиша цяла енциклопедия, за да разкажа всичко, което Проектът извърши под мое ръководство. Организационната структура беше следната. Пряко подчинени ми бяха две направления: РЕСТЕКАЛ (Ресор „Техническо-календарен“), обединяващ отделите за ударно-квантова и дисперсионна темпористика, и ресор „Исторически“, разделен на сектор „Човешки“, и сектор „Нечовешки“. Ръководител на технолозите беше д-р Бошкович, а начело на историотворците стоеше проф. П. Латон. Освен това ръководех директно отрядите на истомандосите и времескачачите (хроно-шутистите), както и една бригада за аварийно детрониране и апарат за надзор. Тази бърза помощ, нещо като противопожарна служба за непредвидени опасни случаи, се наричаше съкратено ПАРКИ (Подвижна аварийна ремонтно-контролна инспекция). При моето пристигане технолозите по времето бяха готови да започнат мащабна телехронична операция, докато в сектор „Човешки проблеми“ (под ръководството на Хари С. Тотел) специалистите разработваха стотици ХАРЕМи (Хармонограми за еднократна мелиорация). Успоредно с техните разработки сектор „Нечовешки проблеми“ (инж. по телата О. Гудли) проектираше варианти за реорганизация на Слънчевата система, тоест планетите начело със Земята, хода на биологичната еволюция, антропогенезиса и т.н. Бях принуден да отстраня един след друг всички споменати тук мои подчинени; всяка поредна криза в Проекта е неразривно свързана в паметта ми с някого от тях. Като му дойде времето, ще разкажа за всеки поотделно, нека човечеството знае кой е виновен за неговите нещастия.

В началото бях изпълнен с най-светли надежди. Преминах съкратен курс, въвеждащ в основите на телехронията и хрономутацията, овладях също организационните принципи — компетенции на отделните ресори, разделение на труда, и др., като още тогава се стигна до спор с главния счетоводител (Евг. Клид) и разбрах каква гигантска задача стои пред мен. Науката от XXVII ми предлагаше многобройни и разнообразни технологии за действие във времето и сякаш това беше малко, та трябваше да вземам решения по стотици планове за коригиране на историята. Всеки се опираше на знанията и авторитета на някой прочут учен, а аз трябваше да избирам от това Embarras de richesse13! Другояче не можеше и да бъде — нямаше единомислие нито по отношение на метода, с който щяхме да подобряваме миналото, нито по отношение на началния период, да не говорим за това, че не се знаеше колко интервенции трябва да предприемем.

През първата фаза, характеризираща се с оптимистични предвиждания, смятахме да не закачаме човешката история, а само да въведем ред в предхождащите я еони; нашата монументална програма предвиждаше например девулканизиране на планетите, изправяне на земната ос, подготвяне на благоприятни условия на Венера и Марс с оглед на бъдещото им колонизиране, като на Луната се отреждаше ролята на своеобразен мост или междинна станция за емиграционната космонавтика, която щеше да възникне след три-четири милиарда години. В името на по-доброто бъдеще наредих да се задействуват Генераторите за замислени изохронни системи (ГЕНЕЗИС). Разполагахме с три типа от тях: БРЕКЕКЕК, КОАКС и КВАК. Вече не помня какво означаваха тези съкращения; КОАКС работеше коаксиално, а с КВАК се определяше квантовата корекция.

Резултатите от пускането им в действие надминаха най-лошите ни очаквания; авариите настъпваха една след друга. Вместо да спре меко и да се синхронизира с нормалното течение на времето, КВАК експлодира над Марс, обгори го и го превърна в глобална пустиня; всички океани се изпариха и се разпръснаха из космическото пространство, а спечената кора на планетата се напука, образувайки мрежа от страховити, широки до стотици мили ровове. Това породи през XIX век хипотезата за марсианските канали. В никакъв случай не можех да допусна по-ранните поколения от човечеството да се досетят за нашата акция, защото това можеше да доведе до възникване на вредни комплекси у тях, затова наредих да се зациментират най-грижливо всички канали, което бе направено около 1910 година от инж. Лаваш. Астрономите от по-късните времена никак не се учудиха от тяхното изчезване и обясниха всичко чрез оптическа измама на предшествениците си. При КОАКС, който трябваше да подготви Венера за живот, грешката на КВАК се избягваше посредством АМУР (Амортизационен универсален редуктор), но в този случай се повредиха ДУПКИ-те (Дисипатори14 за универсална пречиствателно компенсационна информация) и поради хроноклазъма Венера бе обгърната от отровен облак. Свалих от длъжност отговарящия за тази операция инж. Ваденлекер, но след като научният съвет се застъпи за него, му позволих да довърши последните експерименти. Този път настъпи вече не авария, а катастрофа в космически мащаби. Ускореният против течението на битието) БРЕКЕКЕК се вряза в настоящето отпреди 6,5 милиарда години, при това толкова близо до Слънцето, че откъсна от него огромно парче звездна материя, която, свивайки се под влияние на силите на привличане, даде началото на всички планети.

Ваденлекер се опита да се защити, като твърдеше, че така благодарение на него възникнала Слънчевата система, а ако не била аварията в хроналната глава, шансът за възникване на планетите практически бил равен на нула. По-късно астрономите си блъскаха главите каква звезда е минала толкова близо до Слънцето, че да изтръгне от него протопланетна материя, защото наистина едно толкова близко преминаване на две звезди спада към почти невъзможните явления. В края на краищата отстраних наглия и самодоволен инженер от техническото ръководство, тъй като не виждах смисъла и целите на Проекта в това да се вършат подобни неща неволно, от небрежност и недоглеждане. Ако се стигнеше дотам, можехме да оформим планетите къде по-добре. Впрочем след съсипването на Марс и Венера целият технически ресор нямаше с какво да се похвали.

На дневен ред стоеше планът за изправяне на земната ос; целта беше климатът и да стане по-равномерен, без полярни студове и тропически жеги. Операцията имаше и хуманна цел: така повече видове щяха да оцелеят в борбата за съществуване. Резултатът се оказа точно противоположен на намерението. Най-голямата ледникова епоха на Земята, камбрийският период, беше предизвикан от инж: Ханс-Якоб Пльотцлих, изстрелял тежък „изправителен“ снаряд, който породи така наречения „дубъл“ на земната ос. Първият ледников период не само не предпази припрения инженер по времето от нова грешка, но косвено я предизвика; след като видял какво е направил, инж. Пльотцлих (без аз да знам) изстрелял следващия, „коригиращ“ снаряд. Получи се хроноклазъм и нова ледникова епоха — този път в плейстоцена.

Преди да го уволня, този непоправим човек успя да предизвика трети хроноклазъм. От този момент по негова вина магнитният полюс на Земята не съвпада с оста на въртенето и, защото планетата и до днес се клатушка. Едно парченце от времето на „корекцията“ отлетя в милионната година преди нашата ера и на същото място днес се намира Големият аризонски кратер. За щастие никой не загина, защото хора още нямаше, само девственият лес изгоря. Друго такова парченце беше спряно едва в 1908 година; хората от онова време го знаят като „тунгуския метеорит“. Какви ти метеорити, най-обикновени хвърчащи из времето парчетии от некадърно направения „оптимизатор“. Изхвърлих Пльотцлих, без да ми мигне окото, а след като го заловиха една нощ в хроноториума (имал бил угризения на съвестта, отбележете, та искал „да поправи“ стореното), поисках за наказание да бъде отстранен във времето.

В крайна сметка отстъпих, за което и досега съжалявам, пред ходатайството на Розенбайсер и назначих на вакантното място инж. Диндал. Откъде можех да зная, че е шурей на директора. Последствията от непотизма15 на който чрез гнусно манипулиране бях принуден да съдействувам, не закъсняха. Диндал беше изобретател на СУРУС (Спирачно усмиряващо и регулиращо устройство), усъвършенствувано от инж. по времето Бумеланд. Те разсъждаваха така: ако колосалната гигахронична енергия се освободи дори при хроноклазъм, нека тогава, вместо да действува чрез взривна вълна, като онази, която унищожи Марс, да се превърне в чисто лъчение. Тази недообмислена идея (добрите намерения не се броят!) ми създаде много грижи. СУРУС наистина трансформира кинетичната енергия в радиация, но каква полза, щом от лъчението (точно по средата на мезозойската ера) измряха до един всички гущери и кой знае още колко други животински видове. Бумеланд се оправдаваше, твърдейки, че нищо лошо не е станало — нали на опразнената сцена на еволюционния процес благодарение на него са могли да се явят бозайниците, от които произлиза и човекът. Сякаш и това е било запланувано! Завроцидът ни отне възможността да маневрираме свободно в антропогенетичен аспект, а те дори се хвалеха с това! Диндал привидно се покая, дори си направи самокритика, но не е истина, че доброволно бил напуснал поста си. Аз заявих на Розенбайсер, че докато неговият шурей е в Проекта, кракът ми няма да стъпи в дирекцията.

След тази фатална серия събрах целия колектив и произнесох реч, в която предупредих, че съм принуден да прилагам отсега нататък драконови мерки спрямо нарушаващите безопасността на миналото. Няма да им се размине само с лишаване от топлото служебно местенце!

Говореха, че авариите са разбираеми, че те са направо неизбежни при внедряването на невиждана досега технология; че едно време, в зората на космическата ера, малко ли ракети се разхвърчали на парчета; че нашата дейност като протичаща във времето, е несравнимо по-опасна. Научният съвет ми препоръча нов експерт по времето: професор Л. Нардо де Винчи. Преди следващите експерименти предупредих него и Бошкович, че за нищо на света няма да проявя снизходителност при сериозни катастрофи, ако са предизвикани от нехайство.

Запознах ги и с докладните записки, които Ваденлекер, Бумеланд и Диндал изпращаха зад гърба ми до Научния съвет — пълни с противоречия, защото ту се позоваваха на обективни трудности, ту се опитваха да представят грешките си като заслуги. Казах им, че се лъжат онези, които ме смятат за невежество. Достатъчно добре владея четирите аритметични действия, за да мога да пресметна колко материя от Слънцето вече е похабена, защото всички тия уранови планети, същински бунища, направо клоаки, натъпкани с амоняк, не стават за нищо; Венера и Марс също ги задрасках и дадох зелена улица на последния опит за усъвършенствуване на Слънчевата система. Програмата предвиждаше преустройство на Луната в санаториум за възстановяване на космонавтите от бъдещето и същевременно в междинна станция, по пътя към Атина.

Не знаете какво е Атина? Никак не се учудвам. Тази планета трябваше да бъде усъвършенствувана от екипа на Гещирнер, Старшит и Астрояни. Дотогава не бях виждал в Проекта такива некадърници. ДУРАК (Диспергиращо устройство за регулиране на автоматичната космотехника) излезе от строя, ДУПЕК (Дистанционно устройство за предотвратяване на евентуални колизии) се строши, а Атина, която до този момент обикаляше около Слънцето на орбита между Земята и Марс, се пръсна на деветдесет хиляди парченца и от нея остана само така нареченият „Астероиден пръстен“. А що се отнася до Луната, господа оптимизаторите съсипали окончателно повърхността и. Чудно как и тя не е станала на парчета! Ето как възникна прочутата загадка за астрономите от XIX и XX век, които не можеха да проумеят откъде са се взели толкова много кратери. Затова измислиха две теории — вулканична и метеоритна.

Смешна история. Автор на така наречените „вулканични кратери“ е инж. по времето Гещирнер, отговарящ за ДУПЕК, а виновник за „метеоритните“ — Астрояни, който се прицели в Атина преди три милиарда години, направи я на пух и прах, а откатът на хроноклазъма, избил в четирите посоки на света, спря завинаги въртеливото движение на Венера, тропоса на Марс два фалшиви спътника с налудничаво движение (обратно на предвижданото), така че в сравнение с горното за този „специалист“ беше истинска дреболия да превърне повърхността на Луната в артилерийски полигон, на който отломъците от Атина да се сипят в продължение на един милиард години. Веднага щом научих, че едно парче от хронотрактора, размазано от експлозията на 2 950 000 000 години, е стигнало до праисторическо време, паднало в океана и пробило дъното му, потапяйки по пътя си Атлантида, лично изхвърлих от Проекта виновниците за комплексната катастрофа, а на отговарящите за операцията като цяло наложих санкциите, за които ги бях предупредил. Те обжалваха пред Съвета, но нищо не им помогна.

Заточих професор Л. Нардо де Винчи в XVI, а Бошкович — в XVII век, за да не могат да се срещнат и да плетат интриги. Известно ви е, че през целия си живот Леонардо да Винчи се опитва да направи времелаз, но не успя: така наречените „вертолети“ на Леонардо и другите негови машини колкото чудновати, толкова и неразбираеми за съвременниците му са просто страничен продукт на неговите усилия да избяга от заточението във времето.

Честно казано, Бошкович се държеше прилично. Той беше изключително способен човек, с прецизен ум, математик по образование. В XVII век стана несъмнено известен, но непризнат от никого философ. Опитваше се да популяризира принципите на теоретичната физика, ала съвременниците му не разбираха нито дума от неговите трактати. За да облекча донякъде заточението му, изпратих го в Рагуза (Дубровник), понеже скришом в себе си изпитвах симпатия към него, но смятах, че съм длъжен да наказвам сурово отговорните хора, въпреки че Научният съвет не одобряваше това.

И така, първата фаза от Проекта завърши с пълен провал. Аз наложих абсолютно вето върху всякакви по-нататъшни опити от серията ГЕНЕЗИС. Достатъчно пари бяха хвърлени на вятъра! Колосалните пустини на планетите от групата на Юпитер, изгореният за вечни времена Марс, опропастената Луна (така наречените „маскони“, концентрирана маса под повърхността й, са просто дълбоко заседналите в почвата, вкаменени в лавата остатъци от главите на ДУРАК и ДУПЕК), изкривената земна ос, дупката в дъното на океана, предизвиканото от тази пукнатина разделяне на Евразия и двете Америки — това беше тъжната равносметка от проведените операции. И все пак не си позволих да се обезверя и отворих широко вратата на творческото оптимизиране пред екипа на Историческия ресор.

Той се делеше, напомням, на два сектора — по човешките (доц. Хари С. Тотел) и по нечовешките проблеми (инж. по телата Гудли). Целият ресор се ръководеше от професор П. Латон, към когото още от самото начало проявявах известно недоверие заради неговите радикални и безкомпромисни възгледи. Затова предпочитах да не пипаме все още съществуващата история на човечеството; много по-правилно би било да се създадат такива разумни същества, които сами да си я цивилизоват както трябва. Възпирах Латон и Тотел (никак не ми беше лесно, защото ръцете просто ги сърбяха за историотворчество), а възложих на Гудли да задвижи биологичната еволюция на Земята. За да не ме обвинят, че спъвам творческото начало, дадох на проекта ХОПСА (Хомо Перфектус Сапиенс) доста голяма самостоятелност. Същевременно апелирах към ръководителите му (О. Гудли, Х. Омир, Х. Босх, ван Айк) да се учат от грешките на Природата, която е осакатила всичко живо и сама си е препречила пътя към Разума, за което впрочем не бива да я виним строго, защото е действувала слепешката, ден за ден. Затова пък ние трябва да работим целенасочено, като имаме непрекъснато пред очите си целта, тоест ХОПСА. Те обещаха, че ще се придържат към моите напътствия, гарантираха успех и пристъпиха към работа.

Като им дадох самостоятелност, не се намесвах и не ги контролирах милиард и половина години, докато най-накрая купищата анонимни писма ме накараха да направя проверка. Щях да побелея от това, което видях. В началото, близо четиристотин милиона години, те си играли като деца панцирни рибки и някакви си там троглодити; като видели обаче колко малко време им остава до края на милиардлетката, ударили я на щурмовщина. Трупали, както им дойде, елементи, един от друг по-чудати, произвеждайки ту планини от месо на четири крака, ту само опашки, ту някакъв цветен прашец; едни екземпляри бяха покрити с дебели плочки, а на други бяха намушкали, дето им падне, рога, бивни, тръби, хоботи, пипала. Колко грозно, колко отблъскващо, колко безсмислено беше всичко това, чак страх да те хване: чист абстракционизъм и формализъм под знака на антиестетичното.

Тяхното самодоволство ме вбеси. Твърдяха, че сега не било времето на зализаната сладникавост, че аз не ги разбирам тия работи, че „нямам усет“ и т.н. Замълчах си. Но да бяха спрели дотук! Къде ти! В този задружен колектив всеки беше против всеки. Никой не мислеше за Разумния Човек, а само за това, как да проваля проектите на колегите си; ако в Природата се появеше нов модел, друг специалист вече подготвяше такова чудовище, което да надмине произведеното от колегата му и да докаже неговото бездарие. Онова, което по-късно бе наречено „борба за съществуване“, всъщност беше плод на завистта и интригантството. Бивните и ноктите на Еволюцията са само резултат от господствуващите в сектора отношения. Вместо сътрудничество видях там само масово прахосничество и желание да подложиш динена кора на колегата, а върховно удоволствие изпитваше онзи, който успееше да замрази по-нататъшното развитие на някой клон от работата на партньорите си — ето защо в държавата на живота има толкова слепи улички. То пък един живот! Превърнали го бяха в нещо средно между паноптикум и гробище. Още недовършили един обект, те се нахвърляха върху следващия; последователно провалиха шансовете на двоякодишащите и членестоногите, на които видяха сметката с трахеите. Ако не бях аз, никога не би се стигнало и до века на парата и електричеството, защото те бяха „забравили“ за каменовъгления период, тоест за разсаждането на онези дървета, от които по-късно щяха да се получат въглищата за парните машини.

Гледах, ревизирах и само кършех ръце: цялата планета беше задръстена с трупове и разни останки. Особено се бе престарал Босх. Когато го попитах защо ни е този Rhamphornychus опашка, взета назаем от детско хвърчило, не го ли е срам за Proboscidae, защо са им на гущерите шипове като тараби на гърба, той отговаряше, че аз не разбирам какво значи творческо вдъхновение. Поисках да знам тогава къде при създаденото положение на нещата ще възникне разумът; въпросът ми беше риторичен, тъй като те взаимно си унищожаваха всички перспективни направления. Не налагах готови решения, но преди това им бях споменал за птиците, за орлите; в същото време на всичко хвъркато те бяха миниатюризирали главата, а онуй, що бягаше (като щрауса), бяха докарали до пълно видиотяване. Нямах друг изход, оставаше ми алтернативата: или да изработим Разумния Човек от случайни отпадъци, или да реализираме така наречената „еволюция с гръм и трясък“, тоест чрез насилствено пробиване на запушените линии на развитие. Последният вариант беше недопустим — палеонтолозите по-късно щяха да класифицират подобна явна намеса като чудо; същевременно аз много отдавна бях забранил всякакъв род чудотворство, за да не въвеждаме в заблуда бъдещите поколения.

Разпръснах самозабравилите се проектанти в четирите посоки, тоест времена, после всички техни недоносчета издъхнаха с милиони. Приказките, че уж аз съм наредил да изтребят тези видове, са част от богатия репертоар клевети, които не ми бяха спестени. Не аз местех живота от единия ъгъл на еволюцията в другия като гардероб, не аз дублирах хобота на амбододона, не аз раздух размерите на камилата (gigantocamelus) до тези на слона, не аз си играех с китовете, не аз доведох мамутите до самоунищожение! Защото аз живеех с идеите на Проекта, а не с безнравствената игра, в каквато колективът на Гудли превърна еволюцията. Заточих ван Айк и Босх в Средновековието. За наказание, че пародира темата на ХОПСА (беше изфабрикувал между другото човек-кон и жена-риба, и то колоратурен сопран), изпратих Омир чак в древността, в Тракия. И пак стана онова, с което по-късно към се сблъсквал. Снетите от постовете им заточеници, като не можеха да творят реално, разтоварваха незадоволената си страст в ерзацтворчество. Ако някой се интересува какво още е лежало на сърцето на Босх, ще разбере, като разгледа картините му. Не може да се отрече, че той беше велик талант. Това си личеше и от умението му да се приспособи към духа на епохата, оттук идва и религиозната тематика на неговите платна, която е само предлог, и всички онези негови адове и страшни съдилища. Впрочем и Босх прояви недискретност. В „Градината на земните радости“, в самия център на „музикалния ад“ (дясното крило на триптиха), стои двайсетместен хронобус. И какво можех да направя аз в случая?

Що се отнася до Х. Омир, мисля, че постъпих правилно, като го заточих по следите на неговите творения в древна Гърция. Неговите живописни творби са загубени, но написаното се е запазило. Чудно ми е как никой не е открил анахроничните белези в тях. Нима не е ясно, че той не се е отнасял сериозно към жителите на Олимп, които взаимно се ядат, с една дума, държат се точно както неговите колеги в института? „Илиада“ и „Одисея“ са романи с ключ, докато образът на холеричния Зевс е пасквил по мой адрес.

Не отстраних Гудли веднага, защото Розенбайсер се застъпи за него: ако този човек ни подведе, рече ми, заточи и мен, научния директор на института, ако ще и в архайската ера. Гудли бил имал скрити производствени резерви, а тъй като аз бях против използването на маймунски отпадъци, той пристъпи към МУТРА (Модерна усъвършенствувана трансформация и рационална антропогенеза). Не вярвах в неговата МУТРА, ала не се противопоставих, защото вече се говореше, че отхвърлям всички проекти. Поредната текуща проверка показа, че той е заселил в морето няколко дребни бозайника, придал им е форма на риби и им е присадил радар на челото. Работеше тъкмо на етапа на делфина. Беше си навил на пръста, че хармония ще настане само ако има два разумни вида: сухоземен и воден. Ама че идиотщина! Едва тогава щяхме да видим какво значи конфликт! Казах му: „Никакви подводни разумни същества няма да има!“ Делфинът си остана, нямаше как, но такъв, какъвто си беше — с мозък, подготвен за развитие и усъвършенствуване, а ние изпаднахме в криза.

Какво да правим, пак ли да започваме еволюцията от начало? Нямах сили за това. Казах на Гудли да продължи, както той намери за добре, с други думи — одобрих маймуната като полуфабрикат, — но го задължих да подобри модела в естетическо отношение, а за да не може после да се измъква с щяло и нещяло, изпратих му писмени инструкции по официален, служебен път (без да изпадам, разбира се, в подробности). Все пак подчертах, че големият задник свидетелствува за лош вкус и му препоръчах да прояви култура по въпроса за половете, като му посочих за пример цветята, незабравките, пъпките; допълнително, преди да замина — налагаше се да взема участие в едно заседание на Съвета — го помолих лично да се помъчи да намери по-естетични мотиви. В ателието му цареше страхотна бъркотия, стърчаха някакви греди, необработени дъски, триони — във връзка с любовта ли? „Да не сте се побъркали — рекох му — любов на принципа на циркуляра?“ Накарах го да ми даде честна дума, че ще изхвърли този трион. Той обеща, подсмивайки се под мустак — бе научил, че заповедта за уволнението му е в чекмеджето ми, та му беше все едно.

Решил да ми направи напук. Разправял наляво и надясно, че директорът, тоест аз, ще се шашне, като се върне. Наистина, стъписах се. Извиках го незабавно, боже мили, правеше се на службаш; твърдеше, че се придържал към инструкциите! Вместо да махне онази плешивина отзад, той избръснал цялата маймуна, с една дума, направил точно обратното, а пък що се отнася до любовта и пола, не, от негова страна това беше просто саботаж! Само изборът на мястото стига! Впрочем излишно е да обсъждаме тази диверсия. Всеки сам вижда какви са последиците от нея. Чудесно беше поработил господин инженерът! Маймуните може да са всякакви, но поне са вегетарианци. Той беше направил хората месоядни.

Свикнах извънредно заседание на Научния съвет във връзка с бенигнизацията16 на Хомо Сапиенс. Там ми беше заявено, че стореното не може да се премахне с един замах, ще трябва да се свият двайсет и пет, че и трийсет милиона години; спечелиха с повече гласове при гласуването; не се възползвах от правото си на вето, може би сбърках, но вече просто едва се държах на краката си. Впрочем бях получил сигнали от XVIII и XIX век: търсейки леснината, сътрудници на ПАРКИ, които ги мързяло да пътуват напред-назад във времето, се устроили в разни замъци, дворци, мазета, без да вземат каквито и да е предпазни мерки; и ето че плъзнали слухове за прокълнати души, за звън от вериги (шумът от включван хроноциклет), за призраци (обличали се в бяло, сякаш не можели да носят униформи в друг цвят); пускали мухи в главите на хората, изкарвали им акъла с преминаването през стени и иззидани огради (пътуването във времето винаги изглежда така, понеже хроноциклетът стои на едно място, а Земята продължава да се върти), с една дума, надробили такава каша, че от нея се родил — ни повече, ни по-малко — романтизмът. Наказах виновните и се заех с Гудли и Розенбайсер.

Заточих и двамата. Знаех си, че Съветът никога няма да ми го прости. Обаче като лоялен човек ще кажа: Розенбайсер, който се държа с мен скандално, по време на заточението си имаше много прилично поведение (като Юлиан Апостата). Той направи доста, за да облекчи живота на бедните във Византия. Оттук можем да направим извода, че се е провалил на своя пост, защото не беше дорасъл за него. Да бъдеш император е по-лесно, отколкото да ръководиш подобряването на цялата история.

Така завърши и втората фаза на Проекта. Разреших на сектора по социалните въпроси да действува, тъй като при създаденото положение можехме да усъвършенствуваме само цивилизованата история. Залавяйки се за работа, Тотел и Латон направо ликуваха от провала на своите предшественици, като не пропуснаха предварително да предупредят, презастраховчици такива, че не бива да очакваме прекалено много след ТЕОВИХ при такъв Хомо Сапиенс!

Хари С. Тотел възложи на хроналергистите (Кханд ел-Абр, Кан дьо ла Брьо, Жиран д’Ол, Дж.И.Р. Андол) да извършат първия експеримент от реорганизираната програма. Непосредственото ръководство на групата беше възложено на инж. историотворец Хемдрайсер. Те заплануваха да ускорят развитието на културата чрез урбанистична акселерация. В Долен Египет на XII или XVIII династия, вече не помня коя, натрупаха планини от строителен материал и с помощта на временни наемници, наричани у нас неофициално „темпорални агенти“, издигнаха равнището на строителната техника, но недостатъчният контрол доведе до извращения. С една дума, вместо да активизират масовото жилищно строителство, те започнаха да строят в рамките на култа към личността никому ненужни гробници на разни фараони. Заточих целия колектив на Крит — ето откъде дойде дворецът на Минос. Не знам дали е истина онова, което ми каза Бетерпарт — че заточениците се разбунтували и задружно се опълчили срещу бившия си шеф, след което го затворили в лабиринта. Не съм проверявал по документите, но се съмнявам в достоверността на тази клюка, Хемдрайсер хич не ми прилича на минотавър.

Най-сетне реших да поставя край на щурмовщината и поисках да чуя предложения за проекти с комплексен характер. Трябваше да уточним как да действуваме — явно или скрито, дали хората от различните епохи би трябвало изобщо да се досещат за евентуалната помощ извън историята. Тотел, настроен либерално, се изказа за криптохронията, чийто привърженик бях и аз. Алтернативната стратегия би изисквала да се вземат хората от миналото под явно покровителство, а това би нарушило чувството им за свобода на собствената воля. Необходимо беше да им помагаме — но тайно. Латон беше против такова решение, естествено, в главата си вече беше изградил схемата на идеалната държава и начините, по които всички общества ще стигнат до въпросния идеал.

Везните натежаха в полза на Тотел, който ми представи един от най-младите и — говореше се — най-способни свои сътрудници: А. Донай, който бе изобретил монотеизма. Бог, обясняваше ми той, няма никому да стори зло с чиста идея, а на нас, оптимизаторите, само ще развърже ръцете, понеже според Проекта решенията на бога са неведоми: хората не могат да ги разберат, следователно няма за какво да се хванат и в същото време няма да подозират, че някой им се меси (телехронно) в историята. Не бих казал, че тази концепция звучеше зле, но за всеки случай дадох на младия асистент само малък опитен полигон, и то в едно забутано кътче на света, в Мала Азия. Помагаше му инж. историотворец Й. Ов. Направената проверка показа, че са допуснати сериозни нарушения на принципа. Хайде, от мен да мине, дето Донай наредил да пуснат 60 000 тона манна на евреите по време на някакво пустинно преселение. „Дискретната помощ“, която им оказал, се изразила в толкова пряка намеса (отварял и затварял Червено море, изпращал към враговете на юдеите дистанционно управлявани облаци от скакалци), че на неговите протежета съвсем им се помътило съзнанието: решили, че са богоизбран народ.

Типично за неуспеха на всички планове беше това, че авторите им, вместо да променят тактиката, започваха да използват все по-мощни материални стимули. А. Донай надмина всички — проложи напалм. Ама питате как съм му позволил? Що за въпрос! Просто аз нищо не знаех. На институтския полигон той демонстрираше само дистанционно запалване на храста и ме уверяваше, че така ще действува и в бъдеще, е, най-много да изгорят няколко кактуса в пустинята; тези демонстрации имаха за цел да заздравят нравствените форми. След като го заточих на Синайския полуостров, забраних най-сурово на всички ръководители на групи акциите със свръхестествено прикритие. Съвсем друга работа е, че извършеното от А. Донай и Й. Ов имаше историческо продължение.

Но така става винаги. Всяка телехронична намеса слага начало на лавина от явления, а тя не може да бъде спряна, ако не се използуват съответни средства; от своя страна те предизвикват нова пертурбация и така нататък до безкрайност. На заточение А. Донай се държеше крайно недостойно, използвайки славата, която си беше завоювал като историотворец. Наистина вече не можеше да прави „чудеса“, обаче паметта за предишните беше жива. Що се отнася до Й. Ов, говори се, че съм изпратил хроношутисти да се разправят с него. Чиста лъжа! Не знам подробности, не ми беше работа да се занимавам с такива дреболии, но май че Й. Ов се скарал с А. Донай и той така го изтормозил, че се родила легендата за Йов. От цялата работа най-много пострадаха евреите, защото повярваха в своята изключителност, така че, когато Проектът беше ликвидиран, те изтърпяха доста мъки и в родината си, и по-късно, когато се пръснаха по света. Няма да споменавам какво говореха по този повод за мен противниците ми в Проекта.

Впрочем той навлизаше във фазата на най-тежките си кризи. Нося за тях отговорност дотолкова, доколкото отстъпих пред настояванията на Тотел и Латон и им позволих да подобряват историята на широк фронт, тоест не в изолирани места и моменти, а по цялата и темпорална дължина. Стратегията на тази мелиорация, наречена интегрална, замъгли картината на действията; за да избегна това отрицателно явление, поместих във всеки век по една група наблюдатели, а на Латон дадох пълномощия да организира тайна хрониция, която да се бори с хулиганството във времето.

Това хулиганство, което не би могло да ми се яви и в най-кошмарния сън, е свързано с така наречената „афера на метлите“. Вината за нея носят известен брой разпасани хлапаци, частично от нашия помощен персонал — лаборанти, секретарки и т.н. Неизброимите средновековни предания за сношения с дявола, за инкубите и суккубите17, магьосническите сборища, процесите срещу магьосници, изкушаването на светците и т.н., всичко това е последствие от нелегалната хромоция, упражнявана от младежи без морални устои. Индивидуалният хроноциклет представлява тръба със седалка и ауспухова фуния и затова, особено при лошо осветление, човек може да го вземе за метла. Разни безсрамници си устройвали разходки с най-голямо удоволствие нощем, за да плашат селяците от ранното средновековие. Не стига, че летели над главите им с бръснещ полет, ами си позволявали и да се отправят в XIII или XII век в драстично неглиже (топлес), та нищо чудно, че поради липса на по-добри определения хората ги мислели за голи вещици, яхнали летящи метли. По странно стечение на обстоятелствата при следствието и разкриването на виновниците ми помогна Босх, пребиваващ вече по онова време на заточение. Без да се стъписва пред първия срещнат пътник във времето, той беше запечатал в своя „адски“ цикъл портретите не на някакви си дяволи, а на десетките нелегални хроноциклисти и на техните приятели — толкова по-лесно, след като познаваше лично много от тях.

Като прецених каква вреда бяха нанесли хронохулиганските прояви, заточих виновните седемстотин години назад („Контестаторите на XX век“). Същевременно, тъй като фронтът на работата се разшири и обхвана повече от четирийсет века, главният ръководител на ПАРКИН. Бетерпарт ми заяви, че не е в състояние да овладее положението и иска допълнителни подкрепления, една аварийна бригада хроношутисти! Наложи се да наемем много нови сътрудници, които, макар че невинаги бяха добре обучени, изпращахме навсякъде, откъдето идваха тревожни сигнали. Концентрирането им в няколко века доведе до сериозни инциденти, например до преселението на народите. А независимо от опитите ни да замаскираме всеки такъв десант, през XX век (около средата му) се разпространиха слухове за „летящи чинии“; по това време вестите се пренасяха много бързо благодарение на развитата техника на средствата за масова информация.

Обаче това беше нищо в сравнение с новата афера, чийто причинител и едновременно главен герой се оказа самият шеф на ПАРКИ. Получавах донесения от времето, че неговите хора не толкова наблюдават напредъка на мелиорацията, колкото се намесват активно в историческия процес, и то съвсем не по указанията на Латон и Тотел, а по собствена темпорална политика, провеждана от Бетерпарт. Преди да го уволня, той се изпари, тоест избяга в XVIII век, където можеше да разчита на своите хроношутисти. Докато се обърна, стана император на Франция! Тази отвратителна постъпка изискваше сурово наказание. Латон ме съветваше да нападна Версай през 1807 година с една резервна бригада, но аз не можех да приема подобно предложение, нали това нападение щеше да предизвика нечувана пертурбация в цялата по-сетнешна история: от този момент човечеството щеше да разбере недвусмислено, че е под опека. По-съобразителният Тотел разработи планове за „естествено“, криптохронно наказание на Наполеон — антибонапартична коалиция, военни походи и пр. Ала шефът на ПАРКИ незабавно усети накъде духа вятърът и без да чака, сам премина в атака, ненапразно беше професионален стратег, познаваше като петте си пръста всички теории и лесно се справяше с всички врагове, които Тотел му изтърсваше на главата. Надявах се, че здравата ще го притиснем в Русия, но и от тази експедиция той се измъкна като по чудо, а половин Европа беше вече превърната в развалини и пепелища. Едва след като отстраних от делото господа историотворците и сам се заех с проблема, дадох урок на Наполеон край Ватерло. Е, никой не може да отрече моите заслуги!

Наполеон избяга от Елба, защото не бях в състояние да му подготвя по-сигурно заточение, толкова много други важни и неотложни въпроси чакаха моето решение. Сега виновниците за белите не седяха пасивно на работните си места, а първи бягаха в далечното минало, прехвърляйки контрабандно различни средства за придобиване на слава или за създаване на ореол на небивало могъщество — така се появиха алхимиците, Калиостро, Симон Маг и другите. Получавах информация, която не можех да проверя, например, че Атлантида съвсем не е потънала вследствие рикоширалата част от операцията ГЕНЕЗИС, а по вина на д-р Болоней, който е направил това умишлено, за да ми попречи да се добера до извършените от него безобразия. С една дума, всичко се сгромолясваше. Загубих вяра в успеха и което е още по-лошо, станах мнителен. Вече не знаех кое е резултат от оптимизацията, кое — следствие от нейното неприлагане и кое — последица от злоупотребите и своеволието на вековните хроницаи.

Реших да подхвана работата от другия край. Взех 12-томната „Голяма всеобща история“ и започнах да я изучавам задълбочено. Щом откриех нещо подозрително, тозчас изпращах на място нечакани ревизори. Така стана например с кардинал Ришельо. Проверих в ПАРКИ и след като разбрах, че той не е наш агент, предложих на Латон да изпрати при него интелигентен ревизор. Той възложи мисията на някой си Райхплац. Кой знае какво ме накара да погледна в речника. Изтръпнах: думите Ришельо и Райхплац означаваха една и също: „богато място“. Но вече беше късно, той беше успял да се вмъкне във висшите дворцови сфери и да стане eminense grise18 на Луи XVI. Предпочетох да не го закачам, след Наполеоновите войни ми беше ясно докъде води подобна намеса.

Междувременно бе назрял друг важен проблем. В някои векове просто гъмжеше от заточеници, хроницията не успяваше да ги постави на мястото им, а те разпространяваха клюки и суеверия или безцеремонно се опитваха да подкупват ревизорите. Започнах да заточавам всички, объркали с нещо конците, на едно място — в древна Гърция, в резултат на което точно там най-бързо се появи високо развита култура. В една Атина например се наброяваха повече философи, отколкото в цялата останала част на Европа. Това стана след заточението на Латон и Тотел; и двамата злоупотребиха с моето доверие; Латон, един от най-твърдоглавите радикали, саботираше моите указания и провеждаше своя политика (тя е изложена в неговата „Република“), поразително антидемократична и — нещо повече — основаваща се на експлоатацията. Централните държави, кастовата структура в Индия, Римската империя на германските народи, а дори и това, че от 1868 година японците вярват в божествеността на микадо — всичко това е негово дело. А дали той е сватосвал някоя си Шикългрубер, за да роди тя сетне известното на всички дете, което обърна в дим и прах половин Европа, не мога да твърдя със сигурност — знам го от Тотел, а той беше с Латон на нож.

Латон беше проектантът на държавата на ацтеките, а Тотел им изпрати испанците; в последния момент получихме за това доклад от ПАРКИ. Веднага заповядах да забавят експедицията на Колумб и да започнат да отглеждат коне в Южна Америка, та индианците да посрещнат конницата на Кортес със своя конница. Само че партньорите ни подведоха, конете издъхнаха още в четвъртичния период, когато нямаше индианци, затова после нямаше кой да тегли бойните коли, макар че колелото беше доставено навреме. Колумб все пак постигна през 1492 година успех — беше дал бакшиш комуто трябва.

Ето така изглеждаше цялата оптимизация. Някои ме упрекваха, че съм пратил в Гърция Хари С. Тотел и П. Латон въпреки навалицата от философи там. Чиста лъжа! Позволих им само да изберат времето и мястото на заточението, проявявайки човечност; наистина не изпратих Платон точно там, където той искаше, в Сиракуза, понеже бях сигурен, че водещите се в този град войни ще му попречат да въведе в живота своята любима идейка за „държавата на философите“.

Както е известно, Хари С. Тотел стана възпитател на малкия Александър Македонски. Неговите недоглеждания имаха кошмарни последствия, защото, докато той изработваше големи енциклопедии, забавляваше се с класификации и създаваше общата методология на Теорията на съвършения проект, зад гърба му се вършеше дявол знае какво; главният счетоводител Евг. Клид избяга преди ревизията, сдуши се с един свой познат, леководолаз, извадиха златото на Монтесума от канала, в който беше потопено при бягството на Кортес, и през 1922 година започнаха да играят на борсата, но краденото щастие не носи и така се стигна до нашумялата криза през 1929 година. Не мисля, че съм сторил зло на Аристотел — нали той дължи на мен славата си, която в никакъв случай не заслужаваше заради допуснатите в Проекта слабости.

