Битката

Кучето се дръпна назад, но продължаваше да го следи недоверчиво.

Сега той стоеше пред най-красивата жена и най-красивите очи на света и един само неин женствен поглед беше достатъчен да пламнат гърдите му. Не да пламнат, а да загорят с най-големия пожар, който беше бушувал някога в тези гърди, пожар – разрушителен и могъщ. Ибрахим сам се стресна от емоциите си и най-вече от тяхната сила. Опитвайки се да се успокои и да придаде студен израз на думите си, той каза:

– Как те викат, гюзелим? – но всъщност искаше да каже: "Много си хубава, гюзелим (гюзелим – тур. Моя хубавице)!!!"

Жената го изгледа. Едно момченце се приближи към нея и се хвана за полата на сукмана ѝ. Ибрахим насочи вниманието си към детето. Нямаше грешка, това беше отроче на Яне и Ирис.

– Зеница ме викат – отговори жената.

Ибрахим много добре знаеше истинското ѝ име, но искаше да провери дали тя ще бъде откровена с него.

– Теб как те викат, ага? – попита жената на турски. На Ибрахим веднага му направи впечатление как тя говори езика. Говореше изящно и на толкова чист турски, все едно беше родена туркиня. Никъде в България не се говореше толкова правилен турски, нито някой тук можеше да я научи да говори така.

– Можеш да ми говориш на български – каза Ибрахим.

– Говориш много хубаво български – отговори тя.

Той я слушаше и се влюби в гласа ѝ, звънък, някак момичешки и в същото време кадифен, нежен и приласкаващ.

В двора на хана имаше много хора. Чак сега Ибрахим ги забеляза. Всеки от тях се занимаваше със собствените си мющерии, но всички с любопитство изглеждаха турчина, който, макар и с прокъсани дрехи, все пак беше богато облечен и отрупан с оръжия като същински еничар. По някое време към жената се приближи друга жена. Тя беше красива, с чисто и бяло лице. Освен леко къдравата ѝ кестенява коса и кадифените очи, по всичко останало тя приличаше на Зеница. Макар и лишена от изяществото на сестра си, тя беше много красива. Беше малко по-висока и беше взела повече от чертите на баща си, в нея явно имаше повече Шейтанова кръв. Ибрахим веднага се досети коя е тя. Всъщност, когато беше живял в Козбунар, много повече си беше играл с нея – с Божура. Тогава Ирис беше още много малка, почти бебе.

– Как се казваш, ага? – пак попита жената.

В този момент Ибрахим го видя – мъжът, с когото беше разговарял на гробищата. Сигурно той го беше донесъл дотук, след като беше припаднал. Този, когото отначало беше познавал като Йосиф, а сега като...

– Кръстю Каратозев – каза еничарът.

Жената се извърна и разбра, че мъжът не се казваше така, а говореше на мъжа зад гърба ѝ, явно го познаваше. Тя така и не разбра как се казва мъжът, стоящ пред нея. Кръстю обаче се наведе напред и ѝ прошепна нещо в ухото. После тя с видимо променен тон каза:

– Ибрахим ага, Кръстю се е погрижил за коня ви, въпреки че не е било лесно. На къде бяхте тръгнали, ага?

– Кой ден сме днес? – попита агата.

– Но, вие бяхте в несвяст не повече от един час. Така че е същият ден, в който сте разговаряли.

– Не, не, аз питам коя година е?

Въпросът на агата силно озадачи жената, но тя каза:

– Пролетта на 1744 година.

Ибрахим беше разбрал това, което му трябваше. Значи годината беше 1744, това означаваше, че в момента е на 53 години.

– Болен ли сте от нещо, ага? – попита пак жената.

– Не, не съм болен.

– А накъде сте тръгнали така въоръжен?

– Бях тръгнал за Станимака.

Зеница искаше да попита и за работата, но не беше прието жена да пита за работата, която е тръгнал да върши някой мъж.

– Като гледам коня ви сигурно сте много богат, ага? Конят ви, макар и стар, е много хубаво животно!

– Много своенравно – допълни Кръстю.

– Да, да това е Арабкан. Тръгнал съм към Станимака по мющерии.

Жената оглеждаше Ибрахим с неприкрит интерес. Тя го гледаше така все едно, че ще го купува. Той чувстваше мнителния ѝ и невярващ поглед.

– По мющерии казвате? А не сте ли вие Ибрахим ага, този, чиито земи като в клещи стискат нашето землище?

– Да, аз съм този Ибрахим – чак след като отговори, той се сети, че може да хитрува. Той наистина беше минал оттук случайно, но съдбата му беше предоставила възможност да бъде близо до бащиния си дом и до семейството на брат си. Спомняше си, че някога основната му мисъл беше как да си върне бащиния имот и да присъедини земите на Боляровия хан към каазата си. Сега стоеше в двора на бащиния си дом, а душата му копнееше да остане още малко тук. Това беше нещото, което сега желаеше най-много и беше забравил всичко друго. Та той беше законен наследник на хана и на цялото землище около него. Така беят реши да хитрува и да остане още малко тук.

– Чувствам се зле, стопанке, не ще мога да продължа, може ли да остана за малко в хана и тази нощ да пренощувам при вас?

– Остани, ага! – съгласи се ханджийката. В този момент Кръстю се наведе към нея и зашепна нещо трескаво в ухото ѝ. Личеше си, че тя не бе съгласна с него. Скоро се видя досадата, която се изписа на лицето ѝ. Тя дори се скара на Кръстю, после се обърна и усмихвайки се, като на себе си каза:

– Ибрахим ага, моят прислужник казва, че вие сте самият Сатана, вярно ли е?

Ибрахим съвсем сериозно погледна Кръстю, от което младият мъж го побиха тръпки, а после погледна и тази, която сега се наричаше Зеница. Осанка имаше ханджийката, личеше си, че е от чорбаджийски сой.

– Не съм Шейтан! – каза Ибрахим и в този момент се сети, че самата тя е от рода на Шейтаните.

– Ясно, ясно, че така ще рече! – развълнуван го прекъсна бившият монах. Беше очевидно, че човекът се страхува от турчина. – Стопанке, не го оставяй тук! Само нещастие може да ни донесе Лукавият! Естествено, че ще отрече, че е Сатаната! Не го оставяй, той ще ме убие! Той вече знае, че знам! Господарке, моля те!

Картината явно беше интересна за гостите на хана, защото те спряха и започнаха да се събират, за да видят какво става.

Това много ядоса ханджийката и тя каза:

– Върви веднага в обора! А ти, ага, остани за тази нощ! Добре си дошъл! И не плаши повече прислужника ми!

Ибрахим влезе в хана. Познаваше всичко много добре, нищо не се беше променило. Сложи джерида под един нар до стената, като направи така, че да го прикрие. Там остави кожената чанта с книгите и всичко, което носеше със себе си. Искаше да свали всички оръжия от себе си, но не можеше. В силяха му бяха втъкнати камите, които бяха много скъпи, и не можеше да ги остави без надзор. Пищовът беше зареден и също не можеше да го остави, а зулфикр носеше, защото не можеше да се раздели с него. Така тежковъоръжен той започна да се разхожда. Всяка стъпка, която правеше, като вълна събуждаше спомените в него. Той ходеше като отнесен и сякаш не беше тук. Наистина, той ходеше по тази земя, но главата му беше в облаците, но не истинските облаци, а тези на спомените. Бавно обиколи двора, отиде и седна на хармана. Някога тук се беше борил с Яне, тук дядо му и баща му го бяха учили на пехливанска борба. Той стоеше, а пред очите му бяха майка му, баба му и цялото му семейство от едно време. Сърцето му плачеше, то копнееше за онова време. През цялото време не беше на себе си.

Фурия го следваше по петите. Отначало тя не го харесваше, но с времето като че ли свикна с него.

Спомни си онази вечер в Персия, когато двамата с шейхюлисляма Иенишехирли Абдаллах ефенди бяха разговаряли за Боляровия хан. Тогава мавляна му беше казал, че Боляровия хан е само един копнеж, но не съществува. Ибрахим, макар да му вярваше, не беше подозирал колко прав е бил мъдрият старец тогава. Чак сега разбра. Копнежът и реалността се бяха слели и като че ли през цялото време, когато не е бил тук, е имал връзка с това място. Сега чувстваше тази връзка. Защото копнението е един застинал миг или картина, а сега той виждаше себе си и родния си дом в развитие, някак извън времето, като че ли времето не съществуваше тук и той можеше да се върне към всеки момент от миналото си. Мина много време преди да разбере, че докато се връща в спомените си, е все така в копнението. Трябваше да се върне в настоящето и едновременно да бъде в копнежа си.

Въпреки че опитваше да прикрие чувствата си, не му беше лесно. Спомените го караха да се държи като луд. Единственото, на което еничарът разчиташе, за да не бъде разкрит, беше това, че сигурно никой не му обръщаше внимание. Това обаче не беше така. Два чифта очи го следяха където и да отидеше, каквото и да направеше. Каквото и да му казваха хората и както и да се опитваха да го успокоят, вътре в себе си Кръстю знаеше, че този мъж е Дяволът. В нито един момент не изпускаше от очи турския ага. Веднага му направи впечатление, че мъжът се държеше така, сякаш познаваше всичко наоколо. Държеше се така все едно вече е бил тук и всичко му е добре познато. Това не убягна от окото на бившия презвитер. Той беше много внимателен, защото знаеше, че Дяволът е тук заради него. Той го беше изкушил, беше го накарал да излъже и предаде, да унищожи делото на учителя си и на хиляди книжници преди него. Този мъж беше олицетворение на Злото.

Освен очите на бившия проигумен, Ибрахим беше следен от още едни не по-малко бдителни очи. Това бяха очите на Зеница. Тя също не изпускаше от поглед турчина. В него имаше нещо познато. Външният вид на мъжа беше окаян, той не приличаше на ага, а на беден турски селянин. Личеше си, че е доста стар и много преживял. Беше много слаб. Имаше обаче нещо в поведението на мъжа, което показваше сила и заплаха, личеше си, че някога той е бил властен и могъщ. В изпънатото му тяло прозираше осанката на военен. Това, което се стори познато на ханджийката, обаче бяха очите на турчина. Те ѝ бяха познати отнякъде, но откъде?

Вниманието на Зеница не беше породено от думите на прислужника, макар това да я притесни още повече. Тя не го показваше, но вътрешно беше много притеснена. От много години тя и сестра ѝ познаваха Кръстю и баща му, но за пръв път го виждаше в такова състояние. Явно имаше причина за всичко това. И все пак самият Кръстю беше спасил турчина, след като той беше припаднал на гробището. Това, което я накара да внимава с новия гост на хана и да го дебне, беше табанджията. Още когато Кръстю донесе тялото на мъжа, тя го освободи от тежкия кожен силях, който го беше пристегнал. Докато го сваляше, веднага забеляза дръжката на табанджията. Този пищов тя не можеше по никакъв начин да сбърка. Хиляди пъти го беше виждала да се подава от пояса на мъртвия си вече мъж. Не! Тя не можеше да обърка тази дръжка! Много добре познаваше месинговия тел, който красиво изписваше листенца и орнаменти по цялата дръжка. Но не бяха само инкрустациите, тя познаваше всички белези и нишани по него. Огледа внимателно пищова. Грешка нямаше. Това беше пищовът на Яне, подарен му някога от Кара Тозю. Тя много пъти беше чувала историята за битката при Караджов камък и това как Кара Тозю – бащата на Кръстю, подарил пищова си на Яне. После, докато вадеше и останалите оръжия от силяха, тя извади камата на Яне. Най-красивото и скъпо нещо, което беше виждала, а тя в харема на султана беше виждала най-големите богатства на света. Тази кама беше толкова красива и скъпа, че единствено султанът беше достоен за нея.

Какво беше станало? Откъде този мъж имаше камата и пищова на Яне? Тогава тя се сети за слуховете, които се носеха, че Яне бил убит от турчин. Дали пред нея не лежеше убиецът на мъжа ѝ? Какво искаше той? Защо беше тук? Какво беше правил на гробището? Може би гузната му съвест го беше изпратила да види гроба на този, когото беше убил. Сега мъжът беше тук. Ханджийката искаше да знае, беше жизненоважно да разбере всичко това. Не биваше да изпуска мъжа от поглед. Животът ѝ, този на детето ѝ и на сестра ѝ зависеха от това. Колко много ѝ липсваше сега Яне или поне Кара Тозю да беше тук. На няколко пъти тя посегна да бастиса турчина, но се спря. Не можеше да убие лежащ безпомощен човек. По-добре беше да го държи тук, за да може да го следи и контролира.

От много време турчинът стоеше и гледаше хармана. Зеница се питаше какво ли става. Защо Кръстю го беше нарекъл Шейтан? Тя си спомни, че баща ѝ беше от рода на Шейтановите от Козбунар. Нейното рождено име беше Ирис, после в Истанбул я бяха нарекли Чичек, което означава цвете, а по-късно самата тя се беше нарекла Зеница. Не искаше хората да знаят, че тази, която преди време турчин отвлече в харема си, днес е ханджийка на Боляровия хан. Не искаше малкият ѝ син Иван някога да разбере коя е майка му и какво е било истинското ѝ име. Зеница си мислеше всичко това и за миг бе престанала да вижда турчина, макар очите ѝ да бяха насочени към него. Тя се сепна и излезе от вцепенението, в което беше изпаднала, чак когато видя Кръстю, който внимателно се приближаваше до седналия турчин. Ханджийката се притесняваше да не би Кръстю да направи някаква глупост. Беше видяла колко въоръжен ходеше агата. Разбира се, още докато той беше в несвяст, тя бе извадила барута от пищова и беше сипала вътре трици. Така пищовът не можеше да гръмне и да убие някого. Тя знаеше, че мъжът ѝ преди много години беше открил, че когато в пищова, вместо истинско плътно оловно топче, се постави кухо, това прави изстрела много по-опасен. Защото това топче, след като удари човека, се смачква, прави огромна дупка в тялото му и го изхвърля назад, така дори да е замахнал, да не може да посече. В този пищов Яне винаги носеше кух куршум. Тя го провери, но куршумът не беше кух. Кръстю се приближи до Ибрахим и двамата започнаха нещо да говорят. Зеница се приближи още малко, така че да може да чува всяка дума от разговора.

