6

Центърът за даряване все още беше отворен, макар че вече се бе стъмнило. Когато Ричард спря полицейската кола до бордюра на тротоара, от Центъра излязоха двама души, които Клеър смътно познаваше. Махнаха си един на друг и се отдалечиха в различни посоки.

— Всички ли идват тук? — попита тя.

— Всички, които не желаят да използват Кръвомобила — отвърна Ричард. — Всеки човек, който има Защита, трябва всяка година да дарява определено количество кръв. Дарената кръв се използва първо от техния Покровител. Останалото количество се дава на този, който се нуждае. На вампирите, които не разполагат с донори.

— Като Майкъл — заключи Клеър.

— Да, той е нашият най-нов обект на благотворителност. — Ричард слезе и отвори задната врата за нея и Шейн. Тя се плъзна от седалката навън, а Шейн, след като се поколеба достатъчно дълго, за да я притесни, я последва. Той пъхна ръце в джобовете си и се вторачи в големия червен кръст над вратата. Центърът за даряване не изглеждаше особено гостоприемен, но беше много по-малко ужасяващ от Кръвомобила. Поне имаше светли прозорци, през които ясно се виждаше една чиста, голяма зала. По стената бяха закачени плакати в рамки — каквито човек можеше да види във всеки град, помисли си Клеър — които изброяваха колко е благородно да се дарява кръв.

— Дали част от дарената кръв се използва за нуждаещи се хора? — обърна се Клеър към Ричард, който придържаше вратата отворена за Шейн. Полицаят сви рамене.

— Попитай гаджето си — промърмори. — Доколкото си спомням, използваха доста банки за него, когато беше намушкан. Разбира се, че се дава на нуждаещите се хора. Това е и нашият град.

— Май си фантазираш, ако наистина го мислиш — тросна се Шейн и влезе вътре. Докато го следваше, Клеър почувства определена промяна в атмосферата — не само във въздуха, който бе студен и сух, но и нещо друго. Едва прикрито чувство на отчаяние. Напомни й на усещането, което те спохожда в чакалните на болница — неприветливи и безлични, пропити с големи и малки страхове. Но в същото време беше чисто, добре осветено и пълно с удобни столове.

Всъщност нямаше нищо зловещо в това място. Нито те побиваха тръпки от добродушната възрастна жена, седнала зад дървеното бюро отпред, която ги посрещна с открита и сърдечна усмивка.

— Е, полицай Морел, радвам се да ви видя!

Той кимна на възрастната госпожа.

— Роуз, доведох ти един кръшкач.

— Виждам. Шейн Колинс, нали? О, скъпи, толкова съжалявам за майка ти. Трагедията доста често спохожда семейството ви. — Усмивката все още играеше на устните й, ала беше леко помръкнала. Уважителна. — Да взема ли днес две пинти2? За да наваксаме изоставането ти?

Шейн кимна. Челюстта му бе стисната, а очите — блестящи и присвити. Опитва се да запази самообладание, реши Клеър. Преплете пръсти с неговите, като ръцете му бяха закопчани с белезници зад гърба.

— Помниш ме, нали? — продължи Роуз. — Познавах майка ти. Играехме бридж заедно.

— Спомням си — отрони Шейн задавено и млъкна.

Ричард повдигна вежди, жената зад бюрото му отвърна с поглед и той подръпна Шейн за лакътя, за да го поведе към един от празните столове. Всъщност всички бяха празни, отбеляза Клеър. Видя няколко души да напускат сградата, но никой не влезе вътре.

В едно нещо Центъра за даряване бе по-добър от останалите медицински заведения — разполагаха с последните броеве на списанията. Клеър откри съвсем ново издание на „Севънтийн“ и се зачете. Шейн седеше скован и мълчалив и бе вперил поглед в единствената дървена врата в края на коридора. Ричард си бъбреше с Роуз, облегнат нехайно на бюрото, изглеждаше отпуснат и приятелски настроен. Клеър се зачуди дали идваше тук, за да дарява кръв, или използваше Кръвомобила. Предполагаше, че каквото и да избереше, вампирите не бяха толкова откачени, че да го наранят — син на кмета и уважаван полицай. Не, Ричард Морел вероятно бе в по-голяма безопасност, отколкото всеки друг в Морганвил, независимо дали бе с осигурена Защита, или не.

Лесно му беше да е отпуснат и спокоен.

Вратата в дъното се отвори и една сестра излезе. Беше облечена в униформа, в комплект с касинка на главата и също като Роуз имаше приветлива и мила усмивка.

— Шейн Колинс?

Шейн пое дълбоко дъх и се надигна неохотно от стола си. Ричард го обърна и му откопча белезниците.

