17 милиона причини да умреш

12.

Часовникът на таблото в колата на Болд показваше 7:04, а двоеточието между цифрите примигваше, докато отброяваше секундите във вечерния мрак, обхванал вътрешността на автомобила. Преди по-малко от двайсет и четири часа двамата с Лиз бяха закарали децата при сестра му и сега Лу размишляваше върху събитията от деня, докато шофираше по улиците с натоварен трафик. Избираше маршрут, който да ускори пристигането му в хижата, където, както му бяха предали, навярно бе извършено кърваво престъпление.

През изминалата нощ не спа добре, по-точно почти не мигна. Разсъждаваше върху мъчителния им разговор в колата и си задаваше въпроси за бъдещето, чувствайки се предаден от миналото им. На сутринта, без рутинните грижи за децата, двамата с Лиз откриха, че разполагат с предостатъчно време да поговорят надълго и нашироко, а няма какво да обсъждат. И сключиха мълчаливо примирие, като всеки от тях се зачете в част от сутрешния вестник или поне тя го направи, защото Болд само се преструваше, че чете.

Денят в службата му се оказа доста натоварен, но за първи път в кариерата му уреждането на административни срещи и четенето и писането на имейли бе добре дошло за лейтенанта. Никакви разговори, никакъв контакт с хора. Обикаляше из петия етаж като риба в чужди води.

А сега едно обаждане на Дани Форман го беше накарало да потегли към някаква горска хижа, за която Форман твърдеше, че знае, защото самата Лиз му била съобщила местонахождението й. Главата на Болд гъмжеше от въпроси.

Преди Дани му се обади д-р Бърни Лофгрийн, цивилният директор на криминалната лаборатория към полицейското управление, и го разтревожи съвсем.

— Може ли да поговорим за минута? — беше го попитал Лофгрийн.

— Подписвам документи в извънработно време и се нуждая отчаяно от разсейване — му отговори Болд. Не че някога би отказал да поговори с Бърни, който му беше близък приятел, обичаше джаз музиката също като него и бе основният му източник на информация от криминалната лаборатория. В момента, покрай няколкото десетки други случаи, в лабораторията се изследваха уликите, намерени в къщата на Форман, и видеокасетата, на която бе записана Лиз, така че обаждането на Бърни можеше да е свързано с някое от тези неща, а може би и с двете. Лу изгаряше от нетърпение да научи нещо повече за едното и изпитваше крайно нежелание да чуе новини за другото.

— Записът е втора ръка.

— Копие на оригинала?

— Точно така. И няма защо да се тревожиш за съдържанието. Затъмних по дигитален път прозореца на филма, като оставих да се вижда само едносантиметрова ивица от него. Анализирах първите трийсет секунди от звука, за да определя сигнала и максималното количество информация, предавано за секунда време. Което потвърди извода ми, че записът е втора ръка. Едносантиметровата ивица не ми позволи да видя действието на филма, а само обстановката — тъмна ламперия или дървени трупи — и часа и датата на записа. Предполагам, че става въпрос за спалня, и няма да задавам въпроси. Аз съм единственият, гледал или пипал касетата. Не съм я регистрирал, така че дължиш на данъкоплатците около час от моето време.

Болд му благодари, защото знаеше, че Бърни ще очаква да го стори. Мъжът бе направил всичко възможно да защити записа.

— Свалих от видеокасетата четири неясни отпечатъка и шест частични. Вкарах ги в автоматичната система за сравняване на отпечатъци в интернет — каза Лофгрийн — и ги сравних с тези на известни престъпници, осъждани или не. Никакви съвпадения.

Нарастващият оптимизъм на Болд се пръсна като сапунен мехур. Отчаяно се бе надявал някои от отпечатъците да се окажат на Дейвид Хейс — регистриран престъпник и бивш затворник. Разочарованието му беше огромно.

— Е, не мога да не си призная, че очаквах друг резултат.

— После ги вкарах в базата с данни на вашингтонските работещи лица. — Там фигурираха отпечатъците на всички инструктори на пълен работен ден, на учителите в държавните училища, на повечето лица, работещи в сферата на здравеопазването, на всички пожарникари, полицаи и политици, на техните брачни партньори, а в някои случаи и на техните деца. — И намерих две съответствия. След това пробвах и в базата данни на Щатската имиграционна и натурализационна служба, където попаднах на още едно съответствие на един от частичните отпечатъци, но трябва да те предупредя, че тази улика няма да мине в съда, ако смяташ да я използваш. Имаш ли молив?

