Бели нощи (Сантиментален роман)

Втора нощ

— Е, ето че доживяхме! — каза ми тя, като се смееше и стискаше и двете ми ръце.

— Аз съм тук вече от два часа; вие не знаете какво ми беше целия ден!

— Знам, знам… но на въпроса. Знаете ли защо дойдох? Разбира се, не за да бъбрим глупости както вчера. Ето какво: занапред ние трябва по-умно да постъпваме. Вчера аз дълго мислих за всичко това.

— Та в какво, в какво да бъдем по-умни? От моя страна аз съм готов; но право да си кажа, в живота не ми се е случвало нищо по-умно от всичко това.

— Наистина ли? Първо, моля ви да не ми стискате така ръцете; второ, заявявам ви, че аз днес дълго мислих за вас.

— Е, и какво измислихте?

— Какво измислих ли? Измислих, че всичко трябва да почне отново, защото в края на краищата аз реших днес, че още сте ми съвсем непознат, че вчера постъпих като дете, като момиченце, и, разбира се, излезе така, че за всичко е виновно доброто ми сърце, тоест аз се похвалих, както става винаги накрая, когато почнем да преценяваме своите постъпки. И за да поправя тази своя грешка, реших да разуча всичко за вас най-подробно. Но тъй като няма от кого да науча за вас, то вие сте длъжен сам да ми разкажете всичко, всичко от игла до конец. Е, какъв човек сте вие? По-скоро — хайде почвайте, разказвайте своята история.

— История! — извиках аз уплашен. — История! Но кой ви е казал, че аз имам своя история? Аз нямам история…

— Ами че как сте живели, щом нямате история — прекъсна ме тя, като се смееше.

— Съвсем без всякакви истории! Така си живеех, както казваме ние, сам със себе си, тоест съвсем сам — сам, напълно сам, — разбирате ли какво значи сам?

— Ама как сам? Тоест никога с никого не сте се срещали?

— О не, за срещане, срещам се, — но все пак съм сам.

— Добре де, нима не говорите с никого?

— Строго погледнато, с никого.

— Та кой сте вие, обяснете! Чакайте, досещам се: навярно и вие имате като мен баба. Тя е сляпа и ето цял живот вече никъде не ме пуска, така че аз почти съвсем отвикнах да говоря. А когато преди две години извърших една лудория, тя разбра, че не може да ме удържи, взе, че ме повика и забоде с карфица роклята ми за своята — и така си седим оттогава по цели дни: макар и сляпа, тя плете чорапи; а аз трябва да седя до нея, да шия или да й чета на глас книжка — такъв странен навик, — та ето две години вече съм така забодена…

— Ах, боже мой, какво нещастие! Не, разбира се, аз нямам такава баба.

— Че щом нямате, как може тогава да седите вкъщи!…

— Слушайте, нали искате да знаете какъв човек съм аз?

— Е, да, да!

— В истинския смисъл на думата?

— В най-истинския смисъл на думата!

— Добре тогава, аз съм един тип.

— Тип, тип! Какъв тип? — завика девойката, като се закиска така, сякаш цяла година не бе имала случай да се смее. — Та с вас било весело! Вижте: ето тук има пейка; да седнем! Тук никой не минава, никой няма да ни чуе и — хайде почвайте вашата история! Защото не можете да ме убедите, вие си имате история, само че се криете. Първо, какво е това тип?

— Тип ли? Типът — това е оригинал, това е един смешен човек! — отговорих и сам се закисках след нея с детски смях. — Това е един чешитски характер. Слушайте: знаете ли какво нещо е мечтател?

— Мечтател? Моля ви се, как да не знам! Аз самата съм мечтателка! Понякога седя до баба и какво ли не ми идва на ум. Та ето почнеш да мечтаеш и така се размислиш — та направо за китайския принц се женя… А пък понякога е и хубаво — да помечтае човек. Не, впрочем кой знае! Особено ако има и без това за какво да се мисли — добави девойката тоя път доста сериозно.

— Отлично! Щом веднъж сте се женили вече за китайския богдихан, тогава, значи, напълно ще ме разберете. Добре, слушайте… Но позволете: аз още не зная, как се казвате?

— Най-после! Много рано се сетихте!

