17 милиона причини да умреш

2.

Лиз Болд довърши сутрешния си джогинг, мислейки си за секс. Не й се случваше често да изпитва подобни желания, но тя задържа възбудата си, изкачи тичешком задните стълби и влетя през кухненската врата. Преди няколко години борбата й с лимфома4 беше намалила теглото й, но Лиз беше успяла да възстанови изгубените килограми и знаеше, че съпругът й харесва начина, по който изглежда сега в екипа си за джогинг. Тя се втурна във всекидневната и завари Лу на килима пред изгасения телевизор, където пъхтеше насред серия от коремни преси. Възможността да се озоват заедно под душа в банята засили желанието й. Децата щяха да станат след броени минути. Едно телефонно обаждане принуди Лу да излезе късно вечерта, в резултат на което днес закъсняваше със сутрешния си джогинг.

— Снощи си се прибрал късно. Какво стана? — попита тя.

— Да, върнах се след два. Бях с Дани Форман. Някой го е подредил доста зле.

— Бил е пребит? Дани?

— Бяха го дрогирали. Искали са да изгуби съзнание. Харбървю го освободи и после го закарах вкъщи. Ще се оправи.

— Не сме го виждали от векове. — Тя се почувства ужасно при мисълта, особено когато се сети за смъртта на Дарлин. Но Форман не бе единственият приятел, когото бяха „загубили“, когато съсредоточиха цялото си внимание върху отглеждането на децата. Социалният им живот, и без това доста ограничен заради ангажираността им в банката и в полицейското управление, рядко включваше вечеря с приятели извън тесния семеен кръг. Повишаването на Лиз преди три години в административен вицепрезидент на отдел „Информационни технологии“, за който не знаеше почти нищо преди въпросното повишение, стана броени месеци след излекуването й от рака и само година и половина след раждането на второто им дете.

— Така е. — Лу седна и обви коленете си с ръце. — Поговорихме си малко. Май ни е сърдит.

— Би трябвало да го поканим на вечеря.

— Него и около дузина други.

— Не, сериозно. Като се има предвид колко близка бях с Дарлин… През всички онези месеци…

Лу се изправи. Лиз никога не го беше виждала в по-добра форма.

— Изглежда, че точно по тази причина той няма да приеме поканата — констатира Лу.

— Шегуваш ли се?

— Ни най-малко. Дани негодува срещу факта, че ти си оживяла, а Дарлин — не.

Лиз усети да я облива топлина, а мислите й бяха пометени от вълна на възмущение и вина.

— И той ти каза това?

— Вечерята ни с него няма да е от най-приятните.

— Предполагам.

— Той няма нищо лично против теб…

— А против кого? — прекъсна го саркастично тя.

— По-скоро срещу нас двамата, като двойка. Което е разбираемо, като се замислиш.

— Не е разбираемо, нито пък е нещо, което може да бъде извинено. Ако изобщо има някакъв проблем, е трябвало да направим необходимото, когато се е налагало. Виждали ли сме го изобщо след църковната служба?

— Разбира се. Доста пъти. Но това очевидно не му е помогнало.

Лиз се запита какви ли други трагедии са оставили след себе си. Децата бяха предизвикали някои сериозни промени в начина им на живот.

— Виж какво, снощи ми беше трудно, но мисля, че го преодолях. Сега е твой ред.

— Много ти благодаря — отвърна тя.

Предложи му да се изкъпе първа и да го отмени в приготвянето на закуската. Той прие с благодарност. Трябваше да подготви торбичката с обяд на Сара, което нямаше да й отнеме повече от минута. Лиз се улови, че обмисля как да организира следващите четиридесет и пет минути, така че да улесни работата си. Никой от семейството не се оправяше навреме, когато децата превърнеха сутринта в малка лудница.

