Бостънци

XXXV

Августовският мрак се бе сгъстил, когато Базил Рансъм привърши вечерята си и излезе на верандата на хотелчето. Беше съвсем скромен хотел, нестабилен и паянтов, стълбите скърцаха под тежестта на високия южняк, а прозорците дрънчаха в рамките. Беше много гладен, когато пристигна, защото на минаване през Бостън не му остана време дори да се подкрепи скромно, за да има сили между чашата кафе на закуска и обяда, състоящ се обикновено от чаша чай. Сега изпи чаша чай, много лош чай, поднесен му от бледа и закръглена млада жена с кестеняви къдрици, пъстър колан и ограничена търпимост към господина, който не можеше да избере бързо между пържена риба, пържола и печен фасул. Влакът за Мармиън замина от Бостън в четири часа следобед и затрака, клатушкайки се, към южния нос, докато сенките по каменистите пасища се издължаваха и полегатите слънчеви лъчи позлатяваха пръснатите редки гори и ръсеха жълтеникави отблясъци по езерата и блатата. Тук цареше зрелостта на лятото, но въпреки това нищо в местата, които прекосяваше Базил Рансъм, не издаваше подобно нещо – нищо освен ябълките в малките овощни градини с гъст листак, създаващи впечатлението, че още не всички плодове са узрели, и освен високия златист енчец в основата на голите каменни насипи. Нямаше ниви с жълта пшеница, само тук-там бяха пръснати купи кафеникаво сено. Пейзажът бе по-скоро жалък, ако не беше плавната извивка на ниския хоризонт, мекия въздух, който понякога преминаваше в лятна омара, и занемарените протоци, чиято вода искреше яркосиня в августовските сутрини. Рансъм знаеше, че наричат Кейп Код "масачусетската Италия", описваха му го и като дремещия нос, ленивия нос, носа без бури, където винаги е спокойно. Знаеше, че бостънци обичат да ходят там през горещите седмици, за да си отдъхнат, защото бяха убедени, че на тихия въздух тук ще постигнат съвършен покой. Водеха напрегнато ежедневие, затова не искаха да се напрягат и когато излизат извън града. Искаха да помързелуват, да се отпуснат и да се излежават в хамаците, далеч от оживените тълпи. Още щом пристигна, Рансъм се убеди, че в Мармиън няма тълпи, но известно оживление все пак имаше около единственото превозно средство пред мъничката и самотна гара, подобна на хижа, толкова далеч от селото, че ако плъзнеш поглед по дългия лъкатушещ път натам, от двете страни ще видиш само пуста местност. Шест-седем мъже с дълги палта, помъкнали денкове и чанти, се бяха настанили в единствената паянтова каруца и Рансъм разбра какво го чака, докато преживящият кочияш на превозното средство – висок и тромав мъж с дълга шия и снопче косми на брадичката – го осведоми, че ако иска да се добере до хотела преди мръкнало, трябва да побърза. Закрепиха криво-ляво куфара му отзад на каруцата. "Ами ще рискувам", отговори кочияшът печално, когато Рансъм възропта срещу нестабилно закрепения си багаж. Долови нещо южняшко в този изразителен фатализъм и предположи, че госпожица Чансълър и Верена сигурно са обзети от мирски покой, ако са се оставили на въздействието на това място. На това се бе надявал, на това разчиташе, когато пое на крак – единственият пешеходец сред слезлите от влака пътници – подир претоварената каруца. Това му позволи да се наслади на първата си разходка на открито от месеци, дори повече – от години, и докато крачеше, си мислеше (така поне му внушаваха меките и неясни очертания на околността, бледнеещи в сумрака), че двете млади жени, които тук, в Мармиън, бяха единственото подходящо за него общество, сигурно истински са си отдъхнали. Бремето на всички злини, които трябва да поправят, сигурно тук бе по-поносимо, отколкото в Бостън. Пламенният млад мъж все още чистосърдечно се надяваше, че те са оставили възгледите си в града. Наслаждаваше се на уханието на пръстта, докато крачеше, хладният и мек вечерен полъх го посрещаше на завоите на пътя, отвъд които не се виждаше много – само правите стволове на горските дървета и слабото червеникаво сияние над тях на запад или, малко по-надолу, стара къща, обкована с дъски, посивяла и полуразрушена, в края на дървена стълба върху висок и стръмен насип. Вече се чувстваше освежен – усещаше полъха на природата след натрупаната в Ню Йорк умора без никаква почивка от ежедневното бродене нагоре-надолу из огромния влудяващ град като кофа в кладенец или като кросно на стан.

Запали пура в канцеларията на хотела – малка стая вдясно от входа, където пестеливо надписан "регистър" водеше ужасно публично съществуване върху малко голо бюро, а страниците му бяха с подгънати ъгълчета много преди да бъдат изписани. Както Рансъм установи на следващия ден, местни хора често си почиваха тук. Подпираха облегалките на столовете си на стената, рядко продумваха и съдейки по погледа им, вперен през прозорците, сякаш наблюдаваха нещо, ако в Мармиън изобщо имаше нещо за гледане. От време на време някой се надигаше и се приближаваше към бюрото, облягаше лакти отгоре и извиваше прегърбените си рамене над голата шия. Рансъм за петдесети път разглеждаше оплютата от мухи страница на регистъра, където имената следваха едно подир друго през големи интервали от време. Другите го наблюдаваха какво прави или просто мълчаливо оглеждаха всеки гост, който влезеше с вид на човек, готов да се оплаче от пълната безотговорност в заведението, но нямаше към кого да се обърне освен към селските философи. Хотелът се управляваше сякаш от невидими и неуловими сили. Те имаха нещо като крепост в трапезарията, която държаха заключена през цялото време освен през няколко свещени часа. По традиция попечителството над оръфания регистър държеше така нареченото момче, но когато някой попиташе за него, от равнодушната групичка в канцеларията излизаше информацията, че въпросната личност или е някъде тук, или е отишла на риба. С изключение на високомерната келнерка, която току-що споменахме, че поднесе вечерята на Рансъм и която изникваше от загадъчното си уединение само в часовете за хранене, въпросното момче беше единственият човек в хотела по някакъв начин свързан с обслужването. Нетърпеливи клиентки, загърнати с шалове, неведнъж го чакаха, седнали на люлеещи столове, тапицирани с конски косъм, в малкия вестибюл, все едно е лекар. Други надничаха разсеяно от задните врати и прозорци с надеждата да го зърнат, ако е някъде там. Понякога хората се приближаваха до вратата на трапезарията и плахо поразтърсваха бравата, за да проверят няма ли да поддаде, но я намираха заключена и се връщаха засрамени, сякаш другите в стаята са ги спипали на местопрестъпление. Някои дори се осмеляваха да кажат, че не намират хотела за особено добър.

Рансъм не даваше пет пари дали хотелът е добър – не беше дошъл в Мармиън заради хотела. Обаче сега, след като вече беше пристигнал, не знаеше какво да прави, а планът за действие не му изглеждаше толкова ясен като предната вечер, когато, изморен, отегчен до втръсване от градския въздух и зажаднял за почивка, реши да се качи на сутрешния влак за Бостън и оттам – на другия за Бъзардс Бей. Хотелът предлагаше незначителни удобства, гостите бяха малобройни, разхождаха се или на неголямата площадка отпред, или в двора между постройката и пътя, който се губеше в непрогледния мрак. Тъкмо мракът, осеян само тук-там от далечна бледа светлинка, бе единственото развлечение на Рансъм. Макар да бе пронизан от онзи характерен и чист мирис на пръст, който в Нова Англия изпълва въздуха нощем, Рансъм реши, че мястото е скучновато за хора, които не са дошли като него да завладеят Верена Тарант. Недружелюбната странноприемница, която страховито намекваше за ранно лягане (Рансъм го ненавиждаше), сякаш нямаше връзка с нищо, дори със себе си, но един от другите гости на хотела, които Базил попита, му обясни, че къщите от селото са пръснати край тях. И ето че сега Базил крачеше по пътя, търсейки въпросното село под звездите и пушейки една от хубавите си пури – единствения разкош, който можеше да си позволи. Помисли си, че надали има смисъл да подхваща атаката си през нощта – трябваше да предизвести бостънци преди появата си на сцената. Смяташе за твърде вероятно те да са придобили отвратителния навик да си лягат с кокошките. Сигурен беше, че точно това би правила Олив Чансълър по време на неговото посещение – просто за да го дразни. Щеше да кара Верена Тарант да си ляга безбожно рано, за да го лиши от шанса да прекарва вечерите с нея. Рансъм измина известно разстояние, без да срещне жива душа или да зърне постройка, но се наслаждаваше на прелестната лунна светлина, на покоя, на пронизителната меланхолична песен на щурците, от която сякаш всички неясни силуети край него трептяха – сякаш се бе потопил във вана с чист въздух след продължителното напрежение през последните две години и последните горещи седмици в Ню Йорк. Десетина минути по-късно (той крачеше бавно) към него се приближи фигура – отначало смътен силует, но после стана ясно, че е жена. Явно ходеше безцелно като него или с единствената цел да се любува на звездите, защото поспря, отметна глава назад и се загледа към небето. След миг Базил я доближи и жената го погледна в ясния мрак, докато се разминаваха. Беше дребничка и слаба – той видя главата и лицето ѝ, късо подстриганата ѝ коса. Май и преди я бе виждал. Забеляза също, че когато се разминаха, тя като него се извърна назад. И в походката ѝ имаше нещо познато. Сигурен беше, че я е виждал някъде, и преди тя да увеличи разстоянието помежду им, той се закова на място и се загледа подире ѝ. Жената забеляза, също спря и двамата застанаха на известно разстояние един срещу друг в мрака.

– Извинете, вие ли сте, доктор Пранс? – попита той.

Отначало не чу отговор, после се разнесе гласът на дребничката жена:

– Да, господине, аз съм доктор Пранс. Има болен в хотела ли?

– Надявам се, че не. Не знам – отвърна Рансъм през смях. Направи няколко крачки, каза името си, напомни ѝ, че са се виждали у госпожица Бърдзай преди много време (цели две години), и изрази надежда, че тя не е забравила.

Жената се позамисли – явно не си падаше нито по кухите фрази, нито по необмислените твърдения.

– Имате предвид вечерта, когато започна възходът на госпожица Тарант.

– Именно. Проведохме много интересен разговор.

– Е, помня, че изгубих много време там – отбеляза доктор Пранс.

– Не знам, струва ми се, че сте наваксали – отговори Рансъм все още през смях.

Видя как умните ѝ очички срещат неговите. Тя явно беше отседнала в селото и беше излязла гологлава на вечерната си разходка, ако изобщо е възможно човек да си представи доктор Пранс да скучае или да мечтае за отдих. Явно не бързаше да си тръгне и Базил Рансъм допусна, че ѝ се говори.

– Защо, не мислите ли, че кариерата ѝ е забележителна?

– О, да, в наше време всичко е забележително. Живеем във века на чудесата! – отвърна младият мъж, развеселен, че така небрежно обсъжда обекта на своето обожание на този пуст провинциален път с тази късо подстригана лекарка. Удивително беше колко бързо се сближиха отново той и доктор Пранс.

– Сигурно знаете, че госпожица Тарант и госпожица Чансълър са отседнали някъде тук? – продължи той.

– Да, струва ми се. Гостувам на госпожица Чансълър – додаде лаконичната дребна жена.

– Нима? Радвам се да го чуя! – възкликна Рансъм с усещането, че може би има съюзник в лагера. – В такъв случай можете да ме осведомите къде е къщата на дамите.

– Да, мисля, че ще я разпозная в тъмното. Ще ви заведа, ако искате.

– Ще се радвам да видя къщата, но надали бих отишъл веднага. Преди това трябва да проуча обстановката. Колко се радвам, че ви срещнах. Прекрасно е, че се познаваме.

Доктор Пранс не възрази на този коментар, но отбеляза:

– Не съм ви забравила напълно, защото след това госпожица Бърдзай ми говори за вас.

– А, да, срещнах я през пролетта. Надявам се, че е здрава и щастлива.

– Тя винаги е щастлива, но не може да се каже, че е здрава. Боледува и отпада с всеки изминал ден.

– Много съжалявам.

– И тя гостува на госпожица Чансълър – отбеляза доктор Пранс след кратка пауза, по време на която изглежда си помисли, че някои неща не означават непременно други.

– Е, братовчедка ми е събрала всички известни жени! – възкликна Базил Рансъм.

– Госпожица Чансълър ви е братовчедка, така ли? Не си приличате много. Госпожица Бърдзай дойде заради чистия въздух, а аз съм тук да се погрижа тя да извлече полза от него. Няма да направи много, ако я оставя сама. Госпожица Бърдзай е прекрасен човек, но представата ѝ за хигиена е доста повърхността.

Доктор Пранс явно беше изключително разговорлива. Рансъм оцени този факт и изрази надежда тя също да се възползва от чистия въздух в провинцията – опасявал се, че упражнява професията си на закрито в Бостън.

– Е, тъкмо се разхождах по пътя – отговори тя. – Надали можете да си представите какво е да си една от четири дами в малка провинциална къща.

Рансъм си спомни колко му беше допаднала лекарката преди и усети, че сега отново ще я хареса. Искаше да я увери в добронамереността си, като ѝ предложи пура, ала не знаеше дали е уместно нещо повече от това да я покани да поседнат на някоя ограда. Представяше си какво е положението в малката къща и тутакси изпита съчувствие към причината, тласнала доктор Пранс да се откъсне от групата и да излезе да скита под съзвездията, които със сигурност познаваше до едно. Рансъм поиска позволение да я придружи на разходката, но тя отговори, че няма да продължи още много в тази посока, а ще се връща. Той зави заедно с нея и двамата поеха към селото, където той най-сетне започна да забелязва някаква последователност, признаци за обитаване, къщи, разположени в някакво подобие на план. Пътят причудливо лъкатушеше между тях, имаше дори кръстовища, газена лампа на един ъгъл и тук-там малки табели на затворени магазини с неясните очертания на провинциални надписи. Прозорците на някои къщи светеха и доктор Пранс спомена на спътника си имена на обитатели на градчето, които до един се оказаха носители на званието "капитан" и бяха стари моряци. Неколцина от тези достойни люде се навъртаха край входа на къщите си, сякаш без особена причина да бодърстват, но все още пазещи спомена за нощите в далечните морета, когато изобщо и през ум не им минаваше да си легнат. Мармиън се наричаше град, но доста се беше свил след западането на корабостроителницата, която произвеждаше доста кораби годишно в благополучните дни отпреди войната. Все още имаше корабостроителници, край които се въргаляха стружки, стари пирони и нитове, но вече бяха тревясали и безпрепятствено наводнени. Приличаше на вдаден навътре морски или по-скоро речен ръкав, защото водата беше много спокойна, което допадаше на мнозина. Доктор Пранс не каза, че мястото е живописно, нито че е странно или загадъчно, но Рансъм разбра, че тя има предвид точно това, когато спомена за "разложение". Дори под плаща на нощта той остана с впечатлението, че тук е кипял по-оживен живот, че е имало и по-хубави времена. Доктор Пранс не направи никаква забележка, целяща да го подтикне да разкрие причините за пребиваването си в Мармиън, не го попита нито кога е пристигнал, нито колко ще остане. Може би беше приела за причина споменатото от него роднинство с госпожица Чансълър, но от друга страна, би могла да се зачуди защо, ако е дошъл да посети младите дами от Чарлс Стрийт, не бърза да им се представи. Явно доктор Пранс не анализираше такива подробности. Ако Рансъм ѝ се оплачеше, че го боли гърлото, тя щеше прецизно да го разпита за симптомите, ала не беше способна да му задава никакви светски въпроси. Въпреки това двамата общително продължиха да крачат по главната улица на градчето, засенчена на места от огромни стари брястове, които образуваха черен покров над главите им. Във въздуха се усещаше солен мирис, сякаш бяха близо до водата. Доктор Пранс обясни, че къщата на Олив е в другия край.

– Ще ви бъда признателен, ако проявите любезността да не споменавате тази вечер, че сме се срещнали – отбеляза Рансъм малко по-късно. Беше променил намерението си да оповести пристигането си.

– Ами добре – отговори спътницата му, сякаш изобщо не се нуждаеше от предупреждение за подобни изявления.

– Искам да запазя пристигането си като изненада за утре. Ще ми достави огромно удоволствие да видя госпожица Бърдзай – продължи той лицемерно, като че ли това бе главното, което го беше привлякло в Мармиън.

Доктор Пранс не сподели мнението си относно това откровение, каквото и да беше то. Само каза след известно колебание:

– Допускам, че възрастната дама ще ви се зарадва.

– Не се съмнявам, че е способна дори на такава проява на човеколюбие.

– Е, тя носи в себе си милосърдие към всички, но дори тя предпочита по-близките си хора. Вас ви смята за придобивка.

Рансъм се почувства поласкан, че е бил тема на разговор – както стана ясно – в тесния кръг на госпожица Чансълър, но не проумяваше какво толкова е сторил, че да спечели благоразположението на най-възрастния член на групата.

– Дано да продължи да ме смята за придобивка и след няколко дни – засмя се той.

– Тя смята, че вие сте един от най-важните новопосветени – отговори доктор Пранс с равния тон на човек, който не се готви нищо да обяснява.

– Аз? Новопосветен? Имате предвид привърженик на госпожица Тарант ли?

Спомни си, че когато се разделяше с госпожица Бърдзай след срещата им в Бостън, тя беше откликнала на молбата му да запази срещата им в тайна (която отначало ѝ се бе сторила малко неуместна) само защото Верена сигурно би желала да го види сред своите последователи. Питаше се дали младата дама е казала на старата си приятелка, че е успяла да го привлече. Струваше му се невероятно, но нямаше значение, затова той весело каза:

– Ами няма да я разубеждавам!

Явно доктор Пранс нямаше да се съгласи на съучастие в измама лесно, както не се беше съгласила и почитаемата ѝ пациентка, но тя отговори само:

– Е, надявам се няма да я оставите да си мисли, че изобщо не сте се променили от последния ни разговор. Прекрасно си спомням на каква позиция бяхте тогава!

– На същата като вас, нали?

– Е, опасявам се, че ако не друго, аз съм отстъпила още по-назад – отвърна доктор Пранс с лека въздишка, която му разкри много. Възприе я като овладян протест срещу средата на госпожица Чансълър, към която в момента принадлежеше по стечение на обстоятелствата. А начинът, по който тя обикаляше като сянка в тъмното, сякаш ѝ беше неприятно отново да заеме мястото си там, окончателно затвърди впечатлението му, че дребната лекарка отстоява своите разбирания.

– Сигурно госпожица Бърдзай се чувства засегната – отбеляза той укорително.

– Немного, защото аз не съм важна. Смятат жените за равни на мъжете, но се радват много повече, когато спечелят за каузата си мъж, отколкото жена.

Рансъм направи комплимент на доктор Пранс за бистрата мисъл и после каза:

– Сериозно болна ли е госпожица Бърдзай? Критично ли е състоянието ѝ?

– Тя е много възрастна и много... крехка – отговори доктор Пранс, като се поколеба какво прилагателно да избере. – При такива обстоятелства човек може просто да угасне.

– Трябва да поддържаме този огън – отбеляза Рансъм. – Аз с удоволствие ще ви помогна в това дело.

– Би било жалко, ако не доживее да види грандиозното дело на госпожица Тарант – продължи спътницата му.

– На госпожица Тарант ли? За какво говорите?

– Ами това е основната тема на разговорите там, вътре – неопределено посочи доктор Пранс с глава към малка бяла къща вляво от тях, отделена от съседните, с гръб към морето и малко по-навътре от улицата. Там изглеждаше по-оживено, отколкото в другите къщи – няколко прозореца, предимно на приземния етаж, бяха отворени в топлата вечер и върху поляната отпред падаше широк сноп светлина. В стремежа си да бъде дискретен, Рансъм спря спътницата си, която додаде с кратък и приглушен смях: – Убедете се сам!

Той се заслуша, за да разбере какво има предвид тя, и след миг долови съвсем ясно нещо – звук, който познаваше прекрасно: гласа на Верена Тарант, който се извисяваше и глъхнеше в тихата августовска нощ.

– Боже, какъв прелестен глас! – възкликна той неволно.

Доктор Пранс го стрелна с поглед и отбеляза закачливо:

– Може би госпожица Бърдзай е права! – И после, тъй като той не отговори, а само слушаше вълните на гласа, които се изливаха от къщата, тя продължи: – Тя репетира речта си.

– Речта си ли? Тук ли ще говори?

– Не, веднага щом се върнат в града. В Мюзик Хол.

Рансъм отново насочи вниманието си към своята спътница.

– Това ли наричате грандиозно дело?

– Е, според мен те така смятат. Тя репетира всяка вечер, чете части от речта на глас на госпожица Чансълър и на госпожица Бърдзай.

– И вие избирате точно това време за разходките си? – усмихна се Рансъм.

– Ами тогава моята старица се нуждае най-малко от мен, твърде е погълната от случващото се.

Доктор Пранс боравеше с факти – Рансъм вече го знаеше, а някои от въпросните факти бяха много интересни.

– Мюзик Хол... това не е ли онази голяма сграда? – попита той.

– Най-голямата, с която разполагаме. Много е голяма, но не колкото намеренията на госпожица Чансълър – додаде доктор Пранс. – Втълпила си е да покаже Верена пред огромна публика – никога не се е изправяла пред толкова голяма аудитория в Бостън. Очаква момичето да предизвика огромна сензация. Ще бъде страхотна вечер и те всички се подготвят за нея. Според тях това е истинското начало.

– И това е подготовката? – попита Базил Рансъм.

– Да, както ви казах, това е основното им занимание.

Рансъм слушаше и едновременно размишляваше. Мислеше, че е възможно принципите на Верена да са се поразклатили след изповедта, която ѝ беше поднесъл в Ню Йорк, но явно не беше така. Двамата с доктор Пранс помълчаха малко.

– Не чувате думите – отбеляза лекарката с усмивка, която изглеждаше мефистофелска в тъмното.

– О, знам ги! – възкликна младият мъж, почти простенвайки, когато ѝ протегна ръка за лека нощ.

