Белият дракон

Глава 19Утро в холд Залив; наблюдение на звездите късно вечерСледващата сутрин; откритията край планината15.10.15 — 15.10.16

На сутринта, когато Джаксъм и Пиемур прозявайки се неохотно се измъкнаха изпод одеалата, Шарра им съобщи, че Робинтън е станал още призори, поплувал в залива, приготвил си сам закуска, затворил се е в кабинета си над картите мърморейки нещо неразбираемо под носа си и изписва листове с безкрайни бележки и изчисления. И ако те, двамата поспаланковци нямат нищо против, той иска да поговори с тях.

Майсторът посрещна младежите с насмешка. — двамата ходеха бавно и внимателно — последствията от вчерашния пир бяха налице. Покани ги да седнат и започна да ги разпитва за последните добавки в картата.

Остана удовлетворен от отговорите им и се поинтересува откъде са стигнали до такива изводи. Когато му обясниха и това, Робинтън се отпусна в креслото, заигра се с пръчицата за писане и лицето му стана така непроницаемо, че Джаксъм даже се разтревожи — какво ли планираше менестрелът?

— Да сте обръщали внимание, — попита Майсторът, — на трите звезди наречени, отбелязвам — съвсем погрешно „Сестрите на изгрева“?

Двете момчета се спогледаха. После Джаксъм попита:

— Майсторе, случайно да носиш със себе си далековиждащ прибор?

Менестрелът кимна:

— Майстор Идаролан има на кораба си. Но съдейки по въпроса, който ми зададе, разбирам че сте забелязали, че Сестрите се появяват и вечер.

— А също така при всяка лунна нощ. — добави Пиемур.

— И винаги на едно и също място.

— Виждам, че обучението ви е било от полза, — зарадва се Робинтън. — Вече помолих Майстор Фандарел да се опита да домъкне Майстор Уонзър поне за няколко дни… А ти, какво си се разхилил, сякаш си изял кексчетата в целия холд.

При това напомняне за ученическите си бели, Пиемур се ухили още повече.

— Струва ми се, — каза той. — че всеки на Перн стремглаво ще хукне насам, дори и само при намек за покана.

— Майстор Уонзър завърши ли новия си прибор? — попита Джаксъм.

— Надявам се…

— Майстор Робинтън — на вратата се показа Брекке.

— Брекке, — менестрелът предупредително вдигна ръка. — ако си дошла да ми съобщиш, че трябва да изпия някаква твоя отвара и да легна да си почивам, — моля те недей! Имам толкова работа!…

— Исках само да ти предам бележката от Сибелл, която донесе Кими. — тя му подаде малък свитък. — Колкото за почивката… достатъчно ми е да погледна Зейр, за да разбера кога трябва да те придружа до леглото!

И преди да излезе от стаята, погледна строго Джаксъм и Пиемур. Джаксъм разбра — беше им наредено в никакъв случай да не преуморяват майстора.

Робинтън прочете бележката и учудено повдигна вежди:

— Само чуйте! Вчера при Торик се е изсипал цял кораб синове на лордове и владетели. Сибелл пише, че ще се наложи да се задържи там, докато всички не се настанят във временни жилища. — Той изхъмка и като забеляза израженията на събеседниците си, добави: — Изглежда не всичко се развива така, както са го планирали тези момченца…

Пиемур насмешливо подсвирна: той сам беше прекарал в пътешестване няколко Оборота, а и знаеше добре какви са удобствата в Южния холд.

— Щом ти разрешат да летиш Помежду, Джаксъм — продължи Робинтън, — нашите изследвания на околността ще тръгнат много по-бързо. Реших да ви изпращам на разузнаване по двойки.

— Менестрел — владетел? — бързо попита Джаксъм, виждайки сгоден случай.

— Менестрел — владетел? Да, разбира се. Пиемур, ти и Менолли сте работили много добре заедно, доколкото знам. Значи Шарра ще тръгне с Джаксъм. И така… — менестрелът увлечено развиваше идеята си, без да забележи погледа, който Пиемур метна на приятеля си. — Трябва да се отчете, че от въздуха се открива съвсем друга перспектива. И естествено — обратното. После, в нашите изследвания ще трябва да използваме двата начина. Пиемур знае, какво най-много от всичко искам да намеря…

— Какво именно Майсторе?

— Следи от първоначалното заселване на континента. Лично аз, убий ме, не мога да разбера, защо нашите предци са оставили този прекрасен и плодороден материк заради студения Север. Но сигурно са знаели какво правят. Както гласи най-старият ни Запис: „Когато човекът стъпи за пръв път на Перн, той построи голям Холд на юг“. Ние сме свикнали да мислим, — менестрелът се усмихна извиняващо се, сякаш той лично беше виновен за грешката, — че Записът има предвид Форт Холд, разположен в южната част на Северния континент. Но следва фраза, която можем да тълкуваме, както си поискаме: „… но се наложи да се преселим на север, за да се защитаваме по-добре“. Страна забележка, не мислите ли? От друга страна, много от старите Записи са в такова състояние, че е почти невъзможно да се прочетат, а за свързаност на съобщенията въобще не мога да говоря.

Но Торик намери място, където някога са добивали желязо в открит рудник. А ние с Н’тон веднъж забелязахме на един склон образувания, със сигурност направени от човешка ръка. Когато се добрахме пеш дотам, се оказаха входове за рудници. Ако нашите предци са прекарали на Южния достатъчно време, за да разучат рудните залежи и да започнат да ги разработват, това означава, че трябва да са се запазили и други следи!

— Малко неща се съхраняват в този горещ климат, в тези влажни гори, — каза Джаксъм. — Д’рам построи убежище преди двадесет и пет Оборота и от него почти нищо не е останало. А това, на което се натъкнахме с Ф’лессан тогава в Бенден, беше добре запечатано…

— Нищо не можеше да нащърби, да надраска или да остави каквато и да е следа на крепежните греди в онази запусната мина. — запалено възрази Пиемур, — Бих искал да видя сега някой каменоделец да реже скалите, като сирене! А нашите предци са можели!

— Вече намерихме следи, — каза Робинтън. — Значи трябва да има и още.

Джаксъм никога не бе чувал в гласа на менестрела такава непреклонна увереност. И все пак, като оцени мащаба на разстланата пред него карта, младежът не можа да сдържи въздишката си.

— Досещам се, че това пространство изглежда доста страшничко. Затова пък, каква победа ще е само, когато намерим мястото! Или местата! — очите на Майстор Робинтън сияеха радостно. — Трябва да тръгнем на юг щом на Джаксъм му разрешат да лети в Помежду, в посока към тази забележителна планина. Някакви възражения?… — без да дочака отговор той започна да дава подробни указания: — Пиемур ще тръгне пеш заедно с Глупчо. Менолли ще тръгне с него, ако иска. Ако не — нека чака докато Джаксъм и Рут я откарат в междинния лагер. Там момичетата ще могат да се заемат с изучаване на близката околност — доколкото знам това не е направено, — а ти Джаксъм, ще полетиш напред и ще направиш нов лагер, където на следващия ден ще ги пренесеш през Помежду. И така ще продължим до самата планина. Предполагам, във Форт Уейр са те обучили да разпознаваш особеностите на релефа? Във всеки случай трябва да подчертая: Пиемур е много по-опитен, така че млади Лорде, ще слушаш неговото мнение. И моля, всяка вечер изпращайте вашите донесения, за да мога веднага да ги нанасям върху картата. А сега — на работа! Събирайте всичко необходимо за из път!

Макар, че Менолли и Шара бързичко се заеха със задачата да опаковат припасите, така и не можаха да тръгнат от холда този ден.

Майстор Олдайв долетя с Н’гон на Лиот. Робинтън го приветства с отворени обятия, Брекке и Шарра — със сдържана вежливост, а Джаксъм — с леко притеснение.

— Ти като лечител трябва да огледаш първо този прекрасен нов холд, — настояваше Робинтън, — а моето недостойно старо тяло чак след това.

— Няма да може да омае майстор Олдайв, — шепнеше Шарра в ухото на Джаксъм, докато менестрелът се носеше насам-натам, а Олдайв ситнеше след него ахкайки и охкайки.

— Това е добре, — каза Джаксъм. — Иначе би могъл да дойде с нас.

— Само не и в Помежду!

— Не, разбира се! Може да тръгне с Глупчо.

Шарра се засмя, но веднага притихна, когато главният лечител с твърда ръка завлече менестрела в стаята и притвори вратата.

— Даа, — повтори Шарра и бавно поклати глава. — Няма да може да измами майстор Олдайв.

Джаксъм беше ужасно радостен, че когато дойде и неговия ред не се наложи да мами никого. Всичко мина много бързо — Олдайв му зададе няколко въпроса, провери му очите, почука по гърдите му, прослуша сърцето и… удовлетворената усмивка на гърбушкото веднага свали цялата тревога на момчето.

— Майстор Олдайв! — не можа да се удържи той. — Майстор Робинтън ще се оправи, нали?

Всички се бяха притеснили, когато видяха, как след прегледа менестрелът излезе от стаята притихнал и замислен, а походката му бе загубила еластичността си. И даже, когато Менолли му наля вино, той взе бокала с дълбока въздишка и тъжна усмивка…

— Несъмнено ще се оправи. — отвърна Олдайв. — Изглежда много по-добре от преди. Но, — лечителят вдигна пръст — той трябва да се научи да се сдържа, да се пази и правилно да преценява силите си. Иначе няма да се размине без нов пристъп. Вие младежите с вашите дълги крака и здрави сърца сте длъжни да му помогнете …

— Ще го направим, — обеща Джаксъм. — Тоест, вече го правим.

— Това е чудесно. Продължавайте в същия дух и скоро ще оздравее окончателно. Ако, разбира се си е взел поука… — Майстор Олдайв погледна разтворения прозорец и изтри челото си с кърпичка. — Каква забележителна идея — да го заселите в това чудесно кътче. — усмихна се лукаво. — Дневната жега те прави сънлив …Прекрасните гледки, разкриващи се на всички посоки отморяват зрението, ароматите витаещи във въздуха галят обонянието. Завиждам ти лорд Джаксъм, наистина ти завиждам… на какво място живеете!

Изглежда красотата на холд Залив благотворно подейства и на самия Майстор менестрел: доброто му настроение се върна преди още от Телгар да пристигнат Фандарел с Майстор Уонзър. Робинтън се зарадва още повече, когато двамата му демонстрираха новия далекоглед, над който Звездоброеца се беше трудил половин Оборот.

Инструментът представляваше тръба с дължина, колкото ръката на Фандарел и толкова дебела, и тежка, че трябваше да се държи с две ръце. Обвитата в кожа тръба беше снабдена с окуляр не накрая, както трябваше да се предполага, а отстрани. Уонзър веднага изнесе цяла лекция за отраженията, пречупването, окулярите и обективите, но единственото което останалите разбраха бе, че такъв монтаж на уреда подхождаше най-добре за наблюдение на отдалечени обекти.

