Академия за вампири

Глава 12

Тази нощ заспах трудно. Дълго се въртях и мятах в леглото, преди най-после да потъна в сън. След около час се сепнах, седнах в леглото и се опитах да се успокоя, да разбера чувствата, които нахлуваха в мен. Лиса. Изплашена и объркана. Нестабилна. Събитията от снощи внезапно ме връхлетяха отново, докато обмислях какво би могло най-много да я безпокои. Кралицата я унижи. Мия. Може би дори и Кристиан… съдейки по всичко, което ми бе известно, беше вероятно след това да се е срещнал с нея.

И все пак… нищо от това в момента не представляваше кой знае какъв проблем. Заровено дълбоко в нея имаше още нещо. И то никак не беше наред.

Скочих от леглото и нахлузих трескаво дрехите си, докато обмислях възможностите. Намирах се на третия етаж — прекалено високо за скачане през прозореца, особено след като вече я нямаше госпожа Карп да ме „закърпи“. Никога нямаше да успея да се прокрадна незабелязано през главния коридор. Единственото, което ми оставаше, бе да се пробвам по официалния ред.

— Къде си мислиш, че отиваш?

Една от надзирателките, дежуреща в коридора, ме изгледа подозрително. Седеше на стол в края на коридора, недалеч от водещата надолу стълба. През деня нямаше дежурен по този коридор и около тази стълба. Но през нощта, все едно че се намирахме в някое женско затворническо отделение.

Скръстих ръце.

— Трябва да се видя Дми… пазител Беликов.

— Късно е.

— Ама случаят е спешен.

Тя ме изгледа от главата до петите.

— На мен ми изглеждаш наред.

— Утре ще имаш доста неприятности, когато всички разберат, че си ми попречила да докладвам за нещо толкова важно.

— Кажи го на мен.

— Това е поверително, само за пазители.

Вперих в нея най-суровия от всичките си погледи. Трябва да е свършил работа, защото тя стана, макар и неохотно, след което измъкна мобилния си телефон. Позвъни някому — надявах се да е на Дмитрий — но говореше тъй тихо, че не успях да чуя нищо. Двете изчакахме още няколко минути и накрая се отвори вратата, водеща към стълбата. Появи се Дмитрий, напълно облечен и буден, макар че бях съвсем сигурна, че току-що го бях вдигнала от леглото.

Достатъчен му бе само един поглед към мен, за да схване за какво го безпокоях.

— Лиса.

Кимнах.

Без повече думи той се обърна и се насочи обратно към стълбите. Последвах го. В пълно мълчание двамата прекосихме четириъгълния вътрешен двор в посока към спалните на мороите. За вампирите сега бе нощ, което означаваше ден за останалия свят. Слънцето в средата на следобеда ни огряваше със златистите си лъчи, макар че пак не ставаше много топло заради наближаването на суровата зима в проклетата Монтана. Човешките гени в мен приветстваха слънчевите ласки и както винаги съжаляваха, че прекалената чувствителност на мороите спрямо слънчевата светлина принуждаваше всички нас от расата на дампирите да живеем в мрак или поне сред полумрак през повечето време от живота ни.

Щом се появихме, надзирателката в коридора пред стаята на Лиса зяпна смаяно и се надигна, за да ни спре, но Дмитрий изглеждаше прекалено заплашителен, за да посмее да му се противопостави.

— Тя е в банята — съобщих аз на Дмитрий и надзирателката. Тя понечи да ни последва, но аз не й позволих. — Сега е прекалено разстроена. Нека първо поговоря с нея насаме.

Дмитрий се позамисли, преди да ми разреши:

— Добре. Нека им дадем една минута.

Отворих вратата.

— Лис?

Отвътре долетя само тих звук, приличащ на хлипане. Набързо обиколих петте клетки и скоро намерих единствената, заключена отвътре. Леко почуках на вратата.

— Пусни ме да вляза — подканих я аз, като се надявах гласът ми да е прозвучал спокойно и уверено.

Чух подсмъркване и след няколко секунди вратата се отвори. Не бях подготвена за плашещата гледка, която се разкри пред очите ми. Лиса застана пред мен…

… цялата в кръв.

