17 милиона причини да умреш

1.

Лу Болд сглоби малко по малко картината на покушението с помощта на клетъчния си телефон. Парамедиците все още бяха на местопрестъплението — един жилищен парк за каравани близо до летище „Сийтак“ — обнадеждаваща информация, която подсказваше, че и жертвата все още е там. Ако пристигнеше навреме на мястото, лейтенантът възнамеряваше да се повози в задната част на линейката до болницата. Дължеше поне това на Дани Форман.

Краун викът мина през някаква дупка и така се разтресе, че ако Болд имаше пломби, сигурно щяха да изпаднат. Той погледна за миг отражението си в сребристото предно стъкло на автомобила. Беше прехвърлил четиридесетте преди няколко години и сивите нишки в косата му го подсказваха. Въпреки това през цялата си кариера никога не е бил в по-добра физическа форма — благодарение на „Уейт Уочърс“1, възобновения си интерес към тениса, както и на коремните преси и лицевите опори, които правеше всяка сутрин пред телевизора, докато вървеше програмата на Си Ен Ен. Лейтенантът поглади вратовръзката си, забеляза, че е сложил един от вечерните си образци, нещо, което често му се случваше напоследък, и улучи втора дупка на пътя поради разсеяността си. Вдигна глава и зърна една затворена бензиностанция. На мястото на бензиновите колонки се издигаха шперплатови пирамиди, табелите бяха изпопадали, а неоновите реклами на бира бяха изчезнали от прозорците.

Болд зави по една кална алея, заобикаляйки първата от колоната коли на службите за спешни случаи. Въздухът беше натежал от мъгла, Сиатъл бавно преминаваше от мързеливата есен към непрестанния, студен ситен дъждец, характерен за зимата. Тя щеше да продължи от три до пет месеца, според желанието на Ел Ниньо или Ла Ниня2 — лейтенантът непрекъснато ги бъркаше.

В задната част на някога бялата каравана, между два еднакви плъзгащи се стъклени прозореца, имаше олющен хромов надпис, който според Болд гласеше „Вечен дом“. Караваната беше разположена върху обрасла с бурени полянка, нуждаеща се от окосяване, а до нея се стигаше по лят бетонен път, толкова напукан и неравен, че приличаше на лунен пейзаж. Сред служебните коли имаше микробус на криминалната лаборатория, една патрулка на Окръжната шерифска служба и една линейка с включена сирена. Технически погледнато, това място беше под юрисдикцията на СПУ — Сиатълското полицейско управление, и следователно на Болд, но кариерата на Дани Форман го беше отвела първо в Шерифската служба, после в СПУ, а накрая в БКР — Бюрото за криминални разследвания, което в някои щати наричаха изследователската ръка на щатската полиция.

Лейтенантът не искаше да бъде въвлечен във война за надмощие. Дани Форман беше доста популярен, въпреки нетрадиционния си подход към раздаването на правосъдие, а може би именно заради него. Той го раздаваше самостоятелно при всеки удобен случай, независимо дали в своя вреда или в своя полза, и това му носеше както множество похвали, така и купища неприятности. За работата, която вършеше, се изискваше не само вроден талант, но и политически умения, а Форман не притежаваше такива и според Болд това обясняваше взаимното им уважение.

Дани лежеше на носилка насред гъсталак от къпинови храсти, които се закачаха за крачолите на Болд. В устата на мъжа беше напъхано балоноподобно устройство. Една жена го стискаше и наблюдаваше спортния си часовник. Форман, тъмнокож афроамериканец, изглеждаше отслабнал и по-състарен от петдесет и няколкото години, на които бе в действителност. Уморен и сломен. Късо подстриганата му коса сивееше, а под очите му имаше две симетрични черни петна, с които приличаше на енот. Действително ли беше минало толкова много време?

Един заместник-шериф и един парамедик заговориха Болд, изтръгвайки го от унеса му, като всеки от тях прекъсваше другия и му довършваше изречението. Заместник-шерифът беше чувал за лейтенанта и се държеше като тийнейджър пред рок звезда, опитвайки се едновременно да го впечатли и да го поласкае. В актива си Лу разполагаше с достатъчно на брой вестникарски статии за работата му, с които би могъл, ако пожелае, да напълни цял албум. Той имаше най-много разрешени случаи в цялата история на Сиатълското полицейско управление. За него се носеха слухове, които трябваше да опровергава, и легенди, които трябваше да затвърждава, и тъй като не даваше пукната пара и за двете, така само умножаваше броя им.