– Колко самотно изглежда харманът, когато е празен – каза турчинът, а ханджийката се учуди на темата, на която двамата мъже разговаряха и на спокойния начин, по който говореха.

– Той не е самотен, а е в очакване на новата жътва и вършитба.

– Празен и самотен – повтори турчинът като че ли не чуваше аргата.

– Празен и самотен – пак повтори. – Някога на един такъв харман си играехме с брат ми. Колко много го обичах и какви хубави игри си измисляхме...

– Какво стана с брат ви? – поинтересува се Кръстю.

Ибрахим само махна с ръка. Не искаше сега да си спомня за Яне, но пък и не можеше да си забрани.

– Нищо не стана – каза най-после. – Кръстю ефенди, борил ли си се някога? – въпросът беше изненадващ и нямаше връзка с разговора досега. За миг бившият презвитер се обърка. Ибрахим много добре знаеше, че отговорът ще бъде "Не", защото послушниците в манастира ги вземаха от най-ранна детска възраст и нямаше къде и кога да се е борил. За негово голямо учудване обаче отговорът беше "Да".

– Какво, борил си се? – еничарът не може да сдържи учудването си. За момент той изпита някакво раздразнение. Отначало имаше желание да се бори, за да си спомни още по-добре Яне и онези години. Искаше да се побори, за да отдаде заслужена почит към брат си, като че да възроди онези отдавна отминали дни. "Сигурно се е борил с децата" – помисли си Ибрахим. За миг бойният плам се разгоря в гърдите на еничара. Той щеше да даде урок на този млад мъж, който през живота си не беше вършил нищо друго освен да прислужва и не е виждал нищо друго освен молитви и примирение. Подразни го самочувствието му, че някога се е борил. Ибрахим поиска да го унижи. Беше го подразнил и когато пред всички се беше държал като луд и го бе обвинил, че е Сатаната. Сега воинът в Ибрахим се събуди и той искаше мъст и да постави мъжа на мястото му. Вярно, че аргатът беше много по-млад от него, но той беше Ибрахим Селяхаддин, той беше еничар и велик воин, а това момче беше слабичко и страхливо.

– Искаш ли да се поборим? – попита Ибрахим и се изправи, за да се приготви и да разпаше силяха си. Той искаше да постави аргата пред свършен факт и нямаше да приеме неговия отказ. Тук, на този харман, се беше борил като дете. Тук Яне и той се бяха въргаляли, опитвайки се да си докажат кой е по-силен. Това бяха първите му спомени за напън. Напън до края на силите му, напън до пълно изтощение. Оттук беше започнало това, че целият му живот беше минал по този начин. Цял живот сблъсъци и срещи, съревноваване и доказване. Винаги трябваше да бъде най-силният, най-смелият и най-добрият. Където и да отидеше, трябваше да побеждава, да предизвиква най-добрите и да победи или да умре. Чувстваше, че днес няма да загуби. Днес беше ден за поредната победа в живота му. Щеше да победи сина на Кара Тозю така, както беше убил баща му, със замах, с един удар, без дори да се умори. Ибрахим вече загряваше, а Кръстю все още седеше и се чудеше какво да направи. Агата беше турчин и дори и да победеше, можеше само да си навлече омраза и неприятности. Освен това той беше старец, беше гост на хана и законът на гостоприемството изключваше това да се борят. Щеше да стане много лошо, ако го победеше или наранеше, а и много добре си спомняше думите на ханджийката да стои далеч от него. Сега Кръстю седеше на одъра, на който допреди малко беше седял Ибрахим ага, и се чудеше какво да прави.

– Хайде, ставай! – каза агата.

Мъжът обаче все още седеше и не предприемаше нищо. Тогава Ибрахим се приближи и го ритна в гърдите. Не го ритна силно, а по-скоро го бутна назад на земята. Колкото и да беше търпелив, Кръстю се ядоса. Рязко се изправи. Не искаше да се бие с този старец, но той се опитваше да го унизи. Без да мисли, мъжът рязко се приближи до турчина, "гмурна" се и хвана краката му. Кръстю беше чувал, че турците обичат да се борят и го правят добре, но този старец беше на преклонна възраст. Той също явно имаше самочувствие, че може да се бори, но сигурно само беше виждал пехливани да се борят. На Кръстю му беше ясно, че ако беят някога въобще се е борил, пехливаните са се предавали и не са искали да му счупят хатъра. Той обаче нямаше да направи това. Преди още ханджийката да успее да изпищи, Кръстю повдигна с изправени ръце тялото на агата високо над главата си. Колко леко беше тялото на стареца, стори му се като шушулка. Не се замисли нито за миг, а с всичка сила го стовари върху степаната земя на хармана. Старецът измяка и застина. В този момент Зеница изтича отнякъде, сгълча Каратозьовия син и го натири да си ходи. После проплака силно, защото знаеше, че старецът е пребит, а това щеше да им донесе големи главоболия с властите. Жената бързо и скришом извика Божура и двете завлякоха тялото на мъртвия, както мислеше отначало, ага в стаичката, в която беше лежал само допреди няколко часа. За нейно успокоение мъжът беше много лошо ударен и в несвяст, но жив. Божура се зае да се грижи за него, а самата Зеница се опитваше да намери Кръстю, за да го изпрати веднага някъде далеч от хана и да го успокои, че турчинът е жив. Тя самата не се сещаше къде може да отиде, но трябваше веднага да се махне от тук. Ханджийката познаваше цялата история на Кръстю, той беше сирак, никога не беше познавал майка си и те двете с Божура го бяха отгледали, а откакто Кара Тозю беше убит, беше останал съвсем сам на света.

Кръстю ходеше като зашеметен. Той също беше помислил, че е убил турчина. За него не беше никак чудно, че победи турчина. Та той беше толкова слаб, че сутринта беше припаднал без никой да го закача, как нямаше да го победи? Кръстю цял живот се беше борил. Отначало на борба го беше учил баща му. Кара Тозю знаеше борбата на Бимбелови, защото произлизаше от този род. Самият Яне Боляров му беше показвал хватки и го беше учил, а всички знаеха, че е. Ставал три пъти башпехливан. Това означаваше, че поне три години е бил най-силният борец на света. Яне можел да стане още веднъж башпехливан, но коварен заговор го изпратил в затвора и така той не можал отново да защити титлата си. Той бе победил най-известния някога пехливан в целия свят

– Кая башпехливан. Яне също му беше показвал как да се бори и му беше завещал, ако нещо се случи с него, именно той – Кръстю, да учи детето му на Боляровата борба и мурафети. Това беше докато Кръстю Каратозев беше извън манастира. Колкото и да бе чудно, в манастира неговият духовен наставник също можеше да се бори и то не лошо. Може би, защото се познаваше с Яне, Инокентий също знаеше Боляровата борба. Когато се запознаха, той също го учеше как да тръшка хората в земята след като ги вдигне. Игуменът знаеше още нещо, което наричаше "Ето". Той научи Кръстю как да удря, да рита и да прави така, че човека да го боли само като го докоснеш. Така, където и да отидеше, младежът беше учен да се бие, да бори, да удря и да рита. От къде на къде този турчин си мислеше, че може да го победи, какво като е Дяволът?

Минаха няколко дни. Кръстю отдавна вече не беше в Боляровия хан. Зеница се успокои малко, защото никой не дойде да потърси агата, а Божура все така се грижеше за стареца, който лежеше ни жив, ни умрял. На няколко пъти ханджийката искаше да сложи край на живота на турчина, който може би беше убил мъжа ѝ, но не смееше, защото, ако старецът умреше, веднага за това щяха да обвинят младия аргат. Така сега те бяха принудени да се грижат и да треперят над живота му.

Мина време, турчинът се изправи и дори проходи. Той се хранеше много добре. Три пъти на ден стопанката му даваше да яде и той с апетит изяждаше всичко. С времето здравето му укрепна, той понапълня малко, бръснеше се редовно и започна да изглежда все по-добре. Явно някога старецът е бил силен мъж, защото с времето придобиваше все по-заплашителен и страховит вид. Зеница все повече започваше да се тревожи за живота на хората, които обичаше. Колкото по-силен ставаше агата, толкова по-трудно щеше да бъде на двете жени и детето да се защитят от него. Дори Фурия нямаше да им помогне. Ханджийката с тревога наблюдаваше как силите на агата се възвръщаха. Отначало се притесняваше, че той ще потърси Кръстю, за да му отмъсти, но турчинът се държеше така сякаш не си спомняше нищо от това, което беше станало на хармана. Изглеждаше така все едно не бърза за никъде и е щастлив да остане тук. По цял ден обикаляше и като че ли се наслаждаваше на престоя си в хана. Поведението на Ибрахим все повече озадачаваше Зеница. Един ден тя му показа черквата на Болярови и от този момент той всеки ден вземаше ключа и я посещаваше. Това също много я озадачи. Не беше нормално мюсюлманин да посещава християнски храм.

Един ден се случи това, от което Зеница се опасяваше. Ибрахим се приближи към нея и попита:

– Къде е Кръстю Каратозев? Не го виждам вече.

Стопанката се сепна от този въпрос. Тя не го очакваше и знаеше какво означава той. Агата търсеше мъст.

– Не знам къде е! – отговори тя.

– Искам да му предадеш, че го търся, чорбаджийке! Работа имам за него – каза агата.

Всъщност от много дни насам Ибрахим не само си почиваше и си припомняше моменти от своето детство, той мислеше. Много мислеше някогашният еничар и все в една посока бяха мислите му. Как да възкреси силата на каазата? Как да реализира завета на Вълчан войвода? А всичко това означаваше да намери начин каазата да произведе повече пари и да намери човек, който като Али Мюзекки да води и организира стопанството, така че него да го облекчи от тези задължения. Но кой да бъде този човек? И тогава агата се сети – Кръстю Каратозев. Той беше учен човек, можеше да пише и да смята, беше служил в манастир като книжник. Той дори беше станал проигумен и презвитер, което означаваше, че е водил хора и е отговарял за тях. Но все пак това, което убеди най-много Ибрахим, че Кръстю е готов да бъде управител на каазата, беше борбата. Колкото и да беше странно Кръстю се бореше с техниката на Болярови. Кой беше Кръстю? Кой беше баща му Кара Тозю? Така Ибрахим реши да посвети Кръстю в плана си и да го остави да управлява казата, а той да тръгне по света и да реализира останалата част от плана, защото той вече имаше план. Да, той, Ибрахим Селяхаддин, щеше да реализира плана, за който толкова хора и поколения Шейтанови и Бимбелови бяха копнели. Той щеше да изпълни завета на Вълчан войвода и да увеличи каазата, докато не изкупи всички земи в Станимашко. После щеше да купи земите в Ямболско, Хасковско, Узунджовско и в Родопите, нахията Рупчос (Рупчос – земите в централните части на Средните Родопи), та чак до Лъки, Девин, Ахъчелеби и Пашмакли. Този план се беше загнездил в главата на стария еничар. Но преди това трябваше да присъедини земята на Боляровия хан. Тази земя, в която живееше сега, земята на неговите предци, чийто законен наследник беше той. Нямаше как да докаже, че е наследник на Болярови. Сигурно отдавна вече всички го смятаха за мъртъв и едва ли някой щеше да се сети за онзи отдавна изчезнал син на Болярови – Петко. Дали Яне беше казал на жена си, че е срещнал брат си? Със сигурност не. Едва ли един кесиджия щеше да каже на жена си нещо, което се е случило по време на изпълнение на мисията му. Освен това той беше сигурен, че Зеница не знае, че Яне е кесиджия. Как да вземе земята на Боляровия хан? Ибрахим се чудеше и мислеше. Тогава взе решение. Единственият начин да вземе земята беше да се ожени за Зеница, но и това не знаеше как ще стане. Така, за да спечели доверието на ханджийката, той от ден на ден започна да работи в хана. Навсякъде около него си личеше липсата на мъжка ръка и той с радост се зае да помага. Беше му тъжно да гледа хана занемарен. Вечер турчинът спеше в стаята, в която някога бяха спали баба му и дядо му. Това беше по-малката стаичка, пред която се намираше подобното на чердак място с дървената колона. В стаята му отначало висеше мечът на Яне, но после той изчезна някъде. До главата му имаше заключен дървен скрин. Жените и детето спяха в съседната стая. Понеже Зеница много се страхуваше, вечер залостваше вратата на стаята, в която спяха, а зад вратата слагаше остра дървена двурога вила. Тя служеше за прибиране и трупане на сеното на купи. Под възглавката си ханджийката държеше остра кама – една от камите, останали от мъжа ѝ. На острието ѝ беше изписано: "Който нож вади, от нож умира!" Тя беше решила, ако турчинът даде дори най-малък повод, да го прободе в сърцето.