Ужасена, аз запуших устата си с длан, за да заглуша писъка си, и едва не извиках за помощ. Като се вгледах по-отблизо в нея, видях, че повечето от кръвта всъщност не бе нейна. Миришеше обаче на нейната, пък и беше по ръцете й, с които после беше оцапала лицето си. Лиса се свлече на пода, а аз коленичих до нея.

— Какво ти е? — прошепнах. — Какво се е случило?

Тя само поклати омаломощено глава, но аз видях как лицето й се сгърчи и от очите й бликнаха още сълзи. Поех ръцете й в моите.

— Ела. Нека първо те почистим…

Застинах. Тя наистина кървеше. Съвършено прави линии пресичаха китките й, но не много близо до критично важните вени, нито пък бяха достатъчно дълбоки, за да оставят влажни червенеещи се следи по кожата й. Следователно не бе срязала вените си, когато е направила това. Следователно не бе имала за цел да се самоубие. Погледите ни се преплетоха.

— Съжалявам… не исках… моля те, не им казвай… — захлипа тя. — Когато го видях, ужасно се изплаших. — Кимна към китките си. — И аз не знам как го направих. Бях толкова разстроена…

— Вече всичко е наред — говорех аз машинално, докато се чудех какво можеше да се крие зад това „го“. — Хайде.

В този миг чух почукване на вратата.

— Роуз?

— Изчакай само секунда — провикнах се отвътре. Заведох я до мивката и бързо измих кръвта от китките й.

Грабнах пакета за първа помощ и с трескави движения измъкнах оттам първите лепенки, попаднали пред очите ми. Слава Богу, кървенето от китките й вече бе започнало да намалява.

— Влизаме! — провикна се надзирателката.

Съблякох сивия си пуловер и бързо го подадох на Лиса. Тъкмо бе успяла да го навлече, когато Дмитрий и надзирателката нахлуха. Той се спусна към нас и аз едва тогава осъзнах, че в суматохата да прикрия китките на Лиса, бях забравила да изтрия следите от кръвта по лицето й.

— Не е моя — забързано рече тя, като видя тревожното му изражение. — Това… това е от заека.

Дмитрий я огледа внимателно. Надявах се да не погледне към китките й. Накрая, останал доволен, че по нея няма видими рани, той я попита:

— За какъв заек става дума?

Същия въпрос си бях задала и аз току-що.

С треперещи ръце тя посочи към контейнера за отпадъци.

— Почистих, за да не го види Натали.

Двамата с Дмитрий отидохме до контейнера за отпадъци и надникнахме вътре. Тутакси се дръпнах назад. Повдигна ми се и едва не повърнах. Така и не проумях как Лиса е разбрала, че това е заек. Защото аз видях само кръв. Кръв и просмукани с кръв хартиени кърпички. Както и парчета съсирена кръв, появили се неясно откъде. Вонята беше непоносима.

Дмитрий пристъпи по-близо до Лиса и се наведе, докато очите им се изравниха.

— Кажи ми какво се случи. — Подаде й още няколко хартиени кърпички.

— Преди около един час се прибрах. И той беше там. Точно в средата на стаята, на пода. Разкъсан. Толкова много, сякаш бе… експлодирал. — Тя подсмръкна. — Не исках Натали да го завари, не исках да се изплаши… затова аз… аз почистих всичко. Но после… после не можах да се успокоя… — Разплака се, раменете й се разтърсиха.

Останалото можех да си го представя. Онази част, за която тя не спомена пред Дмитрий. Тя е намерила заека, изчистила е, изплашила се е. Тогава е срязала китките си… Но това беше нейният странен начин да се справя с нещата, които я разстройваха.

— Никой не би трябвало да има достъп до спалните — възкликна надзирателката. — Как е могло да се случи?

— Имаш ли представа кой може да е бил? — Гласът на Дмитрий прозвуча необичайно нежно.

Лиса бръкна в джоба на пижамата си и извади смачкано листче хартия. Толкова много кръв се бе просмукала в него, че едва успях да разчета надрасканото, след като той го взе и внимателно го изглади.

Шокът на надзирателката я подтикна към много по-решителни действия и тя се насочи към вратата.

— Отивам да извикам Елън. — Необходима ми бе цяла секунда, за да си спомня, че това бе първото име на директор Кирова.