Форман очевидно беше пострадал от електрошоков заряд, „в добавка на което… — тези хора винаги говореха по един и същи начин и въпреки че Болд би трябвало също да го прави, така и не успя да възприеме терминологията им — … на обекта е била инжектирана доза от неизвестен медикамент с подобен на рохипнола ефект“. Този използван от изнасилвачите висококачествен наркотик, известен още като руфис, рафис, рош, ЕР-2 или ласо, предизвикваше упояване, отпускане на мускулите и амнезия у жертвата, която обикновено се оказваше ученичка, открита по-късно със смъкнати пликчета, а не ченге, заето с наблюдение на заподозрян.

Линейката, пристигнала на местопрестъплението, имаше проблеми с двигателя и въпреки че бяха повикали друга, в момента се опитваха да подкарат тази. Гърдите на Болд се стегнаха от лошо предчувствие, когато разбра, че комбинацията от медикамента и шоковия удар е довела до „дихателен застой“. Форман почти не дишаше и беше в безсъзнание от близо петнайсет минути.

— Виж с каква гадост са ме надрусали — обади се внезапно Форман, а от наркотика думите му прозвучаха почти неразбираемо.

Връщането му в съзнание накара парамедика да се оживи и той закрещя разни числа като същински спортен коментатор.

— Пуснали са ти електрошок — отговори Болд. — После са ти инжектирали „ласо“.

— Чувствам се като желиран бонбон. Никакви кости, като изключим онази, която пазя за Ема, моята медицинска сестра.

— Задръж си я в панталоните, Дани — засмя се жената, — или ще потърся в чантата си някой хемостат3.

— С Ема сме съученици от гимназията.

— Били сме в една и съща гимназия — поясни Ема на Болд. — Само че агент Форман се е дипломирал там двадесет и осем години преди моя випуск.

— Пак твоите вечни технически подробности — изръмжа Дани.

— Срещаме се след работа — продължи обясненията си Ема. После се обърна към Форман: — И ето ме сега с ръка на сърцето ти.

— Ще ми се позициите ни да бяха разменени.

— Медикаментът му е развързал езика — констатира Ема.

— След малко ще ми предложи женитба. Хубавото е, че после няма да си спомня нищо.

— Сериозно? — учуди се Болд.

— Абсолютно. Скоро ще заспи и когато се събуди, няма да помни почти нищо от последните няколко часа.

— Мили боже.

— Глупости — обади се Форман. — Мога да разсъждавам съвсем ясно.

— Откога? — Зад гърба на лейтенанта двигателят на линейката изръмжа и се чуха няколко вяли възклицания на радост.

— Имам смътен спомен как си помислих, че някакво куче ме е ухапало или ме е ужилила оса. Това е всичко.

— Полицейско наблюдение? — поинтересува се Болд. — Провеждал си сам наблюдение?

— Бюджетът ни е орязан.

— Ще ми разкриеш ли самоличността на човека, когото си наблюдавал в онази каравана?

— Преди да отговоря на този въпрос, трябва да получа целувка. От нея, не от теб — добави Форман.

— Нямаш шанс — отвърна му медицинската сестра.

Докато пристягаха Дани с каиши към носилката, Болд постави още няколко парчета от пъзела на местата им: Форман беше прекъснал радиовръзката с хората си, преди да е приключило наблюдението, което в края на краищата ги е принудило да го потърсят. От БКР се бяха обадили на окръжния шериф с искането да организира издирване на изчезнало лице. Едно патрулно звено намерило колата на Форман — нов-новеничък кадилак ескалада — което впоследствие довело до откриването на самия него в храстите. Освен това лейтенантът научи, че в караваната има „изобилие от кървави улики“.

Докато парамедиците от екипа за спешна медицинска помощ качваха Дани в линейката, Болд направи кратък оглед на караваната. Изглежда, най-много кръв имаше върху един метален градински стол в средата на малката всекидневна. Алените петна започваха от него и се разпростираха във всички посоки като спиците на колело. Мивката беше препълнена с мръсни чинии, а по пуснатия телевизор даваха повторението на „Въздушен конвой“.

Съдебният лекар, който още не беше свалил гумените си ръкавици, обясни на лейтенанта, че не са пипали нищо, освен бутона на дистанционното за изключване на звука: „Телевизорът гърмеше оглушително“. Болд си отбеляза това като важна информация.

Върху кухненския плот бяха струпани няколко кутии от пица с мазни петна по картона, които лъхаха на застояло. В спалнята отзад, широка два на три метра, вниманието на Лу бе привлечено от неоправеното легло и разхвърляните по пода дрехи.

— Май ни се губи едно тяло — отбеляза той.

На гърба на белия служебен гащеризон на мъжа имаше щампа с надпис „ОШС КЛ“, сигнатурата на криминалната лаборатория на Окръжната шерифска служба.

