Антипапата

4

Ако в Брентфорд имаше някакво идеално местенце, където един поет да потърси вдъхновение, или художникът да разтвори трикракия си статив, то това определено не беше мостът на канала на „Хаунслоу роуд“, който маркираше долната лява точка на загадъчния Брентфордски триъгълник. Дори потенциалните самоубийци избягваха това място, усещайки, че един неуспешен опит можеше да завърши с всякакви отравяния или други отвратителни болести.

Лио Феликс, брентфордец и растафарианец, върти бизнес със стари автомобили на западния бряг на канала. Тук е събран цветът на таратайките. Блестящи с положения върху дебелите пластове кит лакова боя, с професионално нагласени километражи и с неизбежната табела „само един предишен собственик“, който при това обикновено се оказваше или представител на свещеничеството или някоя дребна стара дама.

Норман никога не бе притежавал автомобил, макар че имаше времена, когато обмисляше да си направи сам кола, или дори да конструира по-ефективен заместител на двигателя с вътрешно горене, който да работи с капачки от бирени бутилки или с филтри от фасове. Жена му се отнасяше към тези полети на фантазията с обичайния си цинизъм, кикотеше се гадно и се пошляпваше по невероятните си бедра с ръце, които приличаха на половинкилограмови пакети със свински наденички.

Норман гледаше замислен тъмните води и намираше в оцветените като дъга водовъртежи някаква мрачна красота; беше се отървал от нея и това си беше факт. Поне вече си беше сам господар и тъй като жена му беше заминала, той напусна работата си в каучуковата фабрика, за да работи в книжарницата. „Животът не е толкова лош, ако човек не се разхлабва“, помисли си той. „Споделената беда е наполовина беда.“

— А пътят е дълъг и връщане няма — рече някакъв глас току до Норман.

Той кимна.

— Тази мисъл напоследък ми минава често — отвърна замечтано.

Обърна се рязко и се озова лице в лице с опърпан скитник с ужасен вид и жалки сини обуща.

— Извинете, сепнах ли ви? — попита създанието със загрижен тон. — Това е мой лош навик, който наистина трябва да овладея.

— О, не — каза Норман, — работата е там, че в сряда следобед, денят, в който затварям по-рано, често идвам тук за час или два и рядко очаквам да срещна друг човек.

Скитникът се усмихна уважително.

— Има мигове, когато човек трябва да остане сам — рече той.

— Точно така — отвърна Норман.

Известно време двамата гледаха замислено мръсните води. Мислите на Норман бяха нежни, колебливи създания, чиито граници лесно се вписваха в приемливите норми на местния начин на поведение.

Тези на скитника обаче витаеха в спектър, който обхващаше такива тъмни и бездънни цветове, че дори да се опита човек да се замисли върху сивите им оттенъци, щеше да означава да нахлуе в територии, толкова ужасяващи и страховити, че самата идея внушаваше гибел на всеки от дузина популярни диалекта.

— Мога ли да ви поканя на чаша чай в „Перото?“ — попита скитникът.

Норман не изпитваше духовно родство към скитника, но се почувства странно задължен да кимне при тази неочаквана покана. Двамата тръгнаха от моста на канала и закрачиха по главната улица на Брентфорд към кафенето „Перото.“ Това заведение, което се намира на по-малко от двайсетина метра от пресечката на Главната и „Ийлинг роуд“, понякога събира толкова брентфордци, колкото и самият „Летящ лебед.“ Това, разбира се, случва, когато „Лебеда“ е затворен.

„Перото“ се върти от огромна блондинка с габаритите на Пег, известна на цял Брентфорд като Лили Марлен. Защо точно Лили Марлен не е ясно, след като върху табелата над вратата е изписано: „Собственичка — госпожа Вероника Смит.“ Лили върти заведението с маниера на „мадам“ на бардак, огромната й пазва ту изниква, ту изчезва от сенките над тезгяха като два дирижабъла близнаци. Каквото и да се е случило с госпожа Вероника Смит, никой не смееше и да попита.

