Бели нощи (Сантиментален роман)

Трета нощ

Днес денят беше печален, дъждовен, мрачен, като моята бъдеща старост. Потискат ме такива странни мисли, такива смътни чувства, такива още неясни за мен въпроси се тълпят в главата ми — а някак нямам нито сила, нито желание да ги разреша. Не съм аз, който ще разреша всичко това!

Днес няма да се видим. Вчера, когато се сбогувахме, облаци почнаха да забулват небето и се спускаше мъгла. Аз казах, че утре ще бъде лош ден; тя не отговори, тя не искаше да говори против себе си; за нея тоя ден е и светъл, и ясен и нито едно буреносно облаче няма да помрачи нейното щастие.

— Ако вали, няма да се видим! — каза тя. — Аз няма да дойда.

Мислех, че тя изобщо не е забелязала днешния дъжд, но ето не дойде.

Вчера беше нашата трета среща, нашата трета бяла нощ…

Ала как радостта и щастието правят човека прекрасен! Как сърцето кипи от любов! Струва ти се, че искаш да излееш цялото си сърце в другото сърце, искаш всичко да е весело, всичко да се смее. И колко заразителна е тая радост! Вчера в нейните думи имаше толкова нега, в сърцето й толкова доброта към мен… Как се грижеше за мен, как се галеше, как ободряваше и топлеше сърцето ми! О, колко кокетство от щастие! А аз… Аз приемах всичко за чиста монета; мислех, че тя…

Но, боже мой, как можех да мисля това! Та как можех да бъда толкова сляп, когато всичко е вече взето от другия и нищо не е мое; когато най-сетне дори същата тая нежност, нейните грижи, любовта й… да, любовта й към мен — не беше друго освен радост от скорошната среща с другия, желание да натрапи и на мен своето щастие?… Когато той не дойде, когато чакахме напразно, тя помръкна, овладя я плахост, страх. Всичките й движения, всичките й думи не бяха вече така леки, игриви и весели. И странно нещо — тя удвои вниманието си към мен, сякаш желаеше инстинктивно да излее върху мен това, което сама желаеше да има, за което сама се боеше, да не би да не стане. Моята Настенка така падна духом, така се уплаши, че, струва ми се, разбра най-после, че аз я обичам, и се смили над моята нещастна любов. Да, когато сме нещастни, ние чувствуваме по-силно нещастието на другите; чувството не се разпръсква, а се концентрира…

Отидох при нея с пълно сърце и едва дочаках срещата. Аз не предчувствувах онова, което ще изпитвам сега, не предчувствувах, че всичко това ще свърши зле. Тя сияеше от радост, тя чакаше отговора. Отговорът беше той самият. Той трябваше да дойде, да се притече на нейния зов. Тя беше дошла цял час преди мен. Отначало се смееше с глас на всичко, смееше се на всяка моя дума. Аз понечих да говоря и млъкнах.

— Знаете ли защо съм така радостна? — каза тя. — Защо ми е така драго да ви гледам? Защо така ви обичам днес?

— Защо? — попитах аз и сърцето ми затрепери.

— Обичам ви, защото не се влюбихте в мен. Ами че някой друг на ваше място би почнал да ме безпокои, да ми досажда, би се разохкал, разболял, а вие сте толкова мил!

При тия думи тя така стисна ръката ми, че едва не извиках. Тя се засмя.

— Боже мой, какъв приятел сте вие! — почна тя след минута много сериозно. — Та просто бог ми прати вас! Какво ли би станало с мен, ако сега не бяхте с мен! Колко сте безкористен! Как хубаво ме обичате! Когато се омъжа, ние ще бъдем много близки, повече от братя. Аз ще ви обичам почти като него…

Стана ми някак ужасно мъчно в тоя миг; обаче нещо прилично на смях трепна в душата ми.

— Вие губите ума си — казах аз, — вие се страхувате; мислите, че няма да дойде.

— Какво приказвате! — отвърна тя. — Ако бях по-малко щастлива, аз бих заплакала, струва ми се, от вашето неверие, от вашите упреци. Впрочем вие ме наведохте на една мисъл и ми поставяте един сложен въпрос; но ще помисля после, а сега нека си призная, че говорите истината. Да, аз някак си не съм на себе си; цялата съм в някакво очакване и чувствувам всичко някак прекалено леко! Но стига, да оставим чувствата!…

В това време се чуха стъпки и в тъмнината се показа минувач, който идваше срещу нас. Ние и двамата се разтреперихме; тя едва не извика. Аз пуснах ръката й и направих жест, сякаш искам да се оттегля. Но излъгахме се — това не беше той.