— Ах, боже мой! Та мен и на ум не ми е дошло, мен и така ми беше хубаво…

— Настенка се казвам.

— Настенка — и толкова?

— Толкова! Та нима ви е малко, ненаситник такъв!

— Малко ли? Много, много, напротив, твърде много ми е, Настенка, добричко девойче, щом отведнъж станахте за мен Настенка!

— О-о-о! Хайде стига!

— Е добре, Настенка, чуйте сега една смешна история.

Седнах до нея, приех педантично сериозна поза и почнах като по книга:

— Има, Настенка, ако вие не знаете това, има в Петербург доста странни кътчета. До тия места сякаш не достига същото слънце, което свети за всички петербургски хора, а някакво друго, ново, сякаш поръчано за тия кътчета, и свети на всичко с друга, особена светлина. В тия кътчета, мила Настенка, се живее сякаш съвсем друг живот, неприличащ на оня, който кипи около нас, такъв, който може да съществува в незнайното царство през девет земи в десета, а не у нас, в нашето от сериозно по-сериозно време. Ето тоя живот е смесица от нещо чисто фантастично, пламенно-идеално и заедно с това (уви, Настенка!) мъгляво — прозаично и обикновено, да не кажем, до невероятност банално.

— Тю, господи боже мой, какви предисловия! Какво ли още има да чуя!

— Ще чуете, Настенка (струва ми се, че никога няма да се уморя да ви наричам така), ще чуете, че в тия кътчета живеят странни хора — мечтатели. Мечтателят — ако трябва подробно определение за него — не е човек, а, знаете, някакво същество от среден род. Заселва се той най-често в някой непристъпен кът, сякаш се крие в него дори от дневната светлина, и завре ли се там, просто се сраства със своя кът като охлюв или поне много прилича в това отношение на онова интересно животно, което е и животно, и къща едновременно и се нарича костенурка. Как мислите, защо той така обича своите четири стени, боядисани непременно със зелена боя, опушени, мрачни и невъзможно пропити с тютюнев дим? Защо тоя смешен господин, когато идва да го навести някой от малкото му познати (а накрая става така, че познатите му все повече и повече намаляват), защо тоя смешен човек го посреща така смутено, с такова променено лице и толкова объркан, сякаш току-що е извършил между четирите стени престъпление, сякаш е фабрикувал фалшиви банкноти или някакви стихчета за изпращане на списание с анонимно писмо, в което се казва, че истинският поет вече е умрял и че неговият приятел смята за свещен дълг да публикуват стиховете му? Защо, кажете ми, Настенка, разговорът между тия двама души така не върви? Защо от устата на внезапно влезлия и озадачен приятел не се отронва нито смях, нито някоя шега, когато в други случаи той много обича и смеха, и шегите, и разговорите за прекрасния пол, и други весели теми? Та защо най-сетне тоя приятел, навярно неотдавнашен познат, още при първото посещение — защото в такъв случай второ вече няма да има, приятелят друг път няма да дойде, — защо самият приятел при всичкото си остроумие (ако, разбира се, го има) така се стеснява, така се вцепенява, като гледа промененото лице на домакина, който на свой ред вече съвсем загубва ума и дума и съвсем се оплита след исполински, но напразни усилия да изглади и оживи разговора, да покаже и той от своя страна, че познава етикета, да заговори също за прекрасния пол, та поне с тая покорност да се хареса на нещастния, попаднал не където трябва човек, който по погрешка му е дошъл на гости? Защо най-сетне гостът изведнъж взима шапката си и бързо си тръгва, спомнил си уж внезапно за някаква крайно неотложна работа, каквато всъщност никога не е имал, и освобождава ръката си от горещите ръкостискания на домакина, който се старае всякак да покаже разкаянието си и да поправи загубеното? Защо тръгналият си приятел, щом излезе от вратата, начаса се зарича никога повече да не идва при тоя чудак, макар че тоя чудак всъщност е едно чудесно момче, но същевременно никак не може да откаже на своето въображение една малка прищявка: да сравнява, макар и съвсем условно физиономията на своя неотдавнашен събеседник през цялото време на срещата с вида на онова нещастно котенце, което, хванато вероломно в плен от децата, намачкано, наплашено и жестоко обидено от тях, се е свряло най-после на тъмно под стола и там цял час на свобода е принудено да се ежи, да фучи и да мие с двете лапи пострадалата си муцунка и още дълго след това враждебно да гледа природата и живота, и дори оня пай от господарския обед, запазен специално за него от състрадателната икономка.

