Антипапата

22

Олимпийската надежда на Брентфорд и неговият ирландски треньор завиха тичешком и поеха по булевард „Мейфкинг“, побягаха още малко и се спуснаха по една странична уличка към портата към задния двор на къщата на Джим Пули. Съседката госпожа Кинг надникна над простора с прането към тях.

— Навъртаха се хора, които питаха за теб, Джим Пули — рече тя. — Защо тичаш по долни гащи?

— Тренира — отвърна Омали. — Кой се е навъртал да разпитва?

— Ти си гледай работата, говорех с господин Пули.

Омали я дари с усмивката си на победител. Хубавка е, помисли си той, как съм пропуснал досега да се запозная с нея.

— Кой ме е търсил — попита Джим. — Приятели, или?

— Полицията беше тук — отвърна самодоволно госпожа Кинг. — Детектив Баркър, остави си визитката.

Тя бръкна в джоба на престилката си и извади измокрена и смачкана визитка, която очевидно бе обиколила квартала.

— И какво искаше? — попита невинно Джим, приемайки картичката.

— Не каза, каза само да му се обадиш, веднага щом се върнеш, ако разбираш какво искам да кажа. И да ти река, изобщо не съм изненадана, години наред си го търсеше, Джим Пули. Непрекъснато, по всяко време на деня и нощта да се прибираш къркан и да вдигаш толкоз шум.

Пули пренебрегна брътвежа й.

— Някой друг да ме е търсил?

— Един старец с бяла коса и черно палто.

— Професора — рече Омали.

— Не говоря с теб. Ей, ти к’во си ме зяпнал?

Погледът на Омали шареше по плътно прилепналата престилка на госпожа Кинг.

— Събличах те с поглед.

— О, така ли?

— Да, и онази безопасна игла, с която си закопчала кюлотите си, вече е леко ръждясала.

Госпожа Кинг се озъби злобно на Омали, хвърли прането в панера, запъти се към дома си и хласна с все сила задната врата.

— Това разумно ли беше? — попита Джим. — В този момент тя навярно вече звъни на полицията.

— Не вярвам — рече Джон и се ухили похотливо. — Мисля си, че доста ме хареса.

Пули сви рамене, извъртя нагоре очи и каза:

— Методът ти изобщо не е оригинален, най-меко казано.

Двамата изкачиха стълбичките и изчезнаха зад кухненската врата на Пули. В гардероба му бяха останали твърде малко неща, годни за носене, затова той бе принуден да навлече ризата, пуловера от остров Феър и белите панталони за крикет, оставени от Омали. Отказа се обаче от лачените танцови обувки, предпочете да си остане с подкованите обуща.

— Истинско конте — коментира Омали.

Пули не беше много убеден.

— Е, и какво ще правим сега — попита той.

— Можем да започнем с една прилична, макар и закъсняла закуска. Какви запаси имаш в килера си?

Пули намери две кутии консервиран боб, които той и Омали излапаха с наслада.

— А сега какво? — попита той.

— Ще трябва просто да чакаме Професора да дойде отново.

— Или полицията.

Омали кимна мрачно:

— Или полицията.

Денят измина; нямаха кой знае какво да правят. Омали си играеше с копчетата на старинния радиоприемник на Пули, но успя да изтръгне от него само пукането на статично електричество и едно предаване, което май бе от времето на войната. Към пет и половина двамата крачеха из стаята като затворени в клетка животни и бяха опасно близо до избухването.

Най-накрая Пули не издържа:

— Мисля да поизляза до кръчмата на Джак Лейн за две-три бутилки светло пиво.

Омали го изгледа с подозрение и рече:

— Най-добре е да не се разделяме. Ще дойда с теб.

— Добро момче.

Ако атмосферата в „Летящия лебед“ бе извън времето, то още повече бе такава тази в кръчмата на Джак Лейн. В нея цареше позитивният дух на музей. Никой не можеше да си припомни да е правена каквато и да е промяна след 1928 година, когато „Брентфорд“ спечели купата на Футболната асоциация и Джак Лейн се върна от мача да поеме кръчмата като собственик. „Четиримата конници“, както бе по-правилно да се нарича заведението, макар никой да не помнеше да е било наричано така, се бе превърнало в параклис, посветен на славните час и половина на Брентфорд на свещения терен на „Уембли“.

Вярно, когато Джак напусна играта, за да се заеме с лицензната търговия, неговият отбор изгуби най-добрия си дрибльор и започна да изпада във все по-долни дивизии, за да се изгуби като двушилингова монета в автомат за цигари. А самият Джак се превърна в нещо като жив паметник. На избелелите фотографии на тима, който бе водил като капитан, се виждаше изправен мирно, облечен във фланелка с широки райета, с шорти, стигащи почти до глезените и с кожена топка между краката. Едно по-внимателно вглеждане в тези по-размазани реликви показваше, че Джак почти не беше се променил през последните петдесет и четири години. Имаше същата горда осанка, беззъбото му лице се усмихваше, а плешивата му глава отразяваше слънцето над „Уембли“.

