Белият дракон

Глава 12Холд Руат, фермата на Фидело, Нишковалеж 15.7.6

Трудно е да запазиш в тайна нещо от собствения си дракон. Джаксъм можеше спокойно да мисли за нещата, които не искаше Рут да разбере единствено късно вечер, когато приятелят му вече спеше, или рано сутрин, ако се събудеше преди него. Работата се усложняваше и от това, че досега не му се беше налагало да крие мислите си. А, сегашното му темпо на живот — уморителните тренировки в Крилото на младите, грижите за холда, да не говорим и за посещенията му във фермата на Фидело — беше такова, че моментално заспиваше, щом помиришеше възглавница.

И не беше чудно, че болният въпрос за късното порастване на Рут се появяваше в мислите на Джаксъм в най-неподходящо време. И всеки път се стараеше да не мисли за това, за да не почувства драконът безпокойството му.

Отгоре на всичко, по време на престоя му във Форт Уейр, зелените самки излетяха в брачен полет и всички кафяви и сини дракони се вдигнаха да ги преследват. За пръв път това събитие завари Джаксъм по средата на сложна маневра — той забеляза драконовата сватба, загледа се и едва успя да се хване за ремъците за да не падне, тъй като Рут съвсем невъзмутимо продължи да описва във въздуха зададената фигура.

Вторият път бяха на земята, когато брачните призиви на зелената, започнала да пие кръв, възбудиха целия уейр. Останалите ученици бяха още малки, недорасли за такива неща, но Джаксъм забеляза как наставникът се обърна към него и задържа погледа си. Момчето разбра, че К’небел недоумяваше, защо те с Рут не се присъединяват към ездачите и техните дракони, очакващи полета на зелената.

Тогава момчето изпита едновременно няколко противоречиви чувства — от вълнение, очакване и надежда до ужас и отвращение.

Рут разтревожено разпери криле.

„Какво ти става? Какво толкова те разстрои?“ — попита той, отпускайки се и на четирите си лапи и извивайки врат за да погледне ездача си. Очите му проблясваха неспокойно, откликвайки на емоционалната буря.

— Всичко е наред, наред е, — бързо отговори Джаксъм, галейки главата на дракона, разкъсвайки се от желание да попита Рут дали не иска да се присъедини и смътната надежда, че драконът ще откаже.

Ето че зелената изпищя предизвикателно и излетя, а след нея в небето се издигнаха кафевите и сините. Но зелената беше бърза и докато те се откъснаха от земята, тя беше набрала солидна преднина. Гоненицата започна, а долу на Площадката за хранене сини и кафяви ездачи се бяха събрали край ездача на зелената. Не след дълго драконовата сватба се състоя, а ездачите пристъпвайки, като пияни тръгнаха към Долните пещери и стаите отредени специално за такива случаи.

Джаксъм никога ме беше наблюдавал брачен полет от начало до края. Той преглътна, устата му беше пресъхнала. Сърцето му заби бързо, а кръвта му се качи в слепоочията — така се чувстваше само когато притискаше до себе си отстъпчивото тяло на Коранна. Неочаквано се зачуди, кой от Бенденските дракони е успял да догони Пат, зелената на Миррим…кой ли от ездачите…

Внезапно докосване по рамото го накара да подскочи.

— Ако Рут още не е готов да лети, това не може да се каже за теб — дочу той гласа на К’небел. Наставникът му гледаше малките точки горе в небето. — Да, даже сватбата на зелена може да извади всеки от равновесие. — И разбиращо кимна към Рут. — Не се интересува? Какво пък, за всичко си има време… Но ми се струва момче, че за днес ти стига, още повече, че вече почти приключихме. Остана само да се погрижа тези хлапета да са заети с нещо друго, когато се върне зелената…

Чак сега Джаксъм забеляза, че останалите от Крилото са изчезнали някъде. К’небел го потупа още веднъж ободряващо по рамото, метна се на бронзовия си и полетя към уейра си.

Момчето се замисли за драконите. А после за ездачите, оттеглили се във вътрешните стаи и за ездачите погълнати в същата емоционална борба както драконите си — борба, която само укрепваше взаимната им връзка. Мислеше си за Миррим. И за Корана.

