Битката

В един от хадисите си дори Пророкът Мохамед (Бог да го благослови и с мир да го дари) обръщаше внимание на значението на началото на новия век, както следва:

Откакто светът е бил сътворен, в началото на всеки век се случва важно събитие. В началото на един век ще се появи Антихристът и Исус, синът на Мария, ще слезне и ще го убие. (Ибн Аби Хатем)

По този въпрос Худхайфа ибн ал-Яман беше написал така:

"Кълна се в Бога, Божият Пратеник ни съобщи за покварата (фитна), която ще настъпи до края на света, и имената, имената на бащите и родовете на над триста от водачите, породили тази поквара."

Множество хадиси на Пророка Мохамед сочеха съществуването на период, през който по света ще властва Ислямският морал. Ето този период е времето, когато Махди и Исус ще бъдат на Земята и моралът, на който ни учи Коранът, ще е преобладаващ. Този период, който още е известен и под названието "Златният век", в много аспекти ще прилича на "Века на благоденствието" от времето на Пророка Мохамед. Ние наричаме този период "Златен век", защото, когато Пророкът Мохамед го е обрисувал, е използвал множество особености, наподобяващи рая.

В един друг хадис на Пророка Мохамед се казваше така:

"...малките ще искат да са пораснали, а възрастните да са млади... Доброто става още по-добро, а лошото бива превърнато в добро."

Али Мюзекки като опитен мюдерист се беше разровил много и беше записал различни извадки от ислямски мъдреци и теолози, като беше отбелязал откъде е взел текстовете, дори ги беше подредил и им поставил малки заглавия.

"Така както чашата се изпълва с вода, така и светът ще се изпълни с мир. Между хората няма да остане никаква омраза. Цялата враждебност, борба и завист ще изчезне. (Сахих Муслим)

Войниците ще изоставят своите товари, оръжия и снаряжение. (Сунан Ибн Маджах)

Войните ще снемат своите оръжия. Злобата, взаимната омраза и завист със сигурност ще изчезнат. (Сунан Абу Давуд)

Няма да се приеме никаква друга религия... религията ще бъде единна. Няма да се боготвори нищо и никой, освен Бог. Тъй като няма да остане никой, който да приема милостиня, то тя ще бъде изоставена. Ще бъдат разкрити ценности и съкровища. Тъй като хората ще знаят, че Съдният ден наближава, то те няма да копнеят за материално богатство. И тъй като няма да съществува причина за враждебност и гняв, то те вече няма да съществуват...

Исус (Махди) ще живее като справедлив съдия, честен имам и лидер сред моя народ. Той ще унищожи кръста на християните, ще убие свинята, ще премахне данъка джизие и ще изостави милостинята така, че няма да бъде оказвана почит нито срещу овцата, нито срещу камилата. Ще спрат всички вражди и омраза. Земната повърхност ще бъде като сребърна чиния и растителността ще бъде отново изобилна, точно както по времето на Адам. (Мукхтасар Тазкирах ал-Куртуби)

След това Исус (Махди) ще управлява справедливо, ще счупи кръста, ще убие свинята, ще премахне джизието и ще изостави милостинята. Няма да бъде изпращан бирник нито за овците, нито за камилите. Антагонизмът и омразата между хората ще изчезнат. Скорпионите и змиите няма да бъдат отровни и дори децата ще си играят със змиите, без да бъдат ухапани. Момиченце ще се опитва да изгони един лъв, но той няма да причини вреда на детето. Вълците ще бъдат измежду овцете като овчарски кучета. Така както чашата се изпълва с вода, така и светът ще се изпълни с мир. Ще има религиозно единство и няма да се служи на никой друг освен на Бог. Няма да остане и следа от войните и конфликтите. Ще бъде отнета властта на племето Курейш. Земната повърхност ще бъде като сребърна чиния. Растителността отново ще бъде изобилна, както по времето на Адам. Една чепка грозде ще засити група от хора. Един нар ще нахрани една човешка общност, цената на говедата ще е висока, а един кон ще се продава за няколко монети. Някой попита: "Ей, Божи Пратенико, защо конете ще са толкова евтини?" Той отговори: "Тъй като няма да има война, то няма да има и потребност." Той бе попитан: "Защо говедата ще бъдат толкова скъпи?" Той отговори: "Защото цялата земя ще бъде орна и ще има нужда от говеда." (Сунан Ибн Маджах)

След това ще живее четиридесет години. По негово време никой няма да умре. Хората ще кажат: вървете и пасете овцете и животните си, и те ще отидат. Въпреки че ще минават през посевите, те няма да изядат нито едно житно зърно. Змиите и скорпионите няма да навредят на никого, а хищниците ще стоят до вратите, но няма да причинят болка на хората... (Джалал ад-Дин ас-Суюти)

Пророкът Исус (Махди) няма да донесе нова религия. Той ще управлява 40 години с Божията книга и моята суна, и след това ще умре. (Сахих Муслим)

Исус (Махди) няма да дойде при народа на Мохамед като пророк, а за да приложи религиозните закони на Мохамед... (Ибн Хаджар ал-Хайтами, Ал-Каул ал-Мукхтасар фи Аламат ал-Мехди ал-Мунтазар)

Исус (Махди) ще слезне и ще приложи закона на Пророка Мохамед. (Имам Раббани, Писма на Раббани)

Той ще отсъжда според закона на Мохамед, въпреки че самият той е пророк, той ще се подчини на Пророка и ще спада към хората на Мохамед... Той ще бъде от народа на Пророка Мохамед и ще бъде най-отдаденият сред тях... (Мухаммад ибн Абд ал-Расул Барзанджи, Ал-Иша ах лиашарат ал-Ша ах)

Няма да има нито един пророк в периода между мен Мохамед и Исус (Махди). Исус със сигурност ще слезе. Когато го видите, го познайте: Той е със среден ръст и бяла, биеща на червено кожа. Той ще бъде облечен в облекло от две части с жълт цвят. Дори и да не вали, косата му ще бъде сякаш капе вода от нея. Той ще се бори в името на Исляма... И Исус (мир нему) ще убие Антихриста (Даджала). Той ще живее на Земята за около 40 години и в края на този период ще умре. Мюсюлманите ще извършат погребалните молитви за Исус (Махди). (Ибн Ахмад Ханбал, Муснад)

Исус ще бъде погребан до гроба на Пророка Мохамед.

Исус, синът на Мария, ще се върне на земята... Той ще се ожени,... ще живее 45 години и тогава ще умре. Той ще бъде погребан с мене (Мохамед) в моя гроб. Тогава аз и Исус (Махди), синът на Мария, ще се изправим от един и същи гроб между Абу Бакр и Омар. (Мишкатул-Масабих, 40:4)

След като се завърне Исус (Махди) ще се ожени и ще има дете. След като умре мюсюлманите ще извършат погребалната му молитва и ще го погребат в Раузаи-Акдас. (Ибн Хаджар ал-Хайтами, Ал-Каул ал-Мукхтасар фи Аламат ал-Мехди ал-Мунтазар)

Исус ще умре след като е живял в продължение на 40 години. След като умре мюсюлманите ще го погребат и ще извършат погребалната му молитва." (Мукхтасар Тазкирах Куртуби) (автентично)

Освен всичко останало Ибрахим най-накрая разбра какво означава името Даджала. Това на арабски означаваше "камила бол на от проказа". Такива камили номадите намазваха със смола, за да не се вижда, че са болни. Затова противникът на Махди в исляма беше наречен Даджала, защото той щеше да се прикрие също като прокажена камила, щеше да се вмъкне в стадото на здравите камили и да ги зарази с проказата си.

Ибрахим чете и мисли много. Вече знаеше толкова много неща за това кой е Махди, Месията или Идващият Христос. Беше се отдал на пост, четене и молитва. Това, с което занимаваше главата си, беше най-важното нещо, което можеше да се случи на земята и човечеството. Той мислеше трескаво, на лицето му отново се появи онова болнаво изражение. Мислите му бяха разпокъсани и някак хаотично се появяваха и изчезваха. Какво смяташе за себе си, скоро и той не можеше да определи. Една сутрин, без да предупреди агата, накара да оседлаят коня му. Откакто се беше върнал от Истанбул, Али Мюзекки беше нещо болен, но излезе да изпрати господаря си. От много време персиецът се чувстваше изолиран и въпреки че търсеше компанията му, нищо не се получаваше. Ибрахим все още не се беше освободил от черупката, в която се беше затворил след русалии и която беше станала още по-плътна след смъртта на Инокентий. Тъкмо когато беше започнал да се оправя, беше отишъл до манастира. Когато се върна от това посещение, Ибрахим отново се затвори в себе си. Той пак мълчеше и нещо мислеше. Така, с мълчание, отклоняваше въпросите на приятеля си. Сега Али Мюзекки беше дошъл да изпрати агата, който отново тръгваше нанякъде, без въобще да го предупреди. Не, че агата беше длъжен, но талибът се чувстваше изолиран, той искаше да помогне, но не му беше дадена никаква възможност.

– Кога ще се върнете, ага? – попита персиецът.

Агата не му отговори, а само сръчка Арабкан с шпорите си. Конят подскочи, завъртя се на място, после се устреми към широката порта на конака.

След като излезе от сараите си, Ибрахим се насочи направо през полетата към Араповския манастир. Постепенно намали ход и с удоволствие започна да гледа именията си. Каазата се беше разраснала. Али Мюзекки се грижеше за управлението на цялото землище. Всичко процъфтяваше. Умен и знаещ човек беше Али и измисляше всякакви уреди и изобретения, които облекчаваха живота на селяните, и много повече плод даваше така земята. Справедлив човек беше Али ага и разпределяше благата така, че нямаше бедни и недоволни. Дори по-заможните хора бяха доволни, защото сега вземаха повече, отколкото когато земята беше тяхна или работеха за други господари. Ибрахим яздеше гордия Арабкан и гледаше нивите и селяните, обработващи земята. Никой от тях не го познаваше. Той не се показваше често пред хората и почти не излизаше от конака си. Тези, които работеха в чифлика, бяха специално подбрани от персиеца и на тях можеше да се разчита, за да бъде сараят в безопасност. Ибрахим яздеше и си мислеше, че никога не си беше представял, че така ще преминат старините му и че с това ще се занимава. Еничарите презираха не само раята, но и селския труд, те бяха готови да умрат, но не и да се принизят дотолкова.

Ибрахим знаеше, че има два начина да оцелее. Единият беше да се снишава и да бъде незабележим. Така беше оцелял Бахтияр Казим. Да се оттегли и да живее в неизвестност, да смени името си. Беше убил кесиджията, но все още не се беше изплъзнал от властта на султана. Знаеше, че султаните никога не забравят и не прощават, и че веднага щом султан Махмуд II научи, че е жив, животът му ще бъде в опасност.

Другият начин да оцелее беше да бъде силен, да има власт и да е влиятелен. Тогава султанът поне открито не би посмял да му посегне. В първия случай той можеше да използва парите, които съдбата му беше предоставила, за поддържането на банда. Чак сега разбра завета на Вълчан. Само на първо време бандите и хайдутските дружини можеха да свършат работа, после трябваше властта и земята да се легитимират. Без да осъзнава беше тръгнал по втория път. При него най-важно беше да е силен и богат, колкото по-богат, толкова по-добре. Сега трябваше много бързо да забогатее и да увеличи двойно и дори тройно размера на каазата си. За съжаление вече беше останал почти без пари и не можеше да купи нова земя. Боляровия хан все така стоеше като остров в земите му, но той сигурно нямаше да има пари да изкупи земята от жената на брат си.

"Трябва да спечеля пари, но как?" – това беше последното нещо, което си помисли преди да влезе през главния вход на манастира. Днес беше погребението на игумена Инокентий и Ибрахим идваше да окаже последна почит към приятеля си. Беше облечен с турски дрехи и правеше впечатление на всички присъстващи. Почти никой не го познаваше, но всички се отнасяха към него почтително, нищо че беше друговерец. Беше нормално игуменът на най-големия манастир в равното да има приятели или закрилници сред турските бейове. Това, че йикога досега не бяха виждали този бей в манастира или заедно с игумена, ги озадачи, но скоро хората свикнаха с неговото присъствие. По-късно, когато опелото и погребението завършиха, единствен Йосиф се приближи до него и го заговори:

– Вие сте тук, Ибрахим ефенди?

Ибрахим само кимна, за да потвърди.

