Балът на глупците

11

Стъклената къща се намираше в това, което Клеър бе започнала да нарича Невъзможна транспортна мрежа… системата от портали на Миърнин, достигаща общо до двайсет места в града, които тя бе успяла да идентифицира. Един от порталите беше в тяхната дневна. Другият, разбира се, беше към затвора, който напоследък служеше за негова резиденция. Трети портал излизаше в къщата на старата дама Дей, а Клеър подозираше, че повечето, ако не всички къщи на Основателя имаха подобни връзки.

Съществуваше портал и към замъка на Амели — или поне Клеър мислеше за него като за замък: нямаше представа как изглежда отвън. Дори не знаеше в коя част на града се намира. Но отвътре изглеждаше сякаш постройката е много, много стара. В системата от портали имаше изходи към сградата на университетската администрация, към библиотеката, кметството и към сградата на Съвета на старейшините.

Където щеше да се състои балът.

— Не мога да повярвам, че правим това — прошепна Клеър, докато Миърнин се взираше съсредоточено в празната стена в дневната на Стъклената къща. — Миърнин, сигурен ли си? Може би трябва да използваме кола или друго транспортно средство.

— Така е по-бързо — отвърна съучастникът й. — Не се страхуваш, нали? Няма защо. Ти си с мен. — Изрече го с безгрижна арогантност и тя отново потръпна от студения хлад на съмнението. Той добре ли беше? Изглежда мислите му течаха съвсем гладко и смислено, но имаше нещо… особено. Милият и приветлив Миърнин, който обикновено се появяваше по време на кратките му периоди на здрав разум, бе изчезнал и тя всъщност изобщо не познаваше този Миърнин.

Но той й бе дал светена вода и кръст, а не бе длъжен. Освен това… тя се нуждаеше от него.

Нали така?

Вече беше късно да промени решението си. Частта от стената, в която Миърнин се взираше, затрептя и се разтопи в сива мъгла. Мъглата се завихри, доби цвят и се превърна в тъмнина с тънка ивица златна светлина, едва видима в далечния край.

Приличаше на вътрешността на килер.

— Ела — подкани я Миърнин и протегна ръка към нея. Тя я пое и двамата пристъпиха заедно в мрака. Тя усети как зад тях порталът се затваря и когато се обърна да погледне, там нямаше нищо.

Мястото миришеше на препарати за чистене и когато Клеър протегна ръка, пръстите й докоснаха дървената дръжка на метла. Килерът на портиера. Е, така появата им щеше да е по-малко забележима.

Оставаше само да се измъкнат от килера.

Миърнин не спря. Протегна се, завъртя дръжката на вратата и я открехна.

— Чисто е — оповести и я разтвори по-широко. Излезе пръв. Клеър бързо го последва и затвори вратата зад гърба си. Озоваха се в нещо, което приличаше на коридор към сервизните помещения, с гладки бели стени и тъмночервен килим на пода.

Всички врати бяха без табели. И еднакви. Клеър се опита да ги брои, за да е сигурна, че ще може отново да намери килера.

— Оттук — рече Миърнин и пое надолу по коридора вдясно. Докато вървеше, бялата му туника се издуваше като балон. Би трябвало да изглежда смешен с тази конусовидна шапка, но някак си… някак си не беше. — Май че ти трябваше да бъдеш Пиеро, малка Клеър. Пиеро е мил и наивен добряк. Не е като Арлекин. Либитор френзи, Клеър.

— Какво?

— Казах, ти трябваше да си Пиеро…

— Не — промълви тя. — Ти каза либитор френзи. Какво означава това?

— Какво съм казал? — Миърнин я изгледа странно. — Това са глупости. Аква дантела.

Тя застина на място и след няколко крачки той осъзна, че е изостанала и се обърна нетърпеливо.

— Клеър, игуана време.

— Миърнин, говориш безсмислици. Аз… мисля, че действието на серума отслабва.

— Чувствам се дейно.

— Чуваш ли се какви ги дрънкаш?

Той вдигна ръце. Не би могъл да осъзнава, че говори несвързано. Неврологични усложнения, помисли си момичето. Искаше й се да можеше да се консултира с доктор Милс. Разбира се, той е издълбал част от мозъка си. Това би могло да причини известно разстройство. В същото време той бе говорил съвсем смислено допреди няколко минути.

Клеър се опита гласът й да прозвучи колкото се може по-спокойно.

— Мисля, че се нуждаеш от още една инжекция. Моля те. Не мисля, че трябва да чакаме да видим колко още ще се влоши състоянието ти, нали?

Миърнин вдигна мълчаливо ръка и нави ръкава си. Откритата кожа беше бяла като алабастър и когато хвана ръката му, тя й заприлича толкова на човешка, колкото меката кожа приличаше на мрамор. Клеър измъкна малката кутия, която бе пъхнала в колана на клина — беше й я дал доктор Милс и вътре имаше спринцовка и шишенце с лекарството. Беше се упражнявала да бие инжекции в портокал, но това сега бе доста по-различно.

