Белият дракон

Глава 13Заливът на брега на Южния континент 15.7.7 — 15.8.7

Джаксъм се върна в действителността от нещо мокро, плъзгащо се от челото право в носа му. Раздразнен, той се опита да го махне…

„По-добре ли си?“ — в гласа на Рут звучеше надежда, която го учуди.

— По-добре? — момчето се опита да се изправи на лакът, но не можа дори да помръдне главата си — струваше му се че нещо я държи.

„Брекке каза да лежиш и да не мърдаш!“ — веднага реагира драконът.

— Лежи спокойно Джаксъм, — дочу той и гласа на Брекке и почувства, как ръката и легна на гърдите му за да не му даде да се движи.

После някъде наблизо закапа вода и на челото му отново легна мокра кърпа, прохладна и ухаеща на нещо приятно. Почувства още и, че главата му е затисната от две меки плътни възглавнички, сигурно за да не я върти наляво надясно. Но, какво беше станало с него? И от къде се взе тук Брекке?

„Ти беше тежко болен, — развълнувано съобщи Рут. — Така се тревожех за теб! Повиках Брекке, защото може да лекува. Не можех да те оставя и да отида да я взема, но тя долетя заедно с Ф’нор на Кант. После Ф’нор доведе тази, другата…“

— И дълго ли се търкалях тук? — попита Джаксъм, ужасен при мисълта, че се е сдобил с цели две бавачки. Искрено се надяваше, тази другата да не е Дилана.

— Няколко дни, — отвърна Брекке, макар че Рут имаше предвид по-голям отрязък от време. — Сега ще оздравееш, най-лошото мина.

— Поне Литол знае ли къде съм? — Джаксъм се опита да отвори очи. Компресът му пречеше, поиска да го махне, но пред очите му заплуваха петна и той със стон се отказа.

— Казах ти да лежиш спокойно! И да не ти минава през ум да си отваряш очите или да махаш превръзката. — Брекке леко го плесна по ръката. — Разбира се, че Литол знае. Ф’нор веднага му съобщи. А аз го уведомих, когато премина кризата. Между другото, Менолли също се поправя…

— Менолли? Нима и тя се е заразила от моята простуда? Но тя остана със Сибелл…

И тук наистина се оказа, че в стаята има още някой — нямаше как Брекке да говори и да се смее едновременно.

— Болестта ти не беше настинка, — обясни тя. — Жителите на Южния я наричат „огнена треска“. На човек само му се струва, че се е простудил, а в действителност е много по-опасно…

— Но ти каза, че сега вече ще оздравея?…

— Очите не те ли болят? — попита Брекке.

— Е, някак си не ми се иска да ги отварям.

— Петна? Сякаш гледаш в Слънцето?

— Аха.

Брекке го погали по ръката:

— Така трябва да бъде, нали Шарра? Колко време продължава това?

— Колкото и главоболието. Така, че дръж очите си затворени. — Шарра говореше бавно, леко разтягаше думите, но гласът и се оказа просто забележителен — дълбок, богат на интонации. Джаксъм неволно се замисли дали тя беше толкова красива външно. Не, едва ли. Тя трябваше да е потресаващо красива.

— И не си и помисляй да си махаш превръзката — продължи тя. — Предполагам, че те боли и главата? Да? Значи наистина не трябва да ги отваряш. Затъмнихме стаята доколкото можахме, но все пак рискуваш да повредиш зрението си за цял живот, ако не се пазиш.

Джаксъм почувства, как Брекке намести компреса. Той попита:

— Значи Менолли също се е разболяла?…

— Да, но майстор Олдайв ни съобщи, че лечението й е напълно успешно. — Брекке замълча за момент и продължи. — Все пак тя не се е била с Нишките и не е минавала в Помежду, което, между другото едва не те е довършило…

— Случвало ми се е да преминавам в Помежду с настинка. — простена Джаксъм. — И никога не ми се е случвало нещо!

— С настинка — да, но не и с огнена треска, — възрази Шарра. — Ето Брекке, вземи, нека изпие това!

До устните на момчето се допря сламка.

— Пий през нея, — каза Брекке. — Не трябва да повдигаш глава.

— А това какво е? — промърмори той, придържайки със зъби сламката.

— Плодов сок, — отвърна Шарра, толкова бързо, че момчето се усъмни. — Просто плодов сок. Нужна ти е течност, треската напълно те е изсушила.

Сокът беше прохладен и с такъв неопределен вкус, че Джаксъм не можеше да съобрази от какви плодове е направен. Шарра го беше размесила в такива пропорции, че не беше нито кисел за да дразни гърлото му, нито прекалено сладък за да го приеме празния му стомах. След като го допи, поиска още.

— Стига ти толкова. — каза Брекке. — Сега се опитай да поспиш.

— Рут, — повика го момчето — Ти добре ли си?

„Щом вече се събуди, ще отида да половувам. Ще бъда наблизо.“

— Рут! — изплаши се Джаксъм. Драконът не беше мислил за себе си докато е бил в безсъзнание. Забрави за наставленията и неблагоразумно помръдна главата си — жестока болка веднага го закова на място.

— Драконът ти е наред. — строго каза Брекке. Дланите й го натиснаха за раменете и го върнаха на постелята. — Ако искаш да знаеш, Рут просто не се виждаше под купчина от огнени гущери. Къпеше се всяко утро и всяка вечер. Винаги беше на разстояние една, две дължини. И се налагаше да го успокоявам по всеки повод. — Джаксъм охна, беше забравил, че Брекке може да разговаря с всички дракони. — Ф’нор и Кант ловуваха вместо него, защото не искаше да се отдалечава от теб. Така че, не се безпокой той съвсем не е кожа и кости като теб. Сега най-после ще половува и ще се успокои напълно. А ти сега — спи!

Джаксъм нямаше друг избор. Вече го унасяше и той заподозря, че в плодовия сок все пак е имало нещо…

…След като се събуди, се почувства отдъхнал и бодър. Поиска да помръдне, но навреме си спомни, че му е забранено да си мърда главата. Така че, от нямане какво да прави се опита да се разбере със собствените си мисли и спомени. Ясно помнеше само това, как с Рут долетяха в залива, как едва се смъкна от гърба му, как олюлявайки се достигна до сянката на дърветата и се опита да достигне до плодовете — да охлади горящото си гърло. И точно тогава Рут беше разбрал, че ездачът му се чувства много зле.

Смътно помнеше Брекке и Ф’нор и как ги молеше да доведат Рут. Навярно те бяха построили временно убежище, Шарра беше споменала за това. Бавно протегна лявата си ръка и я прекара от край до край, но не напипа нищо освен ръба на леглото си. Протегна дясната си ръка…

— Джаксъм? — дочу тихия глас на Шарра. — Ох, разбира се, Рут спи и затова не ме е предупредил…Искаш да пиеш? — изглеждаше, тя също току-що се е събудила. Докосна изсъхналия компрес и разтревожено го предупреди. — Не отваряй очи!