От известно време Ибрахим ставаше сутрин, след това цял ден работеше, без почивка, до пълно изтощение. Работеше така, за да не мисли за всичко, което се случваше около него. Искаше да забрави за това, че именно той беше убил брат си и бащата на Кръстю. Така постепенно жените приеха агата като част от семейството. Той престана да се облича с турски дрехи, а носеше чисти аргатски дрехи, каквито носеха всички българи в равнината. Бръснеше мустаците и главата си и досущ приличаше на ратай. А работеше Ибрахим много и нямаше нужда някой да го кара, работеше като за себе си, не като за чуждо. Скоро той водеше цялото стопанство, ореше, косеше и обработваше цялото землище на Боляровия хан. Ибрахим правеше всичко това с удоволствие, помирисваше разораната рохкава земя, разронваше я между пръстите си и се опияняваше. Никъде земята не мирише така хубаво, както тук, в България. Нямаше парфюм на света, който да му носеше по-голяма наслада. Това беше земята, в която бяха погребани всички Болярови. Във всяка една частица от нея имаше прах и пот от предците му. Именно за тази земя баба му казваше: "Цял живот живеем наведени над земята, копаейки, сеейки, жънейки, орейки, гледаме земята и нямаме сили и време да се изправим и да погледнем небето. Ние гледаме майката земя и се изхранваме от нея, затова я наричаме майка и от нея черпим сили, докато някой ден тя не се разтвори и ние отново не се върнем в нея. И само ние истински разбираме думите, че от кал сме създадени и в кал ще се превърнем, но ние знаем и това, че в кал живеем. Само юнаците могат да се изправят и да погледнат небето и от него те да черпят сили, а не от земята. Защото небето те кара да стоиш изправен, да вървиш и да мечтаеш, а земята забива главата ти надолу.

От нея сме дошли и пак в нея ще отидем, но това няма да стане току така. Ние ѝ отмъщаваме като цял живот я бъхтим с мотиката. Всички ние сме оковани в тази земя като в затвор. Смятаме, че живеем, но всъщност сме затворници със смъртни присъди, чакащи дните ни да изтекат. Ние знаем всичко това, но се правим, че то не се отнася за нас.

Всички хора наоколо са осъдени на смърт и чакат дните им да изминат. Бори се! Стреми се към Бог! Изправи снага и погледни към небето!"

Освен всичко това Ибрахим се сещаше и за времето за изкупление на греховете си. Една сутрин под предлог, че има работа в Станимака, той натовари една биволска талига и впрегна двата бивола в нея. В талигата сложи мотика, лопата и кирка. Тъй като му предстоеше сложна и опасна задача, той взе със себе си зулфикр и заредения пищов на брат си, взе храна и един-два ютени чувала и тръгна. Животните вървяха бавно, но той и не бързаше за никъде. Към обяд вече беше в Станимака, но не спря, а продължи нагоре по пътя към Бачкьой. Минаха няколко часа и биволската каруца влезе в селото, бавно премина, но не спря и тук. Не се отклони и към Бачковския манастир. Вместо да завие наляво, той продължи и скоро излезе от селото. Пътят навлезе и вече се виеше в сърцето на планината, покрай бреговете на река Чая. Ибрахим внимателно броеше завоите. Не беше идвал тук от години и се опитваше да си спомни всичко. Колкото и да не искаше, самите места започнаха да му навяват спомени. Спомняше си как последният път беше дошъл тук с Велко, а си беше тръгнал сам. Най-накрая видя завоя, за който дебнеше. Разпрегна биволите и ги скри в гората. Скри и каруцата. Направи това достатъчно далеч от пътя, в едно малко дере. Дано никой не минеше, докато го нямаше. След това Ибрахим нарами инструментите и тръгна по стръмната, тясна пътека, която се виеше нагоре. Инструментите тежаха на рамото му и му пречеха да бърза, освен това нямаше свободна ръка, така че внимаваше да не се спъне и да падне. Отначало вървеше по тясната пътека, рекичката беше отляво, а то не беше река, а по-скоро тясно пенливо поточе. Водата му беше кристално чиста. Скоро започнаха да се редуват по-малки и по-големи водопадчета. По някое време пътеката пресече поточето. Сега поточето вече беше от дясната му страна и пътеката се извиси над него. Продължаваше да върви. Задъхваше се все повече и скоро кожата на рамото му се обели. Спря да почине за малко, а сърцето му биеше лудо, заплашвайки да излезе от гърдите му. Не можеше да си спомни като млад толкова ли му беше трудно. Беше забравил, дори да е било така.

След като тръгна, още на няколко пъти пресече потока по изгнили дръвчета и дънери. Минаваше ту отляво, ту отдясно, гледката беше много красива. Все още се движеше по едно стръмно дере, а изкачването беше все така тежко. Накрая беше толкова уморен, че вече искаше всичко това да свършва.

През цялото време се вълнуваше. Спомняше си онзи ден, в който беше минал от тук, но придружаваше учителя си Велко. Макар да беше минало много време оттогава, Ибрахим не беше забравил нищо. Не минаваше ден, без да се замисли за учителя си и да изрази благодарността си към него. Като че ли вчера бе минал от тук, все пак внимаваше много, за да не пропусне мястото. Най-накрая му се стори, че го откри. Огледа се. Коритото на поточето се беше променило доста за тези години. Отново внимателно се огледа, след което се зае да копае. Първо трябваше да отклони руслото на рекичката. Преди много години тук под водата заедно с Георги Кехая бяха заровили трупа на Велко. Нарочно беше пуснал реката да тече отгоре, за да не се поругава някой с гроба на учителя му. Освен това тогава Ибрахим не беше имал време да носи трупа където и да е. Вълнуваше се много. Копаеше и си представяше как под реката бяха положили мъртвия Велко и отново преживя всичко. Скоро щеше да види тленните останки на учителя си и да изпълни своя дълг към него. Нямаше да допусне Велко Кехая да лежи тук неопят, захвърлен в това пусто усое, без никой да знае къде е гробът му. Учителят му заслужаваше нормално християнско погребение, а душата му – да намери покой. Струваше му се, че точно е уцелил мястото. Тогава не беше погребал тялото на Велко много дълбоко, затова копаеше внимателно, като очакваше във всеки момент да попадне на останките му. Това не се случи. Покопа още малко. Реката явно беше променяла руслото си и сега му беше трудно да открие къде е гробът на кесиджията. Изкопа още няколко дупки все така неуспешно и вече започна съвсем да се отчайва, но не се отказа. Изкопа още една дупка. Скоро започна да се смрачава. Еничарът запали огън, после легна и се опита да спи на открито в гората. Не можа да мигне нито за миг. В гората, в тъмното, обикаляха всякакви животни. Те като че ли бяха привлечени от огъня и идваха да проверят какво прави този мъж тук. Ибрахим беше спокоен, защото в дясната си ръка държеше ятагана, а с лявата докосваше дръжката на пищова.

Мъжът посрещна сутринта с облекчение. Изми се, хапна и отново се зае за копае. Вече беше преровил всичко наоколо и много дупки зееха по пътя на потока. Ако отначало на Ибрахим му се струваше, че има някаква идея къде е погребан кесиджията, сега вече не беше сигурен в нищо. Най-накрая изкопа няколко отчайващи дупки на места, за които беше сигурен, че нищо няма да открие. Все по-често започна да се замисля дали някой не бе открил тялото на кесиджията и сега той да копае напразно.

Вече беше започнал съвсем да се отчайва, когато го откри или поне това, което беше останало от него. От кесиджията бяха останали само кости, череп и някаква лепкава маса, подобна на глина, но по-черна. Еничарът внимателно събра всичко около костите и го сложи в чувала, като най-отгоре сложи черепа. Пусна реката по коритото ѝ и дори не си направи труд да прикрие следите си. Беше много уморен. Трябваше да бърза, беше оставил биволите сами цяла вечер. Връщането беше още по-трудно, защото, освен всичките инструменти, на рамо носеше и чувала с тленните останки на кесиджията, а те бяха мокри и много тежаха. Чак следобед тръгна с биволите надолу по пътя. Всичко беше наред, явно никой не беше забелязал добичетата. Ибрахим водеше талигата към Бачково и в главата му се оформи план. Знаеше, че като мюсюлманин няма как да осигури християнско погребение на Велко, затова реши да наеме някой монах от Бачковския манастир. Когато стигна до светата обител, кривна надясно. Спря пред голямата арка на входа, където пишеше "Света Богородица". Мина доста време преди да уговори един от монасите да го придружи.

Двамата с монаха се возиха на биволската талига и мълчаха. Вече беше започнало да се стъмва. Изведнъж зад гърбовете си двамата дочуха тропот на конски копита. Тъй като пътят между Бачково и Станимака беше много оживен, двамата се огледаха спокойно. Отзад се задаваха няколко конника. Ибрахим вдигна ръка да поздрави пътниците с добра среща, но вместо това този, който беше пръв и явно техен главатар, мина отпред и препречи пътя на биволите. Мощните животни не се съобразиха с това и продължиха движението си напред. Главатарят явно беше изненадан от поведението на силните черни животни. Той извади ятаган и го развъртя над главите на животните и най-вече над Ибрахим. Еничарът не желаеше да предизвиква внимание, затова дръпна повода на животните и те послушно се "заковаха" на място. Останалите конници спряха и обградиха каруцата. На Ибрахим вече му беше ясно какво се случваше. Нямаше съмнение, че това са някакви капсъзи или част от банда, която искаше да ги обере. Ибрахим нямаше какво да губи, в себе си не носеше много злато, но се притесняваше да не би нападателите да обругаят останките на учителя му, до които се беше домогнал толкова трудно, или да не решат да ги убият. Той беше слушал много разкази за безсмислената жестокост на капсъзите. Не желаеше да им дава възможност да го завържат или обезвредят. Така той реши да действа и да изненада нападателите, като ги изпревари. Бързо извади пищова на Яне от пояса си и го насочи към гърдите на главатаря. Той знаеше, че ако е нападнат от капсъзи, първото нещо, което трябва да направи, е да обезвреди тартора на бандата и по този начин да я "обезглави".

Ибрахим натисна спусъка без забавяне. Вместо изстрел обаче пищовът само изпуши в ръката му и остър лютив дим влезе в ноздрите на еничара. Той беше изумен, не беше очаквал такова нещо. В най-важния момент пищовът засече. Ибрахим не знаеше, че това е дело на Зеница, а и сега това нямаше никакво значение. Главатарят също беше изумен. Явно страхът го беше сковал. Това даде възможност на Ибрахим пръв да се окопити. Той захвърли пищова на пода на каруцата и скочи към главатаря, който все още не беше на себе си. Докато летеше към конника, Ибрахим нададе бойния вик на своя оджак: "Биз гилиндж мюсюлманларък!" и в същото време извади Втория меч на исляма, замахна мощно и както летеше във въздуха, посече главатаря. Беше насочил удара към врата и желаеше да отсече главата на мъжа, който все още държеше в ръка голия ятаган. Ударът обаче засече в рамото и попадна в ключицата, като продължи надолу и нанесе огромна зееща рана. Зулфикр заседна някъде в ребрата около сърцето. Ибрахим падна на земята, а до него се свлече и мъртвият вече главатар. Еничарът бързо се изправи, защото очакваше нападение от останалите конници. Кръвта пръскаше от разсеченото сърце на мъжа и беше оплискала цялото му лице, гърдите и ръката му. Ибрахим настъпи гърди те на агонизиращото тяло на мъжа и със сила извади ятагана си. Наведе се и с лявата си ръка взе оръжието на главатаря, после кръстоса двата ятагана над главата си и извика бойния вик на еничарите от 101 орта. Нападателите явно помнеха какво се беше случило след последния такъв вик, защото обърнаха конете си и в галоп се отправиха обратно по пътя за Бачкьой.

Бойният повик на кръвта принуди Ибрахим дълго време да остане в това положение и да крещи девиза на оджака си. Той правеше това, а цялото му тяло беше като изсечено от камък. Страхът беше спасил живота на останалите нападатели. Старият еничар беше изпаднал в онова състояние, в което можеше да избие стотици врагове без да трепне. Това състояние му беше толкова добре познато. Беше изпадал в него на младини преди всяка битка. Мина доста време преди да се върне в реалността. От еничар отново се превърна в обикновен човек. Той не знаеше колко се бяха изплашили нападателите, които му обърнаха гръб и избягаха, но монахът не помръдваше, нито можеше да говори, нито знаеше къде се намира. Ибрахим избута разсеченото тяло на главатаря по склона към реката. То се претърколи няколко пъти и се сля с шубраците. След това отиде и изми ръцете, лицето и оръжията си в чистите и студени води на Чая. Когато се изкачваше по склона нагоре към пътя и мина покрай трупа на главатаря, заби измития му ятаган до мъртвото му тяло. Оръжието някак тъжно се заклати и остана като последен верен страж или като надгробен паметник на капсъзина.

Ибрахим пусна коня да се прибира по пътя, след което подкара биволите надолу към града. Монахът стоеше все така втрещен, ни жив, ни умрял. Ибрахим не намери за необходимо да му обяснява каквото ѝ да е. Той си мислеше за това, че ако нападателите са били част от по-голяма банда, скоро могат да се върнат с подкрепление. За съжаление мудните черни животни не можеха да се придвижват по-бързо. Той опита да ги пришпори, но скоро се отказа. Беше безсмислено да се опитва да ги измъчва с остена.

По някое време в краката му се търкулна пищовът. Хвана в ръка оръжието, което го беше предало. Внимателно махна оловния патрон и се опита да го изпразни в ръката си, но там вместо барут се посипаха трици. Гледаше и не можеше да повярва на очите си. Усещаше предателство. Мина време преди да се сети, че то може да идва единствено от Ирис и Божура.

В късната нощ двамата спътници минаха покрай Боляровия хан, но вместо да спрат продължиха към гробището. Отначало Ибрахим се притесняваше да не срещнат Ирис, но случката на нападението ги беше забавила доста и когато минаваха покрай хана, вече беше достатъчно късно.

