7. Забраненото място

Бях решила да остана будна през оставащата част от нощта, но по някое време трябва да съм заспала. Следващото нещо, което възприемах съзнателно, бяха слъчевите лъчи, които блестяха право в очите ми. Скочих на крака, за един кратък миг бях дезориентирана, после си спомних, къде се намирам.

Но къде беше Крайтън? Спалния му чувал лежеше разстлан върху пясъка, компасът, секстантът и картата бяха върху него, но него самият го нямаше никакъв. Няколко пъти го повиках по име. Той се обади отнякъде, вляво от мен. Тръгнах по посока на гласа му през храстите и се оказах на брега на малко езерце, обрамчено с бели кедри.

Крайтън бе приклекнал до водата и загребваше с дясната си ръка.

— Как попадна тук? — запитах аз.

— Много просто — Той посочи към няколко диви патока и патици, които се носеха по спокойната повърхност. — Ориентирах се по квакането им.

— От теб ще стане истински Марк Трейл. Как е водата?

— Замърсена — Той посочи едно кафеникаво-синьо мазно петно на повърхността на езерцето, след което загреба шепа бистра, кафеникава вода. — Виж какъв е цветът. Прилича на чай.

— Не е замърсена — му казах аз. — Тук някъде е започнало да се образува блатно желязо. А това е кедрова вода. Покафеняла е от железните залежи и от кедрите, но по начало е чиста.

Загребах с пълни шепи и отпих една голяма глътка.

— Леко сладникава — казах аз. Морските капитани са идвали по тези места, за да си пълнят буретата с кедрова вода, преди да тръгнат на далечно плаване. Говорело се, че се запазва прясна по-дълго време.

— В такъв случай няма проблеми да накисна това вътре — каза той, извръщайки се към мен, за да ми покаже лявата си ръка.

Ахнах. Просто не можах да се сдържа. Почти бях успяла да си внуша, че снощният инцидент с боровата светлина е бил само кошмарен сън. Само дето зачервената, покрита с кора и мехури, кожа по предмишницата на Крайтън доказваше противното.

— Трябва да намерим лекар — отбелязах аз.

— Всичко е наред, Мак. Не боли чак толкова. Просто пари.

И той я потопи до лакътя в хладната кедрова вода.

Това вече е друго нещо!

Огледах се. Слънцето блестеше в безоблачното небе. Нямаше никакъв проблем да се измъкнем оттук още тази сутрин. Плъзнах поглед по езерцето. Вода. Песъчливата почва на Пайн Берънс бе като гигантска гъба, която попиваше по-голямата част от дъждовете, изсипващи се над нея. Това бе най-големият неусвоен водоизточник в целия Североизток. Нито една река не се вливаше в „Бороландия“, всичките извираха. Местната вода бе с ледникова чистота. Някъде бях чела, че в Пустошта се съдържа количество вода, което се равнява на езеро с площ хиляда квадратни мили и дълбочина седемдесет и пет фута.

Този водоем тук бе по-малък от петдесет ярда в диаметър. Наблюдавах патиците. Те кротко квакаха, ровеха из района, потапяха главите си. Изведнъж една от тях издаде някакъв по-различен звук, по скоро нещо като „скуоук“. Размаха криле и отлетя. Случи се за части от секундата. В един миг — плаваща патица — в следващия — няколко мехурчета.

— Видя ли това? — попита Крайтън.

— Да бе, видях го.

— Какво й стана на тази патица? — ясно забелязах как възбудата в очите му расте. — Какво означава това?

— Водна костенурка. Голяма. Петдесет паунда или още по-голяма, залагам си главата.

Крайтън си извади ръката от езерцето.

— Засега май й стига толкова.

Той натопи една кърпа във водата и я уви около обгорената си ръка.

Върнахме се при спалните чували, опаковахме си нещата и си запробивахме път през храстите към „Вранглер“-а.

Джипът бе буквално окупиран.

Имаше хора вътре, хора на капака, а също и по броните. Общо не по-малко от дузина.

Само дето не бяха като хората, които бях виждала до момента.