Свали превръзката — Джаксъм чуваше как я потопи в нещо и после я изстиска. Потрепна, когато компреса докосна челото му. Вдигна ръка и притисна превръзката към челото си — първо внимателно, после по-уверено:

— Виж, вече не боли!

— Ш-ш-ш… Брекке спи съвсем леко. — Шарра докосна нежно с пръсти устните му.

— Защо не мога да си мърдам главата?

— Забрави ли вече? — едва чуто се засмя момичето. — Защото ти пречат две възглавнички. — тя хвана ръцете му и му помогна да ги напипа. После ги махна. — Опитай се да си мръднеш главата, само не се престаравай. Щом кожата ти вече е загубила болезнената си чувствителност, да се надяваме, че най-лошото е минало…

Джаксъм извърна глава наляво, надясно. Първоначално предпазливо, после се отпусна.

— Не боли! Наистина вече не ме боли! — протегна да свали компреса, но Шарра хвана ръката му.

— А точно това не трябва да правиш. Почакай да загася светилника. Колкото по-малко светлина, толкова по-добре…

Джаксъм я чуваше как шуми наоколо…

— Е? — попита той нетърпеливо. — Сега може ли?

— Разрешавам ти само да пробваш, — тя строго подчерта последната дума, а дланта й легна върху неговата ръка, вече хванала превръзката, — Защото, нощта е безлунна и не можеш да си навредиш. И още нещо — ако само ти се появи пред очите нещо подобно на проблясък, веднага ги затваряй.

— Това опасно ли е?

— Може да бъде опасно. — Шарра бавно и внимателно махна превръзката.

— Нищо не виждам! — изплаши се Джаксъм

— Нито проблясъци, нито петна?

— Не, съвсем нищо… Ох! — оказа се че пред очите му все още е имало някаква преграда, когато тя изчезна, той различи в тъмното смътни контури.

— Държах ръката си пред очите ти. — обясни Шарра. — За всеки случай.

Сега Джаксъм различи силуета й: тя седеше до него на колене. Мигна няколко пъти и се оплака:

— Сякаш имам пясък в очите.

— Ей сега, — каза Шарра и внимателно покапа в очите му вода.

Водата изми слепналите се вежди, но Джаксъм изохка от изненада. Шара веднага го сгълча:

— Тихо! Ще разбудиш Брекке, а тя днес едвам се държеше на крака… Е, сега по-добре ли е?

— По-добре, благодаря. Не, наистина, толкова неприятности и суетене покрай мен, направо ми става неудобно…

— Така ли? А аз си мислех, че нарочно си го организирал.

Джаксъм хвана пръстите й и ги доближи до устните си. Шарра потрепна щом усети целувката и се опита да си дръпне ръката.

— Благодаря ти! — каза той.

— Сега ще ти сложа превръзката! — В гласа на Шарра прозвуча упрек.

Джаксъм изхъмка, доволен че все пак успя да я смути. Жалко че нямаше повече светлина за да я разгледа както трябва. Успя да забележи само, че тялото и е тънко и стройно. Гласът и говореше за твърд характер. Дали щеше да се окаже красива, както можеше да си въобрази, слушайки как говори?

— Ето ти сок, постарай се да го изпиеш всичкия. — До устните му се докосна познатата сламка. Наспи се добре още един път.

— Ти лечителка ли си? — Джаксъм беше смутен — по гласа си я беше представил, като младо момиче, може би възпитаничка на Брекке.

— Разбира се! — отвърна Шарра. — Нима може животът на владетеля на Руат да бъде поверен на някой чирак? Вече сама не помня, колко хора съм излекувала от огнена треска.

Джаксъм понечи да и отвърне, но не успя. Отново отплува в мрака понесен от вълните на приспивателната отвара.

За негово разочарование, когато се събуди на следващия ден при него дойде Брекке. Стори му се неучтиво да попита къде е Шарра. Не можеше да попита и Рут, Брекке щеше да чуе разговора им. Затова пък Шарра изглежда и беше предала среднощната им беседа. Гласът й звучеше почти весело, във всеки случай загрижеността и притеснението за момчето бяха намалели. В чест на оздравяването му тя даже му позволи да изпие чаша слаб клах. Смени и превръзката на очите му — сега вече не беше толкова плътна и той можеше да различи през нея дали е светло или тъмно.

На обяд му разрешиха да се приповдигне и да изяде леката закуска, която му беше приготвила Брекке. Усилието, което направи невероятно го умори, но когато му подадоха и плодов сок, той запротестира:

— Пак ли сънотворно? Целия ли живот ще трябва да си проспа?

— Ще си наваксаш, можеш да бъдеш сигурен, — загадъчно отвърна Брекке и той се замисли над думите й докато не потъна в сън.

На другият ден Джаксъм решително заяви, че е възмутен от строгото отношение и ограниченията и няма намерение повече да се подчинява. Но когато Шарра и Брекке го изведоха и сложиха на малката скамейка отпред за да проветрят матрака, няколкото минути прекарани седейки, така го умориха, че той беше радостен да се отпусне отново в леглото.

А вечерта, приятно го изненада гласът на Н’тон.

— Изглеждаш много по-добре от преди, Джаксъм, — каза младият Предводител. — Представям си как ще се зарадва Литол!… Но, ако някога отново ти хрумне… — гласът на Н’тон пресекна от вълнението, — ако някога отново ти хрумне да се биеш с Нишките болен, ще те оставя на Лесса, честна дума.

— Мислех си че само съм настинал. — отвърна Джаксъм, нервно мачкайки края на одеалото. — И освен това беше първият ми боен полет с Рут…

— Напълно те разбирам, — каза Н’тон, видимо смекчен, — Откъде би могъл да знаеш, че си хванал огнена треска. И между другото, животът ти спаси не друг, а Рут. Ф’нор казва, че е доста по-умен от някой хора. Във всеки случай по-голямата част от драконите на Перн нямаше да знаят какво да правят, ако ездачът им изпадне в безсъзнание и започне да бълнува. Бъркотията от мисли и усещания щеше напълно да ги обърка. Така че, двамата с Рут ви дават за пример в Бенден. Представяш ли си? Трябва да оздравяваш по-бързо, Д’рам каза, че когато набереш сили, ще те навести и ще ти покаже нещо интересно, което е открил, докато е живял тук.

— Значи не се е разсърдил, че с Рут го проследихме?

— Не, разбира се! — Н’тон искрено се учуди. — Не, момче, той просто не е очаквал, че ще липсва на Перн и че все още е годен за ездач.

— Н’тон! — строго извика Брекке.