Когато стигнаха до гробището, той сам се зае да копае гроб и мислеше за това, че когато Ирис и Божура идват тук, те ще са съвсем близо до гроба на баща си, но дори няма да подозират това. Изкопаването на гроба отне много време, монахът започна да мрънка. Той осъзнаваше, че извършва нещо незаконно и се страхуваше да участва в него. Наоколо цареше пълен мрак и той сигурно се страхуваше. Това не беше нормално погребение. За пръв път виждаше да се погребват кости. Какво беше станало, за да погребват този човек така? Кой беше той? Какъв беше, самоубиец или въпър някакъв? Монахът настръхна от ужас. Това не беше християнско погребение, той усети някакъв леден полъх, който се процеждаше като че ли от древността. Усещаше във всичко това някакво древно езичество. Най-накрая костите бяха положени в гроба и монахът, заплашен от Ибрахим, отслужи опело. Така Велко, който беше християнин, получи подобаващо християнско погребение. Монахът получи щедро възнаграждение и беше изпратен да се прибира към Станимака още през нощта. Когато напусна селото, калугерът се прекръсти и реши повече да не си спомня за тази нощ и всичко, на което беше станал свидетел. На другата сутрин Ибрахим скова дървен кръст и го поби върху гроба на своя учител. Върху кръста не написа име, не постави дори знак. Такава беше участта на Велко Кесиджи – да лежи в чужда земя, в непознат гроб.

Така донякъде гузната съвест на Ибрахим беше успокоена, но времето за изкупление тепърва предстоеше. Не знаеше какво да мисли за предателството на двете сестри, затова реши да бъде много по-внимателен с тях.

Зеница приемаше Ибрахим все по-повече като част от семейството. Вече никой не започваше ядене преди старият турчин да седне и да разчупи погачата. Всички го уважаваха и го слушаха, а и хората в хана вече се отнасяха по друг начин към ханджийката. И нямаше хора, които да се пазарят или да се опитват да избягат, след като са пренощували. И всички се бояха от мъжа щом ги погледнеше, а над очите му бяха свъсените му вежди. И ако ще ставаше някоя крамола. Ибрахим препасваше силяха и излизаше навън. Зеница знаеше, че старецът е безобиден и дори момче може да го победи, но все пак това стряскаше хората, които не го познаваха. Може би това, че беше видяла как Кръстю беше победил стария турчин, ѝ носеше спокойствие и увереност. Тя приемаше мъжа, но имаше едно наум и никога нито за миг не забравяше кой е той. Не спираше да си задава въпроса какво иска той от нея.

Ибрахим също имаше едно наум. Той искаше да разкаже на Зеница всичко, което знаеше за нея. Искаше да ѝ разкаже за това, че баща ѝ може да е Георги или Велко. Той искаше да ѝ подскаже, че знае истинското ѝ име и че е от рода на Шейтановите от Козбунар, но нямаше как да го направи, без да я уплаши. Затова реши да мълчи и да изчака подходящия момент.

Един ден Ибрахим отново повдигна пред Зеница въпроса за Кръстю. След дълго увещавано и клетви, че нищо лошо няма да му се случи, той най-накрая я склони и така скоро Кръстю, плах и стреснат, изпълзя от една от плевните. През цялото време той бе стоял скрит в сеновала. Ибрахим изпита съчувствие към окаяния вид на младежа. За учудване на Зеница той прегърна бившия монах и го отведе към старата черква. Някаква странна сила притежаваше турчинът и с нея властваше над нейния аргатин, който му се подчиняваше като мушица, обвита в паяжина, бореща се, но в същото време безсилна пред това, което предстои. Така почти без съпротива турчинът отведе Кръстю със себе си. Зеница много добре знаеше накъде го води. Тя взе камата, която държеше нощем под възглавката си, и ги проследи. Все така прегърнати двамата мъже влязоха през вратата на Боляровата черква. Без никакво колебание, Зеница се приближи до вратата, опита се да надзърне, но вратата беше толкова дебела и добре направена, че абсолютно нищо не се виждаше. Така тя беше принудена да мине отстрани, за да търси пролука. Лявата страна на черквата беше вкопана в земята и нямаше прозорци, затова тя мина отдясно. В този момент видя Божура. Бедната ѝ сестрица идеше да ѝ бъде в помощ. В ръката си тя носеше онази вила, която стоеше зад вратата. Двете намериха пролука в един от прозорците, но не видяха това, което очакваха. Ибрахим и Кръстю стояха един срещу друг и спокойно разговаряха. И ако по пътя момчето се беше опитвало да се откопчи от прегръдката на турчина, сега то стоеше съвсем спокойно и внимателно слушаше това, което му казваше мъжът срещу него. Двете сестри се напрегнаха, за да чуят какво си говорят двамата, но черквата беше направена така, че всеки звук, произнесен вътре, да се връща обратно и да се засилва, но да не излиза навън и да не се разпръсва. Поради това двете не чуваха нищо повече от едно боботене и не можеха да разберат думите им.

Вече беше минало много време, откак двамата говореха. На няколко пъти Кръстю въпросително беше извил глас, но после всичко се беше успокоявало. За опит за убийство от страна на турчина и дума не можеше да става, но все пак Зеница беше нащрек. Тя все още помнеше, че може би Ибрахим е убиецът на Яне, а същият този, който сега явно беше изпаднал под негова зависимост, го беше нарекъл Дявол. Какво ставаше? Каква власт имаха думите на този човек, та беше така успокоил Кръстю?

Единственото нещо, което двете жени успяха отчетливо да чуят и да разберат, беше накрая, когато Ибрахим извиси глас. И страшен беше гласът му, това не беше същият онзи глас – мек и топъл, който те всеки ден слушаха. Метални нотки се прокрадваха в него и звучаха властно и силно, все едно сам Бог ги беше произнесъл. Дори двете жени потръпнаха като чуха този глас.

– Закълни се тук и сега, че всичко що чу ще пазиш в тайна и ще бъдеш верен на Завета на Вълчана!

– Заклевам се! – каза Кръстю и се прекръсти три пъти. Каква нелепа случка – християнин се заклева в черква пред турчин.

Жените така и не разбраха какво става, но видяха двете сенки да се измъкват от черквата, а навън вече беше станало тъмно и досадни комари свистяха около ушите им. Двамата мъже продължаваха да разговарят, а жените, за да не останат сами в това тъмно и безлюдно място, се запромъкваха зад тях. Зеница се приближи още по-близо. Тя искаше да чуе за какво си говорят двамата, но не от любопитство, а защото искаше да знае дали все още може да разчита на Каратозевия син, или той вече е подвластен на Дявола.

От другия ден Кръстю, след като получи последни напътствия от агата, запраши по пътя, но не към Станимака, а в обратната посока. И всички знаеха, че натам пътят продължава към Едирне и Стамбул. Преди да се сбогува той нищо не каза на стопанката на хана. Така единственият мъж, на когото Зеница можеше да разчита, си замина.

Всъщност Кръстю не стигна толкова далеч. Той беше получил ключ от Ибрахим бей, за да стегне Ибрахимбейовия конак и да го подготви отново да бъде център на каазата. Ибрахим беше посветил младежа в тайните си и сега той като послушен войник замина на своя пост. Но всичко това трябваше да продължи, докато беят не донесе много пари. Кръстю много пъти беше чувал за завета на Вълчан. Колкото и да бе странно баща му и Яне чорбаджи бяха хората, които смятаха, че са последни хранители на тези тайни. Всичко, което турчинът му беше разказал, беше истина, но откъде той знаеше това?

Ибрахим се наслаждаваше да гледа Ирис и някаква странна топлина се разливаше из тялото му. Божура също беше хубава, но с по-тъмна и къдрава коса. И докато ханджийката беше открита и усмихната жена, по-голямата ѝ сестра беше винаги намръщена и някак отчуждена от действителността. Именно тази дистанция сигурно беше притеснявала момците, защото Божура беше още мома. Ибрахим разбра това, защото никой не споменаваше тя някога да е имала мъж, дете или да е била омъжвана. Един ден Ирис още от сутринта започна да се приготвя да излиза. Това беше специален ден, в него всички мъже се събираха и като русалии обикаляха землищата на селата си. Ибрахим веднага се сети накъде е тръгнала ханджийката. Тази мисъл го натъжи. Не можеше да забрави, че той е причината за мъката, която виждаше в очите ѝ. Така двете жени заминаха за гробището. Те много молиха Ибрахим да ги придружи, но той остана под предлог, че ще наглежда хана. Всъщност се притесняваше да не се издаде, защото гузната му съвест все повече се засилваше, колкото повече време живееше в хана. И понякога съвсем забравяше и му се струваше, че нищо лошо не е сторил на тези хора, друг път споменът и самообвинението избухваха с такава сила, че той си даваше сметка, че всичко това го подкопава, както река подкопава бряг, и никога не е спирал да мисли за него.

Той остана през целия ден в хана, но реши вечерта скришом да се промъкне до гробището и да поиска прошка от мъртвите, не само от тези, които беше убил, но и от Али Мюзекки, и от близките си, на които беше донесъл толкова мъка и тъга. Когато се стъмни, мушна султанската и персийската кама, втъкна зу-л-фикр в червения си пояс, без да се препасва със силяха, и тихо се измъкна от хана. Пътят беше осветен от ясната луна и в него имаше нещо призрачно. Той вървеше и като че ли се намираше на луната. Скоро кривна надясно и пое към гробището. В този момент забеляза нещо, което веднага привлече вниманието му. Някаква светлина имаше там до гробовете и тя се движеше. Ибрахим приклекна и започна да се приближава. Гробището беше място за странни срещи. Кой ли беше това? Дали пак нямаше да се натъкне на Кръстю? Тази мисъл го успокой. Все пак продължи да се приближава прикрит и приведен. Най-накрая се скри зад един нисък храст от диви сливи, който беше израсъл насред гробището. Притихна и чу думите на жена. Това беше женски глас и той не можеше да го обърка. Явно не беше Кръстю Каратозев. Жената плачеше и нареждаше. Ибрахим искаше да види коя е, но тя стоеше в гръб, а светлината идеше откъм лицето ѝ и освен мрачен силует, Ибрахим не можеше да види нещо повече.

– Цял живот те обичах и копнях за теб! Бях готова да умра за теб! Посветих ти живота си и всичко, което имам! Толкова много те обичах, змейо мой! Как копнях поне веднъж да ме прегърнеш през кръста със силните си ръце! Всичко ти дадох що имах! И сега, макар че те няма, все още живея заради теб и както обичах теб, сега обичам детето ти! Защо Бог ме наказа? Защо те отне от мен? Исках само да те гледам, пък макар и в прегръдките на друга! Исках да съм покрай теб и да ти се радвам! Никога няма да погледна друг мъж освен теб! Никога няма да имам друг мъж! Така ще изживея живота си близо до теб, ще те обичам и никога няма да те изоставя и предам! Защо не видя нито веднъж любовта ми? Защо не ме позна? Защо поиска Ирис вместо мен? Толкова много те обичам, господарю мой!

Ибрахим стоеше притаен и не можеше да повярва на ушите си. Той вече беше сигурен, че това е Божура. Нима това беше голямата тайна, която правеше жената толкова тъжна и вглъбена? Това ли беше дълбоката болка, която гризеше душата ѝ? През цялото време Божура е била влюбена в човек, който не е откликнал на любовта ѝ и в същото време е бил толкова близо до нея. Тъжен живот е било това. Ибрахим не искаше да смущава жената. Тя поплака още малко над гроба на Яне и си тръгна. Ето защо Божура идваше толкова късно на гробището, да се види със своя любим, с когото не можеше да бъде наяве дори в смъртта му. Така вечерта беше единственото време, в което можеше да остане насаме с него. На Ибрахим му стана тъжно като гледаше светлинката на свещта и отдалечаващата се прегърбена фигура.

Божура беше оставила една тънка, жълта, църковна свещ, която осветяваше всичко наоколо. Тя се смесваше с призрачната лунна светлина и придаваше още по-магическо излъчване на мястото. След като се помоли на всеки един гроб поотделно, еничарът се прибра. От този ден нататък всичко за него вече беше различно. Той беше човекът, който знаеше най-много неща за тези хора. Всъщност от всички хора, които сега живееха в хана, само той и сина на брат му бяха Болярови. Така съвсем естествено той се сприятели с детето. Отначало майка му беше много против, но с времето двамата се сближиха. Ибрахим правеше това, което смяташе за правилно и започна да го учи на всичко, което знаеше за борбата и най-вече за борбата на Болярови. Момчето беше на три-четири години, което можеше да означава, че Ирис го е родила след като той вече бе убил мъжа ѝ. Сигурно е била още бременна, когато той уби Яне. Дали брат му е знаел, че Ирис чака дете? Та този Иванчо беше единственият наследник на двата могъщи и силни рода – Болярови и Шейтанови. Момчето беше много упорито и макар и малко си личеше силната воля, която притежава. Брат му можеше да бъде спокоен, синът му беше наистина много сериозно и волево момче. По всичко си личеше, че един ден ще наследи големия ръст и сила на Шейтанови и Болярови. Тъй като брат му беше посетил Божи гроб в Йерусалим, майка му го беше нарекла Иван Хаджиянев. Ибрахим беше първият учител на Иван Хаджиянев.

Скоро отново се появи мисълта да се сближи и да се ожени за Зеница. Според него жената вече беше започнала да го приема. Той въртеше цялата мъжка част от домакинството и без него тя нямаше да може да се справи. Кръстю вече трябваше да е стегнал сарая, така че скоро щеше да се нуждае от пари, за да могат да изпълнят плана, който Ибрахим беше измислил и който щеше да доведе до осъществяване на завета на Вълчан. Сега той трябваше да се ожени за ханджийката. Ибрахим беше притиснат от времето, затова реши да действа. Един ден повика Зеница при себе си.

– Какво искаш, Ибрахим ага? – попита тя като мислеше, че старецът ще я пита нещо за работата, която вършеше.

– Ханджийке, искам да поговоря с теб!

– Кажи, Ибрахим ага!