Други пък разправят, че под формата на заточения и щатни комбинации съм бил създал огромна въртележка, за да дам на старите си приятели луксозни синекури из всички векове. Но вече в какво ли не съм бил упрекван, каквото и да направя, все е лошо.

Не мога да задълбавам в подробностите, затова няма да обсъждам намеците по адрес на моята особа, съдържащи се в съчиненията на Платон и Аристотел. Разбира се, те не ми бяха благодарни за заточението. Все едно, аз не се домогвам до ничии топли чувства, когато се решава съдбата на човечеството. Другояче стои въпросът с Гърция, чийто упадък преживях особено тежко. Не е вярно, че аз съм го предизвикал чрез струпването на философите. Латон я покровителствуваше заради Спарта, която искаше да изгради съгласно своята любима утопия, обаче след неговото сваляне никой не подкрепи спартанците и те паднаха под ударите на персите. Бях против местния протекторат, нали бяхме приели принципа за грижа над цялото човечество, а в случая проблемът за заточенията объркваше всички планове. В бъдещето не можех да изпратя никого, защото там се пазеха, а понеже всички осъдени молеха в един глас да бъдат изпратени на Лазурния бряг, отстъпих; множество хора с висше образование се струпаха около Средиземно море, ето защо именно там се зароди цивилизацията, а после и западната култура.

Що се отнася до Спиноза, признавам, той беше много порядъчен човек, но все пак позволи да се стигне до кръстоносните походи (разбира се, без сам да ги е предизвикал). Спиноза назначих на вакантното място след Латон. Той беше кристално честен човек, но рядко разсеян, та подписваше всичко, каквото му поднесат, без да гледа. Например той даде неограничени пълномощия на Льовенхерц (Лъвското сърце), после някой направи беля в XIII век и — хайде да търсим виновния! Льовенхерц изпращаше хронобус след хронобус с тайни агенти, а издирваният, не помня вече кой беше той, предизвика кръстоносните походи, за да изчезне във възникналата суматоха. Направо не знаех какво да правя със Спиноза. Гърция бъкаше от мислители като него… Най-напред заповядах да го пуснат напред-назад из всички векове, като се колебае с четирийсетвековна амплитуда — и ето ти легендата за Скитника евреин. При всяко преминаване през нашата съвременност той се оплакваше от умора и най-накрая го насочих към Амстердам; той обичаше да майстори, а в този град би могъл да шлифова диаманти.

Неведнъж са ме питали защо нито един от заточениците не си е признал открито откъде идва. А какво би спечелил? Нали всеки, който би се осмелил да каже истината, щеше да попадне в лудницата. Нима през XX век нямаше да вземат за луд човека, който твърди, че с помощта на обикновена вода може да направи бомба, способна да взриви цялото земно кълбо? При това преди XXIII век хрономоцията не беше позната, а такива признания биха разкрили истината за плагиатството на трудовете на много заточеници. На тях им беше забранено да предсказват бъдещето, ала успяха да издрънкат много неща. Слава богу, през следните векове хората не обръщаха внимание на подобна информация (имам пред вид забележките за реактивни самолети и батискафи у Бейкън и за компютрите в „ARS MAGNA“ на Лулий19). Много, много по-зле стоеше работата с необмислено заточените в XX век — наричайки се футуролози, те започнаха да издават служебни тайни.

Цяло щастие, че приемникът на Наполеон като ръководител на ПАРКИ А. Тила предложи тактиката на така наречената „система ВАВИЛОН“. Там нещата стояха така. Шестнайсет инженери по времето, наказани със заточение в Мала Азия, решили да си направят хроновод, прикривайки плана си с намерението да издигнат някаква кула; нейното наименование давал; зашифрованата парола на заговора: „Въздигаме агрегат за временно изтегляне на лицата, отправени назад.“ ПАРКИ разкри тяхната дейност, когато тя беше в доста напреднал стадий, и изпрати там като „нови заточеници“ собствени специалисти, които съзнателно въведоха в конструктивните планове такива грешки, че съоръжението се взриви още при първото експериментално пускане. Тила повтори маневрата за „объркване на езиците“, като хвърли диверсионни групи в XX век. Там те дискредитираха ентусиастите, предсказващи бъдещето чрез писане на разни врели-некипели — така наречената science fiction (научна фантастика). В редиците на футуролозите също беше въведен наш агент, Маклуан.

Истината ви казвам, когато прочетох подготвените от ПАРКИ нелепости, които Маклуан трябваше да разпространява като „прогнози“, хванах се за главата. Не можех да допусна, че човек с поставен на нормалното му място мозък дори само за секунда ще приеме сериозно небивалиците за „глобалното село“, към което уж вървял светът, и останалите измислици от този миш-маш. В същото време се оказа, че Маклуан направи истински фурор и надмина всички, които бяха издавали истината. Той си спечели такава слава, че най-накрая май сам започна да вярва в абсурдните твърдения, които му бяхме наредили да разпространява. Впрочем и с пръст не го пипнахме — човекът с нищо не ни вредеше. А по въпроса за Суифт и „Пътешествията на Гъливер“ ще кажа, че всичко стана поради едно досадно недоразумение. Орбиталните данни за спътниците на Марс тогава бяха парола на група наши ревизори в Южна Англия и един от тях, късоглед, помислил в странноприемницата Суифт за новия агент, с когото трябвало да се срещне; не докладвал за грешката, защото си мислел, че Суифт нищо не е разбрал от думите му, обаче след няколко години (1726) прочетохме в първото издание на „Пътешествията на Гъливер“ всички данни за марсианските спътници; паролата незабавно бе сменена, но този пасаж си остана в книгата.

Дреболии като горната всъщност нямаха особено значение. Съвсем другояче стои въпросът с Платон. Винаги ме обзема чувство на състрадание, когато чета неговия разказ за пещерата, в която човек седи с гръб към света и гледа по стените само неговите сенки. Нищо чудно — за Платон единствената автентична действителност беше тази през XXVII век, а примитивното време, в което го заточих, му се струваше „мрачна пещера“… А неговата доктрина за познанието, представляващо само „спомен“ за онова, което е било някога, „преди живота“, и което си познавал по-добре, е още по-прозрачен намек.

Времето течеше, а на главата ми се трупаха нови и нови грижи. Наложи се да заточа Тила — бил помагал на Наполеон при бягството му от Елба; този път избрах Монголия, защото той беше страшно разгневен и заплашваше да си отмъсти така, че да го запомня; нямах представа какво би могъл да направи в онази пустош, но той удържа на думата си. Като видяха какво става, проектантите започнаха един през друг да измислят най-абсурдни планове, например да се доставят с хроновлакове стоки за нуждаещите се народи или да се вземат милиони съзнателни граждани от нашата съвременност и да се направи с тях десант в палеолита — отлична идея, само че какво щяхме да правим с човечеството, което вече се бе разположило в пещерите?

Четейки тези планове, изведнъж ме жегна подозрение по отношение на XX век. Дали някой не подхвърляше там средства за масово унищожение? Освен това няколко сътрудници на института с радикални възгледи искаха да свържат времето в кръг, та съвременността след XXI век да се слее с предисторията. И тогава всичко би трябвало да започне от самото начало, но в подобрен вариант. Това беше болезнена идея, фантастична, налудничава, обаче ми се струваше, че виждам признаци за подготовка. Сливането изискваше предварително унищожаване на съществуващата цивилизация, „връщане към природата“; някъде от средата на XX век нарастваше подивяването, увеличаваха се отвличанията и експлозиите, младежта ставаше все по-космата, цялата еротика придобиваше животински характер, появяваха се орди рошави, брадати, кресливи и парцаливи почитатели вече не на Слънцето, а на други небесни, че и естрадни звезди, чуваха се призиви за унищожаване на науката и техниката, дори някои известни учени-футуролози предсказваха — интересно, по чие внушение? — наближаващата катастрофа, упадък, гибел, а на места изграждаха пещери, наричани, вероятно за камуфлаж, скривалища.

Тъкмо бях решил да се съсредоточа върху следващите векове, защото работата ми намирисваше на преврат, тоест на преобръщане на времето в обратна посока (съгласно теорията на кръга), когато ме извикаха да участвувам в извънредна сесия на Научния съвет. Мои приятели ми казаха под секрет, че там всъщност се организира съд за мен. Това не ми попречи да изпълнявам и по-нататък задълженията си. За последно заточих някой си Адел, който, работейки като чиновник по контрола, си бе докарал от XII век девойка, открадната посред бял ден от полето пред очите на тълпата; издърпаната на хроноциклета девойка беше обявена за светица, а отвличането и във времето от съблазнителя — признато за възнесение. Отдавна трябваше да прогоня този абсолютен грубиян с изключително отблъскваща външност, приличащ на горила с малките си, дълбоко разположени очички и тежка челюст, но все ме спираше опасението да не ме обвинят в лична антипатия. Сега обаче го заточих, и то за всеки случай доста далече — 65 000 години назад. Стана пещерен Казанова и роди неандерталците.

На сесията отидох с гордо вдигнато чело, защото не се чувствувах виновен за нищо. Тя продължи повече от десет часа и чух безброй обвинения. Обвиняваха ме в своеволие, командуване на учените, пренебрегване мнението на експертите, фаворизиране на Гърция; носех вина за упадъка на Рим, съдбата на Цезар (клевета — не бях изпращал никакъв Брут), аферата Райхплац, тоест кардинал Ришельо, злоупотреби в сектора ПАРКИ, папите и антипапите. (В действителност Бетерпарт предизвика „мрака на Средновековието“, като напъха, следвайки своето любимо правило за „силната ръка“, толкова много доносчици между VIII и XIII век, че настъпи мутрозапушване и упадък на културата).

Четенето на обвинителния акт, формулиран в 7 000 члена, беше всъщност публично четене на учебник по история. В него ми триеха сол на главата за А. Донай, за огнения храст, за Содом и Гомор, за викингите, за колелата на бойните малоазиатски коли, за липсата на колела в южноамериканските коли, за кръстоносните походи, за клането на албигойците, за Бертолд Швайцер и неговия барут (а къде трябваше да ги изпратя — в древността ли, та още там да започнат да се стрелят с картечници?) и така нататък, до безкрайност. Сега Научният съвет не харесваше нищо — нито Реформацията, нито Контрареформацията, а онези, които преди ми досаждаха именно с тези проекти, уверявайки ме в спасителната им роля (Розенбайсер почти на колене изпроси съгласието ми за Реформацията), сега мълчаха като онемели.

Когато ми дадоха думата, аз заявих, че нямам намерение да се оправдавам. Бъдещата история ще прецени кой е бил прав. Позволих си обаче, признавам, да направя една язвителна забележка в края на изказването си. А именно казах, че единствените следи от прогрес и благополучие, останали в историята след Проекта, са предимно моя заслуга. Имах предвид масовите заточения по моя заповед. Човечеството дължи на мен Омир, Платон, Аристотел, Бошкович, Босх, Спиноза и неизброимите анонимни творци, които подкрепяха творческите му усилия през вековете. Колкото и жестока да беше съдбата на изгнаниците, те си я бяха заслужили, а същевременно изкупиха вината си пред историята, подкрепяйки я, всеки според силите си, ала едва тогава, когато ги снемах от високите постове в Проекта! Затова пък, ако някой иска да знае какво са извършили успоредно с мен специалистите от Проекта, нека погледне към Марс, Юпитер, Венера, към обезобразената Луна, нека разгледа гроба на Атлантида на дъното на Атлантическия океан, нека преброи жертвите на двата ледникови периода, бедствията, епидемиите, убийствата, войните, религиозния фанатизъм — с една дума, нека се вгледа в историята на човечеството, която след „подобряването“ се превърна в едно бойно поле на мелиоративните планове, в хаос и противоречия. Историята е жертва на института, на господстуващата в него атмосфера на безотговорност, неразбории, късогледа политика, импровизация, непрекъснато интригантство, некомпетентност и ако зависеше от мен, бих заточил всички историотворци там, където зимуват динозаврите.

Излишно е да пояснявам колко кисело бяха приети моите думи. И въпреки че уж аз имах последната дума, за изказвания след мен се записаха още неколцина достолепни специалисти по времето като И. Г. Норанц, М. Тагел и самият Розенбайсер, присъствуващ на сесията, тъй като неговите високоуважаеми колеги вече бяха успели да го прехвърлят обратно от Византия; знаейки предварително резултата от гласуването, което предреши директорската ми съдба, те бяха инсценирали „смъртта на бойното поле“ от Юлиан Апостат (363), защото той много държал да присъствува на това шоу. Преди да се изкаже той, помолих да ми дадат думата и зададох въпрос относно регламента: „Откога някакви си византийски императори имат право да участвуват в заседанията на института?“, но никой не благоволи да ми отговори.

Розенбайсер се бе подготвил специално, вероятно още в Константинопол са му били доставени необходимите материали. (Не се опитваха да скрият от мен заговора, съшит грубо с бели конци.) Той ме обвини в дилетантство и фалшиви претенции за познавач на музиката, което, заедно с абсолютната липса на слух, било довело до сериозни дисонанси в развитието на теоретичната физика. От думите на професора излизаше, че след като изследвал с дистанционно управление интелигентността на всички деца в края на XX и началото на XXI век, нашият Хиперпютър открил малчугани, способни още в младенческа възраст да формулират взаимната зависимост между материята и енергията — ключов проблем при освобождаването на енергията на атома. Сред тях били Пиер Солитер, Т. Аднокаменяк, Станислав Разглаз, Джон Уанстоун, Трофим Одинцев-Булижников, Аристрид Монолапидес и Джовани Унопетра, но мъничкият Албертчо Айнщайн — не20. Въпреки това аз съм се осмелил да покровителствувам последния, защото ми се харесвало неговото свирене на цигулка; след години това довело до хвърляне на бомби над Япония.

Розенбайсер преиначаваше фактите така безсрамно, че аз просто занемях. Свиренето на цигулка няма нищо общо с горния въпрос. Клеветникът прехвърли върху мен собствената си вина. При моделирането в прогностичен аспект на по-нататъшния ход на събитията, Хиперпютърът предсказа атомна бомба в Италия по времето на Мусолини въз основа на теорията на Унопетра и серия още по-опасни катаклизми, очаквани от останалите хлапаци. Аз избрах Айнщайн, понеже беше добре възпитано дете, а за онова, което после стана с атомите, нито той, нито аз имаме вина. Просто не послушах съветите на Розенбайсер, който препоръчваше „профилактично очистване на Земята от децата в предучилищна възраст“, за да се стигне до освобождаване на ядрената енергия в безопасния XXI век; той дори ми представи хроницая, който беше готов да се заеме с тази акция. Естествено, веднага заточих този опасен човек на име И. Род в Мала Азия, където той извърши чудовищни престъпления (те фигурираха впрочем в обвинителния акт). А какво да направя? Все в някое време трябваше да го заточа. Но защо ли се впускам в спор с неизброимите измислици и лъжи…

След като гласуваха за моето отстраняване от Проекта, Розенбайсер нареди веднага да се явя в дирекцията; заварих го седнал в моето кресло в ролята на и.д. директор. И кого мислите, че видях до него? Разбира се — Гудли, Гещирнер, Астрояни, Старшит и останалите некадърници. Розенбайсер ги бе измъкнал от всички векове, в които ги бях изпратил. На него самия животът във Византия му бе понесъл — в походите срещу персите беше отслабнал и почернял от слънцето; носеше също монети, на които беше изсечен профилът му, златни брошки, пръстени и купчина парцали, тъкмо ги показваше на своята клика, но щом влязох, набута ги в чекмеджето. То не бе пъчене, не бе чудо, едва процеждаше думите през зъби — досущ като някой император! Не можеше да скрие изпълващото го задоволство, когато ми каза, че мога да се върна у дома, ако обещая да изпълня едно поръчение. По-конкретно: след завръщането си трябваше да уговоря онзи Ийон Тихи, който през цялото това време живя в моя дом, да поеме ръководството на ТЕОВИХ.

Моментално разбрах всичко. Едва в този миг си дадох сметка, защо именно мен бяха избрали за пратеник при самия себе си! Нали прогнозата на Хиперпютъра оставаше в сила и нямаше друг човек, по-подходящ за длъжността директор по подобряване на Историята. Постъпката им не беше продиктувана от благородни подбуди, каквито те изобщо нямаха, а от чисти сметки — нали всъщност И. Тихи, който ме убеди да взема участие в това начинание, остана в миналото и живееше у дома.

Разбрах също, че кръгът на времето ще се затвори едва тогава, когато нахлуя — този път аз — в библиотеката и съборя всички книги от рафтовете при спирането на хроноциклета. Ще заваря онзи Тихи в кухнята с тиган в ръка и ще го изненадам с неочакваното си появяване, защото сега аз ще бъда в ролята на пратеник от бъдещето, докато той, живеещият у дома, ще бъде онзи, при когото пратеникът идва. Привидният парадокс на положението е резултат от неизбежната релативност на времето, предизвикана от овладяването на хрономоционната технология. Перфидният план на Хиперпютъра се основаваше на възникването на двоен кръг на времето: един малък кръг в друг по-голям. В малкия кръг се въртяхме в началото с моя двойник, докато най-сетне не се съгласих да замина в бъдещето. Но и след това големият кръг бе останал отворен — затуй тогава не разбрах как той е попаднал в онази толкова отдалечена епоха от бъдещето, от която, според думите му, идваше.

В малкия кръг аз все още бях по-ранният, а той — по-късният Тихи. Едва сега щяхме да си разменим ролите, защото и времената се бяха разместили: сега аз идвах при него от бъдещето като пратеник, а той, вече като по-ранен, трябваше да поеме ръководството на Проекта в свои ръце. Едно само остана неизяснено. Защо тогава, в кухнята, той не ми разкри тази особеност? И това ми стана ясно, когато Розенбайсер ме накара да дам честна дума, че ще запазя гробно мълчание за всичко, което се случи в Проекта.

Ако откажех да пазя тайна, вместо хроноциклет щях да получа пенсия и сбогом, заминаване! Какво ми оставаше да направя? Сигурни бяха мошениците му с мошеници, че няма да откажа. Бих отказал, ако кандидатът за моето място беше всеки друг човек, но как можех да нямам доверие в себе си като свой собствен приемник? А те бяха взели предвид именно тази евентуалност при съставянето на коварния си план.

Без почести, без тържественост, без нито една добра дума на благодарност, без прощална церемония, сред гробното мълчание на неотдавнашните си сътрудници, които от сутрин до вечер ми пееха хвалебствени химни и се надпреварваха да се възторгват от моите умствени хоризонти — отидох в стартовата зала. От низка злоба бившите ми подчинени ми бяха дали най-разбричкания хроноциклет, с който разполагаха. Знаех с абсолютна сигурност защо няма да спра, както трябва, и защо ще съборя всички книги от рафтовете! Но не обърнах внимание и на това последно оскърбление. Макар че хроноциклетът друсаше ужасно на границата между вековете, при така наречените „секуларни преходи“, защото амортисьорите му не бяха в ред, напуснах XXVII век без гняв и огорчение, мислейки си само как ще потръгне работата на моя приемник по Телехронното оптимизиране на всеобщата история.

Двайсет и първо пътешествие

Когато след завръщането си от XXVII век изпратих Ийон Тихи при Розенбайсер, за да заеме освободеното от мен място в ТЕОВИХ, нещо, което той направи с огромно неудоволствие, и то след цяла седмица преследване и разправии в малкото колело на времето, се изправих пред сериозна дилема.

В края на краищата определено ми беше втръснало да поправям историята. А беше напълно възможно този Тихи пак да провали Проекта и Розенбайсер пак да ми го прати. Така че реших: няма да чакам със скръстени ръце това да се случи и ще се махна в Галактиката, и то възможно най-далече. Тръгнах страшно набързо, от страх, че ПАРКИ ще ми обърка плановете, но явно след напускането ми там беше настъпил пълен хаос, защото на никого не му беше до мен. Разбира се, не исках да ходя където и да е, затова си взех куп нови пътеводители и течението на „Галактически алманах“, което беше яко набъбнало, докато ме е нямало. Отхвърчах на няколко парсека от Слънцето и спокойно се заех с литературата по въпроса.

Както скоро се убедих, тя съдържаше доста новости. Например д-р Хопфщосер, брат на оня Хопфщосер, известния тихолог, беше изработил периодична таблица на цивилизацията на Космоса, базирана на три принципа, които позволяваха безпогрешно да се откриват най-развитите общества, а именно: Правила на Боклука, Шума и Петната. Всяка цивилизация в техническата си фаза започва да затъва в боклуци, които й създават огромни грижи, докато не изведе сметищата в космическото пространство; а за да не пречат много в космоплаването, за тях е отредена специална орбита. Така се създава непрекъснато нарастващ пръстен от боклуци и точно по него се съди за степента на прогреса.

Обаче подир някое време сметищата се променят, защото с развитието на интелектрониката, на боклука отиват все повече части от компютри, а към тях се прибавят и стари сонди, спътници и прочее. Тези мислещи отпадъци не искат вечно да се въртят в пръстена от боклуци и изхвърчат от него, трупайки се около планетата, натъпкват се дори в системата й; тази фаза води до замърсяване на околната среда с интелект. Различните цивилизации се мъчат посвоему да се преборят с проблема; стига се дори до компютъроцид, например в пространството се разполагат специални капани, примки, клопки и преси за психическите отломки, обаче резултатът от подобни акции е плачевен, защото се хващат най-нискостоящите в умственото развитие и така най-съобразителните боклуци се оказват покровителствани от тази тактика: те се обединяват в групи и банди, организират нападения и протести с трудни за изпълнение постулати — настояват за резервни части и жизнено пространство. Ако им се откаже, напук замърсяват радиовълните, намесват се в предавания с прокламациите си и предизвикват ужасен шум и пращене в ефира, чак тъпанчетата се пукат. Именно по това пращене дори отдалеч може да се разпознае кои цивилизации са тормозени от интелектуална полюция. Странно защо земните астрономи толкова време не можаха да разберат откъде в Космоса, непрестанно прослушван и наблюдаван с радиотелескопи, се вземат целият този шум и други безсмислени звуци; това са ефекти точно от тези конфликти, които затрудняват сериозната междупланетна комуникация.

Накрая, петната по слънцата, но с по-особена форма и химически състав, който може да се разбере спектроскопски, свидетелстват за наличието на най-високоразвити цивилизации, вече загърбили Бариерата на Боклука и Шума. Тези петна са резултат от попадането на огромни облаци натрупани през вековете боклуци в пламъците на местното Слънце, в които те се хвърлят сами, досущ нощни пеперуди, за да се самоубият. Тази мания се нагнетява от специални депресанти, под чието влияние попада всичко, що мисли електронно. Методът на разпръсване на тези депресанти е извънредно жесток, но да не би пък битуването в Космоса и най-вече изграждането на цивилизации в него да е осеяно с цветя и рози?

Според доктор Хопфщосер тези три етапа в развитието са желязна закономерност на съществуването на човекоподобните цивилизации. Колкото до останалите, от периодичната таблица на професора има още какво да се желае. Това не ми пречеше, нали по обясними причини ме интересуваше битието точно на подобните нам. Затова си изработих детектор ВЦ21 (високи цивилизации) по описа на професора в Алманаха и начаса навлязох дълбоко в системата на Хиядите. Тъкмо оттам идваха особено силни шумове, там най-много планети имаха пръстени от боклуци и няколко слънца бяха покрити с шарка от редки елементи, ням свидетел на унищожението на изкуствения разум.

Понеже в последния брой на Алманаха имаше снимки на същества от Дихтония, поразително приличащи на хората, реших да кацна точно на тази планета. Което е вярно, вярно е, тези снимки бяха получени по радиопът от приличната дистанция хиляда светлинни години и можеха да бъдат поостарели. Все пак, изпълнен с оптимизъм, описах хипербола към Дихтония, закръжих в орбита и поисках разрешение за кацане.

Получаването на такова разрешение бива по-трудно от преодоляването на галактическите бездни, защото бюрокрацията е по-високо развита от навигацията, сиреч разните приложения, без които лобирането до входна виза е немислимо, са по-важни от фотонния реактор, екраните, резервите гориво, кислород и прочее. В тия работи съм врял и кипял, затова се приготвих за дълго дори няколко месеца кръжене около Дихтония, не обаче и за това, с което се сблъсках.

Както бях успял да установя, тази планета с лазура си напомняше Земята, беше покрита с океани и снабдена с три големи континента, положително цивилизовани; дори достатъчно високо над нея, трябваше да лавирам между спътници контролни, наблюдателни, надничателни и глухо мълчащи; последните за всеки случай избягвах особено старателно. Никой не отговаряше на петициите ми; три пъти подавах заявление, но никой не ми поиска телевизионно предявяване на документи, само от континента с форма на бъбрек изстреляха към мене нещо като триумфална арка от изкуствена елха, окичена с разноцветни ленти и флагчета и с надписи сякаш насърчителни, ала толкова общо формулирани, че не се реших да прелетя през нея. Следващият континент, целият осеян с градове, ме замери с млечнобял облак от някакъв прах, който замъгли всичките ми бордови компютри така, че те на всяка цена заискаха да насочат кораба право към Слънцето, та се наложи да ги изключа и да мина на ръчно управление. Третият континент, изглежда най-слабо урбанизиран, потънал в буйна зеленина и най-голям, не запрати нищо към мене и с нищо не ме поздрави, затова избрах по-удобно място, натиснах спирачките и предпазливо припланетих ракетата всред живописни хълмове и ниви или с колраби, или със слънчоглед; отвисоко беше трудно да се разбере.

Както обикновено, вратата беше заяла, напечена от триенето, и трябваше да я чакам сума време да изстине. Надникнах навън, напълних дробовете си с живителен свеж въздух и със задължителната предпазливост встъпих в непознатия свят.

Намирах се в края на сякаш обработваемо поле, но това, което растеше там, нямаше нищо общо нито с колраби, нито със слънчоглед; изобщо не беше растение, а нахткастлики, сиреч вид нощни шкафчета. На туй отгоре тук-там между тях имаше равни редици табуретки и бюфетчета. След кратък размисъл стигнах до извода, че това са продукти на биотична цивилизация. Вече бях срещал такива. Всъщност кошмарните визии, понякога разпространявани от футуролозите за света на бъдещето, отровен от изгорели газове, задимен, пресечен от енергетични, термични и прочее бариери, са безсмислица: в постиндустриалната фаза от развитието се създава биотично инженерство, което ликвидира подобни проблеми. Овладяването на жизнените явления позволява да се произвеждат синтетични сперматозоиди, които посяваш в каквото си поискаш, ръсваш шепа вода и чакаш да израсне необходимият ти обект. Не ти трябва да мислиш откъде такъв сперматозоид взема познание и енергия за радио– или гардеробогенезис, както не се замисляш откъде семената на плевелите черпят сила и познания, за да покълнат.

Така че не самото поле с табуретки и нощни шкафчета ме учуди, а това, че бяха съвсем скверни. Най-близкото шкафче само дето не ми отхапа ръката със зъбатото си чекмедже, когато посегнах да го отворя; второто до него се люлееше под лекия ветрец като една пача, а табуретката, покрай която минах, ми направи марка и аз се проснах в цялото си величие. Едни мебели несъмнено не бива да се държат така, нещо не беше в ред с тази стопанска култура; по-натам, вече с извънредна предпазливост и пръст на спусъка на бластера, попаднах на плитка низина с горичка в стил Людовик XV, откъдето върху главата ми се стовари подивяла кушетка и като нищо щеше да ме смачка с позлатените си копита, ако не я оставих на място с един точен изстрел. Бродих известно време сред групите мебелни гарнитури, издаващи хибридизация не само на стилове, ами и на смисли; там господстваха кръстоски между скринове и канапета, клонати секции, а широко разтворените и сякаш канещи в дълбоките си ниши гардероби бяха май хищни, ако се съди по огризките в краката им.

Все по-ясно ми беше, че това не е никакво поле с култури, а един голям хаос, капнал и изнурен от жегата — слънцето беше в зенита си, та след няколко опита си намерих едно извънредно кротко кресло и седнах, за да обмисля ситуацията. Както си седях под сянката на няколко големи подивели гардероба, които бяха пуснали сума филизи-закачалки, видях на стотина крачки напред всред нависоко избуялите корнизи да щръква глава и след нея туловище на някакво създание. Не приличаше на човек, но и несъмнено нямаше нищо общо с мебелите. Беше изправено, с лъскава руса козина, лицето му не се виждаше от широкополата шапка, вместо корем имаше нещо като барабанче, острите рамене преминаваха в дублирани ръце; то тананикаше тихо, акомпанирайки си на коремния ударен инструмент. Създанието направи няколко крачки към мен, та се видя продължението му. Сега приличаше малко на кентавър, но бос и без копита; след втория чифт крака се появи трети, сетне четвърти, а когато заподскача и се скри в гъсталака, го закъсах с броенето. Сигурен бях само, че не е чак стоножка.

Починах си на това тапицирано кресло, порядъчно оглупял от странната среща, пък станах и продължих пътя си, като внимавах да не се отдалечавам прекалено от ракетата. Сред широкоплещестите канапета, до едно настръхнали, видях каменни руини, по-нататък — напълно цивилизован изход на канал. Когато пристъпих, за да надникна в тъмната дълбина, чух някакъв шум отзад, исках да се обърна, но ми метнаха нещо на главата, залюлях се, ала нямаше защо, вече ме бяха подхванали стоманени ръце. Някой ме подкоси и както се дърпах безполезно, усетих да ме повдигат и да ме хващат за краката и раменете. Носеха ме сякаш надолу, чувах ехото на стъпките по каменни плочи, заскърца врата, бях блъснат на колене и освободен от задушаващия плат.

Намирах се в неголямо помещение, осветено от закрепени към тавана бели лампи, които впрочем имаха мустачки и крачка и от време на време си сменяха местата. Коленичех така, натискан за врата отзад, пред маса от грубо дялано дърво; на нея седеше някакъв със сива качулка, която му закриваше лицето; качулката имаше отвори за очите с прозрачни капачета. Субектът отмести книгата, която явно беше чел, стрелна ме с очи и каза със спокоен тон на този, който ме държеше отзад.

— Изтеглете му струната.

Някой ме стисна за ухото и го издърпа, чак викнах от болката. Още два пъти се опитаха да ми откъснат ушната мида, ама като не им се получи, изпаднаха в известно объркване. Тоя, дето ме държеше и ми дърпаше ушите, и той загърнат в груб сив плат, рече, оправдавайки се, че сигурно съм някакъв нов модел. Приближи се друга върлина и се замъчи да ми откъсне поред носа, веждите, накрая цялата глава; когато и тези действия не донесоха очаквания резултат, седналият на масата нареди да ме пуснат и попита:

— Колко дълбоко си скрит?

— Моля? — на свой ред попитах сащисан. — Никъде не се крия и нищо не разбирам. Защо ме тормозите?

Тогава седналият се изправи, заобиколи масата и ме хвана за раменете — с ръце като човешките, но в сукнени ръкавици. Когато напипа костите ми, възкликна удивен. По даден знак ме изведоха по коридора, по чиито таван си лазеха явно скучаещи до смърт лампи, в друга килия, по-точно килерче, тъмно като гроб. Не исках да влизам, но ме бутнаха насила, тръшнаха вратата, нещо зашумя и иззад невидима преграда някой произнесе с райски екстаз: „Слава на Бога! Мога да му преброя всички кости!“ След като чух този вик, почнах още по-енергично да се опъвам на тези, които почти веднага ме измъкнаха от тъмното килерче, но като видях как се мъчат да ми окажат изненадващи почести, да ме канят с учтиви жестове и изобщо да демонстрират извънредна почтителност, се оставих да ме водят навътре по подземния коридор, странно напомнящ колектор, макар че беше чист, с белосани стени и ситен пясък на пода. Ръцете ми вече бяха свободни и вървейки си разтривах всички контузени места по лицето и тялото.

Два субекта с дълги до земята сиви раса с качулки, препасани с шнур, отвориха проста дъсчена врата, а в противоположния край на килията, малко по-голяма от тази, където ми късаха носа и ушите, чакаше и ми хвърляше погледи явно развълнуван маскиран човек. След четвъртчасовия разговор с него разбрах ето що: намирах се в укритието на местния орден, който или се укриваше от неизвестен преследвач, или беше изгнан; бил съм взет по погрешка за примамка-„провокатор“, понеже видът ми, признаван и уважаван от отците деструктивисти, е забранен със закон; игуменът — защото той беше пред мен — ми обясни, че ако съм бил примамка, съм щял да се състоя от сегменти, които след изтеглянето, подир ухото ми, на вътрешната струна, е трябвало да се разпаднат. Колкото до следващия въпрос на разпитващия ме монах, той смятал, че представлявам вид пластмасов манекен с вграден компютър и чак след рентгеновия преглед станало ясно какъв съм.

Игуменът, отец Диз Дарг, ми поднесе дълбоките си извинения за това неприятно недоразумение и добави, че ми връща свободата, но не ме съветва да излизам на повърхността, защото ме заплашва сериозна опасност: нали съм изцяло нецензурен. Нямало да ме спаси дори да се снабдя с карантийка и маска със смукало, защото не умея да си служа с този камуфлаж. Така че за мене най-добре е да остана като най-почетен и мил гост при отците деструктивисти; въпреки, за съжаление, скромните си възможности, те щели да направят принудителния ми престой по-приятен.

Това много-много не го виждах, но игуменът спечели доверието ми с достойнството, спокойствието и вразумителната си реч, макар да не успявах да свикна с маскирания му вид; но той се носеше като останалите братя монаси. Не смеех веднага да го засипвам с въпроси, така че поговорихме за времето на Земята и на Дихтония, защото той вече знаеше от мене откъде идвам, а после и за изнурителното космическо пътешествие, накрая ми рече, че се досеща за любопитството ми относно местните работи, но те могат да почакат, нали и без това трябва да се крия от органите на цензурата. Ще получа като уважаван гост собствена килия, ще ми дадат млад брат за помощ и съвети, а и цялата библиотека на ордена ще е на мое разположение. И понеже тя съдържала безброй редки и забранени книги, ще ми е от полза може би повече от всяка друга, благодарение на случая, който ме отведе в катакомбите.

Мислех, че вече ще се разделим, защото игуменът стана, но и запита май с известно колебание, ще му позволя ли, както се изрази, да опипа природата ми. С дълбоки въздишки, сякаш изпаднал в най-дълбока печал или наистина непонятна носталгия, той докосваше с коравите си пръсти в ръкавици носа ми, бузите и челото, а когато ме погали по косата (имах усещането, че ръката на този духовник е желязна), дори тихо захлипа. Тези прояви на потискано вълнение окончателно ме зашеметиха. Не знаех за какво най-напред да питам, дали за подивелите мебели, или за многокракия кентавър, или пък за въпросната цензура, та си наложих пресметливо търпение и премълчах. Игуменът ме увери, че братята ще се заемат с камуфлирането на ракетата, като я направят да прилича на нещо, страдащо от слонска болест, и се разделихме с взаимни учтивости.

Получих килия неголяма, но уютна, уви, с дяволски кораво легло. Реших, че това е в канона на отците деструктивисти, ала после се оказа, че от елементарна разсеяност не са ми го подготвили. Засега не изпитвах друг глад, освен за информация; младият брат, когото ми бяха придали, донесе цял наръч исторически и философски съчинения и аз потънах в тях до среднощ. Е, малко ми пречеше това, че лампата ту се приближаваше към мен, ту отпълзяваше в другия край на тавана. По-късно разбрах, че е отивала да се облекчава и за да се върне, трябва да й поцъкаш с език.

Младият монах ме посъветва да започна от кратката, но инструктивна история на Дихтония с автор Абуз Грагз, историограф официален, но „относително доста обективен“, както се изрази. Последвах съвета му.

Към 2300 година дихтонците били все още близнаци на хората. Макар че напредъкът в науката бил съпроводен с лаицизация на живота, дуизмът като официална и единствена религия на Дихтония в продължение на двайсет века оказал влияние върху движението на цивилизацията. Дуизмът проповядва, че всеки живот познава две смърти — предна и задна, тоест преди раждането и след агонията. Дихтонските богослови се хващаха за наблюдателните клапи от удивление, когато по-късно им казах, че ние на Земята не мислим така и че има Църкви, които се интересуват само от едно посмъртно битие, тоест предното. Не можеха да разберат защо на хората им е неприятно да мислят за това, че един ден няма да ги има, а пък не им е неприятно да мислят за това, че по-рано никога не ги е имало.

Дуизмът променял догматичното си ядро през вековете, но винаги проявявал голям интерес към есхатологичната проблематика, което според професор Грагз довело именно до ранни опити за разработване на обезсмъртяваща технология. Както е известно, ние умираме от остаряване, а стареем, сиреч изпадаме в телесен дисбаланс, като губим необходимата ни информация: с времето клетките забравят какво да правят, за да не се разпадат. Природата снабдява трайно с такова познание само генеративните клетки, защото за другите не й пука. Така че стареенето е разпиляване на жизненоважна информация.

Брагер Фиц, изобретателят на първия обезсмъртител, построил агрегат, който с грижа за организма на човека (ще използвам този термин за дихтонците, защото ми е по-удобно) събирал всяка трохичка информация, попилявана от клетките, и им я въвеждал обратно. Първият дихтонец, Дгунгер Брабз, върху когото било изпробвано устройството, станал безсмъртен само за една година. По-дълго не издържал, защото над него бдял комплект от шейсет машини и безброй невидими златни скобки, вмъкнати във всички ъгълчета на организма му. Не могъл да мръдне от мястото си и преживял тъжно тази година всред цяла фабрика (така наречената перпетуалня). Добдер Гварг, вторият обезсмъртен, вече можел да ходи, но в компанията на колона тежки трактори, натоварени догоре с обезсмъртяващата апаратура. И той се самоубил от отчаяние.

Все пак царяло мнение, че в резултат на развитието на тази техника ще се появят микроперпетуатори, но Хаз Бердергар доказал математически, че ПАПО (Персонален автоматично перпетуиращ обезсмъртител) трябва да тежи най-малко 169 пъти повече от обезсмъртявания, и то ако е създаден съгласно типовия еволюционен план. Защото, както вече рекох и както е известно и на нашите учени, природата се грижи само за шепата генеративни клетки, а останалите ги е зае…

Доказателството на Хаз направило потресаващо впечатление и вкарало обществото в дълбока депресия, защото станало ясно, че без напускането на тялото, дадено му от Природата, никой не ще може да мине отвъд Бариерата на Смъртността. Във философията се появила като реакция на Бердергаровото доказателство прочутата доктрина на големия мислител Дондерварс. Той написал, че спонтанната смърт не бива да се нарича естествена. Естествено е онова, що е достойно, а смъртността е скандал и позор в космически мащаб. Всеобщото разпространение на една простъпка ни най-малко не намалява нейното безобразие. А и за оценката й няма никакво значение дали извършителят е хванат. Природата е постъпила най-подло с нас, изпращайки ни, невинни, на мисия хем сладка, хем самоубийствена. Колкото повече мъдрост събере в живота някой, толкова е по-близо до гроба.

