Близка среща от IV вид

4.

Ще бъде излишно да се впускам в техническите подробности за устройството на кораба, тъй като все още ми е почти невъзможно да обхвана с човешки ограничения си мозък мащабността и сложността му. Евентуалните земни читатели, колкото и да са ерудирани, не биха били в състояние да разберат чуждите технологии.

Както предполагам се досещате, едно от най-странните неща в кораба им бе средството за придвижване, което използваха — дупките. Всъщност това не са никакви дупки /както аз ги наричах досега/, а пробиви в материалния свят, които извънземните използват за придвижване из огромния си кораб. Дори сега, след толкова години, технологията им ми е все още недостатъчно ясна, но в най-общи линии се състои в следното.

Физическите закони, които управляват Слънчевата ни система и на които се подчинява цялото човечество, са коренно различни от тези на Ородром. Както ми обясниха впоследствие, материята и антиматерията в тази част на Галактиката действат под силата на други, непознати на нас земляните физически закони и условия. Едно от нещата, които са успели да овладеят ородромците, е контролът над антиматерията, чрез която правят пробиви в реално съществуващият свят. Пробивите обаче са строго определени и контролирани, като се вземе предвид факта, че времето и пространството са две строго определени зависимости във Вселената, с които е трябвало да се съобразяват в началото. Пробивите, използвани в корабите им, се контролират от специални уреди, спиращи времето и изкривяването на пространството около пробива, както и в самия него. За да се придвижат в някоя точка из корабите си, е трябвало да намерят начин да извършат пробива в материалния свят за достатъчно кратко време и с абсолютна точност на координатите, спирайки времето и изкривяването на пространството. /Как го правят, все още не знам! Самите те са ми казвали, че и на тях им е все още непосилно да го обяснят напълно./ По този начин правят „дупка“ с начало и край, които си остават подвластни на едно и също време и пространство. Всичко около тази дупка обаче е чудовищно изкривено, така че една нищожна грешка в изчисленията на пробива би довела до катастрофални последици за кораба и съществата в него.

Това е все едно да изкопаеш тунел между два бряга и да преминеш през него под десетметров воден пласт отгоре. Ще спра засега до този рудиментарен етап с техническите описания на пробивите и ще се върна на разказа си.

Посредством пробива този път се озовах в коренно различна част на кораба. /Забравих да допълня, че корабът бе един малък свят, в който физическите закони на Слънчевата система не важаха. Всичко се контролираше от физиката на Ородром./

Попаднах в спокойна обширна градина, изпълнена с ухание на цветя и шум на вода от малко клокочещо поточе, течащо между корените на гъсто наредените алеи от цветя. Вместо метален таван, над главата ми грееше синевата на земното небе. Тук-там се мяркаха няколко купести облаци, които ми се сториха малко бутафорни. На всичко отгоре липсваше и слънце, а по всичко личеше, че е ден.

С отворена уста зяпах илюзорния свят, обгръщащ ме с цялата си подправена реалност.

Мекият глас на един от двамата придружаващи ме наруши минутното ми реене в небесата.

— Това е илюзия — обясни той. — Имитира родната ви планета. Искаме да се чувствате като у дома си, поне докато кацнем на Ородром. За ваше съжаление природата там е доста различна от тази на Земята, за която без съмнение тъгувате. За това решихме поне докато сте на кораба да забравите, че сте в друг свят.

Погледнах извънземния с благодарност в очите. Наистина за миг бях забравил действителността. Всичко тук бе почти истинско.

— Благодаря — смотолевих набързо и след известно колебание попитах: — Ааа… мога ли да науча имената ви, ако се наложи да се обърна към…

Двамата се усмихнаха.

— Аз съм Раган! — каза единият и кимна към другия. — А това е Готраг!

Oтворих уста, за да се представя, но Раган ме изпревари:

— Знаем. Гари Гейтс.

Зяпнах.

— Не се учудвай. Знаем всичко за теб. От момента на раждането ти досега. Имал си нелеко детство, а родителите ти са умряли рано.

— Но откъде знаете? Никога не съм ви казвал за това!

Готраг поясни:

— Когато те взехме на борда и разбрахме, че можем да спасим най-ценното, твоят мозък, решихме да прегледаме дали е в изправност.

— Изправност?

Нищо не проумявах.

— Нищо лошо — поясни той. — Просто прегледахме и записахме спомените ти от целия ти живот.

Зяпнах в ужас.

— Прегледали? Записали? Нима можете да четете по мозъка?