Лейтенантът го увери, че вече си води записки — нещо, което Бърни обичаше да чува.

— Частичният отпечатък принадлежи на някой си Малина Алексеевич. Това впрочем е мъжко име — Малина. Проверих го два пъти. Но както вече ти споменах, брато, нема да можем да докажем, че е негов. — Като много други хора в управлението, Бърни също използваше жаргон, когато ситуацията го налагаше.

— В Щатската имиграционна и натурализационна служба има ли…

Бърни го прекъсна:

— Регистриран е като шофьор на „ГЕ Импортс“.

— Никога не съм ги чувал.

— Е, това е в компетенцията на твоя отдел, не на моя.

— А двата положителни резултата от базата с данни и вашингтонските работещи лица? — попита Лу. Той предполагаше, че някои от отпечатъците ще се окажат на Лиз, въпреки че тя твърдеше, че изобщо не е докосвала касетата. Ако отпечатъците й бяха по нея, щеше да й се наложи отново да дава обяснения — още един неудобен разговор между съпруг и съпруга. Колкото по-въвлечен се оказваше в този случай, толкова повече се влошаваше положението.

— Даниел Форман и Пол Гийзър.

Сега, докато си припомняше този разговор, потъналият в размисъл Болд едва не излезе с колата от шосето. Дани Форман и Пол Гийзър. Форман му беше ясен. Преди време касетата може да е попаднала в ръцете му. Но отпечатъците на един прокурор? Как биха могли да се появят? А и молбата, която получи от Дани да отиде в дървената хижа, където вероятно е било извършено престъпление. Ставаше все по-интересно.

Клетъчният му телефон кратко иззвъня — някой му беше изпратил SMS. Лейтенантът прочете съобщението, което премина през малкия екран, като вдигна телефона така, че да може да следи пътя.

Изобщо не се изненада, че Бърни работи до късно; той не обичаше да оставя днешната работа за утре. Лу предположи, че приятелят му се е развълнувал от откритието, че част от отпечатъците по касетата са на Дани, и е накарал екипа си да се заеме по спешност с уликите от къщата на Форман. Не го изненада и фактът, че Бърни е предпочел да му изпрати съобщение, вместо да му се обади. Лофгрийн сигурно си мислеше, че Лу е вкъщи със семейството си, а не искаше да го притеснява. Болд би могъл да прецени дали да прочете SMS-а веднага или по-късно. Лейтенантът бе сигурен, че когато отиде на работа сутринта, ще открие същото съобщение в електронната си поща, вероятно придружено от „допълнителната“ информация, обещана му от Бърни. Онова, което Лофгрийн нямаше търпение да му посочи и което Лу би трябвало да прочете между редовете, бе връзката между един руснак с временни имиграционни документи, чиито частични отпечатъци намираха върху касетата, и откритата до измъчвания Форман пепел от руска цигара. Парчетата от пъзела започваха да се нареждат по местата си и Болд се почувства въодушевен и изпълнен с енергия. Руснакът изглеждаше обещаваща за проследяване диря. Трябваше да го разпита и разучи отблизо, независимо че уликата бе косвена. Но в момента най-много го тормозеше ролята на Форман — като жертва на престъпление, като полицай, държал въпросната касета, и като човека, призовал го в тази мъглива, мрачна вечер. Паяжината на подозрението започна да се заплита. Болд трябваше да прецени какво да довери на Форман и какво не, колко да проучи и колко да остави настрана. Нареждането на пъзела беше едно. Картината, която се образуваше от него, историята, която разказваше — съвсем друго.

Лу навлезе в гъстата гора, сред която се намираше хижата. Малко по-късно паркира до чисто новата ескалада на Форман, като се чудеше как е възможно някой да похарчи толкова много пари за един луксозен автомобил. Видя, че в хижата има някой, и предположи, че е Дани, но въпреки че колата му беше тук, реши да не предприема излишни рискове. В този случай имаше твърде много изтръгнати нокти, за да действа непредпазливо. А и около Форман и Гийзър съществуваха доста въпросителни.

Лейтенантът стигна до края на гората и тръгна да заобикаля хижата с разтуптяно сърце и пищящи уши. По някое време спря, за да се ослуша и да огледа обстановката.