XXXVI

Бллагоразумието му подсказваше да отложи посещението си до сутринта. Смяташе, че има по-голяма вероятност тогава да завари Верена сама, защото двете жени прекарваха вечерите заедно. Ала когато се разсъмна, Базил Рансъм не усети развълнуван трепет. Не знаеше какъв прием го очаква, но се запъти към къщата, която предната вечер му беше посочила доктор Пранс, съзнаващ по-скоро собствената си цел, отколкото вероятните пречки. Докато крачеше, си каза, че да видиш едно място за пръв път нощем, е все едно да четеш чужд автор в превод. В момента – наближаваше единайсет часа – чувстваше, че разгръща оригинала. Малкото пръснато градче беше разположено покрай синия залив, а от отсрещната страна имаше нисък горист бряг с искрящ бял пясък непосредствено до водата. Тесният залив увличаше погледа навън към гледка, която изглеждаше едновременно ярка и замъглена – искрящо задрямало море и далечната извивка на крайбрежието, което на августовското слънце изглеждаше обгърнато в нежна мараня. Рансъм смяташе мястото за град, защото така го беше нарекла доктор Пранс, само че по улиците на това градче усещаш уханието на сено, а на площада можеш да береш къпини. Къщите се гледаха една друга през поляната – ниски, ръждиви, разкривени и раздути къщи със сухи и напукани фасади и тесни прозорчета като помътени очи. Малките им дворове бяха обрасли с буйни старомодни цветя, предимно жълти, по склоновете към морето нагоре се катереха ниви, а горите, в които се губеха, мрачно гледаха към покривите. Резетата и решетките не бяха част от нравите в Мармиън, а слугата, който посрещаше посетителя на прага, беше същество по-скоро желано, отколкото действително присъстващо. Затова Базил Рансъм завари вратата на къщата на госпожица Чансълър широко отворена (както я беше видял и предната вечер), без мандало или звънец. От мястото си на верандата виждаше цялата малка дневна отляво на коридора – стигаше чак до задните прозорци, беше украсена с репродукции на чуждестранни произведения на изкуството, забодени по стените, и имаше пиано и други импровизирани украси, с които изобретателните жени отрупват къщите, които наемат за няколко седмици. Впоследствие Верена му каза, че Олив е наела къщата обзаведена, но столовете, масите и леглата били толкова малко, че на малобройните обитатели им се налагало да се редуват да седят и да лежат. От друга страна обаче, разполагали с всички произведения на Джордж Елиът и с две снимки на Сикстинската мадона. Рансъм потропа с бастуна си по трегера на вратата, но никой не излезе да го посрещне, затова той влезе в салона, където установи, че братовчедка му, както обикновено, е пръснала многобройни немски книги. Тутакси се потопи в тази литература, но после си спомни, че не за това идва и че през входа е забелязал друга врата, отворена в дъното на коридора, малка веранда от задната страна на къщата. Допусна, че дамите са се събрали там на сянка, дръпна муселиненото перде на задния прозорец и установи, че предимствата на лятната къща на госпожица Чансълър всъщност се намират тук. Имаше веранда и широка дървена решетка, обрасла със стара лоза, която служеше за разширение на верандата. Оттатък решетката се намираше малка и уединена градина, а след нея – огромно гористо пространство с няколко пръснати купчини стари дърва. Впоследствие научи, че те са реликва от времето на корабостроителницата, описано му от доктор Пранс. А отвъд гората отново се виждаше очарователният и подобен на езеро естуар, на който той вече се бе любувал. Не отправи взор в далечината, погледа му привлече фигура, седнала под решетката, където върху пъстрата черга на земята измежду лозовите листа падаше шарена сянка. Подът на грубо скованата веранда беше толкова нисък, че на практика нямаше разлика в нивата. След миг Рансъм позна госпожица Бърдзай, макар че тя беше с гръб към къщата. Беше сама, седеше неподвижно (в скута ѝ имаше вестник, но позата ѝ не беше на човек, който чете) и гледаше към искрящия залив. Може би спеше, затова Рансъм овладя разкрача на дългите си крака, докато заобикаляше къщата, за да отиде при нея. Това беше единствената предпазна мярка, докато прекосяваше верандата и се приближаваше към нея, ала тя сякаш не го забеляза. Изглежда спеше, но беше нахлупила стара и избеляла сламена шапка, която криеше лицето ѝ. До нея имаше още два-три стола и една маса, върху която се виждаха пет-шест книги и списания, както и чаша с безцветна течност и лъжичка отгоре. Рансъм не искаше да нарушава покоя ѝ, затова приседна на един от столовете и зачака тя да забележи присъствието му. Намираше задната градина на госпожица Чансълър за очарователна и зажаднелите му сетива доловиха ветреца – ленивия и блуждаещ летен бриз, – на който се поклащаха лозите над главата му. Обгърнатият в омара отсрещен бряг, чиито багри бяха далеч по-деликатни, отколкото на нюйоркските улици (беше като посипан със сребро), му се струваше като мечтана страна, като картина. Базил Рансъм беше виждал съвсем малко картини – в Мисисипи почти нямаше, но си ги представяше като нещо по-красиво от действителността, и обстановката, в която се намираше сега, му доставяше наслада почти като поразително произведение на изкуството. Както отбелязах, той не можеше да види дали госпожица Бърдзай се наслаждава на гледката с отворени очи, или прибягва до въображението си (което беше много буйно), затворила изморените си и ослепяващи очи. Докато минутите се нижеха и той седеше до нея, тя му се стори самото въплъщение на човек, отдаден на заслужен отдих, на търпелив и покорен пенсионер. Сякаш в края на дългия си работен ден я бяха сложили тук да хвърли един предварителен поглед към ленивата река, към огрените от слънцето брегове и към рая, в който със сигурност щеше да влезе след своя великодушен живот и който явно не след дълго щеше да отвори врати за нея. След малко тя каза благо, без да се обръща:

– Сигурно отново е време за лекарството ми. Изглежда, тя е намерила подходящото, не мислите ли?

– Имате предвид съдържанието на тази чаша ли? С удоволствие ще ви го дам, но ми кажете по колко вземате. – Базил Рансъм се изправи и взе чашата от масата.

Когато чу гласа му, госпожица Бърдзай бутна назад сламената си шапка с привично движение, поизви увитото си в дрехи тяло (беше ѝ студено дори през август и се налагаше да стои навън завита) и впери в него замислен и съвсем не учуден поглед.

– Една лъжичка или две? – попита Рансъм, разбърка дозата и се усмихна.

– Мисля, че този път са две.

– Няма как доктор Пранс да не намери подходящото лекарство – отбеляза Рансъм, докато ѝ даваше лекарството, а тя по детински надигна лице към него.

Той остави чашата, а тя зае предишната си поза и явно се замисли.

– Хомеопатия – отбеляза тя след малко.

– О, изобщо не се съмнявам. Допускам, че не бихте пили нищо друго.

– Е, сега всички смятат тази система за правилната.

Рансъм се приближи към нея и застана така, че да го вижда по-добре.

– Страхотно е да следваш правилната система – приведе се дружески към нея той. – Не се съмнявам, че го правите във всяко отношение.

Не му се налагаше често да се преструва, но когато го правеше, стигаше до края.

– Е, не знам дали някой има правото да твърди подобно нещо. Помислих ви за Верена – додаде тя след малко и го измери с благия си замислен поглед.

– Чудех се дали ще ме познаете. Разбира се, вие не знаехте, че съм тук – пристигнах едва снощи.

– Ами радвам се, че този път посещавате Олив.

– Помните, че не го сторих последния път, така ли?

– Помолихте ме да не ѝ споменавам, че сме се срещнали. Това помня в основни линии.

– А не помните ли какво ви казах, че искам да направя? Исках да отида в Кеймбридж и да се срещна с госпожица Тарант. И успях благодарение на информацията, която ми дадохте.

– Да, тя ми спомена за посещението ви мимоходом – усмихна се госпожица Бърдзай и в гърлото ѝ се надигна типично нейният гъргорещ смях, чието точно значение Рансъм така и не узна, макар че дълго помнеше с умиление поведението на старицата в онзи момент.

– Не знам колко ѝ е било приятно, но за мен беше огромно удоволствие – толкова голямо, че както виждате, отново идвам да я посетя.

– Значи, ви е разтърсила?

– До основи! – засмя се Рансъм.

– Е, ще бъдете ценно попълнение – отговори госпожица Бърдзай. – Този път идвате да посетите и госпожица Чансълър, нали?

– Зависи дали ще ме приеме.

– Е, ако разбере, че сте разтърсен до основи, вратите ще се отворят – леко замислено изтъкна госпожица Бърдзай, сякаш дори за нейния не особено забележителен ум беше ясно, че взаимоотношенията с госпожица Чансълър са капризна работа. – Но защо да не ви приеме? Тя отиде до пощата за писмата от Бостън, а те са толкова много всеки ден, че се наложи да вземе Верена със себе си да ѝ помогне да ги донесат. Една от тях поиска да остане при мен, защото доктор Пранс отиде за риба, но аз ги уверих, че предпочитам да остана сама за седем минути. Знам колко обичат да са заедно, просто не могат една без друга. Затова дойдоха тук, защото е спокойно и надали ще има някой, който да отвлича вниманието им. Жалко, че току-виж съм развалила всичко това!

– Опасявам се, че аз ще го разваля, госпожице Бърдзай.

– Е, да, един господин – промърмори старицата.

– Да, какво друго да очаква човек от един господин! Няма как да не разваля всичко.

– По-добре да бяхте отишли за риба с доктор Пранс – каза госпожица Бърдзай ведро. Явно и през ум не ѝ минаваше да обърне внимание на зловещото му предсказание.

– Изобщо няма да ви възразя. Дните сигурно са много дълги – протяжни часове. Лекарката при вас ли е отседнала? – попита Рансъм, сякаш не знаеше нищо за нея.

– Да, госпожица Чансълър ни покани и двете. Много е грижовна. Нае филантроп само на теория, обръща внимание на всяка подробност – каза госпожица Бърдзай, седнала в креслото, сякаш беше просто част от интериора. – Струва ми се, че никой нямаше нужда от нас в Бостън през август.

– А тук си седите, наслаждавате се на бриза и се любувате на гледката – отбеляза младежът и се запита кога ли ще се върнат от пощата двете пратенички, чиито седем минути вече изтичаха.

– Да, допада ми всичко на това място с дух на Стария свят. Не допусках, че ще ми е толкова приятно да бездействам. Съвсем различно е от предишното напрежение. Тук сякаш няма проблеми, сякаш няма несправедливости, а дори да има, госпожица Чансълър и госпожица Тарант ще се погрижат. Те, изглежда, смятат, че е по-добре да седя със скръстени ръце. Освен това, когато щедри умове се стичат от вашата част на страната, за да ни помогнат – продължи госпожица Бърдзай и го изгледа изпод разкривената и изсветляла периферия на шапката си с добродушие, допълващо думите ѝ по какъвто приятен начин си избере Рансъм.

Вече чувстваше, че играе много непочтена игра, защото си беше обещал, че няма да разочарова оптимизма на старицата. През следващите дни това сигурно щеше да му струва доста преструвки, но в момента проявите на неискреност му бяха спестени вследствие на предупредителни шумове, които му напомниха да си опича ума за по-непосредствени цели. В коридора на къщата се чуха гласове, познати гласове, които бързо се приближаваха, и още преди той да успее да стане на крака, една от говорещите излезе навън и възкликна:

– Скъпа госпожице Бърдзай, има седем писма за вас!

Думите се посипаха по земята още преди да бъдат изговорени докрай, а когато Рансъм стана и се обърна, се озова лице в лице с Олив Чансълър, стиснала в ръка пакет от пощата. Тя се взря в него с ужасена изненада и за миг напълно изгуби самообладание. По лицето ѝ нямаше нито следа от гостоприемство, само смайване, и той разбра, че не би могъл да каже нищо, което да смекчи отвратителния факт на неговото присъствие там. Само ѝ позволи да приеме това, да проумее, че този път няма да се отърве от него. След миг, за да разведри обстановката, той протегна ръка да поеме писмата за госпожица Бърдзай и фактът, че Олив му ги подаде, показваше доколко са я напуснали силите. Базил занесе пакета на възрастната дама и в този миг на прага се появи Верена. Щом го зърна, тя пламна цялата, но и тя като Олив остана безмълвна.

– О, господин Рансъм, какво ви води насам?

В това време госпожица Бърдзай взе писмата си и с нищо не показа, че срещата между Олив и госта ѝ предизвиква някакво сътресение.

Всъщност Верена намали напрежението и от устата ѝ бързо се отрониха най-подходящите думи, все едно нямаше никаква причина да се смущава. Не беше объркана дори когато се изчерви, а бързата ѝ реакция вероятно се дължеше на навика ѝ да говори пред публика. Рансъм ѝ се усмихна, когато тя пристъпи напред, но се обърна най-напред към Олив, която вече беше отместила поглед от него и гледаше към синьото море, сякаш се питаше какво ще стане с нея най-накрая.

– Разбира се, появата ми сигурно е огромна изненада за вас, но се надявам да успея да ви убедя да не ме възприемате като натрапник. Вратата ви беше отворена, затова влязох, а госпожица Бърдзай явно смята, че може да остана. Госпожице Бърдзай, моля ви за закрила, умолявам ви – продължи младият мъж. – Вземете ме под крилото си, покрийте ме с мантията на своето човеколюбие!

Госпожица Бърдзай вдигна очи към него от писмата си, сякаш съвсем смътно беше чула молбата му. Отмести поглед от Олив към Верена и каза:

– Нали има достатъчно място за всички? Като си спомня какво видях на юг, присъствието на господин Рансъм тук ми се струва огромна победа.

Олив явно не проумяваше, затова Верена побърза да се намеси:

– Разбира се, той е научил къде сме от моето писмо. Онова, което написах точно преди да дойдем, Олив – продължи тя. – Не помниш ли, че ти го показах?

Олив се сепна от тази проява на покорство от страна на приятелката си и я стрелна със странен поглед. След това каза на Базил, че не се налага да се оправдава за появата си, всеки имал право да дойде. Мястото било очарователно и се отразявало благотворно на всички.

– Само че има един огромен недостатък за вас – три четвърти от летовниците са жени! – додаде тя.

Този опит на госпожица Чансълър да поведе вежлив разговор – толкова неочакван, толкова неуместен, изречен с побелели устни и студени очи – дотолкова изуми Рансъм със своята необичайност, че той не се сдържа и погледна недоумяващо към Верена, която, ако имаше възможност, би му обяснила явлението. Олив се овладя, напомни си, че е в безопасност, че приятелката ѝ още в Ню Йорк бе отхвърлила своя ухажор и като доказателство за самоувереността си, а и за да покаже на Верена, че сега, след всичко случило се, вече не се страхува, реши, че е уместно да прибегне до лека подигравка.

– О, госпожице Олив, не мислете, че толкова малко държа на представителките на вашия пол, след като ви е добре известно, че най-сериозното ви възражение срещу мен е, че ги обичам прекалено много! – Рансъм не се държеше нагло, не се държеше безочливо, а като наистина скромен мъж, но прекрасно съзнаваше, че каквото и да направи или да каже сега, то ще се възприеме като нахално, затова си каза, че ако ще го обвиняват в дързост, нека поне има основание. Честно казано, пет пари не даваше как ще го преценят или кого ще засегне. Имаше цел, която не обръщаше внимание на подобни глупости, и той бе дотолкова погълнат от нея, че черпеше твърдост, равновесие и сигурност, която човек лесно можеше да обърка с хладна незаинтересованост. – Това място ще ми се отрази добре – продължи той. – Не съм бил на почивка повече от две години и не издържах повече. Бях на края на силите си. Щях да ви пиша предварително, че пристигам, но тръгнах съвсем набързо. Хрумна ми, че точно от това имам нужда, спомних си какво ми беше написала госпожица Тарант в бележката си – че тук можеш да легнеш на земята и да носиш старите си дрехи. Обожавам да лежа на земята и всичките ми дрехи са стари. Дано да остана поне три-четири седмици.

Олив го изслуша докрай, постоя още мъничко, а после, без да продума или да го погледне, се втурна към къщата. Рансъм забеляза, че госпожица Бърдзай е погълната от писмата си, затова отиде право при Верена, застана пред нея и я погледна в очите. Вече не се усмихваше, както когато разговаряше с Олив.

– Искате ли да се отделим някъде, за да поговорим на четири очи?

– Защо го направихте? Нямате право да идвате! – Верена все още изглеждаше поруменяла, но Рансъм забеляза, че всъщност е леко зачервена от слънцето.

– Дойдох, защото се налага, защото имам да ви кажа нещо много важно. Много неща всъщност.

– Същите като в Ню Йорк ли? Не искам да ги чувам отново – ужасни са!

– Не, не същите, други. Елате с мен, да се махнем оттук.

– Все искате да ме водите някъде! Тук няма къде да излизаме – вече сме навън! – засмя се Верена. Помъчи се да го обезоръжи, защото усещаше, че предстои нещо.

– Елате в градината и по-нататък, до водата, за да поговорим. Затова съм дошъл, не заради онова, което казах на госпожица Олив!

Той снижи глас, като че ли госпожица Олив можеше да ги чуе, и в тона му, и бездруго тържествен, се долавяше някаква странна сериозност. Верена се озърна, полюбува се на великолепния летен ден, на навлечената и безформена фигура на госпожица Бърдзай, която четеше, почти напълно закрила писмото с шапката си.

– Господин Рансъм! – кротичко каза тя и когато очите ѝ срещнаха неговите отново, в тях проблеснаха няколко сълзи.

– Не искам да страдате, наистина. Не искам да говоря неща, които ще ви причинят болка. Как бих могъл да ви нараня, след като изпитвам към вас такива чувства? – продължи той приглушено.

Тя не каза нищо повече, но изражението ѝ го умоляваше да я остави на мира, да я пощади, и когато това изражение стана още по-изразително, сърцето му в миг заликува, предвкусило успеха, защото прочете онова, което искаше да знае. Изражението ѝ му показа, че тя се страхува от него, че вече не си вярва, че съвсем правилно е разтълкувал характера ѝ (тя беше открита за нападение, беше създадена за любов, беше създадена за него) и че е само въпрос на време той да се добере до желаното. Това щастливо просветление го изпълни с нежност към нея и Рансъм не успя да вложи достатъчно убедителност в усмивката и в тихия си шепот, когато ѝ каза:

– Дайте ми само десет минути, не ме прогонвайте още първия миг. Във ваканция съм кратка, жалка ваканция. Не я проваляйте.

Десет минути по-късно госпожица Бърдзай вдигна очи от писмото си и ги видя да се разхождат заедно в разцъфналата градина и да минават през отвор в старата ограда в далечния край на двора. Отидоха в старата корабостроителница от другата страна, която вече се беше превърнала в поляна чак до морето, осеяна с парчета ненужна дървесина. Видя ги да поемат към залива и да спират на брега, за да усетят прохладния бриз по лицето си. Наблюдава ги известно време и сърцето ѝ се сгря, докато гледаше как упоритият южняк следва като пленник дъщерята на Нова Англия, възпитана в правилните идеали и готова да следва последователно възгледите си. Предвид предразсъдъците му, той несъмнено се държеше прекрасно. Дори отдалеч госпожица Бърдзай смътно забеляза смирението, с което той покани Верена Тарант да седне на ниската купчина почернели от времето дъски – основната мебелировка на онова място. Забеляза и може би прекалено победоносното изражение, с което момичето отклони предложението и застана където искаше – гордо и извърната встрани от него. Госпожица Бърдзай виждаше всичко това, но не чуваше нищо, затова не разбра кои негови думи накараха Верена внезапно да се обърне към него. Ако знаеше, може би наблюдението нямаше да ѝ се стори толкова странно – при обстоятелствата, при които се срещаха тези двама млади хора, – колкото изглежда на читателя.

– Приеха едната ми статия, най-добрата, струва ми се. – Това бяха първите думи, отронили се от устата на Базил Рансъм, след като двамата се отдалечиха от къщата.

– Отпечатана ли е? Кога ще излезе? – попита Верена тутакси. Въпросът излетя от устните ѝ тъй светкавично, че напълно обезсмисли намерението ѝ отпреди миг да стои далеч от него.

Той не повтори онова, което ѝ беше казал по време на разходката им в Ню Йорк, когато тя изрази неоснователна надежда, че съдбата му на отхвърлен автор ще претърпи обрат – не ѝ каза отново, че е прелестно същество. Само продължи да обяснява всичко, което бе в състояние да обясни, за да го опознае тя по-добре и да се увери, че може изцяло да му има доверие.

– В основни линии идвам поради тази причина. Въпросната статия е най-важният ми литературен опит и аз съм твърдо решен да се откажа или да упорствам до края в зависимост от това ще види ли рожбата ми бял свят. Онзи ден получих писмо от редактора на "Рашънъл Ривю", в което той ме уверява, че ще се радва да я отпечата, че я намира за забележителна и че с радост ще прочете друг мой материал. Статията съдържа повечето от възгледите, които споделих с вас, както и много други. Наистина вярвам, че ще привлече внимание. Така или иначе, дори простичкият факт, че ще бъде публикувана, е епохален за моя живот. На вас със сигурност ви се струва жалко, защото вие публикувате, вие сте в центъра на вниманието вече няколко години, радвате се на всякакви победи, но за мен това е от огромно значение. Вдъхва ми вяра, че съм способен на нещо. Промени начина, по който гледам на бъдещето. Строях въздушни кули и поставях вас в най-високата и най-красивата. Но настъпи огромна промяна и както ви казах, точно заради нея дойдох.

Верена попиваше всяка дума от това вежливо, помирително и изразително изявление, то беше пълно с изненади за нея и щом Рансъм млъкна, тя попита:

– Защо, преди не бяхте ли доволен от бъдещето си?

Тонът ѝ му подсказа, че не е подозирала у него слабостта на разочарованието, че почти не се е съмнявала, че някой ден той ще постигне победа над изменчивата си съдба. Това бе най-сладостното признание, което бе получавал досега, че може би наистина притежава способности – писмото от редактора на "Рашънъл Ривю" не беше нищо в сравнение с това.

– Не, бях много тъжен. Не знаех дали изобщо има за мен място на света.

– Мили боже! – възкликна Верена Тарант.

Четвърт час по-късно госпожица Бърдзай, която отново насочи вниманието си към своите писма (пишеше си с човек от Фрамингам, който изписваше по петнайсет страници), усети, че Верена, вече сама, влиза в къщата. Спря я и изрази надежда, че не е изхвърлила господин Рансъм зад борда.

– О, не, той си тръгна. Мина по другия път.

– Дано скоро пак да поговорим с него.

Верена се поколеба.

– Той говори с писалката си. Написал е много хубава статия за "Рашънъл Ривю".

Госпожица Бърдзай доволно погледна младата си приятелка, а листовете на безкрайното писмо прошумолиха на вятъра.

– Възхитително е как се развиват нещата, нали?

Верена просто не знаеше какво да каже. После си спомни предупреждението на доктор Пранс, че всеки момент може да изгубят скъпата си стара съратница, и го съпостави с казаното от Базил Рансъм – че "Рашънъл Ривю" излиза четири пъти годишно и редакторът го е осведомил, че статията му ще излезе в по-следващия брой. Помисли си, че може би госпожица Бърдзай няма да го дочака след толкова много месеци и няма да прочете какво е написал нейният кандидат за съпруг. Ето защо нямаше смисъл Верена да разколебава вярата ѝ, нямаше смисъл да се бои от деня на разплата. Позволи си само да целуне старицата по челото, защото шапката ѝ се беше смъкнала, при което госпожица Бърдзай възкликна:

– Верена, устните ти са толкова студени!

Верена не се учуди, че устните ѝ са студени – усещаше как по тялото ѝ пълзи мъртвешки хлад, защото този път Олив щеше да ѝ направи ужасна сцена.

Завари я в стаята ѝ, където беше избягала от господин Рансъм. Седеше до прозореца, явно се беше отпуснала на стола още щом беше влязла и оттам беше наблюдавала разходката на Верена и на натрапника в градината и после надолу към водата. Остана да седи отпусната, почти просната, в същата поза, в която чакаше Верена тогава в Ню Йорк. Момичето нямаше представа какво се кани да му каже Олив, защото възнамеряваше сама да подхване разговора. Запъти се право към нея, падна на колене и хвана ръцете ѝ, сплетени напрегнато в скута на госпожица Чансълър. Верена поизчака, после вдигна очи към нея и каза:

– Искам да ти кажа нещо веднага, без да отлагам повече. Нещо, което не ти казах нито когато се случи, нито след това. Господин Рансъм дойде да ме посети веднъж в Кеймбридж, малко преди да заминем за Ню Йорк. Прекара с мен няколко часа, разходихме се и разгледахме колежите. Писа ми след това, когато отговорих на писмото му, както ти казах в Ню Йорк. Тогава не ти разказах за посещението му. Говорихме дълго за него, а аз премълчах. Направих го съзнателно, не мога да обясня защо, знам само, че не исках да ти казвам – според мен така беше по-добре. Сега обаче искам да ти разкажа всичко – чуеш ли го, ще знаеш всичко. Беше само едно посещение – около два часа. Беше ми много приятно и на него му беше толкова интересно. Една от причините да не ти казвам беше, че не исках да разбираш как е дошъл в Бостън и после в Кеймбридж при мен, без да се отбие при теб. Мислех, че ще го приемеш зле. Сигурно смяташ, че съм те предала. Несъмнено създадох у теб погрешно впечатление, но сега искам да узнаеш всичко – всичко!

Верена изрече всичко това на един дъх и много сериозно, сякаш страстно се опитваше да изкупи предишната си липса на откровеност. Олив я слушаше с втренчен поглед. Отначало не разбираше, но явно беше схванала достатъчно, защото избухна:

– Ти ме предаде, предаде ме! Но предателството ти е за предпочитане пред отвратителните ти откровения! Какво значение има всичко, след като той е пристигнал заради теб? Защо е дошъл? Какво иска?

– Дошъл е да ме помоли да му стана съпруга.

Верена изрече думите със същата сериозност, със същата решимост този път да не допусне никакви упреци. Ала веднага след това зарови глава в скута на Олив.

Олив не понечи отново да се изправи, не стисна ръцете на Верена в отговор. Просто поседя мълчаливо, докато Верена се питаше дали случилото се в Кеймбридж, излязло на бял свят след толкова много месеци, не я е засегнало твърде дълбоко. Впоследствие обаче осъзна, че се дължи на ужаса от случилото се току-що. Най-сетне Олив попита:

– Това ли ти каза там, до водата?

