Антипапата

5

Професор Слокъм живееше в голяма разхвърляна върху терена къща в стил Джордж V в брентфордското имение „Бътс“. Къщата бе собственост на Слокъмови редица поколения наред, а произходът на Професора можеше да бъде проследен до най-ранните жители на Брентфорд. Ето защо Професора, чиито докторати, магистърски степени и съмнителни свидетелства вървяха в съкратен вид подир името му като някакво айнщайново уравнение, обичаше дълбоко и искрено това място. Той бе издал в частен порядък огромен том, озаглавен:

„ПЪЛНАТА И АБСОЛЮТНА ИСТОРИЯ НА БРЕНТФОРД. Изследване на най-различни необичайни и изключителни обстоятелства, които са преобладавали в историята и които по свой начин са допринесли за уникалните визуални и естетически аспекти, характерни и за ландшафта, и за хората от това място. Дава специални сведения за религиозните догми, расовия тип, етническите групи и растителността, характерна за региона.“

Професорът непрекъснато поправяше това могъщо издание. Напоследък изследванията му го бяха отвели в непроучените области на окултното и езотеричното. Повечето от времето си Професорът прекарваше в кабинета си и в частната си библиотека, която можеше да съперничи на „Бодлианската“2. Покрай стените се издигаха витрини, пълни с най-странни предмети, с работещи модели на летящите машини на Леонардо да Винчи, препарирани митични зверове, бронзови астролабии, карти на небесния свод, редици аптекарски стъкленици, потопени в специални разтвори зародиши и изсушена мандрагора заемаха всяко свободно местенце върху лавиците, разпростираха се из всички ъгли, ниши и отвори. Всичко това караше човек да си представи средновековните алхимици, наведени над врящите им казани, съдържащи до един философския камък. Самият Професор бе беловлас и грохнал, можеше да върви само с помощта на бастуна си с дръжка от слонова кост. Очите му обаче блестяха със свирепа жизнена енергия.

Изпълнявайки ролята на живописен отшелник, Професора се появяваше веднъж дневно по улиците на Брентфорд. Този ритуал бе съпроводен с голяма церемониалност и включваше бавно обхождане на границите на града. Облечен дори и в топло време в чисто черно палто с астраганова яка, с развята бяла коса, този почитан джентълмен крачеше по изморителната си сутрешна пътека без никога да промени маршрута си от вчерашния ден.

Джим Пули твърдеше, че ако този феномен престане, досущ както ако изчезнат гарваните от лондонската Тауър, това благословено островче щеше да бъде обречено на гибел и нищо добро не го чакаше. Джим бе постоянен посетител на Професора в ролята си на самозван градинар и се отнасяше към възрастния мъж с огромно благоговение.

Веднъж бе научил Професора да играе дартс, като се опитваше да го убеди, че съвършенството в този типичен кръчмарски спорт е изцяло плод на умение и много тренировки, нещо, което Джим притежаваше в най-нисша степен. Обясни на Професора правилата и му подари комплект за игра. Старикът хвърли няколко стрелички както му дойде без никакъв успех. След това се спря за малко, изряза леко с нокторезачка перцата на стреличките, наплюнчи връхчетата им и не само победи Джим Пули, един от най-видните играчи на дартс в „Лебеда“, но и спечели 10 лири. Пули допусна, че или бе станал жертва на някаква изтънчена форма на хипноза, или Професорът бе майстор на телекинезата. Какъвто и да бе случаят, Професорът спечели възхищението на Джим за цял живот. Той дори не възнегодува срещу загубата на 10 лири, защото бе човек, който никога не подценяваше образованието.

Точно онази топла пролетна вечер Професорът седеше зад писалището си и проучваше с огромна лупа разпадащо се копие на Necronomicon. Лек ветрец шумолеше в храстите орлов нокът, които обгръщаха отворените френски прозорци, а недалеч часовникът на библиотеката „Мемориъл“ удари осем.

Професорът надраска нещо в ученическата си тетрадка и без да вдигне глава попита:

— Цяла вечер ли ще дебнеш там, Джим Пули, или ще ми направиш компания за едно малко шери?

— Ще ви направя компания за шерито — отвърна Джим, който изобщо не се учуди на свръхестествените възприятия на Професора, — но дали да бъде малко, това е въпрос, който предлагам да обсъдим.