— Уредът намерен тогава в Уейр Бенден увеличаваше малките предмети, но принципа е сходен. Радвам се, че ми се отдаде възможността да го пробвам именно тук. — Уонзър изтри изпотеното си лице. Толкова се беше увлякъл в обясненията, че забрави да свали дебелия летателен костюм.

Робинтън намигна на Менолли и Шарра и девойките се приближиха към Звездоброеца и смъкнаха куртката му. Но той дори не забеляза това.

— За пръв път съм на Южния континент, но съм се наслушал за аберациите в поведението на звездите, които тук наричате Сестри на изгрева. Уви, досега го приписвах на неопитността на наблюдателите, но когато получих съобщение и от Майстор Робинтън, реших да се домъкна лично и да проведа наблюдение. Няма неподвижни звезди! Това го показват моите уравнения, да не говоря, че е потвърдено от толкова опитни наблюдатели, като Н’тон и Ларад…Освен това, Записите направени в онези древни времена, независимо от своето ужасяващо състояние, еднозначно говорят за движението на звездите, и че то се подчинява на определени закони. Следователно, ако тези три звезди не се вписват в законите на природата, ние трябва да изясним причината. Надявам се, че тази вечер ще даде обяснение на много неща…

След дълги спорове и обсъждане, за място на наблюденията бе определено възвишението над каменистия източен нос, по-далече от огнищата. С помощта на Джаксъм и Пиемур, Фандарел монтира тринога стойка и на нея поставиха далекогледа. Уонзър наблюдаваше суетнята и накрая така досади на всички със съветите си, че добрият майстор ковач го заведе до самия край на носа, под дърветата и му нареди да не мърда от там. А докато стойката стане готова, Уонзър вече тихо похъркваше на топлия пясък.

Фандарел изшътка на Пиемур и Джаксъм да не го будят и тримата тихичко се отдалечиха.

Всички така се бояха да не изпуснат и миг годен за нощно наблюдение на Сестрите, че си направиха вечерята на носа. Майстор Идаролан донесе от кораба още един далекоглед и ковачът набързо сглоби още една стойка.

Залезът, който в предишните дни настъпваше прекалено бързо, днес като че ли нарочно се бавеше. Джаксъм хвърляше мрачни погледи към Уонзър — Звездоброецът поне десет пъти пренастройваше далекогледа си…

Даже драконите излязоха от водата, легнаха на брега и притихнаха, а огнените гущери се разположиха да спят около Рут или безмълвно седяха на раменете на приятелите си.

И ето, че най-накрая слънцето се скри зад хоризонта, украсявайки го с ярките цветове на залеза. Когато източният край на небето достатъчно потъмня, Уонзър се долепи до окуляра … веднага възкликна учудено, отдръпна се назад и за малко да събори пейката.

— Не може да бъде! Не е възможно! Няма никаква логика!… — и отново се залепи за окуляра.

Майстор Идаролан гледаше в своя далекоглед:

— Виждам Сестрите в тяхното обичайно положение…както винаги!

— Но това е невъзможно! Прекалено са близко една до друга! Между звездите винаги има огромни разстояния!

— Дай ми да погледна! — Фандарел не го свърташе на място от нетърпение. Уонзър неохотно му отстъпи мястото си, продължавайки да се жалва:

— Няма начин! Това не е естествено!…

— Ела Н’тон, твоите очи са по силни! — Морякът отстъпи прибора си на бронзовия ездач.

— Виждам три кръгли неща! — на всеослушание обяви Фандарел. — Три кръгли метални неща. Безспорно направени от хора. Това не са звезди Уонзър! — погледна към ошашавения Звездоброец. — Това е създадено от човешки ръце!

Робинтън избута ковача, залепи се за окуляра и ахна:

— Те са кръгли! Сияят, но не като звезди, а като блестящ метал!

Възцари се благоговейна тишина, която по най-непочтен начин бе нарушена от Пиемур:

— Едно е ясно — ето че на Юг намери следите на нашите Предци, Майсторе!

— Наистина, — сподавено отвърна Менестрелът. Джаксъм не можа да разбере дали се сърдеше или напротив, сдържаше смеха си. — Но аз не смятам да се задоволя само с това, знаеш го отлично!

Далекогледът на Идоралон нямаше достатъчно увеличение, така че всички се изредиха един по един да погледнат през прибора на Уонзър. Всички потвърдиха казаното от Фандарел — Сестрите на изгрева не бяха звезди. Бяха кръгли метални предмети, запазили по непонятен начин неподвижно положение в небето…

Веднага беше изпратено съобщение за Лесса, Ф’лар и Ф’нор. Те пристигнаха почти веднага. Недоволството на Лесса от спешната покана се изпари веднага, щом погледна в окуляра. След нея инструмента окупираха Ф’лар и Ф’нор и не пуснаха никой да припари, докато Сестрите на Изгрева все още бяха видими на тъмнеещото небе.

Джаксъм и Пиемур забелязаха, че Уонзър трескаво чертае някакви фигури на пясъка и бързо примъкнаха маса и писмени принадлежности.

Няколко минути Звездоброецът стремително пишеше нещо, след това застина над получения резултат с такъв вид, сякаш той представляваше по-голяма загадка, още по-неразрешима от първоначалната. Даже помоли Н’тон и Фандарел да проверят изчисленията му, дали са верни.

— А ако не са грешни, майстор Уонзър? Какво ще означава това? — попита Ф’лар.

— Тези…тези неща наистина висят над една и съща точка над Перн. Като че ли следват планетата!

— Което и доказва, — невъзмутимо добави Робинтън, — техният изкуствен произход.

— И аз стигнах до същия извод, — неуверено отвърна Уонзър. — И са предназначени…

— И няма как да стигнем до тях, — със съжаление промърмори Ф’нор.

— Да не си посмял да си помислиш за това! Чуваш ли! … Да не си посмял! — извика Брекке.

Ф’лар и менестрелът се спогледаха и се усмихнаха.

— Те са ги направили и са ги оставили там, — започна Пиемур. — Но май не са ги направили на нашата планета, нали майстор Фандарел?

— Изглежда, — съгласи се ковачът. — Старите записи разказват за много забележителни неща направени от хората. Вярно, че за неподвижни звезди не се говори никъде.

— Записите казват — хората са ДОШЛИ на Перн. — Пиемур погледна Робинтън за потвърждение. — А ако са използвали тези неща за да долетят тук от друг свят?

Неговите думи накараха останалите да се замислят.

— При толкова безкрайно количество светове, които кръжат в небето, — каза Брекке. — нима не можаха да намерят по-хубаво място от Перн?…

Пиемур не се смути.

— Ако можеше да видиш това, което съм видял по време на пътешествията си, нямаше да говориш, че Перн е кофти място. Особено, ако се постараеш да забравиш заплахата от Нишките.

— На някои от нас, — каза Ф’лар. — никак не ни се отдава да забравим.

Менолли изръга Пиемур в ребрата, но на него му трябваха няколко секунди да осъзнае нетактичността на думите си. Започна да се извинява, но Ф’лар се засмя.

— Забележително постижение, — каза Робинтън, оглеждайки нощното небе, сякаш търсеше нови тайни. — Само си помислете — видяхме корабите с които са пристигнали нашите прадеди…

— Нелоша тема за спокоен размисъл, а майсторе? — хитро се усмихна Олдайв, подчертавайки думата „Спокойно“.

Робинтън раздразнено изхъмка.

— Във всеки случай, надали може да отидеш дотам, — отбеляза лечителят.

— Колкото до мен, вярно, няма да мога, — съгласи се менестрелът. Изведнъж вдигна дясната си ръка и посочи Сестрите: — Зейр! Ето тези кръгли неща в небето! Можеш ли да отидеш дотам?

Джаксъм затаи дъх и почувства как седящата до него Менолли се напрегна. Брекке тихо възкликна… Всички гледаха Зейр.

Бронзовото мъниче погледна Робинтън и въпросително изписка.

— Сестрите на изгрева, Зейр, — повтори Робинтън — Можеш ли да полетиш до там?

Зейр наклони главичка, все още не разбирайки, какво се иска от него.

— Зейр… Червената звезда!

Реакцията беше незабавна. Зейр писна жално и изплашено, и изчезна. Огнените гущери наместили се до Рут се събудиха и също изчезнаха.

— Струва ми се, че това е отговорът на двата ти въпроса, — отбеляза Ф’лар.

— А какво казва Рут? — прошепна Менолли на Джаксъм.

— За сестрите или за Зейр?

— И за двете!

Момчето попита дракона и отвърна:

— Спал е…

— Е, да разбира се…

— А Красавица нещо предаде ли, преди да се изпари?

— Нищо!

…Поспориха до късно, но не достигнаха до никакво решение. Робинтън и Уонзър бяха готови да стоят и до сутринта и сигурно щяха да го направят, ако Олдайв не беше сипал нещо във виното на менестрела. Никой не видя как го направи. Просто изведнъж, както Робинтън си спореше с Уонзър, се прозя и заспа.

— Не трябва да пренебрегва здравето си заради среднощни беседи. — отбеляза лечителят и помоли ездачите да пренесат менестрела до леглото му.

Така завърши вечерта. Предводителите отлетяха за Уейровете си. Фандарел и Олдайв — в работилниците си. Остана единствено Уонзър — цяло Крило дракони нямаше да може да го измъкне от холд Залив.

Беше решено, поне засега, да не се разкрива истинския произход на Сестрите на Изгрева. Уонзър искаше да изучи както трябва това изумително явление.

— Няма защо да плашим хората. И без това напоследък много им се събра, — беше казал Ф’лар. — Ще решат, че Сестрите са заплаха, каквато е и Червената звезда!

— Заплаха? — намуси се Фандарел. — Ако те представляваха опасност, щяхме да го разберем преди много Обороти!

Ф’лар се съгласи с него, но добави:

— Хората са свикнали, че бедите винаги идват от небето. Така, че малко предпазливост няма да е излишна. Ще изпратя колкото мога бенденски ездачи да помогнат в изследването на континента. Смятам, че вече е необходимо.

Джаксъм се въртеше под одеалото и не можеше да заспи от раздразнение. Изглежда холд Залив много скоро отново ще е пълен с народ — и то точно, когато се канеше да остане насаме с Шарра…

Все още не разбираше — тя нарочно ли го избягваше или просто така се случваше? Отначало неочаквано се появи Пиемур. След това половината Перн се домъкна да строи холда за Робинтън. След това, неговото пристигане… а сега и Сестрите…Не, едва ли Шарра нарочно странеше от него. Смехът й, очарователният й омагьосващ глас, малко по нисък от този на Менолли, кичурите тъмни коси, които непослушно се измъкваха от шнурчето и закриваха лицето й.