— Ще се постарая да не ти причиня болка — увери го тя. Миърнин завъртя очи.

Ръцете й трепереха, докато забиваше иглата в гумената запушалка на шишенцето и пълнеше спринцовката. Натисна буталото, за да излязат няколко капки на върха на иглата и пое дълбоко дъх.

Надяваше се, че Миърнин доброволно ще й позволи да му бие инжекцията. Той не изглеждаше настроен за съпротива, поне не още; стоеше пасивно, докато Клеър нагласяваше иглата върху хладната синя изпъкналост на вената му.

— Готов ли си? — попита тя. Май въпросът бе насочен повече към нея самата, отколкото към него. Той изглежда го знаеше, защото се усмихна.

— Имам ти доверие — рече.

Клеър натисна иглата, която проникна през кожата му и навлезе по-дълбоко. За секунда имаше кратка съпротива, докато пробие повърхността на вената, но след това се плъзна с лекота навътре.

Тя натисна бързо буталото и после издърпа иглата. Малка капка кръв се появи на мястото на убождането и тя я изтри с палец, оставяйки едва забележима следа върху бледата му кожа.

Вдигна глава и видя, че зениците му се свиха и почти изчезнаха. Завладя я абсолютен ужас, карайки я да замръзне на място. Широката яркочервена уста на Миърнин се усмихваше, а около него витаеше нещо, което никак, никак не бе наред…

После всичко изчезна, той примигна и зениците му започнаха да се разширяват, докато достигнаха нормалните си размери. Той потръпна и въздъхна дълбоко.

— Неприятно — промърмори. — А, ето затоплям се. Това вече е приятно.

— Не те заболя, нали?

— Не обичам иглите.

Което бе достатъчно забавно, за да я накара да се разсмее. Той се намръщи насреща й, но тя продължи да се киска. Наложи се да закрие устата си с длан, когато смехът й се извиси и изтъня до истерични нотки. Стегни се, Клеър.

— По-добре ли си? — попита го тя. Арогантността на Миърнин се бе завърнала и пролича съвсем очевидно в погледа, който й хвърли, докато тя прибираше спринцовката и шишенцето в кутията.

— Не бях зле — отвърна той. — Но оценявам загрижеността ти.

Коридорът свърши пред бяла двукрила люлееща се врата и Миърнин улови ръката й и я повлече направо към нея.

— Почакай! По-бавно!

— Защо?

— Защото искам да съм сигурна, че ти си…

— Compus mentis? Това е на латински, Клеър. Означава…

— Че си психически здрав, нормален, да, зная.

— Не плещя глупости. А и не мисля, че поначало имах нужда от онази инжекция — додаде той обидено.

Това е най-плашещото в цялата работа, каза си Клеър — Миърнин наистина не би могъл да каже кога разумът му изневерява и го обзема лудостта.

Както и да е, тя се надяваше това да е най-страшната част. От нетърпението, изписано върху лицето на спътника й, тя се боеше, че може да стане много по-лошо.

От другата страна на вратата се намираше кръглото фоайе в сградата на Съвета на старейшините, което бе претъпкано. Всички стояха и разговаряха, стиснали високи тесни чаши с шампанско или вино, или нещо, което беше твърде гъсто, за да е вино. И всички бяха в костюми и с маски на лицата.

— Ти беше прав — прошушна Клеър на Миърнин. — Мисля, че всички вампири в града са тук тази вечер.

— И всеки един от тях е довел по един приятел от човешката раса — допълни той. — Но мисля, че ти си единствената, която знае истинската причина за това.

Клеър мярна първо Дженифър, която се перчеше, увесена на ръката на Франсоа, протежето на Бишъп. Беше облечена в костюм от шейсетте години с избелено тясно горнище и миниатюрна поличка, обувки с високи платформи и бижута със знака на мира. Маската й явно бе хрумване в последния момент. Съвсем очевидно целта на целия й костюм бе да я разголи колкото се може повече, но без да е съвсем гола. Добра работа, помисли си Клеър. Франсоа явно напълно одобряваше тоалета на придружителката си. Той се бе издокарал като Зоро, целият в черен сатен и кожа, на главата с плоска испанска шапка.

Близо до Дженифър стоеше Моника, облечена като Мария Антоанета — от ниско изрязания корсаж до широките поли на роклята. Около шията си бе завързала червена панделка, а в ръката си държеше миниатюрна гилотина, от което на Клеър леко й се повдигна. Беше се вкопчила в ръката на… Майкъл. Който, дори и с маската, имаше вид на някой, копнеещ да се намира някъде далеч оттук, много далеч, където и да е другаде, но не и редом с Моника. Той беше облечен като свещеник, със семпло черно расо и бяла якичка. Не се виждаше никакъв кръст.