Скочи на врата на Рут, стремейки се да избяга от тази част на истината за ездачите, която дълбоко в себе си знаеше, но едва днес му се разкри напълно. Искаше да отиде до езерото и да се гмурне в дълбоката хладна вода. Може би ледените й обятия щяха да успокоят тялото му и да притъпят душевната мъка. Но вместо това, Рут го заведе във фермата на Фидело

— Към езерото Рут! Лети към езерото!

„Сега за теб е по-добре да бъдеш тук“ — за негово изумление отвърна драконът. — „Огнените гущери казват, че момичето е на горната поляна.“

Рут отново пое инициативата и плавно се заспуска към полето, където младата пшеница се люлееше от вятъра, ярко зелена в лъчите на обедното слънце и където Корана размахваше мотиката, изкоренявайки плевелите, заплашващи да развалят реколтата.

Драконът плавно се приземи в края на тясната ивица земя между посевите и каменния дувар. Корана първо се учуди на неочакваното посещение, после приветливо помаха с ръка. Но не побягна към него, както обикновено — започна да подрежда косите си и да трие потта от лицето си…

— Джаксъм, — започна тя. — Не трябваше…

Но Джаксъм вече беше покрил устните й със своите. Прегърна момичето, но усети нещо твърдо и без да отлепя устните си, взе от нея мотиката и я запрати надалече. Корана не очакваше такъв обрат и се опита да се измъкне, но напразно. Тя ухаеше на земя, а косите й на топъл вятър и слънце. А някъде там далеч, далеч беше онази зелена с нейния дразнещ писък. И ездачите, стълпили се в Долните пещери, развълнувано чакащи да я хване най-бързия, най-силния, най-хитрия дракон. А в неговите обятия беше Корана и меката сива земя им служеше за постеля. Напразно Джаксъм се опитваше да прогони от паметта си видението на ездачите, които бързаха към Долните пещери; насмешливият крясък на зелената все още кънтеше в ушите му…

Но не се възпротиви на познатото, ласкаво умствено докосване на Рут, когато настана мигът на блаженство, а с него — облекчението за душата и тялото.

На другата сутрин Джаксъм не можа да се застави да отиде на тренировки във Форт Уейр. За щастие, Литол и Бранд още в ранни зори тръгнаха по работа към далечна ферма, като взеха със себе си и приемните-подопечни — така че нямаше кой да го попита, защо кисне в холда. А следобяд отлетя с Рут при езерото, където го чисти и търка толкова дълго време, че драконът се поинтересува, какво му става.

— Обичам те Рут. Ти си мой. Много те обичам, — каза Джаксъм. Колко му се искаше да добави с предишната щастлива увереност, че е готов да направи всичко за приятеля си. — Много те обичам — повтори той през зъби, скочи от гърба му във ледената вода и се гмурна колкото се можеше по-дълбоко.

„Струва ми се, че огладнях“ — каза му Рут, докато Джаксъм се бореше с налягането на водата и недостига на въздух в дробовете си.

Жадно дишайки, момчето изплува на повърхността и си помисли, че това може и да послужи за развлечение.

— На юг от Руат — каза той — има ферма, където отглеждат уери.

„Чудесно!“ — предаде Рут.

Джаксъм бързо се подсуши, облече дрехите си и без да забележи уви около врата си мократа кърпа. Оседла Рут и едва, когато минаха в Помежду, осъзна глупостта си — мъртвешкият хлад проникна мигновено през мократа тъкан. Това можеше да свърши в най-добрия случай с простуда.

Рут ловуваше с обичайната за него бързина и прецизност. Появиха се огнени гущери, съдейки по цветните им маркери, всички бяха местни — изглежда белият дракон се беше съгласи да раздели с тях пира си. Джаксъм разсеяно ги следеше. Рут беше напълно зает с лова и храната — най-подходящото време за размисли без пречки.