— Твоите болногледачки ми наредиха да не те уморявам. — И Н’тон се надигна. — Задължително ще долетя пак! — Джаксъм дочу недоволния писък на Трис и си представи как кафявото мъниче се опитва да запази равновесие на рамото на Предводителя.

— А Менолли? — попита момчето. — Тя как е? И кажи моля те на Литол… наистина много се срамувам, че го накарах така да се вълнува…

— Той знае. А и Менолли се чувства много по-добре. На нея и се е разминало доста по-леко. За щастие Сибелл веднага разпознал симптомите и извикал майстор Олдайв… така че, престани да се тревожиш и не бързай да ставаш.

Колкото и да беше радостен от появяването на Н’тон, кратката визита на Предводителя окончателно довърши Джаксъм. По тялото му отново се разля противна слабост и главата започна да го боли.

— Брекке — повика я уплашено той. Нима имаше още един пристъп.

— Тя е с Н’тон.

— Шарра! Пак ме заболя главата… — Джаксъм с всички сили се опитваше да се сдържи, но гласът му потрепера.

Прохладна длан го докосна по бузата.

— Успокой се, нямаш повече треска. Просто все още си слаб и бързо се уморяваш. Опитай се да заспиш и всичко ще мине.

Разумните думи, произнесени с мек мелодичен глас го успокоиха. Той нямаше намерение да спи, но клепачите му сами се затвориха. Нейните пръсти започнаха лекичко да масажират челото му, после минаха на врата му, прогонвайки напрежението. Тихият и глас го караше да се отпусне и да заспи. В края на краищата той така и направи.

Сутринта го разбуди свежият, влажен морски бриз. Джаксъм недоволно се размърда в постелята и се опита да се завие с одеалото, но му беше малко трудно защото спеше по корем. Когато най-после се покри, повече не успя да заспи колкото и да се опитваше. Тогава отново отвори очи и започна да се оглежда — входните завеси на убежището бяха вдигнати.

И изведнъж се усети, че на очите си вече няма превръзка — виждаше както преди! Неволно възкликна.

— Джаксъм? Станало ли е нещо?

Той се обърна и видя Шарра. Тя се надигна от хамака. В първия момент той забеляза само това, че тя е доста висока и има тъмни коси, които се разсипваха по раменете й и почти закриваха лицето.

— Шарра, това ти ли си?

Тя бързо дойде при него и разтревожено и приглушено попита:

— Как са ти очите?

— Всичко е наред, — отвърна той и я хвана за ръката. В стаята беше тъмничко, а той искаше непременно да я разгледа по-добре. Тя се опита да се измъкне, но той я задържа. — Почакай! Толкова чаках момента в който ще те видя!

И със свободната си ръка Джаксъм махна косите от лицето й.

— Е й? … — попита тя не без предизвикателство, изправяйки рамене и отхвърляйки назад коса.

Шарра не беше красива. Както впрочем очакваше. Чертите на лицето й бяха неправилни, носът прекалено дълъг, а брадичката прекалено твърда и права — каква ти тук красота. Устните обаче бяха приятно очертани и левият им ъгъл лекичко потрепваше. Момичето явно се забавляваше от това внимание. Дълбоките й очи весело проблясваха.

— Е, — повтори тя, повдигайки брадичка. — Какво ще кажеш?

— Може и да не се съгласиш, но според мен си просто красавица! — Той решително предотврати втория й опит да измъкне ръката си и да стане. — А някой да ти е казвал че имаш прекрасен глас?

— Постарах се да го развивам.

— Дори си преуспяла. — Джаксъм я дръпна за ръката, принуждавайки я да се наведе още. Беше му жизнено необходимо да определи възрастта й.

Тя тихичко се засмя и помръдна пръстите си стиснати в неговата длан.

— Пусни ме Джаксъм. Бъди добро момче!

— Не съм особено послушен! И не съм момче.

Той произнесе това тихо, но със сила. Шарра стана сериозна, погледна го в очите, но после отново се усмихна.

— Вярно, непослушен си и не си момченце. Но ти беше сериозно болен и моят дълг, — тя леко наблегна на последната дума и освободи ръката си, — моят дълг е да ти помогна да оздравееш.

— И колкото по-бързо, толкова по-добре. — Джаксъм се отпусна на леглото и се усмихна гледайки я отдолу нагоре. Изглеждаше, че са с еднакъв ръст. Значи ще се гледат право в очите, когато се изправи. Това му хареса.

Тя го дари с дълъг, леко удивен поглед. След това загадъчно потрепна с рамене и си тръгна, акуратно прибирайки и връзвайки косата си на възел.

Нито той, нито тя не споменаха за този разговор — от този ден нататък на Джаксъм му стана по-лесно да понася безкрайните ограничения, които му налагаха. Ядеше всичко, което му носеха, безропотно гълташе лекарствата и се стараеше да заспи, когато му кажеха.

Но имаше още една причина за безпокойство.

— Брекке, — заеквайки попита. — Докато имах треска, вероятно съм приказвал всякакви глупости…

Брекке се усмихна и нежно го погали по ръката.

— Ние никога не обръщаме внимание на това, което говорят хората при бълнуване.

Звучеше успокояващо, но някаква нотка в гласа й все пак го разтревожи. Изглежда, все пак беше изпуснал нещо излишно. Не беше страшно, ако само Брекке беше чула за кралското яйце. Но ако това беше чула Шарра?…

Тя беше от Южния холд. Едва ли лесно ще забрави, ако е споменал нещо за приключението си. Ех, черупки! Трябваше ли да се разболее точно тогава, когато трябваше да пазят най-строга тайна.

Той се мъчеше с тези мисли, докато не заспа и продължи да ги преживява на следващата сутрин. Но се наложи да покаже жизнерадостен вид, за да не развали настроението на Рут, — той се къпеше в компанията на ято огнени гущери.

„Той е тук! — неочаквано предаде Рут. Стори му се, че драконът е малко озадачен. — Д’рам го доведе!“

— Кого е докарал Д’рам? — попита Джаксъм.

— Шарра! — дочу се от съседната стая гласът на Брекке. — Дойдоха ни гости! Ще ги посрещнеш ли на брега? — Тя бързо влезе при Джаксъм, оправи одеалото му и го огледа внимателно. — Изми ли се? А ръцете изми ли?

— Кой в края на краищата дойде, че така се разтичахте? Рут, поне ти обясни!

„Той се радва да ме види!“ — Рут беше удивен и необичайно поласкан.

Тук Джаксъм започна да подозира нещо, но все пак появяването на Литол го изненада. Настойникът му влезе в стаята стремително, все още не беше свалил нито шлема нито летателното яке — по челото и над горната му устна проблясваха капчици пот. Известно време той само стоеше и гледаше момчето. После хрипливо се покашля и започна да сваля якето. Брекке безшумно се появи до него и го взе, Литол даже се стресна. Тя мина покрай леглото и много значително го погледна сякаш искаше да му каже нещо.