Колкото и да не му се искаше, тълпата народ щеше отново да залее брега на заливчето. … и нищо не можеше да направи. Той беше владетел на холд Руат, а не на холд Залив. Ако холдът тук принадлежеше на някого — това бяха Робинтън и Менолли, първи стъпили на брега, доведени от бурята…

Момчето усети, че се събужда съвестта му. Майстор Олдайв го призна за оздравял напълно от огнената треска. Отново можеше да лети в Помежду. Значи двамата с Рут можеха и трябваше да се върнат в Руат. Но на Джаксъм никак не му се искаше. И не само Шарра беше причината.

Не се чувстваше необходим в Руат. Литол великолепно се справяше с управлението на холда. А Рут не беше длъжен да се сражава срещу Нишките, нито над Руат, нито в състава на Крилете на Форт Уейр. Досега Бенден гледаше през пръсти на похожденията му, но Ф’лар му даде ясно да разбере — белият дракон и младият лорд в никакъв случай не трябваше да рискуват.

Джаксъм се замисли над това — досега никой не му беше напомнил, че е време да се връща у дома. А значи и нищо не пречеше да продължи пътешествието си из неизследваните страни…

Това до известна степен го утеши, но отново се разстрои, като си спомни, че на следващия ден Ф’лар ще изпрати своите ездачи. Ездачи, чиито огромни мощни дракони ще могат да се отдалечат много по-надалеч от малкия Рут. И ще се доберат до планината по-бързо от него. Те, а не той, ще открият във вътрешността на континента следи от Предците. А може би някой ще забележи Шарра и ще открие в нея топлата и красива душа, която толкова привлече Джаксъм…

Дълго се въртя от хълбок на хълбок на тръстиковата постелка, опитвайки се да заспи… Оставаше само да се надява, че Робинтън няма да промени плана си относно него, Шарра, Менолли и Пиемур. Както непрекъснато твърдеше Пиемур, да летиш на дракон е хубаво, само че е невъзможно да опознаеш земята, ако не стъпиш на нея здраво с двата си крака. Може би Ф’лар и Робинтън ще изпратят ездачите на всички страни, за да обхванат по-голямо пространство, а в това време те четиримата ще отидат до планината?…

Джаксъм най-накрая осъзна какво го тормози — искаше на всяка цена да е пръв там. От момента в който долетя тук болен и се свлече от гърба на Рут, повален от треската — огромният, идеално правилен конус на планината, ден след ден неотстъпно го влечеше, а нощем сънуваше кошмарни сънища…

Така увлечен в мисли той заспа. И отново в съня си видя картини, кошмарни и страшни. В мрака се взриви планина — целият склон се разлетя на оранжево-червени скали. Потоци разтопена лава се изливаха в долината. И отново Джаксъм беше изплашен беглец, спасяващ живота си, и едновременно с това — безпристрастен наблюдател. Бягаше с всички сили, а димящият огнен поток го настигаше…

Трепна, събуди се и видя, че лъчите на утринното слънце огряваха крака му, измъкнал се изпод одеалото.

Докосна съзнанието на Рут — белият дракон спеше на поляната пред старото убежище, където специално за него бяха насипали пясък. Джаксъм обърна глава и погледът му попадна върху Пиемур. Менестрелът също спеше, свит на кълбо сложил длани под главата си. Момчето отметна одеалото, стана, безшумно отвори вратата взе в ръце сандалите си и на пръсти излезе навън през кухнята.

Когато мина покрай Рут, драконът помръдна и два от гущерите разположили се на гърба му се свлякоха. Джаксъм се спря на място поразен от неочаквана мисъл и още веднъж огледа ятото огнени гущери разположени около и върху Рут. Никой от тях не беше маркиран — значи бяха само местни. Значи сънищата му можеха да са техни стари спомени предизвикани от срещата им с хората… Планината, същата тази планина!… Наистина, близката й страна за невъоръжено око представляваше правилен конус, без каквито и повреди причинени от експлозия…

Вече на плажа, Джаксъм потърси с очи Сестрите на изгрева, но уви те вече се бяха скрили.

Двата далекогледа все още стояха на стойките си, внимателно опаковани в кожени калъфи. Той разопакова този на Уонзър и погледна в окуляра. Разбира се, не видя Сестрите. Отново зави крехкия прибор и се обърна на югоизток, към далечната планина.

В неговите сънища тя се взривяваше…

Да, но планината имаше и друга страна, невидима от тук.

Изпълнен с решимост, Джаксъм измъкна от калъфа далекогледа на Идаролан. Този на Уонзър щеше да позволи види повече подробности, но не искаше да развали прецизната настройка. Другият също щеше да свърши работа.

Дълго гледа планината, след това замислено отпусна далекогледа. Следи от разрушения така и не откри.

Но затова пък, отново можеше да лети в Помежду. Освен това имаше пряко разпореждане от майстор Робинтън да изследва континента. И най-важното — ще умре незабавно, ако някой стигне до планината преди него.

Той се засмя. Замисленото далече не беше толкова опасно, както връщането на яйцето. Можеха с Рут да скочат Помежду и да се върнат преди някой в холда да се събуди. Смъкна далекогледа от стойката, можеше да го използва. След като излетят, щеше добре да огледа планината и да избере място, където Рут може да го пренесе.

Внезапно чу зад гърба си шум и се обърна. Пиемур, Шарра и Менолли се бяха приближили.

— И какво интересно нещо ти показа тръбата на нашия майстор Идаролан? — самодоволно усмихвайки се се поинтересува Пиемур. — Планината навярно?

Красавица зачурулика от рамото на Менолли.

— Как мислиш, добре ли е огледал подробностите? — момичето се обърна към Пиемур сякаш Джаксъм го нямаше там.

— Несъмнено! — отвърна той

— Да не искате да кажете, че иска да отиде там без нас? — попита Шарра.

Три чифта очи гледаха Джаксъм с насмешка.

— Рут няма да може да ни вдигне четиримата, — каза той.

„Сред вас няма дебели“ — веднага се отзова драконът. — „Ще се справя“.

Шарра прихна, прикри устата си с длан и посочи Джаксъм с пръст.

— Хващам се на бас, за какво то си поискате, че току-що Рут му е казал, че ще се справи.

— И аз се хващам, че си права. — каза Менолли, без да сваля поглед от Джаксъм. — В това мероприятие помощ няма да ти е излишна!

„Това мероприятие“ беше произнесено със специален тон и Пиемур наостри уши:

— В „това“?…

Джаксъм стисна здраво зъби и изгледа пронизващо менестрелката. После попита Рут:

— Сигурен ли си, че ще се справиш?

Драконът излезе на плажа, очите му възбудено светеха.

„От много дни летях нормално, а не съм пътувал през Помежду. Станал съм много силен. Не сте толкова тежки, а и разстоянието не е голямо. Значи ще летим, за да огледаме планината?“

— Рут явно е нетърпелив да тръгне, — каза Менолли. — Впрочем, ако не потеглим веднага… — тя кимна към холда. — Шарра, хайде да вземем летателните костюми.

— Ще трябва да направя допълнителна сбруя за всички — изломоти Джаксъм.

— Ами направи, какво се мотаеш! — девойките хукнаха към холда.

Ловджийските примки се оказаха под ръка и когато Шарра и Менолли се върнаха, той и Пиемур затягаха последните възли. Джаксъм взе далекогледа на Идаролан и мислено си обеща да го върне преди майсторът да забележи изчезването му.

На Рут все пак му се наложи да се потруди при излитането — но щом излетяха, побърза да увери Джаксъм че вече никак не му е тежко. Направи кръг над залива и се отправи на югоизток.

Джаксъм погледна с далекогледа върха на планината, но даже и от тази височина не успя да различи нищо напомнящо на кратер от изригване. Погледна по-надолу и видя добре очертано скално образувание.

„Представи ли си го“ — мислено се обърна към Рут.

„Много добре даже“ — незабавно отвърна драконът. И преди Джаксъм да се запита дали си струва, скочи в Помежду.

Миг по-късно, вече се рееха над скалите, дишайки тежко зашеметени от студа в Помежду, след няколкото месеца горещо тропическо слънце.

Гледката, която се откри пред тях им подейства не по-малко зашеметяващо.

Както Пиемур не веднъж бе заявявал, разстоянието беше измамно. Оказа се, че планината се издига върху плато чиято горна част беше на няколко хиляди драконови дължини над морското равнище. Дълбоко долу проблясваше тесен морски залив прорязан в скалите. Брегът му от страна планината беше покрит с разкошна трева, другият — с гъста гора. Далеч — далеч на юг, потънал в мараня се издигаше хребет от увенчани със снежни шапки планини. Той се простираше докъдето стигаше погледа — и на запад и на изток. И над всичко това господстваше тяхната планина — далечна както и преди.

— Вижте! — Шарра посочи с ръка наляво, към морето. — Още вулкани! И някои от тях са активни!

В откритото море се виждаше цяла верига вулкани наклонени на североизток. Някои от тях бяха солидно обрасли и изглеждаха като солидни острови, други бяха само конуси стърчащи от водата.

— Я подай далекогледа! — Пиемур се пресегна и взе уреда. Дълго се взира през него и най-накрая небрежно отбеляза. — Да, някои от тях все още димят. Но са далеч, не са опасни. — обърна далекогледа на юг към далечния хребет и поклати глава. — Нима това е същият, който видях на запад? Ще ми трябват месеци за да се добера дотам… А и сигурно ще е студено! — поглади далекогледа. — Полезна играчка…Аха, заливът се е врязъл дълбоко в континента… Значи Идаролан ще може да стигне дотам с кораба…Ако поиска …

Менестрелът върна далекогледа на Джаксъм и се обърна към планината.

— Колко е красиво тук, — въздъхна Шарра.

— Изглежда експлозията е била от другата страна. — измърмори Джаксъм.

— От другата страна? — едновременно възкликнаха Шарра и Менолли и Джаксъм почувства, как Пиемур се напрегна зад гърба му.

— Виждам, че и вие сте сънували нещо, — каза Джаксъм.

— И за щастие се събудихме точно навреме, за да забележим как някой се измъква крадешком навън! — ядно каза Менолли.

— Какво пък, хайде да огледаме другата страна, — предложи Пиемур, сякаш ставаше въпрос за обикновено къпане в залива.

— Какво пък, хайде — обади се и Шарра.

„Аз също бих искал да погледна мястото, което сънувам“ — добави Рут и без предупреждение се спусна надолу. Менолли и Шарра извикаха от изненада, а Джаксъм се зарадва, че успя да измайстори допълнителната сбруя. Рут започна да се извинява, но Джаксъм нямаше време да предава извиненията му на останалите: белият дракон беше намерил възходящ поток топъл въздух, подхвана го и го пренесе отвъд залива.

Когато изравни полет, Джаксъм отново долепи око към далекогледа, намери една характерна скала на северното рамо на планината и предаде на дракона ориентира.