— Дръж се прилично, Шейн — предупреди го. — Повярвай ми, не е в твой интерес да причиниш неприятности тук.

Шейн кимна вдървено. Погледна към Клеър, после съсредоточи вниманието си върху сестрата, която чакаше. Запъти се към нея с бавна и подчертано спокойна крачка.

— Може ли да отида с него? — попита Клеър и Ричард я изгледа изненадано.

— Клеър, няма да му причинят нищо лошо. Процедурата не се различава от даряване на кръв на всяко друго място. Забиват иглата на спринцовката в ръката ти и ти дават да стискаш топка. Накрая те гощават с портокалов сок и бисквити.

— Значи мога да дам кръв?

Той се извърна към Роуз за помощ.

— На колко години си, дете?

— Не съм дете. Скоро ще навърша седемнайсет.

— Тези, които са под осемнайсет години не са задължени със закон да даряват кръв.

— Но има ли закон, който да го забранява?

Жената примигна и понечи да отговори, но се спря.

Отвори едно чекмедже и извади малка книжка със заглавие: КРЪВОДАРЯВАНЕ В МОРГАНВИЛ. ПРАВИЛА И ИЗИСКВАНИЯ. След като прелисти няколко страници, служителката сви рамене и погледна към Ричард.

— Не мисля, че се забранява — заяви. — Просто досега никой не е идвал доброволно да дава кръв в Центъра за даряване. О, от време на време Кръвомобила отива в университета, но…

— Страхотно — прекъсна я Клеър. — Бих искала да даря една пинта, моля.

Роуз тутакси се превърна в самата деловитост.

— Попълни формуляра — рече и тупна върху бюрото клипборд и химикалка.


* * *

Да се каже, че Шейн бе изненадан да я види, би прозвучало прекалено сдържано.

Да се каже, че бе доволен, би било лъжа.

— Какво, по дяволите, си мислиш, че правиш? — изсъска младежът, когато тя зае мястото си до него. — Да не си откачила?

— Дарявам кръв — осведоми го тя. — Не съм длъжна да го правя, но нямам нищо против. — Поне не смяташе, че има. Всъщност никога досега не го бе правила и гледката на червената тръбичка, излизаща от ръката на Шейн и спускаща се надолу към кръвната банка, беше малко стряскаща. — Не боли, нали?

— Човече, пъхат ти една грамадна шибана игла във вената, разбира се, че боли! — Изглеждаше блед, но Клеър не мислеше, че се дължи на факта, че бе преполовил втората си пинта. — Още не е късно да се откажеш. Просто стани и им кажи, че си размислила.

Същата сестра с дружелюбно изражение, която бе извикала Шейн, дотърколи стол на колелца и количка.

— Той е прав — рече жената. — Не си длъжна да го правиш, ако не искаш. Видях формуляра, който си попълнила. Още си малка. — Блестящите кафяви очи на сестрата се насочиха зад нея, към Шейн, после отново се извърнаха към Клеър. — За морална подкрепа ли го правиш?

— Нещо такова. Никога досега не съм давала кръв — призна Клеър.

Пръстите на сестрата бяха леденостудени и Клеър потрепери, когато тя хвана ръката й.

— Късметлийка си. Аз съм давала. Сега ще боцна пръста ти и ще направя бърз тест, а след това ще започнем. Става ли?

Клеър кимна. Лягането на кушетката изглежда бе пресушило желанието й да се движи. Почувства бързо и остро убождане. Повдигна глава от възглавницата и видя сестрата да изсмуква с тънка стъклена пипета кръвта от върха на пръста й. След пет секунди убоденото място вече бе покрито с лепенка. Сестрата смеси съдържанието на някакви епруветки на количката до нея, после кимна доволно и се усмихна на Клеър.

— Нулева отрицателна — каза. — Отлично.

Клеър вдигна вяло палеца си. Сестрата пое ръката й и завърза гумения турникет над лакътя.

— Говори с гаджето си — посъветва я. — Не гледай.

Девойката извърна глава. Шейн се взираше в нея с тъмните си, напрегнати очи. Усмихна се леко, но достатъчно и тя му се усмихна в отговор.

— И така — поде Клеър, — често ли идваш тук?

Шейн се засмя тихо. Тя усети нещо горещо да плъзва в ръката й, убождане, което й причини слаба болка, а после почувства, че й залепиха лепенка. В ръката й пъхнаха топка и стегнатият турникет се разхлаби.

— Стисни — нареди й сестрата. — Всичко върви добре.