– През годините, в които загубих много от приятелите си, се научих да ги ценя. Всеки един от тях е част от мен. И с всеки, който загине, губя част от себе си. Така, когато загубиш повече приятели, отколкото ти останат, е много трудно да продължиш напред и да живееш. Приятелите са като пръстите на ръката, с тях се държиш за живота. Когато загубиш пръст, се вкопчваш по-силно.

Ти, Йосифе, имаш ли приятели? – изненадващо попита Ибрахим.

– Да, много – отговори момчето.

– Сигурен ли си?

– Да! Мисля, че да!

– Приятелите са тези, в които не се съмняваш. Трябва да си сигурен, че са ти приятели. Но ти си още млад. Пред теб все още са проверките и изпитанията, а аз вися, хванал се за този свят с един-два пръста.

Личеше си, че младият монах беше изумен от думите, които бе предизвикал с един най-обикновен въпрос. Той искаше да попита, но разбра, че срещу себе си има много умен мъж и трябва да внимава какви въпроси задава. Затова се замисли как точно да оформи следващия си въпрос. Двамата толкова различни мъже сега седяха пред гроба на игумена, който беше до другите гробове зад черквата, в самия двор на манастира. Те гледаха гроба, докато другите се бяха отправили на почерпка в магерницата. Именно това беше очаквал Йосиф и с типичния порив на младостта той реши да пита направо.

– Кой си ти, Ибрахим ага?

Ибрахим рязко премести погледа си. Досега той гледаше към гроба и миналото, а сега искаше да види лицето на момчето. То беше протегнало ръка към него, а там беше ключът. Ибрахим веднага го позна, това беше ключът за скрипторията. Дали Йосиф знаеше нещо, или просто налучкваше? Агата не искаше да отговаря, затова реши да контрира с отговор, но на друг въпрос.

– Аз пък знам ти кой си!

– Какво? – момчето беше наистина учудено.

За да не го измъчва повече, Ибрахим продължи:

– Ти си новият презвитер на скрипторията.

Не беше трудно за еничара да се досети за това. Той знаеше, че Йосиф се грижеше за Инокентий. Беше ясно, че не е инок. Самият игумен беше книжник, така че най-нормалното нещо беше да си вземе за прислужник най-доверения човек от книжниците. Именно него трябваше да посочи и за свой заместник, точно така както някога Пафнутий беше посочил Инокентий.

Въпросът явно засягаше втория и третия ключ на скрипторията и дали Ибрахим има нещо общо с него. Тъй като момчето беше говорило направо, еничарът реши да направи същото.

– Трябва да разруша скрипторията, а ти ще ми помогнеш.

– Какво? – новият презвитер беше изумен. Явно думите на турчина му се сториха светотатствени, защото той започна да се кръсти и да шепне опрощаващи молитви. Ибрахим го почака малко, за да свикне с мисълта, после внимателно му разказа цялата история и онази част от последния разговор с този, пред чийто гроб стояха. Както и очакваше момчето не искаше да повярва на думите му.

Ибрахим беше измислил план. Той го сподели с новия презвитер, но младият монах не искаше и да чуе. Двамата продължиха разговора си дълго време. Най-накрая, макар и много колебливо, монахът се съгласи с думите на турчина.

Ибрахим се прибираше към конака и не знаеше дали може да разчита на младия монах. Когато се прибра в къщата, Али го посрещна.

– Болен ли си? – попита агата.

Али повдигна рамене. Какво значение имаше.

– Ще отидеш до Касъмово и ще събереш няколко турци за потеря.

– Само турци ли да бъдат? – попита персиецът.

– Да, не искам християни, трябва да бъдат мюсюлмани!

Ибрахим много добре помнеше какво беше станало с ключа от скрипторията, който му беше даден от Инокентий. Той отдавна вече беше загубен. Помнеше как преди много години, като беше попаднал в Козбунар при Велко, някой беше отнел всичките му вещи. Така той се беше събудил без нищо в къщата близнак. Върнаха му само книгата, но за ключа повече нищо не чу. Този ключ отдавна вече не беше у него. Беше му го взел или Георги, или Гергина, а може би баба Василка, можеше и някой от прислужниците на Георги да е бил, а после да го бе изхвърлил като ненужен. А може по ключа Георги, Велко или баба Василка да са го познали и да са разбрали, че има нещо общо със скрипторията на Араповския манастир. Ибрахим не знаеше това. За третия ключ пък нищо не знаеше. Затова той реши да действа.

Али знаеше, че трябва веднага да изпълни заръката на агата. Той беше радостен, че Ибрахим ага отново се е върнал към живота, а това, че му повери тази задача, още повече го радваше. Това означаваше, че не е загубил доверието на господаря си.

Срещу обещание за богато заплащане, скоро групата, предвождана от Али Мюзекки, беше в двора на конака. Отстрани, до каменната стена на конака, висока два човешки боя, бяха запалени огньове и върху тях бяха поставени големи казани. Няколко коча бяха заклани, явно в конака се готвеше голямо угощение. Потераджиите от Касъмово бяха дошли на коне. Те бяха двадесетина мъже, иначе мирни и работливи, но кой може да откаже на примамливо предложение и то за един ден работа. Ибрахим, а и Али, знаеше, че е много по-лесно да се свика потеря от арнаути или черкези, но нямаха време да подбират. Самият бей някога преди много години беше преследван от потеря именно от тези турци от Касъмово и знаеше, че те са добри хора и само парите могат да ги накарат да преследват човек. Пред очите му и сега стояха онези озверели лица, но повечето от тях бяха български, на селяните от Катърли, а турците винаги бяха последни. Той знаеше всичко това и донякъде на това разчиташе. Всъщност пред него стоеше местният башибозук (башибозук – самоуправляващи се мюсюлмански милиции, в които вземали участие мюсюлманите отдадено населено място). За разлика от башибозуците от други краища, които понякога вършеха и зулуми спрямо християнските села, тези от Касъмово и равнината основно бранеха земите си от крадци и набези на бандити и хайдути. Това беше така, защото Касъмово отвсякъде беше обградено от български села и само от една страна – от Станимака, живееха хора от различни нации. Може би затова те не бяха свикнали да нападат и да действат извън землището на Касъмово.

Ибрахим знаеше всичко това, затова сега подготвяше потеря, но със специална задача. Водачът на местните бабаити беше някой си Мустафа Али. Както хората, които водеше, той беше нисък и с някак смачкан вид. Ибрахим излезе на прозореца на къщата си и каза:

– Днес цял ден ще почиваме, защото работата, що имаме да вършим, ще бъде нощна!

Вълна на недоволство се разнесе из конниците. Той знаеше нежеланието, с което турците излизаха нощем по улиците. Те бяха хора домошари, които вечер обичаха да са при жените си, а каквото имат да вършат, дори и обирите, предпочитаха да са през деня. Това може би се дължеше и на суеверния им страх. В този случай това не беше възможно, затова Ибрахим продължи:

– Цял ден ще почиваме, ще дремнем, ще се наядем хубаво, а привечер ще тръгнем. Никой няма право да излиза от конака и който е дошъл до тук, не може да се откаже. Аз съм Ибрахим Селяхаддин – господар на каазата, в която е Касъмово, така че никой не може да си тръгне, ако не иска да го убия на място! Работата ще бъде лека и безопасна. Обещавам никой от вас да не пострада! На сутринта ще се съберем пак тук, ще ви платя, ще се почерпим за свършената работа и ще отнесете по едно шиле със себе си.

В първия момент мъжете много се зарадваха. Едно шиле не беше шега работа.

– Какво ще трябва да направим, ага? Кого ще трябва да бастисаме? – попита един от мъжете, който явно беше помощник на Мустафа Али. Той изглеждаше най-напет. Останалите го наричаха Азир и като на шега отзад поставяха прякора му, който беше Бабаит, но правеха това някак като лека задявка или подигравка. Та този Азир Бабаит изглеждаше като че ли е с най-голямо желание за битка.

За да го успокои и разясни на потераджиите какво ще правят, Ибрахим каза:

– Тази вечер няма да нападаме никого и никого няма да бастисваме. Предупреждавам ви, не искам никого да убивате! Дори да ви заплашат, не искам да убивате!

Останалите хора слушаха и се съгласяваха. Явно те също искаха да вземат парите и агнето по най-лекия начин, без да си слагат грях на душата. Само Азир Бабаит полу на шега, полу на истина се държеше все едно, че наистина предстоеше кървава битка. За да го пресече и да натърти пак, Ибрахим повтори:

– Не искам никой да пострада! Пак повтарям!

Привечер мъжете тръгнаха. Ибрахим водеше потерята. Арабкан танцуваше под него. Конят като че ли осъзнаваше, че води цяла дружина и усещаше, че на гърба му е най-важният човек от потерята. Той сякаш си спомни онези години, в които бе носел Ибрахим из могъщите недра на Кавказ. Без да забележат, потерята стигна до една горичка. Ибрахим водеше мъжете така, че да пресичат пътищата и ги прекара направо през къра. Преди няколко дни той беше минал по същия този път и сега му бе познат. Селата обикаляха отдалеч. Най-накрая спряха в горичката.

– Кажи им да слязат от конете и да починат! – каза Ибрахим на Мустафа Али. През цялото време той внимаваше да следи за думите и поведението на най-шумния човек от потерята – Азир Бабаит, тъй като смяташе за малко да се отдели от потерята. Ибрахим повика Али Мюзекки и му каза специално да следи действията на шумния касъмовец. Персиецът беше в неведение какво ще става и непрекъснато подпитваше, но Ибрахим умело избягваше да му отговори. Той имаше нужда от талиба, но се притесняваше, че ако му каже какво трябва да направят тази вечер, категорично ще му бъде отказано съдействие.

Ибрахим завърза поводите на Арабкан и тръгна през рядката горица от ниски дръвчета. Те дори не бяха истински дръвчета, а по-скоро храсталаци. Явно мъжете не можеха да се ориентират в тъмното и не знаеха къде се намират, иначе нямаше да се питат взаимно къде са и какви ли са намеренията на бея.

Ибрахим се провираше внимателно и се оглеждаше някой да не го следва. Сега трябваше целта и мястото да се опазят в тайна. Стигна до открито пространство, горичката свършваше. Пред него се намираше това, което щяха да нападнат. Той беше изпълнил своята част от плана, сега всичко зависеше от монаха. Ако той се беше разколебал, всичко щеше да пропадне и да се окаже напразно. Ибрахим чакаше, сви ръцете си и наддаде звук на бухал. Беше се научил на това още като дете. За да е сигурен, че все още може да издава този звук, се беше упражнявал в конака. С недоволство трябваше да си признае, че вече не можеше да уподоби звука, както правеше това преди. Явно и тази му дарба беше останала някъде назад в детството му.

Това продължи известно време, издаваше пронизителния звук, след което изчакваше известно време и отново го повтаряше. За негово притеснение от другата страна на стената все така нищо не се чуваше. Отначало беше търпелив, но с времето ставаше все по-неспокоен. Всичко можеше да пропадне. Той беше свикнал да изпълнява обещанията си, а това обещание го беше дал и пред лицето на умиращ човек. Вярно, ключът не беше в него, но явно това нямаше значение. Важното беше, че ще изпълни обещанието. Ако трябваше да намери ключа, това означаваше да не изпълни обещанието си.

