Битката

Атанас я гледаше, хубава и силна жена беше Пауна. Ненапразно Индже я беше избрал. Като я гледаше обаче се сещаше за Марийка. Замисли се защо беше избрал сляпа жена. Толкова ли беше закъсал? После мислите му се прехвърлиха върху децата и той вече не съжаляваше толкова. Хубави деца имаше и вече му липсваха. Така еничарът се отнесе в мислите си, но думите между двамата го върнаха в реалността.

– Какво искаш, детеубиецо?

Индже се намръщи, Атанас застана отстрани, за да попречи на приятеля си, ако реши да направи някоя глупост.

– Искам прошка от теб, Пауно! Тук и сега моля за прошка! – като каза това, Индже пъргаво скочи от гърба на белия си арабски кон. Атанас веднага си спомни оня пъргав и силен млад еничар и откъде Индже носеше името си.

За изненада на всички Индже падна на коляно и така коленичил пред младата жена каза:

– Искам прошка! Съгреших пред теб, Пауно, пред теб и пред Господа бога! Сега ти ми дай прошка, а после и от Бога ще искам!

В този момент пред Индже се появи стар мъж, плешив отгоре и само отстрани имаше бели косми на късо подстриганата си глава. Мустаците му показваха, че някога е бил силен и смел, защото ги носеше като хайдушки войвода. Като го видя, Кара Колю цял настръхна, а Узун Никола се хвана за двата ножа. Мъжът буташе пред себе си една много стара жена, а тя за ръката си водеше някакъв изрод, прегърбен и крив, като че ли Бог го беше сглобил набързо от части на различни хора.

– Не ме наказвай, воеводо! – каза Сяро, защото това беше той и именно той беше гръмнал Индже в гърдите, като за малко не го беше погубил.

– Ударих те тогава е пушката, защото лош беше към хората и към близките си! Като че ли Сатаната те беше превзел! Сега си добър и те моля за прошка, аз, Сяро Барутчията, който цял живот бях хайдутин, те моля да ми простиш! Ако беше такъв, никога не бих вдигнал ръка срещу теб!

Индже погледна към жената и веднага я позна.

– Баба Яно, що ми водиш, какво е това нещо? Отде го намери?

– Това е Найден... – тя се опита да продължи, но Индже махна с ръка и ѝ направи знак да замълчи. След малко щеше да ѝ обърне внимание и да чуе историята ѝ, сега имаше по-важна работа. Бабата, като държеше все така за ръка изрода, се приближи до Индже. Красивият мъж отново махна с ръка, за да изчака малко и се обърна към Пауна:

– Прости ми, Пауно! Сега искам прошка от теб, а после от Господа прошка ще поискам! Повече не мога да живея е този грях!

Хората слушаха и все повече се скупчваха. Всеки искаше по-добре да чува и вижда това, което се случваше. Инджето беше застанал на коляно пред жена си. Още утре нова песен щеше да се запее, всеки искаше сам да види случващото се, за да може един ден да разказва на внуците, какво лично е видял.

Мина време и Пауна каза:

– Ти ще простиш ли на чичо ми Сяро и ще се махнеш ли от живота ми?

– Така ще бъде! – каза Индже.

– Добре, прощавам ти, че уби детето ни преди толкова години! Нека Бог те съди!

Тогава бабата понечи да каже нещо, но гърбавият урод се втурна напред. Клекнал Индже беше висок точно колкото него. Той се зачуди за миг какво става. После помисли, че гърбавият го напада, което беше смешно и в този миг чу гласа на баба Яна.

– Индже, не го наранявай, това е синът ти! Същия онзи, когото посече в пелените, но не успя да убиеш!

Индже беше посегнал към еничарския си ятаган, но успя да чуе думите на Калмучката и се спря. Нямаше време да мисли. Умна жена беше баба Яна, малко говореше, но всеки път думите ѝ бяха мъдри и на място. Много хора я наричаха вещерка и се бояха от нея, но всички я уважаваха, защото помагаше на хората. Сега той нямаше време да помисли дали това наистина е синът му, защото Найден беше извадил нож и с всичка сила го заби в гърдите на войводата, точно там, където преди време Сяро го беше гръмнал. Ножът влезе дълбоко, а Индже издаде дълбок стон, сякаш издишаше шумно или съжаляваше за нещо. За миг Индже остана така, с широко отворени очи, като че не разбираше или не вярваше на това, което се случваше. От очите му покапаха едри сълзи, които падаха в прахта като едрите капки летен дъжд. Скоро кръвта, която потече от двете краища на устата му, също покапа по земята, смесвайки се със сълзите.

– Не от Бог, от мен ще искаш прошка! – крещеше гърбавият изрод. – Аз трябва да ти простя!

Индже тежко падна на земята. Главата му пое Атанас, а Кара Колю беше извадил ятагана да посече гърбавото момче.

– Не го убивайте! – извика Инджето.

– Хекимин! Хекимин! – крещеше Атанас.

– Иолдаш Аскероглу, не викай, моля те, аз знам, че веке съм мъртъв! Не викай, искам да си отида с чест и в тишина! Баба Яно, това истина ли е...? – сухо попита Индже.

Старата жена пристъпи към него и поклати глава.

– Ако знаех какво ще направи, щях да го оставя да си умре в пелените, проклетникът, но аз го спасих! От удара се беше изкривил и му порасна гърбица, а от порязването тялото му стана като снаждано, но е твой, Индже! Това е синът ти! Кръстих го Найден, защото го намерих, а и не знаех какво християнско име да му сложа. Затова го кръстих Найден Стоянов Бимбелов! (В България е имало обичай с някои специални имена да се наричат деца родени в определена ситуация. Така, когато детето е намерено или подхвърлено, го наричали Найден, когато жената имала няколко несполучливи раждания, за да спрат тази прокоба, наричали детето Запрян, а сърбите го наричали Вук (вълк), когато детето било първо или най-лично, наричали го Първан, когато децата били болни, следващото дете наричали Здравко.)

Отгледах го тайно като свой внук и не казах за него нито на теб, нито на Пауна и чичо ѝ!

Пауна изрева и падна в несвяст на земята. Узун Никола, Кара Колю и Вълко Бимбеля викаха и се молеха на командира си да не ги изоставя. Те му обещаваха вярна служба и че ще го следват до края на живота си, че ще го отмъстят, но всичко беше напразно. Индже беше мъртъв.

Погребаха го навръх Бакаджиците. Никой от йолдашите му не последва Атанас, донякъде те виняха и него за всичко, което се беше случило на войводата им. Така те останаха с Кара Колю. Атанас не искаше да остава повече тук, защото не се знаеше какво ще щукне в главите на Узун Никола и Вълко Бимбеля. Скоро стигна до лагера на своите еничари и без да каже думичка ги вдигна и ги поведе на поход към Едирне и Стамбул.

Мустафа IV беше премахнал всички нововъведения на Селим III и беше възстановил старите институции. Бяха компенсирани всички, които по някакъв начин бяха пострадали от реформите. Привържениците на бившия султан и офицерите от редовно обучаваната армия бяха подложени на гонение, а имуществото им – конфискувано. Действителните господари на положението бяха шейхюлислямът Аттауллах ефенди и Кьосе Муса паша – заместникът на Великия везир. Те бяха подбудили Мустафа Кабакчи за това, което беше направил. След свалянето на стария султан обаче Аттауллах ефенди и Кьосе Муса не можеха да се разберат за бъдещето на Империята. Така се създадоха две фракции. Атанас мислеше към коя от тях да се присъедини. Още от времето, когато беше в Истанбул, той не харесваше много Кьосе Муса, затова беше резервиран и не застана на негова страна. Изпрати писмо до шейхюлисляма, а Аттауллах ефенди искрено се зарадва, защото Атанас беше единственият еничарски командир, който мина на негова страна.

Тези от привържениците на стария султан, които бяха оцелели, пресичаха Балкана и търсеха подкрепа при един от най-големите поддръжници на султана – русенският аянин Мустафа Байрактар. Така през ранното лято на 1807 година около него се създаде първото в историята на Османската империя тайно политическо общество, което се наричаше "Русенски приятели". В него влизаха някои бивши сподвижници на Селим III. Начело стоеше Байрактар, а главен негов съветник беше Рамиз ефенди.

Освен обединяването на силите на привържениците на бившия султан, на главата на новия султан се струпа и външнополитическата ситуация. Съюзникът на султана – Наполеон, решил, че за него е твърде неизгодно да се бие срещу толкова много противници и сключил мир с Русия. По време на прочутата им среща е руския цар Александър в Тилзит на 8 юни 1807 година между двамата императори било постигнато съглашение, скрепено със съюз между Русия и Франция. Освен няколко клаузи, които засягали Западна Европа, договорът съдържал задължението Наполеон да служи като посредник между Османската империя и Русия. Специална секретна част предвиждала условно разделяне на Османската империя.

Великият везир Челеби Мустафа паша беше ангажиран с войната с Русия, поради което не можеше да се заеме с управлението на държавните дела и те бяха оставени в ръцете на заместника му Кьосе Муса. Като разбра това, Атанас се притесни, защото единствен от еничарите беше преминал на страна на шейхюлисляма. Еничарите продължаваха да се бунтуват и султанът реши да вземе спешни мерки срещу тях. През декември 1807 година Муса паша беше уволнен и сменен от Таяр паша. Муса може би усетил, че крилото на Аттауллах ефенди взема връх, беше избягал при Мустафа Байрактар. По това време Атанас беше приет в Дивана на еничарите. Това беше органът, който под ръководството на агата на еничарите определяше политиката на еничарския корпус. Атанас беше първият християнин, който влизаше в корпуса на еничарите. Никой от присъстващите на съвета не каза нищо, но им личеше, че се отнасят към него със смесени чувства. Те знаеха, че Атанас е човекът, който им разказва думите на легендарния еничарски командир Ибрахим Джаббар, по които те се опитваха да възвърнат славата и могъществото на еничарите, но в същото време той беше християнин. А всички те се отнасяха подозрително към християните и се бореха срещу опитите на султаните да вкарат "гяурската" мода сред тях. Въпреки това все пак се отнасяха добре с Атанас Хаджипетков и го приветстваха. Той беше приет в еничарския Диван с гласовете на всички, без нито един против.

Скоро Таяр паша на свой ред беше уволнен. Той също избяга при Байрактар и "Русенските приятели" и скоро се чу, че от Русчук са започнали активни действия срещу султана.

С войската си и с помощта на Емин ага, русенският аянин се отправи първо към Едирне. Тяхната армия основно се състоеше от българи кабадани, които бяха най-смелите и изграждаха ядрото на войската. Срещу тях Атанас искаше да изправи капъ колу – робите на султана, истинските еничари, събрани при девширме. Оказа се, че от сто години не е провеждано девширме и няма истински еничари. В корпуса, който преди време се състоеше преди всичко от българи и те бяха ядрото на еничарската войска, сега нямаше останал нито един българин. Имаше само няколко като него, постъпили в корпуса доброволно. Като основа Атанас използва ортата си и така създаде специален корпус от 500 човека, който да е в ядрото на войската, която щеше да се изправи срещу кърджалийските армии на Мустафа Байрактар и Емин ага. Тъй като познаваше много добре кърджалиите, тяхното мислене, тактики и психика и дълго време беше воювал срещу тях, а и понеже единствен той няколко пъти се беше изправял срещу двамата кърджалийски главатари, Атанас лично провеждаше обучението и подготовката на корпуса. Това ставаше в еничарските казарми в Истанбул, които се намираха в Топкапъ сарай.

За съжаление съвсем скоро Атанас беше повикан в Едирне, където се намираше Великият везир Челеби Мустафа паша с останалата османска армия. Християнският чорбаджия на орта осъзнаваше, че ядрото, което подготвя, още не е готово, но не можеше да не се подчини на заповедта. Все пак Атанас реши да изчака един ден. Докато даваше последни наставления на еничарите за предстоящата битка, до него достигна вестта, че Мустафа Байрактар и Челеби Мустафа, вместо да се бият, са обединили силите си, решили са да възстановят Селим III на трона и да продължат реформите. Лоши времена предстояха за Атанас и армията му. Те се затвориха в еничарските казарми, които се намираха във външния двор на двореца Топкапъ сарай, залостиха голямата желязна порта и се приготвиха за отбрана. Така животът на Мустафа IV беше в ръцете на Атанас и неговите еничари. Сега срещу тях идваха Великият везир и цялата турска армия, Емин ага с пълчищата си, Мустафа Байрактар, който го мразеше, и Кьосе Муса, с когото бяха политически врагове. Всичко това много притесняваше еничарския чорбаджия.

На 14 юли 1807 година цялата тази армия тръгна от Едирне, предвождана от Мустафа Байрактар. Беше немислимо пред толкова голяма армия да се изправи малкият корпус на Атанас и да ѝ се даде голямо сражение. Еничарският командир прецени правилно това и остана в казармите на Топкапъ, за да пази султана. На 26 юли войските на Мустафа пристигат пред вратите на Истанбул и самият Мустафа IV отиде да приеме техните условия. Атанас го придружаваше. Като го видяха, Емин ага посърна, защото много добре си спомняше кой пазеше Станимака, докато неговите кърджалии атакуваха града. Байрактар за малко щеше да скочи срещу него, а Кьосе Муса някак гузно се сви. Изискването на метежниците беше само едно – да се свали от власт в момента управляващата партия. Атанас знаеше, че ако султанът се съгласи, това означава той и Аттауллах ефенди да послужат за изкупителни жертви и скоро отсечените им глави да се търкалят на Ат мейдан. През всичките тези години той беше изучил внимателно историята на еничарите и Империята и знаеше, че нещата обикновено така се случваха.