Изненадана, Клеър погледна надолу. Имаше нещо забито в ръката й, тръбичка, а червена струя се стичаше през нея…

Главата й се отпусна върху възглавницата и тя не можеше да чува от неясното жужене в черепа й. Помисли си, че някой вика името й, но в момента това не й се струваше важно. Опита се да диша, бавно и равномерно, и след това — стори й се, че минаха часове — жуженето заглъхна и светът отново доби ясни очертания и ярки цветове. Върху тавана над главата й имаше плакат, изобразяващ сладко котенце, седнало върху чаена чинийка. Тя се фокусира върху изображението, опитвайки се да не мисли за кръвта, която изсмукваха от нея. Значи това е усещането, помисли си неволно момичето. Навярно това е изпитал Майкъл, докато Оливър е изпивал кръвта му. Това изживяват всички онези хора, когато вампирите ги убиват.

Беше само малко късче смърт, недостатъчно голямо, за да има значение.

Сестрата я наметна с топло одеяло и се усмихна.

— Всичко е наред — рече. — Не си първата, която припада. Затова столовете се накланят, скъпа.

Клеър не беше припаднала, или поне не съвсем, ала не се чувстваше добре. Сестрата затъркаля количката и стола си към Шейн.

— Готово — оповести тя и Клеър се опита да извърне главата си към нея, но не искаше да гледа как иглата излиза от вената, не повече, отколкото да я види как влиза. Страх и погнуса. Призляваше й от игли и спринцовки, а досега не го бе осъзнавала. Странно.

Една топла ръка покри нейната и когато отвори очи видя Шейн, застанал до нея, блед и с хлътнали очи, но изправен.

— Шейн — повика го сестрата. — Иди да си вземеш сок.

— Когато тя приключи — отвърна той.

Сестрата явно разбра, че няма смисъл да настоява, защото побутна един стол на колелца към него.

— Тогава поне седни. Наистина не ми се ще да те вдигам от пода.

Навярно бе изминало по-малко време, отколкото й се струваше, но Клеър изпита огромна радост и облекчение, когато сестрата се върна при нея, за да извади иглата и да превърже ръката й. Не погледна към кръвната банка. Жената каза нещо мило и девойката се опита да отвърне любезно, но не бе сигурна какво изричаше. Шейн я поведе към съседната стая, която представляваше чакалня. Имаше плазмен телевизор, настроен на новинарския канал, кутии със сокове, сода, бутилки вода и подноси с крекери, бисквити и плодове. Клеър си взе един портокал и бутилка вода. Шейн се насочи направо към кока–колата и бисквитите.

Клеър прокара пръсти върху пурпурната еластична превръзка около лакътя й.

— Винаги ли е така?

— Как? — смотолеви Шейн с уста, пълна с шоколадови дражета. — Страшно? Предполагам. Опитват се да го направят по-приятно, но аз не мога да забравя чии уста поглъщат онази кръв.

Догади й се и тя спря да бели портокала. Внезапно наситеният аромат на плода й се стори твърде задушаващ. Вместо това отпи няколко големи глътки вода, която се спусна по хранопровода й студена и тежка като живак.

— Използват взетата кръв и в болниците — изтъкна Клеър. — За жертви при злополуки и най-различни инциденти.

— Разбира се. Използват остатъците. — Шейн натъпка още една бисквита в устата си. — Мразя тази гадост. Заклех се, че никога няма да го правя, но въпреки това съм тук. Можеш ли да ми кажеш защо още стоя в този град?

— Защото ако си тръгнеш, ще те преследват?

— Сериозна причина. — Изтръска трохите от пръстите си.

Клеър обели останалата част от портокала си, отдели едно парче и го задъвка с методична решителност — ни най-малко не беше гладна, но все още се чувстваше разтреперана. Изяде още три парченца и подаде останалото на Шейн.

— Я почакай — рече тя. Той тъкмо се канеше да забие зъби в плода, но се спря. — Никога досега не си го правил, нали? Искам да кажа, че си напуснал града, преди да навършиш осемнайсет, така че не си бил задължен. А откакто си се върнал, си се скатавал. Права ли съм?

— Дяволски си права. — Той доизяде портокала и гаврътна останалата кола.

— Излиза, че никога не си влизал в Кръвомобила.

— Не съм казал това. — Лицето на Шейн отново помрачня. — Отидох веднъж с майка си. — Не трябваше да давам кръв, но тя искаше да свикна с идеята. Бях на петнайсет. Вкараха вътре един тип — беше шантав, напълно превъртял. Завързаха го с кожени ремъци и започнаха да го източват. Нас ни избутаха навън, а когато слязохме, той все още беше там. Заминаха с него. Оттогава никой повече не го видя.

Клеър отпи още няколко глътки от водата. Чувстваше се отмаляла, но искаше да се махне оттук. Удобната стая й приличаше на капан — кутия без прозорци и въздух. Хвърли в кошчето недоизпитото шише с вода и обелките от портокала. Шейн се присъедини, като го нацели с празната кутия от кока–кола и улови ръката й.

