Балът на глупците

2

Тези, които не бяха на кръвна диета в Морганвил, нямаха голям избор за късна вечеря, но имаше няколко денонощно отворени заведения за бърза закуска близо до студентското градче. Накрая неловко чувстващата се компания, състояща се от тях четиримата и родителите на Клеър, се настани около една маса, след още по-неловкото пътуване в голямата вампирска кола с тъмни стъкла на Майкъл.

Хамбургерите бяха добре приготвени, но Клеър не можа да усети вкуса им. Беше прекалено заета да наблюдава хората, които не седяха около масите. Имаше неколцина студенти от колежа, които се смееха, събрани на групи на паркинга, без да обръщат внимание на минаващите непознати с бледи лица. Клеър си спомни научно–популярните филми за лъвове, дебнещи кротко пасящите антилопи, докато изчакваха някоя от тях да се отлъчи от стадото.

Искаше да предупреди тези хлапета, но не можеше. Пречеше й златната гривна на китката.

Както можеше да се очаква, Майкъл трябваше да изтърпи бремето на родителските поучения. За щастие него много го биваше в това, като само с присъствието си действаше успокояващо, така че всичко да изглежда… нормално. Родителите на Клеър не си спомняха съвсем точно какво се бе случило в къщата. Клеър не се съмняваше, че това бе резултат от въздействието на господин Бишъп. Мразеше го, задето бе размътил главите им, но в същото време донякъде се чувстваше облекчена. Имаше една грижа по-малко.

Стигаше й отношението на баща й към Шейн.

— И така — поде баща й, докато се преструваше, че вниманието му е обсебено само от телешкото печено, — на колко години си, синко?

— На осемнайсет, сър — отвърна Шейн с най-любезния си и приветлив тон. Постоянно се връщаха на тази тема.

— Знаеш ли, че дъщеря ми е само на…

— … почти на седемнайсет. Да, сър, знам.

Баща й още повече се намръщи.

— Още е на шестнайсет. И си има родители, които да се грижат за нея. Никак не ми харесва да живее в къща, пълна с тийнейджъри с полудели хормони. — Не искам да те обиждам, сигурен съм, че имаш добри намерения, но и аз съм бил млад. Сега, след като имаме собствено жилище в града, може би е по-добре Клеър да се премести при нас.

Клеър не бе очаквала точно това. Ни най-малко.

— Татко! Не ми ли вярваш?

— Не става дума дали вярвам на теб, скъпа. Става дума за тези двама зрели мъже, с които живееш. Особено за този, с когото видях, че си много близка, макар да знаеш, че не е много разумно.

Тя цялата пламна, но през спусналата се пред очите й червена пелена видя само Шейн, застанал пред нея и Ева, за да ги защитава от смъртта, докато излага своя живот на смъртна опасност.

Шейн, който толкова често се отдръпваше от нея, защото притежаваше по-добър самоконтрол, много по-добър от нейния.

Клеър въздъхна дълбоко и тъкмо се накани да излее на висок глас порой от думи, когато ръката на Шейн се отпусна върху нейната и здраво я стисна.

— Да — заговори той, — имате право. Вие не ме познавате, а малкото, което знаете за мен, вероятно не ви харесва. Аз действително не съм любимец на родителите. Не съм като Майкъл. — Шейн посочи с брадичка към Майкъл, който поклащаше глава, все едно му казваше: „Не, не прави това.“ — Мисля, че сте прав. Може би ще е по-добре, ако за известно време Клеър се премести да живее с вас. Така ще имате възможност да ни опознаете по-добре, особено мен.

— Какви ги говориш, по дяволите? — прошепна Клеър трескаво. Не й пукаше дали баща й ще я чуе. Майкъл със сигурност я чу. — Никъде не искам да отивам!

