Божествена комедия — Ад

На запад вече спадаше денът

и после дневний труд часът вечерни

зовеше всичко на почивка. В път

аз само тежък впущах се9, в безмерни

кой води ужаси, и паметта

ще предаде тук техний образ верни,

О, музи, подкрепете ми мощта!

О, гений, кой живееш в небесата,

в песни ми нек ти блесне светлостта!

Казах на своя вожд: „Виж мен в душата,

ще да утрай ли доблестния плам,

преди в път да се впуснем под земята?

Анхизовия син10 слизал е там,

но разума достоен го намира

за тоя подвиг чуден и голям;

защото онзи, всичко кой разбира,

го беше предназначил за баща

на славний Рим, столицата на мира

и на наместниците на Христа.

Кога изходи мрачната държава,

при духовете тамо чу неща,

кои победа нему, на Рим слава

дариха. Там избрания съсъд11

ходил е после, за да съзерцава

на Бога вековечния ликът.

И да укрепне в вярата, коя ни

открива тук спасителния път.

Но с мене може ли това да стане?

Не съм ни Павел ази, ни Еней.

Не храня ли безумно аз желание?

В сърце ми, сещам, смелостта слабей.

Мъдрец велики, разум ти внуши ми,

кат тръст на вятър моя се люлей.“

С тез думи той душата ободри ми,

кога по тежкий стръмен път се ви:

„Опасности духа ти плашат мними.

Кат кон, кой дига глава с поглед плах,

от сянка стреснат, и в часа се спира,

проникват в теб смущение и страх,

кои позорят онзи, кой съзира

на славен подвиг трудността

и дърпа се внезапно на надиря.

Страхът ти за да укротя,

ще ти предам защо в таз мрачна яма

на помощ ти дойдох в опасността.

При тези бях, кои с тъга голяма

над адский бряг минуват своите дни,

кога при мен жена яви се и позва ма,

Душа ми с свойта красота плени

и чух й като заповед молбите.

От сяйни звезди в нощни мрачини

по-бляскаво светяха й очите.

Обърна се към мене с тез слова,

що сладко йощ звучат ми на ушите:

«Певец, кому вред шумната мълва

е името разнесла по земята,

чуй с снизхожденье моята молба:

приятел имам, кой блуждай в тъмата

и кой живота минва си в тегла;

в дола зловещи с ужас във душата

той лута се кат кораб всред мъгла.

Погибел може би го е стигнала

и страх ме е, че късно съм дошла,

по туй, що на небето съм узнала.

Иди, спаси го, моля, от беда,

у мен утеха да се би върнала.

Аз Беатриче съм, от висота

дошла съм, де желая да се върна:

при теб любов ме води в тез места.»

Кога млъкна, към нея се обърнах:

«О жено, й казах, в коя гори

тоз огън свят, кой от земята черна

високо до най-сяйните зари

въздига человека в небесата,

желанието, което ми откри,

кат заповед ще да изпълня свята;

но ти кажи ми, как от светлий зрак,

за кой копней ти пламенно душата,

си слязла в тоя край на вечен мрак,

без нежния ти дух да се смущава

на светлината от ужасний враг?»

«Понеже искаш, ще да ти разправа —

каза ми тя — защо в тез глъбини

дойдох, без нищо страх да ми задава

Не могат ме досегна мен злини;

днес Божията милост мене сила

е дала, пред която кат вълни

безсилни минват вашите патила

и Ада плам и огън без вреда

наокол мене може да разстила.

Жена една12, по-светла от звезда,

за него трогната от съжаленье,

желай да го избави от беда.

Лучия13 призовала и с вълненье:

„От тебе твоя верни се нуждай,

казала й, за своето спасенье

надежда в тебе само той питай.

Не го оставяй повеч в тез патила

и нек бедите му намерят край.“

Лучия, към страдалци сявга мила,

затече се при мене начасът

и ме намери, като бях с Рахила14.

Каза: „Не трогва ли ти се духът

за тоз, кой тебе толкоз обичал е

и общия за теб напусна път?

Душа ти няма ли да го пожали?

Не чуеш ли му тука горестта?

Не видиш ли как с сили премаляли

той в бурна река15 бори се с смъртта?“

И както тича, кой за благо себе

напред върви ил бяга от беда,

така от висше лучезарно небе

едва чух от Лучия тез слова,

спуснах се тука и дойдох при тебе,

на помощ нему да те призова

с тоз език сладък, слава кой дари ти

и теб, и на века, във кой живя.»

Кога свърши, към мен възви очите

и сълзи, аз съзрях, блестяха там.

Веднага, да изпълня ней молбите,

дойдох при тебе помощ да ти дам

и от звера спасих те, таз могила

кой пази, пълен с кръвожаден плам.

Но ти защо стоиш с душа унила?

Защо не стъпчеш в себе си страхът?

Защо изчезна в тебе всяка сила,

кога за тебе на небето бдът

блажени три жени, чета любима,

и теб водач ме пращат16 в трудни път?“

Как цвете нежно в хлада нощни клима

посърнало, а щом заря изгрей,

на своето стебло се пак подима,

така усетих пак да пламеней

у мен дух бодър и казах с вълнение:

„С благословия вечно нек светлей

оназ, коя милее тъй за мене,

и ти, кой чул си нейните молби

и тук дойде за моето спасене!

Без страх където искаш ме води;

навред ще те следя със дух юначен:

учител, господар, вожд мой си ти.“

Тръгна. По него свих в път див и мрачен.