Блейз

ГЛАВА 29

Те потеглиха на зазоряване, придружени от Изправен вълк и дузина воини, тъй като след набега срещу Черните стъпала имаше възможност те да отвърнат на удара.

Колибата си беше все същата, като се изключат няколкото доставки на Джими. Входът към мината беше недокоснат. Изправен вълк и воините претърсиха цялата област наоколо, преди да я обявят за безопасна. Никъде нямаше следи от нарушители. Малко преди залез слънце Хейзард и Блейз се сбогуваха с тях.

— Чувствам се като у дома — заяви Блейз, застанала на входа, докато оглеждаше тясната примитивна колиба. Всичко тук й навяваше спомени.

— Нашият пръв дом — каза Хейзард и обви ръце около кръста й. — Уморена ли си?

Тя облегна гръб на силните му гърди.

— Не, на връщане пътувахме мързеливо.

Хейзард го бе замислил така. Не искаше да рискува по никакъв начин здравето на Блейз.

— Сега трябва да се пазиш. Не се захващай с твърде много неща.

— Чувствам се чудесно.

— Аха — съгласи се той, притисна я към себе си и се наведе, за да целуне бузата й. И отново се зачуди, както често му се бе случвало, откакто тя се бе задала по склона преди толкова много седмици, как въобще бе живял без нея преди. Това го върна към една мисъл, която се мяркаше често в съзнанието му, след като Блейз му бе казала за бебето. Той внимателно я обърна в преградката си и каза:

— Сега, когато бебето е на път…

Блейз повдигна вежди в очакване, след като той се поколеба.

— Да? — Тя веднага се разтревожи от сериозния поглед на Хейзард.

— Трябва да открием баща ти. Той трябва да научи за детето и за нашата женитба. — Или пък, помисли си Хейзард, ако той е мъртъв, Блейз трябваше да научи затова, за да не го очаква.

— Това ми допада. Знам, че татко ще се зарадва за мен, за нас. Той винаги ми е казвал: „Щом откриеш любовта, ще го усетиш“. Преди да те срещна, не бях съвсем сигурна дали е прав. Мислиш ли, че ще можем да му изпратим съобщение по някакъв начин… може би чрез Джими?

— Ще проверя това — отвърна Хейзард, убеден, че дори Джими да не знаеше къде е Полковника, то Роуз щеше да разбере. Сега, след като бе освободил водача си, Били Брадок трябваше да се е върнал в Даймънд Сити или Вирджиния Сити, при условие че беше жив.

Същата вечер, когато Блейз и Хейзард се нанасяха отново в колибата и обсъждаха възможностите да се свържат с Полковника, Янси и Милисент Брадок обсъждаха възможностите около своя брак.

— Ще трябва да изчакаме една година, миличък. Знаеш какво изисква етикетът.

— Милисент — отвърна й Янси с изпълнена с желание усмивка, — мога да изчакам и година. Казвал съм ти го и преди. Моля те, не го повтаряй. Знаеш ли колко време съм търсил жена като теб? — Дълбокият му глас бе развълнуван и дрезгав, след като ножът на Хейзард бе пробол гърлото му. Янси се бе люшкал между живота и смъртта, докато наетите преследвачи се бяха завърнали в Конфедерейт Гълч, малко след нападението на Хейзард. И макар че през повечето време беше в кома, той бе успял да чуе новината: Полковника е мъртъв, жертва — те се бяха изсмели цинично — на индианци-отцепници. Новината бе събудила жизнената сила на духа на Янси и той се бе преборил със смъртта.

Месец по-късно той вече се беше възстановил, а тялото на Полковника се бе озовало в погребалното бюро, подготвено за пренасянето му на изток веднага щом скърбящата вдовица откриеше своята дъщеря.

Милисент се нагласи и го погледна изпод скромно притворените си клепки, както я бяха учили още от времето на светския й дебют.

— Колко мило от твоя страна.

— Бог ми е свидетел, мила — провлачи Янси. Това беше самата истина. През целия си живот той се бе старал да намери богата дама от Юга, за която да се ожени. — Можехме да се оженим още след погребението, ако ги беше оставила да то погребат тук. Така никой извън Монтана нямаше да разбере точно колко месеца са минали.

— А „Бул Майнинг“, любими? — досетливо му напомни тя. — Те всички са негови приятели. В бостънското общество ще ме накълцат на парченца, ако се втурнем презглава в този брак.

— Е, и? Нали и бездруго ще се върнем във Вирджиния?

— Бъди практичен, скъпи. За да получа наследството — тя вдигна бледите си, грижливо поддържани вежди, — ще са ми необходими месеци. Месеци в Бостън, през които ще трябва да се срещам с приятелите на Уилям. Освен това имуществото на компанията е обща собственост, разделена с всичките му колеги. Завръщането във Вирджиния е въпрос на бъдеще. В момента парите и имуществото са свързани с Бостън.

— Къде е завещанието? — поинтересува се Янси. След като разговорът тази вечер бе тръгнал в тази неприкрито пряма посока, той не се чувстваше задължен да проявява излишен такт.

— В адвоката на Уилям, Къртис Адамс.

— Знаеш ли как е разпределено всичко? — Въпросът бе зададен внимателно, но новопридобитата дрезгавина в гласа му се усети още по-ясно.

— Между мен и Венеция, предполагам.

