Историята на Настенка

— Половината от историята ми вие вече знаете, тоест знаете, че имам стара баба…

— Ако и другата половина е така кратка като тая… — понечих да я прекъсна аз, като се засмях.

— Мълчете и слушайте. Преди всичко да се уговорим: не ме прекъсвайте, инак, току-виж, съм се объркала. Хайде, слушайте мирно.

Аз имам стара баба. Попаднах у нея още като съвсем малко момиченце, защото и майка ми, и баща ми умряха. Сигурно баба преди това е била по-богата, защото и сега си спомня за по-хубави дни. Тя ме научи френски и сетне ми нае учители. Когато станах на петнадесет години (а сега съм на седемнадесет), свършихме с учението. Ето през това време аз извърших една лудория; какво направих — няма да ви кажа; стига ви това, че провинението не беше голямо. Само че една сутрин баба ме повика при себе си и ми каза, че тъй като тя е сляпа, не ще може да ме пази, взе карфица и забоде роклята ми за своята, при това каза, че ще седим така цял живот, ако, разбира се, аз не стана по-добра. С една дума, на първо време съвсем не можех да се откъсна от нея: и работа, и четене, и учене — все край баба. Веднъж се опитах да я изхитря и уговорих Фьокла да седне на моето място. Фьокла е нашата слугиня, тя е глуха. Фьокла седна вместо мен; в това време баба беше заспала в креслото, а аз отидох наблизо, при другарката си. Е, лошо свърши. В мое отсъствие баба се събудила и попитала нещо, мислейки, че аз все още седя мирно на мястото си. Фьокла вижда, че баба пита нещо, ама не чува какво, мислила, мислила какво да прави, откопчала карфицата и хукнала да бяга…

Тук Настенка се спря и почна да се смее с глас. Аз се засмях заедно с нея. Но тя тутакси престана.

— Слушайте, не се присмивайте на баба. А аз се смея, защото е смешно… Какво да се прави, когато баба наистина е такава, само че аз все пак малко си я обичам. Е, и тогава си изпатих: веднага пак ме туриха на мястото ми и свършено, не можех да мръдна вече.

Да, забравих да ви кажа, че ние, тоест баба, имаме своя къща, тоест малка къщица, всичко три стаи, цялата дървена и такава стара като баба; а отгоре — мансарда, и ето в нея дойде да живее нов квартирант…

— Ще рече, имало е и стар квартирант? — забелязах аз мимоходом.

— Да, разбира се, имаше — отвърна Настенка — и умееше да мълчи по-добре от вас. Наистина той едва си обръщаше езика. Това беше едно старче, сухо, нямо, сляпо, куцо, така че най-сетне не можа да издържи на този свят и умря; а след това ни потрябва нов квартирант, защото без квартирант ние не можем да живеем: наемът и бабината пенсия са почти целият ни доход. Но не щеш ли, новият квартирант се случи млад човек, не тукашен, пришълец. Понеже той не се пазари, баба го пусна, а после ме пита: „Какво, Настенка, нашият квартирант млад ли е, или не?“ Не исках да излъжа. „Ами, бабо, казвам, не че е съвсем млад, но и старец не е.“ — „Е, а приятен ли е наглед?“ — пита баба.

Аз пак не искам да излъжа. „Да, казвам, приятен е наглед, бабо!“ А баба дума: „Ах, наказание, наказание! Аз, внучке, ти говоря това, за да не се заглеждаш в него. Ама времена настанаха! Глей ти, такъв дребен квартирант, пък с приятна външност: не е като едно време!“

На баба й дай едно време! И по-млада била едно време, и слънцето едно време по-силно греело, и каймакът едно време не вкисвал така скоро — все едно време! Та седя, мълча и си мисля: защо пък баба сама ме подсеща, пита ме хубав ли е, млад ли е квартирантът? Но само тъй, само си помислих и веднага почнах отново да броя бримките, да плета чорапа, а сетне и съвсем забравих.

