Боровата пустош

1. В търсене на дявола.

Днес прострелях телефонния си секретар. Взех старата двайнайсет цолова, дето ми я остави татко и го пръснах на парчета. Глупава, излишна постъпка, знам, но тя много добре илюстрира сегашното ми душевно състояние, така мисля.

И освен това се почувствах по-добре. Ако не беше телефонният секретар, животът ми в момента щеше да е напълно различен. Нямаше да получа съобщението на Джонатан Крайтън. Щях да бъда по-малко мъдра, но значително по-щастлива. И все още щеше да има някакво подобие на ред и смисъл в живота ми.

Той бе оставил достатъчно невинно съобщенийце:

„Офисът на Катлийн Мак Келстън и съдружници! Звучи като нещо голямо! Как я караш Мак? Обажда се Джон Крайтън. Ще бъда във вашия район по-късно тази седмица и бих искал да те видя. Обяд или вечеря — както ти е удобно. Звънни ми.“ — И бе оставил номер с код на района 212.

Много просто, много директно, без да оставя и най-малкия намек до къде ще се стигне.

Печелиш позиции в живота ден след ден, учиш правилата на играта, издълбаваш си ниша, извоюваш си място. Понякога ти върви, поняког — никак, понякога сам си изработваш късмета и след време започваш да си мислиш, че си научил някои от отговорите — не всичките, разбира се, но достатъчно, за да те накарат да си въобразяваш, че си научил нещо, че си обяздил живота и можеш да го подкараш в изгодната за теб посока. Започваш да смяташ, че контролираш нещата. После идва някой като Джонатан Крайтън и проваля всичко. Не само плановете ти, надеждите ти, мечтите ти, но всичко, включително и преценката ти за това, кое е истинско и кое — не.

Не бях го виждала, нито пък бях чувала нещо за него, откакто завършихме колежа и се бях сещала за Джонатан единствено случайно, до оня ден в началото на август, когато той се обади в офиса ми. Заинтригувана, отговорих на обаждането му и се уговорихме да обядваме заедно.

Това бе първата грешка, която допуснах. Ако имах и най-слабата идея докъде ще доведе един прост обяд с една стара любов от колежа, щях да затръшна телефона и да избягам в Европа или в Ориента, където и да е, само Джонатан Крайтън да не е наблизо.

Запознахме се на една среща на първокурсниците в Рътгърс Юнивърсити през шейсетте. Може би всеки от нас бе получил от другия някакви подсъзнателни сигнали — в онези дни ги наричахме „вибрации“ — които ни подсказаха, че сме от една и съща провинция. Не се обличахме, не се държахме, нито пък се чувствахме като такива, но си бяхме двама селяндури от Джърси. Аз бях от района на Пембертън, Джон — от друга провинциална зона, но в северен Джърси, близо до една местност, наречена Гилед. Като се изключи тази обща черта, бяхме пълни противоположности по повечето показатели. Все още се учудвам, че тръгнахме заедно. Аз бях кариеристка, докато Джон беше… ами беше си перко. Спечели си прякора Лудия Крайтън и всеки ден си го отвоюваше. Никога не се задържаше достатъчно дълго върху каквото и да е, та някой да може да го забие. Винаги се хвърляше в следващата Новост, преди тълпата да се е настроила за нея, винаги в екзотичното и езотеричното. Търсел Истината, така казваше.

И както често се случва с хора, които са напълно несъвместими, ние открихме, всеки за себе си, че другият е направо неустоим и лудо се влюбихме един в друг.

Втори курс си намерихме жилище извън общежитията и се нанесохме заедно. Това бе първата ми връзка и изобщо не бе от най-кротките. Четях странните книги, които мъкнеше и се придържах към странния му дневен режим, но тропнах с крак, когато се стигна до репродукциите на Пикман. Имаше нещо силно смущаващо в тези картини, което прекрачваше рамките на техните жестоки сюжети. Джон не се опита да ме убеждава. Просто се усмихна тъжно по своя снизходителен начин, като че ли е разочарован, че пак не съм схванала най-важното, отново ги нави на рула и ги ската някъде.

Това, което ни държеше заедно — поне през годината, която прекарахме съвместно — беше нашето пълно преклонение пред независимостта на личността. В продължение на седмици стояхме по цели нощи, обсъждайки как трябва сами да поемем пълен контрол над живота си и надпреварвайки се да измисляме как ще го направим. Сега ми изглежда адски глупаво, но това бяха шейсетте и по онова време наистина си говорехме за подобни неща.