— Трудно е за обяснение, но ще се опитам да го опростя до форма за възприемане от теб. Човешкият ви мозък се състои от милиарди невронни връзки, свързани в един биологичен център, който възприема, обработва и запаметява приетата информация в определени граници. Всеки един от тези неврони запаметява една определена част от тази приета информация. Свързани във верига, невронните връзки записват като на лента всяко действие влизащо в обсега на зрителните ви органи. Всъщност, мозъкът е една запаметяваща биомашина.

— Разбирам, но как …

— За вас хората — продължи Готраг — мозъкът е биомашина с ограничени възможности заради неспособността ви да го използвате пълноценно. Поради определени причини, криещи се назад в еволюцията ви, сте сложили психическа бариера пред останалите 90 процента от възможностите му, заради които сте се лишили от огромни по мащаби невероятни познания и способности.

Зави ми се свят. Знаех, че ако го оставя да продължи, щях да получа голям комплекс за малоценност.

Тактично кимнах с глава.

— Извинявай, че те прекъсвам, но не би ли се спрял върху началната тема? Говорихме за прочитането на миналото ми.

Раган се ухили, а Готраг преглътна тежко.

Застинах. Да не би да го обидих?

Раган се намеси.

— Трябва да те предупредя, че Готраг е един от най-големите интелекти на Ородром. Трябва да свикнеш със сложния му научен стил на изразяване. Това, което искаше да ти каже е, че всяка невронна верига от твоят мозък е записала точно определено време от живота ти.

— Мисля, че започвам да разбирам — кимнах аз. — Значи в зависимост от дължината на веригата е и продължителността на спомена ми?

— Нещо подобно. Достатъчно е да свържем мозъка ти с мозъчния анализатор на кораба и целият ти живот ще мине през екрана. Ако желаеш по-късно можеш да го видиш?

Обърках се. Не ми се струваше нормално да видя като на филм досегашният си живот. Отблъснах поканата учтиво.

— Не, благодаря. Може би някой друг път.

— Сам решаваш. Имаш достатъчно време за всичко.

Обърна се към Готраг и за пръв път размениха няколко думи на техен език. Оказа се благозвучен, но тежък. Дори ми се стори малко страшен с натъртените си гърлени звуци. Готраг кимна в знак на съгласие с онова, което му беше казал Раган и преди да се усетя, се образува пробив под краката му, който го засмука.

Когато останах с Раган, той каза:

— Мисля, че започваш да осмисляш положението, в което се намираш?

Кимнах утвърдително.

— От теб зависи дали ще се приспособиш към нашия начин на живот. Искам да знаеш, че няма да извършим с теб нищо от онова, от което винаги са се страхували хората при евентуална среща с непозната по-развита технически извънземна цивилизация — добави той като че ли с лека ирония.

Кимнах мълчаливо. Ако намекваше за ужасяващи дисекции, изнасилвания и тем подобни, то те бяха нищо в сравнение с онова, което бях вече претърпял.

— Сега ще те оставя сам. Имаш достатъчно време да потънеш в миналото си, настоящето или бъдешето, което ти предстои. — После смени темата. — Гладен ли си?

Чувствах осезателна празнина в стомаха си, така че отговорих утвърдително.

— Много добре — каза той доволно. — Това означава, че стомахът ти функционира според физиологията на новото ти тяло. Скоро ще ти обяснят структурата му и особеностите на метаболизма и органите.

Като каза това, под краката му се отвори дупката и той изчезна в нея. Известно време след това стоях замислен под тежестта на налегналите ме хаотични мисли. После реших да не предизвиквам съдбата /ако има такава/ и се обърнах към пътеката, водеща към малка мансарда на тридесетина метра от мен по дължина на алеята. Тръгнах между редовете подрязани разноцветни цветя и се изкачих в мансардата. Беше бяла, изградена от здраво дърво, инструктирано с множество геометрични фигури /напълно непознати за мен/. По средата имаше малка сива маса, покрита с разнообразни блюда и малко стъклено шише, пълно с прозрачна течност. Стори ми се вода и седнах върху пейката. Както седнах, така и привидно здравата седалката се разтопи като вълни около цопнал във водата камък и седалищната ми част потъна до ханша. Усетих мека и приятна топлина около таза си. Но изненадата отмина и се заех с храната, напълно забравил за необичайността на положението си. Когато се престраших да преглътна първата хапка от блюдото усетих странна и същевременно приятна топлина, която се разля по тялото ми. Въпреки силното ми желание да сравня вкуса й с този на един земен вид храна, не успях. Почти бях привършил с храната, когато пред входа на мансардата изникна фигурата на една от двете иноземки, които бях видял.