— Клеър, той е прав — настоя Шейн. — При тях ще си в по-голяма безопасност. Напомням ти, че нашата къща не е крепост, в случай че не си осъзнала напълно това, което се случи днес. По дяволите, с всички тези непознати, които влизат и излизат, когато им скимне, заплахата на баща ми да се върне и да довърши това, което започна…

Клеър хвърли вилицата си на масата.

— Чакай малко. Искаш да кажеш, че това е за мое добро, така ли?

— Да.

— Майкъл? И ти ли смяташ така?

Майкъл вдигна ръце в знак, че се предава. Достатъчно му се бе насъбрало и Клеър всъщност не го обвиняваше.

Ева обаче се изкашля и се намеси енергично в разговора:

— Господин Денвърс, честно, Клеър си е съвсем добре при нас. Всички ние се грижим за нея, а Шейн не е от онези момчета, които биха се възползвали…

— Не съм съгласен — прекъсна я Шейн с подчертано благ тон. — Всъщност съм точно от онези момчета.

Ева го изгледа сърдито.

— … и освен това той знае, че ако се опита, ние двамата ще го убием. Но той не би го направил. Клеър се чувства добре в къщата. Освен това е щастлива.

— Да — подкрепи я Клеър. — Щастлива съм, татко.

Майкъл все още не бе казал нито дума. Вместо това слушаше и наблюдаваше бащата на Клеър със странен, напрегнат вид. Отначало Клеър си каза, че Майкъл се опитва да въздейства на баща й с някакво вампирско внушение, но после промени мнението си. По-вероятно бе той действително да е озадачен и просто да се чуди какво да каже.

Баща й явно не бе чул нито дума от казаното от тях.

— Искам да дойдеш при нас, Клеър. И не се опитвай да ми възразяваш. Не желая повече да оставаш в тази къща. Край на разговора.

Майка й мълчеше, което също бе необичайно. Разбъркваше бавно кафето си и се преструваше на заинтересувана от храната в чинията пред нея.

Клеър отвори уста, за да избълва разгорещен и не особено възпитан отговор, но Майкъл поклати глава и сложи ръка върху нейната.

— Не се хаби напразно — каза й той. — Това не е тяхна идея. Бишъп им я е внушил.

— Какво? Защо ще го прави?

— Нямам представа. Може би иска да ни раздели. Може би просто обича да си играе с хората. Може би иска да дразни Амели. Но важното е, че не бива да позволяваш това да те разстройва…

— Да не се разстройвам ли? Майкъл, баща ми каза, че трябва да се преместя!

— Не го прави, ако не желаеш — отвърна Майкъл.

Бащата на Клеър се намръщи. Лицето му пламна застрашително и доби опасен, тъмночервен оттенък.

— Ще го направиш, по дяволите! — кресна й той. — Ти си моя дъщеря, Клеър, и докато не навършиш осемнайсет, ще правиш каквото ти кажа. А ти… — посочи с пръст към Майкъл. — Ако повдигна обвинение срещу теб…

— За какво? — попита го Майкъл кротко.

— За… виж какво, само не си въобразявай, че не зная какво става тук. Ако разбера, че дъщеря ми е била… била… — Баща й като че ли не можеше да изговори думите. Майкъл продължаваше да го гледа втренчено, без да показва с нещо, че се досеща за какво става дума.

Клеър се прокашля смутено.

— Татко — заговори тя и в същия миг усети как лицето й пламва, а гласът й всеки миг щеше да затрепери. — Ако питаш дали още съм девствена, бъди спокоен. Да, девствена съм.

— Клеър! — Гласът на майка й отекна рязко. — Стига толкова.

Над масата надвисна пълна тишина. Дори и Майкъл като че ли не успя да поднови разговора. Ева сякаш се чудеше дали да се разсмее, или да потръпне възмутено, а накрая предпочете да забучи лъжичката си в шоколадовата си мелба като най-добрата възможна реакция.