– Зенице, ти не ме познаваш, но аз те знам от ей такава – като каза това той посочи с ръка до височината на коляното си. – Познавах майка ти и баща ти...

Зеница хлъцна от вълнение и изненада. Тя беше искрено учудена и по-скоро не повярва на турчина.

– Чувала съм, че баща ми е имал само един приятел, дори побратим турчин, но той се наричал Али ага.

Ибрахим си спомни веднага за Али ага. Много добре си спомняше какво беше направил с него и хората му.

– Баба Василка ли ти каза?

– Каквооо? – тя го гледаше с широко отворени очи. – Откъде знаеш за баба Василка?

– Нали ти казах, че познавах майка ти и баща ти.

От одеве Ибрахим се чудеше дали да разкаже на жената за това кой е наистина.

– Кой си ти? – попита тя.

Ибрахим не знаеше какво да каже. Нямаше време да шикалкави, затова реши да бъде искрен.

– Аз съм брат на Яне.

– Каквооо? – жената пак се облещи от изненада. – Това не е вярно! Яне нямаше братя! Как ще си му брат, мъжът ми беше чист българин, а ти си турчин.

– Не съм турчин! Аз съм еничар!

Зеница отстъпи крачка назад.

– Какво говориш? – тя явно беше потресена. – Еничар?!

В следващите минути тя стоеше и тежко дишаше, като че ли току що е бягала. Тя го гледаше все едно вижда чудовище.

– Ти, еничар?! – повтаряше тя.

На Ибрахим му стана ясно, че или ще пречупи жената и тя ще бъде негова, или от утре ще трябва да си ходи, но тук повече нямаше да може да остане. Така той реши да атакува.

– Аз съм брат на Яне и те обичам, Ирис!

Жената стоеше и не помръдваше, тя като че ли се беше вцепенила от това, което чуваше. Така Ибрахим не можеше да разбере дали я беше впечатлило обяснението му, или това, че я беше нарекъл с истинското ѝ име. Мина доста време преди тя да проговори:

– Откъде имаш пистолета и камата на Яне?

Ибрахим реши да излъже.

– Истинското ми име беше Петко. Всички ме смятаха за мъртъв, но всъщност мен ме взеха еничарите. В последните дни преди да убият Яне ние се видяхме и той като на брат ми подари пищова и камата си.

– Това не е вярно! – отвърна тя. – Яне никога не би се разделил с оръжията си!

– Не искам да споря с теб – каза той. – Иванчо има нужда от баща, а ти имаш нужда от мъж.

– Но аз не те харесвам! – каза жената.

След това Ирис го отведе в неговата стая. После отвори една ракла. В нея имаше дрехи, но имаше и едно малко деление. Оттам тя извади няколко книги, кама, подобна на Велковата, един пищов, видя се пандахуси (документ за хаджия), ерусалим и шишенце с течност.

– Какво е това, да не е отрова? – попита Ибрахим.

– Не, брат ти беше хаджия и донесе това шише от Йерусалим. В него има вода от река Йордан. Тук имаше и хаджийска риза, но Яне я беше облякъл, когато го убиха и така с нея го погребахме.

От пазвата си Ирис извади друга кама, досущ като тази, която беше вътре. Еничарът извади остриетата на камите, не можеше да има грешка, това бяха същите ками като тази, която преди години беше имал Велко, а после му беше подарил. Точно тази кама се беше оказала центърът на Света и около нея той беше събрал метал за зу-л-фикр. Именно по тази кама Явуз Чилик го беше познал, а Кубилай Юндер беше предрекъл идването му. Какво ли означаваше това, че брат му имаше същите ками? Защо Яне имаше две такива ками? Дали брат му не е бил Избраният? Можеше ли да се окаже, че брат му е Махди?

Той внимателно прегледа двете ками. Едната не беше камата на Велко, а само приличаше на нея. На нея бяха изсечени думите: "Който нож вади, от нож умира!", но другата кама беше тази на Велко. Ибрахим беше сигурен в това. Толкова дълго време той я беше държал в ръце и я беше носил със себе си, не можеше да я сбърка. Как ли беше попаднала тук? Той много добре си спомняше, че беше дал тази кама на ал-Хадад и той я беше излял като част от острието на зу-л-фикр. Как сега камата беше тук, Ибрахим не можеше да си обясни. Можеше ли ал-Хадад да се е виждал с брат му и да му я е дал? Ибрахим не знаеше. После се сети, че брат му е ходил на хадж до Йерусалим. Можеше ли, когато е минал през Дамаск, да е станало всичко това? Беше изумен, не знаеше какво да мисли. Някакво разочарование се загнезди в душата му. Какво ли означаваше всичко това? Дали не беше предаден от ал-Хадад? Дали цялата история, в която вярваше, нямаше да се окаже измама? Можеше ли вместо Махди да се окаже Даджала?

Ибрахим не можеше да разбере какво става. Много добре си спомняше как ал-Хадад там, в подземието на Дамаск, го беше накарал да чука дръжката на камата и на толедската рапира, за да ги изчисти от всичко що не беше метал по тях. Това той беше направил преди Ковачът да сложи двете оръжия да ги претопи и те да вземат участие в зу-л-фикр. Дали ал-Хадад беше сложил и претопил камата на Велко в зу-л-фикр? Ако не го беше направил, защо? Истински ли беше в такъв случай зулфикр? Ибрахим се сети колко много говореше и обясняваше тогава ал-Хадад за барута, дали всичко това не е било само за прикритие? Ако беше станало така, истински ли беше Втория меч на исляма? Дали ал-Хадад не беше компрометирал Меча на Махди като не беше поставил в него Центъра – камата на ал-Хадад? Ибрахим се сети за идеята, че камата е неунищожима. Това беше един от истинските неунищожими предмети. Еничарът не можеше да си спомни дали беше видял как камата влиза в състава на меча. Можеше ли да има друго толкова точно копие на камата? Можеше ли той да бърка? Какво беше станало? Дали ал-Хада-да не беше сложил копие на камата в зу-л-фикр, а това, което сега той държеше в ръка, да беше камата на Велко. Можеше ли това също да е копие на камата, или са били създадени две съвсем еднакви ками? Ибрахим не знаеше какво става, това беше нещо, което не можеше да обхване с разума си и да разбере. Това, което се намираше в ръката му, не трябваше да съществува, но той го държеше и го виждаше. Не знаеше какво да мисли. Скоро главата го заболя.

Ибрахим прибави към камите своите две ками и върна пищова, който беше отнел от Яне. Тук беше мястото на пищова – при другия пищов. Единственото, което задържа при себе си, бяха книгите. Искаше да види какво пише в тях.

Ирис извади отнякъде меча, който преди време стоеше закачен на стената, и отново го постави на мястото му. За да покаже намеренията си, че иска да бъде с мир в хана, еничарът свали зу-л-фикр, закова пирон и закачи Меча на Махди така, че двете оръжия да се кръстосат, а после нагоре с острието, което опираше до тавана, пред тях постави джерида си.

– Ще ме харесаш! Аз няма да те насилвам в нищо, но аз съм Боляров и имам право над тази земя и хана!

Зеница веднага разбра за какво говори агата. Тя знаеше, че този мъж може да я изхвърли от хана и да ѝ вземе земята. Къде щеше да ходи тя после? Как щеше да живее?

– Не можем да се оженим, защото ти си мюсюлманин, ага, а аз съм християнка. Как да се оженим? Къде да направим сватбата? Не искам да стана кадъна, а по християнски не можем да се оженим.

– Аз нямам харем, нито някога съм бил женен – отговори еничарът.

– Как си представяш сватбата ни? – попита тя с глас, който казваше, че това е невъзможно.

– Ако искаш, няма да се женим, а само ще живеем заедно.

– Да живея с тебе в грях?

– Или ще живееш с мен в грях, или ще те изхвърля от хана!

Зеница помисли и каза:

– Добре, ще живея с теб в грях, но искам да прехвърлиш цялата земя на Иван Хаджиянев. Искам в документ да запишеш черно на бяло, че всичката земя на Болярови ще остане за Иван.

Така двамата – Ирис Шейтанова и Ибрахим Селяхаддин, когото преди наричаха Петко Боляров, заживяха в грях, далеч от Бога и божиите закони. Всъщност те спяха в една стая, а Божура и Иван в другата, но нищо не се случваше. И нито веднъж Ирис не позволи на Ибрахим да я докосне, насън не се сгушваше в него, дори и в най-студените нощи.

Божура много добре знаеше, че турчинът с нещо държи сестра ѝ, но не можеше да разбере с какво. Веднъж тя издебна Ибрахим, докато лежеше и си почиваше, влезе при него в стаята и просъска:

– Знам какво става тук! Разпиля ти семейството ни! Пропъди Кръстю, а сега в леглото на Зеница влезе! Знам какво става, но да знаеш, че мен не можеш ме излъга! Ще браня Иван и никога няма да престана да те дебна! Направиш ли и най-малкото зло на някого от тях, ще те убия, да знаеш!

Ибрахим се изправи и каза:

– Божуро, знам тайната ти! А дали Ирис иска да бъде с мен, това не е твоя работа!

– Ирис ти е казала истинското си име! – жената беше наистина потресена. – Как я държиш? С какво? Ще разбера и ще те изхвърля – все по-настървено говореше Божура.

Ибрахим разбра, че за да спре жената, трябва да я нарани. Затова той заговори:

– Божуро, аз те харесвам и искрено ти съчувствам. Харесвах те още като дете. Знам, че те боли, защото смяташ, че Ирис изневерява на Яне

– Човека, когото винаги си обичала, но искам да знаеш, че аз също я обичам и ще ти докажа това.

– Не искам нищо да ми доказваш! Искам да се махнеш от тук и да ни оставиш на мира!

– Не мога да ви оставя, защото всичко това е мое.

– Твое?! От къде на къде?

– Аз съм роден тук и тук израснах.

– Това не е вярно!

– Вярно е, Божуро! Но ти няма как да знаеш, ти самата израсна в къщите близнаци в Козбунар.

– Но откъде знаеш?

– Божуро, аз съм брат на Яне.

– Каквооо? Ти лъжеш!

Ибрахим замълча, нямаше какво да отговори. Знаеше, че е обезоръжил Божура и повече атаки от нея няма да очаква. Така и стана, Божура още повече се затвори в себе си и вече въобще не говореше с него. Тя като че ли се страхуваше от това той да не разкрие тайната ѝ най-вече пред сестра ѝ. Не смееше и нея да погледне укоряващо.

Ден след ден Ибрахим все повече спечелваше доверието на Ирис. Той се отнасяше към всичко спокойно и не я притесняваше с нищо. Защитаваше семейството и се грижеше за сигурността им. Ибрахим знаеше, че трябва да продължи и да доведе до край плана, който беше намислил. Беше подготвил Ирис, че ще се наложи да я изостави за известно време. Колкото и да ѝ беше странно, тя изпита някакво съжаление, че мъжът ще ги изостави. Това я учуди и дори се ядоса на себе си. Нима беше започнала да изневерява на Яне и беше допуснала Ибрахим до себе си? Чак сега тя беше разбрала откъде ѝ бяха познати очите на Ибрахим. Това бяха очите на Яне. Тя вече нямаше съмнение, че еничарът наистина е брат на починалия ѝ мъж.

Един ден Ибрахим беше заключил портата на хана. Отиде да остави връзката с ключове, които висяха на един пирон, забит на високо на една греда в стаята на Божура, където някога беше спал той. Докато оставяше връзката с ключове, видя, че отдолу стои друга връзка. Дни наред погледът му беше минавал през нея, но като че ли сега я виждаше за пръв път. На тънка желязна халка бяха нанизани няколко ключа. Какви бяха те? За къде бяха? Досега той никога не се беше замислял. Обзе го любопитство. Два от ключовете бяха по-големи и еднакви. Посегна и откачи желязната халка. После бавно започна да ги разглежда, като че ли можеше само като ги гледа да определи кой от тях какво отключва. Тогава изведнъж в ръката му попадна един от двата ключа. Ибрахим изтръпна, той му беше толкова познат. Едва ли го беше държал в ръка повече от два-три пъти, но веднага го позна. Сърцето му трепна. Това беше ключът за скрипторията, който в нощта преди бягството от манастира Инокентий беше поставил в ръката му. Хвана и другия ключ, той беше същият. Ето къде се намираха останалите два ключа, които отключваха скрипторията.

Спомени нахлуха в главата му. Всичко това му се струваше толкова отдавна, като че ли никога не се бе случвало, а в същото време си го спомняше все едно се случваше сега. А ключът не беше просто ключ към скрипторията, а към неговата младост и спомени. Сега Ибрахим го държеше в ръка. Мисли много, най-накрая картината сама се нарисува пред очите му. Ето как ключът беше попаднал тук. Сигурно баба Василка, Георги или Велко го бяха отнели от него. И на тях сигурно им беше направило впечатление, че носи ключ, съшият като този, който те вече имаха. През цялото време те са знаели нещо повече за него. Или може би те бяха придобили този ключ по-късно. Те бяха предавали ключовете от ръка на ръка и сега той отново го държеше. Каква беше тайната на тези ключове? Защо за тях скрипторията е била храм? Той беше решил да унищожи ключовете за подземието и ето, че те сами дойдоха при него. Ако беше спазвал завета на Инокентий, сега трябваше да унищожи скрипторията. Дали не беше сбъркал нещо като беше избързал? Но дори и така ключовете попаднаха при него. Той отново държеше в ръката си ключовете към знанието и изкушението. Може би някой ден те щяха да отворят входа на подземната скриптория. Може би тези знания не бяха изчезнали безвъзвратно.