И понеже никой морален няма право да се сдружава с убийци, сътрудничеството с гадната Природа също е недопустимо. А погребението е сътрудничество чрез игра на криеница. Просто жертвата трябва някъде да се скрие, както правят извършителите и съучастниците в престъплението; върху надгробните плочи се пишат разни незначителни неща, освен едно съществено: защото, ако хората смееха да погледнат истината в очите, щяха да издълбаят там някоя тънка дълга по адрес на Природата, нали именно тя ни е подредила така. Но никой не обелва зъб за това, сякаш на такъв ловък убиец, дето винаги ще се изпари, се полагат някакви специални почести. Вместо memento mori трябва да се повтаря erite ultores, „стремете се към безсмъртие“, дори с цената на нетрадиционен външен вид. Такова беше онтологичното завещание на този знаменит философ.

Тъкмо го бях прочел, и се появи младият монах, за да ме покани на вечеря при игумена. На нея бяхме само двамата. Дядо игумен нищо не хапна, само от време на време пийваше вода от кристална чаша. Менюто беше скромно — крак на маса със сос, доста жилест; както тогава се убедих, в процеса на подивяване мебелите от околните гори ставаха предимно месни. Но не се поинтересувах защо по-скоро не дървенеят, понеже след четенето бях погълнат от по-висши въпроси; така се стигна до първия разговор с игумена на богословски теми.

Той ми обясни, че дуизмът е вяра в Бога, лишена от догми, които отпадат постепенно с хода на биологичната революция. Най-тежка е кризата на Църквата, предизвикана от съкрушаването на догмата за безсмъртието на душата, разбирана в смисъла на перспективата за вечен живот. Тази догма е атакувана през XXV век от три техники поред: на замразяването, на обръщането и на одухотворяването. Първата се състои в превръщането на човека в лед, втората — в обръщане посоката на личностно развитие, третата — в свободно манипулиране на съзнанието. Атаката на първата само е отблъсната, с довода, че смъртта, в която изпада замразеният и после съживен човек, не е идентична със смъртта, за която говори Светото писание, че след нея душата отлита в небитието. Това тълкуване е необходимо, защото ако е реч за обикновена смърт, възкресеният после би трябвало да знае къде се е дявал като душа през сто, че и шестстотин години смърт.

Някои богослови, като Гаугер Дребдар, смятат, че истинската смърт настъпва едва след разлагането („и на пръст ще станеш“), но тази версия отпада след разработката на така нареченото второвъзкресно22 поле, което сглобява наново човека от тази тъкмо пръст, тоест от тялото, разпръснато на атоми, и тогава възкресеният уж не знае, че междувременно душата му е пребивавала някъде. Догмата е запазена чрез тактиката на щрауса, избягвайки определението кога смъртта е толкова доказана, че след нея душата със сигурност отлита от тялото. После обаче идва онтогенезата на обръщането; нейната техника не е насочена умишлено към догматиката на вярата, но се оказва необходима при отстраняването на малформациите в развитието на плода: усвоява се умението това развитие да се спира и връща назад след обръщане на сто и осемдесет градуса, за да се инициира още веднъж от оплодената яйцеклетка. Така в немилост пък изпада догмата за непорочното зачатие, с един замах и втората, за безсмъртието на душата, защото благодарение на ретроембрионализационната технология, системата може да се връща назад през всички предишни стадии и дори да се направи така, че оплодената клетка, от която е възникнала, да се раздели наново на яйцеклетка и сперматозоид.

Тук възниква голям проблем, защото догмата гласи, че Бог създава душата в момента на оплождането, а щом оплождането може да се върне назад и така да се анулира, като се разделят двете му съставни части, какво трябва да става с вече създадената душа? Страничен продукт на тази техника е клонирането или подтикването на произволно взети клетки от живото тяло да се развият в нормален организъм — например клетки от носа, петата, лигавицата на устната кухина и прочее; и понеже това става изобщо без оплождане, несъмнено действа биотехниката на непорочното зачатие, която също се разраства в промишлени размери. Ембриогенезисът вече също може да бъде обръщан, ускоряван или изместван така, че човешкият плод да бъде обърнат например в маймунски; ама тогава какво би ставало с душата, свивана ли е и разтягана като акордеон, или след преориентирането на развитието на плода от човешкия към маймунския път изчезва някъде по този път?

Но според догмата душата, веднъж създадена, не може нито да изчезва, нито да се смалява, защото е компактна цялост. Тогава се обмисля дали да не се задължат инженерите оплодители да дават църковна клетва, но до това не се стига, за щастие, защото ектогенезисът получава всеобщо разпространение. Най-напред малцина, после направо никой вече не се ражда от мъжа и жената, а от клетка, затворена в утератор (изкуствена матка), и няма как да бъде лишено цялото население от светото причастие заради това, че е създадено чрез непорочно зачатие. На всичко отгоре се пръква следващата технология — на съзнанието. С проблема за духа в машина, роден от интелектрониката и разумните й компютри, някак се справят, но после идват следващите, на съзнание и психика в течен вид; синтезират се умни и мислещи разтвори, които могат да се бутилират, разливат, изливат, и всеки път се ражда личност, често по-одухотворена и умна от всички дихтонци, взети заедно.

Въпросът дали машината или разтворът могат да притежават душа, е предмет на драматични спорове на Събора през 2479 година, за да се постанови нова догма на него, на Косвената креация, гласяща, че Бог е сподобил създадените от него разумни същества със сила да създават разуми от следващо поколение, но и това не слага край на промените, защото скоро се оказва, че изкуствените интелигенции могат да произвеждат поредни такива, или да синтезират по свое усмотрение човекоподобни същества или направо човеци от каквато и да е материя. По-късно са правени и други опити за спасяване на догмата за безсмъртието, но те не издържат напора на последвалите открития, стоварили се досущ като лавини връз XXVI век: едва-що догмата се подкрепя със съответното тълкуване, и на хоризонта вече е отричащата я технология на съзнанието.

Заради всичко това възникват ред ереси и секти, които просто, противоречат на всеобщо известните факти, но дуистичната Църква оставя в сила само едната догма, на Косвената креация; колкото до посмъртното съществуване и вярата в продължаването на отделната личност, те западат, защото и личността, и индивидуалността остават тленни. Става възможно да се сливат два или повече разуми в един и при машините и разтворите, и при човеците; благодарение на персонетиката — да се произвеждат затворени в машини цели светове, в които възникват разумни битиета, които пък на свой ред могат затворени да конструират следващо поколение на свои интелигентни индивиди; умове да се укрепват, делят, множат, редуцират, обръщат и прочее. Упадъкът на догматиката се съпровожда с упадък на авторитета на вярата, угасват и надеждите за обещаваната по-рано вечна светлост, поне на някои индивиди.

Видял, че богословието куца след технологическия прогрес, Съборът от 2542 година основава Ордена на отците прогностици, който да се заеме с футурологични разработки в областта на светата вяра. Необходимостта да изпреварва нейното по-нататъшно развитие е въпиюща. Неморалността на много от новите биотехнологии стъписва не само вярващите; благодарение на клонирането например могат да се произвеждат — наред с нормални индивиди, биологични създания, но почти безмозъчни, за механична работа, нещо повече, направо да се облицоват с отгледани човешки или животински тъкани подове и стени, да се произвеждат вложки, щепсели, усилватели или ослабители на интелигенцията, да се възбуждат мистични състояния на полети в компютрите, в течностите, да се превръщат поповите лъжички в мъдреци с човешки, животински или невиждани дотогава тела, специално проектирани от експерти в плоденето. Това предизвиква силна съпротива дори на лаиците, но напразно.

Всички тези неща отец Дарг ми разказа напълно невъзмутимо, сякаш говореше за очевидности, каквито впрочем бяха за него, като част от историята на Дихтония.

Макар че ме мъчеха безброй въпроси, не вървеше да бъда напорист, затова след вечерята се прибрах в килията и потънах във втория том от труда на проф. Грагз, който, както се виждаше от анотацията на първа страница, беше забранен.

Научих, че през 2401 година Бил Брогар, Дир Даагард и Мер Дар отварят широко вратите пред неограничената автоеволюционна свобода; тези учени вярват горещо, че създалият се благодарение на тяхното откритие Homo Autofac Sapiens, Разумен Самодей, ще бъде напълно щастлив и хармоничен, самопридавайки си такива форми на тялото и качества на душата, каквито намери за най-съвършени, че ще прескочи Бариерата на смъртността, стига да реши — с други думи, демонстрират типичния за науката максимализъм и оптимизъм по време на Втората биотична революция (на Първата се дължат сперматозоидите, създаващи материални блага). Нали подобни надежди се раждат винаги с появата на всяка голяма и нова технология.

Отначало автоеволюционното инженерство, или така нареченото движение на плоденето, се развива съгласно замисъла на светозарните си откриватели. Идеалите за здраве, хармония, духовна и физическа красота се разпространяват навсякъде, конституционните закони гарантират на всеки гражданин правото да притежава смятани за най-ценни психосоматични черти. Всякакви малформации и вродени дефекти, грозотата и глупостта скоро стават отживелици. Обаче за развитието е характерно това, че прогресът не спира да го тика напред, та работата не свършва дотук. Отначало по-нататъшните промени изглеждат невинно. Девойките се разхубавяват благодарение на развъждането на кожни бижута и други телесни украшения (уши-сърца, перли от нокти и прочее), младежите се пъчат с бакен– и тилбарди, гребени на главите, челюсти с двойна захапка и други такива.

Двайсет години по-късно се създават първите политически партии. Не можах да загрея веднага, че на Дихтония значението на „политика“ е коренно различно от нашето. Противоположност на политическата програма, която постулира умножаване на телесните образувания, е монотическата програма, която проповядва редукционизъм, сиреч необходимост от премахване на органи, смятани от монотиците от дадена формация за излишни. Тъкмо бях стигнал до това място от увлекателната материя, нахлу без да почука младият брат и с нескриван страх ми нареди веднага да си събирам багажа, защото вратарят сигнализирал за опасност. Попитах каква, но той ме ръчкаше да побързам, нямало време за губене.

В подземната трапезария вече се суетяха всички братя деструктивисти; през каменна тръба се свличаха купища книги, набутвани с пръти от библиотекарите горе, братята ги нареждаха в сандъци и трескаво ги пускаха на дъното на кладенец, издълбан направо в скалата; пред смаяния ми поглед монахините светкавично се събличаха голи и също пускаха расата и качулките си в зидания отвор — бяха до една роботи, лоши копия на човеци. Подир това всички вкупом се нахвърлиха да прилепват към тялото ми странни стърчащи балони и маркучи, опашки ли бяха, крайници ли, не можех да осъзная в това бързане; игуменът лично ми нахлупи карантийка, която изглеждаше като надута подпухнала хлебарка; едни още лепяха, други вече ме оцветяваха на хоризонтални и вертикални райета; и понеже наоколо нямаше нито огледало, нито някаква друга лъскава повърхност, не можах да видя как изглеждам, но те явно бяха доволни.

Побутнаха ме в ъгъла и чак сега забелязах, че приличам по-скоро на четириного, дори шестного, нежели на същество изправено. Наредиха ми да клекна и да отговарям само с мучене на всички въпроси, които биха ми задавали. Едва-що се бях подчинил, и на портата се заблъска, отците роботи се хвърлиха към някакви измъкнати в средата на трапезарията апарати, напомнящи донякъде шевни машини, и цялото помещение се изпълни с тропота на мнимата им работа. По каменните стълби надолу слезе летяща контрола. Като се взрях отблизо в членовете й, усетих, че едвам се задържам на четирите си крайника. Не знаех облечени ли са, или не, всеки изглеждаше различно.

Всички имаха опашки, завършващи с космат пискюл, прикриващ солиден юмрук; опашките бяха най-често прехвърлени небрежно през рамо, доколкото така може да се нарече топчестата изпъкналост, обрамчена с големи брадавици; кожата в средата й беше бяла като мляко и от време на време по нея се появяваха някакви цветни знаци — в един момент разбрах, че освен гласно, те комуникират и чрез различни надписи и съкращения на телесния си екран. Помъчих се да им преброя поне краката: имаха най-малко по два, но видях двама триноги и един петног; все пак ми се стори, че тези с повечето крака се движеха по-непохватно. Обиколиха цялата зала, огледаха от немай-къде монасите, наведени над машините и работещи с безподобно усърдие; накрая един по-висок от другите контрольор с огромна оранжева периферия на карантийката, която се надуваше и просветваше, като говореше, нареди на ниския двукрак с къса опашчица, явно писарушка, да провери килероидите. Писаха там нещо, измерваха, без да говорят с работниците монаси, и вече на тръгване зеленикавият триног забеляза моето присъствие; подръпна ме за едно воланче, та аз за всеки случай тихо измучах.

— А-а, това е оня дърт гварндлист, на осемнайсет, оставете го! — нареди високият и засия, а дребният отвърна припряно:

— Слушам, ваша Цялост!

Осветиха и всички ъгли на трапезарията с апарат, подобен на фенерче, но никой не отиде при кладенеца. Проверката все повече ми изглеждаше като небрежно отбиване на номера. Понеже след десетина минути вече ги нямаше, машините бяха избутани в ъгъла, монахините почнаха да изтеглят сандъците, изстискваха мокрите си раса, простираха ги на въженце да изсъхнат, братята от библиотеката се затюхкаха, че единият от сандъците е пропуснал вода, та веднага трябваше да сложат между всички страници на старопечатните книги попивателни, а игуменът, тоест отецът робот, впрочем и аз вече не знаех как и какво да мисля за него, ме успокои, че слава на Бога, всичко е свършило добре, но за в бъдеще да внимавам и ми показа един учебник по история, който бях изтървал в суматохата. По време на проверката беше седял връз него.

— Значи притежаването на книги е забранено? — попитах.

— Зависи за кого! — отвърна игуменът. — За нас да. Особено пък такива! Ние минаваме за стари машини, още от времето на Първата биотична революция; търпят ни, впрочем, като всички, които слизат в катакомбите, защото такъв е обичаят, неофициален впрочем, от управлението на Граубон.

— А какво е „гварндлист“?

Игуменът някак се смути.

— Това е привърженик на Бгиз Гварндъл, управлявал е преди деветдесет години. Малко ми е неудобно… този клетник се беше скрил при нас, прибрахме го, винаги седеше в тоя ъгъл там и се правеше на побъркан; така не подлежеше на отговорност и можеше да говори каквото иска… преди месец нареди да го замразим, за да дочака „по-добри времена“… та си помислих, че, ако се наложи… можем да ви направим на него… исках да ви предупредя, но не остана време. Не допусках, че контролът ще мине тъкмо днес, не са редовни, а напоследък дори по-скоро рядко минават…

Нищичко не разбрах. Впрочем тепърва ме чакаха притеснения, защото лепилото, което бяха употребили отците деструктивисти, за да ме направят на оногова гварндлист, беше страшно яко и имах чувството, че ми изтръгват разните волани, пипала и балони с живо месо; плувнах в пот, охках и пъшках, докато най-сетне, успял някак да си върна човешкия облик, отидох да си почина. Игуменът намекваше по-късно, че можело да ме променят и физически, обратимо, то се знае, но когато ми показаха на гравюра как бих изглеждал, предпочетох риска да бъда нецензуриран: предписаните от закона форми ми изглеждаха не само чудовищни, но и неудобни, например беше невъзможно в този вид да лягам да спя, би се наложило да се обеся да спя.

Понеже легнах да спя късно, не бях си още отпочинал, когато моят млад опекун ме събуди сутринта със закуска в килията; вече разбирах по-добре колко е голямо гостоприемството им, защото самите отци не ядяха нищо, колкото до пиенето на вода, вероятно имаха акумулаторни батерии и им трябваше дестилирана, но и от нея им стигаха по няколко капки за целия ден, а за да утолят моята жажда й глад, ще да им се е налагало да ходят в мебелната гора. Този път получих прилично сготвен подлакътник; казвам прилично не защото наистина беше вкусен, но вече бях наясно с всички обстоятелства около кулинарните действия.

Все още бях под силното впечатление от нощната контрола и понеже не ми се връзваше с прочетеното досега в учебниците по история, веднага след закуска продължих да се образовам.

От памтивека на автоеволюцията лагерът на физическия прогрес се раздира от дълбоки различия по принципни въпроси. Опозицията на консерваторите изчезва още 40 години след великото откритие; наричани са мрачни ретрогради. Прогресистите пък се делят на атентатори, постъпатели, размножители, хамелеонисти, разливици и много още други партии, не помня вече нито названията, нито програмите им. Атентаторите настояват властта да установи съвършен физически прототип, който да се наложи в живота с гръм и трясък. Уцелвачите, по-критично настроени, смятат, че не е възможно подобно съвършенство да се създаде незабавно и са по-скоро за постепенно преминаване към идеалното тяло, обаче не е ясно по какъв път и преди всичко, трябва ли да бъде неприятен за преходните генерации? По този въпрос се разделят на две фракции. Други, например хамелеонистите и размножителите, твърдят, че е добре да се изглежда различно в различните случаи или че човекът не е по-лош от насекомите и щом те имат метаморфози, и той може да постъпва така: детето, юношата, младежът, зрелият индивид биха били олицетворения на напълно различни образци. Колкото до разливиците, те са радикали; отричат скелета като отживелица, прокламират отказ от гръбначния строеж и хвалят меката пластичност; Разливикът може да се самомоделира или омеси телесно както му душа иска; това е доста практично в тълпа, а така също и в отношенията с конфекцията от различни размери; някои техни членове се разточват и омесват в най-причудливи форми, желаейки да изразят настроенията си със самосъчленяване според ситуацията и състоянието на духа; поли– и монотическите им противници презрително ги наричат локвари.

За да бъде предотвратена опасността от телесна анархия, бива създадено БеПеТеДе, Бюро за проекти на тялото и душата, което да доставя на пазара планове за пречленяване в различни, но задължително изпробвани варианти. Все пак главната посока на автоеволюцията си остава препъникамък: дали да се проектират и създават тела, благодарение на които ще се живее по-приятно, или те да бъдат такива, че да улесняват най-успешното включване на индивидите в общественото битие, ще рече естетика или функционалност, сила на духа или на физиката — защото е лесно да се дрънкат общи приказки за хармония и перфектност, а в това време практиката да показва, че не всички ценни качества могат да се съединяват; много се изключват взаимно.

Така или иначе, отдалечаването от естествения човек върви с пълна пара. Разни експерти се надпреварват да доказват небивалите му примитивизъм и грозота, за които е виновна Природата; телометрията и соматичното инженерство на времето издават в трудовете си явни влияния на доктрината на Дондерварс; несъвършенството на естественото творение, сенилното движение към смъртта, тиранията на старите щения над по-късно възникналия разум биват подложени на яростна критика, а по-маловажните разработки гъмжат от упреци към плоскостъпието, злокачествените тумори, дисковата херния и хиляди други страдания, предизвикани от еволюционната небрежност и халтура, наричани къртовска работа на разсипническо-безидейната — нали е сляпа — еволюция на живота.

По-късните потомци изглежда си отмъщават на Природата за унилото мълчание, с което техните прадеди е трябвало да преглътнат сензациите за маймунския произход на дихтонците; осмиват така наречения дървесен преход, тоест, че най-напред някакви животни почнали да се крият по дърветата, а по-късно, когато горите се превръщат в степи, се наложило прекалено бързо да се върнат на земята. Според някои критици антропогенезисът е предизвикан от земетресенията, защото който бил останал жив, се криел от тях в клоните, значи хората са били нещо като круши дивачки. Всичко това, разбира се, е примитивно опростителство, но така или иначе, обидите по адрес на еволюцията спадат към добрия тон. През това време БеПеТеДе усъвършенства вътрешните органи, тренира и укрепва гръбначния стълб, добавя резервни сърца, бъбреци, обаче това не задоволява екстремистите, които издигат демагогски искания от рода на „Долу главата!“ (била тясна), или „Мозъкът — в корема!“ (там било по-широко) и тем подобни.

Най-яростните спорове се водят около така наречения полов въпрос: докато едни смятат, че всичко в тази система е ужасно неприлично и трябва да се вземе нещо от опита на пеперудите и цветята, други заклеймяват лицемерието на платониците и настояват за амплификация и ескалация на създаденото дотогава. Под натиска на крайните формации БеПеТеДе слага по селата и градовете кутии за рационализаторски идеи и проекти, чийто брой расте лавинообразно, броят на чиновниците — също, и след десетилетие бюрокрацията стъпва на шията на автотворчеството, така че БеПеТеДе се разпада на обединения и по-късно на институти като КЧЛ (Комисия за чудни лица), ЦИПЕК (Централен институт за пълна естетизация на крайниците), ИРРНА (Институт за разпространение на радикално нова анатомия) и много тем подобни. Почват се едни безкрайни конгреси, семинари, симпозиуми, конференции по оформяне на пръстите, дискутира се рангът и бъдещето на носа, перспективите на прешлените, без никой да държи сметка за целостта, докато се стигне дотам, че произведеното от един отдел не пасва на продукцията на друг. Никой вече не може да обозре новата проблематика, наречена съкратено ОХ, така че, за да се прекрати целият този хаос, накрая властта над биотиката бива предадена на СОМПСЮТЪР (Соматично-психичен компютър).

С тази информация приключваше поредният том от Всеобщата история. Когато взех следващия, в килията влезе монахчето с покана за обяд. Беше ми неловко да се храня в компанията на игумена, защото вече знаех, че това е голяма учтивост от негова страна и чиста загуба на ценното му време. Поканата обаче беше толкова настойчива, че тръгнах начаса. В малката лична трапезария на масата до отец Дарг видях нещо като нашите колички за багаж; това беше отец Мемнар, генерал от Ордена на прогностиците; какви ги говоря, не количката беше генералът, разбира се, а шестостенният компютър върху нея. Мисля, че не се показах неучтив, шашвайки се, дори не заекнах, докато се запознавахме. Хич не ми беше до ядене, само организмът ми си искаше своето. За да ме предразположи, почитаемият игумен продължаваше да пие вода на малки глътки, и то едновременно от две кристални канички, а пък отец Мемнар тихо мрънкаше; мислех, че чете молитви, но когато разговорът се върна към богословието, разбрах, че съм се лъгал.

— Вярвам — рече отец Мемнар, — а ако моята вяра е обоснована, този, в когото вярвам, знае това и без официалните ми декларации. Разумът си е създавал различни модели на Бог в историята и всеки пореден е уникален, а това е грешка, защото моделирането е кодификация, а кодифицираната тайна вече не е тайна. Догмите изглеждат вечно трайни само в началото на пътя към цивилизационната далнина. Отначало Бог е строг Отец, после Пастир, после Творец, влюбен в Сътворението, така че на хората е отредена ролята ту на послушни деца, ту на покорни овчици, накрая — на възхитени клакьори. Но е детинщина да се мисли, че Бог е създавал, само за да му кади от сутрин до вечер което е създал, да го обича в аванс за отвъдното, ако тленното не се нрави, сякаш е някакъв виртуоз и за всяка нова порция захласнати молитви подготвя бис под формата на вечен живот след представянето, ще рече най-добрия си номер пази за след падането на смъртната завеса. Тази театрална версия на теодицеята е нашето прадавно минало.

Ако Бог знае всичко, значи знае и за мен, и то за безкрайно дълго време, преди да се появя от небитието. Знае също какво да реши за моя или твоя страх или очакване, защото много добре знае и какво ще реши в бъдеще: инак нямаше да бъде всезнаещ. За него няма разлика между разума на пещерния човек и разума, който ще създадат инженерите след милиард години там, където днес има само лава и жар. Не знам и защо би трябвало да има особено значение за него външният израз на вярата, дори това, дали някой го обожава, или ненавижда. Не го смятаме за производител, който очаква аплодисменти от страна на продукцията си, понеже историята ни е довела там, където естествената автентичност на мисълта по нищо не се различава от изкуствено родената такава, което означава, че няма никаква разлика между естественото и изкуственото; тази граница е вече извън нас. Моля, помни това, че можем да създаваме всякакви индивиди и разуми. Бихме могли например да даваме живот на същества, които черпят от битието си мистичен екстаз, по метода на кристализацията, клонирането или стотици други, и в техните възторзи, адресирани към Трансцендентността, някак би се материализирало намерението, присъщо на стародавните възвишени актове и молитви. Но подобно копиране на вярващи би ни се сторило празно издевателство. Помни, че не се нараняваме в стените, които телесните и вродените ограничения издигат пред нашите копнежи, защото сме ги сринали и сме излезли в простора на безусловната творческа свобода: Сега детето може да възкреси умрял, като вдъхне дух в пръстта и руините, да унищожава и запалва слънца, защото има вече такива техники, а това, че не всеки има достъп до тях, сам разбираш, не е проблем на богословието. Таванът на съзиданието, предписан от буквата на Писанията, е достигнат й същевременно нарушен. Жестокостите на старите ограничения се смениха с жестокостта на пълното им отсъствие. Така че не смятаме, щото Създателят крие любовта си към нас под маската на тези две алтернативни мъки, като ни е дал училището тъкмо за това, по-трудно да го разберем; и не в това е задачата на Църквата, тези две бедствия, робството и свободата, да нарича полици, джиросани от Откровението, които небесното счетоводство ще покрие с излишък. Представата за небето като каса, а за ада като затвор за неплатежоспособните длъжници е временно заблуждение в историята на вярата. Теодицеята не е софистко практиканстване на защитниците на Господ Бог, нито пък вяра с добавяне на утешение, че накрая нещата някак ще се оправят. Църквата се променя и вярата се променя; но и двете остават в историята: ерго, трябва да се предусети грядущето и моят орден служи на тази задача.

Тези думи доста ме сконфузиха. Попитах как дуистичното богословие съчетава това, което става на планетата (едва ли добри неща, макар да не знам добре какво точно, след като съм едва в XXVI век в четенето), с Писанията на Откровението (които също не познавам)?

Отец Мемнар ми отговори пред мълчащия игумен:

— Вярата е едновременно абсолютно необходима и напълно невъзможна. Невъзможна е като утвърждаема веднъж завинаги, защото няма такава догма, в която мисълта може да се вкорени с увереността, че е веднъж завинаги. Двайсет и пет века защитавахме Писанията чрез гъвкави обрати и обобщаващи интерпретации на буквата, докато загубихме. Вече нямаме счетоводна представа за Трансцендентното. Бог не е нито Титан, нито Пастир, нито Творец, нито Полицай, нито Главен счетоводител на битието. Вярата в Бога трябва да се изчисти от всякакъв интерес, поне заради това, че тя никога с нищо няма да бъде възмездена. Ако се окаже, че Бог е в състояние да направи нещо, противно на чувствата и логиката, това ще бъде лоша изненада. Нали тъкмо той, не някой друг, ни е дарил с тези форми на логично мислене, освен които нямаме нищо друго в познанието, как тогава да смятаме, че актът на вярата трябва да бъде отказ от логичния разум? За какво най-напред се дарява разум, пък после той да бъде оскърбяван с противоречия, които сам ще намери по пътя си?

За да стане по-тайнствен и загадъчен? За да ни позволи най-напред да поставим диагнозата, че в Отвъдното няма нищо, а после да получим рая така, както картоиграчът мошеник вади асо от ръкава си? Ние не мислим така. Затова не изискваме от Бог никакви ползи заради вярата си, не предявяваме никакви претенции към него, защото се простихме с теодицеята, основана на модела за търговски трансакции и обмен на услуги от типа ти на мене, аз на тебе: аз ще те създам за живот, ти ще ми служиш и ще ме възхваляваш.

— Ама тогава — питах ги все по-настоятелно — какво всъщност правите, монаси и богослови, как се отнасяте към Бога, след като не зачитате ни догмите, ни литургиите и службите, ако добре съм разбрал?

— Понеже всъщност вече нямаме нищо — отвърна така генералът на прогностиците, — следователно имаме всичко. Като прочетеш и другите томове на дихтонската история, драги пришълецо, ще разбереш какво означава това — търсенето на пълна свобода в сферата на телесното и душевното строителство, която ни дадоха двете биотични революции. Смятам за напълно вероятно, че дълбоко в себе си се подсмиваш при вида на всичко тук, защото тукашните същества, появили се точно както и вие — от плът и кръв, но получили пълна власт над себе си чрез възможността да гасят и палят в себе си вярата като лампа, загубиха тази вяра. Но тя премина в техните инструменти, мислещи инструменти, защото точно такива бяха нужни в един етап от промишленото развитие. Днес ние вече сме излишни и именно ние, според тези там горе — боклук, вярваме. Не ни преследват, защото имат по-важни проблеми на карантийките си, но все пак властта не ни позволява само да вярваме.

— Странно — казах. — Не ви е позволено да вярвате? Но защо?

— Много е просто. Вярата е единственото нещо, което не може да се отнеме от съзнателното битие дотогава, докато то съзнателно е в нея. Властта би могла не само да ни разруши, но и да ни преработи така, че вече програмирано да не вярваме; не го прави сигурно от подценяване и презрение, или от безразличие. Тя желае да царува пряко, понеже всяко нарушение в тази пряка власт би сметнала за посегателство върху нея. Затова трябва да крием вярата си. Питаш за нейната същност. Тя е, как да кажа, напълно гола, тази наша вяра, и напълно беззащитна. Не храним никакви надежди, не изискваме нищо, не молим за нищо, на нищо не разчитаме, просто вярваме.

Моля те да не ми задаваш други въпроси, преди да си се замислил какво означава такава вяра. Ако някой вярва по някакви причини или поводи, неговата вяра престава да бъде напълно суверенна: знам, че две и две прави четири, затова не ми е необходимо да вярвам в това. Не знам обаче какъв е Бог, затова само мога да вярвам. Какво ми дава тази вяра? Според старите разбирания — нищо. Тя вече не успокоява от страха пред смъртта, не е Божия невеста, чакаща пред небесните порти между страха от Страшния съд и надеждата за рая. Не успокоява разума, измъчван от противоречията на битуването; не оглажда острите му ръбове; казвам ти: за нищо не става! Но това означава, че и не слугува на нищо. Забранено ни е дори да твърдим, че уж затова вярваме, понеже тази вяра води до абсурд, щото кой говори такива работи, и то убедено, че вече може да прави разлика между абсурд и неабсурд и че е за абсурда, защото според него и Бог е за това. Ние не говорим така. Актът на нашата вяра не е нито молитвен, нито благодарствен, нито покорен или дързък, той просто е и повече нищо не може да се каже за него.

Поразен от това, което чух, се върнах в килията си и продължих да чета поредния том на дихтонската история. Той описваше Ерата на централизация на телизма. Отначало Сомпсютърът действа задоволително за всички, но после на планетата се появяват нови създания — двояци, трояци, четвъртаци, по-късно и осмаци, накрая такива, които изобщо не желаят да завършват броимо, щото все им израства нещо ново. Това е резултат от дефекти, тоест от неправилна реитерация на програмите, по-простичко казано, машината започва да заеква. Но понеже е въздигната в култ като непогрешима, тези автоматични извращения биват дори хвалени, например с твърдението, че именно непрестанното делене и разрастване е правилното следствие от протеевата природа на човека. Подобни поощрения забавят ремонтните работи и водят до възникването на така наречените пентаци (поли-N-таци), които губят ориентация в собственото си тяло, толкова много имат от него; те се загубват из него, създавайки така наречените възлини и преплетки, и често не е възможно да бъдат оправени без Бърза помощ. Поправката на Сомпсютъра е неуспешна, той е обявен за безнадежден и взривен. Облекчението след този акт обаче не трае дълго, защото се връща кошмарният въпрос, какво да се прави по-нататък с телата?

Тогава за първи път се чуват плахи гласове, че може би си струва връщането към стария вид, но те веднага са заклеймени като ретроградни и тъпи. В изборите през 2520 година печелят Душистите или Релативистите, прокарали успешно демагогската си програма всеки да изглежда така, както му душа иска; ограниченията във формата да бъдат само функционални; кварталният архитект-телист утвърждава проектите, които стават за безаварийно битуване, без да го интересува останалото. Тези проекти БеПеТеДе бълва лавинообразно на пазара. Историците бяха нарекли този период на автоморфност от Сомпсютъра епоха на централизацията, а последвалите години — на реприватизация.

Предаването на личния вид в ръцете на частната инициатива води след няколко десетилетия до нова криза. Наистина, някои философи вече твърдят, че колкото е по-голям един напредък, толкова повече кризи преживява и ако ги няма, трябва да се създават, защото те активизират, обединяват, предизвикват творчески ентусиазъм и желание за борба, освен това сплотяват духовно и материално, с една дума, карат обществото да си сътрудничи, а като ги няма, царят стагнация, маразъм и други симптоми на разпада. Тези възгледи се разпространяват от школата на така наречените оптисемисти, сиреч философи, които черпят оптимизма си за бъдещето от песимистичната оценка на настоящето.

Периодът на частната инициатива в телоправенето трае три четвърти век. Отначало всички се радват на получената свобода за автоморфност, младите отново се пъчат със спойлерините и кречеталниците на младежите и красойниците на девойките, но скоро се стига до сблъсъци между поколенията, защото се проявява контестация под формата на аскетичност. Младите обвиняват възрастните в стремеж към оцеляване и пасивно, често консумативно отношение към тялото, в плосък хедонизъм и вулгарна гонитба на удоволствия и, за да се разграничат, приемат форми умишлено безобразни и извънредно неудобни, направо кошмарни (повръщалници, грозофилници). С демонстративно презрение към всякаква пригодност си разполагат очите под мишниците, а най-младите активисти на биотизма се окичват с най-различни звукови органи (тъпанчони, мустарфи, гонговци, тамбуринки). Организират се масови мръстилища, на които солистите, наричани славейки, довеждат ентусиазираните тълпи до конвулсивно мръстене. После идва мода или мания за дълги пипала, които по калибър и сила на прилепване преживяват ескалация от рода на типично младежкото „Ще ти покажа аз на тебе!“ И понеже никой не може да носи без чужда помощ масата преплетени змиевидни кълба, си прикачат така наречените опашкони, тоест самоходни сандъци, израстващи от гръбнака и с два яки крака носещи товара на пипалата подир притежателя им. Намерих в учебника гравюри на контета с опашкони, тръгнали по стъргалото; но това вече е краят на контестаторския период, всъщност крахът му, защото контестацията не преследва никакви свои цели, а е само бунтарска реакция срещу разгулния барок на епохата.

Този барок има своите апологети и теоретици, които утвърждават, че тялото е за това, за да получава най-много удоволствия от най-много свои органи едновременно; водещият му представител, Мерг Барб, обяснява, че Природата е разположила центрове на удоволствието, доста скъпернически впрочем, из тялото, за да може то да изпитва наслада, и затова всички такива преживявания не са автономни, а всяко служи за нещо: за снабдяване на системата с течности, въглехидрати или протеини, за осигуряване на потомство и тем подобни. Е, с този натрапен прагматизъм трябва да се скъса радикално; дотогавашната пасивност в проектирането на телата е признак на липса на перспективно въображение; епикурейството или еротизмът и насладите от тях са мизерен страничен продукт на задоволяването на вродените инстинкти, тоест тирания на Природата; не е достатъчно да се освободи сексът, свидетелство за което е ектогенезисът, защото сексът няма особено бъдеще нито комбинаторно, нито конструктивно; каквото е било за измисляне в тази област, отдавна е осъществено и смисълът на автоморфната свобода не е в това, праволинейно да се уголемява или умножава едно или друго чрез полово плагиатство на отживелици. Трябва да се измислят съвършено нови органи, които ще функционират само и единствено с цел притежателят им да се чувства добре и все по-добре, разкошно и направо райски.

Барб е подкрепен от кръг млади способни проектанти от БеПеТеДе, които изнамират купонари и оргазмони; те са анонсирани шумно, с реклами, които гарантират, че едновремешните удоволствия за стомаха или пола са нищо работа в сравнение с купондренето и оргазмирането; разбира се, в мозъците са вкарвани центрове на екстаз, програмирани специално от инженери по невроните, при това се разполагат на етажи. Така възникват купонските и оргазмоновите нагони и присъщи на тези инстинкти дейности в много широк диапазон, защото може да се оргазмира и купондрира едновременно или поред, соло, в дуети, терцети, после, след добавянето на цуни-гуни, и в групи от няколко десетки лица. Раждат се и нови жанрове изкуство покрай творците оргазмисти и купондристи, но нещата не свършват дотук: към края на XXVI век се появяват барокови форми на езикоходци, на успех се радват ходилогризците, а прочутият Ондур Стеродон, който умее едновременно да оргазмира, купондрира и тамбуринчи, летейки с гръбначни криле, става любимец на тълпите.

Във върховия период на барока сексът излиза от мода; практикуват го само две малобройни формации — на комасатите и сепаратистите. Тези вторите, отвратени от разюздания секс, смятат, че не може да се яде зеле със същата уста, с която целуваш любовника. Така че е необходима друга уста, тъй наречената платоническа, а най-добре комплект, според предназначението (за познати, роднини и избраника). Тъкмо обратното комасатите, почитатели на функционализма, съединяват каквото може за опростяване на организма и улесняване на живота.

Краевековието в този стил, също толкова екстравагантно и бамбашка, създава престранни същества, като жена табуретка и хексак, който прилича на кентавър, но вместо копита има четири боси стъпала, обърнати с пръстите навътре: наричан е и тупач — от танца, в който енергичното тупане с крак е основна фигура. Но пазарът вече показва пренасищане и досада. Вече не е толкова лесно да се епатират останалите с ново тяло, употребяват се ушни капаци от естествен рог, ушни миди със светещи стигмати разхлаждат като с ветрило бледорозовите бузи на дамите от компанията, правят се опити за ходене на огънати уж-крака, от безволие БеПеТеДе продължава да бълва нови проекти, но краят на тази формация вече се усеща.

Потънал в четене сред разхвърляните книги, в светлината на пълзящите по тавана лампи, не съм усетил кога съм заспал; събуди ме някакъв далечен утринен звънец. Начаса цъфна и моят млад опекун да ме пита дали не бих искал някаква промяна и ако да, игуменът ме кани да го съпроводя в обиколката на епархията му заедно с отец Мемнар. Перспективата да изляза от мрачните катакомби ме зарадва, съгласих се.