Но една сутрин идва при нас квартирантът да попита кога ще облепим стаята му с тапети, че сме му обещали. От дума на дума баба, а тя е приказлива, казва: „Тичай, Настенка, в спалнята ми, донеси сметките.“ Аз веднага скочих, не зная защо цяла се изчервих, пък и забравих, че съм забодена; наместо да се отбода тихичко, без да види квартирантът — дръпнах се така, че повлякох бабиното кресло. Като видях, че квартирантът вече научи всичко за мен, изчервих се, замръзнах на място като вдървена, че отгоре на това и заплаках — така срамно и горчиво ми стана в тая минута, че по-добре в земята да потънех! Баба вика: „Ти защо стоиш?“ — а аз още повече плача… Квартирантът, като видя, че се засрамих от него, поклони се и тозчас си отиде!

Оттогава чуе ли се лек шум в пруста, замръзвам като мъртва. Ето, мисля си, квартирантът иде и лекичко за всеки случай отбождам карфицата. Само че все не беше той, не влизаше. Минаха две седмици; квартирантът праща Фьокла да каже, че имал много френски книги, и то все хубави, така че може да се четат; не ще ли иска баба да й почета от тях, за да не ни бъде скучно? Баба се съгласи с благодарност, само че все питаше нравствени ли са книгите, или не, защото, ако книгите са безнравствени, то ти, Настенка, в никой случай не бива да ги четеш, на лошо ще се научиш.

— Че на какво ще се науча, бабо? Какво е написано там!

— Абе — казва тя — описано е в тях как млади хора съблазняват благонравни девици, как под предлог, че искат да се оженят за тях, ги отвличат от родителския дом, как после изоставят тия нещастни девици на произвола на съдбата и те загиват по най-плачевен начин. Аз — казва баба — много такива книжки съм чела и всичко — казва — е така прекрасно описано, че седиш по цяла нощ и тихичко четеш. Та ти — казва, — Настенка, внимавай, не ги чети. Какви книги — казва — ни е пратил?

— Ами все романи на Валтер Скот, бабо.

— Романите на Валтер Скот! Добре де, ама дали няма там някакви любовни интрижки? Я погледни дали не е турил в тях някаква любовна бележчица?

— Не — казвам, — бабо, няма бележка.

— Я ти под подвързията провери; те понякога в подвързията ги пъхат, разбойниците…

— Няма, бабо, и под подвързията няма нищо.

— Е, хубаво, хубаво!

И така почнахме да четем Валтер Скот и за един месец прочетохме почти половината. После той пращаше още и още, Пушкин прати, така че аз не можех вече без книги и престанах да мисля как да се омъжа за китайския принц.

Такава беше работата, докато веднъж не ми се случи да се срещна с нашия квартирант на стълбата. Баба ме беше пратила за нещо. Той се спря, аз се изчервих, и той се изчерви; но се засмя, здрависа се, попита за здравето на баба, казва: „Какво, прочетохте ли книгите?“ Отговорих му: „Прочетох ги.“ — „А какво, — казва, най-много ви хареса?“ Аз казвам: „Ивангое“, ама на Пушкин най-много ми харесаха. Тоя път с това се свърши.

След една седмица пак го срещнах на стълбата. Тоя път не беше ме пращала баба, а аз самата трябваше да изляза за нещо. Беше три часът, а квартирантът по това време се връщаше вкъщи. „Здравейте!“ — казва. И аз на него: „Здравейте!“

— Е, какво — казва, — не ви ли е скучно да седите по цял ден с баба си?

Щом ме попита за това, аз, не зная защо, се изчервих, засрамих се и пак ми стана обидно, види се, защото чужд човек взе да разпитва за тая работа. Исках да си отида, без да отговоря, но нямах сили.

— Слушайте — казва, — вие сте добро момиче! Извинете, че ви говоря така, но уверявам ви, че повече от вашата баба ви желая доброто. Нямате ли някакви приятелки, при които бихте могли да отидете на гости?

Казвам му, че нямам никакви, че имах една, Машенка, но и тя замина за Псков.

— Слушайте — казва, — искате ли да дойдете с мен на театър?

— На театър ли? Ами баба?