Атанас беше решил да се бори за живота си докрай, тъй като осъзнаваше, че като християнин ще бъде най-бързо пожертван. В следващите два дни остана затворен с войската си в еничарските казарми. Всеки момент очакваше предателство от страна на султана, затова забрани на еничарите да излизат и да дежурят в Топкапъ сарай. Накара най-близките му подчинени да му се закълнат във вярност и зачака. Във всеки момент, в който заспеше, сънуваше как немите, е отрязани езици, джелати на султана идват да го убият. Те бяха без езици, за да не могат да говорят. Нарочно не ги учеха на четмо и писмо, така никой от тях не можеше да разкаже какво са видели очите му. Той знаеше, че за принцовете и султанското семейство е отредена смъртта на благородниците – те биваха удушавани с копринена връв, а за останалите се полагаше пробождане е кама, а след това обезглавяване. Въпреки това вечер, когато дори само за миг затвореше очи, той си представяше промъкващи се към него джелати с гароти (гарота – оръжие от две малки дървени пръчици и връв помежду им. С това оръжие обикновено се задушавали хора, особено при нападение в гръб) в ръце. Заради този сън той не можеше дори за миг да затвори очи. Нещата обаче не станаха така, както си мислеше. След два дни чакане Мустафа Байрактар не издържа и с войските си обгради двореца. Атанас стоеше блокиран вътре. За следващите събития той разбра едва по-късно.

След като дворецът бил обграден, Мустафа IV разбрал какво следва, но дори и в този момент не помислил да предаде съюзниците си, сред които беше и Атанас. Вместо да заповяда да отсекат главите на съюзниците си, той накарал джелатите си да екзекутират Селим и брат си – принц Махмуд. Махмуд също като него бил син на Абдулхамид I, но майка му била Накшидил султан, която била французойка. Той направил това, за да остане единствен наследник от рода на Осман и метежниците да не могат да му направят нищо.

Джелатите заварили нищо неподозиращия Селим III да свири на саз. Той само успял да замахне е инструмента си срещу своите убийци, които ловко го удушили с копринена връв. Тялото на мъртвия вече бивш султан било хвърлено от Топкапъ в краката на Мустафа Байрактар. Русенският аянин се хвърлил върху трупа на султана и се разплакал, както казват неговите привърженици, за загубените надежди на цялата държава и бъдещето на Османската империя. Атанас подозираше, че е плакал за себе си и собствения си живот, защото, ако и принц Махмуд беше убит, за Байрактар не оставаше никакъв изход освен да се самоубие. Събитията налагали да се действа незабавно, защото в същия този момент джелатите бързали към покоите на Махмуд. Когато пристигнали там, прислужникът на принца, който се казвал Чеври калфа, веднага разбрал за какво става въпрос. Той сграбчил с голата си ръка въглени и гореща пепел от огнището и ги хвърлил в очите на джелатите. Немите убийци били изгорени и объркани, те за миг се забавили, а и трябвало да убият прислужника. Това време било използвано от Махмуд, който побягнал. Той се качил на покрива на покоите си и се скрил. В същото време войската на Мустафа Байрактар разбила дворцовата врата и се втурнала в двореца. Незабавно Мустафа IV бил свален от престола и на негово място бил поставен брат му Махмуд II.

Сваленият султан бил поставен в изолация в кафеза. Махмуд II бе на 23 години в деня на възцаряването си. Първият Велик везир, когото Мустафа II избра, бе Мустафа Байрактар. От този момент той скъса с мрачното си минало и се прояви като последователен противник на вътрешната реакция и поддръжник на реформите. Атанас и еничарите му, все още затворени в казармите, бяха като трън в петата му и той се опита да ги блокира. Новият султан обаче се оказа разумен млад мъж. Той разбра, че стълкновение в такава близост до Топкапъ сарай между хората на Мустафа Байрактар и Аскероглу ефенди може да има непредвидими последици. Ако допуснеше тези двама силни мъже и верните им хора да се бият в такава близост, това би означавало да изпусне властта от ръцете си. Освен това Мустафа II вече беше научил, че Аскероглу се беше затворил в казармите и бе отказал истинска подкрепа на брат му, така че по всичко си личеше, че враждата между Байрактар и Аскероглу е лична. Той осъзнал, че ако българският еничарски командир беше искал да се намеси, е можел да го направи, и това щеше да коства живота му. Скоро научи, че цялата тази история между Мустафа и Аскероглу започнала на някакъв път в Румелия преди около 50 години. Султанът не искаше да се намесва в толкова стара лична вражда, но и нямаше да допусне да стане неин заложник. Така той притиснал притиснал Байрактар и го принудил да освободи еничарите и главатаря им. Сега имаха по-важна работа, еничарите можеха да почакат.

Всеки ден новият султан прекарваше е Рамиз ефенди, с когото говореха за реформите, които трябваше да се проведат. Почти всички от "Русенските приятели" бяха много симпатични на Махмуд. Те бяха интелигентни и образовани хора, освен един. Емин ага ходеше като вълк сред овце. Той беше властен човек, годините на походи, лишения и жестокости бяха оставили отпечатък върху него. Той не обичаше да говори за изкуства, мълчеше, но пронизващият му поглед караше султана всеки път да изтръпне, когато кърджалийският водач го погледнеше. Махмуд II може би се притесняваше от собствените си мисли, защото беше решил да постави веднъж завинаги край на кърджалийството. Той осъзнаваше, че Империята се нуждае от заздравяване на централната власт, а това включваше и избиване на кърджалийските банди. А кой щеше да се справи по-добре с това от един бивш кърджалия? Все пак, ако Мустафа Байрактар откажеше да се обърне срещу бившите си приятели, тогава техният най-голям враг Аскероглу щеше да получи султанската подкрепа. В следващите дни Диванът на еничарите, не без знанието и одобрението на султана, избра нов ага на еничарите и това беше Аскероглу.

Макар и млад, Махмуд II показа решителност и добър усет към политиката. Той осъзнаваше, че Байрактар има силни позиции и понеже не искаше да изпада изцяло под негово влияние, засили позициите на Атанас Хаджипетков – Аскероглу.

Тъй като не можеше да стане еничарски ага без да приеме исляма, на Атанас му се наложи да стори това. В новата религия го посвети лично шейхюлислямът Аттауллах ефенди. Тъй като през цялото време духът на Риз баба го преследваше, Атанас реши да приеме новото име, което включваше и това на духовния му баща. Така Атанас стана Аскероглу Ибрахим Корхан. Той така и не осъзнаваше, че мохамеданското му име повтаря християнското му, защото Ибрахим беше всъщност Петко. Последното име му го дадоха неговите еничари. За това как ги командваше и се отнасяше с тях, заради предаността и темперамента му, те го нарекоха Корхан, което означаваше "огнен владетел". Всички обаче наричаха Атанас Хаджипетков просто Ата Корхан. В този случай Ата едновременно напомняше за християнското му име и в същото време означаваше баща, най-стар човек в рода, който се грижи за тях. Те го нарекоха така заради това, че ги беше защитил и спасил при обсадата на Байрактар.

Вечерта след като беше избран за ага на еничарите, Ата Корхан ага се прибра в казармите – в покоите на еничарския ага. Сега той разполагаше с голяма власт и покоите му имаха всички удобства. Те приличаха повече на сарай, отколкото на войнишко помещение. Той стоеше и през терасата наблюдаваше нощния Истанбул и Босфора. Никога не беше очаквал, че ще му се случи нещо такова и все още не можеше да повярва. В този момент почувства нещо странно, като че ли усети присъствието на всички еничарски аги, живели преди него на това място. Всички те бяха мъже на честта, силни, директни и безцеремонни. Дали беше достоен да живее тук? Сети се за някои от най-известните и за легендите, които се носеха за тях. В този момент едно решение назря в него. Нямаше да допусне да бъде последният ага на еничарите. Можеше да пожертва живота си, но нямаше да допусне еничарският корпус да умре пред очите му. Ако това се случеше, той щеше да пожертва пръв себе си, за да не преживее този срам.

После изведнъж мислите му го отведоха в Караризово при жена му и децата му. Без да иска той се усмихна. Дали някога пак щеше да се върне там? Щяха ли някога селяните от Караризово да разберат колко голям човек е станал и че техен съселянин е бил ага на еничарите на цялата Империя? Можеха ли въобще те да осъзнаят това?

Спомни си и Хъкъ ага, и последните му думи. Колко сигурен беше старият му благодетел, че някой ден той ще стане ага на еничарите. Откъде е можел да знае? Сега вече по друг начин погледна на думите, които Хъкъ ага му беше казал в онзи ден. Едва сега нещата му се изясниха. Те се бяха стаявали в него през цялото това време и ги беше носил със себе си, но чак сега започна да ги разбира. Като че ли през цялото време те се бяха намирали зад стена и ако отначало тази стена му се струваше непрозрачна, сега, когато я потри със силата на паметта си, видя, че всъщност е била много мръсен джам, който колкото повече търкаше, толкова по-ясно виждаше през него. Така посреднощ той вече ясно си спомняше думите на Риз баба и ако отначало те му се струваха само мъдри думи, сега вече започна да съзира с какво те могат да променят еничарите. Промяната трябваше да се извърши от всеки еничар поотделно. Те трябваше да са армия от воини, всеки от които непрекъснато да работи върху своето самоусъвършенстване и себепознание като човек и воин.

Това винаги е била целта на всички воини. Това е била мечтата на всеки, който е искал да създаде най-добрата войска в света. От спартанците до персийските 1000 безсмъртни и сарбадарите, македонците, римските пехотинци, рицарите, монголските и хунски воини, всички. Всички воини се бяха стремили към тази мечта, а днес еничарите бяха толкова близо до осъществяването ѝ. Ата Корхан започна да осъзнава това към сутринта. От тази мисъл съзнанието му като че ли се разшири и той започна да разбира... В ушите му отекваше звън на срещащи се един в друг ятагани. Аскероглу погледна и в единия ъгъл на стаята видя подпряно дългото арабско копие. После се изправи и отиде до един от сандъците, които прислужниците бяха внесли при настаняването му в покоите на еничарските аги. С уверено движение той бръкна и извади оттам зу-л-фикр. Тук бяха и останалите му оръжия, и всичките китаби, които през цялото време носеше със себе си. Аскероглу го наричаше "Ятаганът на Риз баба". Той извади острието и ятаганът като че ли оживя, щастлив, че се бе завърнал у дома. При последното влизане в гроба на Риз баба Атанас беше взел ятагана със себе си, въпреки волята на мъдреца зулфикр да бъде положен до него. Той се оправда пред себе си, че постъпва по този начин, защото Риз баба му го беше подарил, но все пак се почувства като крадец. Според него щеше да е жалко това прекрасно оръжие да изгние в катакомбата. Явно участта на това оръжие беше ту да се отделя, ту обратно да се връща при него. Сега ятаганът отново беше с него. Беше го свалил сутринта, за да не е е него по време на церемонията по встъпване в длъжност. Сега Ата Корхан отново го закачи и реши да не го сваля повече, и винаги да го носи със себе си.

За да държи Байрактар далеч от новия ага на еничарите, който сега се наричаше Ата Корхан, султанът беше поставил задача на новия Велик везир да свика събрание на провинциалните управители. Те пристигнаха веднага в Истанбул и беше подписан така нареченият "Сенеди Иттифак" (съюзен договор). Целта на споразумението беше да се осигури лоялността на провинциалните управители към политиката на султана и правителството. Договорът изискваше редовно плащане на данъците, спазване на законността и взаимно признаване на териториите на отделните пашалъци, а също така и организиране на нова армия.

Макар да не се налагаше, Ата Корхан присъства на това събрание, но тук не беше Емин ага, когото властта явно изолираше. Чу се, че той много се разгневил и започнал да събира около себе си останалите кърджалийски главатари.

Новият Велик везир полагаше големи усилия, за да възстанови "новата войска" на Селим III. За да избегне съпротивата на консервативните кръгове и еничарите, той реши да промени името ѝ и сега тя се наричаше "Асакири Мансуреи Мухаммедие", което се превеждаше като "Победоносната мюсюлманска армия". Той се опита да предприеме промени и в еничарския корпус, но Ата Корхан се изправи пред него. Така Великият везир и султанът, притеснени от Ата Корхан и реакцията на еничарите, не посмяха да пипнат корпуса. Тогава Байрактар разбра, че е още рано да се изправя срещу Аскероглу и реши първо да се занимае с външните дела на Империята. Той се опитваше да сключи мир с Русия и Англия, за да концентрира силите си около вътрешните дела. Англия, която не желаеше окончателна победа на Русия над османците, с готовност започна преговори за мир.

Новата войска набираше сили за решителната битка срещу еничарите, но преди това трябваше да се изпита нейната боеготовност. Тя беше обучена най-много от французи и прусаци. От ден на ден войниците ставаха все по-изпълнителни, но все още се страхуваха от еничарите. Чуваше се, че новият ага на еничарите се опитва да възвърне силата и могъществото им. Той беше започнал да изгражда воини, чиято жертвоготовност да бъде не по-малка от тази на старите роби на султана – капъ колу. Скоро Байрактар застана начело на новата армия, въоръжена е най-модерно оръжие. Така бойното кръщение беше срещу старите приятели на Великия везир. Мустафа Байрактар се върна като победител. Той успя да разбие кърджалиите. Беше разгромил Емин ага, този, който винаги му беше помагал и заедно с Тръстеникли го бяха изградили като човек и кърджалийски главатар. Това обаче не попречи на Мустафа да убие Емин ага. Ата Корхан е интерес следеше какво се случва при сблъсъка на ордите на Емин ага и новата войска на Мустафа Байрактар. Великият везир се върна видимо доволен. Той явно беше повярвал, че новата войска има сили да се справи с еничарите. Така Ата Корхан разбра, че трябва колкото се може по-бързо да се справи с Мустафа.

Зает е държавните проблеми, Мустафа подцени опасността от контрапреврат. Той беше твърде щастлив от победата над кърджалиите. Нещата се нареждаха прекрасно за него, всичко, което беше започнал, вървеше добре. Сигурно никога не беше очаквал да стане Велик везир, както и Атанас никога не беше мечтал да стане ага на еничарите. С диктаторския си суров характер Мустафа Байрактар си беше спечелил неодобрението на столичното население и на султана. Ата Корхан получаваше ясни сигнали от султана и неговото най-близко обкръжение, че не биха имали нищо против той да ги отърве от суровия Велик везир. Затова агата на еничарите започна да дебне Байрактар. Ата Корхан не спеше и знаеше, че ако сега не елиминира Мустафа, той ще го унищожи. Освен че не спеше, не се и хранеше. Знаеше, че до няколко дни ще положи Байрактар мъртъв и не искаше да го отровят преди това. За всеки случай той никога не се разделяше с ятагана си.