Бяха облечени като типични „боровци“, но мръсни и разпарцаливени. Четиримата мъже — с дънки или брезентови гащи, ризи с яки от разнообразни платове и цветове или прости тениски; двете жени носеха памучни блузи. Всички бяха с уродства. Главите им бяха със странна форма и големина, някои твърде малки, други големи и изкривени, с овални издатини. Очите на няколко от тях не бяха на една линия. Всичките като че ли имаха ръка или крак, по дълги от другия. Зъбите им, поне на онези, които все още имаха, изглежда бяха разположени под произволни ъгли.

Когато ни забелязаха, започнаха да бърборят и да ни сочат. Изотавиха „Вранглер“-а и се скупчиха около нас. Бяха страховита компания.

— Това твоята кола ли е? — ме попита един млад мъж с деформирана глава.

— Не — Посочих към Крайтън. — Негова е.

— Това твоята кола ли е? — попита той Крайтън.

Предполагам, не ми вярваше.

— Това е джип -каза Крайтън.

— Джип! Джип! — Оня се засмя и продължи да повтаря думата. Другите около него я подеха и зпочнаха да скандират с него.

Погледнах Крайтън и свих рамене. Явно бяхме попаднали на един от онези анклави, които бяха допринесли „боровец“ да се превърне в подигравка, малко преди Първата световна война. По онова време Елизабет Кайт публикува статия, наречена „Боровците“, която бе превърната в сензация с помощта на пресата и наложи мнението, че „Бороландия“ е люлка на алкохолизъм, неграмотност, упадък, кръвосмешения и следователно „слабоумие“.

Нечестно и невярно. Но не и напълно неоснователно. Сред дебрите на Пустошта винаги са се ширели неграмотност и алкохолизъм. Училището тук се свеждаше до начално образование, ако въобще го имаше. А колкото до алкохола? Първата служба за „крайпътно обслужване“ датираща отпреди Революцията са „боровските“ кръчми за наливен алкохол, които дават възможност на клиентите да минат покрай едно прозорче, където да им напълнят тубите с ябълков „джак“, да платят и да продължат, без да им се налага да слизат от колата. Само че, след като икономиката в Пайн Берънс пропадна и повечето работници се прехвърлиха в по-доходоносни земи, голяма част от обществените структури се сринаха. Тези, които останаха, станаха малко небрежни по отношение на защо, как и кой за кого се жени. Резултатът бе неизбежен.

Предполага се, че в наши дни всичко това се е променило, като изключим най-отдалечените и изолирани райони на Пайн. Бяхме попаднали точно на такова място. Само дето уродствата тук бяха необичайно големи. Като малка съм виждала няколко от увредените. Те бяха с някакво особено, едва доловимо излъчване, но изобщо не бяха толкова ужасни. Тези приятелчета тук направо ти спираха дъха.

— Хайде да тръгваме към джипа докато са в добро настроение — казах с ъгълчето на устните си.

— Не. Чакай. Това тук е удивително. Освен това се нуждаем от помощта им.

Той се объра към цялата им група и ги помоли да помогнат да освободим джипа.

Някой каза: „Захарен пясък“ и всички започнаха да го повтарят. После услужливо подложиха рамене на задницата на джипа и за няколко минути отново бяхме на шосето.

— Къде живеете? — попита Крайтън, без да се обръща към конкретен човек.

Някой отвърна: „В града“ и като един те посочиха на изток, към слънцето. Снощи светлините се бяха отправили в същата посока.

— Ще ми покажете ли?

Те закимаха и се разбърбориха, и започнаха да ни дърпат за ръкавите, нетърпеливи да ни покажат.

— Джон, сериозно -казах аз. — Трябва да те заведем на…

— Ръката ми може да почака. Няма да ни отнеме много време.

Последвахме групата, като се движехме основно нагоре, по една обиколна пътечка, непроходима за каквото и да е превозно средство, освен може би за мотоциклет. Дърветата се сгъстиха и скоро попаднахме под сенките им. А после отново оредяха и ето, че вече бяхме в „града“.

Над една разнебитена сбирщина от колиби, сковани от отпадъчен дървен материал и ламаринени листове, тегнеше като забрало синкава димна завеса. Навсякъде се въргаляха боклуци и всички наизлизаха, за да видят непознатите. Досега не бяха попадала сред подобна немотия.