Професорът разклати индийското бронзово звънче, скрито из натрупаните върху писалището книжа. Последва почукване, яката врата се отвори, за да разкрие възрастен слуга, още по-беловлас и древен, отколкото самия Професор.

— Шери ли ще обичате, сър? — попита древният, протегнал сребърен поднос с пълна кристална гарафа и две миниатюрни чашки.

— Да, наистина, Гамън, остави го там, ако обичаш.

Професорът посочи една фино резбована сиамска масичка до камината от бял мрамор. Възрастният слуга изпълни нареждането и се оттегли мълчешком.

Професорът наля двете чашки с шери и подаде едната на Джим.

— Е — рече той, — на какво дължа това удоволствие, Джим?

— Ето каква е работата — започна Джим. — Добре известно е на всекиго и особено на мен, че вие сте човек с огромни познания, пътували сте много и се изразявате така по някои въпроси, че хората от улицата остават със зяпнала уста.

Професорът повдигна вежда.

— Нима? — рече той.

— Е — продължи Джим, — напоследък в мое притежание влезе предмет, който ми причинява известна степен на объркване.

Професорът изрече още едно „Нима?“

— Да — отвърна Джим. — Как съм се сдобил с него няма значение, но мисля, че би могъл да заинтригува човек като вас, толкова учен и образован.

Професорът кимна замислен и постави чашката си на подноса.

— Виж сега, Джим — рече той. — Първо, трябва да кажа, че винаги ми доставя удоволствие да те видя. Твоите посещения рядко са безинтересни, разговорът с теб обикновено е стимулиращ и често е истинско предизвикателство човек да влезе в мисловен дуел с теб за някои от по-екстравагантните ти теории. Второ, трябва да кажа веднага, че каквото и да носиш, то без съмнение е нещо съвсем необичайно, но ако не е философският камък или един от зъбите на хидра, нямам желание да го купя.

Върху лицето на Пули се изписа обида.

— И така, ако сме се разбрали напълно, с удоволствие ще изследвам предмета, който притежаваш, и ще ти дам цялата информация, която имам за него, стига нещото да е истинско.

Пули кимна и извади от джоба си бобеното зърно, което бе грижливо увил в окаяната си носна кърпа.

— Само предмета — рече Професорът, като изгледа презрително кърпичката на Пули. — Нямам желание да пипна някой смъртоносен вирус от този отвратителен парцал.

Пули разгърна кърпичката и подаде бобчето на Професора. Джим забеляза, че бе по-голямо, отколкото преди, забеляза също, че по лицето на Професора пробяга сянката на необичайно изражение. Обикновено благото лице се бе изкривило, цветът му, колкото и малко да бе останал, бе изчезнал напълно, а около устните му се появи синкава окраска. Това гротескно представление трая само миг или два, след което Професорът възвърна самообладанието си.

— Постави го ей там, върху онази мраморна основа рече той с треперещ глас.

Потресен от ужасяващата реакция на Професора, Пули изпълни нареждането без колебание.

— Покрий го с онзи стъклен купол — рече Професорът.

Пули го направи.

— Добре ли сте, Професоре? — попита той с донякъде загрижен тон. — Да ви донеса ли чаша вода или нещо друго?

— Не — отвърна Професорът, — не, не, ще ми мине, просто… ами… — той погледна Пули право в очите и попита: — Откъде взе това нещо?

— Намерих го — рече Пули, който нямаше никакво намерение да разкрива кой знае колко.

— Но къде, къде го намери?

Пули потърка брадичката си. Бобеното зърно определено бе разтърсило стария джентълмен, очевидно не беше някакво си старо бобче, а бе много необичайно зърно, навярно с голяма стойност. Нямаше да споменава, че Арчрой има още четири такива.

— Значи е ценно? — попита небрежно той.

— Къде го намери? — повтори Професорът с още по-разтревожен тон.

— Изкопах го — отвърна Джим.

Професорът сграбчи Пули за реверите с костеливите си пръсти и се опита да го разтърси здраво. Това усилие обаче го изтощи и той се отпусна отново в креслото си.

— Джим — рече той с толкова искрен тон, че Пули веднага осъзна — беше се случило нещо, което не бе в негова полза. — Джим, онова нещо там — той посочи с пръст бобеното зърно под стъкления похлупак, — е нещо, което ако не греша, а аз се боя, че не греша, е нещо толкова ужасно, че най-добре е да не се говори за него. Мога само да се надявам, че не си го държал у себе си достатъчно дълго, за да се заразиш.