Още един миг в Помежду и Рут здраво махайки с криле увисна над скалата. Планината заплашително се беше надвесила над тях. Малкият дракон отново набра скорост и полетя напред покрай северната страна. Излязоха от сянката и всички бяха заслепени от блесналото слънце. Но ето че Рут леко кривна на юг и пред тях се показа пространство, каквото никой не беше виждал. Нито пустините на Иген, нито равнините на Телгар можеха да се сравняват с него. После погледнаха планината: Джаксъм веднага позна мястото от сънищата си. Източният край на планината просто липсваше. Целият склон зееше като огромна рана. Левият ъгъл се изкривяваше неравномерно надолу. На югоизток имаше още три кратера — зловещи копия на първия. Потоците застинала лава се спускаха надолу, на юг към цветущите равнини…

Рут предпазливо се заспуска към долината, изглеждаща по-гостоприемна.

Северната страна на вулкана радваше очите, можеше да и се любуваш, но южната те караше само да потръпваш …

Джаксъм почти не се учуди на съобщението на Рут:

„Познавам това място. Те казват, че точно тук са били техните хора!“

Откъм слънцето ято след ято пристигаха огнени гущери и закръжаваха около бавно летящия Рут, като многоцветно хоро. Красавица, Миир, Талл и Фарли излетяха от раменете на приятелите си и се смесиха с пришълците.

— Джаксъм! … Джаксъм, виж долу! — извика Пиемур право в ухото му и посочи някъде под дясната предна лапа на дракона. Утринното слънце удължаваше сенките и подчертаваше всички особености на релефа…

Там някъде долу се виждаха правилни правоъгълни хълмчета с доста странен вид разделени от широки канали, също пресичащи се под прав ъгъл!…

— Ето това, което търси Майстор Робинтън!… — ухили се до ушите Джаксъм и се обърна към Пиемур. Той продължаваше да крещи на момичетата сочейки надолу.

Внезапно, някакво необяснимо чувство накара Джаксъм да вдигне глава… Обхвана здраво шията на Рут с крака обърна се на североизток… и ахна. Миг по-късно Пиемур видя същото и уплашено го хвана за рамото.

Там, на самия край на хоризонта, позната сребриста мъгла покриваше димящите вулкани. Тя идваше отгоре и бързо се превръщаше в сребърен дъжд…Нишки!

— Нишки!…

„Нишки!“ — Рут мина в Помежду без да чака заповед и ето, че вече висяха над залива, над плажа на който в пълна готовност стояха пет грамадни дракона. Моряците на Майстор Идаролан сновяха от кораба на брега и обратно, монтираха над палубата покрив от метални пластини — той щеше да предпази дървото от повреди.

„Кант пита, къде сме били, — предаде Рут. — Аз трябва да дъвча огнен камък, а гущерите — да помогнат на кораба. Всички ни са сърдити… Защо?“

Джаксъм помоли Рут да кацне до купчината огнен камък на брега и му нареди веднага да почне да дъвче.

— Трябва да намеря Глупчо!… Пиемур скочи на пясъка и с всички сили хукна към гората.

— Дай ми далекогледа на Идаролан, — каза Менолли. — Забелязах изражението му…струва ми се не е ядосан толкова за уреда, но все пак…

— А аз изглежда ще трябва да удържа на буря в холда. — Шарра здраво стисна рамото на Джаксъм, опитвайки се да го ободри. — Не се разстройвай толкова! Лесса може и да ми се кара, но се радвам че успяхме да стигнем до планината.

„Ние разузнавахме юга, както ни нареди менестрела! — неочаквано каза Рут. Гледаше към другите дракони, непокорно вдигнал глава. — Не сме закъснели за битката! И нищо лошо не сме направили!“

Джаксъм беше поразен от решимостта в гласа на Рут, още повече, че белият дракон отговаряше на Кант. Кафевият гигант гледаше към тях и очите му искряха. До Кант стояха Лиот, Монарт и още два бенденски кафяви, които Джаксъм не можа веднага да познае.

„Добре, ще бъда зад вашия клин и ще помагам в двата края, — Рут отново заговори. — Погълнах достатъчно огнен камък и мога да издишам пламък. Нишките скоро ще бъдат тук!“

Той подложи на Джаксъм рамото си и той бързо се намести, радвайки се, че заради валежа се отлага неприятното обяснение с Ф’нор или Н’тон… Макар че, в какво ли беше виновен пред тях?

„Направихме това, което ни нареди менестрела, — каза драконът, щом се откъсна от земята. — Никой не ние е забранявал да ходим днес към планината. И съм доволен, че ходихме там. Сега, когато видях това място повече няма да сънувам страшни сънища! — Рут помълча замалко и учудено добави. — Брекке казва, че все още си слаб за полети. Смята, че не си длъжен да влизаш в бой. Така че веднага ми кажи, ако се умориш!“

Естествено, след подобно заявление Джаксъм никога не би си признал, че е уморен — даже ако му се наложеше да издържи пълно четиричасово сражение.

Посрещнаха Нишките над третия залив на изток. Посрещнаха ги и започнаха да ги изгарят. Рут и Джаксъм се носеха отгоре, отдолу и между останалите пет дракона построени в клин от запад на изток. Джаксъм само се надяваше Пиемур е успял да закара Глупчо на безопасно място.

„Те са под навеса на холда, — мигновено съобщи Рут и поясни: — Фарли ми каза. Каза още, че ще изгори всяка Нишка, която се опита да нападне холда!“

Докато кръжаха над залива, Джаксъм успя да забележи пламъци над високите мачти на „Сестрите на Изгрева“. Гущерите пазеха кораба. Колко ли бяха? … Нима дивите огнени гущери от Южния бяха дошли на помощ? Какво ги беше накарало?…

Но, нямаше време за размисъл — Рут се издигаше, спускаше, извърташе, бълваше огън. И докато Кант протръби отбой, Джаксъм се беше изморил до смърт. Рут пое към дома и той забеляза сигнала на Ф’нор: „Отлична работа!“. Драконите се снижаваха плавно към познатия плаж.

Рут се спусна към тясната ивица пясък на западния бряг, да не пречи на кацането на останалите.

Джаксъм скочи на земята, потупа приятеля си по шията и гръмко кихна. Фосфиновата воня не му понасяше. Рут се изкашля и каза:

„Все по-добре ми се получава с огнения камък. Прецених точно колко ще ми трябва! — повдигна глава и погледна към Кант, който се беше приземил наблизо: — Защо се сърди Ф’нор? Справихме се добре. Не изпуснахме нито една Нишка! — Рут отново се обърна към ездача си, очите му заблестяха в жълто. — Нищо не разбирам…“

Той се изкашля и Джаксъм едва не се задуши от фосфиновите пари.

— Джаксъм!

Ф’нор крачеше към него с резки движения.

— Да?

— Искам да знам, къде се мотахте четиримата цяло утро? И защо не се появи преди Валежа? Забрави ли?

Джаксъм срещна погледа на уморения и раздразнен Ф’нор. Вече чувстваше, как го обхваща онази студена ярост, която отдавна, у дома, го беше накарала да тропне с юмрук по масата. Но не, сега нямаше да действа така. Нямаше да й позволи да излезе навън. Той вдигна глава и разкърши рамене. Оказа се, че беше висок колкото кафявия ездач. Защо ли не го беше забелязал по-рано…

— Когато Валежът започна ние бяхме готови да ги посрещнем, — каза спокойно. — Като ездач бях длъжен да защитавам холд Залив. И изпълних дълга си. За мен беше голяма чест да летя с Крилото на Бенден. — тържествено се поклони и изпита немалко удовлетворение, като видя как гневът на Ф’нор премина в учудване. — Предполагам, че на Майстор Робинтън, — продължи той. — му е било докладвано за откритията ни, които направихме тази сутрин… Влизай във водата, Рут!… С радост ще отговоря на всички твои въпроси, Ф’нор, но първо съм длъжен да измия дракона си.

И като се поклони още веднъж на замръзналия от учудване ездач, хвърли пропития с пот летателен костюм, засили се и скочи в топлите вълни.

Рут се преобърна във водата и вдигна фонтан от пръски. Очите му, прикрити от вътрешните клепачи светеха в зелено под водата.

„Кант казва, че Ф’нор е смутен. Как успя да го направиш? Какво му каза?“

— Нещо, което той никак не очакваше от белия ездач. И престани да се въртиш, че ще останеш мръсен!

„Сърдит си. Ако ме триеш така, ще ми прежулиш кожата.“

— Сърдит съм. Но не на теб.

„Да отидем на нашето езеро?“ — внимателно предложи Рут и с тревога погледна ездача си.

— За какво ни е едно полузамръзнало езеро, когато имаме на разположение цял топъл океан? … Ако искаш да знаеш, просто се ядосах на Ф’нор. Държи се така, сякаш още съм болен… сякаш съм дете, което трябва да го водят за ръчичка! А аз се сражавах с Нишките — и с теб и без теб. И ако съм достатъчно възрастен за това — откъде накъде ще съм длъжен да му давам отчет къде ходя и какво правя?…

„Съвсем забравих, че днес се очаква Валеж…“

Тъжният тон на Рут накара Джаксъм да се разсмее.

— Аз също. Но не казвай на никого!

Долетелите огнени гущери започнаха да му помагат в почистването на дракона; самите те също воняха на фосфин и бяха радостни да се измият.

Джаксъм се трудеше здраво, независимо, че беше уморен. Щеше да си почива щом измиеше Рут. Но не му се наложи да се проявява особено геройство — появи се Шарра.

— Предполагам не възразяваш да се заема с другата му страна? — попита го тя.

— Ще бъда щастлив, — отвърна Джаксъм. Усмихна се и въздъхна.

Шарра му подаде четка с дълга дръжка:

— Брекке донесе няколко такива — за чистене на дракони и … и на всичко, което се наложи. Отлична мека четка. Харесва ли ти, Рут?

Извади пясък от дъното, размаза го по шията на дракона и енергично заработи с четката. Рут забълбука от удоволствие изпод водата.

— Какви я свършихте, докато се биех? — Джаксъм се облегна на гърба на дракона решен да си направи почивка.

— Менолли още я разпитват. — момичето го гледаше иззад гръбния гребен на Рут, очите й блестяха весело. — Представи си — Менолли веднага започна да говори толкова бързо, че Робинтън и дума не можа да каже. Тя още говореше, когато тръгнах. А аз си мислех, че никой не може да надприказва Главния менестрел!…Във всеки случай, той престана да се мръщи почти веднага. А ти получи ли си дозата мъмрене от Ф’нор?…

— Ние с него обменихме мнения.

— Да, предполагам, ако съдя по държанието на Брекке. Аз и казвах, че вече си възвърнал силите си, откакто те е видяла за последен път. Но според нея — направо от смъртно ложе си тръгнал на бой с Нишките!

Джаксъм се облегна на гърба на Рут, усмихвайки се на момичето. Мислеше си, колко е красива тя в този момент — игривите й очи, капките вода бляскащи по загорелите й бузи…Тя забеляза погледа му и въпросително повдигна брадичка.

— Шарра, — каза той. — Нима наистина видяхме всичко това сутринта?