— Кажи й, че ще бъдем в клиниката — каза Дмитрий. А щом онази излезе, той пак се обърна към Лиса. — Трябва да полежиш.

Но тъй като тя не помръдна, аз я хванах под ръка.

— Хайде, Лис, по-скоро да се махаме оттук.

Тя задвижи бавно крака и се остави, да я отведем до клиниката на Академията. Обикновено там дежуреха по няколко лекари, но по това време на нощта бе останала само една медицинска сестра на смяна. Тя ни предложи да събуди някого от докторите, но Дмитрий отказа.

— Нуждае се само от почивка.

След малко, тъкмо когато Лиса бе настанена върху тясната медицинска кушетка, вътре нахълтаха директор Кирова и още няколко нейни помощници и веднага започнаха да я разпитват.

Но аз изскочих отпред, за да блокирам достъпа до нея.

— Оставете я на спокойствие! Не виждате ли, че тя не иска да говори за това? Оставете я първо да поспи!

— Госпожице Хатауей — сряза ме Кирова, — вие както винаги не спазвате правилата. Дори не зная какво правите тук.

Дмитрий я помоли да поговори насаме с нея и я поведе към коридора. Чух гневния й шепот, както и неговия — спокоен, но непоколебим. Щом се върнаха, Кирова ми обяви с типичния си остър тон:

— Можете да останете при нея, но само за кратко. Разполагаме с достатъчно санитари, за да довършат почистването и огледа в банята и в стаята ви, след което утре сутринта ще обсъдим ситуацията по-подробно, госпожице Драгомир.

— Не будете Натали — прошепна Лиса. — Не искам и тя да се изплаши. Вече всичко съм почистила в нашата стая.

Кирова обаче не изглеждаше убедена. Групата се оттегли, но на излизане сестрата попита Лиса дали иска нещо за ядене или пиене. Тя отклони предложението. След като най-после останахме сами, аз легнах до нея и я прегърнах.

— Няма да им позволя да открият какво се е случило — казах й аз, като долових чрез връзката ни, че тя още се тревожи за китките си. — Но ми се искаше да ми беше казала още преди да напусна бала. Винаги си ми повтаряла, че ако нещо те разстрои, ще дойдеш първо при мен.

— Тогава не мислех да го правя — заговори тя, но погледът й оставаше безизразен. — Кълна се, че не исках да става така. Искам да кажа, че бях толкова объркана… но си казах, че… помислих си, че ще мога да се справя. Опитах се, толкова упорито… наистина, Роуз. Всичко опитах. Но като се върнах в стаята си, видях го и… просто… рухнах. Беше като последната капка в чашата, разбираш ли? Знаех, че трябва да изчистя. Трябваше да е чисто, преди те да са го видели, преди да го открият, но имаше толкова много кръв… а след това, след като измих всичко, ми се насъбра твърде много, имах чувството, че ще… не зная… че ще експлодирам, толкова много се бе натрупало в мен, трябваше по някакъв начин да го освободя, разбираш ли? Трябваше да…

Прекъснах истерията й.

— Всичко е наред, разбирам.

Това беше лъжа. Не разбирах защо се наранява. Правеше го от време на време след инцидента и това ме плашеше до смърт. Тя се опита да ми обясни, че не е искала да умре — само се нуждаела по някакъв начин да го освободи навън. Когато в нея се натрупат твърде много емоции, според Лиса физическата болка бе единственият начин да прогони психическото страдание. Това бил единственият начин, по който можела да се контролира.

— Защо се случва всичко това? — зарида тя върху възглавницата си. — Защо съм толкова ненормална?

— Не си ненормална.

— Но това не се случва на никого другиго. Никой друг не прави такава магия.

— Наистина ли опита с магия? — Но отговор не последва. — Лис? Опита ли се да излекуваш заека’?

— Само протегнах ръка, за да видя дали ще мога да го съживя, но имаше толкова много кръв… и не можах.

Колкото повече я използва, толкова по-зле ще става.

Лиса беше права. Магиите на мороите можеха да предизвикват пожар и потоп, да преместват скали и други части от земята. Но никой от тях не можеше да лекува животни или да ги връща от царството на мъртвите. Никой, освен госпожа Карп.

Спри я, Роуз. Спри я, преди да забележат, преди да забележат и да я отведат. Измъкни я оттук.