Онзи с деформираната глава, който бе разпитвал за джипа, задърпа Крайтън към една от бараките.

— Ей, господине, ти разбираш от машини. Как така тази не ще да работи?

В едностайната барака имаше телевизор. Човекът започна да върти копчетата насам-натам.

— Не работи. Няма картина.

— Трябва ви ток — му каза Крайтън.

— Има. Има. Има.

Той ни заведе отзад, за да ни покаже кабела, който бе провесил от едно дърво към покрива на колибата.

Крайтън ме погледна втрещен.

— Това е ужасно. Никой не заслужава да живее по този начин. Не можем ли да направим нещо за тях?

Съчувствието му ме изненада. Никога не съм си представяла, че в егоцентричния му живот има място за тревога по отношение на някой друг. Но все пак, да не забравяме, че Джонатан Крайтън винаги е бил цар на изненадите.

— Почти нищо. На мен всичките ми изглеждат доста щастливи. Явно си имат своя собствена малка общност. Ако привлечеш вниманието на правителството върху тях, ще бъдат разделени един от друг и повечето вероятно ще бъдат настанени в разни институции и домове. Предполагам, че единственот, което можеш да направиш, е да ги снабдиш с каквото се сетиш, така че да улесниш съществуването им тук.

Крайтън кимна, все още вперил поглед в обстановката наоколо.

— Като говорим за „тук“ — каза той, сваляйки раницата си, — да проверим къде се намираме.

Безформените местни жители зяпаха с откровено страхопочитание и възхита как той прави измервания. Някой го запита: „Какво е това?“ към стотина пъти. Поне. Някой друг попита: „Какво се е случило с ръката ти?“ пак толкова пъти. Крайтън прояви завидно търпение. Той коленичи на земята, за да нанесе измерванията си на картата, после вдигна поглед към мен:

— Знаеш ли къде сме?

— Бих казала от другата страна на Рейзърбек Хил.

— Улучи.

Той се изправи и събра местните около себе си.

— Търся едно много специално място — каза той.

Повечето от тях закимаха енергично. Някой каза: „Ние знаем всички места в околността, според мен де.“

— Чудесно. Търся едно място, където нищо не вирее. Знаете ли за такова място?

Стана така, като че ли всичките бяха свързани с общ кабел и Крайтън го е изключил. Светлините угаснаха, паднаха сенки, табелите „Отворено“ се замениха със „Затворено“. Всички започнаха да се разотиват.

— Какво толкова казах? — попита той, вперил загрижени, удивени очи в мен. — Какво толкова казах?

— Започваш да приличаш на Рей Чарлз — му казах аз. — Очевидно не искат да имат нищо общо с това „място, където нищо не вирее“, за което ти говореше. За какво става дума, Джон?

Той се направи, че не е чул въпроса ми и постави ръка на рамото на един човек с малка глава.

— Защо не вземеш, да ме заведеш дотам, ако знаеш къде е?

— Знаем къде е — каза онзи пискливо. — Но никога не ходим там, така че не можем да те заведем. Как да те заведем там, като никога не ходим?

Никога не ходите там? Защо?

Другите се бяха спрели и слушаха. Човекът с малката глава огледа съседите си с поглед, който сякаш питаше — как може някой да е толкова глупав? После пак се обърна към Крайтън.

— Не ходим там, ’щото никой не ходи там.

— Как се казваш? — попита го Крайтън

— Фред.

— Фред, името ми е Джон и ще ти дам… — той потупа джобовете си, след което си свали ръчния часовник. — Ще ти дам този прекрасен часовник, който не се налага да навиваш — виждаш ли как цифрите се сменят на всяка секунда? — ако ме заведеш на някое място, където ходиш и ми посочиш мястото, където нищо не расте. Как ти звучи?

Фред взе часовника и го задържа близо до лявото си око, после се усмихна.

— Ела, ще ти покажа!

Крайтън пое след Фред, а аз — след Крайтън.