Клеър проследи погледа на Майкъл до другия край на залата, където стоеше високо чучело — излязло направо от най-зловещия филм на ужасите, който тя можеше да си представи — а момичето до него бе облечено като Сали от филма на Тим Бъртън „Кошмар преди Коледа“… Оливър и Ева. Ева изглеждаше като идеалната Сали — замислена, тъжна, крепяща се единствено на надеждата.

И тя също се взираше в Майкъл.

Оливър, от друга страна, напълно я пренебрегваше, фокусирал вниманието си върху всички останали. Когато се огледа, Клеър постепенно разпозна още неколцина от гостите. Майка й не се виждаше никъде, но баща й бе облечен като огромен мечок. Явно се чувстваше много неловко и не на място, застанал до жена на средна възраст — вампир — дегизирана като вещица.

— Виждаш ли Шейн? — попита Клеър тревожно Миърнин. Той кимна към другия край на залата. Тя вече бе погледнала натам, но сега отново се взря и след като три пъти погледът й го прескочи, най-после го разпозна.

„Костюмът ти включва ли кожа?“, беше го попитала тя. И той бе отвърнал: „Да, всъщност мисля, че навярно включва.“

И наистина включваше. Включваше кожен кучешки нашийник, кожени панталони и дълга каишка, която държеше Исандре, облечена от главата до високите си кожени ботуши в плътно прилепнал червен гумен костюм. Завършен вид му придаваха чифт дяволски рога и червен тризъбец.

Тя беше превърнала Шейн в свое куче, с пухкава кучешка маска, която той бе надянал на лицето си.

— Дишай — нареди й Миърнин. — На мен самият не ми помага, но съм чувал, че се отразява добре на човешките същества.

Клеър осъзна, че той е прав; тя бе затаила дъха си. Когато го изпусна, шокът отмина, изместен от водопад от ярост. Онази кучка! Нищо чудно, че Шейн изглеждаше толкова сломен.

— Тя няма да го нарани — увери я Миърнин, като говореше тихо в ухото й. — А ти може и да носиш костюм на Арлекин, но Исандре определено е повече от дявол. Така че бъди предпазлива. Изчакай търпеливо подходящия момент, аз ще ти кажа кога можем да се конфронтираме с нашия враг.

Клеър кимна сковано. Дори и да бе хранила някакви съмнения относно тази авантюра, то сега всички се изпариха. Щеше да измъкне приятелите и семейството си от всичко това, преди лично да изтръгне каишката от ръката на Исандре и… да направи нещо жестоко с нея.

— Готова съм, когато и ти си готов — кимна тя.

Миърнин й хвърли налудничав, весел поглед.

— Да — рече. — Мисля, че си, малка моя.

Двамата стояха сами, наблюдаваха останалите и макар че другите им хвърляха любопитни погледи, никой не ги приближи. Клеър попита — по-добре късно, отколкото никога — дали някой би разпознал Миърнин, дори с целия този грим, но той поклати глава.

— Аз не съм социална особа — успокои я. — Лично са ме виждали само Амели, Сам, Майкъл, Оливър и още неколцина. Но те наистина са много малко и никой от тях не би очаквал да ме види тук. Особено като… — Той се завъртя театрално, а бялата туника се изду около него като корабно платно. — Пиеро.

Което за нея нямаше никакъв смисъл, тъй като все още нямаше представа кой е Пиеро, но кимна. Миърнин видя, че една от жените вампири, застанали наблизо, го наблюдава и направи префърцунено нисък поклон в нейната посока.

— Направи странично колело — промърмори той под нос на Клеър.

— Да направя какво?

— Бих те помолил да направиш задно премятане, но съм почти сигурен, че ще се затрудниш. Странично колело. Сега.

Клеър се почувства като пълен идиот, но стегна еластичната връв на матадорската шапка под брадичката си, направи странично колело и се приземи на крака с широка, трепереща усмивка.

Гостите наоколо изръкопляскаха, засмяха се и се върнаха към разговорите си. Всички, с изключение на Оливър, който се взираше настойчиво в тях.

Но поне не се приближи.

Бишъп и Амели не се виждаха никъде, но Клеър постепенно идентифицира повечето вампири, които познаваше. Пристигна Сам, облечен като Хъкълбери Фин, чийто персонаж се връзваше страхотно с червената му коса и луничките. Беше довел със себе си момиче, което Клеър познаваше бегло от кафенето „Комън Граундс“, една от служителките на Оливър. Вероятно тази, която бе заместила Ева, когато приятелката й напусна. За доброто на Сам, Клеър се надяваше, че е момиче, което Сам можеше да си позволи да изгуби.