Издържахме до края на годината и после скъсахме. Можеше да продължи и повече, ако Джонатан не се бе забъркал с дрогаджиите. Според мен това бе пътят към загубата на цялата независимост на личността, но Крайтън каза, че не можеш да бъдеш свободен, докато не разбереш кое е реалното. И ако наркотиците можеха да разкрият Истината, то той трябваше да ги опита. Което според мен са хипарски глупости. След това рядко попадахме на едни и същи места. Последната година живя сам, извън общежитията. Някакси успя да завърши, със специалност антропология и това бе последното нщо, което бях чула за него.

Но това не значеше, че не е оставил своя отпечатък върху съзнанието ми.

Предполагам, че се числя към тези, които бихте нарекли феминистки. Не членувам в Националната организация на жените и не марширувам по улиците, но не се оставям на никой да ме използва за изтривалка, само защото съм жена. Вярвам в себе си и предполагам, че дължа част от това на Джонатан Крайтън. Той винаги се е държал с мен като с равна. Никога не го е правел на въпрос — просто от държанието му се подразбираше, че съм интелигентна, компетентна, заслужаваща уважение, способна да защитавам позициите си. Това ми помогна да се оформя като личност. И винаги ще го уважавам за това.

Обяд. Избрах „При Розарио“ откъм страната на „Поинт Плезънт Бийч“ на залива Манаскюън, не толкова заради храната, колкото заради гледката. Крайтън закъсня и това не бе чак толкова учудващо. За мен нямаше значение. Посръбвах си от „шабле-шпритце“-то и гледах лодките за туристи, които се връщаха от полудневните си курсове за подводен риболов. И тогава в мислите ми нахлу един глас, който съдържаше привкуса на нещо познато:

— Е, Мак, виждам, че не си се променила особено.

Обърнах се и бях шокирана при вида му. Едва познах Крайтън. Той винаги е бил слаб, та чак до измършавяване. Възможно ли бе разплутата, брадясала, почти херувимска фигура, която стоеше пред мен да е…?

— Джон? Това ти ли си?

— Единствен и неповторим — каза той и разпери ръце.

Прегърнахме се официално и заехме местата си в едно от сепаретата до прозореца. Когато най-накрая се смести от другата страна на масата, той повика сервитьорката и посочи чашата ми.

— За мен два „Лайтс“-а и още едно от тези за нея.

На пръв поглед изглеждаше,че излишните килограми на Крайтън го правят да изглежда здрав за първи път в живота му. Косата му все още беше гъста и тъмно кестенява, но въпреки закръглените му, розови бузи, очите му бяха потънали в орбитите и искряха прекалено съмнително. Изглеждаше жизнерадостен, но долових мрачни оцветки. Чудех се, дали все още се друса.

— Почти четвърт век, откакто бяхме заедно — каза той. — Трудно ми е да повярвам, че е било толкова отдавна. Изглежда годините са били милостиви към теб.

Доколкото все още ме заглеждат, предполагам, че е така. Не си боядисвам косата, така че сред червеното има втъкано и малко сребристо. Но винаги съм била младолика. Не използвам грим — с моите червени страни и лунички не ми е необходим.

— И към теб.

Което на практика не беше вярно. Отворената яка на ризата му бе оръфана и изглеждаше, като че ли това е третия път, когато я облича, откакто е прана. Спортното му сако от туийд бе изтъркано на лактите и с два номера му бе омаляло.

Прекарахме питиетата, ордьоврите и по-голяма част от началните ястия в приказки за това, как е преминал живота на другия. Разказах му за малката си счетоводна фирма, за брака си, за неотдавнашния си развод.

— И никакви деца?

Поклатих глава. Бракът се бе вгорчил, разводът бе просто кошмар. Исках да сменим темата.

— Стига толкова за мен — казах аз. — Какво става с теб?

— Ще повярваш ли, че се занимавам с клинична психология?

— Не — отвърнах аз, твърде шокирана, за да излъжа. — Няма.

Онзи Джонатан Крайтън, когото познавах, бе толкова ексцентричен, толкова не в час, толкова погълнат от себе си, че не можех да си го представя като психотерапевт. Джонатан Крайтън, който помага на другите хора да се оправят с живота си — бе почти смехотворно.

Обаче той бе онзи, който се засмя — добронамерено, при това.