— Да се заразя ли? — Пули измъкна кърпичката си и я хвърли в огъня, който пламтеше в камината, независимо от сезона. — Какво е то? — попита Пули и от тревога върху челото му избиха капки пот. — Отрова ли е?

— Боя се, че е по-лошо от отрова.

По-лошо от отрова! Мозъкът на Пули направи няколко салта. Какво би могло да бъде по-лошо от отрова?

— Помогни ми, ако обичаш.

Пули помогна на Професора да отиде до един от масивните библиотечни шкафове до вратата на кабинета.

— Онзи зелен том със златни букви, подай ми го, ако обичаш.

Пули го стори и Професорът постави голямата книга върху писалището си и бавно заразгръща страниците й.

— Лупата ми, ако обичаш.

Пули му подаде лупата и надникна иззад рамото на старика. За негова изненада книгата бе на латински. Върху предишната страница обаче имаше покрита с оризова хартия избледняла илюстрация на бобено зърно, което очевидно бе същото като онова под стъкления купол. Професорът прекара лупата напред-назад по страницата, като от време на време вдигаше глава да погледне и бобеното зърно, и илюстрацията. След това се отпусна отново на стола си и рече с въздишка:

— Този път си попаднал на голяма работа, Джим.

Пули, несигурен дали това означаваше комплимент, или не, не каза нищо.

— Phaseolus Satanicus — каза Професорът, — като Phaseolus е родовото име на популярния и ядивен фасул. Satanicus е съвсем различна работа. А тази книга — той потупа пергаментната страница с изискания си нокът — тази книга е дело на някой си Джеймс Мърел, известен като Хадлейския пророк, който е събрал и копирал шедьоврите, астрологичните карти и алманаси на предхождащи го и почти забравени магьосници и по-незначителни магове. Малко екземпляри са се запазили от труда му, но по начин, който не бих искал да разкривам, успях да се сдобия с този том. Това е книга, изцяло посветена на подробното проучване на — бихме могли да ги наречем — магически билки, подправки, семена и бобени зърна. В нея са описани лечебните, чудотворните и метафизичните им свойства, а тя съдържа между кожените си корици бележки за растения и семена, които древните са смятали за свещени. Или поради въздействието им върху съзнанието след дестилирането им, или защото са притежавали определени качества, които са извън сферата на нормалните обяснения.

— Тогава значи това бобено зърно притежава магически свойства? — попита Пули.

— Не бих ги нарекъл магически — отвърна Професорът, — но трябва да ти кажа, че това твое бобено зърно е до такава степен свързано със силите на мрака, че най-добре е дори да не се помисля, камо ли да се говори за това в салона на „Летящия лебед.“

— Аз обичам да ходя в бара — каза Пули, — но, моля ви, продължете, монологът ви е омайващ.

— Ще ти чета направо от книгата — рече Професорът, — а като свърша, ще видим дали монологът ми ще ти се види омайващ.

Пули си наля още едно шери и се запита дали би могъл да заинтригува Професора с комплект за домашно приготвяне на бира.

— Phaseolus Satanicus — започна отново Професорът, — този първи пасаж е свободен превод от гръцки.

„И когато ковчежето бе отворено и злото стъпи за пръв път с изгарящото си копито върху земните равнини, тогава от очите на Пандора се отрониха онези пет горчиви сълзи. И там, където тези сълзи паднаха върху нивите, там хванаха корени и даже разцъфтяха. А Ефитимей, като видя цялата тази злина, която жена му бе причинила, сграбчи тези пет тъмни стръкове и ги захвърли на места в безпрогледна тъма, където ако някой човек реши да ги потърси, той със сигурност никога повече няма да се завърне“.

— Всичко това е много хубаво — каза Джим Пули.

— Следващият цитат е от Жан Франсоа Шамполион (1790–1832), човекът, разгадал пръв йероглифната писменост на египтяните. „Анубис се взря в детето-мъж, което се бе появило пред него и го попита за собствеността му, а фараонът отговори, че води седемнайсет вола, петнайсет ковчежета със злато и скъпоценни камъни. Дърворезби и живи картини с богата украса и петимата, които живеят в свещения дом, до който никой не може да пристъпи. А Анубис се изплаши, дори той, пазителят на владенията и в отвъдното, се побоя и се обърна към детето-мъж, изправено пред свещената река, и му каза никога да не я пресича, освен ако теглото му е над божественото равновесие. Което никога не може да се постигне, защото винаги на везната срещу теб ще натежават петте…“

Пули посегна към гарафата с шери, но за своя изненада я намери празна.