— Слушайте — прекъсна ме Настенка, която през всичкото време ме слушаше учудено, с отворени очи и устица, — слушайте: аз просто не зная защо е станало всичко това и защо тъкмо вие ми предлагате такива смешни въпроси; но в едно съм сигурна, че всички тия приключения от начало до край са се случили непременно с вас.

— Без съмнение — отвърнах аз с най-сериозна физиономия.

— Е, щом е без съмнение, тогава продължавайте — отвърна Настенка, — защото много ми се ще да зная как ще свърши всичко това.

— Вие искате да знаете, Настенка, какво е вършил в своя кът нашият герой или по-точно аз, защото героят на цялата история съм аз, моята скромна особа; искате да знаете защо така се изплаших, защо загубих ума и дума през целия ден от неочакваното посещение на моя приятел? Искате да знаете защо толкова се стреснах, защо така се изчервих, когато се отвори вратата на стаята ми, защо не съумях да приема госта си и така позорно загинах под тежестта на собственото си гостоприемство?

— Ами да, да! — отвърна Настенка. — Точно така! Слушайте: вие разказвате прекрасно, но не може ли да разказвате някак не толкова прекрасно? Защото говорите, сякаш четете книга.

— Настенка! — отвърнах аз с важен и строг глас, като едва се сдържах да не се разсмея. — Мила Настенка, аз зная, че разказвам прекрасно, но — признавам, другояче не умея да разказвам. Сега, мила Настенка, сега аз приличам на духа на цар Соломон, който бил затворен хиляда години в делва, под седем печата, и от когото най-сетне свалили всички тези седем печата. Сега, мила Настенка, когато ние отново се срещнахме след такава дълга раздяла — защото аз вече отдавна ви познавам, Настенка, защото аз вече отдавна търсех някого, а това е знак, че съм търсил тъкмо вас и че ни е било съдено сега да се срещнем, — сега в моята глава са се отворили хиляди клапи и аз трябва да излея река от думи, инак ще се задуша. И така, моля ви да не ме прекъсвате, Настенка, а да слушате покорно и послушно; инак — ще млъкна.

— Не-не-не! В никакъв случай! Говорете! Вече нима да пророня нито дума.

