17 милиона причини да умреш

11.

Лиз избра място, което познаваше добре, на което се чувстваше в безопасност, уютно и емоционално защитена; място, на което беше идвала да медитира и да се моли, докато се възстановяваше от болестта. Обрулената от времето пейка в Голдън Гардънс парк бе обърната към залива Пъджет Саунд и от нея се разкриваше широка панорамна гледка към зелената вода, тучните острови и изтъканите сякаш от стоманени нишки облаци, които се движеха към вътрешността на сушата.

Болд се приближи и седна до нея на пейката.

— Благодаря ти — започна тя, защото знаеше какво трябва да направи и му беше признателна, че ще й позволи да го стори по начин, избран от нея. — Знам, че си зает.

— Не ми трябва извинение, а обяснение.

Тя усети, че съпругът й сдържа емоциите си — както винаги, страхувайки се да ги излее в порой от думи, за да не съжалява после за казаното. Бедата беше там, че в стремежа си да не бъде груб, той изобщо не разкриваше емоциите си.

Морският бриз разпиля няколко кичура коса върху лицето й. Влажният вятър й се стори изненадващо приятен.

Лейтенантът се загледа в сивото небе.

— Ти и тази пейка.

— Да. — Лиз събра сили, знаейки, че няма как да му поднесе лошата новина по по-мек начин. Трябваше да се придвижи малко по малко до ръба и да скочи. Друг начин нямаше. — Има една видеокасета.

Чуваше единствено вятъра и дишането на Болд.

— Продължавай.

Тя също се загледа в сивото небе.

— На записа съм аз. С Дейвид. Ужасен видеозапис.

— Ужасен.

Разбира се, той нямаше да се въздържи и щеше да измъкне всичко от нея. Беше разпитвал хора в продължение на двайсет години.

— Изненадаха ме в микробуса. В подземния гараж. Завързаха ме за седалката и ме накараха да я гледам.

Лу се обърна към нея и я докосна, а Лиз потръпна от електричеството, което протече между тях.

— Добре ли си?

Щом видя загрижеността му, я заля вълна на облекчение. Тя му описа набързо ужаса, който беше преживяла в микробуса, без да пропусне факта, че умишлено бяха срязали лентата, за да успее да се освободи сама.

— Те?

— Бяха двама. Но недей да го правиш, моля те. Не ме разпитвай. Моля те, недей. В момента имам нужда от съпруг, а не от детектив.

Той се примъкна по-близо до нея. Лиз изпита презрение към себе си заради онова, което му бе причинила — на него и на брака им. За момент й се прииска да беше умряла от болестта си, за да спести и на двама им всичко това.

— Знам.

— Бяха двама. Стана бързо. — Тя отново разказа случката с надеждата, че няма да я накара да го направи за трети път.

— И къде е видеокасетата сега?

— В микробуса. Не съм я пипала. Не искам да я гледаш, Лу.

— Няма да я гледам. Но трябва да я занеса в лабораторията, за да я проверят за отпечатъци.

— Не. Някой ще я пусне, а аз няма да го понеса.

Болд сложи дясната си ръка върху крака й, обви раменете й с другата си ръка и я притегли към себе си. Ако някой ги погледнеше отзад, щеше да ги помисли за двойка влюбени, само дето тя не се чувстваше като такава, докато трепереше в прегръдката на съпруга си.

— С касетата ще се заеме Бърни. Не се тревожи — заяви Лу.

— Чувствам се ужасно.

— Разбирам те, но ще се погрижа никой друг да не я гледа. Работата е там, че трябва да разбера колкото се може повече за нея. Бърни може да направи чудеса в тази насока. Довери ми се, всичко ще бъде съвсем дискретно. Просто ще направя това, което е необходимо и нищо повече.

— Те знаят, че доставката на парите не съм я извършила аз. — Не можа да си спомни дали му е разказала за последвалото обаждане по мобилния й телефон. Мозъкът й не функционираше нормално. — Твърдяха, че следващия път трябва да го направя аз самата и че никой няма да види записа, ако следвам нарежданията им. И че трябва да съм готова да реагирам моментално.

— Кой има номера на мобилния ти телефон? — попита Лу, влизайки отново в ролята на следовател. — Ясно е, че Хейс го има. Но кой друг, освен приятелите ти?

Сред спомените й за събитията, разиграли се в микробуса, внезапно изплува и този, че клетъчният й телефон беше иззвънял, докато поставяха онази торба на главата й. Обясни му, че познатата електронна мелодия, която по-късно бе чула, й дава основания да смята, че похитителите бяха изключили, а после включили отново телефона й. Според Лу това би обяснило откъде знаят номера й — при включване някои клетъчни телефони показвали номера си на екрана.

— Изглежда, това оневинява Хейс — продължи Болд. — Доколкото ни е известно, той не знае нищо за този запис.

— Как е възможно да го вярваш? Разбира се, че знае за него: той го е направил.