Това, естествено, се очакваше и все пак работата щеше да тръгне като по масло, ако малката досадница също бъдеше елиминирана.

— В такъв случай, тя наистина ще ни е необходима — заключи той. — Ако тя отсъства, това би могло да удължи всичко.

— Като се имат предвид обстоятелствата около смъртта на Уилям — Милисент му хвърли многозначителен поглед, — всичко ще изглежда много по-достойно, ако дъщеря ми се завърне с мен на Изток. Скърбящата майка и нейната дъщеря, придружени от „далечен братовчед“ — това ще предизвика далеч по-малко коментари, отколкото ако пътуваме ние двамата с тялото на съпруга ми. Индианците по принцип не могат да се доберат до новите карабини „Уинчестър“, а това би могло да предизвика съмнения. Присъствието на Венеция ще успокои неверниците. Тогава, след като наследството бъде отворено и имуществото разпределено, аз съм убедена, че тя би могла да бъде уредена на някое местенце със скромна издръжка, да речем в Европа. Ако пък реши да се държи твърдоглаво — Милисент сви малките си крехки рамене, оголени тази вечер над нетраурната червена коприна в убежището на собствената си гостна, — бихме могли да помислим за нещо друго.

— Плановете ти ми изглеждат доста завършени — дрезгаво промърмори Янси, а лукавите му воднисти очи проблеснаха одобрително.

— Да не мислиш, че не съм си мечтала за това? — каза Милисент с кадифен гласец. — Но преди ти да се появиш, Янси, миличък, аз просто нямах на кого да се… доверя. — Милисент се наслаждаваше на Янси, а двамата заедно се наслаждаваха на възможността да станат милионери и дори нещо повече. Въпреки че сходният им произход ги свързваше, истинската основа на тяхната връзка, както и на брака, който те практично обсъждаха, беше идентичната им безскрупулност. Това беше съюз между две страстни натури без задръжки, съюз между двама префинени, обеднели аристократи от Юга, решени да се доберат най-накрая до страшно много нари. Но преди всичко тяхната връзка се крепеше на единството на безкрайната им алчност, един брак, невероятно удобен и за двама им.

— В такъв случай, Милисент, любима, ние трябва незабавно да се погрижим за спасяването на твоята дъщеря от нейния похитител. Колкото по-дълго чакаме, толкова по-дълго ще се проточи завръщането ни в Бостън и уреждането на имуществените въпроси.

Милисент махна някаква прашинка от блестящата коприна на полата си и попита:

— Имаш ли на разположение нужните хора?

— Още от времето, когато тялото на Полковника бе свалено в градчето.

— И двамата ли са се върнали?

— Тази вечер прозорците на колибата са светили. Моят съгледвач ме уведоми само преди половин час.

— Най-после. — Милисент въздъхна. Тя и Янси чакаха вече повече от седмица и примитивните условия бяха почнали да я отвращават. — Не искам тя да пострада. Репутацията ми няма да понесе и смъртта на дъщеря ми веднага след смъртта на съпруга ми. Разбираш ме, нали? — каза тя безстрастно.

— Разбира се, Милисент, напълно. — Преди да се оженят, Янси нямаше намерение да й противоречи.

— Ще ни отнеме ли много време? — Тя вече мислено прехвърляше разпорежданията към прислужницата си, необходими за незабавното потегляне.

— Ще трябва да сме готови за тръгване около късния следобед. Или късно сутринта, ако всичко върви добре.

— Ще се погрижа за всичко. — Устните й се разкривиха в лека усмивчица.

— Чудесно. — Очите на Янси проблеснаха. Утре вечер по това време те щяха вече да пътуват за Солт Лейк Сити през станция Оувърленд. След по-малко от две седмици, ако случеха на добри връзки и нямаше никакви произшествия, щяха да се завърнат в Бостън. Тогава той щеше да се превърне в един от богаташите, които го бяха избягвали през целия му живот. Той стана, за да си тръгне, защото трябваше да се внимава с условностите в това малко миньорско градче.

— О, още нещо, скъпи… Не искам да чувам никакви подробности за индианеца. — Налагаше се да предупреди Янси, защото понякога той изпадаше в неудобни описания на смъртта на Уилям.

На Янси би му харесало да й разкаже безупречно замисления си план. Той се гордееше с това, колко лесно бе уредил смъртта на Полковника. Естествено, бе му помогнало и това, че Били Брадок се намираше в нецивилизовано място, където нападенията на индианците и обирите бяха нещо нормално. Нед Гейтс му бе казал, че работата била като да вземеш захарната пръчица на някое дете. Те били мярнали Полковника от мястото на засадата при последната долчинка преди Вирджиния Сити. Техните нови карабини били свалили двамата мъже без никакво затруднение, още повече, че те не очаквали нападение толкова близо до града.

Индианецът-водач се измъкнал, докладва му Нед, но оставил кървава следа. Никой не си бе направил труда да го последва, но и Янси не се притесняваше от него. Полковника беше мъртъв, а индианецът в никакъв случай нямаше да слезе в градчето, за да го обвинява.

Милисент оценяваше тактичното му съобразяване с нейните желания, облекчена, че няма да й се налага да се замесва в нелицеприятните подробности около едно убийство.

— Не забравяй за бележката — напомни му тя и посочи към масичката до прозореца. — Нали искаме, ако някой разследва, да си помисли, че Венеция си е тръгнала по собствена воля.