— Продължавам: има скъпа моя Настенка, в моя ден един час, който аз извънредно обичам. Това е часът, когато свършват почти всички работи, длъжности и задължения и всички бързат към дома си да обядват, да си полегнат и още тук, по пътя, измислят и други весели неща за вечерта, за през нощта и за цялото останало свободно време. В тоя час и нашият герой — защото позволете ми, Настенка, да разказвам в трето лице, тъй като в първо лице е ужасно срамно да се разказва всичко това, — и така в тоя час и нашият герой, който също не е бил без работа, крачи след другите. Но странно чувство на удоволствие осветява бледото му, някак малко посърнало лице. Неравнодушно гледа той вечерните зари, които гаснат бавно на хладното петербургско небе. Като казвам гледа, аз греша: той не гледа, а съзерцава някак несъзнателно, като уморен или зает в същото време с нещо друго, много по-интересно, така че само бегло, почти неволно може да отдели време за всичко, което го заобикаля. Той е доволен, защото до утре е свършил с отегчителните за него работи, и се радва като ученик, когото са пуснали от клас за любими игри и лудории. Погледнете го отстрани, Настенка: вие веднага ще видите, че радостното чувство вече е подействувало щастливо на слабите му нерви и болезнено раздразнената му фантазия. Ето той се е замислил за нещо… мислите, че за обеда, за днешната вечер? Какво гледа той така? Дали този господин със солидна външност, който така красиво се поклони на дамата, профучала покрай него в блестяща карета с бързоноги коне? Не, Настенка, какво го интересуват сега такива дреболии! Той сега е вече богат със свой особен живот; той някак изведнъж е станал богат и прощалният лъч на гаснещото слънце ненапразно е блеснал така весело пред него и събудил в стопленото му сърце цял рояк впечатления. Сега той едва забелязва оня път, по който преди и най-незначителната дреболия можеше да го учуди. Сега „богинята на фантазията“ (ако сте чели Жуковски, мила Настенка) вече е затъкала с капризна ръка златната си основа и е почнала да развива пред него плетениците на небивал, чудноват живот — и, кой знае, може би с капризната си ръка го е пренесла от чудесния гранитен тротоар, по който той си отива вкъщи, на седмото кристално небе. Опитайте се да го спрете сега и внезапно го попитайте: къде се намира той сега, по какви улици е минал — той навярно нищо не би си спомнил — нито откъде е минал, нито къде е сега, и изчервявайки се от яд, непременно би излъгал нещо, за да спаси приличието. Ето защо той така трепва, едва не се развиква и уплашено се оглежда наоколо, когато една твърде почтена старица учтиво го спира насред тротоара и почва да го пита за пътя, който е загубила. Начумерен от яд, той крачи по-нататък и едва забелязва, че като го гледат, някои минувачи се усмихват и се обръщат след него, и че едно малко момиченце, което боязливо му стори път, високо се засмя, като проследи с ококорени очи широката съзерцателна усмивка и жестове, които правеше с ръце. Но все същата фантазия издига в своя игрив полет и старицата, и любопитните минувачи, и смеещото се момиченце, и селяните, които вечерят тук на лодките си, задръстили Фонтанка (да речем, че по това време нашият герой минава по нея), затъкава палаво като муха в паяжина всички и всичко в своята канава и с новата придобивка чудакът влиза вече в приятната си бърлога, сяда вече да обядва, отдавна се е наобядвал вече и се опомня едва когато замислената и вечно печална Матрьона, която му прислужва, е прибрала вече всичко от масата и му подава лулата; опомня се и се чуди, че вече се е наобядвал, без обаче да забележи как е станало това. В стаята е тъмно; в душата му е пусто и тъжно; цялото царство на мечтите се е рушило около него, рушило се е без следа, без шум и трясък, отлетяло е като сън, а той сам не помни какво е сънувал. Но някакво неясно чувство, от което леко тръпнат, и се вълнуват гърдите му, някакво ново желание съблазнително гъделичка и дразни неговата фантазия и незабелязано събира цял рояк нови призраци. В малката стая цари тишина; уединение и леност галят въображението; то се възпламенява леко, леко закипява, като водата в кафеничето на старата Матрьона, която спокойно шета тук, в кухнята, като вари своето кафенце. Ето въображението вече леко клокочи, ето вече и книгата, взета без цел и наслука, пада от ръцете на моя мечтател, прочетена едва до трета страница. Въображението отново е настроено, възбудено и изведнъж пак нов свят, нов, очарователен живот блясва пред него в своята блестяща перспектива. Нов сън — ново щастие! Нова доза фина, сладострастна отрова! О, какво го интересува нашият действителен живот! Според неговия подкупен поглед ние с вас, Настенка, живеем така лениво, бавно, вяло; според него ние всички сме така недоволни от нашата съдба, така се измъчваме от нашия живот! Пък и право е, погледнете наистина как на пръв поглед всичко помежду ни е студено, мрачно, някак сърдито… „Горките!