Боровата пустош

4. Хесианецът

Купих една кафява туба с вместимост един галон от бакалията в Четсуърт. Крайтън купи две.

— Искам този тип Соой наистина да ми се зарадва!

Карах известно време по Шосе 563, после отбих за Епъл Пай Хил. Минахме южно от него и хванахме указаната от Джаспър посока. Крайтън четеше, докато аз шофирах.

— Какво по дяволите е „сакато“? — попита той.

— Това е спонг без кедри.

— Ааа! Това изяснява нещата!

— „Спонг“ е мокра вдлъбнатина в земята; ако около него растат кедри, значи е „сакато“. Нещо неясно?

— Не съм сигурен, но май мога да измисля нещо? Между другото, защо на този тип Соой му викат Хесианеца? Мюлинър нали не смята, че той наистина е… ?

— Разбира се, че не. В Пайн Берънс Соой е стара германска фамилия. Произлиза от Хесианците, които дезертирали от Британската армия и избягали в горите след битката при Трентън.

— През Революцията.

— Ами да. По този песъчлив път, по който се движим в момента, преди триста години — звучи странно — са пътували товарните кервани. Вероятно не се е променил много оттогава. Може дори да е бил използван от контрабандисти, които са сваляли товари в блатата и са ги прекарвали през Пустошта, за да избегнат пристанищните такси в Ню Йорк и Филделфия. Много от тях са се заселили тук. Така са постъпили и много тори и лоялисти, които са прогонени от земите си след Революцията. Повечето от тях сигурно са пристигнали овъргаляни в катран и перушина, без никакво друго облекло. Индианците ленапе също са се заселили тук, а също и квакерите, които били изгонени от своите църкви, за това, че са вдигнали оръжие по време на Революцията.

Крайтън се засмя:

— Звучи така, все едно, че сме в Австралия! Тук освен престъпници не са ли се заселвали и други хора?

— Разбира се. Блатното желязо е било водеща индустрия. Тук е било сърцето на колониалното производство на желязо. Повечето гюлета, изстреляни срещу англичаните по време на Революцията и войната през 1812, са били отляти точно тук, в Пайн Берънс.

— А после къде са изчезнали всички тези хора?

— На едно място, наречено Питсбърг. Там имало повече желязо и било по-евтино да се произвежда. Леярните се опитали да се прехвърлят към продукция на стъкло, но не им достигали дървата, за да продължат. Всяка леярна изгаряла над хиляда акра борови насаждения годишно. Като се прибавят прозводството на дървени въглища, на дървесина и дори на кедрови керемиди, всичко това с налог върху дървесната популация, Пустошта просто не можела да се справи с изскванията към нея. След Гражданската война, цялата икономика се сринала. Което най-вероятно е спасило района от превръщането му в пустиня.

Забелязах, че шубракът между коловозите става все по-висок, удряше се в бронята, докато минавахме през него — сигурен знак, че оттук не минават много хора. Тогава видях червения кедър. Джаспър се оказа прав — не изглеждаше като нещо, което си е на мястото. Завихме надясно, докато не стигнахме до сляп изход в основата на едно възвишение. Три ръждясващи автомобила се гушеха в храстите наоколо.

— Тук трябва да е — казах аз.

— Това не е тук. Това е никъде.

Грабнахме бутилките и поехме по пътеката. На около една трета от дължината на склона свихме по една просека, в далечния ляв край на която имаше колиба с полегат покрив. Всяка от стените изглеждаше да е по двайсетина фута, а самата постройка бе покрита с накатранена хартия, която на места се белеше, разкривайки шперплата отдолу. Някъде зад колибата някакво куче бе започнало да лае.

Крайтън измърмори:

— Най-после! — и тръгна натам.

Поставих ръка на рамото му.

— Първо извикай — му казах. — Иначе можеш да гризнеш някой куршум.

В началото си помисли, че го бъзикам, после осъзна какво имам предвид.

— Ама ти сериозно ли?

— Облечени сме по градски. Бихме могли да сме данъчни. Първо ще стреля, а после ще задава въпроси.

— Хей, вие там в къщата! — извика Крайтън. — Изпраща ни Джаспър Мюлинър! Може ли да дойдем по-близо?

На стъпалата отпред се появи един съсухрен силует, в ръцете му бе полегнала една дванайсет цолова.

— Как ви изпрати?

— Чрез червения кедър, господин Соой! — отвърнах аз.

— Идвайте тогава!

Докато Джаспър беше спретнат, Гюс Соой бе направо немарлив. Косата му изглеждаше така, като че ли някоя побъркана птица се е опитала да гнезди вътре; Вместо тениска, носеше лекьосана фланела и брезентов панталон, пристегнат около кръста с грубо изплетено въже. Долната половина на лицето му бе скрита под огромна бяла брада, по която имаше петна около устата. Същински Дядо Коледа от Апалачите, решил да се прави на фермер през летния сезон.