„Тя казва, че Литол плаче“ — предаде Рут. — „И каза още да не показваш учудване, на него и така му е неловко. — драконът помълча и добави. — Тя казва, че той се е излекувал… От какво, не знам, струва ми се от нищо не беше болен…?“

Но Джаксъм нямаше време да обмисля тези думи, защото Настойникът му най-после се приближи. Той реши пръв да наруши мълчанието:

— След Руат тук ти се струва доста по-горещо…

— Няма да е зле да се погрееш на слънцето, момче … едновременно с него каза Литол

— Все още не ме пускат да ставам много от леглото.

— Планината е точно такава, каквато си я нарисувал, — каза Литол и гласовете им пак прозвучаха едновременно.

Джаксъм не издържа, разсмя се и с жест предложи на Литол да седне на края на леглото му. А после взе ръката му и я стисна така, сякаш искаше прошка за всички неприятности, които неволно е причинил. А в отговор той го сграбчи в обятията си.

Очите на момчето се напълниха със сълзи: не беше очаквал такова нещо. Литол, вярно, цял живот се беше грижил неуморно за него, но с годините Джаксъм все по често се питаше дали го обича поне малко…

— Толкова се страхувах, че ще те загубя, — с несигурен глас каза Литол.

— Не е толкова лесно да бъда изгубен…

Джаксъм не можа да сдържи глупавата си усмивка: да се побъркаш направо — Литол се усмихваше — и доколкото помнеше — за пръв път.

— Останал си само кожа и кости, — с обичайния си груб тон отбеляза Литол.

— Това ще мине. Разрешават ми да ям всичко което пожелая. Между другото не си ли гладен?

— Дойдох тук да те видя, а не да ям. И ето какво ще ти кажа млади владетелю — няма да ти навреди отново да се появиш при Майстора на Ковачите, нека те научи по добре да правиш тези скици. Все пак си объркал тези дървета на брега. Но самата планина е излязла отлично…

— Колкото до дърветата, — каза Джаксъм, — така и подозирах и смятах да проверя. Но щом попаднах тук, някак си забравих…

— Нима… — Литол се засмя хрипливо и неумело.

Така си говореха двамата, съвсем приятелски и Джаксъм не преставаше да се учудва. Преди винаги се чувстваше леко неудобно в компанията на настойника си, от времето когато впечата Рут. И ето, че тази сянка вече се разсея, Сега двамата бяха много по-близки отколкото някога може да си е представял, вярно за да се случи това трябваше да се разболее…

Брекке влезе и се усмихна някак виновно.

— Извини ме Литол, но Джаксъм все още бързо се уморява…

Литол послушно стана.

— Брекке, — помоли Джаксъм. — Той е минал толкова път и при това на дракон. Трябва да му позволиш да…

— Всичко е наред малкия, ще дойда пак! — Литол отново се усмихна, този път беше наред Брекке да се учуди. — Права си, не искам да го излагам и на най-малък риск…

И още веднъж я изненада, като прегърна Джаксъм неумело, преди да излезе от стаята.

Брекке неразбиращо погледна Джаксъм, но той само повдигна рамене — нека тълкува поведението на опекуна му, както си желае. Тя излезе след Литол и се отправи към брега — да изпрати гостите.

„Толкова се зарадва да те види, — каза Рут. — Усмихваше се…“

Джаксъм размърда рамене и се изтегна по-удобно на дюшека. Затвори очи и се усмихна. Все пак накара Литол да види планината му…!

Но Литол не беше единственият, който дойде да види и него и планината. На следващият ден, вечерта дойде лорд Грока. Джаксъм го чу, как се оплакваше от жегата, а после как крещи на малката си кралица увещавайки я да не се смесва с ятото чужди гущери и да не влиза във водата — нямаше желание да се връща с мокро рамо през Помежду.

— Чух, че си хванал огнена треска, както и менестрелката. — Изглеждаше така сякаш лорд Грока е запълнил цялата стая, от което момчето веднага почувства умора. Но още по-лош се оказа внимателният оглед, на който стана предмет. Той толкова дълго го оглежда, че Джаксъм сметна, че владетелят на Форт Холд се опитва да преброи ребрата му, дали всички са на мястото си.

Ето че Грока се обърна към Брекке:

— Нима не сте в състояние да го поохраните малко повече? Мислех че си добра лечителка! Виж на какво прилича! На скелет! Така няма да стане. Но ти Джаксъм си юнак, боледуваш на най-подходящото място. Трябва да огледам местността, щом веднъж вече съм дошъл. Макар, че да си призная честно, не беше дълго пътешествие… — кимна към момчето и се намръщи леко. — А ти? Успя ли да се разходиш из околността?

Джаксъм разбра, че неочакваната визита на Грока, по всяка вероятност преследваше две важни цели. За начало, той явно искаше лично да се убеди, че владетелят на Руат е, въпреки слуховете, все още жив. А втората цел… Джаксъм си спомни подхвърлената от Лесса фраза „най-добрата част“…

Едва не подскочи от радост, когато Брекке тактично напомни на общителния и шумен лорд Грока, че е опасно да уморява болния.

— Нищо, момче, после пак ще намина. — Грока му махна на излизане. — Наистина, мястото е отлично. Завиждам ти!

— Какво, целия Север ли вече знае къде се намирам? — уморено попита Джаксъм, след като владетелят на Форт Холд си тръгна.

— Него също го доведе Д’рам. — каза тя, намръщи се и тежко въздъхна.

— Можеше и да не го води! — Шарра буквално се строполи върху скамейката и се захвана да подрежда листата които беше скъсала от дърветата. Лицето й изразяваше облекчение. — Този тип може да умори до смърт с приказките си здрав човек, какво да говорим за болен.

— Можем да предположим, — каза Брекке без да обръща внимание на думите й. — че господата владетели искат авторитетно потвърждение за оздравяването на Джаксъм…

— Той го оглеждаше сякаш е ездитно животно. — прекъсна я Шарра. — Надявам се не е поискал да си покажеш зъбите?

— Нека маниерите на лорд Грока да не те въвеждат в заблуждение Шарра. — каза Джаксъм. — Той не е по-глупав от Майстор Робинтън. И ако Д’рам го е довел, може да бъдеш сигурна, че Лесса и Ф’лар са знаели за това. Но, едва ли ще са във възторг от намерението му да се върне тук и както се изрази той „да поогледа мястото“.