“ — мисли моят мечтател. Пък и не е чудно, че мисли така! Погледнете тия вълшебни призраци, които така очарователно, така капризно, така безбрежно и волно се редят пред него в такава вълшебна, жива картина, дето на пръв план, главно лице, разбира се, е сам той, нашият мечтател със скъпата си особа. Погледнете какви разнообразни приключения, какъв безкраен рояк възторжени блянове. Ще попитате може би за какво мечтае? Трябва ли да се пита! Ами че за всичко… за ролята на поета, отначало непризнат, а след това увенчан със слава; за дружба с Хофман; Вартоломеевата нощ, Диана Вернон, героична роля при превземането на Казан от Иван Василевич, Клара Мовбрай, Евфия Денс, събора на прелатите и Хус пред тях, възкресението на мъртъвците в Роберт (помните ли музиката, мирише на гробище!), Мина и Бренда, сражението при Березина, четенето на поема у графиня В. Д., Дантон, Клеопатра ei suoi amanti1, къщица в Коломна, свое кътче, а до теб — милото създание, което ви слуша през зимна вечер с отворена устица и очички, както вие ме слушате сега, мое малко ангелче… Не, Настенка, какво го интересува, какво го интересува него, сладострастния ленивец, тоя живот, който ние с вас така много желаем? Той си мисли, че това е беден, жалък живот, без да подозира, че и за него ще удари може би някога тъжният час, когато ще отдаде всичките си фантастични години за един миг от тоя жалък живот и при това не за радост, нито за щастие ще го отдаде и не ще поиска да избира в тоя час на тъга, разкаяние и неканена мъка. Но докато още не е настъпило то, това страшно време — той нищо не желае, защото стои над желанията, защото има всичко, защото е преситен, защото сам е художник на своя живот и го твори всеки час по нова прищявка. А така лесно, така естествено се създава тоя приказен, фантастичен свят! Като че всичко това всъщност не е призрак! Наистина понякога е готов да вярва, че целият тоя живот не е възбуда на чувствата, не е мираж, не е измама на въображението, а че това всъщност е нещо действително, истинско, съществуващо! А защо, кажете, Настенка, защо в такива минути духът се смущава? Защо от някакво вълшебство, по някаква незнайна прищявка пулсът се ускорява, бликват сълзи на очите на мечтателя, горят неговите бледи, овлажнени бузи и такава непреодолима радост изпълва цялото му същество? Защо цели безсънни нощи минават като един миг в неизчерпаемо веселие и щастие и когато през прозореца зората блесне с розов лъч и освети мрачната стая със своята съмнителна фантастична светлина, както става у нас, в Петербург, нашият мечтател, морен, измъчен, се хвърля на леглото и заспива цял във възторжени тръпки от своя болезнено потресен дух и с такава мъчително-сладка болка в сърцето? Да, Настенка, ще се измамиш и неволно, без да искаш, ще повярваш, че същинска, истинска страст вълнува душата му, неволно ще повярваш, че има нещо живо, осезаемо в неговите безплътни блянове! А виж каква измама — ето например любовта с цялата неизчерпаема радост, с всичките си томителни мъки е слязла в гърдите му… Погледнете го само и ще се убедите! Вярвате ли, като го гледате, мила Настенка, че наистина той никога не е познавал оная, която много е обичал в своята екзалтирана мечта? Та нима той я е виждал само в прелъстителни призраци и само му се е присънвала тая страст? Нима наистина те не са минали ръка за ръка толкова години от живота си — сами, заедно, презрели целия свят и съединили всеки своя свят, своя живот с живота на другия? Нима в късен час, час на раздяла, тя не е лежала — разплакана и страдаща на гърдите му, без да чува бурята, разиграла се под суровото небе, без да чува вятъра, който откъсвал и отнасял сълзите от черните й мигли? Нима всичко това е било мечта — и тоя парк, печален, изоставен и див, с пътечки, обрасли с мъх, самотен и мрачен, където те така често са ходили двама, надявали са се, тъгували, обичали, обичали са се един друг толкова дълго, „толкова дълго и нежно“! И тази странна, прастара къща, дето тя е живяла толкова време самотно и тъжно със стария си, навъсен мъж, вечно мълчалив и жлъчен, който ги е плашел, тях, плахите като деца, унило и боязливо крили един от друг любовта си? Как са се мъчили, как са се бояли, колко невинна и чиста била любовта им и колко (ами така е, Настенка) лоши били хората! Но боже мой, та нима не е тя, която той е срещнал после, далеч от бреговете на своята родина, под чуждо небе, южно и жарко в дивния вечен град, сред блясъка на бала, сред гърмящата музика, в палат (непременно в палат), потънал в море от светлини, на тоя балкон, обвит в мирти и рози, дето тя, щом го позна, така бързо свали маската си и пошепна: „Аз съм свободна“, затрепери, хвърли се в прегръдките му и извиквайки от възторг, и притиснати един до друг, те в един миг забравиха и тъгата, и раздялата, и всички мъчения, и тъжния дом, и стареца, и мрачния парк в далечната родина, и пейката, на която с последна, страстна целувка тя се беше отскубнала от изтръпналите му в отчаяна мъка прегръдки… О, съгласете се, Настенка, че ще трепнеш, ще се смутиш и изчервиш като ученик, току-що пъхнал в джоба си открадната от съседната градина ябълка, когато някакъв дълъг, силен момък, веселяк и смешник, ваш незван приятел, отвори вратата ви и викне, сякаш нищо не е било: „А аз, братко, в момента се връщам от Павловск!“ Боже мой! Старият граф е умрял, настава неизказано щастие — пристигат хора от Павловск!