— Ева в болницата ли ще остане? — попита тя.

— Не през цялата нощ. Много е неудобно; баща й е изтрезнял и е решил да се помирява. — Шейн сви устни. Цялата работа явно изобщо не го впечатляваше. — Майка й само седи там и плаче. Всъщност винаги е приличала на торба с мокри кърпички.

— Изглежда не ги харесваш особено.

— Ти също не би ги харесала.

— Някаква следа от Джейсън?

Шейн поклати глава.

— Ако се появи, за да изпълни синовния си дълг, сигурно ще се промъкне в най-тъмната част на нощта. Което, като се замисля, напълно му подхожда. Както и да е, Майкъл ще доведе Ева у дома. Навярно вече са се прибрали.

— Надявам се. Майкъл каза ли къде е бил, нали се сещаш, преди това?

— Когато беше изчезнал? Нещо във връзка с онзи проклет бал — отвърна Шейн.

Май трябва да го попитам за поканата. Тя почти го направи — отвори уста, за да го стори, — но после си спомни как я бе погледнал Шейн миналата нощ, колко дълбоко го бе разтърсила Исандре.

Не искаше отново да го вижда такъв. Той щеше да й каже, когато е готов да говори.

Имаше две врати — върху едната имаше табела с надпис „ИЗХОД“, а върху другата нямаше нищо. Шейн подмина вратата без табела, поколеба се и се върна.

— Какво? — попита Клеър. Шейн хвана дръжката и отвори вратата.

— Просто предчувствие — отвърна той. — Шшт.

От другата страна също имаше чакалня и там се виждаха хора, застанали на опашка. Тази част от Центъра за даряване бе по-тъмна, само с няколко лампи на тавана. Трима души се бяха подредили пред дълго бяло гише, като в аптека, зад което стоеше висока жена в лабораторна престилка. Тя не се усмихваше и беше топла като стъкленица с течен азот.

— О, мамка му! — промърмори Шейн и в този миг Клеър осъзна, че русото момче, начело на опашката пред гишето, беше Майкъл. Той не си беше у дома… беше тук.

Той подписваше нещо и като свърши, бутна клипборда към жената, а тя му подаде пластмасова бутилка, почти със същата големина като бутилката с вода, от която бе пила Клеър.

Обаче тази не съдържаше вода. Доматен сок, каза си момичето, но течността не приличаше на сок. Твърде тъмна, твърде гъста. Майкъл разклати бутилката, наклони я на една страна, сетне на другата — изглеждаше като омагьосан.

Не, изглеждаше гладен.

Клеър искаше да отвърне поглед, ала не можеше. Докато отстъпваше настрани от опашката, Майкъл отвинти капачката на бутилката, приближи я до устните си и започна да пие. Не, да гълта жадно. С една отдалечена част на съзнанието си Клеър усещаше, че ръката на Шейн стиска прекалено силно и болезнено нейната, ала нито един от двамата не помръдна. Очите на Майкъл бяха затворени, той наклони глава назад и пи, докато не изпразни бутилката. Върху пластмасата остана само една тънка червена ивица.

Приятелят им облиза устните си, отвори очи и погледна право към тях.

Очите му бяха ярки, блестящи и искряха с червена светлина. Той примигна и светлината угасна, изместена от зловещо сияние. Още едно примигване и всичко изчезна и той отново си беше познатия Майкъл.

Изглеждаше не по-малко ужасен от Клеър. Предаден и засрамен. Шейн затвори вратата и я задърпа към изхода. Майкъл се озова при тях, преди да стигнат до него.

— Хей! — викна им. Кожата му бе добила леко розов цвят, какъвто Клеър си спомняше, че бе виждала и преди. — Какво правите тук?

— А ти какво си мислиш, че правим? Те ме довлякоха тук с белезници, човече — озъби му се Шейн. — Смяташ ли, че щях да дойда доброволно?

Майкъл се закова на място, а погледът му се стрелна към ластичните превръзки около лактите им. По лицето му се мярна разбиране, а в следващия миг изражението му стана… тъжно.

— Аз… съжалявам.

— За какво? Не че вече не знаехме колко се нуждаете от кръвта ни. — При все това Клеър усети нотка на разочарование в гласа му, сякаш приятелят му някак си го бе предал. Както и отвращение. — Само не очаквахме да те видим как я поглъщаш лакомо като наквасен пияница на як купон, това е всичко.

— Не съм искал да ме видите — промълви Майкъл тихо. — Винаги изпивам бутилката тук. Държа малко вкъщи само за спешни случаи, но никога не съм искал да гледате как…

— Е, видяхме — сряза го Шейн. — И какво? Ти си вампир кръвопиец. Това не е неочаквана новина, Майкъл. Както и да е, не е голяма работа, нали?