— Мдааа. Трудно е за вярване, но продължих с учението, за да получа магистърска, а след това и докторска степен. Всъщност започнах да практикувам.

Гласът му заглъхна.

— Използваш минало време — отбелязах аз.

— Така е. Не се получи. Практиката ми така и не потръгна. Но всъщност причината беше вътре в мен. Използвах форма на терапия на действителността, но тя изобщо не заработи както трябва. И най-накрая разбрах защо: не знам — истински — какво е действителността. Никой не знае.

Това започваше да ми звучи познато. Опитах се да разведря нещата, преди да станат прекалено сериозни.

— Някой не беше ли казал, че действителността е това, което те спъва, когато се опиташ да се разхождаш със затворени очи.

Усмивката на Крайтън издаваше следи от старата снизходителност, която толкова вбесяваше някои хора.

— Да. Предполагам, че някой би измислил подобно нещо. Като и да е, реших да отпътувам и да пробвам, дали мога да открия какво всъщност е действителността. Доста пътувах. Повъртях се из едно местенце, наречено Мискатонски университет. Чува ли си го някога?

— В Масачузетс е, нали?

— Същия. В едно малко градче, наречено Аркам. Закачих се за катедрата по антропология — това бе специалността ми преди да завърша, все пак. Но сега съм напуснал преподаването, за да напиша книга.

— Книга?

Това неговото започваше да ми изглежда като един доста разпокъсан живот. Но не би трябвало да се учудвам.

— Ама каква сделка само! — каза той и очите му искряха. — Отпуснаха ми средства от Рътгърс, Принстън, Американското фолклорно общество, Историческото общество на Ню Джърси и половин дузина други, само за да напиша книга!

— За какво става дума?

— Произхода на фолклорните приказки. Мисля да подбера няколко и да ги проследя до корените им. Ето къде е твоето участие.

— Ооо?

— Имам намерение да отделя значителна част на Дявола от Джърси.

— Има цели книги, написани за Дявола от Джърси. Защо не…

— Искам истински източници за това, Мак. Преди всичко първични. Нищо от втора ръка. Това определено вече е решено.

— С какво мога да ти бъда полезна?

— Ти си „боровка“, нали?

През мен премина вълна на негодувание. Въпреки че в наши дни хората наричаха себе си „боровец“ с известна гордост и дори съм виждала лепенки по броните на колите, разгласяващи навред „Борово могъщество“, някой от нас все още се наежват, когато прозвучи от устата на външен човек. Докато бях хлапе винаги се използваше като обидно прозвище. Подобно на „мидаджия“ тук по крайбрежието. Враждебни думи. Официално се отнасяше за местните обитатели на континента, оцелели от време оно, които обитаваха района на великата Пайн Берънс1, която се простираше на юг от Шосе 70 надолу през целия щат. Винаги съм ненавиждала това наименование. За мен то се равняваше на това, да наречеш някого „червеноврат“2.

Което, да си кажем правичката, не бе далеч от истината. Истинските „боровци“ са бедни провинциални хорица, в повечето случаи отглеждат зеленчуци или вършат черната работа в малиновите насаждения и боровинковите находища из блатата — повечето от тях наистина са със зачервени вратове. Много от тях са необразовани или в най-добрия случай с начално образование. Онези, които могат да си позволят возило, карат прототипи на разбити пикапи, през задното стъкло на които стърчи пушката им. Те дори говорят с акцент, който звучи по южняшки. Те са селяци от Джърси. Провинциални дървеняци в самото сърце на промишления север. Анахронизми.

„Боровци“.

— Кой ти каза? — казах с толкова равен то, колкото успях да докарам.

— Ти. Още в колежа.

— Така ли?

Разтърси ме факта, че до такава степен съм се откъснала от корените си. Като уплашена, наивна и неодобряваща самата себе си новачка в Рътгърс може нистина да съм се възприемала като „боровка“. Сега никога не споменавах тази дума, нито когато се отнасяше за мен, нито пък по отношение на другиго. Бях жена с колежанско образование; уважаван професионалист, който говореше с безупречен североизточен акцент. Никой с всичкия си не би ме възприел като „боровка“.

— Е, тогава просто си чешех езика — казах аз. — Корените на семейството ми са в Пайн Берънс, но аз самата по никой начин не мога да се нарека „боровка“. Така че се съмнявам, че мога да ти бъда полезна.