Свършил с патетичните си възгласи, аз патетично замълчах. Помня, че ужасно ми се искаше някак пряко сила да се разсмея, защото чувствувах вече, че в мен се е събудило някакво враждебно дяволче, че почвах вече да се задушавам, да потреперва брадичката ми и че все повече и повече очите ми овлажняваха… Очаквах, че Настенка, която ме слушаше, отворила широко умните си очички, ще се закиска с целия си детски, неудържимо весел смях и вече се разкайвах, че съм отишъл много далеч, че напразно разказах онова, което отдавна вече бе накипяло в сърцето ми и за което можех да говоря като по книга, защото отдавна вече бях приготвил присъдата над самия себе си и сега не се сдържах да не я прочета, нека си призная, без да очаквам, че ще ме разберат; но за мое учудване тя помълча, след малко леко стисна ръката ми и с някакво плахо съчувствие попита:

— Нима наистина така сте прекарали целия си живот?

— Целия си живот, Настенка — отвърнах аз, — целия си живот и, струва ми се, така и ще свърша!

— Не, това не бива — каза тя неспокойно, — това няма да стане; май че и аз така ще прекарам целия си живот край баба. Слушайте, знаете ли, че съвсем не е хубаво да се живее така?

— Зная, Настенка, зная! — извиках аз, без да сдържам повече чувството си. — И зная повече от всеки друг път, че напразно съм загубил всичките си най-хубави години! Сега зная това и чувствувам по-голяма болка от едно такова съзнание, защото сам бог ми изпрати вас, моя добър ангел, за да ми каже това и да го докаже. Сега, когато седя до вас и говоря с вас, вече се страхувам да помисля за бъдещето, защото това бъдеще е пак самота, пак такъв задушен, ненужен живот; и за какво ще мечтая, когато вече наяве бях така щастлив край вас! О, бъдете благословена, мила девойко, задето не ме отхвърлихте от първия път, задето мога вече да кажа, че съм живял поне две вечери в своя живот!

— Ох, не, не! — извика Настенка и сълзици заблестяха на очите й. — Не, така не ще бъде вече; ние така няма да се разделим! Какво са две вечери!

