Близка среща от IV вид

8.

Извършвах обичайните проверки на илюзорните кристали в лабораторията на Ларика, докато тя се занимаваше с нещо из кораба, когато неусетно зад гърба ми изскочи Раган.

— Какво правиш, Гари? — запита той по типично земен начин въпреки, че много добре виждаше. Не разбрах дали подигравателно ме имитираше, но кимнах по техен маниер.

— Нали виждаш? Защо ми задаваш глупави въпроси?

Той се ухили.

— Навлязохме в системата Канопус! Искаш ли да видиш крайната планета?

Бързо оставих настрана кристала, който държах, и заклатих глава потвърдително.

— Как? Досега не съм имал възможност да наблюдавам открития космос. Нали ми го забраняваха!

— Знам това, но лично Венджър нареди да се запознаеш от близо с характеристиките на планетата ни. Ела с мен.

— Ами Ларика? Каза да стоя тук, докато се върне.

— Излишно е. Вече знае. Хайде.

Застанах до него, изпълнен с любопитство, и изчаках да потънем в пробива. След секунди се озовах в дълго, подобно на коридор място, едната страна, на което бе покрито с малки илюминатори. И други членове на екипажа се намираха тук, затова бяха останали едва три-четири празни места. Раган ме подкани с ръка и аз развълнувано се залепих на един от илюминаторите.

Трудно ми е да опиша чувствата, които ме изпълниха, когато пред погледа ми се ширна необятното космическо пространство.

Раган ми посочи една бавно нарастваща по обем точка вдясно от мен. Условно казано „вдясно“ защото заради кръглата форма на кораба им понятия като „дясно“ и „ляво“ губеха смисъла си.

Постепенно точката се уголеми, нарастна като изгряващо черно слънце пред очите ми и докато успея да премигам няколко пъти, достатъчно за да загубя ориентация за кратко време, пред очите ми се появи огромно жълтеникаво-червено кълбо. Въпреки слабите си познания по астрономия, успях да разбера, че онези странни вихри, които зърнах за малко под екватора на планетата, бяха атмосферни явления. Раган явно бе забелязал какво разглеждам, защото обясни:

— Атмосферни вихри, подобни на тези на вашия Юпитер. За разлика от нейните обаче, тези на нашата Алурия се движат със скорост, надвишаваща еквивалентната на земна 180000-на скорост. Той посочи малко тъмно петънце на двадесетина градуса над екватора. — Виждаш ли това тъмно място? Преди много години, още в зората на овладяването на космоса от нас, на това място имаше огромен град. Населението му наброяваше 27 милиона. Високо развит, впил здраво металните си корени в недрата на планетата, извличащ от нея всякакви минерали, нужни за поддържане на енергогенераторите, които захранваха всяка машина. За съжаление на седем километра дълбочина, шилото на една от пробиващите машини срещна огромен източник на неизвестен дотогава газ. След пробива газът не бе овладян и излезе на повърхността като се свърза по химичен път с атмосферата. Броени часове по-късно атмосферното съдържание на газове рязко се променило, като над основния енергогенератор се зародил вихъра, който виждаш. Преди да успеят да евакуират населението на града, вихърът застигнал корабите и останалото население, скрито под повърхността в специални бункери и отнесло целият град като прашинка. Бункерите буквално били изтръгнати заедно със скалния пласт над тях. — Той ме погледна. — Досещаш се какво е станало по-късно с тях, нали?

Кимнах мълчаливо. Какво можех да кажа? На Земята ураганите и торнадото причиняват истински бедствия, но да загинат 27 милиона души само за броени минути си бе истинска катастрофа.

Запитах колебливо:

— Има ли сега колонисти на нея?

— Не. Вихърът кръстосва планетата из всичките й краища, без да се задържа на определено място. Не можем да създадем толкова здрави съоръжения, които да издържат на мощта му. Ако не беше той, сега на Алурия щеше да живее 50 процента от населението на Ородром. Планетата е богата на минерали, които захранват машините ни. За съжаление сега успяваме да изпращаме долу само роботи, с чиято помощ изпомпваме ресурсите й.

— Предполагам, че не ви е било леко.

— Не е било леко на дядовците ни — поправи ме усмихнато Раган. — Моят бе един от онези, които успяха да се спасят със спасителните капсули. Но малко след това почина, когато разбра, че баба ми не е успяла. Сърцето му не издържа.

Вгледах се продължително в лицето му.

— Странно, а аз ви мислех за много по-усъвършенствани от нас.

Той ме погледна криво.

— Какво имаш предвид?