Омразно ми бе да пазя тази тайна, най-вече защото не знаех какво да правя с нея. Никак не ми харесваше да се чувствам безпомощна. Трябваше да я защитавам от това… и от самата нея. А в същото време трябваше да я браня и от тях.

— Трябва да се махнем — рязко я прекъснах. — Трябва да изчезнем оттук.

— Роуз…

— Отново се случва. И сега е по-лошо. По-лошо от последния път.

— Ти се изплаши от бележката.

— От никаква бележка не съм се изплашила. Но мястото не е безопасно.

Внезапно отново закопнях за Портланд. Може да беше по-мръсно и много по-населено с досадни тълпи в сравнение с този пуст пейзаж насред Монтана, но поне там знаеш какво да очакваш… а не като тук. Тук, в Академията, миналото и настоящето непрекъснато воюваха едно срещу друго. Може би са много красиви тези стари стени и градини, но вътре се прокрадваше модерното. И хората не знаеха как да се справят с това. Беше също като самите морои. Архаичните им кралски фамилии привидно все още държаха властта, обаче сред мнозинството тлееше все по-кипящо недоволство. Както и сред дампирите, които искаха по-добър живот. И измежду онези морои като Кристиан, които искаха да се сражават със стригоите. Кралските особи все още се придържаха към традициите си, все още натрапваха властта си над всички останали, така, както на входовете към Академията продължаваха да се извисяват тежки врати от ковано желязо като символ на традициите и непобедимостта.

И накрая, ох, всички тези лъжи и тайни. Те се разнасят по коридорите, крият се в ъглите. Някой тук много мразеше Лиса, някой, който вероятно й се усмихваше в лицето и се преструваше, че е неин приятел. Не можех да им позволя да я унищожат.

— Сега трябва да поспиш — казах й аз.

— Не мога да заспя.

— Напротив, можеш. Аз ще съм тук. Няма да си сама.

В нея се преплитаха тревога, страх и други объркани емоции. Но накрая нуждите на тялото надделяха. След малко видях как клепачите й се затвориха. Дишането й стана равномерно, а сигналите, които получавах чрез нашата връзка, се успокоиха.

Останах да я гледам как спи. Самата аз все още бях прекалено заредена с адреналин, за да мога да си позволя да отдъхна. Предполагам, че бе изминал около цял един час, когато медицинската сестра се върна и ми съобщи, че вече трябва да си вървя.

— Не мога да си тръгна — казах аз. — Обещах й, че няма да я оставя сама.

Сестрата беше висока дори за расата на мороите, с мили кафяви очи.

— Няма да е сама. Ще остана тук с нея.

Изгледах я скептично.

— Обещавам.

Като се върнах в стаята си, аз също рухнах. Смесицата от страх и възбуда бяха изтощили и мен, за миг поне ми се прииска да водя нормален живот и най-добрата ми приятелка да е нормална. Но побързах да пропъдя тази мисъл. Всъщност никой не е нормален. А аз никога не съм имала по-добра приятелка от Лиса… обаче. Господи, понякога ми беше адски трудно.

Спах непробудно чак до сутринта. Отидох за първия час изпълнена с нерешителност, изнервена, че вече може да са плъзнали слухове за снощните събития. Както се оказа, наистина всички говореха оживено за изминалата нощ, но вниманието им бе посветено изцяло върху пристигането на кралицата и тържествения прием в нейна чест. Нищо не знаеха за заека. Колкото и да звучи невероятно, аз почти бях забравила случилото се на бала. Епизодът с кралицата внезапно започна да ми се струва едва ли не незначителен в сравнение с кошмарната гледка на кървавата експлозия в стаята на Лиса.

Все пак с напредването на деня забелязах нещо странно. Околните спряха да зяпат толкова усърдно Лиса. Вместо това се вторачваха все в мен. Без да е ясно защо. Реших да не им обръщам внимание и се заех да проуча къде бе отишла Лиса. Накрая я намерих при един мъж от групата на захранващите. Както винаги, ме обзе странно чувство, докато гледах как устните й се притиснаха към гърлото на захранващия, за да пие от кръвта му. Тънка струйка потече надолу по шията му и ясно се очерта на фона на бледата му кожа. Захранващите, въпреки че бяха хора, се отличаваха с кожата си — бледа почти колкото на мороите, но при тях бе заради загубата на кръв. Той сякаш не ме забеляза, толкова се бе отнесъл в плен на екстаза от ухапването й. Обзета от ревност, аз реших, че се нуждая от терапия.