Телефонът на Майкъл иззвъня. Той отвори капачето и заговори тихо, после изслуша отговора и затвори, без да отговори. Махна с ръка на келнерката.

— Трябва да тръгваме — обяви той.

— Къде?

— Обратно в къщата. Амели иска да ни види.

— Ти обаче ще дойдеш с нас — нареди бащата на Клеър, ала тя само поклати глава. — Да не си посмяла да оспорваш думата ми…

— Съжалявам, сър, но точно сега тя трябва да дойде с нас — обясни му Майкъл. — Ако Амели сметне, че така е по-разумно, аз лично ще доведа Клеър в дома ви. Но сега ще ви оставим по пътя, а аз ще ви се обадя при първа възможност. — Изрече го с уважение към родителите на Клеър, но с тон, нетърпящ възражение. В този момент от Майкъл се излъчваше нещо, което не биваше да бъде оспорвано.

Все още зачервеното лице на бащата на Клеър доби сурово изражение.

— Не си мисли, че сме приключили, Майкъл.

— Да, сър — потвърди той. — Зная това много добре. Дори още не сме започнали.

Пътуването на връщане се оказа още по-неудобно, и то не само физически. Бащата на Клеър беше напушен, майка й — засрамена, а самата Клеър бе толкова бясна, че едва понасяше да ги гледа. Как можаха да се държат така? Дори господин Бишъп да им бе въздействал по някакъв начин, да им бе замаял главите, те не биваше да му вярват така безрезервно. Винаги бяха твърдели, че й имат доверие, постоянно се кълняха, че искат тя да е самостоятелна и сама да взима решенията в своя живот, но когато всичко опря точно до това, в крайна сметка продължаваха да я третират като безпомощно момиченце.

Е, това нямаше да го бъде. Вече бе стигнала твърде далеч, за да се връща назад.

Майкъл спря пред новата къща на родителите й — още една голяма сграда в готически стил, която изглеждаше почти като тяхната, с изключение на моравата отпред. Пред къщата на родителите й — една от къщите на Основателя — се извисяваше голям дъб, разпрострял клоните си наоколо. При всеки полъх на вечерния ветрец листата му шумяха като изсъхнала хартия. Первазите на вратите и прозорците бяха боядисани в матовочерно.

Бащата на Клеър се наведе към нея, за да я погледне за последен път.

— Довечера ще чакам да ми позвъниш — рече й той. — И искам да чуя от теб кога ще се прибереш у дома. Като казвам „у дома“, имам предвид тук, при нас.

Тя не му отговори. След като я изгледа продължително, баща й затръшна вратата на колата, а Майкъл подкара плавно — не прекалено бързо, но не и бавно.

Всички в колата въздъхнаха облекчено, когато къщата потъна в мрака отзад.

— Брей! — възкликна Шейн. — Ама и този пич, баща ти, доста си го бива. Може би наистина принадлежи на Морганвил.

— Не го казвай — упрекна го Клеър. В момента тя се бореше с най-различни емоции — гняв към родителите си, безсилието да се справи с тази ситуация, тревога, вледеняващ страх. Родителите й не принадлежаха на този град. Досега те си живееха съвсем добре в техния семеен дом, но Амели ги бе изтръгнала от корените им и ги бе преместила тук. А сега присъствието им даваше предимство и на господин Бишъп.

Шейн улови ръката й.

— Отпусни се малко — посъветва я той. — Както каза Майкъл, не си длъжна да се местиш при тях, ако не искаш. Не че няма да съм по-спокоен, ако си на някое дяволски по-сигурно място.

— Не мисля, че къщата на семейство Денвърс ще се окаже по-надеждно убежище — обади се Майкъл. — Те не разбират правилата, нито рисковете, защото са тук отскоро. Мисля, че Бишъп се опитва да играе игрички за сметка на Амели. Каквото и да си мислим за нея, той е по-лош. Сигурен съм в това.

Клеър потръпна.