Задният двор беше малък. Висока до глезените трева и бурени се простираха до площадка от лят бетон, на която се мъдреха ръждясала скара за барбекю и два разнебитени шезлонга. Над тях висеше износен плажен чадър, застопорен за бетона с купчина камъни и тухли. Метална тенекия с подпалки привлече за миг погледа на Болд. Бетонни стълби водеха до задната врата, която бе открехната. Без да сваля очи от вратата, той извади пистолета си, прекоси двора и я разтвори широко. После се прикри зад касата и извика:

— Дани?

— Влез вътре.

Гласът беше на Форман.

— Аз съм отзад — съобщи му Лу, който се страхуваше да не попадне в капан. Нека той да дойде при мен.

Форман пристъпи с небрежна крачка в кухнята. Имаше уморен вид. На дясната си ръка носеше ръкавица за еднократна употреба, а лявата му беше гола, защото два от пръстите му бяха дебело увити с бинт.

— Здрасти.

— Здрасти — повтори в отговор Болд и прибра пистолета си в кобура на колана.

Дани го преведе през малката кухня.

— Използвал е мястото като убежище. Хижата е собственост на негов приятел. Когато Лиз спомена за хижа, веднага се досетих, че има предвид тази. По време на кражбата на парите я държахме известно време под наблюдение.

Под наблюдение.

— Какво наблюдение, Дани?

— Тоест?

Лу не отговори. Форман протегна ръка като същинско конферансие, приканвайки по-младия мъж да влезе в съседната стая. Централното помещение на хижата беше изпръскано с кръв. Лейтенантът си сложи ръкавици, клекна и докосна една капка. Беше лепкава; не влажна, но не и суха. На не повече от четири часа.

— Пак същото — каза Болд, забелязвайки двата изтръгнати нокътя на пода до крака на един окървавен дървен стол, за който жертвата явно е била вързана. Изведнъж всичко му стана ясно. Не се опита да си представи престъплението, а го видя като зловещ черно-бял филм. На стола се мята мъж. Със запушена уста и превръзка на очите. Пред него стои друг мъж с клещи в ръка. Лейтенантът прогони образа от главата си и продължи с огледа.

— Не знам — обади се Форман. — Определено прилича на предишните случаи. Първо Хейс, после мен, а сега това. Има прилики. Но не знам… нещо тук не е наред. Двамата с Хейс са ни измъчвали почти безпристрастно. А случилото се в тази стая ми изглежда доста емоционално. Яростно. Мъчителят си е изпуснал нервите и е омазал всичко.

Лу огледа касапницата.

— Не знам. И в твоето мазе имаше кръв по пода. И по стените.

— Да, но погледни това място!

Лейтенантът си припомни заключението на екипа на Бърни Лофгрийн, че Форман вероятно е бил пребит с полиетиленова торба, пълна с мокър пясък — тази теория се основаваше на откритите на местопрестъплението улики. По някое време торбата се бе скъсала и бе пръснала окървавен пясък навсякъде. Той заобиколи внимателно стола и отиде да разгледа кървавите пръски по отсрещната стена. По тях нямаше пясък. Но пък Форман беше дошъл тук много преди него.

— Мисля, че човекът си има определен метод на действие — заключи Болд. — Рохипнол, изолирбанд, нокти. Явно е личният му криминален почерк. Разговарях по въпроса с Матюс и не стигнах много далеч. Този път мисля да опитам в отдела за организирани престъпления.

— Трябва да се запитаме — каза Дани — дали тази жертва… — подозирам, че става въпрос за Дейвид Хейс — е станала и си е тръгнала, или е била изнесена от тук в найлонов чувал, щото това, което не се връзва с оригиналния почерк, е липсата на тяло. И аз бях вързан за подобен стол, Лу, и ти казвам, че няма начин да се освободиш сам и да излезеш да се поразходиш.

Но в караваната също не бяха намерили тяло. Изглеждаше странно, че Форман пропуска очевидното.

Лейтенантът заобиколи окървавения стол и отново видя теорията си под формата на кратък филм. Хейс, или който е бил вместо него на този стол, е бил удрян ту по едната страна на лицето, ту по другата и главата му се е отмятала наляво и надясно. Той разгледа кървавите пръски по тавана, които подкрепяха предположението му. Най-много кръв имаше непосредствено над стола, а с отдалечаването си от този епицентър пръските се разреждаха, което беше разбираемо. Но имаше и известна неяснота около събитията.