— Добре ли си? — попитах я по-късно по пътя ни обратно към класните стаи. Тя носеше блуза с дълги ръкави, по всяка вероятност съзнателно подбрана, за да прикрива китките й.

— Да… но все още не мога да престана да мисля за заека… Беше толкова ужасно. Все едно че още го виждам. Мисля си и за това, което се случи след това. — Макар и само за миг тя затвори очи, след което обаче веднага ги отвори отново. — Хората говорят за нас.

— Зная. Не им обръщай внимание.

— Мразя ги! — избухна тя. Нещо мрачно се надигна в нея и се предаде по телепатичната ни връзка. Това ме накара да изтръпна от тревога. Моята най-добра приятелка беше с весел характер, толкова мила и любезна с всички. Не би трябвало да я измъчват подобни мрачни чувства. — Ненавиждам клюките. Толкова са глупави. Как могат да са така повърхностни, толкова тъпи?

— Не им обръщай внимание — повторих с утешителен тон. — Ти си достатъчно умна, за да не се занимаваш повече с тях.

Обаче ставаше все по-трудно да ги пренебрегваме. Шепненето и многозначителните погледи зачестиха. В следващия за днес час по поведение на животните ситуацията стана толкова зле, че едва можех да се съсредоточа, въпреки че именно този предмет ми бе любимият. Госпожа Майснър тъкмо бе започнала да ни говори за еволюцията и за това как оцелявали само най-добре приспособените, как животните несъзнателно търсели да се размножават предимно с партньори, носещи добри гени. Това ме очарова, но по едно време дори и учителката ни се затрудняваше да поддържа реда в стаята, понеже през цялото време трябваше да се надвиква с учениците и да ги призовава да пазят тишина.

— Нещо става — отбелязах аз, докато си говорехме с Лиса през поредното междучасие. — Не зная какво точно, но всички са надушили нещо ново.

— Нещо друго? Освен това, че кралицата ме мрази? Че какво друго би могло да бъде?

— Щеше ми се да знам.

Нещата най-после дойдоха до логичната си развръзка в последния час за деня, по славянско изкуство. Всичко започна от едно момче, което едва познавах. То ме изненада със съвсем ясно изказаното и почти неприлично предложение, което ми отправи, докато всички работехме по нашите индивидуални проекти. Отговорих му с най-любезния тон, на който бях способна, като му дадох съвсем недвусмислено да разбере какво трябва да направи с това свое предложение.

Но вместо отговор той само се засмя.

— Хайде, Роуз. Направо кървя по теб.

Разнесе се шумен дружен кикот, а Мия естествено не пропусна да ни хвърли поредния подигравателен поглед.

— Почакай, нали Роуз беше тази, която дава кръвта си?

Последва още по-оглушителен смях. Който естествено бе за мен като плесница. Издърпах Лиса навън в коридора.

— Те знаят.

— Какво знаят?

— За нас. За това как ти… е, знаеш де, как съм те захранвала, докато ни нямаше тук.

Тя остана с отворена уста.

— Но как са узнали?

— А ти как мислиш? Благодарение на твоя приятел Кристиан.

— Не — отрече тя убедено. — Той не би ме издал.

— Че кой друг тогава?

Вярата в Кристиан проблесна в очите й и ми се предаде чрез мислите й. Обаче тя не знаеше нещо, което аз знаех. Лиса нямаше представа какво му наговорих снощи, как го накарах да повярва, че тя го мрази. А пък Кристиан по начало си беше нестабилен. Да разпространи нашата най-съкровена тайна… е, може би една от всичките… би му се сторило отмъщение, подходящо да утеши нараненото му самочувствие. Кой знае, може именно той да е убил заека. Нали заекът беше умрял само два часа, след като го засипах с онези горчиви упреци.

Без да дочакам да чуя докрай протестите й, аз се втурнах към другия край на стаята, където Кристиан работеше както обикновено сам, без партньори. Лиса ме последва, обезпокоена от гнева ми. Без да мисля въобще дали околните ни гледат, аз се наведох през чина към него и се доближих на сантиметри от лицето му.