Изведнъж, макар и несигурен, от вътрешната страна на манастира дочу същия сигнал. Като че ли друг бухал търсеше своя приятел. Сигналът беше по-слаб и несигурен и от този на еничара. Той се заслуша и скоро пак го чу. Този път беше по-сигурен и някак по-уверен. Ибрахим издаде своя сигнал за последен път и зачака. Скоро потвърждението дойде, когато голямата порта, леко и някак неуверено, се отвори колкото през нея да мине един човек. После някаква сянка прекоси откритото разстояние между каменните стени на манастира и горичката, в която чакаше агата. Човекът тичаше приведен, с леки безшумни стъпки. През цялото време можеше да бъде забелязан, защото точно зад него беше манастирската сграда с килиите и няколко прозореца, които освен за отбрана сигурно служеха и за наблюдение. Мъжът се шмугна в ниската горичка, а Ибрахим се опита по най-бързия начин да го пресрещне. Той тичаше в гората, така че да бъде точно срещу монаха, облечен в черното си расо. Именно това расо правеше момчето "невидимо" за наблюдателите и му помагаше сега, но след малко можеше да попречи и на него да го открие, затова той напрегна сили. Когато момчето навлезе в гората и се затича през шубраците, Ибрахим беше там и го улови през гърдите. Сърцето на младия презвитер биеше като на подплашено пиле и заплашваше да изскочи от гърдите на клетото момче. Ибрахим знаеше, че това не е само заради бягането, но и от напрежението, и страха. Буря от страсти бушуваше в гърдите на младия монах. Епична битка се водеше в бедната му душа. Ибрахим разбираше, че момчето е разкъсвано от чувството си за дълг и усещането, че участва в един грандиозен план, спуснат свише. Това беше борба между идеи, внушавани му цял живот – че работата на книжниците е най-важна, че единствени те могат да познаят Бог, че скрипторията е най-важното място на света, че да бъде презвитер е най-голямата чест, която може да бъде оказана на човек. Черквата, с целия си авторитет, по време на целия му съзнателен живот беше внушавала това на младия презвитер. В неговите очи да бъде презвитер беше най-важното нещо на света и сега, когато това се беше случило, когато Бог беше излял над него своята благодат, се беше появил този мъж. Момчето го беше чуло и се подчиняваше на думите му не защото ги разбираше или приемаше, а заради уважението и респекта, които имаше към своя учител Инокентий. Така това, което цял живот му беше внушавано, се сблъска с уважението към учителя и водеше до неосъзнато подчинение. Ибрахим беше сигурен, че душата на момчето е разкъсвана от противоречия и сега това го караше да се чувства толкова зле.

– Спри, кешиш (кешиш – на перс. и тур. – Монах, калугер)! – каза еничарът.

С Йосиф се бяха разбрали тази нощ да говорят само на турски. Думите му като че ли успокоиха момчето, а твърдата му ръка го задържа, за да не се подкосят краката му.

– Готов ли си?

– Готов съм! Готов съм!

– Остави ли портата отворена? – с твърд тон продължаваше да пита Ибрахим.

Момчето само кимна в знак на съгласие. Ибрахим сам беше видял, че младият презвитер беше оставил вратата открехната, но искаше за всеки случай пак да се увери в това.

Момчето беше изпълнило своята част от плана. Когато планира нападението, беше решил момчето да се върне и да отвори портите на манастира, но сега, когато почувства как бие сърцето на кешиша и си даде сметка, че той е разкъсван между това да стане предател на манастира или на паметта на своя учител, Ибрахим реши да поеме нещата в свои ръце.

– Ибрахим ага, Ибрахим ага? – трескаво питаше момчето. – Може ли да помислим пак? Нужно ли е да нападате манастира и да унищожите скрипторията? Не може ли някак без това?

Ибрахим не се нуждаеше от глупави въпроси. Той разбираше момчето и искаше да му помогне, но знаеше, че при едно неправилно движение от страна на презвитера, целият план можеше да пропадне. Някога сам той беше пандур и знаеше на какво са способни пазителите на манастира. В манастира имаше и много аргати. Ако момчето го издадеше и ако се развалеше изненадата, пандурите и аргатите щяха за нула време да избият дружината му. Разбира се, имаше риск момчето да се е разкаяло и вече да е предупредило останалите монаси. Така щеше да е поставило капан на Ибрахим бей и хората му. Еничарът не беше сигурен, затова реши да не рискува.

– Йосифе, донеси ли ми двете неща, за които те помолих? – попита стегнато той.

Изглеждащото все по-окаяно момче като че ли все по-ясно осъзнаваше какъв грях извършва. То беше паднало на колене и като че ли се молеше пред Ибрахим. Агата реши да му помогне. Явно това, което младият презвитер трябваше да направи, беше свръх силите му. Все пак той направи последното нещо, което се искаше от него, и така "развърза" ръцете на еничара. Момчето бръкна в расото си и извади книга и ключ. Ибрахим ги опипа. Нямаше съмнение, това беше ключът за скрипторията. Макар да беше минало толкова време, той помнеше формата на този ключ. Прибра книгата в силяха си, така тя щеше да бъде защитена колкото живота му.

Най-накрая дойде времето и той зададе и последния си въпрос.

– Устройството на манастира същото ли е? Има ли някакви промени?

Момчето учудено само повдигна рамене. След това Ибрахим му посочи надясно и попита:

– Стаите на пандурите още ли са под тези на книжниците?

Момчето само кимна. Това му беше достатъчно. Сега беше време да действа. Всичко зависеше от бързината и точността му, както и от това колко е решителен. Той, Ибрахим Селяхаддин, беше дал обещание и макар също като презвитера да не разбираше всичко, осъзнаваше, че е част от един много по-голям от него план. Имаше задача да унищожи скрипторията и щеше да го направи. Това, че беше смятан за Махди, много му помогна. Даваше си сметка, че с това действие може да се окаже Даджала или Антихриста, но сега пред него беше само задачата! Цял живот беше живял и се беше стремял към изпълнението на мисия, която не му беше съвсем ясна. Сега всичко това продължаваше. Явно такава беше участта му. Това, че беше смятан за Махди, щеше да му помогне да се движи "на сляпо", а това, че е еничар – да доведе нещата докрай.

След като прибра книгата и ключа в силяха си, с умело движение повали презвитера на земята. Внимаваше да не го нарани и всичко да бъде тихо. С нарочен парцал, който носеше със себе си, запуши устата на момчето. То беше толкова учудено и изненадано, че не гъкна. След това старият еничар овърза тялото му така, че да не може нито да мръдне, нито звук да издаде. Докато правеше това, му говореше:

– Не се притеснявай, Йосифе, нищо лошо няма да ти сторя! Искам да ти помогна! Така ще си лежиш тук и няма да се терзаеш! Знам, че не ти е леко, повярвай, и на мен не ми е леко! Ще изпълним завета на Инокентий без никой да пострада. На заранта монасите ще те намерят тук и никой няма да знае какво си направил. Не знам как цял живот ще живееш с тази лъжа и с гузната си съвест, но аз мога да ти кажа, че душата човешка може много да се омърси и да поеме в себе си. Не се чувствай виновен, защото този грях не е върху твоята и моята душа. Ние не всичко знаем, ние с теб сме само ръката на Инокентий и нека, ако е сгрешил, това е грях върху неговата душа!

Утре всичко това ще е свършило и дано двамата с теб повече не се видим! Това ще остане тайна и никога пред никого не споменавай какво двамата с теб сме вършили в тая нощ!

Когато се убеди, че момчето е вързано здраво и няма начин да се изправи или да извика, еничарът се изправи, сложи на главата си черна плетена качулка и приведен се затича към главната порта на манастира. Той се беше погрижил всеки един от потераджиите да има такава качулка. Искаше никой да не знае нито да си спомня кой е извършил нападението над манастира. Тичаше бързо и с тихи стъпки. Докато връзваше Йосиф, беше внимавал много. Знаеше, че ако момчето го е издало и е предупредило пандурите, ще се съпротивлява на връзването, защото ще иска да влезе в манастира, за да е в безопасност. Ако беше така, то би се държало по-уверено и би настоявало да участва в нападението, за да ги предаде. Но Йосиф съкрушен се бе примирил и се бе отпуснал на земята. Това даваше някаква сигурност на Ибрахим и сега беше много по-спокоен. През цялото време, докато тичаше, като омагьосан гледаше в процепа на портата, ако имаше пандури, те щяха да бъдат там. Ако имаше предателство, изстрелът щеше да дойде именно от там. Знаеше, че ако е така, нямаше да може да направи нищо и след миг щеше да бъде мъртъв. Сега той тичаше приведен, но осъзнаваше, че ако младият презвитер го е издал, това нямаше да му помогне. Очакваше смъртта с всяка следваща крачка. Докато тичаше, изведнъж се усмихна, всъщност нямаше нищо странно, целият му живот беше минал така. Изненадата му се увеличаваше с всяка измината крачка. Нищо не се случваше. Най-накрая се блъсна в зида. Сега вече беше по-прикрит. Все още обаче имаше опасност от предателство, може пък пандурите да не искаха да го убиват, а да го заловят. Каквото и да беше, сега той нямаше време да спира, всяко забавяне можеше да осуети плановете му. Стържейки корема и силяха си по грапавите камъни на зида, той се приближи до портата. Тя все така стоеше леко отворена. Часът на истината беше настъпил и без да се колебае, Ибрахим се промуши през пролуката. В първия миг спря и зачака изстрели или някой да му се нахвърли, но нищо такова не се случи. Единственото нещо, което чуваше, беше силното си запъхтяно дишане, отразявано от високите дебели стени с арки на входа, в който беше попаднал. Той беше сам в цялата арка. Съвсем сам. Това означаваше, че Йосиф не го беше предал. Внимателно започна да отваря портата на манастира. Явно двете крила наскоро бяха смазани, защото не издадоха никакъв звук. Презвитерът или някой друг беше направил задачата му по-лесна. След като отвори широко двете крила на манастирската порта, той ги закрепи с куки в стената, така че да не се затворят от порив на вятъра или нещо друго. После пак тичешком и приведен се затича към горичката. Мина близо до вързания презвитер и отиде до лагера на касъмовци.

– Ставайте! – каза той. – Запалете малък огън!

Мъжете се заеха с огъня. По негова заповед Али извади факли, за всеки потераджия по една. През това време Ибрахим събра мъжете около себе си и със строг глас каза:

– Искам всички да сложите на главите си качулки! Не искам никой да вижда лицата ви! Това, което правим тази вечер, трябва да остане между нас и на никого нито дума! Никога не искам да говорите за това! Дори след много години, ако някой спомене за тази нощ, ще го намеря и ще го убия!

Думите на мъжа с маската бяха толкова силни, а тонът му като че ли извираше от дълбините на душата му. Гърбовете на касъмовци настръхнаха от ужас. Те знаеха, че мъжът говори сериозно и наистина ще изпълни заканата си.

– Искам пълно подчинение и никакви своеволия! Ще ви дам достатъчно пари, но не искам да се блазните и да вземате плячка! И никакви жертви! Вашата задача ще бъде да всеете паника и да държите хората и пандурите по килиите. Аз ще свърша важното, не искам да има жертви и своеволия!

Мъжете слушаха водача си и за тях беше ясно, че той е не само воин. По думите, а и по държането му си личеше, че това е човек свикнал да командва. Всички касъмовци, дори и главатарят им, бяха сигурни, че пред тях стои голям командир на аскер. Те му се подчиниха и това беше най-нормалното. Мустафа Али също чувстваше колко много го превъзхожда този мъж. Той през цялото време искаше да попита за задачата и какво ще правят, но сега се примири и подчини. Явно тайната беше част от плана за нападение и беят много стриктно я пазеше.

– Вие ще навлезте в манастира, двама от вас ще останат до портата да я пазят отворена.

После на няколко от хората обясни къде точно са пандурските стаи. Те трябваше веднага след влизането да отидат да ги залостят, както и стаите на аргатите за всеки случай. Иноците и книжниците нямаха оръжие нито боен дух, така че всичко щеше да мине без да се пролее капка кръв.

– Докато тези вършат това, останалите ще яздите в кръг около двете вътрешни сгради, чак след като ви дам знак, че всичко това е свършено, стреляйте във въздуха и дръжте всички по килиите им! Всичко трябва да се изпълни точно и много бързо! Трябва да сме напуснали манастира преди хората да се усетят какво става!

Ибрахим гледаше лицата на турците. Осветени от огъня те изглеждаха още по-решителни.

– Трябва да сме бързи, от това ще зависи всичко. Трябва да сме акънджии. (акънджия – от акън – атака – отряди в Османската империя, които са нападали светкавично съседните народи, като разчитали най-вече на бързината и изненадата. Най-често са били държани около границата. Преди еничарите това били елитните османски войски.)

Това, че Ибрахим нарече акънджии обикновените селяни турци, като че ли събуди за миг бойния им плам. Само за миг те сякаш се промениха и станаха истински воини, решени да влязат в битка.

Мустафа Али стоеше отстрани и се възхищаваше на умението, с което агата говореше. Как само беше успял от неговите гащници, които той много добре познаваше и бе живял цял живот с тях, да оформи боен отряд. Как точно само беше успял да ги заплаши и да ги насърчи. Това беше изкуство. Ето защо той, Мустафа Али, никога нямаше да стане ага.

Факлите бяха запалени, а Али Мюзекки ги подаваше на "акънджиите".