— Разбира се! — тя с най-сериозен вид насочи четката към него. — За твой късмет, ние също бяхме там и можем да го потвърдим. Иначе, кой би ти повярвал! — помълча и очите й отново заблестяха палаво. — Обаче, струва ми се, че и на нас не ни вярват…

— Кои „те“?

— Майстор Робинтън, Майстор Уонзър и Брекке. Ти какво, не чуваш ли?

— Не! — усмихна се той. — Гледам теб.

— Джаксъм!

Той се засмя доволно — даже през загара й се виждаше червенината заляла лицето й.

„Много ме сърби там, където си се облегнал“, — жално напомни Рут.

— Как не те е срам! — Шарра го шляпна с четката по дланта. — Така да пренебрегваш нуждите на дракона си. Истинско безобразие!

— Откъде знаеш, какво ми е казал Рут?

— Изражението на лицето ти винаги те издава.

— Слушай, а къде тръгна „Сестрите на Изгрева“? — Джаксъм забеляза, че корабът се отдалечава от пристана, вдигнал всички платна.

— Как къде? За риба естествено. След Валеж винаги има огромни пасажи риба. А нашата сутрешна разходка ще събере тук тълпа хора, които трябва да нахраним!

Джаксъм застена, болезнено се намръщи и заклати глава.

— Това, — назидателно каза Шарра, — ни е като наказание, че не поискаме разрешение.

Рут изведнъж се изправи и заля двамата с вода.

— Рут, гадино!…

„Другарите ми летят!“ — гръмко и радостно протръби драконът и Джаксъм едвам отърсил се от пръските, видя в небето половин Крило дракони.

„Тук са Рамот и Мнемент, — говореше Рут, — с тях е Тирот, Гиамят, Брант, Орт…“

— Виж, Шарра! Всичките Предводители!…

Тя още плюеше и кашляше.

— Браво, — каза сърдито. — Къде ми е четката?

И започна да търси по дъното.

„Пат, Голанд, Дрент…И Той — на нашия стражеви дракон!“

— Литол е долетял? … Стой мирен Рут, още не сме ти изчистили опашката!

„Длъжен съм да приветствам приятелите си, както се полага!“ — драконът измъкна опашката си от ръцете на Джаксъм, изправи се на задни лапи и издаде мелодична трела, точно когато във въздуха над залива се появи още едно ято дракони.

— Не зная колко е чист той, — Шарра обидено изстискваше мократа си коса, — Но затова пък, благодаря, аз се измих добре!

„Аз също съм чист, — отвърна драконът. — Сега моите приятели ще дойдат да се къпят…“

— Не си мисли, че ще се къпеш още един път днес Рут! Денят няма да е от леките!

— А, впрочем Джаксъм, — попита Шарра. — Днес ял ли си нещо? — Той кимна отрицателно и тя го грабна за ръката — Хайде, ще минем през задния вход, докато не са ни намерили работа.

Хукнаха по старата пътечка, която водеше към кухнята на холда. Шарра с облекчение въздъхна, като се убеди, че там все още е тихо и пусто. Накара Джаксъм да седне, наля му чаша клах, наряза плодове и му сложи чиния гореща каша.

Чуваха добре гласовете и възклицанията на новопристигналите; но най-гръмко звучеше плътният баритон на Робинтън — менестрелът посрещаше гостите на верандата.

Джаксъм задъвка бързо и тръгна да става, но Шарра го задържа:

— И без друго ще те намерят. Сега стой и яж!

— Рут е на брега, — дочу се гласът на Литол. — Но Джаксъм не го виждам никъде…

— Някъде тук е, — каза Робинтън.

Бронзова стрела се мярна под тавана, изписука и изчезна.

— Тук е, зад вратата, Литол. В кухнята, — засмя се менестрелът.

— Започвам да си мисля — Джаксъм за малко да се задави с кашата. — Че Лесса беше права!…

Едва успя да хапне и последния залък, когато вратата се отвори и влезе Литол.

— Аз… — започна да се извинява момчето, — още не съм закусвал…

Литол го гледаше така изпитателно, че Джаксъм разсеяно се усмихна и почна да нервничи — дали наставникът му не беше чул за сутрешната им разходка?…

— За разлика от последния път, когато те видях синко, сега направо не мога да те позная. — Хванал си тен, укрепнал си! И май си успял да направиш нещо тази сутрин?

— Да направя? Не, нищо не съм направил — нервността на Джаксъм премина и той се усмихна широко. — Планината си беше такава. Просто исках пръв да я огледам отблизо!

— Джаксъм! … — тънките стени на холда не бяха пречка за мощния глас на менестрела.

— Да, Майсторе?

— Веднага ела тук!…

Следващите няколко часа Джаксъм на няколко пъти мислено благодари на Шарра, че го нахрани сутринта. Така и не успя да хапне повече. Едва влязъл в голямата зала, Предводителите и Майсторите буквално го засипаха с въпроси. Изглежда Пиемур добре се беше потрудил по време на Валежа — Робинтън вече показваше на гостите скици на югоизточния склон на планината и малкомащабна карта на близките части на континента.

Присъстващите не вярваха на очите си. Менолли разказваше за полета им и май не за първи път — говореше почти в стихове.

Докато отговаряше на въпросите, Джаксъм съжаляваше, че Главният менестрел беше лишен от възможността лично да види планината. Може би трябваше да изчака, докато разрешат и на Робинтън да лети в Помежду…

— Знам, че днес си се сражавал срещу Нишките Джаксъм и навярно едва стоиш на краката си. — Но може би ще дадеш на Мнемент ориентири…

Н’тон се разхили и посочи с пръст Джаксъм.

— Да можеше да се видиш момче!… Нека да ни води, Ф’лар! Трябва да му направиш този подарък!

Наложи се Джаксъм отново да облече влажния летателен костюм и да събуди задрямалия на пясъка Рут. Предстоеше им невиждана чест — да водят най-добрите бронзови на Перн. Рут беше много доволен, а колкото до младия лорд — той трудно криеше обхваналата го гордост. Само като си помислеше — двамата с Рут да водят след себе си най-значителните хора на Перн!

Отначало искаше да изпрати Рут направо на противоположната страна на Двуликата планина — така я наричаше за себе си — но после премисли. Искаше и останалите напълно да оценят и двата склона — близкият — прекрасен и величав, и след това далечният.

След като се оказаха над рида, Джаксъм веднага разбра по лицата на ездачите, че замисълът му се е удал напълно. Даде им време да кацнат с драконите си по скалите и да разгледат далечният Бариерен хребет — бляскавият разчупен ред от белоснежни зъбци на самия край на хоризонта. След това посочи към морето, там където, като дълга верига се извисяваха димящите вулкани — нито сутрешната мъгла, нито сивата пелена на нишките ги скриваха.

Когато всички се налюбуваха на гледката, Джаксъм, точно както и сутринта отправи Рут през залива и след като набра порядъчна височина, отново премина в Помежду. Този скок ги пренесе от другата страна на Двуликата.

Мнемент премина покрай Рут и според думите на белия дракон, предложи на всички да кацнат. Рут направи още един кръг от вежливост, докато бронзовият исполин избра място за кацане, колкото се може по-далече от трите малки конуса и накрая се спусна направо в един от каналите, които разделяха хълмовете. Един след друг на поляната се спуснаха могъщите бронзови. Ездачите им скочиха на земята през високата трева и тръгнаха към Ф’лар, който вече стоеше на колене и се опитваше да разкопае полегатия склон на канала.

— Прекалено много Обороти са минали, — каза той със съжаление, след като осъзна безплодността на опита си. — Тук всичко е погребано под слоеве наноси и пепел…

— Заради вулканите е — каза Т’бор. Той беше от Уейр Високите хълмове, който защитаваше Тиллек. А там имаше голямо количество вулкани. — Ако тези три планини са избухнали изведнъж, струва ми се ще трябва да изгребем поне драконова дължина пепел, преди да се доберем до нещо!

…За миг на Джаксъм му се стори, че вулканичната пепел отново ги засипа. Някъде отгоре върху тях се спусна трептящ и пищящ облак — спусна се и отново се издигна, като замалко да докосне главата на Мнемент.

През възгласите на учудване и даже уплаха, се промъкна съобщението на Рут:

„Те са щастливи. Хората се върнаха при тях!“

— Попитай ги за трите планини, Рут! Дали не помнят как са се взривили?

Веднага стана ясно, че гущерите помнеха всичко и при това доста подробно. След миг в небето останаха само няколкото белязани.

„Помнят, — каза Рут. — Помнят, как огънят е излитал във въздуха и течал по земята. Те се страхуват от планините. Техните хора също са се страхували.“

Менолли притича към Джаксъм. Изглеждаше озадачена.

— Изглежда Рут е попитал огнените гущери за планините? Красавица и другите едва не се побъркаха. И всичко заради тези проклети вулкани!

Ф’лар също се приближи.

— Откъде се появи този облак гущери, Менолли? И всички — небелязани! Да не би да са тукашни? — Но, когато Менолли и Джаксъм му разказаха всичко, той само недоверчиво се намръщи. — Е да, хора тук е имало. Това го знаем и без тях. Но тези малки създания да помнят толкова древни времена?… Да, да вашите търсения на Д’рам… но тогава ставаше въпрос за някакви си двадесет и пет Оборота! А тук!… Бенденският Предводител не можа да намери подходящата дума и посочи към угасналите вулкани и останките на отдавна засипаното селище.

Менолли решително възрази:

— Нито един от тукашните гущери не е имал отношение към опасността свързана с Червената звезда. И въпреки това те се страхуваха от нея. А освен това… — Менолли за миг млъкна за да си поеме дъх.

— Съвършено очевидно е, — Джаксъм я прекъсна, уплашен да не би тя да издрънка нещо за историята със сънища на гущерите и яйцето на Рамот. — че огнените гущери помнят много неща. Още щом попаднах в залива, започнах да сънувам странни сънища. В началото реших, че е последствие от огнената треска. А неотдавна разбрах, че подобни кошмари мъчат и Шарра и Пиемур. И сънувахме планината, но не склона, който се вижда от залива, а другия!

— Всяка вечер огнените гущери кацат върху Рут и го покриват целия, — започна Менолли. — Много е вероятно той да предава тези сънища на Джаксъм. А нашите гущери — на нас!

Ф’лар неохотно се съгласи с подобна възможност.

— Искате да кажете че миналата вечер вашите сънища са били особено ярки?

— Да Предводителю!

— И сутринта решихте да разберете, колко от тях е истина? — усмихнат, Ф’лар местеше поглед от единия на другия.

— Да, Предводителю!

— Добре! — Ф’лар тупна Джаксъм по гърба. — Не те обвинявам в нищо. Аз самият бих направил същото, ако имах такава възможност. И какво според вас… и според мнението на вашите безценни гущери трябва да предприемем сега?