— Какво мислиш? — попита го Форман, сякаш двамата разглеждаха картина, изложена в музей.

— Имам няколко въпроса.

— Какви? — На Дани това изявление явно не му хареса. Той искаше всичко да бъде решено по най-простия начин. Искаше да чуе от неговата уста, че Хейс вероятно е бил убит в този стол и нищо повече.

— Ще ги задам на специалистите от Сиатълската криминална лаборатория.

— Аз съм първият офицер на местопрестъплението — заяви той. — С този случай ще се заемат моите, а не твоите хора.

Щатското бюро за криминални разследвания използваше криминалната лаборатория на Окръжната шерифска служба. Лабораторията имаше добра репутация, но Болд не познаваше лично нито един от нейните служители, а именно личните контакти му помагаха в изясняването на случаите.

Форман повтори:

— Какви въпроси?

Лейтенантът не вярваше Дани да е чел предварителния доклад по другите два идентични случая на побой — включително и неговия. И не беше убеден, че иска да предостави каквато и да било информация на Форман, преди да получи от него някои отговори.

Той влезе в съседната спалня и дъхът му спря, сърцето му се сви, а въображението му я изпълни с образи. До стената имаше двойно легло, а в ъгъла бе сбутано едно нощно шкафче. То беше обърнато към един килер с решетъчни сгъваеми врати. Болд побърза да отвърне поглед.

Той попита:

— Как можа да скриеш камерата в килера?

— Какво?

— Видеокасетата. Заради нея те пребиха, нали, Дани? Онази видеокасета. Изтръгваха ти ноктите и те дрогираха, докато не им издаде комбинацията и местонахождението на сейфа. Ти си държал видеокасетата в сейфа. Държал си я там шест години. Защо? Само не ми казвай, че нощем си я вадел и си я слагал във видеото, Дани. Кажи ми, че не си оставил заради това отпечатъците си по нея. — Почувства се зле от комбинацията между тази спалня, миризмата на кръв и повръщано, и новите образи, които се нароиха в съзнанието му. Нямаше нужда да гледа касетата.

Форман седна на един дървен стол до вратата на спалнята.

— По онова време получих съдебна заповед от заместник-министъра на правосъдието на САЩ. Примамих Хейс извън хижата с анонимно обаждане. Надявахме се да се доберем до информация — да запишем действията му на клавиатурата. Бяха инсталирани три камери, всяка от които покриваше периметър с телефонен жак, защото подозирахме, че върши измамите си, докато е в интернет. Инсталираха ги „Тек Сървисис“ под протекцията на отдел „Специални операции“.

— По онова време ти работеше при нас — каза Болд, визирайки Сиатълското полицейско управление.

— Точно така. Хейс използваше лаптоп. Всеки път работеше в различна стая. Не можехме да предвидим коя от тях ще избере. Нямах никаква представа, Лу. Отидох на риболов и хванах погрешната риба. Ако нямаше връзка със случая…

— Нямало е връзка!

— Банков служител? Имаше връзка и още как. В продължение на два или три дни тя беше главна заподозряна. Говоря за жена ти. Единственото нещо, което я спаси, единственият човек, който я спаси… е пред очите ти. Задържах касетата, проучих каквото трябваше да проуча и никога не споменах името й. Преживяхме лечението заедно — продължи той, имайки предвид лечението от рак на съпругите им — и ми ставаше все по-трудно да те гледам в очите. А после състоянието на Дарлин се влоши, докато Лиз започна да се възстановява. Ставаше все по-зле и по-зле.

— А какво правят отпечатъците на Пол Гийзър върху касетата? — попита лейтенантът, като се опитваше да остави личната им история настрани, но виждаше колко заплетено е всичко. — Разкажи ми цялата история, Дани. Така ще се наложи да го направиш само веднъж.

— Върви по дяволите! — изкрещя Форман.

— Трябвало е да унищожиш касетата.

— Имаш предвид, че е трябвало да те уведомя за нея, така ли?

— Не казах това.

— Една банкова служителка спи с моя измамник — моя заподозря — и аз трябва да унищожа тази улика? Ти би ли унищожил такава улика?

— Шест години — отговори Лу с пресъхнало гърло. — Да, щях.