Последвахме го в единствената стая на дома му. Подът бе покрит с разнообразен асортимент от нахвърляни едн върху друга черги и останки от килими. В отсрещния ляв ъгъл на стаята имаше легло, веднага в дясно се намираше печка на керосин. Из помещението бяха разхвърляни наолко от лампите на Аладин, от тия с високия пламък. В цялата обстановка абсолютен лидер бе масивна кухненска маса с емайлирана повърхност.

Представихме се и Гюс каза, че е срещал баща ми преди години.

— И така, хлапета, какво ви води чак тук, при Гюс Соой?

Нямаше как, усмихнах се, не само за това, че успя да се престори, че не забелязва бутилките, които носехме, а по-скоро, защото се обръщаха към мен с „хлапе“. Доста време бе минало, откакто някой ме бе наричал по този начин. В днешно време не бих позволила на никой да ме нарича „момиче“, но някакси нямах нищо против това „хлапе“.

— Днес вкусихме един от най-добрите ябълкови „джакове“ на света — каза Крайтън с доста убедителна чистосърдечност, — и Джаспър ни каза, че ти си производителят — След което стовари своите две туби на масата. — Напълни ги догоре!

Положих и моята туба до тези на Крайтън.

— Трябва да ви предупредя — каза Гюс. — Пет долара квартата9.

— Пет долара! — възкликна Крайтън.

— Да бе — побърза да добави Гюс, — ама като ви гледам да купувате толкова много наведнъж…

— Не ме разбирайте погрешно, господин Соой. Не исках да кажа, че цената е твърде висока. Просто бях шокиран, че продавате толкова високоградусово уиски за посръбване на такава ниска цена.

— Така ли? — Старецът направо светна от кеф. — Страшно е добро, нали?

— Така си е, сър. Така си е. Със сигурност е така.

Само дето не избухнах в смях. Не знам как Крайтън успя да запази сериозното си изражение.

Гюс вдигна тържествено пръст.

— Вие, хлапета, ме чакайте тук. Ще поровя из склада и ще се върна на секундата.

Веднага щом излезе и двамата изпаднахме в неудържим смях.

— Много дебелашки го правиш — казах, когато успях да си поема дъх.

— Знам, но той налапа веднага.

Гюс се върна след няколко минути с негови туби от по два галона.

— Няма ли да е редно първо да го опитаме, преди да започнете да пълните нашите туби? — каза Крайтън.

— Идеята не е лоша. Не, сър, не е лоша. Изобщо не е лошо.

Крайтън извади някакви картонени чашки от един от джобовете на якето си за сафари и ги постави на масата. Гюс наля. Всички си сръбнахме.

— Това дори е още по-пивко от онова, дето Джаспър ни почерпи. Как го правите, господин Соой?

— Тайна — каза той с намигване, като извади фуния и започна да прелива от неговите туби в нашите.

Споменах за книгата на Джон и Гюс се впусна в малко по-различна версия на историята за Дявола от Джърси, в която се казваше, че роден в Лийдс, което е точно в обратна посока в Пайн Берънс спрямо Естелвил. Иначе двете легенди бяха почти индентични.

— Джаспър твърди, че веднъж е видял Дявола — подметна Крайтън, докато Гюс пълнеше с връх последната ни туба.

— Щом казва, че го е видял, значи наистина е така. Това прави шейсет долара.

Крайтън му даде три двайсетачки.

— А сега бих искал да ви почерпя едно, господин Соой.

— Наричайте ме Гюс. Нямам нищо против, щом сте решил.

Крайтън бе прекалено щедър, си помислих аз, по начина по който напълни трите картонени чашки. Не ми се пиеше повече, но чувствах, че трябва да продължа да поддържам бойния дух. Посръбнах, докато мъжете ги пресушиха на един дъх.

— Джаспър ни разказа за оня път, когато е видял Дявола от Джърси. Спомена, че по същото време забелязал борови светлини.

По-скоро усетих, отколкото видях как Гюс се вдърви.

— Така ли?

— Да бе. Той каза, че ти постоянно виждаш борови светлини тук в района. Вярно ли е?

— Кое те интересува — боровите светлини или Дявола от Джърси, а, момче?

— И двете. Интересуват ме всичките фолклорни предания в Пайн.

— Ами, най-добре да не се интересуваш прекалено много от боровите светлини.

— Защо не?

— Просто недей.

Видях, че Крайтън надига тубата и долива чашата на Гюс.