Докато Болд се къпеше, тя се облече по-официално. Майлс влезе със сънени очи, събуден от шуртенето на душа. Все същото всяка сутрин. Лиз превключи на автопилот. Облечѝ ги. Срешѝ косите им, докато си мият зъбите. Оправѝ леглата. Сложѝ ги да закусват. Беше приготвила английска закуска за Лу, което, изглежда, го изненада. Тази сутрин със сигурност щеше да закъснее с няколко минути за работа. Да става каквото ще. Нямаше никакво желание да променя положението.

По време на експедитивната закуска успяха да завържат нещо подобно на разговор.

— Случаят с Дани — спомена Лиз, докато разтребваше кухнята. — За какво става въпрос?

— За онова незаконно присвояване на пари. Седемнайсетте милиона.

— Нашият случай? — възкликна изненадано тя. — Банката?

— Ти ни запозна с него. Мъжът, когото заловиха. Помниш ли? Мисля, че беше на някакво коледно парти. Онзи тип.

— Дейвид Хейс — промълви Лиз.

— Пуснали са го предсрочно.

Сърцето й заби по-бързо. Тя се приближи до стенния календар, сякаш заинтригувана от предстоящата седмица: служебна вечеря в „Джаз Али“ и среща с църковното настоятелство за нея, уроци по пиано за Майлс и отново балет за Сара следващия понеделник. На свобода? Вече? Възможно ли е?

— Не знаеше ли?

Дали не мислеше на глас? Тя се предупреди: Спокойно!

— Не, изобщо.

— А аз смятах, че ще уведомят банката. Че всички ще бъдете под напрежение и нащрек, както преди.

— Сигурно ще бъдем.

— Е, това е случаят с Дани. Или нещо подобно, но не съвсем. Работата е още по-заплетена.

— Аха, сигурно е така — отвърна Лиз, като се разположи до децата на един свободен стол. Някои неща просто не могат да бъдат предвидени.

Един белоглав орел с близо двуметров размах на крилете прелетя покрай прозореца на офиса на Лиз Болд, който се намираше на двайсет и деветия етаж. Прие го като поличба, въпреки че не вярваше в подобни неща. Лиз вярваше силно и непоколебимо единствено в Бог. И въпреки че не се опитваше да убеждава никого в съществуването му, дори собствените си деца, не пропускаше да му се помоли в труден момент или по време на празник. Всеки ден й предлагаше възможност да научи нещо за себе си, което да засили вярата й или да я постави на изпитание. Тя живееше, за да вижда радостта в очите на децата си, да чува смеха им, който изпълваше къщата. Най-дребните неща в живота й се оказваха от най-голямо значение. Егоизмът, който според Лиз бе предопределил разболяването й от рак и преоткриването на вярата й, остана в миналото й. Беше се борила да се освободи от този демон, търсейки спасение в молитвите. И сега виждаше задълженията си във вид на пирамида, на чийто връх стоеше Бог, под него децата и съпругът й, после църквата, работата и приятелите й…

Освободен предсрочно. Това приличаше на отказ за опрощение. Лиз не се чудеше какви ще са последствията, а само как да се справи с тях.

Семейството й, работата й, дори репутацията на „Уест Корпорейшън“ и следователно предстоящото й обединение, всичко можеше да се разпадне около нея, ако не успееше да направи необходимото. Орелът олицетворяваше нещо плашещо — фениксът Дейвид Хейс, възкръснал от собствената си пепел.

Телефонът й иззвъня и тя вдигна слушалката.

— Елизабет Болд.

— Аз съм.

Изведнъж се парализира. Дъхът й секна, сякаш преглъщаше твърде бързо вода. Веднага разпозна гласа.

— Хижата на Томи. Пет часа. Внимавай някой да не те проследи. Отбий край пътя. Отвори предния капак, сякаш нещо не е наред. Ако нямаш опашка, затвори го и се качи пак в колата. Трябва да го направиш, Лиз. Моля те. Загазил съм здраво.

Щом чу изщракването от прекъснатата връзка, Лиз също затвори телефона с трепереща ръка, пресъхнала уста и усещането за гадене, което я заля като топла вълна. Напълно зашеметена, тя се вцепени пред чашата си с безкофеиново кафе, от която се издигаше пара. Очите й горяха.