Решителният момент настъпи на 14 ноември 1808 година, когато Байрактар допусна грешка като разпусна своята румелийска войска, съставена от старите му кабадани, и те се прибраха по родните си места за рамазан байрам. Тогава Ата Корхан поведе 500-те си елитни еничари, които обкръжиха великото везирство. Байрактар и малкото му охрана от българи, които бяха християни, оказаха мъжествена съпротива срещу многократно превъзхождащите ги по брой еничари. Най-накрая Ата Корхан разби вратата на везирството и сам поведе атаката на своите братя. Искаше пръв да се докопа до Байрактар и със собствените си ръце да го убие. В този момент видя Байрактар, който се биеше като лъв. Той се сражаваше с няколко еничари, които не успяваха да го достигнат. Най-накрая се обърна и побягна. Въпреки че беше облечен в скъпи дрехи, дълъг кафтан от атлаз, Байрактар не беше загубил животинската си сила и бързина. Той се движеше като котка, бързо и гъвкаво. Дори когато бягаше, бившият кърджалия го правеше с достойнство. Ата скочи след него и скоро в преследването той стана пръв. Тичаше по петите му. Още миг и щеше да го хване, но в този момент Мустафа затвори една врата под носа му. Без да спира, агата на еничарите се засили и се удари във вратата. Тя обаче беше здрава и не се разби е първия удар. Момчетата йолдаши тичаха след него. Един след друг те се удряха във вратата, докато тя не стана на трески. Ата вече беше опипал рамото си, нямаше нищо счупено, само го бе натъртил. Когато еничарите разбиха вратата, Ата видя как Мустафа изчезва през една врата от другата страна на стаята. Колкото и да беше чудно, Байрактар не затвори вратата, а я остави отворена. Това щеше да ги улесни. Ата Корхан нямаше време да мисли сега за това. Той се спусна към така омразния си враг, а еничарите му го последваха. Байрактар тичаше надолу по тесните каменни стълби. Агата на еничарите беше почти десет години по-стар от Великия везир и може би това бе причината да го достига толкова бавно. Докато тичаше, Ата усети мириса на дим, явно Байрактар се готвеше да слезе в подземията на сградата, затова беше взел факла със себе си. Ата Корхан се напрегна, трябваше да достигне Байрактар преди той да се мушне в подземията. Там със сигурност имаше таен изход и везирът щеше да се измъкне като плъх. Напрегна сили, тичаше след него в дълъг тесен коридор, а димът от факлата на Байрактар го душеше. Скоро видя дрехата на Великия везир, която се развяваше пред него. Мустафа стигна до малка кована врата и се шмугна вътре. Ата скочи напред, той много добре знаеше, че ако Байрактар успее да залости вратата отвътре, разбиването ѝ ще отнеме много време и Байрактар ще се измъкне. Той скочи и преодоля последните стъпала със скок, но вместо да се удари във вратата, тя свободно се отвори. Така, без да може да контролира падането си, той се удари лошо. За миг пред очите му причерня. В подземието и без това беше тъмно. Аскероглу разбра, че беше загубил, беше го изпуснал. Беше сигурен, че еничарите ще се спрат, за да му помогнат, а това щеше да даде голяма преднина на Байрактар. Великият везир го беше измамил и беше успял да избяга. Дори да се намираше още тук, в този мрак, нямаше да могат да го открият преди той да избяга. Аскероглу се изправи и погледна в тъмното. Това, което видя, го изпълни е надежда. Пред него светеше някаква мъждива светлина. Помещението, в което бе попаднал, беше огромна каменна зала с висок таван, явно намираща се дълбоко под земята. Куцайки, тръгна към светлината. Пред очите му се откри странна гледка – множество натрупани едно върху друго огромни бурета, а там, съвсем спокоен, върху най-горното буре седеше Мустафа Байрактар. Това явно беше някакъв огромен подземен склад. Аскероглу се успокои, но не можеше да разбере какво става. Защо Мустафа не се беше измъкнал? Беше сигурен, че в подземието има таен изход. Защо Мустафа стоеше толкова спокоен? Еничарите вече се чуваха отвън и нахълтваха в подземието, следвайки своя ага. Изведнъж сатанинска усмивка се изписа на лицето на Великия везир. Толкова грозна и зловеща усмивка Аскероглу никога не беше виждал. Той се стъписа. Мустафа някак театрално вдигна ръката, в която държеше късата факличка, сякаш искаше да я подаде на еничарите. В този момент огънят от факлата освети това, което се намираше около везира. Ата ужасен видя, че едно от буретата е с отпушена тапа и Байрактар бавно поднасяше факлата към него. В главата на Ата Корхан остана само една мисъл: "Барут!!!" Тази мисъл го накара да се вцепени. Не можеше да помръдне. Врагът му го беше излъгал, беше го победил. Беше се пожертвал, но със себе си щеше да завлече всички еничари и него – Атанас Хаджипетков. Той, агата на еничарите, беше допуснал омразата да го води и сега тя щеше да коства не само неговия живот, но и на всичките му момчета. Чак сега разбра защо Байрактар беше оставял вратите отворени. Той ги беше примамвал, беше поставил капан и Ата се беше уловил. Трябваше да се досети по-рано, да бъде е по-трезв ум и като истински водач да предпази еничарите си. Искрено съжали. В този момент Ата се сети за историята, която Риз баба преди толкова много години му беше разказал там в Дяволската дупка. Тогава той не я беше разбрал, но сега всичко му се изясни. А историята беше следната: "По време на една война Али – зетят на Пророка, лъвът на Аллаха, след като известно време се борил с неприятеля си, най-накрая го повалил на земята и тъкмо когато бил готов да го промуши, неприятелският войник плюл в святото му лице. Тогава Али оставил неприятеля си и скочил на крака. "Върви си, отказах се да те убия, свободен си!" – казал той. Другият се учудил на решението му. "Защо се отказа, след като ме повали и беше готов да ме убиеш? Какво те възпря?" – попитал той. "Аз воювах с теб от името на Аллах и за да спечеля неговото благоразположение, щях да те убия! Като ме заплю в лицето се разгневих, ядосах се! Ако в същия миг те бях убил, щях да го направя заради гнева си към теб! Значи щях да те убия не в името на Аллах, а заради себе си, заради егото си! Затова те оставих жив!"

Като чул това, мъжът преминал в редовете на мюсюлманите."

Чак сега Ата осъзна, че беше оставил омразата да го води и затова беше загубил, не само той, но беше обрекъл на гибел и всичките си йолдаши.

Докато Атанас стоеше като вцепенен, няколко еничари скочиха да спрат Великия везир. Те бяха протегнали напред ятагани, за да го посекат, той обаче намушка с крива арабска сабя първия и го положи мъртъв в краката си. После приближи факлата към бурето.

На 14 ноември 1808 година Великият везир Мустафа Байрактар се самовзриви и уби със себе си повече от 400 еничари, сред които беше и агата на еничарите. От агата остана само ятаганът му. Следващият ага на еничарите, който беше ученик на Аскероглу, събра багажа му и постави ятагана в сандъка. Той никога не беше чувал кои са роднините на Аскероглу, затова изпрати нарочен човек, който да потърси на кого да занесе парите и вещите на агата.

В този решителен момент Махмуд II издаде заповед да бъде удушен Мустафа IV. Така, оставайки единствен жив представител на османската династия, той запази трона за себе си. Това обаче го накара да направи някои отстъпки. Той потвърди всички права и привилегии на еничарите и отмени реформите. Така властта отново беше в ръцете на еничарите и смъртта на техния ага и 400-те им братя не бе напразна. Политическият елит беше разделен и деморализиран. В този момент Махмуд II прояви качества на гъвкав, но твърдо отстояващ позициите си султан. Въпреки привидната капитулация пред еничарите, султанът знаеше, че може да очаква успех и с пасивна отбрана може да успее да наложи идеите си. Той бе поел по пътя на постепенното настъпление, без да обявява целите си и без шум, започна да прокарва политиката си. С течение на времето религиозният и политически елит започнаха да се обръщат към двореца е уважение и като към арбитър. Махмуд II постави основите на реставрация на султанската власт и възраждането ѝ като действащ център на Империята. Той организира мрежа от съветници и помощници, които му помагаха при провеждане на политиката му. Постепенно султанът успя да подчини централния апарат и се наложи като водеща фигура в политическия живот.

През януари 1809 година бе сключен мир с Англия въпреки протестите на Наполеонова Франция. Преговорите с Русия пропаднаха. През април същата година военните действия между двете страни се възобновиха с атака на русите в българските земи. В няколко поредни битки османските войски бяха разгромени, но все пак успяха да задържат руската армия на север от Стара планина. Заплахата от наближаващия военен сблъсък с Франция направи Русия по-отстъпчива. На 28 май 1812 година бе подписан Букурещкият мирен договор, който даде Бесарабия на Русия, а Влахия и Молдова останаха османски владения. Договорът предвиждаше и автономия на сръбското население.

Пратеникът на агата на еничарите откри семейството на Аскероглу Ибрахим Корхан през май 1809 година. Той имаше жена и три деца. Когато пратеникът попадна в село Караризово, той се изуми. Цялата кааза беше строго пазена, а селото беше закрита територия. Земята на цялото Караризово беше засята с ориз. Пратеникът много добре знаеше какво е наказанието за отглеждане на ориз, но сега това не му беше работата. Освен това явно всичко това беше подчинено на Ата Корхан и едва ли беше станало без негово съгласие.

Марийка редовно получаваше пари от мъжа си от Истанбул. В последните години парите ставаха все повече и повече и стигаха доволно за водене на домакинството, отглеждане на децата и дори оставаха. Парите обаче не радваха сляпата жена, най-много я радваха децата. Те растяха живи, будни и умни. Майка им постоянно прегръщаше немирниците и милваше главичките им. За съжаление тя не можеше да ги контролира, особено Иван, който беше палав и често бягаше от дома. За да не скърца вратата и майка му да не го усеща, че излиза, той се научи да прескача високата ограда на бившия хан. Всички в селото знаеха, че има ли някъде извършена беля, те двамата е първия му братовчед Начо са в основата ѝ. Начо Бракмата беше по-умен и винаги се усещаше какво да каже, така хората всеки път оставаха с впечатление, че пак Аскера нещо е направил. Двете момчета играеха безспир. Начо може би беше по-усетен, защото беше с две години по-голям от братовчед си. Третият човек от бандата беше Ангел. Той беше син на най-големия от мъжете на Бракмови – Георги. Георги беше вече на 37 години и официално беше глава на семейство Хаджияневи. Въпреки това децата най-много се страхуваха от баба си Ляшка. Тя беше висока, слаба и винаги облечена в черно. Така момчетата си представяха, че изглежда смъртта. Тя кълнеше малките немирници, но и жестоко ги наказваше. Винаги носеше в ръката си дълга иглагуберка и когато някое дете имаше неблагоразумието да мине близо до нея, тя го мушваше в дупето просто ей така. Децата се страхуваха от нея, защото когато някое от тях се провинеше, баба Ляшка ги наказваше жестоко. Малчуганите предпочитаха да изпитат коравата длан на Георги по бузите си, отколкото яростта на баба Ляшка. Тя първо поглеждаше момчетата така, както смокът поглежда мишка преди да я налапа, и те се вцепеняваха от ужас. После старата жена изпращаше провинилия се до един върбак, който растеше в двора, до мястото, където изсипваха мръсната вода, и там се беше образувало малко езерце, по-скоро голям гьол. Виновникът отиваше и откъсваше една гъвкава пръчка. После Желязка бавно почистваше пръчката от листата и пъпките. Тя правеше това нарочно бавно като че ли да внуши на виновниците неотменимостта на наказанието и да им даде време да осмислят вината си. Докато сухата ѝ ръка бавно приготвяше пръчката за наказанието, момчетата искаха да избягат, но много добре знаеха какво ще последва, ако го сторят. Всички те бяха чували от други хора оня разказ за това как баба Ляшка беше простреляла собствения си син с пушка в задника. Затова момчетата стояха пред своя палач и се молеха Бог да направи така, че да им се размине. Това включваше и молбата баба им да се срути мъртва пред краката им. За жалост Бог нито веднъж не се вслуша в горещите им молби. После Желязка започваше да ги удря е гъвкавата пръчка. Тъй като беше прясно откъсната, тя беше гъвкава и тежка и ударът с нея болеше много. Тя ги удряше по крачетата и телата, дори някое от тях да се опиташе да се прикрие или защити, безпощадната гъвкава пръчка така се усукваше, че винаги го удряше. Тази пръчка момчетата наричаха "увивачка". Там, където тя удареше, кожата се надуваше и оставаха кървави дири. Болката беше нетърпима. Болеше толкова много, че понякога им се струваше, че ще припаднат, но те знаеха, че не бива да викат. Баба Ляшка най-много от всичко мразеше, докато бие някого, той да вика. Тогава тя се ядосваше още повече, а боят като че ли продължаваше вечно. Затова децата търпяха. Бяха се научили да стискат зъби и да търпят колкото и да болеше.

Георги, като старейшина на Бракмовия род, се беше заклел пред баща си да учи по-младите на борба. Някога баща му Иван, а и дядо му Яне, на когото беше кръстен родът им, били башпехливани. Затова Георги събираше брат си, който беше много по-малък от него, сина си Ангел и Иван Аскера и ги учеше на пехливанска борба. Георги се бореше по съборите и побеждаваше, но може би, защото беше чорбаджия, никога не беше ходил да се бори на Къркпанарските борби.