— Чисто предположение — поправи я лейтенантът. — А ние не можем да си позволим лукса да предполагаме каквото и да било.

Тя се изсмя презрително.

— Не мога така. Не мога да се правя на д-р Уотсън. Аз съм на записа, Лу. И някой разполага с този запис. А ако им съдействам, ако им помогна да получат тези пари, ще наруша всички закони. Аз съм заклет банков администратор. Не мога да направя онова, което ще поискат от мен. Но ако не го направя… — Лиз се замисли върху последствията сигурно за стотен път. — Осъзнаваш ли какво ще стане, ако някой друг гледа този запис? С датата, на която е направен? Казах ти за датата, нали? По това време Дейвид вече трябва да е бил замесен в присвояването на парите. Много лошо, откъдето и да го погледнеш. Не виждам изход. Ако го направя, всичко отива по дяволите; ако не го направя — също.

— Ако не те изнудва Хейс, тогава трябва да разберем кой го прави. Това трябва да бъде първият ни ход. Все още никой не е поискал от теб да правиш каквото и да било. Когато го направят, ние вече може би ще знаем кои са. Ще се изненадаш как може да се променят нещата при това положение. Важното е да запазим спокойствие. Нашите чувства, нашите емоции работят против нас. Те вероятно разчитат точно на това. Вероятно се надяват да ни разделят. Не можем да им позволим да го направят.

Лу говореше с такова спокойствие, сякаш вече беше превъзмогнал болката, причинена му от ужасното й минало.

— Чувам мнението на следователя, но се чудя какво мисли съпругът.

— Съпругът в момента е в отпуск — отвърна Лу.

— Нима можеш да ги разграничиш толкова лесно?

— Кой казва, че е лесно?

— Има още нещо — изрече тя, като едва събра смелост, за да започне.

— Още — изпъшка Болд, сякаш някой внезапно го удари в гърдите.

— Така или иначе ще го откриеш сам, по-добре да го обсъдим сега. Но, моля те, умолявам те, не забравяй, че изобщо никога не е ставало въпрос за незадоволеност. Не искам да стигаш до това заключение, окей? Струва ми се, че по-скоро беше отмъщение за липсата на време, което така и не ми отдели. Обсъждали сме го и преди. Но проблемът беше в мен, а не в теб.

— Обаче сега измъчва и двама ни — заяви той.

— Така е. Много великодушно от твоя страна, че го казваш. Не… онова, което искам да ти кажа, е свързано с датата на записа.

— С датата?

— Да. — Сега трябваше да обясни нещо, което дори самата тя не разбираше напълно. Навлизаше в опасна територия. Лиз си пое дълбоко дъх. — Когато се случи всичко това… в онези дни… Ние обсъдихме нещата. И аз се съгласих да престана.

— Спомням си.

Очевидно Лу не искаше да му припомня тези моменти, но Лиз не виждаше друг начин.

— Е, събрахме се и започнахме отначало — измърмори той.

— Но не всичко беше приключило — изрече Лиз на един дъх. — Направих го още веднъж — само веднъж — около три месеца след като се договорихме. Той се обади и… просто не знам. Стана една от онези непоправими грешки. От датата на касетата разбрах, че той е записал именно тази среща. Не знам защо го е направил. Защо изобщо аз го направих.

— Ще се почувстваш по-добре, ако ми кажеш всичко — посъветва я Болд и едва сега тя разбра колко е ядосан, как кипи отвътре. Не можеше да обсъжда този въпрос с него, не и когато той се чувстваше по този начин. — Но няма да го понеса точно сега — заяви съпругът й, сякаш четеше мислите й.

Лиз се бе страхувала от този момент още откакто му призна изневярата си — през цялото време знаеше, че този миг все някога ще дойде и ето че се случи. Беше наранила съпруга си, бе унищожила доверието му към нея, което години наред се опитваше да възстанови. Почувства се ужасно, но едновременно с това изпита и някакво егоистично облекчение, макар да знаеше, че така само щеше да влоши още повече нещата.

Отначало истината можеше да го пореже безболезнено като бръснач. Но тя се страхуваше какво щеше да стане между тях, когато Лу започнеше да кърви.

Внезапно заваля. През първата минута слабо, а после поройно. Двамата с него останаха да седят на пейката, безсилни да станат и да потърсят подслон.

Дъждовните капки, които се стичаха по лицето му, й заприличаха на сълзи. А може би сред тях наистина има сълзи, помисли си тя, парализирана от болката, която му бе причинила. И разбра, че ще продължи да страда заради постъпките си, както страдаше през изминалите близо шест години. Но сега вече нямаше да се измъчва само тя, а и двамата. С част от съзнанието си Лиз се бе надявала, че като сподели страданието си, болката вътре в нея щеше да намалее, но се бе излъгала и за това. Болката не можеше да бъде споделена. Болката беше нещо много лично.