— Амели ли ти се обади в ресторанта?

— Не — поклати глава Майкъл. В интонацията му се прокрадна мрачна нотка. — Беше Оливър. Трябва да призная, че не се чувствам спокоен. Оливър реално никога не е бил на нейна страна. Може би дори по-скоро ще подкрепи Бишъп. В такъв случай вкъщи може да ни очаква капан.

— Имаме ли някакъв избор? — попита го Шейн.

— Не мисля, че имаме.

— Тогава майната му. Вече ми писна. — Шейн се прозя. — Нека ни изядат. Така поне ще се наспя.

Никой не смяташе, че е забавно — най-малко Шейн, предположи Клеър — но нямаха по-добра идея, така че Майкъл потегли към къщата. Зад тъмните стъкла на колата, Морганвил тънеше в тишина. Клеър едва различаваше отделни мъждукащи светлини и те навярно идваха от лампите на уличните стълбове, които бяха малко и доста раздалечени, или бяха отблясъци от светлините на лампите по верандите. Имаше чувството, че се намират в космическа капсула, но с малко по-приятно обзавеждане.

Майкъл паркира и изключи двигателя. Щом Ева протегна ръка към дръжката на вратата, Майкъл ги спря с думите:

— Приятели. — Ева се спря. Всички зачакаха какво ще им каже. — Не че изведнъж съм придобил някакво ново познание, след като… след като се промених, но в едно съм дяволски сигурен: този Бишъп е огромна неприятност. Неприятност, с каквато досега не сме се сблъсквали. И съм много разтревожен. Затова всеки от нас трябва да пази гърбовете на останалите. Ще се опитам да…

Като че ли не знаеше как да довърши мисълта си. Ева се пресегна, за да го докосне по лицето. Той се извърна към нея с разтворени устни. Погледите, които си размениха, бяха тъй красноречиви, че Клеър и Шейн се почувстваха неловко. Шейн се изкашля смутено.

— Всички сме заедно в това, човече — каза той. — И всички ще бъдем добре.

Майкъл не му отговори, но Клеър си помисли, че може би просто нямаше какво повече да им каже. Той излезе от колата и останалите го последваха.

С напредването на вечерта ставаше все по-хладно. Вятърът разроши косата на Клеър и проникна през дрехите й. Кожата й настръхна от студ. Тя се загърна по-плътно в якето си и забърза след Майкъл към задната врата.

Като влязоха вътре, завариха кухнята точно такава, каквато я бяха оставили — в пълен безпорядък. Тиганите и тенджерите още бяха на печката, но поне не бяха забравили да изключат газовите котлони. Във въздуха се разнасяше тежката миризма на мазнината от бекона и трудно отстранимия мирис на грейви соса, съвсем леко разсейвани от аромата на прекипяло кафе.

Не останаха в кухнята. Майкъл ги поведе през кухненската врата към дневната.

Бишъп си беше тръгнал. Както и двамата му красиви придружители. Сега там бяха останали само Амели и Оливър, седнали сами около голямата дървена маса. Небрежно бяха струпали чиниите, купите и чашите от масата на купчина, заплашваща да рухне, за да освободят място за шахматна дъска. Клеър отбеляза мимоходом, че не я бе виждала досега в къщата; изглеждаше стара и доста използвана. Но с някаква особена красота.

Амели играеше с белите фигури. Не им обърна внимание, когато влязоха, а продължи да се взира замислено в дъската. Седналият срещу нея Оливър се облегна назад, скръсти ръце и удостои четиримата с неразгадаем поглед. Личеше си, че се чувства като у дома си, от което Клеър я доядя. Можеше само да гадае какво ли изпитва Майкъл при тази гледка. Оливър бе убил Майкъл — изтръгнал бе човешката му същност и го бе приклещил в капан, в мъглявото състояние между човешко същество и вампир. И това бе станало точно тук, на същото това място. Било е брутално, убийствено жестоко. Майкъл нито за секунда не бе забравил кой бе Оливър и на какво бе способен, колкото и да се опитваше да се прикрива.