Норман отвори напуканата стъклена врата и влезе в кафе „Перото“, следван от зловещия скитник. В мрака зад тезгяха, невидима за човешко око, Лили Марлен направи символичния кръстен знак.

— Какво ще поръчаш? — попита Норман скитника, който се бе настанил до витрината и не показваше никакво намерение да поръчва нещо.

— Мисля да взема едно от удивителните кафета на Лили — отвърна съществото.

Норман отиде до тезгяха.

— Две кафета, моля, Лил — поръча той на реещата се пазва, която се отдръпна в тъмнината на своя хангар, за да се върне в компанията на чифт ръце. Пръстите на тези два щедри израстъка държаха чифт кафета в традиционните стъклени чаши. Норман плати и отнесе димящите чаши до масата.

— Наздраве — рече скитникът, вдигна чашата си към светлината и се вторачи в дъното й.

— Какво гледаш? — попита Норман.

— Аха — рече скитникът, като потупа носа си многозначително. — Значи ми задаваш въпрос.

— Да — отвърна Норман.

— И аз ще ти отговоря — рече скитникът, — с кратка история, която, макар и къса, е поучителна и морално удовлетворителна.

Норман рече:

— Капка по капка вир прави — от което стана ясно, че мислите му витаеха другаде.

— Един мой приятел обичаше да пие кафе, казвам обичаше, защото доколкото знам още обича, но тъй като не съм чувал нищичко за него от пет години насам, просто не съм сигурен в това.

Норман се прозя.

— Извинявай — рече той. — Прекарах тежка нощ.

Скитникът продължи невъзмутимо:

— Този мой приятел обичаше да пие кафе в стъклена чаша, подобна на тази и един ден, след като изпил кафето си, знаеш ли какво намерил в чашата?

— Повиквателна от краля — рече Норман. — Тази приказка я знам.

— Кралската повиквателна — рече скитникът, който откровено пренебрегна думите на Норман. — Той я вдигнал с крайчеца на пръстите си и изрекъл фаталното: „Я погледнете тези момчета!“ и на мига бил заобиколен от пресата.

— И аз самият имам известно вземане-даване с пресата — заяви Норман.

— Журналистите го обкръжили и го отмъкнали, както си крещял, към чакащата разсъхната лодка и после — кой знае накъде.

Скитникът изрече последното с такъв мрачен апломб на достоверност, че гласът му изкънтя тъй, сякаш идваше от някаква мрачна и злокобна тъмница. Норман, който тъкмо се готвеше да изрече следващата си саркастична забележка, замълча.

— Ти току-що каза, че знаеш тази приказка — рече скитникът с оловен тон.

— Тъй ли? — рече Норман, чието чело бе плувнало в пот.

— Да.

— Хм.

— Тогава нека бъда откровен за това, Норман.

Норман не си спомни да бе казвал на скитника името си и този факт засили безпокойството му.

— Искам да знаеш, че тази история, макар и кратка и посвоему поучителна и морално удовлетворителна, бе истинска и автентична, в нея участва мой личен познат, и никой друг, независимо дали е жив, мъртъв или какъвто и да било, не може да твърди противното!

Норман опипа яката си, която изведнъж започна да му стяга.

— Аз не бих — рече той с тон, който издаваше измъчена убеденост, — не и аз.

— Добре — рече скитникът.

Навел се напред над масата, той се бе вторачил в очите на Норман досущ както кобрата хипнотизира заек. Норман приготви ноздрите си да възприемат отвратителната воня на изоставеност и низост, обикновено свързани с некъпаното братство на магистралните стопаджии. Странно, но никаква подобна воня не атакува деликатния му носов апарат, усети по-скоро странно ухание, което не можеше да определи или да свърже с нещо друго. Миризмата докосна някаква струна на спомен от далечното му минало и той усети как по гърба му пробягва ледена тръпка.