Джаксъм беше недоволен от себе си. Споменът му за това как се отнесе с Корана, сега предизвикваше у него непоносимо отвращение. И най-гадното бе, че тя напълно достойно отговори на похотта му. Той чувстваше, че вчерашното по някакъв начин е повлияло на отношенията им, които преди бяха като невинна игра. Като утешение можеше да мине, че после и помогна да завърши работата си, прекъсната с появяването му — значи в крайна сметка Фидело няма да го държи отговорен за несвършена работа — брат й трепереше над новата пшеница. Не, все пак не трябваше да постъпва така с Корана. Подобно поведение, нито можеше да се разбере, нито да се прости…

„А на нея много и хареса“. — мисълта на Рут го докосна толкова неочаквано, че той подскочи:

— А ти откъде знаеш?…

„Когато ти беше с Корана, нейните преживявания бяха много силни и подобни на твоите. — отвърна драконът. — Затова ги и усетих. Иначе не я чувствам.“

В гласа на Рут нямаше съжаление — той просто съобщаваше факти. А може би дори се радваше, че контактът беше ограничен.

Драконът вървеше към него през полето — от тлъстите уери не бе останало много. Джаксъм видя, как фасетъчните му, приличащи на скъпоценни камъни очи смениха червените отблясъци на глада в синьо — на удоволствие.

— И хареса ли ти …това което усети? Когато се любим?… — попита Джаксъм, решил внезапно да зададе измъчващите го въпроси.

„Да. Нали на теб много ти харесва,“ — каза драконът. — „На теб ти е хубаво. А аз обичам, когато ти се чувстваш така.“

Момчето скочи на крака, връхлетян внезапно от чувство на вина и от отчаяние заради неспособността си да му обясни всичко.

— Нима не искаш същото и за себе си? Защо винаги мислиш само за мен? Защо не подгони зелената?…

„Не мога да разбера, какво те безпокои? Защо трябваше да я гоня?“

— Но ти си дракон!

„Аз съм бял дракон. А зелените ги гонят кафяви и сини… е, и понякога бронзови“.

— Ти можеше да я догониш! Нали!

„Ами не исках!… Е, отново се разстрои. Аз ли те разстроих?…“ — Рут изпъна врат и внимателно докосна рамото на Джаксъм с топлия си нос искайки извинение.

Джаксъм обхвана шията му с двете си ръце, долепи чело до влажната му кожа и се замисли за любовта си към Рут, своят необикновен Рут, единственият на Перн бял дракон.

„Да, аз съм единственият бял дракон раждал се някога на Перн“ — потвърди Рут, опитвайки се да утеши приятеля си. Сви се и го прегърна с предната си лапа. — „Аз съм бял дракон. Ти си мой ездач. Ние сме заедно!“

— Да, — каза Джаксъм уморено приемайки своето поражение. — Ние действително сме заедно…

Внезапно го втресе и силно кихна. Ех, черупки! Ако се разкиха така в холда, веднага цялото внимание на Дилана щеше да се пренасочи към него и не му мърдаше едноседмично лечение. Загърна се плътно в куртката, качи се на Рут и пое към дома по най-краткия път.

От Дилана все пак се отърва — затвори се в стаята си и обяви, че е зает с важно поръчение на Робинтън и няма да вечеря. Надяваше се, че хремата му ще мине до вечерта. Литол сигурно щеше да мине по-късно, значи наистина трябваше да се заеме с нещо, иначе щеше да се наложи да обяснява защо не се е появил на вечеря. Какво пък, тъкмо трябваше да приведе в ред наблюденията си на онзи чудесен залив и конусообразната планина. Взе мека въгленова пръчица, изобретена от майстор Бендарек, за чертане по хартиени листа и с увлечение се впусна в работа. Новите инструменти бяха къде къде по-удобни от масите засипани с пясък. А и грешките можеха да бъдат поправяни веднага — стига да минеше по хартията с парче дървесна смола.

Картата вече беше почнала да се оформя, когато почукване на вратата го накара да прекъсне работа.

— Влез! — Джаксъм кихна приглушено и се зарадва, че простудата, все още не беше дала отражение на гласа му.

Литол влезе в стаята, поздрави, приближи се към масата, като вежливо отклони поглед от недовършения чертеж.

— Днес Рут хранил ли се е? — попита той. — Н’тон ми каза да ти предам, че на север се очаква Нишковалеж и ти може да летиш с Крилото. Надявам се, че драконът ти ще има време да смели изяденото?