Вече прехвърлил осемдесетте, той се възползваше от този факт и управляваше своя настлан с калдъръм замък, забавен гном, който не се интересуваше изобщо от външния свят и тъй наречените „променящи се времена“. Бе забелязал избухването на Втората световна война, само защото го бе разбудил шумът и се бе зачудил защо толкова много от по-младите му посетители бяха започнали да носят униформи.

Когато Пули и Омали плахо влязоха в салона на бара, старият гном бе кацнал на столчето си до касовия апарат и ги погледна с бързо отлитащ интерес.

— Затворете я тази врата — измърмори той, — ще влезе студът.

Пули погледна към Омали, който сви рамене.

— Сигурно си мисли, че още е зима.

Пули смяташе да каже „Две бутилки светло пиво, моля“, но някак си не можеше да произнесе думите и затова рече:

— Два пайнта „Лардж“.

Омали потупа другаря си по гърба. Древният спортист слезе трудно от столчето си и се затътри към помпите. Пули си спомни, че в „Конниците“ винаги бе за предпочитане да се поръчват по два реда едновременно, тъй като жаждата на човек невинаги можеше да издържи на чакането, докато Джак методично точеше халбите.

— По-добре да бъдат четири — рече Омали, комуто дойде на ум същата мисъл.

Джак измърмори под носа си нещо нецензурно и потърси още две пайнтови халби.

— Е, какви са новините, Джак? — попита весело Омали.

Джак Лейн се усмихна и избърса носа си с ръкава на одърпания си пуловер.

— Не съм чувал никакви новини, какви новини би трябвало да има?

Омали сви рамене.

— Просто се питах, до теб никога не стига нещо, което да те заинтересува.

— Да не са ти забранили да ходиш в „Лебеда“, Омали?

— Не е това, просто решихме да се отбием, като минавахме, бизнесът нещо не върви, а? — отвърна ирландецът и посочи празния бар.

— Рано е още.

Широко известен бе фактът, че Джак не спазваше разрешеното работно време; малцина влизаха в заведението му, преди кръчмите, които посещаваха често, да затворят.

— Миналата седмица се появи един индийски моряк — рече Джак, докато носеше първата от четирите халби. — Едър беше, ама му рекох: „Я се разкарай оттук.“

— Страхотно — рече Джон. — Значи нищо друго необичайно не се е случвало напоследък.

Джак тъкмо бе изминал половината път обратно до помпите и тъй като Омали бе откъм глухото му ухо, старикът не отговори нищо.

— Мисля, че тук ще бъдем в безопасност — прошепна Пули.

— Може и да поостанем тогава — отвърна Омали. — Ще са ни нужни доста халби, за да понаваксаме последните няколко дни въздържание.

— Вдигам тост за това.

Към седем часа и Пули, и Омали вече се намираха в напреднал стадий на опиянение. Облягаха се на рамото на другия, всеки възхваляваше добродетелите на другаря си и изразяваше вечните си приятелски чувства. Гледката беше доста трогателна.

— Палячовци — мърмореше Джак Лейн.

— Боя се, че природата ме зове — рече Пули, — и то с неумолим тон.

— Аз самият трябва да призная, че дочух настоятелните й викове — отвърна Омали.

Двамата скочиха, залитайки, от столчетата си и се заклатушкаха към вратата. Заведението на Джак не можеше да се похвали с тоалетна, затова човек трябваше да се облекчи в обществената тоалетна, която бе досами кръчмата. Двамата излязоха навън в ранната вечер. Беше непривично тъмно, като се има предвид сезонът, а във въздуха се носеше доловима хладина. Омали погледна небето, нещо в него не беше наред, но той не бе в състояние да прецени какво бе то.

Джим се люшна през вратата на винаги отворената мъжка тоалетна и потърси първата свободна кабинка. Облекчи се с много въздишки и пъшкане.

— Е, една добре свършена работа — рече той и дръпна синджира на казанчето.

Изведнъж един тих глас произнесе името му.

— Кой е? — попита Пули и се огледа изненадан. — Джон, ти ли беше?

Очевидно не беше Джон, защото Пули можеше да чуе същия пристъп на въздишки и пъшкане от съседната кабинка.

— Джеймс — рече отново гласът; идваше иззад желязната мрежа под цистерната с вода.

— Мили Боже — рече Пули, — изгубил съм се и съм попаднал в изповедалня. Отче, прости ми, защото не знам какво правя.

— Джеймс, чуй ме. — Джим прилепи ухо към мрежата. — Няма много време — прошепна гласът. Беше Другия Сам!

— Няма време, за какво няма време?

— Тази вечер ще бъде вечерта, двамата трябва веднага да отидете при професор Слокъм.

Пули изстена отчаяно.

— Май хич не ми се ходи — оплака се той, — не можем ли да го отложим за утре?

Гласът на Другия Сам бе и дрезгав, и настоятелен:

— Трябва да отидете веднага, не губете и минута, и бъдете заедно.

Пули тъкмо щеше да изрази ново оплакване, но Другия Сам вече бе изчезнал и Омали тракаше с вратата.