В следващите дни отдели време, за да научи повече неща за брат си. Това можеше да стане като прочете всички книги, които се намираха в сандъка. Книгите, които четеше, бяха безценно богатство. Всяка от тях беше с изключителна стойност. В едната брат му беше описал Боляровия начин на борба. Ибрахим четеше и си припомняше всичко, на което го беше учил дядо му. Четеше и си спомняше борбите си при Мирза бей. Можеше ли тогава да се е борил с Яне? Сега вече беше сигурен, именно Яне се беше представил като Янис и го беше победил. В другата книга Яне разказваше за това как е смесил Боляровия с Бимбеловия начин на борба. Чак сега Ибрахим разбра колко напред в борбата е бил брат му. Той наистина беше достигнал висоти, които бяха немислими както за Болярови, така и за Бимбелови. Брат му беше станал башпехливан и наистина е бил най-добрият борец в света. В друг китаб беше описано това как се води хайдушка дружина. Ибрахим четеше и разбираше, че какъвто е бил като пехливанин, такъв е бил брат му и като хайдут. Но най-интересен за него беше последният китаб. Това беше "Кесиджи китаб". Брат му беше посмял за напише китаб за кесиджиите, за най-потайните хора в света. Ибрахим зачете и изтръпна. Чак сега започна да разбира кои са кесиджиите. Осъзна, че дори не е знаел какво представляват кесиджиите. Сега брат му беше по-голям учител за него от самия Велко. Яне беше живял като кесиджия, дори нещо повече, той беше живял със "сенките" на кесиджиите. Ибрахим започна да разбира, че всъщност не беше победил брат си. Брат му беше поискал така да стане. Може би Яне беше разбрал нещо доста преди него.

Един ден Ибрахим прочете това, което от толкова време го интересуваше и беше предопределило живота му. Той не очакваше да го прочете именно в тази книга, но сега всичко му стана ясно, както и се разкри тайната на скрипторията и трите ключа. Освен всичко друго в "Кесиджи китаб" пишеше, че скрипторията е храм на кесиджиите. Те бяха секта, която имаше за цел да опазва знанията и да пази скрипторията. Мисията на кесиджиите беше стара, колкото стар бе светът. Те бяха пратени от "сенките", същите онези "сенки", които някои наричаха Зло, Сатана, а други – Бог. Ибрахим разбра неща, които можеха да го карат само да възкликне. Кесиджиите бяха пазили книжниците и скрипторията хилядолетия наред. Те бяха участвали в битката между Бог и Сатаната. Те бяха архангелите и демоните. Именно те бяха водили Свещената война между боговете. Всъщност това беше във война със самия Бог, защото Бог беше един. Кесиджиите бяха самото божие войнство.

В трактата Велко беше описан като Ак Шейтан и двамата с Кара Шейтан трябвало да пазят скрипторията. Те бяха като двама архангели в нозете на божия престол. Пишеше още, че презвитерът Пафнутий е баща на Ак Шейтан и Кара Шейтан. Еничарът си спомни, че името Шейтан го беше съпровождало през целия му живот. Ак Шейтан беше Велко. Той имаше брат, можеше ли Кара Шейтан да е брат му Георги? После Ибрахим се сети за Диарбекир и нощта, в която кесиджията беше нападнал хората на Кабил и Хабил. Спомни си страхливите бълнувания на Кабил за някакъв Шейтан. Можеше ли Юсуп да е кесиджия и той да е Кара Шейтан? Как така Пафнутий е баща на Ак Шейтан и Кара Шейтан? Баща на Велко беше Вълчо или Вълчан войвода. Как арапът Юсуп можеше да е син на Вълчо?

Ибрахим чете няколко дни "Кесиджи китаб". Понякога по цели дни лежеше и мислеше. Припомняше си всеки миг от нощта, в която беше унищожил скрипторията. Мислеше и премисляше всичко. Една вечер спря да мисли за скрипторията, а мислите му се насочиха към нощта, в която преди толкова много години бе напуснал манастира. Изведнъж всичко се нареди в главата му и получи прозрение, всичко му стана ясно. Само той и Велко можеха да знаят цялата истина и еничарът се учуди как досега не се беше сетил. Той си припомни онази нощ миг по миг и възстанови всичко в паметта си. Всъщност Инокентий не беше убил Пафнутий, защото не беше кесиджия. Ибрахим вече знаеше, че само кесиджия може да убие кесиджия. Спомни си "сянката", как я преследваха и как тя ги нападна. В този момент в манастира е имало четирима кесиджии. Пафнутий беше Вълчан и беше учител на Велко, той е бил единият кесиджия. Другите двама кесиджии са били Яне и той – Петко. Тогава обаче Петко още не беше чувал за кесиджиите и не беше убил Пафнутий. Със сигурност същото се отнасяше и за Яне, който по-късно е станал кесиджия, така че едва ли в онзи момент можеше да е убил Пафнутий. Единственият друг кесиджия, който по това време се е намирал в манастира, е бил Велко. Не можеше да е бил Георги, защото го бе видял по-късно и то в Козбунар. След това се сети как в онази нощ, когато бягаше от манастира, Велко го бе настигнал и изпреварил. Тогава явно е изпълнявал кесиджийска мисия и затова копитата на коня му бяха обвити с парцали. Сега на Ибрахим му стана ясно откъде е идвал тогава кесиджията. Търсел е него, след като току що е убил баща си. Сигурно е мислил, че Петко е човекът, посегнал на баща му. Ибрахим не можеше да повярва, през цялото време Пафнутий и Велко са знаели за него и Яне, търсили са ги, бяха ги пазили и обучили. Велко беше ученик на Вълчан, а те двамата – на Велко. Сигурно Инокентий наистина бе наранил Пафнутий, но не го бе убил. Някаква прадревна сила му нашепваше, че е така. Нямаше как Инокентий да убие Пафнутий, той само така си е помислил. Еничарът не можеше да разбере дали учителят му кесиджия е убил презвитера, за да го спаси от мъките му, защото е сметнал, че по някакъв начин старецът може да навреди на мисията, или за да го наследи. Не знаеше защо, но вече беше напълно сигурен, че именно Велко бе убил баща си. Нямаше кой друг да бъде. Сигурно старецът му беше казал за Петко и затова го беше проследил. Гърбът му настръхна от силата на това, което разбираше. Дали Велко не го беше ударил с бича, защото е мислил, че той е посегнал на Пафнутий? Сега разбра всичко, което се беше случило в онази нощ и на другия ден. Те, кесиджиите, имаха мисията да пазят скрипторията и Махди. Затова Велко като "сянката" е следил всяка тяхна стъпка и е знаел всичко, което правят. Колко ли е бил притеснен Велко и се е колебаел кой от братята е башкесиджията? Сигурно е сметнал, че е той, защото му бе завещал кесиджийската си кама. Именно заради тази кама по-късно бяха помисли, че е Махди. Доколкото беше разбрал, башкесиджията е Даджала, а не Махди. Ибрахим нещо не разбираше. Дали делението не беше такова, каквото той си го представяше? Можеше ли и в него и в брат му да има част от Махди и Даджала? Затова ли беше унищожил скрипторията? Дали вече беше създал доброто, което да го направи Махди?

Когато беше стигнал до Козбунар, Василка, Велко и Георги бяха познали ключа и може би затова го бяха задържали. Дали после те не бяха предопределили целия му живот? Можеше ли да се окаже, че еничарството му също е било водено и контролирано от тях? Спомни си как от къщата в Козбунар го бяха взели Явуз Чилик и Юсуп. Дали тогава те не го бяха предпазили от Георги Кехая? Можеше ли мъртвият му учител да е бдял над него или за това се бяха уговорили предварително Велко и Юсуп? Можеше ли да се окаже, че през цялото време сектата на кесиджиите е ръководила сектата на Махди и еничарския корпус, а той дори не бе подозирал за това?

Ибрахим разбра къде се намира съкровището на Вълчан. То можеше да е само и единствено в подземията на скрипторията. Освен книгите там се намираше и цялото съкровище, събирано от Вълчан и Велко. Сигурно там беше и съкровището от Велковата дупка.

Прозренията, които го сполитаха, бяха с толкова голяма сила, че го разтърсиха. Сега той разбираше за живота си неща, които не беше очаквал някога да научи. Той виждаше живота си по нов начин и себе си като друг човек, такъв, какъвто не се познаваше.

Чак сега той започна да навдига един воал, който му беше пречил да разбере нещата, които му се бяха случвали, но това пораждаше повече въпроси, отколкото даваше отговори. Защо точно той беше определен да унищожи скрипторията? Дали той не беше последният останал кесиджия? Дали той беше башкесиджията?

Ибрахим много пъти препрочиташе трактата за кесиджиите и търсеше отговори на въпросите си. Започна да прави нещата, които брат му описваше. Един ден взе трактата и отпред написа: "На Велко Шейтанов, чиято "сянка" все още живее. На Вълчан, Юсуп и Яне Боляров." Вече беше сигурен кой е Кара Шейтан.

Много интересен беше един лист, който брат му беше написал преди да тръгне да се бие с него. Ибрахим го прочете, а там пишеше:

"Вчера хора донесоха обезглавеното тяло на Кара Тозю. Тогава си спомних за онази нощ, в която лежах в Бачкьой. Тогава мислих за човека, който някой ден ще убие Кара Тозю. От доста време не знаех къде се намира байрактарят ми и какво се бе случило с него. Така аз мислих къде ли се намира в момента неговият убиец. Сега вече знам този отговор. Откъде тогава можех да знам, че убиецът на Кара Тозю ще бъде брат ми. Аз тогава дори не знаех, че брат ми е жив. Дали нямаше да е по-добре, ако тогава не беше умрял, ако завинаги беше останал там долу в Дяволската дупка. Зъл демон е обсебил душата му и го погубва. Бог така е отредил, брат ми да убие моя най-добър и верен другар, този, който за мен беше като баща.

След като тогава бях мислил за човека, който ще убие Кара Тозю, много добре си спомням, че се замислих и за човека, който ще ме убие. Откъде тогава можех да знам, че убиецът на Кара Тозю ще бъде и мой убиец, и това ще бъде родният ми брат? Какво ни накара с брат ми да се обърнем един срещу друг – вярата, животът или някаква друга сила? Сега, когато пиша, силна вълна ме разтърсва, космите на тялото ми настръхнаха, а на врата си усещам острието на ятагана. Ще трябва скоро да умра. Така пожела Бог. Не мога и не искам да живея като братоубиец, ако Петко може, нека го направи! Ако го направи, значи Бог е пожелал това! Аз съм кесиджия! Мен може да ме убие само друг кесиджия! Дали Петко е кесиджия?"

След като прочете книгите на брат си, Ибрахим прибави към тях и своите книги – за "Ето" и Тайната книга, и ги прибра в раклата. Запази само листа. После разгледа двете ками. Той вече знаеше, че брат му е башкесиджията, когото всички кесиджии очакваха да се появи. Ибрахим беше чувал легендата за кесиджията с двете ками. Той се беше появил, но Ибрахим го беше убил. Какво ли означаваше това?

Зачуди се дали да покаже листа на Ирис, за да ѝ докаже, че е брат на Яне, но не искаше тя да разбере, че той го е убил, затова заключи раклата, взе листа, смачка го и отиде в другата стая, след което го хвърли в огнището. Седеше срещу огъня и мислеше за брат си. Яне не се беше бил истински с него, предварително бе решил да умре. Беше се покорил пред него, като не бе пожелал да стане братоубиец. На пръв поглед Ибрахим беше победил, но какво бе спечелил от живота си след това? Нищо! Само мъка и терзание!

Точно когато Ибрахим беше решен да предприеме пътуването си, настъпи студена и влажна есен. Задуха студен вятър. Не искаше да пътува в такова време, защото труден път го очакваше и така бе принуден да остане и през зимата в Боляровия хан. Люта зима беше и снегът навя огромна преспа, която стигаше чак до покрива на хана. Посетителите на хана бяха малко, защото в такъв дълбок сняг керваните спряха и всички предпочитаха да останат по домовете си. Тази зима Ибрахим използва, за да си играе с Иван. Цяла зима той живя заедно с двете жени и детето. За пръв път в живота си имаше семейство. Това го правеше истински щастлив.

През зимата най-после се случи това, което Ибрахим толкова много очакваше. От ден на ден работата в хана намаляваше той и Ирис все по-често оставаха сами. Зряла, но много красива и запазена беше тя. Личеше си, че е жена, която цял живот се бе грижила за красотата си. В последно време все по-често Ибрахим се заглеждаше в нейната снага и не можеше да отдели поглед от нея. Ирис вече го гледаше с много по-мек поглед. Тя беше разнежена от нещо. Красива жена беше тя и все още млада. Грехота беше такава красота така да си отиде от света. Явно колкото и силна да беше Ирис, природата я победи.

Този ден Ибрахим влезе в стаята, в която спяха Божура и Иван. През малкото прозорче проникваше приглушена, мека, бяла, матова светлина. Навън беше навалял бял пухкав сняг, но не беше студено. В стаята беше топло и приятно. В огнището, в гърненце, което висеше на желязна кука над огъня, къкреше гозба за вечеря. Така цялата стая беше пропита с миризмата на това, което щяха да вечерят. На едно от малките столчета беше седнала Ирис, а Божура решеше косата ѝ и я сплиташе. Когато Ибрахим влезе, двете жени се сепнаха. Ирис опита да се прикрие, за да не я види така еничарът. След като той влезе, тя се оттегли в тъмния ъгъл на стаята и там сянката ѝ притихна. Ибрахим много харесваше ханджийката, от много време вече спяха в една стая, но сега реши да бъде по-директен. Той се вгледа втренчено в нея. И в този момент Ирис му се усмихна. Тя направи това точно така, както го правеха жените в харема, готови да задоволят страстите на господаря си. Ирис се усмихна деликатно, нежно и прикрито и в същото време примамливо и отдаващо се. Белите ѝ равни и чисти като маргарит зъби се белнаха от тъмния ъгъл. Ирис го гледаше закачливо, както женените вече ханъми. Ибрахим погледна ъгълчето на окото ѝ и сърцето му се "закачи" в извивките на миглите ѝ. Тя все така дръзко го гледаше, точно както ханъма, готвеща се да прекара вечерта с господаря си. Ибрахим разбра, тя наистина бе готова да прекара вечерта с него. Очите ѝ казваха това.