Те пътуваха в дълбините на нощта — двама души, които се чувстваха еднакво неловко както от тишината, така и от възможността тя да бъде нарушена. Лиз беше със зачервени очи и размазан грим — доказателство за прекаран ужасно дълъг ден. Лу имаше безизразното изражение на човек, завладян от безмерна скръб. Равномерното свистене на чистачките звучеше като приглушена музика. Лиз копнееше да е в леглото си и да изпадне във временно, осемчасово безсъзнание, за да даде макар и кратка почивка на мозъка си.

— Вече ми липсват — промълви тя. А бяха се разделили с децата преди час.

— Там са в безопасност.

— Знам, но от това не ми става по-леко.

— След случилото се с Бет и Тони, просто нямаме друг избор — обясни Лу.

Продължаваше да й казва неща, които вече знаеше. Лиз остави думите да прелетят покрай ушите й.

— Видя ли лицата им? — попита тя. — Изглеждаха разплакани и объркани, умолителни и изпълнени с надеждата, че мама и татко няма да заминат и да ги изоставят.

— Но когато тръгвахме, вече се смееха и си играеха. Помисли си само. Те обичат Кати. А като знам каква е сестра ми, тя ще се скъса да ги глези. По-добра бавачка от нея няма.

Сестрата на Лу не можеше да има деца и се отнасяше към Сара и Майлс като към кралски особи. Лиз не смяташе, че подобно отношение ще се отрази добре на което и да е дете.

— Трябва да обмислим възможността да подложим Майлс на тест — подхвана лейтенантът. — Да проверим музикалните му способности. Трябва да го обмислим. Кога да го направим, как ще се отрази на него, а и на нас записването му в частно училище. И цената, разбира се.

— Лу, не мога да го направя в момента — призна тя. — Не мога да се преструвам, че всичко между нас е наред.

— А за какво искаш да говорим? За нарушени обещания? Ако не се преструваме, че всичко е нормално, нещата между нас никога няма да се оправят.

Лиз се обърна към страничното стъкло на колата, по което се стичаха струйки дъжд, и се загледа в сребристите ивици, които образуваха. В тъмнината й заприличаха на решетки на клетка.

— Това може да ни раздели, Лу.

— Аха.

Настъпи ново петминутно мълчание. По едно време Болд посегна към радиото, но, изглежда, му хрумна нещо друго. Той отби от магистралата и спря на една бензиностанция, за да купи чаша чай за себе си и бутилка минерална вода за нея.

— Не исках да се връщам при него. Освен това отдавна трябваше да ти кажа какво се случи. Знам, че трябваше да го направя. — Лу вече се бе настанил на седалката и тъкмо затваряше вратата.

— Аха — отговори той, щом вратата се затвори.

Когато излязоха отново на магистралата, той продължи:

— Готов съм, когато и ти си готова.

— Знам го.

— Не е задължително да е точно сега.

— Наистина не мога. Не и когато съм толкова уморена. А ти… ти изглеждаш съсипан от скръб.

Той не отговори.

— Моля те, не се отказвай! Не ми обръщай гръб. Толкова неща се промениха. Толкова хубави неща ни се случиха. Струва си да се бориш заради тях. — Лиз изчака да й отговори нещо. Каквото и да е. Когато разбра, че няма да получи отговор, заяви: — Мисля, че ще ми хареса повече, ако се развикаш, ако се ядосаш, ако излееш навън онова, което таиш в себе си. Как е възможно да си толкова невъзмутим?

— Не съм невъзмутим.

— Тогава го покажи. Направи нещо. Кажи нещо.

— Първо трябва да те изслушам. Каквито и извинения да имаш, трябва да ги чуя. Признанието ти не ми е достатъчно. Трябва да разбера защо си постъпила така.

— Той ме изигра. Възползва се от симпатията ми. Вероятно го е направил само за да запише онази видеокасета. Изигра ме — така би го определил ти — и аз се хванах на въдицата му. Тогава съжалявах, съжалявам и сега.

Фаровете на движещата се срещу тях кола осветиха за миг лицето му и тя видя, че е изкривено от гняв.

— Значи се напи, вместо да ми кажеш.

Решетките на клетката се наклониха от скоростта на колата. Лиз се разплака безмълвно, за да не я забележи Лу. Той извади една носна кърпичка и я протегна към нея, но тя отказа да я вземе, ядосана от жеста му.

— Идваш вкъщи, правиш любов с мен и се преструваш, че нищо не е станало? Как си могла да направиш подобно нещо?

— Не знам — отговори му честно тя. Чистачките продължаваха да свистят. — И, ако това има някакво значение, с него никога не съм „правила любов“. Правихме секс. За мен беше нещо като бягство от действителността. Нищо повече.

— Няма никакво значение. Не и за мен — отряза лейтенантът. — Въпреки че определено се радвам, че си осъзнала тази важна разлика.

Километражът се въртеше, а те все повече се отдалечаваха един от друг.

— Вече ми липсват — промълви Лиз.

— И на мен.