Момиченцата на Марийка – Стефана и Димитрина, бяха умни, ходеха винаги чисти и всички много ги харесваха. Майка им най-много обичаше да слуша как двете си говорят, дори детските им несвързани брътвежи я радваха. Така в рода на Аскерови всичко беше наред, една само отрова мореше сляпата жена – враждата с Бракмови. Желязка постоянно намираше нещо да говори срещу Аскерови, тя не спираше да говори и срещу сляпата жена. Макар двете да бяха етърви, тя постоянно говореше и на седенки, и насаме, че сляпата е натрапница. Жените на седенките слушаха и не винаги бяха съгласни с нея, но Ляшка беше властна и богата жена и никой не смееше да ѝ противоречи. Тя внушаваше на хората, че Боляровия хан, който някога е бил на Яне и на неговия род, сега е в ръцете на чужди хора, а те живеят до собствената си бащиния. Ляшка непрекъснато уговаряше Георги да оспори завещанието.

"Какъв е този Риз баба? От къде на къде той ще решава? Дори двамата да са били братя, те не са истински братя, защо имотът на баща ти и дядо ти трябва да се дава на чужди хора? Виж ги само как са се настанили!? Да си намерят собствената бащиния!" – това Желязка говореше непрекъснато на Георги. Отначало той само се подсмихваше, но постепенно започна да се замисля. Не че земята му беше малка, не че имаше нужда от повече, но защо наистина да не преместят Аскерови в някоя по-малка къщица, а те да се разширят. Имаше едно място, може би единственото останало сухо местенце, то беше точно до гробищата. Там можеше да се построи една малка къщичка е дворче. Дали да не изхвърли Аскерови там и да си върне Боляровия хан, който беше принадлежал на хаджи Яне и по право се е падал на баща му Иван, а не на брат му Атанас? Защо? Георги не знаеше. Доколкото беше запознат, Атанас не е бил син на Яне. С времето тази мисъл започна да му се струва все по-нормална. Скоро и той започна да притеснява сляпата жена и децата ѝ. Хората в селото негодуваха. Какво им трябваше на Бракмови, те бяха най-богатите чорбаджии в цяло Станимъшко? Защо ламтяха за земицата на Аскерови?

Преди около година парите, изпращани от Атанас, престанаха да идват. Отначало Марийка харчеше от това, което бе натрупала, но с времето то се изчерпа и сега трите деца все по-тежко увисваха на ръцете ѝ. Какво щеше да прави, ако с Атанас се бе случило нещо? Беше ранното лято на 1809 година, в голямата дървена ракла на дъното бяха останали само сватбените пендари. Те бяха тежки и сигурно с тях цялото семейство можеше да изкара поне две години, а след това щяха да мислят какво да правят. После децата щяха да помагат. Иван вече беше на десет години и можеше да започне да работи на чалтика. Георги го обичаше и го беше отгледал е брат си и сина си. Сигурно щеше да го вземе да работи на някоя нива. Освен това момчето беше кръстено на баща му, едва ли щеше да откаже. Стефана и Димитрина бяха на 9 и на 6 години, още малко и те щяха да са готови за работа. Сега обаче им трябваха пари. Марийка със свито сърце бръкна и извади нанизите с пендари. Не искаше да мисли за сватбата си и за Атанас. Все пак почувства силните ръце на мъжа си. Най-красивите и силни ръце на света! Гърлото ѝ се сви и горчив вопъл излезе от него.

– Танасее, Танасе, на кого ни остави? – това ридание беше съвсем тихо. Гъста лига ѝ пречеше да диша. Тя се избърса и опита да изглежда спокойна. Въпреки това усещането, че нещо лошо се е случило с мъжа ѝ, си остана. Сляпата жена не искаше да знае какво ще стане, ако мъжът ѝ умре. Това означаваше мизерия за нея и децата.

В този момент се чу тежко почукване на портата. Момичетата припнаха да отворят малката вратница до портата. Толкова рядко някой се отбиваше и посещаваше къщата им. Двете, борейки се, отвориха вратата. Там на прага стоеше едър мъж, истински аскер, с дълги мустаци, висока бяла шапка, на пояса му висеше ятаган, в силяхлъка му бяха набодени дръжките на ками и пищови, а зад гърба му стърчеше дългата цев на пушкаиглянка. А как беше облечен само, с най-богати премени. Високата му шапка имаше нещо като ръкав, който се спускаше по раменете му. Отдолу беше облечен с къс бял халат, под който се подаваха лазуреносини шалвари, къси, но от много скъп плат, тюркоазен колан над тях стоеше като листенца, дрехата беше зелена, а над връхната дреха, която беше от шарени копринени парчета плат, ушити прецизно и красиво, така че цветовете им да си подхождат, носеше наметка от леопардова кожа. Косъмчетата на голямата котка проблясваха при всяко помръдване на воина. Момичетата стояха като омагьосани. Майка им беше разказвала приказки за принцове, но за пръв път виждаха истински такъв. Иван закъсня малко. Той също беше чул похлопването на портата, но се намираше на хармана, където упражняваше своето еленси. Сега и той застана зад сестрите си, и гледаше като омагьосан. Истински аскер! За пръв път виждаше истински аскер! Винаги си ги беше представял и ги бе сънувал. Иван знаеше, че баща му е аскер, погледна лицето на воина и му се стори, че това е той. Не беше виждал татко си от много години и вече много добре не си спомняше как изглежда, но отблясъците от лъскавите косъмчета на леопардовата кожа го заслепяваха и той беше сигурен. Така изглежда баща му, това е баща му! Той скочи към воина и извика:

– Татко, татко!

Момиченцата го последваха и се разчуруликаха като малки птичета. Сърцето на еничара-ветеран заплака с кървави сълзи. Лоша вест носеше на децата.

– Деца, това ли е къщата на Атанас Хаджипетков?

Децата се стъписаха от този въпрос. Те очакваха баща им да ги прегърне и да си поиграе е тях. Иван започна да проумява грешката си.

– Да, това е! – гласът дойде отстрани, от кирпичените стаички, където Марийка живееше с двете деца. От известно време тя и децата се бяха преместили там, за да не дразнят Ляшка и Георги. Това обаче се беше оказало недостатъчно, защото според Георги точно кирпичените стаички били мястото, където Болярови живеели преди.

Мъжът погледна надясно и видя сляпата жена. Тя се беше подпряла на една четвъртита дървена колона от ливански кедър, която подпираше покрива на двете кирпичени стаички. На сърцето му стана още по-тъжно. Ето къде беше живял един от най-богатите и мъдри хора в Империята. Ето къде живееше семейството му. Еничарът беше българин, затова говореше спокойно на родния си език.

– Търся жената на Атанас Хаджипетков.

Жената видимо се зарадва, явно Атанас ѝ пращаше пари. Значи всичко беше наред. Тя много добре се беше научила да разбира човека по гласа. По всичко си личеше, че стоящият на прага е аскер. В техните гласове имаше нещо стегнато, като че ли дисциплината се отразяваше и в говора им. Марийка беше сигурна, че този мъж е воин. Дали не беше враг? Тази мисъл мина само за миг през главата на сляпата жена. Не знаеше тя Атанас да има врагове. Може би затова той беше държал нея и децата далеч от делата си.

После Марийка и мъжът влязоха в една от стаичките и седнаха на ниски трикраки столчета. Еничарът накара децата да излязат от стаята. Те бяха много разочаровани, но послушно се оттеглиха, като оставиха вратата отворена. Момиченцата го гледаха с широко отворени очи и той без да иска се усмихваше всеки път, когато ги погледнеше. Мъжът имаше работа и трябваше да я свърши, колкото и да му беше неприятно. Колкото може по-внимателно той разказа на Марийка за смъртта на мъжа ѝ. Когато чу новината, тя се отпусна и за малко щеше да падне от ниското столче, върху което бе седнала. След това от стаичката долетя тъжният ѝ вопъл. Мина доста време преди сляпата жена да се успокои. Така след дълъг размисъл тя реши да не казва на децата за смъртта на баща им. Те и без това не го познаваха добре. По-добре беше да си живеят така, без притеснение.

На еничарския командир му беше направило впечатление русата главица на момченцето.

– Той негов син ли е? – попита еничарът и неопределено посочи навън.

– Да, казва се Иван.

– Иван Аскера – каза еничарът и се усмихна. – Разбрах, че ви казват Аскеровите.

– Да, така ни викат – отговори Марийка.

– Нося ти два големи сандъка с вещи, които бяха на мъжа ти. Те ти се полагат. В сандъците има злато. Като ага на еничарите Аскероглу имаше доста имоти и пари.

– Ага на еничарите?! – Марийка беше истински учудена. – Че той Атанас не е бил ага на еничарите! Той беше прост еничарски командир! Освен това беше християнин!

Еничарът замълча. Не можеше да повярва. Жената на Ата Корхан не знаеше, че мъжът ѝ бе ага на еничарите и че беше приел исляма. Може би така беше по-добре. Той замълча и не каза нищо повече. По-добре беше жената да помни мъжа си така.

– Парите са много и ще стигнат за доста години, но искам да поговорим за момчето! Ако е наследило поне малко от качествата на Аскероглу, от него ще стане голям човек във войската или в султанския Диван! Ще ми го дадеш ли?

– Какво? – майката беше потресена от искането на еничарския командир.

– Дай ми го! От него ще стане голям човек, кой знае, някой ден може Велик везир да стане! Не искаш ли да се гордееш с него?

– Но, той е единствен син в семейството ни, а и баща му е мъртъв! Не можеш да ни го вземеш! Без него ние сме обречени на мизерия! Три жени, кой ще ни пази? Бих се гордяла със сина си не защото е станал "голям" човек, а защото е човек!

– Не искам да ти го отнемам! Искам ти да ми го дадеш!

– Ще ти го дам, но няма да го правиш еничар!

– Добре! – мъжът се съгласи, но в себе си знаеше, че няма да изпълни това обещание. – Сегашният ага на еничарите много ще му се зарадва! Той няма деца и сигурно ще го отгледа като свой син. Разбира се, когато искаш, ще може да го виждаш! Помисли си! – като каза това, еничарът съжали. Той беше казал това без да се замисли. Разбира се, че сляпата жена нямаше как да види сина си.

После мъжът излезе пред хана. Там стояха и търпеливо чакаха още няколко еничари. Децата съвсем се стъписаха, може би поради високите еничарски шапки мъжете им изглеждаха огромни. Иван беше във възторг. Стоеше пред еничарите, които бяха застинали като изсечени от камък, и си мечтаеше някой ден да стане като тях. Дори си представи, че той е командир на такива воини. Ех, тогава всички в селото щяха да се плашат от него и да видят кой е той! И никой нямаше да му вика подигравателно Аскера! Еничарите внесоха тежките сандъци в къщата. Вътре наистина имаше много злато, дрехи, пет китаба, но най-отгоре имаше ятаган и две ками.

– Ей, момче – командирът на еничарите повика Иван, – я ела насам!

Иван плахо пристъпи напред. Тогава командирът му поднесе зулфикр. Това оръжие като по чудо беше оцеляло след големия взрив. Някаква сила го пазеше и го бе съхранила. То като че ли беше неунищожимо, така както бяха и еничарите. Еничарският командир каза:

– Това беше ятаганът на баща ти, дръж, сега е твой! Приготви се, ще тръгнеш с нас!

Сърцето на момчето щеше да изскочи от гърдите. Не можеше да повярва на думите на непознатия, когото отначало бе помислил за баща си.

– При татко ли ще ме водите?

Еничарите наведоха глави, Марийка също, но Иван не забеляза това. Той се затича, а след това започна да придиря майка му по-бързо да му приготвя багажа.

– Не го спирай? – каза еничарският командир. – Светът е негов, не го дръж в това село! Какво може да стане от него, ако остане тук?

Марийка наведе глава и стисна зъби. За съжаление еничарът беше прав. Не искаше Иван цял живот да е аргат на Бракмови и да го трови злобата на Ляшка. Тя знаеше, че ако остане тук, или ще се примири, или ще се хванат гърло за гърло с Бракмови. Не искаше такава съдба за сина си. В този момент взе решение.

– Кога ще тръгнете?

– По-добре веднага, за да не страдаш ти и момчето!

– Къде ще го водиш?

– Първо при агата на еничарите, а после ще видим.

– Вие говорили ли сте с него?

– Да, той ме изпрати и ми каза да намеря семейството на Аскероглу и когато ви открия, ако има син, да го заведа при него.

– Как се казва този човек?

– Агата на еничарите се казва Ахмед Джесур ибн Абдаллах, но ти бъди спокойна, няма да допуснем на момчето да се случи нещо лошо! Лично аз ти го обещавам! – като каза това, мъжът се закле в името си. Жената не чу името му, но знаеше, че еничарите най-много държат на името си, така че малко се успокои.

– Може ти да идваш до Стамбул, а ако искаш, ние ще ти го водим!

Жената кимна, а на еничара му се стори, че под сухото ѝ око блесна сълза. Не можеше да бъде сълза, може би капчица пот се бе стекла по бузата ѝ. След това еничарът подаде на Иван две ками и едно дълго копие. Едната от камите беше много красива и скъпа.

– Те също бяха на баща ти.

В следващите дни Иван беше на седмото небе от щастие. Той и еничарският командир яздеха начело на цял отряд еничари. На кръста си беше препасал ятагана и беше втъкнал двете ками, макар много да му тежеше. Копието беше много дълго и тежко, затова него го носеше еничарският командир. Така целият отряд пътуваше за столицата на Империята, а Иван мечтаеше с широко отворени очи. Той беше толкова зает да си фантазира, че почти нямаше време да се сети за майка си. Освен това все още мислеше, че тези воини го водят да се види с баща си. Мисълта, че може би баща му е командир на всички тези воини го изпълваше с гордост.

В Истанбул момчето веднага беше прието от агата на еничарите Ахмед Джесур ибн Абдаллах. Беше привечер, когато въведоха смаяния Иван в двореца на агата. Момчето влезе в огромната зала. Там някъде далеч до един вход, приличащ на огромна арка, стоеше агата на еничарите. Арката всъщност беше вход към огромна открита тераса. Иван обаче не го видя, смаян той се заглеждаше по мозайките и чудните украси. Толкова големи сгради, както тук в Истанбул, никога не беше виждал. А Топкапъ сарай беше най-смайващото място в целия Истанбул. Всъщност Иван никога не беше напускал Караризово и сега всичко това му се струваше като приказка. Еничарският командир, който беше влязъл след него, го побутна да върви. Чак сега Иван видя агата. Той беше облечен с дълга мантия, която се спускаше до земята. Тя беше от най-скъпа коприна. На главата си той имаше огромен бял тюрбан, от лявата страна на който висеше златна брошка е огромен зелен камък.