— Напротив, можеш! Фамилията Мак Келтън е известна в Пустошта. Всички я знаят. Там имаш много роднини.

— Така ли? Откъде знаеш?

Изведнъж той придоби овчи вид.

— Защото до сега вече на няколко пъти бях там. Никой не иска да се отпусне пред мен. Аз съм външен. Нямат ми доверие. Вместо да отговорят на въпросите ми, си играят игрички с мен. Казват, че не знаят за какво говоря, но познават някой, който би могъл да е наясно и така ме въртят в кръг. Миналия месец се загубих там, в пустошта, за цели два дена. И можеш да ми вярваш, започнах да се плаша. Мислех си, че никога няма да открия обратния път.

— Нямаше да си първият. Доста хора, много от тях опитни ловци, са излизали в Пустошта и никога не са били видени отново. Най-добре да не се навираш там..

Ръката му се стрелна през масата и сграбчи моята.

— Трябва да ми помогнеш, Кати. Цялото ми бъдеще зависи от това.

Бях шокирана. Той винаги ме наричаше „Мак“. Дори в онези далечни колежански дни, докато бяхме заедно в леглото, никога не ме е наричал „Кати“. Деликатно издърпах ръката си, промърморвайки:

— Айде пък и ти, Джон…

Той се отпусна назад и се загледа през прозореца в кръжащите чайки.

— Ако се справя с това, ако свърша нещо наистина докрай, това може да помогне да се върна в Мискатоник, където да завърша доктората си.

В мен незабавно се прокрадна подозрение.

— Мисля, че каза, че си „напуснал“ Мискатоник, Джон. Защо не можеш да се върнеш и без това?

— „Нередности“ — каза той, без да поглежда към мен. — На дъртите пръдльовци в отдела по античността не им се нравеше накъде водят моите изследвания.

— Това за „действителността“ ли?

— Да.

— Те ли ти го казаха?

Сега вече ме погледна.

— Не с толкова много думи, но може да се каже — Той се наведе напред. Очите му искряха повече от всякога. — Там държат книги и ръкописи, заключени в огромни сейфове, единствени по рода си томове, от времето, което повечето учени причисляват към праисторията. Постарах се да си издействам пропуск, фалшив естествено, с който се вмъкнах вътре. Невероятно е какво притежават, Мак. Невероятно! Трябва да се върна там. Ще ми помогнеш ли?

Неговата настойчивост бе плашеща. И затормозяваща.

— Какво трябва да направя?

— Просто ме придружи в Пайн Берънс. Само няколко маршрута. Ако те използвам като препоръчително писмо, знам че ще се разприказват пред мен за Дявола от Джърси. После мога да се оправя и сам. Всичко от което се нуждая, са няколко недвусмислени отговора от тези хора и ще разполагам с необходимите ми първични източници. Ще съм в състояние да проследя един мит от фолклора чак до самите му корени! Ще ти отправя благодарности в книгата, ще ти платя, всичко, което пожелаеш. Мак, само не ме оставяй да се гърча на вятъра!

Когат спря да говори, направо бе обезумял.

— Спокойно, Джон. Спокойно. Нека помисля.

Данъчният сезон бе отминал и програмата ми за лятото бе доста свободна. Пък дори и да не беше, какво от това? Честно казано, работата не ме удовлетворяваше дори наполовина на това, което беше едно време. Предизвикателството да се преборя с предразсъдъците на бизнес обществото и техните съмнения относно жена счетоводител, тръпката да си изградя клиентела, която се простираше навсякъде. Всичко вече беше рутинно. Освен това, вече нямах съпруг. Нито деца, които да въведа в света на възрастните. Трябва да призная, че в момента животът ми бе доста изпразнен от смисъл. Такава бях и аз. Празна. Защо да не отделя малко време за да се видя с хората от моето детство и да помогна на Лудия Крайтън да оправи живота си, ако изобщо нещо подобно бе възможно? Може би в тази сделка щях да спечеля малко перспектива и за собствения си живот.

— Добре, Джон — казах. — Ще го направя.

Очите на Крйтън блеснаха с неподправено удоволствие, съвсем различен блясък от трескавата настойчивост, която излъчваха откакто бе седнал. Той протегна и двете си ръце към мен.

— Бих те разцелувал, Мак! Не мога да изразя с думи колко важно за мен е всичко това! Нямаш представа колко е важно!

И се оказа прав. Въобще си нямах представа.