— Джон — рече Джим, — никак няма да ти хареса онова, което научих току-що.

Ирландецът се клатеше в рамката на вратата, подпрял се на касата й.

— Не си прави труда да говориш — отвърна просто той. — Дочух всяка сричка.

Пули се изправи на крака и потупа другаря си по рамото.

— Съдбата е срещу нас — рече той, — затова най-добре да вървим.

Двамата поеха по булевард „Мейфкинг“ на път към имението „Бътс“ и дома на професор Слокъм. От време на време Омали спираше, за да погледне нощното небе.

— На небесата определено им липсва нещо — рече той.

Пули продължаваше да върви.

— С удоволствие бих ти предложил моето мнение — рече той, — но се боя, че едно допълнително възвисяване на съзнанието може да доведе до нервен припадък, който би могъл да завърши фатално.

Пред библиотеката „Мемориъл“ Пули спря и вдигна ръце и рече:

— Край, не мога повече да продължа.

Строполи се върху любимата си пейка, тежко задъхан се държеше за сърцето.

Омали го дръпна за ръкава на ризата.

— Хайде, ей там зад ъгъла е, а съм сигурен, че ще има време за две-три чаши от уискито на Професора.

Пули се изправи неуверено на крака.

— Трябва да помогнем на благородния ни колега, един добър и учен стар джентълмен. Хайде, Омали, да не се бавим повече.

Къщата на Професора бе със спуснати щори и абсолютно тиха. Докато Пули и Омали се взираха във входната врата, се появи ръката на старика, която обезумяло им махаше да влязат.

Професорът затвори здраво вратата подире им. Къщата тънеше в мрак, осветена само от сребърния свещник, който старикът носеше. Пули забеляза на трепкащата светлина, че лицето му бе бледо, изопнато, с дълбоки бръчки. Изглеждаше ужасно остарял от последния път, когато бяха заедно.

— Добре ли сте, Професоре? — попита загрижено Пули.

Професор Слокъм кимна нетърпеливо.

— Ще се оправя. Ами вие, двамата, как сте след последната ни среща?

— О, добре сме — отвърна Омали, — търси ни полицията, за малко да бъдем изядени живи, но иначе сме добре.

Професорът ги поведе по тъмните коридори към кабинета си.

— Полицията ли? — рече той — Тя пък защо е замесена?

— Намерили са моята ръчна количка в тинята на Чизуик заедно с два трупа. Нахлуха в „Лебеда“, а са ходили и у Пули, разпитвали наоколо.

Тримата вече бяха влезли в кабинета на Професора и старикът запали от свещника си най-различни свещи из стаята.

— Не се бой, Джон — рече той, докато се настаняваше зад писалището си. — Документирал съм на хартия всичко, което се отнася до този случай. Заверено е от нотариус и се намира в безопасна депозитна касетка. Ако не преживея тази нощ, вие поне ще бъдете оневинени в тази връзка.

— Приятно ми е да го чуя — рече Джон, — но, хайде сега, „да преживея“, какво искате да кажете с това?

Докато Омали наливаше в чашите, Професора се настани зад писалището си.

— Тази вечер — каза той, — последователите на онова същество, което нарича себе си папа Александър VI ще се съберат в Моряшката мисия да възславят своя нов месия. Довечера той ще се настани на папския трон и ще „освети“ своята „Света епархия.“ Мисията ще бъде неговият нов Ватикан. Тази вечер ще бъде последната ни възможност да го спрем. Ако не успеем, не виждам някакво бъдеще за когото и да било от нас.

Пули обърна скоча си на една глътка.

— Но мислите ли, че ние сами можем да го спрем?

— Трябва да опитаме.

— И кога ще се проведе тази подигравка със Светата църква? — попита Омали.

— Малко след девет часа. Трябва да се слеем с тълпата, а като влезем вътре, следва да правите точно онова, което ви кажа.

Пули напълни отново чашите и вдигна очи към големия часовник над камината. Той удари осем и половина.

— Разполагаме с половин час — усмихна се той и се отпусна в едно от креслата на Професора с високи облегалки, разположено до камината.

Омали поглади гърлото на кристалната гарафа и потвърди:

— С много време.

Минутите бавно отминаваха. Пули и Омали се подкрепяха, докато гарафата не се изпразни, Професора седеше зад писалището си и драскаше нещо с паче перо върху дълъг пергамент.

Омали наблюдаваше как работи старикът. Нима наистина можеше да се възправи срещу папа Алекс? Омали изпитваше известно съмнение. Професора определено бе изпълнен с добри намерения и познанията му за езотеричното и окултното бяха най-задълбочени. Но кой знае какво дебнеше в мисията? Струваше му се разумно да предположи, че папа Алекс нямаше да бъде без охрана. Затова бе най-добре да се възприеме по-позитивен подход. Нещо по-осезателно от брътвежа на старинни думи. Нещо по-конкретно. По конкретно ли?

Върху лицето на Омали се появи усмивка, която се разшири до размерите на усмивката на чешърски котарак. Конкретно21, точно това бе изходът. Или още по-добре — добрата половинка тухла, винаги приятел във време на нужда.