Телефонът иззвъня отново, но Лиз не го вдигна. Усещайки, че може да повърне всеки миг, тя придърпа с крак кошчето за боклук към себе си. В гърлото й заседна огромна буца.

Всеки момент щеше да се разплаче, а за капак ушите й не спираха да пищят. Сякаш някой дращеше с нокти по черна дъска. Тя се насили да прогони всички мисли и спомени с молитва, търсейки подкрепа от невидимата сила, която й помагаше.

Всичко бе започнало съвсем невинно. После невинността изчезна. Замени я неясна, тръпнеща нужда, като глад на наркоман. Влажният плясък на плът и приглушените викове на скрито удоволствие. Престъпление, при което тя беше извършителят. А ченгето — съпругът й.

Интеркомът й избръмча, връщайки я към настоящето. Лиз не отговори. Внезапно й се стори, че целият свят извън този офис действа против нея.

Изпита гняв и се остави да я завладее, защото знаеше, че въпреки всичко ще постъпи точно така, както я беше инструктирал Дейвид.

Нямаше да позволи нищо да попречи на мира и щастието, които двамата със съпруга й и семейството им бяха преоткрили.

Щеше отново да сложи край на това, както веднъж вече бе сторила в миналото.

Преди шест години седеше нетърпеливо зад бюрото си в същия този офис, неспособна да свърши каквото и да било преди идването на компютърния специалист. Ядосваше се, че тези неща отнемат толкова много време. Компютърът й блокира внезапно, оставяйки я без работа. Лиз знаеше, че това не е вярно. На бюрото й имаше купища документи, които чакаха да им обърне внимание, но не можеше да се насили да се захване с тях. За извинение й служеше мъртвият монитор пред нея и свързаният с него ужас, че може да е загубила записаната в компютъра информация. Тя се нацупи като разглезено момиченце, ядосана от факта, че се муси, вместо да свърши нещо полезно.

Най-накрая на вратата се почука и Лиз вдигна поглед тъкмо навреме, за да го види как влиза. Хлапе на двайсет и няколко години, тъмнокосо и със силни рамене. Малко бледо, но с очарователни, интелигентни очи и навик да свива устни между думите по време на разговор, сякаш във всичко, което изрича, е скрита някаква ирония. Заприлича й на скален катерач или на един от онези младежи, които се отправят през уикендите към близките гори в търсене на екстремни преживявания на открито.

— Аз съм Дейвид. И Ти — каза той, визирайки банковия отдел „Информационни технологии“.

— Лиз Болд — представи се на свой ред тя, отнасяйки се към него с уважението, което би оказала на някой автомобилен механик или хладилен техник. — Искате ли стола ми?

— Искам да седна на него, но като приключа, вече няма да ми трябва.

Умник при това. Тя застана от лявата страна зад гърба му, за да наблюдава какво прави с машината й, готова да пристъпи напред и да го избута встрани, ако успее да поправи програмата, с която беше работила, защото тя съдържаше числа, които банков служител като него не трябваше да вижда.

Той започна да трака по клавишите на клавиатурата със скорост, каквато Лиз смяташе, че е присъща само на най-скъпо платените административни секретарки. От време на време изглеждаше, че пише само с лявата си ръка, докато с дясната управлява мишката, сменяйки дузина прозорци с такава бързина, че тя не можа да разпознае нито един.

— Контролният панел? — налучка тя.

— Много добре.

— Бърз сте.

— В писането, да. Но в други неща — не толкова.

Лиз си помисли, че коментарът му е груб, но не каза нищо, защото не искаше да прогони единствения човек, способен да й помогне да продължи работата си.

— Работили сте на някаква програма?

— Да.

— И искате да възстановите изгубените данни?

— Да, стига да е възможно.

— Всичко е единици и нули — значи всичко е възможно.

Де да беше така, помисли си тя. Отношенията й с Лу бяха почти толкова нефункционални, колкото компютърът й в момента.