— Касетата не беше единственото нещо, което държах в сейфа си. Всякаква информация, имаща връзка с този случай, също беше вътре, като по-голямата част от нея бе записана на диск. Всичко изчезна. Дали са я унищожили? Не знам. За първи път чувам отново да се говори за тази касета. — Форман направи пауза и после добави: — Значи отново са взели на прицел Лиз. Това се опитваш да ми кажеш.

Всъщност Болд му разказваше повече, отколкото би желал, защото беше позволил на емоциите си да надделеят.

— Това единственият запис ли беше? На Лиз и Хейс?

— Да.

— Ами отпечатъците на Гийзър?

— Не мога да ти кажа как са се появили. Не зная нищо за това. Но предполагам, че рано или късно всички записи са минали през бюрото му. Нямам спомен записът на Лиз да е попадал сред другите записи. Но си спомням съвсем ясно първия път, когато го видях и осъзнах, че трябва — наложително е — да те защитя, стига да е възможно. Спомням си, че отделих касетата от останалите. Но те бяха номерирани, знаеш ли? И аз реших, че на първо време мога да я държа под око, без да я вземам, така че никой да не забележи нещо подозрително, както би станало, ако изчезнеше, и така тя вероятно се е озовала сред купчината записи на бюрото на Пол. Нещо такова.

Обяснението не се понрави на Лу — стори му се, че Форман току-що го съчини, но реши да го приеме, поне за момента.

— Нещо не се чувствам много добре — оплака се той.

— Вероятно е от въздуха. Тук вони.

— По време на наблюдението миналата седмица трябва да си видял срещата между Лиз и Хейс. — Искаше да разбере дали не са се срещнали тук, в хижата. Възнамеряваше ли Дани да включи Лиз в плановете си?

— Не. Тогава не наблюдавах хижата.

Възможно ли е това, запита се Болд. Място, което преди шест години е било под наблюдение, и Форман да не се завърти наоколо, след като мъжът е освободен от затвора?

— Съсредоточих вниманието си върху жилището под наем — караваната — като си мислех, че Хейс може да реши да офейка. И си изядох боя.

— Пребиха те два пъти, а сега като че ли са пребили за втори път и Хейс. Защо са поели такъв риск? — попита лейтенантът. — Защо не са направили онова, което е трябвало да направят още първия път?

— Мен нямаше да ме измъчват в проклетата гора — оплака се Дани. — А и тези момчета са умни. Не искат да ги обвинят в отвличане. Няма проблем с нанасяне на телесна повреда. Може би дори с непредумишлено убийство втора степен. Но всичко става в дома на жертвата. Влизане с взлом. Грабеж. Нищо толкова сериозно, колкото едно отвличане.

Аргументът не беше особено добър, но Болд си замълча.

— Спипали са Хейс още първия път. Знаем го, защото кръвта, която намерихме, се оказа негова. Защо да рискуват, защо да си създават главоболия втори път? — Този въпрос не му даваше мира. Тези хора изглеждаха умни, Дани беше прав за това. Дори нападението на Лиз приличаше повече на грабеж. Бяха много предпазливи. Така че защо са рискували да нападнат Хейс за втори път? Особено, при положение че той може да е бил под полицейско наблюдение?

Болд обхвана с жест касапницата.

— Беше ли свидетел на разигралото се тук?

— Не, разбира се.

— Но Лиз ти е споменала за тази хижа. Ти си я наблюдавал. Сам го каза.

— Ти го каза, не аз. — Форман добави: — Примамиха ме далеч оттук. Получих анонимно обаждане за среща в града. Че Хейс искал да говори с мен. Попаднах в задръстване на 520-а. Не можах да стигна дори до Белвю. Пропуснах срещата. Шибана работа.

Лейтенантът изпита гордост, че е успял да отклони Дани Форман от темата за противоречивите улики, които е открил на местопрестъплението. Опитните ченгета рядко успяваха да скрият нещо един от друг, а той беше направил точно това, като бе фокусирал вниманието на Дани върху себе си — нещо, което повечето хора смятаха за трудно постижимо.

— Знаеш ли какво ще стане, като повикам специалистите от криминалната лаборатория? — попита го Форман. — Ще огледат хижата стая по стая, ще наръсят всичко с прашец и ще снемат отпечатъци.

Лу усети как нагоре по гръбнака му плъзва топлина.