Миранда също беше там, облечена в антична гръцка роба, със змии вместо коса, придружавана от блед, дребен мъж в костюм на Шерлок Холмс.

— Чарлс — потвърди Миърнин, когато Клеър го попита. — Той винаги е имал слабост към изгубени и объркани души.

— Но тя е само на петнайсет!

— Боя се, че това са модерните стандарти. Докато Чарлс идва от времена, когато дванайсет години са се смятали за съвсем подходяща възраст за задомяване, така че той не приема на сериозно вашите правила за осемнайсет години.

— Той е педофил.

— Вероятно — съгласи се Миърнин. — Но не е на страната на Бишъп.

Сам ги забеляза, намръщи се и бавно си проправи път през тълпата към тях. Миърнин отново направи комичния си дълбок поклон, но Клеър беше благодарна, че този път не пожела тя да изпълни странично колело.

— Самюел — промърмори Миърнин. — Прекрасно е да те видя.

— Ти… — поде Сам, но тутакси се възпря, защото въпросът му навярно щеше да бъде: "Ти луд ли си?" А отговорът бе очевиден. — Амели не ти ли каза да стоиш настрана? Клеър…

— Той така или иначе щеше да дойде — заобяснява момичето. — Строши катинара и аз си казах, че съм длъжна да го придружа. — Което беше вярно, макар и страхливо обяснение за това как се бяха озовали тук. Но Миърнин я стрелна многозначително с поглед, който можеше да се тълкува като: „Признай си.“ — Аз навярно и без това щях да дойда — додаде забързано Клеър. — Не мога да позволя приятелите и семейството ми да бъдат тук без мен. Просто не мога.

Сам имаше мрачно изражение, но кимна все едно разбираше.

— Чудесно, дойде тук и видя. Време е да си вървиш, преди да са обявили присъствието ви. Миърнин…

Миърнин поклати глава.

— Не, Самюел. Не мога да го направя. Тя има нужда от мен.

— Тя има нужда да стоиш настрана от всичко това! — Сам пристъпи напред, нахлувайки в личното пространство на Миърнин, чиито очи добиха мътен, пурпурен оттенък. Както и тези на Сам. — Върви си у дома — процеди Сам. — Веднага.

— Принуди ме — отвърна му Миърнин с мек като коприна шепот. Клеър никога не го бе виждала толкова смъртоносно заплашителен и гледката я ужаси.

Тя го смушка. Внимателно.

— Миърнин. Какво стана със съвета ти да изчакаме удобния момент? Сам не е наш враг.

— Сам ще защитава нашия враг.

— Аз защитавам Амели. Знаеш, че бих умрял, за да я защитя.

Последното малко отрезви Миърнин, поне до степен, че пое дъх и отстъпи назад. Белите финтифлюшки на костюма му на Пиеро го правеха да изглежда като най-страшния клоун, който Клеър някога бе виждала, особено когато се усмихваше.

— Да — рече Миърнин. — Зная, че би го направил, Сам. Един ден това ще те унищожи. Трябва да знаеш кога да се откажеш. Това е изкуство, което най-старите от нас са били принудени да усвояват, отново и отново.

Сам ги изгледа обезсърчено, обърна се и се отдалечи.

Тълпата все повече се сгъстяваше и изпълваше кръглата зала. Клеър чу някъде в далечината да бие стенен часовник, отброяващ часа. Ударите сякаш отекваха цяла вечност с мелодичен и дълбок звън и когато и последният заглъхна, в залата се възцари тишина, с изключение на мекото шумолене на платовете, докато гостите се бутаха, за да заемат по-добра позиция.

Високите двойни врати с пищна позлата от дясната страна на Клеър се разтвориха и оттам се разнесе сладкото ухание на рози. Тя познаваше този аромат и онази стая. Тогава едно вампирско тяло бе изложено за поклонение там, а двете с Ева бяха измъчвани.

Не беше любимото й място, нито любимият й спомен.

— Лейди Мюриъл и нейният придружител Пол Грейс — оповести плътен, отекващ глас близо до вратата. Звукът му достигна до всички ъгли на залата. Клеър източи врат и видя ниска закръглена вампирка, облечена като египетска благородничка, съпровождана до вратата от висок мъж във викториански одежди. Мъжът, който оповестяваше имената, се бе изправил до едната страна на вратата и държеше в двете си ръце книга с позлатени корици, но не гледаше в нея.

Церемониалмайсторът на неживите.

— Джон от Лийдс — прошепна Миърнин на Клеър. — Отличен избор. Доколкото си спомням, беше глашатай на крал Хенри. Безупречни маниери.

Следващото име вече бе изречено и още една двойка се придвижи напред. От мястото си Клеър не можеше да вижда отвъд вратата, но зърна отблясъка от запалени свещи.