— Да — съгласи се Майкъл. — Не е голяма работа. — Погледът му се прикова в Клеър и тя не можа да напасне двата образа — Майкъл с онези червени очи, пиещ жадно свежа кръв, с този Майкъл, който сега стоеше пред нея, с това тъжно изражение. — Добре ли си, Клеър?

Тя само кимна. Не знаеше какво ще стане, ако изговори дори само една дума.

— Ще я отведа у дома — рече Шейн. — Освен ако онова там не беше само предястието и сега се оглеждаш за основно блюдо.

Майкъл пребледня и се сви съкрушено.

— Разбира се, че не. Шейн…

— Всичко е наред. — Острата нотка бе изчезнала от гласа на Шейн. Прозвуча примирено. — Приемам го.

— И това те отвращава, нали?

Шейн вдигна сепнато глава. Двамата останаха втренчени един в друг за няколко мига, после Шейн отново задърпа Клеър.

— Да вървим — рече и добави към Майкъл: — Ще се видим у дома.

Майкъл кимна.

— До скоро.

Клеър осъзна, че той все още стискаше празната бутилка. На дъното бяха останали няколко капки. Преди вратата да се затвори между тях, тя видя, че Майкъл забеляза какво държи в ръката си и го запрати яростно в кошчето.

— О, Майкъл — прошепна тя. — Господи. — Само от този негов жест тя разбра нещо много важно.

Той наистина мразеше това. Донякъде наистина ненавиждаше в какво се бе превърнал, заради чувствата, които бе видял в очите им.

Колко гадно бе това?


* * *

Останалата част от нощта мина спокойно. На следващата сутрин ги събуди звъна на телефона.

Бащата на Ева бе починал.

— Погребението е утре — каза тя. Не плачеше. Тази сутрин не приличаше много на себе си — никакъв грим, набързо навлечени дрехи. Очите й бяха зачервени, а носът й лъщеше. Беше плакала през цялата нощ; Клеър я бе чула, но когато почука на вратата й, Ева извика, че не иска компания. Нито дори тази на Майкъл.

— Ще отидеш ли? — попита я Майкъл.

Клеър си помисли, че въпросът е странен — кой не би отишъл? Но Ева само кимна.

— Длъжна съм — отрони след миг. — Предполагам, че са прави, когато казват, че страницата трябва да се затвори. Ти ще…

— Разбира се — увери я той. — Не мога да седя до гроба, но…

Ева потръпна.

— И без това няма да ходим там. Църквата е достатъчно кофти.

— Църква? — учуди се Клеър, докато наливаше в чашите кафе за тримата. — Наистина ли?

— Никога не си срещала отец Джо, нали? — усмихна се измъчено Ева. — Ще го харесаш. Той е… впечатляващ.

— Ева беше лудо влюбена в него, когато беше на дванайсет — оповести Майкъл и си спечели един кръвнишки поглед. — Какво? Така беше и ти го знаеш.

— Беше заради расото, ясно ли е? Вече го преодолях.

Клеър повдигна вежди.

— Отец Джо дали… — Имитира забиване на вампирски зъби в шия. Двамата се усмихнаха.

— Не — поклати глава Майкъл. — Той просто няма предразсъдъци.

За Ева денят мина без особени неприятности; вършеше обичайните неща — помогна с прането, пое половината от чистенето за деня. Това беше свободният й ден. Клеър имаше няколко часа, но пропусна три предмета, по които вече бе положила достатъчно усилия и бе напреднала доста, и присъства само на едно занятие, което беше задължително. Майкъл също не отиде да дава частни уроци по китара.

Беше мило. Все едно бяха… семейство.

Погребението трябваше да се състои по обяд на следващия ден. Сутринта Клеър се зачуди какво да облече. Официалните дрехи изглеждаха… прекалено празнично. Джинсите бяха твърде ежедневни. Зае чифт черни панталони от Ева и ги комбинира с черна блуза, която също взе назаем. В комплект с бяла риза отгоре тоалетът й изглеждаше умерено почтителен.

Не беше сигурна как възнамеряваше да се облече Ева, защото в единайсет сутринта тя все още седеше пред голямото си огледало и се взираше в отражението си. И все още беше в черния си пеньоар.

— Хей — извика й Клеър, — мога ли да помогна?

— Разбира се — кимна приятелката й. — Да си вдигна ли косата?

— Ще изглежда добре — увери я Клеър и взе четката. Заразресва косата на Ева, докато заблестя, после я зави на елегантен възел и го закрепи с шнола на тила й. — Готово.

Ева посегна към кутийката с мъртвешки бялата пудра, но се спря. Срещна очите на Клеър в огледалото.

— Може би не е подходящо — промърмори тя.