– По конете! – извика Ибрахим от гърба на Арабкан. В ръката си той също държеше горяща факла. Конят, предчувствайки какво ще стане, показа цялата си мощ. Той се изправи на задните си крака и подскочи във въздуха. Гледката на огромното животно и изпънатия като струна водач върху гърба му беше впечатляваща. Земята под краката на турците се разтресе. Чак сега те като че ли си дадоха сметка, че пред себе си имат наистина велик воин и водач. Всичко в него говореше за това.

– Качулките! – извика еничарът и всички турци вече знаеха, че задължително трябва да нахлузят черните плетени маски на лицата си, независимо, че е топло, че не виждат добре с тях или че не им се иска. Този мъж умееше да заповядва, да кара хората да му се доверяват и да го следват. Селяните от Касъмово бяха като омагьосани, попаднали под неговата власт, вече нищо като че ли не зависеше от тях. Духът на мъжа ги беше изпълнил и те бяха станали истински акънджии. Мъжете знаеха, че ако този мъж ги поведе в смъртоносна, последна атака срещу многократно превъзхождащ ги враг, те щяха да го последват. Така направиха и сега. Ибрахим пришпори Арабкан през клонаците на ниските дръвчета право към портата, а мъжете се втурнаха след него.

Вратата все още беше отворена. Като опитен пълководец, Ибрахим все още очакваше засада, но такава наистина нямаше. Конниците нахлуха със запалени факли в манастира. Еничарът погледна през рамо, за да види двамата, които остават да пазят портата отворена и така да осигурят чист път за изтегляне. После погледна през дясното си рамо към мъжете, които трябваше да залостят вратите на пандурските стаи. Четиримата скочиха от седлата и забързаха към коридора със стаите на пандурите. Охранителите на манастира трябваше още да спят. Йосиф имаше за задача да накара пандура, който трябваше да е на пост, да отиде да спи. Сигурно момчето беше успяло, защото иначе едва ли вратата би останала толкова дълго отворена. Ибрахим направи знак и на мъжете, които трябваше да залостят вратите на ратаите. Той посочи надясно към портата, сочеща към Арапово и манастирските обори. Явно всичко вървеше по план. Сега беше негов ред.

– Али Ага, отидете до плевните и ми донесете един наръч слама, но по-голям!

Ибрахим доволен гледаше мъжете, които сякаш се бяха преобразили. Това вече не бяха онези умърлушени селяни, а като че наистина бяха акънджии. Те яздеха в кръг около черквата и скрипторията с изпънати като струна гърбове. Всеки беше извадил в ръце пищова или пушката и чакаше знак от другарите си, които залостваха вратите. За миг те му напомниха за неговите другари от корпуса на еничарите. Разбира се, те нямаха нищо общо с онези велики воини, но все пак за миг си спомни онзи дух, вкуса на битките и усещането да командва аскер. Ибрахим видя всичко това и реши, че вече нищо не може да се обърка. Планът действаше безупречно. Приближи коня до вратата на скрипторията. Скочи пъргаво от седлото, подпря джерида на стената току до входа. Али се приближаваше до него с голям наръч сено в ръце. Ибрахим знаеше, че ако талибът, за когото книгите и знанието са свещени, разбере за какво му е сеното, веднага ще го хвърли и ще избяга.

– Какво ще правим с това сено, ага? – на турски попита персиецът, докато се приближаваше.

– Али ага, последвайте ме, но моля ви, доверете ми се! Не ме питайте нищо и не се опитвайте да ми попречите!

– Но за какво да ви попреча, Ибрахим ага?! Знаете, че бих направил всичко за вас и винаги съм заставал зад вас!

Това искаше да чуе еничарът. Той бръкна в силяха, извади ключа от скрипторията и бавно отключи ниската вратичка. Така го беше измислил, като не можеше да намери своя или третия ключ, беше решил да използва официалния ключ на презвитера на манастира, който беше останал в Инокентий, а после в Йосиф. След това с факела в ръка прекрачи прага, привеждайки се, и тръгна по каменното стълбище нагоре. Али нямаше нужда от подканяне. Той също се приведе и така, както си държеше сламата в ръце, тръгна след еничара, който отпред му осветяваше пътя. Али още не можеше да разбере къде е попаднал. По формата на сградата мислеше, че е в някаква бойна кула и се чудеше защо такава кула е построена вътре в манастира. Персиецът очакваше във всеки момент охранителите на манастира да слязат отгоре, затова не можеше да разбере спокойствието на агата. Скоро обаче талибът се качи на етажа и онемя. Какво богатство? Колко много книги? Никога не беше виждал толкова много книги в такава невзрачна постройка. Явно тук нямаше воини. Това беше някаква странна манастирска библиотека. Али Мюзекки пусна сеното на пода и като омагьосан тръгна из библиотеката. Той не разбираше езика, на който бяха написани книгите, но обикаляше и ги оглеждаше като скъпоценности. Милваше кориците им, обковани със сребро и украсени с рисуван емайл. Изваждаше книги, отваряше старите страници и като омагьосан се взираше в рисунките и чудните илюстрации. Беше забравил къде се намира и какво извършват в момента. По някое време дотолкова се прехласна, че за да вижда по-добре, свали черната си качулка. Това, което правеше Али, му попречи да види какво върши Ибрахим и да го възпре. А в този момент Ибрахим подготвяше скрипторията за подпалване. Той вземаше сламата и я разпределяше така, че да пламнат едновременно всички лавици с книги и огънят да се разнесе из горните етажи. С ключа Ибрахим отваряше и най-скритите врати. Всички книги трябваше да изгорят преди да взриви и да събори скрипторията. Докато вършеше това, еничарът се опитваше да не мисли. Като човек, който цял живот беше чел книги и когото всички, които познават, смятаха за най-учения и знаещ мъж, Ибрахим винаги беше смятал изгарянето на книги за най-голямото светотатство на света. В известен смисъл той смяташе убийството на човек за по-допустимо, отколкото изгарянето на книги. Човекът така или иначе щеше да умре, а да изгориш книга означава да унищожиш паметта и мъдростта на човечеството. Означава да се обезглави човечеството и да се унищожи цивилизацията. Имаше книги, които, когато се унищожаваха, бяха загуба за цялото човечество, завинаги. Той знаеше за примери на горене на книги в Западна Европа. Аутодафетата винаги бяха плод на безсилие или религиозен фанатизъм. Арабите пък бяха запалили Александрийската библиотека. Книги изгаряха само ограничени умове, които не можеха да намерят начин да отстояват мнението си. Това бяха хора, които осъзнаваха, че описанието на света, в който живеят, е много по-неточно от описанието на света дадено в книгите и понеже не можеха да се преборят с науката или с друго по-висше от тяхното описание на света, те предпочитаха да го изгорят и унищожат. Те смятаха, че така могат да наложат вярата си и да успокоят съвестта си. Това обаче беше невъзможно и винаги се появяваше следващата книга и учение, които ги провокираха и опровергаваха. Тези хора се смятаха за воини на вярата, но всъщност бяха слуги на воинстващата посредственост и мракобесие, хора с малки умове и ниски стремежи, с които не можеше, а и нямаше смисъл да се спори.

Опасни бяха мюсюлманите, които смятаха, че в света има смисъл да съществува само една книга – Корана. Повечето от дълбоко религиозните мюсюлмани четяха само нея. Ако в някоя друга е писано това, което е близо до думите на Пророка, не е ли по-добре все пак да се четат думите написани направо от Мохамед. Ако пък нещата не са според Корана, това означава, че те са ерес и въобще няма смисъл да се четат. Така мислеха те и според тях имаше смисъл да се чете само Корана.

Докато подготвяше скрипторията за едно голямо аутодафе, той си даде сметка, че в света винаги беше имало борба между Мрака и Светлината. Винаги беше имало хора, изграждащи библиотеки, скриптории и манастири, пишещи, знаещи и учещи се. Такива бяха и Абдаллах ефенди, и Али Мюзекки, и Пафнутий, и Инокентий, а също и той самият. В живота си беше имал късмета да се срещне с едни от най-светлите умове на света. Но имаше и хора, които преследват Светлината и унищожават книгите. Самият той се беше оказал един от тях.

Ибрахим беше научил страшната тайна на хранителите на знанието – презвитерите. Те бяха еретици. Знанието, четенето и търсенето явно не спираше и отвеждаше всички знаещи и търсещи хора в съмнението и еретизма. Знанието се нуждаеше от свобода, то не признаваше граници. Затова презвитерите бяха еретици. Те бяха хора, научени да изследват и да се съмняват. За тях нямаше забранени територии на изследване. Но всъщност не беше ли и той самият такъв? Ибрахим си даде сметка, че е от знаещите и търсещи хора, сега обаче трябваше да постъпи като воините на Мрака. Постоянно го обземаше колебание и съмнение. Какво беше станало? Самият Инокентий твърдеше, че скрипторията е Вавилонската кула, защо тогава беше поискал да я унищожи? Именно Бог беше унищожил кулата на древните. Той щеше да постъпи като Бог, а не като Сатаната, а дали беше така? Ибрахим спря за миг, трябваше за последен път да помисли. Дали нямаше да направи грешка? Имаше нужда да помисли още веднъж. Все още не беше сигурен какво трябва да направи. Досега беше вършил нещата от чувство за дълг, но дали нямаше да сгреши? През годините се беше научил не само да изпълнява заповеди, но и да мисли. Това според него го отличаваше от хората марионетки. Той обмисляше заповедите, а не ги изпълняваше сляпо. Преди всичко той беше мислещ човек и едва след това воин. Чувстваше, че сега трябва да постъпи по същия начин. Дали не трябваше да запази книгите, пък макар те да подтикваха към ерес? Дали еретиците не бяха по-добри от сляпо вярващите хора? Чувстваше, че ако постъпи като воин, ще бъде заради честта му и от егоизъм, но няма да бъде правилно. Искаше да помисли, но нямаше време. Направи път от слама от етажа с книгите до входа на скрипторията. Със сила изведе персиеца навън. Али му обясняваше какво богатство е тази библиотека и все още не разбираше какво се кани да извърши господарят му.

Ибрахим продължаваше да мисли. Той беше взел със себе си книгата на Пафнутий. Ако беше Махди, тя беше попаднала в подходящите ръце и скрипторията вече не беше нужна. Сега трябваше да я унищожи, за да не може Даджала или Антихриста да четат от нея и да знаят. Ако не беше Махди, това щеше да означава, че е Даджала, тогава... Тогава всичко беше ясно.

– Донеси ми оцетеното буре с барута! – каза му Ибрахим.

Едва сега като че ли Али Мюзекки "прогледна". Той сякаш се събуди и изведнъж си осъзна какво се случваше около него. Пандурите и ратаите на манастира бяха приклещени в стаите си, защото мъжете, които досега се въртяха в кръг, ускориха хода на конете. Към тях се присъединиха и останалите мъже и изведнъж започна стрелба в двора на манастира. Турците, все още с качулки на главите си, пришпорваха конете и стреляха. Кокошките, разсънени от нощната стрелба, пърхайки тичаха да се скрият някъде, конете цвилеха, а мъжете ревяха с цели гърла.

Стрелбата стресна Али. Неговият господар Ибрахим Селяхаддин планираше да "предаде" цялата тази книжнина на огън. Той беше полудял, само така можеше да си обясни това, което бе намислил този, когото той винаги беше смятал за най-умния човек на земята. Нещо беше станало в душата на този мъж. Може би от мъката, която бе преживял в последните месеци, Ибрахим бей беше полудял и сега той беше свидетел на лудостта му.

Още сутринта Ибрахим ага го беше накарал в едно дълго тясно буре, от тези, с които оцетарите обикаляха из селата и продаваха оцет, да изсипе барут. После през цялото време Али го носеше със себе си, внимавайки да не се доближи огън до него.

– Донеси бурето с барута! – повтори заповедта си Ибрахим. Той все така стоеше до сламата, която беше готова да разнесе пламъка към горните катове на библиотеката.

– Няма да донеса барута! – извика Али.