Уви, обиколката обаче изглеждаше доста по-различна от представата ми за нея. Изобщо не излязохме на повърхността; монасите доведоха ниски товарни животни, покрити до земята със сиви покривала като расата им, яхнаха ги без седла и полека се потътрихме по подземния коридор. Това се оказаха, както си мислех и излязох прав, неизползвани от векове канали на метрополията, която се издигаше високо някъде горе, с хиляди полуразрушени небостъргачи. Отмерените движения на моя жребец бяха някак странни; не виждах също така следи от глава под покривалото и като надзърнах дискретно отдолу, видях, че яхам машина, нещо като четириног робот, ужасно примитивен; до пладне не бяхме минали и двайсет мили. Впрочем тази дължина беше съвсем относителна, пътят се виеше през лабиринта на каналите, осветени слабо от лампите, чието малко стадо ту прехвърчаше над нас, ту се блъскаше в плесенясалия таван и бързаше напред, към началото на колоната ни, откъдето го привикваха с цъкане.

Най-сетне се дотътрихме до седалището на отците прогностици, където бяхме приети с почести, особено аз се оказах в центъра на всеобщо внимание. Понеже мебелната гора остана далече зад нас, домакините трябваше да положат немалко усилия, за да ми осигурят прилична храна. Взеха я от складовете на опустялата метрополия; бяха торбички със сперматозоиди; сложиха пред мен две купички — едната празна, другата с вода, и за първи път можах да се убедя как действат продуктите на биотичната цивилизация.

Монасите усърдно се извиняваха, че няма супа; просто братът, изпратен горе през канализационния отвор, не беше успял да намери необходимата торбичка; с мръвката работата беше по-успешна: сперматозоидът, полят с няколко лъжички вода, набъбна, разплеска се и така получих апетитно препържен телешки медальон в чинията, целият в масълце, което цвърчеше и пръскаше от порите му. В склада, откъдето бе взет този деликатес, ще да е царял пълен хаос, след като сред пакетите с гастрономическите сперматозоиди се бяха намерили и други: вместо десерт в чинията ми израсна магнетофон, но безполезен, защото вместо ленти имаше навити ластици от наполеонки. Обясниха ми, че това е резултат от хибридизацията, която сега е често явление, защото оставените без надзор автомати произвеждат все по-лошокачествени сперматозоиди; биотичните продукти могат да се кръстосват и се получават невъобразими мелези. Така най-сетне си обясних дивите мебели в онази гора.

Достопочтените братя искаха да пратят друг по-млад монах горе, за да не остана без десерт, но аз се възпротивих. Повече държах на разговора с тях.

Трапезарията, някога голяма пречиствателна станция на градската канализационна мрежа, изглеждаше доста просторна, посипана с бял пясък и осветена с много лампи, които при прогностиците бяха по-различни от деструктивистките: мигаха и бяха на черти, сякаш произхождаха от грамадни оси. Седяхме на дългата маса заедно, тоест до всеки деструктивист — прогностик на своето шаси; изпитвах странно притеснение, че само аз съм с непокрито лице и голи ръце сред маскираните братя роботи с качулките им със стъклени отвори за очите и отците компютри, които с многото си стени и ръбове изобщо не приличаха на живи същества; някои от тях бяха свързани с кабели под масата, но не се осмелих да попитам за смисъла на тази многожична връзка.

Разговорът по време на този самотен обяд — защото само аз се хранех, — по силата на непреодолимите обстоятелства отново засегна трансценденталната тематика. Много ми се искаше да разбера какво мислят за категориите добро и зло, Бог и дявол последните вярващи дихтонци, но когато зададох този въпрос, настъпи дълга тишина, в която само раираните лампи бръмчаха тихо в ъглите на трапезарията; впрочем това може да беше и токът на отците прогностици.

Най-сетне се обади седналият срещу мене по-възрастен компютър, експерт по история на религиите, както разбрах по-късно от отец Дарг.

— Накъсо казано, бих изразил нашите възгледи така — поде той. — Сатаната е това, което ни е най-непонятно в Бог. Не че смятаме, щото Бог е сплав от по-висши и по-нисши елементи, от добро и зло, любов и омраза, съзидателна и разрушителна сила. Сатаната е мисълта, че Бог може да бъде ограничен, класифициран, отделен на фракции чрез дестилация, така че да остане само и единствено това, което можем да приемем и от което няма вече да се пазим. Тази мисъл не може да се задържи в историята, защото нейна неизбежна последица е изводът, че няма друго познание, освен това от Сатаната и че той се разширява дотогава, докато не погълне всичко, което притежава знания. А то е защото знанието постепенно разрушава директивите, наричани заповеди на откровението. То позволява да се убива, без да се убива, да се унищожава така, че това унищожение да съзидава, ликвидира понятието за баща и майка като негови носители и се рушат догмите, такива като свръхестествените непорочно зачатие и безсмъртна душа.

Ако това са били дяволските изкушения, всичко, до което се докоснеш, е дяволско изкушение и не може дори да се каже, че Сатаната е погълнал цивилизацията, но не и Църквата в нея, понеже Църквата, макар и неохотно, постепенно разрешава получаването на знания и по този път няма място, където би могла да каже „дотук, по-нататък не“, защото никой в Църквата или извън нея не може да знае какви ще бъдат утрешните последствия от познатото днес. От време на време Църквата може да обявява война на този напредък, но когато защитава единия фронт, да речем неприкосновеността на зачатието, прогресът, вместо да атакува фронтално, извършва обходна маневра и така ликвидира смисъла на защитаваната позиция. Преди хиляда години нашата Църква защитаваше майчинството, а знанието ликвидира понятието за майка, като най-напред разцепи акта на майчинството на две, после го изнесе от тялото навън, после извърши синтез на зародиша и подир три века защитата загуби всякакъв смисъл; тогава Църквата трябваше да се съгласи с оплождането от разстояние и в лаборатория, и с раждането в машина, и с духа в машина, и с машина, която дава светото причастие, и с изчезването на границата между естествено създаденото и изкуственото битие. Ако държеше на своето, щеше да й се наложи един ден да признае, че няма друг Бог, освен Сатаната.

За да спасим Бог, приехме историчността на Сатаната, тоест неговата еволюция като променяща се с времето проекция на всички тези черти, които в Сътворението ни плашат и погубват. Сатаната е наивната мисъл, че между Бог и Небог може да се прави разлика, както между деня и нощта. Бог е Тайнство, а Сатаната — събрани в една персона и отчасти разкрити черти на това Тайнство. За нас днес няма извънисторически Сатана. Това едно, което е трайно в него и което е смятано за персона, идва от свободата. Но ти, гостенино от далечни светове, когато ме слушаш, трябва да забравиш за категориите на своето мислене, формирани в история, различна от нашата. За нас свободата означава нещо съвсем различно. Тя означава крах на всички ограничения за действие, сиреч замиране на всички видове съпротива, които животът е срещнал в зората на своя разум. Тези видове формират разума, защото го изваждат от бездната на вегетирането. Понеже присъствието им е достатъчно натрапчиво, историческият разум бълнува като оправдание тоталната свобода и тъкмо към нея отправя цивилизационните си крачки. Крачка на дялане на камъка, крачка на възкресяване на мъртвите и крачка на загасяване на слънца и за всичка това няма непреодолими пречки.

Свободата, за която говоря, не е онова скромно състояние, мечтано от едни хора, когато други ги тормозят. Тогава човек за човека е решетка, стена, примка и пропаст. Свободата, която имам предвид, е по-нататък, отвъд тази сфера на взаимно социално потискане, понеже през тази сфера може да се мине невредимо и тогава, в търсене на нови пречки, защото хората не ги създават на хората, те биват намерени в света и в себе си и светът и себе си биват избрани за противници, за да се води борба и с двете и да бъдат подчинени и двете. А когато и това е успешно, зейва пропастта на свободата, защото колкото повече е позволено, толкова по-малко се знае какво трябва да е позволено. Отначало мъдростта изкушава, но от глътка вода в пустинята тя става глътка вода насред езеро, понеже е банална като водата и понеже с нея можеш да дариш и купчината старо желязо, и жабешкото крякане.

Доколкото обаче стремежът към мъдростта изглежда достоен, дотолкова няма достойни аргументи за бягството от мъдростта, нали никой не се бие в гърдите, че копнее да затъпее, пък и да би имал смелостта да го признае на глас, доколко назад всъщност трябва да се върне? Нали вече няма вродени граници между разума и неразума, защото науката ги е квантизирала и заличила, и затова дори дезертьорът ще получи свобода, само трябва да избере съответната му телесна форма, а в това има повече шансове, отколкото са звездите в небето. Ужасяващо мъдър сред себеподобните си, той става карикатура на мъдростта, както царицата на пчелите без кошера става карикатура на майка без купчината яйца.

И се стига до бягства от това място, крадешком и с голям срам, или внезапно и в най-голяма паника. Там, където всеки трябва да бъде, какъвто е, си седи такъв по необходимост. Там, където всеки може да бъде различен, ще разкъсва съдбата си със скоковете на битовите прекачвания. Такова общество изглежда от високото като рой насекоми върху гореща печка. Отдалече мъките му приличат на фарс, защото тези скокове от мъдрост в затъпяване са смешни и плодовете на просвещението се използват за свирене на корем като на барабан, тичане на сто крака и тапициране на стени с мозък. Когато любимото същество може да бъде дублирано, любими същества престава да има, само гавра с любовта, а когато можеш да бъдеш всеки друг и да имаш каквито си щеш убеждения, вече не си никой и всъщност нямаш никакви убеждения. Така нашата история стига до дъното и се отблъсква от него като кукла на ластик, затова изглежда кошмарно смешна.

Властта регламентира свободата, но така поставя неавтентични граници, които се атакуват с бунт, защото не можеш да закриеш вече веднъж извършени открития. Така че, когато казах, че Сатаната е олицетворение на свободата, имах предвид, че той е онази страна на Божието дело, която най-много ни ужасява като кръстопът на непресъхващата сила, на който заставаме, парализирани от постигнатата цел. Според наивната философска мисъл светът „е длъжен“ да ни ограничава така, както усмирителната риза лудия, а вторият глас в същата философия на битието казва, че тези „вериги“ трябва да ги има вътре в нас. Който говори така, копнее за граници за свободата или в света, или в самия него, защото иска светът да не го пуска в някои посоки, или собствената му природа да го задържа в тях. Но Бог не ни е дал нито едните, нито другите граници. И не само не ни е дал, ами и изгладил местата, в които някога сме очаквали да ги има, та сами да не знаем, когато ги прекрачваме, че правим точно това.

Попитах не следва ли от всичко това, че според дуизма Бог е тъждествен със Сатаната? Забелязах деликатно размърдване сред присъстващите. Историкът мълчеше, а генералът на ордена рече:

— Така е, както казваш, но не е така, както мислиш. Като казваш „Бог е Сатана“, придаваш на тези думи страшния смисъл на съмнение в почтеността на Създателя. Това, което казваш, е в такъв случай неистина — ала само в твоите уста. Ако го бях казал аз или някой от присъстващите отци, думите щяха да означават съвсем друго. Биха означавали само това, че има такива Божи дарове, които можем да приемем безропотно, и такива, които не можем да понесем. Биха означавали „Бог в нищо, съвсем в нищо не ни е ограничил, потиснал и затруднил“. Забележи, твоя милост, че светът, поробен от доброто, е същият храм на робството като света, поробен от злото. Съгласен ли си с мен, Дагдоре?

Историкът, към когото беше отправено питането, потвърди и взе на свой ред думата:

— Познавам, бидейки хронист, теогонии, според които Бог е сътворил света несъвършен, който обаче направо или с криволичене, или спирално се стреми към перфектност, сиреч доктрини, според които Бог е едно голямо дете, което пуска играчките по „правилния“ път, както му харесва. Познавам и науки, наричащи съвършено това, което вече го има, а за да излезе сметката на това съвършенство правилна, нанасят поправка в нея и тази поправка се зове дявол. Обаче както моделът на битие като игра с механизирани влакчета с пружината на вечния напредък, и моделът на битие, в което светът е боксов мач между Светлината и Мрака, а съдия на ринга е Бог, както и моделът на свят, който не може да мине без чудни намеси, сиреч без Сътворение, като спиращ часовник и чудо във формата на Божия пинсета, която човърка из звездните механизми, за да ги поправи, където трябва, или пък моделът на свят като вкусна торта, в която са напъхани костите на дяволските изкушения — всички те са картинки от един разумен буквар, тоест книжка, която зрелият оставя със симпатична меланхолия, но и със свиване на рамене на прага на детската стая. Няма демони, ако не се смята за демон свободата; светът е един и Бог е един, и вярата е една, гостенино, а останалото е мълчание.

Исках да попитам какви са според тях позитивните черти на Бога и света, защото дотук бях чул само какво Бог не е, а и след лекцията по есхатология на свободата в главата ми беше пълна бъркотия, но трябваше да продължим пътя си. Докато се подрусвахме на железните си коне, неочаквано ми дойде да попитам отец Дарг защо всъщност неговият орден се нарича на деструктивистите?

— Това е свързано с темата на нашата беседа одеве — рече той. — Това название има исторически корени и означава одобрение на битието като цяло като дело напълно Божие: и в това, което е творчество в него, и в това, което ни се струва обратното на него. То не означава — побърза да добави, — че подкрепяме деструкцията; днес едва ли някой би кръстил ордена така, но това название е плод на известен богословски инат, отразяващ вече отминали кризи в Църквата.

Примижах, защото междувременно бяхме стигнали място, където каналът поради пропадане на подпорите излизаше отчасти на повърхността, и дълго не можах да отворя очи, така бях отвикнал от слънцето. Намирахме се в равнина без следи от каквато и да е вегетация; градът се синееше на хоризонта, а цялото пространство се разсичаше от гладки и широки пътища по всички посоки, които бяха сякаш излети от ленти сребрист метал; цареше абсолютна пустота, както и в небето впрочем, като се изключат няколкото шкембести бели облаци.

Нашите жребци, извънредно гротескни по този път, предназначен за главозамайващи скорости, бавно и със скърцане, също сякаш заслепени от слънцето, с което не бяха свикнали, се тътреха по известна на монасите пряка посока, но преди да стигнем до бетонния улей, потъващ отново в земята, зърнах между арките на виадукта малка златистозелена постройка; казах си, че трябва да е бензиностанция. Пред нея имаше плоско като голяма хлебарка превозно средство, очевидно приспособено за големи скорости; постройката нямаше прозорци, само полупрозрачни стени, през които слънцето минаваше като през витраж; когато цялата ни провлечена колона се приближи на шейсетина крачки, чух отвътре стонове и хрипове тъй ужасяващи, че чак косата ми настръхна. Гласът, явно човешки, ту хъркаше, ту охкаше. Нямах никакви съмнения, че чувам виковете на изтезаван, може би дори умъртвяван, и погледнах спътниците си, те обаче не обръщаха никакво внимание на тези крясъци на клетника.

Исках да ги призова да се притечем на помощ, но явно бях останал без глас от потреса, че участта на един изтезаван човек може да им е чак дотам безразлична, затуй скочих от желязното четириного и търтих напред, без да ги чакам. Преди да стигна до постройката, се чу сякаш последен къс и хриплив крясък и настъпи тишина. Постройката беше павилион с олекотени форми, врата не се виждаше, обиколих го, тичайки, но напразно и спрях като гръмнат пред стена от лазурна стъклоподобна маса, достатъчно прозрачна, че да надникна вътре. Върху окървавена маса лежеше голо същество, наоколо му апарати впиваха лъскави тръбички или щипци във вече мъртвото тяло, толкова сгърчено в агонията си, че не можех да различа ръцете от краката му. Не виждах и главата или каквото имаше там вместо нея, беше затворена в тежък метален похлупак със стърчащи бодли. Трупът вече не кървеше от многобройните си рани, сърцето му беше спряло. Под краката ми пареше нажеженият от слънцето пясък, в ушите ми още ехтеше непоносимият вик на този дихтонец, стоях потресен от отвратителната, страшна, непонятна сцена, защото трупът беше сам — както можах да видя във всички ъгли на тази зала за механични мъчения; по-скоро усетих, отколкото чух да се доближава закачулена фигура и, видял с крайчеца на окото си, че това е игуменът, попитах прегракнало:

— Какво е това? Кой го е убил? Защо?

Той стоеше до мен досущ статуя и онемях от съзнанието, че това наистина е желязна статуя; в подземието маскираните монаси с островърхи качулки не изглеждаха толкова страшно чужди, както тук, в слънчевия блясък, сред бялата геометрия на пътищата, на чистия фон на хоризонта; трупът в металните примки зад стената ми се видя единственият близък, докато стоях там сам-самин сред студените логични машини, негодни за нищо друго, освен за абстрактни размишления. Изпитах желание, нещо дори граничещо с решение да си тръгна без и една дума, без да се сбогувам дори с поглед, защото помежду ни изведнъж беше зейнала непреодолима пропаст. Но продължих да стоя до игумена, който мълчеше, сякаш очакваше нещо.

В залата, залята с лазурна светлина, процеждаща се като през филтри през стъклото на покрива и стените, нещо помръдна. Блестящите пипала на апаратите над трупа се раздвижиха. Внимателно изправяха крайниците на нещастника, поливаха раните му с прозрачна като вода течност, която обаче вдигаше пара и отмиваше кръвта, и той вече лежеше изпънат, досущ приготвен за вечен покой, но пък проблеснаха остриетата и през ума ми мина, че може би ще го аутопсират; и макар че беше мъртъв, ми се прииска да нахлуя вътре и да го защитя от нарязването, ала игуменът положи на рамото ми желязна ръка и аз не помръднах.

Блестящият похлупак се вдигна и видях нечовешко лице; всички машини вече работеха едновременно и толкова бързо, че виждах само премигването и движението на стъклена помпа под масата, в която бълбукаше червена течност; изведнъж насред цялата тази суетня гръдта на легналия се надигна и спадна; пред очите ми раните зарастваха, той целият започна да мърда и да се протяга.

— Възкръсна ли? — попитах шепнешком.

— Да — потвърди игуменът. — За да умре още веднъж.

Лежащият се огледа, хвана с мека, сякаш без кости ръка дръжката встрани и я дръпна, тогава похлупакът отново покри главата му, щипците щръкнаха от местата си и се впиха в тялото му и се разнесе същият ужасяващ крясък, като допреди малко; толкова бях шашнат, че се оставих да ме отведат към търпеливо чакащия керван от закачулени, в някакъв унес се покатерих на жребеца и се заслушах какво ми говори игуменът — че сградата била специален пункт за услуги, в който можела да се преживее собствената смърт. Да се изпитат възможно най-невероятни усещания, които далеч не са само мъчения — благодарение на трансформатора на допира болката се сменя с най-рафинирана наслада. Всичко заради това, че поради някои типове автоморфия дихтонците харесват дори агонията, а комуто една не стига, след възкръсването си се оставя отново да бъде умъртвен, за да изживее смайващия шок още веднъж. И наистина, нашият железен керван се отдалечаваше достатъчно бавно от пункта за въпросната услуга, за да чуваме дълго още стоновете и виковете на любителя на силни усещания. Тази особена технология се наричаше „умирване“.

Но едно е да четеш в историческо съчинение за кървавите анали, друго с очите си да видиш и преживееш поне частица от тях. Пребиваването на повърхността ми беше дошло в повече — под палещото слънце, сред сребърните магистрали, проблясващата постройка зад нас продължаваше да ме изпълва с такъв ужас, че с истинско облекчение посрещнах влизането отново в тъмния канал, който ни посрещна с хладното си и безопасно мълчание. Игуменът се досещаше за шока ми и също мълчеше; до вечерта посетихме само един отшелник и Ордена на францисканците в утайника на каналите във вилната зона и след края на обиколката на епархията късно през нощта се върнахме в обителта на отците деструктивисти, към които изпитвах странна неловкост заради миговете, в които толкова се бях уплашил от тях и ги бях намразил.

Килийката ми се видя уютен дом, там вече ме чакаше приготвеното от младия монах пълнено чекмедже; изгълтах го на бърза ръка, защото бях огладнял, и отворих тома за съвременната история на Дихтония.

Първата глава разглеждаше автопсихическите движения през XXIX век. Умората от тоталната изменчивост става толкова голяма, че идеята за игнориране на тялото и посвещаване на разума сякаш подмладява обществото и го изважда от маразма. Така се започва. Възраждането. Начело застават гениалистите с плана си всички живи да бъдат превърнати в мъдреци. Събужда се огромна жажда за знания, интензивни научни изследвания, установяване на контакти с други космически цивилизации, обаче лавинообразното нарастване на познанието води до принудителна промяна в тялото, защото многоученият мозък вече не се побира дори в корема; обществото се догениалня с тангенциално ускорение и вълните на помъдряване заливат цялата планета. Този Ренесанс, провъзгласил, че смисълът на битието е в познанието, трае седемдесет години. Мислителите, професорите, суперфесорите, ултрафесорите, накрая контрафесорите стават безчет.

И понеже мъкненето на такова мозъчище на най-проста разходка става все по-неудобно, след кратък период на двойномислещи (които имат нещо като две телесни дисаги, предна й задна, за по-високи и по-ниски размисли) самият живот превръща гениалистите в недвижимости. Всеки застива в кулата на собствената си интелигентност, целият в кабели, досущ Медуза Горгона; обществото започва да прилича на пита от трупана като мед мъдрост с живата човешка гъсеница вътре. Общуването става по оптичен път, ходи се на теле-гости и посещения; по-нататъшната ескалация води до конфликт между привържениците на обединяването на индивидуалните ресурси със спестителите на знание, които искат да задържат всяка информация за себе си. Започват подслушвания на чужди размисли, кражба на по-напредничавите концепции, копаене на ями под кулите на противниците във философията и изкуствата, фалшифициране на данни, прегризване на кабели, дори опити за анексия на чужди психически блага барабар с личността на собственика им.

Настъпилата реакция е крайна. Нашите средновековни гравюри, изобразяващи дракони и отвъдморски чудовища, са бебешко гукане в сравнение с телесната вакханалия, която обхваща планетата. Последните гениалисти, полуслепи от слънцето, изпълзяват изпод руините, за да избягат от градовете. Рушилковци, прогонители и разстрелвачи кръстосват необезпокоявани във всеобщия хаос. Възникват разюздано похотливи съединения от тела и апарати (машинен хлебарко-апаратчак, разголкола, дрезиняк), появяват се чудовищни карикатури на духовници — караконлугер с караконлугерица, също гъсеник и шкембар.

Тогава се разпространява умирването. Стига се до дълбоко ретроградиране на цивилизацията. Орди мускулести натискачи се гушат по горите с танкарки. В потайни места се крият разтърсители. На планетата вече няма никакви доказателства, че някога е била люлка на човекоподобен разум. В обраслите с храсталаци-маси и подивели прибори паркове между лехите от покривки лежат могилници — истински хълмове дишащо месо. Повечето от тези чудовищни образувания не са резултат от съзнателен избор и планиране, а кошмарна последица от повреждането на телесната машинария: тя произвежда не поръчаното, а някакви уродливи, сакати чудовища. В онези времена на обществена уродция, както пише проф. Грагз, праисторията, изглежда, по странен начин си отмъщава на потомците, защото това, което първобитната мисъл само е виждала в кошмарите си, сиреч словото на кошмара — в сляпо развилнялата се биотична машинария — става плът.

В началото на XXX век Дзомбер Глаубон установява диктатура на планетата и за двайсет години въвежда телесна унификация, нормализация и стандартизация, приети отначало като истинско спасение. Той е привърженик на просветения и хуманитарен абсолютизъм, та не допуска унищожаването на дегенериралите форми от XXIX век, а нарежда да бъдат прибрани в специални резервати; всъщност в самия край на точно такъв резерват, под развалините на старата столица на провинцията, бе подземният манастир на братята деструктивисти, където бях намерил подслон. С указ на Д. Глаубон всеки гражданин трябва да стане самист преднак, сиреч такъв еднополов субект, еднакъв отпред и отзад. Дзомбер съчинява Мисли, основополагащ програмен труд. Лишава хората от пол и секс, защото вижда в тях причините за упадъка през отминалия век; обобществява центровете за наслада и ги предоставя на поданиците си. Оставя им и разума, защото не иска да управлява дебили, а да бъде обновител на цивилизацията.

Обаче какво е разумът, ако не различни, ще рече и небанални идеи? Непризнатата опозиция минава в нелегалност и се отдава на мрачни антисамистични оргии. Поне така съобщава правителственият печат. Все пак Глаубон не преследва опозиционерите, които си придават протестни облици (клисавици, заднисти). Вероятно нелегално действат и двузаднистите, които прокламират, че разумът е за това, за да има с какво да се разбере, че трябва колкото може по-бързо да бъде ликвидиран, защото именно той е виновник за всички исторически поражения; те заместват главата с обратното на нея, смятайки я за пречка, вредна, направо банална; отец Дарг ме уверяваше, че официозите са прекалявали с усърдието си. На заднистите не им харесва главата и я отхвърлят, но пренасят мозъка по-надолу, за да гледа света с едното си око на пъпа, а с другото отзад, малко по-надолу.

След поуспокояване на положението Глаубон обявява плана си за хилядолетна стабилизация на обществото благодарение на така наречената хедонодигетика. Налагането й е предшествано от голяма медийна кампания под лозунга: СЕКСЪТ В СЛУЖБА НА РАБОТАТА. Всеки гражданин получава работно място, а невроинженерите така съединяват невроните на мозъка му, че той изпитва наслада, само когато усърдно се труди. Ще рече, дървета садиш, вода носиш в омая, а колкото по-усърдно го правиш, толкова по-интензивен екстаз изпитваш. Обаче присъщото на разума коварство подкопава и този уж сигурен социотехнически метод. Нонконформистите обявяват насладата, изпитвана по време на работа, за форма на поробване. Съпротивлявайки се на работната похот (лейбърибидо), напук на нагона, който ги пришпорва към работните места, те правят не това, за което ги зове щението, а точно обратното. Който е задължен да носи вода, сече дърва, а дърварят мъкне вода и такива подобни, като антиправителствена демонстрация. Засилването на обобществения нагон, проведено с указ на Глаубон, не постига никакъв резултат, само дето историците обявяват годините на неговото управление за ера на мъчениците. Биолицията изпитва големи затруднения с установяване на виновните в правонарушения, защото хванатите на местопрестъплението страдащи твърдят лицемерно, че стенат от наслада. Глаубон напуска арената на биотичния живот дълбоко разочарован, защото величавият му план рухва.

После, в край на XXXI и началото на XXXII век, се стига до борбите на Диадохите; планетата се разпада на провинции, населявани от граждани с вид, формиран според препоръките на местните власти. Това е вече времето на следуродската Контрареформация. От старите времена остават струпвания от полуразрушени градове и заплодници, резервати, сегиз-тогиз подлагани на летящи контроли, опустошени сексостради и други реликти, понякога все още функциониращи, но негодни. Тетрадох Гламбон въвежда цензура на генетичните кодове, която обявява някои видове гени за забранени, но нецензурни лица използват на публични места маски, придатъци, опашките се залепват с лейкопласт към гърба или се пъхат в крачола и други такива. Тези практики са обществена тайна.

Пентадох Мармозел действа по принципа „divide et impera“ („разделяй и владей“) и увеличава със закон броя на официално допустимите полове. При неговото управление освен мъжа и жената, се въвеждат плоскар, извиванка и два помощни пола — на поддържачи и намазанци. Тогава животът, особено еротичният, става доста сложен. Освен това тайни организации на събранията си водят този живот уж като между препоръчаните от властта шест пола, затова се стига до частичен отказ от проекта; до днес от него са останали само плоскарят и извиванката.

По време на Хексадохите се въвеждат телесни алюзии, благодарение на които се заобикаля хромозомната цензура. Видях изображения на същества, при които ушните обици продължаваха в малки бедра. Не ми стана ясно дали мърдането на ушите при тях всъщност е алюзия на ритане. В някои кръгове се цени езикът, завършващ с копитце. Е, такъв език не става за нищо и е неудобен, но пък така се демонстрира дух на соматична независимост. Гурил Хапсодор, който минава за либерал, позволява на особено заслужилите граждани да притежават допълнителен крак; това се възприема като почетен знак, а по-късно смисълът на този крак, вече без двигателни функции, става отличителен белег за заемана длъжност: висшите чиновници имат до девет крака; така рангът на всекиго може да се разпознае тутакси, дори в обществената баня.

При суровия Рондер Исхиолис се прекратява издаването на разрешения за допълнителен телесен метраж, дори се стига до конфискуване на краката на извършилите различни нарушения. Изглежда той е искал да ликвидира всички крайници и органи, освен абсолютно необходимите за живот, и да въведе микроминиатюризация, защото започват да се строят все по-малки жилища, но дошлият след него Бгиз Гварндъл анулира тези директиви и разрешава дори опашка под предлог, че с крайчеца й може да се замита подът. По-натам, при Гондъл Гурв, се появяват така наречените долни уклонисти, които незаконно си умножават крайниците, в следващата фаза пък, на по-строго управление, отново се появяват езикови нокти и тем подобни контестаторски органели. Всички тези осцилации продължаваха и в момента, когато бях кацнал на Дихтония. Което не е могло да се осъществи телесно, се е изразявало посредством така наречената порнографска биотична литература и нелегалните издания, абсолютно забранени, с каквито бе пълна манастирската библиотека. Там прегледах например манифест, призоваващ девойлак да ходи с косата си, а плодът на друг анонимен автор, аеротик, бе задължен да се движи във въздуха по принципа на возило, на въздушна възглавница.

След като се запознах в общи линии с историята на планетата, проучих и текущата научна литература; в момента главна проектно-изследователска институция е КОСТЕПСИП (Комисия за съгласуване на телесно-психически проекти). Благодарение любезността на брата библиотекар можах да се запозная с най-новите работи на този орган. Например инж. по телата Дергард Вних е автор на прототип с временно название полимон или всесилня. Проф. д-р инж. маг. Дбанд Рабор ръководи голям колектив, който работи по смелия, дори спорен проект за така наречения многодрум — функционална пътна сплав в три смисъла: комуникационен, полов и в синята далечина. Можах да се запозная и с перспективистко-футурологичните трудове на дихтонските теловеди; останах с впечатлението, че като цяло автоморфията е стигнала мъртва точка в развитието си, макар че експертите се мъчат да преодолеят стагнацията; статията по въпроса на проф. Киселин Грауз, директор на КОСТЕПСИП, в месечника „Гласът на тялото“ завършваше с думите: „Как може да не се трансформираме, щом може да се трансформираме?“

След цялото това упорито четене бях толкова изнурен, че след като върнах в манастирската библиотека последния наръч прочетени произведения, цяла седмица почивах и се пекох на слънцето в мебелната горичка.

Попитах игумена какво мисли за биотичното положение. Според него за дихтонците вече няма връщане назад към човешките форми, защото са се отдалечили прекалено много от тях; в резултат от многовековната индоктринация тези форми предизвикват такова отвращение и предубеждения, че дори те, роботите, на публично място трябва да прикриват вида си. Тогава го запитах — бяхме сами след вечеря в трапезарията — какъв смисъл всъщност има в такава цивилизация вярата и служенето?

Игуменът ми се усмихна с глас.

— Очаквах този въпрос — рече. — Ще ти отговоря два пъти: веднъж просташки, веднъж деликатно. Най-напред дуизмът това не е нищо друго, освен „баба е на два пътя“. Бог е толкова голяма тайна, че не можем да бъдем сигурни дори в съществуването му. Така че или го има, или го няма и оттук е етимологията на нашата вяра. А сега вторият път, но вече по-задълбочено: Бог-Сигурност не е пълна тайна, щом фактът, че Го Има, го ограничава. Гарантираното му битие е само един оазис, място за покой, удобно кресло за духа и именно в книгите по история на религията можеш да прочетеш преди всичко непрестанното многовековно крайно напрегнато, чак до полудяване усилие на мисълта, която все трупа аргументи и доказателства за съществуването Му и все упорито ги възстановява, когато са рухнали. Нарочно не ти дадохме да четеш тези книги, да не те товарим, но ако можеше да надникнеш в тях, щеше да видиш всички тези етапи в естественото развитие на вярата, непознати за по-младите цивилизации. Фазата на догматиката не приключва внезапно, а преминава от затворено в отворено състояние, когато е установена диалектически, след догмата за непогрешимостта на Църквата, догмата за неизбежната неверност на всички мисли за вярата, формулирана лаконично с думите: „Нищо от това, което може да бъде изразено ТУК, не отговаря на това, което трае ТАМ.“ Стига се до по-нататъшно издигане равнището на абстрактност: забележи, ако обичаш, че дистанцията между Бог и разума става все по-голяма — навсякъде и винаги!

Като в старозаветното Откровение Бог продължаваше да се меси във всичко, прибираше добрите още живи, лошите поливаше със сяра, клечеше зад всеки храст, чак по-късно започна отдалечаването, Бог губеше видимостта си, човекоподобието си, брадата, изчезнаха школските помощи с чудеса и светогледните демонстрации на превръщания на демони в козли и мониторинговите посещения на ангели; с една дума, вярата си беше вяра и без циркова метафизика; така от сферата на сетивата премина в сферата на откъсването. И тогава имаше доказателства за съществуването Му, но вече не на езика на висшата алгебра на сакрумите, нито още повече на езика на елитарната херменевтика. Тези абстракции сега са стигнали до точката, в която се прогласява смъртта на Бога, за да се придобие този вид желязно, ледено и раздирателно спокойствие, което се полага на живите, напуснати завинаги от своите най-скъпи близки.

Манифестът за смъртта на Бог тогава е поредната маневра, която има за цел да ни отърве, макар и смазващо, от метафизичните притеснения. Ще рече, сами сме и ще направим каквото си поискаме, или това, до което са ни довели по-нататъшните открития. Е, дуизмът отиде още по-далече: при него вярваш, съмнявайки се, и се съмняваш, вярвайки; но и това положение на нещата не може да бъде последно. Според някои братя прогностици еволюциите и революциите, сиреч обръщанията и превратите на верите, не протичат еднакво в целия Космос и има много силни и големи цивилизации, които се опитват да управляват цялата Космогония чрез провокацията за антибог. Според тази концепция по звездите има народи, стремящи се да нарушат ужасяващото безмълвие на Бог, като му отправят предизвикателство, тоест чрез заплахата за КОСМОЦИД: имат предвид целият Космос да се събере в една точка и да се самоизгори в пламъците на такъв последен гърч; ще рече, да принудят Бог някак да реагира чрез взривяване фундамента на Божието дело; макар че за това не знаем нищо сигурно, този замисъл ми се струва възможен от психологична гледна точка. Обаче в същото време напразен; организирането на кръстоносен поход чрез антиматерия против Господ Бог не прилича на разумен начин за установяване на диалог с Него.

Не успях да се сдържа и отбелязах, че, както виждам, дуизмът е всъщност агностицизъм или „атеизъм, който не е съвсем уверен в себе си“, или непрестанно мятане между полюсите има Бог — няма Бог. Но ако в него има поне малко вяра в Бога, какъв е смисълът от тези ордени и криенето в катакомбите?

— Твърде много въпроси наведнъж! — рече отец Дарг. — По-полека. А какво всъщност трябваше да правим според тебе?

— Как какво? Например да развивате мисионерска дейност…

— Значи ти все още нищо не разбираш! Все още си толкова далеч от мене, както при пристигането си! — каза игуменът много натъжен. — Смяташ, че сме длъжни да разпространяваме вярата? Мисионерство? Да създаваме конвертити? Да обръщаме?

— А вие не смятате ли? Как е възможно! Нима всичко това не е вековното ви призвание? — питах изумен.

— На Дихтония — поде игуменът — са възможни милион неща, за които изобщо не си даваш сметка. Тук с проста процедура можеш да изтриеш цялата памет на някого и да я замениш с нова синтетична, такава, че на оперирания ще му се струва сякаш е преживял несъществуващи неща, с една дума, може да бъде направен Друг, различен от този преди операцията. Можеш да промениш характера и личността, тоест да превръщаш луди глави в кротки самаряни и обратно; атеисти в светци или аскети в развратници; да превърнеш мъдреците в тъпаци, а глупците в гении; разбери най-накрая, че всичко това е безкрайно лесно и нищо материално не пречи на такива преправяния. А сега чуй добре какво ще ти кажа.

И най-упоритият атеист би могъл да стане вярващ, като слуша аргументите на нашите проповедници. Да допуснем, че такива златоусти пратеници на нашите ордени ще обърнат най-различни лица. Крайният ефект от тези мисионерски операции ще бъде такъв: поради промените, настъпили в техния разум, невярващите дотогава биха повярвали. Ясно, нали?

Кимнах.

— Отлично. А сега обърни внимание, че тези лица ще имат нови убеждения по въпросите на вярата, защото чрез информацията от вдъхновените слова и мисионерски жестове по някакъв начин сме обработили мозъците им. Е, та този краен ефект — на мозъци, оживени от дълбока и пламенна вяра и търсене на Бога, може да се постигне милион пъти по-бързо и сигурно чрез съответно подбрана гама от биотични средства. И защо тогава да се занимаваме с отживелици като мисионерство, убеждаване, просвещаване, след като имаме на разположение тези модерни средства?

— Не говорите сериозно! — протестирах. — Това би било неетично!

Игуменът сви рамене.

— Говориш така, защото си от друга епоха. Сигурно смяташ, че бихме мамили и подчинявали, тоест чрез „криптоконверсия“ тайно ще разпръсваме разни химикали, или пък чрез разни вълни или трептения ще въздействаме на мозъците. Дълбоко се заблуждаваш! Някога са се провеждали диспути между вярващи и невярващи с единствен инструмент, единствено оръжие мощта на словото и от двете страни (нямам предвид „диспутите“ с аргументи като палки, клади и секири). Днес подобен диспут би си служил със средствата на техническата аргументация. Ние бихме прилагали инструменти за обръщане, а закоравелите опоненти биха контраатакували със средства, които да ни преобразят съгласно техните представи, най-малкото да усилят тяхната способност за противодействие на подобно мисионерство. Шансовете за победа и на двете страни биха зависели от ефективността на приложените техники — по същия начин, както едно време от ефективността на думите и изводите. Защото обръщането не е нищо друго, освен предаване на информация, принуждаваща да се вярва.

Не се предавах:

— И все пак такова обръщане не би било истинско! Да предизвиквате стремеж към вярата и Бога чрез препарати значи да фалшифицирате разума, защото така не се убеждава, а се принуждава и насилва!

— Забравяш на кого говориш и къде — възрази игуменът. — От шестстотин години у нас няма нито един „естествен“ разум. Следователно няма начин да се отличи натрапената от естествената мисъл, не се налага никой никому тайно да натрапва някаква мисъл, за да го убеди. Натрапва се нещо по-ранно и в същото време крайно, сиреч мозъкът!

— Но и този натрапен мозък има ненарушена логика — опонирах.