— Онези пет, каквито и да са били, ми се виждат доста зловещи — рече той, — а заплахата ми се струва също малко мъглява.

Професорът вдигна глава от старинния том.

— Тази книга е написана на ръка преди около три столетия — рече той, — и то не от някакъв случаен дилетант на окултното, а от магьосник с най-висок ранг. Аз ти прочетох два цитата, които той е открил, но, както изглежда, нито един от тях не ти направи кой знае какво впечатление. А сега ще ти прочета какво Джеймс Мърел е написал собственоръчно за петте бобени зърна, които по времето на написаното по съвсем неведоми причини са били негова собственост. „Тази вечер съм трескав, като записвам мислите си за петте, които са пред мен. Тяхното ехо е силно и мощта им — огромна. В ушите ми кънтят странни викове, които не произхождат от човешко гърло, пред очите ми танцуват видения, самата същност и обичаи ме ужасяват и изпълват душата ми с черен страх. Сега вече знам какво могат да представляват те и в какво могат да се превърнат, ако бъдат докоснати от Черния. Намерението ми е да ги унищожа чрез огън и вода и чрез силата на църквата майка. Ако повече погледът ми не се спре върху тях, сънят ще дойде като благословен лек.“ — Професора захлопна кориците на книгата със сила. — Илюстрацията на бобеното зърно също е дело на Мърел, значи грешка не може да има.

Пули мълчеше. Гласът на Професора го бе докарал до състояние на полухипноза. Все още бе неясно какво означаваше всичко това, но че бобените зърна носеха определено отвратително петно, бе съвсем сигурно.

— Къде са другите четири? — попита Професора.

— У Арчрой — отвърна мигновено Пули.

— Аз самият не разбирам всички недомлъвки — рече Професора. — Тези бобени зърна, изглежда, са предмет на злокобна поличба. Появата им в историята през различни периоди от време винаги е предхождала големи нещастия — чума, война, глад и други подобни. Винаги се споменава за тъмна фигура, на която тези пет бобени зърна изглежда са верни до смърт, а каква би могла да бъде целта й, потрепервам само като си помисля.

Професора се прекръсти.

На верандата, заслонена от асмата на орловия нокът, един скитник с ужасен вид и жалки обуща гледаше Професора и очите му горяха с едва доловим в късния полумрак огън. Той прокара пожълтял от никотин пръст по носа си и изгледа мълчешком как листчетата на цветовете повяхваха мигом след докосването му. Прошепна нещо на отдавна мъртъв език, спусна се по градинската пътека и се стопи в сгъстяващия се мрак.

Дълбоко замисленият Джим Пули седеше на любимото си място пред библиотеката „Мемориъл“. Наближаваше полунощ и определено се застудяваше. Над него ярката пълна луна плуваше сред парцаливи облаци, звездите ту се появяваха, ту изчезваха — досущ като дупки на дървояди в дървения под на небесата. Джим вдигна яката на сакото си от туид и остана там, сгърбен, с ръце, мушнати в бездънните джобове на панталона си.

Цялата тази работа с бобеното зърно му бе дошла твърде много. В крайна сметка той само бе наминал при Професора, за да може той да идентифицира проклетото нещо. Та това бе Брентфорд от двайсетия век, а не някакво си обзето от предразсъдъци средновековно село в плен на някаква вещерска мания. Кутията на Пандора, как ли не! Джим бръкна да потърси тенекиената си кутия за тютюн и часовникът удари дванайсет. Търсенето му се оказа безплодно и Пули си спомни, че остави кутията върху лавицата над камината, когато помоли старика да напълни отново гарафата с шери.

Джим въздъхна мрачно. Като се вземе предвид всичко случило се, вечерта не можеше да бъде определена като много успешна. Тютюнът му съхнеше върху лавицата над камината, докато бобеното му зърно си лежеше без никаква стойност в стъкления си затвор. Пули се замисли върху казаното от Професора. Дали старикът не прибързваше в изводите си? В крайна сметка Джим бе оставил бобеното зърно там и никакви пари не смениха собственика си. Възможно ли бе Професора мигновено да бе оценил, че бобчето има голяма стойност и да бе измъкнал цялата тази работа с Phaseolus Satanicus, просто за да разкара Джим? Джим почеса четината по брадичката си.

