Блейз

ГЛАВА 17

Джими не дойде и на следващия ден Блейз на два пъти спомена този факт, но и двата пъти Хейзард не й обърна внимание.

— Моли сигурно ти е доста ядосана — вметна тя със задоволство в гласа си. — Мислиш ли, че сега ще трябва да се уча как се колосват и гладят ризи?

Той се приготвяше за работа и докато обуваше единия си ботуш, й хвърли поглед, който се надяваше да е минал за гневен, но от другата страна срещна такава развеселена добронамереност, че не бе оставен дори шанс за това.

— Смея да кажа — отбеляза Блейз, докато обърнат с гръб Хейзард вдървено се пресягаше за пушката си, — че когато се прибера в Бостън, ще мога да ръководя домакинството с нечувана вещина.

Ако това бе нейната представа за вещина, помисли си унило Хейзард, Бостън бе на път да преживее сериозни трусове.

— Мисля да се пробвам с кифлички за обяд — продължи тя със същата вбесяваща лъчезарност.

Тъмните очи на Хейзард се разшириха скептично.

— Имай милост, Моли, прати Джими — промърмори той докато връзваше кобурите си.

— Моля?

Той се обърна рязко, решен да й откъсне главата. Закуската бе доста икономична, за обяд предстоеше някакъв експеримент, а навън валеше. Щеше да бъде вир вода цял ден, а когато я погледнеше, полуоблечена в друга негова възголяма риза, му се приискваше да я повали на пода на мига. Без приготовления, без предварителни залъгвания, без чаровни приказки. Вече се бе наругал за глупостта си да откаже на Роуз. Може би тази вечер щеше пак да прескочи до градчето. Отиването дотам не отнемаше много време. А няколко часа, прекарани в леглото с Роуз, щяха да притъпят изнервящата му страст към тази непоносимо усмихната жена, която му се пречкаше из колибата. Господи, колко изкушаваща беше. Видът й, с тази разпусната коса и дълги голи крака, само засилваше желанието му. Но не можеше да я вини, че го прави. Така че, вместо това той каза:

— Звучи добре. Не се самозапалвай. — Колкото до кифличките, бе сигурен, че ще са овъглени.

— Значи ще се видим по пладне.

— Правилно. — Той отвори вратата.

— Господи, днес здравата ще се измокриш. — Фразата бе произнесена с все същата безгранична жизнерадост.

Той я погледна свирепо и излезе.

Блейз се опита, наистина го направи, но за нищо на света не можеше да си спомни дали се слагаха две лъжици бакпулвер, или две лъжици сол. Или пък бяха една сол и три захар? А яйцата… И представа си нямаше точно колко яйца бе сложил Джими. А слагаха ли се въобще яйца в това тесто? Да помагаш на някого да готви, не беше точно като да го правиш сам. Мътните го взели, изруга лекичко тя. Де да имаше готварска книга.

Тогава през ума й мина неочаквана мисъл. Седнала на грубата маса, опряла босите си крака върху неравните дъски на пода, с неподвижно сключени ръце, тя си призна с развълнувана въздишка, че всъщност желае да се научи да готви заради него.

Искаше да му достави удоволствие, да го дари с нещо, да спечели одобрението му. Това бяха все нови усещания в нейния живот, основан досега на вземането. През последните няколко дена тя бе определила грижливо чувствата си към Хейзард. Те се основаваха на чувствеността, реши тя, на плътта, на удоволствието. Един нормален начин за една жена да реагира спрямо

Джон Хейзард Блек. Нищо необичайно. Наистина, изцяло според очакванията. В края на краищата репутацията му на чудесен любовник бе напълно заслужена.

Но освен това тя бе открила за себе си още цял куп негови качества, нямащи нищо общо с пословичните му способности. Той беше жизнен човек, напълно непредсказуем, но едновременно с това безкрайно мил, безочлив в шегите си, безкрайно интелигентен и надарен с прецизност и смелост, която не предполагаше, че би могъл да притежава един мъж.

И необходимостта от готварска книга се оказа смайващият повод за това нейно разкритие, ужасяващо в отчетливата си яснота. Беше я грижа за него, за това какво мисли той за нея, за това как да сготви или да изчисти, или да направи кое да е от другите неща, които жените правят за мъжете, които обичат. Беше й необходимо известно време, за да осъзнае как се бе променил животът й. Без план и тактика, лишена по този начин от възможността да хитрува и поставя капани, коя да е себеуважаваща се неопитна млада жена би се разкайвала после за глупостта си. И въпреки това тя бе постъпила така.

Тя не го желаеше само с тялото си, тя просто го желаеше. Обичаше го. Обичаше един индиански вожд на някакво планинско племе със странно име. Възможно ли беше това? Та тя почти не го познаваше. И при цялата му потайност щеше ли въобще да го опознае? Но мисълта прониза отново сетивата й. Аз го обичам!

— Аз го обичам — произнесе я тя на глас.

И тогава се досети за тъмната, ужасяваща обратна страна на това прекрасно, невероятно изявление. Ами ако — при това ярките спомени от събитията през последните няколко дни потвърждаваха наличието на подобна възможност, — ами ако той не я желаеше?