Амели бе предложила на Майкъл шанс да избяга от капана и той се бе съгласил, макар и на цената да се превърне в истински вампир. Засега той като че ли не съжаляваше за избора си. Или поне не много.

— Не си добре дошъл тук — процеди Майкъл на Оливър, който повдигна вежди и се усмихна.

— Чакаш къщата да ме изгони ли? Продължавай да чакаш — отвърна му той. — Амели, наистина трябва да научиш домашните си любимци на по-добри маниери. В противен случай, докато се усетиш, ще започнат да драскат с нокти по килима и да ти опикават завесите.

Тя не го удостои дори с мимолетен поглед.

— Опитай се да се държиш цивилизовано — сряза го Амели. — Ти си гост в тази къща. В моята къща. — Премести една фигура върху шахматната дъска. — Седнете, всички. Не ми е приятно някой да стърчи прав наоколо.

Думите прозвучаха властно, като кралска заповед и Клеър, без да се замисля, седна на един от столовете около масата. Шейн се настани на съседния стол. Ева се поколеба, после се настани на стола, който бе най-отдалечен от Оливър.

Остана само един празен стол — този до Оливър. Майкъл обаче само поклати глава, скръсти ръце пред гърдите си и се облегна на стената.

Амели го изгледа недоволно, но не настоя повече.

— И така, вече се запознахте с господин Бишъп — смени тя темата. — И, естествено, той се е запознал с вас. Искаше ми се това да не се бе случвало, но след като вече е станало, трябва да измислим как да ви опазим от него и приближените му. — Оливър взе един от офицерите на Амели и го остави извън дъската. Тя не реагира. — В противен случай се опасявам, че ще трябва да търсим нови наематели за тази къща.

Оливър прихна от смях, но смехът му секна, когато Амели направи следващия си ход. Той пак се наведе над дъската, с недоволно изражение.

— Кой е Бишъп? — попита Майкъл.

— Точно този, за който се представя. Няма причини да лъже.

— Значи той е твой баща? — попита Клеър. Последва продължителна пауза, която дори Оливър не се осмели да наруши. Амели повдигна студените си сиви очи и ги прикова върху лицето на Клеър, докато момичето не бе обзето от неудържимо желание не само да сведе очи, но и да избяга от стаята.

— В известен смисъл, да. Или поне както ти разбираш това понятие — заговори най-после Амели. — И двете ми кръвни линии — човешката и безсмъртната — се кръстосват в него. Побързай, Оливър. Иска ми се да се прибера у дома преди залез-слънце.

Слънцето въобще не клонеше към залез, така че думите на Амели можеха да се тълкуват като някаква нейна своенравна шега. Оливър премести една пешка. Амели я взе, безгрижно.

Майкъл отново заговори:

— Може би по-уместният въпрос е къде в момента е господин Бишъп.

— Отиде си — каза Оливър. — Изпроводих го до изискана лимузина с личен шофьор. Ще отседне в една от къщите на Основателя.

— В коя точно? — попита Клеър. Внезапно й прилоша, като й стана още по-зле, след като никой от вампирите не отговори. — Нали не е в къщата на моите родители? Нали?

— Предпочитам да не знаеш къде точно се намира — каза Амели, което не беше отговор или определено не и отговор на въпроса й. После премести бялата царица с дълъг, добре премерен замах през шахматната дъска. — Шах и мат.

Оливър огледа шахматните фигури, след което със същото раздразнение огледа и Амели, преди да катурне черния цар на дъската.

— Трябва да обсъдим това — рече той. — Очевидно е.

— Кое е очевидно? Трагичната ти липса на стратегически умения? — Амели бавно повдигна сребристите си като утринна скреж вежди. — Аз ще помисля какво да правя с нашите гости. А ти се прибери у дома си, Оливър. И ти благодаря, че дойде.