Агата се обърна и погледна Иван в очите.

– Кой си ти? – преведе му човекът до него.

– Аз съм Иван Хаджипетков.

– Това ли е синът на Ата Корхан? – обърна се агата на еничарите към човека до момчето.

– Да – отговори еничарът.

След това агата се обърна към изгледа от прозореца и каза:

– Баща ти живя тук за малко, но беше един от най-достойните аги на еничарите! Той пожертва живота си, но успя не само да спаси корпуса на еничарите, да запази нашата сила и влияние, а дори да ги увеличи! Баща ти беше свят човек, отдаден на каузата на еничарите! Ела погледни!

Момчето плахо пристъпи напред, тогава пред очите му се разкри градът. Навън вече се беше смрачило и той го омагьоса със светлините си.

– Виж могъществото на града и усети големината на Империята ни! Някой ден ти ще бъдеш тук на моето място! Един ден ти ще бъдеш ага на еничарите! Ако имам късмет, аз ще ти предам тази длъжност, но преди това трябва да ти разкажа всичко, което научих от баща ти! Но за да започна да те подготвям, ще трябва да преминеш обучение в еничарския корпус.

Тази вечер беше най-тежката в живота му. Той току що беше научил, че баща му е мъртъв, но в същото време всички твърдяха, че е загинал като герой. Вече беше разбрал какво означава да си еничар. Онези воини, които го придружаваха до Истанбул, бяха еничари. Това бяха най-могъщите воини на света, а в същото време самият ага на еничарите му беше казал, че един ден той ще бъде ага на еничарите и ще командва всички еничари.

На няколко пъти сълзи напираха в очите му, но той ги спираше. Все още не осъзнаваше какви изпитания го очакват. Ахмед Джесур ага беше решил момчето да смени вярата си, както някога го бяха правили истинските еничари, събирани с девширме. Така на другия ден лично шейхюлислямът Аттауллах ефенди, който беше сменил вярата на баща му, обряза Иван, а агата на еничарите му даде еничарско име. След покръстването Иван вече се казваше Серкан Джесур Байзаде ибн Абдаллах Аскероглу. Серкан означаваше благородна, чиста кръв, явно намекваха за произхода му и че е син на Ата Корхан. В този ден Серкан научи, че баща му преди да умре е приел исляма. Джесур означаваше силен, безстрашен. Това име той наследи от агата на еничарите, който искаше да покаже, че като му дава името си, взема момчето под покровителството си. Байзаде означаваше син на бей, явно пак заради баща му. Абдаллах беше име, което всички стари капъ колу бяха получавали и то означаваше роб на Аллах. Аскер беше прякорът му, който сега му стана официално име. Той не го искаше, но еничарският командир, който го взе от Караризово, настоя.

Сюнетът и помохамеданчването на Серкан бяха направени с изключителна тържественост. Според Ахмед Джесур ага това щеше да бъде едно ново начало. Той искаше да изгради ново поколение еничари, които, макар и да не са събирани чрез кръвен данък, щяха да бъдат обучавани в традициите на старите капъ колу.

Иван премина редовно обучение. Въпреки че беше най-малък, той се справяше много добре с всички военни дисциплини, но и с теорията, и е религията. Талибите се усмихваха разбиращо, това беше нормално за сина на Ата Корхан. Тъй като за еничари вече не се приемаха момчета с девширме, всички мъже в корпуса влизаха не по-малки от 17-18 години, а Серкан беше едва на 10. Въпреки това на всички правеше впечатление как се бори той и каква голяма сила за възрастта си притежава. Но това, което истински ги впечатли, беше издръжливостта му, но не обикновената му издръжливост, а издръжливостта му към болка. Веднъж цялата орта на аджамиогланите беше наказана, защото бяха хванати да се борят, докато трябваше да спят. Един от "пехливаните" беше именно Серкан. Чорбаджията на ортата на аджамиогланите наказа момчетата, но като видя как Серкан понесе наказанието, без да помръдне и дори да издаде стон, остана силно впечатлен и повика и останалите чорбаджии да гледат. Чорбаджиите на орти бяха изненадани, но не и Серкан. Това бичуване не беше нищо особено за него, той много добре помнеше "увивачките" на баба Ляшка. В сравнение с тях това беше нищо. Така Серкан израстваше в корпуса и скоро стана редови еничар. Закле се във вярност към султана и му дадоха еничарска униформа. Ятаганът все по-добре пасваше в ръката му. Вече можеше да върти и джерида. Минаха десет години, Серкан вече беше на 20 години. Младата му кръв кипеше и копнееше за битки. Вече беше научил какво се беше случило с баща му и кой е бил той. Сега разбираше какво означава ага на еничарите. Все по-често агата на еничарите го викаше на нощни разговори: При един от тях Ахмед Джесур ибн Абдаллах каза:

– Вече знаеш много неща за исляма, трябва да научиш още нещо, което е важно за теб! Ти си син на този, когото ние наричахме Ата Корхан Аскероглу, а иначе се е казвал Атанас Аскеров. Ние сме една малка група, в която влизат няколко еничарски командири. Всички сме ученици и духовни последователи на Хъкъ ефенди и твоя баща. След като Хъкъ почина, намерих едно писмо, в което пишеше кой е бил баща ти и че той е син на същия този Ибрахим, когото смятаха за Махди, а хората наричаха Риз баба. Аз бях приятел на баща ти и той ми разказа всичко за учението на Риз баба. Смята се, че поне трима аги на еничарите са членували в тази секта: Кубилай Юндер ага, Явуз Чилик ага и Неджиб ага. Аз може би съм последният човек, знаещ всичко това, затова реших да създам отново сектата така както е била, докато Махди е бил жив. Ние сме сектата на Махди. Нашата секта е основана от този, когото всички наричат Риз баба, а преди това се е наричал Ибрахим Абдаллах Джаббар Селяхаддин. Ние сме сигурни, че той е бил Махди. Твоят баща Атанас беше негов син, така че ти си внук на Махди.

– Какво? – Атанас беше изумен, не можеше да повярва на това, което чуваше.

– Знаеш ли какво е Махди? – попита Ахмед ага.

– Не много добре – отвърна Серкан и съжали, че не беше внимавал повече, когато моллата им беше говорил. – Учителю, ще ми разкажете ли повече за Махди? Истина ли е това, което казахте, че дядо ми е бил Махди? Добре ли съм чул и разбрал?

– Да! – отвърна агата на еничарите. – Махди е последният пророк, Месията, който йехудите от толкова време чакат. Той е Христос, но не онзи разпнатият на кръста, а истинският Христос, който ще дойде сред хората и ще донесе истинското спасение на цялото човечество. Махди е Вторият Христос, Истинският, Прероденият, той ще донесе със себе си Второто пришествие, Страшния съд, Съдния ден. Той ще донесе на хората Армагедон и меч и гибел на цялото човечество. След него светът вече няма да съществува и ще се възцари Царството небесно. Дори в будизма знаят за Махди, там го наричат Амида Буда или Майтрея (Идващия Буда). В най-далечната страна на Изтока, където мъжете ходят с тежки брони и държат мечовете си с две ръце, му казват Амида Буцу. Няма религия, в която да не се говори за него, в която да не го очакват.

В Тибет го наричат Амитабха, в Алтай – Хесер хан, в Монголия – Улан батор "Червения конник".

Това е Махди!

Иван слушаше със зяпнала уста. Не можеше да повярва, че чуваше всичко това. Отначало то му се струваше светотатствено и опасно и го притесняваше, но после свикна и просто слушаше думите на агата на еничарите. Беше сигурен, че на света няма християнин, който да намери сили в себе си да произнесе толкова светотатствени думи. Бог би поразил всеки християнин, който би си позволил да твърди такова нещо. Само неверник и безбожник би могъл да стори това. Думите на агата можеха да означават, че мюсюлманите имат по-голяма сила и техният Бог е по-силен от християнския. Затова тях не ги е страх и знаят, че няма да бъдат наказани.

– Ага ефенди, това не може да е вярно! – каза Серкан.

– Защо? – попита агата.

– Защото светът още съществува и все още не е настъпил Страшният съд. Това означава, че този, когото наричат Махди, не е бил истински Махди. Той е умрял, а светът все още съществува. Ако всичко, което казахте, беше вярно, трябваше вече да няма религии, живот и светът да е престанал да съществува.

Вие, учителю, как мислите, този Ибрахим бил ли е наистина Махди? Може би е бил просто мъдрец, както и са го наричали – Риз баба.

– Да! – късо отговори агата.

– Но как така? Тогава как така ние с вас сме тук и разговаряме?

– Краят на света наистина е бил по времето, в което е живял Ибрахим, времето, в което се е появил Махди. До този момент хората са имали мисия и са били интересни на Бог. Той ги е наблюдавал и следял внимателно. Всичко това продължило до идването на Махди. Ние наистина сме живи и говорим, но нас вече ни няма. Нашият живот няма смисъл, защото Бог вече не се интересува от нас. Бог се е отвърнал от нас. Сега ние живеем във времето след времената. Това е мъртво, безсмислено време. Някой ден Бог просто ще ни изтрие от света. Ще изтрие целия свят. Той всъщност вече го е направил, но ние още не знаем това. Това, което правим днес, и нашите усилия вече нямат значение. Бог вече не ни гледа. Той вече е замахнал да ни изтрие, но ръката му още не е стигнала до нас. Това време може да продължи десет години, може сто, а може и хиляди. Неведоми са решенията Господни.

– Добре, учителю, какво учение тогава е създал Махди? Какво е донесъл на хората?

– Махди не е донесъл на хората поредното учение или религия. Той ни е завещал нещо много повече, а именно Пътя, знанието за това, че всеки един от нас е по-важен от религията, която изповядва, от собствените си идеали, принципи, каузи, повече дори от Бог. Човекът е най-важен, от него произлиза всичко и пак при него отива. Той е Алфата и Омегата! Човекът!

Ако Иса е донесъл на хората идеята за любовта, прошката и изкуплението, Мохамед – учението за джихад и мира, Махди се е опитал да покаже на хората какво е Човекът. Неговият Път е Пътят на себепознанието, а не на постигането, на отношението, на преживяването и на отричането. Това е донесъл Махди! Този Път е най-труден за формулиране и не може да бъде следван! Това е Пътят на самоосъзнаване и реализиране на себе си.

Махди донесе на човечеството учение от нов тип – личната религия. Досега всеки Учител носеше ново учение и религия на света и смяташе, че може да я наложи над останалите, но всъщност така само се създаваше противопоставяне и условия за война и светът не ставаше по-добър. Често опитът да се наложи едно учение над друго унищожаваше това, което учението проповядваше. Махди няма да донесе нова религия или учение, а това ще бъде нов вид описание на света, отношение към себе си и Бог. И с това то ще направи така, че старите религии ще престанат да съществуват и да имат значение. Това няма да стане бързо и може би няма да бъде валидно за всички, но дори да се получи само с един човек, то ще е достатъчно, защото всеки един от нас е цяла вселена и е равен на Бог.

Всички духовни водачи досега ни учеха как да живеем, какво да правим, но всеки един от тях се нуждаел от някакво сюблимно преживяване или събитие, чрез което да разкрие учението си.

Ной се нуждаел от потопа, Ибрахим (Авраам) – от счупване на истуканите и пренасяне в жертва на Исаак, Мойсей – от Червено море и от пустинята, Соломон – от храма, Исус – от кръста, Мохамед – от прогонването от Мека и войната. Всички предишни учения се нуждаели от специална ситуация и за да може човек да следва тези учения и религии, се нуждае от специална духовна нагласа. Всички те претендират за близост с Бог. Тяхното следване се стреми да предизвика духовен екстаз.

Учението или това, което ни е предал Махди, е учение от друг тип. Той не претендирал за божествено прозрение и не се нуждаел от специална нагласа, дори напротив. Всяка приповдигнатост и специалност отделя човек от същността му и му пречи. Ибрахим живял невзрачно и "невидимо". Той направил така, че не позволил на хората след него да направят от поличбите, които Бог му изпратил, религия. Махди не позволил да има последователи и така не било създадено учение от ритуали и формални обреди. Неговото учение не е валидно само за времето, в което той е живял. Така той успял да изключи себе си от това, което донесъл, а може би открил. За нас е по-важно какво се случва с човека, а не какъв е неговият личен принос за извеждане на учението. Махди извървял един свой Път, но не ни е завещал него, а само следи, но не следи, които да следваме, а само да виждаме и да знаем, че не сме сами. Той не е искал да ни води, да ни дава пример или да бъде Учител. Не се е самопровъзгласил за Пророк или Син Божи. Махди ни е показал как се постига свобода, разбиране, показал ни е това, че всеки има собствен Път и той зависи единствено и само от нас самите. Това е знанието как да живеем във времето след времената. Чрез живота си той ни е показал не само как да живеем, докато следваме целите си, а какво да правим, когато постигнем тези цели и те престанат да имат това значение на блян и мечта за нас. Как да живеем, прозирайки отвъд илюзиите и очакванията, отвъд мечтите и надеждите. Учението на Махди ни учи как да живеем в реалността и какво да правим след това. То ни учи как да продължим Пътя си, когато отидем отвъд хоризонта. И ако Пътят на Исус завършва на кръста, а на Мохамед – след създаване на исляма, Махди ни е показал как да живеем така, че Пътят ни да не свършва след определено нещо в нашия живот, след всяко постигане на цел, приемане на вяра и дори след смъртта ни, а да продължи с всяка наша следваща крачка. Затова казвам, че Махди ни научи на Път, защото неговото учение няма начало и край. То продължава във времето и представлява духовно преместване. Човекът определя Пътя и в него няма възходи, спадове и екстаз. При него важното е натискът да продължи и да няма отпускане, спиране и задоволяване. В Пътя на Махди важното е, че Пътят се определя от Пътуващия, а не обратното. Само последователите вървят по някакъв предварително определен Път. Според Махди истинският Човек върви по собствен Път, следва собствените си пориви и прозрения.