– Да – вдиша очи Верена, – веднага ми го каза. Твърди, че е справедливо към теб да предизвести намеренията си. Иска да се опита да ме накара да го харесам – така твърди. Искал да ме вижда по-често и да ме опознае по-добре.

Олив се отпусна в креслото с ококорени очи и зяпнала уста.

– Верена Тарант, какво има помежду ви? За какво да се хвана, на какво да повярвам? Два часа в Кеймбридж, преди да заминем за Ню Йорк? – Започна да осъзнава предателството на Верена – предателство, изразяващо се в мълчание. – Боже милостиви, каква ужасна постъпка!

– Олив, исках да те пощадя.

– Да ме пощадиш ли? Ако наистина си искала да ме пощадиш, сега той нямаше да бъде тук!

Госпожица Чансълър изстреля думите с неочаквано ожесточение, а избликът ѝ отблъсна Верена и я накара да се изправи. За миг двете млади жени стояха една срещу друга като врагове. Само че това продължи броени секунди. Верена отговори с разтреперан глас, но не от страст, а като зов за милост:

– Да не искаш да кажеш, че съм го очаквала, че съм го повикала? Изумих се, когато го видях тук.

– Деликатността му е колкото на надзирател в някоя от плантациите му! Не знае ли, че го ненавиждаш?

Верена изгледа приятелката си отвисоко – неприсъщо за нея изражение.

– Не го ненавиждам, просто не съм съгласна с възгледите му.

– Не била съгласна! О, небеса! – Олив се извърна към отворения прозорец и облегна чело на вдигнатата рамка.

Верена се поколеба, после я обгърна с ръка.

– Не ми се сърди! Помогни ми, помогни ми! – промърмори тя.

Олив я стрелна с кос поглед, после се извърна към нея:

– Искаш ли да заминем със следващия влак?

– Да избягам от него отново, както сторих Ню Йорк? Не, не, Олив Чансълър, не така – продължи Верена разумно, сякаш цялата мъдрост на вековете се лееше от устните ѝ. – Как да оставим госпожица Бърдзай в това състояние! Трябва да останем, трябва да се преборим с това тук.

– Защо не подходиш честно, но напълно, не половинчато. Защо не му кажеш, че го обичаш?

– Да го обичам? Олив, аз почти не го познавам.

– Ще имаш възможност да го опознаеш, ако остане за цял месец.

– Не ми е неприятен като на теб. Но как да го обичам, след като ми заявява, че иска да се откажа от всичко, от цялата ни работа, от онова, в което вярваме, че не бива да изнасям повече речи, да говоря пред публика? Как да се съглася с това? – продължи Верена със странна усмивка.

– Това ли иска от теб? Просто така?

– Не, не така. Направи го много мило.

– Мило? Бог да ти е на помощ, не се унижавай! Не знае ли, че това е моят дом? – додаде Олив след малко.

– Разбира се. Няма да дойде, ако ти му забраниш.

– Значи, ще се срещате другаде – на брега, в селото?

– Със сигурност няма да го избягвам, няма да се крия – гордо отговори Верена. – Мисля, че в Ню Йорк успях да те убедя колко много държа на нашите цели. Следователно трябва да се срещам с него, съзнавайки силата си. Какво, ако го харесам? Какво значение има? Харесвам работата си повече, харесвам всичко останало на света повече!

Олив я слушаше и споменът как в къщата на Десета улица Верена я упрекна за съмненията ѝ, как отново я увери в предаността си към каузата, се върнаха в съзнанието ѝ със сила, която направи сегашното положение съвсем не толкова ужасно. Въпреки това не приемаше логиката на момичето и отговори:

– Но ти не се срещна с него там, а побърза да избягаш от Ню Йорк, макар да те молех да останеш. Той ти въздейства много силно там, не беше толкова спокойна, когато се върна от разходката си в парка, колкото се преструваш сега. Отказа се от всичко друго, за да избягаш от него.

– Знам, че не бях толкова спокойна, но вече имах три месеца да размишлявам за начина, по който той ми въздейства там. Приемам всичко много спокойно.

– Не, не е вярно. Изобщо не си спокойна сега!

Верена се умълча, а Олив продължи да я наблюдава изпитателно, да я обвинява, да я осъжда.

– Тогава не ми нанасяй удар след удар! – отговори тя с покъртителна нежност.

Думите ѝ оказаха мигновено въздействие на Олив, тя избухна в сълзи и притегли приятелката си към гърдите си.

– О, не ме изоставяй, не ме изоставяй, иначе ще умра от мъка! – простена тя разтреперана.

– Трябва да ми помогнеш, трябва да ми помогнеш! – проплака умолително и Верена.

XXXVII

Базил Рансъм прекара почти месец в Мармиън. Казвам това с ясното съзнание колко е невероятно. Бедната Олив беше крайно разтревожена от присъствието му, защото след завръщането си в Ню Йорк тя си обеща, че е приключила с него веднъж завинаги. Не само импулсивното отвращение, с което Верена настоя да се махнат от Десета улица, ѝ послужи като доказателство, че за младата ѝ приятелка е било предостатъчно да докосне с пръсти моралната тъкан на господин Рансъм, за да се отдръпне завинаги. Усещането ѝ за безопасност се подхранваше и от собственото му поведение, от явната му нагласа да се откаже от играта. Беше казал на Верена, че малката им разходка е последната възможност, беше ѝ дал да разбере, че гледа на нея не като на начало на по-близки отношения, а като край на отношенията, които е имало помежду им досега. Отказа се от нея по причини, известни само на самия него. Ако желанието му беше да уплаши Олив, явно бе решил, че я е уплашил достатъчно: вероятно южняшката галантност му беше подсказала, че трябва да я остави на мира, преди да я уплаши до смърт. Несъмнено беше решил, че е суетно да се надява Верена да се откаже от стабилните си убеждения, и макар да ѝ се възхищаваше и да желаеше да я притежава според собствените си условия, той се примири с изгледите за бъдещето – след шестмесечно ухажване и въпреки цялата ѝ симпатия към него и желанието ѝ да постъпва според очакванията на хората, тя презираше възгледите му точно толкова, колкото и в началото. Олив Чансълър вярваше само в онова, в което искаше да повярва, затова позволи на Верена да избяга от Ню Йорк веднага след като показа на приятелката си какво би било да изпие чашата до дъно и колко скъпо може да ѝ струва животът в света на илюзиите. Ако не се страхуваше толкова, щеше да прозре нещата по-ясно, щеше да разбере, че не бягаме от хората, освен ако не се страхуваме от тях, и не се страхуваме от тях, освен ако не съзнаваме безпомощността си. Верена вече се боеше от Базил Рансъм (макар че този път отказа да избяга), но вече бе въоръжена: призна беззащитността си пред Олив и я помоли за закрила. Клетата Олив беше поразена като никога, но надвисналата опасност и вля отчаяна енергия. Единствената ѝ утеха беше, че Верена бе признала опасността и се беше оставила в ръцете на приятелката си.

– Харесвам го, нищо не мога да направя, харесвам го. Не искам да се омъжа за него, не искам да възприема идеите му, които са неописуемо неправилни и отблъскващи, но го харесвам повече от всеки друг господин, когото познавам.

Момичето призна това пред приятелката си веднага след като продължиха разговора, за който ви разказах преди малко, и още няколко пъти през следващите няколко дни. Призна сериозната криза, настъпила в живота ѝ, и нямаше нужда да подсилва повече твърдението си, за да стане ясно, че и тя се е поддала на всеобщата страст. Олив и преди бе имала подозрения и страхове, но вече съзнаваше колко неоснователни и глупави са били, защото сега положението беше различно от "фазите", които тревожно бе наблюдавала по-рано. Радваше я искреността на Верена, осигуряваше ѝ опора. Момичето този път не увърташе с твърдението, че приема красиви и безскрупулни млади мъже заради шанса да ги спечели за каузата. Държеше се твърдо, категорично, настървено. След като премина изненадата от пристигането на Рансъм, Олив реши, че няма да застине в безсловесно покорство пред него. Верена я беше помолила да ѝ помогне, да я спаси. Искаше да го намрази...

– Искаш да го намразиш! – прекъсна я Олив.

– Не, искам да намразя факта, че го харесвам. Искам да ми разкриеш всички причини, поради които трябва да го мразя – повечето са адски важни. Не ми позволявай да пропусна нищо! Не се страхувай, че няма да ти бъда признателна, когато ми ги напомниш!

Това беше една от речите на Верена, докато не спираха да обсъждат ужасния проблем, а трябва да признаем, че тя произнесе много такива речи. Най-странно от всичко беше, че тя отново и отново протестираше пред Олив, че не бива се спасяват е бягство. Не било достойно, срамувала се след бягството от Ню Йорк. Тази тревога за моралния ѝ облик беше нова за Верена, тъй като, макар да беше засягала този въпрос и преди – настояваше, че е неин дълг да се справя с тревогите и притесненията в живота си, – никога не беше заемала подобна позиция толкова категорично пред лицето на някоя опасност. Нямаше навик и да говори или да разсъждава какво е достойно и какво – не. Ето защо, когато я чу да говори за това, Олив разбра, че ужасната, зловеща и фатална страна на създалото се положение е, че за пръв път в историята на святата им дружба Верена не е искрена. Не беше искрена, когато ѝ каза, че се нуждае от помощта ѝ във връзка с господин Рансъм, за да запази силата и опората си. Олив не си позволи да допусне, че Верена се преструва и просто приспива вниманието ѝ с такива приказки, които само биха маскирали предателството ѝ, биха го направили още по-жестоко. Склонна беше да смята, че предателството ѝ все още е неволно, че Верена заблуждава най-вече самата себе си със своето желание да бъде спасена. Приказките ѝ за достойнство не бяха искрени, не беше искрено и настояването ѝ да останат, за да се грижат за госпожица Бърдзай – като че ли доктор Пранс не беше напълно способна да изпълнява тази функция и нямаше да посрещне с радост тяхното заминаване от къщата! Олив отдавна беше наясно, че доктор Пранс ни най-малко не симпатизира на движението им, нито на идеите им, че вниманието ѝ се свежда само до дребните проблеми на физиологията и на собствената ѝ професия. Никога не би я поканила, преди да прозре този факт, както я убеди впоследствие хладното равнодушие на лекарката по отношение на разговорите им, четенето и репетициите, постоянните ѝ излети за риба и за ботанически занимания. Беше твърде тесногръда, но явно беше по-наясно от всеки друг с физическото състояние на госпожица Бърдзай, а това бе успокоително в този момент, когато тази възхитителна старица видимо отпадаше.

– Работата е там, че това рано или късно трябва да се случи, така че ще бъде огромно облекчение да приключим. Решението му е твърдо и ако битката не се разрази днес, ще се разрази утре. Според мен моментът е подходящ. Лекцията ми за Мюзик Хол е готова и нямам с какво друго да се занимавам, затова мога да отделя внимание на личната ни борба. А тя изисква много сили, защото той е страшно красноречив. Ако утре си заминем оттук, той ще ни намери на новото място. Ще ни последва навсякъде. Преди време можехме да му избягаме, защото според собственото му признание тогава не е имал пари. И сега нямал много, но достатъчно, за да пътува. Много е обнадежден от факта, че редакторът на "Рашънъл Ривю" е приел статията му, и е сигурен, че в бъдеще ще се прехранва с писане.

Верена изтъкна всичко това три дни от началото на пребиваването на Базил Рансъм в Мармиън, а приятелката ѝ я прекъсна с въпроса:

– Така ли предлага да те издържа – като пише?

– О, да. Разбира се, не отрича, че ще бъдем ужасно бедни.

– И представата му за литературна кариера се гради на тази единствена статия, която още не е видяла бял свят? Не проумявам как един изискан мъж ще се опитва да спечели жена, след като положението му е толкова жалко.

– Уверява ме, че не би го направил преди три месеца – щял да се срамува, затова по време на посещението ни в Ню Йорк, макар да изпитвал същите чувства като сега, решил да не настоява, да ме пусне да си замина. Едва неотдавна му провървяло, нагласата му се променила само за седмица след писмото на редактора относно статията му, за която незабавно получил заплащане. Писмото било изключително ласкателно. Убеден е в бъдещето си, представя си, че го очаква известност, влияние и богатство – може би неголямо, но достатъчно. Не намира живота за приятен, така вижда нещата, но смята, че едно от най-хубавите неща, които може да стори един мъж, е да се погрижи за жена, която много му харесва и която иска да има до себе си.

– А не можа ли да избере някоя друга от милионите представителки на женския пол? – простена клетата Олив. – Защо се е спрял на теб, след като знае, че ти си неговата противоположност?

– И аз точно това го попитах, а той отговори само, че тези неща нямат разумно обяснение. Влюбил се в мен още първата вечер, у госпожица Бърдзай. Както виждаш, твоето тайнствено предчувствие ще се окаже основателно. Оказва се, че съм му харесала повече, отколкото на другите.

Олив се просна на дивана, зарови лице във възглавниците, които събори в отчаянието си, и простена, че Рансъм не обича Верена, че никога не я е обичал, а само се преструва, тласкан от омразата си към тяхната кауза. Искал да им навреди, да стори най-голямата злина, която му хрумва. Не я обичал, мразел я, искал само да я заглуши, да я смаже, да я унищожи, както Верена несъмнено щяла да се убеди, ако го слуша. Той съзнавал, че гласът ѝ е вълшебен, и още от първия миг, в който чул мелодията му, бил твърдо решен да го съсипе. Не го движела нежност, а дяволска злоба, защото от нежност никой не иска ужасната жертва, която той не се посвенил да поиска от нея – да извърши богохулство, предателство, да се откаже от работата си и от интересите си, с които била сърдечно свързана, да измами младежките си години, най-чистите си и най-благородни амбиции. Олив изобщо не говореше за себе си, не изрече – поне отначало – нито едно възражение заради своята лична загуба, заради помраченото им от спорове приятелство. Тя говореше само за неописуемата трагедия на отказа от техните идеали, за провала на Верена да осъществи начинанието, с което се е нагърбила, за ужаса да погребе кариерата си под мрак и сълзи, за радостта и въодушевлението, които ще изпълнят сърцата на техните противници, от това блестящо потвърждение за непостоянството, безполезността и предопределеното раболепие на жените. Този мъж само ѝ беше свирнал и тя с радост беше паднала на колене пред него. Най-разпалените протести на Олив можеха да се обобщят в твърдението, че ако Верена ги изостави, борбата за еманципацията на жените ще се върне сто години назад. През онези мъчителни дни тя не говореше непрекъснато, понякога мълчеше, пребледняла и обзета от дълбока тревога, после подемаше разпалени спорове, започваше да умолява, да увещава. Всъщност Верена беше тази, която говореше неспирно – намираше се в непознато състояние и както беше ясно за всички, поведението ѝ беше неестествено и пресилено. Ако се самозаблуждаваше, както твърдеше Олив, в усилието ѝ, в находчивостта ѝ имаше нещо трогателно. Ако се опитваше да изглежда в очите на Олив безпристрастна и здравомислеща по отношение на Базил Рансъм и в плен само на желанието да провери, като морално изпитание, колко дълбоко може да ѝ повлияе той като влюбен мъж, Верена се стараеше още повече да пробута тази лъжа на собственото си въображение. Не спираше да твърди, че ще изпадне в отчаяние, ако претърпи поражение, измисляше аргументи, още по-убедителни от тези на Олив – ако това изобщо бе възможно – защо трябва да се придържа към собствената си съдба, защо трябва да се противопостави дори ако сега се измъчва. Беше словоохотлива, красноречива, разпалена. Постоянно повдигаше темата, сякаш за да вдъхне увереност на приятелката си, да ѝ покаже, че владее ума си, че е съхранила независимостта си.

Трудно можем да си представим по-странно положение от онова, в което се намираха двете жени тогава. Особено Верена – не съм способен да пресъздам действителното ѝ състояние. За да я разбере, човек трябва да познава нейната особена, вродена честност, навика ѝ да обсъжда различни въпроси, чувства и морал, нейното образование, атмосферата от лекционните зали, от сеансите, познанията ѝ относно речника на емоциите и тайните на, духовния живот". Тя се бе научила да диша и да се движи в рядък въздух, както би се научила и да говори китайски, ако успехът ѝ в живота зависеше от това. Но нито ослепителните номера, нито нейните неподправени превъзходни умения не бяха станали част от нейната същност, израз на най-съкровените ѝ предпочитания. Част от нейната природа беше невероятната ѝ щедрост, благодарение на която можеше да се разголи, да се отдаде, да се разкрие напълно пред човека, който го поиска от нея. Както вече отбелязахме, Олив смяташе, че никой не обръща толкова малко внимание на съхранението на личното си достойнство, и макар Верена да го изтъкваше като основание за оставането им в града, трябва да признаем, че в действителност тя беше крайно непоследователна. Олив бе вложила много от себе си в развитието на дарбата на Верена, но не се осмелявам да предположа до какви изводи бе стигнала след дълбок размисъл относно последиците от усъвършенстваното красноречие на момичето. Дали си бе казала, че сега Верена се опитва да я удави в собствените ѝ фрази? Дали не наблюдаваше смаяна фаталния резултат от старанието си да намира отговор за всичко? Тактичността, деликатността, предизвикана от уважение към нещастието, изисква да извърнем глава от състоянието на Олив по време на тези скръбни седмици. Тя не се хранеше и не спеше, едва заговорила, избухваше в сълзи, чувстваше, че е претърпяла неумолимо и коварно поражение. Помнеше великодушието, с което беше отказала (по-предната зима) да получи от Верена клетва, че ще остане неомъжена, която първоначално бе поискала от нея, но после се бе отказала, защото изпитанието ѝ се стори твърде жестоко. Тогава обаче момичето за един скъпоценен час, безвъзвратно отлетял, беше склонно да ѝ даде това обещание. Олив се разкайваше за това горчиво и гневно, а после се запита още по-отчаяно дали дори ако беше получила това обещание, щеше да има смелостта да изиска изпълнението му с оглед на реалните усложнения. Убедена бе, че ако е по силите ѝ да каже: "Не, няма да позволя да се отметнеш. Ти ми даде дума и аз няма да отстъпя!", Верена би изпълнила нареждането ѝ и би останала с нея, ала магията щеше завинаги да напусне духа ѝ, завинаги щеше да изчезне сладостта на приятелството им, ползата от работата им. Не спираше да ѝ повтаря, че се е променила изцяло от онзи миг, когато беше дошла при нея в Ню Йорк след сутринта, която беше прекарала с господин Рансъм, и разридана я беше помолила незабавно да отпътуват. След това беше наранена, вбесена и отвратена, но междувременно не се случи нищо – само еднократна размяна на писма, за която Олив знаеше, – което да породи у нея безсрамна толерантност. Верена признаваше, че е безсрамна, и винаги обясняваше като за пръв път какво се е случило и какво я е разубедило. Просто беше сигурна, че го харесва и че това е правилната гледна точка, единствената, от която би могла да анализира положението и да стигне до така нареченото от нея действително решение – трайно спокойствие. Когато Верена отговаряше на това с красноречието, за което споменах, не пропускаше да напомни, че най-силното ѝ желание на света е да докаже (картина, която Олив ѝ беше нарисувала още първия път), че една жена може да живее, следвайки велика, жива и спасителна идея, и без подкрепата на мъж. Да докаже правотата си в противовес на закостенелите суеверия – извор на всяко нещастие и по-конкретно на самопровъзгласяването на върховенството на мъжете – ето това, твърдеше разпалено тя, я вдъхновяваше в сегашната сериозна криза.

Единственото зрънце утеха на Олив в този нещастен период беше, че вече знае най-лошото. След дълго и злокобно мълчание Верена ѝ беше признала за отвратителната случка в Кеймбридж. Това ѝ се струваше най-лошо, защото беше като гръм от ясно небе, идваше от посока, където всички опасни симптоми бяха изчезнали още преди месеци. Макар Верена да беше направила всичко по силите си, за да компенсира вероломното си мълчание, като разказа случилото се между нея и господин Рансъм в Монаднок Плейс или по време на разходката им в колежите, Олив смяташе този случай за ключ към всичко, случило се впоследствие, защото тогава Рансъм беше получил неотвратима власт над нея. Ако Верена беше признала навреме, Олив никога не би ѝ позволила да замине за Ню Йорк. Единствената компенсация за тази отвратителна грешка беше, че момичето я признава и явно вече е на мнение, че е проявило твърде голяма сговорчивост. В някои августовски следобеди – дълги, прелестни и ужасни, на човек му се струваше, че лятото преваля, а шумоленето на раззеленените дървета на полегатите слънчеви лъчи под порива на сладостния ветрец звучеше като гласа на приближаващата есен, като предупреждение за житейските опасности – знаменателни и нетърпими часове, през които, докато седеше под полюшващата се от решетката лоза заедно с госпожица Бърдзай и се опитваше да прочете нещо на глас на своята гостенка, за да успокои нервите си, по-скоро собственият ѝ треперещ глас отново ѝ навяваше мисли за онзи гибелен ден в Кеймбридж, отколкото фактът, че в същия момент Верена е излязла с господин Рансъм на обичайната си кратка всекидневна разходка, до която беше решено да свежда общуването им. Казвам "решено", но това не е точната дума за компромиса, до който стигнаха, след молби през сълзи и крепки прегръдки, когато Рансъм увери Верена, че наистина ще остане един месец, а тя обеща да не увърта и да не бяга (с което нищо нямаше да постигне, увери я той), а да му даде шанс и да го изслушва по няколко минути всеки ден. Той настоя въпросните няколко минути да бъдат един час, а начинът, по който щяха да го прекарват, беше съвсем очевиден. Разхождаха се по брега до едно каменисто и обрасло с храсталаци място, докъдето стигаха точно за уговореното време. Навсякъде по тези места се долавяше меката, нежна и уханна сънливост на местността. Сладостта на белите пясъци, тихата вода, ниските носове, където сред барбариса и езерцата от приливна вода, искрящи на залеза, се виждаха пътеки – навсякъде властваше духът на късното лято. Разхождаха се и в гората, понякога по залесени възвишения, където каприз на природата беше групирал интересно дърветата и където насред моравите или в благоуханните кътчета за отдих и двамата се чувстваха като в приказка. На такива места Верена слушаше спътника си, държейки часовника си в ръка, и искрено се чудеше как е възможно той да обича момиче, поставило толкова отблъскващи условия пред желанието му да я ухажва. Разбира се, той още от самото начало беше приел, че няма да се натрапва отново на госпожица Чансълър и че след онова неловко сутрешно посещение, което описах, през първите три седмици от престоя си в Мармиън няма да влиза в къщата, чиито задни прозорци гледаха към изоставената корабостроителница. Както може да се допусне, Олив не възрази, а се държа като истинска дама, за да не му дава основания за обвинения. Отношенията между двамата бяха крайно обтегнати, водеха война на живот и смърт. И така, Верена се срещаше с младия мъж, както момиче се среща с ухажор. Виждаха се извън къщата, недалеч от селото.