Сякаш инстинктивно гърбът й се изпъна. Всеки нерв, всяка частичка от мозъка й, всяка пулсираща веничка, застанаха нащрек. Тя не бе възпитала непоколебимия си дух да приема пораженията. В края на краищата бе дъщеря на баща си. „Когато това се случи, Блейз, миличка, ще разбереш“ — така й бе казал баща й. А сега, когато по един невероятен начин, като по чудо, това бе станало, тя искаше със същата решителност и целеустременост, с които бе пристъпвала към всичко останало в живота си, да срещне взаимност.

Неочаквано всички женски клюки, чути през годините, всички споделени тайни и прошепнати откровения, цялата подмолна мистика на слабия пол, обновявана по време на чай, прошепната над пърхащите ветрила, дяволито произнасяна от омъжени приятелки, щастливи дори след медения месец, всичко това сега изплува в съзнанието й. И докато рецептата за тестото на кифличките се превръщаше във все по-неразрешима загадка, Блейз пресяваше й преценяваше всичко, което бе научила за женските хитрости, плод на житейски опит, макар и по-особен, на който биха завидели повечето педагогически методи. След това, като отхвърли тези, които й се сториха неуместни, тя започна да си изгражда един находчив план за действие в движение, доста артистичен, напълно условен, но гарантиращ, както си мислеше Блейз, сигурен успех, вземайки предвид собствената си безпогрешна интуиция и потвърдените вече склонности на Хейзард.

Когато взе отново лъжицата, за да довърши тестото за кифличките, Блейз вече се усмихваше.

— О, Боже — въздъхна тя, а усмивката й се стопи моментално. Тестото беше не по-стабилно от разкаляната почва навън. — Е, голяма работа — промърмори тя в утринната тишина и усмивката й се появи отново. Кифличките и бездруго не са сред любимите му ястия, реши тя и постави купата в отдалечения ъгъл зад една дървена кутия. Той много харесваше ония бисквити, които се приготвяха с мляко и масло. Сега, една лъжица оцет ли се слагаше в чашата с мляко или една лъжица мляко се изливаше в чаша с оцет? Отсега нататък, в името на истинската любов, тя щеше да записва всяка рецепта, щом Джими се появеше, ако моралните принципи и ревността на Моли Пернел позволяха това да се случи.

Както и да е, помисли си тя, залагайки на пържените картофи вместо на загадъчните бисквити с мляко и масло. Човек би трябвало да се отнася великодушно към съперниците си. В края на краищата разбирането и съчувствието бяха християнски добродетели и ако Моли Пернел ги считаше за прекалено нереални, то тогава насладата от победата вече я изпълваше, осезаема и наситена. Блейз можеше да си позволи да бъде и незлоблива. Със или без Джими, тя щеше да се научи да готви. Ах… а по-късно тази вечер… Мислите й взеха друга, още по-приятна насока.

Хейзард се върна по пладне прогизнал, поздрави Блейз учтиво, както би направил това с леля или с братовчедка, и седна на масата. Слава Богу, помисли си той, че можеше да яде сурово месо, е, полусурово, защото отвън то бе старателно опърлено. Пържените картофи си бяха рисковано начинание и той я поздрави за опита. За съжаление, и двете основни ястия бяха абсолютно еднакви на цвят — черни, но честно казано, суровото месо поне имаше някакъв вкус. Хейзард не можеше да яде сурови картофи.

— Огнището готви всичко толкова бързо — обясни Блейз така, сякаш ставаше въпрос за жив човек.

— Неприятна подробност — съгласи се Хейзард, тъй като не искаше да уточнява, че не огнището бе готвило.

— Наистина съжалявам. — Тя изглеждаше подкупващо искрена.

— Няма нищо — каза той, решен да се пребори с едва сготвеното месо. — Наистина.

— Сигурен ли си? — попита тя, изпълнена със смиреност и невинност.

— Сигурен съм.

— Изглеждаш неприятно намокрен.

— Огънят ще ме изсуши. — Макар огнището с неговите буйни пламъци да не беше особено подходящо за готвене, този недостатък се компенсираше от топлината, която то пръскаше наоколо. Затоплената колиба се бе превърнала в приятно убежище от непреставащия пороен дъжд навън. Хейзард усещаше с кожата си как прогизналите му дрехи започваха да съхнат на огъня.

— Не трябва ли да се преоблечеш?

— Няма смисъл. След пет минути отново ще съм вир вода.

— Наистина ли трябва да работиш, дори когато вали така силно?

Той я погледна за миг, замисляйки се. Принуден бе, не от капризната съдба, като повечето златотърсачи, а от подробности, които не му позволяваха да изчака по-подходящо време. Как би могъл да разясни тези усложнения на госпожицата от Изтока?

— Щом вече веднъж си се намокрил, после не ти прави впечатление — отговори й той, отбягвайки по-заплетените причини, поради които му се налагаше да работи седем дни в седмицата.

— Тогава, ако нямаш нищо против, искам да кажа, че и без това вече си мокър, би ли могъл да донесеш малко вода за ваната, когато се прибираш за вечеря? — Това бе една проста молба, непресторена, досущ като невинното й изражение.

— Разбира се — съгласи се той, без да се досеща за мотивите, криещи се зад това прозаично желание.