– Но, учителю, това, което казвате, е много трудно за разбиране! Как така хората живеят в безвремие и вече не са наблюдавани от Бог? С тези думи вие обезсмисляте нашия живот, въобще човешкия живот! Как да живеем, за какво да живеем, когато всичко вече няма смисъл? Как ще живеем без надежда, без богобоязън?

– Защо смяташ, че не можем да живеем така?

– Какъв живот ще е това?

– Може би трябва да промениш отношението и мнението си за живота! Да, има и такъв живот! Повечето хора са живели по този начин и преди да се появи Махди, живеят така и днес. Знаеш ли колко малко хора са истински живи и будни? Махди даде шанс на хората да се съживят и да се събудят, но той не ги разклащаше и не им даваше живот. Той е изживял живота си по този начин и нищо повече. Нито ни е обещал, че с нас ще се случи същото, нито ни е казал как да живеем. Той е оставил след себе си следи, но много ефирни и леки. Аз понякога имам чувството, че ги виждам, но понякога ги губя. Толкова леко и ефирно са оставени те в този свят. Като че ли Махди е бил ангел и съвсем леко е стъпвал по земята. Всъщност той е бил скромен и деликатен човек, който не е копнял да стане Учител или бог. Махди е бил най-обикновен човек със своите си борби, съмнения, грешки и болки. Той сякаш не е разбрал сам за себе си, че е Махди. Най-важното нещо, което ни е завещал, е това, че ние не бива да сме последователи, че неговото учение, неговите стъпки нямат нужда от следване и обожествяване. Всеки един от нас е Махди. Всеки има собствен Път и преди всичко трябва да следва собствените си стъпки. Ние не бива да постъпваме както са постъпвали учениците и последователите на различните световни учители, които от слабост, неразбиране и поради това, че били последователи, изкривявали ученията и думите на Учителите си и ги превръщали в религия. Нещо твърде различно от това, за което Пратениците говорели. Така са създадени всички религии – не от техни създатели, а от последователите им.

– Защо те са правили така, учителю?

– Защото са били слаби, ограничени, защото били в позицията на последователи, на следващи Учителя. Затова те виждали само вярата и религията в думите на Учителите си. Така са създадени и будизмът, и юдеизмът, и християнството, и ислямът. Всички религии са създадени по този начин.

Махди е направил така, че ние да не сме последователи, за да не извратим учението. Всеки един от нас има собствен Път и се интересува само от него. Ако ние си позволим да направим от учението на Махди религия, това ще означава, че сме го погубили.

Иван разбра малко от всичко, което агата му каза, и не остана убеден от това, което чу. Струваше му се, че агата на еничарите нещо греши или не може да му го обясни по-ясно. Дали агата не бъркаше желаното с реалността? Така у Иван остана смътното усещане, че няма как да е внук на Махди.

Отначало младото момче непрекъснато мислеше за майка си. Всяка вечер, когато затвореше очи, спомените му веднага го отвеждаха в Караризово. Освен за майка си се сещаше и за сестрите си Стефана и Митра, както и за братовчед си Атанас Бракмов, и за Аньо. Колко по-лесно щеше да му бъде, ако и те бяха тук с него. Сигурно всичко щяха да обърнат на игра. Отначало мислеше да се обади на майка си, но като се сетеше, че вече е мюсюлманин, изпитваше срам. Не искаше да разстройва майка си. Така всичките му желания да ѝ се обади останаха напразни и той продължаваше само да си спомня за нея. С времето обаче спомените му избледняваха и скоро като че ли съвсем забрави роднините си и родното Караризово.

През това време султанът, след като се беше освободил от вътрешните си проблеми, се беше заел с възстановяване на позициите на централната власт в провинциите. Условията в Империята непрекъснато се променяха. Султан Махмуд II беше разработил една печеливша тактика. Той разпалваше вражди между силните провинциални управници, с които нямаше сили да се справи сам. Така успяваше да хвърли един неприятел срещу друг, да парализира силите и на двамата, и след като те се изтощят, да ги покори. За кратко време Портата успя да възвърне позициите си в цяла Румелия, а след това покори и анадолските дерибеи. Еничарите също бяха уморени от анархията, борбите и постоянното противопоставяне. Тъкмо когато Махмуд II се справи със стремежа на провинциалните управители да се "отцепят" от централната власт, се появи нова опасност – националноосвободителните движения на християнските народи, участващи в Империята на султана. През периода 1812-1818 година централизаторските усилия на Махмуд II все още трудно достигаха до сирийските и иракските провинции, а северноафриканските вилаети Алжир и Траблусгарб (Либия) оставаха във владение на местните династии. В Египет властта твърдо беше в ръцете на албанеца Мехмед Али, чиито действия на практика показваха пътя, по който трябваше да върви Махмуд II.

Мехмед Али беше дошъл в Египет начело на албански отряд още през 1802 година, за да се бие в Турскомамелюкската война (1802-1804) на страната на султана. Когато разбрал, че перспективите на османската армия са нищожни, с въоръжените си хора той преминал на страната на мамелюците и през 1803 година обединените им сили превзели Кайро. Египет започнал да се управлява от триумвират, съставен от двама мамелюци и Мехмед Али. Скоро след това обаче населението на Кайро, ръководено от своите шейхове, въстанало, недоволно от старите порядки. В този момент Мехмед Али направил своя решителен политически ход, като преминал на страната на гражданите на Кайро. Благодарение на силния му албански отряд въстаниците прогонили мамелюците в Горен Египет, а той се провъзгласил за заместник-управител на Египет. Валията на Египет, който бил изпратен от султана, нямал никакъв достъп до властта и така на практика Мехмед Али управлявал еднолично. По време на Рускотурската война от 1806-1812 година Мехмед Али на два пъти разбил англичаните, които се опитвали да овладеят крайбрежието. И докато в Истанбул се разигравали кървавите събития на трите преврата, египетският управител взел цялото управление в свои ръце и смело пристъпил към реформи за централизиране на цялата власт на Египет в ръцете си. На 1 март 1811 година Мехмед Али по време на военен парад устроил поголовно клане на египетските "еничари" – мамелюците, след което затворил вратите на Кайро и започнал преследване на останалите. Така той избил всички мамелюци. Веднага след унищожаването на мамелюкския корпус той започнал да събира египетски младежи за създадената още през 1808 година редовна египетска армия. Мехмед Али (Мехмед Али – наричан още и с арабския вариант на името си – Мухаммад Али), който бил неграмотен човек, проявил изключителен талант на държавник. За кратко време от изостаналата османска провинция той създал нещо съвсем различно. Заповедите на новия управител се изпълнявали строго и точно. Започнал с военни реформи, по-късно Мехмед Али се насочил към обновяване на данъчната, финансовата и административната сфера. Египет добил стройна администрация, със строг контрол и синхрон, обезпечаваща контрол над всички звена в държавата. Били направени реформи и в селското стопанство, и в занаятчийството. Така в Египет всичко вървяло добре. Всички тези неща бяха сведени до Серкан в последно време. Като слушаше, сърцето му се свиваше от вълнение. Беше сигурен, че скоро ще му поставят задача, така че внимателно слушаше хората, които му говореха.

Султанът следеше е интерес действията на Мехмед Али в Египет. Той хем се притесняваше от действията на египетския управител, които бяха насочени към пълно отделяне на Египет от влиянието на султана и Империята, хем гледаше как Мехмед Али се справя с мамелюците – точно копие на еничарите, и как въвежда реформите. Така Махмуд II едновременно завиждаше на Мехмед Али, възхищаваше му се и в същото време се дразнеше от силата и самостоятелността му. Все пак сега пред очите му нищо не се изправяше с такава сила както Мехмед Али. Както неведнъж беше доказал, Махмуд II имаше верен усет за това как да се справи с такива ситуации и той реши да действа по същия начин срещу твърдия албанец. Първо насочи устрема на Мехмед Али в изгодна за него посока. Падишахът възложи на египетския управител да отиде в Хиджас, където от 1806 година властваха саудитите уахабити, и да освободи свещените мюсюлмански градове Мека и Медина. Мехмед Али бе прозрял в това идеална възможност да присъедини към Египетските си владения още нови земи и то с благословията на султана. Военният поход на Мехмед Али успя да изтласка уахабитите от османските земи през 1813 година и така да стигне до столицата на уахабитската държава Дарайа (1818г.). Така той завладял целия Арабски полуостров, египетският управител настоял султанът да утвърди властта му над тези земи. Махмуд II нямаше друг избор и току що се беше съгласил.

В този момент Серкан получи първата си задача. Той взе джерида, ятагана и цялото си въоръжение и тръгна на мисия. Движеше се с прекрасен арабски кон. Първо е кораб достигна Алепо, а след това навлезе в Арабия. Задачата му беше да разузнае и отблизо да следи действията на Мехмед Али. Диванът на еничарите знаеше, че Мехмед Али паша и баща му са били приятели. Целта на Серкан беше да се сближи с египетския управител. Младият еничар предприе изтощително пътуване. Два пъти сериозно се разболява и лежа на легло, в Арабската пустиня преживя пясъчна буря, но така и не успя да открие египетския владетел. В пустинята Серкан прекара няколко години. Той се опитваше да организира арабски племена, които да подкрепят централната власт на султана. Тази му мисия също пропадна. Номадите от пустините бяха запазили свободния си и независим дух и категорично отказваха да се подчинят на падишаха, който се намираше толкова далеч. Те с лекота вземаха парите, обещаваха всичко, което Серкан поискваше, но после нищо не изпълняваха.

Докато се намираше в пустинята, далеч от Истанбул, Серкан имаше достатъчно време, за да мисли за сектата на Махди и да премисля всяка дума, казана му от Ахмед Джесур ибн Абдаллах ага. Въпреки това все още не беше съвсем сигурен дали думите му са истина. В някои дни му се струваше, че прозира в дълбочината на идеите, а в други, че това са безсмислици и такъв Път е невъзможен.

През това време вниманието на Високата порта и Дивана на еничарите от Мехмед Али паша се беше преместило към други по-важни задачи. Султанът се беше справил с най-силния управител на Епир и Южна Албания – Али Тепеделенли. В Гърция се готвеше въстание, а подтикван от русите, иранският шах Фатх Али извършваше нападения над Ирак. Махмуд II беше обявил война на Иран (1820-1822), но тя започна катастрофално. Серкан току що се беше завърнал от Арабия и му се наложи да замине за Персия. Иранците обаче на няколко пъти разбиваха османските сили, завладяха Източен Анадол и напредваха в Кюрдистан, но спряха и се принудиха да се изтеглят, заради избухването на чумна епидемия в редовете им. Еничарите бяха предпазени от чумата, защото бяха драснати от хекимина на ортата, но бяха принудени да се прехвърлят на друг фронт. Серкан се беше представил много добре и въпреки поражението във военната офанзива, той се беше отличил. В месеца на рамазан байрам 1822 година, когато беше едва на 23 години, Серкан Аскероглу беше назначен за чорбаджия на 11 – та орта. До номера на ортата той татуира две кръстосани ками, отдолу ятаган, а по средата дългото арабско копие – джерид. Тотемно животно на 11 – та орта беше лъвът, тъй като тя обикновено отговаряше за Арабия, Египет и Африка. Така на ръката му се появи и татуиран лъв. Сега обаче ортата трябваше да тръгне веднага към Епир и Южна Албания, защото още преди да свърши войната с Иран и да бъде подписан мирният договор (юли 1823 г.), избухна гръцкото въстание (март 1821 г.). Махмуд II предпочиташе да води военни кампании против Али Тепеделенли, който подпомагаше гръцкото въстание. През февруари 1822 година най-после албанецът беше победен и екзекутиран. Сега султанът беше концентрирал усилията си да подчини Гърция. Тесалия беше подчинена, но силите на султана не достигаха, за да се справи с Пелопонес. Опитал вкуса на славата и успеха, а и стремящ се да присъедини и Морея към Египет, Мехмед Али паша беше предложил да се справи с гръцкото въстание. Султанът много добре помнеше Арабия и се колебаеше, но накрая беше направил сделка с могъщия си валия, като му бе обещал управлението на Крит и Пелопонес срещу вярна служба. Тъй като 11-та орта и Серкан познаваха най-добре египтяните и самия Мехмед Али, те бяха пуснати най-близо до Пелопонес. Серкан настани ортата си в град Мегара и зачака. През 1825 година модернизираната египетска армия под командването на сина на Мехмед Али – Ибрахим паша, акостира на гръцкия бряг и драстично наклони баланса на силите в полза на султана. През април 1826 година османската армия също поднови нападението си. Падането на ключовата крепост Месолонгион направи положението на гърците критично. Стотици доброволци от цяла Европа – българи, сърби и албанци, бяха подкрепили гърците във въстанието им. Австрия беше яростен противник на гръцката независимост, но Русия започна да подкрепя Гърция. Англия, която много се страхуваше Русия да не се намеси в Гърция, изплашена подписа протокол с Русия (април 1826 г.) за съвместни действия по гръцкия въпрос. На Високата порта се препоръчваше да даде автономия на гърците. Като васално княжество те трябваше да плащат годишен данък на султана. Махмуд II отказал, като нарекъл тези искания "намеса във вътрешните работи на Империята". В това време при едно от многобройните сражения Серкан беше ранен. Той се беше сближил със сина на Мехмед Али. Макар и доста по-млад от албанеца, двамата се сприятелиха, така както навремето приятели бяха станали и бащите им. Мехмед паша твърдеше, че Аскероглу бил един от най-впечатляващите хора, които срещал в живота си. Възстановяването му от раната премина в покоите на Ибрахим паша. Той се грижеше с голямо уважение за своя гост. Въпреки че раната зарасна, костта отдолу беше заздравяла накриво и на Серкан му беше невъзможно да изпъва докрай дясната си ръка.