— Не съм огнен гущер, но бих започнал да копая, — към тях се бе приближил Главният ковач. Лицето на Фандарел блестеше от пот, ръцете му бяха омазани с пръст. — Трябва да махнем чимовете и пепелта. Трябва да разберем какво и как са строили. Трябва да разрием всичко! — Той се огледа — тук там се виждаха жалки ямки, резултат от безплодните усилия на ездачите. — Това е очарователно, наистина очарователно! — Фандарел направо сияеше от щастие. — С твое разрешение Предводителю, ще помоля Никат да ни изпрати няколко майстори миньори. Трябват ни хора разбиращи от копане… Между другото, обещах на Робинтън веднага да се върна и да му разкажа за всичко което съм видял.

— Аз също бих се върнала, — каза Менолли. — Зейр вече два пъти долита при мен. Майстор Робинтън изгаря от нетърпение.

— Ние с Рут ще ги върнем — предложи Джаксъм. Обзелото го желание да се махне бе също толкова силно, колкото и сутрешното — да дойде тук.

Ф’лар обаче не позволи на Рут отново да носи голям товар — белият дракон достатъчно се беше потрудил по време на сутрешното пътешествие и по време на Валежа.

— Ф’лессан ще ги откара, — каза Предводителят. — Чуваш ли, Ф’лессан? От този момент двамата с Холлант сте на разположение на Главния ковач.

Ако Ф’лар се бе учудил на предложението на Джаксъм да се върне, то не го каза.

Рут излетя преди още Фандарел и Менолли да се качат на Холлант. Заливът си посрещна с възхитителна тишина. Но след свежата прохлада на планинското плато, знойното крайбрежие се стори на Джаксъм прекалено задушно. Обхвана го вялост и той реши да се възползва от факта, че никой не забеляза завръщането му. Двамата с Рут се отправиха към познатата поляна — там беше по-прохладно. Настани се удобно в предните лапи на легналия дракон и веднага заспа.

Събуди го докосване по рамото.

— Казах ти, че аз ще го събудя Миррим, — каза раздразнено Шарра.

— Каква е разликата? — отвърна тя. — Хей, Джаксъм, донесох ти клах! И майстор Робинтън иска да поговори с теб. Ти си проспал целия ден тук. Всички се чудеха къде си.

Джаксъм промърмори нещо неразбрано. Щеше му се Миррим да махне. Изглежда тя беше на мнение, че той няма право да спи денем.

— Хайде Джаксъм, отваряй очи! Знам, че не спиш!

— Грешиш! Спя. — Джаксъм се прозя широко и едва тогава вдигна клепачи. — Разкарай се Миррим! И кажи на майстор Робинтън, че ей сега…

— Той каза веднага!

— Ще стигна при него доста по-бързо, ако отидеш и му кажеш! Просто се разкарай, става ли?

Миррим му хвърли унищожителен поглед, завъртя се на пети и тръгна към холда.

— Какво бих правил без теб, Шарра, — каза Джаксъм. — Честна дума, Миррим много ме дразни. Менолли казваше че характерът й ще се пооправи, щом Пат излети в брачен полет. Но досега такова нещо не съм забелязал!

Шарра внимателно гледаше Рут — драконът спеше спокойно, клепачите му дори не помръдваха.

— Знам какво искаш да попиташ, — засмя се момчето — Няма нито един лош сън. Дори и намек!

— И нито един огнен гущер наблизо, — усмихна се Шарра. Разтърси глава и завърза косите си с шнурче. — Добре си направил, че си дошъл тук и си поспал. В холда нямаше да можеш. Гущерите хвърчат насам-натам. Никой не може да разбере, какво казват нашите и какво им разказват местните. Впрочем всички гущери от Южния знаят, че сме тук…

— И Майстор Робинтън предполага, че Рут е способен да се оправи с това?

— А защо да не се пробва — Шарра замислено гледаше спящия дракон. — Бедничкият, съвсем се измори днес. — забележителният й глас се изпълни с нежност. Ох, как искаше Джаксъм такава нежност да звучи и заради него… Шарра прехвана погледа му и леко почервеня — Знаеш ли, радвам се, че се добрахме там първи!

— И аз!

— Джаксъм!…

Викът на Миррим накара Шарра бързо да се отдръпне.

— Да я … — Джаксъм хвана за ръка момичето и двамата побягнаха към холда. Не си и помисли да я пусне, дори когато влязоха вътре. — Като че ли съм проспал цяло денонощие — обърна се към Шарра, след като забеляза внушителната купчина карти, бележки и чертежи разхвърляни по масите и закачени по стените.

Менестрелът стоеше с гръб към тях, наведен над дългата маса. Пиемур чертаеше нещо, Менолли също внимателно наблюдаваше, а Миррим със скучаещ вид, сърдито стоеше встрани. Десетки огнени гущери гледаха от гредите. От време на време някой от тях излиташе, но почти веднага на негово място през прозореца влиташе друг. Вечерният бриз малко по малко отнемаше от дневната горещина и носеше от брега аромат на печена риба.

— Как ще ни се кара Брекке… — прошепна Джаксъм.

— На нас? За какво? — учуди се Шарра. — Той се занимава със спокойна работа, не се пренатоварва…

— Тихо Шарра! — обърна се Робинтън и се намуси. — А ти Джаксъм ела тук. Можеш ли да добавиш нещо към това, което ми разказаха другите?

— Но Майсторе, Пиемур, Менолли и Шарра са много по-опитни в наблюденията от мен…

— Вярно, но те си нямат Рут с неговия талант да общува с гущерите. Може ли той да ни помогне да разберем нещо повече от противоречивите и объркани картини, които ни предават.

— Честна дума, много бих искал да помогна Майсторе, — каза Джаксъм. — Но ми се струва, че искаш от Рут и огнените гущери повече отколкото могат да ни дадат…

Робинтън се изправи:

— Обясни какво имаш предвид!

— Можем да считаме за доказано, че гущерите помнят моментите на силни преживявания, като… — Джаксъм махна с ръка в посока към Червената звезда, — или падането на Кант. Сега може да добавим и това, което се е случило при изригването на вулкана. Но всичко това за тях са едновременни събития.

— А как тогава намери Д’рам, тук на брега на залива?

— Чист късмет. Попитах дали не са виждали самичък дракон. Ако ги бях попитал за човек, не бих получил отговор.

— Какво пък, — каза менестрелът. — При първото ти приключение не си разполагал с повече подробности…

— Майсторе… — Джаксъм направо замръзна. Тонът на Робинтън беше измамно мек, а думата „първото“ почти прошепната, но веднага му стана ясно за какво става въпрос. Изглежда Майсторът също се беше досетил, кой е спасил яйцето. Джаксъм хвърли отчаян поглед към Менолли, но по лицето й личеше само леко недоумение, сякаш и тя беше изненадана от догадката на менестрела.

— Щом сме почнали, такива сведения получих и аз от Зейр, — продължи Робинтън сякаш нищо не беше станало. — Но на мен не би ми и хрумнало да ги изтълкувам по начина, по който ти ги изтълкува. За което те поздравявам, макар и малко късно. — той се поклони лекичко на Джаксъм и продължи така сякаш ставаше дума за някаква дреболия. — Така че, ако вие с Рут използвате своите блестящи таланти за решаване на проблемите, които стоят пред нас, без съмнение ще ни спестите много време и усилия. Виждаш ли Джаксъм, времето не работи за нас. Нашето плато, — Робинтън почука с пръсти по картата, — не може да бъде скрито от Перн. То по право му принадлежи…

— Но то е разположено в източната част на континента — войнствено се намеси Миррим. — На земята на ездачите!

— Разбира се, дете мое, — съгласи се той. — С една дума Джаксъм, ако Рут може да уговори огнените гущери да си съберат мислите…

Той го погледна изчакващо и на Джаксъм му се наложи да обещае:

— Обезателно ще пробваме. Само че, ти сам знаеш, как реагират на… — той показа нагоре. — И примерно по същия начин на отдавнашното изригване.

— Както веднъж каза Шарра: „несъсредоточеното зрение на съня“. — Менолли смигна на приятелката си.

— Точно за това говоря. — Менестрелът тупна по масата с ръка. — Ако Джаксъм с помощта на Рут успее да го съсредоточи, може би всички, които имаме огнени гущери ще получим ясни и полезни картини… вместо тези откъслечни и размазани.

— А за какво ни е изобщо? — попита Джаксъм. — Знаем, че е станало изригване на вулкана. Знаем, че селището е било изоставено, а оцелелите жители са се преселили на Север…

— Загадките са много повече. И сме длъжни да ги разгадаем. А ако попаднем на някакви уреди, такива като далекогледа намерен в изоставените стаи на Уейр Бенден … Колко нови неща ни показа за нашия собствен свят и за небето над главите ни. Представи си, че намерим машините, за които се споменава в древните Записи? — Робинтън побутна бележките. — На платото има много могили. Малки, големи, къси, дълги. Навярно в едните сгради са спели, в други са съхранявали припасите си, а в трети са били работилниците им.

— Защо си мислиш, че са живели като нас? — попита Миррим. — Имам предвид, че и те са имали спални, складове и работилници…

— Защото, дете мое, нито природата на човека, нито нуждите му, са претърпели особени изменения от онези древни времена, за които свидетелстват и най-ранните ни Записи.

— Не е сигурно, че са оставили нещо в сградите, когато са напускали платото. — продължаваше да се съмнява Миррим.

— В сънищата ни, някои детайли се повтарят, — каза Робинтън и на Джаксъм му се стори, че менестрелът проявява прекалено много търпение при разговора си с упоритата Миррим. — Потоците лава, градушката от разтопени камъни. Бягащите хора…

Той млъкна и огледа слушателите си, предлагайки им да се досетят сами.

— Паника! — каза Шарра. — Едва ли са успели да вземат много със себе си. А може и нищо да не са взели!

— Да, но са могли да се върнат, когато е минало на-страшното. — възрази Менолли. — Помниш ли, тогава в източен Тиллек…

— Точно, точно, — зарадвано кимна Робинтън. — За същото говорех…

— Но Майсторе, — малко се смути Менолли, — вулканът е изригвал в течение на няколко седмици. Долината е била засипана с дебел слой пепел и отломки, — с движение на ръката изобрази плоска повърхност. — не е било възможно да се разбере кое, къде е!

— На платото преобладават югоизточните ветрове. И са силни, — вметна Пиемур и също направи жест сякаш махаше пепелта. — Ти какво, не забеляза ли колко е ветровито там?

— Точно затова сте успели да забележите нещо от въздуха, — каза Робинтън. — Знам, че е само догадка… но нещо упорито ми подсказва, че изригването е заварило нашите прадеди неподготвени. От друга страна, тези, които са успели да създадат Сестрите на Изгрева и да ги поставят на небето, трябва да са можели да разпознават действащите вулкани и да стоят по-далече от тях… Така че, със сигурност изригването е станало внезапно и неочаквано. Застигнало е хората по време на техните обичайни занимания в полето, в работилниците, в холдовете. Ако Рут успее по някакъв начин да подреди картините съхранени в паметта на гущерите, възможно е да определим, кои от сградите са били по-важни за тях — дори и само по броя на хората излизащи от тях. За съжаление не мога да се отправя на платото и лично да се заема с изследванията… Но мили мои, нека да помислим върху това, какво да сторя за да се добера до там?