— Ако Лесса е разрешила на лорд Грока да дойде, не се съмнявай, тя ще чуе от мен всичко, което си мисля. — Брекке сърдито сви устни. — Такива посетители не бих ги пуснала да се приближат до болния. Впрочем, вече можем да ти кажем истината, Джаксъм ти беше в безсъзнание шестнадесет дни.

— Какво?… — Джаксъм изненадано седна. — Но… но…

— Огнената треска е много опасна болест, особено за възрастните, — каза Шарра и погледна към Брекке, тя кимна и Шарра продължи: — Ти едва не умря.

— Наистина ли? — той уплашено се хвана за главата.

Брекке отново кимна.

— Наистина ли едва не съм умрял! — Джаксъм не можеше да асимилира това.

— Накратко, събирай сили, но не бързай, това може да свърши зле. Между другото, добре е да хапнеш нещо… — и Брекке излезе от стаята. Джаксъм се обърна към Шарра:

— Наистина ли едва не съм умрял?

— Страхувам се че е така! — изглежда момичето се забавляваше от неговия ошашавен вид. — Но главното е, че не умря, нали?

Тя се обърна, погледна към брега и въздъхна дълбоко — Джаксъм успя да забележи тъгата, затъмнила за момент очите й.

— Загубила си някого от огнена треска? И не можеш да забравиш? — попита внимателно той.

— Не го познаваш Джаксъм. А и аз не го познавах достатъчно. Просто… за всеки лечител е тежко да загуби пациента си.

Той искаше да научи повече, но като видя, че Шарра преживява тежко загубата, се отказа.

На другата сутрин, подкрепян от двете си болногледачки за пръв път момчето излезе на брега. Рут толкова се зарадва, че вдигна малка пясъчна буря. Брекке строго му нареди да престане — възторгът му беше опасен — Джаксъм едва се държеше на крака, драконовите нежности не му бяха по силите.

Очите на Рут неспокойно заблестяха. Виновно избоботи, много внимателно протегна врат и внимателно докосна ездача си с нос. Той го прегърна и усети, как драконът стегна мускули, за да го поддържа. Джаксъм почувства как по бузите му потекоха сълзи и се опита да ги скрие, като долепи лицето си в топлата кожа.

— Миличък, миличък прекрасен Рут… — и ако все пак беше умрял? — мерна се в ума му неочаквана мисъл…

„Ти не умря, — каза Рут. — Ти остана. През цялото време те виках. Сега отново ще станеш силен. Ще плуваме и ще се греем на слънцето…“

В гласа на Рут звучеше такава яростна надежда, че Джаксъм започна да го успокоява и гали. Но накрая Брекке и Шара настояха да седне, за да не се строполи — краката му все още не бяха укрепнали. Те изнесоха от колибата постелка сплетена от дълги перести листа и я разстлаха под в сянката на едно дърво наклонено към сушата, далеч от брега. Рут се разположи до тях, блестящите му очи преливаха в бледолилаво — драконът се вълнуваше.

Ф’лар и Лесса пристигнаха по обяд, Джаксъм вече беше успял да подремне под дървото. Посещението им го изненада, но най-изненадан беше, че Лесса, която често бе раздразнителна и рязка, се оказа спокойна и тиха посетителка.

— Бяхме принудени да разрешим на Грока да дойде и да те види. — каза тя. — Макар, че бях сигурна, че визитата му няма да ти се хареса много. Разбираш ли, имаше слухове, че нито ти, нито Рут сте живи. А както знаеш, лошите новини пътуват бързо.

— Стори ми се, — каза Джаксъм, — че Лорд Грока се интересуваше не толкова от моето здраве, колкото от мястото където се намирам.

Ф’лар кимна и се усмихна в отговор.

— Ето защо тук го доведе Д’рам. Стражевият дракон на Форт Холд е прекалено стар, за да вземе ориентирите, които Грока може да му даде.

— Той имаше огнен гущер, — отбеляза Джаксъм

— Тези непоносими същества! — очите на Лесса заблестяха ядосано.

— Тези непоносими същества доста се постараха за да спасят живота на Джаксъм — каза Брекке.

— Вярно, че понякога има полза от тях, но продължавам да смятам, че вредата от тях е по-голяма.

— Малката кралица на Грока вероятно е умна — продължи Брекке. — Но не толкова, че самостоятелно да го доведе тук,.

— Работата не е там — намръщи се Ф’лар. — Той видя планината. И навярно е оценил, колко е огромен този край…

— Значи, ние първи ще заявим правата си над него, — решително отвърна Лесса. — Не ме интересува, колко синове има Грока, които иска да уреди с земя от южния. Първи трябва да са ездачите на Перн! И Джаксъм може да ни помогне…

— Джаксъм още на себе си не може да помогне, — намеси се Брекке.

— Не се притеснявай, ще измисля как да поохладя въжделенията на Грока — добави Ф’лар.

— Ако дори и един проникне тук, след него веднага ще хукнат другите, — каза замислено Брекке. — И да си кажа честно — не мога да ги виня. Тази част от южния континент е много по-красива от всички заселени места в северния.

— Ще ми се да разгледам тази планина от близо, — каза Ф’лар гледайки на юг. — Джаксъм, знам че не ти е до това, но според теб, колко от огнените гущери около Рут са от Южния Холд?

— Нито един от Южния Уейр — каза Шарра. — Ако това имаш предвид.

— Откъде знаеш? — попита Лесса.

Шарра повдигна рамене:

— Не са питомни. Бягат в Помежду, щом ги доближиш. Тук ги привлича Рут, а не ние.

— Ние не сме „техните“ хора, — каза Джаксъм. — Сега, когато сме на мястото с Рут, ще го накарам да измъкне от тях по-подробна информация.

— Добре ще е, — кимна Лесса. — Но ако тук има гущери от южния уейр…

Тя замълча…

— Според мен Джаксъм трябва да си почине от нас, — каза Брекке.

— Лоши гости сме, — усмихна се Ф’лар, изправи се и подаде ръка на Лесса. — Дойдохме да видим човека, а не му дадохме да каже и дума…

— Все още не съм направил нищо, което да обсъждаме. — Джаксъм хвърли свиреп поглед към Шарра и Брекке. — Но когато се върнете следващият път няма да ви разочаровам!

— Ако се случи нещо интересно, — каза Лесса, — нека Рут извести Мнемент и Рамот.

Брекке и Шарра отидоха да изпратят Предводителите и Джаксъм се зарадва, че може да си отдъхне насаме. Той чу как Рут разговаряше с двата бенденски дракона и се усмихна, когато приятелят му твърдо увери Рамот, че сред огнените гущери няма нито един от Южния Уейр. Той сам се учуди, как не се беше сетил да разпита крилатите приятели на Рут за техните хора. Но в последно време мислите му бяха заети предимно с близкото докосване на смъртта. Време беше да се превключи на нещо друго.