На следващата година пристигна нова нота, към която вече се беше присъединила и Франция. Трите Велики сили се готвеха да употребят сила срещу Империята. Серкан и Ибрахим готвеха отрядите си за съпротива, но Великите сили не посмяха да нападнат по суша, а предпочетоха морска битка. Обединена ескадра от френски, английски и руски кораби беше дошла на пристанището Наварин, изчаквайки отговора на Портата. Но и този път Махмуд II не прие условията. На 20 октомври 1827 година съюзената ескадра, която се състоеше само от 28 кораба, започна бой, който се превърна в истински погром за османоегипетския флот. От 66 бойни кораба, 6 брандери и 40 транспортни съда привечер над водата останаха само една фрегата и 14 малки корабчета. В момента, в който двамата с Ибрахим паша научиха лошата вест, въстанието в Гърция отново пламна, а в 1828 година Русия отново започна офанзива срещу османските владения в Европа и Азия.

Тогава изведнъж вместо да получи заповеди от агата на еничарите, от някой от пашите или в краен случай от Великия везир, Серкан получи лична заповед от султана. Вместо да бъде изпратен на някой от фронтовете срещу Русия, например на Балканския, защото 11-та орта беше много близо до него, или на Персийския, защото ортата имаше източна ориентация, на Серкан Аскероглу се заповядваше веднага заедно с ортата си да тръгне към Истанбул. Заповедта беше изпълнена мигновено. Серкан вече се беше сбогувал с Ибрахим паша, когото баща му беше отзовал обратно в Египет. Това се случи без одобрението и предупреждението на султана, което раздразни османския владетел.

Серкан се придвижваше по най-бързия начин към Истанбул. Не беше предупредил еничарските си командири и те бяха изненадани от пристигането му в столицата. Когато стигна до Чорлу, Серкан се качи на кон и избърза напред. Той искаше да влезе преди ортата си в Истанбул и когато тя навлезеше в Истанбул, да знае каква ще е следващата им задача.

Влезе в Истанбул през най-южната порта Иеди куле. От много години не беше оставал за по-дълго в Града на градовете. Сега откри, че през цялото време му беше липсвал. Докато навлизаше в града, вървеше през квартала Саматия. През цялото време трескаво мислеше. Какво ли искаше султанът от него? Най-накрая стигна до Ак сарай квартал и тръгна по широката улица, която водеше до най-големия храм на земята "Ая Софя" и Топкапъ сарай. Султанът не го прие в покоите си в Топкапъ сарай, а в една градина с удобен павилион, която се наричаше Багдатски кьошк. Той беше в самия край на двореца и беше най-закътаното място, където нямаше кой да ги притеснява. Султанът беше полегнал зад една отрупана с блюда маса. Други хора около масата нямаше, само един мъж седеше от лявата му страна, а за него се падаше дясна. Серкан веднага го позна, това беше един от най-влиятелните хора и искрено предан на султана – Хюсеин паша. Махмуд II беше красив мъж в разцвета на силите си. Трябва да беше някъде към 40-45 годишен. Въпреки големия нос, лицето му беше одухотворено, а кожата – светла, може би наследена от майка му французойката. Носът му не загрозяваше лицето му, защото не беше гърбав, както на предшествениците му, а само дълъг. Хубава, грижливо поддържана брада и мустаци обрамчваха лицето му. Той се беше излегнал, но в позата му се долавяше напрежение.

Серкан направи няколко много ниски теманета, за да изрази дълбокото си уважение, почит и вярност към султана. Той знаеше, че това едва ли ще впечатли султана, но такъв беше етикетът. Махмуд II се отличаваше е изключително ясна мисъл и силна памет. Серкан знаеше, че той едва ли е забравил чий син е и как точно е починал баща му.

– Серкан Аскероглу! Серкан Аскероглу! ... – султанът произнасяше името му бавно. Младият еничарски командир не успя да разбере защо султанът произнасяше името му и беше озадачен.

От начина, по който го гледаше Хюсеин ага, Серкан веднага разбра, че досега двамата са говорили за него.

– Серкан Аскероглу паша! – продължаваше султанът.

– Ваше величество, има някаква грешка, аз не съм паша! Та аз съм еничар и съм само на 29 години! Допускате някаква грешка!

– Грешка няма, нали Хюсеин паша? Аз никога не греша!

Серкан нищо не разбираше, но направи дълбок поклон, за да изрази, че не е искал да обиди "сянката на Аллах на земята".

– Знам кой си, Серкан Аскероглу! Ти си надеждата на еничарския корпус. Само ти можеш да спасиш еничарите! Сега животът на всички тях и това дали ще продължи да съществува тази институция, зависи от теб! Помисли си само какви еничари е имало през тези стотици години, откакто Чандарлъ Кара Халил Хайредин (Хайр уд-Дин) създал еничарите и измислил девширмето! Знам, че всички еничари днес славят баща ти като спасител на еничарите и корпуса, защото умря заедно е Мустафа Байрактар, но никой не знае, че всъщност, ако еничарите продължат да съществуват, това ще е само благодарение на теб и решението ти тази вечер!

Серкан слушаше султана, но му се струваше, че той или преувеличава, или говори за нещо, което той не знае. За пръв път разговаряше със султан, въобще за пръв път се доближаваше толкова близо до владетеля на всички владетели.

– Кой ден сме днес, Хюсеин паша? – обърна се султанът към пашата. Всяка дума, която произнасяше султанът, беше казана с особено внимание. Досега Серкан не беше чувал някой да говори толкова изискано и правилно и едва сега осъзна колко грубо и простовато говорят еничарите. Техният говор беше като лай – къс, остър и разбираем, за да могат да се разбират с най-малко думи в боя.

– Днес сме първи юни – отговори Хюсеин паша.

– Първи юни 1828 година – повтори бавно и някак внимателно султанът, а всеки звук се търкаляше в устата му сякаш за да се заобли и да не излезе груб и остър.

– Искам да поговоря с теб, Серкан паша!

Това, че султанът продължаваше да нарича Серкан "паша", много го дразнеше, султанът като че ли усещаше това и го произнасяше с ирония.

– Не се дразни, че те наричам "паша", Серкан ефенди! Не се ядосвай! Или ще приемеш това, което ти предложа, и ще станеш първо паша, а след това Велик везир, или няма как да останеш просто еничарски чорбаджия, защото въобще няма да има еничари!

Серкан все още нищо не разбираше, но слушаше внимателно.

Когато влизаше при султана, пазачите и сеймените много внимателно го огледаха, но не му взеха нито ятагана, нито двете ками, които се подаваха от силяха му. Взеха само джерида, двата пищова и пушката му. Сега Махмуд II огледа внимателно еничара все едно сега го забеляза, и каза:

– Направо от път ли идвате при мен, Серкан паша?

– Да, господарю! Заповедите ви бяха по най-бързия начин да дойда! Бързах много, спрях само да се измия на чешмата на Ахмед II, която е пред портите на Топкапъ сарай!

– Седнете при нас, паша! Подкрепете се!

Серкан поблагодари. Много по-добре щеше да се чувства, ако стоеше прав, но не можеше да откаже на султана. Той подгъна крака и седна от другата страна на софрата, точно срещу султана, така че Хюсеин паша му беше от дясната страна.

– Серкан паша, искам да създам нова армия! Какво ще кажете?

Българинът се зачуди как да отговори. Все пак се намираше пред султана, затова реши да бъде честен.

– Слугите искат да станат господари, но слугинското винаги им личи!

Султанът се намръщи и съжали, че беше попитал.

– Серкан паша, искам да говорим с вас за бъдещето на еничарите!

– Господарю, аз съм обикновен еничар! Едва ли аз съм човекът, с когото трябва да говорите за тези неща! Знам, че баща ми е говорил за тези неща, но аз не знам нищо повече! Само знам това, което по-старите еничари са ми разказвали! Знам, че той е повтарял това, което някакъв дервиш, който се наричал Риз баба, му бил разказвал!

– Да, баща ти беше известен с това, но този, когото той наричаше Риз баба, всъщност се казваше Ибрахим Джаббар Селяхаддин и беше един от последните истински еничари. Бил е взет за еничар с последното девширме през 1705 година, което моят дядо Ахмед III провел.

Серкан се учуди, че султанът знае толкова много за баща му и за този Риз баба. Той си спомни за нещата, които агата на еничарите му беше говорил за Махди, но по никакъв начин не можеше да ги свърже с разговора. Серкан не знаеше, че в момента двамата със султана правят нещо, което техните дядовци бяха правили преди стотина години. Махмуд II беше син на Абдулхамид I, който пък беше син на Ахмед III. Така че Махмуд II наистина беше внук на Ахмед III. Серкан не знаеше и собствения си произход. Той беше син на Атанас, чийто баща беше същият този Риз баба или Петко – Ибрахим Джаббар Селяхаддин. А някога преди много години султан Ахмед III и Ибрахим Джаббар Селяхаддин бяха както приятели, така и врагове. Така сега след сто години тази сцена се повтаряше, но хората вече бяха други. Може би султанът знаеше повече, защото той каза:

– Ибрахим Джаббар Селяхаддин – последният истински еничар, последният капъ колу и Серкан Аскероглу – първият истински еничар! Нали така твърдят командирите ти? Нали така те нарича агата на еничарите Ахмед Джесур ага?

Споменаването на стария мъж не се понрави на Серкан. Агата на еничарите се отнасяше с него като към син и младежът искрено го обичаше и уважаваше. Не можеше да повярва, че султанът се опитва да вбие клин между тях. Махмуд II обаче продължаваше да говори за други неща.

– Ибрахим – последният еничар и Серкан – първият. А дали е така, дали няма да стане обратното? Какво ще кажеш, Серкан паша?

Серкан не знаеше какво да отговори. Султанът все така продължаваше да го нарича паша, въпреки че много добре осъзнаваше, че го дразни. Думите му бяха като на обсебен. Българинът знаеше, че трябва да отговаря на всеки въпрос на султана, но не знаеше какво да каже. Всяка дума би го вкарала в капан, затова реши да мълчи. Султанът обаче продължаваше да говори все така, като отнесен. Серкан осъзна, че сам беше влязъл в капан като беше дошъл тук. Във всеки момент султанът можеше да го обвини в каквото си иска и да го екзекутира. Вместо това той каза:

– Серкан Аскероглу – първият капъ колу! Ти истински роб на султана ли си, Серкан паша? Ще изпълниш ли всичко, което ти заповядам? Дай! – каза султана и посочи към двете ками, чиито дръжки се подаваха от пояса му.

Серкан се учуди, но подаде двете ками. Султанът искрено се възхити на качествата им. Особено внимание обърна на скъпоценните камъни на едната.

– Изключително скъпо оръжие! – каза султанът. – Откъде го имаш?

– От баща ми. Казват, че била на същия този Риз баба.

– Всъщност тази кама е принадлежала на дядо ми. И това ли е от него? – попита Махмуд II и посочи към ятагана.

Серкан бавно извади ятагана и го подаде на султана. Той пое оръжието и внимателно огледа канията. Тя беше очукана и обгоряла. Въпреки че беше сменил наплитките отгоре, следите от взрива и пожара все още личаха. Това оръжие като по чудо беше оцеляло след страшен взрив, без въобще да се изкриви и без най-малка драскотина. Махмуд II извади острието на ятагана и внимателно го огледа.

– Дамаска стомана, най-високо качество, кована от изключителен майстор в Златния век на дамаските майстори! Вече няма живи майстори, които да изковат такова оръжие! Това е много красив ятаган! Вижте линиите! – като каза това, той посочи острието на Хюсеин паша и е пръст проследи някаква невидима нишка. – Вижте линиите, никъде не се прекъсват! Леко, тънко и много хищно острие! – при тези думи султанът пусна острието и то бавно тръгна напред като че ли някаква сила го движеше. Серкан знаеше, че Махмуд II е страстен ловец и познавач на оръжията. Султанът не обичаше грубата сила и никой не го беше виждал да се бори пехливанска борба, но всички знаеха, че е отличен стрелец както с лък, така и с пушка, а също и отличен фехтувач. Сега той грееше от удоволствие.

– Никога не съм виждал толкова добро оръжие! – султанът замахна във въздуха. Зу-л-фикр разсече въздуха и издаде звук като съскане на змия. – Чувствам прилив на сила!

– Аз също съм го усещал!

Султанът продължаваше да разглежда острието на ятагана, а отблясъците се отразяваха в лицето му. Серкан го наблюдаваше и в този момент осъзна, че ако само пожелае, Махмуд II може да го посече, без той да успее да помръдне дори.

– Хюсеин паша, повикайте прислужниците! – заповяда султанът на пашата.

Пашата плесна с ръце и отнякъде се появиха множество прислужници.

– Донесете султанския ми ятаган! – заповяда той.

След малко заповедта на султана беше изпълнена. Слугите донесоха красиво оръжие и почтително го поставиха пред султана. Той подаде ятагана на Риз баба на Серкан, а в ръцете си пое собствения си ятаган.

– Това е зу-л-фикр! – каза султанът. – Някога мечът се е предавал от емир на емир, докато не стигнал в ръцете на Орхан Гази – синът на Осман! Оттогава оръжието на Пророка е в ръцете на нашия род! Моите предци пуснали мълвата, че мечът е счупен в битка, за да запазят тайната на съществуването му! Това е легендарният зулфикр – Мечът на исляма, личното оръжие на пророка Мохамед! Оръжието създадено да надвива джинове и дори самия Шейтан!

Серкан слушаше и разбра, че султанът казва истината. Сети се, че в Топкапъ беше построен специален дворец, в който се пазеха всички свещени реликви на пророка Мохамед. Те не се съхраняваха при останалите съкровища на двореца, при подаръците и най-скъпите и ценни вещи, създавани досега от хората. В Хас одасъ се намираше и плащът на Пророка – хъркаи саадет. Така се казваше и сградата, в която се съхраняваха оцелелите вещи на Мохамед. Нормално беше там да се намира и мечът на Пророка, но султанът не знаеше, че оръжието, което току що му беше върнал, беше не по-малко свещено, това беше Вторият меч на исляма – Мечът на Махди.

– Серкан паша, ще ми направите ли честта?! – каза султанът и посочи към полянката с късо окосената трева пред тях.