— Мисля си за латентните отпечатъци — продължи чернокожият мъж. — Давността им не може да се определи. Може да са оставени вчера или преди шест години и ще изглеждат по един и същи начин.

Болд се върна при вратата и погледна отново в спалнята. Този път във филма, който се завъртя в главата му, видя как голата му съпруга стиска таблите на леглото, пипа нощната лампа, притиска потната си длан към стената. И понеже отпечатъците й бяха включени в базата данни на вашингтонските работещи лица, веднага щяха да разберат, че е била тук, и да я привикат на разпит. И не след дълго щяха да научат в детайли за връзката й с Хейс.

Лейтенантът усети как му прималява. Щеше ли сега Форман да му предложи да унищожат уликите и да избършат всички повърхности в хижата? Каква беше целта му?

— Лиз трябва да ми съобщи всичко, което поискат от нея — каза Дани.

Ето какво искаше. Думите увиснаха между тях, сякаш замръзнали в пространството. Отговорът на Болд щеше да определи силата им.

— Искам тя да е в безопасност.

— Върви си сега и няма да има никаква следа, че някога си бил тук. Какво ще открият криминалистите, зависи най-вече от онова, което може да се открие. Но когато видиш, че в предварителните доклади за хижата няма и думичка за Лиз, ще разбереш защо. Щом й се обадят отново, аз трябва да съм първият човек, на когото ще позвъниш. Те ще поискат да свърши нещо за тях и тя ще го направи. Самата тя, а не някоя агентка, предрешена като нея, треньоре. Ако искаха да я отвлекат, вече щяха да са го направили. Очевидно е, че те ще имат по-голяма полза от нея, когато е на свобода. Те няма да я наранят, а само ще я използват. И ти ще им позволиш да го направят.

Думите на Форман не изненадаха лейтенанта; изненада го острият му, настойчив тон. Изпитанието, през което бе преминал чернокожият мъж, беше взело своя дан. Лу нямаше никаква представа какво е да ти изтръгнат ноктите, нито какво може да причини това на психиката на един човек.

— Става дума за седемнайсет милиона долара, Дани. „Уест Корпорейшън“ са имали застраховка. Не са загубили нито цент. Знам, че те не биха искали подобно нещо да се случи отново, но единственият човек, който дава мило и драго да разреши случая с незаконното присвояване, си ти. А аз… мен ме е грижа единствено за Лиз. Искам да остане извън този случай. Да не бъде замесвана. И двамата не го искаме. В противен случай само ще страдаме. Искаш от мен невъзможното. Това е единственото нещо, към което се стремя — да не бъде замесвана. Колкото до желанието ти да позволя да бъдат унищожени уликите — и това не мога да направя. Дори и да има нейни отпечатъци, хижата трябва да бъде проверена от криминолозите. Необходима ни е всяка улика, която те биха могли да намерят. И ще ти кажа защо. Защото в това престъпление — каквото и да се е случило тук, на когото и да се е случило — има нещо нередно. Мога ли да посоча какво? Не, не мога. Все още не. Но има нещо нередно. Не можеш да причиниш това два пъти на един и същи човек. Професионалисти не биха постъпили така. Ето защо се нуждаем от лабораторните специалисти. Затова ще остана тук при теб, докато те не дойдат. Отпечатъците на Лиз могат и ще бъдат обяснени, независимо от последствията. Ще повярва ли някой, че тя притежава достатъчно сила, за да върже Дейвид Хейс? Дори с помощта на рохипнол? Абсурд. Тя няма да участва повече в този случай, освен като свръзка. Искат да й се обадят, добре. Но всичко останало ще бъде извършено от нейни заместници, полицаи под прикритие и прочее.

— И ти ще вземеш това решение вместо нея? — попита Форман. — Без нея?

— Преди малко ти се опита да ме изнудиш, Дани. Да ме принудиш да направя нещо против волята си. За какво? Заради един случай отпреди шест години, за който никой не го е грижа? Виж се в огледалото. Съществуват причини на един полицай да не се възлага да разследва за втори път същия случай. Ти въплъщаваш тези причини. Изпушил си, Дани. Обвиняваш този случай за болестта на Дарлин, дори за нейната смърт. Захапал си го и не го пускаш. Откажи се, човече! Остави го на някой, който не е емоционално обвързан с него.