— Разбира се, — отвърна момчето. Най-после! Ще се бие с нишките заедно с Рут!

— Значи, обучението ти във Уейра завърши? — попита опекунът му. Изглежда беше забелязал, че Джаксъм кръшкаше от време на време от тренировки. В гласа му имаше нотки на учудване.

— По-скоро научих всичко, което трябва да знам — отвърна той. — Не смятам да летя непрекъснато с бойното Крило… Виж, нахвърлих няколко скици на заливчето на Д’рам. Тук го намерихме… Не е ли красиво? — Той подаде на Литол листа.

За негово голямо удовлетворение, при вида на чертежа му, лицето на опекуна му изрази удивление и интерес.

— Сигурен ли си, че правилно си предал размерите на планината? Ако е така — то това е най-големия вулкан на Перн. Казваш, че си отчел перспективата? Не, наистина величествена планина! А това тук какво е? — Литол прокара пръст по пространството между подножието на планината и дърветата на преден план, които Джаксъм се беше постарал да нарисува с цялото им разнообразие и в същия порядък както бяха.

— Гората се разпростира до самата планина, но ние не се отдалечихме много от брега…

— Великолепно изглежда, — каза Литол. — Разбирам, защо менестрелът го е запомнил толкова добре.

— Това, което съм нарисувал е само бледо подобие. — каза Джаксъм. Произнесе го като покана. Литол избягваше да лети на дракони, освен в жизненоважни случаи…

Опекунът му се усмихна разбиращо и поклати глава.

— Рисунката е достатъчно ясна за даде ориентир за дракон. Но не забравяй да ме предупредиш, ако някой ден ти хрумне да отскочиш до там отново.

След това му пожела лека вечер и го остави в леко объркване. Можеха ли да се тълкуват думите му, като косвено разрешение да посети отново залива? Но защо?…

Джаксъм критично огледа скиците си, опитвайки се да си припомни дали е нарисувал правилно дърветата до водата. Впрочем нямаше да е лошо да се върне. Например след Нишковалежа, ако Рут не се преумори по време на сражението.

„С удоволствие ще поплувам в заливчето, ще трябва да измия миризмата на огнения камък,“ — сънено каза Рут.

Джаксъм се обърна и мерна белия хълбок на Рут, излегнал се на каменното ложе. Главата на дракона беше обърната към стаята, но двете двойки вежди прикриваха очите му.

„Наистина, с голямо удоволствие бих…“

— И, — добави на глас момчето, — може би ще успеем да измъкнем от тамошните огнени гущери още малко информация за „техните“ тайнствени хора.

Сега имаше цел и нито Ф’лар, нито Лесса му забраняваха да се върне в заливчето. Още повече, то беше доста далеч от Южния холд — така че нямаше да подведе бенденските предводители. А ако научеше още нещо за „онези“ хора, щеше да зарадва Робинтън. Дори може да намери и люпило на огнени гущери. Да не би Литол да имаше точно това предвид, като му даде разрешение? Разбира се! Как не можа да се сети веднага!

Съгласно изчисленията, валеж на Нишки се очакваше на следващото утро, в началото на десетия час. И макар, че сега Джаксъм можеше да не бърза към обичайното си място в наземната команда, сутринта го събуди прислужницата с пълен поднос, на който беше закуската му и пакет суха храна за обяд.

Честно казано Джаксъм не се чувстваше добре — гърлото му болезнено се свиваше, а главата му сякаш беше пълна с памук. Така че момчето се изруга наум за глупостта си, която можеше сега да провали първият му боен полет. Какво му трябваше да се търкаля на влажната земя, после да скочи в студената вода и като завършек на всичко, да минава в Помежду с мокра риза. Кихна няколко пъти. Това прочисти малко носа му, но главата продължаваше да го боли безпощадно. Джаксъм облече най-топлата си долна риза, най-дебелото си яке, панталони и два чифта чорапи. И излезе заедно с Рут, буквално задъхвайки се в топлите дрехи.

Жителите на холда, сновяха по двора насам натам, оседлаваха ездитните животни и приготвяха огнеметите. Джаксъм улови погледа на Литол и посочи с ръка към небето. Настойникът му махна в отговор и отново се зае да дава наставления — денят в Руат се очертаваше тежък.