Норман се парализира. Очите на скитника — две червени точки, сякаш се разширяваха и уголемяваха, изпълваха цялото кафе „Перото“, обгръщайки дори гигантските гърди на Лили. Две огромни червени слънца блестяха свирепо — някакви странни и злокобни огньове. Страховити, ужасяващи, те поглъщаха Норман, изгаряха го и го съсухряха, превръщаха го в почерняла люспа. Усещаше как дрехите му пращяха от горещината, кожата на ръцете му се покриваше с мехури, ноктите се обелваха и разкриваха почернелите пънчета на костите. Стъклото на часовника му се стопи и лицето на Мики върху циферблата се сгърчи и изчезна във всепоглъщащата пещ. Норман разбираше, че е умрял, че жена му се бе изплъзнала из ръцете му, че се намираше далеч, много далеч и наблюдаваше от безопасно място разрушението на човешката си форма. И все пак, той беше и там, в онзи пламтящ скелет, в онзи изкривяващ и смаляващ се череп — и гледаше, гледаше.

— Ще ги пиеш ли тези кафета, или да ги излея в мивката? — попита Лили Марлен.

Норман изведнъж се сепна и се разбуди. Скитникът бе изчезнал, а двете кафета си стояха студени и неизпити. Погледна часовника си; Мики се клатеше насам-натам както винаги. Наближаваше пет и половина следобед. Беше минал един час, откакто бе влязъл в „Перото.“

— Къде отиде скитникът? — попита Норман.

— Не знам нищо за никакъв скитник — отвърна Лили. — Знам само, че купи две чаши кафе, след което заспа и те изстинаха. Мисля си, че ако искаш да спиш, можеш да го направиш и в собственото си легло, а не тук, тъй че върви си у дома, Норман, чуваш ли?

Норман се изправи неуверено на крака.

— Мисля обаче да прескоча до „Летящия лебед“ — рече той. — Защото човек трябва да се бои от тихата вода, нали разбираш?

— А и морето невинаги е до колене — подвикна весело Лили подир отдалечаващия се силует.

Невил, нещатният барман, издърпа резетата на вратата към бара и отвори. Боязливо подаде глава навън и подуши привечерния въздух; миришеше си съвсем както винаги. Подуши още няколко пъти, за всеки случай. Невил бе дълбоко убеден, че във въздуха се съдържа много повече, отколкото хората обикновено съзнават. „Кучетата я разбират тази работа — често казваше той. — Кучетата и малцина надарени мъже.“ „Въпросът не е само да се препикае стълба — беше казал веднъж на Омали. — С носовете си кучетата усещат, а не само душат.“

Тази тема бе малко извън възможностите на Омали, но той си спомни за един виц за куче без нос.

— Кучето е умно животно, знам аз — рече ирландецът. — Там, в моята страна, малцина мъже смеят да излизат нощем без куче да ги следва по петите. Верният приятел ще седи цяла вечер до стопанина си и ако в хода на разговора стопанинът му се нуждае от подкрепа, той само ще смушка кучето си и животното, което е попило всяка дума, ще му помогне.

На Невил винаги му правеше впечатление, че когато Омали не намираше какво да каже, просто изтърсваше първото дошло му на ума нещо, независимо колко нелепо можеше да бъде то.

— Искаш значи да кажеш, че кучето ще посъветва стопанина си, така ли? — попита многострадалният нещатен барман.

— Не, за Бога — отвърна Омали. — Милото животинче просто ще скочи към гърлото на другия и така ще ликвидира възможността господарят му да изгуби спора.

Докато Невил стоеше на входа, душеше въздуха и се чудеше дали не надушва сняг, погледът му се наслади на спектакъл, от който вееше ужас.

Норман вървеше, препъвайки се към „Летящия лебед“, кръстеше се като обезумял и редеше молитва подир молитва.

— О, не! — изстена нещатният барман.

Той пусна табелата, която бе измайсторил същия следобед, изхвърча зад тезгяха и се хвърли към бутилката с уиски. Норман нахлу в „Летящия лебед“ в тръс и се препъна в табелата, върху която бе изписано: „Забранено за скитници.“ Вдигна я с треперещи пръсти и също рече:

— О, не!