— Та вие — казва — скришом от баба си…

— Не — казвам, — не искам да мамя баба. Сбогом!

— Е, сбогом — рече и нищо друго не каза. Само че следобед идва при нас; седна, дълго приказва с баба, заразпитва дали тя излиза някъде, има ли познати — и изведнъж казва: „Днес взех ложа за операта; «Севилският бръснар» дават; мои познати искаха да отидат, но сетне се отказаха, та остана един билет.“

— „Севилският бръснар“! — извика баба. — Ами същият „Бръснар“ ли е, дето го даваха едно време?

— Да — казва, — същият „Бръснар“ — и току ме погледна. И тогаз всичко разбрах, изчервих се и сърцето ми заби от очакване!

— Та как — казва баба, — как да не го зная! Че самата едно време съм играла Розина в домашния театър!

— А не желаете ли да дойдете днес? — казва квартирантът. — Инак билетът ми ще пропадне така.

— Да, май че ще дойдем — казва баба, — защо пък да не дойдем? Ами че Настенка никога не ми е била на театър.

Боже мой, каква радост! Веднага бързо се стегнахме, пременихме се и тръгнахме. На баба, макар и сляпа, все пак й се искаше да послуша музика, пък освен това тя е добра старица: повече й се искаше мен да развлече, защото сами никога не бихме се наканили. За впечатленията си от „Севилският бръснар“ няма да ви говоря, само през цялата тая вечер нашият квартирант така хубаво ме гледаше, така хубаво говореше, че аз веднага разбрах, че той сутринта е искал да ме изпита, като ми предложи да отида сама с него. Ех, каква радост! Легнах си да спя толкова горда, толкова весела, сърцето ми така туптеше, че ме втресе малко и цяла нощ бълнувах „Севилският бръснар“.

Мислех, че след това той ще ни навестява все по-често и по-често — но не излезе така. Той почти съвсем престана да идва. Случваше се да се отбие така, веднъж в месеца, и то само за да ни покани на театър. Ходихме после още два пъти. Само че аз бях съвсем недоволна от това. Виждах, че просто му е жал за мен, дето така ме е изоставила баба, и нищо повече: да седя, не ми се седи, да чета, не ми се чете, да работя, не ми се работи, понякога се смея и правя нещо напук на баба, друг път просто плача. Най-сетне отслабнах и едва не се разболях. Оперният сезон мина и квартирантът съвсем престана да ни навестява; а когато се срещахме — все на същата стълба, разбира се, — той така мълчаливо, така сериозно ще поздрави, сякаш не му се говори, и дори съвсем ще слезе чак до входа, а аз все още стоя на средата на стълбата, червена като вишня, защото цялата ми кръв почна да нахлува в главата, когато го срещах.

Ей сега идва краят. Точно преди година, през месец май, квартирантът идва при нас и казва на баба, че той съвсем си е свършил работата тук и че трябва пак да замине за една година в Москва. Щом чух това, аз побледнях и се отпуснах на стола като мъртва. Баба нищо не забеляза, а той, след като съобщи, че си заминава, поклони се и си излезе.

Какво да правя? Мислих — мислих, мъчих се — мъчих се и най-после се реших. На другия ден той трябваше да замине, а аз реших да свърша всичко вечерта, когато баба отиде да спи. Така и стана. Свързах на вързопче всичките си дрехи, необходимото бельо и с вързопа в ръце, ни жива, ни мъртва, тръгнах към мансардата на нашия квартирант. Мислех, че вървя цял час по стълбата. А когато отворих вратата му, той просто извика, като ме видя. Мислел, че съм привидение и се спусна да ми дава вода, защото едва се държах на краката си. Сърцето ми така туптеше, че главата ме заболя и разумът ми се размъти. А когато се опомних, почнах направо с това, че сложих моя вързоп на леглото му, самата седнах до него, закрих лице с ръцете си и сълзите ми рукнаха като порой. Той, изглежда, в миг разбра всичко и стоеше пред мен блед и така тъжно ме гледаше, че сърцето ми се късаше.