После малко по малко жените като че ли пак набраха смелост и продължиха да се занимават със себе си. Те му заприличаха на красиви газели. Той наблюдаваше как ръцете на Божура си играят с русата като слама коса на Ирис. Пръстите ѝ пропускаха косите на сестра ѝ като водопад, после ги улавяха и така продължаваше да си играе с тях. Ибрахим слушаше гласа на ханджийката. Той беше звънък и някак закачливо се извиваше, а когато се засмееше, като че ли светлина се разнасяше из стаята. После изведнъж ставаше тих и примамлив, като кадифе. Мъжът нямаше нужда да разбира какво казва жената, а само да слуша гласа ѝ. Чувстваше се привлечен от тази жена. Той стана и се приближи към нея. Божура тихомълком се оттегли. Еничарът стоеше близо до ханджийката. Тя беше спокойна. Беше поставила ръцете си в скута една върху друга. Като омагьосан гледаше дългите ѝ, изящни, бледи пръсти. Тя го гледаше без да премигне, а погледът ѝ беше като на кошута. От нея лъхаше опияняващият аромат на роза. На Ибрахим му беше направило впечатление, че около Ирис винаги се носеше лекия и нежен аромат на роза, на цъфнала пролетна градина. Освен това сега долавяше аромата на сласт и на узряла женска плът. Той посегна с коравата си мъжка длан. Ирис се отдръпна, но някак закачливо и звънко се засмя. Ибрахим се почувства груб, недодялан и тромав. За миг видя големите си силни пръсти на фона на бялото ѝ изящно лице. Опита се да хване лицето ѝ за брадичката. Тя пак се изсмя и направи движение сякаш да се дръпне, но не го направи. Вместо това се извъртя гъвкаво като змия. Докато правеше това, Ирис се огъна и докосна цялото си тяло в неговото. Отначало тя се подпря с рамо в гърдите му, после се обърна и се изпъчи така, че пърхащите ѝ гърди опряха в неговите. Сладостна топлина се разля в жилите му. За миг коленете му се огънаха, но се овладя. Почувства се поласкан и щастлив, наведе се, сграбчи жената, вдигна я на ръце и я понесе като вълк отнасящ кошута. Жената беше прималяла и нежно докосваше главата си в гърдите му. Изглеждаше така все едно го целува. Той я носеше както би носил пиленце и не чувстваше тежестта ѝ. Двамата отиваха в съседната стая, а Божура скри очите на Иван, да не вижда майка си така.

Ибрахим се нежеше с Ирис в стаята. Шумовете от другата одая отдавна бяха утихнали. Божура беше сложила Иван да спи и тя самата беше легнала. Сега те се почувстваха по-спокойни. Като добра майка Ирис искаше да се убеди, че детето е спокойно и едва след това можеше да мисли за себе си. Завеската на прозорчето беше дръпната, за да може светлината на нощта да навлиза през него. Небето беше осеяно със звезди, които тук, над Боляровия хан, осветяваха като ден снежната зимна нощ. Ирис беше спокойна, красива, засмяна и гореща. Цялото ѝ тяло излъчваше щастие. Ибрахим милваше косата ѝ, решейки я с грубите си силни ръце, с напукани от студа длани. Това успокояваше жената и тя се вслушваше в тишината на чудната нощ. Ибрахим също беше спокоен. Той милваше жената, която сластно се беше отпуснала и беше поставила глава на гърдите му. Еничарът си мислеше за 54-те си години, за мъртвите си до днес страсти, за тъгата, за самотата, за смъртта. Всичко това сега обаче не го натъжаваше. Сега всичко това се топеше. С всяка милувка всичко това изчезваше, сърцето му се размразяваше и отново започваше да бие. Той се връщаше към живота. Беше се откъснал от миналото и от сенките на хората, които беше убил. Там някъде в миналото беше останала умората, страхът, болката, гладът и изнурителните до смърт усилия. Най-красивите очи на света го гледаха отблизо и Ибрахим бей се губеше в тях, потъваше дотолкова, че ставаше част от тях. Той прималя в любовна омала. После притегли леката снага на жената така, че тя да се докосне с цялата си дължина в него. Под тънката нощница усети мекото, топло, изваяно тяло, с женствени и овални форми. Това накара Ибрахим да забрави всичко, което му се беше случило, защото досега душата му бе без любов и мъртва и едва сега отново се съживяваше. Но не беше жив още еничарът. И както беше далеч от света на мъртвите, на спомените и на кървавите сънища що беше преживял наяве, така все още беше далеч и от света на живите. И не можеше да забрави всичко що беше преживял досега и всички тайни и мисии, които като пирони го приковаваха в света на мъртвите. Най-лошото нещо беше, че на Ибрахим като че ли повече му харесваше да бъде мъртъв, толкова много, че не искаше да е жив. И сега той се съпротивляваше. Така стоеше нито жив, нито мъртъв. Към света на живите го теглеше силата на похотта и страстта.

В този момент от очите му рукнаха сълзи. Плачеше, но не за себе си. Това бяха сълзи като самия живот. Както плачеше, можеше и да се смее. Не плачеше за себе си и за "пропилените" години, просто сълзите течаха от очите му. Не плачеше и от щастие. Беше видял твърде много скръб, болка и тъга, за да може да бъде щастлив.

Ирис дишаше в лицето му, той усещаше горещия ѝ дъх. Виждаше червените ѝ сочни устни като цъфнала роза и вдъхваше упойващия ѝ мирис. Тя го целуна по брадясалата буза и сякаш розата разцъфна. Страстта я караше да диша тежко и неговият свят изведнъж се сви. Никога досега Ибрахим не беше изпитвал такова нещо. Той беше с Ирис! Имаше чувството, че цял живот е чакал този момент и винаги е знаел, че тя ще го чака. Това беше жената отредена за него от самия Бог. Това беше Жената! Изпита усещането, че много пъти е срещал Ирис. Спомни си малкото момиченце с руса като слънце главица, ханъмата Чичек в султанския харем и сега Зеница. Това беше най-красивата жена на света и сега тя беше негова. Всичко беше толкова красиво! Той беше късметлия. Той беше специален, а до него лежеше най-специалната жена. Едва сега като че ли разбра, че всички жени, които беше познавал, са носели в себе си части от Ирис. Те бяха служили само да заместят нейната липса. Ибрахим си помисли това, но после се сети за Бурчин и мисълта му се стори светотатствена. Може би грешеше! Сега имаше цялото щастие на света, в обятията си държеше това, което винаги бе искал, това, което го правеше истински щастлив. Това беше жената, която можеше да излекува всичките му душевни рани, да го утеши и като мехлем да го успокои. Това беше жената, която единствено можеше да засити хищническия му нрав и да му бъде достатъчна и нужна. Това беше тя!

Целият му живот досега, всичките му победи, успехи, слава, пари биха загубили смисъл, ако тази жена не беше до него. Скоро радост и страст започна да струи от тялото му. Той бавно преминаваше в света на живите. Плътта му се съживи. Паметта му се загуби, изпадна в безпаметност, с това загуби и себе си. За пръв път в живота си Ибрахим не беше еничар, не беше воин, не беше Махди, дори не беше Ибрахим. Поддаде се на повика на плътта и на сластта. Прегърна отново премалялата жена, която се топеше в силните му ръце. Скоро се загуби в нея и в мрака на стаята нечий мъжки глас гальовно каза:

– Яша, кузум! (Да си жива, агънце!)

Сутринта Ибрахим си позволи да остане в леглото до по-късно. Той се чувстваше уморен от случилото се през нощта. Лежеше в радостна омая и не знаеше на кой свят се намира. Опипа мястото до себе си. То беше празно, а постелята беше студена. Ирис беше станала отдавна. Ибрахим се поизправи и в този момент се появи тя. Някъде отдалеч се чу красивият звук на саз, той се извиваше и звучеше на фона на ударен инструмент, който подчертаваше темпераментността на мелодията. Жената влезе в стаята и застана в нейния център. Това не беше Ирис, нито Зеница, тази, която застана в стаята, бе Чичек. Ибрахим се сети, че тя беше една от най-известните ханъми на султана. Години наред бе живяла в разкош и в най-богатото и приказно място на света – Топкапъ сарай. Изведнъж в стаята влезе и друга жена. Двете бяха облечени в ефирни дрехи – атлазени елечета и полупрозрачни шалвари. Нямаше съмнение, това бяха Ирис и Божура. Те явно се канеха да правят нещо прелюбопитно. На главите си имаха малки плитки шапки, подобни на плитък фес, а под него надолу, подобно на фередже, висеше прозрачен, фин воал, който се спускаше чак до кръста им. Воалите се спускаха на драперии и когато жените се движеха, те правеха така, че лицата им хем се виждаха, хем не. Това движение на тялото създаваше илюзия, че главата също се движи. Двете бяха боси, с красиво изрисувани с къна крака. Така се рисуваха жените в харемите на богатите турски бейове. Ирис сигурно беше сменила името си и за да не могат хората на султана да я проследят. Тази жена владееше изкуството на харема и то на най-изтънчения харем на света – този на султана. Но дори при различните султани харемите бяха на различно ниво. Той беше сигурен, че по времето на сегашния султан харемът е бледо копие на това, което беше по времето на Ахмед III, а там Чичек беше една от най-изявените ханъми. Иначе султанът едва ли би я пуснал свободно да се разхожда из Топкапъ сарай на Празника на лалетата и едва ли би била избрана да приготвя ханъмите за вечерта с него. Това беше приоритет само за най-изявените и знаещи ханъми. Така че сега пред Ибрахим стоеше една от най-вещите в областта на изкуствата и любовта жени. Какво ли му беше приготвила тя? Ибрахим познаваше султан Ахмед III и сега щеше да бъде с жена, която е била със султана.

Двете жени извадиха саби. Ибрахим веднага усети предателството. Явно това, което му беше приготвила Чичек, не беше нещо приятно, а предателство. И кога наистина двете жени можеха да имат по-удобен момент да го убият, отколкото сега? Значи всичко е било театър, за да приспят бдителността му. Това е бил план на двете да го убият. Може би са разбрали истината? Ибрахим посегна към стената, където обикновено стояха оръжията му, но те не бяха там. Трескаво се загледа и видя, че едното от оръжията в ръцете на жените е самият зу-л-фикр. Втория меч на исляма сега се намираше в ръцете на жена. Оръжието, с което той като Махди трябваше да властва над света, сега беше осквернено и беше в ръцете на ханъма.

Но това, което беше в ръцете на другата жена, беше още по-страшно. Ако Ирис държеше в ръката си зулфикр, другата жена държеше в ръка меча на Яне. Прималя му. Това вече го беше виждал – ятаган и меч. Ятаган срещу меч. Двете сигурно му показваха, че знаят кой е убиецът на Яне. Жените, които цял живот бяха обичали брат му, сега го бяха примамили. Това щеше да бъде битката между исляма и християнството, но изиграна от две жени. Ирис или Чичек – султанската ханъма, носеше ятагана, представляващ исляма, а Божура – християнката, носеше меча, който беше оръжието на любимия ѝ и представляваше християнството.

Ибрахим се сети за вечерта. Спомни си как Божура си беше играла с косите на Ирис. Колко глупав и наивен е бил! Колко лесно беше попаднал в капана на двете жени! Той беше срам за еничарското съсловие! Непобедимият воин беше допуснал две жени с елементарен ход да го излъжат и да го вкарат в своя капан. Колко ли смешен е изглеждал в очите им, когато снощи се беше "хванал в капана" им без никаква съпротива? Как ли са се смеели и са се подигравали с него? Значи Ирис го беше излъгала и през цялото време го беше манипулирала, и не той беше омагьосал жената, а тя през цялото време го беше контролирала и водила. После беше направила така, че да загуби воинската си бдителност, от ръмжащ тигър да се превърне в малко глупаво и самосъжаляващо се коте. Да стане мек и открит. Той беше сгрешил. Сам беше влязъл в капана и то с двата крака. Сега капанът щракна. Ибрахим беше мъртъв от много време, но чак сега го осъзна. Вече нищо не можеше да направи. Все така лежеше гол под завивките, всичките му оръжия бяха отнети, а двете жени бяха готови във всеки момент да го атакуват. Но те не го сториха, нещо изчакваха. Явно искаха да го разпитат преди да го убият.

Изведнъж звукът на саза пак прозвуча и някъде отдалеч отново се дочу ритъмът на барабан. Мелодията странно се изви. Тя ту се приближаваше, ту звучеше някак отдалеч. Сазът беше жена, а ритъмът на барабана беше мъж и двата инструмента като че ли танцуваха един с друг. Отначало мелодията беше много плавна и леко провлачена, но с времето ставаше все по-ритмична, като че ли беше атака на конници. Отначало Ибрахим виждаше само прах и пепел и колкото повече воините приближаваха, толкова по-отчетливо чуваше копитата на препускащите коне и техния ритъм. Първоначално това беше отдалеч, а след малко вече тежките копита на конете разтрисаха земята под краката му. Музиката продължаваше да се ускорява и да става все по-ритмична. Най-накрая стана толкова бърза, че сазът сигурно щеше да остане без струни. Тя наподобяваше нещо като вик. Тъпанът думкаше все по-силно. Конниците вече ги нямаше пред очите му. Ибрахим си представи, че стои сред тях, а покрай него профучаваха препускащите конници. Повече не можеше, по-силно, ритмично и по-бързо. И изведнъж той като че ли се сблъска с летящо срещу него животно. Еничар и кон се удариха гърди в гърди. И в този момент не изпита никакъв страх. Музиката ставаше още по-силна и ритмична и Ибрахим вече се намираше в препускащото конско сърце. По-бързо и по-бързо!!!