Докато очакваше поръчката на книжаря, Невил си наля още една чаша с уиски.

— Добър вечер, Норман — рече той сдържано, — как вървят нещата при теб?

— Ти ли написа тази табела, Невил? — попита Норман. Невил кимна. — Дай ми едно… — Невил бутна чашата върху тезгяха. — О, да, едно от тези…

Норман обърна чашата на една глътка. В очакване животворната течност да се разлее надолу към вътрешностите му, Норман рече бавно:

— Ти знаеш, нали?

— Какво да знам?

— За скитника. И ти си го виждал, нали? — Невил отново кимна. — Слава Богу — рече Норман, — щото си мислех, че полудявам.

Нещатният барман наля по още два скоча и двамината отпиха мълчаливо, застанали от двете страни на барплота.

— Седях си на моста на канала… — започна разказа си Норман.

Невил внимателно изслуша развоя на събитията, като кимаше замислено тук и там и правеше забележки от типа „Кралската повиквателна, а?“ и „Странна и остра миризма, а?“, в зависимост от пунктуацията на разказвача.

Норман се спря да отпие нова глътка уиски. Невил внимателно следеше колко питиета бяха изпити и скоро щеше да обяви сметката на магазинера.

— И в следващия миг, когато вдигна глава, него вече го нямаше — подсказа нещатният барман.

Норман кимна.

— Изчезнал беше „яко дим“. Питам се кой ли, по дяволите, би могъл да бъде?

— Кой какъв би могъл да бъде?

Гласът принадлежеше на Джеймс Пули, чиято внимателно обмислена система на залагания допреди пет минути бе предизвикала силен уплах в кантората на местния букмейкър.

— Как мина следобедът, Джим? — попита Невил.

Пули поклати мрачно глава.

— Бях направил комбинация от шест коня и тъкмо бях стигнал до 150 000 паунда при петия от тях, нали разбираш?

— И шестият ти кон реши просто да се поразходи по хиподрума — рече Невил.

— Ами, да — отвърна съкрушеният рицар на конните надбягвания.

Невил положи пред него пайнт с „Лардж“, а Джим му подаде точната сума от пенита и половин пенита. Невил ги събра и ги хвърли без да ги брои в чекмеджето. Това бе грешка от негова страна, защото в точната сума бяха включени и три метални жетона от машината за сокове в „Новата гостилница“ и един жетон за пералня, който Джим се опитваше да пробута през последните шест месеца.

Джим наблюдаваше с известна изненада как парите му изчезват в чекмеджето — значи нещата при Невил никак не стоят добре, помисли си той. И тогава забеляза табелата с надпис „Забранено за скитници“ върху барплота.

— Няма нужда да ми казваш — рече той. — Значи твоят скитник се е завърнал.

Невил хвърли уплашен и неволен поглед от табелата до отворената врата.

— Не е — рече барманът, — но Норман също се е сблъскал с нещастника.

— И Арчрой — каза Джим.

— Какво? — извикаха в един глас Невил и Норман.

— В градинката си снощи, питал го за някакви магически бобени зърна, с които жена му се сдобила в замяна на неговия морис-майнър.

— Аха — рече Норман. — Същия следобед видях онзи морис-майнър в предния двор на Лио.

— Всички пътища водят към Рим — коментира Джим, което Норман сметна за вбесяващо.

— За скитника, де — рече Невил, — какво каза за него Арчрой?

— Бил се заинтересувал от парцела на Омали.

— У този скитник определено има някои прекалено странни неща — рече Норман. — Питам се дали го е виждал още някой?

Пули се почеса по брадичката. Ако имаше нещо, което да обича най-много, това бе една наистина добра мистерия. Не от сорта, дето ги реди Агата Кристи, нали разбирате, Джим обичаше космическите мистерии. Много от най-прочутите той бе разрешавал без никакви затруднения. А що се отнася до скитника, той вече бе стигнал до заключение:

— Той е Скитника евреин.