— Слушайте — почна той, — слушайте, Настенка, нищо не мога да направя, аз съм беден човек; засега нямам нищо, дори прилична служба; та как ще живеем, ако се оженя за вас?

Дълго говорихме, но аз накрая изпаднах в изстъпление, казах, че не мога да живея при баба, че ще избягам от нея, че не искам да ме забождат с карфица и че ако той иска, ще тръгна с него за Москва, защото не мога да живея без него. И свян, и любов, и гордост — всичко наведнъж говореше в мен и аз едва не паднах в конвулсии на леглото. Така се боях да не откаже!

Той поседя няколко минути мълчаливо, после стана, приближи се до мен и ме хвана за ръка.

— Слушайте, моя добра, моя мила Настенка! — почна той също през сълзи. — Слушайте! Кълна ви се, че ако някога бъда в състояние да се оженя, то непременно вие ще станете моето щастие; уверявам ви, сега само вие можете да бъдете моето щастие. Слушайте: аз заминавам за Москва и ще остана там точно една година. Надявам се да си уредя работите. Когато се върна и ако вие още не сте ме разлюбила, кълна ви се, ние ще бъдем щастливи. А сега ми е невъзможно, не мога, нямам право да ви обещая каквото и да било. Но, повтарям, ако след една година това не стане, то когато и да е, непременно ще стане; разбира се — ако не предпочетете някой друг, защото не мога и не смея да ви обвързвам с някаква дума.

Ето какво ми каза и на другия ден замина. Решихме заедно да не казваме на баба нито дума. Така искаше той. Е, ето сега почти свършва цялата ми история. Мина точно година. Той е пристигнал, вече е тук цели три дни и… и…

— И какво? — извиках аз, горейки от нетърпение да чуя края.

— И досега не е дошъл! — отвърна Настенка, сякаш събираше сили. — Нито помен от него…

При тия думи тя се спря, помълча малко, наведе глава и изведнъж закри лицето си с ръце и зарида така, че сърцето ми се преобърна от тия ридания.

Никак не очаквах такава развръзка.

— Настенка! — почнах аз с плах и проникновен глас. — Настенка, за бога, не плачете! Отде знаете? Може би още го няма…

— Тук е, тук е! — подхвана Настенка. — Той е тук, зная това. Ние се условихме още тогава, през оная вечер, преди заминаването му: когато вече си казахме всичко, което ви преразказах, и се условихме, ние дойдохме тук да се поразходим, точно по тая крайбрежна улица. Часът беше десет; седнахме на тая пейка; аз вече не плачех, сладко ми беше да слушам какво говореше… Той каза, че веднага след пристигането си ще дойде у нас и ако аз не се откажа от него, ще кажем всичко на баба. Сега е пристигнал, зная това, а го няма, няма го!

И тя отново се заля в сълзи.

— Боже мой! Та нима никак не може да се помогне на мъката? — извиках аз, като скочих от пейката съвсем отчаян. — Кажете, Настенка, не може ли, да речем, аз да отида при него?…

— Нима това е възможно? — каза тя и изведнъж вдигна глава. — Не, разбира се, не! — заявих аз, като се опомних. — Ето какво: напишете му писмо.

— Не, това е невъзможно, това не бива! — отвърна тя решително, но вече с наведена глава и без да ме гледа.

— Как да не бива, защо да не бива? — продължих аз, хванал се за своята идея. — Но знаете, Настенка, какво писмо! От писмо до писмо има разлика и… Ах, Настенка, това е така! Доверете ми се, моля ви! Аз няма да ви дам лош съвет. Всичко това може да се нареди! Та вие сте направила първата крачка — защо тогава…

— Не бива, не бива! Тогава аз като че ли се натрапвам…

— Ах, добричката ми Настенка! — прекъснах я аз, без да крия усмивката си. — Не, не; вие най-сетне сте в правото си, защото той ви е обещал. Пък и по всичко виждам, че той е деликатен човек, че е постъпил добре — продължавах аз и все повече и повече се въодушевявах от логичността на собствените си доводи и убеждения. — Как е постъпил той? Свързал се е с обещание. Казал е, че за никоя друга освен за вас няма да се жени, ако само се жени; а на вас е оставил пълната свобода, ако искате, да се откажете от него… В такъв случай вие можете да направите първата крачка, вие имате право, имате предимство пред него, да речем например, ако бихте поискали да го освободите от дадената дума…

— Слушайте, вие как бихте го написали?