— Това ще продължи цяла вечност — промърмори тя.

— Очакването е част от радостта на живота — осветли я Миърнин и й подаде чаша с нещо искрящо. — Пий.

— Не бива.

Той повдигна вежди. Тя доближи устни до шампанското и го вкуси — не беше сладко, нито горчиво, а точно както трябва. Като бутилирана светлина.

Когато двамата с Миърнин стигнаха до началото на опашката, чашата й бе празна; Клеър се чувстваше сгорещена и малко замаяна и беше благодарна, че Миърнин я държи под ръка. Церемониалмайсторът Джон се оказа от лявата страна на Миърнин и за секунда изглеждаше леко изненадан, после произнесе с обичайната си напевност:

— Лорд Миърнин с придружителката си Клеър Денвърс.

Дотук с незабелязаното присъствие.

Глави се обърнаха. Много глави се обърнаха и макар че вампирите не ахкаха, Клеър чу надигналият се шепот, когато двамата с Миърнин влязоха в залата. Беше подобно на пещера помещение, с нисък сводест таван — тъмно място, обзаведено като бална зала, с кръгли маси и столове и сцена с голям подиум. Покривки от фин лен. Всяка маса бе украсена с изискано аранжирани цветя. Проблясващ кристал и лъскав китайски порцелан. Цялата зала бе осветена от свещи — хиляди свещи, в масивни кристални свещници.

Щеше да бъде вълшебно, ако не беше толкова зловещо. Притеснението от цялото това внимание — стотици очи, наблюдаващи всяко тяхно движение — бе накарало коленете на Клеър да омекнат като гумени.

Миърнин изглежда го усети.

— Успокой се — промълви тихо. — Усмихни се. Вдигни глава. Никакъв признак на слабост.

Тя се опита. Не беше сигурна как се е справила, но когато той я пусна близо до един стол, тя побърза да се отпусне върху него. Двамата се намираха край празна маса в дъното на залата. Когато се огледа, Клеър забеляза, че Сам е седнал недалеч от тях, както и Оливър. Ева беше с него и зяпаше Клеър с широко отворени очи.

Не можеше да види Майкъл. За нещастие, виждаше отлично Шейн, защото мястото на Исандре бе върху подиума на сцената. Тя бе изкачила стъпалата заедно с Шейн, като го водеше за каишката, така че всички да го видят. Двамата седяха от едната страна на дълга маса; Франсоа и дамата му за вечерта бяха настанени на отсрещната.

Все още нямаше и следа от Амели или Бишъп.

Бащата на Клеър понечи да стане от мястото си в другия край на залата, но вампирката с него улови ръката му и го дръпна обратно на стола. Очевидно правилата не допускаха задушевни разговори и смесване на компаниите. Клеър отчаяно искаше да отиде при него, но когато погледна Миърнин, той поклати глава.

— Прояви търпение. Ти искаше да играеш тази игра, Клеър. Сега ще разберем дали наистина притежаваш достатъчно кураж и дързост за това.

— Това е баща ми!

— Казах ти, че ще бъде изпитание на нервите. Твоите са на показ. Овладей се.

Страхотни указания от един тип, чиито очи ставаха червени, когато някой, дори и толкова безобиден като Сам, го подразни. Но Клеър се съсредоточи, правейки дълбоки и бавни вдишвания, като държеше погледа си сведен надолу, далеч от изкушението.

— Ах! — възкликна със задоволство Миърнин. — Те са тук.

Той, разбира се, имаше предвид Амели и Бишъп. Амели влезе първа отдясно на сцената — бляскава скулптура, цялата в бяло, толкова студено, че чак бодеше очите. Представляваше нещо като някакъв леден дух, изключително подходящо в много отношения. Платинената й коса бе сплетена в кула от кристал и тя изглеждаше изящна и крехка.

Тя бе уловила под ръка Джейсън Росър. Поне Клеър мислеше, че е Джейсън. Никога не го бе виждала изкъпан и подстриган, но ако не друго, поне разпозна приведените му рамене и походката. Беше облечен в кафяво монашеско расо с качулка. Тя е избрала някой, който можеше да си позволи да изгуби, помисли си Клеър. Затова не е избрала мен. Фактът, че е била така грижливо предпазена, би трябвало да я накара да се почувства по-добре, но някак си не беше така.

Бишъп влезе откъм лявата страна на сцената. Беше облечен в пурпурните одежди на епископ, но без кръста. Дори имаше на главата си висока шапка — митрата.

Със себе си водеше ангел. Във всеки случай беше жена, облечена като Божи пратеник, с фини пухкави бели криле, които стърчаха над главата й и се влачеха по пода зад нея.

Клеър притисна двете си длани към устата, за да спре писъка, който заплашваше да изригне.

Това беше майка й.