Не, не можеше да е така, Професорът изглеждаше искрено шокиран, когато видя бобеното зърно, и то определено бе същото, като на илюстрацията в древната книга. Никой не би могъл да си измисля подобни истории на прима виста, нали така? А и той знаеше за съществуването на другите четири. От цялото това напрегнато мислене, съчетано с поетия почти цял литър хубаво шери, Джим го заболя глава. Е, в такъв случай най-добре бе да забрави за бобеното зърно, нека Професорът да прави с него каквото си ще.

Пули се изправи и протегна ръце. Изведнъж му хрумна друга мисъл: „Ако тези бобени зърна са опасни — помисли си той, — най-добре ще е да съобщи този факт на Арчрой, тъй като останалите четири, които носи у себе си, биха могли да му навредят.“

Джим отново седна на пейката.

„Но ако му кажа — нашепваше му друга мисъл, — тогава той ще ме попита откъде знам всичко това и ще трябва да му призная за похитеното от парцела на Омали зърно.“

Тази мисъл изобщо не се понрави на Пули.

„Та той ти е приятел — рече първата мисъл с ангелски гласец, и ти ще се почувстваш много гузен, ако го сполети някаква злочестина, която ти си в състояние да предотвратиш.“

Пули кимна и отново се изправи.

„Най-добре не се замесвай — подшушна му първата мисъл. — Кой би могъл да каже, че предположенията на Професора са верни?“

Пули прехапа устни. Дилемата бе ужасна. И той остави ангелският гласец да вземе връх по въпроса.

„Ако Професора ти бе казал, че зрънцето е от растение, чиито клони всяка пролет се обсипват със златни дублони, щеше да му повярваш. Ти отиде там да потърсиш изгода от безкрайните му познания, нали така? — Пули хрисимо кимна. — Значи ако Професора казва, че зърната са зло и трябва да бъдат унищожени, най-добре ще е да последваш съвета му.“

Пули изглежда бе доволен от този ход на мисли и направи няколко крачки към дома. И тогава, сякаш на пътя му изведнъж се бе препречило опънато въже, той спря на място.

„Но значи трябва тогава да взема останалите четири бобчета от Арчрой — рече си той. — И по никакъв начин да не дам повод да ме заподозрат в двуличие.“

На Пули му хрумна нова мисъл, този път гласът й не бе различим, но бе с толкова здрава логика, че той се почувства много благодарен, че бе избрала да влезе тъкмо в неговата глава.

„Защо не отидеш у Арчрой сега, докато той е нощна смяна, да влезеш в къщата му и да отстраниш четирите магически бобени зърна?“

Ангелската мисъл имаше известни съмнения по въпроса, но в крайна сметка бе заплашена да си стои мирна.

„Ще го направя заради Арчрой — рече си Джим Пули. — Едно благородно начинание, за което не очаквам благодарности, тъй като поради самото му същество неговият извършител трябва да остане анонимен.“

Джим запаса панталона си и закрачи целеустремено по посока дома на Арчрой. Наистина бе рядкост благородна мисъл да нахлуе в главата му и идването на тази изпълни Джим с безразсъдна самоувереност. Щеше да се изкатери върху гаража на Арчрой, да се спусне по алуминиевата стълба, да заобиколи и да опита горните прозорци, един от които със сигурност трябваше да бъде отворен. А след като влезеше, ако бобчетата бяха там, той със сигурност щеше да ги намери.

След като се увери, че по улиците нямаше закъснели гуляйджии, упътили се към убежищата си, нито полицаи, обхождащи късно района си, Пули се шмугна в страничната на гаража на Арчрой уличка. Усилията му да пази тишина и да се промъкне крадешком обаче бяха провалени от шумното сблъскване с велосипеда на Омали на име Марчънт, който си стоеше подпрян на стената на гаража, потънал в мрак. Джим и Марчънт се сблъскаха и паднаха шумно на земята, Марчънт негодуващо звънна със звънчето си, поради грубото събуждане, а Джим изруга всички известни на човечеството видове двуколесни превозни средства.