— Защо се боите? Защо пуснахте ръката ми? — каза тя, като ми я подаваше пак. — Че какво има! Ще го посрещнем заедно. Искам да види как се обичаме.

— Как се обичаме! — извиках аз.

„О, Настенка, Настенка! — помислих си. — Колко много каза ти с тая дума! От такава любов, Настенка, понякога става студено на сърцето и тежко на душата. Твоята ръка е студена, моята гореща като огън. Колко сляпа си, Настенка!… О, колко непоносим е щастливият човек понякога. Но аз не можех да ти се сърдя?…“

Най-после чашата преля.

— Слушайте. Настенка — извиках аз, — знаете ли какво ми беше целия ден?

— Е, какво, какво има? Разказвайте по-скоро! Защо все мълчахте досега!

— Първо, Настенка, след като изпълних всичките ви поръки, предадох писмото, бях, у вашите добри хора, и… и си отидох вкъщи и легнах да спя.

— Само това ли? — прекъсна ме тя, като се засмя.

— Да, почти само това — отвърнах аз със свито сърце, защото очите ми се наливаха вече с глупави сълзи. — Събудих се един час преди нашата среща, но сякаш не бях спал. Не зная какво ставаше с мен. Идвах, за да ви разкажа всичко това, сякаш времето беше спряло за мен, сякаш едно усещане, едно чувство трябваше да остане от това време в мен завинаги, сякаш една минута трябваше да продължава цяла вечност и сякаш целият живот беше спрял за мен… Когато се събудих, стори ми се, че започва да ми звучи някакъв музикален мотив, отдавна познат, чут по-рано някъде, забравен и томителен. Стори ми се, че цял живот е напирал в душата ми и едва сега…

— Ах, боже мой, боже мой! — прекъсна ме Настенка. — Какво е всичко това? Не разбирам нито дума.

— Ах, Настенка! Искаше ми се да ви предам някак това странно впечатление… — почнах аз с нажален глас, в който се криеше надежда, макар и твърде малка.

— Стига, престанете, стига!… — заговори тя, но в миг се досети, хитрушата!

Изведнъж стана някак необикновено бъбрива, весела, немирна. Хвана ме под ръка, смееше се, искаше и аз също да се смея и всяка моя смутена дума откликваше в такъв звънлив, такъв продължителен смях у нея… Почвах да се сърдя, а тя изведнъж взе да кокетничи.

— Слушайте — почна тя, — ами че мен ми е малко неприятно, че не се влюбихте в мене. Идете, та разберете след това човека! Но все пак, непреклонни господине, не може да не ме похвалите, задето съм така чистосърдечна. Всичко ви казвам, всичко, каквато и глупост да ми мине през главата.

— Слушайте! Май че е единадесет часът? — казах аз, когато отмереният звън на камбаната екна от далечната градска кула.

Тя изведнъж спря, престана да се смее и почна да брои.

— Да, единадесет — каза тя най-сетне с плах, нерешителен глас.

Но аз веднага се разкаях, че я изплаших и я накарах да брои часовете, и се проклех заради този пристъп на злоба. Домъчня ми за нея и не знаех просто как да изкупя грешката си. Почнах да я утешавам, да търся причините за отсъствието му, да привеждам разни доводи и доказателства. Никого не можех да измамя по-лесно от нея в тази минута, пък и всеки в такава минута изслушва някак радостно каквито и да е утешителни думи и се радва много, щом открие и сянка на оправдание.

— Е, смешна работа — почнах аз, като се разгорещявах все повече и повече и се любувах на необикновената яснота на своите доказателства, — та той не можеше да дойде; вие и мен измамихте и подведохте, Настенка, та загубих представа за времето… Помислете само: той едва е могъл да получи писмото; да допуснем, че не може да дойде, да допуснем, че ще отговори, тогава писмото ще пристигне не по-рано от утре. А аз утре раничко ще намина за него и тозчас ще ви съобщя. Допуснете най-сетне хиляди вероятности: да речем, не е бил вкъщи, когато е пристигнало писмото, та може би и досега не е имал възможност да го прочете. Нали всичко това може да се случи.

— Да, да! — отговори Настенка. — Хич не помислих за това; разбира се, всичко може да се случи — продължаваше тя с най-сговорчив глас, но в който като неприятен дисонанс се долавяше някаква друга, далечна мисъл. — Ето какво ще направите — продължи тя, — идете утре колкото може по-рано и ако получите нещо, веднага ми съобщете. Нали знаете къде живея? — И тя почна да ми повтаря адреса си.

После изведнъж стана така нежна, така плаха с мен… Външно уж слушаше внимателно какво й говорех; но когато и зададох някакъв въпрос, тя премълча, забърка се и извърна главица настрана. Погледнах я в очите — така е: плачеше.