Тя застана пред първото стъпало и ме загледа с проницателния си и хипнотичен поглед. Преглътнах набързо последната хапка и се изправих.

— Как се отразява биологичната каша на организма ти? — запита ме тя.

— Ами… ъ.ъ.ъ. добре. Вкусна е. Има леко странен вкус, но е много добра. Почти като земната.

— Радвам се, че привикваш бързо с реалността. На твое място и аз не бих се чувствала по-добре. Психологическата ти адаптация ни радва.

— Така ли? — учудих се аз, леко поласкан, въпреки че не знаех какво точно има предвид с това. — Странно, но аз самият не се чувствам изплашен. Може би изпитвам леко смущение и изненада, но…

— Разбираме много добре същността на психиката ти — прекъсна ме тя бързо. — Въз основа на живота ти досега анализирахме психологическите ти качества. — Тя се усмихна и кимна с глава леко встрани. — Ако желаеш можем да се поразходим из градината.

— Огледах се озадачено наоколо. Какво ли искаше да каже с това? Почувствах се неловко и смотолевих:

— Разбира се. Щом желаете…

— Ларика!

— Моля!

— Казвам се Ларика! Аз съм биотехнолог на кораба и създавам илюзорни светове като този.

Последвах я по една от алеите, водещи към неопределено място далеч в хоризонта. Накъдето и да погледнех, навсякъде виждах зеленина и стотици видове цветя, преливащи се взаимно в далечината като огромна дъга. Небето, както вече споменах, бе осеяно с накъсани едва придвижващи се облаци, но бе без слънце, въпреки яркостта на деня.

Докато следвах тази, която се бе назовала Ларика, плъзнах поглед по тялото й. С изненада открих, че го намирам за елегантно и дори сексапилно. Кожата на гърба й бе гладка и лъскава, седалищните й части бяха стегнати в красиви форми, сливащи се с дългите й крака. Честно да си призная, в този момент изпитах едно вълнение напълно неподходящо за ситуацията, в която се намирах. Нима бе възможно да изпитвам възбуда в чуждо тяло без полови органи към извънземно същество макар и от женски пол? А на какво се основаваше тяхната двуполовост? Тръснах яростно глава, за да прогоня ненавременните си засега мисли и я настигнах с няколко крачки, като застанах от дясната й страна.

— Вие ли сте направили всичко това? — запитах я.

— Да. Като биотехнолог работата ми е да пресъздавам илюзорно фитосистемата на всяка планета, която сме изследвали. Така на Ородром създаваме цели светове с растителната им покривка, чрез които анализираме отделните етапи от еволюцията на определен животински или растителен вид.

— А Земята? И тя ли има свое отражение на планетата ви?

— Естествено — кимна тя и ме погледна с небесносините си очи. — Земята притежава една от най-прекрасните фитосистеми в Галактиката, а това наложи незабавно изследване и реконструкция от наша страна.

— Но защо ви е да правите всичко това — запитах недоумяващо, като разперих ръце, — щом като собственият ви свят има подобна растителна покривка? Да не ги колекционирате?

— Работата е с чисто научна основа — отвърна сериозно тя и вдигна поглед към облака, прелитащ над нас. — Въз основа на данните и анализите от всяка една фитосистема на дадена планета правим заключения за еволюцията й като цяло, включващи както фауната, така и вероятната цивилизация, която я населява. В продължение на стотици години изпращахме кораби като този към най-отдалечените краища на изследваните Галактики. След като бяхме научили всичко за планетата си и нямаше какво повече да научаваме за нея, решихме да започнем изследване на всички видове планети, населени с живот. А Земята просто се оказа една от многото идеални възможности за целта ни.

Кимнах разбиращо и добавих:

— Споменахте нещо за някакви сонди? Какво представляват?

— Запаметяващи сканировачи, разположени във всичките ви климатични пояси.

— Но вие кацнахте…

— Мястото на приземяване няма значение за нас — поясни тя. — Сондите препращат сигналите директно в Анализатора на кораба, където се обработва и сортира мигновенно получената информация.

Продължавахме да вървим и въпреки, че алеята свърши и навлязохме в мека трева, из която рядко срещахме някое пурпурно дръвче, окичено с пролетни пъстри цветове, хоризонтът си оставаше на все същото недостъпно разстояние.

След последвалата пауза запитах колебливо.

— Ларика, защо правите всичко това?

Тя обърна глава леко изненадана.

— Обясних ти, че научното постижение от…

— Не, нямах това предвид.

Тя спря и се извърна към мен.

— Не разбирам въпроса ти.

— Защо ви е нужно да пресъздавате всичко това, след като нямате никаква полза от него?