XXXVIII

Както вече видяхме, Олив мислеше, че знае най-лошото, ала никой не може да знае кое е най-лошото – този път Верена реши да не ѝ се доверява по този въпрос, за разлика от обстойните разговори, които водеше с нея по всички останали. Промяната у обекта на неотклонното обожание на Базил Рансъм беше настъпила след случилото се в Ню Йорк и се изразяваше точно в това – казаните от него думи там, че истинското ѝ призвание е съвсем различно от кухия и фалшив идеал, с който са я обременили близките ѝ и връзката ѝ с Олив Чансълър – тези думи, най-въздействащите и проникновените, които беше изричал, бяха попаднали право в душата ѝ и бяха пуснали корен. Най-сетне им беше повярвала и тогава настъпи промяната, преобразяването. Бяха запалили светлина, в която тя се видя с нови очи, и колкото и да е странно, се хареса повече, отколкото преди това на изкуствената светлина на лампите в аудиториите. Още не можеше да го признае пред Олив, защото то засягаше всичко до корен, но я изпълваше страшно и приятно усещане и Верена благоговееше пред всичко, което предвещаваше то. Тя трябваше да изгори всичко, което обожава, и трябваше да обожава всичко, което беше изгорила. Най-невероятно беше, че макар да намираше положението за изключително сериозно, не се страхуваше от предателството, което обмисляше – да, определено, вече трябваше да си го признае. Просто истината беше преминала на другата страна и сияйното ѝ лице бе започнало да я гледа от изразителните очи на Базил Рансъм. Тя обичаше, беше влюбена – чувстваше го с всяка фибра на своето същество. Явно по природа не беше устроена да изпитва това чувство в нищожна степен (както изискваше кръстоносният поход, на който беше поела, а също и обетът за отрешение, който беше дала на Олив), а го оставяше да бушува, да се насища максимално. Всъщност винаги я беше движила страстта, само че сега обектът ѝ беше друг. Преди беше убедена, че духът ѝ гори с двоен пламък: едната половина беше отдадена на приятелството ѝ с най-невероятния човек на света, а другата преживяваше страданията на всички жени. Верена се взираше ужасено в безцветния прах, в който само за три месеца след Ню Йорк се бе срутило това убеждение, и смяташе, че само магия може да предизвика подобен катаклизъм. Нямаше представа защо съдбата беше определила Базил Рансъм да направи тази магия. Клетата Верена, която до съвсем скоро се ласкаеше от мисълта, че има вълшебна пръчица в джоба!

Когато вечер към пет часа – когато обикновено отиваше на среща с него – го видеше да я чака недалеч, на завоя на пътя, който след като лъкатушеше около километър-два, се губеше в онова изолирано и врязано място, където в горещите часове жужаха пчели и прелитаха унесено ѝ объркано, тя усещаше, че високата му бдителна фигура пред ниския хоризонт отзад е символ на важността, на огромното значение, което той имаше за нея – на факта, че сега в нейните очи той е най-непоклатимото, категорично и несравнимо нещо на света. Ако той не беше там, където го очакваше тя, щеше да се наложи Верена да поспре и от слабост да се облегне на нещо, защото цялото ѝ същество щеше да запулсира по-болезнено, отколкото пулсираше сега, макар че и когато го завареше там, пак я обземаше безпокойство. Кой е той, какъв е, питаше се тя. Какво ѝ предлагаше освен възможност (и то без компенсация чрез слава и богатство) за крещяща измяна на всяка надежда, която е вдъхнала, всяко обещание, което е дала? Рансъм не оставяше място за никакви илюзии относно позицията ѝ като негова съпруга, не я залъгваше с розови обещания за лесен живот, а ѝ даде ясно да разбере, че ще бъде бедна и откъсната от обществото, партньорка в неговата борба, в неговия суров и упорит стоицизъм. Когато говореше за тези неща и свеждаше поглед към нея, тя не сдържаше сълзите си. Усещаше, че за да бъде щастлива, трябва да се хвърли в живота му (колкото и пуст и безплоден да беше сега), но също така намираше тези пречки за ужасни, за жестоки. Не биваше да се смята, че революционната промяна, която се случваше в нея, не бе съпроводена със страдание. Тя страдаше по-малко от Олив, защото беше различна от приятелката си, но докато колелото на опита се въртеше, то сякаш я мелеше на съвсем малки частици. Със своя почтен и ведър нрав, с почтителната си отзивчивост, с изисканата си сърдечност, с желанието винаги да радва другите дори когато доскоро непозната за нея сила я тласка да зарадва себе си, клетата Верена прекарваше онези дни в огромно морално напрежение, което не афишираше само защото нямаше никакво право да изглежда отчаяна. Дълбоко в себе си таеше огромна жал към Олив и се питаше колко далеч трябва да стигне по пътя на саможертвата. Не можеше да ѝ причини по-голяма злина, беше я измамила във всичко. Само три месеца по-рано беше положила клетва, беше дала дума, наглед предано и въодушевено. Понякога на Верена ѝ се струваше, че не бива да продължава всичко това, а да се задоволи с извода, че обича толкова силно, колкото е способна да обича една жена, и че това няма да се промени. Усещаше хватката на Олив твърде стегната, твърде ужасна. Казваше си, че никога няма да посмее, че е по-добре да се откаже по-рано, отколкото по-късно, че сцената накрая ще бъде нещо, с което няма да може да се справи, че няма право да разрушава цялото бъдеще на това клето същество. Представяше си онези нещастни години, знаеше, че Олив никога няма да преодолее разочарованието. То щеше да я засегне на най-болното място и тя щеше да бъде неизлечимо самотна и завинаги унизена. Странно беше това тяхно приятелство – нещо в него го правеше може би най-съвършеното приятелство между две жени. Разбира се, беше по-скоро от страна на Олив, отколкото от нейна, Верена го знаеше открай време, но и това нямаше значение. Каква полза да си казва, че Олив е започнала всичко и че отначало тя е откликнала просто от учтивост, от силна симпатия. Беше се отдала напълно и трябваше да бъде по-разумна, ако не възнамеряваше да продължава така. В края на трите седмици тя реши да сложи край на проучването си, но единственият резултат беше огромният ѝ интерес към възгледите на Базил Рансъм и изгледите за несекващи неприятности. Уверяваше я, че му се иска тя да го опознае и ето че вече го познаваше доста добре. Познаваше го и го обожаваше, но това нищо не променяше. Да се откаже от него или да се откаже от Олив – ето това чутовно дело предстоеше на Верена.

Базил Рансъм още от онзи ден в Ню Йорк имаше предимството, че е дръпнал струна, която още трептеше, затова не е трудно да си представим, че той не пропускаше да се възползва от него. Беше запалил нова светлина в съзнанието на Верена и беше направил мисълта да се отдаде на един мъж по-приемлива за нея, отколкото да се отдаде на каузата си. Освен това намери начин да задълбочи това убеждение у нея, да стъпче в прахта знамето, което тя развяваше преди. Той се намираше в много необичайно положение – осъществяваше обсадата си с вързани ръце. Тъй като беше длъжен да смести всичко в един час дневно, Рансъм реши, че трябва да се ограничи до основното. А то беше да ѝ покаже колко много я обича и после да я притиска, неизменно да я притиска. Странно беше да се навърта покрай къщата на госпожица Чансълър, без да може да влезе, и съжаляваше, че не може да види отново госпожица Бърдзай, пък и често нямаше какво да прави сутрин и вечер. За щастие, си носеше много книги (стари томчета, купени от будките в Ню Йорк) и реши, че щом не може да се възползва от нещо повече, ще се задоволи с нещо по-малко. Понякога сутрин се срещаше с доктор Пранс и двамата доста плаваха заедно. Тя беше запалена по лодките и по риболова, затова двамата излизаха заедно в залива, пускаха въдиците си и наговаряха чудовшцно количество ереси. Тя се срещаше с него, както и Верена, "сред природата", само че по различен начин. Рансъм страшно се забавляваше с отношението ѝ и не виждаше какво на света би могло да я накара да трепне. Тя никога не се сепваше и не показваше изненада, държеше се така, сякаш приема всичко странно за нормално, не издаваше, че е запозната със странното положение на Рансъм, с нито една дума не показваше, че е забелязала яростта на госпожица Чансълър и че Верена излиза всеки ден на среща. От поведението ѝ човек би заключил, че е съвсем естествено Рансъм да седи на оградата на километър от къщата, както и в някой от люлеещите се столове на задната веранда на госпожица Чансълър. Единственото, което младият мъж не харесваше у доктор Пранс, беше впечатлението, което тя създаваше у него (и той не разбираше как се прокрадва от пролуките на нейната сдържаност), че смята Верена за незначителна. Тя гледаше иронично на почти всяко ухажване. Не след дълго му се изясни, че докторката не вижда нищо чудно в празноглавието на жените, след като въпреки всичките им недостатъци са способни да накарат мъжете да седят по оградите и да ги чакат. Доктор Пранс го увери, че госпожица Бърдзай не забелязва нищо, че от няколко дни е изпаднала в нещо като вцепенение и изобщо не знаела дали господин Рансъм е някъде наблизо. Сигурно мислела, че се е отбил само за ден и после е заминал, най-вероятно за да се зареди със сили от госпожица Тарант. Понякога, когато погледнеше към него в лодката, потънала в дружелюбно мълчание, докато чакаше рибата да клъвне (ликуваше, когато това стане), тя добиваше дяволски проницателно изражение. Когато Рансъм не се пържеше до нея (нямаше нищо против масачусетското слънце), той се скиташе по пасторалния полегат склон над брега. Винаги носеше книга в джоба си, излягаше се под шумолящите дървета, чакаше и обмисляше какво да каже на Верена при следващата им среща. В края на втората седмица беше успял (така поне вярваше той) да постигне много повече, отколкото се беше надявал, защото сега момичето като че ли гледаше много по-лековато на така наречената своя "дарба". Всъщност той се изуми на лекотата (както самата тя подметна веднъж), с която Верена отхвърли дарбата си и се отказа от мисълта, че е нещо полезно и безценно. Той точно това искаше от нея, но фактът, че саможертвата ѝ струваше толкова малко, доказваше правотата му и ясно показваше, че за да бъде щастлива, не се налага Верена да посвети половината от живота си, дърдорейки (независимо колко хубаво) пред публика. Въпреки това Рансъм си мислеше, че като компенсация на саможертвата ѝ трябва да се държи изключително мило с нея през следващите години. През първата седмица от посещението му в Мармиън тя му зададе въпрос, който засягаше точно тази тема:

– Е, ако е само заблуда, защо ми е дадено всичко това, защо съм обременена с толкова ненужна дарба? Пет пари не давам за нея и ви го признавам съвсем открито, но бих искала да знам какво ще стане с тази част от мен, ако се затворя в личния си живот и се посветя, както казвате, на старанието да очаровам само вас. Ще заприличам на певица с красив глас (сам ми казахте, че имам красив глас), която е дала обет да не изпее дори една нота. А нима това не е огромна загуба, нарушение на природните закони? Нима дарбите не са ни дадени, за да ги използваме, имаме ли право да ги потискаме и да лишаваме човешките си събратя от удоволствието, което могат да им донесат? В споразумението, което предлагате (така Верена говореше за брака им), не виждам какво сте предвидили за бедната, вярна и уволнена прислужница. Ще бъда очарователна с вас, но хората ме уверяват, че кача ли се на сцената, очаровам целия свят. Няма нищо лошо да говоря за това, сам ми го казахте. Може би смятате да поставите подиум в предния салон, откъдето да ви произнасям реч всяка вечер и да ви настанявам в леглото след работа. Казвам "предния салон", сякаш е сигурно, че ще имаме два! Надали средствата ни ще го позволят – пък и трябва да има къде да вечеряме, ако в хола ни ще има подиум!

– Скъпа млада госпожице, лесно мога да разреша този проблем: масата в трапезарията ще бъде подиумът, а вие ще се качвате отгоре.

Това гласеше закачливият отговор на Базил Рансъм на напълно естествения апел на събеседницата му и читателят вероятно ще отбележи, че ако това я бе заставило да прекрати проучването си, значи, твърде лесно се отказваше. Все пак той продължи и в думите му се долавяше повече разум и по-голямо уважение към една сериозна загадка:

– Да очаровате мен, да очаровате света? Какво ще стане с вашето очарование – това ли ви интересува? Ще бъде около пет хиляди пъти по-силно от сега, ето какво ще стане. Ще намерим предостатъчно приложения за дарбата ви, тя ще украсява целия ни живот. Повярвайте ми, госпожице Тарант, тези неща сами се подреждат. Няма да пеете в Мюзик Хол, но ще пеете на мен. Ще пеете на всеки, който ви познава и се окаже близо до вас. Дарбата ви е неунищожима – не говорете така, сякаш искам да я залича или мога да отнема дори частица от нейната божественост. Просто искам да ѝ задам друга посока, но не желая да прекратя дейността ви. Вашата дарба е умението да се изразявате, а аз не мога да ви отнема тази изразителност. Тя няма да блика в определено време в определен ден, но ще напоява, ще наторява, ще украсява блестящо ежедневната ви реч. Помислете си колко прелестно ще бъде, когато влиянието ви стане в буквалния смисъл социално. Вашата дарба, както я наричате, ще ви превърне в най-обаятелната жена в Америка.

Наистина имаме основание да се опасяваме, че Верена се задоволяваше с малко. Не че успяваше да убеди, но тя откриваше в неговата гледна точка прекрасни, пренебрегнати и почти неподозирани истини. Освен това скоро разбра, че не може да му каже нищо (въпреки многото, което си мислеше) за последиците от предателството си към Олив. Верена се въздържаше да обсъжда тази тема, след като видя колко го ядосват тези разговори и с каква оскърбителна жестокост отхвърля той този предлог. Настояваше да разбере откога е по-приятно да прекарваш времето си с мрачна стара мома, отколкото с почтен млад мъж, а когато Верена се позоваваше на свещеното приятелство, той питаше по силата на какво недоразумение е лишен от сходна привилегия. В миг на откровение (Верена мислеше, че е много предпазлива, но явно беше снижила гарда) му каза, че според Олив неговите посещения в Мармиън хвърлят любопитна светлина върху галантността и смяташе, че зад решителното му ухажване на Верена всъщност се крие желанието му да преследва нея. Верена тутакси съжали, че е наляла вода в мелницата му, но разбра, че не е нанесла никаква вреда, защото Базил Рансъм прие добронамерено размислите на госпожица Чансълър относно неговата деликатност и ги превърна в повод хубавичко да се посмее. Нямаше как Верена да разбере, защото той не овладя този изблик на веселие, за да сподели с нея, че е взел решение по въпроса още преди да напусне Ню Йорк – още когато ѝ написа вече споменатата бележка (след като тя замина от града), второто му писмо до нея след посещението му в Кеймбридж: Дружелюбен, почтителен, но въпреки това многозначителен намек, че раздялата не означава мълчание от негова страна. Малко знаем за размислите му – само колкото е важно за повествованието, но ни е известен избликът му на оптимизъм след насърчителната реакция на редактора. Базил си въобразяваше, че значимостта на това насърчение несъмнено бе преувеличена от желанието му да възобнови линията на поведение, от която се беше отказал (колкото и ограничена да бе досега възможността му да я следва) в много по-малка степен, отколкото предполагаше. Въпреки това то предизвика важна революция във вижданията му и го накара да се запита доколко трябва да се съобразява с госпожица Чансълър (от най-изтънчена южняшка гледна точка), преди да реши сериозно да се заеме да ухажва Верена Тарант. Бързо реши, че изобщо не трябва. Благородство проявяваш към хората, които мразиш, не към хората, които обичаш. Той не мразеше клетата госпожица Олив, макар че здравата се постара. А дори да опиташе да я намрази, благородството нямаше да му позволи да зареже любимото момиче, за да се представи като галантен кавалер пред третата си братовчедка. Благородството означава търпимост и великодушие към по-слабите, а госпожица Олив нямаше слабости, тя беше боец и щеше да се бори с него до смърт, без да отстъпи нито на йота. Той усещаше, че тя се бори по цял ден в своята горска къща, усещаше съпротивата ѝ във въздуха и понякога Верена идваше на срещите с него изтощена и пребледняла от схватките.

В същия шеговит дух, в който разглеждаше разбиранията на Олив относно това как следва да живее господин от Мисисипи, той обсъди с Верена лекцията, която тя подготвяше за своето голямо изпълнение в Мюзик Хол. Научи от нея, че тя ще влезе в сражение като госпожа Фариндър, ще поеме на зимен поход и понесла огромното си оръдие. Всички формалности вече бяха уредени, маршрутът беше начертан и Верена очакваше да произнесе лекцията си на около петдесет различни места. Беше озаглавена "Разумът на жената" и според госпожица Бърдзай и госпожица Чансълър това щеше да е най-многообещаващата ѝ изява, доколкото можеха да преценят предварително. Този път Верена нямаше да се остави на вдъхновението, не искаше да се изправя пред огромна бостънска публика, без да знае силите си. Пък и вдъхновението ѝ беше доста поотслабнало, защото под влияние на Олив беше прочела и проучила толкова много литература, че всичко ѝ се струваше вече измислено. Олив беше великолепен критик, независимо дали на Базил му харесва, или не, и я беше накарала да премисли всяка дума от лекцията по двайсет пъти. Не беше останала неотрепетирана интонация. Беше много различно от преди, когато я подготвяше баща ѝ. Жалко, че Базил не можеше да види какви са изискванията на Олив за подготовката или да присъства на вечерните репетиции в малкия им салон, след като смята жените за повърхностни. Мнението на Базил относно събитието в Мюзик Хол се свеждаше до следното – беше решен да го осуети, ако успее. В разговорите си с Верена се отнасяше насмешливо към него и дори попрекаляваше, защото виждаше, че тя намира критиката му за преувеличена. Всъщност не би могъл да преувеличава, защото идеята тя да навлезе в нов етап на кариерата си му се виждаше ненавистна. Закле се Верена да не участва в това, защото в случай на успех работата ѝ щеше да я погълне изцяло (а тя щеше да успее, той ни най-малко не се съмняваше в способността ѝ да предизвика сензация в Мюзик Хол), съпътствана от бурното одобрение на пресата. Пет пари не даваше за нейните ангажименти, за кампаниите ѝ и за очакванията на приятелите ѝ – най-силното му желание беше да порази всичко това с един удар. Това щеше да е неговата победа, символът на неговия успех. За него това се превърна в идея фикс и той не скъпеше предупрежденията си. Когато тя отбелязваше през смях, че единственият начин да я спре е да я похити, той искрено я съжаляваше, задето не прозира непоклатимостта на намеренията под злокобните му шеги. Чувстваше се едва ли не способен да я отвлече. Болезнено ясно беше, че тя скоро ще се превърне в огромна знаменитост, и на него му призляваше от това. Гледната му точка беше съвсем различна от тази на господин Матиас Пардън.

Един следобед, докато се връщаше с Верена от разходка, съобразена с поставените му условия, той забеляза в далечината доктор Пранс, която се показа гологлава от къщата, заслони очи от червеното залязващо слънце и огледа пътя. От Рансъм се очакваше да се раздели с Верена, преди да стигне до къщата, и двамата бяха спрели да се сбогуват (които всеки ден имаха все по-решаващо въздействие от предишния), когато доктор Пранс оживено започна да им маха. Двамата се втурнаха към нея и Верена притисна ръка към сърцето си, опасявайки се, че нещо ужасно се е случило с Олив – че е припаднала или дори издъхнала от непоносимото напрежение. Доктор Пранс наблюдаваше приближаването им с любопитно изражение – не беше усмивка, а по-скоро преувеличен намек, че не забелязва нищо. След минутка им обясни за какво става дума. На госпожица Бърдзай внезапно ѝ прималяло, заявила, че умира, и пулсът ѝ наистина почти изчезнал. Била на верандата заедно с госпожица Олив и лекарката, които опитали да я вдигнат и да я заведат в леглото. Тя обаче не им позволила да я помръднат – умирала и искала да се случи там, на приятно място, в любимото ѝ кресло, в съзерцание на залеза. Попитала за госпожица Тарант и госпожица Чансълър отговорила, че Верена е излязла на разходка с господин Рансъм. Тогава старицата попитала дали господин Рансъм е още там – мислела, че си е заминал. (Базил знаеше от Верена, че с това изключение името му не беше споменавано пред възрастната жена след сутринта, когато я беше видял.) Тя изразила желание да го види – имала да му казва нещо, а госпожица Чансълър отвърнала, че той скоро ще се върне заедно с Верена и че ще го доведат. Госпожица Бърдзай изразила надежда, че няма да се забавят, защото губела сили, а доктор Пранс добави авторитетно, че краят ѝ наистина е близо. Вече няколко пъти излизала да провери дали не се връщат, така че трябвало да побързат. Верена не я остави да довърши разказа си, а се втурна в къщата. Рансъм последва доктор Пранс с усещането, че за него събитието е още по-важно: не само щеше да види как човеколюбивата душа на госпожица Бърдзай отлита, а щеше и да даде възможност на госпожица Чансълър да му напомни, че няма намерение да се отказва от играта. Още докато тези мисли се въртяха в главата му, той застана пред братовчедка си и нейната почитаема гостенка, която седеше досущ като онзи път, с шапка и увита с много дрехи, на задната веранда на къщата. Олив Чансълър беше до нея и я държеше за ръка, а Верена беше коленичила и се беше привела над старицата.

– Викали сте ме – нежно каза момичето. – Повече няма да ви оставя сама.

– О, няма да ви бавя. Исках само да ви зърна още веднъж. – Гласът на госпожица Бърдзай звучеше съвсем тихо, като на човек, който диша трудно, но без страдалческа или капризна нотка – изразяваше само ведрата умора, която бе белязала последния етап от живота ѝ и сякаш правеше изхода почти блажен. Беше отметнала глава назад, върху облегалката на креслото, панделката на старата ѝ шапка беше разхлабена, късното следобедно слънце осветяваше лицето ѝ и го правеше приказно, безметежно. Рансъм съзря величавост в доверчивото положение на позата ѝ, нещо в нея показваше, че тя е готова отдавна, но е чакала подходящия момент с обичайната си вяра, че така е най-добре. А сега, когато бяха настъпили подходящите условия, тя не можеше да се отърси от усещането, че това си е просто разкош, какъвто за пръв път вкусваше. Рансъм разбираше защо има сълзи в очите на Верена, когато тя погледна към търпеливата си стара приятелка. През последните три седмици тя му беше разказала за великите дела на госпожица Бърдзай, за нейната мисия, изпълнявана година подир година сред чернокожите на юг. Беше обикаляла тези хора, за да ги учи да четат и пишат, беше им занесла библии и ги бе уверявала, че на север имат приятели, които се молят за тяхното спасение. Рансъм знаеше, че Верена не му разказва тези легенди, за да го накара да се срамува от южняшкия си произход, от връзката си с хора, които в недалечното минало бяха предизвикали нуждата от такива апостолски мисии. Знаеше го, защото тя беше чула собственото му мнение за този период, беше направил пред нея историческо обобщение на робството, което не оставяше и място на съмнение, че има слабост към този конкретен пример на човешката глупост. Разказваше му го, защото и тя би желала да постъпи така – да броди сама, взела живота си в ръце, поела на милосърдна мисия в страна, където обществото е настръхнало срещу нея. Това би ѝ допаднало много повече, отколкото само да говори за правата на хората от осветения подиум някъде в Нова Англия. Рансъм каза само: "Дивотии!", защото, както вече се убедихме, той смяташе, че познава Верена много по-добре, отколкото се познава самата тя. Което не ѝ пречеше да смята, че се е родила твърде късно за героичния етап от живота в Нова Англия и да гледа на госпожица Бърдзай като на древен паметник от онези времена. Рансъм би могъл да сподели нейното възхищение, особено в този момент. Неведнъж бе казвал на Верена колко му се иска да бе срещнал старицата някъде в Каролина или в Джорджия преди войната – да я разведе сред чернокожите и да обсъди с нея новоанглийските ѝ възгледи. Вече не даваше пет пари за повечето от тях, но навремето щяха да бъдат освежителна новост. Госпожица Бърдзай толкова щедро се беше раздавала цял живот, че надали ѝ беше останало много преди последния преход. Един поглед към Олив беше достатъчен, за да се увери, че тя е решила да го пренебрегва, защото през няколкото минути, които Базил прекара там, тя нито веднъж не го погледна. Всъщност се извърна веднага щом доктор Пранс се приведе над госпожица Бърдзай и съобщи:

– Доведох ви господин Рансъм. Помните ли, че помолихте да дойде?

– Много се радвам да ви видя отново – обади се Рансъм. – Много мило, че сте се сетили за мен.

Щом чу гласа му, Олив стана и се отдалечи. Отпусна се на един стол в другия край на верандата, обърна се, за да облегне ръце на облегалката и да зарови глава в тях.

Госпожица Бърдзай погледна младия мъж с още по-мътен поглед.

– Мислех, че сте заминали. Не дойдохте повече.

– Той ходи на дълги разходки, много му харесва провинцията – обясни Верена.

– Доколкото виждам оттук, много е красиво. Нямам сили да се разхождам, но сега тръгвам. – Старицата се усмихна, когато Рансъм понечи да ѝ помогне. – О, нямам предвид, че ще тръгвам от креслото.

– Господин Рансъм няколко пъти се вози на лодка с мен. Научих го да хвърля въдица – обади се доктор Пранс, на която явно не ѝ допаднаха сантименталните приказки.