— Спокойно — каза Миърнин. Студената му ръка стисна нейната. — Какво ти казах? Контролирай се! Очаква ни още дълъг път.

Не искаше да го слуша. Искаше да грабне майка си, баща си, Шейн, Майкъл и Ева. Искаше всички да се махнат оттук, да прекосят на бегом границите на Морганвил и да продължат нататък, без да спират.

Не искаше повече да бъде тук.

Други гости заеха останалите празни места край тяхната маса, като двама от тях бяха Чарлс и Миранда. Миранда изглеждаше ужасяващо млада и бледа под змиевидната си коса и гръцка роба. Тя седна до Клеър и стисна ръката й под покривката на масата. Клеър не се възпротиви. Ръката на момичето беше студена като тази на Миърнин и с лепкава от студа пот.

— Случва се — прошепна Миранда. — Цялата кръв. Целият страх. Това наистина се случва.

— Шшт — смъмри я Чарлс, който седеше до нея от другата й страна и кимна към чинията й. — Яж. Телешкото ще възвърне силите ти.

Миранда, като Клеър, забоде вилицата си в телешкото печено в чинията си. Клеър опита една хапка. Беше вкусно — крехко и сочно, с точната температура — ала тя нямаше апетит. Миърнин се нахвърли върху порцията си с плашещо настървение. Тя се зачуди от колко отдавна не бе ял истинска храна или е пожелавал такава. Мисълта повлече след себе си серия от хаотични въпроси — дали сред гостите имаше вегетарианци? Дали вампирите страдат от хранителни алергии? Докато отхапваше разсеяно от хляба, Клеър видя, че Амели е насочила втренчения си поглед към тях. От това разстояние не бе възможно да види изражението й, но Клеър бе сигурна, че не беше доволно.

— Мисля, че Амели смята да нареди да ни изхвърлят — сподели тя с Миърнин. Той сдъвка последната хапка от печеното.

— Няма да го направи — увери я той с абсолютна убеденост. — Няма ли да ядеш това?

Клеър се отказа и му подаде чинията си. Миърнин започна да реже месото.

— Амели не може да си позволи да направи сцена — продължи Миърнин. — А без съмнение присъствието ми тук ще достави истинско забавление на Бишъп.

Той отново изглеждаше странен, почти щастлив. Клеър го изгледа подозрително.

— Добре ли си?

— Никога не съм бил по-добре — отсече вампирът. — А, десертът!

Прислужниците — за Клеър те бяха само набързо мяркащи се сенки, така че навярно бяха вампири — сервираха пред всеки малки фини чаши за мартини, пълни с горски плодове, залети със сметана. Горските плодове и сметаната бяха нещо, на което дори Клеър не би могла да устои. Тя изяде цялата порция, като от време на време стрелваше с поглед Шейн, за да провери дали се храни. Изглежда не, тъй като изобщо не помръдваше.

Когато след вечерята поднесоха напитки — кръв за вампирите, шампанско и кафе за онези, които не понасяха хемоглобина в чист вид — безпокойството на Клеър достигна нов рекорд. В стаята се надигна мърморене и тя усети нарастващата възбуда.

— Миърнин? Какво става?

Ръката на Миранда сграбчи отново нейната и я стисна толкова силно, че Клеър едва не извика.

— Идва — заговори Миранда. — Почти свършва.

Преди Клеър да успее да я попита какво има предвид, Миърнин докосна рамото й и каза:

— Церемонията започва.

Джон от Лийдс се бе появил иззад кулисите на сцената и бе застанал до подиума от тъмно дърво. Клеър забеляза, че е облечен в старинна къса дреха на средновековен вестител, също както ги описваха в книгите и рисуваха върху картините. Почти очакваше да надуе дълъг, тънък тромпет.

Вместо това той отвори книгата, която държеше пред залата, докато обявяваше имената на гостите.

— Виждам — поде с дълбок и гладък като кадифе глас, — че днес при нас е дошъл този, който е достоен за нашата вярност и всички ние като един го приветстваме в дома си.

Бишъп се изправи. В дъното на сцената се повдигна завеса, зад която се разкри огромен трон от тъмно дърво, украсен с пищна дърворезба.

Бишъп изкачи стъпалата до него и седна.

Майката на Клеър остана, където си беше, край дългата маса.

— Какво става? — попита Клеър. Миърнин й изшътка да мълчи.

— След като изрека името ви, излезте напред с вашия дар — обяви Джон. — Мария Тереза.

Висока испанка, облечена в бляскав матадорски костюм се надигна от стола си, улови за ръката мъжа, когото бе довела на празненството и го заведе до подиума. Поклони се на Амели, сетне се извърна към Бишъп, седнал на трона. Отново се поклони.

— Отдавам ти моята вярност — изрече тя. — И моя дар.