Дейвид Хейс преустанови това, което правеше, и погледна назад към нея. Лиз се запита отново дали не е изрекла част от мислите си на глас. Възможно ли е да има друга причина за любопитството, изписано на лицето му? Дали не й е задал въпрос, който е пропуснала?

Той се завърна към работата си с клавиатурата, а Лиз осъзна, че пронизващият му поглед е предизвикал у нея едновременно ужас и вълнение. Ужас, защото не знаеше какво може да е пропуснала, и вълнение, защото дълбоко в нея се надигна примитивен копнеж, породен от плътта, нервите и химията в тялото й. Тя пренебрегна тази физическа реакция, сякаш представляваше най-обикновено измамно усещане, като да стоиш бос на килима и да ти се стори, че прехвърчат искри между върха на пръста ти и електрическия ключ на стената. По цялото й тяло се разливаше мека топлина, но Лиз направи всичко възможно да я игнорира.

Хейс си тръгна няколко минути по-късно, когато всичките й данни се бяха появили отново на монитора, но не и преди тя да направи грешката да извика след него: „Вие сте моят герой!“. Това изказване му даде повод да я стрелне с още един от онези погледи. Този път, след като вратата се затвори след младежа, Лиз се разтресе цялата, усети как по тялото й плъзва топлина, сякаш беше изпила чаша алкохол на екс — разбра, че е прекосила някаква забранена линия.

Лиз си тръгна рано от работа, за да не закъснее за срещата в пет. Гмурна се с колата си в кошмарния трафик, превзел Сиатъл, докато слънцето бавно залязваше зад зеленината на островите5 и назъбения, сив силует на планината Олимпия. Обади се вкъщи и остави съобщение, че ако трафикът позволява, ще отиде на покупки — малка хитрина, която й спести разговора с Лу по мобилния му телефон. Преди си служеше с лекота с подобни трикове, но сега се почувства глупаво. Работното й време стана толкова непредсказуемо с наближаването на предстоящото обединение на банката, че Лу започна да взема децата от забавачницата вместо нея. Тя все още прибираше Майлс в понеделниците, защото тогава бяха уроците му по пиано, както и уроците на Сара по балет, а и двете места й бяха по път, когато се връщаше от работа. Но тази вечер нямаше да има никакво време за покупки.

Докато пътуваше към уговореното място, Лиз постоянно се питаше какво търси тук, сякаш репетираше защитата си пред Лу. Отговаряше си, че явяването й на срещата няма нищо общо с чувствата й към Дейвид Хейс, които отдавна бяха охладнели. По-скоро беше свързано с нещо далеч по-фундаментално — с желанието й да защити семейството си, да попречи на миналото да разруши настоящето. Дейвид определено беше способен да използва миналото им като оръжие. А тя беше тръгнала към него без страх и знаеше, че допуска грешка. Трябваше да изпревари всеки опит от негова страна да я компрометира и да бъде постоянно нащрек, защото Дейвид беше по-умен от повечето хора, а чарът му на наранен герой — обезоръжаващ.

Тя изпълни инструкциите и отби микробуса край един двулентов път, от двете страни на който се издигаше гора от кедър, бор и ела. Без съмнение той беше избрал този час за срещата заради сивото було на здрача. През следващите няколко минути Лиз имаше чувството, че около нея се спуска мъгла. Земята под автомобилните гуми й се стори мека като гъба. Стана й горещо, защото беше нервна, и свали прозореца си. Колата се изпълни с острата миризма на бор, глинеста и някак мрачна, която й напомни за собствената им семейна вила на брега на едно езеро. Обзета от внезапно нетърпение, Лиз излезе от автомобила с надеждата да се разхлади. Обувките й потънаха в калната трева и само след миг тя се мушна отново зад волана и затвори вратата.

— Хей, Лизи. — Тя подскочи стреснато. — Чудех се дали ще дойдеш.