Тя продължаваше да ме гледа по същия неразбиращ начин. Усетих, че не можеше да проумее това, което се опитвах да й кажа. Сега за първи път усетих нещо повече от гордост. Бях задал най-простия въпрос, присъстващ в човешкия речник, за целесъобразността от всякакъв вид дейност или работа и тя се бе объркала.

Зададох въпроса отново:

— Защо ви е нужно всиичко това, след като единственото нещо, което получавате в замяна, е една вероятна еволюционна теория за развитието на планетите?

— Анализаторът успява да извлече максимален процент при обработката на сондите. Еволюцията на планетите е почти една и съща от известните ни досега няколкостотин вида с еволюирала фитосистема.

Погледнх мрачно Ларика в очите. Знаех, че няма да издържа дълго на хипнотичния й поглед, но трябваше да използвам възможността да докажа, че умствените ни възможности не са толкова слаби и посредствени, колкото вероятно ги смятаха те. Натъртих бявно и ясно въпроса си:

— Защо са ви нужни илюзорни фитосистеми на планетата ви, след като си имате своя или… — Тя трепна, сякаш я ужилих с жило. Нещо изтрака в черепа ми. — Или нямате такава?!

Продължих с предположението си:

— Значи на планетата ви липсва растителна покривка? Сега всичко си идва на мястото. Вулкани, по-високо съдържание на въглероден диоксид, малко по-силна гравитация…

Ларика стоеше със широко отворени очи, втренчени в моите. Погледът й бе загубил онази проницателност, която излъчваше, преди да бе станал дълбок и празен. Питах се какво ли се вихреше в мозъка й в този момент.

Не се сдържах и реших да сложа финална поанта:

— Следователно светът на планетата ви е мрачен и може би приличащ на този в началните стадии от еволюцията на Земята…

Забелязах как погледът й стана някакси остър.

— Нищо подобно — отвърна студено тя, но гласът й бе загубил привичната си мелодичност и прозвуча почти враждебно.

Реших, че е време да бия отбой.

— Не исках да ви обидя с недискретните си въпроси…

След около минута на лицето й плъзна усмивка.

— Знаеш ли, когато слушах как стигна до извода си, изпитах огромна слабост, каквато съм изпитвала изключително рядко досега. Не предполагах, че ще настъпи време, в което чуждоземец ще ни представи собствения ни свят за злокобен и мрачен. — Лицето й прие загрижено изражение.

Няколко секунди ме гледа в очите, след което каза:

— Знаеш ли, Гари, Трябва да ти призная, че в началото те подценихме. И то доста. Но сега осъзнах, че възприятията ти и умствените ти възможности не са толкова слаби, колкото ги представи Анализатора.

Усмихнах се.

— Може би Анализатора греши?

— Анализаторът никога не греши — отвърна тя убедено. — Никога! Затова трябваше да изминем хиляди парсека разстояние, за да открием свят, който можем да създадем на Ородром. В действителност имаме растителна покривка и фитосвят, но тя е мрачна и недостатъчна, за да поглъща въглеродния диоксид. Затова се налага да използваме технологии, непознати на вас земляните. Планетата ни е в период на вулканични образувателни процеси, които според Анализаторът ще продължат до края на съществуването на звездата ни.

— Разбирам.

Наистина разбирах. Представете си Земята преди 3,5 млрд. години, наситена с отровни газове, въглероден диоксид, сяра, кипящи морета и обилна тектонична дейност. Чудовищен свят.

Разбра, че обмислям нещо и ме прекъсна, като доизясни:

— Всъщност температурните граници на Ородром в този етап могат да се сравнят с тези през началото на вашата мезозойска ера. Казвам това, за да знаеш, че света, който ще видиш скоро ще бъде коренно различен от този, в който стоим сега. — Тя вдигна поглед към синевата. След минута го сведа към мен и каза: — На Ородром няма животински видове, като на Земята. Единствените живи същества сме ние, мрачната ни фитосистема и няколко вида едноклетъчни организми, които никога няма да се развият в разумни същества, сходни с вашата богата и разнообразна фауна, която толкова безогледно разрушавате.

Тя продължаваше да ме гледа в очите. Този път проницателния и хипнотичен поглед се смени с нещо друго. Нещо, което ми се стори, че излъчваше завист! След секунда каза с напълно променено държание:

— Време е да се срещнеш с ръководителя на експедицията ни. Ела! Раган и Готриг ни чакат.

Дори и не погледнах надолу. Знаех какво ще стане под краката ми. Пробив — и за част от секундата зърнах последните отблясъци от синевата над главата ми. Синевата, имитираща тази на земното небе…