Отмести поглед към мъжа, застанал до нея. Той изглеждаше… слисан. Замръзнал.

Бишъп погледна към него и се усмихна.

— Принцесо — наклони леко глава. — Благодаря за твоя дар.

Той щракна с пръсти към тях и ей така, като с магическа пръчка, всичко свърши.

— Василий Иванович — извика Джон от Лийдс и парадът продължи.

Никой не бе убит. Беше както каза Миърнин… символичен жест.

Клеър издиша шумно. Дори не бе осъзнала, че е затаила дъх, но целият й гръден кош я болеше от напрежението.

— Той би могъл да ги убие. Нали? Ако поиска?

— Да — кимна Миърнин. — Но не го прави. — Изглеждаше сериозен и умислен под клоунския грим. — Чудя се какво го спира.

Според Клеър това щеше да се проточи с часове. Беше доволна, че са седнали, защото щеше да е истинско мъчение да стоят прави. Джон от Лийдс викаше отделните имена, съответният вампир се изправяше и отвеждаше своя придружител човек, за да бъде представен на Бишъп; Бишъп кимаше и това бе всичко.

Докато ритуалът на живот и смърт продължаваше, Клеър започваше да се отегчава.

И изведнъж отегчението й се изпари.

Първият признак, че нещо ще се случи, бе, когато Сам се изкачи на подиума със своя „дар“ — той се поклони на Амели, но само кимна на Бишъп. Миърнин издаде тих звук и се наведе напред, тъмните му очи горяха напрегнато, а Бишъп се изправи на трона си.

— Приветствам те в Морганвил, но няма да ти се закълна във вярност — каза Сам.

Залата изведнъж притихна, не се чуваше дори шумоленето на дрехи, нито подрънкването на чаши и прибори. Клеър забеляза, че Амели се придвижи по-близо до Сам, като се отдели от останалите вампири.

— Няма ли? — повдигна вежди Бишъп и даде знак на Сам да се приближи към него. Сам се подчини, но направи само една крачка. — Твоята господарка ще ме признае. Защо не и ти?

— Аз съм дал друга клетва.

— На нея — рече Бишъп. Сам кимна. — Е, в такъв случай нейната клетва към мен ще обвърже и теб, Самюел. Вярвам, че ще стане така. — Огледа момичето. — Остави подаръка си.

Сам не помръдна.

— Не.

Амели му промърмори нещо, но беше прекалено тихо и Клеър не можа да различи думите, въпреки отличната акустика в залата.

— Тя е моя отговорност — заяви Сам, — а ако искаш подарък, приеми това, което Морганвил ти предлага. Свободата.

Бръкна в джоба на сините си джинси като на Хъкълбери Фин, привързани на кръста с въже, и извади найлоново пликче с кръв.

Исандре скочи от мястото си. Франсоа я последва.

— Как смееш! — озъби се Франсоа и изби найлоновия плик от ръката на Сам. — Махни веднага това отвратително нещо!

Исандре сграбчи за косата придружителката на Сам и я повлече към Бишъп.

— Тя е дар — обяви — и ти нямаш право да му я отказваш.

— Той няма право — заговори Амели. Всяка дума отекваше ясно и звънко като кристал. — Но аз имам.

Погледът на Бишъп се преплете с нейния и за един дълъг, много дълъг момент, никой не помръдна.

Тогава Бишъп се усмихна, отпусна се назад в трона си и махна с ръка.

— Отведи я, Самюел. В крайна сметка виждам, че тя не е по вкуса ми.

Сам сграбчи ръката на момичето, избута Франсоа от пътя си и заслиза по стълбите на подиума към балната зала. Докато се отдалечаваше, в мрака се разнесе шепот. Сам се насочи право към масата, където седеше Майкъл, наведе се и каза нещо. А Майкъл му отвърна. Изглеждаше напрегнат и малко отчаян. Какъвто и да бе предметът на спора им, необходимостта да застане на другата страна явно разкъсваше Майкъл.

Сам го дръпна рязко и го изправи на крака и този път Клеър го чу да казва:

— Просто ела с мен!

Не се разбра дали Майкъл щеше да го последва, или не, защото в този миг Джон от Лийдс оповести:

— Майкъл Глас от Морганвил.

Всички зачакаха да видят какво ще направи най-младият вампир в града.

Майкъл улови ръката на Моника и се запъти към подиума. Изкачи стъпалата, кимна на Амели, сетне кимна на Бишъп. Не пролича особено послушание и в двата жеста.

— А, момичето на Морел — рече Бишъп. — Толкова много съм чувал за теб, дете.

Моника, тъпачката, изглеждаше доволна от това. С риск перуката й да падне, тя направи дълбок поклон, като невероятно широките й поли на Мария Антоанета прошумоляха.

— Благодаря ви, сър.