Еничарът не искаше да се дуелира със султана. Как щяха да кръстосат тези свещени остриета? Моментът беше твърде напрегнат, политическата ситуация също. Цял ден беше яздил без да спира и беше уморен. По всичко си личеше, че султанът иска да се дуелират с бойни ятагани, а с ятаганите шега не бива. Те оставяха жестоки рани и убиваха. В най-добрия случай някой щеше да се лиши от крайник. Ако атакуваше султана, това щеше да се изтълкува много лошо. Еничарски командир атакува султана в Топкапъ! Недопустимо! Ако султанът искаше да го убие, по-честно беше да го екзекутира. Серкан, както държеше ятагана, се изправи. Беше намръщен и недоволен от случващото се, но нямаше избор.

Махмуд II извади оръжието на пророка Мохамед. Направи няколко широки замаха, за да изпита острието. По всичко си личеше, че е майстор с ятагана. Серкан също извади острието от канията. То като че ли се "зарадва". Еничарът се уплаши, почувства мощен прилив на сила. Като че ли някой стисна ръката му, някаква външна сила. Почувства божествено присъствие. Това го уплаши. Какво щеше да стане, ако убиеше султана? Никога не беше мислил за това. Може би наистина имаше възможност да спаси корпуса на еничарите.

Двамата мъже се биеха със силата и ожесточението на лъвове. Махмуд II – в разцвета на силите си, не само силен, но и много хитър, обучаван от най-добрите учители в Империята и Серкан – силен и бърз, един от най-добрите пехливани в Империята, участвал в множество битки и в не един боен поход. Султанът знаеше, че младият мъж беше участвал във военните походи в Персия и Пелопонес и въпреки младостта си беше доказал, че е търпелив, умен и хладнокръвен воин. Тайната полиция го следеше от години и знаеше всичко за него. Всички бяха изумени от това колко много болка можеше да понесе еничарският командир, без да трепне дори. Султанът се беше подготвил за битката с момчето. Двамата мъже си нанасяха яростни удари със смъртоносните оръжия и с гъвкави движения избягваха попаденията. Така изглеждаше отстрани, но за Серкан не беше така. От самото начало той се питаше какво да прави. Не искаше да убие султана, но и не искаше да умре. Мислите му бяха заети с това да измисли разумен изход от ситуацията, но това затрудняваше действията му. Отначало само отбягваше ударите, но скоро започна и да отвръща. По някое време един от ударите на султана прониза ръката му. Острието само леко го "ужили". Почувства остро парене, скоро дойде и болката. Ако беше обикновен човек, сигурно би извикал. Той обаче само стисна устни и не издаде дори звук. За него беше въпрос на чест да бъде тих и да не покаже, че изпитва болка. В този момент острието на султанския ятаган го "ужили" по крака. Отново почувства само парене, а след малко дойде и болката. В този момент султанът удари с всичка сила острието на неговия ятаган. Болката от раната, която беше получил в Гърция, се върна с пълна сила. Той и без това не можеше да изпъва ръката си докрай. Ударът беше толкова силен, че за малко щеше да изпусне кокалената дръжка на ятагана. Ятаганът му се държеше отлично, а ръката му издържа. След удара острие в острие по неговия ятаган нямаше и драскотина, а по острието на султана беше останала дълбока следа. Явно неговото острие беше разсякло това на султана. В този момент почувства лепкавата кръв, която се стичаше по тялото му. Раната и на ръката, и на крака му, беше дълбока, кръвта бликаше от тях. Серкан осъзна, че е в критична ситуация. Трябваше да предприеме нещо и то бързо. В този момент султанът хвърли бял прах към очите му. Той се разпръсна и го поръси целия. Тогава дойде голямата болка. За миг тя го накара да спре. Всеки друг би полудял при такава болка, защото това беше сол или нещо такова. Султанът продължаваше да пръска сол в раните му. В този момент си спомни за баба си Ляшка, за нейните "увивачки" и за болката... Цял живот беше живял с болката. Той вече знаеше, че издръжливостта към болка и преодоляването на несгодите правят от човека голям воин. Всичко друго се постига лесно, но устойчивостта и издръжливостта – това са нещата, които правят човека майстор на оръжията и велик воин. Всъщност това, което човек учи през живота си, е как да понася болката и загубите. Страданието е неизменен спътник в живота на всеки човек. Неговият път беше тръгнал оттам, от Караризово, от газенето в ледената вода на чалтика, от която отичаха и се изкривяваха краката и ръцете на хората, от иглата и върбовите пръчки на баба Ляшка, от коравия шамар на чичо му Георги, от борбата с чичо му и с братовчед му. Оттам беше започнал пътят му и свършваше тук. Но той беше късметлия! Можеше да си остане в Караризово и никога да не стане воин, краката и ръцете му да се надуят и да се изметнат, всяка става да го боли и да доживее най-много до 40 години, доколкото най-много доживяваха караризовци. Той беше късметлия! Това не беше истинска болка! Това можеше да се изтърпи! Караризовци можеха да изтърпят много повече, без да се смятат за герои!

Султанът стоеше и гледаше младия еничар. Той знаеше, че момчето наскоро е било ранено в дясната ръка и не може да я използва пълноценно в битката. Гледаше дълбоките рани и солта, която попиваше в тях. Гледаше пропитите с кръв еничарски дрехи и не можеше да повярва.

Всеки нормален човек, дори опитен воин отдавна да е загубил съзнание, но не и Серкан. Той все така стоеше срещу него и го гледаше. Махмуд II замахна зверски за последен удар. Нямаше да допусне еничар да му се противопостави, пък било то и пасивно. В този момент момчето също замахна с всичка сила. Еничарът беше решил как може да запази живота си и в същото време честта си. Ударът беше страшен, той прозвуча като изстрел. Дръжката на ятагана излетя от ръката на султана. Ръката на Серкан също се изметна. След сблъсъка еничарът веднага коленичи, за да изрази уважението си към господаря. Султанът стоеше като зашеметен. Той още не можеше да разбере какво се беше случило. Гледаше надолу, там беше ятаганът му пресечен на две. Не можеше да повярва. Мечът на Мохамед наистина беше пречупен. Махмуд II също падна на колене. Мечът на Мохамед лежеше пред него пречупен на две. Султанът очакваше небето да се продъни, това не можеше да се размине така. Двамата стояха на колене един срещу друг и се молеха на Аллах.

Махмуд II беше чувал легенди за това, че в миналото имало еничари, които можели да направят това, но никога не беше смятал, че това ще му се случи на него и че наистина е възможно. Че той ще участва в такова нещо. Без да разбира какво става, султанът зашеметен седна на земята. Серкан все така стоеше наведен.

– Изправете се, Серкан паша! – каза султанът. Той се държеше така все едно битка въобще не се бе състояла и мечът на Мохамед не лежеше пречупен на две на земята пред него. – Искам да продължим разговора! За това съм ви извикал при мен! Искам разговорът да си остане тук и само между нас двамата! Серкан паша, искам да ви направя предложение!

Султанът бавно стана, отиде и седна на същото място, където беше седял преди малко. Той като че ли отказваше да си припомни, че само преди малко острието на реликвата, която беше притежание на неговия род повече от 500 години, беше счупено. След като седна, султанът заговори, като през цялото време гледаше как младият еничар се изправя и бавно прибира острието на ятагана си в канията, а след това седна отново там, където седеше преди малко. Махмуд II продължаваше да гледа кокалената дръжка на еничарския ятаган.

– Хубаво оръжие! – каза той и замислено поклати глава. Беше му странно, че оръжието, предавано от поколения в някакъв си род Аскероглу, се беше оказало по-силно от оръжието въздигнало неговия род и което го беше държало начело на престола от толкова поколения. Всички правоверни го наричаха калъч алайъ. Това беше свещеният ятаган на всички султани и първата церемония, в която всеки султан, заставащ начело на Империята, участваше. Това беше церемонията по препасване на свещения ятаган. Освен това оръжието, което лежеше счупено на две на земята, беше въздигнало една религия. Как така ятаганът на Серкан беше пречупил оръжието на Мохамед, не му беше ясно. От одеве Махмуд II очакваше да се случи някакво чудо и оръжието на Пророка само да се събере отново в едно цяло. Той все още не можеше да повярва на случилото се. Какво означаваше това? Кои бяха тези Аскероглу, та оръжието им по волята на Аллах се беше изправило и победило оръжието на османските султани – владетелите на света? Не, не го беше победило, направо беше отсякло острието на зу-л-фикр. Това означаваше, че тези гяури са по-могъщи владетели от тях – Османови. Освен това как така това оръжие беше победило оръжието на Мохамед, с което той създал и утвърдил исляма? Това означаваше, че тези Аскероглу трябва да са създали религия или някакво учение, което да е по-могъщо от това на пророка Мохамед. Махмуд II не беше чувал за такова нещо. Аллах ли се беше объркал, или султанът нещо не разбираше. За да пресече хода на мислите си, Махмуд II каза:

– За да запазим еничарския корпус, трябва да го трансформираме и да го променим! Дори баща ти непрекъснато говореше за това! Искаш ли да продължиш неговото дело? Решил съм да трансформирам еничарския корпус, ще съкратя голяма част от него, а останалата ще превърна в елитна войска! Това правеше баща ти с неговата орта в Станимака, а по-късно и тук, в Истанбул. Чувам, че и ти правиш това с твоята 11-та орта. Какво ще кажеш? Ако се съгласиш, тази вечер ще си легнеш паша, а утре ще се събудиш ага на ешкинджиян. Така съм решил да нарека новите еничари – ешкинджиян. Искаш ли да поставиш едно ново начало? Корпус от модерно въоръжени и обучени по западен образец воини?

Така завърши разговорът. Серкан обеща да помисли и да не казва на никого. Той наистина мислеше и няколко вечери не мигна. Но мислеше не само върху думите на султана, а и върху всичко, което знаеше за Махди. Кой беше Ибрахим Селяхаддин? Кой беше той – Серкан Аскероглу или Иван Аскеров? Дали беше вярно всичко за учението и сектата на Махди? Какво да прави е еничарския корпус? Чувстваше отговорността, но все още не можеше да осъзнае, че нещата са толкова съдбоносни. В този момент разбра, че султан Махмуд II е обявил сбор на всички еничари. Всички орти от цялата Империя трябваше да се съберат в столицата. Такова нещо досега никога не беше правено. Серкан знаеше какво ще обяви султанът и че еничарите няма да се съгласят, а ще има бунт. В него се бореха две идеи. Едната беше да подкрепи еничарите. Това беше силата, която бе държала властта на султаните толкова столетия и беше осигурила могъщество на Империята. Баща му беше посветил и бе загубил живота си за това еничарите да бъдат силни. Но в същото време и самият Риз баба, който вече се смяташе за светец на еничарите, и баща му признаваха, че трябва да има промяна. Вярно, че те не говореха за обездушаване на еничарите чрез западния начин на мислене, а напротив. Дали нямаше да е по-добре той да застане начело на тези ешкинджиян и по този начин да въздейства на изграждането им? Властта не го поблазни нито за миг. Агата на еничарите Ахмед Джесур ага винаги беше казвал, че следващият ага на еничарите ще бъде той, Серкан Аскероглу, така че обещанието да стане ага въобще не го впечатляваше. Той мислеше и се колебаеше. Времето за сбора наближаваше. На 14 юни Серкан взе своето окончателно решение. Той отиде при султана и даде своя категоричен отказ. После се яви пред Дивана на еничарите и разказа за предложението на султана. Това предизвика светкавичен отговор на еничарите. Още на същия ден всички те се събраха на Ат мейдан, за да изразят несъгласието си с реформите. Серкан беше объркан, не можеше да разбере как така султан Махмуд II, който се славеше като един от най-мъдрите и прозорливи владетели, беше допуснал такова политическо късогледство – да събере всички еничари и да им обяви разпускане на корпуса.

На 15 юни всички еничари мирни стояха на Ат мейдан и очакваха султанът да уважи тяхното желание и да се съгласи да говори с тях. Така застинали те символизираха цяла епоха от живота на Империята. Те символизираха самата Империя на падишаха. Хора на честта, те бяха застинали неподвижни като статуи, така както ги бяха учили техните командири. Те сякаш искаха да спрат времето, но не възхода, а времето, защото самите еничари живееха извън него. Тогава изневиделица, подло и коварно, верни на султана сили ги обградиха и без предупреждение откриха огън по тях. Там в челните редици беше и Серкан Джесур Байзаде ибн Абдаллах Аскероглу, който беше първият прострелян от куршум. Младият еничарски командир падна с ятаган в ръка. Той наистина можеше да спаси еничарите, но не го направи не защото не искаше, а защото не можа да вземе решение срещу кръвта си. В този ден 15 юни 1828 година всички еничари бяха избити от тези, които ги бяха създали и които те подкрепяха в продължение на столетия. След кървавия погром на Ат мейдан, където еничарските ятагани бяха пресрещнати от щиковете и куршумите на новите "воини", еничарите, които бяха оцелели, се оттеглиха в казармите да се борят за оцеляването си, но командващият Хюсеин паша даде заповед сградите да бъдат подпалени. Много от елитните воини измряха от задушаване или изгоряха живи. Портите на Истанбул бяха залостени. Новите воини, треперещи от страх, но напушени с опиум и пияни от вино, за да възвърнат смелостта си, се осмелиха да се изправят срещу тези, които от столетие смразяваха кръвта им. Цяла вечер еничарите безпощадно бяха избивани. Новата войска минаваше и смачкваше черепите на падналите на Ат мейдан простреляни еничари. Те скачаха по главите им и ги разбиваха с прикладите на пушките си. Те вършеха това, защото се страхуваха от лицата и очите на дори мъртвите вече еничари. Някой сплеска главата и на Серкан. Оръжията на еничарите бяха събрани на куп, новите "воини" ги беше страх дори от оръжията на мъртвите еничари. Те смятаха, че в тях има магия и искаха да ги унищожат завинаги. Така оръжията бяха запалени и изгорени на високи клади, чиито пламъци се протягали като костеливи огнени ръце, като че ли да молят пощада от Аллах. Но Аллах беше глух към молитвите на еничарите. Този път сякаш сам Аллах бе поискал еничарите да изчезнат от лицето на земята.