Момчето кихна отново.

„Всичко наред ли е?“ — очите на Рут озадачено заблестяха.

— Всичко е наред, като се изключи това, че аз съм глупак, който се остави да настине. — измърмори Джаксъм. — Да излитаме, докато не съм се сварил в тези дрехи!

Рут послушно излетя. Вятърът охлади потното му лице и Джаксъм се почувства по-добре. Време имаха много и те полетяха към Уейра без да влизат в Помежду. Да влезе така изпотен в мъртвешкия студ щеше да е още по-голяма глупост.

После се замисли дали да не се преоблече в Уейр Форт — когато битката започнеше със сигурност нямаше да замръзне. Но уейрът се намираше достатъчно високо в планините и там беше по студено отколкото в Руат. Така че, щом се приземиха, той размисли и се отказа.

Подчинявайки се на инструкциите, Джаксъм най-напред натовари на Рут чувал с огнен камък. После го заведе до специално приготвените купчини и му нареди да дъвче. Рут се съсредоточи над втория си стомах и скоро можеше да издишва постоянен огън, който щяха да поддържат с парчета от чувала на гърба му. Докато драконът дъвчеше, момчето намери голяма купа клах и го изпи, като се надяваше, че това ще притъпи хремата. Чувстваше се по-зле, носът му постоянно течеше. Добре, че хрупането на огнения камък между зъбите на десетките дракони заглушаваше кихането му. Ако не беше първият му бой, щеше да се замисли дали въобще да участва днес. После си каза, че младите ще ги оставят назад — да прочистват случайно пропуснати Нишки и няма да му се наложи да минава често в Помежду.

Ето, че на Звездната скала се появиха Н’тон и Лиот. Край бронзовия стояха четирите кралици на Форт Уейр — те всички бяха по-големи от него, но по мнението на Джаксъм, само подчертаваха със своята красота мощта на Лиот и великолепната му осанка.

Драконите по всички корнизи се вслушваха в мислените команди на ездачите си. Формираха се Крилата. Джаксъм нервничеше и без нужда започна да дърпа и проверява бойните ремъци.

„Ние ще летим с Крилото на Кралиците“ — съобщи Рут.

— Ние? Имаш предвид всички млади?

„Не, само ние с теб“

Рут изглежда беше доволен. Но Джаксъм не беше много убеден, че оказаната чест го поласка. Наставникът на младите забеляза объркването му и с кратък жест му указа да следва получената заповед.

Нямаше какво да се прави, Джаксъм поведе Рут към върха на Звездната скала. И когато се разположиха отляво на най-младата кралица на Уейра, Селиант, момчето неволно се замисли, колко ли глупаво изглеждат до златната великанка…

Лиот протръби отново и предводителите на крилата скочиха от Звездната скала, с падането си набирайки скорост а после отново се издигаха нагоре с премерени махове на крилете. Малкият Рут, излетя направо от мястото си, чевръсто зае мястото си до Селиант. Ездачката й, младо момиче на име Прилла, одобрително вдигна юмрук. И почти веднага Рут съобщи на ездача си, че Лиот е наредил всички да преминат Помежду.

Щом се появиха над пустинните планини на север от Руат, Джаксъм усети как му се предава възторга на Рут. В предишните си полети не беше изпитвал нищо подобно. Кралиците летяха най-ниско. Над тях въздуха разсичаха крилете на бойните дракони. Изглеждаше така сякаш са изпълнили цялото небе. Всички бяха извърнали поглед на изток, а горното Крило беше готово да поеме първия удар на падащите Нишки.

Джаксъм подсмръкна, ядосано, че гадната хрема му пречи да почувства тържествеността на момента — той, Джаксъм, владетел на Руат се биеше с Нишките на своя бял дракон! Чувстваше, как в тялото на Рут се движи огненият газ. Как ли се чувстваше той? Може би не много по-добре от него. Що се отнасяше до Джаксъм — струваше му се, че на главата си има силно пристегнат обръч…

Горното Крило изведнъж увеличи скоростта и стремително се издигна. Нямаше време за размисъл. Джаксъм вдигна глава и съзря плътна сива мъгла високо в небето. Това означаваше, че всеки момент Нишките ще се появят.