– А, значи, все пак сте от нашата компания. Имате всички основания да смятате, че сте един от нас.

Госпожица Бърдзай изгледа посетителя с нещо като загадъчна готовност да разговаря още с него. След това плъзна поглед настрани, за да види какво става с Олив. Забеляза, че госпожица Чансълър се е оттеглила, затвори очи и се замисли над загадката, която не проумяваше – особените отношения на Базил Рансъм и домакинята. Беше твърде немощна, за да се занимае активно с въпроса, искаше ѝ се просто да се помирят, но имаше сили само да въздъхне тихичко – признание, че всичко е много объркано и тя се отказва. За миг Рансъм се обезпокои, че старицата може да отправи някаква молба към Олив, да направи опит да го сдобри с младата дама, за да си достави върховно удовлетворение. Ала силите отново я напуснаха, пък и съзнанието ѝ беше доста помътено. За огромно негово облекчение, но всъщност нямаше да има против да се сдобри с госпожица Чансълър, въпреки че отпуснатата ѝ поза и отчаяно извърнатото ѝ лице му показваха ясно как би реагирала на подобно предложение. Госпожица Бърдзай с благородно упорство мислеше, че въпреки изгнанието му от къщата, дължащо се вероятно на силната ревност на Олив към другите лични връзки на приятелката ѝ, Верена е успяла да го привлече, направила го е привърженик на великите реформи и е събудила у него желание да работи за тях. Рансъм не виждаше причина тази илюзия да е тъй скъпа на сърцето на госпожица Бърдзай – познанството им беше мимолетно и нямаше причина тя да се интересува от възгледите му и да иска да го привлече на страната на каузата им. Това бе просто проява на нейния стремеж към справедливост, на ревностното ѝ желание за прогрес и отчасти се дължеше на интереса ѝ към Верена – на подозрението, невинно и идилично, каквото само можеше да бъде подозрението на човек като нея, че между тях има нещо, че се готви най-близкият съюз помежду им. Южняшкият му произход също натежаваше – да спечелиш за каузата човек от Юга беше сериозно постижение за жена, която макар и вече възрастна беше видяла какви са нагласите в памучните щати. Рансъм не искаше да я разочарова и помнеше предупреждението на доктор Пранс, че не бива да разбива на пух и прах последната ѝ теория. Затова просто сведе смирено глава, недоумяващ с какво е заслужил честта да се превърне в неин обект. Очите му срещнаха тези на Верена, която го погледна откъм нозете на госпожица Бърдзай, и той усети, че тя следи мисълта му и се опитва да му внуши някакво свое желание. Желанието ѝ го трогна дълбоко и той страшно се притесни да не би да я издаде пред госпожица Бърдзай – да не издаде колко е охладняла към каузата. В този миг Верена се срамуваше от това, трепереше пред опасността да бъде разкрита и погледът ѝ криеше предупреждение към него да внимава. Той почти грейна от радост, защото това бе най-красноречивото признание за влиянието му над нея.

– Ние сме много щастлива малка компания – каза тя на старицата. – Много се радвам, че прекарахте с нас тези седмици.

– Прекрасно си починах. Много съм изморена. Не мога да говоря много. Прекарах чудесно. Направила съм толкова много, толкова много неща.

– На ваше място не бих говорила много, госпожице Бърдзай – намеси се доктор Пранс и коленичи от другата ѝ страна. – Знаем какво сте направили. Не мислите ли, че всички ние знаем историята на живота ви?

– Не е бог знае какво, просто се опитвам да удържа постигнатото. Обърна ли поглед назад, виждам напредъка. Това исках да кажа на вас и на господин Рансъм – защото вече бързам. Добре, хванете се за мен, ала не можете да ме удържите. Вече не искам да оставам. Ще се присъединя към другите, които изгубихме отдавна. Лицата им се връщат в спомените ми съвсем ясно. Изглежда, ме чакат, сякаш всички са там, нетърпеливи за новини. Не мислете, че няма напредък само защото не го забелязвате веднага – ето това исках да ви кажа. Ще разберете стореното едва след като изминете дълъг път. Това виждам сега, когато обърна поглед назад. Виждам, че обществото изобщо не бе пробудено, когато бях млада.

– Вие го пробудихте повече от всеки друг и точно затова ви почитаме, госпожице Бърдзай! – възкликна Верена във внезапен прилив на силни чувства. – Дори да живеехте хиляда години, щяхте да мислите само за другите, само за това как да помагате на хората. Вие сте нашата героиня, вие сте нашата светица, няма друг човек като вас!

Верена вече не поглеждаше към Рансъм и по лицето ѝ не бе изписана нито молба, нито осъждане. Заля я вълна от разкаяние и срам – внезапно желание да изкупи тайната си, като признае благородството на живота, който бе водила госпожица Бърдзай.

– О, не съм сторила чак толкова, просто се грижех и се надявах. Вие ще направите повече от мен – вие и Олив Чансълър, защото сте млади и умни, по-умни от мен. Освен това началото вече е поставено.

– Вие го поставихте, госпожице Бърдзай – отбеляза доктор Пранс с извити вежди, изразявайки своя сух, но вежлив протест и изтъквайки на преден план един сякаш изместен авторитет. Начинът, по който тази компетентна дребна жена угаждаше на пациентката си, издаваше, че милата старица бързо гасне.

– Винаги ще мислим за вас, името ви ще бъде свято и ще ни учи на всеотдайност и преданост – продължи Верена със същия тон, все още без да поглежда Рансъм и говорейки така, сякаш вече се опитваше да се възпре, да се обвърже с клетва.

– Е, през последните години най-силно ме порази как двете с Олив отдадохте живота си на каузата. Наистина исках да възтържествува справедливостта – за нас, жените. Не видях да се случва, но вие ще видите. Олив също. Къде е тя, защо не е до мен, за да се сбогуваме? Господин Рансъм също ще види – и ще се гордее, че е помогнал.

– О, Боже! – проплака Верена и зарови глава в скута на госпожица Бърдзай.

– Права сте, че повече от всичко искам вашата слабост и вашето великодушие да получи закрила – каза Рансъм доста двусмислено, но с изключителна почит. – Ще ви запомня като пример за това, на което са способни жените – додаде той. Впоследствие не изпитваше никакви угризения за думите си, защото въпреки всичко смяташе клетата госпожица Бърдзай за въплъщение на женствеността.

Олив реагира на думите му с мъчителен стон – явно ги възприе като арогантен сарказъм, и в същия момент доктор Пранс стрелна Рансъм с поглед, за да го предупреди, че е време да тръгва.

– Довиждане, Олив Чансълър – прошепна госпожица Бърдзай. – Не искам да оставам, макар да ми се иска да видя онова, което ще видите вие.

– Ще видя само срам и разруха! – провикна се Олив към старата си приятелка, докато Рансъм дискретно напускаше сцената.

XXXIX

Срещна се с доктор Пранс в селото на следващата сутрин и още щом я зърна, разбра, че неизбежното се е случило в дома на госпожица Чансълър. Не че лекарката имаше погребално изражение, но лицето ѝ издаваше, че в момента не ѝ е до риболов. Госпожица Бърдзай беше изгубила съзнание кротко предната вечер, около час-два след посещението на Рансъм. Бяха внесли креслото ѝ в къщата, можели само да изчакат края. Госпожица Чансълър и госпожица Тарант седели до нея, без да помръдват, хванали ръцете ѝ в своите, докато старицата кротко угаснала към осем вечерта. Славна смърт. Доктор Пранс намекна, че не е виждала по-навременна кончина. Добави, че покойната била добра жена, от старата закалка. Това беше единственото посмъртно слово за госпожица Бърдзай, което Базил Рансъм щеше да чуе. Той запази спомена за нейната простичка и смирена смърт и през следващите дни неведнъж си казваше, че отсъствието на помпозност и скромността на кариерата ѝ бяха белязали и кончината ѝ. Тя беше доста известна, дейна, ревностна и буквално вездесъща, беше напълно отдадена на благотворителността, на каузите и на вярата си, а единствените хора, за които смъртта ѝ сякаш имаше някакво значение, бяха трите жени в малката къща на Кейп Код. Рансъм научи от доктор Пранс, че тленните останки ще бъдат погребани в малкото гробище в Мармиън, откъдето между надгробните плочи на моряци и рибари се откриваше гледка към морето, което старицата толкова обичаше да съзерцава приживе. Беше видяла мястото малко след пристигането им, когато още можеше да се придвижва, и бе отронила, че сигурно е приятно човек да почива там. Не беше конкретна молба, на госпожица Бърдзай не бе хрумнало в края на дните си да настоява за нещо или да отправи за пръв път от осемдесет години насам лично искане. Обаче Верена и Олив Чансълър бяха възприели думите ѝ като одобрение на това спокойно кътче в многострадалния свят, изпречило се пред погледа на изтощен поклонник.

През деня Рансъм получи бележка от пет реда от Верена, с която го осведомяваше, че за момента не бива да очаква да се срещат. Нуждаела се от спокойствие, за да премисли нещата. После му препоръчваше да напусне околността за три-четири дни – наоколо имало много красиви стари места, които си заслужавало да разгледа. Рансъм сериозно се замисли над писмото ѝ и реши, че ще прояви ужасно лош вкус, ако незабавно не изчезне. Знаеше, че в очите на Олив Чансълър поведението му вече беше белязано с това клеймо, поради което беше безполезно да смята, че може да я разочарова повече. Искаше обаче да създаде у Верена впечатлението, че е готов да направи всичко, за да я зарадва, освен да се откаже от нея. Затова приготви багажа си с усещането, че прави красив жест и проявява върховна дипломатичност. Заминаването доказваше пред самия него колко сигурен се чувства, колко беше уверен, че колкото и да се гърчи тя в хватката му, той стиска здраво. Емоцията, която Верена бе изразила, докато стоеше на колене до госпожица Бърдзай, беше само неволна реакция. Той си каза, че вероятно ще последват още много, преди тя да се успокои. Жена, която слуша, е погубена, гласи стара поговорка, а какво друго правеше Верена през последните три седмици, ако не да слуша? Немного дълго всеки ден, но с внимание, за което бе показателен и фактът, че тя не напусна Мармиън. Не му беше споменавала, че Олив иска да я отведе, но не беше и нужно – той знаеше, че ако Верена е останала, то е, защото така предпочита. Вероятно тя си мислеше, че се съпротивлява, но ако не се съпротивляваше по-силно, отколкото досега, Рансъм щеше да продължи да вярва в успеха си. Смяташе искрената си молба към него да замине за няколко дни за проява на борбеност, но всъщност той почти не усети удара. Ласкаеше се с мисълта, че се държи тактично с жените, и беше сигурен, че Верена ще бъде впечатлена от това негово качество, когато прочете бележката, която ѝ пишеше в отговор на нейната, за да я осведоми, че заминава за Провинстаун. Тъй като под неблагонадеждния му покрив нямаше никой, на когото да повери посланието си – в хотела в Мармиън човек сам трябваше да носи писмата си, – той отиде в селската поща, за да помоли да пуснат писмото в кутията на госпожица Чансълър. Там срещна доктор Пранс за втори път този ден – пускаше писмата, с които Олив осведомяваше малцината приятели на госпожица Бърдзай за времето и мястото на погребението ѝ. Младата дама се беше затворила с Верена и доктор Пранс беше поела деловите въпроси. Рансъм отбеляза мислено, че тя ще се справи с поръченията си делово и бързо, но това не променяше преценката му за пола, чиято представителка в известен смисъл беше и тя. Осведоми я, че ще отсъства за няколко дни, и изрази дружелюбна надежда, че ще я завари в Мармиън при завръщането си.

Будните ѝ очи се взряха в него за миг, сякаш за да види дали е сериозен, после му отговори:

– Вероятно допускате, че мога да правя каквото пожелая, но не е така.

– Искате да кажете, че трябва да се връщате на работа ли?

– Ами да, домът ми в града е празен.

– Както всеки друг дом. По-добре останете до края на сезона.

– За мен няма сезони. Трябва да се погрижа за графика си. Стоях тук само заради нея.

– В такъв случай довиждане – каза Рансъм. – Ще запазя спомен за нашите излети. И ви пожелавам всякакви професионални успехи.

– Точно затова искам да се върна – отговори доктор Пранс с типичната си сдържаност. Искаше му се да я попита за Верена, но докато се колебаеше как да формулира въпроса, тя отбеляза, явно с желание да го зарадва на раздяла: – Е, надявам се да останете верен на убежденията си.

– На убежденията си ли, госпожице Пранс? Сигурен съм, че не съм ви споменавал за тях. – Сетне Рансъм додаде: – Как е госпожица Тарант днес? Успокои ли се?

– О, не, изобщо не е спокойна – категорично отговори доктор Пранс.

– Емоционална възбуда ли имате предвид?

– Не говори, не помръдва. Също като госпожица Чансълър. Седят безмълвно като часови. Но се чува как тишината трепти.

– Трепти ли?

– Да, крайно напрегнати са.

Както вече казах, Рансъм беше спокоен, но не успя да разбере дали състоянието на двете жени в къщата е добър знак за него. Много му се искаше да попита доктор Пранс дали според нея той можеше да разчита на Верена, но се стесняваше, защото двамата с лекарката не бяха засягали темата за отношенията му с госпожица Тарант. Освен това не искаше да задава въпрос, който повече или по-малко издава съмнение. Затова взе компромисно решение да се поинтересува косвено и най-общо за Олив и така да подразбере останалото.

– Какво мислите за госпожица Чансълър, как ви се струва?

Доктор Пранс се позамисли – прекрасно съзнаваше, че въпросът му е натоварен с повече от очевидния смисъл.

– Ами отслабнала е – отговори тя, а Рансъм се извърна обезсърчен и си каза, че май наистина е най-добре дребната лекарка да се върне към графика си.

Справи се прекрасно с положението, остана в Провинстаун една седмица, вдишваше превъзходния въздух, изпуши безброй пури и се излежава по древните пристани, които бяха обрасли с гъста трева и още по-силно от Мармиън създаваха впечатлението за западнало величие. И той като приятелите си от Бостън беше много напрегнат – понякога му се искаше да се втурне обратно към брега на онова заливче, а гласове във въздуха му нашепваха, че по време на отсъствието си ще бъде надхитрен. Въпреки това остана толкова време, колкото си беше наумил, като се успокояваше с мисълта, че няма как да му избягат, освен ако не заминат за Европа, което надали щяха да сторят. Ако госпожица Олив се опиташе да скрие Верена някъде в Щатите, той щеше да я открие, но признаваше, че бягство в Европа би го затруднило, защото не разполагаше с достатъчно пари да ги последва. Слабо вероятно беше обаче те да прекосят Атлантика в навечерието на планирания дебют на Верена в Мюзик Хол. Преди да се завърне в Мармиън, той писа на младата дама, за да я извести за предстоящата си поява и за да ѝ каже, че ще я очаква за среща на следващия ден. Надяваше се да извлече от този ден възможно най-много. Предостатъчно му беше мъчителното очакване на нощта, не можеше да протака повече. Върна се от Провинстаун със следобедния влак и вечерта се увери, че бостънките не са напуснали градчето. Прозорците на къщата под брястовете светеха. Той стоеше на същото място, където беше стоял с доктор Пранс онази вечер, докато слушаше гласа на Верена, която репетираше речта си. Този път гласът ѝ не се чуваше – нямаше никакъв звук, единственият признак на живот бяха светещите лампи. Явно къщата все още тънеше в мълчанието, описано от доктор Пранс. Рансъм смяташе, че проявява огромно благородство, като не настоява за незабавна среща с Верена. Тя не отговори на бележката му, но на следващия ден дойде на срещата в предложения от него час. Видя я да се приближава по пътя, облечена с бяла рокля, разтворила голям чадър, и отново отбеляза мислено колко му харесва походката ѝ. Слиса го обаче изражението ѝ и онова, което вещаеше – пребледняла, със зачервени очи, по-сериозна от всякога, явно бе прекарала отсъствието му в плач. Ала още от първите ѝ думи стана ясно, че не е плакала за него.

– Идвам само да ви кажа, че е напълно невъзможно! Премислих всичко, дадох си много време и това е отговорът ми – окончателно и категорично. Трябва да го приемете, друг няма да има!

Базил Рансъм се намръщи уплашено.

– Но защо, моля ви?

– Защото не мога, не мога, не мога – повтори тя разпалено с разкривено лице.

– Проклятие! – промърмори младият мъж. Грабна ръката ѝ, преметна я през своята и я принуди да тръгне с него по пътя.

Същия следобед Олив Чансълър излезе от къщата си и дълго време скита по брега. Разглеждаше залива, платната, които се мяркаха върху синята вода и се плъзгаха по вятъра и светлината – интригуваха я като никога преди. Съдбата беше решила Олив никога да не забрави този ден – знаеше, че ще бъде най-тъжният, най-болезненият ден в живота ѝ. Вече не беше в плен на безпокойство и на мъчителен страх както в Ню Йорк, когато Базил Рансъм отмъкна Верена в парка, за да я направи своя, но сърцето ѝ беше печално и натежало, беше потънала в жестока меланхолия и беше онемяла от отчаяние. Беше изразходвала яростния си ужас, парещата си мъка и сега бе твърде изтощена, за да се противопоставя на съдбата. Сякаш се беше примирила, сякаш бродеше в този прелестен следобед, знаейки, че "десетте минути", които Верена я беше осведомила, че възнамерява да предостави на господин Рансъм сутринта, неочаквано се бяха превърнали в цял един ден. Бяха излезли заедно да се повозят на лодка.

Един от жителите на селото, от когото бяха наели малкия плавателен съд, по молба на Верена изпрати сина си да осведоми за това госпожица Чансълър. Тя не разбра дали са взели със себе си лодкаря. Дори когато получи информацията, нервите на Олив не се обтегнаха до краен предел, както тогава, по време на разходката им в Ню Йорк. Много се бе променила оттогава. Не беше хукнала навън като обезумяла, за да крачи по брега и да се провиква към хората във всяка минаваща лодка да помолят младата дама, която плава някъде в залива заедно с тъмен дългокос господин, да се върне незабавно. Тъкмо обратното, след първия остър спазъм на болката, която изпита от новината, тя си намери работа в къщата, написа сутрешните си писма, прегледа сметките, както се канеше от доста време. Искаше да не мисли, защото знаеше до какви отвратителни изводи ще стигне. Свеждаха се основно до факта, че на Верена вече не може да се има доверие. Предната нощ ѝ се беше заклела с изтерзано ангелско лице, че е направила избора си, че тяхното приятелство и работата им са по-важни за нея от всеки друг живот, който би могла да води, че е дълбоко убедена, че откаже ли се от тези свещени неща, просто ще умре от разкаяние и срам. Възнамерявала да се срещне с господин Рансъм само още веднъж за десет минути, за да му каже няколко безспорни истини, а после двете щели да се върнат към предишния си щастлив и ползотворен живот, щели да се отдадат още по-енергично на великолепната си кауза. Олив забеляза колко се разстрои Верена от смъртта на госпожица Бърдзай, как при вида на величественото и същевременно скромно оттегляне от сцената на тази невероятна жена, девойката отново се отдаде на духа на най-съкровените часове, които бяха прекарали заедно, у нея отново се разпали вярата, че дребната лична радост не може да се сравни със сладостта на това да работиш за хората, които страдат и продължават да чакат. Ето защо Олив повярва, че отново може да разчита на нея, но съзнаваше също, че Верена е много напрегната и омаломощена след ужасното си лично изпитание. О, Олив знаеше, че тя го обича – разбра от ожесточението, с което се бореше клетото момиче, ѝ и отдаде заслуженото, като повярва на твърденията ѝ, на искреността на усилията ѝ. Макар да бе изтормозена и огорчена, Олив Чансълър все още предпочиташе да бъде непоклатимо справедлива, затова изпитваше неизразима жал към Верена, смяташе я за жертва на зла магия и пазеше цялото си презрение и ненавист за причинителя на общото им нещастие. Ако Верена се беше качила в лодка с него половин час след заканата си да го удостои с лаконичен отказ, то се дължеше на факта, че той като всички мъже си имаше начини да предизвиква безизходни ситуации, да я принуждава да прави неща, които би сторила само с дълбока погнуса и под заплахата на още по-силна болка, ако не го направи. Въпреки това обаче очевидният факт беше, че на Верена не може да се има доверие дори след всичките ѝ емоционални излияния в дните след смъртта на госпожица Бърдзай. Олив би желала да изпита мъчителното разкаяние, което тя се бе побояла да си навлече. Би желала да види заключената врата, която тя не би могла да отвори!

Неизразимо печалното усещане, че в крайна сметка поради огромната ѝ деликатност и щедрост на Верена беше отредено да покаже как от незапомнени времена жените са били играчка за мъжката себичност и ненаситност, съпътстваше Олив като унило убеждение по време на разходката ѝ, която продължи цял следобед и ѝ донесе трагично облекчение. Отдалечи се много, придържаше се към уединени места, подлагаше лице на прелестната светлина, която сякаш се надсмиваше на мрака и горчивината, обзели духа ѝ. Имаше песъчливи заливчета с гладки скали, където тя спираше за дълго – отпускаше се върху камъка, сякаш с надеждата никога повече да не се надигне. Излизаше за пръв път след смъртта на госпожица Бърдзай, с изключение на онзи един час, който прекара с още десетина симпатизанти от Бостън до гроба на изморената старица. Оттогава бяха минали три дни и тя само пишеше писма, разказваше, описваше случилото се на онези, които не бяха дошли. Мислеше, че някои биха могли да го сторят, вместо да се налага да им изпраща листовете, изпъстрени с разхвърляни спомени в отговор на молбата им да научат подробности. Селах Тарант и съпругата му дойдоха, нахално според Олив, защото не общуваха активно с госпожица Бърдзай. Пък и нямаше нужда да го правят за Верена, защото тя присъства лично и оказа почит. Госпожа Тарант явно се бе надявала госпожица Чансълър да я покани да остане в Мармиън, но Олив не беше в състояние да прояви такова героично гостоприемство. Именно за да не ѝ се налага да прави такива неща бе платила значителни суми на Селах два пъти през година. Ако семейство Тарант имаха нужда от смяна на обстановката, можеха да обикалят страната – в момента средствата им го позволяваха. Можеха да отидат в Саратога или в Нюпорт. Появата им показваше, че могат да си бръкнат в джоба (или в нейния), поне появата на госпожа Тарант. Селах продължаваше да носи паметния си дъждобран (дори в горещия августовски ден), но съпругата му шумолеше сред ниските надгробни плочи в Мармиън с дрехи, които очевидно ѝ бяха стрували доста пари (колкото и слабо да бе осведомена Олив в тази област). Освен това, след като доктор Пранс си замина (когато всичко приключи), тя с облекчение посрещна възможността с Верена да останат насаме – двете заедно с чудовищния въпрос, вклинил се помежду им. Тази компания им беше предостатъчна, за бога! Не се беше отървала от съквартирантка като доктор Пранс само за да я замени с госпожа Тарант.