Клеър не каза нищо. Ева си сложи малко червило — тъмно, но не в обичайния нюанс — и зарови в дрешника си.

Накрая избра черна рокля с висока яка, чиито поли стигаха до върха на обувките й. И черен воал. За Ева си беше доста консервативно облекло.

Четиримата бяха в църквата петнайсет минути по-рано. Когато Майкъл влезе с колата в паркинга, Клеър забеляза, че там вече са паркирани няколко вампирски коли с тъмни стъкла.

— Това единственото погребение ли е? — попита тя.

— Да — кимна той и изгаси двигателя. — Предполагам, че господин Росър е имал повече приятели, отколкото сме мислили.

Не толкова много, както се оказа; когато влязоха в преддверието на църквата, вътре беше почти празно, а в книгата за съболезнования нямаше много записани имена. Майката на Ева стоеше до нея, готова да се нахвърли на всеки, който прекрачи прага на вратата.

По-раншното описание на Майкъл бе напълно вярно — госпожа Росър не спираше да плаче. Също като Ева беше в черно от главата до петите, но облеклото й бе по-театрално — черен сатен, спускащ се на драматични и лъскави дипли, шапка с широка периферия и ръкавици в тон с останалото.

И, отбеляза мислено Клеър, когато театралничиш повече и от Ева, обезателно имаш изобилие от носни кърпички.

Госпожа Росър си бе сложила доста силен грим и спиралата за мигли бе потекла на черни вадички по страните й. Косата й бе изрусена и висеше на разрешени кичури около лицето. Клеър си помисли, че ако кандидатстваше за ролята на Офелия в градската любителска трупа, то успехът й бе в кърпа вързан.

Майката на Ева се уви около Клеър като мокро одеяло, хлипаше на рамото й и размазваше грима си по бялата й риза.

— Благодаря, че дойде — проплака тя и Клеър я потупа неловко по рамото. — Искаше ми се да познаваше съпруга ми. Той беше толкова добър човек, имаше толкова труден живот…

Ева стоеше до тях, изглеждаше далечна и леко раздразнена.

— Мамо, остави я. Тя дори не те познава.

Госпожа Росър се отдръпна, преглъщайки поредното ридание.

— Не бъди жестока, Ева, само защото ти не обичаше баща си…

Което бе най-студеното и безчувствено нещо, което Клеър бе чувала някога. Двамата с Шейн си размениха слисани погледи.

Майкъл застана между майката и дъщерята, което бе дяволски смело от негова страна. Може би се дължеше на вампирските гени.

— Госпожо Росър, съжалявам за съпруга ви.

— Благодаря ти, Майкъл, винаги си бил толкова добро момче. И ти благодаря, задето се погрижи за Ева, когато заживя самостоятелно.

Госпожа Росър издуха носа си, което й попречи да чуе язвителната забележка на Ева:

— Имаш предвид, когато ме изхвърлихте на улицата.

— Запиши ни — обърна се Майкъл към Клеър, улови ръката на Ева и я въведе в църквата. Клеър надраска набързо имената им в книгата за съболезнования, кимна на госпожа Росър — която се взираше след дъщеря си с изражение, от което стомахът на Клеър се преобърна — и сграбчи ръката на Шейн, за да последват приятелите си.

И преди бе идвала в църквата. Беше приятна — не прекалено претенциозна и потискаща, а умиротворяваща с простотата си. Не се виждаха никакви кръстове, но в момента центърът на вниманието беше големият черен ковчег в другия край на помещението. Сепна я гладката му извита повърхност и колко много й напомняше на Кръвомобила.

Мисълта накара Клеър да потръпне и да стисне още по-здраво ръката на Шейн, когато се плъзнаха на пейката до Майкъл и Ева.

Присъстваха около петнайсетина души, разпръснати в храма, а докато минутите бавно се нижеха, дойдоха още. Двама мъже в костюми — от погребалната агенция, предположи Клеър — подредиха още букети и венци от двете страни на ковчега.

Всичко наоколо й се струваше някак си нереално. А нестихващите хлипания и ридания, съпътстващи влизането на поредния опечален, придаваха още по-зловещ вид на обстановката.

Ева се надигна плавно от пейката и пристъпи към ковчега. Остана втренчена в него няколко дълги секунди, после се наведе, остави нещо отгоре му, след което се върна на мястото си. Воалът й бе спуснат и въпреки че прикриваше лицето й, можеше да се види, че изражението й бе сковано и твърдо.

— Той беше кучи син — процеди тя, когато забеляза, че Клеър я наблюдава. — Но си остава мой баща.

Облегна глава на рамото на Майкъл, а ръката му се обви около нея.