Дейвид Хейс изникна край прозореца й. Навъсеното му ирландско лице беше подуто и нашарено с оранжеви синини, а зелените му очи искряха досущ каквито ги помнеше. Начинът, по който сивата фланелка с къси ръкави се изпъваше по тялото му, подсказваше, че е прекарал времето си в затвора в дигане на щанги. Той заобиколи с накуцване предницата на автомобила — надолу беше облечен в сини дънки с кафяв кожен колан — и се настани на пътническата седалка, като свали сенника и завъртя към себе си страничното огледало и огледалото за задно виждане. Очите му започнаха да шарят между Лиз, предното стъкло и двете огледала, движейки се със скоростта на муха, усетила замахването на мухобойка.

Математик и програмист, Дейвид живееше, за да прави изчисления. Елизабет знаеше, че той вече е измислил някакъв план и че в съзнанието му тя е част от него. А това беше нещо, което не можеше да позволи.

— Добре че дойде.

На лявата си ръка носеше кожена шофьорска ръкавица. Лиз забеляза, че китката, която се подаваше от тази ръкавица, е увита с лейкопласт.

— А имах ли избор? — Тя задържа погледа си върху синините и разрезите по лицето му и твърде късно осъзна, че той може да възприеме това като проява на интерес.

— Не си спомням да съм те карал насила. — Хейс я изгледа по начин, от който някога тялото й пламваше. А сега я накара да настръхне от страх. — Чух за болестта ти и всичко останало. Че си я понесла много тежко. Но това не е вярно. Изглеждаш невероятно.

— Стига. Ти си в беда. Виждам го. Но аз не мога да ти помогна, Дейвид.

— Всъщност можеш. Ако искаш. Ако не искаш… Вече е друг въпрос.

Като гледаше пред себе си, тя посегна към стартера.

— Не биваше да идвам.

Той се пресегна с дясната си ръка и сграбчи дланите й, попречвайки й да запали колата. Другата му ръка, с шофьорската ръкавица, остана в скута му.

— Може ли да го обсъдим? — Лиз усети, че Хейс е на път да избухне в гняв. Тя беше присъствала на няколко подобни изблика в миналото. Отстъпѝ. — Ти дойде тук, за да поговорим, нали? Ако не си дошла заради това, тогава защо?

— Не знам. — Лиз изпита гняв, после й се доплака и това я ядоса още повече. — От страх, струва ми се. Защото ме е страх, че ще съсипеш живота ми.

— Няма. Никога — отвърна той. — Точно обратното. Това, което ти предлагам, е от полза и за двама ни.

Пак тази негова аргументация.

— Моля те, излез от колата. Плашиш ме.

— Не ти говоря да избягаме заедно, нито да се върнеш в леглото ми. Приключихме с това, въпреки че отношението ни към този факт е различно. Посланието е прието. Говоря за нашето освобождение.

Лиз потръпна. Тя беше свободна допреди няколко часа. Сега откри, че очите й пробягват към страничното огледало от нейната страна с надеждата да зърне някой преминаващ наблизо автомобил. Можеше да изскочи от микробуса и да го спре. Ако опиташе подобно нещо, Дейвид със сигурност щеше да избяга. Дали щеше да го направи?

— Преебах се, Лизи.

— Не ми викай така. И не използвай подобни думи пред мен.

— Ядосах неподходящите хора. Мисля, че щяха да ме убият, ако не искаха да си върнат парите.

— Моля те, излез от колата.

— За бога, Лизи. Изтръгнаха ми два нокътя и ми направиха вдлъбнатина в черепа. — Той се опипа по главата. — Щяха да ме убият.

Щѐ ми се да те бяха убили.

— Сигурно ти се иска да го бяха направили.

— Глупости.

— Нуждая се от помощта ти.

— Не е вярно. Отиди в полицията. Те ще те защитят. Това е начинът.

— От тези хора? Не мисля.

— Моля те, излез от колата — повтори тя, като търсеше трескаво някакво раздвижване в огледалото.

— Те ми разказаха за кучето ми Бък. Помниш ли Бък? Описаха ми как са го убили.

— Моля те, излез. — Тя почувства, че я обзема паника. Направѝ нещо!