— Да, така е. И все пак изравняването на някогашните и днешните диспути за Бога би изгубило основанието си само тогава, когато за вярата би съществувала логически неопровержима аргументация, принуждаваща разума да приеме резултатите със същата сила, на каквато е способна математиката. Но според нашата теодицея такава аргументация не може да съществува. Затова историята на верите познава ереси и вероотстъпничество, но в историята на математиката няма аналогични прегрешения, защото никога не е имало такива, дето да оспорват единствения начин за събиране на едно и едно и резултата от това — две. Но Бог не се доказва математически. Ще ти разкажа какво се е случило тук преди двеста години.

Един отец компютър си премерил силите с невярващ компютър. Той, като по-нов модел, разполагал със средства за информационен натиск, неизвестни на нашия духовник. И му рекъл, като го изслушал: „Ти ме информира, а сега аз ще те информирам, и то за има-няма една милионна част от секундата — да почакаме малко за преображението господне!“ И дистанционно и мълниеносно така преинформирал нашия брат, че той изгубил вярата си. Е, какво ще кажеш?

— Е, и това ако не е насилие, здраве му кажи! — възкликнах. — У нас на това му се вика манипулиране на разума.

— Манипулирането на разума — рече отец Дарг — не е нищо друго, освен обвързването на духа с невидими въжета по същия начин, по който може да се овърже видимо тялото. Мисълта е като писано слово от ръката, а манипулацията на мисълта е като да хванеш пишещата ръка, та да изписва други знаци. Това, разбира се, е насилие. Но онзи компютър не е действал така. Всеки извод трябва да се базира на предварителни данни; убеждаването в една дискусия не е нищо друго, освен чрез словото да преместваш данните в разума на опонента. Онзи компютър е направил точно това, но не чрез речта. Така че не е направил в информационен смисъл нищо по-различно от едновремешния диспутиращ, само го е предал другояче. А е могъл да постъпи така, защото благодарение на високите си способности е виждал разума на нашия брат като на длан. Представи си, че един шахматист вижда само дъската и фигурите, а неговият съперник чете и мислите му. Ясно кой ще победи, макар да не е използвал никакво насилие. Как мислиш, какво направихме с нашия брат, когато се завърна?

— Сигурно сте постъпили така, че да може да се върне към вярата… — предположих неуверено.

— Не, не можахме, защото той отказа.

— Сега вече нищо не разбирам! Нали бихте постъпили също като неговия противник, само че наопаки!

— О, не. Вече не, защото нашият бивш брат не желаеше никакви диспути повече. Понятието „диспут“ се е променило и доста се е разширило, не смяташ ли? Който днес го започва, трябва да е готов не само за словесни атаки. За съжаление нашият брат беше проявил печално невежество и наивност, защото е бил предупреден, защото онзи го е уверил предварително в превъзходството си, ама нашият човек не могъл за нищо на света да приеме, че непоколебимата му вяра може да се поддаде на каквото и да било. На теория от тази ескалационна клопка може да се излезе; трябва да се създаде разум, способен да предвиди всички варианти на всички възможни данни, но понеже техният брой е трансфинитен, само трансфинитен разум би могъл да получи метафизична сигурност. Такъв със сигурност не може да се създаде. Колкото и да създаваме, създаваме крайно, а ако има безкраен компютър, то това е само Той.

Така че на новото цивилизационно равнище спорът за Бог не само може, а и трябва да бъде воден с нови техники — ако изобщо някой иска да го води. Информационните оръжия са се променили еднакво и при двете страни, борбата би била симетрична и поради това идентична със средновековните диспути. Това ново мисионерство може да се обяви за неморално само дотолкова, доколкото се признава за неморално едновремешното обръщане на езичниците, или споровете на старите богослови с атеистите. Никакво друго мисионерство днес не е възможно, защото този, който днес поиска да повярва, положително ще повярва, а който има вяра и желае да се освободи от вярата си, положително ще се освободи — с помощта на съответните процедури.

— Значи може да се въздейства и върху органа на волята, да се предизвиква желание за вяра? — попитах.

— В действителност е така, както знаеш, някога се е казвало, че Бог помага на силния. Днес, в епохата на евентуални техногенни кръстоносни походи, би помагал на по-силните конвертори, но ние не смятаме, че нашата задача е да разгърнем такава надпревара в теодиктично, сакрално-антисакрално въоръжаване, не искаме да тръгваме по пътя на подобна ескалация: ние правим конвертор, те — антиконвертор, ние обръщаме, те атеизират и така векове наред, като превърнем манастирите в ковачници на все по-ефективни средства и тактики за предизвикване на копнеж за вяра!

— Не мога да разбера, отче — рекох, — как е възможно да няма друг път, освен този, който ми показваш? Нали всички разуми се ръководят от една и съща логика? А естественият разум?

— Логиката е инструмент — отвърна игуменът, — а инструментът сам по себе си е нищо. Трябва да има основа и ръка, която да го направлява, а това ние можем да създадем, както и комуто душа иска. Колкото до естествения разум, аз и братята естествени ли сме? Както вече ти казах, ние сме вторични суровини, а нашето Кредо е субпродукт, брътвеж за онези, които първо ни направиха, а после ни изхвърлиха на боклука. Получихме свобода на мисълта, понеже промишлеността, за която бяхме направени, изискваше това. Слушай внимателно. Сега ще ти издам една тайна, която на никой друг не бих поверил. Зная, че скоро ще ни напуснеш й няма да я издадеш на властта: инак лошо ни се пише.

Братята от един по-отдалечен орден, посвещаващ се на науката, са открили средства за такова влияние върху волята и мисленето, че бихме могли за нула време да обърнем цялата планета, срещу тях няма никакво противодействие. Тези средства не оглупяват, не омайват, не лишават от свобода, само правят с духа същото, което прави с погледа ръката, насочена към небето, и гласът, който казва: „Виж!“ Единственото пришпорване и поробване би било това; че тогава не можеш да затвориш очи. Тези средства принуждават към вглеждане в лицето на Тайната, а който я види така, повече няма да се освободи от нея, защото благодарение на него тя ще остави незаличими следи. Ако си послужа със сравнение, това би било като да съм те завел на ръба на вулкан и да съм те надвесил над него, за да погледнеш в дълбокото, а единствената принуда към теб би била да не забравиш повече това. Така че ние вече сме всесилни в конверсията, защото сме постигнали в областта на обръщането към вярата онази най-висша степен в свободата на действие, която е постигнала цивилизацията в другия, материално-телесен смисъл. И най-сетне можем… ти разбираш ли? Имаме това мисионерско всемогъщество и няма да направим нищо. Защото единственото нещо, в което може още да се прояви нашата вяра, е отказът да направим тази крачка. Казвам преди всичко: NON AGAM. Не само NON SERVIAM, но и: няма да действам. А няма, понеже мога да действам уверено и с това действие да направя всичко, каквото поискам. Тогава не ни остава нищо друго, освен да останем тук, в плъшите каменни тунели, в кълбото пресъхнали канали.

Не намерих какво да отговоря на тези думи. Видях колко е безплодно по-нататъшното ми пребиваване на планетата и след вълнуващото и тъжно сбогуване с почтените братя заредих ракетата, останала невредима досега под камуфлажа, и тръгнах да се прибирам, чувствайки се различен от този човек, който всъщност не толкова отдавна беше кацнал на нея.

Двадесет и второ пътешествие

Доста работа си създадох, когато реших да подредя ценните експонати, които бях донесъл от моите пътешествия из най-затънтените кътчета на Вселената. Отдавна имах намерение да предам тази уникална по рода си колекция в музея; онзи ден уредникът ме уведоми, че подготвя за тази цел специална зала.

Не всички експонати са еднакво скъпи на сърцето ми: някои събуждат мили спомени, други припомнят зловещи и страховити събития, обаче всички те представляват в еднаква степен доказателство за автентичността на моите пътешествия.

Сред експонатите, предизвикващи най-ярки спомени, е един зъб, поставен върху малка възглавничка под похлупак; съвсем здрав е и има два корена; счупих го на приема у Октупус, владетеля на мемнозите от планетата Уртама: сервираните храни бяха превъзходни, но изключително твърди.

Почетно място в сбирката ми заема и една лула, счупена на две неравни части; падна от ракетата, когато прелитах над каменистата планета от звездното семейство Пегас. Не можах да я прежаля и затова загубих ден и половина да я търся из бездните на скалното оброчище с безчет пропасти.

След това идва едно сложено в кутийка камъче, горе-долу колкото грахово зърно. Неговата история заслужава особено внимание. Когато се насочих към Ксерузия, най-отдалечената звезда в мъглявините-близнаци NGC 887, малко надцених силите си; пътешествието продължи толкова дълго, че едва не изпаднах в депресия; най-много ме измъчваше носталгията по Земята и просто не можех да си намеря място в ракетата. Бог знае как щеше да завърши всичко това, ако на двеста шейсет и осмия ден от старта не бях усетил нещо да ме убива по лявата пета; свалих обувката и със сълзи на очи изтърсих от чорапа си камъче — парченце най-обикновен чакъл; сигурно е попаднало там още на летището, когато съм поставял крака си на първото стъпало на ракетата. Притискайки до гърдите си това мъничко, но неизмеримо близко късче от родната планета, аз долетях до целта с бодър дух. Този спомен ми е особено скъп.

До него е сложена на кадифена възглавничка обикновена тухла — изпечена от глина, с жълторозов цвят, понапукана и с един отчупен връх; ако не беше едно щастливо стечение на обстоятелствата и моята находчивост никога нямаше да се завърна от експедицията до Мъглявината на Ловджийските кучета. Бях свикнал да си вземам тази тухла при пътешествията до най-студените райони на Космоса; обикновено я слагах за известно време в ядрения двигател, а после, добре затоплена, я пъхах преди лягане в леглото си. В горния ляв квадрат на Млечния път, там, където звездният облак на Орион се свързва със съзвездията на Стрелец, летях с малка скорост и станах свидетел на сблъскването на два гигантски метеора. Огнената експлозия в мрака така ме потресе, че се наложи да посегна към пешкира, за да си избърша челото. Съвсем бях забравил за тухлата, загъната преди това с него, и така рязко го поднесох към главата си, че едва не си пръснах черепа. Цял късмет, дето съм толкова съобразителен, та навреме си дадох сметка за опасността.

До тухлата стои дървена кутийка; в нея съм поставил джобното си ножче, верен другар в многобройните ми пътешествия. Моята привързаност към него се доказва от историята, която ще ви разкажа, защото тя действително заслужава да бъде разказана.

Напуснах Сателина в два часа следобед с ужасна хрема. Тамошният лекар, към когото се обърнах, ме посъветва да си отрежа носа — една безобидна за жителите на планетата операция, тъй като техните носове растат също като ноктите. Възмутен от това предложение, направо от кабинета му се отправих към летището, за да отлетя към такива небесни области, където медицината е по-добре развита. Цялото пътуване беше кутсузлийско. Още в самото начало, когато се бях отдалечил от планетата на не повече от деветстотин хиляди километра, чух позивните на някаква ракета и, естествено, попитах по радиото кой е там. Вместо отговор чух същия въпрос. „Ти кажи пръв“ — рекох, ядосан от неучтивостта на непознатия. „Ти кажи пръв“ — отвърна онзи. Ама само как ме подразни с това папагалско повтаряне; взех, че най-искрено му казах мнението си за неговата наглост. Той не ми остана длъжен и започнахме да се караме все по-ожесточено. Едва след петнайсетина минути, вече възмутен до дъното на душата си, аз се досетих, че няма никаква друга ракета, а гласът, който чувам, е просто ехо от моите собствени радиосигнали — те се отразяваха от повърхността на спътника на Сателина, край който тъкмо минавах. До този миг не го бях съзрял, понеже беше обърнат към мен с нощното си, затъмнено полукълбо.

След около час, когато реших да си обеля една ябълка, забелязах, че джобното ми ножче го няма. Тутакси си припомних къде го бях видял за последен път: в бюфета на летището на Сателина; сложил го бях на наклонения плот на бара и то сигурно се е плъзнало в ъгъла на пода. Така отчетливо си го представих, че бих могъл да го намеря и със затворени очи. Обърнах ракетата обратно и тук възникна известна трудност: небето искреше от примигващи светлинки, невъзможно беше да разбера къде е Сателина. Тя е една от хиляда четиристотин и осемдесетте планети, обикалящи около слънцето Ерипелаза. А повечето от тях имат по няколко спътника и това допълнително затруднява ориентирането. Изпаднал в безизходица, аз се опитах да повикам Сателина по радиото. Отговориха ми в един глас няколко десетки радиостанции — страхотна какофония. Трябва да ви кажа, че жителите на системата на Ерипелаза са колкото любознателни, толкова и непрактични: дали са името Сателина на най-малко двеста различни планети. Гледах през прозореца мириадите дребни светулки; някъде там се намираше моето джобно ножче, но вероятно по-лесно щеше да се намери игла в копа сено, отколкото нужната ми планета в този звезден мравуняк. Накрая реших да се поставя на благосклонността на случая и се понесох стремглаво към планетата, застанала точно срещу носа на ракетата.

Кацнах само след четвърт час. Летището приличаше досущ на онова, от което бях стартирал в четиринайсет часа; доволен от късмета си, тръгнах веднага към бюфета. Но какво беше моето разочарование, когато и най-обстойните търсения не дадоха резултат. Размислих и дойдох до извода, че или го е взел някой, или се намирам на съвършено друга планета. Поразпитах местните жители и се убедих в правотата на второто предположение. Намирах се на Андригона — стара, овехтяла и разпадаща се планета, която отдавна би трябвало да бъде изтеглена от обръщение, обаче никой не го е грижа, щом е разположена далече от главните космически маршрути. В космодрума ме попитаха коя Сателина търся, защото планетите с това име са номерирани. Хайде сега! За нищо на света не можех да си спомня верния номер. В същото време на летището пристигнаха местните власти, уведомени от ръководството на летището, за да ме приветствуват с „добре дошъл“.

Този ден андригоните имаха голям празник — във всички училища се провеждаха зрелостни изпити. Един от представителите на правителството ме попита дали не бих искал да увелича тържествеността на събитието с присъствието си. След това гостоприемно посрещане не можех да откажа. Направо от летището потеглихме за града с пидлак (пидлаците са големи, безкраки влечуги, приличащи на змии, които на планетата се използват широко като ездитни животни). Представителят на правителството ме представи на многобройните младежи и учители като високоуважаван гост от планетата Земя. Учителите ми предложиха да заема почетното място до жертвата (вид маса) и прекъснатият изпит продължи. Възбудени от моето присъствие, учениците заекваха, объркваха се, но аз им вдъхвах кураж със сърдечната си усмивка, а на този и онзи дори поподсказах верния отговор и така ледът бързо, се стопи. Но ето че пред изпитната комисия застана един млад андригон, обрасъл с такива красиви вздриди (вид строиди, използувани тук за облекло), каквито отдавна не бях виждал, и започна да отговаря на въпросите с рядко срещано красноречие и изразителност. Приятно ми беше да го слушам — установих, че равнището на научните познания тук е доста високо.

Неочаквано екзаминаторът попита:

— Можете ли да докажете защо на Земята не може да съществува живот?

Младежът се поклони леко и пристъпи към изчерпателни, логично изградени разсъждения, с които доказваше неопровержимо, че по-голямата част от повърхността на Земята е покрита със студени, дълбоки акватории, чиято температура се поддържа около нулата от постоянно плаващите в тях айсберги; че не само полюсите, но и районите около тях са сковани от ужасен вечен мраз и че през половината година там господствува безкрайна нощ; че, както ясно се вижда през астрономическите уреди, дори в районите с по-топъл климат сушата е покрита през няколко месеца от годината със замръзнала водна пара, така нареченият сняг, който покрива с дебел слой планините и равнините; че големият спътник на Земята — Луната, предизвиква на нея приливни и отливни вълни, а те от своя страна оказват ерозиращо влияние; че с помощта на най-мощни телескопи може да се види колко често грамадни територии от планетата потъват в мрак под покрова на облаците; че в атмосферата възникват кошмарни циклони, тайфуни и бури, а всички тези особености, взети заедно, напълно изключват възможността на планетата да съществува живот в каквато и да било форма. „А ако — завърши със звучен глас младият андригон, — някакви същества се опитват да кацнат на Земята, те биха загинали незабавно, смазани от огромното налягане, което на морското равнище е един килограм на квадратен сантиметър, тоест, 760 милиметра живачен стълб.“

Изчерпателният отговор бе посрещнат с всеобщо одобрение от комисията. Аз се бях вцепенил от изумление; доста дълго не можах да дойда на себе си и едва когато екзаминаторът мина към следващия въпрос, възкликнах:

— Много се извинявам, високоуважаеми андригони, но… но аз произхождам именно от Земята. Вероятно не се съмнявате, че съм живо същество, а освен това чухте как бях представен?

Възцари се неловко мълчание. Учителите бяха дълбоко засегнати от нетактичното ми обаждане и едва сдържаха гнева си; младите, които като всички младежи скриваха по-трудно от възрастните чувствата си, ме гледаха с нескривана неприязън. Най-сетне екзаминаторът рече:

— Извини ме, господин пришълецо, но не поставяш ли на твърде тежко изпитание нашето гостоприемство? Нима не те удовлетвори достатъчно фактът, че беше допуснат до Високата матурална жертва? Не ти ли стигна това, та изискваш специално за теб да променяме… училищните програми?!

— Но как?… На Земята наистина има живот?

— Ако действително беше така — екзаминаторът ме гледаше така, сякаш бях прозрачен, — това би било грешка на природата.

Приех тези думи за оскърбление по адрес на родната ми планета. Без да се сбогувам с никого, си тръгнах незабавно, качих се на първия срещнат пидлак, пристигнах на летището, изтърсих от обувките си праха на Андригона и полетях да търся изгубеното си ножче.

Кацнах последователно на петте планети от групата Линденблад, на планетите на стереопропите и мелацианите, на седемте големи небесни тела от планетарното семейство на слънцето Касиопея; посетих Остерилия, Аверанция, Мелтония, Латернида, всички ръкави на голямата Спирална мъглявина в Андромеда, системите на Плезиомах, Гастрокланций, Еутрема, Сименофора и Паралбида; следващата година претърсих методично околностите на всички звезди на Сапона и Меленвага, както и планетите Еритродония, Ареноида, Еодоция, Артенурия и Строглон с осемнадесетте му луни, понякога толкова малки, че се чудех къде да поставя ракетата. На Малката мечка не можах да кацна — беше в ревизия; после дойде ред на Цефеида и Арденида и направо отпуснах безпомощно ръце, когато по погрешка кацнах за втори път на Линденблад. Но не се признах за победен, и, както подобава на истински изследовател, продължих нататък. След три седмици забелязах планета, която поразително приличаше на мечтаната Сателина. Сърцето ми заби бързо-бързо. Започнах да я обикалям по стесняваща си спирала, но напразно се взирах за онова летище. Вече бях решил да потегля обратно в космическия безкрай. Не щеш ли, забелязах една дребна фигурка, която отдолу ми даваше някакви знаци. Угасих двигателя, спуснах се бързо с планиращ полет и приземих кораба до група живописни скали с извисяваща се над тях сграда от дялан камък. Срещу мен тичаше висок старец в бяло расо на доминиканец. Той се оказа отец Лацимон, глава на всички религиозни мисии, действуващи на територията на близките съзвездия с радиус шестстотин светлинни години наоколо. Там са разположени около пет милиона планети, на два милиона и четиристотин от които има разумен живот. Щом разбра какво ме е довело в тези места, отец Лацимон изрази съчувствието и радостта си от срещата, защото, както ми каза, аз съм първият човек, когото вижда от седем месеца насам.

— Свикнах с обичаите на меодрацитите, които населяват тази планета и често сам се улавям да правя чудновата грешка: река ли да се заслушам внимателно в нещо, вдигам ръце нагоре, като тях… (Известно е, че ушите на меодрацитите се намират под мишниците им.) — обясни ми той.

Отец Лацимон се оказа много гостоприемен човек. Обядвахме заедно; обядът беше само от местни ястия: дъгави пижонки в тресос, дарушени мражоли, а за десерт мяшкоти — откога не бях вкусвал такива, след което приседнахме на верандата на мисията. Лилавото слънце припичаше, птеродактилите, изобилно разселени на планетата, пееха в храстите и в следобедната тишина достопочтеният приор на доминиканците започна да споделя с мен своите грижи; оплакваше се колко трудно се работи в тези райони. Така например петорняците, жителите на горещата Антилена, които замръзват вече при 600 градуса по Целзий, изобщо не искат да чуят да им се говори за рая; затова пък описанията на ада те посрещат с жив интерес, и то именно поради благоприятните условия — кипяща смола, пламъци, — които господствуват там. Освен това при тях всъщност не се знае кои лица биха могли да бъдат посвещавани в духовен сан, понеже на Антилена се различават пет пола; и ето ти един нелек проблем за теолозите.

Изразих съчувствието си. Отец Лацимон вдигна рамене:

— Ах, това не е нищо. За бжутите например възкресението е толкова естествена дейност, колкото, да речем, обличането на дрехите, и не можем да ги накараме да го признаят за чудо. Дартридите от Егилия нямат нито ръце, нито крака; биха могли да се кръстят само с опашка, но аз все още не мога да приема такъв жест. Чакам отговор от апостолската столица, а във Ватикана вече втора година мълчат… А да сте чували случайно за ужасната съдба на нещастния отец Орибази от нашата мисия?

Не бях чувал.

— Тогава слушайте, господине. Още първите откриватели на Уртама просто не можеха да се нарадват на нейните жители, могъщите мемнози. Широко разпространено е убеждението, че тези разумни същества са едни от най-почтените, най-добродушните, най-алтруистичните създания в целия Космос. Следователно можеше да се очаква зърното на вярата да покълне при тези условия великолепно. Изпратихме при мемнозите отец Орибази, като го провъзгласихме за епископ in partibus infidelium23. Мемнозите приеха мисионера с разтворени обятия, по-добро отношение не можехме и да желаем. Те проявяваха към него майчински грижи, вслушваха се във всяка негова дума, четяха мислите му по очите и незабавно изпълняваха всяко негово желание, направо се опиваха от неговите проповеди — с една дума, бяха му изцяло предани. В писмата, които получавах от него, се чудеше как да се нахвали, бедничкият?

Тук отецът изтри с ръкава на расото си една сълза:

— Та тъй, той им разказал за свети Йоан, който се сдобил със святост за вечни времена, след като го сварили жив в масло, за света Агнешка, която дала главата си за вярата, за свети Себастиян, преживял кошмарни мъки, пронизан с безброй стрели, но затова пък посрещнат в рая с ангелско песнопение, за светите деви, разкъсвани с коне, удушавани, натрошавани на колело и печени на тих огън. Те приемали мъките с възторг, разбирайки, че по този начин си осигуряват място от дясната страна на господа бога наш. След като им разказал много такива, достойни за подражание, житиета, захласнатите в думите на отец Орибази мемнози започнали да се споглеждат, а най-личният от тях плахо промълвил:

— Преподобни, дълбокоуважаеми отче, молим те да ни кажеш, ако само пожелаеш да слезеш толкова ниско до нас, твоите недостойни слуги, дали душата на всеки, който е готов да приеме мъченичеството, отива на небето?

— Несъмнено, сине мой! — отвърнал отец Орибази.

— Че то е много хубаво… — рекъл провлечено мемногът. — Ами ти, отче наш духовни, копнееш ли да отидеш на небето?

— Това е най-заветното ми желание, сине мой.

— А искаш ли да станеш светец? — продължил да пита най-личният мемног.

— Сине мой благороден, кой не би искал да стане светец, ала къде ти аз, грешният, ще бъда удостоен с такава висока чест. Човек трябва да напряга всичките си сили и да се стреми с огромно смирение в сърцето, без отдих, за да пристъпи по блажения път?

— Значи ти искаш да станеш светец? — уверил се още веднъж мемногът, хвърляйки подканващи погледи към своите другари, а те започнали да се понадигат.

— Разбира се, сине мой.

— Е, тогава ние ще ти помогнем!

— По какъв начин, овчици мои? — попитал с усмивка отец Орибази, защото сърцето му се възрадвало от наивния ентусиазъм на вярното му паство.

В отговор мемнозите деликатно, но здраво го хванали под ръка и пояснили:

— По начина, на който ти ни научи, свети отче!

След което най-напред му одрали кожата и намазали раните с катран, също както бил направил палачът на Ирландия със свети Хиацинт; после му отрязали левия крак така, както езичниците постъпили със свети Пафнуци; сетне му разпорили корема и напъхали там стиска слама, както съдбата била отредила на благословената Елисавета нормандска; подир това го набучили на кол, както направили емалкитите със свети Хуго; натрошили му ребрата, както жителите на Сиракуза на свети Хенрик от Падуа, и го изгорили бавничко на тих огън, както бургундците — Жана д’Арк. Най-подир си поели дъх, умили се и започнали да ронят сълзи по своя погубен пастир. Така ги заварих аз, когато при обхождането на всички звезди от епархията надникнах и в тяхната енория. Косата ми се изправи, като чух какво са сторили. Закърших ръце и викнах:

— Недостойни злодеи! Адът е тесен за вас! Знаете ли, че сте осъдили душите си на вечни страдания?

— Има си хас — отвърнаха те с ридания, — знаем!

Онзи най-личен мемног стана и тъй ми рече:

— Преподобни отче, знаем добре, че ще бъдем осъдени на вечни страдания и измъчвани до сетното пришествие, и повярвай, преди да вземем това решение, преживяхме страшна вътрешна борба, ала отец Орибази все ни повтаряше, че добрият християнин е длъжен да направи всичко за своя ближен, че трябва да му даде всичко и да бъде готов на всичко заради него; затова с най-дълбока покруса се отказахме от спасението на собствените си души, мислейки само за отец Орибази и за възможността той да получи мъченически венец и да стане светец. Нямам думи да ти разкажа колко скъпо ни струваше това решение, понеже преди идването на отеца нито един от нас не беше сторвал зло дори на мравка. Затова неведнъж го умолявахме, на колене го молехме да смекчи суровостта на каноните на вярата, обаче той настояваше категорично, че за възлюбления ближен сме длъжни да правим всичко, без никакво изключение. Затова и ние не можахме да му откажем… В същото време си давахме сметка колко дребни и недостойни същества сме ние в сравнение с този праведен човек, както и че той заслужава най-висша самоотверженост от наша страна. Горещо вярваме, че начинанието ни е успяло и сега отец Орибази блаженствува в царството небесно. Длъжен съм освен това да кажа, че приложихме само най-обичните нему изтезания, тези, за които той ни говореше особено разпалено. Предполагахме, че те ще му доставят удоволствие, въпреки че се противеше, а с особено нежелание прие да гълта разтопено олово. Все пак ние не смеехме да допуснем мисълта, че нашият жрец ни е говорил едно, а е бил убеден в друго. Затуй приехме крясъците, които издаваше, единствено като доказателство за низките, телесни частици от неговото естество, а то биде пренебрегнато от нас в съгласие с поученията на отеца: трябва да се потиска плътта, за да се извиси духът. Желаейки да го подкрепим, му припомняхме догмите на вярата, които той ни беше проповядвал, на което отец Орибази отговаряше само с една дума, съвсем неясна и неразбираема за нас; нейното значение и до днес не ни е известно, защото не я намерихме нито в молитвениците, дето ни ги беше дал, нито в светото писание.

Отец Лацимон завърши разказа си и изтри потта от челото си. Дълго време седяхме мълчаливо. Най-накрая почтеният доминиканец наруши мълчанието с думите:

— Е, кажете сам, господине, как да бъдеш духовен пастир при такива условия! Или, да речем, тази история — отец Лацимон удари с длан по някакво писмо върху масата. — Отец Хиполит ми донася от Арпетуза, онази мъничка планетка от Везни, че жителите й изобщо са престанали да сключват бракове, че не раждат деца и са застрашени от изчезване!

— Защо? — попитах учудено.

— Ами, след като научили, че телесното общуване е грях, така горещо закопнели за вечното спасение, че дали обет за целомъдрие — и го спазват! От две хиляди години църквата провъзгласява висшето предимство на душевното спасение пред мирските радости, но, мили боже, никой никога не е приемал това твърдение буквално! Тези арпетузанци до един се почувствували призвани свише и постъпват масово в манастирите; прилежно съблюдават догмите, молят се, постят и се самобичуват, а в същото време промишлеността и селското стопанство западат, настъпва глад и планетата е застрашена от опустошение. Съобщих за това в Рим, но, както обикновено, отговорът е мълчание?

— Да, делото ви е свързано с рискове — отбелязах, — да носиш вяра на чужди планети?

— А какво можехме да направим? Църквата не бърза, Ecclesia non festinat, както се знае, тъй като нейното царство не принадлежи на този мир, обаче докато кардиналската комисия се съвещаваше и се колебаеше, на планетите като гъби след дъжд започнаха да никнат мисии на калвинистите, на баптистите, на редомптористите, на мариавитите, на адвентистите и господ знае какво още! Трябваше да спасяваме, каквото можем. Е, драги господине, след като ви казах тези неща… моля, заповядайте, елате с мен.

Отец Лацимон ме заведе в кабинета си. Огромна карта на звездното небе заемаше едната стена; дясната и половина изцяло беше залепена с хартия.

— Ето виждате ли? — той посочи закритата част от картата.

— Какво означава това?

— Гибел, уважаеми господине. Окончателна гибел. Тези територии са населени от хора с нечувано висока интелигентност. Те провъзгласяват материализъм и атеизъм, подканват хората да насочват всичките си усилия за развитието на науката и техниката, за усъвършенствуване на условията на живот на планетите. Ние изпратихме при тях нашите най-мъдри мисионери, отци салезианци, бенедиктинци, доминиканци и дори езуити, вдъхновени проповедници на божието слово, сладкодумни оратори. Всички, всички до един се завърнаха атеисти.

Отец Лацимон се приближи нервно до масата.

— Имахме тук един отец Бонифаци, беше от най-набожните монаси; прекарваше цели дни и нощи в молитви, легнал с разперени накръст ръце, за него не съществуваха никакви мирски дела, единственото му занимание беше да чете молитви и нищо друго освен литургията не му доставяше радост, а след тримесечно пребиваване там — отец Лацимон пак показа залепената част на картата — постъпи във висше техническо училище и написа ето тази книга! — Отец Лацимон взе и тутакси хвърли с погнуса на масата един солиден том. Прочетох заглавието: „Относно начините за повишаване безопасността на ракетните полети“.

— Да поставиш безопасността на тленното тяло над безопасността на душата, нима не е ужасно?! Изпратихме тревожни рапорти и този път апостолската столица не забави отговора си. В сътрудничество със специалисти от американското посолство в Рим Папската академия разработи този труд, вижте.

Отец Лацимон се приближи до голям сандък и го отвори. Беше пълен с дебели томове in quarto.24

— Тук има около двеста тома, отразяващи най-подробно методите за насилие, терор, внушение, шантаж, принуждение, хипноза, промиване на мозъци, изтезания и условни рефлекси, които те използуват за смазване на вярата. Косата ми се изправяше, когато ги прехвърлях. В тях има фотографии, показания, протоколи, веществени доказателства, разкази на очевидци и какво ли не още. Свят ми се завива, като си помисля колко бързо бяха подготвени материалите и какво значи американска техника, защото, драги ми господине… действителността е къде-къде по-страшна!

Отец Лацимон пристъпи към мен и с парещ дъх ми прошепна на ухото:

— Аз съм тук, на място, та се ориентирам най-добре… господине. Те не измъчват, не принуждават, не изтезават, не чукат сол на главата, а просто учат какво представлява Вселената, как е възникнал животът, как се ражда идеологията и как да се използва науката за благото на обществото. Те имат аргументи, с които могат да докажат, че две и две е четири, че целият свят е предимно материален. От всички мои мисионери само отец Серваци съхрани вярата си — и то само защото е глух като пън и не е чул какво му говорят! Да, тези методи са по-лоши от изтезания, скъпи ми господине! Имах тук една монахиня-кармелитка, одухотворено дете, предана само на царството небесно; все току постеше, току се самобичуваше, получаваше знамения свише, имаше видения, контактуваше със светците, най-много си беше харесала света Мелания и с цялото си сърце и подражаваше; нещо повече… от време на време й се явяваше дори архангел Гавраил… Един ден тя се отправи за там — отец Лацимон посочи дясната страна на картата. — Позволих и без опасение да тръгне, понеже беше низша духом, а тяхно е царството небесно; щом човек започне да мисли: „А КАКВО. А КАК. А ЗАЩО.“ Веднага зейват бездните на ереста. Бях сигурен, че аргументите на тяхната мъдрост няма да й подействуват. И ето, още с пристигането и се явило първото публично видение на светци, придружено от религиозен екстаз; те я сметнали за невротичка, или бог знае как се нарича това, лекували я с бани, с работа в градината, дали и някакви играчки, някакви кукли; след четири месеца се завърна — но в какво състояние!

Отец Лацимон потрепера.

— Какво беше станало с нея? — проявих искрено съчувствие.

— Виденията престанаха, тя постъпи в курсове за ракетни пилоти и полетя с една изследователска експедиция към ядрото на Галактиката, горкото дете! Преди известно време чух, че й се явила света Мелания и сърцето ми потръпна от радостна надежда, но после се оказа, че тя само е сънувала леля си. Казвам ви, господине: поражение, разорение, упадък. Ама че са наивни тези американски специалисти — авизират ми пет тона книги, описващи жестокостите на враговете на вярата. О, петимен съм те да започнат да преследват религията, да затварят църквите, да разгонват вярващите, но уви, те позволяват всичко: и богослуженията, и обучаването на духовни лица, само че разпространяват своите аргументи и теории. Известно време прилагахме този метод — отец Лацимон посочи картата, — обаче без резултат.

— Извинявам се, какъв метод?

— Ами, залепихме тази част на Вселената с хартия и все едно, че не съществува, ала и това не помогна. Сега в Рим се говори за кръстоносен поход в защита на вярата.

— А вашето мнение по въпроса?

— Разбира се, не би било зле да взривим техните планети, да изравним с лицето на земята градовете, да изгорим книгите им, а тях самите да изтребим до крак, тогава може би ще успеем да съхраним учението за любовта към ближния. Но кой ще започне този кръстоносен поход? Мемнозите ли? А може би арпетузанците? Смешно е, но и страшно!

Настъпи глухо мълчание. Обхванат от дълбоко съчувствие, сложих ръка на рамото на изнурения мисионер, за да му вдъхна сили; в същия миг нещо се изхлузи от ръкава ми, проблесна и чукна по пода. Кой би могъл да опише моята радост и удивление, когато съзрях ножчето си. Оказа се, че през цялото време то си е стояло най-спокойно под хастара на якето, откъдето се промушило през дупката в джоба ми.

Двадесет и трето пътешествие

В известния труд на професор Тарантога „Космозоология“ прочетох за планетата, обикаляща около двойната звезда Еропея — една толкова малка планета, че ако всички нейни жители излязат едновременно от домовете си, биха се сместили на повърхността и само ако застанат на един крак. Не оспорвам всепризнатия авторитет на професор Тарантога, обаче това твърдение ми се видя пресилено и реших да видя с очите си как изглеждат нещата.

Не мога да се оплача от скучно пътуване: при променлива 463 двигателят се повреди и ракетата започна да пада към звездата, а това сериозно ме разтревожи, защото температурата на тази цефеида е 600 хиляди градуса по Целзий. С всяка секунда горещината нарастваше и накрая стана просто непоносимо — не бях в състояние да работя, без да се напъхам в неголемия хладилник, в който обикновено държа хранителните си припаси; действително — странно стечение на обстоятелствата, защото и през ум не беше ми минавало, че мога да се озова в подобно положение. След като отстраних повредата, долетях до Еропея без повече премеждия. Двойната звезда се състои от две слънца: едното голямо, червено като пещ и немного горещо, а другото — синьо, излъчващо страхотен зной. Самата планета е малка и с мъка я открих чак след като претършувах цялата космическа околност. Бжутите, нейните жители, ме приеха изключително гостоприемно.

Поредните изгреви и залези на двете слънца са неописуемо красиви; при затъмненията им също се наблюдават редки изгледи. Половин денонощие свети червеното слънце и тогава всички неща са като окъпани в кръв. После изгрява синьото слънце, което е толкова ярко, че човек трябва да ходи непрекъснато със затворени очи, но все пак видимостта е сносна. Бжутите не познават нощта и затова наричат синия период ден, а червения — нощ. На планетата действително е тясно, ала бжутите като много интелигентни същества със солидни познания, особено в областта на физиката, се справят отлично с това неудобство, макар използваният от тях метод да е твърде своеобразен. А именно: в съответния институт с помощта на прецизен рентгенов апарат на всеки жител на планетата се прави така наречената „автограма“, тоест детайлна схема на всички материални частици, белтъчни молекули и химически съединения, изграждащи тялото му. Настъпи ли времето за отдих, бжутът се промушва през малка вратичка в специален апарат, където бива разпрашен на атоми. В този вид той заема много малко място и така прекарва нощта, а в определения час сутринта будилникът задействува апарата; въз основа на автограмата апаратът пак обединява всичко в едно, според нужния ред и последователност, вратичката се отваря и бжутът, върнал се към живота, след няколко прозевки се отправя на работа.

Бжутите хвалеха в един глас предимствата на този обичай, подчертавайки, че така се изключват безсънието, бълнуванията и сънните кошмари, тъй като в процеса на разлагането му на атоми апаратът отнема от тялото живота и съзнанието. Те използват аналогичен метод и в някои други случаи, например в лекарските чакални и в административните учреждения, където вместо столове има малки, боядисани в синьо и розово апарати, на някои заседания и събрания, с една дума — навсякъде, където човекът е застрашен от скука и бездействие, а като не може да извърши нещо полезно, само заема място с физическото си присъствие. По същия остроумен метод бжутите и пътешествуват. Онзи, който иска да отиде някъде, написва на листче адреса, залепва го на неголяма касетка, а нея оставя под апарата, влиза вътре и разпрашен на атоми, попада в касетката. На планетата има специално учреждение, нещо като нашата поща, което експедира касетките на желания адрес. В случай че някой страшно много бърза, неговата автограма се изпраща по телеграфа до местоназначението и там се възпроизвежда. Същевременно оригиналният бжут се разпрашва и се дава на съхранение в архива. Такова телеграфно пътуване е изключително бързо, просто и доста примамливо, въпреки че крие и известни опасности. Тъкмо когато бях пристигнал, печатът съобщи за току-що станало нечувано произшествие. Един млад бжут на име Термопелес възнамерявал да се пренесе в град, разположен в другото полукълбо на планетата, за да се ожени там. Той копнеел да се озове възможно най-бързо пред очите на избраницата си (лесно обяснимо нетърпение), затова отишъл в пощата и бил претелеграфиран; миг по-късно извикали чиновника-телеграфист по някакъв срочен въпрос, а неговият колега, без да знае, че Термопелес е вече изпратен, телеграфирал неговата автограма втори път. И ето какво станало: пред затъжилата се годеница се изправили двама Термопелеси, досущ еднакви — като две капки вода. Нямам думи да опиша страхотното объркване и безпомощността на горкичката булка и всички гости. Някои направили опит да уговорят единия от Термопелесите да се подложи на разатомяване, та така да приключи този неприятен инцидент, обаче без резултат — всеки твърдял упорито, че именно той е истинският и единствен Термопелес. Случаят бил отнесен в съда и тръгнал от инстанция на инстанция. Върховният съд се произнесъл след моето отлитане, така че неговото решение не ми е известно.25

Бжутите ме уговаряха с най-искрени чувства да опитам техния начин за почивка и туризъм; уверяваха ме, че грешките като гореописаната се случват изключително рядко и че в самия процес няма нищо загадъчно и свръхестествено, защото, както е добре известно, живите организми са изградени от същата материя, от която и всички околни предмети, планетите и звездите; разликата е само във взаимните връзки и разположението на молекулите. Разбирах прекрасно техните аргументи, оставайки глух за призивите.