— Тост! — каза Крайтън, вдигайки чашата си. — За Пайн Берънс.

— Ще пия за това! — каза Гюс и пресуши чашата си.

Крайтън го последва, от което очите му се насълзиха. Аз си сръбнах, докато той наливаше още по едно.

— За Дявола от Джърси! — изкрещя Крайтън, надигайки чаша за пореден път.

И отново двамата пиха на екс. И още по едно.

— За боровите светлини!

Гюс не пожела да пие за това. Бях доволна. Не мисля, че някой от двамата щеше да се задържи на краката си, ако бе отпил.

— Наскоро виждал ли си борови светлини, Гюс? — попита Крайтън.

— Не се отказваш, а, момче? — отбеляза старецът.

— Това ми е като болест.

— Такова си е. Добре. Разбира се. Виждам ги по всяко време. Видях няколко снощи.

— Наистина? Къде?

— Не е твоя работа.

— Защо не?

— Защото най-вероятно ще се опиташ да направиш някоя глупост, примерно да уловиш някоя от тях и тогава аз ще съм отговорен за това, което ще се случи с теб и с тази млада дама тук. Не и на моята съвест, не, благодаря.

— Дори не смея и да си мечтая, че ще уловя една от тях! — каза Крайтън.

— Е, ако успееш, няма да си първия. Пеги Клевенджър го направи първа. — Гюс надигна глава и ме погледна. — Чувала си за Пеги Клевинджър, нали, госпожице Мак Келстън?

Кимнах.

— Разбира се. Вещицата от Пайн. Преди години хората си слагаха сол пред вратите, за да я държат настрана.

Крайтън започна да записва.

— Без майтап? Това е велико! И какво за нея и за боровите светлини?

— Пеги беше хесианка, като мен. Живееше в Пасадена. Не в калифорийската Пасадена, в пайнската Пасадена. На няколко мили източно от Маунт Мизъри10.

Сега градът е изчезнал, все едно, че никога не е съществувал. Но тя живееше някъде там, сама, в някаква колиба и хората разправяха, че владеела всякакви тайнствени сили, например можела да променя формата си и да се превъща в заек или змия. За това не знам, но някой ми беше казвал, че много се е интересувала от боровите светлини. Разказала на тоя приятел един ден, че била хванала една от светлините, използвала някакво заклинание и я свалила на земята.

Крайтън бе спрял да пише. Беше се вторачил в Гюс.

— Как е успяла… ?

— Не знам — каза Гюс, пресушавайки чашата си и тръскайки глава. — Но същата онази нощ колибата й изгоря до основи. На другата сутрин откриха почернялото й и обгоряло тяло сред пепелището. Така че, казвам ви, хлапета, идеята да се интересувате твърде много от боровите светлини определено не е добра.

— Не искам да улавям някоя от тях — каза Крайтън. — Дори не искам да ги виждам. Просто искам да знам къде са ги виждали другите хора. Това не би трябвало да е чак толкова опасно.

Гюс се замисли по въпроса. И докато мислеше, Крайтън му наля още една пълна догоре.чаша.

— Не мисля, че ш’ти навреди чак толкова, ако ти покажа къде бяха — каза той след едно бавно дълго отпиване.

— Значи се уговорихме. Да вървим.

Събрахме си тубите и се запътихме навън в късния слънчев следобед. Свежият въздух ми подейства тонизиращо. Постегна ме, но не успя да разсее действието на всичкия „джак“, дето го бях изконсумирала.

Когато стигнахме до „Вранглер“-а, Крайтън измъкна компаса и секстанта.

— Преди да тръгнем имам да свърша туй-онуй.

Гюс и аз мълчаливо наблюдавахме как прави измервания и си записва в бележника. След което той отново разстла картата на капака.

— Какво става? — попитах аз.

— Отбелязвам Рейзърбек Хил на картата — отвърна той.

Нанесе изчисленията си с малки букви на картата и очерта кръгче. Преди да сгъне всичко, хвърлих едно око през рамото му и забелязах, че линията, която бе начертал от Епъл Пай Хил минава точно през кръгчето, което представляваше Рейзърбек Хил.

— Свърши ли с туткането? — каза Гюс.

— Със сигурност. Искате ли да се возите отпред?

— Не, благодаря — каза Гюс, отправяки се към ръждясалия „Де Сото“ — Ще карам сам, а вие, хлапета, ще ме следвате.

Аз отбелязах:

— Няма ли да е по-лесно, ако сме всички заедно?

— Не, по дяволите! Вие, хлапета, сте пили!

Когато овладяхме пристъпа си на смях, се намъкнахме във „Вранглер-“а и последвахме стария хесианец нагоре по собствения му песъчлив път.