Едно от нещата които не му даваха мира, беше — какво е бълнувал по време на треската. Отговорът на Брекке не го успокои. Опита се да си спомни, но в паметта му нямаше нищо освен жега и студ — ярки и съвършено несвързани.

Помисли си и за посещението на настойника си. Значи Литол наистина го обича! Ех, черупки — съвсем забрави да попита как е Корана. Трябваше да и изпрати вест — тя навярно беше чула за болестта му. От друга страна, нямаше намерение да продължава предишните си отношения с нея. След като видя Шарра? Не, просто невъзможно. Но все пак трябваше да попита Литол.

И все пак, какво ли беше издрънкал в треската? Как ли бълнуват болните от огнена треска, какво говорят? Издават звуци, произнасят думи? Или цели фрази? Може би напразно се вълнуваше?…

А това, че лорд Грока се появи ей така, за да го види изобщо не му хареса. Ако не се беше разболял Грока нямаше да знае нищо за тази част на южния континент. Във всеки случай нямаше да знае, докато ездачите не счетяха за нужно да му покажат. А планината! Такава необикновена форма е трудно да бъде забравена. Всеки дракон би могъл да я намери. Макар, че за да се направи скок в Помежду, на дракона му трябваше много ясна картина от мислите на ездача. А скок по описание получено от втора ръка?… Д’рам и Тирот успяха да направят този скок само по описанието на Майстор Робинтън. Но Тирот е много умен дракон, а Д’рам — опитен ездач…

Джаксъм много искаше да оздравее по-бързо. По-бързо да се добере до планината. Пръв!

На следващия ден му позволиха да поплува. Според Брекке това трябваше да укрепи мускулите му, но се оказа, че просто няма какво да укрепва. Джаксъм едва се довлече до постелката и веднага заспа.

Докосването на Шарра го събуди. Той се стресна и изправи се, извика и започна да се оглежда.

— Какво има? — момичето обезпокои от реакцията му.

— Сънувах сън…ужасен сън! — той беше все още под въздействието на кошмара и не можеше да се осъзнае. След това видя Рут, който спокойно спеше изтегнат на топлия пясък. Носът на дракона почти докосваше краката му, а върху него и наоколо се бяха свили поне дузина огнени гущери. Те също спяха, като в съня си потрепваха с лапки и крила.

— Е, сега вече си буден, — каза Шарра. — Нищо не се е случило.

— Толкова цветен сън… веднага го забравих. Искаше ми се да си го припомня…

Хладната длан на момичето го докосна по челото. Той раздразнено я отблъсна.

— Нямам вече никаква треска!

— Така е, нямаш. А главата не те ли боли? Петна пред очите?

— Не! — отвърна сърдито и нетърпеливо. После въздъхна, усмихна се и добави с извинителен тон: — Имам ужасен характер, нали?

— Случва се понякога. — Шарра се усмихна в отговор и седна на пясъка до него.

— Ако всеки ден плувам малко повече от предишния, колко бързо ще оздравея?

— Защо толкова бързаш?

Джаксъм кимна към планината:

— Искам да огледам тези места, преди до тях да се е добрал лорд Грока.

— Мисля, че това лесно ще стане. — на лицето й се появи хитровата усмивка. — С всеки изминал ден ще ставаш все по-силен. Но не искаме да се преуморяваш. По-добре е да изчакаш няколко дни повече, отколкото да получиш повторен пристъп…

— Повторен пристъп? А… как да разбера, кога започва?

— Главоболие, петна пред очите… Така че, по-добре не ни пречи да те лекуваме.

Сините й очи го гледаха с молба. Харесваше му да си мисли, че тази грижа беше за него не само защото е болен. Без да сваля поглед от нея, той кимна. И беше възнаграден с усмивка.

Ф’нор и Д’рам долетяха привечер — и двамата в бойно облекло, а драконите им бяха натоварени с големи чували огнен камък.

— Утре ще има Валеж. — разясни Шарра в отговор на въпросителния поглед на Джаксъм.

— Валеж? …

— Нишките падат по целия Перн, включително и тук. Досега, три пъти откакто сме тук — първият път беше още на другия ден след като се разболя! — Ченето на момчето леко увисна от закъсняла заплаха и това накара Шарра да се усмихне. — Получихме рядкото удоволствие да наблюдаваме истинска битка. Добре, че трябваше да предпазят само убежището и малък участък наоколо. За останалото се погрижиха личинките… — Шарра изхъмка. — Тирот се оплака, че това не е никаква битка — свикнал бил да се бие от самото начало до края… А Рут действаше чудесно. Не можахме да го удържим на земята. Така се гордееше, че те защитава!

Джаксъм преглътна, залят от различни чувства. Шарра продължаваше да говори:

— Ако искаш да знаеш, и ти се държеше като истински ездач — дори и е безсъзнание стенеше и бълнуваше, искаше да летиш да се биеш срещу нишките. — Но, … — за щастие тя гледаше към драконите на плажа. Джаксъм се страхуваше че лицето му ще го издаде. — Майстор Олдайв казва, — продължи тя, — че и при нас, хората има дълбоко заложени инстинкти, които заработват дори и против волята ни. Както при теб, при появата на Нишките… Я, виж каква е лапата на Рут. Честна дума, толкова го хвалих след битките. И следих огнените гущери да изчистят добре фосфина от него.

Тя приветливо помаха с ръка на Ф’нор и Д’рам — те вървяха по брега, смъквайки в движение топлите куртки. Кант и Тирот вече бяха смъкнали чувалите с огнения камък от гърбовете си и бавно, разтворили криле с наслаждение влизаха в топлата вода. Рут като бяла топка се търколи след тях, а във въздуха над трите дракона увисна шумен рой огнени гущери, поласкани от обществото на крилатите гиганти.

— Гледай, как е порозовял! Истински юнак! — каза Ф’нор, стискайки ръката на Джаксъм. Д’рам също кимна.

Момчето бързо започна да благодари на ездачите. Чувстваше се много задължен.

— Слушай, какво ще ти кажа, — Ф’нор седна на постелката. — Истинска наслада е да гледаш, как твоят бял се държи във въздуха. Вжът, вжът и готово! Унищожава повече нишки от нашите здравеняци! Добре си го обучил!

— Навярно няма да ми разрешат да летя с вас утре…

— Да, за известно време ще се наложи да забравиш за полети. — твърдо каза Ф’нор. И добави сядайки до него на постелката. — Много добре те разбирам момче. И аз се чувствах така, когато бях ранен и не можех да се бия. Но сега главния ти дълг пред холда и Уейра — е да оздравееш. Да оздравееш и добре да разучиш тези места. Завиждам ти, честна дума! — усмивката на Ф’нор наистина беше откровено завистлива. — Нямах време за далечни полети, даже след края на Валежите. Видях само, че гората се простира надалеч във всички посоки… — кафявият ездач обходи с ръка хоризонта. — Сам ще видиш. Слушай, следващия път да ти донеса нещо за писане? Може да водиш Записки. Поне да не стоиш без работа.