— Сериозно ли говориш? — попита Норман.

— Напълно — рече Пули. — И Омали, който е по рождение католик, ще ме подкрепи за това. — Скитника евреин заплюл нашия Господ Бог по време на страданията му на Кръста и бил прокълнат да скита по земята завинаги, до пришествието на Христос, когато ще получи възможността да се извини.

— И ти смяташ, че този евреин сега се скита из Брентфорд?

— Защо не? За две хиляди години той трябва да е пребродил по-голямата част от планетата; значи рано или късно би трябвало да се появи и тук.

— Защо тогава не се е появил да потвърди автентичността на Плащеницата от Торино? — попита Невил.

Другите двама го изгледаха скептично.

— А ти би ли го направил?

— Разбирате ли тогава — рече Невил, който изведнъж бе обзет от идеята, — че ако той е Скитника евреин, значи сме се срещнали с човек, който някога е гледал самия Иисус.

Последва почтително мълчание, всеки от мъжете бе потънал в собствените си мисли. Норман и Невил си спомниха как бяха споходени от нуждата да се прекръстят, а това засили убеждението им, че Джим Пули може би бе забил последния гвоздей върху пословичната глава. Това бе смайваща идея. Норман пръв възвърна дар словото си:

— Не — рече кратичко той, — онези очи никога не са зървали Христос, макар че сигурно са спирали поглед върху…

— Господ да поживи всички тук — каза Джон Омали, който тъкмо влизаше в „Лебеда.“ Разговарящите край бара някак си бяха успели да се сгушат и да придобият вида на конспиративна групичка.

— Ей, здрасти, бе — рече Джон, — надявам се, че заговорничите как да свалим англичаните.

— Обсъждахме Скитника евреин — отвърна Пули.

— Страхотно — каза Джон, — и сигурно сте стигнали дотам, че от срещата с онзи тип може да се изкара някое и друго пени. Щъкащите насам-натам погледи накараха Омали да застане нащрек. — Ей, да не е бил вече тук и аз да съм го пропуснал, по дяволите?

— Не съвсем — отвърна Невил.

— Щом е не съвсем, искам да ти кажа, скъпи приятелю, че ако видиш да се промъква наоколо, да му кажеш, че Джон Винсънт Омали от „Моби Дик теръс“ би искал да размени някоя и друга дума с него, докато си похапва кашера.

Невил наточи на Омали пайнт „Лардж“ и прие от ирландеца точната сума в монети; докато чукаше на касата, забеляза жетона на Джим. Джим, който видя това, се извини и отиде до тоалетната. Нещатният барман сви безнадеждно рамене, взе табелата „Забранено за скитници“ и прекоси бара. Преди да отвори вратата се поколеба. Мозъкът му бързо пресмяташе.

Ако онзи скитник бе Скитника евреин, би могъл да го убеди… ами за някакво бизнес предложение, сигурно бе виждал много редки старинни неща, бе крачещ, учебник по история, защо тогава един човек с литературни наклонности, като самия него, например, да не уреди нещо. Този Евреин би могъл да има лични спомени за… да речем, за Шекспир, Наполеон, Бетовен, би могъл да е крачил из Търговското изложение през 1851 година, да е срещал кралица Виктория, Атила, хунският вожд (не и на Търговското изложение, де). Списъкът беше безкраен, сигурно можеха да се спечелят доста пари, както би рекъл Омали. Скитникът определено имаше много злокобно излъчване. Може би ако бе Евреина, щеше да убие някого, който го е заподозрял, той нямаше какво да губи. Второто пришествие на Христос можеше да се състои след векове, какво значение имат няколко трупа по пътя му. А може би и без друго не желаеше изкупление… Но това вече бе твърде много. Невил скръцна със зъби и окачи табелата на вратата. Евреина или не, той не искаше да има нищо общо с тайнствения скитник.