Изрече го без капка ирония — може и да го отпращаше като слуга, но поне му благодари. Очите на Оливър още повече потъмняха, но той се надигна, без никакъв коментар, и отиде в кухнята. Клеър чу как затръшна ядосано вратата след себе си.

Амели седеше със замислено лице, а после въздъхна. Изправи се и кимна на Майкъл.

— Мисля, че тази вечер тук ще сте в относителна безопасност — рече тя. — Не пускай никого вътре, под никакъв предлог. — По устните й бързо пробяга една почти невидима усмивка. — С изключение на мен, естествено. Мен не можеш да ме спреш.

— А какво ще правим с Оливър? — попита Шейн.

— Поканата му за влизане тук бе анулирана. Той няма да може да ви безпокои, освен ако вие не извършите някоя глупост. — Което Амели смяташе за слабо вероятно, ако можеше да се съди по погледа, с който ги удостои. — Бишъп не е ваша грижа, а моя. Гледайте си вашата работа и стойте настрани от него. Всичките вие.

— Почакайте, ами моите родители…

Амели обаче не я изчака. Отдалечи се от масата мълчаливо и грациозно. Пое нагоре по стъпалата.

— Къде, по дяволите, отива? — попита Шейн, когато обвитата й в неземно сияние бледа фигура се скри от тях на най-горното стъпало. — Та там няма врата.

Клеър знаеше. Знаеше много добре.

— Тя си тръгна, независимо как го направи. — Всички я погледнаха, дори и Майкъл. — Трябва да има някакъв изход. Нима очакваш да си донесе пижама и да се тръшне да спи на дивана?

— Мислиш ли, че има пижама? — запита я Ева. — Защото се обзалагам, че тя спи гола.

— Ева!

— Какво толкова? Стига, де. Наистина ли си я представяш с бархетна пижама и пухкави чехли със зайчета?

Майкъл се отпусна на освободения от Амели стол и се втренчи в шахматната дъска. Без да бърза, подреди фигурите, но Клеър бе сигурна, че всъщност не мислеше да играе на шах.

— Шейн — подкани приятеля си той, — иди да провериш дали всички врати са заключени.

Шейн кимна и излезе, като първо се отправи към кухнята. Клеър седна на стола срещу Майкъл, който доскоро бе зает от Оливър.

— Разтревожен си.

— Не — поправи я Майкъл, взе един от белите офицери и започна да го върти с бледите си пръсти. — Изплашен съм. Щом този тип изнервя Амели и Оливър, ние изобщо не можем да се мерим с него. Целият Морганвил не може да се мери.

Погледна към Ева, която вместо отговор само стисна устни. Клеър чу стъпките на Шейн, когато се насочи към входната врата, за да провери ключалката и резето, след което провери и прозорците.

— Трябва да си починем — каза Майкъл. — Утрешният ден може да се окаже доста дълъг.

Когато се изправи, Ева го докосна леко, беше само лека милувка. За половин секунда двамата си размениха втренчени погледи.

— Да — съгласи се Ева. — И аз трябва да си почина.

Клеър запрати по нея едно модно списание.

— Вземи си стая в някой мотел.

— Вече плащам за една стая — контрира я Ева. — И ще се възползвам максимално от парите, които давам.

Тя изприпка нагоре по стъпалата, като се спря малко преди най-горното, за да хвърли поглед назад към Майкъл, на чието лице бе разцъфтяла ослепителна усмивка. Той поклати глава, сякаш не можеше да повярва на това, което се въртеше в главата му, затова се изкашля смутено, като забеляза, че Клеър не го изпуска от очи.

— Бъдете дискретни — препоръча му Клеър. — Вие, приятели, трябва да окачвате кърпа или нещо подобно на дръжката на вратата.