Неочаквано жените се размърдаха, но не го атакуваха. Те като че ли бяха изчакали ритъмът да се влее в жилите и сърцата им. Изведнъж затанцуваха в ритъма на вихрен танц. Остриетата на оръжията свистяха и разсичаха въздуха. Те рисуваха сложни фигури и се удряха едно в друго. Жените ги въртяха толкова бързо, че Ибрахим не успяваше да ги проследи. Понякога изграждаха нещо като стена, а при всеки удар звънтяха в ритъма на войнстващата музика. Еничарът гледаше като омагьосан. Никога не беше виждал жена да държи ятаган, а умението и бързината, с която жените въртяха оръжията, беше равна на уменията на най-добрите воини, които беше срещал в живота си. Макар и по-слаби, жените владееха прекрасно остриетата. Върховете на оръжията описваха красиви завършени фигури. Това беше умение достойно за майстори на оръжията. Кой ги беше научил на този танц? Колко време им е било нужно, за да постигнат това съвършенство? Насладата за окото на еничара беше двойна! Майсторство при въртене на оръжие и красотата на танца в едно! Това беше съвършенство! Най-красивите жени и в същото време допирът до студения метал! Огън и метал! Красота и изящество, съчетани с умение и сила! Ибрахим постави дланите на ръцете си под главата си и продължи да гледа като омагьосан. Това беше най-висшият миг на наслада, който беше изпитвал. Знаеше, че никоя кючекиня не може да го възбуди толкова много. За миг изпита усещането, че е сред своите еничари и в същото време пред него бяха най-красивите жени в света. И това не беше само танц, това беше изкуство от най-висш порядък. Може би нямаше на света друг човек, който да може да оцени толкова добре такъв един танц. Ибрахим беше сигурен, че двете жени наистина са опасни с оръжията, които държаха. Пред него стояха истински воини, той го призна, колкото и да му беше трудно.

Еничарът гледаше жените и с времето забрави за това, че тази опасност може да се обърне срещу него. Изпита истински възторг и възхищение от танца им. И когато заключителните удари на барабаните и подрънкването на струните на саза започнаха да заглъхват, те се оказаха заглушени от възторжените ръкопляскания на Ибрахим. Той се опита да изрази възхищението си от това изпълнение, едната жена се поклони с дълбоко темане и така, вървейки назад, излезе през вратата. Другата жена, която беше "въоръжена" със зулфикр, когато се приближи, с пренебрежение каза:

– Това беше демонстрация по-скоро на ловкост и координация, бей ага, и няма нищо общо с изкуството! Почакайте да видите следващия танц! – след тези думи жената също излезе заднишком.

Ибрахим остана в леглото и си мислеше за танца на жените. Какво ли още го очакваше? После си спомни за това как първата танцьорка беше поздравила и се сети, че това сигурно не е била Божура, както си беше мислил през цялото време. Ако не беше Божура, коя беше тогава? И ако двете жени танцуваха пред него, кой тогава свиреше на барабана и саза? Докато мислеше за това, вратата отново се отвори и в средата на стаята застана Ирис, облечена с нов костюм. Върху голото си тяло беше облякла тънка, полупрозрачна роба от бяла коприна, с широки ръкави, които достигаха чак до пода. Дрехата беше ушита от най-скъпи платове. За него нямаше съмнение, че тази дреха е дошла от султанските покои. Около кръста жената беше завързала широк, зелен, копринен пояс, чиито ресни се спускаха около кръста ѝ. Ирис раздвижи ръкавите си и тайнствена флейта засвири някъде отдалеч, тайнствено, протяжно и с неземна мелодия. Този звук идваше от някакво далечно, загадъчно и божественокрасиво място. Такава беше и музиката.

Ирис бавно вдигна ръце над главата си. Ходилата ѝ стояха като заковани за пода и не помръдваха, но бедрата и ханшът ѝ започнаха да се полюляват в такт с музиката. Тънките, ефирни шалвари и робата подчертаваха красотата и зрелостта на тялото ѝ. Те подсилваха движенията на танца. Ибрахим си помисли, че никога досега не е виждал толкова изваяни до съвършенство женски форми.

Скоро освен флейтата отнякъде се дочу далечният кънтеж на тъпан. Този звук беше като заглъхващ тътен на гръмотевица. Танцьорката посегна към раменете си и свали един дълъг ефирен воал. Тя го държеше между дългите си тънки пръсти и като разтвори ръце, накара ефирната коприна да затрепти върху нея, а горната част на тялото ѝ се залюля напред-назад. Гърдите ѝ също танцуваха в такт с тялото и извиващия ѝ се ханш. Раменете ѝ сякаш искаха да докоснат гърдите ѝ, но белите като гълъбички гърди пърхаха и като че ли бягаха от тях. Скоро Ирис раздвижи и коленете си. Вълнообразното полюшване обхвана цялото ѝ тяло и достигна до пищния ѝ бюст, но тя все още не беше помръднала от мястото си и ходилата ѝ се намираха все там, "залепнали" за пода.

Ибрахим никога не беше виждал толкова обаятелен и въздействащ танц. Воалът, който жената държеше между изящните си пръсти, беше открил лицето ѝ. С този жест тя като че ли му се беше разкрила и го беше допуснала до себе си. Сега той гледаше гордото лице на танцьорката и сведеният ѝ поглед подчертаваше още по-ярко сластните движения на крехкото ѝ тяло. Макар и слабо, то беше силно и гъвкаво и сякаш беше въплътило в себе си огъня на изгаряща страст. Изведнъж, с едно само движение, роклята се смъкна от раменете ѝ и откри изящно закръглените и голи гърди. Ибрахим се учуди, защото се беше загледал в танца и полюшващите движения и изведнъж голотата на жената го изненада. Това беше най-красивата и приятна изненада и тя също спомогна за огъня, който се разгоря в него.

Еничарът усети завладяващата притегателна сила, която тази жена излъчваше. Женствеността и зрелостта, съчетани с невинността и чистотата, го караха да копнее за нея. Той я желаеше, макар сам да не знаеше какво точно иска от нея. Искаше я с такава пламенна страст, че сам се уплаши от огъня, който се бе разгорял в гърдите му. Опасяваше се да не нарани жената и да не я изгори с огъня на страстта си.

Постепенно музиката ставаше все по-тиха. Тя премина в нежна, почти шептяща мелодия. Сега Ирис се раздвижи и се завъртя в кръг, като стъпваше на нежните пръсти на краката си. Освен това тя се въртеше и около оста си, така че дългите ѝ ръкави и ресните на копринения шал, завързан на кръста ѝ, кръжаха около нея. Ритъмът се ускори и тя започна да се върти все по-бързо и по-бързо, докато чевръстите ѝ нежни крачета, с малки и изящни пръстчета, красиво изписани с къна, сякаш вече не докосваха пода. Изглеждаше все едно жената е попаднала в някаква вихрушка и тя я повдига над земята. Все едно летеше и се движеше между пухкави облаци, образувани от зеления ѝ шал и разветите бели ръкави.

Изведнъж се чу нещо като оглушителен шум от удар на гонг. Еничарът не можеше да разбере дали беше гонг, или тъпанът, но с това музиката секна. Ирис застана неподвижно, все още на пръсти, с вдигната брадичка, одухотворено, красиво, бяло лице, със зачервени от танца страни. Ръцете, с преплетени пръсти, бяха вдигнати над главата ѝ. Тя бе застинала като каменна скулптура. Само по надигането на голите ѝ гърди личеше, че диша и е жива. Ибрахим също беше застинал. Не знаеше как да реагира и какво да направи. Искаше да задържи този миг и той никога да не свършва. Това, разбира се, не можеше да стане.

Ирис отпусна ръце, загърна раменете си с воала и свенливо се поклони на Ибрахим. Еничарът се чувстваше като султан, беше доживял да открие пълното щастие. Чувстваше се обичан от тази чудна жена. Беше истински късметлия. Сладостно блаженство се разливаше из тялото му.

Цялата зима Ибрахим и Ирис живяха като мъж и жена. Еничарът богоговееше пред бившата султанска ханъма и я обожаваше. Беше наистина влюбен и то с онази зрялост, която никога досега не бе чувствал. Той разбра много от тайните на жената, на всички султански ханъми и на самия султански харем. Сигурно никой друг външен човек не знаеше толкова много за покоите на султана, колкото Ибрахим. Тайната, че Ирис винаги миришеше на рози, се състоеше в това, че тя купуваше розова вода и всеки ден пиеше по малко. Тя твърдеше, че освен за аромат прави това и за здраве. Така Ирис не се обливаше с парфюми, както правеха жените в харемите, а миризмата се излъчваше от нея и около нея. Това беше фина, деликатна и ненатрапчива миризма. Този нежен аромат се носеше винаги като облак около нея. Когато жените се поливат с парфюм, миризмата на благовонието се смесва с тази на потта и понякога това е доста неприятно. А като пиеше розовата вода, Ирис излъчваше аромата от цялото си тяло и дори с потта си. Така лошата миризма изчезваше и дори потта ѝ миришеше на роза. А когато тя сложеше и лек парфюм, ефектът беше наистина зашеметяващ. А тя правеше парфюмите си сама, научена от най-добрите парфюмеристи на харема. В тях тя съчетаваше мирисите на жасмин, тамян, зюмбюл и момина сълза. Само тя знаеше от кое и по колко слага, но когато Ибрахим я помиришеше и тя ухаеше по този начин, всеки път имаше желание да се уединят.

Понякога го обземаха мрачни мисли. Ибрахим се питаше какво беше накарало Ирис да бъде с него. Дали тя търсеше само сигурност, или наистина го обичаше? Той обаче бързо отпъждаше тези мисли и се наслаждаваше на това, което му се случваше. Беше твърде стар, какво значение имаше всичко това, беше щастлив и спокоен. За него това беше най-важното.

Една вечер, както си седяха, Ирис го изгледа и каза:

– Искам да те питам нещо.

– Кажи! – късо отговори Ибрахим.

– Струва ми се, че съм те виждала преди много години. Ходил ли си в Арабия?

Спомените се върнаха в Ибрахим. Колко отдавна беше това време, когато с льо Комб и Касим бяха скитали из Арабската пустиня. Ибрахим още мислеше, когато Ирис продължи:

– Преди много години бях отвлечена и там, в Арабия, ми се струва, че съм те виждала.

Ибрахим се сети за "Цветето на Изтока", за онзи поглед, който беше чувствал през цялото време. Ето какво е било? Била е Ирис! Тогава, когато той беше мислил за нея и си беше спомнял Бурчин, тя е била толкова близо до него. По някакъв начин животът на двамата е бил преплетен и предопределен да бъдат заедно. През тази вечер те повече не говориха, но Ибрахим си мислеше за много неща.

Една нощ, докато лежаха в леглото и през малкия джам гледаха звездите, тя каза:

– Защо първата вечер, в която бяхме заедно, плака?

– Защото ми навя спомен – каза Ибрахим.

– За нея ли? – попита Ирис, но си личеше, че не знае за коя жена става въпрос.

– Да! – кратко отговори той.

– Мразя я! – отговори Ирис.

Ибрахим се учуди и се извърна, за да види красивия неподвижен профил на жената.

– Но ти не я познаваш?

– Мразя я! Какво да направя, за да я забравиш?

– Защо искаш да я забравя? Обичай ме такъв! Ти ме обичаш, защото съм такъв! Не искай да ме притежаваш, а ме обичай! Ти обичаш и нея чрез мен, защото аз винаги я нося със себе си! Тя има много лица и всички те са част от мен! Ако забравя за нея, това означава да забравя за теб!

– Коя е тя?

– Тя беше едно чисто момиче в Анадола, красавица в Танжер, която едва докоснах, похитена жена, ханъма в султански харем, жена на чорбаджия, жена в Персия и Истанбул.

– Ще ми разкажеш ли за нея?

– Не мога. Аз не я притежавах, само нежно се докосвах до Нея. Винаги обаче търсех Нея. И откривах Нея във всяка една от тях.

– Коя е Нея? – попита Ирис, а в гласа ѝ имаше надежда, че тя ще се окаже неговата Нея, че тя ще е жената, която Ибрахим цял живот е търсил.

– Няма да разбереш! Няма да повярваш, но Нея си ти! – той каза всичко това и знаеше, че тя го очаква, но не го каза само заради това. Не можеше да ѝ обясни колко много я беше търсил през целия си живот, колко дълго я беше чакал, колко много му беше липсвала. Как тя беше умирала при смъртта на Бурчин и при всяка раздяла. Той я обичаше, но не само Ирис, която сега лежеше до него. Той обичаше нея в майка ѝ, обичаше онова момиченце, на което беше обещал да се ожени за нея. Обичаше я като Чичек, като Персика, обичаше Ирис. Цял живот я беше търсил. Цял живот я беше преследвал. Той я беше обичал през цялото това време. Нямаше как да ѝ го обясни, а и дали беше нужно? Затова той просто каза:

– Обичам те! – колко малко и колко много можеше да означава това "Обичам те!"

Колкото и да му беше неприятно, с настъпването на пролетта трябваше да напусне Боляровия хан, а с това и Ирис. Разбраха се тя да го чака. Той наистина бе обикнал тази жена, а и тя се бе привързала към него и беше под властта на силата и ума му. Не искаше да тръгва, но силата, която винаги го беше подтиквала да следва мисията си, го поведе на път. Той вече беше взел решение да изпълни мисията на Вълчан войвода и бе измислил начин как да направи това.