Чак сега Ибрахим забеляза, че талибът беше смъкнал качулката си. Еничарът съжали, че го беше взел със себе си, трябваше да го остави в конака. Талибът беше човек с нежна душа, не трябваше да го измъчва с това, което се случваше. Явно трябваше да продължи сам изпълнението на мисията. Именно тази съпротива на учения като че ли го накара да действа. Внимателно заби дръжката на факлата в земята точно до вратата на скрипторията, след което тръгна към коня на Али. Мъжете от Касъмово галопираха в кръг и стреляха във въздуха, всявайки истински хаос. Никой от монасите не се виждаше из двора или доксите на манастира. Ибрахим отвърза бурето и тръгна към входа на скрипторията. На входа обаче го пресрещна Али. Старият мъж се опитваше да го спре. Без да казва нищо, той се вкопчи в ръцете на Ибрахим и увисна на тях. На Ибрахим му дотежа, не стига че носеше бурето пълно с барут, а сега и персиецът. Еничарът внимателно пусна бурето, след което изблъска учения. Али падна назад и се удари в земята. Ибрахим съжаляваше, че трябваше да се отнесе така с него, но сега нямаше нужда от някой да му пречи. Али лежеше на земята и се превиваше, но Ибрахим не намери в себе си сили за съчувствие. Той вече беше решил и бързаше, за да не се разколебае. Отново го беше обзел онзи еничарски плам, беше еничар в разгара на битка. Може би за последен път в живота си се намираше в това състояние, нямаше да допусне да опетни името си. Взе бурето, влезе в скрипторията и се заизкачва по стълбите. Нямаше свободна ръка и не можеше да вземе факла, а и без това щеше да е изключително опасно. За негово учудване вътре не беше тъмно. Огнените факли на препускащите отвън турци създаваха чудна гледка в скрипторията. Стъклата на това помещение бяха оформени като лупи, така че да улавят и най-малката светлина от двора. Сега светлината от факлите на вълни заливаше помещенията на кулата. Струваше му се, че се намира в някаква голяма въртележка, която шеметно се въртеше. Скрипторията си беше все същата и той предварително беше решил къде ще е най-добре да постави бурето с барута. Постави го там и побърза да излезе. Трябваше да действа бързо, сега това беше най-важното. Откакто бяха влезли в манастира, беше загубил представа за времето. Не знаеше колко време е минало, само едно усещаше, че трябва да бърза. Колкото по-бързо свършеше и се махнеше оттук, толкова по-добре. След като беше решил да изпълни молбата на Инокентий, трябваше да го направи по-бързо и до край. Когато излезе през вратата, видя, че факлата я няма. Али сигурно я беше отнесъл нанякъде. Ибрахим се втурна към първия конник и отне факлата от ръката му. Нищо не можеше да го спре, той беше Ибрахим Селяхаддин. Затича се към вратата на скрипторията. Запали сламата и видя как сухото сено "пое" нагоре по стълбите. Беше поставил барута така, че първо книгите да се запалят и чак след това да се получи взривът, който да събори скрипторията. Нападателите трябваше да напуснат навреме двора на манастира, преди да се взриви бурето с барута, защото това можеше да ги избие. В същото време не биваше да напускат прекалено рано, за да не излязат монасите и в опита да изгасят скрипторията, да загинат, когато тя се взриви. За всичко това мислеше Ибрахим, докато вземаше джерида и се качваше на Арабкан. И в този момент се появи мисълта. "Къде беше отишъл Али Мюзекки?" Не го виждаше. Еничарът го потърси с поглед, но качулката му пречеше. Пришпори Арабкан и обиколи веднъж около черквата и скрипторията. Трескаво го търсеше, но него го нямаше. Най-накрая мисълта, която от одеве го измъчваше и която той всячески се опитваше да не допусне, го превзе. Дали, обиден от Ибрахим, персиецът не беше влязъл в скрипторията в опит да му попречи или да спаси поне час от книгите? Ибрахим "закова" Арабкан пред входа на скрипторията. Всичко беше пропаднало. Свали качулката от главата си и скочи от гърба на коня. Погледна вътре, цялата скриптория беше обхваната от гъст дим. По отблясъците си личеше, че нещо гореше. Ако Али се беше опитал да прекъсне огъня и беше вътре, той явно не беше успял. Без да се замисли, Ибрахим се втурна нагоре по стълбите. Остър гъст дим го "удари" в носа. Опита се да вдиша, но не можа. Приклекна, долу димът беше малко по-лек, но също беше трудно да се диша. Книгите горяха и излъчваха топлина. Във всеки момент барутът можеше да се взриви. Огнените езици се протягаха към него. Не можеше да издържа, скоро трябваше да вдиша. Ако талибът беше в скрипторията, сигурно вече беше мъртъв. Ибрахим не можеше да направи повече нищо. Ако се забавеше още миг, самият той щеше да остане тук завинаги. В този момент от огъня и топлината един от прозорците се счупи с трясък. Прозорците на скрипторията бяха тесни и малки като бойници, но сега, след като стъклото се счупи, огънят изведнъж се разгоря. Явно досега това, че сградата беше затворена и от никъде не влизаше въздух, беше потискало огъня. Ибрахим се опитваше по най-бързия начин да излезе навън. Топлината, огънят и димът обаче му пречеха да вижда и да се ориентира. Сега най-важното нещо беше да не се поддава на паниката. Не биваше да греши! Всяка грешка можеше да коства живота му. Вървеше бавно, приведен и опипом. Веднага си припомни цялото разположение на стаите и коридорите в сградата. Имаше чувството, че броди цяла вечност из горящите стаи и коридори. На няколко пъти му се стори, че губи съзнание, но се държеше. Сам не разбра как стигна до стълбището. Изпита истинско облекчение, когато вече тичаше по стълбите надолу. Гърдите му изгаряха, искаше да вдиша. И тук той не издържа, отвори уста и жадно вдиша. Острият дим нахлу в дробовете му. Те изсвистяха остро, нещо го преряза и пред очите му причерня. Падна на колене на стълбите. Още миг и щеше да умре, той обаче не спираше, някаква сила го караше да пълзи надолу към изхода. Нямаше да умре така! Можеше да умре, но ако искаше да живее, трябваше да излезе от кулата. Не разбираше какво става, лиги и сополи течаха от носа и устата му. От очите му се стичаха сълзи и му пречеха да вижда. Не си спомняше как беше излязъл. В следващия момент, когато отвори очи, гледаше към небето. Изведнъж усети остра изгаряща болка в гърдите. Обърна се настрани. Отначало нищо не си спомняше за пожара, но скоро видя горящата скриптория. Имаше нещо в тази сграда, което вещаеше опасност. Първоначално не можеше да се сети какво, чак след малко се сети за бурето с барута. Тази мисъл го накара да се изправи. Ако закъснееше и сградата се взривеше, докато "акънджиите" се намираха в двора на манастира, това щеше да ги избие. Вече не мислеше за Али. Взе джерида и тръгна да се качва на гърба на Арабкан. Веднага трябваше да заповяда отбой и всички по най-бързия начин да напуснат двора на манастира. В момента, в който понечи да се качи на седлото на коня, погледна към манастира. Това, което видя, го накара да застине. Стоеше като вцепенен и гледаше към чардаците. Съвеем беше загубил представа за времето и не знаеше откога е в манастира. Не знаеше и колко време беше лежал в безсъзнание. Скрипторията можеше във всеки момент да избухне. Помраченото му съзнание се опитваше да осъзнае какво става, но му беше много трудно. Това, което видя, го накара да изостави Арабкан. Гледаше към крилото на манастира, където живееха книжниците. Там, между долния и горния кат на сградата, започна да дими. Отначало тук-там блещукаха тънки огнени езици. Скоро вратите на килиите започнаха да се отварят и от тях, заедно с валмата гъст пушек, излизаха монаси. Явно турците или някой от тях бяха решили да предадат манастира на огън. В този момент видя една сянка. Това беше човек от акънджиите. Той обираше монасите. Ибрахим видя как мъжът вдигна ръка и блъсна някакъв калугер на пода. Някои от мъжете, усетили какво става и за да не изостанат, също понечиха да слязат от конете. Ибрахим разбра колко опасно беше всичко това. Това щеше да ги забави и всички щяха да измрат от взрива. Кой беше този безумец? Кой си беше позволил да наруши заповедта му? Мъжът се движеше на втория кат. Той беше подпалил крилото на книжниците. Ибрахим ясно видя как той хвърли факлата си в една от килиите. Вторият кат гореше. Книжниците не можеха да издържат и напускаха килиите си. Долу обаче бяха заключени пандурите и ако вратите на килиите им не се отвореха, те щяха да се задушат или да изгорят, а никой не заслужаваше такава смърт.

– Всички по конете! – извика с гръмовния си глас Ибрахим. Сега вече побесня. Неподчинение по време на битка при еничарите се наказваше със смърт. Той все още гледаше мъжа, който обираше монасите. В един момент иноците осъзнаха, че са повече, а и нямаха избор, и се опитаха да се съпротивляват на турчина.

– Къде е Мустафа Али? Мустафа Али, при мен веднага! – Ибрахим крещеше така, че надвикваше пожара и пукотевицата. Той викаше, но продължаваше да следи какво става на втория кат на манастира. Видя как мъжът, въпреки че беше въоръжен, се уплаши. Еничарът усети страха по поведението му. В този момент един от конниците скочи и дойде при него.

– Аз съм Мустафа Али – каза той.

– Свали качулката! – каза му Ибрахим. Мъжът се подчини. – Веднага отворете килиите и всички монаси да се изведат на безопасно място!

След това Ибрахим се втурна към втория кат и в този момент се случи това, от което се опасяваше. Турчинът беше извадил ятагана си. Мъжете го притискаха, те бяха монаси и нищо лошо нямаше да му направят, но той се беше уплашил. В следващия момент мъжът развъртя ятагана. Ибрахим виждаше падащите на земята сенки на монасите и развяващите се черни раса на фона на огнените пламъци. Точно това не беше искал да става. Беше предупредил акънджиите много ясно, че не иска жертви. Освен това мъжът не беше заплашен, не можеше да намери никакво оправдание за действията му. Турчинът беше препречил стълбището и монасите не можеха да слязат. Всъщност това беше причината монасите да вървят напред. Турчинът все още въртеше ятагана. Дори да беше самият Али Мюзекки, Ибрахим щеше да го накаже. Той тичаше нагоре по стълбите, като ги вземаше по три-четири. Акънджията продължаваше да препречва пътя на всички монаси и ги обричаше на сигурна смърт. Във всеки момент скрипторията щеше да гръмне. Той трябваше да изпревари това. Стъпи на втория кат и се засили към турчина. Когато го видяха, монасите ужасени се дръпнаха назад. От пожара лицето на Ибрахим беше обгоряло и изцапано със сажди. За учудване на монасите обаче страшният като дявол мъж не се нахвърли върху тях, а се приближи до другия турчин, който вече беше посякъл няколко монаха, и с един замах отсече главата му. Мъжът направи това толкова бързо, че монасите нямаха време да осъзнаят какво става.

– Бързо, всички да излязат извън манастира! – на чист български извика мъжът, който приличаше повече на дявол.

Монасите се втурнаха надолу. Ибрахим се приближи до отсечената глава. Беше се заклел повече да не убива, сега обаче животът на много хора зависеше от тази смърт. Така той отново уби човек. Сега искаше поне да види кой е последният човек, когото бе убил. Махна качулката. Въздъхна с облекчение, не беше Али, беше точно този, когото беше очаквал. Главата беше на Азир Бабаит. Когато слезе долу, извика така, че всички да го чуят.

– Вън! Веднага вън! Веднага всички да излязат от манастира!

Мустафа Али вече беше организирал всичко. Той беше освободил монасите и дори и ратаите. Всички те, по най-бързия начин, напускаха манастира. Пандурите бяха със завързани ръце.

– Всички ли са навън, Мустафа Али? – попита Ибрахим.

– Да, ага, всички! – решително отговори главатарят на касъмовската банда.

– Проверихте ли всичко? – пак попита агата.

– Да! – отговори пак касъмовецът.

Ибрахим и Мустафа Али тръгнаха да излизат. Еничарът държеше джерида в ръка и се качи на гърба на Арабкан. За последен път се обърна и огледа двора на манастира. Крилото на книжниците все още гореше. После изведнъж Ибрахим обърна коня. Стоеше и гледаше скрипторията, от която излизаха огнени езици, които като ръце се протягаха нагоре, като да стигнат небето. Те като че ли молеха за прошка самия Аллах. В двора на целия манастир беше светло като ден. Какво жертвоприношение! Каква голяма клада! Ибрахим знаеше, че в момента изгарят хиляди книги, някои може би единствени в света. Всичко това се превръщаше в огън и като една голяма молитва, като огромно огнено жертвоприношение, отиваше към Бог. Моментът и гледката бяха незабравими.