В главата на усамотилия се в тоалетната Джим Пули се въртяха мисли, сходни с тези на Невил. Джим обаче не бе имал личен контакт със скитника и можеше единствено да си мечтае да изкара някоя пара от онова, което бе в крайна сметка негова теория. Трябваше обаче да отклони мислите на Омали от всичко това. Всъщност най-добре за всички щеше да бъде Омали изобщо да не разбере за скитника. В крайна сметка, когато ставаше дума да се изкара някоя пара, Омали бе доста алчен и можеше да не поиска да сподели с никого онова, което би научил. Пули щеше да поразпита дискретно тук и там; сигурно и други бяха видели скитника. Можеше да разпита Арчрой по-щателно, той сега би трябвало да е на парцела си.

Пули излезе от тоалетната и се присъедини към Норман на бара.

— Къде е Джон Омали? — попита той като видя празната чаша на ирландеца.

— Разказвах му за скитника — рече Норман, — и той припряно излезе, за да говори с Арчрой.

— По дяволите — възкликна Джим Пули. — Исках да кажа, че, ами да, ще се поразходя и аз натам да подуша сам това-онова.

— Голямо душене пада напоследък — отбеляза поучително Невил.

Ала Джим Пули вече бе излязъл от бара и нищо не говореше за присъствието му, освен пяната по набързо гаврътнатата халба и люлеещата се безшумно на пантите си врата. Врата, върху която вече нямаше надпис „Забранено за скитници.“

„Ако нашият човек Евреина се мотае наоколо — беше си рекъл Джим, като видя табелата, — няма смисъл да обезкуражаваме кокошката, която тъкмо се гласи да снесе пословичното златно яйце.“

Арчрой си седеше в парцела, стиснал със зъби лулата си, от чиято чашка на равни интервали се извиваха сиви валма дим. Беше мушнал палци в джобчетата на жилетката си, а изражението му бе решително. Арчрой бе потънал в мисли. Слънцето, което потъваше зад химическата фабрика оцветяваше чертите му в румен оттенък и обикновено анемичният Арчрой като никога изглеждаше в най-цветущо здраве. Въздъхна тежко и извади от джоба си петте бобени зърна. Повъртя ги върху дланта си, чудеше се на вида им.

Те определено бяха, както се бе изразил скитникът, необичайни зърна. Съдейки по формата им, би могло да се каже, че са несиметрични. Ако се изключи цветът и фрактурата им, те не си приличаха едно с друго. Имаха някакъв тропичен вид; при определено осветление те сякаш излъчваха слаба луминесценция.

И все пак, наистина бяха необичайни, но чак пък магически? Скитникът бе намекнал, че този термин е донякъде своеволен, най-меко казано. Може би бяха посадъчен материал? Това бе очевидно, помисли си Арчрой, имаха ли обаче някакво друго магическо качество? Възможно ли бе да лекуват проказа, да възбуждат девственици, да даряват безсмъртие? Възможно ли бе да освободят човек от товара на заподозряната му половинка?

Арчрой вдигна най-голямото от зърната и присви объркан очи. Вярно, сега то му се видя малко по-голямо, малко по-добре оформено от другите, отколкото при първото им разглеждане. Той клекна и подреди бобчетата върху тенекиената си кутия за тютюн.

— Бре, да му се не види — рече Арчрой, — виж ти каква работа.

Арчрой изведнъж се сети за един научнофантастичен филм, който бе гледал по телевизията в „Новата гостилница.“ Там едни шушулки със зрънца бяха дошли от космоса и се превърнаха в хора и докато човек си спеше, му обсебваха ума. Той не успя да разбере какво се случваше с истинските хора, след като техните двойници ги обсебеха. И все пак филмът беше хубав и го бе разтревожил доста. Той разгледа бобените зърна едно по едно. Нито едно от тях не му приличаше на онези, с изключение на онова, което отчасти приличаше на долната месеста част на дясното му ухо.

— Добри Боже! — рече Арчрой, — кажи ми, че не е вярно.