Той държеше ключовете на колата в дясната си ръка и ги прехвърляше несъзнателно между пръстите си, сякаш броеше мъниста на молитвена броеница.

— Майка ми ми писа за Бък. Грижеше се за него вместо мен. Писа ми, че бил изял някаква развалена храна или нещо подобно. Или е бил отровен.

— Съжалявам за Бък.

— Не става въпрос за Бък, а за майка ми. Работата е там, че те знаят къде живее. Могат да я измъчват. И ще го направят, ако откажа да им съдействам. Тези хора не се интересуват от нищо друго, освен от парите си.

— Тогава им ги дай. И ми подай ключовете, ако обичаш.

— Не мога да им върна парите, защото не мога да вляза в банката.

Лиз усети как сърцето й се разтуптя трескаво.

— Разбираш ли?

— Не. Това не подлежи на обсъждане. Отиди в полицията. Кажи им къде са парите и поискай защита.

Хейс й се присмя.

— Да не мислиш, че някой друг го е грижа за онези пари, освен хората, които ме преследват? Банката си получи застраховката. Щатът ме осъди. За тях случаят е приключен.

— Банката ще приветства връщането на парите, повярвай ми.

— Пропускаш най-главното, а то е, че тези хора ще приветстват връщането на парите им. Няколко минути, Лиз… — Той се спря, преди да е довършил галеното име, с което я наричаше преди. — Няколко минути от твоето време. Ако прехвърлиш парите, майка ми ще живее.

— Не ме въвличай в твоите машинации.

— Окей… Окей… Тогава кого предлагаш? Тони? Кой друг има достъп до „Информационни технологии“? Или да се обадя на Филип и да го помоля за пропуск?

Тя протегна ръка към ключовете.

— Ти знаеш много добре как да помогнеш на майка си, Дейвид. Това не е моя работа.

Хейс си пое дъх и облегна глава на седалката.

— Тогава ще ми услужиш ли с някакви пари? Да купя самолетен билет на майка ми или нещо подобно. И това ме устройва. — Той се усмихна иронично.

— Неприятно ми е за майка ти. Честно. Но решението на проблема е да сключиш сделка с полицията.

— Властите няма да се задоволят само с парите. Те са алчни — ще поискат да им предам и другите хора, онези, от които ги откраднах. А аз, държа да отбележа, нямах представа кои са. Имаше само една обикновена банкова сметка. Фиктивна при това. Но няма начин… със сигурност няма начин да постъпя толкова глупаво, повярвай ми. — Лявата му ръка, тази с ръкавицата, потръпна неволно в скута му.

Лиз усети как първоначалната й решимост отстъпва пред силата на доводите му. Нямаше да се съгласи да участва в игрите му, но не беше направила почти нищо, за да го обезсърчи.

— Обичам съпруга си. Обичам семейството си. — Думите й бяха насочени към човека, който някога беше познавала. — Не ме поставяй в такова положение, Дейвид.

Ключовете увиснаха над отворената й длан.

— Не знаех към кого другиго да се обърна. Помисли върху предложението ми. Аз го направих. Ще разбереш какво имам предвид. — Ключовете се разлюляха напред-назад като махало. — Всичко ще бъде наред.

Тя сграбчи ключовете от ръката му, въпреки че той не направи опит да ги задържи.

— Поне помисли върху него.

— Недей да ми звъниш по телефона.

— Всичко, което искам от теб, е да обмислиш какво ти казах. — Той излезе от колата, огледа пътя и в двете посоки и затвори безмълвно вратата. Когато треперещата й ръка най-накрая пъхна ключа в стартера, Хейс вече беше изчезнал между дърветата.

Когато Лиз влезе в кухнята и видя семейството си насядало около масата като в картина на Норман Рокуел6, презрението, което изпитваше към себе си, нарасна още повече. Сякаш от мига, в който се бе завърнала от сутрешния крос, жадна за малко игрив секс под душа, беше изминала цяла вечност.

— Съжалявам, че закъснях.

Лу скочи от стола си.