Ибрахим гледаше всичко това и осъзнаваше, че в този миг се случва нещо съдбовно, нещо историческо, нещо много по-значимо от времето, в което живее, и от собствения му живот. Пред очите му изгаряха стотици, хиляди години живот и усилени дни на преписване, рисуване и творчество. Чак сега започна да осъзнава мащаба на това, което се случваше и самият той бе замесен. Дали не беше сгрешил? Защо не беше премислил още веднъж? Продължаваше да гледа и вече не мислеше за опасността. Това, което ставаше в тези огнени езици, имаше много по-голяма сила от взрива. Той стоеше привлечен от силата на този огън, защото това не беше обикновен огън, това бяха пламъци от геената огнена. На всичко това трябваше да се сложи край. Бръкна в силяха си и напипа ключа. След малко скрипторията щеше да рухне и ключът щеше да се окаже ненужно парчета метал. Но това не беше така. Той знаеше, че там нейде под руините на скрипторията съществува втора, тайна подземна скриптория – скриптория на еретичните книги, сатанинска скриптория. Тя трябваше да изчезне завинаги, такава беше волята на Инокентий. Презвитерът беше измислил начин да изтръгне корена на злото. Беше пожертвал живота и съвестта си, но беше намерил сили в себе си само да създаде плана. Сега от него, Ибрахим, зависеше дали планът на Инокентий ще успее. За да изтръгне корена на злото, за да изгние и потъне в забвение, презвитерът игумен беше решил да изтръгне дървото. Ибрахим му се довери, явно наистина нямаше друг начин. Инокентий искаше да запази подземната скриптория от Антихриста или Даджала, но дали беше успял? Дали сам не беше дал властта в ръцете на Богохулника? Не беше ли това Ибрахим? Въпреки тези съмнения нямаше как да не се довери на приятеля си. Много добре знаеше какво представлява това решение за презвитера. Щом той се бе решил на такъв план, това означаваше, че друг начин наистина няма. Ибрахим продължаваше да гледа горящата като огромна факла скриптория. Там някъде под огъня беше това, заради което книжницата гореше, там все още бяха скрити вратите на тази прокълната "пещера". Ибрахим замахна и хвърли ключа в горящата сграда. Сега вече никой нямаше да може да открие подземната скриптория и да я отключи. Инокентий беше решил да остави двама души, които да могат да отворят подземната скриптория. Това бяха Ибрахим и Йосиф. Ключът на Ибрахим беше загубен, а другият току що се беше оказал в огъня. Оставаше третият ключ, за който не знаеше нищо. Може би той също е отдавна загубен? Ибрахим беше нарушил плана на своя стар приятел и беше похитил долната скриптория навеки. Той знаеше, че огънят няма да унищожи ключа, но взривът и срутващата се каменна сграда със сигурност щяха да го премажат до неузнаваемост, да го натрошат и разхвърлят парченцата му из целия манастир. Видя как ключът "потъна" в огъня, обърна се и излезе от манастира.

– Мустафа Али, знаете ли къде е моят помощник? – попита с мъка в гласа Ибрахим.,

– Да, ага, навън при пленниците.

Това много зарадва Ибрахим. Той излезе пред главната порта. Там всички пленници бяха поставени да седнат, а турците, въоръжени и с факли в ръце, ги пазеха. Ибрахим се изправи пред пленниците, в този момент видя Али и го повика при себе си. Персиецът дойде, но никак не беше вдъхновен.

Със силен глас Ибрахим извика така, че всички монаси, ратаи и пандури да го чуят.

– Не искахме да палим манастира, но един от хората ми си позволи своеволие! Наказах го и го убих! Знам, че гори крилото на книжниците, но не влизайте да го гасите, докато скрипторията не гръмне! Разбрахте ли? Докато не чуете гръм, не влизайте да гасите, защото взривът може да ви убие! И никой да не ни преследва!

Ибрахим говореше на чист български, което много учудваше слушащите го хора. Те виждаха, че мъжът е облечен като турчин, но никой турчин не можеше да говори така български. Лицето на мъжа беше черно, но множество вадички пот го бяха набраздили до неузнаваемост.

След това Ибрахим се обърна към Али Мюзекки и му каза:

– Али ага, оправи сметките с турците. Плати и една част на Азир Бабаит, да я предадат на вдовицата му – след това Ибрахим се обърна и каза: – Проклета нощ!

Еничарът пришпори Арабкан и се насочи право към конака. Докато яздеше, иззад гърба му се чу взрив. Това беше най-силният взрив, който хората по тия места бяха чували, и най-красивото нещо, което бяха виждали. Образува се огромно огнено кълбо, което се видя от всички села наоколо, и освети цялата низина. Горящите книги образуваха огромен фойерверк. Такова чудо никой не беше виждал. Али погледна Ибрахим, който не трепна при взрива, а все така яздеше невъзмутимо и дори не се обърна назад.

Когато влезе в сарая, вече се развиделяваше и там, където Черкезица и Чая се вливаха, над баира се показваше слънцето, червено като меден диск. Ибрахим се качи на горния кат на кесиджийската си къща. Толкова много знаеше вече за нея. Когато си легна, извади книгата на Инокентий. Това беше същата онази книга, която преди години приятелят му беше нарисувал и в нея беше описал бойното изкуство на "Ето". Именно нея Йосиф му беше подал заедно с ключа на скрипторията. Тази вечер беше кошмарна за него. Мина време преди потераджиите да се приберат в сарая. Еничарът гледаше как доволните турци отнасят по едно дебело, угоено шиле. Видя и Мустафа Али, той говореше с Али Мюзекки и явно гледаха към кесиджийската къща. Явно касъмовецът искаше да разговаря с него, но Ибрахим не искаше да вижда никого. Къщата беше измислена много умно, отвътре той можеше да вижда всичко, което ставаше в двора, а те не можеха да го видят.

След тази вечер Ибрахим дълго не излиза навън. Нуждаеше се от почивка. От задушаващия дим на скрипторията кашляше лошо и само когато пиеше топло прясно мляко, кашлицата му като че ли олекваше. Али Мюзекки сигурно му беше сърдит, защото не го посещаваше. Може би се сърдеше за това, че го беше повалил на земята. Не знаеше, но нямаше как и да разбере. Все пак прислужници му носеха храна, когато поискаше.

Страшни слухове се разнесоха из Тракия и Родопа за нападението над Араповския манастир. И както често става, мълвата се разнесе като пожар из околните села, но стигна и до Станимака, и Филибе. Едни твърдяха, че зли арнаути, предвождани от славен байрактар, са нападнали манастира. Други твърдяха, че били турски акънджии, от тези султановите. Имаше и такива, които казваха, че нападателите били богохулници българи. Монасите били чули как главатарят им говорел на чист български. Все пак всички обвиниха турците и това беше най-широкото мнение. Чалмаджиите бяха нападнали и опитали да разрушат манастира. "Едва ли се е разминало само с това? – мислеха си хората. – Сигурно са плячкосали всичко." Чу се, че няколко монаси били бастисани, но и един от турците бил убит. Нападателите обаче отнесли трупа му със себе си. Мълвата се разнесе и настрои българите срещу турците.

Отначало всички искаха да видят какво ще предприеме Ибрахим бей, чиито земи бяха най-близо до манастира, но той така и нищо не направи. Как можеше да се иска от турчина да се интересува от това, че някакъв християнски манастир е бил нападнат, част от сградата му опожарена, а едно от помещенията му напълно разрушено.

Колкото и да мислеше, все нови и нови въпроси се изправяха пред него. Така мина доста време. Ибрахим беше толкова зает, че не забеляза какво се случваше с персиеца.

Али Мюзекки беше покосен от коварна болест. Никой не можа да каже от какво е болен. На няколко пъти Ибрахим вика хекимини от Станимака, доведе дори френски лекар от Филибе. Купи му всички изписани илачи. Дори повика ходжа да му почете сури от Корана. Всичко опита, но като че ли смъртта гледаше през очите на стария му приятел. Най-накрая талибът стана толкова зле, че лежеше като вцепенен и не чуваше и не усещаше нищо.

Ибрахим чувстваше вина за случващото се. Вечер той се въртеше в леглото и сънуваше тежки кошмари, обвинявайки се за болестта на персиеца. Заради собствения си егоизъм той не беше обърнал достатъчно внимание на приятеля си. Беше го обидил, беше наранил душата на талиба, подпалвайки скрипторията. Ибрахим искаше да обясни всичко на учения мъж, когото той толкова много уважаваше и обичаше и който му се беше отблагодарил с грижи и преданост, но всичко това сега щеше да прозвучи като оправдание. А и мъжът вече само тялом беше на този свят.

"Откога ли е болен талибът? – питаше се Ибрахим. – Дали гледката на изгарящите книги и горящата като факла скриптория не го беше поболяла?" Егоизмът му беше попречил да види, че приятелят му е болен и има нужда от подкрепа. А може би тази болест се е била загнездила отдавна в тялото или в душата на Али ага? Ибрахим се мяташе от самообвинение до самосъжаление. Беше толкова нещастен и опитваше да направи всичко, за да излекува по-бързо учения.

Една ранна утрин персиецът замина в отвъдното и Ибрахим се раздели с още един добър приятел. Душата му опустоша съвсем. Така почина още един човек от сектата на Махди, сега оставаха само тримата: той, Неджиб и Хъкъ. Всъщност еничарът нямаше никаква представа какво става с младия турчин в Стамбул и дали Неджиб е все още ага на еничарите.

Отново се затвори в себе си и в кесиджийската къща. Единственият човек, който го обичаше и му служеше за връзка със света, си беше заминал и то може би с голяма негова помощ. Ибрахим отново престана да спи. Не се бръснеше. Понякога се сещаше за завета на Вълчан, но сега не му беше до никакви завети. Смъртта и лудостта гледаха от очите му. Само един пръст беше останал, който да го кара да се държи за живота. Ибрахим знаеше, че ако се откаже от живота и поиска, ще умре. Сега това му се струваше толкова естествено. Той беше най-самотният човек на света. Всичките му любими хора вече бяха мъртви. Еничарът като че ли беше зла прокоба за всички, които го обичаха. Беше живял твърде много на този свят, беше видял много смърт и той самият беше убивал много пъти. Душата му беше преживяла твърде много неща само за един живот. Той копнееше за почивка. Искаше Аллах да го приеме при себе си. Защо Всемилостивият отлагаше и го подлагаше на мъки? Не искаше повече да живее, да се бори и да постига каквото и да е.

Този живот вече не можеше е нищо да го изкуши. Беше видял и опитал от всичко. Беше се наситил на всичко, беше имал слава и богатство, бяха му се случили толкова интересни неща. Беше обиколил света, беше имал прекрасни приятели и беше надживял всички. Светът отвън бе непознат за него. Тези, които обичаше и с които се чувстваше добре, вече не бяха живи. Сега светът се населяваше от непознати за него хора. Той беше сянка от миналото. Самоубийството беше забранено в исляма и в християнството, но Ибрахим все по-често се "хващаше", че си играе със зулфикр и се радва на съвършенството на неговото острие. Започваше все по-често да си говори с Втория меч на исляма.

Аргатите и хората, които работеха в конака, с времето се разбягаха, разотидоха се по родните си места. Повечето от тях никога не бяха говорили с господаря на имението. Те познаваха и се подчиняваха на Али ага, но откакто чужденецът почина, беят като че ли полудя. Той се затвори в къщата си и не излизаше, нито искаше някого да вижда.

Отначало опустя конакът. Последен го напусна старецът, който се беше грижил за Бурак, а по-късно и за Арабкан. Чак след като и той си тръгна, Ибрахим излезе от къщата. Изглеждаше страшно. Еничарът затвори портата на конака отвътре и обикаляше двора и сградите като сянка. Грижеше се за Арабкан, гледаше да има какво да хапне и той и нищо повече не го интересуваше.

Така минаха няколко години. Каазата все още принадлежеше на полуделия бей. Селяните обаче сами си бяха разделили земята и така преживяваха. Официално всички знаеха, че земята и всичко около тях принадлежи на бея, но зла болест мъчеше Ибрахим и той живееше също като дервиш. Никой не вярваше, че турчинът някога ще се оправи, а той нямаше кадъна или харем, които да се грижат за него, явно нямаше и наследници. По всичко си личеше, че беят е сам на света. Никой не знаеше какво ще стане в бъдеще и понеже техният господар не можеше да се грижи за тях, те решиха да се погрижат сами за себе си. Плащаха си данъците към султана, но към бея – не. Той и без това клетият явно не се нуждаеше от нищо на този свят. Мюсюлманите уважават лудите и явно никой нямаше да посмее да посегне приживе на имота на му.