Дали озадачаващото отклонение на Верена точно в този ден не подсказа на Олив, че няма смисъл да се бори, че светът е един огромен капан, чиято постоянна жертва са жените, и че най-страшното проклятие, тегнещо върху тях, е да нараняват хората, които най-силно ги обичат? Помисли ли си тя, че женската слабост е не просто жалка, но и отвратителна като предопределеното им подчинение на още по-отблъскващата мъжка настойчивост? Запита ли се защо трябва да посвещава живота си на спасението на представителките на един пол, които всъщност не искат да бъдат спасени и отхвърлят истината дори след като ги е окъпала светлината на зората и те са се престорили на укрепнали и нахранени до насита? Няма дори да се оцитвам да навляза в тези загадки, няма да анализирам тези разсъждения. Само ще отбележа, че човешките усилия никога не ѝ се бяха стрували толкова безплодни и неблагодарни като през онзи фатален следобед. Очите ѝ се спряха на лодките, които виждаше в далечината, и Олив се запита дали в една от тях Верена не се носи към своята съдба. Далеч беше от мисълта да я умолява да се завърне у дома – искаше ѝ се едва ли не лодката да отплава и тя никога повече да не види Верена, никога да не преживее ужасните подробности на по-мъчителна раздяла. Олив мислено преживя живота си през последните две години, отново се увери колко благороден и красив е бил замисълът ѝ, но е почивал на илюзия, за която ѝ призляваше дори да си помисли. В момента беше изправена пред действителността, над която красивото и равнодушно небе сипеше безучастно лъчите си. А действителността беше, че Верена просто бе за Олив повече, отколкото Олив за Верена, и че надареното с невероятен природен талант момиче бе обърнало внимание на каузата им само защото нямаше по-сериозен и по-силен интерес. Дарбата ѝ, с която тя би могла да постигне чудеса, не означаваше нищо за нея. Беше ѝ толкова лесно, че просто би я зарязала за месеци, все едно затваря капака на пиано. Само за Олив нейната дарба бе всичко. Верена бе откликнала, беше се отдала на подтика и настояването от страна на Олив просто защото беше състрадателна, млада, щедра и изпълнена с мечти, но това бе само парникова лоялност, зараза от чуждия пример и когато се бе появило бликнало отвътре чувство, то бе охладило въодушевлението ѝ. Запита ли се Олив дали приятелката от толкова месеци не беше просто неволна, но изключително умела преструвана? Отново моля за извинение, че не мога да дам отговор. Сигурно е само, че тя не си спести бурните размисли, способни да разкъсат мъглите и неяснотите в живота. Такива часове на просветление спохождат всеки човек поне веднъж и той вижда миналото в светлината на настоящето, прозира същината на нещата сякаш трасирана от невидими дотогава стълбове. Целият минал живот внезапно добива ясни очертания, с всичките си грешки и неправилни наблюдения, с цялата си заблудена и глупава география. И хората разбират, както разбираше Олив, а най-вероятно страдаха, както страдаше и тя. Съжалението заради погрешните преценки се разгоря в нея като огън, а великолепието на мечтата, над която вече се бе спуснала скръбна завеса, извика в очите ѝ сълзи, които закапаха една подир друга, без да облекчат болката и бремето ѝ. Замисли се за неизброимите си разговори с Верена, за клетвите, които си бяха разменили, за сериозните им проучвания, за всеотдайната им работа, за удовлетворението, за зимните нощи под лампата, когато ги вълнуваха най-справедливите мечти и най-възвишените страсти, смущавали някога човешкото сърце. Трагедията от падането след такъв полет намери израз само в неразбираемото печално и протяжно мърморене на клетото момиче.

Следобедът превали и донесе лекото захлаждане, което в края на лятото започва да бележи намаляването на деня. Олив се извърна към къщи и в този момент си каза, че ако спътникът на Верена още не я беше довел обратно, има основания да се тревожи какво им се е случило. Мислеше, че никоя платноходка няма как да се върне в града, без да мине покрай погледа ѝ и тя да види кои са пътниците – вече беше видяла десетки лодки с мъжки фигури на борда. Напълно възможно беше да е станал нещастен случай (откъде Рансъм с неговите навици от плантацията ще знае как се управлява платноходка?), затова в съзнанието ѝ изплува ясната представа за опасност – не се бе появила по-рано само заради прелестното време, – мислите ѝ запрепускаха бясно към най-лошия изход. Представи си как лодката се обръща и течението я отнася, как (след цяла седмица неописуем ужас) вълните изхвърлят в някой далечен залив тялото на млада жена, обезобразено до неузнаваемост, но с дълга кестенява коса и бяла рокля. Само преди час изпита нещо като облекчение при мисълта, че Верена може да потъне някъде отвъд хоризонта, но сега с известно закъснение примирението беше изместено от остра и непосредствена тревога. Олив ускори крачка с разтуптяно сърце. Тогава почувства какво означава приятелството за нея – когато мисълта, че може никога вече да не зърне лицето на най-близкото до сърцето си същество би било равносилно на слепота. Когато се върна в Мармиън, здрачът вече се беше сгъстил и Олив поспря пред къщата, над която възправените в тревата брястове сякаш бяха метнали по-черно покривало от друг път.

Нито един от прозорците не светеше, а когато тя отвори вратата, застана в коридора и се заслуша, стъпките ѝ не предизвикаха никакъв ответен шум. Сърцето ѝ се сви – непривично беше Верена да остане в някаква лодка от десет сутринта до девет след падането на нощта, затова Олив с писък се втурна към ниския тъмен салон (по това време притъмнял заради широколистната зеленина от едната страна и лозата върху решетката от другата), вик, издаващ силно лично вълнение, желание да притисне отново своята приятелка в обятията си при каквито и да е условия, дори жестоки за самата нея. В следващия миг се стрелна обратно с ново възклицание, защото Верена всъщност беше в стаята, седеше неподвижна в ъгъла – където се беше настанила, когато се бе върнала – и я гледаше с безмълвно лице, което бе странно, неестествено в сумрака. Олив се закова на място и за миг двете жени се взираха една в друга. Олив също не продума, само се приближи до Верена и седна до нея. Не знаеше какво става, никога преди не я бе виждала такава. Не ѝ се говореше, изглеждаше съсипана и смирена. Това бе може би най-лошото – ако изобщо можеше да има нещо по-лошо от случилото се преди, затова Олив хвана ръката ѝ, тласкана от неустоимо състрадание и желание да ѝ вдъхне утеха. Когато усети дланта ѝ в своята, се досети и какво изпитва Верена – срам, срам заради слабостта си, заради бързото предателство, заради бясното мятане сутринта. Верена не възропта, не даде никакво обяснение, сякаш не искаше да чуе дори звука на собствения си глас. Мълчанието ѝ само по себе си беше молба – молба към Олив да не задава въпроси (вярваше, че тя няма да я укори с думи), а само да почака, докато Верена отново вдигне глава. Олив разбра или поне смяташе, че е разбрала, и това само задълбочи скръбта ѝ. Щеше да седи и да я държи за ръка – само това можеше да направи, вече с нищо друго не можеха да си помогнат. Верена облегна глава назад и затвори очи и около час, докато нощта се настаняваше в стаята, нито една от двете жени не продума. Определено беше срам. След известно време прислужницата се появи на прага съвсем нехайно, както правеха в Мармиън, и донесе лампа, но Олив неистово ѝ махна с ръка да си върви. Искаше да остане на тъмно. Да, това беше срам.

На следващата сутрин Базил Рансъм почука силно с бастуна си на рамката на вратата на госпожица Чансълър, която беше отворена, както обикновено. Нямаше нужда да чака прислужницата да му отвори, защото Олив, която нямаше причини да очаква посещението му и която по някаква причина се оказа в гостната, излезе в малкия вестибюл.

– Извинете, че ви безпокоя. Надявах се да видя госпожица Тарант за минутка.

С тази реч и със сдържан поздрав се обърна той към своята роднина. Тя за миг застана с лице към него и необикновените ѝ зелени очи уловиха светлината.

– Невъзможно е. Повярвайте ми.

– Защо да е невъзможно? – попита той и се усмихна въпреки вътрешното си недоволство. И тъй като Олив не му отговори, а само го изгледа студено и дръзко, както не бе правила преди, той поднесе и кратко обяснение: – Искам само да я видя, преди да замина, да ѝ кажа няколко думи. Искам да знае, че след вчера реших да напусна това място. Тръгвам с обедния влак.

Реши да замине не за да достави удоволствие на Олив Чансълър, но въпреки това се изненада, че думите му не извикаха удоволствие на лицето ѝ.

– Няма голямо значение дали ще си заминете, или не. Госпожица Тарант замина.

– Замина ли? – Тази новина дотолкова противоречеше на намеренията на Верена от предната вечер, че възклицанието му се дължеше колкото на раздразнение, толкова и на изненада, което осигури на Олив моментно предимство. Случваше ѝ се за пръв път, затова нека простим радостта на клетото момиче – доколкото изобщо бе възможно да изпита радост. Видимото объркване на Базил Рансъм бе най-приятното нещо за нея от много време насам.

– Лично я изпратих до влака днес сутринта. И го видях да напуска гарата.

Олив не откъсваше очи от лицето му, за да види как ще приеме той вестта.

Трябва да признаем, прие я доста зле. Беше решил, че е най-добре да се оттегли, но заминаването на Верена беше друга работа.

– И къде замина? – попита той намръщено.

– Не мисля, че съм длъжна да ви кажа.

– Не, разбира се! Извинете, че попитах. Много по-добре е да разбера сам, защото ако получа информацията от вас, деликатността изисква да ви бъда признателен.

– Мили боже! – възкликна госпожица Чансълър при мисълта за деликатност от страна на Рансъм. – Няма да я намерите.

– Така ли мислите?

– Сигурна съм!

Насладата ѝ от създалото се положение достигна своята кулминация и от устните ѝ се откъсна пронизителен, непознат и тревожен звук, който би трябвало да изпълни ролята на смях, на ликуващ кикот, но който от разстояние би прозвучал и като отчаян вой. Звукът отекна в ушите на Рансъм и той бързо се извърна.

XL

Посрещна го госпожа Луна, както и при първото му посещение на Чарлс Стрийт, само че не по същия начин. Тогава тя знаеше съвсем малко за него, ала днес ѝ беше известно прекалено много и се държеше с него леко оскърбително и презрително, като че ли каквото и да кажеше или да направеше той, щеше да бъде доказателство само за отвратително двуличие и извратеност. Тя си имаше теория, че той се е държал позорно с нея, и Рансъм беше наясно – не с факта, а с теорията, поради което стигна до извода, че възмущението ѝ е също толкова повърхностно, колкото и мненията ѝ, защото ако беше убедена, че той я е оскърбил, или ако имаше някакво достойнство, нямаше изобщо да пожелае да се срещне с него.

Рансъм не застана на прага на госпожица Чансълър без основателна причина, а след като го стори, не можеше да си тръгне, щом като в къщата имаше човек, пред когото може да дръпне речта си. Поръча да предадат името му на госпожа Луна, след като го осведомиха, че е на гости – надяваше се, че все пак има шанс дамата да го приеме, защото смяташе, че отказът е твърде вероятно продължение на писмата, които му беше написала през последните четири-пет месеца. Не ги беше чел внимателно, защото бяха пълни с упреци за негови минали постъпки, които той почти не помнеше. Писмата му досаждаха, защото го занимаваха други неща.

– Изобщо не съм учудена от лошия ви вкус и на грубостта – каза тя още с влизането му в стаята и го изгледа по-строго, отколкото той я смяташе способна.

Схвана критичния намек, че не е ходил да я види още от посещението на сестра ѝ в Ню Йорк. Явно след срещата им у госпожа Бъридж изпитвал към нея антипатия, която сложила край на подобни прояви на внимание. Рансъм не се засмя – беше твърде погълнат от мислите си и притеснен, но отвърна с тон, който явно я подразни не по-малко от евентуална неуместна проява на веселост:

– Мислех, че най-вероятно няма да искате да ме видите.

– И защо да не ви видя, ако реша? Да не мислите, че не ми е все едно дали ви виждам, или не?

– Предположих, че бихте искали, съдейки по писмата ви.

– Тогава защо да откажа?

– Защото така правят жените.

– Жените, жените... Какво знаете за жените!

– Всеки ден научавам по нещичко.

– Явно още не сте се научили да отговаряте на писмата им. Много се учудвам, че не се преструвате, че не сте получили моите.

Рансъм вече се усмихна – възможността да излее раздразнението, което го ядеше отвътре, върна доброто му настроение.

– Какво да ви кажа? Просто ме сразихте. Освен това отговорих на едно.

– На едно? Говорите така, все едно съм написала десетки! – възкликна госпожа Луна.

– Мислех, че точно това сте възнамерявали – да ми окажете честта да ми изпратите колкото може повече писма. Бяха смазващи, а когато един мъж е смазан, това е краят.

– Да, наистина изглеждате на парченца! Радвам се, че повече никога няма да ви видя!

– Вече разбирам защо ме приехте – само за да ми кажете това – отбеляза Рансъм.

– За мен е удоволствие. Връщам се в Европа.

– Нима? Заради образованието на Нютън?

– А, не знам как имате смелост да говорите за това, след като го изоставихте!

– В такъв случай да оставим тази тема и ще ви кажа какво искам.

– Не ме интересува какво искате – отбеляза госпожа Луна. – И дори нямате приличието да ме попитате къде в Европа отивам.

– Какво значение има за мен, след като отплавате от този бряг?

Госпожа Луна се изправи.

– О, каква вежливост! – възкликна тя и се запъти към прозореца – един от прозорците, откъдето Рансъм по препоръка на Олив се бе възхитил на гледката към Бек Бей. Госпожа Луна се загледа натам с вид на човек, който съжалява, че ще остави всичко това. – Твърдо съм решила да узнаете къде отивам – каза тя след малко. – Заминавам за Флоренция.

– Не се тревожете! – отговори той. – Аз ще отида в Рим.

– И ще отнесете там повече арогантност, отколкото са виждали от епохата на императорите.

– Нима императорите са били арогантни освен другите си пороци? Аз пък съм твърдо решен да ви кажа за какво съм дошъл – каза Рансъм. – Нямаше да ви моля, ако можех да помоля някой друг, но съм притиснат от обстоятелствата, а не виждам кой може да ми помогне.

Госпожа Луна се обърна към него с най-искрена насмешка.

– Да ви помогна ли? Помните ли последния път, когато аз помолих вас за помощ?

– Вечерта у госпожа Бъридж ли? Тогава се опитах да помогна. Помня, че ви предложих да стъпите на стол, за да можете да виждате и чувате.

– Какво да виждам и чувам, моля ви? Противното ви увлечение!

– Точно за това искам да поговорим – продължи Рансъм. – Вече знаете всичко и няма да се озадачите, затова се осмелявам да ви попитам..

– Откъде можете да намерите билети за лекцията ѝ довечера ли? Нима не ви е изпратила?

– Уверявам ви, че не идвам в Бостън, за да я чуя – отговори Рансъм с тъга, която госпожа Луна изглежда прие за изтънчено възмущение. – Бих искал да узная къде мога да намеря госпожица Тарант в този момент.

– И смятате, че е тактично да ми задавате този въпрос?

– Не виждам защо не, но знам, че според вас не е така, затова повдигам въпроса пред вас поради една-единствена причина – няма кой друг да ми помогне. Ходих в къщата на родителите на госпожица Тарант в Кеймбридж, но тя е затворена и празна, без признаци на живот. Отидох там най-напред, когато пристигнах днес сутринта, и звъня на тази врата едва след като пътуването ми до Монаднок Плейс се оказа безрезултатно. Прислужницата на сестра ви ме осведоми, че госпожица Тарант не живее в тази къща, но допълни, че госпожа Луна е тук. Надали ви е приятно да ви споменават като заместител, пък и нито аз, нито прислужницата ви смятаме за такъв. Просто реших, че може да опитам. Дори не попитах за госпожица Чансълър, защото тя несъмнено няма да ми даде никаква информация.

Госпожа Луна изслуша този искрен отчет за делата на младия мъж, полуизвърнала глава през рамо към него и вперила в него най-студения поглед от своя арсенал.

– Значи, предлагате да предам доверието на сестра си, така ли?

– По-лошо – предлагам ви да предадете госпожица Тарант.

– Какво ме интересува госпожица Тарант? Не проумявам за какво говорите.

– Наистина ли не знаете къде живее тя? Не сте ли я виждали тук? Нима двете с госпожица Олив не са неразделни?

При тези думи госпожа Луна се обърна към него, скръсти ръце, отметна глава назад и възкликна:

– Вижте какво, Базил Рансъм, никога не съм ви мислела за глупак, но ми се струва, че сте си изгубили ума, откакто ви видях за последен път!

– Няма спор – усмихна се Рансъм.

– Да не искате да кажете, че не знаете всичко, което може да узнае човек за госпожица Тарант?

– Не съм я виждал, нито съм чувал за нея през последните десет седмици. Госпожица Чансълър я скри.

– Как така ще я скрие, като името ѝ е по всички стени и огради в Бостън?

– О, да, забелязах и не се съмнявам, че ще мога да я видя, ако изчакам до довечера. Само че не искам да чакам до довечера. Искам да я видя сега – и то насаме.

– Нима? Много интересно! – провикна се госпожа Луна и се засмя пресекливо. – И по каква работа, моля?

Рансъм се поколеба.

– Предпочитам да не ви казвам.

– Значи, очарователната ви откровеност си има граници! Клети ми братовчеде, много сте наивен. Да не мислите, че давам и пет пари?

Рансъм не отговори на въпроса ѝ, но след минутка продължи:

– Ама честно, госпожо Луна, няма ли да ми помогнете?

– Боже, как ужасно гледате и какви отвратителни думи използвате! "Честно"! Чуйте се само! Като че ли толкова харесвам това същество, че ще искам да го задържа за себе си!

– Не знам, не разбирам – тихо и бавно отвърна Рансъм, но все още с тъжен поглед.

– Като че ли аз разбирам повече! Вие не сте за пример, обаче наистина мисля, че заслужавате по-добра съдба от тази да ви зареже момиче с толкова нисък произход.

– Не съм зарязан. Много я харесвам, но тя никога не е откликвала с взаимност.

На което госпожа Луна отговори с насмешка:

– Странно, че на вашата възраст сте такъв наивник!

Рансъм отвърна само замислено и доста разсеяно:

– Сестра ви наистина е много умна.

– С което искате да кажете, допускам, че аз не съм! – Госпожа Луна неочаквано промени тона си и каза мило и смирено: – Бог ми е свидетел, никога не съм се и преструвала!

Рансъм впери поглед в нея и накрая се досети какъв е смисълът на този променен тон. Изведнъж беше проумяла, че след като портретът на Верена е на витрините на половината магазини, след като реклами за речта ѝ висят по всички огради и предстои голямото събитие, на което тя ще се покаже пред цялата страна, тя дотолкова е повярвала във висшето си предназначение, че скъпият ѝ роднина южняк ѝ изглежда неизгодна партия и може да се счита за отхвърлен. Ако случаят беше такъв, може би имаше смисъл госпожа Луна да поупорства още. Базил много бързо съобрази това, но все пак имаше време да прецени, че най-уместната реплика към събеседницата му би била:

– Кога отплавате за Европа?

– Може би няма да отплавам – отговори госпожа Луна, загледана навън през прозореца.

– А какво ще стане с образованието на Нютън?

– Ще опитам да се задоволя със страната, където вие сте получили своето.

– Не искате ли да го направите гражданин на света?

– О, светът! – промърмори тя, загледана в сгъстяващия се сумрак към светлините на града, чиито отражения започваха да се появяват в Бек Бей. – Толкова ли съм щастлива да бъда гражданка на света?

– Може би все пак ще мога да отида във Флоренция! – подметна Рансъм през смях.

Тя отново се обърна с лице към него, този път бавно, и заяви, че не познава нищо по-странно от неговото състояние – дали не би бил така добър да обясни. С оглед на възможностите, които имал (харесвала го заради тях, не заради нрава му), защо му трябвало да тича подир петоразрядна позьорка и толкова да иска да я направи своя? Можел да ѝ отговори, че не ѝ влиза в работата, и тя, разбира се, не можела да възрази, затова признавала, че пита само от интелектуално любопитство и защото човек винаги се измъчва, като се натъкне на такова мъчително противоречие. След нещата, които го беше чувала да обяснява за своите убеждения и теории, за възгледите си относно живота и важните въпроси на бъдещето, би допуснала, че позьорството на госпожица Тарант ще бъде отвратително за него. Нима нейните възгледи не бяха същите като възгледите на Олив, а Рансъм и Олив още от самото начало никак не си бяха допаднали? Госпожа Луна го попита, защото наистина беше озадачена:

– Не знаете ли, че някои хора нямат покой, докато не разрешат загадката?

– Надали сте по-озадачена от мен – отговори Рансъм. – Изглежда, обяснението се крие в същата формула, която толкова успешно приложихте към мен. Вие харесвате възгледите ми, но не и характера ми. Аз презирам възгледите на госпожица Тарант, но характерът ѝ... е, той ми харесва.

Госпожа Луна го гледаше и изглежда чакаше, защото обяснението не ѝ се струваше пълно.

– И само толкова? – попита тя.

– Само колко? – усмихна се Рансъм. После додаде: – Сестра ви ме победи.

– Досетих се, че е победила някой наскоро – изглеждаше толкова весела и щастлива. Надали се дължи само на заминаването ми.

– Значи, изглежда весела и щастлива? – попита Рансъм със свито сърце. Лицето му беше толкова скръбно, когато зададе този въпрос, че госпожа Луна отново се развесели.

– Разбира се, доколкото е възможно тя да бъде весела. Всичко е относително. С такова нетърпение очаква речта на приятелката си довечера, че състоянието ѝ е неописуемо! Не може да седи мирна и три минути, излиза по петнайсет пъти дневно, непрекъснато урежда, дава интервюта, обсъжда, телеграфира и рекламира, такава бюрокрация и търчане, все едно води цяла армия на бойното поле. Какво правят с армиите в Европа? Мобилизират ги, нали? Е, Верена е мобилизирана и това е щабът.

– Вие ще ходите ли в Мюзик Хол довечера?

– За каква ме вземате? Нямам желание някой да ми крещи цял час.

– Не се съмнявам, не се съмнявам, че госпожица Олив е в треска – продължи Рансъм разсеяно. После додаде рязко и с различен тон: – Ако тази къща е щаб, както казвате, как така не сте я виждали?

– Олив ли? Че аз само нея виждам!

– Имах предвид госпожица Тарант. Все някъде трябва да е – и то наблизо, след като ще говори довечера.

– Да не искате да отида да я търся? Само това липсва! – провикна се госпожа Луна. – Ама какво ви става, Базил Рансъм, какво целите? – попита тя много остро. Беше опитала с високомерие, беше опитала и със смирение, но накрая се беше озовала срещу съперник, когото не приемаше сериозно, но въпреки това беше не по-малко неприятен.

Не знам дали Базил Рансъм би се опитал да отговори на въпроса ѝ, ако не се беше появила пречка, но в мига, в който тя изрече думите, завесата на входната врата се отмести и на прага се появи посетител.

– Боже, колко досадно! – възкликна госпожа Луна достатъчно силно, за да бъде чута, и без да помръдва от мястото си, впери неблагосклонно поглед в натрапника – господин, когото Рансъм имаше чувството, че вече е виждал. Беше млад мъж със свежо лице и буйна коса, преждевременно побеляла. Стоеше и се усмихваше на госпожа Луна, невъзмутим от липсата на всякаква любезност. Тя го погледна, сякаш не го познава, а Рансъм се подготви да си тръгва и да остави двамата да се оправят.

– Опасявам се, че не ме помните, макар да сме се виждали преди – дружелюбно каза младият мъж. – Идвах преди седмица и госпожица Чансълър ме представи.

– А, да, но тя не е у дома в момента – отговори неопределено госпожа Луна.

– И аз така разбрах, но не допуснах това да ме възпре. – Младият мъж погледна усмихнато и към Базил Рансъм, с което стана по-приятен в очите на госпожа Луна и сякаш привлече внимание към превъзходството си. – Много искам да получа информация по един въпрос и не се съмнявам, че ще бъдете така добра да ми я дадете.

– Сега си спомням... вие работите в пресата – каза госпожа Луна. Рансъм също си беше спомнил кой е младият мъж. Присъстваше на прословутото събиране у госпожица Бърдзай, където доктор Пранс го беше описала като блестящ журналист.

Той достойно прие определението, което му даде госпожа Луна, и продължи да се усмихва на Рансъм (сякаш и той си беше спомнил кой е), изричайки думата, която обясни всичко:

– Аз съм от "Веспър", нали сте чували? – И продължи: – Е, госпожо Луна, не ме интересува, няма да ви оставя на мира, искаме да научим последните новини за госпожица Верена и те трябва да излязат от тази къща.

– О, за бога! – промърмори Рансъм под носа си и взе шапката си.

– Госпожица Чансълър я е скрила. Обиколих целия град да я търся, но дори баща ѝ не я е виждал цяла седмица. Получихме неговите мисли по въпроса – никак не е трудно, – обаче не ни трябват те.

– А какво искате? – почувства се длъжен да попита Рансъм, след като господин Пардън (спомни си дори името) се представи достатъчно.