— Ти да мълчиш — смъмри я Майкъл, но й се усмихна, а когато й се усмихваше, сърцето й замираше. Приятно й бе да го вижда щастлив. Обикновено беше толкова… съсредоточен. — Ако ти потрябва нещо, знаеш къде да ме намериш.

— Да, мислиш ли?

Той й махна с ръка и последва Ева на горния етаж.

Шейн се върна, след като провери всичките входове към къщата на приземния етаж. Отпусна се на стола, току-що освободен от Майкъл.

— Къде отидоха?

Тя му посочи към горния етаж.

— О! — Той се досети и без да пита. — Така. Искаш ли да изиграем една игра?

— Искам да се обадя на родителите си — заяви Клеър. — Смяташ ли наистина, че Амели ще позволи на господин Бишъп да остане в тяхната къща?

— Не зная — вдигна рамене той. — Обади се на вашите, ако мислиш, че това ще помогне.

Клеър извади телефона от джоба си и позвъни на справки — родителите й сега имаха друг номер, понеже току-що бяха пристигнали в Морганвил. Докато чакаше отговора, Шейн се пресегна през масата и я улови за ръката. Стоплящият му допир й помогна да се почувства по-малко нервна.

Поне докато майка й най-сетне не вдигна телефона.

— Клеър! Не очаквах да се обадиш толкова скоро.

Готова ли си да дойдеш у дома?

За миг тя изтръпна, но после заговори, с колкото можеше по-спокоен тон:

— Не, мамо. Искам само да се уверя, че сте добре. Всичко наред ли е?

— Разбира се, че всичко е наред. Защо да не е?

Клеър затвори очи и ги стисна.

— Няма причина, просто питам. Исках да проверя как се чувствате в новата обстановка. Как е къщата?

— Е, доста е позахабена. Нуждае се от подмяна на електрическата инсталация и от огромни промени в обзавеждането, но за мен ще е удоволствие да се заема с това.

— Страхотно. А сега имате ли… гости или нещо подобно?

— Гости ли? — засмя се майка й. — Клеър, скъпа, ние едва имаме чаршафи за нас. Не съм подготвена за никакви гости!

Това поне беше успокояващо.

— Супер. Е, добре, мамо, трябва да приключваме. Лека нощ.

— Лека нощ, скъпа. Нямам търпение да се прибереш у дома.

Клеър затвори, а Шейн я прегърна през кръста.

— Е, добре ли са? — попита я.

— Засега да. Но той може да се добере до тях, нали? Винаги, когато пожелае.

— Може би. Но той и до нас може да се добере също толкова лесно. Слушай, точно сега не можеш да им помогнеш, но не забравяй, че той няма основателна причина да ги наранява. Така че всичко ще бъде наред.

Шейн бе оптимист. А това бе сигурен признак, че нещата действително са много зле… Клеър се усмихна насила, отвори очи и се опита да се държи храбро.

— Да — отрони. — Да, всичко ще е наред. Няма проблеми.

Тъмните му очи затърсиха нейните. Бе сигурна, че ще разбере, че го лъже. Но той не каза нищо, вероятно защото беше прекалено добре запознат с техниката на отричането.

— Така — промърмори. — Какво ще кажеш за една приятна, цивилизована партия шах?

От втория етаж се чу някакво тупване, последвано от приглушено кискане. При това точно от там, където се намираше стаята на Ева.

— Хей! — провикна се Шейн. — Поне спрете саунд трака към порнофилма! Ние тук се опитваме да се концентрираме!

Последва още по-силен смях, който бързо стихна. Шейн отново посвети цялото си внимание на Клеър и тя усети как устните й се извиха в много по-искрена усмивка.

— Шах — обяви тя. — Ти си на ход, многознайко.

Отгоре отново се чу тупване. Шейн поклати глава и събори царя си.

— Какъв ад. Предавам се. По-добре да си пуснем една видеоигра и да поизтрепем няколко зомбита.