„Селиант моли, да се движим над нея — страхува се да не ни подпали с огнемета“ — каза Рут. Мисленият глас на дракона звучеше някак си приглушено — Рут задържаше дъха си за да не изпусне преждевременно газ. Те се преместиха няколко драконови дължини по-нагоре да не пречат на кралицата и сражението започна.

Блестящо сивата мъгла пред очите им се превърна в сребърен дъжд от падащи Нишки. В небето се замятаха вихри от огън — предните дракони яростно изгаряха своят вечен безмозъчен враг — превръщаха Нишките в пепел.

Вълнението на Джаксъм леко се уталожи — безкрайните тренировки не бяха минали даром — възбудата се смени с трезв, внимателен разчет. Днес двамата с Рут за нищо на света нямаше да получат нови белези от Нишките!

Крилото на Кралиците летеше ниско над земята, готово да се пресрещне всяко късче Нишка избегнало огъня. През цялото време се движеха през облак фин прах — всичко, което бе останало от изгорените Нишки. След като достигнаха края на фронта на валежа, кралиците се обърнаха и полетяха назад. Изведнъж пред погледа на Джаксъм попадна въртяща се сребърна нишка. Рут веднага се втурна натам, момчето чу как той предупреди останалите. Стремителен удар, огнен удар — и Нишката се превърна на прах.

Джаксъм се преизпълни с гордост и неволно се запита дали някой забеляза, колко икономично Рут използва пламъка си. Точно колкото бе необходимо. Погали шията на приятеля си и той отвърна на похвалата с признателност и възторг. След това те измениха курса, Кралиците се устремиха към голям сгъстък [?] Нишки, отстъпвайки място на свежо Крило.

От този момент, до края на Валежа, Джаксъм нямаше време да се замисли. Той напълно се сля с ритъма на разчетените и точни маневри на Крилото. Изглежда Маргатте, ездачката на златната Ладит имаше някакво особено чувство, което и подсказваше къде точно ще се появят Нишки, избегнали плътния заградителен огън на горните Крила — кралиците винаги се оказваха на пътя на сребърния дъжд и го унищожаваха. На Джаксъм му стана ясно, че Крилото на Кралиците не е топло и безопасно местенце. Ездачките покриваха голяма площ, но бяха далеч от маневреността на Рут. Крилото летеше във формация клин, а малкият дракон летеше непрекъснато от единия до другия край и помагаше там където беше нужно.

Валежът спря съвсем неочаквано. Сивата мъгла се разсея. Горното Крило се снижаваше с плавни кръгове. Оставаше само да преминат на малка височина над земята и да помогнат на наземните команди, да открият и унищожат все още живите Нишки зарили се в земята.

Възбудата от сражението отмина и Джаксъм отново се почувства болен и много нещастен. Струваше му се, че главата му е увеличила размера си най-малко два пъти, очите го боляха и сълзяха сякаш в тях беше попаднал пясък. Дишаше трудно, възпаленото гърло не му даваше да преглътне. Джаксъм разбра, че окончателно се е разболял. Май наистина направи глупост, да тръгне на бой в такова състояние. На всичкото отгоре не извърши и нищо героично. Просто четири часа разкапваща, отчайващо тежка работа. Най-много от всичко сега му се искаше да бъде у дома с Рут. Но щеше да е срамота да остави работата недовършена след толкова усилия.

„Главната кралица казва — неочаквано съобщи Рут, — да се разкараме, преди да са ни забелязали от земята.“

Джаксъм погледна надолу, съдейки по жестовете на Маргатте, тя действително ги пускаше. Момчето усети неочаквана обида. Вярно е, че не очакваше почетен кръг и всеобщ възторг, но смяташе, че са заслужили поне една похвала. Или може би бяха направили нещо не както трябва? … Беше му трудно да мисли — главата му буквално гореше и непоносимо болеше. Той даде команда на Руд да се прибере в холда, но край него прелетя Селиант. Свитият юмрук на Прилла означаваше — „Браво! Чудесна работа!“

Това одобрение малко го утеши, а Рут добави:

„Ние се сражавахме много добре, не изпуснахме нито една Нишка! И не беше никак трудно да поддържам огъня“

— Ти си чудесен Рут! Така добре се измъкваше от Нишките, че нито един път не ни се наложи да минаваме в Помежду. — момчето го погали по шията — Остана ли ти още газ?