– Искаме да разберем как се чувства тя преди тази вечер, напрегната ли е, какво очаква, как ще изглежда, с какво ще бъде облечена в шест часа. Господи! Ако можех да я видя, щях да разбера какво искам, тя също, допускам! – възкликна господин Пардън. – Разберете, госпожо Луна, неестествено е да не го иска човек. Повече няма да ви разпитвам къде е тя, защото ще ви се стори твърде нахално, след като тя желае да се усамоти. Макар че според мен допуска грешка. Ние бихме могли да използваме тези последни часове с неясна полза! Не може ли поне да ми дадете някои лични подробности – каквито обичат хората? Какво ще вечеря? Или пък ще говори на гладно?

– Ама моля ви, господине, изобщо не ме интересува. Нямам нищо общо с тази работа! – гневно се провикна госпожа Луна.

Репортерът се вторачи в нея, после нетърпеливо каза:

– Нямате нищо общо, значи – не одобрявате, така ли? – и вече бъркаше в страничния си джоб за бележника.

– Бог да ни е на помощ! – възкликна госпожа Луна и въпреки неприятното усещане, че всичко, което се стреми да избегне, бързо се стоварва върху главата на момичето, Рансъм избухна в циничен смях.

– О, дайте воля на протеста си, госпожо. Дайте ни поне нещичко! – продължи господин Пардън. – Протест от тази къща ще бъде очарователна подробност. Трябва ни, нямаме нищо друго! Читателите ни се интересуват от сестра ви почти колкото от госпожица Верена, знаят прекрасно колко силна е подкрепата ѝ. Много ще се радвам да запиша: "Какво мисли семейството на госпожица Чансълър" – вече си представям заглавието.

Госпожа Луна се отпусна тежко в най-близкия стол, простена и закри лицето си с ръце.

– Бог да ми е на помощ, радвам се, че заминавам за Европа!

– Това е поредната подробност – всичко има значение – отбеляза Матиас Пардън и бързо си записа в бележника. – Позволете да попитам дали заминавате в Европа, защото не одобрявате възгледите на сестра си?

Госпожа Луна отново скочи на крак и изтръгна бележника от ръката му.

– Ако имате наглостта да публикувате дори една дума за мен или да споменете името ми във вестника, ще дойда в редакцията ви и ще направя невероятна сцена!

– Скъпа госпожо, това би било божи дар за нас! – възклика въодушевено господин Пардън, но прибра бележника в джоба си.

– Навсякъде ли търсихте госпожица Тарант? – попита го Базил Рансъм.

Щом чу този въпрос, господин Пардън му хвърли поглед, изпълнен с внезапно лукавство – съзря в него конкурент. Затова Рансъм додаде:

– Не се тревожете, не съм репортер!

– Все за нещо сте пристигнали от Ню Йорк.

– Да, но не като представител на вестник.

– Бързо се надушихте – промърмори възмутено госпожа Луна.

– Ами ходих навсякъде, където ми хрумна – отговори господин Пардън. – Душих около агента на сестра ви, но не успях да поговоря с него. Подозирам, че играе своя игра. Госпожица Чансълър ми каза – както госпожа Луна сигурно помни, – че няма да бъде тук цяла седмица и че предпочита да не ми казва нито къде, нито как ще прекара времето преди паметната вечер. Разбира се, аз я уверих, че ще науча, ако мога, както сигурно помните разговора ни по темата – каза той на госпожа Луна. – Открито я предупредих, че ако не внимават, ще прекалят с потайността. Доктор Тарант не беше никак доволен от нея. Все пак направих всичко по силите си с материала, за който отговарях, и "Веспър" осведоми публиката, че местонахождението на госпожица Тарант е най-голямата загадка на сезона. Трудно ще заблудиш "Веспър".

– Страх ме е да си отворя устата във ваше присъствие – обади се госпожа Луна, – но трябиа да изтъкна, че сестра ми е проявила необичайна общителност. Казала ви е толкова много, че дъхът ми секва.

– Длъжен съм да ви изпитам, може пък да знаете нещо – невъзмутимо отговори Матиас Пардън. – Не е честно, защото всъщност нищо не ви е известно. Госпожица Чансълър се е променила, съществено се е променила, защото преди година-две тя беше буквално недостъпна. След като успях да накарам нея да омекне, защо да не успея и с вас, госпожо? Тя съзнава, че в момента мога да ѝ помогна, и тъй като не съм злобен, съм готов наистина да ѝ помогна с каквото мога. Проблемът е, че още не ми се доверява, не ме допуска. Така или иначе – продължи той и се обърна конкретно към Рансъм, – преди половин час в Хол не знаеха нищо за госпожица Тарант с изключение на факта, че преди около месец тя отишла там заедно с госпожица Чансълър, за да изпробва гласа си, който звънял в цялата зала като сребро, и че госпожица Чансълър гарантира абсолютната ѝ точност довечера.

– Е, това е всичко необходимо – подметна Рансъм напосоки и протегна ръка за сбогом на госпожа Луна.

– Напускате ли ме вече? – попита тя и го удостои с поглед, който би смутил всеки зрител, който не е репортер на "Веспър".

– Имам да върша много неща, налага се да ме извините. – Беше напрегнат, не го свърташе, сърцето му туптеше по-бързо от обикновено и не изпитваше грам угризение, че ще я остави сама да се отърве от господин Пардън.

Господинът продължаваше да се намесва в разговора вероятно с надеждата, че ако се позабави, ще се появи или госпожица Тарант, или госпожица Чансълър.

– Всички места в залата са продадени, очаква се огромна публика. Ето какво се случва, когато нашата бостънска публика прегърне някоя идея! – възклика господин Пардън.

Единственото желание на Рансъм беше да се измъкне и за да улесни освобождението си, като намекне, че така ще я види отново, на излизане каза лицемерно на госпожа Луна:

– По-добре елате довечера.

– Не ми харесва бостънската публика, не ми харесва и идеята! – отговори тя.

– Да не искате да кажете, че няма да ходите? – възкликна господин Пардън ококорен и тупна с ръце джобовете си. – Не я ли смятате за гениална?

Госпожа Луна беше ужасно изморена и раздразнението, че Рансъм ѝ се изплъзва, явно потънал в мисли за Верена, и я оставя лице в лице с противния вестникар, чието присъствие правеше невъзможен разпаления ѝ протест – раздразнението, че всичко и всеки ѝ се подиграва и не застава на нейна страна, беше толкова силно, че тя изгуби самообладание и устните ѝ необмислено отрониха:

– Не, разбира се, според мен тя е примитивна идиотка!

– О, госпожо, никога не бих си позволил да отпечатам това! – чу Рансъм укора на господин Пардън, докато напускаше вестибюла.

XLI

През следващите два часа той обикаля из Бостън, без да съзнава накъде върви, уверен само, че не иска да се връща в хотела си и че няма да може нито да вечеря, нито да даде почивка на измъчените си нозе. Обзет от същото отчаяние, скиташе едновременно безцелно и нетърпеливо дни наред, преди да замине от Ню Йорк, и очакваше тревогите и възбудата му да се разсеят. В момента го терзаеха повече от всякога с невиждана сила. Късноноемврийският здрач се беше сгъстил, но вечерта беше приятна, а по осветените улици цареше пъстро оживление, присъщо за началото на зимата. Витрините на магазините блестяха през заскрежените стъкла, по тротоарите сновяха пешеходци, звънците на трамваите дрънчаха в студения въздух, вестникарчетата с викове разнасяха вечерните вестници, вестибюлите на театрите – осветени и накичени с плакати и снимки на актриси, подмамваха през своите въртящи се врати, тапицирани с червена кожа или сукно и малки месингови кабари. През големи стъклени прозорци се виждаше вътрешността на хотелите: мраморните фоайета, осветени от бялата електрическа светлина, колоните, хора от Запад, изтегнати по диваните, а зад щанд встрани, отрупан с периодика и романи с меки корици, невръстни момчета с възрастни лица показваха програмите на театрите, продаваха либрета и евтини места за партера. Рансъм поспираше на някой ъгъл, несигурен накъде да поеме, и вдигаше поглед към звездите, ярки и тъй близки, блещукащи над града. Бостън му изглеждаше огромен и бликащ от нощен живот, буден и подготвящ се за изпълнена с удоволствия нощ.

Отново и отново минаваше покрай Мюзик Хол и навсякъде виждаше афиши с лика на Верена, обърнати към алеята откъм Скул Стрийт, откъдето идваха пешеходците. Изглеждаха му изпълнени със зловещо очакване. Хората още не бяха започнали да влизат, но залата беше готова, осветена и отворена, така че събитието скоро щеше да започне. Така смяташе Рансъм, но същевременно му се искаше кризата вече да е приключила. Всичко край него беше свързано с мисълта, която пулсираше в главата му – въпросът дали все още е възможно да се намеси и да попречи на момичето да скочи в бездната.

Беше убеден, че цял Бостън ще я слуша или поне всички, които виждаше по улиците, и тази мисъл донякъде го вдъхновяваше и стимулираше. Представи си как я спасява от могъщата тълпа и отново закрачи сред хората, с които щеше да се бори за нея. Не беше закъснял, чувстваше се достатъчно силен, нямаше да бъде късно дори ако вече стояха пред погледите на хиляди хора. Беше се снабдил с билет още сутринта и моментът вече беше настъпил. Накрая се върна в хотела си за десетина минути, за да се освежи, да се поиздокара и да изпие чаша вино. Сетне отново пое към Мюзик Хол и видя, че зрителите вече влизат – първите капки от могъщ поток – и че много от тях са жени. След седем минути се нижеха бързо – преди това едва се влачеха – и вече оставаше само половин час. Рансъм влезе заедно с останалите, прекрасно знаеше къде е мястото му – когато пристигна в Бостън, го избра уж много старателно сред малкото останали. Сега обаче, когато застана под високия облицован таван над редицата пламъчета, които маркираха местата на съединяване със стените, осъзна, че мястото няма значение, защото не възнамеряваше да го заеме. Не беше част от публиката, беше нещо различно, уникално и идваше по много специален въпрос. Нямаше да има значение дори ако още от самото начало си беше купил място за правостоящ. Хората се стичаха и съвсем скоро щяха да останат места само за правостоящи. Рансъм нямаше конкретен план, искаше само да влезе в сградата, за да може да огледа обстановката и да реши какво да предприеме. За пръв път влизаше в Мюзик Хол и беше силно впечатлен от високите тавани и внушителните редици от балкони. Понякога сякаш разбираше как се чувства млад мъж, който на многолюдно място по някакви свои причини дебне с пистолет да убие крал или президент.

Залата го порази с римския си размах. Вратите на балконите горе, които постоянно се отваряха и затваряха под напора на зрителите и разпоредителите, му напомняха на вомиториумите в Колизеума, за които беше чел. Лъскавите тръби и изваяните шпилове на огромния орган в дъното на сцената, заета от редици столове за хористите и местните знаменитости, се извисяваха чак до купола, а в основата му имаше огромна бронзова статуя на някакъв музикален гений. Залата беше невероятно просторна и внушителна и публиката се увеличаваше много бързо, без да я изпълва. Рансъм ясно си представяше как ще изглежда претъпкана и смелостта на двете млади жени да се изправят пред това невъобразимо изпитание му се стори поразителна, особено неизменното напрежение на клетата Олив, която все се тревожеше и трепереше и сигурно си представяше всякакви катастрофи и възможности за провал. Отпред на сцената имаше висока и тясна катедра подобна на пюпитър, покрита с червен плюш, а до нея имаше висок резбован стол, на който Верена нямаше да седне, Рансъм беше сигурен в това, макар да допускаше, че понякога ще се подпира на облегалката. Отзад в полукръг бяха подредени половин дузина кресла, явно за приятели на ораторката, за нейните спонсори и покровители. Залата се пълнеше със звуци: скърцаха пантите на седалките, докато хората се настаняваха, виковете на момчетата, които обикаляха и съобщаваха: "Снимки на госпожица Тарант – историята на живота ѝ!" или "Портрети на ораторката – историята на нейната кариера!", но те звучаха пискливо и незначително в огромната зала. Рансъм не забеляза кога се заеха няколко от креслата зад катедрата, безразборно, но малко по-късно разпозна дори отдалеч трима от хората там. Жената с правилни черти, лъскави кичури коса и видими дори отдалеч вежди, със сигурност беше госпожа Фариндър, а господинът до нея с бялото палто, чадър и невзрачно лице най-вероятно беше Амария, нейният съпруг. В другия край на редицата се виждаше втора двойка, която Рансъм, незапознат с някои глави от историята на Верена, без изненада разпозна като госпожа Бъридж и нейния син с вид на подлизурко. Изглежда, интересът им към госпожица Тарант не беше мимолетно увлечение, защото и те като Рансъм бяха пристигнали от Ню Йорк да я слушат. Имаше и други хора, които младият мъж не познаваше, насядали тук-там в полукръга, но няколко места все още бяха празни (едно от които несъмнено беше за Олив) и Рансъм си помисли, колкото и да беше напрегнат, че един от столовете трябва да остане празен в знак на почит към госпожица Бърдзай, която присъстваше духом.

Беше си купил снимка на Верена и я намираше за поразително лоша. Купи си също и биографията ѝ, която мнозина виждаше да четат, но я пъхна в джоба си, за да я разгледа по-късно. Не свързваше Верена с това предприемчиво и широко рекламирано начинание. В него долавяше намесата на Олив, борбена, целеустремена, жертваща добрия вкус в името на широката гласност, подчинявайки се на огромната машина за публичност. Независимо дали се беше борила Олив, в събитието се усещаше известна показност, от която страните му още по-силно пламнаха и му се искаше да има достатъчно пари, за да изкупи цялата стока на гласовитите момчета. Изведнъж в залата прозвуча органова музика и Рансъм разбра, че прелюдията е започнала. И това му се стори пълна глупост, но не си даде време да разсъждава, стана от мястото, което си беше избрал близо до края на реда, и застана до една от многобройните врати. Може и да нямаше конкретен план, но вече изпитваше неудържим порив и дори се засрами от временното си колебание. Беше преценил, че Верена, все още скрита за публиката от приятелката си, ще се появи на сцената броени минути преди изпълнението си, затова досега не бе изгубил нищо, чакайки пред сцената. Ала вече беше време да се възползва от възможността. Преди да излезе от залата във фоайето, той спря с гръб към сцената и огледа публиката. Зрителите се бяха умножили, бяха осветени от равномерната светлина на окачените високо газени лампи и в мрачната атмосфера, с каквато винаги се отличават подобни места, публиката му заприлича на огромна вълна, застинала в страховито очакване. Обзе го безпокойство, задето възнамерява да осуети всеобщата наслада от зрелището, и за миг си представи себе си като жертва на свирепата ярост на разочарованата тълпа. Ала при мисълта за опасността прекоси още по-бързо грозните коридори. Планът му вече добиваше конкретни очертания и дори не се наложи Базил да моли за напътствия как да стигне до една конкретна малка врата, която възнамеряваше да отвори. Докато си купуваше билета сутринта, се беше постарал да е от страната на залата, където се намираше гримьорната на изпълнителите. Беше си избрал място в този сектор и вече се намираше недалеч от целта си. Никой не го спря и не го повика. Слушателите на госпожица Тарант продължаваха да се стичат (явно събитието имаше безпрецедентен успех сред публиката) и бяха ангажирали напълно вниманието на разпоредителите. Рансъм отвори врата в дъното на коридора и оттам влезе в малък вестибюл, в който имаше само втора врата срещу него, до която беше застанала фигура. Щом я зърна, той за миг се закова на място.

Беше фигурата на набит полицай с шлем и месингови копчета – полицай, който го очакваше, Рансъм тутакси проумя този факт. Същевременно се досети, че Олив Чансълър е научила за пристигането му и е помолила за закрила този пазител на реда, който пазеше входа, готов да го брани от натрапници. Това донякъде изненада Рансъм, защото беше допускал, че нервната му роднина ще отсъства от къщата през целия ден, че ще бъде при Верена, където и да се намираше убежището ѝ. Все пак изненадата му не беше толкова силна, че да възпре напредъка му за повече от броени секунди, затова Рансъм прекоси залата и застана пред полицая. Отначало никой от двамата не продума, само се измерваха сурово с поглед. Рансъм чуваше органа, който свиреше в залата – звукът долиташе през тънките стени. Звучеше съвсем наблизо и всичко трептеше. Полицаят беше висок мъж, със слабо и бледо лице, прегърбени рамене, малки и неподвижни очи и нещо в устата издуваше бузата му. Рансъм прецени, че мъжът не е много силен, но се надяваше, че и самият той да не е твърде слаб. Не беше тук обаче, за да демонстрира физическата си сила – не му допадаше мисълта за публично сбиване заради Верена, освен ако не го възприемеше от новата гледна точка на Олив за рекламата. Пък и изобщо нямаше да се наложи. Рансъм продължаваше да мълчи, полицаят също, и нещо в начина, по който изминаха тези няколко мига, и в усещането, че Верена е отделена от него само с някаква тънка преграда, му внушиха мисълта, че тя също го очаква, но в друг смисъл, че тя няма нищо общо с тази демонстрация на мощ, че след секунда интуицията ще ѝ подскаже за присъствието му, защото тя се моли богу да бъде спасена, да се избави.

Лице в лице с Олив тя не се осмеляваше, но би дръзнала, ако той държи ръката ѝ. Изведнъж осъзна, че никой друг не е вярвал толкова в него, колкото Олив Чансълър. Сякаш виждаше през вратата ужасния ѝ втренчен във Верена поглед, докато стискаше часовника си в ръка, сякаш виждаше и как Верена отмества очи от нея. Олив би се радвала лекцията да започне още преди час, но това, разбира се, не беше възможно. Рансъм не попита нищо, струваше му се загуба на време, просто след малко каза на полицая:

– Бих искал да поговоря с госпожица Тарант. Бъдете така добър да ѝ предадете визитката ми.

Пазителят на реда, застанал между Рансъм и бравата на вратата, пое подаденото му картонче, бавно прочете името, обърна го да огледа и гърба, после го върна на събеседника си.

– Струва ми се, че няма смисъл – отговори той.

– Откъде знаете? Нямате право да отклонявате молбата ми.

– Имам толкова право, колкото и вие да молите. Вие сте тъкмо човекът, който тя не иска да доближава.

– Не мисля, че госпожица Тарант не иска да я доближавам – отговори Рансъм.

– За нея не знам, не тя ме нае да пазя залата. Имам предвид другата, госпожица Чансълър. Тя организира лекцията.

– И тя ви предупреди да не ме пускате? Пълен абсурд! – искрено възкликна Рансъм.

– Предупреди ме, че нямате работа тук, че не сте наред с главата. А сега най-добре се успокойте! – нареди полицаят.

– Да се успокоя ли? Не съм ли достатъчно спокоен?

– Виждал съм луди, които са досущ като вас. Ако искате да видите ораторката, защо не отидете да седнете в залата при останалите? – Полицаят зачака неподвижно, разумно и предъвквайки отговора на въпроса си.

Рансъм разполагаше само с един отговор:

– Защото не искам просто да я видя. Искам и да поговоря с нея – насаме.

– Да, всички искат насаме – отбеляза полицаят. – На ваше място не бих пропуснал лекцията, ще ви бъде от полза.

– Лекцията ли! – засмя се Рансъм. – Тя няма да се състои.

– Напротив, веднага щом органът спре. – И полицаят додаде по-скоро на себе си; – Защо вече не спира, по дяволите!

– Защото госпожица Тарант е наредила на органиста да продължава да свири.

– И кого е изпратила с това нареждане, моля ви се? – Новият познат на Рансъм влезе в неговия тон. – Не ми се вярва госпожица Чансълър да ѝ е робиня.

– Изпратила е баща си или дори майка си. И те са вътре.

– Откъде знаете? – попита замислено полицаят.

– О, аз знам всичко – увери го Рансъм усмихнат.

– Мисля, че хората не са дошли да слушат органа и ако скоро не спре да свири, ще чуем нещо друго.

– Много скоро ще чуете много неща – отбеляза Рансъм.

Изглежда, самообладанието му направи впечатление на неговия противник, който понаведе глава като ранено животно и изгледа младия мъж изпод рунтавите си вежди.

– Наслушах се на много неща, откакто съм в Бостън.

– О, Бостън е страхотно място – небрежно подметна Рансъм в отговор. Вече не слушаше нито полицая, нито органа, защото от другата страна на вратата се разнесоха гласове. Полицаят не каза нищо повече, само се облегна на вратата и скръсти ръце. Между двамата отново се възцари мълчание. Органът спря.

– Просто ще почакам тук, ако позволите – каза Рансъм. – След малко ще ме повикат.

– И кой ще ви повика?

– Госпожица Тарант, надявам се.

– Преди това ще трябва да се оправи с другата.

Рансъм извади часовника си, който още преди няколко часа беше настроил на бостънско време, и установи, че по време на този разговор минутите са се изнизали устремно и вече е осем и пет.

– Госпожица Чансълър ще трябва да се оправя с публиката – каза той след малко и думите му не бяха празнословие. Вече беше напълно убеден, че в помещението, до което му беше отказан достъп, от известно време се разиграва драма, в която той също беше участник, че там е крайно напрегнато и че няма да приключи без неговата намеса. Тази негова интуитивна увереност укрепна още повече, след като установи, че Верена кара публиката си да я чака. Защо не излизаше на сцената? Защо, освен ако не знаеше, че той е там и не се опитваше да спечели време?

– Мисля, че тя вече излезе на сцената – заяви стражът на вратата, чийто спор с Рансъм някак едностранно и без ни най-малко да навреди на непоклатимостта му, беше преминал във фазата на дружелюбното бъбрене.

– Ако беше излязла, щяхме да чуем аплодисментите на публиката.

– Ей сега ще ги чуем – оповести полицаят.

И се оказа омразно прав, защото публиката сякаш наистина ръкопляскаше. От залата и от балконите се разнесе силен шум – няколко хиляди души тропаха с крака и удряха с чадърите и с бастуните си. На Рансъм му прималя, няколко секунди не откъсваше поглед от очите на полицая. После спокойствието внезапно го заля като вълна и той възкликна:

– Скъпи ми приятелю, това не са аплодисменти, а проява на нетърпение. Не е посрещане, а призив!

Полицаят нито се съгласи с предположението му, нито го отхвърли, просто изду другата си буза и отбеляза:

– Може да ѝ е прилошало.

– О, надявам се да не е така! – нежно рече Рансъм. Тропотът се усилваше все повече, но след минута утихна. Преди това обаче стана ясно, че Рансъм е бил прав за причината. Поведението на тълпата беше предизвикано от нетърпение, не беше поздрав. Той отново погледна часовника си, установи, че са минали още пет минути, и си спомни думите на журналиста на Чарлс Стрийт, че Олив гарантира точността на Верена. Странно, но точно когато Рансъм си спомни за въпросния господин, той влетя от плът и кръв през вратата, силно възбуден.

– Защо тя не излиза на сцената, за бога? Ако иска да ги принуди да я повикат, вече го направи! – Господин Пардън настойчиво местеше поглед от полицая на Рансъм и обратно и беше толкова трескав, че изглежда не позна южняка.

– Може да ѝ е прилошало – отговори полицаят.

– На публиката ще ѝ прилошее! – кресна в отговор журналистът. – Ако ѝ е прилошало, защо не повика лекар? Цял Бостън е в тази зала, длъжна е да говори. Искам да вляза да проверя.

– Не може – лаконично го отряза полицаят.

– Защо да не може, моля? Искам да получа информация за "Веспър"!

– Не може да влезете и толкова! И него не го пускам – додаде полицаят добродушно, сякаш от желание да направи забраната за господин Пардън по-малко оскърбителна.

– Странно, вас трябва да ви пуснат – каза Матиас и за миг погледна Рансъм.

– Може би, ама не го пускат – отговори полицаят.

– Мили боже! – задъхано възкликна господин Пардън. – От самото начало си знаех, че госпожица Чансълър ще оплеска всичко. Къде е господин Файлър? – попита той настойчиво и двамата присъстващи, и никой от двамата конкретно.

– Сигурно е на входа и брои парите – отговори полицаят.

– Може да се наложи да ги върне, ако не внимава!

– Може би. Ще му кажа, ако дойде, но само на него. Май вече е готова – додаде той равнодушно.

Беше доловил неясен шум, който прерасна в поредната експлозия от звуци. Този път със сигурност бяха аплодисменти – пляскането на безброй ръце, примесено с възгласи на безброй гърла. Демонстрацията, макар и впечатляваща, не беше очакваната и много бързо утихна. Господин Пардън се ослушваше с тревожно изражение.