— Ти така ли би постъпил? — попита Форман с равен и спокоен глас, но в него се долови някаква скрита сурова енергия, от която космите по врата на Болд настръхнаха.

— Върши това, което проповядваш, войнико.

Лейтенантът усети болезнено пробождане в гърдите си и едва не се присви от жестоката болка. Този случай беше станал идея фикс за Дани — положение, което всеки следовател знаеше, че не бива да допуска. Подобни неща винаги водеха до проблеми.

— Добре ли си?

Гласът на Форман прозвуча глухо и сякаш от разстояние. Болд не усети, че не вижда с едното око, докато зрението му не се проясни отново.

— Лу?

— Добре съм — излъга лейтенантът. Но ето че отново виждаше ясно с двете си очи. И слухът му се оправи, странното ехо изчезна. Той осъзна, че двамата с Дани бяха като гимназисти, започнали кавга като опоненти, но накрая сключили примирие. — Не мога да направя това, което искаш от мен. Не мога да се съглася да фалшифицираме уликите и не мога да допусна Лиз да играе по свирката на Хейс или който там стои зад гърба му. Ако искаш да играеш против правилата, изборът си е твой.

— Не е мой — отвърна чернокожият мъж. — И никога не е бил. Ако там навън има труп, искам да го намеря. Колкото е възможно по-скоро. Да. Защото той може да ни отведе до тези, които са го убили, както и да разберем предварително какви са плановете им за Лиз.

— Те?

— Които и да са те. Ако Хейс е жив, ако се съгласи да им помогне да си върнат парите, има само един човек, който може да им свърши работата, Лу, и това е Лиз. Мисли си каквото щеш, не ме интересува. Но този човек ще бъде Лиз. Тя има достъп, набъркана е с Хейс. Ти кого би избрал на тяхно място?

Болд знаеше, че е прав, въпреки че не му се искаше да го повярва. Беше сряда вечер и до обединението на банката оставаха броени дни. Присвоените пари трябваше да бъдат взети преди обединението, иначе щяха да бъдат изгубени. Беше му трудно да си представи, че до понеделник сутринта всичко ще е приключило и животът им с Лиз ще се върне към обичайния си ритъм.

— Чака ме работа — каза той. — Е, кой ще се обади? Сряда вечер е, Дани. — Лейтенантът изтъкна този факт, за да убеди Форман — криминалната лаборатория на СПУ анализираше улики по всяко време на денонощието. А лабораторията на Дани вероятно не работеше по това време. Щеше да е от полза и за двама им, ако се обадеше Болд, ако със събирането на улики се заемеше лаборатория на СПУ.

— Ами, обади се ти тогава.

Лу забеляза някакъв проблясък на мисъл в очите на Форман. Само проблясък, но и той му беше достатъчен. Чернокожият мъж знаеше, че няма да получи навреме уликите си, освен ако на местопрестъплението не дойдеха криминолозите от лабораторията на СПУ. Той беше подвел целенасочено лейтенанта, за да го накара да предложи сам да повика хората на СПУ. Участието на лабораторията щеше да означава, че Болд или някой от неговия отдел ще поеме писането на доклади, срещите, обясненията, изявленията в пресата, анализа. Форман умишлено му бе създавал препятствия, само и само да го накара да се заеме с разследването по собствено желание. Освен това Дани знаеше, че той никога няма да си тръгне от местопрестъплението.

— Не си го изкарвай на мен, Дани.

— Ако не ме бяха подмамили далеч оттук, щях да предотвратя това кръвопролитие. Или поне щях да бъда свидетел. Как мислиш, че се чувствам?

— И кой е виновен? Не и аз.

— Като дойде неделя вечер, двамата с Лиз ще разберете, че всичко може да приключи само по един начин. Тя отива в банката. Прави каквото й се каже — каквото те й кажат — и ние проследяваме парите до торбата с лайна, която е виновна за всичките тези проблеми. Още не си го осъзнал, Лу, но ще го осъзнаеш. Знам, че ще го осъзнаеш.

— Не бих разчитал на това.

— Ако този видеозапис стане публично достояние, нейната кариера със сигурност ще приключи, а и на твоята едва ли ще се отрази добре.

— Ще го преживеем.

— Ще видим.

— Ще видиш.

Лейтенантът извади телефона си и набра номера на Бърни Лофгрийн, за да включи криминалната лаборатория в разследването.

Но нещо му подсказваше, че прави голяма грешка.