Една вечер преживях необикновено приключение. Отбих се в дома на мой познат бжут, без да го уведомя предварително то телефона за визитата си. Влязох в стаята — нямаше никого. Започнах да търся домакина, отварях врата след врата при невероятната и тъй типична за жилищата на бжутите теснотия; най-сетне открехнах някаква вратичка, по-малка от останалите, която разкри нещо като вътрешност на хладилник, но съвсем празна, ако не се брои единственото рафтче и поставената върху него касетка със сив прах. Машинално посегнах и заграбих шепа от този прах. Стреснах се, като чух шума от отваряща се врата, и го разсипах на пода.

— Но какво правиш ти, чуждоземецо! — възкликна синът на онзи бжут, който беше влязъл в стаята. — Внимавай, разсипваш ми татенцето!

При тези думи ужасно се уплаших и натъжих, но малчуганът викна:

— Няма нищо страшно, не се бой!

Той изтича на двора и след няколко минути се върна с доста голяма буца въглища, торбичка захар, щипка сяра, гвоздейче и стиска обикновен пясък в ръка. Хвърли всички съставки в касетката, затвори вратичката и натисна бутона. Чух как нещо сякаш въздъхна или пък млясна, вратичката се отвори и бжутът, моят познат, застана пред мен здрав и читав. Смееше се на моето объркване. Сетне, докато си приказвахме, го попитах дали не съм му причинил зло, разсипвайки част от материята на тялото му, и как синът му успя така лесно да поправи последиците от моята несръчност.

— Ах, дреболия — рече той, — изобщо не си ме повредил, не ще и дума! Сигурно знаеш, мили чужденецо, какви са резултатите от физиологичните изследвания — според тях всички атоми на нашето тяло непрекъснато се подменят с нови, едни съединения се разпадат, а други възникват; липсите се компенсират чрез консумацията на храни и напитки, както и чрез процеса на дишането; всичко това, взето заедно, се нарича обмяна на материята. Следователно съставящите твоето тяло преди една година атоми отдавна са го напуснали и сега се реят през девет земи в десета; не се променя само общата структура на организма, взаимното разположение на материалните частици. Няма нищо вълшебно в начина, по който моят син докомплектова материята, необходима за моето възстановяване. Нали нашите тела се състоят от въглерод, сяра, водород, кислород, азот и щипка желязо, а той донесе вещества, съдържащи точно тези елементи. Моля те, заповядай, влез в апарата и сам ще се убедиш в невинността на тази процедура…

Аз отклоних предложението на любезния домакин, после доста дълго се колебах дали да го приема, но след продължителна вътрешна борба взех смело решение. Преди да тръгна към този дом, в рентгеновия институт ме бяха облъчили и бяха съставили моята автограма. Е, не беше лесно да напъхам в апарата доста обемистото си тяло, така че се наложи да ми помогне любезният домакин. За да затворим вратичката, трябваше да потърсим помощта на цялото семейство. Ключалката щракна и аз потънах в тъмнина.

Не помня какво е станало после. Останало ми е в ума само това, че ми беше ужасно неудобно и ръбът на рафтчето притискаше силно ухото ми. Не успях да се помръдна, но вратичката се отвори. Излязох. Веднага попитах защо са се отказали от експеримента, обаче домакинът с дружелюбна усмивка разсея заблудата ми. Достатъчен беше един поглед към стенния часовник, за да се убедя, че действително съм прекарал дванайсет безпаметни часа във вътрешността на апарата. Имаше само дребно разминаване — моят джобен часовник показваше часа, в който бях влязъл в апарата, тъй като и той като мен беше разпратен на атоми и, естествено, през това време не се бе движил.

Все по-сърдечна ставаше взаимната симпатия между мен и бжутите. Те ми разказаха и за други приложения на апарата. Например при тях има такъв обичай: щом някой изтъкнат учен не може да разреши проблема, върху който работи, той остава във вътрешността на апарата няколко десетки години, после възкръсва в новия свят и пита дали този проблем е вече решен, а ако отговорът е отрицателен, отново се подлага на разатомиране и така нататък до разрешаването на проблема.

Първият успешен експеримент така ме осмели, толкова ми хареса непознатият ми дотогава начин на почивка, че прекарвах не само нощите, но и всеки свободен миг в разатомирано състояние. Можех да се трансформирам на улицата или в парка, приличащи на пощенска кутия, с малка вратичка апарати имаше навсякъде. Не биваше само да забравям да навия часовника за желания час. Понякога разсеяните хора забравят да направят това и биха почивали в апарата цяла вечност, ако не съществуваше специална институция, чиито контрольори проверяваха апаратите ежемесечно.

В края на престоя си на планетата бях станал истински запалянко на бжутовския обичай. Прилагах го, кажи-речи, на всяка крачка. И ето че веднъж апаратът, в който се намирах, се повреди. Когато будилникът изключи контактите, бях възстановен не в обичайния си вид, а като Наполеон Бонапарт — в императорска униформа, препасана с трицветната лента на Почетния легион; на кръста си носех шпага, на главата си — натежала от злато триъгълна шапка, а в ръцете си държах скиптър и държава26. Изправих се в този вид пред очите на изумените бжути. Те веднага ме посъветваха да се подложа на преработка в най-близкия изправен апарат, което никак не беше трудно, понеже разполагахме с моята вярна автограма. Но аз така бях загубил доверие в самия принцип, че се задоволих да заменя триъгълната шапка с ушанка, шпагата — с комплект прибори за хранене, а скиптъра и държавата — с чадър. Вече седях в ракетата си, оставил планетата далече зад себе си в мрака на вечната нощ, когато ме осени прозрението, че бях постъпил много лекомислено, лишавайки се от веществените доказателства, които биха потвърдили достоверността на моите думи. Но вече беше късно.

Двадесет и четвърто пътешествие

На хиляда и шестия ден, след като напуснах слънчевата система, която се намира в мъглявината Нереида, видях на екрана на ракетата петънце, което се опитах да изтрия с велурено парцалче. Поради липса на друго занимание лъсках и чистих екрана цели четири часа, докато не ми стана ясно, че петънцето е планета, която расте с голяма бързина. Като обиколих небесното тяло, доста учуден видях, че обширните му континенти са покрити с правилни геометрични фигури и орнаменти. Кацнах с необходимата предпазливост сред една истинска пустиня. Покриваха я малки кръгли плочки с диаметър може би половин метър. Твърди и блестящи като струговани, те се простираха в дълги редици на различни страни и образуваха фигурите, които бях видял преди това от значителна височина. Веднага след края на първоначалните проучвания седнах зад кормилото и се издигнах в простора. Полетях ниско над повърхността и се мъчех да разгадая тайната на плочките, които страшно ме заинтригуваха. По време на двучасовия полет открих един след друг три огромни красиви града. Спуснах се на площада на единия от тях, но той беше напълно безлюден. Къщи, кули, площади — всичко беше замряло, никъде нито следа от живот, никакви признаци на насилие или стихийно бедствие. Полетях нататък все по-смаян и объркан. Видях някаква блестяща сграда, около която се движеше нещо, и кацнах. На каменистата равнина се издигаше дворец, целият блестящ, сякаш изсечен от един-единствен диамант. До златистите му врати водеха широки мраморни стълби. В подножието им се суетяха десетина непознати ми същества. Погледнах ги отблизо и стигнах до извода, че ако не ме лъже окото, несъмнено са от естествен произход, плюс това толкова приличаха (особено отдалече) на хора, че ги нарекох Animal hominiforme. Имах названието готово, защото по време на пътуването си бях измислил различни имена, за да ми бъдат в запас при подобни случаи. Animal hominiforme беше наистина на място, защото съществата ходеха на два крака, имаха ръце, глави, очи, уши и уста. Наистина, устата им се намираха по средата на челото, ушите на врата (и то по две от двете страни), а очите им направо бяха десет, наредени като зърна от броеница по бузите им, но на мене, пътешественик, който е открил при своите експедиции най-необикновени същества, те удивително ми приличаха на хора.

Като приближих до тях на благоразумно разстояние, попитах какво правят. Те не отговориха, оглеждайки се старателно в диамантените огледала, които се издигаха при най-долното стъпало на стълбите. Опитах се да прекъсна заниманието им един път, втори, трети, накрая видях, че това не дава никакви резултати, изгубих търпение и разтърсих енергично единия от тях за рамото. Тогава всички се обърнаха в моя посока и сякаш едва сега ме видяха, гледаха с известна почуда ту мене, ту моята ракета, след което ми зададоха няколко въпроса, на които отговорих с удоволствие. Тъй като постоянно прекъсваха разговора, за да се поогледат в диамантените огледала, се опасявах дали ще мога да ги разпитам както трябва, но в края на краищата успях да склоня един от тях да задоволи добросъвестно моето любопитство. Седнахме с индиота (защото ми каза, че се наричат индиоти) на камъните близо до стълбите. Радвах се, че точно той е мой събеседник, защото беше доста умен — издаваше го блясъкът на десетте очи, които горяха посред бузите му. Като метна уши върху раменете си, той ми описа историята на своите земляци по следния начин:

— Чужди пътешественико! Трябва да знаеш, че сме народ с дълголетно и славно минало. От незапомнени времена населението на тази планета се е деляло на спирити, достойни и трудяги. Спиритите вникваха в самата същност на Великия Инд, който е създал с преднамерен творчески акт индиотите, заселил ги е на тази планета и в непостижимата си благосклонност я заобиколил със звезди, които да правят нощите по-ясни, а също така сътворил Слънчевия огън, за да осветява нашите дни и да ни изпраща благотворна светлина. Достойните определяха данъците, тълкуваха значението на държавните закони и се грижеха за фабриките, в които скромно работеха трудягите. Така всеки даваше от себе си за общото благо. Живеехме в съгласие и хармония. Цивилизацията ни вървеше към все по-голям възход. В продължение на векове нашите изобретатели са създавали машини, които улесняват труда, и там, където в древни времена са превивали облени в пот гърбове сто трудяги, столетия след това при една машина са заставали само няколко. Нашите учени усъвършенстваха машините все повече и повече и това радваше народа, но следващите събития показаха, че радостта е била крайно неуместна. И така, един учен конструктор създаде Нови машини, толкова съвършени, че можеха да работят напълно самостоятелно, без какъвто и да е надзор. И това беше началото на катастрофата. Щом Новите машини се появяха в някоя фабрика, множество трудяги губеха работата си, а като не получаваха заплата, се изправяха пред лицето на гладната смърт…

— Извинявай, индиоте — попитах аз, — а къде отиваха доходите, които са носели фабриките?

— Как къде? — отвърна моят събеседник. — Доходите се падаха на законните собственици, на достойните. Та, както ти казах, опасност от гибел надвисна…

— Но какво говориш, почтени индиоте! — извиках аз. — Достатъчно е било да се направят фабриките обществена собственост, за да се превърнат Новите машини във ваше благо!

Едва казах това и индиотът започна да трепери, мигна тревожно с десетте си очи и размърда неспокойно уши, като се ослуша дали някой от другарите му, които се суетяха при стълбите, не са чули думите ми.

— В името на десетте носа на Инд те моля, пришълецо, не проповядвай толкова страшна ерес, която е подло посегателство срещу принципите на нашите свободи! Знай, че върховният ни закон, който се нарича закон за свободната гражданска инициатива, гласи, че никой не може да бъде принуждаван, заставян или дори убеждаван да прави каквото и да е, ако не желае това. Кой в такъв случай би се осмелил да вземе фабриките на достойните, след като желанието им беше да се любуват на положението си на собственици?! Това би било най-страшното потъпкване на свободата, което някой би могъл да си представи. Та, както вече ти казах, Новите машини произвеждаха множество неизмеримо евтини стоки и първокачествени продукти, но трудягите не купуваха абсолютно нищо, защото нямаха с какво…

— Но, скъпи индиоте! — извиках аз. — Нали не твърдиш, че трудягите са постъпвали така доброволно? Къде е била вашата свобода, вашите граждански права?

— Ах, достойни пришълецо — отвърна с въздишка индиотът. — Законите продължаваха да бъдат абсолютно зачитани, но те казват само това, че гражданинът е свободен да прави каквото си поиска със своята собственост и с парите си, но не и това откъде да ги вземе. Никой не потискаше трудягите, никой не ги караше да вършат нещо насила, разбира се, и те продължаваха да бъдат свободни и можеха да правят каквото си поискат, но вместо да се радват на тази пълна свобода, мряха като мухи… Положението ставаше все по-критично. В складовете на фабриките се трупаха планини от стоки, които никой не ги купуваше, а по улиците се влачеха тълпи подобни на сенки изтощени трудяги. Върховният Глупинал, достопочтеното събрание на спиритите и достойните, което стоеше начело на страната, разискваше цяла година как да се предотврати злото. Членовете му произнасяха дълги речи, самозабравяйки се, търсеха изход от дилемата, но усилията им отидоха на вятъра. Още в началото на дискусиите един член на Глупинала, автор на прочуто изследване за същността на индиотските свободи, поиска да бъде отнет лавровия венец на конструктора на Новите машини и в замяна да му се избодат девет очи. На това се противопоставиха спиритите, които в името на Великия Инд поискаха милост за изобретателя. Четири месеца Глупиналът се ровеше в разследвания дали като е измислил Новите машини, конструкторът е потъпкал държавните закони, или не. Събранието се раздели на два лагера, които воюваха яростно помежду си. Най-сетне край на тези спорове сложи пожар в архива, който унищожи всички протоколи от заседанията, и понеже никой от високопоставените членове на Глупинала не помнеше каква позиция е заемал по въпроса, той отпадна изцяло. След това възникна проект, според който достойните, които притежаваха фабриките, трябваше да бъдат убедени да се откажат от използването на Новите машини. За тази цел Глупиналът излъчи смесена комисия, но нито нейните увещания, нито молбите й дадоха някакъв резултат. Достойните отказаха, защото Новите машини работели по-евтино и по-бързо от трудягите и тяхното съкровено желание било да произвеждат по този начин. Върховният Глупинал продължи заседанията си. Имаше проект за закон владетелите на фабриките да дават част от доходите си на трудягите, но и това предложение беше снето, защото, както справедливо отбеляза архиспирит Нолаб, безвъзмездното отпускане на средства за съществуване би деморализирало трудягите и би ги унизило духовно. В същото време планините от произведени стоки растяха и накрая започнаха да преливат през стените, които заобикаляха фабриките, а измъчените от глад трудяги се стичаха на тълпи към тях, надавайки страшни викове. Напразно спиритите им обясняваха най-доброжелателно, че по този начин застават срещу законите на държавата, че се осмеляват да се противопоставят на непостижимото предначертание на Инд и че трябва да понасят покорно съдбата си, защото като измъчват своето тяло, ще въздигнат душата си до недостижими висини и ще постигнат със сигурност небесната награда. Но трудягите се оказаха глухи за тези мъдри думи и за да се усмирят злостните им намерения, трябваше да бъдат използвани въоръжени пазачи.

Тогава Великият Глупинал призова учения конструктор на Новите машини и се обърна към него със следните думи:

— Учени човече! Голяма опасност заплашва нашата държава, защото сред масите на трудягите се зараждат бунтовни и престъпни мисли. Те са насочени към унищожаване на нашите прекрасни свободи, към потъпкване на правото на свободна инициатива! Трябва да впрегнем всички сили в защита на свободата. Като разгледахме изцяло въпроса, стигнахме до убеждението, че няма да се справим със задачата. Дори и най-щедро надареният с добродетели, най-съвършен и най-завършен индиот се поддава на чувствата си, проявява колебания, пристрастия, допуска грешки и не може да вземе решение по въпроса, който е едновременно толкова заплетен и важен. Затова трябва за шест месеца да ни създадеш Машина за управление, която да бъде точна в разсъжденията си, безупречно логична, съвършено обективна, непознаваща колебания, емоции и страх, които обикновено спъват работата на живия разум. Нека тази машина да бъде така безпристрастна, както е безпристрастна светлината на слънцето и звездите. Когато бъде готова и я пуснеш в действие, ще й възложим бремето на властта, което е твърде тежко за изнурените ни рамене.

— Така да бъде, Върховни Глупинале — каза конструкторът, — но какъв трябва да е основният принцип, според който ще работи Машината?

— Принципът на свободата на гражданската инициатива, естествено. Машината не трябва да заповядва и да забранява каквото и да е на гражданите. Трябва да може да променя, разбира се, условията на нашия живот, но винаги трябва да го прави под формата на предложение, като ни предоставя възможности, между които бихме могли да избираме според волята си.

— Така да бъде, Върховни Глупинале! — отвърна конструкторът. — Но това предписание засяга главно начините на действие, а аз питам за крайната цел. Към какво трябва да се стреми Машината?

— Държавата е застрашена от хаос, ширят се безредици и неуважение на законите. Нека Машината създаде на планетата Най-висша хармония, нека въведе, утвърди и установи Абсолютен и Съвършен ред.

— Ще бъде, както казахте! — отвърна конструкторът. — За шест месеца ще създам Доброволен разпространител на абсолютен ред. Заемайки се с това, ви напускам…

— Почакай още малко! — каза един от достойните. — Машината, която ще създадеш, не трябва само да работи съвършено, но и приятно, иначе казано — дейността й трябва да буди блажени усещания, които да задоволяват и най-изтънчения естетически вкус…

Конструкторът се поклони и се оттегли мълчаливо. Като работеше усилено, подпомаган от група сръчни асистенти, той създаде Машина за управление, същата, която виждаш като малко петънце на хоризонта, чужди пришълецо. Тя е грамада от смайващи железни цилиндри, в чиято вътрешност нещо постоянно се тресе и гори. Денят на нейното пускане беше голям национален празник. Най-възрастният архиспирит я освети тържествено, след което Върховният Глупинал й предаде пълната власт над държавата. Тогава Доброволният разпространител на абсолютен ред свирна продължително и пристъпи към работа.

Шест дена машината работи непрекъснато. През деня над нея се издигаха кълбета дим, а през нощта я обикаляше светло зарево. Земята трепереше в радиус от сто и шестдесет мили. След това двукрилите врати на цилиндрите се отвориха и от тях се изсипаха множество малки черни автомати, които се клатеха като патици и се разбягаха по цялата планета, като стигнаха до най-отдалечените й кътчета. Където и да отидеха, те се струпваха край фабричните складове и като разговаряха прелестно и разбираемо, купуваха различни стоки, за които плащаха на място. За една седмица складовете се опразниха и достойните собственици на фабриките си отдъхнаха, като казаха: „Наистина, превъзходна машина създаде конструкторът!“ Вярно, изумително беше да се види как автоматите използваха купените стоки: обличаха се в брокат и атлаз, смазваха осите си с козметични средства, пушеха тютюн, четяха книги, ронейки изкуствени сълзи над тъжните, да, дори успяваха майсторски да изяждат най-различни лакомства (наистина, без полза за себе си, защото се движеха с електричество, но затова пък с изгода за производителите). Единствено масите на трудягите не показваха никакво задоволство, напротив — сред тях се носеше все по-яростен ропот. Но достойните очакваха с надежда новите по-нататъшни действия на Машината, които не се забавиха.

Тя струпа големи запаси от мрамор, алабастър, гранит, планински кристал, късове мед, чували злато, сребро и плочи яспис, след което, като боботеше и димеше ужасно, построи здание, каквото индиотско око дотогава не беше виждало — ето, този Лъчезарен дворец, пришълецо, който се издига пред тебе!

Погледнах. Слънцето тъкмо се показа иззад облаците и лъчите му заиграха по шлифованите стени, като се пръскаха на яркосини и яркочервени огънчета. Около бастионите и ъглите сякаш кръжаха и трептяха сияйни ивици, а покривът, украсен със стройни малки кули, пламтеше, целият облицован със златни листи. Любувах се на тази превъзходна гледка, а индиотът продължи:

— По цялата планета се разнесе вестта за изумителната сграда. От най-далечни краища тук започнаха да се стичат истински поклоннически шествия. Когато тълпите изпълниха ливадата, Машината раззина металните си устни и им каза така:

— В първия ден на месец Люспов ще отворя ясписовите врати на Лъчезарния дворец и тогава всеки индиот, прочут или неизвестен, ще може по своя воля да влезе вътре и да изпита всичко, което го чака там. До това време потиснете доброволно любопитството си, така както след това доброволно ще го задоволите.

И наистина, рано на първия ден от месец Люспов във въздуха гръмнаха сребърни фанфари и вратите на Двореца се отвориха с глухо скърцане. Тълпите започнаха да се стичат вътре като река, три пъти по-широка от шосето, което съединява двата ни столични града Дебилия и Морона. Цял ден се точеха множество индиоти, но броят им на поляната не намаляваше, защото от вътрешността на страната прииждаха все по-нови и нови. Машината им засвидетелстваше своето гостоприемство, черните автомати, като се гмуркаха в навалицата, разнасяха освежителни напитки и подкрепящи закуски. Така беше цели петнадесет дена. Хиляди, десетки хиляди, накрая милион индиоти влязоха в Лъчезарния дворец, но от влезлите не се връщаше никой.

Някои се чудеха какво би могло да означава това и къде се дяна толкова много народ, но техните единични гласове потъваха в шумния ритъм на маршовата музика. Автоматите сновяха забързано, поднасяха питиета на ожаднелите и закуски на гладните, от сребърните часовници на дворцовите кули се разнасяше звън, а когато падаше нощ, в кристалните прозорци блестяха ярки светлини. Накрая няколкостотин души чакаха търпеливо своя ред на мраморните стълби, когато внезапно се разнесе пронизителен вик, който заглуши бравадните звуци на барабаните:

— Предателство! Чуйте! Дворецът не е никакво чудо, а пъклена клопка! Който може, да се спасява! Горко ни! Горко ни!

— Горко ни! — извика в отговор тълпата от стълбите, обърна се кръгом и се спусна да бяга, разпадайки се на отделни индивиди. Никой с нищо не им попречи да направят това.

На следващата нощ няколко смели трудяги се приближиха незабелязано до двореца. Като се върнаха, разказаха, че задната му стена се отворила бавно и отвътре се изсипали неизброими купища блестящи дискове. Черните автомати се засуетили около тях и започнали да ги развозват по полетата, където ги нареждали във вид на най-различни фигури и орнаменти.

Като чуха разказа им, спиритите и достойните, които преди това заседаваха в Глупинала (те не бяха ходили в Двореца, защото им беше неудобно да се месят с уличната паплач), веднага се събраха и, нетърпеливи да научат тайната, извикаха учения конструктор. Вместо него се яви синът му, който гледаше мрачно и търкаляше пред себе си голям прозрачен диск.

Достойните, които изгаряха от нетърпение и възмущение, ругаеха учения и отправяха срещу отсъстващия най-тежки проклятия. Те засипваха юношата с въпроси, опитвайки се да изтръгнат от него обяснение каква тайна крие Лъчезарният дворец и какво е направила Машината с влезлите в него индиоти.

— Не смейте да оскърбявате паметта на моя родител! — възрази възмутено юношата. — Той създаде машина, придържайки се точно към вашите разпореждания и изисквания. Но след като я пусна един път в движение, не знаеше повече от всички нас какво ще предприеме, най-добро доказателство за което е това, че сам влезе с едни от първите в Лъчезарния дворец.

— И къде е сега? — извика единогласно Глупиналът.

— Ето го — отвърна скръбно юношата, като посочи блестящия диск, изгледа дръзко старейшините и, незадържан от никого, си отиде като търкаляше пред себе си своя видоизменен баща.

Членовете на Глупинала изтръпнаха, разтърсени едновременно от гняв и тревога, но след това стигнаха до извода, че Машината по всяка вероятност няма да се реши да им направи нищо лошо, ето защо запяха химна на индиотите, а подкрепени така духом, излязоха заедно от града и незабавно се озоваха пред желязното създание.

— Нищожество! — извика най-старият от достойните. — Ти ни излъга и потъпка нашите закони! Веднага спри своите котли и витла. Не се осмелявай да вършиш повече беззакония! Какво направи с поверения ти народ на индиотите, говори!

Щом достойният свърши, Машината спря своите зъбни колела. Димът се разсея в небето, настъпи пълна тишина, а след това металните устни се отвориха и екна глас като гръмотевица:

— О, достойни, и вие, спирити! Аз съм Владетелка на индиотите, създадена от самите вас, и трябва да призная, че много ме дразни мисловният хаос и глупостта на вашите упреци! Най-напред искате да установя хармония, а след това, когато пристъпвам към действие, спъвате моята работа! Ето вече три дена, откакто Дворецът е празен; настъпи пълен застой и никой от вас не се доближава до вратите от яспис, което забавя края на делото ми. Но ви уверявам, че няма да спра, докато не го завърша!

При тези думи Глупиналът се разтрепери целият като един човек и извика:

— За каква хармония говориш, негоднице! Какво направи с нашите братя и близки, потъпквайки държавните закони?

— Що за глупав въпрос! — отговори Машината. — За каква хармония говоря ли? Вижте се колко хаотично са изградени вашите тела; от тях се подават различни крайници, едни от вас са високи, други ниски, едни дебели, а други слаби… Движите се хаотично, спирате, блещите се в някакви си цветя и облаци, мотаете се безцелно по горите и във всичко това няма и грам математически ред! Аз, Доброволният разпространител на абсолютен ред, заменям вашите крехки и слаби тела с трайни, красиви и здрави форми, от които след това правя приятни за окото симетрични фигури и орнаменти с безупречна точност, като по този начин въвеждам на планетата елементи на съвършена хармония…

— Чудовище!!! — извикаха спиритите и достойните. — Как смееш да ни погубваш?! Ти потъпкваш нашите закони, унищожаваш ни, убиваш!

В отговор Машината изскърца пренебрежително и рече:

— Нали казах, че дори не можете да мислите логично. Разбира се, че уважавам вашите закони и свободи. Въвеждам хармония, без да използвам принуда, без да прилагам насилие и незачитане на личната воля. Който не пожела, не влезе в Лъчезарния дворец; а всеки, който го направи (и го направи, повтарям, по своя собствена воля), промених, като преобразувах материята на тялото му така съвършено, че в новия си облик ще просъществува цели векове. Гарантирам ви това.

Известно време никой не каза нищо. След това, като пошушукаха помежду си, членовете на Глупинала стигнаха до убеждението, че законът наистина не е бил нарушен, а въпросът съвсем не изглежда така зле, както им се е струвало в началото.

— Ние — казаха достойните — никога не бихме извършили подобно престъпление, така че цялата отговорност пада върху Машината; тя погълна огромни тълпи готови на всичко трудали, а сега останалите живи достойни ще могат заедно със спиритите да се наслаждават на тукашния мир, възхвалявайки непостижимите за ума предначертания на Великия Инд. Ще заобикаляме — рекоха си те — отдалече Лъчезарния дворец и тогава няма да ни се случи нищо лошо.

И вече се готвеха да си тръгнат, когато изведнъж Машината се обади отново:

— Внимавайте сега много върху това, което ще ви кажа. Аз трябва да завърша започнатото дело. Нямам намерение да принуждавам, да уговарям или да подтиквам към каквото и да е действие някого от вас; оставям ви и за в бъдеще пълна свобода на инициативата, но ще ви кажа, че ако някой пожелае неговият съсед, брат, познат или друг близък да се издигне до равнището на дисковата хармония, трябва да извика черните автомати, които веднага ще се явят пред него и по негова заповед ще заведат посочения в Лъчезарния дворец. Това е всичко.

Възцари се мълчание, сред което достойните и спиритите се споглеждаха с внезапно породено подозрение и тревога. Архиспирит Нолаб проговори с треперещ глас и обясни на Машината, че прави голяма грешка като иска да ги превърне всичките в блестящи дискове, и че това ще стане, ако е такава волята на Великия Инд, но за да бъде разбрана тя и проучена, трябва много време. Затова предложи на Машината да отложи решението си за седемдесет години.

— Не мога да направя това — отвърна Машината, — защото вече съм изработила точен план как ще действам в периода след промяната на последния индиот; уверявам ви, че готвя за планетата най-прекрасната съдба, каквато някой може да си представи; това ще бъде хармонично битие, което, мисля, би се харесало и на този Инд, за когото споменавате, но когото не познавам лично; не бихте ли могли да го доведете и него в Лъчезарния дворец?

Тя млъкна, защото ливадите опустяха. Достойните и спиритите се разбягаха по домовете си и всеки се замисли между четирите стени за своята бъдеща съдба; а колкото по-дълго мислеше, толкова по-силен страх го обземаше; защото всеки се страхуваше, че някой съсед или познат, който изпитва към него враждебни чувства, ще извика автоматите да го вземат, а не виждаше никакво друго спасение за себе си, освен това да действа първи. Не след дълго нощната тишина беше нарушена от викове. Като показваха от прозорците изкривените си от страх лица, достойните надаваха в мрака отчаяни призиви и по улиците се разнесе многочисленият тропот на железните автомати. Синове заповядваха да бъдат отведени в Двореца бащите им, дядовци — внуците, брат предаваше брата и така в продължение на една нощ хилядите достойни и спирити се стопиха до това малко количество, което виждаш пред себе си, чужди пришълецо. Новото утро видя полетата засени с множество хармонично разположени геометрични фигури, очертани с блестящи дискове, последна следа от нашите сестри, съпруги и близки. По обяд Машината се обади с гръмотевичен глас:

— Достатъчно! Благоволете засега да укротите усърдието си, о достойни, и вие, останали живи спирити. Затварям вратите на Лъчезарния дворец, но не задълго, обещавам ви. Вече изчерпах всички фигури, които бях замислила за разпространението на абсолютния ред, и трябва да помисля, за да измисля нови, след което пак ще можете да постъпите според вашата свободна и непринудена воля.

При тези думи индиотът ме погледна с големите си очи и завърши тихо:

— Машината каза това преди два дена… събрани тук, сега чакаме…

— О, достойни индиоте! — извиках аз, като пригладих с длан настръхналите си от вълнение коси. — Ужасна е тази история и съвсем не е за вярване! Но кажи ми, много те моля, защо не се противопоставихте на механичното чудовище, което ви е изтребило до крак, защо сте се оставили да ви принуди…

Индиотът скочи на крака. Целият му вид изразяваше най-силен гняв.

— Не ни обиждай, пътешественико! — извика той. — Говориш прибързано, затова ще ти простя… Обмисли всичко, което ти казах, и несъмнено ще стигнеш до справедливото убеждение, че машината спазва принципите на свободната инициатива, и макар че това може да изглежда малко странно, тя направи добра услуга на индиотския народ, защото няма несправедливост там, където има закон, провъзгласяващ най-висша свобода, а кой би поставил ограничаването на свободата над честта…

Той не довърши, защото се разнесе пронизително скърцане и вратите от яспис се отвориха тържествено. При тази гледка всички индиоти скочиха от местата си и затичаха нагоре по стълбите.

— Индиоте! Индиоте! — виках аз, но моят събеседник само ми махна с ръка, извика: — Няма време!, понесе се с огромни скокове след другите и изчезна във вътрешността на Двореца.

Стоях така дълго време, след това видях колона черни автомати, които пристъпиха към стената на зданието, отвориха капака и изкараха през него дълги върволици дискове, които проблясваха красиво на слънцето. След това ги изтърколиха в равното поле и там спряха, за да попълнят недовършения орнамент на някаква фигура. Вратите на Двореца все още бяха широко отворени; направих няколко крачки, за да погледна вътре, но по гърба ми преминаха неприятни тръпки.

Машината раззина металните си устни и ме покани вътре.

— А, да не съм индиот — отвърнах аз. Обърнах се кръгом, изтичах до ракетата и след минута вече маневрирах с лостовете за управление, издигайки се в небето с главоломна скорост.

Двадесет и пето пътешествие

Един от главните ракетни маршрути в съзвездието Голямата мечка свързва планетите Мутрия и Латрида. Той заобикаля каменистата планета Таирия, ползваща се сред пътешествениците с най-лоша слава, и то по вина на скалните блокове, които я обкръжават. Това място дава представа за първичния хаос и ужас; дискът на планетата едва прозира през каменните облаци, непрекъснато пронизвани от светкавици и разтърсвани от грохота на сблъскващите се каменни отломъци.

Преди няколко години пилотите, летящи по курса между Мутрия и Латрида, започнаха да разказват за някакви страховити твари, които изникват ненадейно от кълбящите се над Таирия вихрушки, нападат ракетите, като ги оплитат с дългите си пипала и се опитват да ги отвлекат в мрачните си леговища. На първо време всичко се разминаваше с уплахата на пътниците. Но не след дълго се разнесе вест, че тези твари нападнали един пътешественик, когато той се разхождал със скафандър по повърхността на ракетата си, за да се пораздвижи след вкусния обяд. В тази история има доста преувеличения, тъй като споменатият пътешественик, когото аз добре познавам, просто залял скафандъра си с чая и го провесил през люка да съхне, а в този миг долетели странни гърчещи се същества и го отмъкнали.

В крайна сметка слуховете така възбудиха духовете на близките планети, че специална експедиция отиде да изследва околностите на Таирия. Някои от членовете на експедицията твърдяха, че уж видели под облаците на Таирия подобни на змии или октоподи създания, обаче техните наблюдения не бяха потвърдени и след месец експедицията, на която не достигна смелост да се спусне в мрачните райони на силициевите облаци на Таирия, се завърна на Латрида. После бяха организирани и други експедиции, но нито една от тях не беше успешна.

Накрая смелият Ас Мурбрас, прочутият звезден трапер, лично се насочи към Таирия на лов за загадъчните страшилища, придружен от две кучета със скафандри. След пет дни той се завърна сам, съвсем изнемощял. Разказваше как близо до Таирия от каменния облак изневиделица изскочили безброй чудовища, които оплели с пипалата си кучетата и самия него; храбрият ловец извадил ножа си и нанасяйки удари наляво и надясно, успял да се освободи от смъртоносните обятия, без да може да помогне за съжаление на кучетата. Следите от сблъсъка личаха по скафандъра на Мурбрас и отвън, и отвътре, а на няколко места по него бяха полепнали някакви зелени парцалчета, нещо като влакнести стебла. Колегиум учени ги изследва добросъвестно и заключи, че това са късчета от познатия много добре на Земята организъм Solanum tuberosum, многосеменното грудкоплодно растение, което испанците бяха пренесли от Америка в Европа през XVI век. Тази информация беше достатъчна, за да възбуди духовете, а когато някой преведе научните заключения на езика на простосмъртните и се оказа, че по скафандъра на Мурбрас има парченца от картофени стебла, стана нещо неописуемо.

Обвинен, че четири часа се е сражавал с картофи, засегнат до дън душа от това подозрение, храбрият звезден трапер поиска от колегиума да опровергае тази гнусна клевета, но учените заявиха, че не могат да оттеглят дори една-едничка дума. Атмосферата се нагорещи. Бяха създадени партии на картофобите и картофилите; те обхванаха най-напред Малката, а после и Голямата мечка. Противниците си разменяха най-тежки оскърбления. Но всичко това беше нищо в сравнение с последвалите събития, когато в спора се включиха философите. От Англия, Франция, Австралия, Канада и САЩ пристигнаха най-изтъкнатите теоретици на човешкото познание и представители на чистия разум, а резултатите от тяхната дейност бяха просто изумителни.

Физикалистите изследваха всестранно проблема и заявиха, че когато двете тела А и Б се движат, еднакво вярно е да се каже, че А се движи спрямо Б или че Б се движи спрямо А. Понеже движението е относително, с еднакво основание може да се твърди, че човекът се движи спрямо картофа или че картофът се движи спрямо човека. Следователно въпросът, дали картофите могат да се движат, е безсмислен, а целият проблем — имагинерен, тоест изобщо не съществува.

Семантиците заявиха, че всичко зависи от начина, по който разбираме думите „картоф“, „е“ и „подвижен“. Тъй като тук ключът е оперативната връзка „е“, именно тя трябва да се изследва задълбочено. След което те пристъпиха към разработване на Енциклопедия на космическата семасиология, като посветиха първите четири тома на разшифроване на оперативното значение на думата „е“.

Неопозитивистите заявиха, че ние разполагаме непосредствено не с картофени стебла, а със стебла на сетивните възприятия — след което създадоха логични символи, означаващи „стебло, на възприятие“ и „стебло на картоф“, съставиха само от алгебрични знаци специални системи уравнения и изписаха цели морета мастило, за да стигнат до математически точния и изключващ всякакви съмнения резултат, че 0=0.

Томистите заявиха, че бог е създал природните закони, за да има възможност да прави чудеса, защото чудото е нарушение, на природния закон, а там, където няма закони, няма какво да се нарушава. В разглеждания случай картофите се движат, щом такава е волята на Всевишния, но не се знае дали това не са фокуси на проклетите материалисти, които се опитват да дискредитират църквата; следователно трябва да се изчака решението на Ватиканската курия.

Неокантианците заявиха, че предметите са продукт на духа, а не — познаваеми обекти; ако разумът създаде идеята за подвижен картоф; то подвижният картоф ще съществува реално. Същевременно това е само първото впечатление, понеже духът е толкова непознаваем, колкото са непознаваеми и неговите творения; затова и тук нищо не се знае.

Холисто-плуралисто-бихейвиористо-физикалистите заявиха, че, както е известно от физиката, закономерностите в природата се подчиняват само на статистически закони. Така както не е възможно с абсолютна точност да се предвиди траекторията на един-единствен електрон, също така не може да се предвиди със сигурност какво ще бъде поведението на един-единствен картоф. Досегашните наблюдения ни учат, че човекът е изкопавал и подритвал картофи милион пъти, обаче не е изключено ролите да се разменят и сега картофът да подритне човека.