— Ами вижте се. Та вие сте по-човечни от нас. Не предполагах, че някой от вас може да умре от мъка по някого, нито че високоразвита цивилизация като вашата, успяла да овладее толкова Галактики, не се е справила с един обикновен атмосферен вихър.

— Не си прави шеги с неща, които са сериозни за нас. А и за мен.

— Добре. Може и да си прав.

Трябва да призная, че на определени моменти ми се приискваше да се смея на глас заради определени техни постъпки. Наистина не винаги правех разлика между тях и хората, като в тези случаи карах иноземците около мен да изпадат в доста комични състояния.

Реших да не дразя повече Раган и въпросително посочих по-светлите петна около полюсите.

Той разбра кой е обектът на любопитството ми:

— По-високо съдържание на газ, близък по свойство на земния азот. На Ородром този газ заема значителен процент в атмосферата, затова в анатомията на тялото ти има трети специализиран бял дроб, служещ да редуцира този газ.

Замълчах, докато планетта се скри от полезрението ми и освен яркото слънце, чиято светлина се поглъщаше от специалните слоеве на илюминатора, забелязах друга точка, застрашително увеличаваща рамерите си. Когато след минута-две се разрастна дотолкова, че да ми позволи да я обхвана цялата с поглед, Раган ме потупа по рамото и официално ми я представи:

— Е, Гари Гейтс. За мен е удоволствие да ти представя официално последната спирка на вашето дълго междузвездно пътуване. Твоят нов свят — Ородром и цивилизацията на ородромците. Добре дошъл!

Без да отвърна, впих жаден поглед в планетата-гигант и бъдещ мой постоянен дом. Веднага разбрах, че има малка отражателна способност, дължаща се може би на ниското количество водород в атмосферата, въпреки двата действащи вулкана, които изригваха непрекъснато лава и пепел. Раган ми посочи една ярка точка.

— Виждаш ли го — попита той. — Това е Нексъс. Първият и по-мощен вулкан. Нексъс-2 е от тъмната страна на планетата. Изригва по-често, но ерупциите му са по-слаби от тези на Нексъс. Но сам ще се убедиш в това, когато кацнем. А сега е време да се прехвърлим в транспортната част на кораба. Оттам ще те свалим на Ородром.

Погледнах го изненадано.

— Няма ли да кацнем?

— Ще кацнем, но от другата страна на планетата. Теб ще те свалим на Дегал, в главния ни град, а ние ще отлетим към континента Рагус, където се намира градът на Учените. Ще им оставим информацията и ще отлетим отново.

Краката ми се подкосиха.

— Значи ще ме оставите сам?

— Съжалявам, Гари, но това е неизбежно. Колкото и да желаем да останеш с нас, заповедта е категорична. Ти не си специалист и не можеш да ни бъдеш полезен повече тук. Ще останеш като цивилен гражданин на Ородром, като много други. В това няма нищо лошо. Ще бъдеш член на обществото ни.

— Как ще се справя без вас. Ами Ларика?

— Какво за нея?

— Обеща да ми помогне в адаптирането. Не можете просто ей така да ме зарежете на планетата си. Та аз не познавам никого освен вас. Или мислиш, че мога да си тръгна из улиците ви и да си приказвам с всеки срещнат?

Състоянието ми бе толкова възбудено, че за момент си помислих, че ще прекрача нормата. Добре поне, че тялото ми бе многофункционално и саморегулира повишената температура. Раган помръкна за малко, докато изчака да се нормализирам.

— А ти какво очакваш да направя? — вметна той с повишен тон. — Нима мислиш, че мога да направя нещо? Аз съм само специалист и не заемам ръководни постове на Ородром. Щом като веднъж Сенатът ни е взел решение за теб, това ще бъде. Нито Готраг, нито Ларика, нито който и да било на този кораб ще може да направи нещо за теб. А и между другото, кристалите с информация за планетата ви, върху които толкова работи с Ларика, ще бъдат официално представени на учените ни от Рагус. Ако ги сметнат за интересни, има вероятност да поискат да останеш при тях като консултант. Затова измисли бързо някакво обяснение пред комисията от Дегал, за преместването ти при учените. Искрено аз се съмнявам, че ще те вземат като се имат предвид слабите ти научни познания и блокирания капацитет на земния ти мозък, но може би все пак ще намерят за какво да те използват.

В малкият коридор нахлу слаба светлина, което значеше, че бяхме навлезли в атмосферата на планетата. Раган ме подкани с жест да се приблиза до него. Натисна капсулата върху китката си и пробивът ни пое.