— Ох, Настенка, Настенка! Знаете ли колко за дълго ме помирихте със самия мен? Знаете ли, че сега вече няма да мисля така лошо за себе си, както съм мислел в други минути? Знаете ли, че може би вече няма да тъгувам за това, че съм извършил престъпление и грях в живота си, защото такъв живот е престъпление и грях? И не мислете, че съм преувеличавал нещо пред вас, за бога, не мислете така, Настенка, защото понякога ме налягат минути на такава мъка, такава мъка… Защото в такива минути почва вече да ми се струва, че никога не съм в състояние да почна да живея истински живот; защото ми се струваше вече, че съм загубил всякакъв такт, всякакъв усет за настоящето, за действителното; защото най-сетне аз се проклинах сам; защото след моите фантастични нощи ме нападат вече минути на отрезвяване, които са ужасни! При това чуваш как около теб гърми и се върти в жизнения вихър човешката тълпа, чуваш, виждаш как живеят хората — живеят наяве, виждаш, че животът за тях не е забранен, че техният живот няма да отлети като сън, като видение, че техният живот вечно се обновява, вечно е млад и нито един час от него не прилича на друг, докато пък скръбна и до баналност еднообразна е плашливата фантазия, робиня на сянката, на идеята, робиня на първия облак, който внезапно ще забули слънцето и ще се свие от мъка истинското петербургско сърце, което така много цени своето слънце — а в мъката каква фантазия! Чувствуваш, че тя най-сетне се уморява, изтощава се във вечно напрежение тая неизтощима фантазия, защото вече възмъжаваш, изживяваш предишните си идеали: те се разбиват на прах, на отломъци; а ако няма друг живот, тогава трябва да го строиш от тия отломъци. А при това душата търси и иска нещо друго! И напразно мечтателят се рови като в пепел в старите си мечти и търси в тая пепел поне някаква искрица, за да я раздуха, да стопли с накладения отново огън изстиналото си сърце и отново да възкреси в него всичко, което преди е било така мило, което е трогвало душата, карало е кръвта да кипи, изтръгвало е сълзи от очите и така разкошно е мамело! Знаете ли, Настенка, докъде стигнах? Знаете ли, че съм принуден вече да правя помен на своите чувства, помен на това, което преди ми беше така мило, но което всъщност никога не е било — защото тоя помен се прави все за същите глупави, безплътни мечти, — и да правя това, защото и тия глупави мечти ги няма, защото няма с какво да ги изживееш! Нали и мечтите се изживяват! Знаете ли, че сега аз обичам да си припомня и да посетя в известен час ония места, където някога посвоему съм бил щастлив, обичам да изградя своето настояще в хармония с вече безвъзвратното минало и често бродя като сянка, без нужда и цел, унило и тъжно из петербургските улици и улички. Какви спомени! Спомняш си например, че ето тук точно преди една година, точно по това време, в същия час, по същия тротоар си бродил също така самотно, също така унило както сега! Спомняш си, че и тогава мечтите бяха тъжни и макар че и преди не беше по-хубаво, но все някак чувствуваш, че сякаш се е живяло по-леко и по-спокойно, че не е имало тия черни мисли, които сега неотстъпно те преследват; че не е имало тия угризения на съвестта, угризения мрачни, тежки, които нито денем, нито нощем ти дават сега покой. И се питаш: къде са твоите мечти? И клатиш глава и казваш: колко бързо отлитат годините! И пак се питаш: какво направи с годините си? Къде погреба най-хубавото си време? Живял ли си, или не? Внимавай, казваш си, внимавай как в живота става студено. Ще минат години и след тях ще настъпи мрачна самота, ще пристигне с патерица треперещата старост, а след тях — мъката и унинието. Ще побледнее твоят фантастичен свят, ще замрат, ще увехнат мечтите ти и ще окапят като пожълтелите листа от дърветата… О, Настенка, тъжно ще бъде да останеш сам, съвсем сам и дори да нямаш за какво да пожалиш — за нищо, съвсем за нищо… защото всичко, което си загубил, всичко това, всичко е било нищо, една глупава кръгла нула, било е само една мечта!

— Хайде, не ме нажалявайте повече! — рече Настенка, като избърсваше сълзичката, която се търколи край очите й. — Сега край! Сега ние ще бъдем двама; сега, каквото и да се случи с мен, ние никога вече няма да се разделим. Слушайте. Аз съм проста девойка, малко съм учила, макар че баба ми наемаше учители; но наистина аз ви разбирам, защото всичко, което ми разказахте, сама съм го преживяла, когато баба ме забоде за роклята си. Разбира се, аз не бих могла да го разкажа така хубаво, както вие го разказахте, аз не съм учила — плахо добави тя, защото все още чувствуваше някакво уважение към моята патетична реч и към моя висок стил, — но много се радвам, че напълно ми се открихте. Сега ви познавам, съвсем целия ви познавам. И знаете ли какво? Искам да ви разкажа и своята история, цялата, без да скривам нищо, а вие после ще ми дадете съвет. Вие сте много умен човек; обещавате ли да ми дадете тоя съвет?

— Ах, Настенка — отвърнах аз, — макар че никога не съм бил съветник, още по-малко умен съветник, сега виждам, че ако ние винаги живеем така, това ще бъде някак много умно и всеки ще даде на другия премного умни съвети! Е, добричката ми Настенка, какъв съвет искате? Кажете ми откровено; сега съм така весел, щастлив, смел и умен, че съм страшно находчив.

— Не, не! — прекъсна ме Настенка, като се засмя. — Нужен ми е не само умен съвет, нужен ми е сърдечен, братски съвет, като че ли през целия си живот сте ме обичали!

— Добре, Настенка, добре! — извиках аз възторжено. — Дори и двадесет години да бях ви обичал, все пак не бих ви обичал по-силно, отколкото сега!

— Дайте си ръката! — каза Настенка.

— Ето я! — отвърнах аз, като й подадох ръката си.

— И така, да почнем моята история.