Болд повтори:

— Имаме ли тяло?

Мъжът се обърна. На изпитото му лице се мъдреха чифт пластмасови защитни очила.

— Самоличността на вероятната жертва е била установена предварително от екипа за наблюдение. В караваната живее под наем някой си Дейвид Хейс. Бял мъж. Трийсет и четири годишен. Нашият човек твърди, че по време на наблюдението малко по-рано тази вечер Хейс е бил в жилището си.

Болд изпита смътна тревога; името му звучеше познато, но не можеше да се сети откъде. Още едно неприятно напомняне, че е прехвърлил четиридесетте.

— Вашият човек или човекът на БКР? За агент Форман ли става въпрос?

— Нашият човек. Ние вършим оперативната работа на БКР — поясни съдебният лекар.

Лейтенантът беше забравил за споразумението между БКР и шерифската служба. СПУ разполагаше със собствена криминална лаборатория и собствен експертен персонал.

Шофьорът на линейката нямаше да позволи на Болд да се вози отзад, затова той я последва със служебния си автомобил. Вече в болницата, докато чакаха уреждането на формалностите по приемането на Форман, той си взе чай със захар и сметана и се присъедини към него в стаята за спешни случаи. Явно никой не се беше разбързал да помогне на упоения мъж.

— По всичко изглежда, че си станал жертва на професионалист.

— И на мен така ми се струва.

— Кой е Дейвид Хейс? И защо името му ми звучи толкова познато?

— Замесен е в един случай, по който работим.

— Работим? Сигурен ли си за това, Дани? Защото одеве може без да искам да съм ти създал известни неприятности. Докато пътувахме насам, се обадих на твоя лейтенант. Той обясни, че са изпратили оперативни работници на мястото на твоето нападение. Не знаеше нищо за никакво наблюдение, още по-малко за каравана, пълна с кръв. Ти си насочил оперативните работници към нея, когато са пристигнали, прав ли съм, Дани? И това е станало, преди да изпиташ затруднения с дишането и да припаднеш. Така ли е?

— Преди четири дни пуснаха Хейс предсрочно от „Гайгер“. Две години при средно тежък режим и две при лек.

— И някой е искал да го пипне повече от теб. Защо?

— Поради седемнайсет милиона причини.

На Болд най-накрая му просветна.

— Той е онзи, който…

— Точно така.

Незаконно присвояване на пари, свързано с банката на съпругата му, случило се преди шест или седем години. Седемнайсет милиона, откраднати по електронен път. И нито един възстановен цент.

— Коледно парти — промърмори Лу.

— Моля?

— Срещнах този тип, Хейс, на едно коледно парти. Организирано от банката на Лиз. — Проблясъци от спомени, предизвикани от други. — И ти беше с нас.

— Беше през петата ми година в отдел „Измами“. Да. Преди Дарлин да се разболее. Преди всичко. Когато още карах осемнайсетчасови смени.

— Ставаше въпрос за незаконно присвояване на пари, нали?

— Ставаше въпрос за шибана черна дупка. — Така полицаите наричаха неразрешените случаи. — Заловихме Хейс… главно защото извадихме късмет. Никога не възстановихме софтуера, който е използвал. Така и не открихме парите. Но, което е по-важното, никога не научихме на кого са били. Знаехме, че е трябвало да бъдат прехвърлени в чужбина, но не са стигнали дотам. А това означаваше, че някой разполага със седемнайсет милиона долара, които предпочита да изгуби, вместо да разкрие самоличността си. И това ни заинтригува.

Болд премисли чутото и даде съвета си, без да му го бяха поискали.

— Доста хора ще се поинтересуват защо едно ченге провежда неупълномощено наблюдение на човек, помогнал за открадването на седемнайсет милиона долара, Дани.

Форман не отговори нищо.

В главата на лейтенанта изплуваха още подробности по случая. Тогава времената бяха тежки за него и Лиз. Точно това помнеше най-вече.

— Значи можем да припишем клането в караваната на законните собственици на седемнайсетте милиона, които са се добрали до Хейс — заразсъждава той на глас.

Форман смени темата.

— Не можахме да докажем, че парите са напуснали банката. Решихме, че са били депозирани в някоя комисионерска сметка, чието съществуване е било укрито от Хейс. И че все още са някъде в банковата система. Хем са там, хем ги няма. Същинско дете чудо е нашият Дейвид Хейс. Истински вундеркинд — промърмори той с ненавистта на следовател, когото са направили за смях. Болд познаваше това чувство. — По онова време беше двайсет и седем годишен и от банката му бяха възложили да контролира кажи-речи всичко, в което има чип. Даже така му викаха: Чипа. Това му беше прякорът.