— Ще станем твоите ръце и крака, Майсторе, — обеща Джаксъм.

— А те, твоите очи, — Менолли кимна към огнените гущери облепили гредите.

— Признавам си, много разчитам на вашата помощ, — менестрелът благодарно погледна младежите.

— Кога искаш да пробваме? — попита Джаксъм.

— Утре?

— Няма възражения. Пиемур, Менолли, Шарра, вие и вашите гущери ще сте ми нужни!

— Аз също бих участвала. — каза Миррим.

Съдейки по физиономията на лицето на Шарра, тя беше вдъхновена от перспективата Миррим да участва, не повече от Джаксъм.

— Може би не трябва? — каза той. — Твоята Пат ще изплаши всички тукашни гущери…

— Това са глупости! — прекъсна го зелената ездачка.

— Прав е, Миррим, — каза Менолли. — Виж на брега. Няма нито един небелязан гущер. Всички се крият щом се появи дракон и не се страхуват единствено от Рут.

— Аз ви казвам, че това са глупости! Имам три отлично обучени огнени гущера! Най-добрите на цял Перн…

— Уви, трябва да се съглася с Джаксъм, Миррим. — с искрено съжаление й се усмихна менестрелът. — Твоите огнени гущери без съмнение са най-добрите на планетата, но нямаме време да чакаме, докато гущерите от Южния привикнат към Пат.

— Пат може да лежи някъде настрани…

— Миррим, решението е взето, — този път твърдо, без усмивка каза Робинтън.

— Е, какво пък! Щом тук не съм нужна… — Миррим с горделива походка излезе от стаята.

Джаксъм забеляза, как Робинтън я изпрати с поглед и го досрамя заради нея. Миррим така и не се научи да се сдържа. Погледна Менолли и видя, че тя също не е на себе си.

— Да не би нейната Пат да е готова отново да полети? — попита тихо Робинтън.

— Струва ми се че не.

В това време Зейр нещо изчирика и менестрелът изведнъж се засуети:

— Брекке идва насам. А аз трябва да спя!…

Едва ли не бегом тръгна към стаята си. Огледа се, допря пръст до устните си и се скри в спалнята. Пиемур с най-невинен вид зае мястото му до масата. Миг след това през прозореца влетяха няколко огнени гущера: Джаксъм разпозна сред тях Бърд и Гралл.

— Майстор Робинтън трябваше наистина да почива. — Менолли нервно запрехвърля рисунките на мястото им.

— А според мен, сегашната му работа е най-доброто лекарство и отдих. — отбеляза Пиемур. — Той едва не се побърка от скука, докато вие с Брекке кудкудякахте около него. И все пак, нали не е на платото да размахва лопата…

— Казах ти Брекке, напразно се вълнуваш — долетя от към крилото, гласът на Ф’нор. Но неговата спътница, още щом влезе в стаята попита Менолли:

— Отдавна ли легна Майстор Робинтън?…

— Само половин мехче, — изхъмка Пиемур, сочейки меха с виното, висящ на облегалката на стола, — и нашият майстор съвсем кротко се остави да го заведем в спалнята…

Брекке изгледа младия менестрел дълго и изпитателно.

— Някак си не ти вярвам, мили ми Пиемур… — и се обърна към Джаксъм. — Ти през цялото време ли беше тук?

— Аз? Не. С Рут спяхме, докато не ни разбуди Миррим.

— Тя излезе някъде, — каза Менолли с такъв безцветен глас, че Брекке я погледна учудено.

— Какво, Миррим пак ли… — тя сви устни. — Ах това момиче! — погледна към Бърд и той изчезна навън.

Ф’нор вече се беше надвесил над картата и клатеше глава — явно не беше очаквал нищо подобно. После доволно се усмихна на всички.

— Виждам, че всеки от вас работи за десетима!

— Е, моите десетима за днес се наработиха — измърмори Пиемур и се протегна така, че ставите му изпукаха. — Отивам да се къпя! Искам да измия потта от челото си и мастилото от пръстите си! Кой идва с мен?

Джаксъм и момичетата не го накараха да ги уговаря.

— Какво, вече ме зарязахте? — огледа се Ф’нор, но младежите вече бягаха към плажа.

Джаксъм пропусна пред себе си Шарра и Пиемур, и хвана Менолли за ръката:

— Откъде майстор Робинтън е разбрал? … За мен!

Тя спря да се смее, сините й очи потъмняха.

— Не съм му казвала. Той сам е разбрал. Разбираш ли, прекалено много неща водят към теб…

— Как…

— Първо, само дракон можеше да върне яйцето обратно. След това, драконът е трябвало да познава в пълни подробности бенденската люпилна площадка. И накрая, ездачът на дракона трябва да е не само човек, готов да върне яйцето, а и способен да го намери! Последният довод е най-важен. — Скоро много хора ще се досетят, че си бил ти…

— Това пък защо?

— Нито един от ездачите на Южния Уейр не е връщал откраднатото яйце на Рамот. — Менолли му се усмихна и го погали по бузата, там където беше белегът. — Гордеех се с теб, когато разбрах, какво сте направили с Рут! И два пъти повече, за това, че не започна да се хвалиш. Тогава беше толкова важно в Бенден да вярват, че южняците сами са върнали яйцето.

— Хей, Джаксъм! Менолли! Къде сте!… — Нетърпеливите викове на Пиемур ги накараха да прекъснат разговора си.

— Хайде да се надпреварваме! — Менолли стремглаво хукна към плажа.

Впрочем, не можаха да се къпят дълго. В залива се върна корабът на майстор Идаролан. На фок-мачтата му се развяваше син вимпел — знак за добър улов и Брекке повика четиримата приятели да й помогнат да изчистят рибата. Никой не знаеше колко народ от платото ще долети за вечеря в холда.

— Нищо, ще приготвим повече риба. — жизнерадостно заяви Брекке. — Дори да остане, утре ще я затоплим или ще я направим на чорба.

И накара Миррим да занесе кошници с храна на Майстор Уонзър и Н’тон, които се канеха до късно да наблюдават, както непочтително се изрази Пиемур, Изгревно-Залезно-Полунощните Сестри.

— Хващам се на бас, — каза той ядно, — че тя ще седи там цялата нощ за да изясни, дали тукашните гущери се боят от Пат.

— Огнените на Миррим наистина са добре обучени, — каза Менолли.

— И удивително започват да приличат на нея, когато се карат на другите, — добави Пиемур.

— Слушай, това е несправедливо, — възмути се Менолли. — Миррим е най-добрата ми приятелка!

— И като нейна най-добра приятелка може би ще й обясниш, че не е нейна работа да командва всички на Перн?

Менолли тъкмо се канеше да се обиди, когато във въздуха над залива започнаха да се появяват дракони и заради техните шумни ревове не можеха да се чуят един друг.

Ездачите и драконите бяха в добро настроение; вечерта премина под знака на радостно очакване.

Добре, че Джаксъм успя да се наспи през деня, — да пропусне такава вечер щеше да е обидно. Всички седем Предводителя бяха на сбора. Н’тон скоро се оттегли — отиде да наблюдава звездите заедно с Уонзър, а Д’рам извика настрани Ф’лар — да му докладва, как върви работата в Южния уейр. Бяха дошли и Главни майстори: Никат, Фандарел, Идаролан и Робинтън, а също и Литол.

Джаксъм се учудим като забеляза, че тримата Старовремци — Г’нериш Игенски, Р’март Телгарски и Д’рам, сегашният Предводител на Южния се интересуваха от погребаното селище много по-малко отколкото Н’тон, Г’денед и Ф’лар. Разузнаването на новите земи и далечният хребет привличаха Древните по-силно от Миналото което разкриваха разкопките.

— Миналото си е минало. — каза Р’март Телгарски. — То е мъртво, погребано и гробът му е дълбок. Трябва да живеем в Настоящето! Помниш ли Ф’лар, ти ни го внушаваше! — Р’март обезоръжаващо се усмихна. — Ти още казваше — стига с безкрайните приказки за старите похвати — трябва да се стремим да сме от максимална полза днес, сега.

Ф’лар се усмихна, забавно беше да чуе собствените си думи използвани от друг да оборват собствената му гледна точка.

— Повече от всичко, — каза той, — се надявам да открия неповредени Записи, които да запълнят празнините в сведенията стигнали до нас. А ако ни провърви — още нещо полезно, като увеличителния прибор, намерен в Уейр Бенден…

— Аха, и докъде ни доведе той! — от душа се разсмя Р’март.

— Неповредени инструменти — това би било чудесно, — много сериозно каза Фандарел.

— Ще се постараем да изкопаем нещо и за теб, — замислено обеща Никат. — Още повече, че е разрушено само част от селището. — Всички се обърнаха към него и той започна да рисува: — Ето вижте. Основният лавов поток е поел на юг. Вулканите са се взривили тук, тук и тук, и лавата се е стекла под ъгъл, без да засегне голяма част от сградите. Постоянните ветрове трябва да са отнесли облака пепел настрани… Копах днес там — слоят пепел не е особено дебел.

— Нима това селище е единствено? — попита Р’март. — А са имали на разположение цял свят!

— Утре ще открием останалите, — увери го Робинтън. — Нали Джаксъм?

— Майсторе?… — Джаксъм бързо се изправи, леко уплашен от неочакваното му въвличане в общия разговор.

— А, ако говорим сериозно Р’март, ти най-вероятно си прав. — Ф’лар се опря с лакти на масата. — Освен това, не знаем колко време след изригването хората са напуснали платото.

— Няма да разберем, докато не разкопаем една могила и не видим какво са ни оставили. — каза Н’тон.

— Само внимавай Предводителю, тук трябва да сме предпазливи. — майстор Никат се обърна към Н’тон, но погледът му не пропусна никого. — Ще изпратя няколко майстори и няколко опитни миньори за да ръководят разкопките!

— Не се ли страхуваш, че може да издадеш някои от тайните на Гилдията, майсторе? — пошегува се Р’март. — Може би трябва да се договорим и всички да постъпим при теб като ученици!

Джаксъм едва не прихна, когато озадаченото изражение на лицето на майстора-миньор се смени с искрено възмущение:

— Ездачите … с лопати…

— А защо не? — попита Ф’лар. — Преминаването все някой ден ще свърши. Новият Интервал ще настъпи много по-скоро, отколкото сега ни се струва. И твърдо ви обещавам едно — с усвояването на Южния, нашите Уейрове никога и от никого няма да зависят по време на Интервалите!

— Много мъдра мисъл, Предводителю, много мъдра… — за всеки случай одобряващо кимна Майстор Никат. Макар, че щеше да му трябва време да свикне с една толкова кощунствена мисъл.