Дните и нощите се сляха за Ибрахим. Той беше загубил чувствителност за времето. Не знаеше откога е така. Много често не знаеше къде се намира. Не помнеше коя година е, както и той самият на колко години е. Постепенно дрехите му се протриха и прокъсаха. Не се къпеше, ходеше облечен с дрипи, а и спеше в завивки, подобни на скъсан конски чул. Най-скъпото нещо, което имаше, беше Арабкан. Той го пускаше свободно да обикаля из обраслия с трева двор. Конакът малко по малко се рушеше. Ибрахим се учудваше колко бързо се руши и обрасва с храсти и трева една къща, когато в нея не живее никой. Отначало му беше странно да спи сам в опустелия и зловещ конак, но с времето свикна. Притесняваше се да не го нападнат разбойници. Слухът обаче за суровия ага, полудял и останал сам, явно ги държеше надалеч.

Една сутрин Ибрахим се събуди, излезе от кесиджийската къща, протегна се и погледна слънцето. Тази сутрин виждаше нещата по нов начин. Даде си сметка как изглежда. Беше облечен като просяк и живееше в някакви руини. Огледа конака. Всичко беше обрасло във висока трева и тръни, а конакът без къщата, в която живееше, беше порутен и разкривен. В целия обор беше останало само едно животно – Арабкан. Някаква нова сила се беше появила у еничара и пораждаше у него желание за живот. Ибрахим влезе в кесиджийската къща, но не се качи нагоре по тясната, вита, дървена стълба, а отвори вратата вдясно. После по дълъг и тесен коридор стигна до голямо помещение, което служеше за кухня. Отвори капака на щерната. Водата в нея не беше от извор, а явно се процеждаше от някоя от реките, които се намираха близо до конака. Ибрахим не знаеше точно от коя, тъй като конакът се намираше на равно разстояние от двете реки, които малко след това се сливаха и продължаваха като река Сушица, а после се вливаха и в най-голямата българска река Марица.

Ибрахим се наведе и в този момент видя отражението си в гладката мастилена повърхност на кладенеца. Лицето му изглеждаше страшно. Брадата му стигаше до средата на корема. Той се изми и се разгневи на себе си.

В този ден Ибрахим се избръсна и изкъпа. Почисти цялата къща. Изтри гърба на Арабкан със суха слама и го приготви за езда. Докато търсеше дрехи, които да облече, откри в един от сандъците джерида, пушки и пищови, както и двете ками. Пари не откри. В дъното на сандъка намери книги: Тайната книга, книгата за "Ето" и други. Като че ли паметта бавно започна да се възвръща в главата му. Всичко, което се беше случило през последните години, го караше да се ядосва на себе си. Чувстваше глад, беше изпосталял, трябваше да напълнее. Когато се обръсна, отново се огледа в повърхността на щерната. Лицето му беше страшно, бузите му бяха хлътнали, а кожата му бе увиснала и тънка като пергамент. Погледна се и не се позна. Някакъв стар измъчен мъж се оглеждаше във водната повърхност. Колкото и да се опитваше да разбере от колко време беше изолиран от живота, не можеше да си спомни. Не можеше да си спомни и на колко години е.

Трябваше да промени нещата. Искаше да се бори. Спомни си за завета на Вълчан войвода, за това, че е Махди, и много други неща. Колкото повече си спомняше, толкова повече се увеличаваше желанието му за борба и живот. Аллах не беше пожелал да го прибере, така че по някакъв начин трябваше да продължи да живее. Сети се и за още нещо. Той имаше дълг. Дълг към един човек, който беше направил много за него и когото той беше забравил. Единствен той можеше да се погрижи за спасението на душата му. Беше дошло време за изкупление на греховете му. Струваше му се, че се намира на вододел, досега беше вършил грехове, а сега трябваше да ги изкупи. Мислеше за това, че трябва да започне нов живот. Най-накрая за него беше дошъл Видов ден. За скрипторията и манастира вече нищо не можеше да направи, но му се струваше, че ако направи добри дела към други хора, ще изкупи част от вината си и ще облекчи съвестта си.

Ибрахим потърси нещо за ядене, но не можа да намери. Тогава оседла коня и взе всички оръжия, които можа да намери. Трябваха му пари, за да може отново да се върне към живота. Качи се на гърба на Арабкан. За пръв път от много време излизаше от конака. Огледа се, цялата земя наоколо беше негова, всичко това, до където стигаше погледът му, беше негово. Той беше много богат човек, а в същото време нямаше пари за храна. Беше решил да намери пари. Трябваше да продаде нещо, но сам не знаеше какво. Арабкан беше щастлив, че Ибрахим е отново на гърба му. Великолепното животно вече беше доста остаряло, но все още имаше същата горда осанка. В последно време еничарът беше пускал Арабкан свободно да пасе и конят беше малко подивял, но пък беше добре охранен и отпочинал.

Ибрахим реши да тръгне към Станимака и там да продаде някой пищов или пушка. В силяха си освен двете ками беше втъкнал Втория меч на исляма, пищова, който беше взел за спомен от брат си Яне, а в ръката си държеше джерида. Сигурно имаше страховит вид, така въоръжен до зъби. Отначало яздеше направо през нивите, но конят се мъчеше. През нощта беше валял дъждец, който беше разкалял всичко и скоро Ибрахим насочи коня покрай река Черкезица. Яздеше бавно и не го пришпорваше. Скоро стигна до мястото, където се беше провела битката с брат му. Малко преди това видя каменен брод, който пресичаше реката. После реката се извиваше и се отдалечаваше от баира, затова Ибрахим нямаше избор и я пресече именно тук, през каменния брод. Той беше от големи плоски камъни, явно някой преди много години го беше построил тук без видима причина, защото към брода не водеше никакъв път. Арабкан с удоволствие и без да се дърпа прегази реката, след което излезе от другата страна. Ибрахим се огледа и видя вдясно голямата къпина, зад която се беше съблякъл, а вляво – аязмото "Свети Георги". Без да слиза от коня, Ибрахим се приближи до аязмото и огледа внимателно мястото, където преди няколко години беше убил брат си. Гледаше го така все едно, че вижда пред себе си лежащия смъртно ранен кесиджия. Постоя малко, после продължи нагоре по скосения баир. Знаеше, че гробището е съвсем близо. Реши да го посети. Кривна вляво точно преди да излезе на Станимашкия път. Слезе от Арабкан и се забави доста. Тук видя двойните гробове на баба си и дядо си, на майка си и баща си, видя и по-пресните гробове на Яне и Кара Тозю, тук беше погребан и Али Мюзекки. Докато седеше приклекнал, някаква странна фигура се приближи към гробищата. Човекът ходеше като обезумял, той странно се оглеждаше. Ибрахим беше постоял малко по-дълго при гробовете на Кара Тозю и Яне. Това да стои пред техните кръстове много го натъжаваше и пред очите му се появяваше отново и отново картината на това как ги беше убил и мъртвите им тела. Затова, когато човекът се приближи, Ибрахим вече беше приклекнал и се молеше пред гроба на майка си и баща си. Може би, защото бе клекнал, мъжът не го беше забелязал. Когато Ибрахим го видя и се изправи, мъжът стъписан спря. Беше ясно, че той се крие от някого и не иска да го виждат тук. Ибрахим гледаше мъжа. Той също наблюдаваше еничара. Това лице, тези очи! Отнякъде познаваше този мъж. Някъде го беше срещал, но къде? Всъщност намираше се в гробището на Боляровия хан, той беше израснал тук, беше нормално да познава мъжа, но кой беше той? Дали нямаше да се окаже, че му е роднина? Опита се да си спомни всички роднини и да помисли дали не вижда в мъжа пред себе си чертите на баща си или дядо си. Напъваше паметта си, но не успяваше да си спомни откъде познава този човек. Образът му беше свързан с нещо друго, нещо, което нямаше връзка с неговия род. Мъжът явно също се опитваше да се сети откъде познава Ибрахим. И в този момент еничарът си спомни. Мислено постави на лицето на мъжа дълга брада и расо и го позна. Пред него стоеше дяконът Йосиф, този, който му беше помогнал при нападението над Араповския манастир. Последният път, когато беше видял презвитера, той беше вързан с въже и лежеше на земята.

– Ти! – с треперещ глас каза еничарът. Спомените от онази нощ нахлуха в него и го разтресоха. И без това посещението на гробищата го беше изпълнило със спомени.

– Ти? – явно монахът чак след като чу гласа му се сети кой е.

– Какво правиш тук? – попита Ибрахим. – И защо не си с расо и брада?

– Ибрахим ага, какво правите тук? – почти едновременно с него попита мъжът.

Ибрахим се беше разстроил и докато се молеше пред гроба на майка си и баща си, в очите му се бяха появили сълзи. Отначало той се беше подразнил от това, че друг човек точно в този момент влиза в гробището. Той беше еничар и не беше свикнал хората да виждат чувствата и тъгата му. От момента на девширмето това беше най-важното нещо, което всеки еничар научаваше, че не бива никога да показва слабост и чувства. Еничарът трябваше да бъде като скала и никога да не се влияе от чувствата си. Всяка слабост и разколебаване се наказваха от живота. Сълзите бяха най-големите предатели. Ибрахим се учуди, той мислеше, че изворът на неговите сълзи вече е пресъхнал и вече никога не ще заплаче, но ето, че в тях се беше появила издайническа влага. А когато разбра, че това ще види и друг човек, той се настрои срещу него и в същото време се ядоса на себе си. В последно време два пъти се бяха появявали сълзи в очите му – сега и когато беше при умиращия Инокентий, и в двата пъти Йосиф ставаше свидетел на това.

Колкото и да беше странно, когато беше клекнал пред християнските кръстове, устните му бяха зашепнали християнски молитви. Той беше мюсюлманин, но тук, на Боляровото гробище, пред гробовете на предците си, не можеше да произнесе мюсюлманска молитва. Някак естествено устните му зашепнаха на български. Те мълвяха молитви, които не беше произнасял от много години. Той мислеше, че отдавна ги е забравил и беше сигурен, че на друго място едва ли щеше да си спомни думите. Но тук, пред тези гробове, думите сами идваха. Молитвата извираше от паметта му и той само я изричаше.

– Аз минавах оттук и реших да се отбия – каза беят. – Исках да видя какво е това тук.

– Чух, че сте болен, Ибрахим ага – каза мъжът, като че ли малко по-спокоен.

Ибрахим се усмихна незабелижимо. Беше гладен и много отпаднал, но човекът пред него му беше толкова интересен.

– Болен или луд? – каза той с тънка ирония.

– Всички говореха, че не сте добре с главата. Аз на няколко пъти идвах до сараите ви, но те бяха залостени отвътре и нечий глас ме прогонваше.

– Защо си ме търсил? – попита еничарът.

– Търсих помощ, Ибрахим ага! Не можех да живея с мисълта за това, което направих през онази нощ! Колкото пъти погледнех полуизгорялото крило на книжниците и руините на скрипторията, толкова пъти душата ми се раздираше от тъга и гузна съвест! Не успях да преглътна греха, който сторих, и вовеки осъдих душата си на адови мъки! Адът за мен започна от онази нощ!

Не можех да издържам повече в манастира, ага! Макар да бях проигумен и презвитер, в един ден взех една бохча, отрязах косата и брадата си и отново станах окаян светски човек! Огънах се, не беше по силите ми да продължа да бъда духовник! Душата ми се оказа слаба за греховете и изкушенията, на които я подложих! Сега пред вас стои един окаяник, без дом и подслон в тоя живот.

– А какво правиш тук, на гробищата? – попита Ибрахим.

– Единственото място, където можех да отида и което познавах освен манастира, беше тук наблизо в един хан.

– В Боляровия хан ли живееш сега? – попита еничарът.

– Да, ага, добра и благородна е ханджийката, та ме подслони. А и мъжка ръка няма в хана, та помагам по малко.

Ибрахим стоеше и се чудеше как ли изглежда в момента Ирис. Дали въобще това беше тя? Дали е вярно, че е била омъжена за Яне и има дете от него? Как ли изглеждаше ханът? Дали се беше променил много?

– А защо си тук? Стори ми се, че се криеш от някого или нещо? – пак попита Ибрахим.

Въпросът явно не се хареса на Йосиф, защото той се намръщи, после Ибрахим се сети нещо и сам прекъсна Йосиф, без да му остави време да отговори.

– Всъщност Йосиф е монашеското ти име, нали?