— Докладвал ли си го? Наблюдението? — върна Болд разговора към настоящето.

— Никой в БКР не дава пукната пара за стар случай като този. Разпитай тук-там. Гарантирам ти, че в СПУ също не се интересуват от него.

— Кажи ми, че не се правиш на Самотния рейнджър, защото си наясно, че всички ще го възприемат по този начин.

— Дали искам парите? Да. Лично за мен? Хайде де! Става въпрос за затварянето на една черна дупка, нищо повече.

— И смяташ, че всички ще го възприемат по този начин? — повтори Болд. — Какво, по дяволите, си мислел, като си се захванал?

— Ако съберем всички улики, ще го докажем.

— Ние?

— Ти разследваш нападението ми, нали? Сега това е работа на СПУ.

Прозвуча така, сякаш Форман го беше планирал. Всъщност това не би изненадало Лу.

— Действал си на своя глава, вместо да изчакаш да възобновят случая?

— Нищо подобно.

Част от Болд искаше да поздрави мъжа, стига случаят да беше такъв. Всяко нападение над ченге, пък било то и Самотен рейнджър, със сигурност щеше да разбуди спящия гигант, олицетворяващ бюрокрацията на СПУ. Друга част от него не искаше да оказва на Форман такава чест, не искаше да види как негов приятел злоупотребява със системата, не искаше да повярва, че нападението е било подготвено от Дани Форман. Но най-вече не искаше да си мисли, че Дани е предизвикал кръвопролитието в караваната и после се е самонаранил, за да скрие този факт.

— Спомни си, Лу, че става дума за банката на Лиз. Мислиш ли, че те не си искат парите обратно? Или може би си забравил? Гарантирам ти, че Лиз го помни.

Болд се почувства засегнат от този коментар, без да е сигурен защо. Помнеше много неща. Самото изражение на Форман и звукът на гласа му бяха достатъчни, за да задействат цял куп спомени. Раковото отделение в университета. Погребението на Дарлин Форман. Поменът в нейна чест, докато Лиз оздравява и укрепва. Нарасналата отчужденост помежду им, когато Форман спря да им звъни и да отговаря на обажданията им.

— Какво се случи с нас, по дяволите? — попита лейтенантът.

— Лиз оживя — отговори Форман, сякаш чакаше да го изрече от години. А може би наистина беше така. — Негодувание. Завист. Наречи го с каквото име пожелаеш. Това се случи. Предполагам, че трябва да твърдя, че съжалявам, само че не е така. Все още не мога да понеса мисълта да бъда близо до вас двамата. Вие ми припомняте отново цялата лайняна история. Фактът, че те виждам сега, ме радва, не ме разбирай погрешно. Но не и когато си с нея. Не и когато сте двамата. Не и когато сте заедно. Чувствам се прецакан, Лу, и подозирам, че винаги ще бъде така.

— Искаш ли да предам случая на някой друг? — Болд не желаеше да се занимава с това разследване, нямаше намерение да отваря такива стари рани.

— Не съм казал такова нещо.

— Бих го предложил на Ла Моя, но той е на семинар. Две седмици противодействие на тероризма.

— Опазил ме бог. Не. Най-добре моите хора да се погрижат. Знам, че случаят попада под юрисдикцията на градските власти, но ако ни го отстъпиш, ще си спестиш писането на купчина доклади.

— Идеята нещо не ми харесва. Твърдиш, че не искаш аз да водя разследването? — Работеше ли го Форман? Опитваше се да го отстрани, за да го накара да пожелае случая още по-силно? И с каква цел го правеше?

— Ти вече си захапал случая, нали? Познавам си те. Остави го, Лу. Бъди добър приятел и го остави на моите момчета.

Болд отново изпита усещането, че в действителност Дани иска от него точно обратното. Документите най-накрая бяха подготвени и Форман беше приет официално в болницата. Един дежурен рентгенолог го поведе към „кабината за снимки“. Лу остана седнал на неудобния си стол; на плексигласовата поставка пред него се мъдреше издаден преди три седмици брой на списание „Пийпъл“ с оръфани краища, а от него го гледаше Стивън Кинг.

— Ще почакам да видя дали няма да се наложи да те откарам у вас — извика той.

Форман продължи да върви с бавни, несигурни крачки, които подсказваха, че наркотиците все още не са го пуснали. Болд усети как гърлото му се свива и зашеметен от мисълта за изгубеното приятелство, изпита вина, че за разлика от Дани е извадил късмет.

Намести се на стола си и се подготви за дълго чакане, като си мислеше, че трябва да се обади на Лиз да си ляга без него. Лиз оживя. Думите отекнаха в съзнанието на Болд. Сякаш това беше някакво престъпление.