— Ти само така говориш… — Джаксъм млъкна, учуден от болката в гласа си.

— Да, но ти трябва някакво занимание щом не си в състояние да вършиш това, което най-много ти харесва. — Ф’нор стисна ръката му. — Разбирам те напълно. Рут даваше на Кант пълен отчет … Може би спрямо теб това да не е съвсем честно, но драконът ти не е на себе си, когато ти си разстроен. Или това не го знаеше? — Ф’нор се засмя.

Иззад дърветата се появиха Брекке и Шарра. Брекке веднага се присламчи към любимия си. Джаксъм очакваше, че прегърне кафявия ездач, но тя само му хвърли поглед и тихо, почти нерешително сложи ръка на рамото му. Но погледът й и докосването говореха за любовта им много повече.

Джаксъм даже малко се смути и отвръщайки поглед, видя че Шарра също ги гледаше, а лицето й имаше странно изражение. То обаче изчезна в мига в който момичето осъзна че я наблюдават.

— Вземете, освежете се, — каза тя весело и подаде една чаша на Д’рам и още по една на Брекке и Ф’нор.

Вечерта премина чудесно, вечеряха направо на плажа. Джаксъм дори успя да се справи с разочарованието, което го налягаше щом си помислеше за утрешния ден. Трите дракона си бяха изровили гнезда в изстиващия пясък близо до хората и се бяха разположили удобно в тях. Очите им, като огромни скъпоценни камъни проблясваха в тъмнината, отразявайки пламъците на огъня.

Брекке и Шарра запяха песен съчинена от Менолли и Д’рам започна да подпява басово. А когато Брекке забеляза, че Джаксъм започна да клюма, го изпрати в колибата. Той легна, така че да вижда огъня и скоро заспа омаян от пеещите гласове.

Събуди го неистовата възбуда овладяла съзнанието на Рут. Той потрепера и неразбиращо замига, когато в главата му прозвуча гласът на дракона:

„Нишки!“

Ех, Черупки! … На Рут му предстоеше битка срещу нишките заедно с Д’рам, Тирот, Ф’нор и Кант! Джаксъм отметна одеалото, бързо надяна панталоните си и се измъкна от убежището на брега. Брекке и Шарра вече помагаха на двамата ездачи да закрепят на драконите чувалите с огнен камък. Рут усърдно дъвчеше камъни от купчината събрана на пясъка, а до краката му стояха четири огнени гущера, които правеха същото. Джаксъм се вгледа полумрака, опитвайки да различи бледата сива мъгла — предвестник на Нишките. Звездната тройка — Сестрите на Изгрева, удивително ярко блестеше над главата му, засенчвайки всички звезди все още горящи на западната част на небето. Джаксъм даже се намръщи. До сега не беше забелязал, колко ярки и близки се виждаха тук, от Южното. В Руат, например те изглеждаха само три слаби искрички на югоизточния небосклон. Трябваше да разбере дали Ф’нор ще може да използва далековиждащия прибор и да помоли Литол да му прати звездните уравнения и карти. А после внезапно забеляза, че от ятата огнени гущери, които обсаждаха Рут денонощно нямаше и помен.

— Джаксъм! — извика го Брекке. Двамата ездачи приветливо му махнаха с ръце и се качиха на драконите си.

Момчето провери дали Рут е погълнал достатъчно огнен камък и не забрави да го прегърне и похвали за стремежа му да се бие с Нишките, макар и без ездач.

„Помня всички прийоми на които ни учиха във Форт Уейр, — отвърна драконът. — С мен ще бъдат Ф’нор с Кант и Д’рам с Тирот. Те ще ми помагат. Брекке също ме наглежда. Досега не бях разговарял с жена. Но Брекке е чудесна. Но през цялото време е тъжна и Кант казва, че е добре, че ни чува всички нас. Така знае, че не е сама.“

Всички гледаха на изток, където зловещо пулсираше Червената звезда. Леката мъгла, която забулваше хоризонта сякаш леко потрепна, когато Ф’лар вдигна ръка и нареди излитане. Кант и Тирот с могъщи махове на грамадните криле се издигнаха нагоре. Но Рут ги изпревари и бързо изчезна в тъмното небе. Край него летяха ято огнени гущери — покрай белия дракон те изглеждаха толкова малки, както той пред Каант и Тирот.

— Не влизай сам в битка, Рут! — извика Джаксъм.

— Няма да го направи, — каза Брекке. Очите й блестяха. — Просто още е млад и много му се иска да бъде пръв. Нека помага, така големите дракони ще запазят силите си. А за нас е време да се скрием.

Тримата без да разменят и дума, хвърлиха последен поглед към своите защитници, после влязоха в убежището.

— От тук все едно нищо няма да видиш, — каза Шарра на Джаксъм, който беше останал на вратата.

— Гледам да не паднат Нишки…

— Няма да паднат. Там горе са едни от най-добрите ездачи!

Джаксъм почувства, как по гърба му преминаха мравки и той потръпна с цяло тяло.

— Остава само и да се простудиш! — намръщи се Шарра. Отиде до стаята и му донесе ризата. — Облечи се!

— Не ми е студено, — отвърна той. — Просто си мисля за Нишките и … за тази гора!

Шарра пренебрежително изхъмка:

— Вярно, съвсем забравих, че си израснал в северен холд. Тук нишките могат само да изгорят или да изпокъсат листата, но паднат ли на земята, личинките ще ги изядат веднага. Навсякъде е пълно с тях. Ако искаш да знаеш, първото, което направиха Ф’нор и Д’рам беше да проверят има ли личинки. Тук наоколо са повече от достатъчно!

„Срещнахме нишките!“ — с възторг съобщи Рут. — „Кант и Тирот подхождат от изток на запад, а аз летя на зигзаг. Ето там, Бърд, ти си най-близо! Миир, внимавай! Талла помогни му! Идвам! Всички надолу! Внимавайте издишвам огън!…“

Брекке прехвана погледа на Джаксъм и му се усмихна.

— Той подробно разказва за всичко, за да знаем, колко добре се бие. — Погледът й за миг се разсея, както обикновено ставаше при мисленото общуване с драконите. После мигна. — Понякога виждам Нишките и пламъците едновременно от три чифта очи. Иди разбери, кои на кого са. Зная само, че засега всички са добре.