— Да ти помогна с торбите? — Радостният му, невинен тон я прониза право в гърдите, оставяйки я без дъх.

— Пазаруването… — Тя се запъна. — Изобщо не стигнах до него. Задържаха ме в работата.

— Обадила си се от мобилния си телефон.

Вечният детектив. Понякога Лиз го мразеше заради това. Но не и сега. Сега ненавиждаше единствено себе си.

— Така ли? Възможно е. Ходих на среща с доставчиците. Изглежда, Филип смята, че понеже съм жена, аз трябва да осигуря храната и напитките за голямата нощ.

— Каква голяма нощ? — попита с надежда Майлс. Шестгодишен, той вече разбираше кога наближава рождения му ден. Освен това притежаваше полицейския нюх на баща си.

Тя остави чадъра си, закачи палтото си в стенния гардероб в коридора, сложи дамската си чанта до тостера и включи клетъчния си телефон да се зарежда в контакта. Малки ритуали, които започнаха да успокояват нервите й. Така е по-добре.

— Тати сготви вечеря — обади се Сара.

— Виждам. Изглежда вкусно.

Лу беше сготвил руло „Стефани“ и зелен фасул. Тя обичаше разностранните му интереси — джаз, готварство, филми. Не беше от мъжете, които разчитат само на микровълновата печка. Приготвяше си всичко сам, дори правеше палачинки.

Лу стана и отмести стола й, за да й направи място да седне. В знак на благодарност Лиз се усмихна едва-едва, избягвайки да го погледне в очите, а сърцето й сякаш всеки миг щеше да експлодира.

— Значи си имала тежък ден. — В гласа му се промъкна внезапна предпазливост. Сякаш усети нещо. Надяваше се да не е така.

— Както винаги. А ти? Как е Дани?

— Кой е Дани? — попита Майлс. — Дани ще дойде ли на моя рожден ден?

— Наш приятел — отговори му Болд. — И не, няма да дойде.

— Мама и татко разговарят — уведоми Лиз децата.

— Можем да поговорим по-късно — заяви Лу. — Какво прави днес в училище, спортува ли?

Майлс беше в първи клас, а Сара ходеше на детска градина. Веднъж Лу беше разследвал случай на незаконно осиновяване и оттогава Лиз се страхуваше да оставя децата сами, дори в училище. Кръвопролитието в гимназията „Колумбайн“7 допълнително увеличи страха й. Дейвид Хейс също допринесе за него. Ако някога нещо спомогнеше за разпадането на семейството, това щеше да нанесе непоправими щети най-вече на децата. Тя смяташе, че е възможно, макар и малко вероятно, съдът да присъди Майлс и Сара на Лу. Въпреки всичките му недостатъци — неспособността му да се поддържа постоянно в спретнат вид; сляпата му отдаденост на работата, която ангажираше вниманието му до такава степен, че понякога пропускаше цели разговори; капризния му стомах и лошото храносмилане, способно да прогони всички други от стаята — въпреки всичко това Лу беше героят, рицарят на бял кон. Тя разтърси глава, за да прогони мислите си, усещайки, че я обзема паника и става ирационална.

— Нищо — отговори Майлс.

— Седял си си просто ей така цели седем часа?

— Тате.

— Е?

И разговорът продължи в същия дух като всяка друга вечер; неангажиращо бърборене, на което Лиз обикновено не обръщаше внимание, но което тази вечер й се стори особено приятно, защото се нуждаеше именно от подобна неангажираност. Тя остана да ги наблюдава като зрител, наслаждаващ се на филм: Лу се закача с децата; те се смеят; той среща погледа й и се усмихва; тя отговаря на усмивката му, чувствайки се като предателка. После идва ред на миенето на чинии; Майлс се развихря с бърсалка за под, която едва удържа, а Сара обявява на всеослушание, че има пиш. Лу я грабва със силните си ръце и като я предупреждава да стиска, изхвърча заедно с нея от стаята.

— Мамо — каза Майлс, сочейки към пода. — Виж добре, обувките ти кални са две. — В училище го учеха на всевъзможни изрази като този.