— Ще те убия.

Стрелна с поглед Лиса. В очите му проблесна искра на копнеж, после лицето му се скова в мрачна гримаса.

— Защо? Това да не е някаква нова привилегия на персоналния пазител?

— Не ми се прави на остроумен — предупредих го аз, като снижих глас. — Ти си им казал. Разказал си как Лиса се е захранвала от мен.

— Кажи й — намеси се Лиса с отчаян тон. — Кажи й, че не е истина.

Кристиан отмести поглед от мен към нея и докато двамата се гледаха, аз усетих мощна вълна на привличане между тях, толкова силна, че едва не ме събори. Всички трепети на сърцето й се отразяваха в очите й. За мен беше очевидно, че той изпитва същото към нея, само че тя не можеше да го разбере, понеже той продължаваше да мълчи.

— Можеш да престанеш с тази игра — най-после заговори той. — Не е нужно повече да се преструваш.

Любовният унес на Лиса се стопи, за да отстъпи пред горчивината и шока от ледения му тон.

— Аз… какво? Да се преструвам? За какво?

— Много добре знаеш за какво. Просто спри. Престани с този театър.

Лиса се взря в него. Очите й се разшириха. Изглеждаше много наранена. Нямаше никаква представа как се бях отнесла снощи към него. Въобще не подозираше, че той вярва, че тя го мрази.

— Престани да се самосъжаляваш и ни кажи какво става тук — озъбих му се аз. — Казал ли си им? Да или не?

Той ме изгледа предизвикателно.

— Не, не съм.

— Не ти вярвам.

— Аз пък му вярвам — каза Лиса.

— Зная, че е невъзможно да се повярва на откачалка като мен, не може да се очаква да си държа устата затворена… още повече че ти също не можеш… само че аз си имам по-добри занимания от това да разпространявам тъпи слухове. Искаш да изкараш някого виновен? Потърси вината в онзи там, в твоето златно момче.

Проследих погледа му до ъгъла, където Джеси се смееше за нещо с онзи идиот Ралф.

— Джеси не знае нищо — защити го Лиса.

Очите на Кристиан се приковаха в мен.

— Обаче знае. Нали така, Роуз? Знае.

Стомахът ми се сви. Да. Джеси знаеше. Беше се досетил през онази нощ в празния салон.

— Не мислех, че… не мислех, че ще каже на някого. Прекалено много го е страх от Дмитрий.

— Ти си му казала? — възкликна Лиса.

— Не. Той сам се досети. — Започна да ми прилошава.

— Очевидно е направил още нещо, след като се е досетил — промърмори Кристиан.

Обърнах се към него.

— Какво означава това?

— О, нима не знаеш?

— Кълна се в Бога, Кристиан. След часовете ще ти прекърша врата.

— Господи, ти май наистина си неуравновесена. — Изрече го с почти безгрижна интонация, ала следващите му думи прозвучаха доста по-сериозно. Все още не бе изтрил от физиономията си противната подигравателна усмивка, очите му все още блестяха от гняв, но когато заговори, долових леко безпокойство в гласа му: — Той навярно е поукрасил написаното в твоята бележка. Добавил е някои малки подробности.

— О, схванах. Похвалил се е, че сме се чукали. — Не бе нужно да търся по-завоалирани думи. Кристиан кимна. Така значи. Джеси се опитва да си позакърпи репутацията, при това за моя сметка. Добре. Мога да се оправя с това. Не че репутацията ми беше като на светица. Всички тук отдавна бяха убедени, че през цялото време се чукам с когото ми падне.

— А освен това, ъъ, Ралф също. Че вие двамата…

Ралф ли? Никакво количество алкохол или каквато и да е незаконна субстанция не биха ме накарали да го докосна.

— Аз… какво? Чукала съм се и с Ралф?

Кристиан кимна.

— Този задник! Ще го…

— Има и още.

— Какво? Да не би да съм спала с целия отбор по баскетбол?

— Той каза… те двамата казаха… че си им позволила… е, че си им дала да пият от кръвта ти.

Това вече дори и мен успя да сащиса. Да пиеш кръв по време на секс. Най-мръсното от всичките мръсотии. Гнусотия. Много повече от това да бъдеш лесна жена или просто развратница. Милион пъти по-лошо, отколкото Лиса да се захранва от мен, за да оцелее. Ето че попаднах в категорията на кървавите курви.