По-късно Джаксъм никак не можа да си спомни, какво яде или пи, монологът на Рут се възобнови и погълна цялото му внимание. От време на време хвърляше поглед на Брекке и видя каква концентрация изискваше общуването с три дракона и четири огнени гущера. После гласът на Рут неочаквано изчезна. Джаксъм ахна…

— Всичко е наред, просто спряха да преследват Нишките, — веднага го успокои Брекке. — Те пазят само небето над нас. А и утре Уейр Бенден ще трябва да защитава Нерат. Не е необходимо Ф’нор и Кант да се преуморяват.

Джаксъм стана така рязко, че пейката на която седеше се преобърна. Измърмори някакво извинение, изправи я и тръгна към плажа. Когато стигна водата се обърна на запад. Пелената на отдалечаващите се нишки едва се различаваше. Тялото му отново се разтресе, даже прекара пръсти през косата си. Стори му се, че е щръкнала. Заливчето, където обикновено се плискаха лениви вълни сега кипеше. Беше пълно с безчислени стада риба. Те скачаха над водата и шумно падаха обратно.

— Какво им става? — учудено попита той Шарра. Тя го беше последвала, притеснена от внезапното му изскачане навън.

— Нишки! Умират веднага, след като паднат в морската вода. Голямо лакомство са за рибите. Те обикновено успяват да изчистят целия залив, така че драконите могат да се изкъпят веднага щом се върнат. Аха, ето ги и тях!

„Беше чудесен Валеж!… — ликуваше Рут. После се възмути: — Жалко, че не ги последвахме! Кант и Тирот казват, че от другата страна на голямата река няма нищо освен камениста пустиня, така че е глупаво да си хабим огъня за нещо, което Нишките не могат да изядат! Уффф!“

Джаксъм и Шарра дружно се разсмяха — от устата на малкия дракон се измъкна последно малко езиче пламък. Рут едва не опърли носа си и спешно измени посоката на полета, продължавайки бавно да се плъзга надолу.

А докато Кант и Тирот се приземят, водата в заливчето наистина се успокои. Рут продължаваше да се хвали неудържимо:

„Нито един веднъж не ми потрябва допълнително огнен камък. Сега знам колко да погълна, за да ми стигне за цял валеж!“

Кант обърна огромната си глава, насмешливо взирайки се в белия мъник. Тирот се освободи от чувалите с останалия огнен камък, кимна към Д’рам и се запъти към водата. Във въздуха моментално изникна цяло ято огнени гущери и увисна над главата му. Старият бронзов дракон въздъхна дълбоко и скочи в залива. Гущерите пикираха надолу, обсипаха го с пясък — всеки от тях беше донесъл в устата си. Множество малки лапки започнаха да стържат по дебелата кожа. Тирот затвори вътрешните си клепачи, предпазвайки очите си от водата.

Кант недоволно изрева и половината ято веднага остави Тирот, обкръжи го и се зае да полага за кожата му също толкова нежни грижи. Виждайки такова непостоянство в малките си приятели, Рут замига често, после безропотно влезе във водата, малко по-далече от плискащите се гиганти. Четири гущера с маркери на шиите веднага се отделиха от големите дракони и се полепиха по бялата кожа.

— Нека ти помогна, Джаксъм, — каза Шарра.

Да почистваш дракон от фосфинова воня — това е доста уморителна работа. Момчето трябваше да напрегне всичките си сили за да я свърши докрай, макар да му оставаше само половината от малкия Рут.

— Колко пъти ти казвах да се пазиш! — рязко му викна Шарра, след като забеляза как Джаксъм в пълна изнемога седна до опашката на дракона. — Излизай на брега, веднага! — махна тя с повелителен жест. — Ей сега ще ти донеса да ядеш! В момента си по бял и от дракона си!

— Ако не се старая, няма да оздравея бързо …

— Недей ми философства Тръгвай!

— Само не казвай, че го правиш заради мен…

— Не, заради себе си го правя. Никак не ми се иска да те лекувам от втори пристъп!

Тя го гледаше така свирепо, че той без да каже дума се изправи и излезе от водата. Постелката, разстлана под дърветата беше съвсем близо, но едва се добра до нея. Краката му сякаш бяха налети с олово. Той легна, облекчено въздъхна и затвори очи.

…И отново ги отвори, когато почувства, че някой го бута за да срещне тревожно — въпросителният поглед на Брекке.

— Как се чувстваш?

— А, да не съм заспал?

— И май отново сънуваше кошмар.

— Да, и този път беше направо забележителен. Но… отново нищо ясно. — Джаксъм тръсна глава. Надяваше се, че така ще прогони останките от кошмара. Оказа се, че вече е обяд. Рут леко хриптейки спеше до него. Отдясно, малко по-далеч, легнал в предните лапи на Тирот спеше Д’рам. Ф’нор и Кант не се виждаха никъде.

— Предполагам, — каза Брекке, — малко храна няма да ти навреди.

И му подаде купа с клах и чиния с ядене.

— Дълго ли спах? — попита Джаксъм. Не беше доволен от себе си. Размърда рамене и почуства болка. А само беше измил дракона от едната страна.

— Няколко часа, — отвърна Брекке. — Беше ти от полза.

— В последно време — каза той, — сънувам странни сънища. Да не би да е последствие от огнената треска?

Брекке неразбиращо премигна, после замислено повдигна рамене.

— И аз самата сънувам по-често от обикновено. Може би стоим прекалено много на слънце?

В това време, спокойно спящият Тирот неочаквано се събуди, с рев скочи на крака и направо засипа ездача си с пясък.

Брекке ахна и също подскочи. Старият бронзов дракон вече размахваше криле.

— Брекке! Трябва да отлитам веднага! — извика Д’рам. — Чу ли съобщението!

— Чух! Побързай! — извика тя в отговор и махна с ръка за сбогуване.

Неизвестната причина разтревожила Тирот, развълнува и огнените гущери: те излетяха и закръжиха из въздуха врещейки. Рут вдигна сънено глава, проследи ги с поглед и отново легна без да покаже и най-малка заинтересованост Брекке се обърна към белия дракон леко учудена.

— Какво се е случило? — попита Джаксъм.

— Бронзовите в Уейр Иста почнаха да пият кръв.

— Ах, черупки!… — учудването му се смени с досада. Така се надяваше да му разрешат да присъства на брачния полет на кралицата и да заложи на Г’денед и Барнат!…

— Ще узная всичко веднага, — утеши го Брекке. — Кант и Тирот ще ми разкажат. А аз на теб. А сега — яж!

Джаксъм обаче продължи да се ядосва на болестта си. Внезапно забеляза, че Брекке отново погледна към Рут.

— Според теб нещо не е наред ли?

— С Рут? Откъде ти хрумна. Юнак е той, само как се гордееше, че те защитава от Нишките. А сега е толкова уморен, че не може да се помръдне.

Тя се изправи и го остави сам. Бърд и Гралл, тихичко пискайки се спуснаха на раменете й и заедно изчезнаха в горските сенки.