Самотният мислител от школата на Ръсел и Райхенбах, професор Урлипан, подложи на унищожителна критика всички тези изводи. Той заяви, че човекът няма сетивни възприятия — нали никой не забелязва сетивните възприятия на масата, а само масата; но понеже, от друга страна, се знае, че за външния свят не ни е известно нищо, то не съществуват нито външни явления, нито сетивни възприятия. „Няма нищо — заяви професор Урлипан. — А ако някой е на друго мнение, греши.“ Следователно за картофите не можеше да се каже нищо, но поради съвършено различни причини от тези, които посочваха неокантианците.

Докато Урлипан работеше неуморно, без да напуска жилището си, пред което го очакваха картофобите с изгнили картофи, тъй като страстите се бяха разгорещили до невъзможност, на сцената се появи или, по-точно казано — на Латрида кацна професор Тарантога. Без да обръща внимание на безплодните диспути, той реши, както се полага на учен най-чиста проба, да изследва тайната sine ira et studio27. Първата му работа беше да посети най-близките до Таирия планети, където разпита местните жители. Така той научи, че загадъчните твари са известни под имената: компири, компари, барабои, барабоеци, картофели, патаци, патати, картошки, компареци. Тази информация даваше основания за задълбочени размисли, понеже, ако се съди по речниците, тези наименования са до едно синоними на обикновения картоф.

Тарантога вървеше към ядрото на загадката с достойна за възхищение упоритост и неуморна страст. Трябваха му пет години, за да създаде своята обясняваща всичко теория.

Някога, много отдавна, в околностите на Таирия се блъснал в метеорен риф кораб, натоварен с картофи за заселниците на Латрида. Корпусът му бил пробит и целият товар се изсипал. Свалили кораба от рифа и го довлекли на Латрида на буксир със спасителни ракети, а случката била забравена. Междувременно падналите на Таирия картофи покълнали и започнали буйно да растат. Обаче условията на съществуване били невъобразимо тежки: от небесните висини току падал каменен дъжд, смазвал младите стебълца, а понякога дори убивал цели семейства. Затова оцелявали само най-съобразителните растения, които съумявали да се пригодят и настанят на безопасно място. Получената чрез тази селекция раса съобразителни картофи се развивала все по-буйно. След редица поколения на тях им омръзнал заседналият начин на живот, картофите сами се изкопали и преминали към скитническо съществуване. В същото време загубили своята кротост и пасивност, тъй характерни за земните картофи, опитомени чрез грижливото отношение на хората. Те подивявали все повече и повече, докато станали хищници. Когато планетата станала тясна за всички, настъпила нова криза; разкъсвано от стремеж за изява, младото поколение картофи мечтаело да извърши необикновени и съвършено неприсъщи на растенията дела. Обръщайки поглед към небето, младите съзрели летящите каменни блокове и решили да се заселят на тях.

Ще стигнем много далече, ако трябва да изложа тук цялата теория на професор Тарантога, проследяваща как картофите се научили най-напред да летят, като размахвали листа, а после започнали да се издигат над атмосферата на Таирия, за да отседнат накрая на обикалящите около планетата скални отломъци. Във всеки случай помогнало им и това, че благодарение на растителната обмяна на веществата можели да преживяват продължително време без кислород, само с почерпаната от слънчевите лъчи жизнена енергия. Докато не се главозамаяли и не започнали да нападат ракетите, които прелитали около планетата.

На мястото на Тарантога всеки изследовател би публикувал тази забележителна хипотеза и би останал да лежи на лаврите си. Обаче професорът реши да не спира, докато не залови поне един хищен картоф.

И така след теоретичното разрешение дойде ред на практическата задача, не по-малко трудна за изпълнение. Знаеше се, че картофите дебнат в пукнатините на големите камъни. Да се спуснеш по следите им в подвижния лабиринт на устремно носещите се скали, би било равно на самоубийство. От друга страна, Тарантога не искаше да застрелва картофа — целта му бе да го залови жив и здрав. Известно време кроеше планове за лов с хайка, но после отхвърли тази идея като не най-успешна и се спря на хрумване, съвършено оригинално, което после прослави широко името му. Реши да лови картофите с примамка. За тази цел купи в магазина за учебни принадлежности на Латрида най-големия глобус, с който разполагаха — едно красиво лакирано кълбо с диаметър шест метра. Достави си и известно количество мед, обущарско лепило и рибено масло, смеси ги добре в равни части покри равномерно повърхността на глобуса с получената смес. След това го привърза с дълго въже за ракетата си и полетя към Таирия. Приближил на достатъчно разстояние, професорът се скри зад ръба на най-близката мъглявина и изхвърли въжето с примамката. Планът се основаваше на изключителното любопитство на картофите. Не мина и час и леко потрепване на въжето подсказа за нечие приближаване. Тарантога надникна предпазливо и видя как няколко картофа се насочват към глобуса, размахвайки стебла и разтърсвайки грудките си: очевидно го бяха взели за някаква неизвестна планета. Бързо набраха смелост, кацнаха върху него и се залепиха за повърхността му. Професорът тутакси издърпа въжето, привърза го към опашката на ракетата и полетя към Латрида.

Как да опиша ентусиазма, с който беше посрещнат храбрият и изобретателен изследовател? Поставиха заловените екземпляри заедно с глобуса в клетка и така ги показваха на публични места. Обхванати от ярост и паника, картофите размахваха стебла, тропаха с корени — разбира се, безполезно.

На другия ден при Тарантога пристигна колегиумът учени, за да му връчи почетен диплом и големия медал за заслуги, обаче професорът вече го нямаше. Той си бе свършил работата. И се бе оттеглил в неизвестна посока.

Добре знаех какво го беше накарало да замине така внезапно. Тарантога бързаше, понеже след девет дни имаше уговорена среща с мен на Церулея. От своя страна по същото време аз се носех стремително към мястото на срещата от противоположната страна на Млечния път. С професора възнамерявахме да потеглим заедно към още неизследвания ръкав на Галактиката, разположен зад тъмната мъглявина в Орион. Не се познавахме лично с него; в стремежа си да се покажа като човек точен и държащ на думата си, изстисквах от двигателя максимална мощност. За съжаление, както често става, когато особено държим да не закъснеем, и този път едно непредвидено произшествие ми попречи. Някакво дребничко метеорче проби резервоара ми за гориво и заседна в ауспуха на двигателя, запушвайки го напълно. Без да му мисля много, облякох скафандъра, грабнах едно силно електрическо фенерче и необходимите инструменти и излязох от кабината. Докато изваждах метеора с клещите, без да искам, изпуснах фенерчето, а то мигновено отхвърча надалече и се понесе самостоятелно в Космоса. Запуших дупката на резервоара и се върнах в кабината. Бях изразходвал вече почти целия си запас от гориво, не можеше и дума да става за преследване на фенерчето, но до Процития, най-близката планета, все пак успях да долетя.

Процитите са разумни същества. Много приличат на нас; единствената (несъществена впрочем) разлика е, че краката им стигат само до коленете, а под тях се намират колела — не изкуствени, а неделима част от тялото им. Движат се доста бързо и просто е приятно да ги гледаш — все едно че са циркови артисти на велосипед с едно колело. Имат развита наука, особено ги увлича астрономията. Изследването на звездите е толкова широко разпространено, че никой минувач, бил той стар или млад, не се разделя никога с подръчния си телескоп. Там най-популярни са слънчевите часовници и да извадиш от джоба си на обществено място своя механичен часовник, се смята на тази планета за неморална постъпка. Спомням си, като бях за първи път там, присъствувах на банкет в чест на стария Маратилитец, техният прочут астроном. От дума на дума стигнахме до някакъв астрономически проблем. Професорът ми възразяваше, дискусията ставаше все по-остра, старецът ме изпепеляваше с поглед и май малко оставаше да избухне. Ненадейно той скочи и изхвръкна от залата. Върна се след пет минути. Седна до мен кротък, усмихнат, спокоен като ангелче. Бях заинтригуван и по-късно попитах един процит на какво се дължеше тази чудодейна промяна е настроението на професора. Той ми обясни:

— Как така ти не знаеш ли? Професорът е използвал беснилнята.

— Какво е това?

— Специално съоръжение, чието наименование произхожда от думата „беснея“. Когато индивидът е сърдит или ядосан някому, той влиза в една неголяма кабина, тапицирана с корк, и там излива на воля чувствата си.

При сегашното си кацане на Процития още от въздуха видях по улиците тълпи; разнасяха се радостни викове, някои процити размахваха разноцветни лампиони. Оставих на механиците от летището да наглеждат моята ракета и се отправих към града. Там научих, че жителите му празнуват откриването на нова звезда, появила се на небосвода миналата нощ. Нещо ме накара да се позамисля, а когато Маратилитец ме поздрави най-сърдечно и ме покани да погледна през мощния му рефрактометър, стигаше ми да допра око до обектива, за да разбера коя беше мнимата звезда — моето носещо се из Космоса фенерче. Вместо да кажа на процитите истината, реших, донякъде лекомислено, да се позабавлявам в ролята на по-добър астроном от тях. Пресметнах набързо наум за колко време ще стигне батерията на фенерчето и обявих на събралите се, че новата звезда ще свети ярко още шест часа, а после ще смени последователно цвета си на жълт и червен, след което ще угасне завинаги. Никой не повярва на предсказанието ми, а Маратилитец с присъщата му избухливост заяви, че ако аз се окажа прав, той е готов да изяде собствената си брада.

Блясъкът на звездата започна да отслабва в предвиденото от мен време. Вечерта отидох в обсерваторията, където сварих група загрижени асистенти. Те ми обясниха, че гордостта на Маратилитец е дълбоко засегната и той се е затворил в кабинета си, за да изпълни така прибързано даденото обещание. Разтревожих се да не би това да навреди на здравето му и се опитах да му поговоря през вратата; напразни усилия. Сложих ухо до ключалката — чуваха се звуци, които потвърждаваха думите на асистентите. Напълно объркан, написах писмо, в което му обясних всичко, и го връчих на асистентите с молба да го предадат на професора непосредствено след като отлетя от планетата, и с все сили хукнах към летището. Принуден бях да постъпя така — нищо не ми гарантираше, че професорът ще успее да използва беснилнята преди разговора си с мен.

Напуснах Процития в един часа през нощта така прибързано, че съвсем забравих за горивото. На някакви си милион километра от планетата резервоарът се изпразни и изпаднах в положението на космически корабокрушенец, чийто кораб се рее безпомощно в безвъздушното пространство. Оставаха само три дни до срещата ми с Тарантога.

През прозореца виждах великолепно Церулея, сияеща едва на триста милиона километра, но можех само да я гледам с безсилна ярост. Ето как понякога незначителните поводи довеждат до сериозни последствия!

Някъде след около час видях пред себе си бавно нарастваща планета; корабът се поддаде пасивно на нейното привличане, после полетя надолу все по-бързо и най-накрая се понесе като падащ камък. Реших да приема нещата откъм добрата им страна и седнах зад управлението. Планетата беше доста малка, с пустинна повърхност, но изглеждаше уютна. Открих оазиси с вулканично отопление и течаща вода. Вулканите бяха много, а кратерите им непрекъснато изригваха огън и стълбове дим. Летях вече в атмосферата и маневрирах, доколкото можех, но така само отдалечавах мига на неизбежното падане. И както си прелитах над групичка вулкани, ме осени нова мисъл; светкавично я прецених, след което взех отчаяно решение — насочих носа на ракетата право надолу в зеещата челюст на най-големия вулкан. В последния миг, когато без малко щеше да ме погълне разжарената му паст, обърнах с ловка маневра ракетата с носа нагоре и така се потопих в бездънната клокочеща лава.

Рискът беше голям, но нямах друг избор. Разчитах на това, че вулканът ще реагира с внезапно избухване на резкия удар, който му нанесе ракетата. Не се излъгах. Последва такъв грохот, та чак стените затрещяха, и аз излетях в небето сред дълъг цели мили стълб от огън, лава, пепел и дим. Насочих ракетата на курс право към Церулея — резултатът беше великолепен!

Достигнах планетата след три дни, като закъснях за срещата само с двайсет минути. Обаче не заварих Тарантога — той беше отлетял. Чакаше ме писмо „до поискване“.

Заредих с гориво и призори стартирах. Пътят ми отне само една седмица, а като навлязох в непознатите области, нямах проблеми с откриването на интересуващите ме звезди. Следвайки точно указанията на професора, рано сутринта на осмия ден съзрях планетата, за която ми беше писал. Масивното кълбо беше покрито с пухкав зелен килим — гигантски тропически джунгли. Малко се постъписах пред този пейзаж, нямаше да бъде лесно да открия тук Тарантога, но разчитах на неговата изобретателност. Носех се право към планетата и в единайсет преди обяд забелязах на северното и полукълбо някакви неясни очертания. Сърцето ми замря.

Винаги съм говорил на младите, неопитни астронавти: „Не вярвайте на бабините деветини, дето уж някой се доближил до планетата и прочел името й; това са си най-обикновени космически анекдоти.“ Само че този път целият ми досегашен опит ми изневери: на фона на зелените борови гори ясно се четеше:

Не можех да чакам. Среща на следващата планета.

Тарантога

Буквите бяха с километрични размери, иначе в никакъв случай не бих ги забелязал. Разкъсван от изненада и любопитство, снижих полета, за да разбера как професорът е изписал това огромно съобщение. Оказа се, че очертанията на буквите са всъщност просеки от повалени и натрошени дървета, открояващи се отчетливо от незасегнатите гори наоколо.

Без да съм разрешил загадката, аз се понесох съгласно инструкциите към следващата населена и цивилизована планета. Привечер кацнах. Напразно разпитвах за Тарантога на космодрума. И този път вместо него ме очакваше писмо.

Взех оставения за мен пакет, наредих да го отнесат в хотела, а аз тръгнах към града. Изглеждаше доста интересен. Тази планета се върти около оста си с такава скорост, че денонощията се сменят през един час. В резултат възниква центробежна сила, от която свободно висящият отвес не е перпендикулярен на повърхността, както е на Земята, а образува с нея ъгъл 45° градуса. Всички къщи, кули, стени изобщо всички сгради, са наклонени спрямо повърхността на терена под ъгъл 45 градуса, което за погледа на човека е твърде странно. Къщите от едната страна на улицата като че ли лягат „по гръб“, а онези от другата страна, напротив, се навеждат и висят над уличното платно. За да не падат, жителите на планетата имат вследствие на естественото приспособяване един по-къс и един по-дълъг крак, а на човека се налага да подгъва непрекъснато единия си крак, което след време става и досадно, и уморително. Вървях толкова бавно, че стигнах до концертната зала, когато вече затваряха вратите. Побързах да си купя билет и влязох тичешком.

Едва-що седнах и диригентът почука с палката си. Настъпи тишина. Членовете на оркестъра замърдаха енергично, свирейки на непознати за мен инструменти — приличаха на туба с надупчена фуния като лейка; диригентът ту вдигаше емоционално предните си крайници, ту ги разперваше, сякаш даваше знак да се свири „пиано“. Но аз все повече се смайвах, понеже не чувах и най-слаб звук. Дискретно поглеждах наоколо — по лицата на съседите ми беше изписан екстаз; все по-объркан и обезпокоен, скришом се опитах да си отпуша ушите. Без ефект. Реших, че съм си загубил слуха, и лекичко чукнах нокът о нокът, но този звук чух ясно. И така, просто без да знам какво да си мисля, стъписан от проявите на всеобщо естетическо задоволство, изчаках края на творбата. Разнесоха се бурни аплодисменти. Диригентът се поклони и пак почука с палката; музикантите пристъпиха към следващата част на симфонията. Всички около мен бяха във възторг; мнозина подсмърчаха шумно — вероятно от силно вълнение. Настъпи и бурният финал, за който можех да съдя само по резките движения на диригента и едрите капки пот, стичащи се по лицата на музикантите. Пак избухнаха аплодисменти. Съседът ми сподели с мен възхищението си от симфонията и изпълнителите. Смънках нещо в отговор и окончателно объркан, се измъкнах на улицата.

Бях се отдалечил на петнайсетина крачки, когато нещо ме накара да погледна към фасадата на сградата. И тя като другите беше наклонена под остър ъгъл към улицата; на фронтона се виждаше голям надпис: „Градска олфактория“, а по-долу бяха разлепени афишите за концерта. На тях прочетох:

Ядосах се, изругах, обърнах се и побързах да се прибера в хотела. Не винях Тарантога, дето не успях да получа естетическа наслада — откъде можеше да знае той за хремата, която хванах на Сателина и която ме мъчеше до днес.

Като компенсация за разочарованието веднага разопаковах пакета. В него намерих звуков киноапарат, една ролка с филм и писмо със следното съдържание:

Дотолкова изгарях от любопитство, че щом прочетох писмото, поставих филма в апарата, закачих на вратата чаршафа от леглото, угасих светлината и включих прожекционния апарат. На импровизирания екран затрептяха разноцветни петна, разнесоха се хрипкави звуци и сякаш пукане на цепеници в огнище, след което образът се фокусира.

Слънцето се спускаше зад хоризонта. Повърхността на океана се вълнуваше, тук-таме по нея пробягваха леки сини пламъчета. Огнените облаци посивяваха, мракът ставаше все по-гъст. Появиха се първите бледи звезди. Уморен от работата си през деня, младият Кралош излезе от своя тшпион, за да се наслади на вечерната си разходка. Не бързаше за никъде, движеше ритмично скриплете си и с наслада вдишваше свежите, ароматни кълба горещ амоняк. Наближи някой, почти невидим в гъстеещия мрак. Кралош напрегна смъх, но позна своя приятел едва когато той застана до него.

— Каква чудесна вечер, нали? — каза Кралош. Приятелят му пристъпи от ходун на ходун, подаде се наполовина от огъня и отвърна:

— Да, наистина. Знаеш ли, реколтата от нишадър тази година е просто невероятна!

— О, да, добивите се очертават особено перспективни.

Кралош се залюля лениво, обърна се по корем и облещи всичките си зренки в звездите над тях. След миг започна:

— Знаеш ли, скъпи мой, колкото пъти се заглеждам в нощното небе, ей така, както сега, винаги ме обзема увереността, че там далече, далече, има други светове, подобни на нашия, и че там също живеят разумни същества…

— Кой говори тук за разума? — разнесе се досами приятелите.

Двамата младежи обърнаха гръб към мястото, откъдето се чу гласът, за да познаят кой идва. Видяха чворестата, но все още яка фигура на Фламент. Достопочтеният учен се приближи с величествена походка, а бъдещото му потомство, досущ като гроздове, вече набъбваше и пускаше първите кълнове на мощните му рамене.

— Аз… аз говорех за разумните същества, населяващи другите светове… — почтително вдигна тлусти в знак на приветствие Кралош.

— Значи така, Кралош говори за разумни същества от други светове? — започна ученият. — Я го вижте! От други светове!!! Ах, този Кралош, този Кралош! Какви ги измисляш, младежо? Фантазии, фантазии, а? Разбира се… похвално е… в прекрасна вечер като тази… може… Но май доста захладня, не мислите ли?

— Не — в един глас се обадиха младежите.

— Да, да, естествено, младият огън си е друго нещо. А все пак сега е само осемстотин и шейсет градуса; трябваше да си взема наметката с двойна лава. Какво да се прави, старост — нерадост. Значи ти твърдиш — обърна се той заднишком към Кралош, — че на другите светове има разумни същества? И какви са тези същества според теб?

— Какви са, не се знае точно — предпазливо проговори младежът. — Аз мисля, че са различни. Дори на по-хладните планети биха могли да възникнат живи същества от веществото, наречено белтък.

— От кого си чул това? — ядосано викна Фламент.

— От Имплоз. Онзи млад студент по биохимия, който…

— По-точно казано — онзи млад глупак! — възкликна още по-рязко Фламент. — Живот от белтък?! Живи същества от белтък? Не те ли е срам да дрънкаш такива глупости пред своя учител?! Ето плодовете на невежеството и арогантността, които така застрашително се ширят днес! Ти знаеш ли какво би трябвало да се направи с твоя Имплоз? Да го напръскат с вода, ето какво!

Приятелят на Кралош си позволи да се намеси плахо:

— Но, почтени Фламент, защо искаш да накажеш Имплоз толкова сурово? И не можеш ли ти да ни кажеш как може би изглеждат съществата на другите планети? Защо например те да не притежават вертикално тяло и да не се придвижват на така наречените крака?

— Кой ти е казал това?

Уплашен, Кралош мълчеше.

— Имплоз… — прошепна приятелят му.

— Ама оставете ме най-сетне на мира с вашия Имплоз и неговите фантасмагории! — избухна ученият. — Крака! Само това липсваше! Сякаш още преди двайсет и пет Пламъка аз не доказах математически, че всяко двуного същество, поставено изправено, тутакси ще се преобърне! Изготвих дори съответния модел и чертежи, но какво ли знаете вие за тези неща, мързеливци? Как изглеждат разумните същества от другите светове ли? Няма да ти кажа, помисли сам, научи се да разсъждаваш. Първо, те трябва да имат органи за усвояване на амоняка, не съм ли прав? Кое устройство ще върши това по-добре от скриплете? Освен това нали трябва да се движат в умерено гъста и умерено топла среда — като нашата? Трябва или не? А, виждаш ли? Могат ли да вършат това другояче освен с ходуни? Аналогично ще се формират и сетивните им органи — зренки, лусхини и клуствици. Те трябва да приличат на нас, петорняците, и по строежа на тялото, и по начина на живот изобщо. Известно е, че петорката е основна клетка на нашия семеен живот — я се опитай да пофантазираш, развихри въображението си колкото искаш… Гарантирам ти пълен неуспех! Сами знаете, че за да се създаде семейство, е необходимо да се свържат Дада, Гага, Мама, Фафа и Хаха. Напразни са всички взаимни симпатии, напразни са плановете и мечтите, ако отсъствува дори само представителят на един от петте пола — за съжаление и това се случва понякога в живота, такава ситуация наричаме драма на четиримата или нещастна любов… Да, както виждаш, ако разсъждаваме непредубедено, опирайки се само на строго научните факти, ако използуваме прецизен логически апарат, ако мислим трезво и обективно, стигаме до неопровержимия извод, че всяко разумно същество трябва да прилича на петорянците… Да. Е, младежи, надявам се, че ви убедих?

Двадесет и осмо пътешествие

Не след дълго ще сложа тези страници в празна бутилка от кислород и ще я хвърля в бездната зад борда, за да се понесе из черната необятност, въпреки че изобщо не разчитам да я намери някой.

Navigare necesse est28, ала май това безкрайно пътешествие изсмука дори моите съпротивителни сили. От години летя и летя, а краят не се вижда. Има и нещо по-лошо: времето се преплита, наслагва се, прониквам в някакви разклонения и извънкалендарни запустели ръкави, ни бъдеще, ни минало, но понамирисващи на средновековие. Съществува специален метод, разработен от моя дядо Косма, за запазване на разума в условията на свръхсамотност, който се състои в това, че си измисляш известен брой спътници, може и от двата пола, само че след това трябва да се придържаш към метода последователно. Случвало се е да го прилага и моят баща независимо от риска. В тишина като тази тук въпросните спътници придобиват прекалена самостоятелност, възникват грижи и усложнения; някои от тях се опитаха да посегнат на живота ми и бях принуден да се защищавам, тогава каютата заприлича на истинско бойно поле, но лоялността към дядо ме задължаваше да не се отказвам от метода. Слава богу, те паднаха в боя и сега мога малко да си отдъхна. Май ще се захвана, както неведнъж съм решавал, да напиша кратка хроника на рода си, та от миналите поколения — като Антей — да почерпя сили.

Първият от основната линия на рода Тихи бил Аноним, около когото витае тайна, тясно свързана с известния парадокс на Айнщайн за близнаците. Единият лети в Космоса, а другият остава на Земята, след което завръщащият се оказва по-млад от останалия. При първия експеримент за проверка на този парадокс се явили като доброволци двама младежи, Каспар и Езекил. В суматохата около старта на ракетата се качили и двамата. Така експериментът се провалил, но се случило и нещо по-лошо — след година ракетата се завърнала само с единия близнак на борда. С дълбока скръб той обяснил, че при прелитането над Юпитер брат му се навел прекалено много през илюминатора. Никой не повярвал на тези скръбни думи и под яростния натиск на печата той бил обвинен в братоядство. Прокурорът използвал като веществено доказателство намерената в ракетата готварска книга, в която разделът „Осоляване на месо в космическото пространство“ бил ограден с червен молив. Намерил се все пак един благороден и разумен човек, който станал негов адвокат. Той го посъветвал да не си отваря в никакъв случай устата в съда. Така и злонамерено настроеният съд не можал да осъди моя праотец, понеже в съдебното решение задължително трябва да фигурират името и презимето на обвиняемия. Старите хроники не са единодушни — в едните се казва, че той и преди това се казвал Тихи, а другите твърдят, че това е прякор, даден му заради упоритото мълчание, което не нарушил чак до смъртта си. Всъщност той би трябвало да се казва Тихи, но нотариусът фъфлел. Съдбата на този мой праотец не е за завиждане. Клеветниците и лъжците, каквито винаги се намират, твърдели, че по време на съдебния процес обвиняемият се облизвал винаги щом се споменело името на брат му, при което никак не ги смущавал фактът, че в случая не се знаело кой на кого е брат.

За по-нататъшният живот на моя праотец се знае малко. Имал осемнайсет деца и се препитавал с каквото дойде. Известно е, че по едно време бил дори търговски пътник и продавал детски скафандри. На старини си вадел хляба като довършител на литературни произведения. Тази професия не е много популярна, затова трябва да поясня, че тя се състои в изпълняване на желанията на любителите на романа и драмата. Довършителят приема поръчката, след което се вживява в атмосферата, стила и духа на творбата, чийто край дописва по начин, различен от авторовия. В семейните архиви са съхранени някои чернови, свидетелствуващи за несъмнената литературна дарба на първия Тихи. Сред тях има варианти на „Отело“, в които Дездемона удушава Отело, но и други, в които тя, той и Яго си живеят сговорно и щастливо. Има варианти на Дантевия „Ад“, където на специални мъки са подложени посочените от работодателите хора. Интересно е, че много по-рядко трагичният завършек на автора се заменя с хепиенд, по-често е обратното. Богати чревоугодници поръчвали при моя праотец епилози, в които добродетелта не възтържествувала, а напротив, побеждавало злото. Тези заможни работодатели вероятно са били водени от низки подбуди, но независимо от това моят прапраотец реализирал поръчките с истинско майсторство и същевременно, може би неволно, се доближавал повече до жизнената правда, отколкото самите автори на творбите. Нека не забравяме, че е бил принуден да изхранва многобройна челяд и затова е вършел каквото може, след като по обясними причини намразил веднъж завинаги космическите пътешествия. Като се почне от него, в нашия род в течение на вековете се появявал особен тип човек — талантлив, затворен, с оригинален ум, често дори склонен към чудачества, упорито преследващ поставената цел. В родовия архив има много документи, които потвърждават тези характерни черти; струва ми се, че един клон на рода Тихи е живял в Австрия, по-точно, в някогашната Австро-унгарска империя, тъй като открих между страниците на най-старата хроника избледняла фотография на млад човек в кирасирска униформа, с монокъл и засукани мустачки; на гърба имаше надпис: „К. и К. киберлейтенант Адалберт Тихи.“ За делата на този лейтенант се знае само, че като предтеча на техническата микроминиатюризация, и то по време, когато никому и през ум не е минавало такова нещо, предложил кирасирите да се прехвърлят от конете на понита. Значително повече материали има за Естебан Франчишек Тихи, оня блестящ мислител, който — нещастен в личния си живот — мечтаел да промени климата на Земята чрез посипване на полюсите и със сажди. Поглъщайки слънчевите лъчи, черният сняг щял да се стопи, а Гренландия и Антарктида, които моят праотец копнеел да превърне в своеобразен рай за човечеството, да се освободят от ледовете. Понеже не намерил привърженици, започнал сам да трупа запаси от сажди, което довело до семейни недоразумения, завършили с развод. Втората му жена Евридика била дъщеря на аптекар, който зад гърба на зет си изнасял саждите от мазето и ги продавал като медицински въглен (carbo antimalis). След разобличаването на аптекаря Естебан Франчишек, нищо неподозиращ, също бил обвинен във фалшификации на лекарства и всички запаси от сажди, трупани с години в неговото мазе, били конфискувани. Нещастникът умрял преждевременно, дълбоко разочарован от хората. През последните месеци от живота си се радвал само като посипвал през зимата заснежения двор със сажди и наблюдавал след това как снегът се топи. Моят дядо му беше поставил в градината неголям паметник със съответен надпис.

Този дядо, Йеремия Тихи, е един от най-изтъкнатите представители на нашия род. Той бил отгледан от по-големия си брат, прочутия със своята набожност кибернетик и изобретател Мелхиор. Без да изповядва особено радикални възгледи, Мелхиор искал да автоматизира не цялото богослужение, а само да облекчи дейността на възможно най-широки кръгове от духовенството. За тази цел конструирал няколко надеждни, бързодействуващи и прости за обслужване устройства: анатематор, отлъчвател и специален апарат за проклинане със заден ход (за отменяне на клетвите). За съжаление именно онези, заради които се трудел, не оценили творенията му, нещо повече — обвинили го в ерес. С присъщото му великодушие той предоставил на местния свещеник прототипа на отлъчвателя, за да изпробва действието му върху самия него. Дори и това, уви, му било отказано! Натъжен и разочарован, Мелхиор прекратил работата си в тази област и се прехвърлил, вече само като конструктор, към източните религии. И до днес са познати неговите будистки молитвени устройства, най-вече — високо оборотните, достигащи до 16 хиляди молитви на минута.

Йеремия, за разлика от Мелхиор, съвсем не бил настроен примиренчески. Той не завършил училището, но продължил да се самообразова вкъщи, преди всичко в мазето, което изиграло по-късно толкова важна роля в живота му. Най-характерна негова черта била неотстъпчивостта, с която реализирал намеренията си. На девет години Йеремия решил да създаде Обща Теория на Всичко и нищо не могло да го отклони от това. Трудностите, които изпитвал при формулиране на мислите си от най-ранно детство, се увеличили след фаталното улично произшествие, когато един валяк му сплескал главата. Но дори недъгавостта не възпряла Йеремия, който бил решил да стане Демостен на мисълта или по-скоро — неин Стивънсън; също като изобретателя на локомотива, сам трудно придвижващ се, но поискал да принуди парата да задвижва колелата, той пожелал да накара електричеството да задвижва мисълта. Често изопачават неговата идея, твърдейки, че призовавал хората да бият електронните мозъци. Според тези клевети неговият девиз бил: „По мутрата всички!“ Това е недостойно изопачаване на истината; той просто имал нещастието да се яви със своите концепции твърде рано. Йеремия изстрадал много. Драскали по стените на къщата му оскърбителни думи като „женобиец“ и „мъчимозък“, съседите пишели доноси, че нарушавал нощната тишина с крясъците и ругатните, които се чували от мазето; някои дори се осмелявали да твърдят, че застрашавал живота на децата им, защото разхвърлял по земята отровни бонбони. Вярно, че и Йеремия като Аристотел не обичал децата, но бонбоните били предназначени за гаргите, опустошаващи градината, доказателство за което били надписите върху тях. А що се отнася до така наречените богохулства, на които уж учел своите апарати, това всъщност били негови възклицания, изразяващи недоволство от резултатите при изнурителната работа в лабораторията. Несъмнено не ще да е било особено разумно от негова страна да употребява в брошурите, издавани за собствена сметка, груби и дори вулгарни думи като „спраскай лампата“, „ритни яко“ „цапардосай“ в контекста на разсъжденията относно електронните схеми, защото читателите зле тълкували това. Пак от инат, убеден съм, той разпространявал и измислицата, че не пристъпвал към програмиране без тояга в ръка. Йеремия бил толкова ексцентричен, че трудно се разбирал с околните, не всеки можел да схване шегите му (да вземем например, млекаря и двамата пощаджии, които сигурно и без това щяха да се побъркат поради наследствена обремененост, още повече че скелетите били на колела, а ямата — дълбока само два метра и половина). Но кой впрочем може да следва криволичещите друми на гения? Говорело се, че изхарчил цяло състояние да купува електронни мозъци само за да ги троши на парчета и да ги трупа на камари в двора си. Нима е бил виновен, че тогавашните електронни мозъци, твърде ограничени и недостатъчно издръжливи, не отговаряли на поставяните изисквания? Ако не са се разпадали толкова лесно, вероятно щяха да му помогнат да бъде създадена в края на краищата Обща теория на Всичко. Поражението ни най-малко не дискредитира първоначалната идея на Йеремия.

А що се отнася до брачните му проблеми, жената, която му станала съпруга, се влияела много силно от враждебно настроените съседи; те я накарали да даде лъжливи показания, между другото електрошоковете отлично закаляват характера. Йеремия се чувствувал самотен и преследван, дори от такива ограничени специалисти като професор Брумбер, който го нарекъл електронен палач — Йеремия действително използувал веднъж индукционен дросел. Брумбер бил злобар и дребна душа, но така или иначе Йеремия платил за минутния справедлив гняв с четиригодишно прекъсване на научната работа. Виновен за това бил неуспехът. Иначе кой би се интересувал от маниерите му, от поведението му, от неговия начин на живот? Кой се рови в личния живот на Нютон и Архимед? За съжаление Йеремия бил изпреварил времето си и трябвало да плати за това.

В края на живота си и по-точно в неговия заник Йеремия преживял поразителна метаморфоза, която довела до съдбоносни промени. Той се затворил в мазето, откъдето предварително изхвърлил всички парчетии от натрошените апарати и останал сам сред голите стени, ако не се броят старата железопътна релса и скованите от дъски нар и табуретка, за да не напусне до самата си кончина това убежище (или доброволен затвор). Но дали е било затвор, а поведението му — обикновено бягство от света, отчаяно отстъпление, примирение на самобичуващ се отшелник със съдбата? Фактите говорят явно против подобно предположение. Животът му в доброволна изолация не е протекъл в съзерцание. През малкото прозорче на мазето заедно с комата хляб и водата му подавали предметите, които искал, а цели шестнайсет години Йеремия искал все едно и също: чукове с различно тегло и големина. Употребил общо 3 219 броя, а когато голямото му сърце престанало да бие, намерили в мазето стотици и стотици чукове, разхвърляни из ъглите и сплескани от свръхчовешки усилия. Денем и нощем от мазето долитали звънки удари, прекъсвани само за малко, когато доброволният затворник подкрепял изнуреното си тяло, или когато, след кратък сън, вписвал в дневника си бележките, които сега лежат пред мен. Те доказват, че духът му не се е сломил, напротив, съсредоточен в една ясна цел, той е бил силен като никога. „Аз ей сега ще я науча“, „Аз ей сега ще и видя сметката“, „Още малко, и ще я довърша“ — с такива красноречиви, надраскани с нечетлив почерк бележки са изпълнени дебелите, посипани с дребни метални стърготини, тетрадки. Кому е искал да даде урок, кого е искал да довърши? Невъзможно е да се разгадае тайната, понеже Йеремия никъде не споменава името на колкото загадъчната, толкова и могъща противничка. Предполагам, че в някой внезапен проблясък, каквито често спохождат великите духове, е решил да извърши на най-високото възможно стъпало онова, към което по-рано е пристъпвал доста по-скромно. Преди е поставял някои устройства в принудително положение и ги е наказвал, за да постигне своето. Сега гордият старец чрез принудителното си изгнаничество се изолирал от глутницата недостойни критикари и така през вратата на мазето влязъл в историята, тъй като — това е моя хипотеза — се е бил захванал с възможно най-могъщата противничка: през шестнайсетгодишната каторга нито за миг не го е напускало съзнанието, че щурмува същността на битието, че — с една дума — без колебания, без съмнения, без жал, без отдих бие материята!

Но каква е била неговата цел? О, тя няма нищо общо с постъпката на онзи древен монарх, който заповядал да нашибат морето, защото погълнало корабите му. В този сизифов труд, изпълнен с героизъм, аз съзирам висша идея, идея повече от изумителна. Бъдещите поколения ще разберат: Йеремия е биел в името на човечеството. Той е искал да доведе материята до крайност, да я измъчи, да изстиска от нея ултимативната същност и така да я победи. Какво е щяло да настъпи после? Пълна анархия на поражението, физично безправие? А може би са щели да възникнат нови закони? Това никой не знае. Ще го научат някога онези, които тръгнат по стъпките на Йеремия.

С огромно удоволствие бих приключил тук разказа за неговата съдба, но как да не добавя, че ужасните клеветници дълго време после не мирясвали, че той се криел в мазето от жена си и от кредиторите! Ето как се отплаща светът на изключителните личности за тяхното величие!

Следващият, за когото разказват хрониките, е Игор Себастиан Тихи, син на Йеремия — аскет и кибермистик. С него свършва земният клон на нашия род, оттук нататък всички потомци на Аноним поемат из Галактиката. По природа Игор Себастиан бил съзерцател и само затова, а не като бавноразвиващ се, както твърдят някои, проговорил чак на единайсет години. Като всеки голям мислител реформатор и той обхванал човека с нов, критичен поглед; така дошъл до убеждението, че извор на злото у нас са животинските остатъци, пагубни и за индивида, и за обществото. В това, че той противопоставил мрака на инстинктите на яснотата на духа, все още нямало нищо ново, обаче Игор Себастиан направил крачка напред в сравнение със своите предшественици. „Човекът — рекъл си той — трябва да внесе дух там, където досега е господствувало само тялото!“ Изключително талантлив стерохимик, след дългогодишни търсения той създал в ретортата вещество, което превърнало мечтата му в действителност. Имам предвид гнусотика, пентазолидиновата производна на двуалилоортопентаноперхидрофенантрена. В микроскопични дози гнусотникът е безвреден, но въздействува така върху акта на оплождането, че той за разлика отпреди става извънредно неприятен. Благодарение на щипка бял прашец човек започва да гледа на живота с поглед, непомътнен от похот, и забелязва в него истинската йерархия на нещата, защото не е заслепен от животинско влечение. Така печели много време и освободен от робството на пола, наложено от еволюцията, отхвърля оковите на сексуалното отчуждение и най-сетне става наистина свободен. Нали продължаването на рода би трябвало да бъде резултат от съзнателно решение, от чувство за отговорност към човечеството, а не случайно, автоматично следствие от задоволяването на низки инстинкти. Първоначално Игор Себастиан смятал да направи съвъкуплението неутрално, но съобразил, че това няма да бъде достатъчно, защото човек прави прекалено много неща не за удоволствие дори, а просто от скука или по навик. Сега половият акт трябвало да се превърне в жертва пред олтара на обществения интерес, в доброволно прието страдание, а всеки оплождащ за проявена храброст да се причислява към героите, пожертвували се за другите. Като истински учен Игор Себастиан изпробвал гнусотина на себе си, а за да докаже, че и след приемане на големи дози от препарата репродуктивната способност на мъжа се запазва, неуморно с огромна самоотверженост произвел тринайсет деца. Някои разправяли, че жена му бягала от къщи — в това твърдение имало капка истина, — но нека не забравяме, че причина за съпружеските недоразумения и тук, както и в случая с Йеремия, били съседите, които подсторвали гламавата му жена против него и обвинявали Игор Себастиан, че малтретира жена си, като не искали да чуят обясненията му, че в никакъв случай не я измъчва той, а всеизвестният акт, превърнал се сега в източник на страдания, изпълва дома му с крясъци и стонове. Но тъпоглавците повтаряли папагалски, че бащата биел електронните мозъци, а синът — жена си. Това обаче бил само прологът към трагедията. Като не намерил съмишленици, вдъхновен от идеята да очисти вовеки веков човека от похотта, той сипал гнусотин във всички кладенци на градчето, а разярената тълпа го пребила и в позорна саморазправа му отнела живота. Игор съзнавал на каква опасност се излага. Разбирал, че победата на духа над тялото няма да дойде даром, за което свидетелствуват многобройните пасажи в неговия труд, издаден посмъртно от семейството. Той пише, че зад всяка велика идея трябва да стои сила, което се доказва от многото исторически примери, потвърждаващи, че полицията по-добре от всякакви аргументи и разяснения защищава идеята. За съжаление Игор Себастиан не разполагал със собствена полиция и именно затова свършил толкова печално.