С доста пъшкане и пляскане на ръце Джим се изправи на крака, шапката му бе килната над едното око, а маншетът на единия му крачол бе здраво хванат от задната спирачка на Марчънт. След още ругатни и отчетливия звук на раздиращ се туид, Джим се освободи от зловещата прегръдка на велосипеда и закуцука по уличката.

Изведнъж се спря на място и вдигна изумено поглед нагоре, защото подпряна на страничната стена и водеща право към прозореца на втория етаж бе разтегателната алуминиева стълба на Арчрой.

„Какъв късмет!“ — рече си Джим Пули, залови се доволен за стълбата и провери с крак устойчивостта й.

Беше изкачил пет стъпенки, когато един гласец прошепна в главата му: „Пули, как смяташ, защо ще има толкова удобно разположена за теб стълба, подпряна на стената на Арчрой и водеща право към горните прозорци?“

Пули спря да се изкачва и се замисли за миг-два. Може би Арчрой е чистил прозореца и е забравил да премести стълбата? Но гласецът пак му нашепна: „Хайде сега, дръж се бе, Пули.“

„Само ще се покатеря и ще хвърля един поглед през прозореца“ — отвърна на гласеца Пули. Той се изкатери с удивителна сръчност, като се има предвид, че ефектът на професорското шери започваше да се засилва с всяка минута. Лъчите на пълната луна нахлуваха през прозореца на спалнята и заливаха стаята с мъртвешка светлина. Пули надигна предпазливо глава над перваза на прозореца и подаде нос, досущ като легендарния Чад. Докато очите му се приспособяваха към ситуацията, думите, които излетяха от устните му в удивен шепот бяха в общи линии неподходящи за печат.

Там, върху европейския юрган, въртейки се и гърчейки се в безумието на сексуалното забвение, се намираше съпругата на Арчрой. Вкопчен в страстно единение с тази ненаситна жена бе не кой да е, а Джон Винсънт Омали, ерген от същата енория.

— Копеле — изрече шепнешком Джим Пули дума, която поне се намира в Оксфордския речник. — И тази греховна, подла… — умът му затърси подходящия епитет за изразяване на яда му. Тъкмо по време на това търсене погледът на Пули се спря върху самите предмети, които го бяха довели до тази неочаквана гледка на похотливото и определено забранено за непълнолетни представление.

И ето ги там, грееха с едва доловимата луминесценция, върху тоалетката, само на няколко инча от прозореца. Пули ги гледаше скришом с огромно удоволствие, почувствал, че благородното му издирване бе справедливо възнаградено с мигновен успех, постигнат с минимални физически усилия и при почти никакъв риск за живота или за някой крайник. Защото макар бобените зърна да лежаха на пръв поглед безжизнени, за уловилия се здраво за въздушното си гнезденце Джим, те очевидно бяха нащрек. Те определено наблюдаваха и то с огромна наслада еротичния спектакъл. Излъчваха такова силно усещане за черно зло и нечовешко безсрамие, че на Джим му беше трудно да потисне отвращението, което се надигаше у него.

Като пое дълбоко, но безшумно дъх, той бръкна през прозореца и сграбчи злокобните зърна от първокласните им места в ложата върху тоалетната масичка. Задникът на Омали, обагрен в бледожълто от лунната светлина, се издигаше и спадаше необезпокояван. Пули мушна зърната в джоба си и бързешком се спусна по стълбата.

Вече долу той прехвърли бобчетата в торбата с дръжки, определена от Професора за тази цел. „Ето, че още една работа се свърши“, рече си Пули с известно облекчение. Операциите бяха извършени със забележителен успех, изпълнени с усърдие, прилежност, сръчност и умение. Някъде високо горе, на своя Олимп, тълпи древни предходници от фамилията Пули отваряха бутилки шампанско и вдигаха тостове за своя следовник.

Пули пое с пружинираща стъпка по уличката. Не беше изминал и три метра обаче, когато отмъстителният ляв педал на Марчънт го улови за маншета на панталона и го събори в калта.

— Свиня такава — изръмжа Пули и зарита с високите си обувки във всички посоки.

— Кой там? — извика глас от горния прозорец.

Джим се промъкна покрай стената на къщата, излезе на улицата и си плю на петите. В тъмната уличка велосипедът на Омали се изкикоти механично с цялата си желязна душа и звънна доволен със звънчето. Върху своя висок Олимп семейство Пули си потърси други забавления.