Госпожа Росър най-после влезе в храма и зае мястото си на първата скамейка пред тях четиримата. Един от погребалните агенти й подаде кутия с кърпички. Тя загреба пълна шепа и продължи да хълца задавено.

Висок, добре изглеждащ мъж в черно расо и бял стихар, с тъмнолилава стола около врата, заобиколи украсата от цветя, коленичи до вдовицата и потупа ръката й. Легендарният отец Джо, предположи Клеър. Изглеждаше мил — малко по-строг и по-млад, отколкото очакваше. Кестенява коса и златисти очи, които гледаха прямо и открито зад очилата с квадратни златни рамки. Слушаше сълзливата ода на госпожа Росър за съпруга й със съчувствено, макар и леко отнесено изражение, като кимаше, когато тя направеше пауза. Погледът му веднъж или два пъти се стрелна към часовника и той накрая се наведе и й прошепна нещо. Опечалената вдовица само му кимна.

В последната минута дойдоха още хора, достатъчно, за да запълнят половината църква. Клеър се извърна и видя познати лица: инспекторите Джо Хес и Травис Лоу, които й кимнаха, докато заемаха местата си в дъното на храма. Тя разпозна и още неколцина души, включително и четирима вампири в тъмни костюми и очила.

Един от тях беше Оливър, с отегчена физиономия. Разбира се — семейството на Ева е било под Защитата на Брандън и когато Брандън бе умрял, те бяха преминали под закрилата на неговия покровител. Присъствието на Оливър тук нямаше нищо общо с искрената скръб, а бе просто поредната публична изява.

Отец Джо излезе на амвона и поде хвалебствената си реч за един човек, когото Клеър никога не бе срещала, човек, в когото се съмняваше, че Ева би разпознала баща си. С изключение на фактите и хората в живота му, характерът му изглеждаше много по-добър и прекрасен, отколкото някога дъщеря му бе споменавала.

От начина, по който госпожа Росър кимаше и плачеше, се подразбираше, че тя изцяло вярва на тези измислици.

— Какви огромни глупости — прошепна Шейн на Клеър. — Знаеш ли, баща й на Ева я биеше.

Клеър го изгледа сащисано.

— Просто го имай предвид — довърши той. — И да не си проляла нито сълза. Не и за него.

Клеър си каза, че Шейн можеше да бъде един от най-коравите хора, които бе срещала. Не че беше лош. Просто беше корав.

Но думите му й помогнаха. Надигналите се емоции, засилени от майката на Ева, сякаш я подминаха, без да предизвикат нещо повече от парене в очите. Когато отец Джо приключи с възхвалата си, засвири орган и госпожа Росър пристъпи първа до ковчега.

— О, Боже — въздъхна Ева, когато майка й се просна драматично върху лъскавото дърво и изпищя. Смразяващ кръвта, театрален писък. — Предполагам, че ще е по-добре аз да…

Майкъл я придружи и дали се дължеше на мъжкото му присъствие, ангелското лице или на вампирската кръв, но успя да повдигне госпожа Росър от ковчега и да я отведе до мястото й. Тя се свлече върху пейката сред порой от сълзи.

Ева остана няколко секунди до ковчега с изправен гръб и сведена глава, сетне се отдалечи.

Сълзите се стичаха изпод воала й и капеха върху роклята, ала тя не издаде нито звук.

Клеър зае мястото й, но удостои бащата на Ева само с бегъл поглед; той изглеждаше… неестествен. Не противен, но определено нежив. Тя потрепери, улови ръката на Шейн и последва Ева, която отмина майка си, без да й каже нито дума и се насочи към изхода.

Ева едва не се сблъска с брат си.

Джейсън се бе промъкнал най-отзад. Доколкото Клеър можеше да види, хлапакът изобщо не бе сменял дрехите си и от три метра около него се разнасяше миризма на мръсотия и гнило.

Изглеждаше надрусан.

— Хубава маскировка, сестричке — ухили се той самодоволно.

Ева спря, втренчи се в него и повдигна воала от лицето си.

— Какво правиш тук?

— Оплаквам баща ни — изсмя се брат й. — Или каквото там се прави.

Ева насочи нарочно погледа си настрани, към мястото, където седяха инспекторите Хес и Лоу.

— Мисля, че е по-добре да си вървиш. — Още не го бяха забелязали, но скоро и това щеше да стане. Нужно бе само Ева да повиши глас или да щракне с пръсти.

— Той беше и мой баща.

— Тогава покажи малко уважение — процеди тя. — Напусни.

Ева го заобиколи. Останалите я последваха, макар че Шейн забави крачка и Клеър трябваше да го дръпне за ръката, за да го накара да продължи.

Джейсън направи предизвикателен жест, но Шейн поклати глава.

— Наистина не си струва неприятностите — промърмори и продължи напред.