Излишно е да ви описвам състоянието, в което изпаднах, когато разбрах, че ще бъда оставен на напълно непозната планета между напълно непознати инопланетяни. Щях ли да се разбера с тях? Ами нали само учените се скитаха из Галактиките? Нямах достатъчно време да мисля върху този проблем, защото от бързината, с която се развиха нещата около мен, не успях да се сбогувам с Ларика, което много ме подтисна. Озовах се в нещо, подобно на спасителна капсула, на четирите страни на която зееше по един малък шлюз. Бяхме само аз и Раган.

Той се обърна към мен.

— Време е да се разделяме. Радвам се, че имах възможността да се запозная със землянин като теб, Гари. Но аз съм учен и като такъв трябва да върша онова, което ми е отредено.

Кимнах мълчаливо. После запитах:

— Ами Ларика и Готраг?

— За съжаление имат работа по изпращането на информация. Не забравяй, че за тях работата е също от жизнено важно значение. След толкова кръстосвания на Галактиката ви, събраната информация трябва да се предаде в определен ред, за който се изисква време, дори и за нашите възможности. — Забеляза покрусата ми и вметна: — Не давай сила на негативните си мисли. Нито един ородромец не го прави. Трябва да свикнеш с това за в бъдеще.

„Да, помислих си аз. Нали сте едни големи деца с повърхностни емоции!“

— Сега да ти обясня — продължи той като посочи люковете — как ще те свалим. От Дегал вече са изпратили кораб за теб. След броени секунди ще се скачи с борда ни. Ще се качиш в него, а ние ще се отправим към Рагус, в противоположна посока.

— Ще се видим ли някога? — запитах аз унило.

— Разбира се. Все някога ще намерим време да пийнем по нещо на Дедал.

Той се ухили по присъщия си начин, от което не ми стана по-добре. После внезапно досетил се за нещо ме тупна леко по рамото. — А. Щях да забравя! Ородром прави една обиколка около Канопус за 2 земни години. Така, че една земна година е половин ородромска. Средната ни продължителност на живота е 70 ородромски години, плюс минус 15.

Започнах да смятам бързо, но лек трус по външната страна на шлюза прекъсна изчисленията ми. Малко след това люкът изпука силно и се отвори, като ми разкри вътрешността на слабоосветена част от малък летателен апарат. Наведох се, за да огледам какво има вътре, но всичко бе доста семпло и някак си тясно.

Раган обясни:

— Това е просто един малък пътнически кораб, предназначен да превозва от двама до трима души заедно с пилота. Има и автопилот, така че ако решиш можеш да го ползваш.

Погледнах го кисело.

— Добре. Ще ползваш автопилота. Явно не са счели за необходимо да ти изпратят личен пилот. Това е още по-добре.

— Какво му е доброто? — озъбих се аз.

— Опитват се да те накарат да се почувстваш максимално удобно. Ако ти бяха изпратили един куп услужливи ородромци с широки усмивки на лицата, посочващи ти точно как трябва да направиш това или онова, нима щеше да се почувстваш по-добре?

Имаше право, затова реших да не протестирам. В края на краищата малко по малко трябваше да се уча да се оправям сам, колкото и да ми беше неприятно.

Раган ми посочи към вътрешността.

— Време е, Гари.

— Разбирам. — По типично земен маниер му подадох ръката си. Онзи свъси вежди.

— Това пак някаква шега ли е?

— На Земята с това показваме приятелство. Обикновен жест на дружба.

Раган замята подозрителни погледи ту към протегнатата му ръка, ту към лицето ми, сякаш се опитваше да открие нещо подозрително. Накрая направи същото.

Хванах ръката му и я раздрусах силно. После се напъхах в тясното пространство на корабчето и му кимнах, миг преди люкът да се затвори автоматично и да ме откъсне от единствените блзки до този момент, които бях имал. Щях да ги видя едва след близо година.

Набързо огледах тясното място и малките уреди, които присвяткаха около мен. Досетих се, че стъкловидната повърхност пред мен трябва да бе илюминатор, но бе почти черна, така че не виждах нищо през нея. Нещо раздруса корабчето, после то се наклони рязко надолу и усетих как пропадна под остър ъгъл. След кратки напрегнати минути движението стана по-плавно и заопипвах безцелно уредите около мен. Изведнъж черната повърхност на стъклото изчезна, като остави силна слънчева светлина да изпълни кабината. Когато очите ми свикнаха с блясъка, бавно се приближих до илюминатора, погледнах през него и мозъкът ми спря да функционира.

Пред очите ми се разкри цялото неземно величие на ородромската цивилизация.