— Е, бива ли, бива ли! Ах, какво дете сте! Каква детинщина!… Стига!

Тя се опита да се усмихне, да се успокои, но брадичката й трепереше и гърдите все още се вълнуваха.

— Мисля за вас — каза ми тя, след като помълча малко, — вие сте така добър, че аз бих била от камък, ако не почувствувах това… Знаете ли какво ми хрумна сега? Сравнявах ви двамата. Защо той не сте вие? Защо той не е като вас? Той е по-лош от вас, макар че го обичам повече от вас.

Аз не отговорих нищо. Стори ми се, че тя чакаше да кажа нещо.

— Естествено може би още не напълно го разбирам, не напълно го познавам. Знаете ли, аз като че ли винаги съм се бояла от него, той винаги беше такъв сериозен, такъв един горд. Разбира се, зная, че само изглежда така, че в сърцето му има повече нежност, отколкото в моето… Помня как ме погледна, когато, нали помните, отидох с вързопчето при него; но все пак аз някак прекалено го уважавам, а нали това говори, че ние може би не сме равни?

— Не, Настенка, не — отвърнах аз, — това значи, че вие го обичате повече от всичко на света, обичате го много повече, отколкото себе си.

— Да, да допуснем, че това е така — отвърна наивната Настенка, — но знаете ли какво ми хрумна сега? Само че аз сега няма да говоря за него, а така изобщо: отдавна вече ми е хрумвало всичко това. Слушайте, защо всички ние не се държим помежду си така, както братя с братя? Защо и най-добрият човек винаги като че ли крие нещо от другия и премълчава пред него? Защо да не кажеш откровено веднага какво ти е на сърцето, като знаеш, че думите ти няма да отидат на вятъра? А всеки изглежда така, сякаш е по-суров, отколкото е всъщност, сякаш всички се боят да не оскърбят чувствата си, като ги изкажат много скоро…

— Ах, Настенка! Прави са думите ви; но това става по много причини — прекъснах я аз и сам повече от всеки друг път потисках в тая минута чувствата си.

— Не, не! — отвърна тя с дълбоко чувство. — Ето вие например не сте като другите! Аз наистина не зная как да ви изкажа това, което чувствувам; но ми се струва, че вие например… поне сега… струва ми се, жертвувате нещо за мен — добави тя плахо и бързо ме погледна. — Простете, че ви говоря така: та аз съм просто момиче; та аз още нищо не съм видяла на тоя свят и наистина понякога не умея да говоря — добави тя с глас, треперещ от някакво стаено чувство, като все пак се мъчеше да се усмихне, — но само ми се искаше да ви кажа, че съм благодарна, че и аз чувствувам всичко това… О, да ви дари бог с щастие за това! Ето, съвсем не е вярно всичко, което ми говорехте тогава за вашия мечтател, тоест, искам да кажа, то съвсем не важи за вас. Вие оздравявате, вие наистина сте съвсем друг човек, по-друг, отколкото се описахте. Ако някога обикнете, нека бог ви даде щастие с нея! А на нея нищо не пожелавам, защото тя ще бъде щастлива с вас. Зная аз, аз самата съм жена и трябва да ми повярвате, щом ви говоря така…

Тя млъкна и силно стисна ръката ми. Аз също не можех да говоря нищо от вълнение. Минаха няколко минути.

— Да, вижда се, че той няма да дойде днес! — каза тя най-сетне, като вдигна глава. — Късно е!…

— Ще дойде утре — казах аз с много уверен и твърд глас.

— Да — добави тя развеселена. — Сама виждам сега, че ще дойде едва утре. Е, тогава довиждане! До утре! Ако вали дъжд, може би няма да дойда. Но вдругиден ще дойда, непременно ще дойда, каквото и да стане с мен; бъдете тук непременно; искам да ви видя, всичко ще ви разкажа.

И сетне, когато се сбогувахме, тя ми подаде ръка и каза, като ме погледна с ясни очи:

— Ама ние сега завинаги сме заедно, нали?

О, Настенка, Настенка! Да знаеше само колко самотен съм сега!

Когато удари девет часът, аз не можах да стоя повече в стаята, облякох се и излязох въпреки лошото време. Бях там, поседях на нашата пейка. Тръгнах към тяхната уличка, но ме досрамя и на две крачки от тяхната къща се върнах, без да погледна прозорците им. Върнах се вкъщи изпълнен с такава мъка, каквато никога не съм изпитвал. Какво влажно, скучно време! Ако времето бе хубаво, щях да се разхождам там цяла нощ…

Но до утре, до утре! Утре тя всичко ще ми разкаже.

Ала днес нямаше писмо. Но впрочем така и трябваше да бъде. Те са вече заедно.