В следващия миг всички бяха навън в преддверието, далеч от задушаващия аромат на цветята и неуловимия мирис на смъртта, а в главата на Клеър отекваше една мисъл: Нима всичко това е затваряне на страницата?

Но Ева изглеждаше по-добре, а само това имаше значение.

— Да отидем да хапнем по един сандвич — предложи тя.

Идеята им се стори страхотна и духът на Клеър се повдигна, докато излизаха от църквата и се насочиха към закрития паркинг и колата на Майкъл.

Пресрещнаха ги.

Майкъл пръв го усети — закова се на място и се завъртя в кръг, сякаш се опитваше да определи откъде идва звука, който останалите не можеха да чуят.

Малка сянка скочи от циментовите греди над тях, приземи се присвита и се ухили.

Исандре. Тя се изправи с непринудена грация и се запъти към четиримата.

— Качвайте се в колата — нареди Майкъл. — Вървете.

— Няма да те оставя — възпротиви се Шейн, без да откъсва поглед от Исандре.

— Не бъди глупак. Тя не е дошла за мен.

Погледът на Шейн се стрелна към Майкъл.

— Върви.

Клеър подръпна Шейн за ръката и той се остави да го поведе към колата. Майкъл му хвърли ключовете.

Исандре реагира светкавично и ги улови във въздуха. Започна да ги подхвърля безгрижно върху дланта си и хладното, металическо дрънчене бе единственият звук, отекващ сред стените на гаража.

— Не ставайте параноични — рече тя. — Просто наминах да ви поздравя. Това е свободна страна.

— Смята се за кражба на кола, ако задържиш ключовете ми — обади се Майкъл. Протегна длан, тя сви рамене и му ги подхвърли обратно. — Какво искаш?

— Просто исках да се уверя, че господин Шейн е получил поканата ми — отвърна вампирката. — Получи ли я, скъпи?

Шейн не помръдна. Не промълви нито дума. Според Клеър дори не дишаше.

— От бързото туптене на онова малко сърчице заключвам, че си я получил — рече Исандре и се усмихна. — Тогава ще се видим в събота. Пожелавам на всички приятна почивка през останалата част от седмицата.

И тя се отдалечи, а високите токчета на ботушите й затракаха отчетливо върху цимента. След миг се стопи в сенките.

Шейн изпусна бавно дъха си.

Никой от тях не знаеше какво да каже. Майкъл отключи колата и потеглиха. След пет минути шофиране в мълчание той спря пред заведението „Денис“.

— Все още ли ви се хапва?

— Определено — отвърна Шейн. — Няма да й позволя да ми съсипе апетита.

От закрития паркинг до входа на заведението се простираше тента, която Клеър не бе забелязала в други филиали на веригата — очевидно местната „Денис“ дори и през деня доставяше храна на вампирите, както и на хората. Върху стъклената входна врата бяха залепени листовки и докато влизаха, погледът на Клеър попадна върху тях. Спря се толкова внезапно, че Шейн връхлетя отгоре й.

— Хей! Внимавай!

— Виж. — Тя му посочи една от листовките.

Надписът гласеше: „САМО ЕДНА НОЩ“ и имаше черно–бяла снимка на млад мъж със светла коса, прегърнал китара.

Под снимката пишеше: „ЗАВРЪЩАНЕТО НА МАЙКЪЛ ГЛАС В КОМЪНГРАУНДС“, а датата бе… довечера. Шейн откъсна листовката, сграбчи Майкъл за рамото и я размаха пред лицето му.

— Хей, това да ти говори нещо? — попита го. — Кога смяташе да ни кажеш?

Отначало Майкъл изглеждаше изненадан, после доби смутено изражение.

— Аз… нямах намерение да ви казвам. Виж, това е само проба за една вечер, ясно ли е? Исках да видя дали още мога… не искам да идвате, приятели. Това не е нищо.

Ева грабна листовката и се втренчи в нея.

— Нищо? Майкъл! Ти ще свириш! Пред публика!

— Това нещо ново ли е? — прошепна Клеър на Шейн.

— Той не е свирил никъде, освен в дневната, откакто… — Имитира забиване на зъби в шия. — Сещаш се. Оливър.

— О!

Лицето на Майкъл порозовя.

— Просто го залепи обратно, става ли? Не е нищо особено!

Ева го целуна.

— Напротив, особено е. Мразя те, задето не си ми казал. И просто щеше да се измъкнеш тайно, така ли?

— Абсолютно — въздъхна Майкъл. — Защото ако се издъня, не искам никой от вас да е свидетел на това.

Клеър залепи обратно листовката върху вратата.

— Няма да се издъниш.

— Не и с китарата — додаде Шейн напълно сериозно, а Клеър го цапардоса по ръката. — Ох.

Загрузка...