— Това е лудост! — изкрещя Лиса. — Роуз никога не е… Роуз?

Но аз вече не чувах никого. Причерня ми. Профучах през класната стая до ъгъла, където стояха Джеси и Ралф. И двамата вдигнаха погледи към мен с наполовина ухилени лица и наполовина… нервни, ако трябваше да гадая. Едва ли бяха много изненадани, след като лъжеха най-безсрамно.

Целият клас замря. Очевидно очакваха някакво невероятно шоу. Моята репутация на адски неуравновесена в действие.

— Какво, по дяволите, си мислите, че правите? — попитах ги с нисък застрашителен тон.

Нервният поглед на Джеси се превърна в ужасен. Макар да бе по-висок от мен, и двамата знаехме кой щеше да спечели, ако прибягна до използване на физическа сила. Ралф обаче ме удостои с поредната си нахална усмивка.

— Не правим нищо, което ти не би искала от нас. — Усмивката му стана жестока. — И дори за миг не си помисляй да ни посегнеш. Само започни да се биеш, и Кирова ще те изрита навън да си живееш сред другите кървави курви.

Останалите ни съученици затаиха дъх в очакване да видят какво ще стане между нас. Не проумявах как може господин Наги да се преструва, че не забелязва драмата, разиграваща се в часа му.

Искаше ми се да ги смеля от бой, да ги ударя толкова силно, че разправията на Джеси с Дмитрий в онзи салон да му се стори като потупване по рамото. Искаше ми се също веднъж завинаги да изтрия гадната усмивка от мутрата на Ралф.

Но задник или не, той имаше право. Ако ги докоснех, Кирова щеше да ме изгони, без окото й да мигне. Ако пък ме изритат навън, Лиса ще остане сама. Поех дълбоко дъх, преди да взема едно от най-трудните решения в живота си.

И се оттеглих от полесражението.

Остатъкът от деня беше пълна мизерия. Като се отказах от схватката, се превърнах в мишена на подигравки за всички останали. Слуховете и шепненето се усилиха. Започнаха да ме гледат с открито презрение. Смееха ми се в очите. Лиса се опита да поговори с мен, да ме утеши някак си, но аз дори и с нея не пожелах да говоря. До края на часовете се чувствах като някакво зомби, а след последния звънец се завтекох колкото можех по-бързо за тренировката с Дмитрий. Той ме изгледа озадачено, но не попита нищо.

По-късно, сама в стаята си, се разплаках за пръв път от много години.

След като излях в сълзи насъбралата се в мен мъка, се пресегнах да си облека пижамата и тъкмо тогава се почука на вратата. Дмитрий. Огледа изпитателно лицето ми, сетне отмести поглед. Очевидно разбра, че съм плакала. Бих могла да се закълна, че слуховете бяха стигнали и до него. Той знаеше.

— Добре ли си?

— Няма значение дали съм добре, или не, нали? — Вдигнах очи към лицето му — Лиса добре ли е? И на нея не й беше лесно.

По лицето му се изписа странно изражение. Мисля, че беше изненадан, че се безпокоя за нея в толкова труден за мен момент. Даде ми знак с ръка да го последвам и ме поведе навън по задната стълба, онази, която обикновено бе заключена за учениците. Но преди да отвори вратата и да ме изведе навън, ме предупреди:

— Само за пет минути.

По-любопитна от всякога, аз пристъпих навън. Там ме чакаше Лиса. Би трябвало да усетя, че е наблизо, но за известно време собствените ми неконтролируеми емоции изцяло бяха заглушили нейните. Без да отрони дума, тя ме прегърна и ме притисна до себе си за няколко мига. Отново се наложи да преглътна напиращите сълзи. Когато се отдалечихме, тя ме погледна със спокойни открити очи.

— Съжалявам — рече.

— Вината не е твоя. Ще отмине.

Тя обаче очевидно се съмняваше в това. Както впрочем и аз.

— Вината е моя — продължи Лиса. — Тя го направи, за да ми го върне.

— Тя?