— Не е вярно — каза Джон Омали, който имаше умение да се промъква незабелязан и да сепва хората.

— Джон — рече Арчрой, който бе забелязал приближаващия Омали, — колко ще ми дадеш за пет магически бобени зърна?

Омали взе едно от въпросните бобчета и го обърна върху дланта си.

— Откри ли вече по какъв начин се проявяват магическите им свойства?

— За съжаление, не — отвърна Арчрой, — боя се, че може да нямам времето да постигна удовлетворителни резултати по този въпрос, след като съм човек, извънредно зависим от съдбата — до такава степен, че напоследък нямам и една свободна минутка.

— Колко жалко — рече Джон, който винаги подушваше измамата, когато някой се опитваше да му пробута нещо. — Имам чувството, че стойността им ще се увеличи много, ако бъде установена ползата им. Съмнявам се, че при сегашното си състояние струват повече, отколкото една халба бира.

Арчрой изсумтя презрително — верният му морис-майнър да бъде разменен срещу една халба бира, каква несправедливост!

— Аз имам чувството, че от тези зърна могат да се очакват големи неща, от жълъда ще порасне огромен дъб.

— Тези бобчета съвсем не приличат на жълъди — каза Омали. — По-скоро приличат на манго или, може би, на амазонско брюкселско зеле.

— Екзотичните плодове и зеленчуци винаги се харчат добре — рече Арчрой. — Особено ако са отгледани при домашни условия, като например — в парцел като този.

Омали кимна замислен.

— Ще ти кажа какво ще направя, Арчрой — рече той. — Ще идем в моя парцел, ще изберем подходящо място и там, в твое присъствие, ще посеем едно от тези магически бобени зърна, ще се грижим с обич за него, ще го поливаме, когато трябва, и като цяло ще му угаждаме, докато расте и докато видим какво ще излезе. А сега ще се закълнем най-тържествено, че никой от нас няма да го изрови или да го повреди по някакъв начин, а каквото се получи ще бъде разделено по-равно, ако се окаже печелившо.

Арчрой отвърна:

— Имам чувството, че ще вземеш по-добрата половина, Омали, макар да съм сигурен, че това е неумишлено и че подбудите за твоя акт произхождат от духа на приятелството и другарството.

— В този момент бобените зърна определено не струват нищо — каза изобретателният Омали. — А отговорността за онова, което расте в даден парцел, лежи единствено върху наемателя му. Какво ще стане, например, ако твоите бобени зърна се окажат семена за някаква забранена или незаконна дрога или някакъв отровен кактус, тогава ще поемеш ли половината от отговорността?

Арчрой се замисли за миг.

— Дай да не говорим за такива потискащи неща, по-скоро да предприемем това начинание с дух на предприемчивост и с надеждата, че ще се получат добри неща.

Омали раздруса десницата на другаря си и двамата се заклеха в такова съглашение, което съвсем малко отстъпваше на сключено чрез кръв побратимяване. Без повече да се маят, те отидоха в парцела на Омали, избраха място, което белязаха с колче за виещ се боб, и посяха магическото зърно.

— Ще го полеем утре вечер — рече Омали, — а после заедно ще наблюдаваме растежа му. Този проект трябва да бъде запазен в пълна тайна — добави той и потупа многозначително носа си. — А сега нека се оттеглим в покоите ми и да вдигнем тост за успеха ни. Трябва да поговоря за нещо насаме с теб.

От своето гнездо във високите треви Джим Пули видя как двамата ботаници заговорници изчезнаха в далечината. Подаде се вдървен, протегна крака и изви врат, след което се изправи. След множество потайни погледи встрани, той незабелязано се промъкна в парцела на Омали и изкопа магическото бобено зърно, отри го от калта и го скри в джоба на сакото си. С лукава загриженост избра един картоф за семе от чувала в бараката на Омали и го пося на мястото на бобчето, след което заличи всички следи на коварството си с опитна ръка.

С мелодраматичен смях и с лека стъпка Джим Пули си тръгна от парцела на Дева Мария.