– Мили боже, не можаха ли да я посрещнат по-сърдечно? – провикна се той. – Ще изтичам да видя какво става!

Когато той изчезна, Рансъм попита полицая:

– Кой е господин Файлър?

– Мой стар приятел. Той ръководи госпожица Чансълър.

– Ръководи ли?

– Нея и госпожица Тарант. И двете. Това му е бизнесът.

– В такъв случай да ходи сам да говори пред публика.

– О, той не говори, той е шефът.

В този момент вратата отсреща се отвори и едър разгорещен мъж с къса твърда брада, щръкнала от върха на брадичката, и развято подире му палто, влетя вътре, проклинайки.

– Какви са тези щуротии? Много са изтъркани тези номера!

– Ама тя не е ли на сцената? – попита полицаят.

– На сцената не е госпожица Тарант – каза Рансъм, все едно знаеше всичко по въпроса. Веднага се досети, че това е господин Файлър, агентът на госпожица Чансълър. След това си каза, че въпросната личност със сигурност е предупредена от братовчедка му и ще се опита да припише вината за неочакваното закъснение на Верена на Рансъм или на неговото влияние. Обаче господин Файлър само го изгледа, явно нямаше представа кой е – изглежда, госпожица Чансълър беше преценила, че е по-благоразумно да си държи езика зад зъбите относно Рансъм (освен пред полицая).

– На сцената ли? Не, там е онзи шарлатанин баща ѝ! – провикна се господин Файлър с ръка върху бравата на вратата, допуснат от полицая.

– Лекар ли търси? – попита полицаят безстрастно.

– Ще му изпратя теб, ако не пусне момичето! Да не искаш да ми кажеш, че са се заключили? Ама какви ги вършат?

– Преместиха ключа от онази страна – отговори полицаят, докато господин Файлър обсипваше вратата с порой от силни удари и яростно дърпаше бравата.

– Какъв смисъл има да пазите отпред, след като вратата е заключена? – попита Рансъм.

– За да не правите това – кимна полицая към господин Файлър.

– Както се вижда, намесата ви е много полезна.

– Не знам. Тя все пак трябва да излезе.

Междувременно господин Файлър продължаваше да блъска и да тресе вратата, настояваше веднага да го пуснат и питаше какво искат – публиката да събори залата ли! Разнесе се нов взрив от аплодисменти, явно последвали някакво извинение, някакви тържествени увъртания, поднесени от Селах Тарант. Те заглушиха гласа на агента, а също и объркания отговор, последвал откъм салона. За миг не се чуваше нищо конкретно, вратата остана затворена, а Матиас Пардън се върна във вестибюла.

– Той съобщи, че тя е получила лек световъртеж от напрежението. Ще бъде готова след около три минути.

В това се изразяваше приносът на господа Пардън към кризата. Допълни, че публиката била прелестна, истинска бостънска публика, много добронамерена.

– В залата има огромна тълпа, истинска бостънска публика! – крещеше господин Файлър и блъскаше по вратата. – Занимавал съм се с примадони, занимавал съм се с всякакви феномени, но такова още не ми се беше случвало. Помнете ми думата, госпожици, ако не ми отворите, ще разбия вратата!

– Май няма как да влошите положението повече от това – подметна полицаят на Рансъм и отстъпи встрани безсилно.

XLII

Рансъм не отговори. Само наблюдаваше вратата, която в този момент се отвори отвътре. На прага застана Верена – тя беше отворила – и впери поглед право в него. Беше облечена в бяло, а лицето ѝ беше по-бяло от дрехата, над която косата гореше като огън. Пристъпи напред, но той я изпревари и се озова до нея на прага на стаята. Лицето ѝ се разкриви страдалчески и Рансъм не понечи да хване ръката ѝ пред всички тези хора, само тихо каза:

– Чаках ви – много дълго.

– Знам, видях ви на мястото ви. Исках да поговорим.

– Е, госпожице Тарант, не е ли по-добре да излезете на сцената? – провикна се господин Файлър и размаха ръце пред нея, сякаш да я запрати през чакалнята право на сцената пред публиката.

– След малко ще съм готова. Татко ще се погрижи. – И за изненада на Рансъм тя се усмихна приветливо на неукротимия агент. Явно наистина искаше да го успокои.

Тримата влязоха в гримьорната, където в дъното, зад неугледните маси и столове, под ярката газена лампа на канапето седеше госпожа Тарант с изпънат гръб, скована, поруменяла от едва сдържаното напрежение, а до нея, просната и заровила глава в скута на майката на Верена, се виждаше трагичната фигура на Олив Чансълър. Рансъм не знаеше доколко отпуснатото тяло на Олив е свидетелство за ужасна сцена, разиграла се зад заключената врата. Той просто отново рязко затвори вратата под носа на репортера и на полицая и в същия момент през прохода, водещ към сцената, след кратката си публична изява слезе Селах Тарант. Закова се на място, щом зърна Рансъм, уви се по-плътно в дъждобрана си и измери младия мъж с поглед от глава до пети.

– Е, господине, може би ще ни обясните това недоразумение – отбеляза той и се усмихна толкова старателно, че сякаш ъгълчетата на устата му се събраха на тила. – Допускам, че вие по-добре от всеки друг може да ни осветлите на какво се дължат трудностите ни!

– Спокойно, татко, скоро всичко ще се нареди! – възкликна Верена тихо, задъхана като водолаз, който тъкмо изплува на повърхността.

– Едно нещо искам да разбера – наистина ли ще изгубим още половин час в разговори за битовите ни неуредици? – попита господин Файлър и избърса възмутеното си лице. – Ще изнесе ли госпожица Тарант лекцията, или няма? Ако няма, моля да ми каже защо. Дава ли си сметка, че всяка част от секундата в момента струва около петстотин долара?

– Знам, знам, господин Файлър. След малко ще започна – продължи Верена. – Искам само да поговоря с господин Рансъм, само няколко думи. Публиката се успокои, не чувате ли? Имат ми доверие, нали така, татко? Искам само да поговоря с господин Рансъм?

– Кой е господин Рансъм, по дяволите? – провикна се недоумяващо отчаяният Файлър.

Верена говореше на другите, но гледаше любимия си и погледът ѝ бе неизразимо трогателен и умоляващ. Цялата трепереше, гласът ѝ глъхнеше сподавено и Рансъм усети прилив на състрадание към нейната болка – към неизбежната ѝ агония. В същия миг обаче го завладя и друго чувство, което прогони разкаянието – видя, че може да постигне желаното, че Верена го умолява с цялото си същество да я пощади, но докато той не се съгласи, тя ще бъде безпомощна да се съпротивлява. А онова, което искаше Базил, се разгоря пред него и призова цялото му мъжество, въздигна решителността му до висини, от които не само доктор Тарант, господин Файлър и онемялата от срам Олив, но и огромната тръпнеща в очакване зала, и развълнуваната тълпа, притихнала засега и сподавила гнева си – изглеждаха дребни, преодолими и мимолетни. Той все още не проумяваше съвсем ясно. Видя, че Верена не отказва, а протака, че магията, благодарение на която той все още можеше да я спаси, бе усещането за неговата близост.

– Да тръгваме, да тръгваме – прошепна той бързо и протегна ръце към нея.

Тя хвана едната му ръка, но умолително, не в знак на съгласие.

– О, оставете ме, оставете ме – заради нея, заради другите! Ужасно е, невъзможно е!

– Настоявам за обяснение защо господин Рансъм не е задържан от полицията! – нададе вой госпожа Тарант от канапето си.

– Бях задържан, госпожо, през последния четвърт час. – Рансъм все по-убедено чувстваше, че ще се справи, ако запази самообладание. Приведе се към Верена с нежност, която му помагаше да не обръща внимание на присъстващите. – Скъпоценна моя, убеждавах ви, предупреждавах ви. Оставих ви на спокойствие десет седмици, но нима сте се съмнявали, че този момент ще дойде? За нищо на света не бива да се предлагате на тази ревяща тълпа! Не ме молете да проявя загриженост към тях, към нито един от тях! Те искат само да зяпат, да дърдорят и да се хилят! Вие сте моя, не тяхна!

– За какво говори този мъж, по дяволите? Това е най-превъзходната публика, която се е събирала някога! – задъхано се намеси господин Файлър.

– Проклет да е цял Бостън! – каза Рансъм.

– Господин Рансъм проявява силен интерес към дъщеря ми – поясни Селах Тарант. – Той не одобрява възгледите ни.

– През живота си не съм чувала за такава отвратителна, злостна и неморална проява на егоизъм – изрева госпожа Тарант.

– Егоизъм ли? Госпожо Тарант, никога не съм се преструвал, че не съм егоист.

– Да не искате тълпата да ни избие всичките?

– Може да си получат обратно парите. Можете ли да им върнете парите? – попита Верена и се завъртя трескаво сред хората.

– Верена Тарант, да не искаш да кажеш, че няма да излезеш на сцената? – изпищя майка ѝ.

"Мили боже! Как може да я карам да страда така!", помисли си Рансъм и би сложил край на отвратителната сцена, като притисне Верена в обятията си и се втурне навън, ако Олив, която бе скокнала на крака след пронизителните писъци на госпожа Тарант, не се беше хвърлила помежду им в този момент толкова стремително, че откъсна момичето от ръката на Рансъм. За негова изненада очите, които го погледнаха от нейното уплашено и изтерзано лице, бяха досущ като тези на Верена – изпълнени с гореща молба. За един миг тя сякаш беше готова да падне на колене пред него, само и само да се проведе лекцията.

– Ако не сте съгласен с нея, изведете я на сцената и поспорете. На публиката адски ще ѝ хареса! – каза господин Файлър на Рансъм и май наистина смяташе предложението си за практично.

– Тя е подготвила превъзходна реч! – печално отбеляза Селах пред всички.

Никой не обърна внимание на думите му, а съпругата му отново избухна:

– Верена Тарант, иде ми да те зашлевя! Нима наричаш този господин джентълмен? Не проумявам защо баща ти не го изгони!

А междувременно Олив наистина се молеше на братовчед си:

– Позволете ѝ да излезе на сцената само този път – за да избегне позора! Нямате ли жал, наистина ли искате да ме освиркат? Нямате ли сърце?

Рансъм не можеше да понесе лицето и гласа ѝ. Тя се метна към Верена, притисна я силно към себе си и той видя, че страданието на приятелката ѝ е нищожно в сравнение с нейното.

– Какво значение има един час, след като всичко е лицемерно и фалшиво? Един час или десет години, няма значение! Моя ли е, или не? Ако е моя, то е завинаги!

– Ваша! Ваша! Верена, помисли какво правиш! – простена Олив, надвесена над момичето.

Господин Файлър изригна порой от клетви и ругатни и заплаши виновниците – Верена и Рансъм – с пълната тежест на закона. Госпожа Тарант беше изпаднала в неудържима истерия, а Селах се въртеше отнесено из стаята и повтаряше, че най-хубавият ден в живота му скоро ще рухне в калта.

– Не виждате ли колко са прекрасни, колко са добри, след като ни отделят толкова много време? Не разбирате ли, че след като се държат така – нито звук цели пет минути, – заслужават награда? – попита Верена Рансъм с ангелска усмивка. Колко нежно и мило молеше тя за милосърдие и доброта по отношение на добронамерената и по детски наивна публика!

– Госпожица Чансълър може да ги възмезди както пожелае. Да им върне парите и да направи малко подаръче на всеки.

– Пари и подаръци? Иде ми да ви застрелям, господине! – провикна се господин Файлър. Публиката наистина бе проявила изключително търпение и заслужаваше похвалите на Верена, но отдавна минаваше осем и откъм залата вече се долавяха признаци на раздразнение – викове, дюдюкане, подсвиркване. Господин Файлър се втурна по коридора към сцената, следван от Селах. Госпожа Тарант се излегна разридана на канапето, а Олив, разтреперана от разразилата се буря, попита Рансъм какво иска от нея, на какво унижение желае да се подложи, каква жертва да поднесе.

– Готова съм на всичко... ще ви се подчиня... ще се унижа... ще се въргалям в прахта!

– Не искам нищо от вас, нямам вземане-даване с вас – отговори Рансъм. – Моля ви само да не се надявате, че в желанието си да направя Верена своя съпруга ще ѝ кажа: "Добре, може да отидеш за час-два!" – продължи той. – Верена, всичко това е отвратително и ужасно, просто е прекалено! Хайде, да се махаме оттук възможно най-бързо. Останалото ще уредим после!

Обединените усилия на господин Файлър и на Селах Тарант да успокоят публиката явно не даваха очаквания резултат, защото залата продължаваше да бучи и звукът все повече се засилваше.

– Оставете ни насаме, оставете ни за минутка! – провикна се Верена. – Нека да поговоря с него и всичко ще се нареди! – Тя се втурна към майка си, дръпна я от канапето, поведе я към вратата. Пътьом госпожа Тарант обедини сили с Олив (поне с това я компенсира ужасната ситуация) и вкопчени една в друга, двете олюляващи се жени бяха избутани от Верена във вестибюла, изоставени от полицая и от репортера, втурнали се там, където беше най-напечено.

– О, защо дойдохте, защо дойдохте? – извърна се Верена и се хвърли към него с протест, който бе по-скоро капитулация. Никога досега не му се беше отдавала така, както в този миг на упрек.

– Не ме ли очаквахте, не бяхте ли сигурна? – попита той усмихнат и я изчака да се приближи.

– Не знаех... беше ужасно... непоносимо! Видях ви в залата, когато дойдохте. Веднага щом пристигнахме тук, излязох на стълбите към сцената и огледах всичко заедно с татко... зад гърба му... и почти веднага ви зърнах! Изгубих ума и дума. Не бих могла да говоря във ваше присъствие! Татко не ви познава, а и аз нищо не му казах, но Олив се досети веднага щом се върнах! Спусна се към мен, погледна ме – о, само как ме погледна – и се досети. Изобщо не се налагаше да излиза да проверява. Като ме видя как треперя, и тя се разтрепери, сигурна беше също като мен, че с нас е свършено. Чуйте ги, чуйте хората в публиката! Сега моля да си вървите – ще се видим утре, ако все още желаете. Само това искам сега. Още не е твърде късно – ако си тръгнете, всичко ще се нареди!

Рансъм беше толкова погълнат от желанието физически да я изведе оттам, че надали забеляза странния ѝ трогателен тон и увереността ѝ, че би могла да го убеди. Явно вече се бе отказала от всичко – от всички преструвки, че има други убеждения, че е предана на каузата си. Отърсила се беше от всичко това веднага щом бе почувствала близостта му и го помоли да си тръгне, както годеница би помолила за нещо своя любим. Ала за зла беда на клетото момиче каквото и да направеше, да кажеше или да оставеше неизречено, ставаше още по-скъпа на сърцето му, а хората, които шумно настояваха тя да застане пред тях, все повече му приличаха на беснееща тълпа.

Той изобщо не възнамеряваше да откликне на молбата ѝ, каза само:

– Разбира се, Олив е знаела, била е убедена, че ще дойда!

– Щеше да бъде сигурна, ако не бяхте замлъкнали толкова неочаквано, след като заминах от Мармиън. Сякаш се бяхте смирили, сякаш се бяхте съгласили да чакате.

– Да, за няколко седмици. Но те приключиха вчера. Побеснях онази сутрин, когато научих за бягството ви, и през следващата седмица направих няколко опита да ви открия. После престанах – реших, че така е по-добре. Уверих се, че са ви скрили добре, реших дори да не ви пиша. Усещах, че мога да изчакам – и да мисля за последния ден в Мармиън. Освен това ми се стори уместно да ви оставя насаме с нея за последен път. Може би сега ще ми кажете къде бяхте.

– Бях с родителите си. Олив ме изпрати при тях онази сутрин с писмо. Не знам какво пишеше в него. Може би е имало пари – отговори Верена, готова да му разкрие всичко.

– И къде ви отведоха те?

– Не знам, на различни места. Бях в Бостън веднъж, но само в карета. Бяха уплашени досущ като Олив, но бяха твърдо решени да ме спасят!

– В такъв случай не биваше да ви водят тук тази вечер. Как изобщо сте се съмнявали, че ще дойда?

– Не знам какво си мислех и преди да ви видя днес, не подозирах, че цялата сила, която се надявах да имам, ще ме напусне за миг и че ако опитам да говоря... и вие сте в публиката... ще ме сполети позорен провал. Тук се разигра ужасна сцена – умолявах ги да отложим, да ми дадат време да се опомня. Чакахме ли, чакахме, после ви чух да говорите с полицая зад вратата и сякаш всичко свърши. Но ще успея да се справя, ако си тръгнете. Публиката отново притихна – явно татко е успял да ги заинтригува.

– Дано! – възкликна Рансъм. – След като госпожица Чансълър е поискала да присъства полицай, значи ме е очаквала.

– Чак след като сте ходили в къщата. Изхвърча във фоайето заедно с татко, намериха полицая и го поставиха отпред. Тя заключи вратата, сигурно се страхуваше, че хората ще я разбият. Не чаках да се случи това, но в мига, в който разбрах, че сте от другата страна, буквално се парализирах. Сега, като поговорих с вас, се посъвзех... и бих могла да изляза на сцената – додаде Верена.

– Скъпо дете, имате ли шал или наметка? – попита Рансъм в отговор и се озърна. Забеляза наметката ѝ, преметната върху един стол – дълга кожена пелерина. Взе я и наметна Верена, преди тя да успее да му възрази. Дори му позволи да я нагласи и застанала пред него, облечена от глава до пети, само промърмори:

– Не разбирам... къде ще отидем? Къде ще ме отведете?

– Ще хванем нощния влак за Ню Йорк и утре сутрин ще се оженим.

Верена продължаваше да се взира в него с плувнали в сълзи очи.

– А какво ще стане с хората? Чуйте, чуйте!

– Баща ви явно вече не им е интересен. Ще крещят и ще тропат, защото такава е природата на тълпата.

– О, природата им е прекрасна! – умолително възрази Верена.

– Скъпа моя, това е една от заблудите, от която трябва да ви освободя. Чуйте ги, те са безмозъчни зверове!

В залата вече бушуваше буря, която ставаше толкова яростна, че Верена се извърна към него с огромна молба:

– Мога да ги успокоя само с една дума!

– Запазете успокоителните си думи за мен – ще ви трябват до една в бъдеще – засмя се Рансъм.

Отново отвори вратата към вестибюла, но яростното нападение на госпожа Тарант го принуди да се върне заедно с Верена. Щом зърна дъщеря си облечена за тръгване, тя се втурна напред – отчасти възмутено, отчасти за да се вкопчи в нея сред порой от укори, сълзи, молби, нелепи доводи и думи за сбогом. Притисна я в прегръдка, която бе едновременно върховна ласка, наказанието, с което малко преди това я беше заплашила, и начин да възпре бягството на момичето.

– Скъпа майко, така е най-добре, нищо не мога да направя. Но въпреки това те обичам. Пусни ме, пусни ме! – заекваше Верена, целуваше майка си, мъчеше се да се откопчи от нея и протягаше ръка към Рансъм. Той разбра, че единственото ѝ желание е да се махне оттам, да остави всичко зад гърба си. Олив беше съвсем наблизо, на прага на стаята, и само един поглед беше достатъчен на Рансъм да разбере, че от предишната ѝ слабост вече няма и следа. Тя беше успяла да се овладее и пълното опустошение ѝ бе вляло сили. Изражението ѝ щеше завинаги да се запечата в паметта му, не можеше да си представи по-ярко въплъщение на наранена гордост и попарена надежда. Суха, отчаяна и скована, но въпреки това колеблива и неуверена, светлите ѝ блеснали очи бяха вперени право напред, сякаш диреха смъртта. Дори в този напрегнат момент Рансъм си помисли, че Олив би срещнала смъртта си още в този миг, със стоманена броня и огнедишаща, тя би се хвърлила насреща непоколебимо като героиня, каквато всъщност беше. През това време огромната възбуда на тълпата в залата се надигаше на приливи и отливи – явно Селах Тарант и агентът се мъчеха да разговарят с множеството, да го успокояват, ала с променлив успех. И сякаш понесени от един такъв порив от прохода се появиха една дама и един господин, които Рансъм разпозна като госпожа Фариндър и съпруга ѝ.

– Е, госпожице Чансълър – попита успялата дама много рязко, – това ли имахте предвид, като обещавахте, че ще върнете достойнството на жените?

Тя бързо прекоси стаята, следвана от Амария, който мимоходом отбеляза липсата на организация, и двамата се оттеглиха експедитивно, без госпожата да удостои дори с поглед Верена, която продължаваше разпрата с майка си. Рансъм се мъчеше да ги разтърве, проявявайки цялата нужна предпазливост към госпожа Тарант, и не обели нито дума на Олив. Помисли си, че с нея е свършено, и не видя как разяреното ѝ лице изведнъж пламна, сякаш думите на госпожа Фариндър бяха бич, и как във внезапен прилив на решителност братовчедка му се втурна към прохода за сцената. Ако я беше видял, сигурно щеше да си помисли, че тя се надява да се подложи на жестоко изкупление, като се остави в ръцете на хилядите хора, които бе разочаровала и измамила, като им предостави възможност да я стъпчат и да я разкъсат на парчета. Сигурно би му напомнила за жените по барикадите на Френската революция или дори жертвената фигура на Хипатия, подмятана от разярената александрийска тълпа. За миг я възпря появата на госпожа Бъридж и на сина ѝ, които бяха напуснали сцената по примера на семейство Фариндър и влетяха в стаята като хора, които търсят укритие от наближаваща буря. Лицето на майката изразяваше вежливото смайване на човек, който е бил поканен на вечеря, но пред очите му са издърпали покривката от масата, а младият човек, който я крепеше, хванал я под ръка, бе изцяло погълнат от сцената между госпожа Тарант и Верена, която се опитваше да се откопчи от нея, а също и от неочакваното присъствие на южняка. Красивите му сини очи се местеха помежду им, а изражението му издаваше огромна досада и смайване. Дори му се стори, че би могъл да се намеси и без излишна нескромност да заяви, че никога не би допуснал да се разрази такава разпра. Само Верена, облечена и готова за бягство, беше глуха за него, а Рансъм не му се стори подходящият човек, към когото да отправи подобна забележка. Госпожа Бъридж и Олив, която тъкмо се стрелна покрай тях, се спогледаха с овладяна мигновена ирония от страна на едната и с нескрито пренебрежение от страна на другата.

– О, каните се да говорите ли? – попита дамата от Ню Йорк с кратък смях.

Олив вече беше изчезнала, но Рансъм чу отговора ѝ, който долетя зад гърба ѝ през стаята:

– Отивам да ме освиркат и да ме унижат!

– Олив, Олив! – внезапно се провикна Верена, а пронизителният ѝ писък сигурно стигна чак до сцената.

Ала Рансъм вече беше успял да я отскубне със сила и бързо да я изведе, като остави госпожа Тарант да се хвърли в обятията на госпожа Бъридж, която, Рансъм изобщо не се съмняваше, щеше мило да я подкрепи в мъката ѝ и да ѝ отдели няколко ценни минути на аристократично съчувствие и разумна сдържаност. В лабиринта отвън групи хора, бързо и уплашено напускаха залата, отказваха се от спектакъла. Рансъм мимоходом покри главата на Верена с качулката на дългата ѝ наметка, за да скрие лицето и самоличността ѝ. Така никой нямаше да я разпознае, а докато се примесваха с изливащата се навън тълпа, той забеляза пълната и страховита тишина, с която залата посрещна трескавата поява на Олив Чансълър на сцената. Всички шумове тутакси заглъхнаха, възцари се почтителна тишина, огромната публика зачака и каквото и да им кажеше тя (сигурно беше адски смутена), надали щяха да я замерват със седалките. Опиянен от победата си, на Рансъм малко му дожаля за нея и с облекчение установи, че дори когато е разочарована, бостънската публика остава великодушна.

– Ах, вече съм доволна! – каза Верена, когато излязоха на улицата.

Ала колкото и да беше доволна, Рансъм забеляза, че под качулката лицето ѝ е обляно в сълзи. С оглед на намерението ѝ да влезе в този съвсем не бляскав съюз напълно бе възможно това да не са последните сълзи, които ѝ е отредено да пролее.