Лиз сведе поглед и пулсът й се учести. По подметките и на двете й обувки имаше полепнала кал и стръкчета трева. Ходих на среща с доставчиците. Да бе. А Шерлок Холмс пускаше водата в тоалетната вместо Сара.

Отначало не можа да си спомни кога е излизала от колата, но после се сети, че отвори и затвори предния капак, точно както й поръча Дейвид.

Тя погледна към всекидневната, откъдето трябваше да се появи Лу, като се чудеше дали вече не е забелязал калта. Ако сега тепърва опиташе да я скрие, дали нямаше да усложни още повече нещата? И двамата знаеха, че в центъра на града няма място, откъдето да донесе със себе си кал и трева. Доставките се извършваха от изключително популярен ресторант, наречен „Див джинджифил“. Самият Лу й бе помогнал да го избере. А между банката и ресторанта нямаше градски паркове. От тоалетната се разнесе клокоченето на вода.

Лиз напълни шепата си с вода от чучура на чешмата и я изля върху блузата си, отскачайки назад, сякаш се намокри случайно.

— Ау! — възкликна тя и започна да я изтръсква. Копринената блуза стана полупрозрачна и залепна за гърдите й, каквато всъщност беше и нейната цел, защото знаеше, че ако нещо е в състояние да отвлече вниманието на Лу от обувките й, то това е мократа й блуза.

Баща и дъщеря се появиха на вратата.

— Справи се сама с всичко — обяви съпругът й.

— Оплисках се — съобщи му тя.

— Излезе ми късметът — подсмихна се Лу, когато я видя.

Лиз го намрази, че е толкова предвидим; че й позволява да се възползва от преимуществата си по този начин.

— Ще се преоблека.

— Надявам се да не го правиш — отвърна той, променяйки смисъла на репликата й8. Лу Болд обожаваше играта на думи. — Съкровище?

Не усети, че се е разплакала, преди зрението й да се замъгли. Тя избърса дясното си око с пръсти.

— Пак тези хормони.

Съпругът й я изгледа странно, сякаш виждаше непозната жена, но, изглежда, повярва на думите й, а от това я заболя още повече.

— Ще ти помогна в къпането.

— Мерси.

— Тяхното, не твоето — подразни я той.

— Знам.

— Добре ли си?

— Не — призна му тя.

— Добре. — Той се обърна и влезе в кухнята. — Ела, когато решиш.

Когато най-накрая се озоваха в леглото, Лиз осъзна, че моментът е ужасно неподходящ за това, което се канеше да направи. Лу й говореше колко е изморен, тъй като не се наспал предната нощ заради Дани Форман. Тя беше забила нос в едно църковно списание със свидетелски показания на излекувани хора и прелистваше страниците в търсене на напътствие. Знаеше, че рано или късно ще попадне на такова, стига да упорства. Накрая, след като прочете една статия за въздържанието, тя остави списанието.

И събра кураж.

— Може ли да поговорим за минута?

Той сподави една прозявка и отговори с да. Имал предвид не, но щял да се постарае да не заспи.

— Не съм ходила при доставчиците. — Изведнъж усети как някаква тежест се махна от нея и я обзе радостта на дете, наблюдаващо издигането на балон с горещ въздух в синьото небе.

— Знам.

Миг на недоверчивост.

— Знаеш?

— Ходила си за подаръци на рожденика, нали? Бях готов да те прикрия, ако се наложи. Аз възнамерявам да му купя спортно сако. Непрекъснато ме пита за сако като моето. От туид може би. За концерта му. Можеш ли да си го представиш? Малка риза с копчета и вратовръзка? Кажи ми, че няма да е изумително.

— Наистина ще е изумително — отвърна тя, като преглътна буцата, надигнала се в гърлото й, и го погали нежно по косата. Нямаше да се случи. Не и тази нощ. Лу затвори очи и се усмихна, потънал във фантазиите си. Лиз го погали отново. — Аз ще загася лампата.

— Ъм — отговори той в просъница.