Отново ни поведоха по една заобиколна пътека, тази дори още по-тясна, и все по-неясно очертана, докато вървяхме напред. Забелязах, че дърветата оредяват и стават все по-ниски и чворести, а храсталакът изтънява, листата са по-малко и са завити по краищата. Следвахме Фред до момента, в който той спря толкова рязко, все едно, че се е блъснал в невидима стена. Чак сега видях защо — пътеката, която следвахме, свършваше на това място. Той посочи напред, през остатъка от дървета и шубраци.

— Голото място е там, зад онова дето се издига.

Той се извърна и забърза надолу по пътеката.

Голото място?

Крайтън ми хвърли един поглед и сви рамене.

— Приготвила ли си мачетето, Мак?

— Не, бвана11.

— Лошо. Предполагам, че в такъв случай ще трябва да си проправяме път с гърди.

Той пристегна превръзката на изгорената си ръка и започна да се мушка напред. Не беше чак такъв гъсталак. Шубракът бързо оредя, така че бе по-лесно, отколкото си го бях представяла. Скоро се озовахме на една полянка, обрамчена с останки от буренак и заета с разпръснати, болезнено превити стволове на мъртви дървета. А в центъра имаше участък, покрит с оголен пясък.

… място, където не расте нищо…

Крайтън избърза напред. Аз изостанах, възпирана от чувство за нещо забранено. Същото нещо дълбоко вътре в мен, заради което се уплаших от боровите светлини, ме плашеше и тук. Нещо не беше както трябва, като че ли природата е проявила небрежност, нещо е объркала на това място и така и не е успяла да го оправи. Като че ли…

Що за мисли ми минаваха? Това бе просто една празна поляна. Нямаше никакви мистериозни светлинки в небето. Ако става на въпрос, нямаше и пукната птица. И какво от това? Слънцето грееше, подухваше ветрец — или поне преди малко.

Надделявайки над инстинктите си, последвах Крайтън. Докоснах измъчения ствол на едно от мъртвите дървета, докато минавах покрай него.Беше твърдо и студено, като камък. Вкаменено дърво. В „Бороландия“

Избързах напред и настигнах Крайтън на ръба на „голото място“. Той се бе вторачил в него като в транс. Мястото представляваше груб овал, с диаметър около трийсет фута. Нищо не растеше в този овал. Нищичко.

— Погледни този девствен пясък — прошепна той. — Птиците не прелитат над него, насекомите и животните не минават оттам. Само вятърът го докосва и му придава някаква форма. Така е изглеждал пясъкът в зората на времето.

Винаги съм била с впечатлението, че в зората на времето пясъкът не е бил точно пясък, но не исках да споря с него. Той бе „поел“. Още от колежа имах едно на ум: не се опитваш да заставаш на пътя на Лудия Крайтън, когато е „поел“.

Въпреки всичко, разбрах какво иска да каже. Пясъкът бе набръчкан като водна повърхност, както може би изглежда пясъка в Сахара, далеч от търговските маршрути. Видях животински следи, които стигаха до ръба и после променяха посоката. Крайтън беше прав: нищо живо не пристъпваше върху този пясък.

Като изключим Крайтън.

Без предупреждение, той пристъпи през невидимата граница и отиде до центъра на голото място. Разпери ръце, впери поглед в небето и шеметно се завъртя. Очите му горяха като въглени, изражението му бе възторжено. Изглежда, че напълно си бе загубил ума.

— Това е! Открих го! Това е мястото!

Какво място, Джон?

Стоях на ръба, без да имам каквото и да е желание да пристъпя отвъд, говорейки с равен тон, както се говори на наркоман, който е прекалил с дозата, за да го върнеш обратно в реалността или някой, който стои на ръба и всеки момент може да скочи.

— Където всичко се съединява в едно и всичко се разпада на части.! Където Истината излиза наяве!

— Какви по дяволите ги говориш, Джон?

Бях изморена и изтормозена и исках да се прибера вкъщи. Беше ми писнало и предполагам, че гласът ми ме издаваше. Въодушевлението му стихна. Внезапно той като че изтрезня.

— Нищо, Мак. Нищо. Остави ме само да направя няколко измервания и се махаме.

— Това е най-добрата новина, която чух от сутринта насам.

Той ми хвърли един бърз поглед. Не знам дали бе израз на раздразнение или разочарование. А и не ми пукаше.

Загрузка...