— Какво?

— Ами това писмо.

— Ето как бих го написал: „Милостиви господине…“

— Непременно така ли трябва — „милостиви господине“?

— Непременно! Впрочем защо пък. Мисля, че…

— После, после! По-нататък!

— „Милостиви господине! Извинете, че аз…“ Впрочем не, не са нужни никакви извинения! Тук самият факт всичко оправдава, пишете просто:

„Аз ви пиша. Простете моето нетърпение; но цяла година живях с щастливата надежда; виновна ли съм, че сега не мога да понеса нито ден съмнение? Сега, когато сте пристигнали вече, вие може би сте променили вече своите намерения. Тогава това писмо ще ви каже, че не роптая и не ви обвинявам. Не ви обвинявам за това, че нямам власт над сърцето ви; такава ми е съдбата!

Вие сте благороден човек. Вие не ще се усмихнете, не ще се ядосате на моите нетърпеливи редове. Спомнете си, че ги пише една злочеста девойка, че тя е сама, че няма нито кой да я научи, нито да я посъветва и че тя никога не е умеела сама да овладява сърцето си. Но простете ми, че в моята душа, макар и за един миг се е промъкнало съмнението. Вие не сте способен дори мислено да обидите оная, която така ви е обичала и обича.“

— Да, да! Това е точно така, както аз си мислех! — завика Настенка и радост засия в очите й. — О, вие разрешихте моите съмнения, сам бог ви прати! Благодаря, благодаря ви!

— За какво? За това, че бог ме е пратил ли? — отвърнах аз, като гледах с възторг нейното радостно личице.

— Да, макар и за това.

— Ах, Настенка! Ние сме благодарни на някои хора, макар и за това, че живеят заедно с нас. Аз ви благодаря за това, че ви срещнах, за това, че цял живот ще ви помня!

— Е, стига, стига! А сега ето какво, слушайте: тогава се условихме, че щом пристигне, той веднага ще ми съобщи, че ще ми остави писмо на едно място, у едни мои познати, добри и сърдечни хора, които нищо не знаят за това; или ако не бива да ми пише писмо, защото в едно писмо невинаги всичко може да се разкаже, то същия ден, щом пристигне, ще дойде точно в десет часа тук, където бяхме решили с него да се срещнем. За неговото пристигане вече зная; но ето вече трети ден няма нито писмо, нито той идва. Да оставям баба сутринта, не бива. Предайте утре вие сам писмото ми на ония добри хора, за които ви казах: те веднага ще го препратят; а ако има отговор, вие сам го донесете в десет часа вечерта.

— Но писмото, писмото! Нали преди това трябва да се напише писмото! Освен ако всичко това стане вдругиден.

— Писмото… — отвърна Настенка, като се обърка малко — писмото… но…

И спря. Отначало отвърна личицето си от мен, пламна като роза и изведнъж усетих в ръката си писмо, очевидно отдавна вече написано, съвсем готово и запечатано. Някакъв познат, мил, грациозен спомен премина през съзнанието ми.

— R, o-ho-s, i-si, na-na — почнах аз.

— Rosina! — запяхме и двамата, като аз едва ли не я прегръщах от възторг, а тя цяла се бе изчервила до последна степен и се смееше през сълзи, които трептяха като бисерчета на черните й мигли.

— Е, стига, стига! А сега сбогом! — каза тя бързо. — Ето ви писмото, ето и адреса къде да го отнесете. Сбогом! Довиждане! До утре!

Тя здраво стисна и двете ми ръце, кимна с глава и полетя като стреличка към тяхната уличка. Аз дълго стоях на мястото си, като я изпращах с очи.

„До утре! До утре!“ — бързо премина през съзнанието ми, когато тя се скри от моите очи.

Загрузка...