— Разреших ли ти да говориш? — попита Бишъп и отново насочи вниманието си към Майкъл. — Твоят родственик отказа да ми се закълне във вярност. Ти какво ще кажеш, Майкъл?

— Аз съм тук — отвърна най-младият моргънвилски вампир, — но няма да се закълна в нищо.

Последва дълъг, напрегнат миг, след което Бишъп му махна нетърпеливо да си върви.

Моника се повлече, препъвайки се в полите си, докато се хилеше превзето и глупаво на големия, лош вампир.

— Ама че тъпачка — промърмори Клеър под нос, а Миърнин се засмя.

— Винаги ще се намерят неколцина — отбеляза той. — За радост. — Следващият вампир вече се бе изкачил на сцената. Той беше малко по-дипломатичен от Майкъл — поздрави с добре дошъл Бишъп като гост на Морганвил, но отново не се закле във вярност. Бишъп явно се вкисна. — Е, това започва да става интересно.

Чудя се докога той ще го търпи.

Явно не дълго, тъй като следващият беше Оливър.

И въпреки че Оливър се поклони, имаше нещо принудено в жеста му. Нещо войнствено. Бишъп го долови.

— Ти какво ще кажеш, Оливър от Хайделберг?

— Поздравявам те за добре дошъл и нищо повече. — Той се поклони отново, подчертано подигравателно. — Дните ти на наш господар са приключили, господин Бишъп. Не си ли забелязал?

Бишъп се изправи. Както и Франсоа. Същото направи и Исандре.

— Доведи своя дар — нареди Бишъп. — И тръгвай, докато все още ти позволявам.

И Оливър, страхливецът, пусна ръката на Ева и слезе от сцената. Изостави я.

Долу в залата Майкъл понечи да хукне да я спасява, но Сам го улови за ръката.

— Пусни ме! — изкрещя Майкъл и двамата се претърколиха върху масата, събаряйки скъпия китайски порцелан и кристалните чаши. — Не можеш да му позволиш…

Франсоа и Исандре запристъпяха към Ева като тигри, подушили плячка. А тя стоеше като вкаменена, прикована от втренчения взор на Бишъп.

Шейн се изправи и свали кучешката маска, която Исандре му бе заповядала да носи. Отиде и застана до Ева, откопча каишката и я остави да се свлече на пода.

— Писна ми от тези щуротии — каза той и протегна лакътя си към Ева. — А на теб?

— И на мен — съгласи се тя. — Въпреки че обичам готините купони с маски. Може ли да ми дадеш нашийника си, след като ти омръзне?

— Вземи го, от мен да мине.

Двамата се опитваха да се правят на печени непукисти, но Клеър усещаше заплахата, надвиснала в залата, притаената жестокост, която само чакаше припламването на искрата, за да избухне. А Шейн не би могъл да спечели. Дори не можеше да ги нарани. Можеше единствено да бъде убит.

Клеър се опита да стане от стола. Ръката на Миърнин натисна рамото й, принуждавайки я да седне долу.

— Не — рече той. — Чакай.

— Те са мои приятели!

— Чакай!

Той беше прав. Амели пристъпи напред и застана между Шейн, Ева и Бишъп.

— Те принадлежат на мен — заяви. — Те не са собственост на Оливър и той няма право да ги дарява.

— Това възражение би могло да се изтъкне за всеки един в този град — отвърна Бишъп. — Нима ми отказваш всякакъв дар?

По устните й бавно плъзна усмивка.

— Никога не съм казвала това. Внимавай, татко. Звучиш отчаян.

Клеър видя как очите на Бишъп станаха огненочервени, после нажежени до бяло.

Амели не трепна. Извърна леко глава и кимна на Шейн и Ева. Шейн побърза да избута Ева от сцената, надолу по стъпалата към балната зала. Франсоа явно бе получил безмълвно послание от повелителя си, защото се отдръпна от пътя им.

Сам пусна Майкъл и след секунда той прекоси залата и се озова при Шейн и Ева докато те все още слизаха по стъпалата на подиума.

Сам го последва. Те оформиха малка група, застанала на нещо като ничия земя в средата между масите.

— Започва се — обяви Миърнин. — Сега е повратният момент. Той знае, че губи. Ще трябва да действа.

В този миг Джон от Лийдс произнесе със своя съвършено спокоен глас:

— Лорд Миърнин от Конуей.

Последва ново извръщане на глави. Миърнин стана от стола си и протегна ръка към Клеър. Очите му блестяха, малко по-ярко. Малко по-налудничаво.

Усмивката му я изплаши и тя не бе сигурна, че е само заради грима.

— Готова ли си? — попита той.

Клеър всъщност нямаше избор. Стана, пъхна ръката си в неговата и запристъпва бавно към сцената, макар че това беше последното нещо на света, което би искала да направи.