Драконите легнали на брега загъргориха, приветствайки новопристигнал събрат и Н’тон неочаквано се изправи:

— Трябва да отида до Уонзър, договорихме се да погледаме звездите… Навярно Пат и Миррим са се върнали. Лека вечер, приятели!

— Ще ти осветя пътя, Н’тон, — скочи Джаксъм и грабна един светилник.

Като се отдалечиха достатъчно, където не можеха да ги чуят, Н’тон се обърна към младежа:

— Това ти приляга повече от полетите в кралското Крило, Джаксъм…

— Честно, Н’тон, не беше нарочно, — засмя се той. — Просто ужасно ми се искаше да стигна пръв до планината…

— Значи този път нямаш никакви предчувствия?

— Предчувствия?…

Н’тон приятелски го прегърна през раменете.

— Не, предполагам, че са те вдъхновили съобщенията от огнените гущери…

— Относно планината?

— Браво Джаксъм! — Предводителят леко го разтърси. — Браво!

Видяха тъмния силует на кацащ дракон. След това недалеч от тях засветиха две огнени очи — Лиот обърна главата си.

— Ето какво е предимството на белия дракон — той се вижда и през нощта. — отбеляза Н’тон, сочейки светлата кожа на Рут, легнал близо до бронзовия.

„Добре, че дойде, — каза Рут. — Почеши ме. Сам не мога да се стигна…“

— Той моли да го почеша, Н’тон.

— Само ми остави светилника, ще го предам на Миррим, за да не се заблуди в тъмнината.

Вървейки към Рут, Джаксъм чу как Н’тон поздрави Миррим: гласовете им се разнасяха надалеч в тихата нощ.

— При Уонзър всичко си е както си беше, — с капризен тон разказваше Миррим. — Поставил е търбата си и стои като залепен. Според мен, дори и не е забелязал, че съм долетяла и не е докоснал храната. И ето още нещо… — Тя малко се забави, вдъхна дълбоко и изстреля: — Пат изобщо не изплаши огнените гущери от Южния!

— А защо трябваше да се изплашат?

— Защото Джаксъм и останалите го използват като претекст да не ме вземат на платото, където ще се опитват да се разберат с тукашните гущери!

— Да се разберат?! … А ти говориш за това, че Рут може да се опита да свърже съобщенията им в нещо смислено… Миррим, какво толкова те тревожи това. Да не би да свърши света, като не отидеш с тях? Малко ли друга работа имате с Пат.

— Да! И при това моята Пат не е бяло безполово джудже, което е годно само … само да се боричка с гущерите!

— Миррим!

Гласът на Н’тон беше леден. Такъв лед скова и вътрешностите на Джаксъм! Гадните думи на Миррим звучаха в ушите му отново и отново…

— Ти знаеш за какво говоря Н’тон!

Точно в нейния стил, помисли си момчето. Тя предпочете да не забележи предупреждението в тона на Н’тон.

— Не се прави, че не знаеш! — обидата караше Миррим да продължава. — Като че ли ти не говори с Ф’нор и с Брекке, че Рут едва ли някога ще тръгне след самка!… Н’тон! Н’тон, къде тръгна! Мислех си че ние…

— Ти мислиш ли някога, преди да си отвориш устата, Миррим?

— А какво толкова? Н’тон… — Внезапният ужас в гласа й, не утеши много Джаксъм.

„Почеши ме още — помоли Рут. — Там, по-нагоре…“

— Джаксъм? — тихо извика Н’тон.

— Джаксъм? — завика Миррим. — Ох, не! Не! — И с плач избяга. Джаксъм чуваше как се отдалечават стъпките й, виждаше как подскача пламъчето на светилника. Напълно в стила й — изръси глупост, шашна се, сега ще реве, а после ще го гони и в Помежду, само и само да й прости…

— Джаксъм! — Н’тон беше развълнуван.

— Какво? … — Джаксъм продължаваше да чеше Рут по гръбния гребен, чудейки се, защо жестоките думи на Миррим не го нараниха толкова дълбоко и болно, колкото можеше да се очаква. „Безполово джудже“ …

Неочаквано почувства облекчение, щом видя крачещия към него Н’тон. Това, което го мъчеше отвътре постепенно го отпусна. Спомни си за ездачите във Форт Уейр, които очакваха брачния призив на зелената. И как се зарадва, когато Рут не се заинтересува Е, жалко, че Рут няма да изпита някои неща. Затова пък на него самия няма да му се наложи да…

— Навярно всичко си чул. — Н’тон изглежда се надяваше да не е така.

— Чух. — каза Джаксъм. — Над водата гласовете летят надалече…

— Съвсем безсъвестно момиче… Ние тъкмо се канехме да говорим с теб, но ти се разболя от огнена треска… а после толкова неща се случиха…никак не стигаше времето.

— Знаеш, че все някак ще го преживея. Двамата с Рут си имаме друга работа, както и Миррим с Пат.

— Джаксъм! — почти простена Н’тон и стисна рамото на младежа, сякаш се опитваше с този жест да изрази всичко за което нямаше думи.

— Не те виня за нищо Н’тон.

— Рут разбра ли тя какво наговори?

— Рут се интересува само от това, че гърбът го сърби! — казвайки това, Джаксъм леко се удиви, че драконът въобще не изглеждаше разстроен.

„Да, точно тук — каза Рут. — По-силно, моля те!“

Пръстите на Джаксъм намериха грапаво, сякаш изсъхнало място върху меката кожа.

— Още тогава във Форт Уейр усетих, че нещо не е наред. — продължи той. — К’небел очакваше, че Рут ще се спусне след зелената… Мислех си, че той навярно расте по-бавно от другите, нали е толкова малък…

— По-голям от сега няма да стане.

Искреното съжаление, прозвучало в гласа на бронзовия ездач трогна Джаксъм.

— Е, и какво от това! Рут е мой дракон, а аз съм негов ездач. Ние сме заедно!

— Такива като Рут няма! — Н’тон с любов и уважение прокара ръка по топлия бял хълбок на дракона. — Както впрочем и такива като теб. — Ръката му отново стисна рамото на младежа. Лиот загъргори накъде зад тях в тъмното. Рут обърна глава и му отвърна приветливо.

„Лиот и Н’тон са ни добри приятели!“

— Ние винаги ще ти бъдем приятели. — Н’тон почти до болка стисна рамото му. — Е, аз трябва да тръгвам към Уонзър. Сигурен ли си че си добре?

— Тръгвай Н’тон! А аз още малко ще почеша Рут.

Предводителят на Форт Уейр се забави за миг, после се обърна и тръгна към бронзовия си.

— Знаеш ли Рут, трябва да те намажа с масло, — каза Джаксъм. — Съвсем съм те запуснал в последно време…

Рут го погледна, очите му бяха като два сини пламъка.

„Ти никога не забравяш за мен!“

— Ако не бях забравял, нямаше да имаш това петно.

„Ти имаше много работа.“

— Видях в кухнята купичка прясно масло. Лежи спокойно, сега ще го донеса.

Джаксъм прибяга до холда, взе маслото и тръгна назад, щом очите му отново свикнаха с тъмната тропическа нощ. Налегна го умора — не толкова физическа, колкото душевна. Ох, Миррим! … Ако й беше позволил да дойде на платото заедно с Пат…Макар че не, рано или късно щеше да разбере. Но защо самият Рут не се натъжаваше от това? Може би, ако още от самото начало твърдо искаше Рут да стане истински дракон, щеше да се получи. Така и не им дадоха да живеят, както се полага на ездач и дракон. В Уейра всичко разбират и приемат това, което се случва при брачните полети. А те отраснаха в холд. И не можеше да се каже, че Рут не разбира нищо. Той винаги беше наблизо, когато Джаксъм правеше любов. И съпреживяваше с него.

„Аз обичам заедно с теб. Обичам те, — докосна го мисълта на дракона. — Но ако знаеш как ме сърби гърбът…“

Джаксъм ускори ход. Но щом излезе от горичката забеляза, че до Рут има някой, който прилежно го чеше. Ако това беше Миррим… Почувства как в него се надига злоба.

„С мен е Шарра“, — невъзмутимо предаде драконът.

— Шарра, това ти ли си? — извика Джаксъм. Досадата изчезна от само себе си. — Донесох масло. Рут има голямо петно на гърба си. Съвсем съм престанал да се грижа за него…

— Прекрасно се грижиш — възрази тя така разпалено, че той се усмихна. Подаде й купичката и тя взе от маслото.

— Миррим трябва да е…

— Да! — прекъсна го Шарра. — И може да бъдеш уверен, че никой от нас няма да съжалява! — тя затърка гърба на дракона толкова усърдно, че той изгъргори. — Извинявай, Рут! … Миррим я изпратиха обратно в Бенден!

Джаксъм се огледа. Мястото, където обикновено лежеше Пат беше пусто.

— А теб те изпратиха при мен? — попита той.

Въпросът прозвуча грубо и глупаво — присъствието на момичето беше истинска благословия.

— Не, никой не ме е изпращал! — засмя се Шарра. — Повикаха ме!

— Повикаха те? — Ръцете на Джаксъм втриващи масло в кожата на дракона замръзнаха. В тъмнината лицето на момичето изглеждаше, като бяло петно на което се виждаха само очи и уста.

— Да, повикаха ме. Повика ме Рут. Той каза, че Миррим…

— Каза? — Джаксъм най-накрая разбра каква е работата. — Ти чуваш Рут?…

„Трябваше да се научи да ме чува, докато ти беше болен“ — поясни драконът. Едновременно с думите му прозвуча и гласът на Шарра.

— Чувам го откакто беше болен.

— Защо я повика, Рут?

„Защото ти се чувстваш добре, когато тя е наблизо. Тя ти е необходима. Това, което каза Миррим и даже това което каза Н’тон, те накара да се затвориш. А аз никак не харесвам, когато разумът ти е затворен за мен. И реших че Шарра ще помогне да го отвориш!“

— Наистина ли ще го направиш, Шарра?

Този път от нерешителността й нямаше и следа. Джаксъм хвана ръцете й омазани с масло и я придърпа към себе си. Истински късмет, че бяха с почти еднакъв ръст, което означаваше, че устните й бяха много, много близко до неговите. Трябваше само леко да наклони глава…

— Ще направя всичко за теб, Джаксъм, — прошепна тя. — За теб… и за Рут…

Джаксъм почувства, как дълбоко в него се разля блажена топлина, която изми остатъците от студа, причинен от думите на Миррим. Гъвкавото тяло на Шарра се притисна към неговото, той вдишваше аромата на гъстата й дълга коса, ръцете й обвиха врата му… Сбъдна се мечтата му — това бяха ръце на влюбена жена а не просто на лечителка.

И когато светът престана да съществува за тях, разтворил се във вихъра на опияняващо щастие, те знаеха че Рут обичаше заедно с тях…