Мъжът кимна.

– Нали си кръстен на Йосиф Брадати? – продължи да пита беят.

Сега вече Йосиф беше изумен.

– Откъде знаете, ага? Да, наистина съм кръстен на Йосиф Брадати, един презвитер, книжник и духовен учител на моя учител игумена Инокентий.

Ибрахим беше уцелил, но реши да продължи в опита си.

– А преди теб игуменът имаше ли друг любимец?

Мъжът пред него беше вдигнал вежди от явно изумление. Той успя само да промълви:

– Да, истина е.

В клетника се затвърждаваше представата, че мъжът пред него е не само могъщ и богат владетел, но е надарен с голям ум и знае много неща, които само малцина знаеха. Откъде някакъв си турчин и то, който не го познаваше, знаеше всичко това? Тук имаше някаква мистерия.

– Името на предишния доверен човек на игумена не беше ли Пафнутий?

Стон на учудване се изтръгна от гърлото на човека. Сега той беше сигурен, че мъжът или е брат на Инокентий и е бил негов най-доверен човек, или е някакъв демон и тъмен дух. Дали не беше Дяволът? А и тази твърде странна среща тук на гробищата. Какво правеше Ибрахим ага тук, на християнски гробища? Дали Лукавият не го беше последвал до тук, където беше най-уязвим, и не беше дошъл да го изкуши?

Чак сега нещата му се изясниха. Наистина, какво можеше да прави един мюсюлманин на християнски гробища? Ако не грешеше, той беше видял агата да се моли и може би да мълви християнски молитви. Не беше ли това много странно? Не беше ли именно Ибрахим ага човекът, който го изкуши предният път и го накара да направи едно толкова мерзко и богохулно дело – да предаде манастира на огън? Йосиф беше оставил портите отворени, с което беше осъдил на смърт няколко братя книжници, а скрипторията – на пълно разрушаване. Колко сляп е бил през цялото време. Разбира се, този, който сега стоеше пред него, беше самият Луцифер, Злото, онзи, който се изправя пред Господа нашия бог Исус Христос, той беше самият Антихрист.

Ето защо мъжът знаеше толкова много. Това вече не учудваше бившия проигумен. Сега трябваше да не се издава, че е разбрал истината и да внимава да не го подлъже пак Лукавият.

Гърбът му настръхна. Среща с Дявола на гробищата. Знаеше, че Лукавият може да приема всякакъв образ и да изкушава. Беше чувал, че често приемал образа на красив мъж или жена, но явно можеше да бъде и стар човек, а какво по-естествено от това да приеме образа на друговерец. Та нали другите религии, освен православното християнство, бяха създадени именно от него, за да объркват и отклоняват душите на наивните духом.

Сега трябваше да се държи нормално и да не се издава.

– Ако името ти не е Йосиф, как те зоват сега? Как е светското ти име?

– Кръстю е рожденото ми име. Така ме наричаха преди да се покалугеря, така ме наричат и сега.

– Кръстю – повтори агата, а после пак изрече името му. – Кръстю. А що дириш тук, Кръстьо?

Кръстю много добре знаеше, че Лукавият знае и няма смисъл да лъже, затова отговори:

– Тук почиват костите на баща ми.

Ибрахим се сепна от думите на мъжа. Нима беше чул добре? Едва се удържа да не покаже учудването си. Момчето наистина беше казало, че тук почива баща му. Дали не бе чул грешно, или то лъжеше?

Можеше ли да се окаже, че Кръстю му е някакъв роднина? Ибрахим трескаво започна да пресмята. Може ли пред него да стои негов брат, който той не познава? Инокентий нищо такова не му беше споменал. Не! По скоро мъжът лъжеше, но защо?

За да го изпита и от любопитство и съчувствие, Ибрахим попита:

– В кой гроб е положен баща ти?

Ако мъжът лъжеше, сега щеше да се разбере. Той щеше да покаже грешен гроб или да се поколебае. Това обаче не се случи. Без никакво колебание мъжът отиде и застана пред гроба на Кара Тозю и каза:

– Тук са костите на баща ми.

Черна пелена се спусна пред очите на еничара. Той погледна мъжа.

Наистина, в него имаше нещо от чертите на мъжа, чиято глава беше отсякъл само с един удар. Така стояха синът, а срещу него убиецът на баща му. Тежка мъка сви сърцето на Ибрахим. Някой като че ли го хвана за гърлото и стискаше, стискаше... Устата му беше пресъхнала, опита се да вдиша, но гърлото му беше стегнато в тази хватка и само изсвистя. Коленете му се подгънаха. Той направи отчаян опит да се овладее, но не успя и под напора на емоциите и всичко, което му се случваше, поради глада и това нещо, което стискаше гърлото му, той рухна тежко на земята.

– Кръстю Каратозев – успя да промълви само еничарът.

После не си спомняше нищо. Някакви далечни гласове и шепот. Далечни разговори, отнасящи се не за него и някакво движение. Някой го носеше на ръце. Главата му отпусната се клатушкаше ту наляво, ту надясно.

Когато отвори очи, откри, че е вперил поглед в тавана. Чуваше гласове и приятния шум на шетня. Този шум му беше добре познат още от времето, когато беше дете. Нямаше сили да изправи глава и да се огледа, затова все така лежеше и слушаше шумовете. С приглушен тон някаква жена сгълча дете. То отговори нещо с неразбираемия си детски гласец, но си личеше обида. После друг човек шепнешком питаше нещо. После вратата се хлопна. Той все така лежеше и с неподвижните си широко отворени очи гледаше измазания в бяло таван. Беше толкова слаб, че нямаше сили да мисли, нито дори да затвори очи.

Скоро някаква жена със забрадка се надвеси над него. Ибрахим беше толкова отпаднал, че дори не можеше да отклони поглед и да огледа жената. Тя повдигна главата му и скоро някаква живителна течност се разля първоначално из устата му, а после почувства топлината ѝ и в корема си. Пилешка супа, не можеше да сбърка този вкус. Така както майка му и баба му я бяха готвили. Не можеше да сгреши.

– Мамо! – прошепнаха устните му.

Затвори очи и почувства хладната ръка на майка му да го милва по челото. Той вече не беше Ибрахим Селяхаддин, отново беше Петко. Животът беше толкова хубав. Може това, което смяташе, че му се е случило, да е било само лош сън. И никога не го е преследвала потеря, и не е живял в манастир и в Козбунар. Нима и това, че е бил еничар, щеше да се окаже само сън!? Всичко беше толкова странно, колко реален сън беше сънувал и колко точно си спомняше образите на Абдаллах ефенди, Явуз Чилик, Кубилай Юндер и Неджиб ага. Колко странен сън! Колко истински сън! Ако това, което беше сънувал, бе истина, то щеше да е кошмар, а това означава, че той не би харесал такъв живот. Какво облекчение. Ибрахим затвори очи и отново потъна в мрак.

Отвори очи. Лежеше в някаква стая. Полежа още малко. Леко се понадигна и огледа помещението. Не си спомняше как се беше озовал тук.

Колкото и да беше странно, тази стая поразително много приличаше на стаята от детството му. И дървената паралия зад вратата беше същата, и прозорецът, и огнището. Всичко му беше толкова познато. Дали наистина не беше отново дете и всичко, което мислеше за живота си, нямаше да се окаже един дълъг кошмар и бълнуване? Опипа лицето си. Лека брада беше набола, а лицето му беше на стар човек. Косата му беше ниско подстригана. Това не беше лице на дете. Макар да нямаше мустаци, той усети гъстата четина, която беше набола там. Седна. Беше сложен да лежи направо на пода, върху който бяха застлани шарени тъкани черги. Такива черги някога беше виждал да тъкат майка му и баба му. Сети се за оръжията си. Посегна вдясно и там до стената ги напипа. Там беше силяхът му, напипа дръжката на пищова на Яне и джерида. От силяха, освен дръжката на пищова, стърчаха и дръжките на двете ками. Ибрахим ги измъкна и внимателно ги огледа. Всичко си беше на мястото. Султанската кама блестеше в целия си блясък, с всички скъпоценни камъни по нея. Персийската кама също беше тук. Оставаше да провери и най-важното си оръжие – зу-л-фикр. Ибрахим извади и внимателно огледа ятагана. Прекара пръсти по играещото в отблясъци острие. То леко го поряза и капчица кръв се плъзна по острието надолу. Това докосване и порязването не го притесни, а вля сила в него, върна го към реалността и му помогна бавно да се изправи. Краката му все още бяха слаби, но той се стегна.

Ибрахим се наведе, взе силяха и го препаса на кръста си. Втъкна всичките си оръжия, взе в ръка джерида. Разбира се, държеше острието наведено, защото копието беше много по-високо от тавана на къщата. След това излезе през вратата. Всичко в стаята беше точно като в стаята от детството му, но когато излезе, видя, че и отвън всичко беше същото. Всъщност той се намираше в двора на Боляровия хан. Досега беше лежал в едната кирпичена стая, в които беше живял като дете, той и цялото му семейство. Застана на нещото, което приличаше на чардак, но не беше, защото бе на самата земя. Лявата му ръка инстинктивно се протегна и помилва дървената колона, която поддържаше покрива на кирпичените стаи. Тази колона беше от някакво меко благородно дърво. Дядо му твърдеше, че е направено от ливански кедър. Сега той вече знаеше къде се намира Ливан и дори беше ходил из онези земи. Беше виждал дървото, което беше иглолисто, но пък клоните му бяха на слоеве, като тънки перести облачета. Тази дървена колона беше като стълб, който поддържаше целия им род.

Сега той помилва мекото, ухаещо на смола дърво, и като че ли потърси опора от произхода и рода си.

В този момент я видя. Тя вече беше истинска зряла жена, но той я позна. В нея все още виждаше онова лъчезарно и светло дете с главица като слънце, което вървеше зад майка си, мъчейки се да ѝ подражава. Красавица беше Гергина чорбаджийка, но не по-малко красива беше станала Ирис. А и как иначе можеше да бъде след като в себе си тя беше част от майка си и може би от левента Велко Кесиджи. Красавица беше майка ѝ, но и баща ѝ беше силен и красив мъж. Ирис беше взела най-хубавите черти и от двамата. А може би баща ѝ не беше Велко, а брат му Георги. Ибрахим не знаеше. Стройна, тънкокръста, с очи като месечини, а вътре ирисът ѝ светеше като скъпоценен аметист. Отдалеч приличаше на наситено синьо небе или на лазурно море, но само такова, каквото може да бъде Средиземно море край бреговете на Магреба. Когато се вгледа, видя, че синьото преминава в изумруденозелено, като скъпоценен камък – чист и дълбок, с цвят като зелените скатове на Кавказ или тучните високопланински пасища на Родопа планина. Ибрахим беше привлечен от тези очи. Вървеше бавно към жената, но не откъсваше поглед от очите ѝ. Когато се приближи до нея, забеляза, че очите ѝ са пъстри. В тях имаше кафяво, зелено, синьо, жълто, дори черно и червено като че ли имаше в тези очи. Те сякаш бяха сглобени в някаква хаотична мозайка от парченца скъпоценни камъчета. И ако поотделно бяха скъпоценни, сега, събрани и съчетани в този ирис, представляваха уникална и много по-ценна комбинация. Това бяха най-красивите и пъстри очи на света. Той се загуби в тях. Докато гледаше все така омагьосан очите на жената, видя дългата ѝ руса като слама плитка, сплетена до самия ѝ кръст, кръшната снага и красивото лице, с бяла като мляко кожа и оформящите се отдолу гърди, стегнати и красиви като на младо момиче. Това беше най-красивата жена, която беше виждал. Тя беше много по-красива дори от майка си. И ако очите ѝ събираха в себе си цветовете, красотата и благородството на всички скъпоценни камъни, в себе си, като събирателен образ, тя включваше всички жени, в които Ибрахим се беше влюбвал досега в живота си. Цялото ѝ същество излъчваше като ореол невинност и изящество. Ако според Библията хората са направени от кал, то Ирис беше изваяна от порцелан. Тя направи така, че от пръв поглед само събуди в душата му нещо, възкреси някакъв мъглив спомен и отдавна преживян блян. Тази жена олицетворяваше за него любовта. Това чувство, което той не беше изпитвал от десетки години, и което смяташе, че вече никога няма да се върне в него.

Отнякъде се появи едно огромно куче с къдрава опашка и излая срещу него.

– Тихо, Фурия! – сгълча я жената. – Бягай оттук!