— Мия. Джеси и Ралф не са достатъчно умни, за да измислят сами нещо подобно. Ти самата го каза: Джеси е бил прекалено изплашен от Дмитрий. Иначе защо ще изчаква чак досега? Нали се случи преди доста време? Ако е искал да разпространи този слух, вече щеше да го е направил още тогава, веднага. Това е дело на Мия, за да ти отмъсти заради онова, което ти каза по адрес на родителите й. Не зная как е успяла, но тя ги е накарала да приказват всички тези неща.

Дълбоко в себе си знаех, че Лиса е права. Джеси и Ралф бяха послужили само като инструменти. Мия беше режисьорът на всичко това.

— Сега вече нищо не може да се направи — въздъхнах аз. — Роуз…

— Забрави, Лис. Всичко свърши, нали?

Няколко минути тя ме гледаше изучаващо, мълчаливо.

— Отдавна не те бях виждала да плачеш.

— Не съм плакала.

Усещане за искрена болка и прилив на симпатия ме връхлетя през нашата телепатична връзка.

— Тя не може да си позволява да ти причинява това — възрази Лиса остро.

Засмях се горчиво, донякъде изненадана от безпомощността си.

— Вече го направи. Беше ме предупредила, че ще ми го върне тъпкано, че няма да мога повече да те защитавам. Ето че си спази обещанието. Когато се върна в класната стая…

Стомахът ми се сви от ужасно предчувствие. Помислих си за приятелите ми и за уважението, което бях успяла да си извоювам въпреки скромния си произход. Сега всичко щеше да се изпари. Не можеш да се възстановиш след нещо подобно. Не и сред мороите. След като веднъж си била обявена за кървава курва, си оставаш кървава курва завинаги. Но най-лошото беше, че някаква тъмна, скрита част в мен харесваше да бъда хапана.

— Не биваше да се опитваш да ме защитаваш — рече тя.

Засмях се.

— Това ми е работата. Нали ще стана твой пазител.

— Да, зная, исках да кажа, че не трябва по този начин. Не бива да страдаш заради мен. Не бива винаги да се грижиш за мен. И все пак го правиш. Ти ме измъкна оттук. И пак ти се грижеше за мен през цялото време, докато живеехме сами. Дори и след като се върнахме… ти винаги си била тази, която се е нагърбвала с цялата работа. Всеки път, когато се срина… като снощи например… ти си винаги там. До мен, защото съм слаба. Защото не съм като теб.

Поклатих глава.

— Това няма значение. Това е работата, която трябва да върша. И не възразявам.

— Да, но виж какво се случва. Аз съм тази, срещу която всъщност е насочена цялата тази злоба… макар че още не ми е ясно защо. Но както и да е. Това трябва да се спре. Отсега нататък аз ще те защитавам.

Лицето й излъчваше решителност, твърда убеденост, която ми напомни за онази Лиса, която помнех отпреди инцидента. В същото време долавях и нещо друго в нея — нещо по-мрачно, нещо като дълбоко спотайващ се гняв. И преди се бях натъквала на тази страна от душата й и никак не ми харесваше. Не исках тя да бъде обсебена от тъмната си страна. Исках само едно — да бъде в безопасност.

— Лиса, ти не можеш да ме защитаваш.

— Мога — възрази тя пламенно. — Има едно нещо, което Мия иска повече от това да ни съсипе. Тя иска да бъде приета. Иска да се движи сред кралски особи и да се чувства като една от тях. Но аз мога да й отнема тази привилегия. — Усмихна ми се. — Мога да ги настроя срещу нея.

— Как?

— Като им кажа. — И очите й проблеснаха.

Тази вечер явно зацепвах твърде бавно. Необходимо ми бе известно време, за да схвана за какво ставаше дума.

— Лис… не. Не може да използваш внушението. Не и тук.

— Мога също да прибягна и до някоя от онези глупави сили.

Колкото повече я използва, толкова по-зле ще става.

Спри я. Роуз. Спри я, преди да забележат, преди да забележат и да я отведат. Измъкни я оттук.

— Лис, ако те заловят…

Дмитрий надникна от вратата.

— Вече трябва да се прибираш вътре, Роуз, преди някой да те е видял.

Изгледах паникьосано Лиса, но тя вече бе започнала да се отдалечава от мен. Извърна се.

— Този път аз ще се погрижа за всичко, Роуз. За всичко.