Намерили се, разбира се, клеветници, според които бащата бил садист, а синът — мазохист. В тези хули няма и думичка истина. Макар да навлизам в деликатна област, трябва да го направя, за да спася доброто име на нашето семейство. Игор не е бил мазохист, въпреки своята самоотверженост той често е прибягвал до помощта на двама яки братовчеди, които го задържали, особено след приемане на големи дози гнусотин, в брачното легло, откъдето побягвал като ужилен, щом приключи всичко.

Синовете на Игор не продължили бащиното дело. По-големият се занимавал известно време със синтез на ектоплазма, добре познатото на спиритистите вещество, което медиумите отделят в състояние на транс, ала не постигнал успех, понеже — както твърдял — изходният продукт, маргаринът, не бил достатъчно чист. По-малкият бил позорът на семейството. Купили му билет за звездата Мира Коети, която угаснала наскоро след неговото пристигане. За съдбата на дъщерите на Игор нищо не ми е известно.

След 150-годишно прекъсване един от първите космонавти — или както тогава им казвали, космонари — бил прачичо ми Пафнуци. Като собственик на звезден ферибот той превозил с корабчето си през един от неголемите галактични проливи безброй пътници. Водел сред звездите тих и спокоен живот, за разлика от брат си Еузебий, който станал корсар, и то в доста напреднала възраст. Веселяк по рождение. Еузебий притежавал изключително чувство за хумор, а целият екипаж го наричал „a practical-joker“29. Та той мажел звездите с обущарско лепило и разхвърлял из Млечния път фенерчета, за да обърка капитаните, а отклонилите се от курса ракети нападал и ограбвал. После уж връщал всичко на ограбените, казвал им да си вървят по пътя, настигал ги със своята черна ракета, на абордаж отново ги обирал — понякога по шест и дори по десет пъти подред. Пътниците просто не приличали на себе си от синините.

Но Еузебий не бил жесток човек. Просто скучаел ужасно да чака с години някоя жертва по космическите кръстопътища и паднел ли му някой, направо нямал сили да се раздели с него веднага след обира. Всички знаят колко недоходно е междупланетното пиратство, най-убедително доказателство за което е това, че то почти не съществува. Еузебий Тихи не се ръководел от низки материални подбуди, напротив — вдъхновявали го старите идеали, той копнеел да възроди тачената на Земята традиция на морското пиратство и гледал на тази задача като на свое предопределение. Приписвали му какви ли не скверни наклонности, а някои дори го наричали танатофил заради безбройните останки на космонари около кораба му. Няма нищо по-несправедливо от подобни долнопробни обвинения. Просто в безвъздушното пространство издъхналият преждевременно човек не може да бъде погребан и остава само да го избутат през люка на ракетата, като това, че не я напуска, а остава да кръжи около осиротелия кораб, следва от законите на Нютоновата механика, а не от нечия извратеност. Годините минавали и действително броят на телата около кораба на моя роднина нараснал. При маневриране той се движел сякаш в ореол на смъртта, почти като слязъл от гравюрите на Дюрер, обаче, повтарям, всичко това ставало не по негово желание, а съгласно природните закони.

Аристарх Феликс Тихи — племенник на Еузебий и мой братовчед — събрал най-ценните дарования, проявили се преди него в нашия род поотделно. Той е и единственият, който дочакал признание и натрупал значително състояние благодарение на гастрономичното инженерство, наричано още гастронавтика, чиято област блестящо развил. Корените на тази техническа дисциплина трябва да се търсят още в края на XX век, когато тя била известна в суров, примитивен вид като „ракетно канибалство“. За да се икономисат материали и място, вътрешните стени на ракетите се изработвали от пресовани хранителни концентрати — зърнени храни, тапиока, бобови растения и пр. После тази конструкторска дейност разширила обхвата си и върху мебелите в ракетите. Моят братовчед оценил кратко и ясно качествата на тогавашното производство с думите, че на вкусния стол няма да седнеш, а удобният затруднява храносмилането. Аристарх Феликс пристъпил към проблема по съвсем оригинален начин. И нищо чудно, че Обединената алдебаранска корабостроителница нарекла на негово име първата си тристепенна ракета (Ордьовър, Ястие, Десерт). Днес никой не се учудва на разпределителните табла на съестна основа, така наречените електрокексове, на слоестите кондензатори, макаронената изолация, меденкоидите, тоест бобини от бадеми с мед, добри проводници на електрическия ток, както и на прозорците от бронирана захар, въпреки че не всеки обича да носи костюми от омлет и да има възглавница от ореховки или юрган от козунак (заради трохите в леглото). Всички те са дело на моя братовчед. Той изобрети буксирните въжета-колбасници, щруделните чаршафи, юрганите от суфле, а също и грисовоюфченото задвижване и пръв приложи швейцарското сирене в хладилниците. Като замени азотната киселина с лимонена, превърна горивото (при това — безалкохолното) във вкусна освежаваща напитка. Много надеждни са и неговите пожарогасители с плодов кисел, които гасят еднакво добре и пожарите, и жаждата. Не мина и без епигони на Аристарх, обаче никой не можеше да се мери с него. Някой си Глобкинс се опита да наложи на пазара като осветително тяло тортата на Захер с фитил — пълно фиаско, тортата хем едва-едва светеше, хем се вмирисваше на дим. Неговите изтривалки от ризото също не намериха купувачи, да не говорим за изолационните му плочи от халва, които се пръскаха на парчета при първия сблъсък с метеор. За сетен път бе доказано, че самото хрумване не е достатъчно, необходимо е още всяко конкретно решение да бъде творческо — като гениалното по своята простота предложение на моя братовчед да се запълват със супа „нищо“ всички празни места на ракетната конструкция, благодарение на което и пространство се печели, и човек може да се наяде. Според мен този представител на рода Тихи напълно е заслужил да бъде наречен „благодетел на космонавтиката“. Не толкова отдавна нейните първооткриватели ни убеждаваха, и то по времето, когато ни се повдигаше при вида на шницелите от водорасли и супите от мъхове и лишеи, че такава ще бъде прехраната на човечеството по пътя му към звездите. Сърдечно благодарим! Слава богу, аз самият доживях по-добри времена, а то в дните на моята младост колко екипажи издъхнаха от глад, носени от мрачните космически течения — с единственото право да изберат или системата на жребия, или демократичните избори с обикновено мнозинство на гласовете. Всеки, който помни тягостната атмосфера на събранията, когато се обсъждаха тези неприятни въпроси, ще се съгласи с мен. Навремето се вдигна много шум около проекта на Драплюс да се разпръснат равномерно из цялата Слънчева система грис, булгур и какао. Но той не се прие, първо, защото щеше да струва много скъпо, и второ, защото иззад облаците от какао нямаше да се виждат навигационните звезди.

И така, когато крачка по крачка се приближавам по клоните на генеалогичното дърво към съвременността, към собственото си идване на бял свят, моята задача на хронист на рода става все по-трудна. Не само защото някогашните ми прадеди са водили заседнал живот и ми е по-лесно да обрисувам техните портрети в сравнение с портретите на звездните им потомци, но и защото в безвъздушното пространство се проявява необяснимо засега влияние на физическите закони върху семейния живот. Безпомощен съм пред документите, дори не съм в състояния да ги сортирам както трябва. Решавам просто да ги представя по реда, в който са се запазили до днес. Ето опърлените при високата скорост страници на бордовия дневник, воден от Вшехшвит Тихи, капитан звездно плаване.

Това са последните записани в дневника думи на моя баща — следващите страници липсват. И аз също седя в ракетата и чета как някой друг, тоест той, е седял в ракетата и е летял. Кой всъщност седи и лети? Може ли мен самият да ме няма? Но корабният дневник не би могъл сам да се чете. Значи съществувам, щом го чета, но дали всичко това не ми е внушено? Измислено? Що за мисли ме спохождат… Да предположим, че той не е седял и не е летял. Но нали аз продължавам да летя, седнал, тоест обратното — седя, летейки. В това съм съвсем сигурен. Нима? Най-сигурното е, че чета как някой седи и лети. А що се отнася до моето седене и летене, как бих могъл да бъда сигурен? Стаичката е обзаведена доста бедно, прилича по-скоро на копторче. Май е на средната палуба, обаче на тавана у дома имаше досущ същото. Достатъчно е да прекрача прага и да се убедя дали не е самоизмама. А ако е самоизмама и видя продължението на тази самоизмама? Няма ли никакъв критерий? Не е възможно! Защото, ако аз не летя и не седя, а само чета как той е седял и летял, като в действителност той също не е летял, това би означавало, че в моята самоизмама аз опознавам неговата самоизмама, тоест на мен ми се струва, че на него му се струва. Или на мен ми се струва онова, което му се струва на него? Самоизмама в самоизмамата? Да допуснем. Но той пишеше и за някакъв човек, който летял, обкрачил метеор. Така работата май става още по-лоша. На мен ми се струва, че на него му се е струвало онова, което онзи прави разкрачен, а ако и на онзи това само му се е струвало, наистина вече нищо не се знае! Главата ме заболя и пак, както вчера, както онзи ден, си налагам да мисля за епископи и посинели носове, за теменужени очи и синия Дунав, за виолетово телешко месо. Защо? Зная, че когато в полунощ увелича скоростта, ще започна да си мисля за пържени яйца, не, по-точно, за пържени яйца на очи с големи жълтъци, за моркови, мед и петите на леля Марина — така, както ми се случва винаги посред нощ… Да! Разбирам! Имаме ефект на преместване на мислите веднъж към ултравиолетовата област, а после — през жълтото — към инфрачервената област, следователно психически Доплеров ефект! Много важно! Това е доказателство, че летя! Доказателство от движението, demonstratio ex noto, както казват схоластиците! Значи аз наистина летя… Да. Но нали всеки може да си мисли за яйца, пети и епископи. Не, това не е прецизно доказателство, а само предположение. Тогава какво ми остава? Солипсизъм? Съществувам единствено аз, само аз и никъде не летя… Но това би означавало, че не са съществували и Аноним Тихи, и Йеремия, нито Игор, нито Естебан, нито Вшехшвит, че не е имало и Барнаба, и Еузебий, и „Космокиста“, че аз никога не съм лежал в чекмеджето на бащиното си бюро, че той никога не е летял, седнал в дядо Арабей — не, това е невъзможно! Да не би да съм изсмукал от пръстите си толкова хора в семейните хроники? Нали ex nihilo nihil fit30! Следователно семейството наистина е съществувало, именно то ми дава сили да си възвърна вярата в света и в този мой полет с неведом край! Предци мои, всичко е спасено благодарение на вас! Не след дълго вече ще сложа тези страници в празна бутилка от кислород и ще я хвърля в бездната зад борда, за да се понесе из черната необятност, защото navigare necesse est, а аз от години летя и летя?

Януари 1966

Последното пътешествие на Ийон Тихи

Не бях стъпвал почти шест години на Земята, защото кръстосвах от планета до планета гъсто населеното съзвездие Касиопея. Връщането ми се бавеше страшно много, така че преписвах на чисто купищата бележки и анкети, които бях съставял по време на престоя си на още непознати за човека небесни тела. Възнамерявах като кацна на Централния евразийски космодрум да допълня в резултат на новите придобивки предишното издание на Звездни дневници и затова тръгнах веднага да се срещна с моя издател. Бях погълнат от удивителните събития, на които станах не само пасивен свидетел на осмата Суперлуна от Алфа на Касиопея Y (а може да беше и на Еридан, защото течението, появило се в резултат на авария в бордовия вентилатор на ракетата, ми разбърка непоправимо бележките: правя ги на хвърчащи листи и винаги забравям в бързината да ги номерирам), връщах се непрекъснато в мислите си към преживяното на чуждите планети и затова почти не обръщах внимание на съвременния изглед на Земята. Всъщност трябваше да забележа промените веднага след кацането, преди още ракетата ми да беше изстинала от триенето с атмосферата. Можеше да ме учуди не само това, че митничарят, след като ми подаде с вежлива усмивка паспорта, същевременно ми подложи крак (не паднах, защото другият митничар ме хвана под мишниците), но и факта, че двамата бяха облечени някак си странно. Полът на нито един от тях не можеше да се разпознае по облеклото, защото носеха униформени блузи, преминаващи по-долу от кръста в нещо подобно на поли, също униформени, но не бяха жени, защото и двамата имаха мустаци, а този, който ме спъна, беше с бакенбарди.

Като знаех все пак от дългогодишен опит до каква степен „всичко се променя“, включително и обичаите, свързани с облеклото, едва по пътя в таксито при вида на уличното движение размислите ми се смениха с учудване, а учудването с втрещяващо недоумение: след шест години на Земята бяха настъпили такива промени, че картините, които бях видял по всичките луни на Касиопея, се оказваха все по-банални, обикновени, а дори и едва годни за равносметка. Така че започнах да подреждам бавно в главата си това, което виждах по улиците — а то не беше малко. Първо, изглежда, че мъжете — доколкото това БЯХА мъже — сега наистина носеха рокли или поне широки панталони с вид на поли. Второ, жените изцяло се движеха или с панталони, или с шуби, които стигаха почти до земята, а на главите си имаха нещо такова, което не съм в състояние да определя по друг начин, освен като си представя неподвижна зоологическа градина с различни миниатюрни животни. И накрая, след много от хората тичаха други, които държаха в ръцете си мрежи за ловене на пеперуди — или поне на мене така ми се струваше. Дадох си сметка, че не трябва да ходя направо в хотела, каквото беше първоначалното ми намерение, защото се налагаше преди това да разуча в общи линии настъпилите по време на моето отсъствие промени в културата, обичаите и, last but not least, политиката, за да се предпазя от допускане на някакви гафове. Следва да се отбележи, че първоначалното проучване на местните обичаи е космическа норма за всеки астронавт, какъвто съм от години, но никога досега, намирайки се на Земята или пък връщайки се там, не бях ползвал този метод за събиране на встъпителна информация. Явно обаче сега му беше дошло времето.

Както вероятно всички знаете, защото вече толкова пъти сте чели планетарните ми репортажи, събрани в Звездни дневници, моят приятел професор Тарантога има цял куп братовчеди с по-скоро ексцентрични интереси. Един, който трябваше да ме посъветва31 къде да си прекарам ваканцията, е колекционер на всякакви надписи (graffitti) по стените на тоалетните от цял свят. Друг, с когото се запознах, когато се готвех да отида на нашата луна32, се занимава с антропологично-кулинарна археология, иначе казано — мъчи се да разбере кой, кога, как и защо е открил спанака, аспержите и особено 695-те начина за преработване на изварата по този именно добре познат в днешни времена на французите метод, при който се получават стотици и стотици видове сирена. Но на мене ми трябваше друг, трети братовчед на Тарантога, защото негова любима тема, а може би по-точно страст, беше МОДАТА в най-разнообразните и исторически разновидности и метаморфози. Затова казах на шофьора адреса на третия братовчед и добрият случай пожела да го заваря вкъщи. Живееше в един пентхаус на покрива на колосален небостъргач. Самият покрив беше преправен на субтропическа градина, а стопанинът ме посрещна в нещо като беседка и веднага ме въведе в жилището си, защото въпреки месец август (следователно през лятото за северното полукълбо на Земята) денят беше по-скоро хладен. Самото жилище би направило на този, който го посети за първи път, значително и странно впечатление, защото всичките му стени, та дори и таваните, служеха за изложба на големи портрети-диплянки, представящи индивиди от двата пола, облечени според историческата епоха в тоги, фракове, кринолини, бикини и панталони, някои — с наполеонови ботуши, стигащи до половината на бедрото, и дори едно отделно помещение удивителният братовчед беше посветил изключително на саваните, а също и на други видове одежди, с които някога живите са обличали умрелите. Но с несъмнено желание да повдигне и стопли настроението от нашата среща домакинът ме въведе в кабинета си, където явно се занимаваше със съвсем нови проучвания и това можеше да се види от пръв поглед. Стори ми се, че вече е изоставил напълно изследванията си за промените в модата, защото наоколо висяха изображения на динозаври, тиранозаври, игуанодони и плезиозаври, а на бюрото му стоеше разкрачен трицераптос, по-точно казано — един негов значителен по размери модел. Оказа се обаче, че съм се лъгал, защото братовчедът на Тарантога, като видя моето учудване, веднага каза:

— О не, уважаеми господин Тихи, продължавам да се занимавам с това, на което съм посветил живота си от младини. Изучавам МОДАТА, само че вече не модата на дрехите, а на създаването на живи същества. Никой преди не е обърнал капка внимание, че през различните геологични епохи еволюцията се е движела скокообразно. Ето, да речем, през юрската епоха е било модно да се ходи на ДВА крака — погледнете само тези подобни на щраус същества или тиранозавъра, — а чак след това се стигнало до четириногото битие на живите същества, от които най-напред се оформили четириръките, каквито са маймуните, а след това такива като нас. Любопитно нещо, но не си приписвам палмата на първенството, защото ако става въпрос за това откритие (че в продължение на милиони години еволюцията по всяка вероятност е действала като МОДИСТКА), направил го е Ларвин заедно с Вайнщайн. Но кажете ми най-сетне с какво бих могъл да ви бъда полезен?

Погледнах поставения в ъгъла скелет на млад антропозавър и попитах какво всъщност става на Земята или по-скоро какво е станало по време на моето отсъствие.

— Настъпиха много и различни промени — отбеляза той. — Не зная с какво да започна. Може би ще ми помогнете като ми опишете нещата, които са ви направили най-силно впечатление?

— Зная ли кое точно. Защо мъжете се обличат, както някога се обличаха жените, и обратно? Защо едни хора гонят други с мрежи за пеперуди? Защо…

— Извинете, че ще ви прекъсна — каза той, — но станаха много въпроси на един път. Така възприетите от вас мрежи за пеперуди са в действителност електронни прехващачи Radiovirtual Reality. Въпросът е в това, че Интернет и изобщо мрежите за електронна връзка, които вероятно помните от някога, бяха едновременно приватизирани и поделени според търговските закони на пазара. Днес имаме около шестнадесет, а може би и повече концерни като Worldnet, Cybernet, Metropolitan, Sexotics, Bordeicity и така нататък, не мога да ги запомня всичките. Те естествено се опитват да увеличат предлагането и до известна степен търсенето на своите услуги. По улиците тичат търговски агенти, които се мъчат да уловят чуждите клиенти в своята мрежа, и инспектори от електронното разузнаване (e-peeping), които контролират към коя мрежа са свързани минувачите или така наречените мрежисти…

— Значи ли — попитах, — че това се е превърнало вече във всеобща мания?

— Значи — усмихна се братовчедът, — че това се е превърнало в господстваща мода, защото настъпи пълно разделение между така нареченото правене на деца и копулатористиката.

— А какво е копулатористика?

— Някога се наричаше секс, но той не служеше на размножаването. Такава връзка вече нямаме, уважаеми господине.

— Но как тогава стои въпросът с децата? Да не сте се върнали към щъркелите или какво?

— Не. Който иска да има дете, отива в инсеминатория.

— Аха. Изкуствено оплождане…

— Не съвсем. Избира се от каталог какво да бъде детето, както някога се избираше каква да бъде леката кола, иначе казано — избира се неговият ГЕНОМ.

— Значи го избира жената.

— Не е задължително. Под натиска на феминистките се стигна до промени в правилата и методите: днес и мъжът може да има дете, но трябва да го ражда с цезарево сечение. За съвременната хирургия това обаче е проста работа. Ще пийнете ли нещо? Може би уиски? Бяло конче?

— С удоволствие — отвърнах, защото след новините, които бях чул, чувствах нужда да се подкрепя. Домакинът опря до слепоочието си малка метална плочка.

— Викам робота си — обясни ми той. И наистина влезе един робот, но на подноса вместо бутилка и чашки носеше два чука и брадвичка. Без да се бави много-много и да влиза в разправии с тенекиения си служител, братовчедът на Тарантога само се наведе, извади изпод креслото нещо като сребърен колт и с един-единствен огнен лъч превърна робота в купчина отпадъци, а виещият се над тях дим веднага беше всмукан от кръгъл отвор в тавана на стаята.

— Отдавна забелязах, че моят алкохолник се нуждае ремонт, но за съжаление нямах време за това, толкова ме поразиха последните резултати от проучванията на пермските рептилии — с тези думи братовчедът на Тарантога се приближи до стенното шкафче и лично ми подаде чашка уиски. Тъй като не бях напълно сигурен дали шкафчето също не се е донякъде побъркало, не посмях да пия, докато домакинът не глътна течността първи.

— Какво ще ме посъветвате да направя? — попитах. — Не желая да ме улавят в каквато и да е мрежа на виртуална реалност. И може би знаете къде мога да открия професор Тарантога?

— Опасявам се, че го въвлякоха в някаква агентурна мрежа — смотолеви братовчедът и се почеса се по плешивината. — Защото, знаете ли, началото беше приятно, но краят се оказа печален. Самият аз живея тук горе не толкова заради смога, колкото заради това, че има електронни прегради, които ме пазят от фантоматизацията33…

— Не видях нещо подобно.

— Точно в това е работата — да не се вижда нищо. Професор Тарантога не искаше да използва антимрежови средства…

— Знаете ли какво — казах аз, — всичко това, което ВЕЧЕ чух, кара косите на главата ми да се изправят, но ви моля за още обяснения. Какво става с този, когото хванат в някоя мрежа?

— Зависи. И знаете ли, уважаеми господин Тихи, главното е — моля да запазите спокойствие, — че битката се води на много фронтове едновременно. Как е с децата, вече понаучихте малко. Само малко, защото и девица, и без всякаква интимност, и без насилие и еротика може да забременее. Как ли? Например чрез e-mail или по телефона.

— Но това е ужасно! — казах.

— Защо? — попита заинтригуван братовчедът на Тарантога. — Просто намирате в списъка, тоест в Каталога на геномите такъв геном, който съответства на целта или вкуса ви, кодирате го на семодема, въвеждате го ONLINE и търсите съответен индивид, за да му направите дете. С жените е винаги по-изгодно, наистина. Затова пък те са по-предпазливи от мъжете. Зачеването по телефона беше отначало доста сложно, но откакто въведоха семодемите и спермодимите, това е дреболия.

— И може да направиш на някого дете безнаказано?

— Най-напред трябва да се докаже, че особата, която е забременяла от вас, не е искала това. В юридическата практика се появи ново направление — антидетеродно-антизачатъчно. Що се отнася до мене обаче, накарах да монтират в телефона и телевизора ми филтро-предпазващи екрани, за всеки случай. Никой няма да ми направи дете, господине! Ще му отиде трудът на вятъра… — извика той триумфиращо. — Но думата ми беше за различните форми на противоборство. Правенето на деца чрез спермодем е наистина наказуемо, но нежеланието да се забременее трябва, за съжаление, да се докаже, а това не винаги е лесно. Отделно нещо е мрежовата престъпност, имам предвид криминалната фантоматизация, област, окупирана от разни банди, мафии и отделни индивиди, действащи самостоятелно, както някога терористите…

— И какво правят тези мрежови негодници?

— Проста работа. А иначе почти винаги крайната цел на тези злодеяния е материална, направо казано — финансова. Обработват, да речем, мозъка ви така, че да им издадете кода на банковата си сметка, да им напишете чек in blanco или да им подарете къща, жилище, акции, дявол знае какво, а вие ще правите това, смятайки, че поставяте автографа си върху книга, подадена ви от влюбен във вашето творчеството читател… Говоря така само примерно. Нещата обаче са по-сложни. Да предположим, че нямате състояние, а само богата леля или човек, който може да ви завещае нещо. В такъв случай ще ви „настроят“ така, че или лично, или per procura ще му видите сметката… Извинете, но светът вече е такъв, че броят на злодеянията, които могат да бъдат направени чрез мрежата, е огромен. И всички те са „нелегални“. В същото време легално се водят, както казах, конкурентни борби и, виждате ли, това право не може да се забрани, нали капитализмът се държи на конкуренцията…

— А защо ми става все по-студено? — попитах може би малко не на място, защото не знаех дали кръвта ми изстива в жилите от чутото, или наистина времето се захлажда.

— Нищо чудно — отвърна моят домакин. — Погледнете, ако обичате, хоризонта и ще разберете…

Погледнах при тези думи от височината на небостъргача, където се намираше пентхауса, и забелязах в далечината синкаво проблясване.

— Нещо блести там, но какво? — попитах.

— Ледници — отвърна роднината на Тарантога. — Защото, виждате ли, климатът се затопля? Синоптиците отдавна са забелязали, че колкото по-топло става, толкова е по-студено.

— Какво говорите, та това противоречи на логиката…

— Както желаете. Метеоролозите могат да го обяснят. Имам дори записано обяснението на един добър специалист… Искате ли да го чуете?

— Бих предпочел някаква топла дреха — отвърнах. — Какво най-сетне ще ме посъветвате да правя?

— На ваше място бих се отправил колкото се може по-бързо обратно в Космоса — каза домакинът с добродушна усмивка. — Защото ако възнамерявате да поживеете на Земята по-дълго, ще ви бъде необходим добре екраниран дом, компютър, който не е свързан с никаква мрежа, тъй като днес няма начин да натиснеш един клавиш и цели орди вируси да не налетят на софтуера и да не ти съсипят хардуера. А може например да се ожените за сестрата на някой бивш хакер — такъв шурей би могъл да ви защити…

— Нищо не разбирам. Как така „да се оженя“? Сега, след като самият вие ми казахте, че децата се правят по телефона, семействата продължават ли да съществуват?

— Разбира се. А кой ще ви бъде спътник в живота? Някои наистина предпочитат безбрачните съжителства…

— Какви „съжителства“?

— С момиченца. Две-три малолетни момиченца в леглото за през нощта…

— Но това е извращение, педофилия…

— Ни най-малко. Защото няма връзка със секса. Като при Абисага и цар Давид от Библията, Книгата на царете — в Стария завет се разказва точно за това, не помните ли? Този обичай се възроди и доби популярност, само че като не сте цар, за такива съжителства ще трябва да си плащате. Има агенции, които наемат момиченца, но всъщност това са съвсем излишни разходи, защото по всяко време можете да имате мрежови момичета на каквато и да е възраст, с каквито и да са форми на тялото, трябва само да станете абонат на някоя солидна фирма, гарантираща асексуалност…

— И колко е сигурна подобна гаранция?

— А, това е вече съвсем друга работа. Повечето абонати де факто злоупотребяват, както съобщава пресата, със „съжителствата“, но и безсрамните постъпки не могат да се докажат лесно. Нравствената полиция има с тях страхотни главоболия, защото защитата се свежда, накратко казано, до твърдението, че за това, което се прави с някого във фантоматизирано състояние, не може да се търси правна отговорност, както и за това какво сънуваме… разбирате ли?

— Но нали сънищата ми не зависят от мене, от моята воля.

— О, вашите думи ви връщат половин век назад. Сега можете да определите какво да сънувате като вземете съответно хапче, но за вземане на хапче за сънуване също не се носи наказателна отговорност… Дори наскоро един мой познат си поръча такъв копулатричен феминотонин, че всяка нощ да сънува интимна връзка с кралицата на Навара, и беше изправен пред съда, но не го осъдиха.

— Защото няма никаква кралица на Навара ли?

— Сега няма, но някога е имало. Не, дори за полигамни сънища не се носи отговорност. Знаете ли, в края на краищата всичко се решава от пазара, от така наречената невидима ръка на пазара. Хапчетата са просто по-евтини от програмите за виртуална реалност, програмите могат да бъдат проверени, а що се отнася до това какво правите с Абисага (не сте в края на краищата старец като цар Давид от Библията) не може да се провери. Едно само ще ви кажа: като се направи равносметка, най-ощетена от научно-техническия прогрес се оказа реалната ПРОСТИТУЦИЯ. Тя е ВЕЧЕ съвсем разбираемо извън сметките. Впрочем, същото ще стане и с войните: роботизираният войник е ЗАСЕГА все още по-скъп от живия човек, облечен в мундир и призован в армията, но електрониката става все по-евтина…

Благодарих на моя събеседник за това, че ме посвети в новата действителна и виртуална реалност, след което се озовах директно в един антикварен магазин, където си купих пълен комплект рицарска броня от XVI век, и вече с бронята отидох в хотела. Никой на рецепцията не се учуди на вида ми. Мислех си, че както е известно, фантоматизацията настъпва след включване на човека, по-точно на неговия мозък към компютър, при което не е задължително човекът и компютърът да са на едно и също място, защото включването може да стане и от голямо разстояние с радиовълни. Във всеки случай мозъкът се свързва с виртуална програма чрез електричество, което трябва да бъде отведено до сетивата. Но всеки електрически заряд без изключение се стича по МЕТАЛНИ повърхности, независимо дали става въпрос за рицарска броня, бъчва или автомобил. Този така наречен феномен на клетката на Фарадей гарантира на пътниците в металните автомобили пълна безопасност дори когато ги удари мълния. Така че в бронята трябваше да стана сто процента обезопасен от включване към легална или нелегална фантоматизираща апаратура и някъде дори ми се мотаеше в главата мисълта за бронирана пижама и баня, облицована от всички страни с ламарина. Но тъй като се чувствах все по-неудобно вътре, особено когато в ресторанта на хотела подвижната лицева част падаше постоянно и дяволски ми пречеше да ям, хвърлих наоколо един внимателен поглед, след което се преместих в ъгъла и там, като свалих шлема, изядох супата от раци, пържолата, пържените картофи и сладоледа с ананасов крем, който не понасям, но всъщност вече ми беше все едно.

Телефонът на професора отговаряше само с гласа на телефонния секретар, така че отидох да видя шефа на сенатската комисия към NASA, занимаваща се с извънземните въпроси. Беше относително приветлив старец, а посещението уговорих предварително като позвъних на секретарката му — изключително хубаво, може би дори красиво момиче и ми стана жал, че му се е паднало да живее в подобна епоха на телефонно правене на деца и нееротични семейства, с една дума: в безмилостно време. Казах това на господин Джонсън в нейно отсъствие. Едновременно с това ми дойде на ум една мисъл, нещо като загадка, която вече не един път ми беше хрумвала: защо всъщност не всички жени са КРАСИВИ? Как е станало така, че сексуалният отбор, иначе казано — селекцията, опираща се като че ли главно на телесни критерии, особено в отколешните времена, когато изобщо не е съществувал говорът, иначе казано — когато прахората още не са говорели, а започвайки да говорят, не е имало какво да си кажат (което впрочем до голяма степен се е запазило и до днес като реликт от пещерната епоха) — защо тази селекция не е довела до изчезване на жените с безформени и криви крака, с отблъскващи лица, кошмарни бюстове, не по-малко отвратителни задни части и така нататък, в резултат на което на света биха останали и щяха да пълнят селата и градовете само жени, красиви като тези, които (по-скоро разсъблечени) могат да се видят единствено на снимки в „PLAYBOY“, „Gallery“ или „Hustler“ и като филмови звезди на екрана; в живота също, но много рядко? Мистър Джонсън ме изслуша не без внимание и отбеляза най-напред, че селекцията вероятно е действала двустранно: не само мъжете са си избирали любими жени, но и обратното, с други думи — жените също не били склонни да одобряват всички мъже, а плюс това в пещерите със сигурност е било много тъмно. Както е известно, електричеството е открито като източник на светлина едва някъде през XIX век. Това ме убеди донякъде, но не напълно. И тъкмо когато двамата започнахме да дискутираме живо, за да установим дали изобщо съществува само една норма за женска красота, секретарката се включи в разговора чрез телевокса: някакъв тип, чието име не дочух, искаше да се види незабавно с мистър Джонсън. Като чу това, той се помъчи да издърпа чекмеджето на бюрото, но то беше заяло и тъкмо вратата започна да се отваря, изскочи от напъна назад, а в ръката на почитаемия шеф на комисията блесна голям черен БЛАСТЕР. Гостът наистина се оказа неканен натрапник, защото държеше в двете си ръце голяма метална мрежа, при вида на която моментално се напъхах под бюрото. Разнесоха се гърмежи и трясъци. Когато погледнах отдолу, изпитах в самото начало безпокойство, защото онзи тип с мрежата го нямаше, сякаш беше потънал в земята или по-скоро в пода, докато мистър Джонсън продължаваше да си стои в стаята, но беше станал значително по-нисък и като че ли носеше по-широко за ръста си облекло, а което е още по-лошо — под носа му ни в клин, ни в ръкав се бяха появили мустачки. Ощипах се, предчувствайки нещо недобро, но и веднага разбрах, че по такъв примитивен начин няма да мога да определя състоянието на моята реалност. Или ВЕЧЕ бях фантоматизиран, или не. Единственото, което ми дойде на ум, беше да извърша нещо съвсем не на място, нечувано, просто неотговарящо на моята по принцип благоприлична и културна природа.

Най-напред попитах мистър Джонсън как се казва. Той отговори, но отговорът му можеше да бъде или истински, или подвеждащ. Затова отидох в стаята, в която секретарката стоеше на телефона и започнах да й правя съвсем безцеремонни сексуални намеци с надеждата, че най-малко ще ме удари по лицето, в резултат на което щях да се убедя, че продължавам да съм в истинската, а не в някаква виртуална реалност. Но вместо да ме цапардоса за този sexual harassement, красивото момиче посегна към чантичката си и попита студено и делово дали ще отидем направо в хотела или първо ще вечеряме заедно. Бях вече инструктиран по копулаторните въпроси от братовчеда на Тарантога и — честно казано, се стъписах. Приключението обещаваше да е съвсем старовремско и едновременно с това невинно, при условие че се намирах в дълбините на съответно програмирана фикция, но въпреки това благосклонната реакция на момичето събуди друг вид мое безпокойство: значи, помислих си, съм привлекателен мъж, може би такъв, за какъвто е мечтала отдавна. Затова за всеки случай я заобиколих, както си стоеше вече с чантичката в ръка, и погледнах дългата редица книги в подръчната библиотека зад бюрото и. Успях да прочета няколко заглавия: Копуланти, Полисекс, Теория на неутралната копулатористика, Дневник на Игнатий Копулатрин, останалите не можах, защото на вратата се появи мистър Джонсън.

— Прочетете веднага това! — извика той като ми връчи някакви написани на машина листи. Вече нищо не разбирах. На първия лист, които ми подаде, се виждаше надпис: ВИДЕНИЕ НА ФАНТОМАТИЗИРАНИЯ ИЙОН ТИХИ.

Беше силно казано. Вдигнах глава и видях, че мистър Джонсън започва да си съблича сакото, а стана и по-лошо, защото секретарката остави чантичката си и също започна да се разсъблича. Бельото и беше бяло като сняг. Като видях, че търси на гърба си закопчалката на сутиена, хвърлих се с един скок през прозореца и полетях от двадесет и четвъртия етаж надолу.

Не мога да кажа дали това по принцип инстинктивно действие беше разумно или не. Достатъчно е, че не зная благодарение на какво се отървах. Факт е обаче, че написах всичко това до тук, следователно скокът от тази височина не ми беше навредил с нищо. От време на време все пак ми идва на ум мисълта, че бих могъл да изхвърля през прозореца мистър Джонсън и в същото време да остана съм с красивата и навита секретарка. Това беше виртуална реалност, разбира се! Но с какво би могла да ми навреди? Може би щеше да стане точно обратното: още повече, че не зная дали пиша тези думи в действителност или пък и това само ми се струва. Битовата несигурност, предизвикана от инвазията на новата техника в човешкия живот може да доведе до фатално състояние на неудовлетвореност. И кой ще ми каже сега дали изпуснах случая или по-скоро се спасих. Но от какво всъщност? Изгубих дори номера на телефона на Тарантога и на неговия братовчед, а това е крайно лош знак.

Върнах в антикварния магазин бронята, защото вече не бях в състояние да издържа в нея: целият бях насинен от вътрешните винтове, нитове и ръбове (как са издържали в такива ламарини средновековните типове, си остава за мене загадка, с която може би ще се заема друг път), а и оглушах от постоянното скърцане и тракане на шарнирите (особено на наколенниците и в кръста). Отидох след това в хотела и поисках по факса на интернета или екстернета да ми препратят пощата, която съм получил вкъщи. Кутията ми беше така претъпкана с рекламни брошури на модеми, спермодеми, никодеми и други печатни материали, че едва към края на този пощенски хаос попаднах на две смислени и донякъде съществени разпечатки. Първата беше съдебна призовка, тъй като секретарката на мистър Джонсън ме беше обвинила в indecent exposure и sexual harassment. Както е известно, жените са непостоянни (la donna e mobile), но за мене съдебната призовка беше първи сигнал, че се намирам в нормалната реалност, а в това състояние на нещата ме убеди окончателно документът за последното теглене от банковата ми сметка, защото ми съобщаваше, че някой, след като си е послужил с подписан от мене чек, е опразнил сметката до дъно. Тези две новини, едната криминално-съдебна, а другата финансова по природа, ме изпълниха с оптимизъм. Cogito ergo sum и за да не рискувам повече, веднага реших да стартирам обратно, защото на всички луни на Касиопея, взети заедно, никой за никакви интернети не е чувал, а що се отнася до канибалите, то наистина човекоядството там процъфтява интензивно, но никой не би докоснал земен човек, нито би го направил на супа, защото първо, техният кулинарен катехизис не го позволява, а второ — смятат хората за отровни, поради което и за стопроцентово негодни за ядене. Може би и ще видя пак някога някой братовчед на професор Тарантога, но само при условие, че се появи на Касиопея.