Рут се напрегна и се изкашля. От устата му се измъкна само тънка струйка огън.

„Газ вече няма — каза той, — но ще се радвам да се избавя от пепелта по-скоро. Никога не съм гълтал толкова огнен камък.“

Рут беше толкова доволен от себе си, че Джаксъм за момент забрави болестта си и се разсмя — безхитростната радост на дракона винаги можеше да му върне доброто настроение.

След като се върнаха в холда, за голямо удовлетворение на Джаксъм забеляза, че освен няколко работника нямаше никого. Останалите щяха да се върнат след няколко часа.

Рут първо отиде до дворния кладенец и се напи до насита, Джаксъм повика един слуга и му нареди да донесе гореща храна, каквато намери и кана с вино. После влезе в стаята за да смени пропития с фосфинови пари летателен костюм. Пред очите му попадна нахвърляната скица на залива, захвърлена на работната маса и си спомни за вчерашните си намерения — пред очите му блесна горещия пясък и яркото ласкаво слънце. Това щеше да излекува простудата, да изсуши носа му и да го загрее до самите кости…

„С удоволствие ще се изкъпя…“ — каза Рут.

— А не си ли много уморен?

„Да, но много бих искал да се изкъпя в онова заливче, а после да се попека на слънце. Това няма да навреди и на теб.“

— Предполагам — измърмори Джаксъм и започна да смъква летателния костюм. Вече обличаше новите дрехи, когато на вратата се почука и слугата нерешително влезе с поднос храна. Джаксъм посочи с пръст масата и го помоли да почисти и добре да проветри мръсния костюм.

Той довършваше горещото вино, което изгори възпаленото му гърло, когато разбра, че Литол ще се върне в Руат едва късно вечерта и няма да може да го предупреди за намеренията си. Значи нямаше да има нужда да се връща преди той да се прибере. После се сети, че заливчето се намира едва ли не от другата страна на планетата и застена. Това означаваше, че слънцето, на което толкова искаше да се погрее вече се е скрило под хоризонта.

„Пясъкът сигурно още не е изстинал — обнадежди го Рут и добави: — Искам да отида там“.

— Добре де, тогава ще полетим! — Джаксъм допи виното и се пресегна към препечения хляб със сирене. Но не почна да яде — не само не чувстваше глад, но от миризмата леко му се догади. Изправи се, сгъна едно от одеалата, метна го на рамо и тръгна към изхода. Трябваше да каже на слугата, да предаде на Литол…Не, сигурно щеше да забрави. Той се върна до масата, бързо нахвърли бележка за опекуна си и я постави между чинията и каната, така че да бие на очи.

„Кога най-после ще тръгнем?“ — попита Рут. Гласът на дракона звучеше жално — беше нетърпелив да се измие и да се потъркаля на топлия пясък.

— Сега, сега… — Джаксъм погледна в кухнята за да вземе малко сирене и колбаси е случай че огладнее по-късно. Но главният готвач панираше месо за печене и само при гледката стомахът му се разбунтува отново.

— Батунон, — обърна се той към готвача. — Оставил съм бележка за Литол. Но все пак, ако го видиш, кажи му, че съм отишъл до онзи залив да изкъпя Рут. Той знае къде.

Дървеното чукче на Батунон за миг увисна във въздуха:

— Ще се осмеля да попитам лорд Джаксъм, Нишките унищожени ли са?

— Всички са превърнати в пепел! А ние двамата с Рут сме пропити с миризмата на огнен камък, затова ще отлетим да се поизмием.

Очите на Рут укорително и нетърпеливо проблясваха в жълто. Джаксъм скочи на врата му и затегна бойните ремъци. Тях също трябваше да ги измие както трябва, а после и да изсуши…Рут излетя толкова стремително, че ремъците се оказаха наистина необходими. Едва откъснал се от земята, Рут мина в Помежду…